СЪОБРАЖЕНИЯ

ЧНГ 2012!

2012-01-02T11:16:00.001+02:00

31.12.2011

Как станах поет - коледно четиво

2011-12-23T01:34:00.003+02:00

Спомням си преди години, когато разбрах изненадващо, че мерената реч ме привлича, успоредно с напредъка из дебрите на думите в главата ми се зароди въпрос – „Кои пишат по-добре? Професионалните поети или лаиците, като мен?”. Отначало живеех с убеждението, че за да пише добре и да покорява нежните дамски сърца, човек като моя милост, трябва да е професионалист. Да владее римите и думите, така както добрия боец си служи с пушката, а добрия гларус с човката. Тази прекрасна идея ме подтикна към самоусъвършенстване и аз бродех самотен из злачните софийски паркове, напрегнато мрънкащ рими, бълващ метафори и сравнения. За съжаление вулкана от чувства разкриваше стихията си единствено пред врабчетата и катериците в тогавашния „Парка на свободата”, докато бленуваните красавици се разхождаха наоколо нежно прегърнати с разни тъпи копелета, които си нямаха представа от нежността на трепетната целувка и палавите, изпотени от притеснение пръстчета на лирическия герой. Когато спотаен из тъмните алеи, занесено мълвях поетичните си заклинания, размахвал натопената в кървящи бои писалка срещах госпожиците впили сочни устни в грозните мутри на разни небръснати тъпунгери, аз извръщах засрамено очи в страни и се кълнях да стана професионалист - поет. Присвивах очи и унесено примлясвах, мислейки за сладкото отмъщение, което ще достигне онези недалновидни палавници, отминали ме така лекомислено, предпочели якия шофьор пред нежния майстор на мерената реч. Бързо се скривах зад някой храст и завистливо изпращах с поглед влюбените, после вадех от джоба малкото моливче и тефтерчето за стихове и изливах разсипаната си и объркана душа върху листа.
Дните на последното лято преди казармата преминаваха в разходки, матури и кандидат-студентски изпити, стиховете се размножаваха, а любимите ги нямаше никакви. Обезсърчен от напразно очакване реших, че са някъде около Приморско или Созопол, а може би край Павликени. Кръстосвах из страната в търсене на лекомислени хубавици, но вместо тях намирах богат материал за разтърсващи душата стихове и песни. Естествено разбития от силата на словото бях единствено аз. Приседнал край някой огън край брега на морето, хванал здраво грифа на китарата, редях трагичните си руни на пияната, предимно бастунска компания и постепенно се приближавах към професионализма, ако е вярно разбира се, че поета е сам, неразбран и пиян.
Така с тъжни литри и още по-тъжни младежки копнежи дойде септември и както се казва, аз отидох войник. Нямах си момиче, което да се разплаче в прегръдките на майка ми, пък после да избърше сополив нос в ревера на абитуриентския ми костюм за да ме изпрати, разплакано гледайки стриганата ми глава през мръсното стъкло на купето. Пък аз, пиян от мъка и уиски, пълен с ентусиазъм да изрева, като бик през прозореца: "Огън, още 730 дни!". Нищо подобно не се случи. Седнах кротко във влака, отворих кутията с варени кренвирши и се замислих върху поредната метафора...
Две години през стрелби, наряди и непоряди, арести, отпуски и бягства, трупах количества стихове, които разпращах към различни девойки с военната поща. Чаках възторжените им отзиви и когато те закъсняваха или не бяха така приповдигнати, както ми се искаше, потъвах в мрачно умозаключение. Седях самотен и горд, облегнат на комина на банята и гледах апатично курвите зад оградата, които засмяно ме канеха в бардака, държан от старата семкарка, зареждаща с печени залъгалки войската. Плюнчех молива и изливах душата си върху папируса. Постепенно ставах професионалист...
...Разбрах, че съм такъв две години по-късно, вече напет студент – бригадир в Димитровград. За тези, които не знаят какво е това студентска бригада, ще обясня: - Представете си някое място из страната, било село с доматени полета, било град с някакъв строеж, където се изпращаха студентите за да работят и се опознаят. Обикновено бригадирите не се взимаха на сериозно и наблягаха на опознаването.
Тогава демокрацията бе далече от Родината и поради тази причина връзките бяха предимно хетеросексуални. Трябваше да си много притеснен от трудовите задачи, за да не получиш удовлетворение в общуването с непозната девойка, например от пловдивския университет (ех, Маруся!) или пък от клуба на младия писател (ех, Христинка!). Е, тогава романтичното ми настроение се бе трансформирало от интерес към изящната словесност в любопитство към женската телесност. Разбира се, като чувствителен и изтънчен младеж отдавах значение на вечния женски порив към хармония и метафоричност. В такива значения бях затънал и през онази топла, есенна нощ в ресторант "Марица", когато на самотната ми, току що сбогувала се с едно хубаво създание маса, се появи многогодишния студент, колегата Мариус, придружен от две момичета – едната завладяваща, а другата пълничка. Завладяващата ме грабна още от мига, когато я съзрях в олющеното огледало пред тоалетната. Сърцето ми, току що осиротяло, кънтящо кухо и молещо да не остава дълго време празно се разтича радостно около ресторантската мебел. Тъжните стихове, които се бяха събудили и блуждаеха из цигарения дим, над лекьосаните покривки и пълните пепелници се завърнаха в базата. Сивата картина на отчаянието засия в усмивки, когато стана ясно, че Мариус е предпочел закръглената завършеност пред нервната изтънченост.
Всеки знае как е при първа среща с непознато момиче. Започва се с възторжени гърмежи, съпроводени от разсеяната белота на очите и дълбокомислени заключения. Следват весели истории и спомени за малки трагедии, припрени поръчки и справки със съдържанието на портмонето, когато отскочиш до тоалетната. Ако намеренията са по-сериозни, а те винаги са – разговора отлита в искрящите небеса на изящната словесност и красивата подредба на препинателните знаци. При нас това бе неминуемо – светкавицата на взаимното привличане между чаровната Христинка и мен - тъжния герой зад чашата, вече бе проблеснала под ресторантския полилей. Самотния гръм прерасна в шумна пролетна буря, когато с радост научих, че двете чаровници са поетеси и са в бригадирския град, като членове на клуба на младия писател, дошъл тук да облагородява душите на младите строители.
От чаша, на чаша стигнахме и до изтънчената тема за поетичното творчество, територия чиято разорана от безбройните амбициозни, поетично надарени къртици ми бе особено позната и скъпа. То не бе Рилке, не бе Омар Хаям. С блеснали от тиха страст очи, ние тримата, двете момичета и аз шептяхме любими стихове. С искрящи очи се замервахме с метафори над кебапчетата и чашите с каберне. Поливахме замръзналите пържени картофи с безкрайни потоци от любовни сълзи, танцувахме като опитни келнери около масата с препълнени от разбити сърца подноси. Мариус се прозяваше и дяволито поглеждаше закръглената Радост, другата девойка, но инженерската му душа не можеше да прозре пътешествието на свободния дух, прекрачил отвъд шопската салата и мешаната скара.
Всяко търпение си има край и това на Мариус също, така че когато му омръзна мерената реч, гушна веселата дебеланка и заяви, че отиват край реката за да наблюдават миграцията на змиорките. Освен това забрави да си плати консумацията...
С Христина дълго се разхождахме под септемврийските звезди, заслушани в стъпките си и локомотивните свирки долитащи от гарата. Тихо се целувахме под болнавите неонови лампи, а думите, изчезнали странно след първата словесна буря не ни липсваха. Естествено, сега стиховете пърхаха безшумно около нас и усмихнато полъхваха с крила...От лампа, на лампа и от целувка, на целувка стигнахме до стаята в общежитието, там където се подвизаваха двете чародейки на перото. Както е прието у нас, бях поканен за едно кафе, което след известно колебание и от двете страни ми бе поднесено в леглото...
Но нищо не е идеално. Тъкмо, когато обсипвах с пламенни целувки гърдите на любимата си авторка, от вратата се чу плахо похлопване. Сигналите от другия свят ни накараха да направим прекъсване в задъханото четене. Надявахме се любопитния посетител да си отиде, прогонен от нашето мълчание, но човека бе настоятелен: "Хриси, отвори" – изпъшка мъчително нещастен глас зад вратата. Хриси естествено не отвори и шепнешком ми обясни, че онзи, отвъд е лауреат на наши и международни поетични награди, влюбен в нея. "Хриси, знам, че си вътре!" – продължи човекът, но получи отново студено мълчание. Номинирания се амбицира от това и обясни вече по-високо, че я обича и желае да и прошепне последния си стих, но тя щом не иска да отвори ще го чуе през жестоката врата:

"Обичам те като водата, що пръски разпилява,
когато камък цопне във водоема парков.
Обичам те и като питката богата,
що мама меси за вечеря
и украсява жълтата кора със морков.
Той в нашата градина е заченат
от слънце въздух и вода..."

Тук не издържах и отговорих на мъчителя със стих:

"Върви от тук проклета птицо
и остави на влюбените морния покой,
когато във прегръдките се ражда любовта,
уместно е да скриеш този мръсен морков твой..."

На другия ден, домакинът на общежитието ни накара да поправим разбитата врата, а за да забрави съвсем за случката, приложихме и две бутилки от прочутия по онова време "Слънчев бряг".
...Тогава разбрах, че съм професионален поет, само където нямах издадена стихосбирка, но духът ми бе друг – горд. Може би поради тази причина започнах да гледам твърде разсеяно на света около мен и в тази отнесеност успях да изгубя от поглед добрата Хрис. Сетих се за нея едва в София, когато ноември покриваше с водни завеси улиците, а аз самотно допивайки чашата с кафе в бюфета на тринайстия етаж, изучавах постоянно менящите се природни картини зад стъклото. Мрачната рима, която се въртеше в главата ми извика спомена за телефона на момичето и срещата бе уговорена на мига – в девет и половина вечерта, пред северния вход на Университета.
Дъжда продължаваше да се лее, но въпреки това пет минути по-рано от уговореното бях на място. Е, прекарах половин час в потопа преди да се усетя, че хубавата Христинка ми върза една поетична тенекия, която и днес подрънква и ми припомня, че съм поет. Винаги готов, както се казваше едно време...

Очите и зелени, баща и полковник - разказ от Янко Станоев

2011-12-20T01:28:00.019+02:00

Вместо предговор

Преди време Комитата написа в блога си спомени от казармата, които бяха коментирани от много четящи, включително и от мен - на кой ли българин, служил войник не са му близки до сърцето войнишките спомени!
...Комитата пише интересно и задълбочено, но за жалост е изключително обременен от мисията си да разкрива мрачните картини от миналото. Поради тази причина идеологическата натовареност понякога идва в повече - намалява качествата на съответното съображение...Когато прочетох спомените на Комитата в главата ми изплуваха и моите казармени спомени, лишени обаче, от прокобата на идеологическия товар. Може би ще напиша своята гледна точка за това важно минало. Преди това обаче, ми се иска да пусна един хубав разказ по темата от писателя Янко Станоев, който отдавна не пише по някаква причина...
Моля да бъда извинен за грешките от сканирането и разпознаването на текста.

Очите и зелени, баща и полковник
разказ от Янко Станоев

Когато завършихме гимназия и дойде ред да заминаваме в казармата, ние, момчетата от прочутия с лудориите си ХI-в клас, си дадохме дума да се срещнем след отбиване на войнишката служба край езерото в парка. Това езеро бе обикновена жабурнясала локва, на която с насмешка, свойствена за провинциалните умници, и казвахме „Байкал". Та в уречения ден и час взехме да прииждаме едни по един от разните краища на градчето и да се разполагаме като уморени ветерани по пейките около нашия ,,Байкал". Събрахме се обаче едва двамина от всичко единайсет съученици, но това хич не ни изненада — на думата си бяхме удържали пак същите ония верни и предани приятели, които винаги можеха да разчитат един на друг — Люстам и моя милост.
Видът ни, откровено казано, не бе блестящ – с отеснелите абитуриентски костюмчета, обрулените от ветровете лица и току-що покаралите коси наподобявахме горе-долу двама твърдоглави апаши, пуснати временно под гаранция. Неугледната ни външност се подсилваше донякъде и от мрачното настроение на Люстам. Свит мълчаливо на пейката, той пушеше така унило и замислено цигарата, сякаш вече съжаляваше, задето бе прибързал да издаде раницата и се завърне отново в градчето. Това ми се видя доста странно, защото Люстам си е бил винаги една буйна и весела душа. Тъй че първата ми работа, като се срещнахме, бе да го запитам за причината на лошото му настроение. Тогава той въздъхна тежко и отвърна...
Преди обаче да чуете какво ми отвърна, нека да ви обясня накратко защо му викахме Люстам. Той иначе се казва Любомир Стаменов, а Люстам е, така да се рече, артистичният му псевдоним, получен от първите срички на името и презимето, под който на времето имаше намерението да се посвети на илюзионното изкуство. През едно лято бе придружавал като момче за всякакви услуги пътуващия илюзионист Пеликан в гастролите му из нашия край, бе усвоил от него няколко хитри номера и когато този Пеликан обра парата и си замина, реши сам да се представи пред публиката. За тази цел поръчахме дори и афиша с гръмка реклама, които разнесохме навсякъде из градчето, но въпреки това не успя да спечели симпатиите на публиката и още при първия спектакъл го освиркаха. Не бе кой знае колко по-слаб от своя учител, но работата е там, че Пеликан излизаше на подиума с пищна, разголена асистентка, чрез която да отвлича вниманието на зрителите, а моят приятел, като нямаше такава отворена партньорка, претърпя пълен неуспех. Това завинаги охлади амбициите му да се подвизава по сцените с бастунчето и цилиндъра и единственото, което остана да напомня за славния му провал, бе прякорът - Люстам. . .
Та в онзи ден край езерото Люстам въздъхна тежко и ми отвърна, че наистина се чувствува разстроен и самотен, защото в мислите си е все още в град С., където до вчера е бил войник и където е оставил любимо момиче. Нали е малко нещо и фокусник, тъй че го канели често там по разни празненства и забавни вечери да им разнообразява програмата. Е, и на една от тия техни забавни вечери се запознал е нея. Казвала се Елена и била толкова млада и чаровна, че още щом я зърнал сред навалицата, я избрал за жената на своя живот.
— Но да не говорим голи приказки — рече Люстам.
Той извади от джоба на сакото оваляния си портфейл и внимателно, само е два пръста, измъкна някаква цветна фотография и ми я подаде. От фотографията ми се усмихна извънредно свежо момиче с бяла отворена яка и с огърлица. Косата и бе прихваната отзад с малка панделка и откриваше гладко и лъскаво като зрял кестен чело. Вратът и се извиваше над яката с лебедова плавност. Бузите и излъчваха нежен блясък и тя цялата приличаше на лотосов цвят, разпукнал се в росно слънчево утро.
- О, чудесна е! – изразих възхищението си аз. – Рядко симпатично момиче!
- Нали? — трогна се Люстам. – А в действителност е дори още по-хубава, защото има зелени очи. На снимката това не личи съвсем, но очите й наистина са зелени. Да, зелени, приятелю, и двамата с Елена сме почти годеници, но чуй сега каква каша забърках с моя глупав акъл. Чуй ме и после посмей да кажеш, че не съм животно.
И той ми разказа една колкото смешна, толкова и тъжна история. Когато през неделната отпуска гостувал за пръв път в дома на Елена да се представи на близките й и те между другото го запитали за родителите му, взел, та заявил гордо, че е син на баща зъболекар и на майка учителка. А в тая семейна идилия, нарисувана така лекомислено от него, нямаше нищо вярно — майката на Люстам бе забягнала отдавна с някакъв кондуктор по железниците и той от невръстен живееше с баща си — тих и неук добряк, който през живота си не е вършил нищо друго, освен да вади камъни в кариерите край градчето. Такава наивна лъжа си има винаги своите вътрешни подбуди естествено и не бива да бъде осъждана строго, но тя е добра само за краткотрайните, безобидни флиртове. Когато обаче работата стигне чак до размяна па венчални пръстени, както бе в случая с Люстам и Елена, лъжата няма как да остане скрита. Тогава идва ден да се плащат греховете и именно от този ден се страхуваше и моят приятел.
— Не разбирам за какво е трябвало да лъжеш - укорих го аз, след като между вас двамата с Елена всичко си е било наред. И откъде ти дойде тая щуротия в главата — син на учителка и зъболекар? Пиян ли беше?
—Ами, пиян — махна с ръка Люстам. — И една глътка още не бях изпил. Но като влязох тогава в техния дом...Като се поогледах ... Нейният баща е полковник, да ти го кажа сега, и у тях е направо разкош — персийски килими ли не щеш, плюшени завеси ли, скъпа мебел ли... Че и пиано имаше в хола. Елена свири още от малка и е невероятно умно момиче, нищо че са я скъсали на приемните изпити в университета. Тя е детска възпитателна, ако те интересува това. Та като влязох тогава у тях и се поогледах, съвсем ми се смачка самочувствието. И сякаш че сам дяволът ми подшушна да я изтърся оная брадата лъжа. После ми идваше да си отхапя езика, но казаното си е казано. Е, не съм ли едно животно, а?
— Мен ако питаш, не си — отвърнах. — Напротив —на всеки му се е случвало в едно или друго време. А и положението не е толкова трагично. От свой опит знам, че щом веднъж станеш близък с някое момиче, останалото е без особено значение и бързо се забравя. По-силното винаги надделява, нали?
-Надделява, така е — съгласи се Люстам. — Но там е бедата, че с Елена не сме чак дотам близки, колкото ти си мислиш. Известно ти е колко трае отпуската в казармата, още не си излязъл от портала, и вече трябва да се връщаш. А и къде да се сближаваш, като нямаш покрив над главата? В градската градина ли?
— Зависи — отвърнах уклончиво. — Зависи с кого излизаш, какви са ти намеренията. . . Но все едно. Станалото – станало. Какво смяташ да правиш сега?
—- Знам ли? — замисли се Люстам. — Казахме си „довиждане" уж само за няколко дни, колкото да подготвя тук родителите си, онези, известно ти е вече кои, а после да я повикам с телеграма. Но след оная идиотска лъжа нещо не виждам как може да стане това. Хайде, да разполагах с някое по-прилично жилище, иди – доди, все ще я наглася някак си. Ама да я въвеждам още от самото начало в пашата бърлога, ще се съгласиш, че никак не върви. Трябва съвсем да съм мръднал, за да...
- Не, това не бива — казах.—Това в никакъв случай. Люстам и баща му,каменарят, живееха, откакто ги помня в овехтяла дървена барака, завряна с още няколко нейни близнаци в най-неуютната и неприветлива част на града — между железопътната линия и склада за отпадъци. Държаха само една стая, а кухнята деляха със съседите, но и цялата барака да бе тяхна, пак не ставаше за венчални процесии. Особено ако не си достатъчно сближен с годеницата; ако тя предварително е подготвена да влезе в дом на зъболекар и учителка. Но тика или иначе моят приятел бе в затруднение и сега чакаше съвет и помощ. Мой дълг бе да си понапрегна мозъка и предложа някакъв разумен изход от тая заплетена история, тъй че запалих цигара и потънах в размисъл. Не измина и минута, и изходът бе намерен — Люстам да приеме на първо време годеницата в апартамента на някои наш познат и да изкарат там поне една нощ, а после, като стъпи по-здраво на краката си — като се сближи окончателно с нея, ще разкрие лъжата, пък тя тогава да решава кое ще надделява и кое не. Хрумването ми бе доста шантаво наистина, но какво да се прави — в края на краищата не аз бях довел дотам нещата, че както и да го обръщаш, както и да си измъчваш бедната фантазия, стеклите се обстоятелства да те напътват все натам — към чуждите апартаменти. А и не бях никак затруднен в избора на човека, който можеше да даде приют на двама клети влюбени, защото измежду познатите ни само един държеше ключ от що-годе свястно жилище —Чарли Малкия. Той бе единствен син на баща банков директор и майка главен моделиер, при това реално съществуващи в просторен и добре обзаведен апартамент в центъра на града. Още повече, като порядъчни хора, те прекарваха съботите и неделите обикновено във вилата си под близката планина, което съвсем улесняваше нашата сложна и деликатна мисия.
-Да, само Чарли и никой друг! — отсъдих мислено. —
Малкият ни начетен дребосък! Кой ли можеше да предположи, че ще дойде ден да удари и неговият час?''
- Сигурен ли си, че ще се хване? — усъмни се Люстам,. като споделих идеята си. — Не ти ли се струва прекалено мек и страхлив за тая работа?
- Право да си кажа. не съм много сигурен — отвърнах. – Но оттук нататък с тебе няма какво да губим. Затова да тръгваме още сега, пък ако се хване —хване, ако не—здраве да е. Поне ще сме наясно.
Което е истина, Чарли се зарадва, като ни видя на вратата. Каза, че тъкмо се е канел да прескочи до град ската библиотека, щото четивото му било вече на привършване, но за такива приятни гости е готов винаги да направи едно изключение. Покани ни да влезем и дори ни почерпи с шоколадови бонбони. Бе любезен и приказлив, видимо доволен да се числи в редиците на прочутия с лудориите си Х1-в клас. Щом обаче разбра за целта на нашата визита, моментално посърна и взе да се оплита в куп несвързани извинения, от които веднага пролича какъв нищожен дял има това момче в миналите ни подвизи. И вероятно двамата с Люстам щяхме да си останем с пръст в устата, ако не ми бе текнало да подхвърля, че Елена не идва сама — ще я придружава из пътя една нейна приятелка, рекох, не по-малко млада и привлекателна, и тъй като той е човекът, който поема върху себе си риска, то съвсем естествено е да има всички предимства пред дамата. Тази неочаквана и за Люстам вест си падна точно на мястото, защото на Малкия никак не му вървеше с жените. В това отношение бе доста поизостанал от своите връстници и като чу за възможността да се добере и той най-сетне до вкусния плод, благоразумието му веднага го напусна.
-Идва с приятелката си, викаш? — подпита замислено. — И си я бива, а? Лови окото? Само че да не е от ония преструвани, дето и за ръката не дават да ги барнеш? Дето напразно ти губят времето? Благодаря много, ама аз бягам от такива.
- Нищо подобно – обади се тогава и Люстам. —Мене питай за това. Момичето е доста отворено и няма да срещнеш никакви затруднения. Обещавам ти го.
- Виж, това е добре — произнесе се като стар прелъстител Чарли. – С отворените аз знам как да се оправям. Не ми е за пръв път. И да не стане така — погледна той към мене — щото някои тарикат да се навре в последния момент при мадамата и се опита да излашка бате ви Чарли. Ако е тъй, ще имате много здраве. Ортаци за тая работа не са ми нужни.
- Но какви ги говориш! — едва не се обидих аз.—Събрали сме се да помогнем на наш приятел, все пак, а не да се поднасяме. Хич и не мисли за това. Твоето си е твое.
- Мое си е, казваш? — подсмихна се Чарли. — Абе ще ме вкарате вие в някоя беля, но хайде, така да бъде. Кога ще го искате терена?
- Стига да е възможно, още тая събота — побързах да ускоря събитията аз.- Няма защо да отлагаме. Всеки ден вече ще е изгубен за нас.
- Правилно — заключи делово Чарли и стана от стола. — Така да го направим — сега се разделяме, а в събота ви чакам ей на това място някъде към десет, десет и половина. Моя грижа ще е да ме намерите сам и къщата. И никому нито дума, нали?
- То се подразбира, Чарли, то се подразбира -- успокоих го аз. — Освен нас тримата никой нищо не бива да знае. Пълно мълчание.
- Е, хиляди благодарности —казах вече на вратата. — Ти постъпи като истински мъж. До гроб ще сме ти. . .
- Моля. моля! — вдигна ръце Чарли. — Благодарностите после. За сега — само довиждане.
-Довиждане! Довиждане, приятелю! – пропяхме почти в хор с Люстам и се спуснахме леко и безгрижно надолу по стълбите. Благополучният ход на нещата ни подбуждаше да припкаме като разлудувани жребчета, но озовали се отвън, сред нагрятата от слънцето безлюдна улица, мисълта за мнимата дама, обещана така щедро на Чарли, моментално ни подряза крилцата.
-Ей, не станаха ли много лъжите? — загрижи се Люстам. — То бива-бива, ама. . .
-Няма как иначе, друже — отвърнах примирено. - Започне ли веднъж с лъжа, тъй и ще си върви до края. Но да не мислим още отсега за всичко, че съвсем ще се объркаме. Едно по едно, викам аз. Първо да наминем към пощата и възвестим годеницата. Тя чака. А онзи отворен любовник не е опасен. Остави го на мене.
За телеграмата не се поскъпихме - пуснахме я луксозна, върху бланка с цветен морски изглед и с доста раздут текст, чрез който съумяхме да предадем не само нужните сведения около пътуването, но да изразим донякъде и чувствата на Люстам. Но като си прочетохме след това парите, се оказа, че ако не вземем своевременни мерки, съботата ще ни свари с празен джоб, а такъв унизителен провал в никакъв случай не биваше да се допуска. И тъй като все още никой от нас не разполагаше с банкова сметка, волю-неволю трябваше да прибегнем пак до услугите на склада за отпадъци. Там бяхме отдавнашни клиенти и знаехме добре кое как върви, ето защо съсредоточихме цялото си внимание в издирването на стари, излезли от употреба медии съдини. Дали са излезли или не, тава го решавахме все пак ние двамата, водени от златното правило, че целта оправдава средствата. И макар в случая да не подбирахме съвсем чисто средствата (нека не отричаме на любовта да си има своя съвест), още от началото се натъкнахме на същинска пустиня. Изглежда, че през тия две години, докато опъвахме ремъка в казармата, някакви непознати нам годежари бяха отмъкнали по-голямата част от стоката. Ако е така — халал да им е! Това обаче ни принуди да понадникнем и у съседите —да се поразтичаме насам-натам, — и може да се рече, че почти цялото време до пристигането на Елена го изкарахме в тършувало из мазета, тавани и килери, но трудът ни не отиде напразно — скромната сума, която събрахме, ни позволи да си отдъхнем и дочакаме спокойно съботата.
И ето че тая решителна събота най-после дойде. Старателно обръснати и посипани обилно с парфюм „Сюрприз", двамата с Люстам се притулихме рано-рано в градинката срещу дома на Чарли. Свити зад повехналите храсти, дърпахме с мълчаливо настървение цигарите и не откъсвахме погледи от волгата пред входа, която трябваше да отнесе час по-скоро банковия директор и съпругата му и да ни отвори пътя към брачните покои. Но нещо се бавеха със заминаване го. Мина десет, десет и половина, а ние продължавахме да клечим като платени съгледвачи в храсталаците. С напредването на времето взехме да скърцаме със зъби, защото влакът, от който очаквахме да слезе Елена, пристигаше някъде около обяд. Люстам все по-често започна да пристъпва от крак на крак и да ругае, а и аз, както се мъчех да го укротявам, не бях съвсем на себе си. Какво наказание е наистина да си зависим от хора, които и хабер си нямат за твоите нужди. Чак когато удари единадесет и вече губехме всякакви надежди, ония благоволиха да се покажат — първо изникна бащата, натоварен хамалски с разни обемисти вързопи, а след него и майката, с широкопола лятна шапка и ефирно чадърче под мишницата. Докато да наместят вързопите в колата и предадат последните напътствия на синчето, надвесено през балкона, мина цяла вечност. Изнервени до крайност, двамата с Люстам едва изчакахме волгата да се отлепи от тротоара и хукнахме като подгонени нагоре по стълбите. Така бясно нахлухме в апартамента, че само дето не съборихме нашия дребен съдружник.
- Ей, джентълмени, я по-внимателно! — смъмри ни Чарли -Каква етая лудешка гоненица? Както виждате при мен всичко си е според уговореното.
- Не се и съмнявахме в това, приятелю — рекох. —Ти още веднъж доказа, че на тебе може винаги да се разчита. Но не разполагаме с никакво време, ще знаеш. До идването на влака няма и час, а не сме свършили почти нищо за посрещането на гостенките.
- Че какво толкова трябва да вършим? — учуди се Чарли
- Ами много неща — отвърнах. — Първо да скрием някъде ей онази снимка - посочих фотографията на стената, изобразяваща Малкия като ученик,—-после да дадем на нашия приятел поне десетина минути време, за да привикне и се приспособи към средата — да се почувствува така, сякаш че е отрасъл от малък в тоя апартамент, - след това да тичаме за цветя, да наемаме кола...Както виждаш, никак не е малко. Тъй че да оставим за сега празните приказки и да се залавяме дружно за работа. Около свалянето на фотографията и приспособяването на Люстам към необичайната за него среда не срещнахме никакви спънки. Щом обаче опряхме до предаването на ключа, Чарли се запъна. Каза, че по такъв начин го поставяме в неизгодно положение пред приятелката на годеницата, защото едно е да я приеме като собственик на апартамента и съвсем друго да мине в очите и за някакъв изпаднал бродяга, който търси къде да се навре.
- А това хич не ми изнася, да ви го призная — добави той. — Не е ли по-добре всеки от нас да се представя пред мадамите с каквото може? Един с мускулите, да речем, друг с апартамента...
Което си е право, в този миг през устата на Чарли говореше самата божа истина, но тъй като случаят не ни позволяваше да претегляме справедливостта на везните, аз употребих цялото си красноречие да го убедя в предимствата на Люстам.
— Вие двамата сега не сте равностойни — подзех благо,— и не бива да ни притесняваш в такъв решителен момент. Я помисли каква е твоята цел - да нагласиш за ден-два едно поредно любовно приключение и после да си грабнеш шапката. А за нашия стар приятел това е въпрос на чест и мъжко достойнство. Дори нещо повече — именно днес се решава личният му живот и от тебе зависи най-много дали ще сполучи или ще се прости завинаги с мечтата си за семейно щастие. Ето защо се налага да поотстъпиш малко, момчето ми. Да дадеш преднина на другаря си, изпаднал в беда. Думите ми се лееха ласкаво и подкупващо и не спрях да приказвам, докато не видях скъпоценния ключ да изчезва в джоба на Люстам, след което пътят към завладяването на годеницата бе окончателно открит. Но около разправията с Чарли съвсем окъсняхме и ни остана време само колкото да купим букет карамфили и да наемем единствения файтон в градчето. Това също бе мое хрумване — да се представим пред Елена с екипаж. Казах на кочияша, че трудът му ще бъде пребогато възнаграден, стига да поотпусне, както се следва, поводите и ни достави удоволствието чрез един буен галоп. В отговор той ни увери, че си знае добре работата, и макар конете му да не бяха от най-бързите, с непрекъснатите удари на камшика и с бодрите си подвиквания той ги застави да препускат чак до гарата. Бедните животни едва не издъхнаха от умора, но благодарение на тях успяхме да пристигнем точно когато годеницата вече стъпваше на перона. И както си е редно в такива случаи, Люстам отмина напред да я приеме в обятията си, а ние с Малкия останахме да чакаме край изхода. Пленен от трогателната среща между двамата влюбени, аз сякаш забравих за обещанието, с което подкупихме Чарли. Той обаче не пропусна да ми го напомни.
— А защо не виждам приятелката? — запита. — Вие какво, шеги ли си правите с мене?
Няма такива работи — отвърнах, — и не е мястото да ставаш подозрителен по такъв дребен повод. Вероятно е станало нещо непредвидено с приятелката, за да не е сега до тебе. Или се е почувствувала неразположена, или. . . Хайде, не се разстройвай и гледай весело — попритеглих го нежно към себе си. — Важното е, че годеницата е налице. Ето я, тя вече идва насам и ние трябва да я посрещнем с усмивки. Както можеше н да се очаква, Елена не ми се видя така смайващо млада и красива, както бе излязла на снимката. Но кое ли друго момиче, питам аз, не би се различавало в действителния си вид от образа, запечатай върху цветните фотографии? Все пак в своя светъл тоалет и с цветята, поднесени й вече от Люстам тя бе свежа и чаровна -същинска младоженка. Очите и наистина бяха зелени и излъчваха невинност и свенлива вътрешна радост от онова, което предстоеше да й се случи. А че бе отрасла в дом с пиано си личеше по непринудените й маниери н още по навика й при запознаване да скланя леко глава и отвръща на ръкостискането с трогателен реверанс.
- О, много ми е приятно! - възкликна с непристорена изненада, щом чу името ми. — Слушала съм често за вас. Изглежда, че вие двамата - погледна с обожание към Люстам - сте големи приятели.
- Да, така е — отвърнах поласкано. И то от отдавна. Затова ще е излишно да ви уверявам, госпожице, колко се радваме ние всичките, събрани сега по този щастлив повод, да ви видим най-сетне сред нас.
Моля да приемете пашите най-искрени благопожелания и към тях един скромен подарък за спомен! — Извадих от джоба си моя малък сюрприз, запазен до този миг в тайна и от Люстам — стара сребърна гривна, която купих почти на безценица от оказионния магазин.
Милата Елена веднага я сложи и бях доволен да установя, че гривната прилегна тъй изящно към тънката и китка, сякаш бе поръчвана специално за нея. После я представихме и на Чарли. Чест му прави, че съумя да овладее нервите си и да се обърне с любезни поздравления към годеницата. Щом обаче настанихме Люстам и Елена във файтона и ги отпратихме, той не се забави да избухне и изля отгоре ми куп обидни думи, като ме нарече дори мошеник и долен изнудвач. Не го взех присърце, защото Малкия имаше право да се чувствува изигран. А и след като видях файтона да чезне в далечината, вече ми бе все едно какво ще си приказва — оттук нататък връщане нямаше. Тъй че запазих търпение, докато излее яда си и го подканих да побързаме и заемем места в летния ресторант. Такава бе уговорката ми с Люстам — да ангажирам маса за четирима и заръчам в кухнята някакъв по-изискан обяд, а през това време той да се усамоти за около час с любимата (предлогът е тя да отдъхне от пътя) и като се съберем после н ресторанта — като пийнем и се поотпуснем, — покрай другото да открием и лъжата за родителите му, когато мислехме си ние, двамата ще са вече достатъчно близки, та спокойно и без страх за последствията да изнесем истината.
Наехме хубава маса — на терасата до езерото, под сенчестите клони на плачеща върба. Накарахме сервитьора да се поразмърда, като смени покривката и сложи цветя във вазата, след това съставихме и обяда. Тук аз дадох пълна преднина на Чарли, който несъмнено имаше по-голям опит от мен в подреждането на изискани трапези. Може да се рече, че той се справи блестящо и изтръгна максималното от възможностите на заведението. Щяхме да започнем естествено с малък аперитив — по чашка водка, а към нея — аншоа. После идваше предястието — варен език, гарниран със свеж зеленчук. След това се очакваше главното блюдо — сочни телешки котлети, които щяхме да полеем с няколко бутилки сухо бяло вино. Накрая, то се знае, обядът завършваше с шоколадова торта, кафе и коняк.
Докато натъкмявахме пиршеството, в ресторанта се навъртя някакъв уличен фотограф, та междувременно го ангажирахме и него за увековечаване на събитието.
Разпоредили се така умело и с вкус за всичко, накрая двамата с Чарли сметнахме, че е в правото ни да се подкрепим предварително с по чашка от виното, предвидено за тържеството.
Пия за тебе. Чарли — вдигнах високо чашата аз. —Ти си главният герой на бала. Без тебе доникъде нямаше да я докараме.
- Ами, герой — отвърна сдържано Чарли, който още не бе преглътнал обидата. Изпързаляхте ме като последния балама вие, ама хайде, от мене да мине тоя път. Наздраве. После пихме за годениците, които според нашите предположения, в същия този миг трябваше да се сближават. След това - за срещата ни... И така, без да се усетим, обърнахме една бутилка и наченахме втората. Виното бързо ни хвана и взехме да се държим като някакви важни годежари, които по своята тежест и значение имат привилегията да диктуват празненството — дърпахме се с пиянска нежност за реверите и се уверявахме един друг колко благородно е да се притечеш в помощ на приятеля, оказал се в затруднение, и каква наслада за душата се крие в това да събереш и сключиш ръцете на двама влюбени, притеснени от несгодите на живота. Така се бяхме захласнали в ролята на щедрите и безкористни застъпници, че не ги се щеше да повярваме на очите си, когато след около час зърнахме Люстам да влиза сам в ресторанта. Той вървеше с провлечената и унила крачка на човек, сполетян от непоправима беда. Приближи бавно към масата и още неседнал, наля чаша вино и я пресуши на един дъх. После бодна машинално от варения език, но вилицата замря над чинията, сякаш не му стигаха силите да я повдигне.
-Ей, какво става с тебе? — разтревожих се аз. - Що за изненади са това?
-Изненади ли? — усмихна се горчиво Люстам.—Да. обаче за мене. Така ме изненадаха, че още не мога да дойда на себе си. Боже, какъв резил! — простена той и напълни наново чашата. - Какъв ужасен провал! Направо съм като съсипан.
- Че кон ще те изненада?
- Собственикът на апартамента, кой друг... Изтърси се изневиделица и... Нали ме виждате къде съм. Една се измъкнах.
-Значи баща ми? — надигна се от масата Чарли.—Не може да бъде!
- Не може, ама може — каза Люстам.— Спина ни на местопрестъплението и си плюх на петите. Офейках. Пак добре, че не...
- Ох, сега вече я оплетохме! - не го остави да довърши Чарли и побягна към изхода. Скокнах да го догоня, но Люстам ме блъсна обратно на стола.
-Я го пусни да върви по дяволите! — рече ядосано. - И без това няма смисъл да се занимаваме повече с тия идиоти. Край на играта.
-Ами защо тъй? — обърках се аз. — Уж всичко си вървеше спокойно и изведнъж...
—Ще чуеш защо — отвърна мрачно Люстам. – Само почакай да се съвзема малко, че още ми треперят краката.
Той отпи жадно от чашата, запали цигара и започна да разказва. В началото наистина всичко е тръгнало спокойно, ако изключим дребните засечки около библиотеката на Чарли и непредвиденото позвъняване по телефона. Като начетена и интелигентна дама. Елена още с влизането в хола насочила вниманието си към библиотеката и взела да разгръща книгите. За зла беда онова мнително момче имало глупавия навик да ги надписва, и това веднага и направило впечатление. „А, мили, кой е този Чарли тук на кориците?" — запитала. „Чарли ли? — видял се натясно Люстам. — Ами какво да ти кажа — един от моите безценни познати е. Специалист по батаците. Завлече ме с пари и вместо да ги върне, ми изсипа тъпите си книжки върху главата". „Защо, на твое място аз не бих съжалявала — забелязала деликатно Елена. — Както виждам, книгите никак не са от лошите. Напротив, избирани са от познавач."
„Че е познавач, познавач е - смутолевил тогава Люстам. – Но трябваше ли по такъв гаден начин да..." Както и да е — разминало се леко с .книгите. По после таман настанил годеницата на дивана, с мисълта да я приласкае и спечели окончателно на свои страна, и не щеш ли, иззвънял телефонът, който и никой от пас не бе се досетил да сложи в сметките. Вдигнал със свито сърце слушалката и отсреща някакъв сладникаво размекнат женски глас позовал Малкия. „Имате грешка" —казал Люстам и за да не го смущават повече, измъкнал с ловко движение щепселите на телефона. След това, премахнал и тая уловка, той приседнал наново до Елена и се заел с още по-голяма пламенност да я приласкава. Тя обаче отвръщала някак сковано на нежностите и когато съвсем се разгорещил, го отблъснала от себе си и запитала за родителите му. Люстам вече очаквал такъв въпрос и спокойно пояснил, че те са заминали да навестят болнавата му баба, която доживявала сетните си дни на село и ще се върнат чак утре към обяд. „Тъй че това е нашият ден, скъпа — добавил прочувствено. — Първият наш ден и не бива да го разваляме с излишни притеснения. Ела и ме прегърни, любима, ела да се обичаме, момичето ми, защото съм луд по тебе!" — приканил я с невъздържана страст той, но Елена си останала все така хладна и нерешителна и не му позволила да стигне до края. Въобще в цялата тая любовна сцена се усещало нещо нервно и неестествено, породено от прибързаните действия на Люстам, ето защо той счел за разумно да отложи сближаването след празничния обяд, когато и двамата ще са в едно по-благоприятно разположение на духа. Но Елена се възпротивила да засяда още с пристигането си по ресторантите, като казала, че за това ще имат предостатъчно поводи и нататък, а сега, както и бездруго била капнала от пътя, предпочитала да обядват на спокойствие в къщи. При това тя отдавна искала да опита способностите си в приготвянето на крем карамел, любимия десерт на Люстам и изявила желание да се заеме веднага с опичането му, стига да й намери мляко и яйца. Тогава Люстам дал вид, че е трогнат от това нейно хрумване и се вмъкнал в кухнята да провери как стоят нещата с провизиите. Попаднал сред истинско изобилие от вкусни ястия и скъпи питиета, но яйца никъде не открил. Тъй че грабнал някаква мрежичка и се понесъл към магазините. И нали в съботата навсякъде е затворено, та се наложило да бие път чак до пазара. Там купил все пак тия проклети яйца и поел веднага назад. Така бързал да се завърне обратно при годеницата, че дори не забелязал волгата край входа. Едва като нахълтал в апартамента, извиквайки весело още от вратата: „Ето ги и жълтъците, скъпа!", пред очите му изникнала картина, която го накарала да застине — Елена седяла на дивана, обляна в сълзи, а около нея крачел с ръце на кръста, мрачен и настръхнал, банковият директор. Сетне щеше да се изясни, че причината за ненадейното му появяване е онова злополучно обаждане по телефона звъняла е майката на Чарли да предаде някаква дребна поръка или просто да чуе гласа на синчето си, и когато от другия край се отзовал непознат човек, а после телефонът замлъкнал, тя се паникьосала и...И представете си положението, в което е изпаднал Люстам при вида на разплаканата годеница и разгневения директор. Ухилен глупаво, той понечил да изрече нещо шеговито за разведряване на атмосферата, но от устата му не излязъл и звук. И в тая нелепа ситуация, както ония двамата го били зяпнали с безмълвно изумление, в него изведнъж се пробудил илюзионистът, призван да смайва публиката без да осъзнава какво върши, той направил артистичен поклон, измъкнал от кесията няколко яйца и взел
да манипулира с тях да ги подмята във въздуха, да ги изтиква в ръкавите, да ги гълта и изважда от вътрешните джобове на сакото... Според думите му, никога до този миг не е играл с такова увлечение; сякаш че от това се решавал животът му -тъй чевръсто и съсредоточено жонглирал с яйцата. Докато не изтървал едно върху килима. Тогава сащисаният банков директор изгубил окончателно самообладание и налетял със свити юмруци...
-Само да го беше видял каква луда фурия е — каза почти с възхищение Люстам.—Уж е от дребосъците, а така бясно връхлетя, че да не му се показваш насреща.
-И ти?
-Скочих през вратата, какво друго? Въобще и не направих опит да се защищавам. Голям срам, пали? Страхотно издънване?
-Да, по-лошо не може и да бъде — съгласих се. — Но все пак нещо трябва да се измисли. И ако питаш мен, най-добре ще е да се върнеш обратно и поговориш спокойно с момичето. Струва ми се, че още нищо не е изгубено. Тъй че...
-О, в никакъв случай! — прекъсна ме Люстам. — Хич и да не приказваме за това! , А и не виждам смисъл да се появявам точно сега оттатък. Тъй и тъй тя вече е разбрала всичко и стига да пожелае, сама ще ме намери. Нали Малкия е там. Та да почакаме, викам аз, и каквото ни било писано, това да бъде.
—Може би имаш право — рекох. — Да чакаме.
Почакахме около половин час, но Елена не се появи. Да се надяваме повече беше наивно, а и сервитьорът вече губеше търпение, затова се заловихме за обяда. И тъй като бяхме поръчали за четирима, ядохме и пихме до пресищане. Там, край езерото, под плачещата върба. Някога. По едно време към нас намина и фотографът да увековечи момента, но го прогонихме Защото и вие ще се съгласите, че никак не върви да се правят снимки на сватба, от която булката е вече избягала.

Хакерски атаки

2011-06-10T19:13:00.006+03:00

В последно време съм жертва на хакерски атаки. Някой ми съсипва пощенските кутии, вади разни неща от там, скапва ми блога...
Защо ли го прави? Нямам обяснение за това поведение. Да четеш чужда поща е все едно да надничаш през ключалката на кенефа, когато ползващия го индивид се почиства след сеанса...
...Какви хора само!

Записки от подземието - "Великият поход на династронавтите" /Вместо Коледно четиво/

2010-12-19T12:55:00.001+02:00

Преди време Комитата публикува извадка от вероятно любима негова детска книга, която не бях чел и може би за тава ми донесе удоволствието от новото четиво. Тогава, изпълнен с хубавото чувство от добрия текст реших, че идеята да припомниш или запознаеш публиката с любими книги от детството, които са участвали в твоето формиране не е лоша...
Сетих са за някои мои любими книги от "...когато бях малък..." и "Династронавтите" застанаха на първата полица. Авторът е писателя Хаим Оливер, а художник - Борис Димовски. Предполагам, че тези две книги са неизвестни за повечето четящи, едно поради това, че са писани отдавна, друго че са детски и трето че и писателя е покойник, а и не се споменава много за него в историята на българската литература...
...Въпреки това обичам тези книги. С хубавите истории, добрия език и хумора, който идва от блестящата хрумка на автора да вкара в устата на десет-дванадесет годишни хлапета официалния по онова време комунистически жаргон. Да накара децата да пародират по свой начин тогавашната действителност и всичко това без грам сарказъм и злост. Напред са изведени удоволствието от приключението, доброто от детството..
Първата книга "Федерация на династронавтите" имаше една недодялана екранизация в средата на осемдесетте, която показа нивото на нещастния кинаджия, който се опита да прави филм по книгата...
Това, което предлагам като коледно четиво е четвърта глава от трета част на книгата "Великия поход на династронавтите". А той е насочен срещу световния империализъм, в помощ на Куба и Южна Африка...!!!
И така, ето коледното четиво. Предварително се извинявам за възможните грешки допуснати от разпознавателната програма.

...рат? Или Федерацията има може би нови членове, които той не познава? И какви са тия тайнствени цифри 9-10-32 и 9-20-02, координати и прочее?
Сержант Марко мисли дълго-дълго и накрая взе две важни решения; първо — още утре ще попита шифровачка в управлението какво може да означават цифрите и второ — отсега нататък да не изпуска от очи династронавтите, особено през вечерните часове, когато обикновено се обаждат черните радиостанции.
На улицата, преди да се върне в къщи, сержантът срещна другаря Антон Антонов. Заприказваха се. Режисьорът изглеждаше уморен. Каза, че досега е бил на работа в телевизионната кула, за да подготви гигантската масова сцена, която ще снима утре заран ... Ама какъв филм ще стане! Лека нощ!
Разделиха се. Тази нощ сержант Марко сънува тайнствените цифри на координатите, номера на сивата волга и металически гласове, които пееха ча-ча и моранбонг, а на другаря Антон Антонов се присъниха безкрайни орди прабългари и всички с бради и мустаци.

4. В СЪРЦЕТО НА РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
Точно в полунощ, когато сержантът и режисьорът още сънуваха, майор Димчо стана. В къщи всички спяха. Той се облече внимателно и безшумно се измъкна.
Долу, в тъмния вход на кооперацията, вече чакаха Рони Дато, Сашо Кобалт Болокуду, комисарката Вихра и Мишо Еквилпбриста. Сашо и Мишо бяха екиппрани по алпинистки: с въжета, пикели, фенерчета и всичко, което е необходимо за катерене по скали. С чудовищната си, щръкнала на всички страни черна коса, със зелената си риза на квадрати и с ковбойските си панталони в нощния мрак Сашо Кобалт Болокуду приличаше на прекаран през комин марсианин. Само да го погледнеш и тръпки те побиват!
Наредиха се в партизанска колона и тръгнаха към
Парка на свободата. Пресякоха реката, минаха покрай стадиона, потънаха в гората. Без всякакви приказки. Нямаше нужда от думи; всеки знаеше какво му предстоя. От време на време през дърветата се мяркаше аленият връх на Телевизионната кула, която им служеше като пътеводител.
Скоро пред тях се изпречи високото тънко тяло на небостъргача. Двайсететажното здание тънеше а мрак. Светеше само върхът с антените, а отпред блещукаше малкото прозорче на портиерната.
Пролазиха по индиански край входа и минаха към задната фасада. Изправиха се, погледнаха: конусът на кулата се впиваше в небето като клин. Примигваха от блясъка на звездите безбройните тъмни прозорци. Наоколо тайнствено шумоляха боровете.
— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалт Болокуду и пръв подложи гръб.
До него приклекна Рони Дато, над тях стъпи майорът, а над майора скочи ловкият като маймуна и опитен в тия катерачески работи Мишо Еквилнбриста. Той заби пикела под рамката на прозореца на първия етаж, пресегна се, хвана се за перваза и с мощен замах на двете си мускулести ръце се покатери върху издатината.
Внимателно се изправи, бутна прозореца — беше затворен. Без да се смущава от това, прилепен целият с лице към стената, той бавно се придвижи надясно.
Другите долу трепетно чакаха.
Пълзейки по крайчеца на каменния ръб. Мишо успя да се докопа до втория прозорец. Натисна — прозорецът лекичко се поддаде. Мишо го отвори докрай и скочи вътре. В мрака се очертаваха контурите на някакви машяни. Без да се бави, той пристегна около кръста си единия край на въжето, другия спусна навън и стъпи здраво на крака. След пет секунди в стаята скочи Сашо Кобалт Болокуду. Сега пък двамата се опнаха, защото трябваше да изтеглят тежичкия Рони Дато. Въжето запращя, но из-държа ...
Навън останаха майорът и Вихра. Сами. Наоколо беше шушнещата гора, диханието на близката планина, небето с безкрайните огърлици на съзвездията, ароматите на юнската нощ, трептящото сияние на големия град; откъм стадиона долитаха звуци на оркестър (не беше Четвъртата симфония на Брамс) ... С една дума, всичко извънредно много напомняше на романтичните сцени, които и двамата напоследък все по-често срещаха в книгите... И отново те почувствуваха необяснимо стеснение, и отново гърлото на майора се сви и той не знаеше какво да каже, и отново Вихра се загледа напрегнато към върховете на дърветата.
— Дай да те вържа — едва успя да изрече той.
— Не ... — прошепна тя задавено, макар че ужасно и се искаше именно той да върже въжето около кръста и. – Аз сама ...
Тя се опита, но ръцете и не я слушаха. От прозореца . се показа главата на Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде, бе? Какво се бавите там долу? — прошепна той и пак изчезна. Тогава Вихра се обърна към майора и тихо изрече:
- На, вържи ме! Ама само да смееш да ме пипнеш!
— Няма! — каза той. — Дай!
Димчо направи здрав възел около кръста и, като внимаваше да не се докосне до нея, после подложи гръб и тя стъпи върху него.
След минутка и петимата бяха горе. Светнаха с фенерчетата, огледаха се: машини, апарати, прибори. Не беше интересно. Завъртяха секретната брава па вратата и излязоха, като нарочно я оставиха отворена, за да се върнат после през нея. Озоваха се на площадката на първия, етаж, до асансьора. Стълбището се виеше спирало-видно нагоре до безкрая. Рони Дато погледна в мрака, където се губеха стъпалата, и сърцето му се сви:
— Хайде с асансьора! — примоли, се той.
Никой обаче не послуша този малодушен съвет и всички тръгнаха по стълбите, светейки си с фенерчето, като безшумно пристъпваха на пръсти. Начело крачеше Сашо Кобалт Болокуду, който на всяко стъпало по алпинистки почукваше с пикела, за да отстрани всяко евентутално препятствие.
На вратата на втория етаж прочетоха „Оператори". Продължиха. На третия етаж прочетоха „Звукозапис”. Продължиха. На четвъртия бяха редакторите, на петия — режисьорите, на шестия — художниците, на седмия — артистите, на осмия — оркестърът, на деветия — хорът, на десетия — дискотеката, на единадесетия — филмотеката, на дванадесетия — началниците, по-нататък — зала №1, зала №2, зала №3 . . .
На седемнадесетия етаж династронавтите се спряха задъхани.
—Ама къде е тая работа, бе?—изпъшка Рони Дато. — Ще се пукна вече.
— Нищо, нищо! — успокои го Сашо Кобалт Болокуду. — Това е добре за отслабване. Ами ако трябваше да се катерим по Хималаите, какво щеше да правиш?
Рони Дато си помисли, че никой за нищо на света не може да го накара да се катери чак по Хималаите, извади от джоба си кифла, отхапа и като обречен, продължи нагоре: няма как, нали той беше дал идеята да дойдат тук!
Другите го последваха по безкрайните спирали на стълбището и вече им се струваше, че това пътешествие към небето няма предел. И едва на двадесетия етаж прочетоха „Гримьорна и гардеробна”. Това беше целта. Те се спряха да се поуспокоят и бутнаха вратата. За щастие тя не беше заключена и те влязоха.
Фенерчетата мигновено зашариха наоколо и откриха еднообразната обстановка на бръснаро-фризьорски салон със столовете и огледалата, а пред огледалата — кутийки с разни кремове, четчици, гребенчета, ножички... Но не това ги интересуваше, не! Фенерчетата усилено затършуваха в чекмеджетата, по шкафчетата, зад огледалата.
Внезапно се чу изненаданият вик на Вихра:
.— Вижте какво има тук!
Изтичаха към нея.Тя се бе изправила пред един огромен отворен гардероб. Насочиха всички фенерчета в него. Ахнаха от възторг: гардеробът беше натъпкан с дрехи:рокли, униформи,блузи, поли, работнически комбинезони, средновековни доспехи, родопски носии и какво ли не още! Вихра откачи една рокля.В светлината на фенерчетата тя се открои разкошна с тъмночервеното си кадифе, обсипано със скъпоценни камъни и извезано със сребърни и златни нишки.
— Това е роклята на Мария Стюарт! — произнесе се компетентно Рони Дато. — Виждал съм я в Младежкия театър.
— Искам да я облека! — продума с тих глас Вихра, но в тия думи беше скрита суетата на всички жени от. всички времена.
Четирите момчета мигновено се съгласиха и се заеха да й помогнат. А Вихра, без дори да й мине през ума, че трябва да се стеснява, великодушно прие. Впрочем без тяхна помощ тя едва ли би могла да облече ужасно тежката рокля. Но когато най-после, с голяма мъка, тя я облече, момчетата изведнаж млъкнаха: пред тях, осветена от фенерчетата, стоеше не тяхната Вихрушка, другарчето, с което правеха цирк, организираха нападения над кварталните банди, летяха към Марс, а една прелестна девойка, възхитителна със златната си коса и с разкошната тъмночервена рокля, която тежко падаше до петите й. Сърцето на майора тревожно заби: нима това е Вихра, която той преди малко бе вързал с въже около кръста? Тя изглеждаше тъй чужда, тъй далечна ...
Мълчанието бе прекъснато от Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде да си вземем малко дрехи! За цирка! — предложи той.
— Какъв ти цирк? — учуди му се Рони Дато. — Нали заминаваме за Претория?
— У, вярно, бе! — отвърна Сашо, който с умиление си спомни ония безгрижни младежки години, когато още си играеха на цирк и не мислеха за съдбата на колониалните народи. — Да ги вземем тогава за туземците от Южна Африка. Те нали ходят голи!
Предложението не беше лошо и династронавтите започнаха да тършуват в гардероба, та дано намерят нещо подходящо за голите туземци от Южна Африка. И за по-сигурно взеха да пробват дрехите на себе си. Рони Дато измъкна една униформа на хитлеристки генерал и веднага я облече. Мишо Еквилибриста с триста мъки нахлузи през главата си една средновековна ризница, а Сашо Кобалт Болокуду наметна един дебел овчи кожух с рунтава козина като тия, дето са носили нашите пра-пра-пра-прадеди, когато още са се пердашили с боздугани.
Единствен майор Димчо не се поддаде на това гардеробно изкушение и хладнокръвно продължи да търси това, за което бяха дошли тук. И, разбира се, успя. То се намираше в едно сандъче някъде зад шкафчетата.
— Открих! — провикна се майорът.
Всички се скупчиха около него. фенерчетата се насочиха напред, очите се разшириха от радост; сандъчето беше пълно с бради, мустаци, перуки, плитки, бакембарди. Имаше, каквото си искаш: бради къдрави, прави, руси, черни, дълги, къси, енгелсовски и ленински, кастровски и наполеоновски (трети); мустаци вазовски, мандарински, будьоновски, самурайски, с една дума — цяло съкровище!
Находката изкара от равновесие династронавтите. Те като луди започнаха да ровят в сандъка, да вадят, каквото им попадне, и застанали пред огледалата, взеха да си мерят бради, мустаци, перуки, плитки и се кискаха. и блъскаха, и пулеха, и кривяха .. . Рони Дато, както си беше с генералската униформа, си залепи хитлеровскв мустачки и държа реч на немски език. Мишо Еквилибриста си лепна дълги чингизхановски мустаци и с ризницата си заприлича на боец от Калояновата армия. Вихра пък си постави една мойсеевска брада и дълги руси плитки в както си беше с роклята на Мария Стюарт, затанцува ча-ча. И тогава момчетата с удоволствие установиха, че Вихра си е все още тяхната Вихрушка от махалата, партизански комисар и астронавт, а Димчо отново я почувствува близка ...
Най-живописно се гримира Сашо Кобалт Болокуду. Той взе, че се изхитри, и си залепи две бради — една от-ляво, другата отдясно, и два чифта огромни мустаци — едните, будьоновски, нагоре до ушите, а другите, мандарински, надолу до шията, и като стегна кожуха с дългата козина около тялото си, проходи на ръце.
И кой знае колко още щеше да продължи тази бра-дата и мустаката вакханалия, ако внезапно отдалеч някъде не беше долетял трясък на врата. Династронавтите замръзнаха по местата си, ослушвайки се в шумовете... Долу някой влачеше крака по стълбището, кашляше, мърмореше.. .
...Тази вечер дежурният портиер на Телевизионната кула бай Пешо беше много бдителен, защото преди да си отиде, другарят Антон Антонов сто пъти му заръча да внимава. Ето защо бай Пешо, макар че беше понастинал и кашляше, реши да направи малка обиколка из кулата и да провери всичко ли е в ред. И още на първия етаж с изненада установи, че вратата към машинното отделение е отворена. След като изруга техниците, които тъй нехайно се отнасят към социалистическата собственост, бай Пешо затвори вратата и продължи обиколката. Други нарушения нямаше и той се върна в портиерната при главния вход. Настани се зад прозорчето, откъдето можеше да се вижда кой влиза и кой излиза, и продължи да внимава. Но понеже никой нито влизаше, нито излизаше, той измъкна от чекмеджето смачканата книжка „Убий-ството на улица Морг” и се зачете в страшната история ...
...Когато най-после стъпките по стълбището заглъхнаха, династронавтите побързаха да си вървят. Нямаше време за губене, часът бе един след полунощ, настъпваше дългоочакваният ден П! Майор Димчо извади торбата и |я натъпка с всякакви бради и мустаци, като за всеки случай взе и няколко перуки и плитки. Съблякоха дрехите, които се оказаха неподходящи за южноафриканските негри (няма да носиш на туземците хитлеристки уни-форми я!), наредиха ги в гардероба, разгримираха се, като само Сашо Кобалт Болокуду си остана с овчия кожух и с двете бради и четирите мустака — не му се искаше да се раздели с тях . ..
Тихичко излязоха, заключиха вратата и поеха на-долу. Сега беше по-лесно и само след две минутки бяха на първия етаж. Тук обаче изтръпнаха: вратата на машинното отделение беше затворена! Същата врата, която нарочно бяха оставили отворена, за да се измъкнат. Майорът я дръпна — уви, бравата беше секретна. Ами сега? Как ще излезнат?
На бърза ръка проведоха съвещание с дневен ред „Как да се измъкнем оттук". Установиха, че има три възможности: едната — да разбият секретната брава с динамит; втората — да скочат от прозореца на двадесетия етаж, и третата — да излезнат през главния вход, покрай портиерната. От първата възможност се отказаха — динамитът вдига много шум. Втората също от-хвърлиха — не им се качваше отново чак до двадесетия етаж. Оставаше третата и по-опасната, но затова пък достойна за династронавтите: през главния вход. Решиха да се изтеглят в следния ред: най-напред минава Сашо Кобалт Болокуду, та ако случайно му се изпречи портиерът, да се справи с него. После идва Рони Дато, след това майорът с плячката, после Вихра и последен като ариергард — Мишо Еквилибриста.
До стаичката на портиера имаше не повече от двайсет стъпала. Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо Кобалт Болокуду, пое дълбоко дъх и смело тръгна на-долу ...
Тъкмо в този момент бай Пешо се беше задълбочил в книжката. В нея се разказваше за тайнственото убийство, което една маймуна извършила в Лондон. След като удушила жертвата си, маймуната взела, че напъхала трупа в камината. Бррр! Тръпки побиха портиера само като си представи страшната космата маймуна с дългите лапи и ниското чело ...
И както си четеше, той дочу подозрителен шум. Бай Пешо вдигна стъклото на прозорчето — от стълбището някой слизаше. Бързо изскочи навън. Натисна бутона на лампата и във внезапната ярка светлина той видя пред себе си едно шимпанзе. .. Само че това тук беше далеч по-страшно от лондонското: имаше огромна, рунтава ко-зина, шарена риза, тесни панталони, две бради, четири мустака и такава страховита коса, че сърцето на верния портиер не издържа на тази страшна гледка и той без стон се строполи на пода в безсъзнание.

5. ТРЕВОЖНО УТРО ЗА СЕРЖАНТ МАРКО
За доблестния квартален милиционер денят започна твърде обезпокоително. Тъкмо отиваше към Управлението, където смяташе да се посъветва с шифровчика относно значението на тайнствените цифри, предадени снощи от черните радиостанции, когато насреща му се зададе другарят Антон Антонов. Сержант Марко едва позна своя съсед — режисьорът ходеше като замаян, без вратовръзка, чорлав, небръснат, и мърмореше някакви безсмислици под носа си.
— Какво се е случило, другарю Антонов? — запита го той загрижено.
Режисьорът го изгледа с празни очи и продума с бездънно отчаяние:
— Откраднаха ми мустаците ... И брадите .. . Сержантът помисли, че неговият именит съкварталец е мръднал:
— Но вие никога не сте носили нито брада, нито мустаци ...
Другарят Антонов жално поклати глава:
— Не моите...не! А на филма...! Триста и седем-десет бради и четиристотин и два мустака...! Освен...

Уставен суд: Ебете се кај ќе стасате!

2010-07-16T13:32:00.002+03:00

Ето какво може да се прочете в македонския вестник "Вечер"

Европейско финансиране /репортаж/

2010-02-16T01:42:00.022+02:00

Тези дни, помамен от интригуващо писмо, дошло в електронната ми поща, реших да посетя една от многобройните, според текста сбирки на Обществото за Алтернативно Обучение (ОАО). На тази среща – обучение щеше да бъде разгледана тема за “Безпроблемно кандидатстване по коя да е европейска програма” – предложение равняващо се на онова, което ми направи преди двадесет години, хубавата по онова време Виржиния и аз не можех да откажа…
Ех, разсеях се малко…но това са то чудните сфери на думите и мислите, които се сипят след тях, като сняг от орхидеи върху черния сатен на завивките в прохладната хотелска стая на желанията…
Онзи ден обаче желанията ми бяха абсолютно прозаични – много исках да забогатея подпомогнат от европейските фондове, а казват, че трябва да имаш добра идея и малко пари настрана за да ти помогнат по-богатите ни съграждани. Понеже имам още няколко състоятелни приятели, от които не съм искал пари на заем сметнах, че съм уредил първоначалния капитал и мога да кандидатствам по европейска програма. Естествено, ако знам как. Това щях да науча в залата на парк-хотел “Москва”, онова прочуто студио, от което доскоро разпръскваше светлина за народа фалиралата re:tv.
В наречения ден застанах пред хотелската врата, костюмиран, с лаптоп за авторитет под мишница и фанатичен блясък в очите. Не се страхувах от нищо – от опит знам, че на такива места винаги печелиш, ако не с нови знания то можеш да си тръгнеш с утешителна печалба – било ново гадже, било ценни контакти със себеподобни любознателни индивиди.
Първата тема беше представена от гост – професора Г.З. Влахов – Цицов от Македонската Академия на Науките и Изкуствата (МАНУ) и се наричаше “Формулата на успеха”, изключително обещаващо заглавие, предвид 190–те лв, които дадох за вход.
С интерес се заслушах в думите на приятния човек. След като ни запозна с последните формули, открити от Академията му, а именно “формулата на идентитетот” и “формулата на Александър”, светилото се впусна в обяснението на поредното откритие на македонската научна мисъл – формулата на успехът при финансиране от ЕС. Тук за удобство ще спра своя разказ и ще оставя да говори записът, който успях да направя докато бях в съзнание:
"Драги колеги, сакам да ве запознаам со формулата за финансирање, која развивме со оглед на пристапувањето на Република Македонија во Европската Унија во 2011. Како што знаете животот е символика, а симболите се математика, така што ние - македонските академици и професори одлучивме да се опреме на нив и си ги задоволи лесно апсорбирање на парите, кои ни се води за влез во Унијата. Тука голема улога одигра професорот Попрацковски, кој откако откри тайнописот на Розетскиот Камен доби голема храброст и многу искуство за да се фати во костец и со европските директиви, а тие како што знаеме се главно бројки и овде - таму хартии мисли. Се разбира, за титан како професор Попрацковски европските директиви се само скромни и вредни математички симболи на знаење и човечкиот напредок. Какво имам из предвид? Кога некој отворено вљубен, замислен за долната облека на својата омилена, прочита следната пријатна, корисна и постоечки формула: (Ах. Ву) Со √ / 1241. ([(Lg12870-0.12) +923.00001 / log0.16] 35 +1 X) = ∫ √ ± ∫ 0.011By, што ќе си помисли? Па секако ќе продолжи да фантазира за двете скапи нему тюбитейки, кокетно покрил полукалбетата на омилената. Овие трептящи овална, овие само - само загатнати халмчета, чекаат алпиниста-покорител да дојде и забучи пикелот во нежната долина помеѓу нив. Ова ландшафтно образование собрало капчиците роса на генерации катерачи. Еден стигнал до подножјето, друг по-нагоре, а трет уште по-нагоре ... "Ех да ми паднат во рацете овие нещастници, што ќе ги направам!" - Тоа ќе си рече нашиот пресметливец, овој Айзенщайн на формулата и равенката.
Што би помислил, сепак, некој загрижен за гастритот и виагра си пензионер или нешто повеќе - некој национален титан и корифей на самостојноста? Овој интересно прашање чека својот одговор и јас би смело претпостави дека бедния човечец би ревнал како лев: А + log1264539.976 / (n + m-Cxy) ([(24z +3782.45783 xyz/90) z] -215% + xlg456780 ) -2 =? Но што значат теайнствените знаци? Нека да ги разгадаем: За log е јасно, тоа е истото. За n + m се знае никогаш не било друго. Ако пак умножи x со lg456780 ќе добиеме вредноста од став 28 од "Индикативно годишна работна програма за претстојниот процедури за Оперативната програма "конкурентност" за 2010 година". Умножим ли любимото на сите студенти С со непознати за сега x, y и обработуваат ли целиот израз со палавника z, ќе добиеме цената на шкембето во месарницата на пазарот "Иван Вазов", Софија - еден важен коректив под вашите простори. За аргументот "А" нема зошто да припомням дека ако е со негативна вредност дава величината на финансирање по мерка 312, т 248, гл. 18 од наредбата за "Поддршка за основање и развој на максипредприятия". Во поголема или еднаква на нула вредност пада под ударите на наредбите за спроведување на мерката 121 "модернизација на земјоделското стопанство", според која бенефициентите ќе мора да вратат 123% од все то што биле финансирани. За тоа се разбира, не треба да заборавиме дека, ако повдигнем на квадрат основа на логаритам со Мак-константата, отворена наскоро од нашите академици, ќе можеме да користиме целата флексибилност на параметри за да добиеме најдобар за нас резултат." ...
…Събудих се в линейката без да чуя края на увлекателната лекция изнесена от македонският мислител.

Карнавалът

2010-02-08T13:22:00.087+02:00

Лицето "Кикиморка" ме подсети за Карнавала във Венеция. По този случай ще метна няколко снимки от хубавите дни преди четири години, когато се подвизавахме на Карнавал в това вълшебно място. Започваме с кривите кули...

...кулите във и около Венеция са винаги наклонени, защото основите са им върху дървени пилоти, които потъват по различен начин.
Това е една кула на остров Мурано.
Тези съоръжения са се строели за да могат венецианците да наблюдават навътре в морето. Било за врагове, било за връщащи се търговски кораби...

...Въпреки мрачното време, беше краят на февруари, островчето създаваше настроение просто със съществуването си. В един момент завидях на местните...

Сега сме във Венеция. Интересното е, че никой не плаща на маскираните по улиците - хората просто се разхождат костюмирани за своя радост и удоволствие на туристите.

Без съмнение площадът "Сан Марко" беше най-пренаселеното място в градът.

Пътуването по Канале гранде може да стане с гондола за 80-100€ или пък с "водния трамвай" за около 10€. Ако по време на пътуването си отворите малка бутилка вино никой няма да ви се разсърди...

...Винаги има възможност да слезете от лодката и да откриете приятна кръчмичка на някое площадче. Там, с чаша гроздова можете да се радвате на щастието, че сте във Венеция...
Идете и вижте :)!

Едни неща

2010-01-26T22:10:00.011+02:00

***
Понякога, когато прелитам над кафявите води
и кацам бавно там, на острова,
тогава си припомням за това,
което се наричаше деконструктивизъм.
Това, което никога не го разбирах.
Добре, че Нели ми го обясни.
Било е липса някаква.
От важните!

Октомври
Дойде октомври, с дъждовете
и есенните равносметки.
С тъгата, почиваща между паветата,
проблясваща през нощните разходки
на леко разтреперените ходила.
А мамещите перипетии на малките лъжи,
таени дълго до сърцето
така уверено се разлетяха,
че никой вече не си спомня
наистина ли са били..
Дойде октомври, време за любов.
Тогава лятото е отшумяло
и само шепа пясък в багажника
припомня за някои останали неща...

Когато (за кой ли път)
Когато в октомврийски хлад, небрежно плюя по локвите-огледалата на луната
и шляпам тъжно през "Пиротска", около Халите,
тогава се погалвам с няколко слова:
"Да, толкова бе хубаво" и някак си пропускам грешките,
които навестяват мечтателната личност.
Тогава ми се плаче, знам го-
слабохарактерните прояви на духа са мои чести гости,
щом никой не ме вижда.
И само тъжния канон на Печелдел се скита между балконите за да ми каже,
че армиите се предадоха и Райхстага изгоря!
За кой по дяволите е този празник?
Целувки в бална зала, сред маските на палави случайници,
които поливат вечер късмета на тези, които си заминаха
и героичната позиция на другите,
що пускат хвърчилата към кървавия изгрев.
Така провлачвах стъпки тези дни и беше трудно да си спомня това,
което пазех цяло лято.
Да, беше мъчно да намеря онези мънички следи,
останали от веселия поход след мечтите!
Така подсмърчах, октомври бе далече...

Хайку №101
Две чаши - винени
и двете празни,
а в тъмното повръщах героично,
самотно бършех си носа.

Ах, този оранжев следобед
През този мек и замечтан следобед,
когато над града се стелеше мъгла от печените чушки,
тогава пусках старите парчета,
събирани по време на любопитството,
спохождащо ни рядко през живота.
Тогава се поклащах на скърцащия стол
и гледах Лозенец от горе, от високо, от чуждия балкон.
Припомних си за малките, но важни преживявания,
поплаках за големите, несбъднати желания,
а също и за далечният следобед,
прекаран в очакване, някъде сред парка.

Един от онези, побъркани дни
Когато бях на осемнайсет
и мразех българската армия,
тогава небето се извиваше във жегата.
Почти като сега.
Тогава се сбогувах с любовта и другите и загрижености,
чести гости, през младостта на завеяните хора.
Тогава седях на хълма, а Плевен ухаеше примамливо.
Момичетата се усмихваха в просъница.
За да ми прошепнат сутрин рано,
преди тъпизмите на скапания ден,
че ме очакват в сънищата.
Тогава бе горещо, приличаше на днешната потилня,
но имаше и друго, което надолу се търкулна
и някой го намери, но не се обади...

Когато
Когато под дъжда, разсеяните
мисли се стелеха като мъгли,
а стъпките се веселяха по
калната пътека на желанията,
предъвквах поредните фантазии
и бавно напредвах през листата,
разхождани от вятъра.
С хумор се озъбвах на веселите кучета,
а на момичетата изпълзели от
леглата се обяснявах във любов. С очи.
Тогава си припомних,
че имам да напиша няколко писма.
До Дядо Коледа!

Мъртвите желания
Промъквах се през мрачната пустиня на мъртвите желания.
Небето се изцеждаше над мен в лилави струйки,
а вятъра разнасяше албумчета със репродукции.
Така задъхано поемах въздух под кървавото слънце
и позабравените вчерашни миражи се връщаха при мен,
за да ми припомнят за веселите пътешествия
направени с пияна от мечти глава.
Разглеждах с любопитство всички стари камъни,
пораснали наоколо през времето, в което не бях се скитал тук.
Каква досада! В пустинята миришеше на лук.

...така си беше,
...така си беше,
в пролетната нощ, когато разхайтения дъжд е отшумял,
а всички шантави участници са още будни
и утринта е вече близо,
тогава с котките си разговаряхме под виолетовите сенки на дърветата.
Така самотни, завладяващи и нежни!
Та даже малко приказливи с мълчаливото присъствие,
донесено в меланхоличния сумрак на чакащата улица пред мен.
Краката бавно се приплъзваха по плочките
и ми напомняха за някакви познати походи,
пропаднали в онези откачени години...
През избеляващата утрин се препъвах към Буенос Айрес,
не ми се искаше да свърши пътешествието....

Прозореца
Когато в жаркия следобед спокойното море переше черги,
а аз полегнал на леглото надничах през прозореца
и слушах твърде мързеливо шума на вечният двиганел,
тогава мислех за желаната любов и не допусках,
че ще запомня този бавен миг, прегърбил се от жълто.
Прозореца трептеше в зеленото на планината,
от другата страна на залива
и бе лесно да забравиш неоновите дни,
последвани от кадифени нощи.

2010-01-03T19:37:00.037+02:00

От къде мания за фотограф?

Понеже изпуснахме самолета за Аспен, се наложи да посрещнем Новата Година в София.
Вдъхновен от тази перспектива излязох в хубавия пролетен ден на 31.12.2009г. за да се поразходя из парка с апаратче в ръка. Денят предразполагаше към фантазии и особен поглед.
Като начало се самозаснех, като тайнствената сянка на човекът Любител...

...малко по-късно краката ме поведоха към любимата пека, на която съм прочел повечето книги през последните години. Естествено, когато е топло, зелено, след работа и с потно "Шуменско" от дясната страна...

Това е един гъсок край едно от езерата в парка. Не беше сам...

...а това е неговата гъска.
За разлика от други години патките бяха малко, не дадоха обичайното голямо потомство и се запиляха някъде рано - рано. Вместо тях обаче, дойдоха доста от този вид гъски - кафяви с черно и червенко тук - там.

Ето я и пързалката на дъщеря ми. Преди години тук прекарвахме хубави часове, обкръжени от деца, листа и скучаещи млади майки, но щерката порасна и аз продължих да изучавам градската природа самостоятелно.

Между дърветата се вижда една не много лоша жилищна сграда. Помня, че когато я строиха в изкопа и намериха останки от антична вила. Видях ги - доста сериозни зидове бяха, но изчезнаха за няколко дни...

Ето я Витоша, гледана от голямата поляна. Април ли е или декември?!

Тук пък виждаме краят на булевард "Витоша", там където се забива в "Южния парк".
Под сградата на снимката има магазин на "Фантастико", където продават намалени пилета. Не можах да разбера каква е разликата между намалените и увеличените пернати, при положение, че са произведени на една и съща дата, в една и съща фирма...да си призная ориентирах се към намалените и съм още жив.

На здраве на всички и ЧНГ!

Котката ми Паша

2010-01-03T19:27:00.004+02:00

Това е моята котка Паша, която разглежда новите чаршафи, донесени от Дядо Коледа. Вероятно животното предчувства приятния досег на материята с добре наострените в подръчниците на стола нокти.

Записки от подземието - Златина, коледна приказка

2009-12-27T03:43:00.004+02:00

В един онези много скучни следобеди, през който както обикновено наблюдавах питанките през прозореца, насочен от божията промисъл по телефона позвъни Васко, дебелак когото не можех да понасям, но поради факта, че познава безброй жени, недостъпни за мен, минаваше за приятел далечна категория.
Проблемът с жените при мен е, че колкото са по-недостъпни, толкова по-добре се разбирам с тях, но при положение, че се е намерил някой широко скроен човек, който да ме представи на фаталното и дълго търсено нежно създание! Обаче, както знаем недостъпните жени обикновено са и по-желани, така че сватовници за тях не се намират лесно. Лакомниците са повече от алтруистите, затова всеки пази забранения плод за себе си...Та обади ми се Плондера, през тази безлична, юлска привечер, когато умирайки от скука, тъгувах за някаква си любима душа и излезе с приятно съобщение – куп бастуни и планини от сърни се събират на весело парти у дома му. Естествено, моето място в масовката беше гарантирано – нали някой трябва да развлича публиката преди да се раздадат печелившите билети и ключовете от стаите на замъка на изкушенията.
Да-а, казах си аз - „тука има сиренце!“ и полетях навън, като пролетен ветрец тичащ над покритите с младежки пъпки зарзали в овощните градини край Силистра. Летях по стълбите носен от крилете на желанията, но ведрото чувство приключи, след като хвърлих поглед към враждебната улица и установих, че ми е необходима още малко смелост за добро представяне пред очакващите ме красавци. Изглежда поради това без да разбера как страхливите ми крака ме отведоха до кварталното бистро, където прекарах размекнати от алкохол и фалшиво самочувствие на паркетен вълк часове, потопен в глупави разговори с местните нещастници. За радост, всяка тъпа проява има своя край и моето безхарактерно пиене също, та намерих сили да се отлепя от столчето и ето ме най-после в дома на Васил, дебелака, ебльото, покорителя на сърните.
Картите бяха раздадени отдавна – на острова на блаженството насладите кипяха подпомагани от нездрави плътски намерения и добрата алкохолна селекция на домакинът. Можех и да не идвам – изфъфлих мислено, обидено припомняйки си за малодушното посещение в кръчмата.
Не е добре да си сравнително трезвен и сравнително нещастен, когато около теб дух и материя са се впили в едно цяло, от което никой не може да каже какво ще излезе или пък какво ще влезе... На пода в дневната се търкаляха трима пияни до ушите мераклии, а на стола срещу тях се заливаше от смях една прекрасна особа, която ако не си достатъчно добронамерен или пък нямаш кавалерско чувство лесно би оприличил на проститутка. Не че съм виждал кой знае колко леки жени, аз по принцип не си падам по платената любов, едно че за любовта някак си не е редно да се дават пари и второ отношенията ми с парите винаги са били меко казано странни – някаква магическа сила ги кара да ме заобикалят без много обяснения...Та девойката беше, както се казва мечтата на поета – изрусена, със сини очи и къса пола, 45/102/175 – сън! И в този сън успях да забележа томнителния пламък, струящ от очите на тримата епикурейци на пода. Понеже съм тактичен – оттеглих се в кухнята. Там между печката и хладилника започнах да експериментирам коктейли, разсъждавайки върху неизменните неща от живота. Винаги ли ще се падат на мен джокерите? Винаги ли ще бъда първи ням свидетел? Мрънках си и разбърквах прочутата напитка "Мексиканска ракета" – бира и слънчев удар, а за хастар може и едно вино.
Е, точно тогава вратата се раздвижи и в моя свят нахлу нарочената за царица на нощта особа. Да-а, прекрасната жена, седна кротко до мен и започнахме да обменяме интимно рецепти за сандвичи. Вакса за обувки с хайвер, маслини в смазка за панти на врата, картофено пюре с пургатив... Накрая за да доставя допълнително удоволствие на развеселената дама се изпиках в тенджерата с пунша. Момичето ме гледаше закачливо усмихнато, а аз нямах чувството, че съм ексхибиционист.
Поднесохме сандвичите с пунша на веселяците и те лакомо погълнаха готварските ни експерименти, с което потвърдиха истинността на поговорката, че добрата свиня яде всичко! Що не се изкендзах в купата с пунша и да им видя цирка, недоволно си мислех докато младите хора се наливаха с вълшебната отвара.
Изглежда пикнята ми подейства ерогенно на тримата лакомници, защото решиха, че след хубавата закуска им се полага да опънат и прекрасната готвачка. Настана един жребий, едно хвърляне на чоп. Кой ще е пръв, кой последен....Аз разбира се, не пожелах да участвам в долната оргия, но и да бях поискал, пак нямаше да стане, защото не бях включен в предварителното разиграване на късмета. Това ми помогна с чиста съвест и достойнство да спася красавицата от разлигавените пияници...
С момичето напуснахме прегърнати царството на разврата, гордо и дълго се разхождахме из топлите, спокойни и обещаващи софийски улици. Какво обещаваха, те си знаят.
На улицата най-после се запознахме. За благодарност Златина – така се казваше спасената, ме вкара в един вход, близо до Съдебната палата, където вместо да ми подари полагащата се при подобни случаи целувка, ме заведе до последния етаж на стълбището, за да чуем ехото на стълбите. Стълбището завършваше в абсида на стената, под купола, където седнали, хванати за ръце викахме имената си, заслушано очаквайки странното ехо да ги върне от изненадваща посока. В следствие кривината на стените, търсения ефект се случваше, което ни развесели и ни накара да повишим децибелите във входа, без да се страхуваме, че някой сънлив жител на огромната сграда ще ни се разкрещи за смелото държание...
Разделихме се усмихнати и без уговорка за среща. Без целувка, без палави закачки в тъмнината, без обещание за нещо повече в близко бъдеще. Въпреки това се прибирах към дома щастлив, доволен от себе си...
Заредиха се дни изпълнени с безебие и мисли за Златина. Започна да ми домъчнява за момичето – хубаво беше, а и умно и чувствително, въпреки курвенския облик...Ей така ти минава живота, мислиш си за нещо, ако не е човек, то ще е миризма или настроение, спомен или мечта, стълбищно ехо, а най-често жена. При мен беше всичко на куп.
Един ден прекрасната ми се обади. Бях лично поканен на рождения и ден! Боже каква радост настъпи в изнемощялото ми от пост и молитва тяло. С мъка дочаках вечерта. Чудесното събитие представляваше, нещо като добре изпечен гювеч от курви, мошеници, мераклии, случайни мислители и моя милост между тях! Всички, които имаха самочувствие на ебатели искаха да тропнат с тояга по масата на Злати...Е, и при мен се дочуха някакви плахи гласчета, които заявиха юнашките си претенции уголемявайки се от изпитите ракиии.
Бяхме много кандидати за постелята на Златина. Вярна на разбирането, че конкуренцията в предлагането дава качеството на избора девойката се беше постарала да покани разнообразна палитра от въпросните кандидати. В резултат на това рождения ден на момичето заприлича на прием в будоара на Екатерина Велика. Седи си величеството на кушетката, а около нея кавалерите упражняват паркетните си обноски.
Процедурата по отсяването продължи доста. Изморени от тежкото състезание мераклиите отпадаха един по един. Някой отиваше да спи, друг на работа. Само аз оставах неизменен, като вечния Гюро, както и известния алпинист Кръстенов, също така и един моден в онези години сутеньор – също поклонници на хубостите Златиновски. Седи Кръстенов на дивана, седи сутеньора на леглото, а аз разлиствам увлекателно четиво, удобно разположен върху садомазо табуретката. В един момент на еротичния бригадир му писна и реши, че може да ни напусне (какъв сутеньор, какво чудо), то и аз да бях и аз щях да отида да спя.
По-трудна беше работата с Кръстенов. Трябваше да му казвам пет пъти без да ме пита колко е часа...
Както и да е, изпратих всички нахалници и уморено допълзях до съществената част. Точно тогава някой падна шумно от балкона. Алпиниста Кръстенов, естествено. Излязъл човека през вратата, но разчел някакви тайнствени сигнали в очите на домакинята и се изкатерил по стената до третия етаж. Там обаче, малка изненада, моя милост изхвърля фасовете в кофата на балкона. С надеждата да се оттегля, катерача увиснал на улука в изчакваща позиция, но понеже имах сериозни намерения и добър прием от Злати, мисията ми се проточи до другия ден. През това време, ръцете на спортиста отмалели и човекът тупна в двора.
Е, така завърши тази любовна нощ.......
След години Златина погрозня, спечели пари и се наложи да и правя къща, за която тя не ми плати. Може би си е прихванала от онова време, когато имаше хора, които не държаха да я чукат на всяка цена или пък други, които за едно чукане пълзяха по стените...
Ще попитате какво общо с Коледа има този разказ? Ами нищо. Просто сега се сетих.

Записки от подземието 2

2009-11-22T23:48:00.008+02:00

Малък увод: Снощи рових в стари, архивирани файлове и попаднах на много любопитен текст, писан от мен преди десет години, по това време във форума на "Гювеча". Поправих само правописните грешки :).

"Тези дни българската телевизия ни показа репортажи от веселбата в Берлин по случай събарянето на едноименната стена. В тях можахме да видим именити майстори на плаща, кинжала и перодръжката от близкото минало. Всички, доволно усмихнати от добре свършената преди години работа, си разменяха остроумия в обновения Бундестаг и се тупаха по гърбовете, като весели годежари преди сватбеното тържество. Всичко това на фона на замислен струнен оркестър изпълняващ пасторалчета пред гостите, а навън за по-младите подсмърчаше Клаус Мейне, омотал плешива глава, пеейки за вятъра на промяната. Гледах разчуствания бастун и си мислех, че леко се е отървал. Природното явление, което му отвяло буйната някога грива, го дари с възможността да се прави на Роджър Уотърс, но каквото и да приказвам, това си е голямо събитие. За германците.
Без да искам започнах да си задавам въпроса какво ми донесоха тези сътресения. Катурнати стени, 45 години стигат, Времето е наше и всичко останало, което се случи в последните десет години?
…По онова време, завършвах архитектура във ВИАС и се озъртах с див поглед, край един от поредните любовни многоъгълници, от който бях изхвърлен, след като дълго време поддържах тъпия ъгъл. Лекувах нараненото си сърце с тъжни разходки нагоре-надолу, с някое друго питие, с книжка за нежната душа и се оглеждах за прекрасната фея, която трябваше да ме спаси от самота и алкохолизъм. За жалост хубавиците се бяха изпокрили или пък, аз нещо не ги виждах, та се наложи да се скитам романтично замислен из малките софийски улички. Броях гълъбите по стрехите и разбирах, че само се разхождам. Едно твърде безперспективно предприятие.
Точно тогава група веселяци, борци за демокрация и чиста околна среда решиха да направят нещо нормално от гледна точка на свободния човек. Намислиха да връчат петиция в Народното събрание, събитие за което разбрах от предаванията на Би Би Си – Лондон. В миг съобразих, че това е най-добрата възможност за изява, която предлага сезона. Ако не забърша някоя шантава интелектуалка в редиците на петицианците, то поне можех да загина на революционните барикади и след това фаталната Елена да рони горчиви сълзи над студеното ми, умно чело. Речено сторено, грабнах знамето, с което ходех на мач и хайде на площада. А там приятна обстановка. Милиция, главни редактори, американски посланици и много брадати физиономии, като че ли се намирахме на Сиера Маестра, а не пред Александър Невски. Никакви крехки създания, готови да споделят любовта с мен, де що жени имаше, все одъртели хипарки, с мазни коси и революционен блясък в очите. За любовна геометрия не ставаше дума.
Развях знамето, да си призная малко плахо и се включих в борбата. Бунтовния поход бе от гроба на Иван Вазов до любимия ни днес Парламент, значи около стотина метра, но достатъчни за да се родят кинозвезди. Интересното е, че аз носех единственото национално знаме, а не са ме снимали никъде, поне не се видях после на филмите. За сметка на това Би Би Си предаде в новините за гора от знамена, плющели над площада…
Та така се започнаха промените. Малко по късно падна и берлинската стена, но това не ми реши проблема с геометричните фигури на чувствата. Е, имаше известно облекчение, защото в революционната еуфория стотици скучаещи хубавици потърсиха своето място сред редиците на народните борци. За известно време бе много лесно да омайваш девойката до теб, с която пишеш я огнена декларация, я устав, я петиция за нещо си. Върхът бе по време на окупацията на Университета. Толкова много палави хубавици на едно място не бях виждал, дето казва един мой познат, описвайки някакъв сос: “вземаш къшей леб, па топи – еж, топи – еж”. Така и ние, революционните младежи – топи еж, топи еж, докато красавиците не си намериха сериозни гаджета, вождовете не заминаха за Америка, а останалите не решиха, че купона е свършил и е време за стягане на куфарите. Българска работа…
Чудя се пак, какво ми донесе тая стена, дето я събориха преди години? Преди поне можех да ходя до Прага и Берлин без виза, а сега отвъд Калотина не мога да си подам носа, да не говорим, че и красивите бунтовнички, със замечтания поглед се разбягаха…

Абе!

Хесапов"

Послепис: Явно, към момента на писане визите са ме мъчили много! Сега ги разбирам македонците...

Записки от подземието 1

2009-11-21T19:55:00.004+02:00

Щом разцъфти отново пролетта,
налей ми вино, дай ми радостта.
Какво, кажи е адът или рая-
измислици са туй на глупостта!

Това беше първата рубая на Омар Хаям, която чух. Изрече я вдъхновено приятелят Пурката, като обръщаше бокълчето пред уплашените очи на група неукрепнали филоложки (БФ/СУ). Двамата с него водехме закачлив, изпълнен с палави подскоци и весели изненади интелектуален разговор насред малката и опушена стая, част от владенията на една от следовничките на Иван Вазов и Мирон Иванов.
Пурката ровеше в брадата си и вадеше от там рубаят след рубаят, с което не позволяваше на възпитаните момичета да вземат думата и да ни изхвърлят. Нещо, което напълно заслужавахме, след нашето натрисане без покана на изисканото, като замисъл дамско парти. Конячета, фъстъчки, леки напитки и още по-тънки клюки.
В интерес на истината покана е имало предната вечер, но тя е била отправена, като вежливо изгонване на същия този Пурка, от същото това място. Нещо, като “…е, хайде довиждане пък се обадете някой път…”
Поклонника на персийската поезията бил придружаван от скъпия ми брат в една безцелна разходка из мразовитите столични улици, търсили приятни и не много скъпи съботни развлечения. Почти били загубили надежда за какъвто и да е успех, когато около “Попа”попаднали на някаква мома, която знаела хубав купон, където не била канена. Естествено, това не може да е пречка пред любителите на човешките контакти и тримата се оказали в мизерната дупка, нейде из “Хаджи Димитър”. А тук кипял засилен интелектуален живот, преминаващ в бурни овации и нестихващи аплаузи след всеки литературен разбор.
Атмосферата била свойска и нашите приятели се разположили, както трябва на лекьосания персиец в стаята…
И се започнали едни съображения, един джаз, една проза, скулптура и т.н. Пурката, който е интелектуалец и строителен техник, не изпуснал чашата и не си затворил устата, докато не му скрили дамаджаната, но и след това продължил смелите си анализи на културния живот, въпреки многократните надебелявания, че е време да си ходи. Накрая почти ги изнесли на улицата и го поканили да намине някой друг път.
Моя приятел, който е един изключително неприкрит човек успял да запомни поканата въпреки, че заспал в автобуса…
На другата вечер човека цъфна у дома и попадна на мен. Опа, брат ти го няма, но с теб хайде на купон, пак по познатите места.
Мадамите бяха толкова шокирани от нахалството, та успяхме да влезем в обителта без особена съпротива. И пак скулптура, пак художници приложници, литературни анализи…
Сега вече и Омар Хаям се появи, явно приятеля не си беше губил времето през деня, след процедурите около махмурлука. Беше попрочел от книжицата и рецитираше между глътките и гневните обяснения за вредността от литературата, за безсмислеността на писмеността и други подобни. Тази интересна, макар и налудничава поредица от идиотщини, няма как да бъде преглътната от всеки уважаващ себе си бъдещ учител по литература - една от девойките се разплака и заяви, че и е трудно да живее след тези думи...
Малко по-късно дойдоха добри съседи и ни изведоха на въздух въпреки настояванията на Пурката, че в казанчето на клозета има още едно шишенце от прочутата “Силистренска кайсиева”…
На излизане поетично настроения ми приятел хвърли към нещастните студентки следната рубая:

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър!

Един интересен адрес

2009-11-10T23:21:00.002+02:00

Това е главният герой на вестник "Новинар"

Честито Спаске!

2009-10-10T20:31:00.003+03:00

Да честитим спасяването на Спаска. Сега остава тежката работа - спасяването на детето и. Любопитен съм какво ще направят нашите умници и най-вече господин Димитров, дето го води толкова голям?

Аферата Спаска Митрева

2009-08-13T18:03:00.004+03:00

От известно време насам между България и Македония назрява поредната малка битка в студената война, която се води между двете държави. Това е случая "Спаска Митрева" - една млада жена, станала жертва на интересното македонско "правосъдие".
С две думи - Спаска Митрева има неблагоразумието да се омъжи за сърбин, докато учи в България и малко-по малко различните политически възгледи в младото семейство прерастват до тежък семеен сблъсък, завършващ с развод, чиито последствия са изключително неприятни за младата майка и двегодишното и дете.
Според македонското законодателство майката освен възможност за виждане на детето е длъжна и да осигури "легло" за бащата, с когото се е разделила скандално. Естествено жената не си е плюла на достойнството за да осигурява и подслон на бившия си мъж. Това довежда до присъдата от три месеца строг затвор и 30000 евро глоба.
Не бих искал да коментирам битовите подробности, защото както знаем един семеен скандал е като лавина и нараства с времето, а отношението на външния наблюдател винаги ще е неправилно поставено в контекста и необективно. Но този случай има и чисто хуманитарна страна - отнемане на дете от майка и хвърляне на последната в затвора заради битови причини. Няма ранени, няма убити, има липсващо легло в домът на тази, която с много страдания се е откачила от вече нелюбимият и мъж. Има и 30 000 евро глоба, които за държава, по-бедна и от БГ са ужасна сума!
Нормалния човек би взел единствено правилната позиция - защита на нещастната майка! Медиите и интелектуалците биха повели кампания в полза на жената. Това би се случило във всяка страна на ЕС, включително и България, въпреки всичките и недостатъци...Но в Бившата Югославска Република Македония това е невъзможно - жената е българка и е имала нахалството да заяви принадлежността си към българския народ по единствения възможен за БЮРМ начин, като вземе българско гражданство. Явно този факт е много неприятно обстоятелство за всичките люде в Македония, които се изживяват, като интелектуалци и хуманисти и поради тази причина в македонските медии и блогове не се чуха много гласове в защита на Спаска Митрева.
Изключенията, като блогът на Еми почти липсват.
Да не пропусна и традиционно неясната позиция на нашето Външно министерство и безгрижните глупости, които тропа по темата министърът без "портофел" Б.Димитров.
...Спасяването на давещите се е тяхна работа!

Стари опити

2009-07-20T14:48:00.000+03:00

Тогава

Тогава не отидох в Аржентина!
Четях писмата, преживявавх далечните пътувания
през степитe и през горите.
Разказвах безрасъдно измислени историии
и постепенно ги запомнях като мои.
Тогава, както днес изпращах влакове
(любимо приключение на тайните мечтатели)
и се залъгвах с измамите на малките очаквания за другата година.
Тогава беше време за любов и слава богу,
правех грешки, та можех да опитам от плода!
Тогава се разхождах из Созопол
и влюбено се губех между вълните и гърдите на момичетата,
светът бе виолетов и никой, нищичко не обещаваше.
Тогава даже не мислех за любов!
P.S. Goodbye Ruby Tuesday!

***
В изящния снобизъм на дни, когато съмненията си почиват
и мога отпуснато от стола да наблюдавам към небето,
как плахи облаци разхождат пухкавите кожи
и си съперничат по бавност, тогава сякаш нищо не е минало...
Далечните години, с онези палещи очаквания, сълзи понякога
и толкова естествена откаченост, повдигат плахо чаша.
Те поздравяват, сякаш още са наоколо в очакване на чудо,
а то засмяно мие си очите под струята на дворната чешма
и се озърта в очакване на закъсняващи приятели...

Малка , есенна соната.

Така се шляех през тъжните полета на тези есенни желания,
които пристигат изненадващо и влизат весело в дома.
Така намигах заслепен от жълтото, такова, каквото си го знаем,
но лекомислено забравяме обикновенно.
На всичкото отгоре се влачех под меланхоличните софийски кестени,
във романтична поза на избранник…
За някои, замислени госпожици се сетих,
а също и за няколко загубени в дъжда над Трявна сълзи.
Припомних си задахани пътеки сред юлските жита
и краткото намигане към слънцето, неосъзнато в онзи миг.
И се запитах, както всички набедени императори
защо ли беше цялата тъга?
…А Любовта?

Един от поредните хубави дни

Така спокойно си лежах в тревата,
а палавите бръмбари се спускаха над мен.
Орлите бяха горди и далечни,
аз мислех си: "Дано не свършва този ден".
Почивах си в бездейното мълчание
на ранния и мързелив следобед,
морето си изпираше пижамата,
щастливо беше!
Щастливо беше,
лятото замръзна под тополите.
Бръмбаровачите все още се въртяха,
а спомена подрънкваше в главата ми
и молеше душата :
"Да имаше едно уиски във ръката!"

Любовен многоъгълник - Морска птица /последно четиво/

2009-07-13T15:37:00.006+03:00

....Свещеният залив ни очакваше със спокойната си, вечна синева, примесена тук-там от кафяво зелената топлина на пясъчното дъно, което прозираше през бистрите води, а палави риби и летовници нарушаваха провинциалното спокойствие на водната площ.
Летните дни се търкаляха както обикновено, незабелязано и безгрижно. Къмпингът “Веселие” бе онова място, което ми осигуряваше веднъж годишно нужната, както на всеки друг глътка вътрешно равновесие и забрава, така необходими за почивка след решаване на безкрайните гатанки. Живота под тополите, захлупили със зелени шепи нещастното капанче, разположено до входа на плажния пункт оставаше един и същ. Посещенията ми се точеха през годините, а единственото което понякога се променяше бе цвета на листата, според месеца на появата ми край брега. През юни зелени, юли започнали да пожълтяват, а през август вече поели пътя си надолу към земята.
Както е обичайно през последните години, заварихме моята морска компания, разпънала палатки и парашути, без гащи и сутиени, стискащи бири в ръце и доволно ровещи с крака в пясъка. Сред радостни от срещата възгласи им представих новата любима и продължихме разговора, прекъснат в началото на миналия септември. О, как обичам този миг, в който загледан с бягащ по вълните поглед, ловя премятащите се из въздуха случайни думи и между две глътки пиво се питам дали е истина хубавото, което ми се случва!
Заредиха се познатото безметежно занимание, обичайно от години – безгрижното лежане в пясъка, при това с любимо момиче. Под песента на прибоя, в който морето все изцеждаше вечния си чаршаф любовта ни разцъфтя срамежливо, но чаровно, подобно на пясъчните лилии, обитаващи околните дюни.
Дрехи обличахме само след залез слънце, когато хладните сенки протягаха сластните пръсти към телата ни. През останалото време изпълнявахме нудистките си упражнения – общуване със слънцето и морето. В морето се провеждаха закачливи младежки игри, през които често ми се отдаваше да вкарам ненаситната си морена в любимата и пещера. Любехме се непрекъснато, двама лакомници пред шведската маса на любовта.
Понякога вечер ходехме до Созопол, където се срещахме с приятели на Люба, от консерваторията. Изисканите вечери често биваха придружени от арии из опери, включени в учебната програма на артистите, така че оперното изкуство внасяше онзи интелектуален привкус, който правеше празника ни пълен.
Обаче, както знаем от законите за всемирната гадост, всяко хубаво не е на хубаво или по-точно има край и той настъпва неусетно и в най-увлекателното място. Така се случи и с нас. Една вечер, след поредната вечеринка, изпълнена с мирис на пържена акула и весели италиански парчета, двамата с Люба се препъвахме по пътя през лозята устремени към малкият ни платнен временен дом край прибоя. Сплели ръце крачехме внимателно в мрака, като от време на време се спирахме за да припомним вкуса на целувките си. При една от тези почивки, в които поглъщах божествения сок, полял обилно езика на момичето вниманието ми бе привлечено от стария и допотопен москвич, кротнал се в сянката на една издъхнала от старост смокиня край пътя. Около старото возило бе наклякала група хора и водиха изглежда приятен разговор, прекъсван от време на време от дамски глас с уклончив тембър. “Я да видим кого ще шибкат днес?”, промърморих сякаш дявола ме бе накарал и приближихме с любопитство към групата. Тя се състоеше от двама местни гларуси и наивна девойка със спален чувал на гърба. Щом ни съзря госпожицата скокна и ни запита далече ли е къмпинга, на което аз съобразително отговорих да върви с нас, защото сме за там и докато двамата мераклии разберат, че плячката им се измъква излязохме под лампите на шосето.
Така се запознахме с Капка, смело и доверчиво момиче, тръгнало при любимият си, който дошъл на брега няколко дни преди нея. Изследователката пътувала на стоп и единственото, което я водило към прекрасния била вярата, че той се намира някъде в някакъв залив южно от Созопол, където събира сили за чакащата го казарма. А неандерталците от които я спасихме били последните, които я возили и в момента на нашата поява предлагали гостоприемството си. Ние също предложихме подслон на пътешественицата, в случай че не смята да започне веднага проучванията си из заливите. Естествено, момичето не беше до там лудо да се препъва през нощта по брега в търсене на желания исихаст и се настани удобно в пясъка, загледана като нас в прииждащите от нищото на мрака вълни.
Започна пушене, вино, весели закачки и когато настроението се повиши достатъчно хвърлихме дрехите и се озовахме в приятно топлата нощна вода. В чернилката на нощните вода и небе сиянието на далечния неон се сливаше с белотата на водната пяна и неясните очертания на момичешките телата около мен. Загубих ориентация, не знаех коя от двете прегръщам, чии гърди милвам, чии очи целувам. Двете момичета се сляха в едно.
Студът ни прогони от водата и тракайки със зъби потърсихме убежището на платнения си дворец. Седнали на пода в палатката, тримата мълчахме прегърнати, завити със спален чувал и чувствахме как нещо тревожно започна да се присламчва към нас. Май сега го определям така, а тогава галех в мрака непознатите гърди на Капка и се опитвах да разказвам на момичетата весели истории за себе си в духа на онзи приятно-снобски стил, така желан и рядко постижим от самотните пътешественици, като мен. Люба мълчеше отчуждено и пушеше, загледана невиждащо през вратата, като чувствителен човек тя бе усетила гадната изневяра в която затъвах неусетно. Мълчеше и новата ни позната, но нямаше как да каже нещо, защото без никой да я кара се бе захванала да буди с устни и език заспалия ми питон. Змиеукротителката си разбираше от работата. С няколко вълшебни думи успя да изправи главата на умрялото от студ, сънено животно, което мигом се устреми към дълбините на лепкавата дупка в която се събуди. Фокусите на чародейката ме изпълваха с глупаво доволство и не можех да видя тъжните, прощални струйки дим, пускани от любимата към звездите през отворената врата на палатката.
Надувах се, опиянен от величието си на любовник, което мислех че съм придобил и само едно приглушено гласче се опита плахо да ме отрезви “Е, к’ва стана тя!”, но скоро беше заглушено от похотлива хор но желанията “Защо пък не, защо пък не?”. Мълчаливо се мушнахме в спалните чували. Люба в своя, а двамата с Капка в нейния. Цялата палатка кънтеше от пълното с обида, неканено мълчание, но кой да чуе тогава. Както казва един стар похотливец, мой познат - “Като не се похваля сякаш не съм чукал”, та и аз така. Не само да се похваля, но и да се покажа какво съм животно и то пред кого? Пред така дълго търсеното и трудно намереното си момиче!
Но тогава нямаше помен от мисъл за отговорност, да не говорим за предвиждане на бъдещето, очакващо ме от сутринта.
Пухения чувал на Капка загряваше, като в тенджера под налягане. Усещах големите, твърди и потни гърди на момичето върху своите и любопитното влечуго само намери горещото убежище, в което се потопи. Странно, но тогава за първи път забелязах как се разхубавява жената, когато е щастлива от добрата работа на избраника в постелята... Благодарение на електрическата луна, която осветяваше през прозорчето на палатката лицето на откривателката, можех с огромно удоволствие да се радвам на щастливите и, пълни с добро доволство очи. А моето момиче се преструваше, че спи на един метър от нас...
Сутринта се събудих в палатка сам. Момичетата бяха изчезнали, нямаше го и багажа на Люба. Почуствах се разведен, въпреки че никога до тогава не бях се женил. Цялата пошлост и горчивина, вини, обвинения, лъжи и лъжесвидетелства се стовари върху напуснатото ми същество. Нямаше какво да ме утеши. Глупостта си беше моя.
Както често се случва, в търсене на утешението човек надзърта зад кръчмарския праг. Отпуснах тъжно тяло под вече жълтеещите тополи над кръчмата и се загледах в люлеещото се между стъблата им време. Стискайки пластмасовата чаша се опитвах да вкарам в правия път изостаналите след поредният си провал разбити мисли. Премятах в съзнанието си вече преминалите в отвъдното мъчителни походи след облаците и не можех да хвана нишката, която би ме извела от лабиринта на обърканите желания и липси. Някаква сълза се появи незабелязано на върха на носа ми и пречупи през странната си призма образите на любимите момичета.
Чашата потъна в меланхолия, аз също. Така ни завариха Капка и приятелят и. Беше го намерила между скалите на Райския залив, зачетен в любимата си книга “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Сякаш снощното къпане и последвалите го изненади бяха отнесени от вятърът, излязъл за да ни напомни, че идва есента - удобно за спомени край камината време. Мимолетното желание да съветвам бъдещия войник за повече внимание, докато се справя с класиците си отиде бързо. Все пак, това момче бе следвано от хубаво, смело и обичащо момиче! А мен кой ме следваше?
От двамата, които се бяха върнали за да се сбогуват с мен и ми благодарят за оказаните грижи, разбрах, че Люба заминала на север, при някакви, които посрещали слънцето във вила недалеч от Слънчев бряг. Ако съм искал можел съм да отида, но не исках. Спукано гърне не се лепи.
Поех към София с кола на приятели от къмпинга и около минута гледах учудено през задното стъкло как край отдалечаващата се бариера на къмпинга, Капка и гаджето и се смаляват. Защо ли пазя този идиотски спомен?
Родния град ме посрещна с ранно застудяване и тази позната от години липса, която ме подгони отново по старите следи на самотните нощни походи. Отново почуствах уж забравената припряност на неосъзнатото търсене, съпроводена от неясна празнина, останала след глупаво проиграните възможности и непостигнатите мечти.
Влачех се из нощния град и не можех да спра никъде. Страхувах се, че ако вляза някъде всички ще се обърнат към мен и ще ми се присмеят още докато съм на прага. Не исках да споделям с никой. Никъде не ми беше интересно. Не исках нищо, но страхът от растящата, като огромна гъба самота ме гонеше по синкавите от неона улици. Постепенно мракът и умората започнаха да ме побеждават. Нощта бе талкова бавна, приличаше на леко пийнал помъдрял от похождения веселяк, който се клатушка самокритично в петък вечер и даже когато е сам под лампите се старае да остави добро впечатление в съзнанието на въображаемите свидетели. Но свидетели на поредното ми пропадане нямаше. С отиграни движения избирах онези спокойни, пълни с изчезващи котки и дружелюбни сенки улици, позволяващи ми да се придвижвам към родната възглавница, сам и тъжен. Единствено уморените, полегнали на хълбок автомобили, ме поглеждаха съжалително и се опитваха да разнесат горчивата насмешка, кънтяща из нощните улици.
Вървях и разказвах на мълчаливите сгради за неясните си желания. Около мен танцуваха щастливите видения, тези спътници на самотният и нерешителен понякога търсач на важни мечти и бленувани успехи. Зад забравените да светят в мрака прозорци ми намигаха онези непостигнати, развеселени от витаещите в небето мечти момичета. Приветстваха ме залпове чужд смях, намигаше някаква желана и трудно постижима любов. Мечтаех значи! Отново бях сам.
Шляпайки из локвите останали след неканения, сутрешен дъжд, разигравах етюди със сенките, говорех със сънищата си.
Поседнал край паметника на Дядо Вазов, отпивайки от лекото нощно вино, очаквах за кой ли път онази скучаеща и толкова желана похотлива интелектуалка, която изглежда си бе отишла завинаги.
Светът бе тъп, а фриволните и палави хубавици се бяха разбягали, така че нещата започваха от начало.

КРАЙ

© Всички права запазени.
Публикувано: 2003-02-14

Любовен многоъгълник - Младите природолюбители/трето четиво/

2009-07-13T15:32:00.003+03:00

На другия ден, точно в десет се събрахме на изходния пункт - пл."Журналист", двайсетина братя и сестри целите в бяло, имаше и двама дизайнери. Люба нямаше нищо против идеите на учителя Дънов, а пък аз исках да опитам от уискито на Държавния департамент, така че се качихме весело в кокетното автобусче и поехме с бодри туристически песни към високопланинския си лагер.
Пътя се виеше през зелените Родопи, покрай красивият язовир "Батак" и разни други, безименни за мен водни площи. През прозорците влизаше борова миризма, а слънцето ни караше да примижаваме с очи, така че от време на време пропускахме по някоя подробност от пейзажа, за който ни осведомяваха нашите вождове Богохуев и Глист - Подпичьорний. Слушахме с Люба полезните сведения за околната среда, които бълваха двамата полубратя и си пускахме палави пръстчета през циповете на джинсите. От време на време надигахме бидончето с пиво, което носехме - бързахме да приключим с благородната течност преди да се е стоплила. Знае се какво представлява топлата бира.
Езерото надмина всякакви очаквания. То заемаше една котловина, между вековни смърчови гори и представляваше мрежа от фиорди между скатовете на планината. Плитката вода бе топла, като чай и чиста като сълза. През нея се виждаха любопитните риби, които си говореха нещо оживено по плитчините, а Слънцето подскачаше по приличната на юфка повърхност на водата и ни приканваше да се потопим в приказната течност, нещо което направихме веднага след като опънахме палатките на малък нос, близо до едно изворче край брега. Хубаво място, но грешна постъпка - през нощта умряхме от влагата, която бе навсякъде, но кой да ти мисли.
Вечерта премина, като на пионерски лагер. Ойларипи, огън, теософски разговори и леки изненади. За другия ден решихме да посетим близкото село Дженевра, за което се твърдеше, че е напълно изоставено. Идилията щеше да е пълна, ако духовните бащи ни бяха направили една хубава вечерна проверка, но те не се сетиха за това средство, сплотяващо колективите...
На сутринта поехме към изоставеното село. Денят бе блестящ и горещ. Изпаренията от езерото и просторните гори наоколо насищаха въздуха с влага, обстоятелство което ни принуди бързо да се лишим от оскъдното лятно облекло с което разполагахме. Първа се хвърли във вихъра на стриптийза Люба, то тя нямаше и кой знае какво да губи, освен леката юнашка фланелка (потник) на гърба си, та бързо отдаде прекрасните си полукълба на слънчевите ласки и нежните погалвания от възхитените ни погледи. Русата коса на любимата (пак тези блондинки!) плющеше подобно на бойно знаме между дърветата, а голите и гърди проблясваха на слънчевата светлина, като пътеводни звезди, сочещи ни пътя към изоставеното село. Постепенно веселите и приятни дъновисти се превърнаха в разпасани адамити, бродещи из столетните родопски гори. Какво ли не беше виждала майката - планина, сега видя и индийска нишка от блестящи на слънцето задници, тръгнали да се запознаят със забележителностите на Родината. Колоната от голи пилигрими, натоварени с раници и вързопчета гащи се точеше надолу по пътеката, като от време на време се спирахме да поизчакаме отделилите се в страни от пътя любители на природните забележителности и горската растителност. Най-много се наложи да чакаме двамата дизайнери, които изплуваха из драките, като безгрижни елфи, с цветя в косите и дяволити искри в очите. По всичко личеше, че са срещнали ако не, Учителя, то поне някой от секретарите му.
Така сред смях и закачки пристигнахме в изоставения населен пункт. Селото наистина бе напуснато! Твърде странно беше да наблюдаваш как вятъра поклаща откъртените от стрехите дъски и портичките на вратите. Непрекъснато очаквах из зад ъгълът на близката ограда да изскочи някое сополиво козарче или брадясалият му, вмирисан на пот и вино татко, но не би. Бяха се запилели някъде. Селото наистина бе опустяло и за някогашното човешко присъствие говореха само прогнилите дрехи висящи на пирони из къщите, в които влязохме. Имаше ток и вода, а хора не! Допълнителна интрига в пейзажа внасяше и нашето голо присъствие, приветлива група нудисти, само по обувки, с раници на гърба. Картината бе нереална, вечна и поетична. Хубавата Люба, обляна от юлското слънце, блестяща и засмяна, обвита от трептяща светлина, само по сандали, изправена пред обраслите с мъх и къпини рушещи се зидове на изоставените къщи. Почти като в "Плейбой"!
Така ни откриха двете каракачански, овчарски кучета. След тях се появи и самия овчар, с увиснала от притеснение долна челюст, а и как не. Лесно ли е да си родопчанин, която не е виждал още гърдите на жена си и да попаднеш сред това бушуващо море от примамливо подпляскващи дамски образования. За голите задници на пишкомерците да не говорим. Човекът загуби говор и картина и само бялото на очите му, подскачащи по балконите наоколо, подсказваше че е жив. Поздравихме възпитано сащисания животновъд и му помогнахме да приседне на един камък. После го пръснахме с малко студена вода от манерките, за да не го съживяваме по-късно. Постепенно човека се съвзе и започна да гледа по-трезво на морето от женски и мъжки прелести, спря да се блещи като ударен по главата, но говора си възвърна по-бавно. Изчакахме го да проговори и завързахме дружелюбен разговор с него. Постепенно, след като се увери че никой не се кани да го изнасилва, планинеца влезе в ролята на безплатен гид. Има ги такива, които са запомнили всичко, което е изредил учителя за родния край, а освен това знаят и много любопитни подробности, разказвани от пийнали местни патриоти през дългите зимни вечери край печката в кръчмата.
Та разбрахме, че населения пункт е основан от генуезците, а името на Дженевра идва от Генуа. Тук се понапънах малко за да си припомня кога е имало генуезци в Родопите и единственото, което успях да се сетя беше, че наистина италианците са се подвизавали из южна България през 15-16 век, като търговци и завоеватели. Явно са харесали околностите на язовир Широка поляна, за да основат колония тук, обаче скоро са били изчушкани от турците. То и друг начин няма. Може ли мижавото италианско удостоверение да удържи на мощния, рязан, турски документ? Отишли си жабарите и оставили това мореплавателно име сред родопските върхове. По късно си заминали и наследниците им и ето ни нас, веселите адамити. Човека си каза урока и ние го пуснахме да пасе овцете. Със сигурност е клечал някъде в папрата и дълго е обладавал с поглед прекрасните сестри от групата, пък може и някой мъжки задник да е бил уважен, знае ли човек? Нищо чудно някой от закичените с китки дизайнери да е изкушил овцевъда.
Заредиха се бързи, задъхани дни, изпълнени с любопитство и весели, колективни игри на открито. Духовните ни водачи, като умели възпитатели насочваха свободната ни от общуването по между ни енергия, към общуване с Бога. Втория ден, до обяд, нещата бяха поносими, слушах глупавите брътвежи на братята и наблюдавах със задоволство хубавите, започнали да добиват бронзов загар гърди на Люба. Почти цяла сутрин лежах на моравата, край водата и крепях колчето, наречено от мен въдица. След обед продължих със заниманията си, смуквах щастливо от папиросата и се радвах на отраженията в езерото, които палаво се мъчеха да избягат от идиотщините на религиозните тъпанари. До вечерта стигнах до извода, че е време да си вървим, ако не искаме да се побъркаме от тъпизми на тема бог и споделих идеята с Люба. Тя изглежда също беше дошла до моите изводи, още повече, босовете се канеха на следващия ден да правят групи за намиране на господа.
Вечерта, в спалния чувал, под звуците на щурците и пъшкането от околните палатки измислихме хубавия план, да продължим нашето пътуване на стоп, в източна посока. През Родопите, големите язовири край Кърджали, през Странджа, крайна точка "Веселие", Морето. Речено - сторено и сутринта още преди съмване си събрахме пъртушините. Чували, палатка, самари и поехме на път. Оставихме глупаците да общуват с бога, а ние бодро заизкачвахме върха Дженевра, намиращ се до вече посетената от нас едноименна махала. От духовния плам на моето момиче бе останало единствено желанието за общуване с природата, така че решихме да посрещнем слънцето на високо. Дженевра, бе най-близкото удобно място, до което бихме могли да припкаме, водени от желанието на госпожицата за природосъобразен живот.
В хладният и много влажен утринен полумрак, преди веселото, лятно слънце да се повдигне от постелята, ние, двамата бегълци се катерехме мълчаливо по склона, провирайки се между червените пънове и самораслите елхи. В тишината преди изгрев, само счупените от стъпките ни съчки отмерваха ритъма на безгрижното отстъпление. От време, на време се поспирахме за да си поемем дъх. Изправени между дърветата, мълчаливо се взирахме в усмихнатите си очи, задъхано се питахме един друг дали е вярно? Вярно беше! Този дълъг миг на щастие си беше с нас. Сами го правехме и знаехме това! Случваше се сега и тук, в дивите и величествени гори, под танцуващия след уплашените облаци вятър, в очакване на слънцето.
Закъсняхме за изгрева и го разбрахме, когато стигнахме горе, на високото. Жълтия диск отдавна се търкаляше по небето. Не ни остана нищо друго, освен да поседнем и запалим по цигара. Всмуквах бавно вкусния пушек, присвивах очи към безкрайните, зелени вълни, които се диплеха докъдето стига погледа. Миришеше на смола от нагрятите вече смърчове, а невидим ястреб подсвирваше тъжно някъде в ослепителното, дълбоко и синьо небе. Лежах между тревите и бях малък, малък. Димните кръгчетата политаха от устните ми към небето и носеха неясни послания.
Люба беше върху гърдите ми, и усещах с вълнение, през двете фланелки, как зърната и набъбват. Това породи и у мен известно втвърдяване, което донесе грешни помисли. Нито величието на природата, нито изморителното изкачване, нито духовните занимания през последните дни можеха да избият от главата ми плътските желания.
Изхлузих се от панталона, така както смока сменя кожата през юни месец. "Ах, ти ебльо такъв" - засмя се хубавата Люба и дружески ме потупа по устремената към небето малка, но пълна с решимост ракета. Засмях се и аз, дадох си сметка колко героичен е този миг, трябваше ли да го опошлявам с едно найобикновено кърско чукане, така както правят офицерите около плевенските казарми? Седнахме прегърнати, загледани в неопределена посока, примамени от вечната зеленост и самота на горите. Люба присвила засмени, късогледи очи, с играещи под закачките на вятъра нежни, руси коси, а аз до нея, без гащи, със стръкче трева между зъбите и объркана мечта в погледа.
Не знам защо, но извадих малкото радио от торбата и започнах да търся някоя станция, която предава прогнозата за времето, може би защото ни чакаше доста път през тези планини. Е и тогава се случи малко чудо. Попаднах на романтична вълна, пускаха рано, рано Early Morning на Barclay James Harvest. Мълчахме омагьосани от музиката, от зеленото, от ръцете си вкопчени несъзнателно една в друга. От множеството мисли, чувства, усещания, състояния, и стихове, които скитаха безгрижно между телата ни. Нямаше нужда от каквито и да е думи. Тук, на този връх, под крилата на ястребите и бягащото слънце, галени от небесния палавник преживявахме хубостта на живота. Знаех, че я обичам. Вече знаех! Далече, далече, между върховете на боровете виждах избледнялата в сутрешната мараня над дърветата Лени да ми помахва за последно... Явно и това е обич, да седиш без гащи върху моравата, в гората и дъвчейки сламка, да усещаш в едната ръка дланта на новата любимата, а с другата да се сбогуваш със старата...
От тези прозрения ме извади една мравка, която беше сбъркала цепката на задника ми с родния мравуняк и се опитваше да открие познатия и от детство проход към спалнята си. Естествено движенията и бяха твърде щипещи, което ме накара да изчопля натрапника от гънките на тялото си и да вляза в захвърлените преди малко гащи. Магията свърши и се налагаше да тръгнем, още повече по пътя започнаха да се движат ранобудните шофьори и техните прекрасни машини.
Излязохме на пътя и размахахме ръце. Изведнъж, сякаш бяха чакали нашето появяване, четириколесните се изпокриха. Няма и няма. Бодро закрачихме по пътя към Доспат и за три часа успяхме да се изкачим на рида над едноименното езеро, проблясващо ниско и далечно долу, между огромните дървета. Полянките от двете страни на забравения от превозните средства път бяха засипани от диви ягоди и боровинки. Все още от тук не бяха минали велинградските цигани за да овършеят реколтата, та двамата с момичето полегнахме спокойно в една такава зелена площ и се захванахме с опитването на горските дарове. Отначало лежахме по гръб и с разперени ръце търсехме пипнешком плодовете на гората в тревите. Понякога, докато блуждаехме с погледи в дълбокото, мастилено небе и споделяхме кой знае защо, с полушепот наблюденията си за облаците, пръстите ни се допираха и залепваха един за друг. Лежах отпуснат и спокоен в треви-те, само свиренето на вятъра високо горе и шепота на любимата ми напомняха, че съм в реалния свят. Талкова щастлив бях!
Внезапно, до палавия облак, чийто полет следях, заплува и засмяното око на моята спътница. То стана голямо, голямо и накрая изчезна, в замяна на това усетих любимите, този път лепкавите от ягодите устни върху моите. С вкусния си език Люба започна да вкарва един след друг плодовете, които бе донесла за мен в уста. Сока на горските деца, смесен със гъстата и много приятна на вкус слюнка на моето момиче, започна да се стича по небцето ми...Отново се изхлузих от панталона и не влязох в него докато не овършахме всички ягоди и боровинки в плантацията... Пък и след това не влязох. Лежах проснат по гръб, гол и щастлив, зарит в листа и борови иглички, пуфтях доволно с цигара към небето. Да имаше и една бира!...
По едно време усетих че съм сам на тепиха и се надигнах за да видя къде изчезна самодивата. На десетина метра от мен забелязах да проблясва закачливо любимото ми, малко и очарователно задниче, галено от похотливите слънчеви лъчи. Люба лазеше на четири крака и пасеше! Ядеше плодовете направо от стъблата на растенията, като от време, на време плюеше попадналите в устата и листа. Не издържах на предизвикателството и се включих в пашата, но се указа, че храненето по този начин е твърде уморително, факт, който обяснява защо тревопасните и вегетарианците са по-ниско интелигентни от хищниците. И няма как да не е така, цял ден се превиваш за няколко стръка зеленчук, а накрая си хем гладен, хем уморен. Друго нещо си е пържо-лата...
Та в тази дисциплина момичето ме победи безпрекословно. После Люба сподели, че била вегетарианка... Но в любовта лошо няма, така и в нашия случай. Докато прекрасната, като митична сенокосачка правеше кръгове около мен, аз почивах щастливо изтегнат върху шумата, похапвах природните вкусотии и взрян в кокетното дупенце се изпълвах с нови сили. Когато енергията забушува весело във всяка гънка на прекрасното ми тяло и ракетата бе готова за нови полети, се присъединих отново към стадото. Пашата продължи докато спиралите, които описвахме с любимата не се пресякоха и нашето превъплъщаване взе крайни измерения. Но този път харпунчето на Купидон бе запратено в гостоприемно отворилия двери, познат от предишни посещения кафяв салон. Там, сред горската растителност, оръжието полегна, като ръка в стара ръкавица. О, миг поспри! Ноооо, човешките възможности са крайни, моите също. Освен това ни чакаше и път, защото не искахме да спим в гората, при мечките. Затова, след като изцедих и последната капка риболовен нектар в делвичката на Пандора, починахме, колкото да поемем въздух и оправихме гащите. Оръжието полегна уморено в калъфа, скри се като мързелив охлюв в черупката си, в очакване на поредния живителен дъждец.
Хванати за ръце, с цветя в косите и дяволити искри в очите, като весели тролчета, обрали току що вкиснатия горски, изпълзяхме от шубрака на пътя, с намерението да спрем попътна машина и продължим пътешествието. Добре, че планината си е планина и в нея живеят Хора, въпреки, че колите са по-малко. Качихме се на първия появил се камион, който караше дървени трупи от високите сечища, към цеха в Доспат.
Колата беше задъхана Шкода, а шофера приятен младеж, с мазна, отдавна немита коса и интереси в природознанието. Наредихме се като в американски филм - шофера, Люба и аз - до прозореца. Кабината на камиона бе голяма, но въпреки това, младежа зад геврека бъркаше от време на време скоростния лост със загорялото, гладко бедро на обичаната ми. След като разкрих този факт, усетих атлантическия океан в ушите си, ако имаше ръчна спирачка със сигурност щях да я дръпна и след това, възможно е, щях да опъна ушите на сладострастника - водач. Но ръчна спирачка нямаше, а магьосницата от ягодовата поляна възмутително мълчеше и не мърдаше! Затова се притиснах до прозореца и дръпнах прекрасната към себе си. На палавия ръколюбец му стана трудно да пуска пипала върху разтърсващите бедра на моята певица и след като един път си удари челото в предното стъкло се отказа от опитите за интимност. Така де, какво значи красивото бедро пред красивата смърт в урвата? Младежа осъзна, че няма никакви възможности при новото нареждане и се отдаде на интелектуална дейност. Реши да ме елиминира с познания за животните и рибите в околността.
Това мечки, зайци, порове и толстолопи се разиграха в живописен танц около нас. За около пет минути бях изолиран. Запленена от разказа за любовните игри на мечките, прекрасната ми омайница забрави копиеносеца от ягодовата леха. Такива са жените, многоизмерни, многопланови и непредсказуеми. Ако чукането ти е наред, не знаеш нищо за бременността на различните бозайници. Ако пък ти е познато това състояние на природните твари, то парите са ти малко, ако имаш пари, имаш и проблеми с палавия гущер. Най-често обаче, проблемите са на куп, комплексни...
Загледах се разсеяно през прозореца. Докато оня зоолог разкриваше тайните на кръсточовката пред моето момиче, аз се любувах през стената от дървета на доспатското езеро, полегнало като сребърен меч долу в ниското. Малкото море под нас блестеше с весели пламъчета отразено слънце. По повърхността на водата плуваха изкуствени острови, направени от кафези, наричани садки, в които трудолюбивото планинско население отглежда пъстърва, за да спечели някой, друг лев. Между живарниците се провираха сърфовете на отворените столичани, дошли да карат на спо-койствие. Край бреговете клечаха рибари, а по ягодовите полета кипяха любовни игри. Беше хубаво, добро и свободно Приближихме невзрачния планински град.
Нашия благодетел си бе казал урока и мълчеше виновно - сбогуваше се, вероятно, с подлудяващите бедра на Люба. Човекът направи последен опит за достигане на вкусния плод - той ни покани на гости у дома си, но ние бяхме отново едно цяло, въпреки кръсточовките и малките глиганчета, които подскачаха около нас. Младежа разбра, че обичта ни е велика и ни остави пред местния хотел, мълчаливо, с тъжни, сбогуващи се очи. Какво ли му е било, когато е проследил този сън - Люба да профучава през родните му гори и да си отива без следи, без да остави симпатия, без да си отбележи спомен някакъв, белег или знак. Но така е със сънищата, те не помнят и не се вълнуват от нещастните, малки и тъжни шофьори на тежки камиони....Глупави, печални и романтични наивници, вълнуващите момичета не живеят в божествените гори, те само се разхождат понякога там! И после, с чаша кампари в ръка, разказват впечатления на поклонниците си пред камината....
Всеки малък град си има своята провинциална гордост, която размахва приветливо пред очите на случайно попадналия в нещастното гнездо пътешественик. Обикновено това е безумния с големината и разточителството си мраморен площад , в който освен празнична трибуна, можеш да намериш и отдавна пресъхнал фонтан, а край него пластмасови столчета и маси, с лекьосани покривки "Кока~Кола". В случай, че властите не са се сдобили с форума-мечта, те построяват партиен дом, сега вече раздаден на приятели за офиси, в които новоизпечените бизнесмени чукат спокойно бившите библиотекарки, сега секретарки. В случай, че родолюбивото чувство на общинските съветници е надделяло, те са спретнали хотел за потоците ученици, тичащи някога из татковината за да събират сто и един печата в туристическите си книжки.
Пред такова посърнало съоръжение се изправихме с моето пиленце, в онзи мързелив, ранен и блестящ от слънце следобед. Пашата в планината ни беше изморила, та имахме нужда от душ и спокойна дрямка. Единственото, което предлагаше сезона бе потната сянка на скучния родопски хотел.
В съзвучие с жълтия и прашен площад, храмът на пътешествениците ни посрещна дискретно, без пиколо, без портиер, но и без момиче на тезгяха за регистрация. Нямаше я и мустакатата лелка, която замества в такива случаи липсващата девойка. В предверието се разхождаха някакви типове по шушлекови гащета и джапанки, в които мърдаха криви и черни пръсти. Те оглеждаха Люба и преглъщаха лакомо, като циганче пред витрината на колбасарница, около Коледа. Изглежда вестта за пристигането на прекрасната хористка се бе разпространила по въздуха, защото постепенно фоайето се изпълни с ошушлявени джапанконосци, които се псуваха дружелюбно и хвърляха белтъци към прекрасната до мен… Как пък никой не си беше изрязал ноктите на краката? Този въпрос започна да ме тревожи, наред с неприятното чувство, което предизвикваха нахалните, селски погледи, разхождащи се по гърба на любимата.
Половин час чакахме да се появи някой член на трудовия колектив, от който се надявахме да получим заветните ключове към очакващите ни покои, но явно бяхме дошли в разгара на сиестата, та бях принуден да завържа разговор с неандерталците наоколо за да получа някаква яснота относно положението на хотелиерския бизнес в тази географска ширина. Попитах един индивид, за който предположих, че може да говори, къде е желания персонал? Не се излъгахможеше да движи челюстта си! Човека даде скромни, но ценни сведения, от които стана ясно, че говоря със самия играещ треньор на местния футболен отбор. Относно момичето зад щанда не ни каза нищо повече от това, че я няма от няколко дни, но ако смятаме да почиваме можем да се настаним спокойно и да чакаме. Имало и вода. След това любезния бръкна в таблото за ключовете и с широко движение ми подаде един от тях, като не забравяше да хвърли тарикатски белтъци към моята спътница, която демонстрираше голия си загорял гръб на ония, с не-митите крака.
В стаята се настанихме след известно колебание и съпроводени от мрачни предчувствия за предстоящи изпитания, причинени от събраната енергия на загорелите за крехка, женска плът човекоядци от "А" зоналната окръжна група. Но колко му трябва на човек? Завъртях прилежно ключа в бравата, хвърлих самара и дрехите от гърба и се опънах в чистите (каква изненада!) чаршафи. Люба ме последва в събличането и хлътна в банята. След миг от там долетяха радостните и възклицания: "Водата е хладка скъпи, идвай бързо тук, палавнико такъв!". Гмурнах се в санитарния възел за да се възхитя на прекрасна картина - русокосата и загоряла нимфа под сладострастните пръски на хотелския душ. Струйките вода лакомо опипваха любимата, а тя съвсем не им се противеше. Напротив, извиваше веселото си тяло, така че палавите, искрящи прелюбодейци да проникнат лесно във всяка от гънките му. При толкова вода и прекрасната русалка в нея, у мен се събуди стария морски вълк и скокнах устремно в очуканата и пожълтяла хотелска вана.
След първоначалната тръпка, причинена от срещата с хладката течност дойде и приятно отпускане. Горещ ден, ласкава вода и Люба в нея. Какво му трябва на човек, наистина? Оставих се в ръцете на водата и жената за да се загледам замечтано през отворената врата към оплютата от мухи електрическа крушка в коридора. Мислено виждах предстоящия ни път през тази бавно и спокойно разстлана, трептяща от сутрешен студ планина, през пожълтялата от лятото равнина, та чак до зеленото море. Созопол! Там, където всеки е артист, много важен и безкрайно любопитен, хитро поглежда зад маската на безгрижност и досада едновременно. Созопол с денонощните и дълги от тук до Велека плажове, със скучаещите момичета, които се оглеждат за моето пристигане, за да чуят как весело ще им кажа, слизайки от корабчето "Спокойно, масата е заета". Созопол с чирозите и нощните огньове на носа, срещу "Окото"...
Оооох, колко нежна и опитна вълшебничка беше тази Люба. Как майсторски успя да изстиска дълбоко таените в организма ми възможности и желания! Докато примлясквайки в очакване на природните картини и замечтано се любувах на съдрания тапет в коридора, палавницата само със силата на волята и някое друго ласкаво движение успя да извади от черупката заспалия ми след пашата в планината малодушен охлюв и го накара да се хвърли свирепо, с рогата напред към любимата си в последно време пещера. Този път тя бе потопена под водата на Доспат, факт който направи експедицията из познатите дълбини нова и още по-вълнуваща.
"Голям фокусник си!" - засмяно прошепна накрая моето момиче и ме пренесе под хотелския балдахин, където започна да ме захранва с кисело мляко и шпек от раниците. Юначна българка!
Лежах щастливо и се радвах на ламаринения вентилатор, който бавно скрибуцаше под тавана. Струваше ми се, че тази хотелска изненада, заедно със следобедния полъх, нахлуващ през прозореца, са възпетия в толкова песни вятър на пътешествието. Не беше лош немирникът! Добро ми беше, лежах щастлив в чистите (каква изненада, наистина!) завивки, а любимата ме хранеше с шпек и млекце…Така премина щастливия следобед, във възстановяване на измъчените ни тела след общуването с бога и горската паша из поляните.
Вечерта ни донесе приятна изненада. Появи се липсващата администраторка, предвождаща автобус с пътешественички, произхождащи от славния морски град Бургас. Дамите бяха тръгнали на търговско - опознавателна екскурзия из Родината. Ако си купят електрическа възглавничка в автобуса, изследователките получават безплатно одеялце за крака. Множеството предизвика весело оживление сред местната футболна общественост. Краката бяха измити, а шушлековите гащи заменени с турски анцузи. Личеше, че ще става, каквото ще става. Във въздуха трептеше напрегнато очакване, замириса на троен одеколон.
Промените бяха добре дошли за нас. При наличието на толкова много алчни за приключения туристки една представителка на хоровото изкуство престава да бъде обект на любопитство сред зажаднелите за нови лица спортни среди в хотела. Това ми позволи да отключа вратата и смело да се устремя към рецепцията за да реша проблемите около настаняването, но да призная откровено, проблеми нямаше. Това, което преживях, бе естетическото удоволствие от съприкосновението с момичето на пункта за резервации, това балканско цвете, разцъфнало тук сред горите и футболистите с немити крака. Прекрасното създание се изразяваше добре, на книжовен български, който вероятно би затруднил ония ошушлявени ритнитопковци. Като добра домакиня, тя успя да реши въпроса с настаняването, записа мен и момичето ми в книгата за гости, поредния ъгъл от сложната фигура, по която изминавах мъченическия си път на романтичен любообвилник. Попивах естествената красота, намигаща закачливо зад рамото на скромното , планинско дете. Хубаво същество беше! Слава богу, обичах моята хористка...
Около хубавата администраторка се суетяха двама господа със самочувствие. В единият разпознах с радост отдавнашният ми приятел и сътрапезник Стую от Смолян. На времето ми бе известен, като дългогодишен студент в специалността Земеустройство, ВИАС, но сега любознателния младеж работеше на туристическото поприще. Развеждаше из слънчевата ни Родина скучаещи домакини докато съпрузите правеха долари из световните океани . "Копеле" - посрещна ме лъчезарно екскурзовода - голяма партида съм докарал този път. Трябва да помагаш, че ще изложим факултета! На повика към патриотизъм отвърнах хладно, но изчерпателно, че съм тук с любовта си и чукането не е най-важното за мен. Стую каза нещо за националните добродетели и защита на достойнството, после се затича след една започнала да закръгля ръбовете си лелка. "Довечера в ресторанта" - извика моя приятел и се потопи във водовъртежа на шопинг тура.
Късния следобед премина в колебания пред огледалото. Чудни, неповторими мигове на очакване, когато усещаш в ноздрите си тръпчивия прашец на неизвестното, но въпреки това толкова желано преживяване. А то беше, да припомня, изява в обществото, посещаващо салона на Доспат. Толкова дълго не бяхме се появявали в светските среди. Няколкото дни, от както напуснахме Пантеона в полите на Витоша бяха достатъчни да породят жажда към светски блясък, освежаван от скучаещи хубавици и остроумните, в никакъв случай груби каламбури на техните добре изкъпани и отлично възпитани партньори. Условията подсказваха блясъка и славата, които бихме могли да постигнем в мърлявия, провинциален ресторант.
Вечерта бе зашеметяваща, светът - пълен с разтреперени от очакване доволни търговки и хищно кръжещи около тях шушлекови футболисти. В центъра на композицията, естествено бяхме ние, Люба, аз, Стую - екскурзовода и неговата избраница, вече пияната, но все пак привлекателна моряшка жена от Меден рудник. Какво да описвам, развеселените от успешната си обиколка лелки, чувствайки се в планината защитени от лоши очи и уста се отдадоха на разгул, такъв на какъвто са способни само морските чеда.
Малки хълмове от черен и червен хайвер, реки от водка и шампанско, тайнствени тресавища от майонеза и сметана разнообразиха околния планински пейзаж. Морските сирени не се шегуваха, вадеха от куфарите скътани за из път рибни лакомства и щедро поръчваха от любимия си алкохол - водка "Савой" и Шампанско. Местния оркестър редеше весели парчета за душата, като ги редуваше с такива за тялото, така че хищните самки не оставяха футболистите да изпият пиенето си на спокойствие. Бургаските жени обръщаха чашите с лекота и скоро салона кънтеше от закачливия им пиянски смях.
Като добри ловци, нашите спортисти усетиха, че мигът е дошъл и започнаха да се оттеглят с набелязаните за вечерта избранички. Както знаем, един футболен отбор, не надвишава тридесет души заедно с ръководството, така че в ресторанта останаха шофьора и две - три добре пийнали грозници, които впериха хищен поглед към мен. Това ми причини сериозно безпокойство, защото бях чувал за унищожителната любов на морските труженички, съизмерима единствено на страстта бушуваща около нефтеното пристанище. Добре, че моето момиче прояви необходимото, за такива случаи хладнокръвие и успя да ме отлепи от масата, още повече че приятеля Стую вече се бе отправил към покоите си с избраната блондинка - труженичка.
Напрежението спадна, чак когато превъртях ключа на стаята и се отпуснахме в познатите чаршафи. Изморени, но щастливи от добре проведената другарска среща. Лежахме доволно сгушени в прегръдките си, благодаряхме на съдбата, че сме заедно, че се обичаме, че успяхме да се отървем без проблеми от хищните пътешественички.
Какво му трябва на човек, наистина? Нищо повече от прекрасно момиче, добра баня и кофичка черен хайвер, другото идва само...Така си мислех, оставил се в добрите ръце на моята вълшебница, която ме подготвяше за станалите вече традиционни лечебни процедури преди заспиване. Защото както знаем, добрия сън се поражда от здравия дух в здраво тяло, след подходящи упражнения с подходящия човек на подходящото място.
Но не ни бе съдено да заспим гушнати, спокойно отпуснати в обятията си, като два щастливи хамстера в малката им, но много уютна и подредена с вкус клетка. Тъкмо приключвах с упражненията, които изпълних криво, ляво (все пак, денят бе натоварен) и вратата изкънтя от силен удар. Решихме да се направим на заспали и да не отваряме, още повече удара не се повтори. Морфей разпери покривало над морното хотелско легло и аааа да пропаднем в прекрасните му владения, вратата изкънтя отново. Този път по-силно. Това ме заинтригува и открехнах, но вън нямаше никой. Обърнах ключа и се отправих отново към възглавницата, когато ударът се потрети, този път придружен от мощния стуюв призив: "Копеле отвори, че загивам!". Нямаше начин, предпазливо надникнах през вратата за да се възхитя на интересната жива картина. Стую гол, с капитанска фуражка на главата се отдалечава в посока на пожарната стълба, преследван от любимата му, размахла огромен финландски нож в ръка. Постановката събуди у мен оправдан интерес, а и желание да помогна на съотечественика, все пак пияна дама, с нож в ръка не е шега работа. Такова чудо може да стресне всеки гол мъж, не само Стую.
Разсъждавах усилено по въпроса за голия купон, който се разиграваше в хотелския коридор, когато моя приятел се появи за четвърти път от централното стълбище. Фуражката на стария морски вълк, съчетана с кльощавото и космато, плувнало в пот тяло на нашия родопски сваляч, а след него размахалата финския нож, пияна сирена, представляваха прекрасен символ на вековната борба между брега и морските вълни.
Когато премина покрай мен за пореден път, дръпнах приятеля в стаята и заключих входа. Уместно действие, защото секунди по-късно, злодейката заби острието в нежната повърхност на вратата. "Ще те убия копеле гадно!!" - чухме гласа на валкюрата от вън и после глухото и строполяване пред прага. Настана тишина, а след малко и хъркане, което без съмнение издаваше заспалата моряшка жена.
Оставихме мадамата с престъпните наклонности да спи вън, а на злощастния екскурзовод постлахме канапето, от където той разкри загадката с обвеяната от солени ветрове шапка. Нещата не се отличаваха с голяма сложност за разбиране. Просто избраницата на нашият любовник решила да е вярна на съпруга си, капитан на далечно плаване. По тази причина жената взела за другар в пътешествието из България шапката на благоверния, за да и напомня семейната спалня, върху която е прекарала незабравими часове с капитана - нейният съпруг. Затова, когато се озовала срещу извадената хайдушка сабя на нашия приятел, вярна на обещанието си за непорочност, дадено на морския вълк преди тръгване по моретата, добрата жена нахлупила върху главата на екскурзовода фамозната фуражка. Но влюбените нямали късмет в страстта си, Стую забравил да заключи вратата. Освен това забравил, че поканил за всеки случай, още една посе-тителка, която въпреки частушките и шампанското си спомнила за рандевуто, на което била извикана и се появила, за да се израдва на мършавия стуюв задник, загубен из мощните обятия на колежката и. Захлупен под формения калпак, зает с ездата, нашият разбрал, че се озовал между две хищници, едва когато усетил крака на стола върху гърба си. После бил подгонен от двете самодиви, но по-пияната заспала още на първата обиколка, факт който спасил живота на героичния ебач...
Неочаквания край на злополучния банкет, подсказа на мен и момичето ми, че трябва да продължим пътешествието, колкото се може по-скоро. Затова сутринта, в ранен час, предпазливо прекрачихме заспалата пред вратата веселячка, върнахме ключа и изпълнени с прекрасни спомени за преживяното се отправихме в хладното утро към автогарата.
Ако има нещо по-хубаво от дългия и бавен оргазъм, то това е пътуването в случаен автобус, рано сутрин, сред непознатите, но примамливи хълмове, обрасли с гори, изпълнени с очакващи щурци и скучаещи боровинки. Просто нещо прекрасно, на крачка зад прозореца, с твоето момиче, до теб, на съседната седалка. Мълчаливо загледана зад върховете на боровете, там, където се разхождат мечтите, разказвайки боязливите си истории. За постигнатата, а в някои случаи и далечна обич. Тази обич-тази обич… Целувах гърдите на моето момиче, а тя търсеше нещо забравено в косите ми, вмирисани на билки, пот и вятър. Прегърнати, удобно разположени в дъното на превозното средство, там на последната седалка споделяхме сладкия любовен пристъп. Обичах я! Но коя? Както винаги през онези години, всичко беше странно...
Пълзяхме по хребета на планината и се целувахме! Възможно ли е това ? Възможно ли е да си подсвиркваш Catch the Wind на Донован и да вярваш в безкрайната любов? Да! Тогава беше Да!

Тогава беше да,
нещата се разбягваха,
а ние плахо се спотайвахме зад думите,
които си скучаеха и чакаха редактора!
Таяхме се в очакване на пролетта.
Да разреши столетните въпроси!

Тогава обаче, нямаше въпроси. Стиховете навестиха прекрасното ми съзнание дни по-късно, след като преминахме през спокойно почиващите в лятото Родопи и слязохме от потните седалки. Стърчахме неочаквани пред мърлявото ресторантче на Елхово и се опитвахме да надникнем през горещия ден, за да видим бъдещият път, но съзирахме само трептящите от мълчаливата, обедна горещина неясни очаквания. Беше толкова прашно и жълто, че нямаше кой да хвърли любопитен поглед към момичето ми. Двата дни път през Родопите, разделени от преспиване в прекрасните брезови гори край Ардино, бяха усилили онази скрита и трудно уловима дивота, която излъчваше Люба. Е, слава богу, че нямаше почитатели на около!
Градчето лежеше препарирано под побеснялото слънце… Трептящите хълмове ни говореха за почивка, с бира и вилица в ръка, но какво са загадъчните, елховски кебапчета пред танцуващите в маранята скали на Сакар? Пихме по една минерална вода и продължихме към Райския залив. Зад гърбовете ни се препъваха погледите на двамата пияни старци, които излизаха от летаргията си, там между смрадливия пепелник и лимонадените бутилки…
Катерехме се бавно нагоре, по пътя за Болярово и аз разказвах възторжено на Люба за приключенията си, изживени из параграфите на някогашният варшавски договор.
Но то е така, чие мъжко сърце няма да подскочи от умиление, когато премине през тъпоъгълния триъгълник на българската бойна слава - Елхово-Болярово-Тополовград? Така и аз, възбуден от извиващата се над хоризонта синева, усетих отново в устата си войнишката пот и копнежа по непознати, далечни и непостижими момичета. В ушите ми кънтеше "Wish you were here" и бях сигурен, че с моето момиче гледаме в една посока…Наистина гледахме. Под сипещата се жълтост и песните на отдавна забравените жетварки крачехме спокойно и влюбено към брега. Бъбрех си за казармата, Люба търпеливо ме слушаше и се усмихваше на нещо свое и добро, а стъпките ни потъваха бавно в размекнатия от слънцето асфалт.
Така, с повече ходене и возене за по няколко километра успяхме да прекосим дъбовата Странджа. Е, не съвсем, защото малко преди морето ни прихлупи здрача и потърсихме подслон около историческото село Дебелт. Естествено, не търсехме местния хотел, защото такъв нямаше пък и пътешественици, като нас носят спалния чувал в самара, на гърба, така както охлюва къщата си. Затова, придружени от приветливия лай на кучетата, промъквайки се бавно под нощните сенки хвърлени от дърветата, приветствани от летните певци - щурците, ние щастливите откриватели търсехме подходящо място за преспиване. Но не ни било съдено да починем скоро, малко преди да се потопим в измамните видения на Морфей. Една бродеща из здрачните улици жена ни даде ценния съвет да отидем в археоложката бригада, която се веселеше между зидовете на някогашната крепост "Дебелт"...
Изморени, но пълни с интерес към историята се препъвахме към сенките на миналото, които бяха огласяни от онзи весел смях, характерен за безгрижните артисти – хора живеещи единствено с натрапчивите си идеи и завладяващите музи около тях. Такива индивиди, заедно с духовете на старата слава населяваха руините на някогашната средновековна метрополия. А там една весела, пълна с откривателски плам експедиция отмаряше с бокал в ръка след напрегнатия, пълен с разгадани тайни ден. Зелената барака, в която бяха се настанили търсачите на древни предмети, сияеше мистично в нощта, като през кадифения мрак навън достигаха вълни от звуците на оживения симпозиум.
През хилядата години, изтекли като нехайна тръпка на земята под нас, прочутата крепост Дебелт се бе променила. Лакоми червеи – каменояди бяха излапали зидовете на твърдината. Свирепите бойци пък, възмутени от това, че старата слава е оставена в ръцете на пиян доцент, се спотайваха някъде из дебрите на историята. Научното светило също се спотайваше, но под масата, място където го бе повалила ракията и щастливо изучаваше приятните заоблености, загатнати под панталоните и полите на асистентките си. Академичната обстановка ме развълнува и по стар навик, усвоен през сиромашките години, когато водех самотно съществуване в търсене на любима, започнах да оглеждам нежните същества, присъстващи на катедрения съвет. Имаше много госпожици с цветни коси и истерични желания за изява – куп несполучили артистки, както ги определих тогава...
Майко мила! Какви грозотии са събрани тук – помислих си твърде невъзпитано, може би защото до мен грееше русата коса на момичето ми... Прочее, чудя се защо, когато човек е грозен не му прощават този грях, за който нещастния Квазимодо няма никаква вина. Бог да е на помощ на грозниците, казах си и благодарих на съществото, че ме е подредил в света на тези със здравите зъби и дългите крака?
Доволен от факта, че придружавам звездата на бала, без много колебания се потопих в измамната обстановка на фалшива артистичност и весела академична разюзданост, която цареше около лекьосанта, затрупана с евтини питиета и скици от разкопани находки маса. Археолозите ни снабдиха с чаши и столове и въпреки умората, претупвайки първоначалните встъпления около запознанството се включихме бързо в изисканата вечеринка.
Зашеметения от алкохол вожд на копачите, след като видя от своята гледна точка стройните, загорели от планинското слънце крака на Люба, се провикна весело “На вашите услуги госпожице прекрасна, тъкмо се освобождавам и ще мога да ви обърна подобаващо внимание”. След това си обещание научния работник се освободи с елегантно покашляне от ракиите, които бе поел, така както го беше учила гувернантката през детските му години. После научното светило заспа потопен до гуша в научните факти, които избълва така непосредствено, а ние се отдадохме на дружеска беседа с любителите на старини.
Разговорът течеше на приятни вълни. Думите отскачаха една от друга, така както правеха стъклените топчета, с които играех като дете в парка. Темите се сменяха неусетно, доцента спеше под масата, а моето момиче водеше усмихнат разговор с две боядисани интелектуалки, които размахваха в пространството черни нокти и див блясък от друсаните си очи.
Мен пък, ме омагьосваше художника на експедицията. Да си призная, чувствах се добре въпреки умората и академичната драйфня, която смърдеше под масата. Обичам да седя в шумни компании и неангажирано да ловя думите скитащи без особени намерения из размекнатия от цигарен дим и приглушена светлина въздух. Така мога и да мисля за нещо свое, мога и да се радвам на чуждата суета.
От далече достигаше странния монолог на зографа:”...и снощи разбираш ли,разсъждавах какво безбрежно море от страсти, желания и скрити в подсъзнанието мисли крие тази вековна, стара колкото човечеството, изискана дейност - самозадоволяването! “...”Аха!”, наострих уши провокиран от темата, която дъвчеше рисувача. Явно наличието на толкова грозотии наоколо бяха вкарали събеседника ми в дебрите на психоанализата. Това изостри интересът ми и се взрях с любопитство към откриващия прелестите на самозадоволяването артист: “Бих искал да подчертая”, продължи окриленият от интереса ми интелигент ...“че под маструбиране разбирам не онова хамалско , циганско лъскане на бастуна при вида на говорителката от телевизията, нито пък жестокото отношение към собствения клитор, характерно за глупавите, грозни или пък незадоволени в любовта дъщери на Афродита. Не скъпи, маструбацията е художествен акт, даже и под формата на разказ, създаден от цвят слово или живата инсталация на възхищаващия се на тялото си субект. Има изключителни по възвишеността си изяви в областта. Добрата маструбация е художествен акт, с философски нотки. Изисква богата художествена култура, верни естетически критерии и естествено, физическа подготовка. Както се казва, в здравото тяло почива здрав дух, а той горкият изисква и здрава ръка!”.
“Прочее, продължи въодушевено онаниста-философ, маструбацията не е предизвикана от липса на места за вкарване и изкарване, както си мислят чекиджиите, тя просто е друг вид на онова душевно състояние, характерно за духовните личности. Маструбацията е някакъв вид любов, любов към себе си. Най-чист егоизъм, непостижим за посредствените чекибойци! По мои наблюдения, въпросния акт не се инициира при вида на приветливо усмихнатата вулва от корицата, на някое списание. Не, желанието е философско, може би донесено от нещастно свития, скъсан чорапогащник край кофата за боклук или пък от весело помахващите шапчици на червения сутиен, провесен на въжето за пране отсреща. Тогава замисленият романтик(чка) се изпълва с копнеж по далечния, истински или още по далечният измислен любим човек. Прибира се бавно в къщи, криейки леката възбуда, която го е осенила, изпива чаша вино и остава сам срещу себе си, вдъхвайки ароматите на фантазиите си, характерни, повтарям, само за издигнатите, с чувство за любов личности!”.
“Евала копеле!", нямаше какво друго да кажа след блестящо изпълнената ария на маструбатора. Потупах по рамото напушения аристократ на четката и духа и се опитах да надникна зад зачервения му поглед, но какво ли можех да видя там? Може би някои от своите, собствени страхове, разочарования, заблуди и болезнени мечтания, нещата от които слава Богу се освободих най-после. Люба ми помогна за това!
Споменаването на девойката ме накара да се озърна и я потърся с очи, нямаше я. Реших, че е подирила самота в тоалетната на замъка и като стар паркетен вълк се прехвърлих към друга група разговарящи, които чоплеха темата за границата в средновековния мироглед на българите. Давайки ухо на приятния разговор, въртях поглед в очакване на момичето си, но вместо да я видя как влиза засмяно в чата, забелязах как великия Маструбатор се измъква на пръсти от опушената говорилня, в която се намирахме. Постепенно, с напредване на времето, в мен започна да се оформя тревожното подозрение за известна нередност, свързана по някакъв начин с изчезването на любимата и тихото измъкване на философа – чекиджия. Изхвръкнах от форума и душейки в тъмния коридор се насочих към тоалетната, която бе пуста и нищо не говореше за моето момиче. Продължих тревожното си търсене из мрачните помещения на замъка. Някъде от далече, смесвайки се с жуженето идващо от банкетната зала, се носеше и странен шум, примесен със сподавено пъшкане. Следвайки звука попаднах в стая, служеща за спало помещение на любознателните ровачи. Под осраната от мухи, болна от жълтеница крушка бяха наредени пет-шест легла, а върху тях интересна композиция. Две полуголи археоложки се бореха с моето момиче. Любимата оказваше героична съпротива на прелюбодейките, но явно изчерпваше възможностите си, защото бе вече със сцепена поличка и останала без гащички. През това време на съседното легло, свалил панталон до колене, удобно полегнал в позиция с изглед към тепиха, зографа-маструбатор лъскаше бастуна.
Влюбеното сърце не издържа на грозната картина, подредена пред очите ми. Ах вие историци, философи, откриватели на стари тайни, сега ще видите кон боб яде ли! Свалих с два здрави ритника разбеснелите се фурии от Люба, а после грабнах първия изпречил ми се стол и се развъртях из стаята. Художника на леглото отнесе две яки бухалки и вероятно още си търси нахалния питон някъде из разкопаните ниви около Дебелт. После подхванах сащисаните сладострастнички, ту една – ту другата, показах им вратата, та продължих да ги налагам и в коридора. Така стигнахме до балната зала, нали си бяхме оставили багажа там и трябваше да го прибера.
Хвърлих оръжието и грабнах торбите под възхитените от влитането ни в стаята погледи на компанията. После обратно на местопрелюбодеянието, където Люба риташе здраво по топките падналия на пода, обезгащен мераклия. “Хайде скъпа, да се омитаме!”, развалих удоволствието на прекрасната, която наистина изглеждаше твърде апетитно, така както беше, с див поглед и разкъсана поличка, под която весело намигаше палавата и катеричка.
Опомнихме се навън в хладното, ранно утро. Облякохме дрехите от торбите и закрачихме по тъмния път към Бургас, а момичето ми разказва, как благодарение на добродушие и любопитство – подмамена с някаква много ценна делвичка, попаднала в ръцете на двете лесбийки.

Любовен многоъгълник - Хубави бяха дните! /второ четиво/

2009-07-13T15:27:00.010+03:00

В столицата се прибрах весел, като абитуриент, току що преписал успешно на матура по математика. Всичко ми говореше, че този, път съм сред отличниците, Дулсинеята е забита, като пеперуда в хербарий и няма мърдане. Най-после малко слънце и в нашата махала. Два дни правих нервни кръгове около телефона, сякаш съм канибал, който се върти край казана, където примамливо къкри добре угоен мисионер за обяд. На третия ден, когато започнах да се съмнявам отново в късмета си, Лени се обади. Подскоци до тавана, сърцебиене, неуместна ерекция, о сладка радост! Любимата каза, че ме чака в Докторската градинка и аз излетях от дома, танцувайки самбата на любовта. Препусках под жълтите листа и нямаше сила, която да спре смелия ми полет. За внезапно развинтилата се фантазия какво да говоря...
След като кацнах върху набелязаната пейка установих, малката изненада, която ме чакаше. Прекрасната бе дошла на първата ни среща с наследника си. Хитро. Сега да се чуди човек какъв се явявам? Семеен приятел, съученик или случайно минаващ любопитен.
Както знаем, любовта е всеядно животно и поема всички глупости, които и пробутва живота. По тази причина и ние почесвайки се смутено, хвърляйки влюбени погледи един към друг седнахме на градинското съоръжение.
Така се заредиха нашите срещи из зелените площи на столицата, където есента вече се разполагаше удобно. Листата сменяха цвета си, а ние водехме дълги разговори за живота...Когото валеше дъжд, тримата влизахме в някоя сладкарница и с любимата си пускахме ръце под масата, когато детето не гледаше към нас. По някога то се нервираше от безумните разходки, които уреждаше майка му, а аз пък започнах да се тревожа за бебока: "Хайде бе, няма ли да тръгва на детска градина? Другарчетата му ще напреднат много в материала!".
В един хубав ден изстраданата ми мечта се сбъдна, малкия палавник започна да посещава детското заведение, така че ние двамата с Лени, успяхме най-после да се потопим до гуша в греховните страсти. Вечерта преди грехопадението, когато както обикновено мислех със завист за милионите прелюбодейци по Земята, които в този час изпълняха ресторанти и кушетки, по телефона звънна моето момиче и прошепна с изпълнен от копнеж, приглушен глас да я чакам сутринта в осем у дома. О, небеса, о тайни срещи в незнаен час. Цяла нощ не заспах, разтърсван от монашески фантазии и желанията на младия войник...Мик Джагър има песен по въпроса...
На другия ден, в уреченото време отворих бледен и разтреперан вратата, зад която синееха добрите очи на Елена. Както се казва от лаф на лаф ми падна панталона. Лени бе по-приказлива от мен, та след като се осведоми, че съм сам, захвърли съпружеската си целомъдреност на закачалката и се започна една... Класиците в жанра бледнеят пред богатата палитра от любовни метафори, поетични абстракции и откровена хамалогия, които станаха част от ежедневието ми. Любимата, за разлика от мен нямаше предразсъдъци, когато трябваше да се вкара дявола в пъкъла, както е казал колегата Бокачо. С тази уговорка, че при Лени пъклите бяха поне три, изобщо пълна програма.
Постепенно и аз започнах да се очовечавам, вече гледах с много повече уважение към прекрасното, малко и стегнато дупенце на любимата. Разбрах, че всяка точка от тялото на жената е достойно за целувка. Всяка гънка се нуждае от облизване, а тук-там има косъмчета, които е най-добре да бъдат подстригани със зъби...
Завъртяха се тежки трудови делници. Ставах рано и посрещах, като в приказките момичето, което бях сънувал цяла нощ. Тя се усмихваше в рамката на вратата, а после увисваше на врата ми в дълга и залепваща устните целувка. Докато се прегръщахме засмяно, Лени разкопчаваше сръчно панталона ми и хвърляше ловко дрехите си на пода, а в стаята нахлувахме мощно с блъскане на бедната врата. Още по пътя малката любвеобилничка биваше забучена, като пеперуда в хербарий, така че първата помпа я удряхме някъде между закачалката в антрето и банята... След процедурата по посрещането изпивахме порция здраво кафе, съзерцавайки през веселия френски прозорец пожълтелия явор в двора. Хубавата ми стая, на последния етаж под покрива, сияеше от усмивките на малкото, есенно слънце и засмените очи на моето момиче. Излегнати в леглото, вперили очи навън, бавно и с чувство опъвахме от цигарите си. Изразително и рецитирах собствени стихове, а тя казваше че са хубави.
Хубави бяха и дните...Хубави, тежки, напрегнати. Точно по това време кръжех из една непостоянна и може би затова весела компания, за която всеки ден беше празник. Купони, веселби, полови капани се редуваха всяка вечер, а следобедите се стараех да отделя на училището. Но какво ти училище след ежедневните натоварвания с Лени? През първите седмици от нашето прелюбодейство се крепях горе-долу, но постепенно умората се завъртя наоколо. Не беше лесно, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък от осем до един - Лени. После лекции, упражнения, а вечер неистови веселби. И Шварценегър не би издържал, пък аз ли?
Започнах да заспивам на лекции. Това минаваше някак незабелязано в суматохата, но когато заспах и в упражнението по История на архитектурата, прекрасната Марта (асистентката) ми показа обидено вратата. Жената бе разочарована, след като долови нежното ми похъркване, придружено с любвеобилно подсвиркване, точно когато колегите дискутираха проблема на Западната фасада...Прибрах се у дома за доспиване и подготовка на поредната среща около масата.
Както казах купоните бяха луди и винаги завършваха с нещо по-особено. Бой, изненадващи движения в тъмното, мимолетни любовни увлечения и истерични раздели, арести... След като ме изгониха от часа и реализирах здравословен и полезен, следобеден сън, се озовах пред поредната случайна врата, стиснал бутилка мента под мишница. Зад прага нещата бяха понапреднали, домакинята повръщаше гръмогласно в нужника, а гостоприемния и съпруг спеше в несвяст зад хладилника в кухнята. Нещата бяха обичайни, така че се отпуснах на дивана и поведох увлекателен разговор за трихомоните с някакъв доктор - филателист. Вечерта течеше спокойно и единственото, което ми липсваше бе присъствието на моето момиче. Както се знае, така е при влюбените - искат още и още, нищо че не могат да ходят от изтощение след любовните упражнения. Тъкмо формулирах това философско прозрение и хоп, вратата се отвори. През нея весело влезе слънчевата Лени, следвана от баджанака. Трябваше да заглуша камбанките, които задумкаха в главата ми, ако исках да спазя конспирацията.
Започнах да си чопля в носа разсеяно и се опитвах да реша загадката как е попаднала жената на моите мечти тук, а странна е женската природа, това същество винаги ще намери начин да усложни живота на ближния си, а после ще го убеди какъв ръб е, че се е подал на провокации. Любимата използва момента когато филателиста отиде да се изпикае през прозореца и седна до мен. До нея се заби нещастния съпруг. Започна едно разсейване, едно зяпане по ъглите на стаята, едно напрегнато мълчание, което трещи в ушите на гузните и подозрителни личности, като топовен салют. Гърмежите започнаха да пукат също и около рогоносеца, след като изкарах на дансинга няколко прочувствени стъпки със съпругата му, която майсторски ми пускаше крак по време на танца, така че без да разбера кога и как разпънах ханската шатра. Положение твърде забележимо и само който не гледаше, той не видя палатката, която бях конструирал. За жалост това видя и Коста, рогатия и заби няколко сръчни плесника на прекрасната, след което погледа и стана дързък, а в гърдите ми забушува Черно море, през зимата. В мен се пробуди вроденото ми чувство за защита на по-слабия и любовта към по-нежната част от човечеството. Направих бележка на самозабравилия се младеж, нещо което му подейства, като сигнал за нападение и през следващата минута бяхме вкопчени гуша за гуша в борба за прекрасната самка.
В миг веселбата се укроти и посетителите на този беден, славянски дом заобиколиха тепиха в хола, живо заинтересувани от забавната битка, която се начена. Събитието напомняше легендарната свада между Давид и Голиат, но в нашия случай края бе малко по-различен, по-големия и по-силния победи. С други думи успях да напъхам баджанака в един гардероб, след което обаче бях изведен на чист въздух. При това обяснявах със сълзи на очи, че нямам нищо общо с госпожата и съм воден от чисти кавалерски чувства, на което естествено, никой не повярва...
На улицата ме придружи само едно доверчиво създание - момата Дрънда, само тя, с присъщото за юношите доверие прие глупостите ми за чиста монета и се опълчи с жар срещу общественото мнение, което ме дамгоса като прелюбодеец.
Бавно крачехме с доброто момиче по нощните улици, пушехме и шляпахме из локвите. Говорехме за несправедливостта на живота и хитрите му номера.
У дома се сетих, че е редно да се извиня на домакините, които спяха по време на моето изгонване от Рая и набрах номера на злополучната вечеринка, но отново изненада. Нещастния Отело бе решил да се прави на телефонист, факт, който ме сблъска отново с него. Между грозните думи, които избълва успях да му обясня, че ако поддържам връзки с неговото семейство, то те ще бъдат само с красивата му и палава съпруга. В отговор от другата страна се чу шум от счупено стъкло, последван от весело оживление. Както стана ясно по-късно, нашия приятел захвърлил ужасната слушалка и скочил през прозореца. Дори не си направил труд да го отвори, ами по-летял да се погубва с главата напред и се озовал на малкото балконче, което не бил забелязал в суматохата. Така че вечерта завършила вместо в моргата на Пирогов в манипулационната, един етаж по-горе и с две счупени стъкла.
На сутринта, след като завела на шев съпруга си, Лени се озова у дома стискайки под мишница пакетче картофи. Щяла да ги пържи на сразения от много алкохол и ревност баджанак. Всичко това тя обясняваше в скоропоговорка, кацнала върху мен, на пода в антрето, с една ръка стиснала намотаната около кръста си пола, а с другата държейки вързопчето с ценните кореноплодни. Както се казва от вратата за краката...
Този път процедурата бе светкавична, само за разписване, защото нямаше много време, поради което онзи гладник можеше да счупи още някой прозорец. И двамата бяхме загрижени за добрия климат в семейството, поради което претупахме нещата, но спазихме наложилата се в последните седмици традиция. Нито ден без стрелба. От тук нататък започнаха диви сутрини и предобеди, за вечери нямаше възможност. Такава е тайната обич...Ставах рано. Бръснене, баня, кафета и към осем и половина тръпнех в ритъма на любовна самбата. Около девет пристигаше моето момиче, понесло всичко необходимо за упражнения и лекции в университета. Там където мъжът и смяташе, че учи. Хвърляше голямата чанта с учебните помагала под леглото, а тя самата се разполагаше отгоре му и мъркащо ме приканваше да се потопя в обятията и. Бавно, намотаваше косите ми около нервните си пръсти и без много колебания разкопчаваше ципа на моя панталон, където с гордо изправена от успехите глава, я очакваше нетърпеливо нейния добър приятел. Ръкуваше се любезно с него и ми предлагаше за опитване вкусния си език. Устните ни залепваха, сякаш от нектар и постепенно сините очите на Лени побеляваха. Тя не чуваше и не виждаше нищо, мълчаливо танцуваше върху мен и само от полуотворената и уста от време на време излитаха задъхани възклицания. Беше тиха и ненаситна.
В почивките между упражненията излегнати удобно един срещу друг, взели молив и парче хартия се рисувахме. Изненадващо, Лени показа точна ръка и добро око, за разлика от мен, въпреки подготовката и амбициите, които притежавах. Друг път пишехме стихове. И тук любимата се проявяваше отлично. Като нежната Сафо и моята Елена, щастливо загризала калема, редеше доволни рими след вкусната гимнастика. Ето и пример от неповратимата и поезия:

Като синя путка, малка пеперудка
летя и долетя, кацна и ме наеба.
Посинях и засиях, после отлетях.
Гледах и видях синьото небе, ах, ах!
Слънцето голямо е небето обладало.
Гледа синьото небе, че го слънцето ебе.
И ме озари прозрение в чудно мигновение:
"В този свят голям е трудно да си сам".
Затова ще перкам путки - малки пеперудки,
към небето полетели, сини, посинели!

Аз пък, като по-възрастен от нея и може би затова настроен по-романтично отговарях с дълбокомислени балади, изпълнени с печал по несбъднатата любов, натежали от очаквания и плаха надежда. Около обяд, доволни от духовните постижения, и подсещани с цъкането на часовника за близката раздяла се нахвърляхме за последно преборване...
Късните есенни дни се нижеха бързо, изпълнени с очакване на сутрешните, забранени удоволствия. За разлика от сутрините, вечерите бяха тъжни, а нощите самотни. Понякога, Лени се обаждаше бързо и задъхано по телефона, разменяхме някоя дума и след като хлопвах слушалката, оставах размазан на диванчето, притиснат от нелегалната си любов и неутолимите желания. На всичко отгоре не смеех да се похваля на приятели, нали съм дискретен кавалер. Но това, така възпитано мълчание от моя страна, носеше само неудолетвореност, а знайно е, че не се ли похвалиш, все едно нищо не си свършил. Българския любовник има нужда от слава! Е, слава нямах, а и момичето не беше съвсем мое.
Търкалях се вечер на диванчето, отпивах чашите с направено от мен, отлежало на тавана в бидон вино и дращех с молив из един тефтер тъжния любовен роман на живота си. Само когато от слушалката се дочуваха добре познатите, приглушени заявки за любов, полъхваше нежния, чувствен ефир, изпълнен с уханието на замечтан в нощта люляк. О, младежка наивност, о трепети на тялото и духа...
Тайнствените сутрешни срещи продължаваха да се случват, но носеха радост за тялото и болка в душата. Една пияна вечер, изпълнена с думи и очаквания, по телефона дойде любимата. "Обичам те, бременна съм!". Разкритието бе шокиращо, още повече за развод и сватба говорех само аз, а Лени, с присъщата си практичност предпочете да не затъва в посредствените ми любовни комбинации. Тя просто ме осведоми за резултата от градивната ми работа. Нямаше начин да не е така, защото от нея знаех, че за разлика от мен, баджанака задължително използва презервативи.
Бях задължен да направя нещо и това ме накара да се хвърля в обятията на хитри лекари и опитни медицински сестри. От кабинет към кабинет, от кушетка към кушетка попаднах на известния столичен гинеколог д-р Борисов - любител на женските тела и пръв техен слуга.
Огледа се случи в дома на медицинското лице. В онези времена известния корифей на женската анатомия и душа все още нямаше кабинет. Така че доктора запретна ръкави и като митичен автомонтьор започна своето проучване из дълбините на любимата. След сериозния преглед човека заяви, че не знае защо е прекъснат цикъла на моето момиче и че всичко е възможно. Това и аз бих могъл да го кажа, само че с по-нежни думи и с по-малко любопитство...Както и да е, прегледа не остана без резултат. Два дни по-късно Лени размахала гордо непраните си гащи пред мъж, свекър и свекърва, с което приглушила отровните съмнения сред скъпите родственици.
На третия ден момичето беше при мен, добре затапено и пълно с разюздани желания. Подкарахме отново по познатата схема, като от време на време се налагаше да търся кончето на дълбоко потопения тампон, но към обяд добих известна рутина и от раз дърпах котвата на шамандурата в залива на бурите.
Така я карахме до Нова година, а след това дойде сесията и с нея и половото въздържание. Минаваха дълги дни и нощи, наситени с конспекти и еротични видения, при това лешояда на ревността здраво ме гризеше. Забравих, че и други имат право да опитват от вкусния плод, така че често пред очите ми заставаше нещастния съпруг, дръзнал да олигави общата ни любима...
С течение на времето, мислите ми взеха твърде неочаквана за мен посока. Започнах да съчувствам на съперника си в борбата за прелестите на Елена. Ставаше ми тъжно за измамения младеж, имах отвратително чувство за вина. Но така е в любовта, един маже филията, друг я лапа. Лошото дойде, когато разбрах, че лапачите сме повече от двама.
След сесията, постепенно прекрасната разреди посещенията в скромното ми ложе. За сметка на това обясненията за тежък семеен контрол и свиреп учебен материал се увеличиха. Наивно вярвах на тези приказки за деца, до деня в който Лени пристигна изненадващо и проведе обичайната гимнастика с приповдигнато настроение. След ситата тренировка, облаците на ревността нахлузиха шпайкове и се разбягаха по небосклона, далече от угрижената ми, романтична глава. Слънцето проби априлските облаци и стаята засия от усмивки. О, блажени мигове, о младежка невинност!
Пълна с добро настроение Лени реши да ме гримира, за да стана още по-хубав. Тя вдъхновено заработи с гримове и сенки. Заприличах на индиански вожд от тъпа книга на Феномър Купър. Приех с достойнство карикатурата, която видях в огледалото и реших, че в името на безмерната обич, която ме тресе ще понеса и това. Не можах да преглътна обаче обелките от кондоми, които изсипа моята чаровница от чантата си в търсене на необходимия цвят за нанасяне на последен щрих в окепазяването ми. Наивно попитах какво е това и получих още по наивния, но полезен отговор: "А, обелки от капути". Лежах сразен в доброто, доскоро легло и разбирах защо си е отишло Детството. Нещата заставаха по местата си, а илюзиите се кискаха назидателно по ъглите на стаята. Света бе реален и очакван.
Лени си замина и ме остави в ръцете на ревността, изпълнен с клетви. За съмнения нямаше място. Даже и аз се досетих най-после за фаталното разпределение на картите, в което на мен се падна ролята на кибика.
Започнаха дълги, изпълнени с недостатъчност дни. Сънувах Лени. Боледувах за нея. Ослушвах се за телефона, дочувах зад вратата любимите стъпки. Разигравах честолюбиви етюди - тя молеща за прошка, аз горд и обиден. Коравосърдечен, но справедлив. Такъв бях в сополивите си представи. За жалост никой не се любуваше на героичната ми стойка. Надувах се у дома пред огледалото, пуфтях тъжно и си представях, че управлявам влак.... А то, тъга, наранена душа и обезлюбовена Вселена. Тъга и тъпота. Всички с любимо момиче, само аз не! Света бе жесток, а телефона не работеше.
Вечер слушах тъжния сакс от среднощното радио и размазвах комари по стените на стаята. Искаше ми се да и кажа "Върви по дяволите", но нямаше как. Момичето си отиде без моите напъни, постъпи много по-умно от мен, изпи си чая и напусна сладкарницата. Подсмърчах по загубената любима и желаех да стана я писател, я художник, я някой друг вид културтрегер, та да изплача както трябва мъката по загубения свят от чувства и щастливи заблуди.

Седях и гледах непраните завеси край прозореца,
подрънквах с разтегнатите жици на китарата.
Облизвах си сополите и гонех самотата.
С какво запомних любовта?
С лъжата!

Такива стихове се въртяха из главата ми....
В началото на лятото, когато момичетата захвърлят сутиените и слагат късите поли, бях попаднал в царството на безебието и самотата. Изпитите и проектите отидоха на море, лежах безмислен на леглото и се взирах към листата на явора в двора. От време на време телефона се включваше в тъгата с някоя друга покана за нещо си. Отказвах любезно, до мига в който на приятелите им омръзна да ме вадят от мързеливата прохлада на печалните и скучни следобеди.
Постепенно света онемя и понеже си бях глух останах в славното минало. Вечерта идваше, но не запалваше надежди за любов. Излизах и бавно обхождах познатите и понякога любими улици. Слънцето полягаше зад Народния театър, а аз отскачах до къщата-музей "Иван Вазов" за някоя, друга бира. Нямаше кой да ме пита даже за часа, само някой пийнал, командирован провинциалист посядаше край мен с желанието да разбере пътя до централна гара. Въздуха бе пълен с кротко примирение, и безнадежност. Никакви очаквания!
Настанаха тъжни, летни дни, познати на всеки отхвърлен или пък, излъган поклонник на изтънчената чувствителност, поместена в приятно оформената женска фигура. Дните се търкаляха, а аз затъвах в заканите, че довечера ще се размърдам за да открия някое добро, красиво, интелигентно и без задръжки момиче, което да излекува болната ми душа и укрепи отпуснатото тяло. Уви, идваше вечерта и силите стигаха да се довлека до къщата-музей, където захапвах биберона и се присъединявах към обществото на гнусните прошляци, които всеки заобикаля от далече.
Така я карах, докато един ясен и горещ следобед по телефона се обади стария приятел Васо, като мен ценител на женската красота. Предложението му беше примамливо. Попита дали желая да ме черпи с едно приятно момиче, хористка в музикалния колектив, където жена му отправяше игриви трели към небесата. Нямаше как да откажа, приятел ми беше, пък и нали съм естет, обичам да си имам работа с представителки на изкуствата и културата. Поканата бе приета с дълбоко удовлетворение и носен от крилете на желанията излетях до гастронома, от където закупих съответните напитки и четири добре охранени скумрии, които трябваше да внесат усещане за Созопол у жрицата на хоровото изкуство. Капана бе прост и ясен за всички, но от приличие моя приятел завел двете прекрасни създания на Витоша и след няколко кампарита в "Простор", предложил да отскочат до един знаменит столичен студент. Аз.
Дебело нагласената работа не смути никой и след като излапахме печените водоплаващи, моя приятел подкара семейството си към ложето, а ние с Люба, така се казваше новата муза, останахме сами. Не се наложи да дълбаем из историята на изкуството, още повече Васил на раздяла обясни на момичето колко възпитан човек съм. Бързо се оказахме под одеялото. Събитията, които се развиха там не се отличаваха с проява на някаква особена фантазия. По-скоро изявата имаше протоколен характер, с опознавателна цел. До сутринта успяхме да се опознаем още няколко пъти, което ни сближи и даде възможност да поприказваме за себе си на другия ден.
Постепенно срещата между нас премина в бавно и мързеливо шляене из сенчестите улици, придружено от невинни лъжи и философски сентенции, ръсени щедро от мен. Люба умееше да слуша, а освен това беше и приятно момиче, с чудесен сопран, който и позволяваше, при подходящи случаи да изпълнява множество арии от оперите, изучавани от нея в консерваторията. Един хубав предобед! Като много други, вече отминали. Пак се сетих за Лени...
Пихме кафета и лапахме баници. После пак кафе, аз бира. Пак баници, аз две. Петнадесет минути плюхме от Орлов мост в Перловската река, а вятъра ни пречеше да видим кой е по-далекобоен. В почивките между опитите се целувахме и веднага щом зареждахме бузите с боеприпаси подновявахме канонадата срещу мазния канал под краката ни.
Докато се упражнявахме, усилено разсъждавах за други забавления, които да предложа на новата любима. Идеите бягаха, пък и кесията не подрънкваше гордо, така както подобава на добрия любовник. Скумриите и шампанското бяха пресушили извора на удоволствията и все още не знаех как да го напълня. Започнах да мисля за една класическа културно-музикална програма. Стихове и музика собствено производство, изпълнени в спалнята пред отворения, пропускаш лекия вечерен ветрец прозорец с явора. Виждах са замислено мрънкаш стихове за любовта, докато на килима, подвила нежни долни крайници, любима ме следи с блестящи от цигарения дим очи. През френския отвор на стената долитат шумовете на отиващия си ден и подрънкването на съседските тенджери. Интригуваща, лятна вечер, обещаваща различни изненади.
Понякога този вариант е успешен и позволява на интелигентния и с поетични наклонности палав поет, като мен да остави дълбоки следи в по-романтичните и изкушени от музите дамски души. Друг път обаче, може и да се поизложиш...Нооо, до вечерта бе далече.
От трудния мисловен процес ме откъсна Люба:
-Господи!-каза тя - Каква забравана съм. Трябваше вече да съм на летището!
Грабнахме едно от скучаещите наоколо таксита и когато се отпуснахме удобно на задната седалка, момичето обясни, че днес пристига Пандишпан Рама Бургахили Рао.
-Не знаех, че си падаш по факири - отбелязах изненадан от новото откритие.
-О, скъпи - засмя се прекрасната и потупа нежно неуморния ми помощник - факир си ти, а Пандишпан е гуру. Философ и медитатор. Носи новите хоризонти и откровенията на Мадрангора!
-Кой е този Мандрангора? - полюбопитствувах изпълнен със желания за нови и съдържателни познания.
-Ще разбереш вълшебнико - измърка Люба и ме остави да тъна в загадки по пътя към летището.
Чудно момиче, каква странна награда ми предложи за добре свършената работа?! Посрещане на гуру!
Софийския аеропорт ни предложи обичайната суетня и намръщените лица на служителите си. Освен нас, имаше още двайсетина поклонници на гуруто, които кръжеха около парапета със странен блясък в очите. Длъжен съм да отбележа, че между тях се намираха няколко много хубави момичета, така че гуру Пандишпан ме спечели за каузата на Мандрангора още преди да го видя.
В миг из залата се разнесе страстен писък и поклонниците на индийските тайни се устремиха към вратата за пристигащи. Истерията достигна върха си, когато се появи един бос циганин, с дълга, мазна коса и отдавна немити крака. Това беше въпросния гуру. О небеса! Гледах мангала и разбирах колко прав е народа, като е казал, че добрата свиня изяжда златната ябълка. Този отдавна некъпан индивид предизвика такава истерия сред хубавиците, а аз пиша стихове, къпя се всяка вечер, режа си ноктите...
Процедурата по посрещането бе кратка но много задушевна. Няколко отбрани девойки полегнаха в копитата на вълшебника, а двете най-хубави му наложиха на врата прекрасен венец от рози. После се пъхнаха с гуруто в белия мерцедес, който чакаше на рампата. Ние, обикновените вярващи поехме към стадиона "В. Левски" с автобус №84.Когато стигнахме до славното, спортно съоръжение, мерцедеса с пророка все още го нямаше, което наложи известно чакане пред входа на залата, където трябваше да стане чудото.
След около половин час бялото возило дойде и една от придружителките обясни, плюнчейки лекетата по рокличката си, че скъпия гост проявил любопитство и пожелал да разгледа китната ни столица. Тази приятна вест зарадва вече голямата група вярващи, и всички влязохме мрънкайки щастливо, тайнствената за непосветените дума "Ом".
В залата, цветнокожия ни нареди да събуем обувки, а след това седнали по турски да слушаме внимателно. То нямаше кой знае какво за слушане, защото вълшебника започна да диша шумно, като стар пушач и астматик. Постепенно феновете също се включиха в продухването с мехчетата си, от което в залата се създаде приятна, семейна обстановка, а прозорците се изпотиха. Бях любопитен дали фокусника ще ни покаже засмукване на вода със задник, но когато той ни обясни, че най-важното за неговото учение е редовното хранене и ебане, не издържах и оставих поклонниците на Мандрагора да си миришат краката, а аз излязох на чист въздух пред залата. След час тук ме намери прекрасната певица облагородена от срещата с трансцеденталното.
-Любими - каза тя с блеснали от неземна благост очи - довечера сме във вилата на Афродита, ще има парти в чест на гуру Пандишпан!
Изясни се, че Афродита е красавицата с лекьосаната дрешка. Да, хубав човек, хубаво име...
Гушнах през рамо моята мома и потеглихме към къщи за да подготвим участието си в празника под звездите, който ни очакваше. При подготовката решихме да спазваме изискванията на Пандишпан и докато цвърчаха картофите в тигана положих любимата на масата в кухнята и набързо, за загрявка направихме упражнението "Носорог".
Както подсказва името, работи се главно с нос. С въпросния уред, се правят леки, въртеливи движения по посока на часовниковата стрелка и от време на време работното място се почиства с език от сополите и любовния нектар, който се лее обилно, ако упражнението се изпълнява правилно. Госпожицата бе приятно изненадана от проявената фантазия и ме открехна на фигурата "Римска метличка". Гостоприемно ми предложи посещение в прекрасния си кафяв салон, докато тя, интригуващо навирила дупенце върху плота на масата, похапваше вкусни, пържени кореноплодни...
Така в упражнения и весели закачки премина хубавия жълт следобед. Лени намери своето място някъде в галерията от образи на минали величия и в прекрасния ми френски прозорец изгря звездата на Люба. Благословени да са тези добри жени, които ни правят мъже!
Вечерта в подножието на Витоша, бе прохладна както обикновено и гостите отмаряха блажено след изморителните вдишвания и издишвания през деня. Удобно отпуснати в прекрасни плетени столове, разположени на откритата тераса към столицата, с чаша кехлибарено уиски в ръка вярващите оживено обсъждаха новите насоки в учението на преподобния Пандишпан. През това време красивите екскурзоводки от сутринта, наметнати само с по едно пестеливо чаршафче, разнасяха пъргаво чашите с златната течност между посетителите.
Под нас София запалваше бавно нощното си осветление. В далечината комините на Кремиковци, като гигантски пушачи пускаха палави кръгчета към небето. До мен, в шезлонга мързеливо полегнала, новата ми любов мрънкаше мили глупости и загатваше за нови още по-приятни изненади. Какъв прекрасен край на този трудов делник!
Точно, когато редях доволните си мисли до нас се приближи възрастен, облечен с бял, леко лекьосан костюм мъж. Белите му коси се стелеха на вълни по раменете, а в очите му блестеше характерна за заклетия вегетарианец, спокойната увереност за утрешния ден.
-Приятно ми е, Богохуев - представи се той.
Погледнах с досада господина, който си позволи да наруши нирваната ми.
-На какво дължа приятното удоволствие от вашето представяне - попитах колкото се може по-възпитано, така както са ме учили у дома.
-Виждам, че сте в страни от тези източни ереси, а по ириса на очите Ви разбирам, че можем да беседваме приятно с Вас.
-Тук придружавам дама и имам желание да съм с нея - отговорих - Освен това не виждам нищо еретично в хубавото питие и красивите келнерки, да не говорим за прекрасната жена до мен. Освен това никой не Ви пречи да си отидете, след като не Ви харесва обстановката.
-Скъпи - намеси се Люба за да смири справедливия ми гняв - поговори с нашия брат, аз ще се разходя да видя за разни познати.
След като каза това, моята нимфа се изправи от стола и с танцуваща стъпка се смеси с мандрагорците на моравата. Трудно можех да понеса гледката, която представляваше отдалечаващото се, рисуващо във въздуха, мимолетни нежни извивки задниче на любимата. Все едно ми заповядваше ела и ме изяж! Но пред толкова хора? Бях принуден да обърна внимание на белодрешкото до мен.
Щом разбра, че съм му вързан в кърпа за следващите минути, досадника запали отново налудничавия вегетариански пламък в погледа. Нямаше как, възпитано се загледах в потъмняващата от отминаващия ден панорама на столицата и си дадох вид, на заинтригуван слушател. Скоро обаче, установих че господин Богохуев разказва интересни и поучителни неща. Оказа се, че беседвам с потомък на писъра на генерал Врангел, прапорщик Вадим Райнфайзенович Богохуев, вечна му памет. Въпросния литератор имал нещастието да остане в България, вместо да последва литературния си агент във Франция след отстъплението пред червените. И тук се присъединил към бялото братство, нещо напълно естествено - от бялата армия в бялото братство. Странни са божите пътища наистина, по-късно младия Райнфайзен Вадимович Богохуев, син на стария Богохуев също се присъединил към вече нелегалното братство, общност в която освен че се запознал с основните съображения на Учителя Дънов, срещнал и полубрат си. Син на един от четиримата мъже, които уморила майка му. И така, сега двамата братя Райнфайзен Богохуев и Светоплук Щекерович Глист - Подпичьорний обикалят различните конкурентни вероизповедания за да вкарат в правия път еретиците. Оказа се, че съм попаднал в епицентъра на войната на цивилизациите. Мандрагорци срещу бели братя, а покъсно се разбра, че на купона присъстват и други мисионери.
Тези разкрития ме накараха да се надигна от стола и да хвърля взор наоколо, с цел установяване на местоположението на прекрасната. Аз съм миролюбив човек и не обичам кръстоносните походи, както и всякакви там свещени войни. Щом видяха да ставам, потомците на граф Толстой ме хванаха здраво за ръцете и хвърлиха последния си коз за моето приобщаване към правата вяра. Утре, голяма група бели братя и сестри отива на свещено пътуване до язовир Широка поляна, разходите са поети от Държавния департамент на САЩ. Тази новина ме изпълни с любопитство и приятни очаквания. Знае се че американците не жалят пари, когато става дума за поощрение на религиозното многообразие, етническата многозначност и сексуалния плурализъм, да не говорим че пътя между бялото братство и зелената карта е с една стъпка по-къс от обичайния. Наострих уши, но двамата белодрешковци едва смогнаха да ми кажат сборния пункт и часа на тръгването, когото покрай нас мина, поклащайки бавно божественото си тяло красивата Афродита, наметната с прозрачно, виолетово сари, придружена от гуруто Пандишпан. Двамата разговаряха на философско-религиозни теми. В миг събеседниците ме изоставиха и се понесоха след царствената двойка, явно с намерение да вкарат в пътя прекрасната стюардеса - Афродита била в този бранш.
Останах сам и отново потърсих с поглед прекрасната. Фиксирах любимото тяло сред още няколко гъвкави, дамски организма и установих с радост, че имам най-хубавото момиче на вечерта.
Оставих любимата да води светски разговори с колежките, поклоннички на Мандрагора, а аз реших да се разтъпча из храма. Вилата беше голяма и добре обзаведена. Тук имаше всичко, което би зарадвало скучаещата съпруга на среден застраховател или преуспяваща волейболна звезда. Фалшификатите на стилни мебели бяха майсторски изработени и подбрани с вкус, личеше че не са жалени пари. Представях си любезната Афродита затрупана от списания, проспекти на гръцки фирми и каталози от изложби да дращи нервно със златната си химикалка "Пейпърмейт", а край нея, по чехли и униформен костюм да крачи нервно спонсора и, летец от БГА. Афродита цвърчи весело, а гордия български орел прави сметки с калкулаторчето и бавно, но славно стига до извода, че ебането дето го е видял покрай кръшната стюардеса не струва колкото кухненското обзавеждане...
Навсякъде из стаите се разхождаха живописни последователи на източната мъдрост. Водеха се тихи и завладяващи с искреността си интелектуални беседи, преминаващи в истински изпити по дълбочина на мисълта, здравина на проникновението и сила на убеждението в делото на Мандрагора. Тук цареше отдавна забравения дух на Магнаурската школа. По фалшивите персийци, на една педя разстояние от пода, се разхождаха сенките на Аристотел, Цицерон и Жеминжибау. В този кръг от мислители и проповедници имаше представители и на други вероизповедания, например господата Богохуев и Глист - Подпичьорний, мисионери на бялото братство. Или пък господин Благоев, вожда на църквата от петия ден. Сред толкова майстори на мисълта и божи посредници се почуствах като интелектуално джудже, което ме доведе до нова вълна на неутолима жажда. Заредих повторно стакана със златистата гордост на шотландците и се подпрях на балконския парапет, подобно на Джек Никълсън в "Професия репортер". Липсваше ми "Саграда фамилия", но и Кремиковци в далечината вършеше работа. Замечтано се любувах на пасторалните картини в парцела на вярата и се питах, кога отново ще потопя хоботче във вкусния цвят, разтворил чашчелистчета за мен под нежната рокличка на любимата.
По едно време се размърдах с чаша в ръка по дългата, обиколна тераса на втория етаж. Хвърлях по някой поглед към моравата, където любимото момиче водеше приятелска беседа с някакъв чаршафосан младеж. От салона на първия етаж долиташе китарата на Сантана и носеше спокойствие.
Живота изглеждаше добър. Ето седя си тук, сред глупаците, забавлявам се, а някъде около мен е моето момиче, което между думите и мантрите се сеща за неотразимия си възлюбен и си казва "я да го оставя малко свободен, тоя пич, че да ме заобича повече, та да се върне още по-най и т.н....".
Стана студено и хлътнах в първата срещната врата. Пипнешком намерих електрическия ключ и включих осветлението за да не се пребия в тъмното, но тогава, о небеса, що да видя. Скъпата Афродита полегнала по корем, със свалени гащи, върху масичка за уиски и заобиколена от божи служители. Различните вероизповедания се бяха обединили около красавицата, която явно знаеше как да гони сатаната от телата на духовниците, въпреки разните вери. Позицията, която изпълняваше чаровницата се наричаше "Испански грил", локализирана и описана за първи път в района на закусвалня "Малага", недалече от пловдивската гара. Изпълнението, което предлагаха стюардесата и нейните духовни учители бе класическата подредба на грила. В задно, право положение се беше запънал гуруто Пандишпан, нежно плъзнал в задния двор на самодивата, изпосталелият си от глад и упражнения немит макарон. Пред срещуположния край на мебелта, свалил гащи, размахваше микрофона си отец Благоев. От време на време, щом Афродита се увлечеше в изказванията, духовника призоваваше пискливо дядо Боже на помощ. От двете страни на масичката, за равновесие, композицията бе увенчана от двамата дъновисти , господата Богохуев и Глист - Подпичьорний, здраво заловени за манивелите от сръчната бордна домакиня, боравеща вещо с тях.
Много добрата подредба на обеми и акценти, ме накара да се разбързам към първия етаж, с надеждата, че божите братя и сестри са забравили да включат Люба в подобна пластика. За радост пристигнах на време, защото тук нещата се развиваха шеметно. Спазвайки ценните указания на гуру Пандишпан, духовните лица присъстващи на купона, бяха започнали да образуват композиции за общуване с бога. Двойки, тройки, четворки се приготвяха за разговор с всевишния. Моята вярваща, вече добре подпийнала, не правеше изключение от общата еуфория, усмихваше се приветливо на смутения теософ, който докато и обясняваше връзката на Вселената с белите кръвни клетки, се опитваше да провери дали момичето ми има гащички под поличката. Знаех, че няма та бързо го пернах по крадливата ръчичка. После с майсторско движение пипнах нещастника за вратлето и с една хубава циганска франзела по бръснатото кубе, последвана от шут по мършавия задник, изхвърлих сладострастника от стола, след което понесох пияната си любов към таксито.

Един интересен разговор

2009-06-18T16:10:00.003+03:00

Проследих интересен разговор по македонската телевизия А (1http://www.a1.com.mk/video-home.asp?VideoID=836) за етногенезиса на македонския народ(!!!). Около един час пълни глупости и накрая говорещите закономерно стигнаха до понятия, като България, български, българин т.н. Винаги, когато трябваше да ги споменат те замълчаваха страхливо...
Участниците в дебата бяха Любчо Георгиевски, опитен във воденето на полемики, страхлив за цялата истина, към която води разговора и другия - Паско Кузман, археолог и комунистически номенклатурчик, повтарящ упорито тъпизми, в чиято правота не е убеден, но знаещ истината и го показва.
...Интересно е да се види.

ЛЮБОВЕН МНОГОЪГЪЛНИК-Един остър ъгъл/първо четиво/

2009-02-26T23:06:00.020+02:00

Вместо Увод
Както всички амбициозни блоговци и аз реших да извикам в дупката. Е, не точно, по-скоро намерението ми е да дам възможност на публиката да се запознае с тайните ми амбиции...Най-добрия начин за целта е естествено да предложа плодът на литературната си амбиция.
...Амбицията подържала безсънните ми нощи в продължение на години...

И такаааа, любовта! Тази весела измамница, тази хитруша гдето все пуска шегите си без да и пука, че понякога вместо леки английски закачки се получава смехория тип “здрав армейски хумор” или не дай си Боже, чиста подигравка със затъналия в тресавището на чувствата младеж. А какво да кажем за мечтател, като моя милост? Човек романтичен и готов за страст и чувствени наслади по всяко време на деня и нощта, въпреки безбройните притеснения витаещи около и в главата ми.
Няма и няма! Няма го нежното създание, родено за да утеши обезлюбовената ми душа. Няма я тази прекрасна интелектуалка с умерено леко поведение и интереси в областта на философията, която ще се приближи до мен, точно когато тракам със зъби от смущение и очаквания и ще каже: "Айде бе мой човек, от кога те чакам да ме заведеш на разходка в парка". Например.... Така си мислех в онзи мъглив октомврийски следобед, когато вмирисания на кир и немито влак ме носеше неясно защо през равното тракийско поле.
В купето бях сам. Нямаше ги обичайните за случая любопитни старци, затворените в себе си провинциални пътешественици или умрели от безпокойство второразредни момичета, които се разсейват с едното око през кафявия прозорец, а с другото те следят напрегнато и с любопитство, едновременно. Знае ли човек, по влаковете е пълно с какви ли не мутри....
Ухаех си сам и въпреки натюрморта наоколо, тръпнех в очакването за нещо хубаво и нужно, което трябва да се случи всеки момент. Любувах се през прозореца на мокрите октомврийски картини, излъчващи пустота и забравеност – твърде подходящ декор за неясната тъга и неудолетвореност, които се бяха разположили в тялото ми прекрасно.
Обичам да пътувам с влак. Подходящо за моя исихазъм превозно средство, позволяващо ми да се изживявам, с повече фантазия, като киномашина, проектираща картините си зад прозореца. Мислите не ми досаждат, наблюдавам се от страни, хем съм аз, но и не съм. Изглежда пътувам заради това, за да прониквам в себе си… Глупости! Тези юношески дивотии ги прехвърлях то-гава, а сега знам защо се тътрех, като тъжен новобранец. Така ми се искаше онова нещо, незнайно и дългоочаквано да отвори вратата сега! Във влака.... Шантави работи.
Припявах на ум нещо за Себастиян. Тъжно и хубаво. Каква героична поза само! Самотен юнак без гадже, без пари и любов, като капак на всичко. Дъвчех папироската и разсъждавах от време на време за нещо си. По някога мисълта ми се чукваше в някоя по-неподвижна мозъчна гънка и отскачаше, като гумена топка из празната ми глава, "До къде ли стигнах?". Май се страхувах. Шубе ме беше, че и този път нищо няма да се случи. Че всичко, което искам е зад мен, не пред! А какво е зад мен? Нищо особено. Купища заблуди, празни вечери, изпълнени с безпо-мощни мечтания, неясни приятели и още по-неясни любови. Разни липси и отсъствия. Неудо-летвореност и наивни желания. Сухи очи и посредствени мечти. Седях в лайняното купе, сам и очакващ чудо, с младежките фантазми в главата. Отминали, но необходими.
Бях заговорник, организатор и единствен член на тайното съзаклятие. Бях сам, не самотен. Толкова сам, колкото може да бъде уморения одъртял и забравен светски вълк, бавно влачещ крака по "Хан Аспарух". Докато през това време топлата майска вечер любвеобилно загръща уморените коли наоколо и припалва прозорците на глупаците, от прилежащата географска ширина. Вятъра донася аромат на непознати момичета и солени очаквания. Нещо за "Арапя", нещо за "Веселие".... Сега палавника не носи нищо, защото е октомври, а аз бързам за Пловдив. По-скоро съм се разбързал, защо ли? Та нали най-хубавото на едно пътуване е очакването, а нямам търпение. Да, забравих за онова нехайно време, когато никога не е късно. Липсва ми. Не ми се искаше да вярвам, че липсата е от възрастта, но от какво ли е? Нима не бях аз този, който твърде-ше, че човек е стар мине ли двайсете. После летвата се вдигна на двайсе и две, двайсе и пет. Не е ли време да кажем трийсе? Не вярвай на никого над трийсе! Колко канибалско казано, а бях при-върженик на този възглас. Кой ли се е провикнал пръв? Май този човекоядец се спотайва и в мен. Лекомислено поставя бариери, после ги прескача и защитава ожесточено тъпата си аксиома, докато един ден се събуждаме двамката в някакъв вмирисан влак. Сами, загледани през кафявия прозорец, постепенно разбиращи и аз и негодника, че няма повече бариери за прескачане. Ядец, ми казва той, защото знаем че, всичко е само оправдание на подли постъпки и безброй предателства. Успокоение на гузна съвест...
Пловдив щеше да е първата спирка, имах разни неща за припомняне... Есенния вятър развя-ваше прани гащи и мирис на печени чушки, нямаше ги само медните фанфари и цимбали, но и така се чувствах добре. Пейзажа ми говореше за ВЧЕРА! Стоях гордо изправен сред уличната мръсотия и правех опити да се ориентирам в забравената обстановка на тракийското средище. Изглежда нещо ми бе влязло в окото, защото мила на вид и с интригуващ глас госпожица изско-чи от небитието и ме попита не е ли тя причината за зверските физиономии, които излъчвам. Не госпойце, към вас мога да хвърлям само поръждясалите стрелички на Купидон, в най-лошия случай пълен с разбиране на познавач поглед. Игриво се разприказвахме със закачливата мома, която се оказа избягала от дома си, скучаеща интелектуалка от последните класове на гимназията.
Всичко добре, ама когато човек търси чистата и така необходима любов, а попадне в детска-та градина, нещата се объркват. Досадата от първичния, неовладян младежки устрем, характерен за всяко юношеско предприятие, започва да наднича от балкона, като любопитна махленска клюкарка и а-а-а-а да развали пейзажа. Добре, че дойде вечерта със своите въпроси и губещите се отговори за тях...
Въртяхме километри по улиците, изучавахме профилите си крадешком и се замеряхме с опипващи почвата остроумия, които зареждаха бедняшкия сумрак с неон и нервно очакване. Разходка с непознато момиче в познат град. Екстра! Мечтата на поета, можеш да очакваш всичко и все още нищо не е станало...Мъчеше ме вулкан от думи, но се блъскаха в гърлото та си пречеха и не можеха да видят бял свят. За това след първите няколко канонади от весели истории и опити да блесна, като остроумен младеж, наблегнах на философското начало в разходката и многозна-чителното мълчание в паузите за размисъл. По напълно естествен начин търсенето завърши в подкрепителния пункт, залепен с разбиране до прочутата из тези места изложбена зала край градската градина. Тук започнаха откровенията, които след третата водка добиха философско-психологически характер. Любима форма на общуване с госпойци, още повече хитрото дяволче под масата нашепваше за весели фантазии с неочакван край. Постепенно в резултат от беседата останах с чувството за неизясненост относно причината, поради която се напивам в нещастното пловдивско капанче. Това можех да си го правя и в къщи...
Моята нова позната, се казваше Мария и след като стопли тялото с няколко питиета ме разкова на тема кой съм аз и за какво се боря. Доста беше чела, милата, защото ме зашемети с готови изрази и цитати от не знам кой си, за не знам защо си. Явно и тя, като мен дълго бе мълчала, та стовари отгоре ми целия наличен осемнадесетгодишен интелектуален багаж. Ама то е така, повечето хора бързат да засипят с думи и идеи, всеки новопоявил се на хоризонта слушател...
Потока от ценни мисли бе толкова пълноводен, че по някое време ми се прииска да викна, като една мадама, която приятеля Тишко заедно с още един качили на автостоп край Айтос и я поканили на обяд в Бургас. Тя отговорила пляскайки с ръце: "А ибани, ибани шъ имъ ли?"..."Ибанито", обаче бе далече, като Австралия. За сметка на него започнах да се свличам между краката на момичето и масата, движение което ме подсети, че трябва да глътна и чаша въздух, а може би и някой сандвич.
Навън, под тъжните, октомврийски лампи, сред миризмите на прах, бензин и печени чушки, моята спътница направи културно предложение. Да отидем при някакви новатори, които правели синтетично изкуство, нейде около гара Филипово и понеже обичам изкуството, но имах известни пропуски около есенния пловдивски афиш приех без да мисля много, пък и какво има да се мисли толкова? Още едно откритие в живота ...
Гара Филипово е на север от реката - прашно, мръсно и невероятно кално място. Има тролейбусно колело, много складове и промишлени сгради наоколо. В една такава постройка се бяха събрали синтетиците и показваха своето изкуство. Беше голямо, тъмно и потно. Гърмеше музика и наоколо се разкарваха някакви голи фигури, боядисани в разни цветове. Мигаха екрани, непроницаеми индивиди рисуваха по стените. От тоалетната се носеше тънък аромат на пикня и леко, задушевно пъшкане. . .На това в махалата му викахме "гол купон", а тук явно са напреднали, правят изкуство. Но Пловдив си е Пловдив, още от времето на Емануил Патефилович Глист този географски пункт се слави с бохемата си!
Е, не издържах на предизвикателството и се топнах в атмосферата, но пазачите ми обясниха, да не си свалям гащите, защото само артистите можели да правят този тънък психологически ход. Мария пък, ме остави сам с чашата и изкуството и поведе философско - артистичен разговор със себеподобни. Гледах плуващите наоколо, красиво боядисани голи цици и се чуждеех. Алкохола не притъпяваше липсата на нещо си, сумрачната глупост край мен я бях виждал, а това което го нямаше, го нямаше.
Трябваше да си ходя, но с тези меки колене за къде съм... Стиснах устни и се изправих. Петнатната по стените, звуците, циците и всичко останало ми помахаха ехидно и цвъцнаха през зъби: "Нещастнико..."
Преплитах крака назад към гарата, тролея спеше изморено и само кучетата ми казваха нещо за сбогом. От кого, от къде, защо... Набутах се безумно в тунела, доста ще да съм кривял из нощния град. Шляпах разочаровано, а около мен хвърчаха пияните автомобили на майните. Блясъци и свирки. Толкова ли дълъг беше този тунел? От днес до утре...Мрънках тъжно, на никой не му пукаше, исках да легна... Някакъв стих се въртеше в главата ми:

Нощта закриваше очите ни, клепачите залепваха от студ.
Самотни къщите изчезваха, а стълбовете бягаха от нас.
Вървяхме през пустинната вселена и никой пет пари не даваше,
че в тъмнината търсехме подслон.
Ръцете ни, вкопчени от страх пред нищото не можеха да стигнат до сърцата.
А те горките потрепваха с крила и немощно полягаха в гърдите.
Изпуших сто цигари през нощта, брега бе толкова далече!

Полегнах в чакалнята на гарата, очаквайки сутрешния влак... А той бе толкова гурелив, колкото и обедния, колкото следобедния, колкото цялото разписание на БДЖ... По коридора се разхождаха братовчедите на Ливингстън и Писаро. Крадливи цигани се въртяха около тоалетните, сърдити селяни, влюбени журналисти от местни вестници и нахакани кандидатстудентки...Втора класа.
Интересно, пътешествениците стърчат по коридорите и не смеят да се изтегнат в червения, поизтъркан и лекьосан плюш на първа класа, където малцината избраници доволно поглеждат през замазаните прозорци на превозното средство и вкусват от пивото си. Тъй като не съм от най-притеснителните, когато трябва да си намеря място, бързо открих тихо пристанище за измореното си тяло в купе с изглед към перона. Още повече не бе ясно кога и къде ще оставя трена за да поема по разбитите пътища на мечтите.
Влакът потегли през Карлово за Бургас и аз се унесох в щастливи сънища, след съкрушителната вечер при майсторите на синтетичното изкуство. Смътния спомен за Мария все още кръ-жеше в главата ми, какво е запомнила от вечерта? Унесох се в пътнически сън, а влакът тръгна. Покоят свърши, когато бях събуден от приятен мъжки глас:"Сядай тукъ, бъ да ти ибъ мамътъ циганска". Отворих очи и съзрях спътниците си – двама здрави и мръсни, според обичая цигани. Баща и син. Приятната компания ме изтръгна от лапите на Морфея и без подсещане бързо проверих дали кесията си е на място. След като се уверих, че жълтиците са си там, поведох жив и увлекателен разговор с чернокожите. Те също бяха общителни и скоро стария калайджия по-казваше с мръсен пръст предсказанията за бъдещия цар на циганите, написани от съдбата по бо-сите пети на наследника му. Това беше сополивото келестурче, което си бършеше носа в за-веските от прозореца и виреше с учебна цел калните си копитца в носа ми. Бях приятно изненадан от царското обкръжение.
Така сред смях и закачки се търкаляхме до гара Дъбово, когото вратата на купето се разтво-ри и мефистофелски влезе кондуктора. О, небеса - бях забравил да си купя билет. А наследниците на циганската корона имаха! След краткия, но съдържателен разговор си взех сбогом с катунарите и попаднах в ръцете на местния стражар, защото не исках да купя билет. Последва проверка на документите и разпускане в стаята на "етапното". Каква подигравка! Вместо да намеря покой за изранената си душа в обятията на някоя нежна и много хубава интелектуалка, запълвах оплю-тата килия на "етапното" в световно неизвестния ж.п. възел гара Дъбово.
Добре, че старшията умираше от скука и дойде да си поприказваме. Той беше младо копеле, може би най-образованото момче от местната младеж. Службата му тежеше, скуката също, може би. Говорехме за "Битълс", по-скоро държах реч, а ушавия слушаше. Препусках през Ливерпул, Уудсток и Маймунарника. От дума на дума се харесахме. Сърбахме кафенце, пушехме, и блюстителя на реда се кълнеше, че ще хвърли фуражката един хубав ден.
Като първа крачка към скъсването с полиситаята, след като се убеди че съм беден и невинен, ченгето ме пусна по живо – по здраво и ето ме пак във влака, този път на север – Трявна, Габрово и т.н. Множество завои през Стара Планина, през вече падащия Возилото се клатушкаше уморено из горите и всеки пет минути спираше на малки миньорски гарички, призрачно осветени с болнаво неоново осветление. През прозореца долиташе скърцането на щурците и смеха на копачите от трета смяна... Никаква любов. Нииищо. Дъвчех дъвка и не можех да надникна зад черния прозорец. Какво правех тук? „Ами нямаше друг, по-сгоден трен“, тъжни мисли.
Вратата се отвори и влязоха разни веселяци, изпращат войник. Песни, дамаджани, искри, които прескочиха между мен и мълчаливата красавица, която придружаваше веселяците и мъкнеше изтърбушен акордеон без калъф. Естествено, бях включен в изживяването, а когато мехът наддаде измъчен глас под нежните пръсти на чернокосата непозната бях хипнотизиран. Нямаше сила, която да ме отлепи от компанията...
На спирка "Кръстец" напуснахме уюта на пътническия влак и се запрепъвахме по някакво неясно пътче, през влажната от мъглата гора. Не разбрах как намерих мястото си в процесията, до красивата акордеонистка. С вродената си галантност и уважение към хубавите и непознати жени, хвърлих продънения инструмент на рамо и това ми припомни за казармата, когото припках с ерпегето и виках "ура,ура"... Но тогава нямаше красиви непознати, нямаше тъжни равносметки и обезлюбовено всекидневие...
Вървяхме мълчаливо в тъмнината и от време на време рамената ни се допираха. Компанията жужеше весело, предчувствувайки веселбата. Аз се питах как да заговоря хубавицата, освен това се чудех има ли ревнивци сред изпращачите и дали ще ме бият тази вечер, когато си пийнат...Добре, че в такива случаи жените са изобретателни, а понякога и естествени. Не оставят важните любовни ходове на задръстеното от схеми, нагони и комплекси мъжко его. Правят това, което трябва. Така постъпи и ученичката на Ибро Лолов. Просто ме хвана за треперещата ръка и без да ми обяснява много, много ме поведе на където си знае...
Чудна вечер! Не разбрах какво става, единствената природна картина в паметта ми е безкрайната балканска тъмнина, издънена тук и там от от октомврийските звезди. Странно, бях онемял, а изведнъж отворих уста и се започна еднаааа... Разкази за казармата...Прегръдки в нощта, игриви момински възвишения интригуващо проблясващи в мрака. И над всичко това покъртителния ми разказ за експлозията в плевенския, армейски кенеф. Обикаляхме купите неприбрано от стопаните сено из околните ливади, прегърнати брояхме звездите. Когато поспирахме в поредната купа, момичето слушаше занесено разказа ми за говняната екслозия, разиграла се някога си в плевенските казарми. Аз говорех разпалено, сякаш разказвах за Големия Взрив и разхождах пръстите си по нервно трептящото тяло на красивата непозната. Като внимателни ра-зузнавачи в тила на противника те обхождаха бъдещото бойно поле и си водеха старателно бе-лежки за даденостите на релефа, но когато разтреперан си казвах " Ей сега ще спечеля госпожи-цата за каузата на махалата", тя ме молеше сърцераздирателно да се преместим в друга купа, защото любовната обител смърди на лайна. Овършахме Тревненския Балкан. Навсякъде нечисти миризми! Какво става? Къде сме?
"Абе човек, тия говна като че ли още хвърчат из въздуха", забеляза с ирония моята слушателка. Кой знае как се е чувствала? Едно е чакала, а какво получи? Странстващия лайнар
В един момент истината се озъби пряма и страшна – Господи, как може да съм такъв идиот, в тъмното съм настъпил някаква пита, издрискана кой знае от кой нещастник и разнасям говня-ния и дъх навсякъде с нас! Желанията отлетяха и остана само да изчистя старателно крака в тревата, след което да прекратя фекалната епопея.
Реших да се насоча към приказния свят на чувствата. Ама тази работа не е лесна за объркан човек - такъв, какъвто бях тогава... Мълчах, студа започна да свири по зъбите ми...Седях с непознатото момиче в купата мокро сено и се чудех какво да кажа. Ненормална работа...
От време на време хвърлях поглед с белтъка на окото си към тъмния силует до мен. Беше прекрасна! Скептичната и усмивка сияеше в студения мрак, а тялото и разказваше притчи, значително по-интригуващи от изгърмелия, преди години нужник в Плевен. В далечината кънтяха игривите ритми на изпращането.
С напредването на нощта веселбата се приближаваше към логичния си край – разплакани съученици и заспали върху лекьосаните месалчета местни алкохолици...Славяна, така се казваше поредната непозната, запали цигара със странна за мен миризма. Обясни, че е "пущина", дръпна и ми я подаде. Няколко дълбоки вдишвания и бях шпиц под звездите. Тогава девойката се надвеси над главата ми, като самодива над ранен юнак и занарежда бавно и монотонно: "О благородна пеперудо, ти която трептиш някъде наоколо и кацаш на рамото на избраните. Ти що гасиш лампите и дърпаш ключа на захранването. Ти която лекуваш и която раняваш... Освободи-телка и завоевателка, начало и край. Най-силната обич и най-големия страх... Любопитна котко, кажи кого избра днес? Не е ли този, който се гърчи в краката ми, този който гледа с молба в мра-ка и гадае по звездите над мен? Той ли ще умре?"
"Извинявай, за какво става дума?", но онази не ме чуваше. Беше ме хванала за яката и я усукваше около китката си. "Това е трактат за смъртта, аз го писах." – каза, но не пускаше дрехата ми. Въздуха се разреди, а звездите увеличиха бройката си. Постепенно ме обезпокои съмнението, че общувам с по-голяма от мен откачалка. На всичкото отгоре лежах в сеното препариран от тревата или каквото беше там и нямах сили да мръдна, а и умората си каза своето. Пълна безпомощност! Все пак, с отчаяно движение се изтръгнах от ръцете на палавата поетеса и хукнах през росните ливади да търся гарата. Единствения познат пункт на цивилизацията в околните планини...

Иииииии ето ме отново във влака, вече познато състояние, в търсене на любов и самоличност. Пред очите ми се нижеха тъжните крушки по пероните на гарите и замислените началници със слънчогледи под мишниците. Горите, звездите и червените фуражки ме изпращаха към морския бряг, онова парче пясък, което привлича жадуващите за ласки и изненади, така както мухоловката примамва наивните ципокрили върху фаталната си жълта повърхност, пясъчната ивица – този тепих където се борят очакванията и действителността....
Е, и ако тук не станеше чудото, кога и къде? Да си го кажа честно и почтено, реших и аз, като покерджиите да заложа на една карта, с мизерната надежда, че този път правилата ще бъдат нарушени и най-после чичо Господ ще ми бутне малко аванта. Така де, защо да не се уредя един път? Какво толкова би станало, ако седейки край прибоя и спестявайки някой лев, срещна краси-вата, разочарована и скучаеща непозната. При това, мразеща шумните и скъпи заведения, за-жадняла за съкровени стихове, отдадена в очакването на пропуснати възможности след края на сезона. Тук край мидичките и изсъхналите рачета, в търсене на поетичния романтик...Идвам скъпа, ти само задръж на поза, както казва безценния Кайман - моя верен другар. Тук съм непозната любима, тук зад чадъра и дъвча небрежно дъвка, като Марлон Брандо във филма "Дивият"(1956).
Друсах се в трена, по релсите де, да не си помислите нещо друго и очаквах вълшебството примлясквайки. Знаех, че през това време мечтаната хубавица се разхожда с отегчено личице и разпитва околните баровци не са ли чули нещо за някой брадясал братовчед на Джеймс Диин, който се навърта на около...Обаче наоколо се навъртаха цигани, кондуктори и едни хубавици, дето могат да ти разплачат и покойната баба.
Най-после скокнах на перона, сред печените пилета, командированите и учениците, поели към областният център за да овладеят тайните на знанието. Бургаската гара я знаете, хубава, стара къща загрозена от селяни и селяния. Там някъде се почесвах и аз. Никаква Жадувана наоколо. Усъмних се, че картите са раздадени с измама, а хубавиците похарчени. Затова скромно потеглих към единственото подходящо място за човек като мен - Морската градина, добре организирана природна даденост, с голям брой кръчми и полянки за преспиване.
Напомням, все още беше октомври и звездите в бургаско бяха големи, като череши от два лева.
Знайно е, че витаейки из питейните заведения, поет като мен, освен бой може да намери и мечтаната обич, заради която се скита по белия свят. Речено, сторено. Започнах инспекторската си обиколка по крайбрежната алея, обилно украсена с безброй меланхолични в ранната есен капанчета. Скокнах пъргаво в първата барачка, която ми грабна окото и "Здравей чаша, ний пак сме сами". Само че ги нямаше пияните проститутки да слушат нежната ми поезия. Времената от Димчо Дебелянов до сега се бяха променили. Нямаше ги волните учители-стихоплети, липсваха омотаните в дантели и жартиери курви. Изобщо, какво падение на нравите! Да не говорим за цените... И в тази обстановка трябваше да решавам сложни поетически конфликти.
Както се знае лозето не ще молитва, а мотика. За това бързо поръчах водка с чинийка сушена цаца за мезе и се загледах тайнствено към близкия прибой. За подсилване на загадъчния вид, който демонстрирах, поглеждах от време на време през отпечатъците по чашата, почти като княз Балконский на приема у завеяната Наташа. То и княза беше една лавандула...Тъжните мисли тропаха в главата ми, а в нещастния бордей, където бях разпънал капаните не се наблюдаваха плахите сърнички за които бих толкова път. Още по-лошо, пиенето ми тръгна фатално бързо и заплашваше да се превърне в самотен запой, напълно безсмислен при това. Главата мога да си я правя и в къщи, в края на краищата.
Хубавата келнерка ми хвърляше погледи на познавач до едно време, но след втората напитка, която поръчах спря да се тревожи за мен. Явно въпросителните бяха паднали. Това го разбрах лесно и спрях да се блещя с бялото на очите си към бара. Реших да глътна най-много още две питийцета и ако до тогава не се реши въпроса с тъжната, самотна, русокоса интелектуалка, имаща склонности към взаимност със случаен и замечтан, тъжен скитник без пари, да хващам трена към София. Мисълта за безславния край на експедицията причини леки спазми в коремната област, което ме накара да потретя поръчката. Подсмърчащия ми поглед се луташе между добре оформения бюст на келнерката и чинията с цаца. Да-а-а, не става така, казах си. Точно тогава, о чудо! Както в хубав френски филм вратата се отвори и тъжния обем бе изпълнен от весела компания. Китари, усмивки, Боб Дилан. Сръчно преброих наличните хубавици и още един път "о", о небеса, май ще има и за мен! Нежните създания преобладаваха.
Потрих ръце под масата и започнах да наблюдавам прекрасната половина на компанията в отражението на витрината. Всеки знае, че при подобни положения, а и когато има моите намерения, човек трябва да знае кой с кого е дошъл – за да не стават грешки. Междувременно бе дошла вечерта, а знайно е, че осветени от неона в кръчмата жените са особено хубави и привлекателни. Ако пък в теб напират желания за нежна дружба, допълнена с палави изненади, малко са силите, които могат да те отклонят от вярната посока. Веднага фиксирах Лени - русо гадже, дребно, фино, трептящо, изглежда без ангажименти към определен човек в компанията.
Тя беше момиче от тези, които винаги присъстват там някъде, наоколо. Седи на масата сред веселя-ците и мълчи завладяващо. Слуша и се усмихва, небрежно пафкайки с цигара отпива питието си. Присъства незабележимо, но внася необходимия уют и атмосфера сред разхвърляните думи, фрагментите от усмивки и бързи погледи, измислените истории и пороя от намерения. Да това е моето момиче – почти си повярвах и се почуствах щастлив. Всичко добре, но няма кой да ни запознае, а на мен смелостта ми стига да кръжа, като молец около балтон в гардероба и постигам нещата само, когато направя грешната стъпка.
Замислено се усмихвах, заслушан в разговора на компанията, ако словесната лавина, която засипваше всичко наоколо може да се нарече разговор. Нямаше заинтригувани от романтичната композиция на маса ми. Никой не се вълнуваше от тъжния, жаден за взаимност индивид, изправен срещу цацата и водката. Това налагаше да направя печелившата грешна стъпка. Новодошли-те се хвърлиха бързо в прегръдките на Бакхус, може би защото им водех с няколко обиколки в надбягването. Заслушан небрежно във веселото оживление, трупах ценна информация, необходима ми за осъществяване на любовните стремления, що ме терзаеха. Оказа се, че част от компанията е от родния град, това добре. Русия ангел също е от столицата, великолепно! Утре се връщат обратно - значи трябва да действам бързо, докато все още птичето е на клона!
Ако някой твърди, че любовта от пръв поглед е измислица на грозни писатели, има много здраве от мен. Има си я палавницата! От как Лени се появи в нещастното гнездо, всичко по мен настръхна, ръцете ми трепереха малодушно, а чашата не можеше да намери пътя си. Бях влюбен. Така безумно влюбен, както веднъж преди време, когато през едно от печалните ми и самотни скитания из града забелязах прекрасното, дълго търсено и желано видение, да профучава зад стъклото на трамвая, помахващо тъжно. В част от секундата непознатото момиче бе разбрало също като мен, че сме родени един за друг, но никога няма да сме заедно. Погледите ни залепнаха и дълго не искаха да се разделят, въпреки увереното отдалечаване на трамвая...
По-късно Лени твърдеше, че същото било и при нея. Тръпки, четина, леко потракване на зъбите. Особено след, като приседнах до нея, неканен, с чаша в ръка. Едно пиянско изпълнение, характерно за второстепенните, подобни на нашата кръчми, пълни с второстепенни герои. Там, където винаги има кой да ти развали пиенето с неуместно присъствие и глупави думи. Този път, обаче беше любов. Да не повярва човек...Лени ме изгледа с леко разцентрования си от криминалните напитки поглед и пусна една от най-сините усмивки, които бях виждал до тогава. Тра-ках хипнотизирано със зъби някъде около нея, кръстех се мислено (не съм вярващ) и шептях нечуто: "Дано, дано". Колената ни се допираха доверчиво под масата. Опознаваха се, така както песовете се душат нежно и внимателно под опашките, когото се срещнат за първи път, преди да започнат да се катерят по гърбовете си. Беше топло...Не я попитах познаваме ли се. Не и говорих за времето. Тя не ми разказа за красотата на компанията. Просто си бъбрехме необвързани мили глупости и разказвахме безброй приказки със жадните си за любов очи. В скапаната бургаска кръчма, през октомври, когато хубавата тема са летните разкази, се случваха странни работи. Особената тръпка на новото и непознатото щипеше в ноздрите, любовта интригуващо поглеждаше през прозореца, а аз се хилех идиотски, радостен от необикновения късмет, дарил ме с погледа на Лени.
Но всички пускания на крака си имат край, след който трябва да пуснеш нещо по съществе-но или поне да изкажеш нещо по-умно. Вече обмислях изтънчен план, с който да спечеля краса-вицата, когато вратата се разтвори и заедно с вечерния хлад в клуба ни нахлу още една развеселена компания, а с тях и безброй нови хубавици. Какво става бе! Къде се намирам. Жени, радост, искрящи напитки и в този коктейл от морски дарове, аз като маслинка в чашата с мартини. За-почнах да се оглеждам хищно, като вълк в кошара. Леле мале! Добре, че кръгът се затвори и погледа ми потъна в синевата на Лени. Останах си при моето момиче. Постепенно купона се разрастваше, тапите хвърчаха, звъняха чашите. Жените се кискаха, а юнаците самодоволно бучаха. Сред тайфуна от думи, шумове и миризми, двамата с вълнуващата ме, все още непозната шептяхме приглушено посланията и се галехме все по-смело и по-смело с бедра под масата.
Понеже бях на тепиха от доста време, усетих че в главата ми се затъркаля традиционното при подобни случаи гюле, а езика започна да добива до болка познатия, уголемен и трудно повратлив обем. Уплаших се, че ще падна под масата преди Лени и отново ще пропусна птичката на любовта. Бързо започнах да прехвърлям хитри планове за излизане на вън, така че девойка-та да не разбере деликатното положение в което съм изпаднал. Хем пиян, хем със желания, хем не мога да ходя...От неудобството ме извади някакъв младеж от новодошлите, когото в хода на дружеската беседа приятелите на Лени бяха обявили за педераст. Не че нямаше вид на такъв, но човека се обиди, защото бил осъзнал грешката си и искал да се откаже от пагубните страсти... Все едно. В изискан стил набедения в педераслък младеж покани хлевоустия си събеседник да излязат на вън и да решат въпроса по мъжки. Понеже не стана ясно какво точно се разбира под думата "мъжки" и двете компании останаха заинтригувани от тайнствената фраза. За това всички излетяхме навън за да станем свидетели на борбата между титаните. Драмата се разигра на полянката, между плажа и кръчмата. Удобно излегнати в тревата наблюдавахме сблъсъка между природните стихии. Уличения в двойнственост екземпляр беше добър боец. С няколко плесника успя да просне нашия мъжкар на земята, та всички потънахме от срам. Когато се видя, че женското начало преборва мъжкото, компанията на Лени не устоя и скочи от трибуната. Съ-щото направи и противника, та започна хубав бой пред болезнено осветената питиепродавница.
Използвахме с любимата възможността да се загубим и се озовахме на плажа, недалече от стария бункер. Морето биеше с тоягата по брега, вятъра разхвърляше воден прах, в далечината двайсетина души се налагаха. Ние пък лежахме на пясъка, в дупката която изкопахме за да се пазим от вятъра. Лежахме един до друг, загледани в октомврийските звезди над нас. Даже не си държахме ръцете. След разговора между бедрата ни, думите се бяха изпокрили под езиците и не искаха да се показват. Странното смущение около нас ми донесе тъга и самосъжаление. Постепенно започнах да разказвам на Лени за безкрайните си печални експедиции в търсене на любов и взаимност, изпълнени с откритието, че винаги съм на точното място, но с една минута закъснение. Говорех и за мечтите, разбягали се незнайно защо и накъде. За ония бавни и уморени, са-мотни крачки, които раждат мързеливи стихове под залязващото слънце на София.
Наистина бях умореният герой, нуждаещ се от утеха и топла ласка. Започнах да си вярвам, че е така. "Мило момче", прошепна сред грохота на прибоя момичето до мен и ме погали по бузата с върховете на студените си пръсти. Тогава си отиде смущението, обхванало ме от факта, че сме сами и няма тълпа от пийнали гуляйджии, сред които да се спотайвам пускайки крака под масата. Наведох се и целунах бавно Лени по бузата.
Междувременно гимнастиката пред кръчмата бе приключила на равно, а спортуващите вля-зоха вътре за да си допият. Бяха ни забравили, но и ние не се вълнувахме от тях. Лежахме пре-гърнати върху студения пясък и разказвахме за себе си. Пушехме много, непрекъснато. Загубих се в косата на Лени, умирах в ръцете и. Рецитирах и стихове, много стихове измислени през самотния поход към нея. Твърде възможно е да ги е харесала. Мисля, че ги хареса... "Искам да ме изчукаш, сега. Веднага!", прошепна момичето. И тогава направих втората, успешна за вечерта грешка. Не я чуках. Смутено обясних, че се страхувам да не ни види някой (имах лош опит от подобни приключения), но истината бе друга. Исках любов, не някакво преходно ебане. Изобщо не ми пукаше, че Лени е омъжена с всичките произтичащи от това усложнения. Обичах я от пръв поглед и желаех да е за дълго. Който твърди, че няма любов от пръв поглед има много здраве от бургаския плаж.
А тази наша среща се случи толкова банално. След три години грижа за малкото си дете Лени тръгнала да се поразходи със семейни приятели към Бургас. Грижовния татко пък без да подозира за бродещите из страната хиени, се доверил на охраната и останал сам в къщи с наследника и грижата за него, като с това си уреди още една, по-голяма грижа, но да не изпреварваме събитията.
Очертаваше се да посрещнем новия ден край брега, с мокри дрехи и тракащи от студ зъби. Чувството за време си бе отишло подгонено от радостта, която ни донесе случайната, но търсена среща. Студа ни притискаше един в друг, влечението ни сливаше. Добре, че по едно време настойниците на младата булка се сетиха за нея и тръгнаха да я търсят викайки по алеите. Трябваше да се разделим. Казах и телефона си в София и я отведох до изискания локал. Не влязох с нея вътре, което ми спести неудобни въпроси и плащането на консумацията. Целунах я и закрачих щастлив, пълен с очаквания по алеите на морската градина. Отново към гарата.

Какво намерих във форума си, в някогашния си сайт

2009-01-10T14:14:00.008+02:00

Неустоим е вечният човешки порив към мисловните дълбини, към онова просветление (затъмнение), характерно за романтичните, с тежнения към философски приключения личности. Нещата добиват още по-завързан характер, когато около решаването на някои вечни въпроси на битието се прибавят стремежа към чувствени наслади и постоянната неудолетвореност, поради тяхната недостатъчност, така характерна за похотливите, постоянно разсъждаващи върху смисъла на нещата личности.
Пътуванията из мрачните лабиринти на човешката мисъл често поставят любознателния турист в непредвидими положения, било денем, било нощем, по гащи или без тях. В подобна ситуация се озовах и аз през едно весело лято, преди десетина години. На зелен и непознат от географията връх, край Рибарница прекарвахме бавни дни, изпълнени от онази щастливата забрава на опиянението, характерна за безгрижните, пълни с бъбриви погледи и палави пръстчета философски школи под звездите.
Денем, над палатките се носеше щастливото хъркане на изморените от нощните диспути участници в симпозиума. Пъргави философски вършееха около пушещото огнище. Сред весел смях приготвяха обяда на отмарящите след интелектуалните и физически напъни мислители. Тогава аз, като по-ранобуден, измъквах спалния чувал под навеса от папрат, наливах си добре, изстудено в планинския поток пиво и поглеждах щастливо над вкусната якичка, образувана около ръба на стакана. Панорамата беше зашеметяваща! В трептящия от слънце и зеленина ден, пред очите ми тичаха гористите върхове на Тетевенската планина с пенливата река там долу, а закачливо вибриращите, весело намигащи голи гърди на философските около скарата ме караха да поема щастливо въздух и отпивайки от пенливата течност си казвах: "Господи, какъв охолен живот! Истина ли е?!"
Друг ден пък, когато докладите са били по-кратки и ние, участниците в събитието не бяхме толкова изморени, предприемахме философски пътувания из околните букови гори. Както знаем, още Тукидикт е подчертал, че свещените места, в които са построени разните му там храмове, беседки за размисъл и светилища се намират из различни свещени горички разпръснати по Елада-земята на философите. Така беше и в нашия случай. Търсейки вечните отговори ние, последователите на Сократ и Платон се скитахме по двойки (имаше и една тройка) из хайдушкия Балкан, така както древните мислители са обикаляли около Агората в Атина и разположените там китни маслинови плантации. Разговорите водехме бавно, с големи паузи, през които се отдавахме на онова вълнуващо приключение, наречено откриване забележителностите на любимата. Беше лесно и щастливо, нямахме тоги, а гащи и фанелки не търпяхме. Лятото бе горещо, потно, предразполагащо към удоволствия. Но какво е едно философско откритие без съответното телесно? Схоластика.

Случайно

2008-12-19T17:37:00.002+02:00

Чух по чудесното радио "Мила" едно старо парче на Валди Тотев - "Петък полунощ" или нещо подобно. Настроението и подскоците на мисълта ме отведоха до следното съждение: "Когато любовната мъка бива заменена от мъка за прехраната, работата става мнооооого дебела!"

Вестник "Дневник" е цензор

2008-11-04T22:36:00.012+02:00

Ето, че най-после реших да викна в своята дупка. Не става дума обаче за царят с козите уши, а за вестник "Дневник" - издание имащо претенцията да е носител на демократичните и либерални ценности.
Имало е време, когато изпълнен със светли помисли, наивно мислех, че това е така. Но постепенно, бидейки редовен читател, започнах да осъзнавам горчивата истина относно професионалната коректност на въпросното четиво.
Първо започнаха да ми правят впечатление кампании посветени на различни каузи, които водеше вестникът. Казвам кампании, защото тезите поднасяни от авторите трудно можеха да се нарекат редакционна политика. Най-интиригуващ за мен се оказа фактът, че във форумът почти никога няма изказвания противоречащи на основната идея на материалът.
После се убедих, че изчезват постинги, които са против главната линия!
А днес пък ми бе показан червен картон, след като коментирах Барак Обама и си позволих да направя лек анализ на извадката от книгата на Юрген Рот "Новите български демони". Съобщението на роботът бе: "Поради системно злоупотребяване при писането на коментари, временно достъпът Ви до форума е ограничен. Моля свържете се с нас на online@dnevnik.bg".
Предполагам, системната злоупотреба е мнението ми, че Обама е популист, като Бойко Борисов, а извадката от книгата на Ю.Рот прилича на кръчмарски разговор между пийнали шушомиги, с мания за общественици. Не знаех, че мнението на редакцията било друго.
Вестник "Дневник" ми падна в очите...

Снощи ми проблесна...

2008-10-06T16:34:00.004+03:00

...че когато научим всичо необходимо ни за успешен и приятен живот, оказва се - тези знания не са ни необходими! Баси!

Причината?

2007-10-30T15:35:00.000+02:00

Както всички, така и аз имам своите скрите лудости, а една от тях е реденето на думи.
Знае се, че половината от завършилите гимназия у нас са писатели и поети и аз по някакво щастливо стечение на обстоятелствата се наредих с удоволствие в приятната компания на тази погалена от музите група щастливци. Естествено, колкото и да е самотно това приключение, то си иска публика, но не става да досаждаш на близките си с творчески напъни, които са те обсебили... Тогава идва интернет...