Дългото сбогуване 1-17 - роман от Реймънд Чандлър

            1

            Когато видях Тери Ленъкс за пръв път, той седеше пиян в един „Ролс Ройс“ пред терасата на „Танцьорите“. Пазачът на паркинга беше докарал колата пред входа и все още държеше вратата отворена, защото левият крак на Тери продължаваше да виси отвън, сякаш той бе забравил за него. Имаше младолико лице, но косата му беше бяла като сняг. По очите му личеше, че е мъртво пиян, а иначе изглеждаше като всеки порядъчен млад мъж във вечерно облекло, изхарчил прекалено много пари в заведение, което съществува само за това и за нищо друго. До него седеше едно момиче. Косата й беше с чудно красив тъмночервен оттенък, на устните й блуждаеше лека усмивка, а върху раменете си бе наметнала визонено палто, което едва ли не правеше „Ролс Ройса“ да изглежда като всяка друга кола. Но не съвсем. Нищо не е в състояние да направи това.

            Пазачът беше от обичайните типове с полугангстерски вид, с бяло сако, върху което с червен конец бе избродирано името на ресторанта. Явно тази история вече бе взела да му писва.

            — Вижте какво, господине — каза той доста остро, — бихте ли си прибрали крака в колата, за да мога да затворя вратата, или предпочитате да я разтворя цялата, та да се изтърколите навън?

            Момичето му хвърли поглед, който би трябвало да го убие на място. Но това ни най-малко не го смути. В „Танцьорите“ са се нагледали на хора, които те карат да се разочароваш от влиянието на парите върху човешката личност.

            В паркинга плавно се вмъкна открита спортна кола, чуждестранна марка; мъжът, който слезе от нея, запали дългата си цигара със запалката от таблото. Беше облечен в карирана риза, жълти бричове и ботуши за езда. Той се запъти към заведението, без да бърза, обвит в облаци от скъп одеколон, и не си направи труда дори да погледне „Ролс Ройса“. Вероятно му се видя старомоден. Спря на първото стъпало, за да постави монокъл на окото си.

            Момичето се обади, пръскайки очарование около себе си:

            — Имам чудесна идея, мили. Да отидем до вас с такси и да вземем спортната ти кола. Нощта е тъкмо за разходка край морето нагоре към Мон-тесито. Едни мои познати организират купон около плувния си басейн.

            Беловласият младеж отвърна учтиво:

            — Много съжалявам, но вече нямам спортна кола. Бях принуден да я продам.

            Съдейки по гласа и членоразделната му реч, човек не би допуснал, че е пил нещо по-силно от портокалов сок.

            — Продал си я, мили? Какво искаш да кажеш? Тя леко се отдръпна от него, но гласът й се от дръпна далеч повече.

            — Искам да кажа, че бях принуден — поясни той. — За да има какво да ям.

            — А, ясно.

            В сравнение с нея всеки айсберг би изглеждал като кипящ гейзер.

            Пазачът най-после можа да квалифицира белокосия младеж — в категорията на ниските доходи.

            — Виж какво, момко, трябва да се погрижа за онази кола. Ще се видим друг път… може би.

            И той му остави вратата отворена. Пияният незабавно се изхлузи от седалката и се приземи на асфалта по задник. Аз се приближих до него и направих поредната си глупост. Знам, че никога не бива да се захващаш с пиян човек. Дори и да те познава и да си му симпатичен, от него винаги може да се очаква да скочи и да те цапардоса по зъбите. Хванах го под мишниците и го изправих на крака.

            — Много съм ви признателен — учтиво ми благодари той.

            Момичето седна зад кормилото.

            — Като се напие, винаги става голям англичанин — поясни тя с глас на неръждаема стомана. — Благодаря ви, че му помогнахте.

            — Ще го сложа на задната седалка — казах.

            — Много съжалявам, но закъснявам за една среща. — Тя отпусна съединителя и „Ролсът“ плавно потегли. — Той е безстопанствено куче — добави тя с хладна усмивка. — Може би ще му намерите дом? Защото освен всичко друго е и бездомен — в известен смисъл.

            И „Ролсът“ запърпори по алеята към изхода, излезе на Сънсет булевард, зави надясно и се изгубя от погледа ми. Когато пазачът се върна, все още гледах подире му. И все още държах пияния в ръцете си, а той бе дълбоко заспал.

            — Ето как трябва да се постъпва — казах аз на бялото сако.

            — Как не — отвърна ми той цинично. — Само дето си пропиляхте времето с този пияница и изтървахте мацето.

            — Познаваш ли го?

            — Чух я да го нарича Тери. А иначе за пръв път го виждам. Но тук съм само от две седмици.

            — Би ли докарал колата? — подадох му квитанцията.

            Докато ми докара „Олдсмобила“, вече имах чувството, че държа сандък в олово. Бялото сако ми помогна да го сложим на предната седалка. Клиентът отвори едно око, благодари и отново потъна в сън.

            — Това е най-учтивият пияница, когото съм виждал — казах аз на бялото сако.

            — Всякакви ги има. И до един са непрокопсаници. На този май са му правили пластична операция.

            — Има нещо такова.

            Дадох му долар и той ми благодари. Прав беше за пластичната операция. Дясната половина от лицето на новия ми приятел беше скована, неестествено бяла и по нея си личаха тънки, фини шевчета. Кожата покрай зарасналите белези беше лъскава. Пластична операция, при това основна.

            — Кво смяташ да правиш с него?

            — Ще го закарам у дома и ще го почакам да изтрезнее, колкото да ми каже адреса си.

            Бялото сако се ухили.

            — Кат си будала. Аз на твое място ще го изсипя в канавката и ще си продължа по пътя. Тия пияници само ти докарват главоболия, а аванта — никаква. Аз си имам философия по този въпрос. За да оцелее човек при сегашната жестока конкуренция, трябва да си пести силите.

            — Ти, както виждам, много си прокопсал — забелязах.

            В първия момент той се изненада, после започна да почервенява от яд, но аз вече бях подкарал колата.

            Донякъде беше прав, разбира се. Тери Ленъкс ми създаде големи главоболия. Но в края на краищата нали това ми е работата.

            Тогава живеех на Юка Авеню, в района на Лоръл Каньон. Къщата беше малка, в задънена улица, на върха на един хълм, а до входната врата се стигаше по безброй стъпала от секвоя. От другата страна на пътя имаше евкалиптова горичка. Квартирата беше мебелирана; собственичката беше заминала при овдовялата си дъщеря в Айдахо. Наемът беше нисък отчасти защото хазяйката си запазваше правото да се върне, когато си пожелае, и отчасти заради стълбите. Беше прекалено възрастна, за да се катери по тях всеки ден.

            Все някак си се изкачих с пияницата на ръце. Той имаше доброто желание да ми помага, но краката му се преплитаха като варени макарони и непрекъснато заспиваше по средата на някое извинение. Отключих вратата, довлякох го до канапето и го сложих да легне. После го наметнах с едно одеяло и го оставих да си отспи. Около един час ми хърка на главата. По едно време се събуди и пожела да посети тоалетната. Когато се върна, взе да ме разглежда втренчено, с присвити очи, след което попита къде, по дяволите, се намира. Осведомих го. Каза ми, че името му е Тери Ленъкс и живее в Уестууд, където никой не го очаква. Говореше ясно, членоразделно. Добави, че не би имал нищо против чашка силно кафе. Донесох му го и той го изсърба внимателно, като държеше чинийката непосредствено под чашата.

            — Как попаднах тук? — попита той и се огледа.

            — Заспахте пиян в един „Ролс“ на паркинга на „Танцьорите“. Приятелката ви ви заряза.

            — Постъпката й е напълно оправдана.

            — Англичанин ли сте?

            — Живял съм там, но не съм роден в Англия. Ако си намеря такси, ще ви освободя от присъствието си.

            — Долу вече чака кола.

            Слезе по стълбите без моя помощ. Мълча почти през целия нът. Само каза колко мило от моя страна и че много съжалява за главоболието, което ми причинил. Изглежда, толкова често бе повтарял същите думи на безброй хора, че прозвучаха съвсем механично.

            Апартаментът му беше малък, задушен и безличен. Сякаш се беше нанесъл в него същия този ден. На малка масичка до твърда кушетка, тапицирана със зелено сукно, имаше полупразна бутилка шотландско уиски, купичка с разтопен лед, три празни шишета от газирана вода, две чаши и стъклен пепелник, препълнен с фасове, някои с червило, други без. Никъде ве видях снимка или някакъв друг личен предмет. Със същия успех можеше да е хотелска стая, наета за приятелска среща, за пийване и разговори, за малко любов. Нямаше вид на обитаемо място.

            Предложи ми чашка. Отказах. Изобщо не седнах, а като си тръгнах, той пак ми благодари не като за огромна услуга, но не и като за дребна работа. Още не беше съвсем на себе си и леко се смущаваше, но затова пък беше учтив до немай-къде.

            Стоя до отворената врата, докато дойде асансьорът и аз се качих. Ако нещо му липсваше, то не беше възпитание.

            Нито дума за момичето. Нито за това, че бе без работа и без изгледи да си намери, че едва ли не последният му долар бе отишъл да плати сметката в „Танцьорите“ за хайлайфна мацка, която не бе благоволила да остане с него достатъчно дълго, та да не го прибере полицейска патрулна кола и да го тикнат в дранголника или някой таксиджия да го обере и изхвърли в канавката.

            Докато слизах с асансьора, много ми се прииска да се върна и да му отнема бутилката уиски. Но това не ми влизаше в работата, пък и винаги е безсмислено. Такива намират начин да си набавят, стига да искат.

            Карах колата към къщи и замислено си дъвчех долната устна. Всички ме имат за корав, но в този човек нещо ме трогна. Не знам какво — може би бялата кола, белезите по лицето, ясният глас и безупречната учтивост. А нима не стигаше? Едва ли щях да го видя отново. Той бе само едно безстопанствено куче, както каза момичето.

            2

            Една седмица след Деня на благодарността* го видях отново. Магазините по булевард „Холивуд“ вече преливаха от скъпи и прескъпи коледни стоки и вестниците тръбяха колко ще е ужасно, ако не си напазаруваме за Коледа навреме. А то е ужасно от всяко положение.

            [* Официален празник в САЩ (последният четвъртък от м. ноември) в памет на първите колонизатори. Б. пр.]

            Бях на три преки от сградата, където е кантората ми, когато видях неправилно спряла полицейска кола; двете ченгета в нея бяха се зазяпали по нещо до една витрина. Нещото се оказа Тери Ленъкс — или по-скоро онова, което бе останало от него — и то не беше особено привлекателно.

            Беше се подпрял на някаква витрина. Не можеше да не се подпре. Ризата му беше мръсна, разкопчана и се подаваше от сакото. Беше небръснат от четири-пет дена, измършавял и толкова блед, че дългите тънки белези по лицето му почти не личаха. Очите му бяха като дупки в снега. Ясно беше, че ченгетата се канеха да го приберат, затова избързах и го хванах подръка.

            — Стегни се и ела с мен — строго му наредих аз. После му смигнах, — Ще можеш ли? Пиян ли си?

            Той ми хвърли мътен поглед, но после се усмихна накриво.

            — Бях. Сега просто съм… изпразнен.

            — Добре, но се размърдай малко, защото с единия крак си вече в изтрезвителното.

            Той направи усилие и аз го помъкнах през насъбралите се зяпачи към стоянката на таксита до тротоара. Отворих вратата на една от колите.

            — Колегата е преди мен — каза шофьорът и махна с ръка към спрялото пред него такси. После се извърна назад, видя Тери и добави: — Ако изобщо го вземе.

            — Случаят е спешен. Приятелят ми е зле.

            — Да повръща другаде.

            — Петарка. И да видя една усмивка.

            — Хайде, качвайте се.

            Той пъхна списанието с марсианец на корицата зад огледалото. Пресегнах се отвътре и отворих вратата. Вкарах Тери криво-ляво, но върху задния прозорец легна сянката на патрулната кола. От нея слезе полицай с посребрена коса и дойде при нас.

            — Един момент. Кой е този джентълмен с мръсното бельо? Наистина ли ви е близък приятел?

            — Достатъчно близък, за да знам, че му трябва Приятел. Не е пиян.

            — Несъмнено. Само поради финансови пречки. Полицаят протегна ръка и аз сложих в нея шофьорската си книжка. Той я прегледа и ми я върна.

            — Охо, частен детектив, който си търси клиентела. — Гласът му се промени, стана суров. — Сега вече знаем нещо за вас, мистър Марлоу. А този кой е?

            — Името му е Тери Ленъкс. Работи в киното.

            — Дотук добре. — Той надникна вътре в таксито и заразглежда Тери, сврян в ъгъла. — Бих казал, че напоследък не се е преработил много. Бих казал също, че напоследък е спал предимно на открито. Даже бих казал, че е скитал и би трябвало да го приберем.

            — Не допускам да сте закъсали дотолкова с арестите. В Холивуд това е изключено.

            Но той продължаваше да оглежда Тери.

            — Как се казва приятелят ви?

            — Филип Марлоу — бавно произнесе Тери. — Живее на Юка Авеню, Лоръл Каньон.

            Полицаят си извади главата от прозореца. Обърна се към мен и махна с ръка.

            — Може току-що да сте му се представили.

            — Можех, но не съм.

            Една-две секунди ме гледа, без да си откъсне погледа.

            — Този път от мен да мине. Само го разкарайте от улицата.

            Той влезе в колата и потегли.

            Изминахме с таксито трите преки до моя паркинг и се прехвърлихме в колата ми. Подадох на шофьора петте долара, но той ме погледна сериозно и поклати глава.

            — Само каквото показва броячът или най-много кръгъл долар, ако настоявате. И аз съм изпадал в такова положение във Фриско, но никой не ме е прибирал с такси. Много коравосърдечен град.

            — Сан Франциско ли? — попитах механично.

            — Аз му викам Фриско. Фрашкан е с какви ли не малцинства. Благодаря.

            Той прибра долара и си тръгна.

            Влязохме в една крайпътна закусвалня, където сервираха кюфтета, от които и куче би се извърнало. Поръчах две за Тери плюс една бира, а после го закарах у дома. Стълбите все така му се опираха, но той се усмихна и задъхан се изкатери. След един час беше избръснат, изкъпан и вече имаше човешки вид. Седнахме на чашка доста разредено уиски.

            — Добре, че си спомни името ми — казах.

            — Специално го запомних. Освен това те търсих в указателя.

            — Тогава защо не ми се обади? Аз съм или тук, или в кантората.

            — Защо да те безпокоя?

            — Все някого трябваше да обезпокоиш. Изглежда, нямаш много приятели.

            — А, приятели се намират. — Той постави чашата на масата. — Но не е лесно да молиш за помощ, особено когато сам си виновен за всичко. — Вдигна поглед към мен и се усмихна уморено. — Най-после ще взема да оставя пиенето. Или всички така казват?

            — Необходими са около три години.

            — Три години?! — Беше шокиран.

            — Толкова. Когато се отказваш, светът ти изглежда различен. Цветовете ги виждаш по-убити, звуците — по-тихи. Трите години включват и повторните запои. Близки хора ще ти се виждат малко чужди, много от тях ще ти бъдат даже противни, но и те ще ти връщат със същото.

            — Значи разликата от сегашното положение няма да е кой знае колко голяма. — Той се обърна и погледна стенния часовник. — Дал съм на гардероб в Холивудската гара един куфар, който струва двеста долара. Ако мога да платя за гардероба, ще си купя по-евтин, а скъпия ще заложа за автобусен билет до Лас Вегас. Там мога да си намеря работа.

            Нищо не казах, само кимнах с глава, продължих да си седя и бавно да отпивам от чашата си.

            — Мислиш си защо не ми е дошла по-рано тази идея — тихо се обади той.

            — Мисля си, че зад всичко това се крие нещо, което не ми влиза в работата. Сигурно ли е мястото, или само се надяваш?

            — Сигурно е. Един приятел, с когото воювахме заедно, има нощен бар — клуб „Костенурката“. Той е почти гангстер, разбира се — там без това не може, — но иначе е чудесно момче.

            — Мога да ти дам за билета и нещо отгоре, но искам да знам, че купеното с тези пари ще изтрае известно време. Я по-добре му се обади по телефона.

            — Благодаря ти, но няма нужда. Ранди Стар няма да ме подведе, никога не ме е подвеждал. А за куфара в заложната къща ще ми дадат петдесет долара, знам го от опит.

            — Виж какво, толкова мога да си позволя да ти дам. Не съм мекосърдечен лигльо, така че вземай, каквото ти давам, и да те няма. Искам да се отърва от теб, защото имам едно предчувствие.

            — Тъй ли? — Той сведе поглед към чашата си. Едва отпиваше от нея. — Виждали сме се само два пъти, и двата пъти ти се държа повече от приятелски с мен. Какво е това предчувствие?

            — Че като те срещна следващия път, ще си забъркал огромна каша, от която няма да мога да те измъкна. Не знам откъде идва, но го имам.

            Той докосна едва-едва с върха на пръстите дясната страна на лицето си.

            — Може би заради това. Придава ми леко зловещ вид, но е рана, получена в честен бой, или по-скоро резултат от такава рана.

            — Не е заради белега. Той не ме тревожи ни най-малко. Аз съм частен детектив, а ти си проблем, който не съм длъжен да решавам. Но все пак проблемът съществува. Наречи го предчувствие, ако щеш, или пък ако предпочиташ да бъдеш свръх-учтив, наречи го усет за човека. Може би момичето в „Танцьорите“ те остави не защото беше пиян, а защото и то е усетило същото.

            Той се усмихна леко.

            — Едно време бяхме женени. Казва се Силвия Ленъкс. Ожених се заради парите й.

            Станах и го погледнах ядосано.

            — Ще ти изпържа яйца. Трябва да хапнеш нещо.

            — Чакай малко, Марлоу, Сигурно се чудиш защо, когато съм без пукнат цент в джоба, не съм поискал от Силвия някой и друг долар, след като тя очевидно е тъпкана с пари. Чувал ли си думата гордост?

            — Ще ме умориш, Ленъкс.

            — Нима? Моята гордост е по-различна. Тя е гордостта на човека, на когото нищо друго не му е останало. Съжалявам, ако ти досаждам.

            Отидох в кухнята, изпържих пушен бекон с яйца, сварих кафе и препекох няколко филийки хляб. Седнахме да ядем в кухненската ниша. Къщата е била строена по времето, когато всички кухни са имали такива ниши.

            Казах му, че отивам в кантората, а на връщане ще освободя куфара от гардероба. Той ми подаде квитанцията. Лицето му вече имаше цвят, а очите му не бяха толкова хлътнали, че да ги търсиш, за да ги видиш.

            Преди да изляза, поставих бутилката уиски на масичката пред кушетката.

            — Ето повод да задействуваш гордостта си — казах. — И обади се, моля те, във Вегас, направи ми тази услуга.

            Той само се усмихна и сви рамене. Още му бях ядосан, като слизах по стълбите. Не ми беше ясно защо, както не ми беше ясно защо е гладувал и спал по градинките, но не е заложил дрехите си. Правилата на неговата игра не ми бяха ясни, обаче той строго ги спазваше.

            Куфарът се оказа невероятен. Кожата бе избеляла, но личеше, че като нова е била кремава на цвят. А металните части бяха от чисто злато. Беше английско производство и ако такъв изобщо можеше да се купи у нас, той щеше да струва не двеста, а поне осемстотин долара.

            Тръснах го на пода пред него. Погледнах шишето на масичката — не го бе докоснал. Беше по-трезв и от мен. Пушеше, но без никакво удоволствие.

            — Обадих се на Ранди. Ядоса се защо по-рано не съм го потърсил.

            — Налага се непознати да ти помагат. — Посочих куфара. — Това от Силвия ли е подарък?

            Той се загледа през прозореца.

            — Не. Подариха ми го в Англия много преди да я срещна. Много преди това. Може ли да го оставя при теб, ако имаш да ми заемеш някой стар куфар?

            Извадих от портфейла си пет банкноти по двадесет долара и ги сложих пред него.

            — Не ти искам гаранция.

            — Нямах това пред вид. Ти не си заложна къща. Просто, не ми се ще да го мъкна във Вегас. И не ми трябват толкова много пари.

            — Добре, вземи парите, а куфарът нека остане тук. Само че в тази къща много лесно може да влезе крадец.

            — Няма значение — каза Тери с безразличие. — Няма никакво значение.

            Той си смени дрехите и към пет и половина излязохме да хапнем в близкия ресторант. Никакъв алкохол. После се качи в автобуса на Кауенга, а аз потеглих замислен към къщи. Празният му куфар лежеше върху леглото. Беше го разопаковал, а нещата прехвърли в едно мое леко куфарче. От едната ключалка стърчеше златно ключе. Заключих то, завързах ключето към дръжката и го вдигнах на горния рафт на дрешника. Имах чувството, че не е съвсем празен, но това не ми влизаше в работата.

            Нощта беше тиха и къщата по-пуста отвсякога. Наредих шахматните фигури и изиграх френска защита срещу Щайниц. Той ме би на четиридесет и четвъртия ход, но и аз го поизпотих.

            В девет и половина звънна телефонът. Гласът ми беше познат.

            — Мистър Филип Марлоу?

            — На телефона.

            — Аз съм Силвия Ленъкс. Видяхме се много за малко миналия месец пред „Танцьорите“. После разбрах, че сте бил много мил и сте изпратили Тери.

            — Така беше.

            — Предполагам, знаете, че вече не сме женени, но аз все пак се безпокоя за него. Напуснал е апартамента си в Уестууд и никой нищо не знае.

            — Забелязах онази нощ колко сте обезпокоена.

            — Вижте, мистър Марлоу, аз бях омъжена за този човек. Не съм особено благосклонна към пияниците. Може да съм била коравосърдечна, но може и да съм имала важна работа. Вие сте частен детектив и ако предпочитате, нека поставим отношенията си на професионална основа.

            — Отношенията ни не се нуждаят от никаква основа, мисиз Ленъкс. Той е в един автобус на път за Лас Вегас. Един негов приятел ще го вземе на ра бота.

            Тя изведнъж се оживи.

            — О, Лас Вегас? Боже, колко е сантиментален. Ние там се оженихме.

            — Предполагам, че е забравил. Иначе щеше да замине за другаде.

            Вместо да ми затвори телефона, тя се засмя. Хубав, звънлив смях.

            — Винаги ли сте толкова груб с клиентите си?

            — Вие не сте ми клиент, мисиз Ленъкс.

            — Може да стана някой ден. Кой знае? Тогава ще попитам така: „Винаги ли сте груб с дамите?“

            — Отговорът си остава същият. Този човек беше изпаднал до крайност — гладен, мръсен, без пукнат цент в джоба. Ако си бяхте направили труда, щяхте лесно да го откриете. Но той нищо не поиска от вас, а предполагам, че и сега нищо не иска.

            — Не бъдете толкова сигурен по този въпрос — хладно ме отряза тя. — Дочуване.

            И затвори.

            Беше безкрайно права, разбира се, а аз — ни най-малко. Но все пак нямах чувството, че не бях прав. Бях просто ядосан. Ако се беше обадила половин час по-рано, щях да спукам Щайниц от бой — само дето той беше мъртъв от петдесет години, а партията я разигравах по книга.

            3

            Три дни преди Коледа получих от Лас Вегас чек за 100 долара заедно с бележка, написана върху хотелска бланка. Благодареше ми, желаеше ми весела Коледа и много щастие и се надяваше скоро пак да се видим. Но послеписът беше най-интересен, „Ние със Силвия караме втори меден месец. Моли да не й се сърдиш, че иска пак да опитаме.“

            Останалата част от историята научих от сълзливата рубрика за светски клюки. Рядко ги чета, само когато нямам за какво да се ядосвам.

            „На вашата кореспондентка й се разтупа сърчицето, когато научи, че сладурите Тери и Силвия Ленъкс отново са се събрали в Лас Вегас. Тя е по-малката дъщеря на мултимилионера Харлан Потър от Сан Франциско. Силвия е поканила Марсел и Жан Дюо да престроят къщата в Енсино от мазето до тавана по най-последния вик на модата. Ако си спомняте, милички, Кърт Уестърхайм, предпоследният съпруг на Силвия, й подари за сватбата тази къщурка от осемнадесет стаи. Питате, какво става с Кърт ли? Търсете отговора в Сан Тропе, и то, както разбрах, завинаги. Попитайте също и една френска херцогиня с много, ама много синя кръв и две прелестни дечица. А може би питате също, какво е мнението на Харлан Потър за повторната сватба? Можем само да гадаем. Мистър Потър е човек, който никога не дава интервюта. Какво ще кажете за цялата тази история, скъпи мои?“

            Захвърлих вестника в ъгъла и включих телевизора. След светския бълвоч дори и боксът се понасяше. Но основните факти сигурно бяха верни. Тези клюкари обикновено не грешат.

            Представих си колибката с осемнадесетте стая, придружена от някой и друг потърски милион, да не говорим пък за цялостното обзавеждане от Дюо по последния вик на супермодата. Но не можех да си представя как Тери Ленъкс се мотае по бермуди около плувните басейни и поръчва по вътрешния телефон да му донесат ледено шампанско и препечена яребичка. Но защо пък трябва да си го представям? Ако му харесва да бъде нечия играчка, негова си работа. Аз обаче не исках да го видя повече. А знаех, че е неизбежно — ако не за друго, то поне заради проклетия му кожен куфар, обкован със злато.

            Беше пет часът в един дъждовен мартенски ден, когато той влезе в сиромашкия ми мозъчен тръст.

            Беше доста променен. Поостарял, съвършено трезв, строг и безкрайно спокоен. Имаше вид на много светски мъж. Безупречно бял шлифер, ръкавици, но без шапка. Всяко косъмче на бялата му коса беше на мястото си.

            — Хайде да отидем в някой малък бар да пийнем нещо — предложи той, сякаш се бяхме видели преди десет минути. — Ако не си зает, разбира се.

            Не се ръкувахме. Както винаги. Англичаните не се ръкуват непрекъснато като американците и макар че не беше англичанин, бе усвоил някои техни маниери.

            — Да минем покрай къщи да си прибереш скъпия куфар. Много се притеснявам за него.

            Той поклати глава.

            — Ще ти бъда безкрайно признателен, ако го оставиш при теб.

            — Защо?

            — Така. Нали нямаш нищо против? Напомня ми за времето, когато не бях безполезен прахосник.

            — Говориш глупости, но твоя работа.

            — Ако се притесняваш да не го откраднат…

            И това си е твоя грижа. Хайде да тръгваме за бара.

            Отидохме „При Виктор“. Закара ме дотам в двуместен „Джупитър Джауът“ с ръждив цвят и брезентов гюрук. Едва се побрахме вътре. Тапицерията беше от бледа кожа, а металните части ми се видяха сребърни. Не съм маниак на тема коли, но от тази ми потекоха слюнки. Тери каза, че на втора вдигала до сто километра. Лостът за скоростите беше съвсем малък, едва му стигаше до коляното.

            — Има четири скорости — осведоми ме той. — Още не са измислили автоматично предаване за такива хали. Обаче не ти и трябва. Тръгва от трета дори и по нанагорнище, но в това интензивно движение от трета повече не можеш да превключиш, така или иначе.

            — Сватбен подарък ли е?

            — Случайно я видяла в една витрина. Много ме глези.

            — Не е лошо да те глезят. Особено ако не трябва да плащаш за това.

            Той ми хвърли бърз поглед, но веднага се загледа пак в мокрия паваж. Двойните чистачки меко се плъзгаха по тясното предно стъкло.

            — Винаги се плаща, приятелю. Или мислиш, че не съм щастлив?

            — Извинявай за гафа.

            — Нали съм богат, за какво ми е да съм щастлив, дявол да го вземе?

            В гласа му долових горчивина, която по-рано липсваше.

            — Как си с пиенето?

            — Съвсем на ниво. Оказа се, че спокойно мога да се контролирам, колкото и да е странно. Човек никога не знае.

            — Може пък да не си се алкохолизирал? Седнахме в един ъгъл на бара и си поръчахме по един коктейл „гимлет“.

            — У нас не могат да го правят — забеляза Тери. — Обикновено смесват лимонов сок, малко джин, захар и хининова вода. А истинският „гимлет“ е наполовина джин и наполовина лимонов сок марка „Роуз“ — само това. Мартинито е нищо в сравнение с него.

            — На мен ми е почти все едно какво пия. Как се оправи с Ранди Стар? В нашия бранш е известен като истински гангстер.

            Той се облегна назад и се замисли.

            — Допускам, че си прав. Те всички са такива. Но на него не му личи. Познавам няколко момчета в Холивуд, които са в същия бизнес и това се вижда от два километра. А Ранди не е такъв. В Лас Вегас бизнесът му е напълно законен. Ако ходиш натам, обади му се, ще видиш какво момче е.

            — Едва ли. Не си падам по съмнителните типове.

            — Силно казано. Но какво да се прави — в такъв свят живеем. Двете войни ни го довлякоха и няма отърваване. Преди време Ранди, аз и още един приятел преживяхме нещо страшно, което много ни сближи.

            — Тогава защо не го помоли за помощ, когато имаше такава нужда?

            Той пресуши чашата и кимна на келнера за още.

            — Защото нямаше да ми откаже. Келнерът донесе по още едно.

            — Приказки. Ако човекът наистина ти е длъжник, трябва да му влезеш и на него в положението — той с удоволствие би се възползувал от всякакъв случай да ти се отплати.

            Тери бавно поклати глава.

            — Прав си, знам. Ето на — поисках му работа, И работих, докато можех. Но да моля за подаяние и милостиня — това няма да го направя.

            — А от непознат човек прие, нали? Тери ме погледна право в очите.

            — Когато просиш от непознат, той може да те отмине и да се направи, че не е чул.

            Изпихме по три „гимлета“, макар и не двойни, а на него нищо му нямаше. На истинския алкохолик толкова му стига, за да се напие. Затова предположих, че наистина се е излекувал.

            После ме закара до кантората.

            — В осем и четвърт сме канили гости на вечеря. Само милионери могат да си го позволят. И само милионерски слуги могат да издържат днес такова нещо. Ще дойдат сума прекрасни хора.

            От този ден му стана навик към пет часа да се отбива при мен. Не винаги ходехме в същия бар, но все пак най-често в „При Виктор“. Може би имаше спомени от това място, не знам. Никога не пиеше по много и това го учудваше.

            — Алкохолизмът, изглежда, е като маларията — като те нападне, си много зле, а в останалото време нищо ти няма.

            — Не мога да си обясня, защо човек с твоето положение си избира за компания частен детектив?

            — Да не би да скромничиш?

            — Не. Озадачен съм. По принцип съм дружелюбен, но ние живеем в различни светове. Аз дори не знам къде ти е къщата — някъде в Енсино, ала къде точно … Предполагам, че и семейният ти живот е на ниво.

            — Нямам семеен живот.

            Пак бяхме на „гимлети“. Барът беше почти празен. Тук-таме по високите столчета се зареждаха за през нощта няколко пияници от онези, които не могат да се контролират. Те винаги много бавно посягат за първата чаша, като внимават да не съборят нещо с ръкава си.

            — Не разбрах. Или може би от мен не се очаква да го разбера?

            — Голяма продукция, но слаб сценарий, както казват в киното. Предполагам, че Силвия е щастлива по своему, но не непременно е мен. В наши те среди обаче не се държи на това. Винаги намираш какво да правиш, когато не си длъжен да работиш и да се притесняваш за парите: не е много забавно, но богатите не го знаят. Впрочем те никога не се забавляват истински, никога нищо не желаят истински освен може би нечия жена, което на право бледнее пред начина, по който жената на водопроводчика желае нови пердета за всекидневната.

            Нищо не казах, оставих го той да води разговора.

            — Главното ми занимание е да убивам времето, а то много трудно умира. Малко тенис, малко голф, малко плуване, малко езда и изтънченото удоволствие да наблюдавам как приятелите на Силвия се опитват да издържат до обяд, когато трябва да започнат да се борят с махмурлука си.

            — Вечерта, когато ти замина за Вегас, тя ми се обади и каза, че не можела да понася пияници.

            Той се усмихна накриво. Толкова бях свикнал с белезите по лицето му, че ги забелязвах само когато някаква промяна в израза подчертаваше сковаността на едната половина.

            — Имала е пред вид бедни пияници. Защото богатите са просто пиячи. А ако повръщат в зимната градина, това засяга главно прислугата.

            — Ти сам си избра този начин на живот.

            Той си изпразни чашата на един дъх и стана.

            — Трябва да изчезвам, Марлоу. Досаждам не само на тебе, но и на себе си.

            — Не ми досаждаш. Аз съм опитен слушател. Рано или късно, се надявам да си изясня защо ти е приятно да бъдеш домашен пудел.

            Той докосна леко белезите си. На устните му се появи някаква блуждаеща усмивка.

            — По-скоро си задай въпроса, за какво съм й потрябвал на нея, а не защо се изтягам върху копринената си възглавничка в очакване да ме погалят по главата.

            — Ти си падаш не само по копринени възглавнички — казах аз и станах да си ходим заедно. — Допадат ти и копринените чаршафи, звънците за прислугата, икономът с почтителната усмивка.

            — Възможно е. Израснал съм в приют за сираци в Солт Лейк Сити.

            Излязохме навън, в уморената вечер, и той каза, че ще се прибере пеша. Бяхме дошли с моята кола и като никога бях успял да го изпреваря в плащането на сметката. Гледах след него, докато го изгубих от очи. Бялата му коса блесна за миг в светлината на една витрина, после силуетът му се стопи в леката мъгла.

            Повече ми харесваше пиян, изпаднал, гладен, бит и горд. Или се лъжех? Може би просто предпочитах аз да съм по-силният? Не можех да разбера обясненията му защо прави някои неща. В моята работа има време за всичко — и за задаване на въпроси, и за мълчаливо изслушване. Това го знае всеки добър полицай. В това отношение детективската работа много напомня шаха и бокса. Някои хора трябва да ги притиснеш и да не им даваш да се съвземат, а друга да ги удряш, удряш, докато накрая сами падат в нокдаун.

            Ако го бях попитал, той сигурно щеше да ми разкаже целия си живот. Но аз така и не се заинтересувах къде са му смазали лицето. Ако бях попитал и ако ми беше разказал, по всяка вероятност щяха да бъдат спасени един-два човешки живота. Но това е само предположение.

            4

            За последен път бяхме на бар през май. Отидохме по-рано от друг път — четири едва минаваше. Тери имаше уморен вид, беше отслабнал, но се оглеждаше наоколо е радостна усмивка.

            — Много обичам баровете веднага след като ги отворят. Тогава вътре е хладно и чисто, всичко блести, а барманът си хвърля последен поглед в огледалото, да провери дали е вчесан и дали връзката му не е накриво. Обичам подредените зад бара шишета, блестящите чаши и очакването. Обичам да гледам как прави първия коктейл за вечерта, как го слага върху чиста подложка и сгъва до него малка салфетка. И обичам бавно да отпия първата глътка. Първата спокойна чашка за вечерта в тих бар — какво по-хубаво от това?

            Съгласих се с него.

            — Алкохолът е като любовта — продължи той. — Първата целувка е вълшебна, втората — интимна, а третата — просто така. След което събличаш момичето.

            — Че какво лошо?

            — То е изживяване от голяма класа, но като естетическо усещане не е чисто. Не че презирам секса. Без него не може и не винаги е грозен. Но трябва да умееш да го правиш. Една цяла индустрия за милиарди долари се занимава само с това — да го направи привлекателен и, вярвай ми, парите им не отиват на вятъра.

            Той се огледа и се прозя.

            — Напоследък не спя добре. Но тук е хубаво. След малко ще нахлуят пияниците, ще започнат да приказват на висок глас, ще се хилят, а жените ще ръкомахат, ще кривят лицата си, ще подрънкват с проклетите си гривни и ще пръскат евтин чар, който по-късно ще замирише леко, но осезаемо на пот.

            — Я не се впрягай — посъветвах го аз. — Те са само хора в края на краищата — потят се, мърсят се, ходят до клозета. Ти какво искаш — да ти пърхат златисти пеперуди в розова мъгла?

            Той си изпразни чашата, обърна я с дъното нагоре и се загледа в капката, която бавно се стече от ръба, потръпна и падна.

            — Жал ми е за нея — бавно каза той. — Такава завършена мръсница е. Твърде е възможно да я обичам по някакъв свой, отвлечен начин. Един ден ще усети нужда от мен и аз единствен няма да държа брадва над главата й. И сигурно точно тогава ще си отида.

            Само го погледнах.

            — Голяма реклама си правиш — обадих се след малко.

            — Знам. Аз съм слаб човек, нерешителен и без амбиции. Бях изненадан, че кокошката, за която се вкопчих, снася не златни, а обикновени яйца. Човек като мен има един-единствен голям момент в живота си, едно-единствено безупречно залюляване на високия трапец. Оттам нататък се опитва само да за пази равновесие и да не се търколи от тротоара в канавката.

            — За какво ми го казваш всичко това? Извадих лулата си и започнах да я тъпча с тютюн.

            — Тя се страхува. Направо е обезумяла от страх.

            — От какво?

            — Не знам. Ние вече не си говорим. Може би от стария. Харлан Потър е един коравосърдечен мръсник. На повърхността е самото старомодно величие, А отвътре е безпощаден като гестаповец. Силвия е уличница. Той знае това и ужасно го е яд, обаче нищо не може да направи. Но я дебне и само я чака да се забърка в някакъв голям скандал. Тогава ще я ликвидира и окото няма да му мигне.

            — Ти си й съпруг.

            Той вдигна празната чаша и я стовари върху ръба на масата. Тя звънна остро и се строши. Барманът се опули, но нищо не каза.

            — Ей така ще я смаже, казвам ти. Да, съпруг съм й, поне така пише в документите. Аз знача толкова, колкото и трите бели стъпала, боядисаната в зелено входна врата и месинговото чукало, с което трябва да почукаш три пъти, за да те пусне прислужницата в скъпо платения бардак.

            Станах и хвърлих няколко монети върху масата.

            — Прекалено много говориш, дявол да те вземе. Прекалено много говориш и все за себе си. Хайде довиждане.

            Излязох и го оставих да седи там, потресен и пребледнял, доколкото можех да видя в мътната светлина на бара. Той извика нещо подире ми, но аз не се обърнах.

            След десет минути вече съжалявах. Но след десет минути бях далеч. Той не дойде повече в кантората. Нито веднъж. Бях го засегнал на най-болното място.

            Цял месец не се обади. А когато пак го видях, беше пет часът сутринта и едва се развиделяваше. Настойчивото звънене ме измъкна от леглото и аз се затътрах през коридора, после през всекидневната и отворих вратата. Имаше вид, сякаш една седмица не бе спал. Беше със съвсем тънко палто с вдигната яка и целият трепереше. Тъмната филцова шапка беше нахлупена до очите му. В ръката си държеше пистолет.

            5

            Пистолетът не бе насочен срещу мен, той просто го държеше. Автоматичен, среден калибър, чуждестранна марка, със сигурност не беше нито „Колт“, нито „Савидж“. Бледото уморено лице, белезите, вдигнатата яка, нахлупената шапка и пистолетът го правеха да изглежда като излязъл от някой едновремешен гангстерски филм.

            — Ще ме закараш до Тихуана*, за да хвана самолета в десет и четвърт — каза той. — Имам паспорт и виза и всичко ми е готово, но нямам с какво да отида дотам. Поради известни причини не мога да взема влак, автобус или самолет от Лос Анджелиз. Смятам, че петстотин долара е добра цена.

            [* Град на мексикано-американската граница. Б. пр.]

            Аз стоях на прага и не се отместих да го пусна вътре.

            — Пет стотака плюс пищова — казах аз.

            Той разсеяно наведе очи и го погледна. После го пусна в джоба си.

            — Може да потрябва. На теб, не на мен.

            — Влизай тогава.

            Аз се отместих и той се втурна изтощен в стаята и се пльосна в едно кресло.

            Във всекидневната беше все още тъмно поради гъстите храсти, засадени от собственичката точно пред прозорщте, Запалих лампата и го изръсих за една цигара, Запалих я и го погледнах. Разроших си косата, която и без това беше рошава. Лепнах си на лицето една уморена усмивка.

            — Защо, казваш, да проспя това прекрасно утро? Значи в десет и четвърт. Дотогава има много време. Ела в кухнята да направя по едно кафе.

            — Ей, ченге, много загазих.

            За пръв път ме наричаше ченге, но пасваше аз начина, по който се появи, на облеклото му и на пистолета.

            — Денят ще бъде вълшебен. Излезе лек ветрец. Онези дърти евкалипти отсреща взеха да си шепнат нещо. Сигурно си опомнят за едно време в Австралия, когато под тях са скачали кенгурута, а коалите са играели на „дий, конче“. Разбрах, че си загазил. Но ще говорим за това, след като изпия едно-две кафета. Главата ми е винаги празна, като стана от сън. Така че ела да чуем какво ще кажат производителите на кафе.

            — Слушай, Марлоу, не е време за …

            — Горе главата, старче. Аз купувам само най-доброто кафе — от господата Хъгинс и Янг. Тяхното кафе се нарича „Хъгинс-Янг“. На него са посветили живота си и то им е едничката радост и гордост. Тези дни ще се погрижа да им отдадат заслуженото признание. Засега освен пари друго не са получили. Но нима това стига на човека?

            С тези бодри приказки аз го оставих и влязох в кухнята. Пуснах топлата вода да тече и свалих кафеварката от лавицата. Докато отвия горната част и отмеря дозата кафе, потече вряла вода. Налях, колкото трябва, в долната част на машинката и я поставих на огъня. После завинтих горната част с кафето.

            Той бе ме последвал в кухнята. Облегна се първо на вратата, но след това мина покрай мен, вмъкна се в нишата за хранене и седна на единия стол. Още трепереше. Свалих от горната лавица шише уиски и му налях в една голяма чаша. Бях сигурен, че чашата трябва да е голяма. Но дори при това положение трябваше да я хвана с две ръце, за да я доближи до устата си. Отпи една глътка, сложи чашата на масата, при което тя глухо издрънча, и рязко се облегна назад.

            — За една бройка да изгубя съзнание — промърмори той. — Имам чувството, че от една седмица не съм си лягал. Снощи изобщо не мигнах.

            Кафето всеки момент щеше да стане. Намалих пламъка и започнах да наблюдавам как водата се изкачва. Тя се задържа за миг на дъното на стъклената тръбичка. Усилих пламъка, колкото да й позволя да премине извитата част на тръбата, и веднага пак го намалих. Разбърках кафето и го захлупих. Сложих кухненския часовник на три минути. Ти си бил голям маниак бе, Марлоу! Нищо не може да ти попречи, като си вариш кафето. Нито дори пистолет в ръката на някой отчаян тип. Сипах му още една доза. — Седи и мълчи. Само седи.

            С втората чаша се справи с една ръка. Измих се набързо в банята и докато се върна, часовникът вече звънеше. Изгасих печката и сложих кафеварката на масата върху плетена подложка. Защо описвам всичко така подробно? Защото напрегнатата атмосфера превръщаше и най-малкото движение в някакво особено свещенодействие, придаваше му определено и огромно значение. Моментът бе наситен до крайност с електричество и всички автоматизирани действия, установени с годините и превърнали се в навик, изглеждаха като специални усилия на волята. В такива случаи приличаш на човек, който се учи да върви след прекаран детски паралич. Нищо не се разбира от само себе си — абсолютно нищо.

            Кафето слезе надолу, изпусна въздух с обичайното свистене, течността забълбука и веднага след това се успокои. Махнах похлупака и го сложих да се изцеди върху умивалника.

            Налях две чаши, а към неговата добавих и уиски.

            — За тебе, Тери, черно.

            А в мойто сложих две бучки захар и малко мляко. Обаче и аз излизах от строя — не бях усетил кога съм отворил хладилника и съм извадил шишето с млякото.

            Седнах срещу него. Той не бе помръднал. Седеше подпрян в ъгъла, скован като дърво. После изведнъж облегна глава на масата и се разхълца.

            Дори не забеляза кога се пресегнах и извадих пистолета от джоба му. Оказа се „Маузер“, калибър 7,65, прелестна вещ. Помирисах дулото, отворих магазина — пълен. С него не беше стреляно.

            Той вдигна глава, видя кафето и бавно отпи една глътка, без да ме гледа.

            — Не съм застрелял никого.

            — Да, поне наскоро. Освен ако не си го чистил след това. Но все пак не мисля, че с този пистолет е стреляно.

            — Всичко ще ти разкажа.

            — Един момент. — Изгълтах си кафето, доколкото позволяваше температурата му, и отново си напълних чашата. — Работата е следната. Внимавай какво ще ми кажеш. Ако наистина държиш да те закарам до Тихуана, не бива да знам две неща. Първо… слушаш ли ме?

            Той кимна едва-едва. Гледаше с празен поглед стената зад мен. Белезите му имаха нездрав цвят. Лицето му беше мъртвешки бледо, но въпреки това лъскавите белези ясно си личаха.

            — Първо — бавно повторих аз, — ако си извършил престъпление или нещо, което законът смята за престъпление — имам пред вид нещо сериозно, — не бива да ми казваш нито дума. Второ, ако знаеш определено, че такова престъпление е извършено, и за това не бива да ми казваш. Ако искаш да те закарам до Тихуана. Ясно ли е?

            Той ме погледна право в очите. Очите му бяха фокусирани, но в тях нямаше живот. Беше изпил кафето. Все още беше блед, но вече не трепереше. Сипах му още и пак добавих уиски.

            — Казах ти, че съм загазил.

            — Чух. Но не желая да чуя къде и как. Аз трябва да си вадя хляба, затова внимавам за разрешителното си.

            — Мога да те заплаша е пистолета.

            Ухилих се и побутнах пищова към него. Той го погледна, но не го докосна.

            — Чак до Тихуана не можеш да ме заплашващ с пистолет, Тери. Нито през границата, нито по стъпалата към самолета. Аз съм човек, който от време на време си има работа с пистолети. Така че да забравим за него. Представяш ли си как ще ме изгледат в полицията, като им кажа, че съм си изкарал акъла и съм изпълнявал сляпо всичките ти заповеди? При положение, разбира се, че има какво да се разказва в полицията.

            — Добре, слушай — подзе той. — До обяд, а може би и по-късно никой няма да почука на вратата й. Прислугата не я безпокои, докато не се наспи. Но по обяд камериерката ще почука и ще влезе. А тя няма да бъде в стаята си.

            Пиех си кафето и мълчах.

            — Камериерката ще види, че не е спала в леглото си. Тогава ще започне да се чуди къде може да бъде. Зад къщата имаме още една къща, за гости. С отделен път, гараж и всичко. Силвия спа там. Така че в крайна сметка камериерката ще я открие.

            Намръщих се.

            — Сега трябва да внимавам какви въпроси ще ти задавам, Тери. Възможно ли е да е прекарала нощта някъде другаде?

            — Дрехите й са разхвърляни из цялата стая. Тя никога не ги закачва. Така че на камериерката ще й стане ясно, че е наметнала халат върху пижамата и така е излязла. Затова няма начин да бъде другаде освен в къщата за гости.

            — Не е задължително.

            — Само там. Дявол да го вземе, да не мислиш, че те не знаят какво става в онази къща? Слугите винаги са наясно.

            — Карай нататък.

            Той прекара пръст през здравата си буза и остави червена следа.

            — А в къщата за гости камериерката ще намери …

            — Силвия мъртво пияна, нафиркана, натаралянкана, накъркана — рязко довърших аз.

            — Хм. — Той се замисли. Дълго мисли. — Разбира се. — После добави: — Точно така ще бъде. Силвия не е алкохоличка, но като прекали, картината е доста плачевна.

            — Тук свършва историята. Или почти. По-нататък ще импровизирам. Последния път, когато пихме заедно, бях доста груб с теб, дори, ако си спомняш, станах и си тръгнах. Ти тогава страшно ме раздразни. Но после размислих и се сетих, че с всичкото си перчене и самоирония просто си искал да избягаш от чувството за близка опасност. Казваш, че имаш паспорт и виза. Бая време се чака за мексиканска виза. Те хич не ги дават лесно. Значи от доста време си възнамерявал да се чупиш. Вече се питах докога ще издържиш.

            — Изпитвах някакво смътно чувство за дълг да бъда около нея, едно такова предчувствие, че може да съм й нужен не само за параван пред стария, за да не се вре прекалено в работите й. Между другото звъних ти през нощта, но никой не се обади.

            — Спя като заклан, нищо не чувам.

            — Тогава отидох на турска баня за няколко часа, първо на пара, после поплувах в басейна — силен душ, масаж и се обадих на няколко места. Колата оставих на паркинга на „Ла Бри и Фонтейн“. Дотук дойдох пеша. Никой не ме видя.

            — Тези телефонни разговори имат ли някакво отношение към мен?

            — Единият беше с Харлан Потър. Той вчера замина със самолета за Пасадина по работа. Не си беше в къщи и доста трудно се свързах. Но най-на края го хванах. Казах му, че много съжалявам, но си отивам.

            Като ми разправяше това, гледаше настрани, към прозореца над чешмата, където декоративният храст се удряше в мрежата за комари.

            — Той как прие новината?

            — Каза, че съжалява. Че ми желае всичко най-хубаво. Попита дали ми трябват пари. — Тери се изсмя дрезгаво. — Пари! Това са първите четири букви в неговата азбука. Казах му, че имам достатъчно. После се обадих на сестрата на Силвия и проведохме почти същия разговор. Това беше.

            — Искам да те попитам нещо. Сварвал ли си я някога с мъж в онази къща за гости?

            Той поклати глава.

            — Не съм се и опитвал. Но нямаше никак да е трудно.

            — Кафето ти изстива.

            — Не ща повече.

            — Значи много мъже? И въпреки това ти пак се ожени за нея. Аз разбирам, че е хубаво маце, но все пак …

            — Нали ти казах, че съм едно нищо. Господи, защо я оставих първия път! Защо после се напивах като свиня винаги щом я видех? Защо предпочитах да се търкалям в канавката, вместо да й поискам пари? Тя се е омъжвала пет пъти, без да броя себе си. И всички до един биха се върнали при нея, само да си мръдне малкото пръстче, и то не заради парите й.

            — Да, хубаво маце. — Погледнах часовника си. — Но защо трябва да е именно самолетът в десет и четвърт от Тихуана?

            — Защото за този полет винаги има празни места. Никой от Лос Аджелиз няма да се вдигне с „ДС-3“ през планините, когато може да се качи на „Констилейшън“ и след седем часа да е в Мексико Сити. Обаче „Констилейшън“-ите не спират там, където отивам.

            Станах и се облегнах на мивката.

            — А сега да направим една равносметка. Ти пристигна при мен рано сутринта силно възбуден и поиска да те закарам в Тихуана, за да хванеш ранен самолет. В джоба ти имаше пистолет, но не е задължително да съм го видял. Каза, че си търпял колкото си можел, но снощи ти дошло до гуша. Намерил си жена си мъртво пияна с мъж. Оттам си отишъл на турска баня, за да мине време то до сутринта, и си позвънил на най-близките роднини на жена си, да им съобщиш какво си решил да правиш. Къде отиваш, не е моя работа. Документите ти за Мексико са в ред. Как ще стигнеш дотам, също не ми влиза в работата. Ние сме приятели и аз правя, каквото ми кажеш, без много да се замислям. И защо не? Ти не ми плащаш нито цент. Имаш кола, но си прекалено разстроен, за да караш. Това също е лично твоя работа. Ти си емоционален тип и си бил тежко ранен през войната. Мисля, че няма да е лошо да прибера колата ти и да я скътам в някой гараж.

            Той бръкна в джоба си и ми подаде през масата кожен ключодържател.

            — Как ти звучи всичко това?

            — Зависи на кого ще го разправям. Но още не съм свършил. Излязъл си от къщи само с дрехите на гърба си и малко пари от тъста ти. Оставил си всички подаръци, получени от нея, включително и прекрасната кола, паркирана на „Ла Бри и Фон-тейн“. Искал си да тръгнеш чист като роса. Добре. Вярвам ти. А сега отивам да се обръсна и облека.

            — Защо го правиш, Марлоу?

            — Почерпи се една чашка, докато се избръсна. Излязох и го оставих там, сгушен в ъгъла на нишата. Беше все още по палто и шапка, но вече живнал.

            Влязох в банята и се избръснах. Завързвах си вратовръзката пред огледалото в спалнята, когато той се появи на вратата.

            — Измих за всеки случай чашите. Но знаеш ли какво си помислих? Дали не е по-добре да се обадиш в полицията?

            — Сам се обади. Аз нямам какво да им кажа.

            — А ти искаш ли да се обадя?

            Рязко се обърнах и го погледнах строго.

            — Върви по дяволите! — почти изкрещях. — Защо не млъкнеш за малко!

            — Съжалявам.

            — Ще съжаляваш, разбира се. Такива като тебе винаги съжаляват и винаги — когато е вече късно.

            Той се обърна и тръгна по коридора към всекидневната.

            Облякох се и заключих задния вход. Като влязох в стаята, видях, че е заспал в едно кресло, с клюмнала настрани глава и смъртно бледо лице. Тялото му бе отпуснато като чувал от крайно изтощение. Имаше много жалък вид. Докоснах го по рамото и той бавно се разбуди, сякаш му трябваше доста време, за да се върне оттам, където беше. Като видях, че е окончателно буден, го попитах:

            — А багаж? Какво ще кажеш за белия кожен куфар на горната лавица в дрешника?

            Но той не прояви интерес.

            — Празен е, пък и много бие на очи.

            — Без багаж по ще правиш впечатление. — Върнах се в спалнята, качих се на стълбата в дрешника и свалих белия куфар от най-горния рафт. Точно над главата ми беше капакът за тавана. Повдигнах го, пресегнах се, колкото можех no-надалеч, и пуснах кожения ключодържател зад една от прашните напречни греди.

            После се спуснах от стълбата с куфара в ръка, избърсах го от праха и набързо пъхнах вътре една чисто нова пижама, паста и четка за зъби, два евтини пешкира, пакет книжни кърпи, петнадесетцентова тубичка крем за бръснене и една самобръсначка от онези, дето ги дават гратис, като си купиш ножчета. Нито една вещ не беше употребявана, нямаше инициали и по никакъв начин не биеше на очи, само дето ако си бяха негови, щяха да са много по-хубави. Добавих и шише уиски, както си беше увито в хартията от магазина. Заключих куфара, оставих ключето в една от ключалките и го отнесох в антрето. Той пак беше заспал. Не го събудих, а отворих външната врата, пренесох куфара в гаража и го сложих в колата зад предната седалка. После изкарах колата, заключих гаража и се върнах в къщата да го събудя. Заключих всичко и потеглихме.

            Карах бързо, но не прекалено, за да не ме подгонят за превишена скорост. По пътя почти не разговаряхме. Никъде не спряхме да се храним — нямахме много време.

            На границата нищо не ни казаха. Летището на Тихуана е разположено на високо плато, брулено от ветровете. Спрях до самата сграда и чаках вътре в колата, докато Тери си показваше билета. Перките на „ДС-3“ вече бавно се въртяха, колкото да загреят. Висок и красив като филмова звезда летец в сива униформа си бъбреше настрана с още четири души. Единият беше около метър и деветдесет висок и държеше в ръка калъф за ловджийска пушка. До него стояха обуто в панталони момиче, дребен човечец на средна възраст и жена с прошарена коса — толкова висока, че човечецът изглеждаше като недорасъл. Около тях се навъртаха още трима-четирима, явно мексиканци. И това бяха всички пътници. Стълбата бе докарана, но никой не бързаше да се качи. После от самолета слезе една стюардеса мексиканка и застана в очакване. Никакви високоговорители. Мексиканците се качиха, но пилотът продължи да си бъбре с американците.

            До моята кола беше паркиран един огромен „Пакард“. Слязох и хвърлих поглед върху номера. Кога ли ще се науча да си гледам само моята работа. Като се отдръпнах, видях, че високата жена ме гледаше.

            Тери се запъти към мен по прашния чакъл.

            — Готов съм. Хайде да си вземем сбогом.

            Той ми подаде ръката си и аз я стиснах. Сега изглеждаше доста добре, само дето видът му беше уморен — уморен за сто души.

            Извадих кожения куфар от „Олдсмобила“ и го поставих върху чакъла. Той го погледна ядосан и каза сприхаво:

            — Нали ти казах, че не го искам!

            — Пъхнал съм вътре половинка уиски, Тери. И една пижама плюс само най-необходимото, Всички вещи са без инициали. Ако не го искаш, дай го на гардероб. Или го изхвърли.

            — Имам си причини да не го искам — студено ми отвърна той.

            — Аз също.

            Той се усмихна неочаквано. Вдигна куфара, а със свободната си ръка стисна моята.

            — Добре, приятелю. Ти командуваш парада. И помни, че ако играта загрубее, правиш, каквото сметнеш за необходимо. Нищо не ми дължиш. Пили сме заедно веднъж-два пъти, сприятелили сме се и аз съм се раздрънкал повече, отколкото е трябвало, В буркана за кафе пъхнах пет стотачки. Не ми се сърди.

            — Предпочитам да не беше ги пъхал.

            — Не мога да изхарча и половината от това, което нося.

            — На добър час, Тери.

            Двамата американци вече се качваха по стълбите към самолета. На вратата на сградата се показа нисък набит мъж с широко тъмно лице и започна да маха към Тери.

            — Хайде, качвай се — подканих го. — Знам, че не си я убил. Затова съм тук.

            Той се отдръпна и някак си се стегна. Цялото му тяло изведнъж се скова. Бавно се обърна, после погледна назад към мен.

            — Съжалявам — каза тихо. — Но тук грешиш. Ще вървя много бавно към самолета. Имаш достатъчно време да ме спреш.

            Той тръгна бавно. Аз гледах след него. Мъжът до вратата на сградата чакаше, но без особено нетърпение. Мексиканците рядко са нетърпеливи. Той се наведе, потупа кожения куфар и се усмихна на Тери. После се отдръпна и му направи място да мине. След малко видях Тери да минава от другата страна, където беше митницата. Продължаваше да върви бавно по чакъла към стълбата на самолета. Спря до нея, обърна се и ме погледна. Не ми направи никакъв знак, не махна с ръка. Нито пък аз. После се качи в самолета и веднага отдръпнаха стълбата.

            Влязох в „Олдсмобила“, дадох заден, завих, прекосих половината паркинг и опрях. Високата жена и дребният мъж бяха все още на поляната. Жената извади носна кърпичка и взе да я размахва. Самолетът потегли към другия край на поляната, забулен в прах. Там се обърна и моторите ревнаха на високи обороти. После започна бавно да набира скорост.

            Оставяше зад себе си облаци прах. В следващия миг се откъсна от земята. Гледах го как се издига бавно срещу силния вятър, докато се загуби в голото синьо небе някъде на югоизток.

            После си тръгнах. На границата никой не ме погледна, сякаш нямах лице, а циферблат.

            6

            Пътят от Тихуана до Лос Анджилиз е дълъг и освен това може би най-отегчителният в щата. Тихуана е едно нищо — там ги интересува само доларът. Хлапето, което се промъква към колата ви, гледа с големи, изпълнени с копнеж очи и проси десет цента, ще се опита още в следващото изречение да ви продаде сестра си. Тихуана не е Мексико. Всеки граничен град е просто един граничен град, както всяко пристанище е просто пристанище. Сан Диего? Едно от най-красивите пристанища в света, но в него няма друго освен военни кораби и рибарски лодки. Нощем е истинска феерия. Морето се вълнува леко като приспивна песен. Но Марлоу бърза да се прибере у дома и да си направи равносметката.

            Пътят на север е монотонен като моряшка песен. Прекосяваш град, спускаш се по хълм, минаваш покрай плаж, прекосяваш град, спускаш се по хълм, минаваш покрай плаж…

            Беше два часът, когато се прибрах. Те вече ме чакаха в тъмна лимузина без отличителни знаци, без червен буркан, само с една двойна антена, но не само полицейските коли имат двойни антени. Вече бях изкачил половината стъпала, когато излязоха и се развикаха подире ми — обичайната двойка, облечена в обичайните костюми, с обичайните каменно спокойни и забавени движения, като че светът ги чака, затаил дъх, да чуе какво ще му наредят да прави тези двамата.

            — Марлоу ли се казвате? Трябва да поговорим с вас.

            Позволи ми да зърна полицейската му значка. Но толкова мимолетно, че спокойно можеше да е от сан-епидстанцията. Косата му беше сивкаво руса и сплъстена. Партньорът му беше висок хубавец, спретнат и гаден по един особен начин — явно, образовано ченге. Очите им бяха наблюдателни и дебнещи, търпеливи и внимателни, студени и презрителни — полицейски очи. Раздават им ги на парада при завършване на полицейското училище.

            — Сержант Грийн, от отдела за убийства. А това е инспектор Дейтън.

            Аз се изкачих догоре и отключих вратата. Човек не се ръкува с големи полицаи. Чак такава близост е излишна.

            Те се разположиха във всекидневната. Отворих прозореца и вътре нахлу свеж ветрец. Разговора поведе Грийн.

            — Познавате ли някой си Тери Ленъкс?

            — Пием по чашка от време на време. Живее в Енсино, женен е по сметка. Никога не съм бил в къщата му.

            — От време на време ли? — продължи Грийн. — Колко често?

            — Изразът е неопределен. Затова именно го използувах. Може да означава веднъж в седмицата или веднъж на два месеца.

            — Виждали ли сте жена му?

            — Един-единствен път, много бегло, още преди да се оженят.

            — Къде и кога се срещнахте за последен път? Взех една лула от страничната масичка и я напълних с тютюн. Грийн се наклони към мен. Високият седеше по-настрана с химикалка в ръка, готов да води бележки в червено тефтерче.

            — Тук трябва да попитам: „За какво в същност става дума?“, а вие да ми отговорите: „Въпросите ще задаваме ние“.

            — Така че направо отговаряйте.

            Запалих лулата. Тютюнът беше доста влажен и изгубих сума време и три клечки кибрит, докато я разпаля.

            — Не че бързам — каза Грийн, — но вече доста ви чакахме. Така че давайте по-накъсо. Знаем кой сте. А и вие знаете, че не сме дошли да се будалкаме.

            — Просто се мъча да си спомня. Често ходехме „При Виктор“, не толкова често в „Зеленият фенер“ и понякога в „Бикът и мечката“ — това е едно заведение в дъното на главната улица. Опитва се да изглежда като английска кръчма …

            — Стига го усуквахте!

            — Кой е убит? — попитах аз.

            Тогава се обади инспектор Дейтън. Твърд, плътен глас, който казваше „тия не ми минават“.

            — Отговаряйте на въпросите, Марлоу. Това е само редовно разследване. Повече не е нужно да знаете.

            Може би бях уморен и раздразнителен. Може да съм се чувствувал и малко гузен. Но такъв тип го намразвам и без да го познавам. Стига ми да го зърна в другия край на някое заведение, за да изпитам острото желание да му разбия мутрата.

            — Не на мен — рекох. — Тия приказки ги за пазете за малолетните престъпници. Но и те само ще ви се изсмеят.

            Грийн се закиска. Лицето на Дейтън не трепна на пръв поглед, но той изведнъж стана с десет години по-стар и с двадесет години по-зъл. А като вдишваше през носа си, се дочуваше леко свистене.

            — Дейтън е завършил право — намеси се Грийн. — Така че с него шега не бива.

            Бавно се надигнах от креслото и се приближих до етажерката с книгите. Свалих подвързания екземпляр на калифорнийския наказателен кодекс и го подадох на Дейтън.

            — Бихте ли ми посочили кой параграф твърди, че съм длъжен да отговарям на въпроси?

            Той не помръдна. И на двамата ни беше ясно, че ще ме цапардоса. Но щеше да изчака най-подходящия момент. Тоест не беше сигурен, че Грийн ще го подкрепи, ако сбъркаше някъде.

            — Всеки гражданин е длъжен всячески да помага на полицията, дори с физически действия и най-вече, като отговаря на въпроси, стига отговорите да не го излагат на опасност — издекламира той с ясен и равен глас.

            — Точно така и става — обадих се аз. — Главно чрез заплахи — преки или косвени. Но в закона подобни задължения не съществуват. Никой не е длъжен да казва на полицията каквото и да било, когато и да било, където и да било.

            — О, я стига си плямпал — нетърпеливо ме прекъсна Грийн. — Гледаш да извърташ — не мисли, че не ни е ясно. Седни. Убита е жената на Ленъкс. В къщата за гости, в имението им в Енсино. Ленъкс е офейкал. Във всеки случай не можем да го открием. Така че търсим един заподозрян в убийство. Това задоволява ли те?

            Захвърлих книгата върху един стол и се върнах при кушетката, където седеше Грийн.

            — Но какво ви води при мен? Аз никога не съм ходил у тях. Вече ви казах.

            Грийн започна да се глади по бедрата — нагоре-надолу, нагоре-надолу. И мълчаливо ми се хилеше. А Дейтън седеше в стола, без да помръдне. И ме убиваше с поглед.

            — Води ни телефонният ти номер, записан върху бележника в спалнята му, и то през последните двадесет и четири часа — отговори Грийн. — В бележника си е записвал насрочени срещи и листът с вчерашна дата е бил откъснат, само че на долния всичко се е отбелязало. Не знаем кога ти се е обадил. Не знаем къде е заминал, нито защо и кога. Но за да разберем, трябва да питаме, нали така?

            — Защо в къщата за гости? — попитах, без да се надявам да ми отговори, но се излъгах. Той леко се изчерви.

            — Доколкото разбрахме, често е ходела там. По нощите. Приемала е гости. Прислугата е виждала светлините през дърветата. Непрекъснато са пристигали коли, понякога много късно. Мисля, че това е достатъчно, нали? Така че не се заблуждавай, всичко сочи към Ленъкс. Бил е там някъде към един часа през нощта. Икономът случайно го е забелязал. Върнал се е сам след двадесетина минути. След това нищо. Лампите останали да светят. А на сутринта — няма Ленъкс! Икономът отишъл до къщата за гости. Дамата лежала в леглото гола като морска сирена и едно мога да ти кажа — по лицето не можеш я позна. Защото за лице не може да се говори. Смазано е с бронзова статуетка на маймуна.

            — Тери Ленъкс не може да направи такова нещо — казах аз. — Тя, естествено, му е изневерявала. Позната история. Открай време го е правела. Веднъж даже са се развеждали и после пак се ожениха. Не казвам, че беше очарован, но защо тъкмо сега се е сетил, че е мамен?

            — На този въпрос никой не може да отговори — търпеливо ми отвърна Грийн. — Случват се такива работи. И с мъже, и с жени. Човек търпи, търпи, пък му писва изведнъж. И той не знае защо именно в даден момент нещо му прищраква, но важното е, че в крайна сметка някой умира. А на нас това ни отваря работа. Затуй ти задаваме един елементарен въпрос. И стига си ни мотал, защото ще те приберем.

            — Той няма да отговори, сержанте — жлъчно подметна Дейтън. — Чел е наказателния кодекс. И като много хора, дето са чели закона, смята, че си знае правата.

            — Ти там записвай — сряза го Грийн. — Много-много не разсъждавай. А щом си толкова хитър, ще ти позволим да ни изпееш някоя ирландска песен в пушалнята в участъка.

            — Върви по дяволите, сержанте — казвам го с всичкото уважение, което дължа на ранга ти.

            — Вие се сбийте, пък аз ще го подема, като падне — подхвърлих на Грийн.

            Дейтън внимателно остави настрана бележника и химикалката. Като ставаше, видях в очите му ярък блясък. Заобиколи масичката и се спря пред мен.

            — Я стани, умнико. Това, че съм завършил колеж, не значи, че трябва да понасям нахалството на малоумник като тебе.

            Понадигнах се. Още не се бях изправил съвсем, когато той ме удари. Ляво кроше. Чух някакъв звънец, но не ме викаше за вечеря. Приземих се по задник и разтърсих глава. Дейтън все така се извисяваше над мен. Само че сега се усмихваше.

            — Да опитаме пак — предложи. — Ти още не беше готов — колко нечестно от моя страна.

            Погледнах към Грийн. Той си изучаваше ноктите на ръката. Не помръднах и не се обадих — чаках го да вдигне поглед. Ако направех опит да стана, Дейтън пак щеше да ме удари. Нищо не му пречеше и седнал да ме цапардоса, но ако станех и ме удареше, щях да го разкъсам на парчета. Крошето показа, че е боксьор. Знаеше къде да удря, но доста крошета щяха да му потрябват, за да ме измори.

            Грийн се обади разсеяно:

            — Браво, момчето ми. Той си го заслужаваше. После вдигна поглед и кротко ми каза:

            — Хайде пак да опитаме, колкото за протокола. Кога за последен път видя Ленъкс, къде, при какви обстоятелства, за какво си приказвахте и откъде пристигна току-що? Ще отговаряш ли, или не?

            Дейтън стоеше отпуснат, в отлично равновесие. Очите му блестяха самодоволно.

            — А другия? — попитах, без да му обръщам внимание.

            — За кого говориш?

            — Другия в леглото, гол-голеничък в къщата за гости. Предполагам, че не е отишла там да си реди пасианси?

            — С него ще се заемем по-късно, след като хванем мъжа й.

            — Ами, ще се заемете, за какво ви е — нали вече сте си набелязали жертвата.

            — Ако не си развържеш езика, Марлоу, ще те приберем.

            — Като свидетел ли?

            — Баба ти е свидетел. Като заподозрян. Заподозрян в съучастие. Помогнал си на заподозрения да избяга. Предполагам, че си го закарал някъде.

            Засега това предположение ми стига. Шефът ни напоследък пипа много здраво. Знае закона, но започва да става разсеян. А това за теб значи само неприятности. Ще ни кажеш, каквото знаеш — имаме начини да го изкопчим. И колкото повече се инатиш, толкова повече се убеждаваме, че знаеш нещо.

            — Това са празни приказки за него — той познава законите — обади се Дейтън.

            — То за всеки са празни приказки — спокойно отвърна Грийн. — Но вършат работа. Хайде, Марлоу, че ще задействувам машината.

            — Добре, задействувайте я. Тери Ленъкс ми е приятел и аз съм вложил в него доста чувства. Затова няма да рискувам приятелството си само защото някакъв си полицай иска да говоря. Имате си скалъпено дело срещу него, може би далеч по-сигурно, отколкото ми казвате — мотив, възможност за извършване на убийството, фактът, че е офейкал. Мотивът е пълен въздух, дори може да се каже, че е влизал в брачния договор. Не съм привърженик на подобни сделки, но той си е такъв — слаб и кротък. А всичко останало нищо не значи, защото ако е разбрал, че е убита, веднага му е станало ясно, че първо него ще вземете на мушката. На следствието за причините на смъртта — ако има такова и ме призоват — съм длъжен да дам показания. Но не съм длъжен да отговарям на вашите въпроси. Виждам, Грийн, че си свестен човек. Също така виждам, че партньорът ти е от онези, дето само размахват полицейските си значки, при това с комплекс за всесилност. Ако държиш да ме вкараш в истинска беля — остави го пак да ме удари. Тогава вече ще го продупча със собствената му химикалка.

            Грийн стана и тъжно ме изгледа. Дейтън не помръдна. Той беше от смелчаците, дето удрят само веднъж. Защото им трябва време да се потупат по гърба.

            — Ще се обадя по телефона — каза Грийн. — Макар че знам какво ще ми кажат. Ех, Марлоу, жал ми е за теб. Много ми е жал. Я се разкарай оттук! — Последното се отнасяше за Дейтън. Той се обърна и отиде да си вземе бележника.

            Грийн отиде до телефона и бавно вдигна слушалката, а грозноватото му лице бе набраздено от безкрайната, неблагодарна, монотонна служба. Това им е лошото на полицаите. Тъкмо се настроиш да ги мразиш и вземеш, че срещнеш някой, свестен.

            Шефът му заповяда да ме приберат, без много да се церемонят.

            Сложиха ми белезници. Не претърсиха къщата, което беше много небрежно от тяхна страна. Вероятно си мислеха, че съм достатъчно врял и кипял, за да не държа у дома опасни улики. Но тук сгрешиха. Защото и при най-повърхностния обиск щяха да намерят ключовете от колата на Тери. А като откриеха колата, което щеше да стане рано или късно, щяха да пробват ключовете и да разберат, че сме били заедно.

            В същност в последна сметка всичко това се оказа без значение. Полицията така и не намери колата, защото през нощта я откраднаха. Сигурно са я закарали в Ел Пасо, сменили са й ключалката, подправили са документите и са я продали най-вероятно в Мексико Сити. Обикновено така се прави. Парите най-често се връщат у нас под формата на хероин. Така гангстерите разбират правителствената политика за добросъседски отношения.

            7

            Шефът на отдел „Убийства“ тогава беше капитан Григориъс. Той спадаше към онази порода, полицаи (която, макар и да оредява, в никакъв случай не измира), дето разкриват престъпленията с насочен в очите прожектор, ритник в бъбреците, коляно в слабините, юмрук в слънчевия сплит, удар с палка в основата на гръбначния стълб. Шест месеца след този случай го осъдиха за лъжливи показания и го изритаха от полицията, а малко по-късно един жребец в ранчото му в Уайоминг го стъпка с копитата си и му видя сметката.

            Но сега бях в ръцете му. Той седеше зад бюрото, без сако, с навити почти до раменете ръкави. Беше плешив като яйце, натежал около кръста като всички мускулести мъже на средна възраст. Очите му бяха с рибешки цвят, а носът му се червенееше от спукани капиляри. Пиеше кафе, при това далеч не безшумно. Силните му касапски ръце бяха гъсто обрасли с косми. От ушите му стърчаха сивкави кичури. Прелисти нещо върху бюрото си и вдигна поглед към Грийн.

            — Единственото, което имаме срещу него, е, че нищо не ще да каже, капитане. Потърсихме го заради телефонния номер. Пристигна отнякъде, но не казва откъде. Добре познава Ленъкс, но не казва кога го е видял за последен път.

            — Има се за много хитър — произнесе Григориъс с безразличие. — Ще променим мнението му. — Каза го, сякаш му беше все едно. И сигурно беше така. За него нямаше хитри. — Лошото е, че този път прокурорът е подушил каква голяма шумотевица ще се вдигне в пресата. Не му се сърдя, като знам кой е бащата на момичето. Така че дай да го пораздрусаме този.

            Погледна ме, като че бях фас или празно място. Нещо в зрителното му поле, което не представлява интерес.

            Дейтън се обади почтително:

            — Цялото му поведение бе насочено към създаването на ситуация, която да му позволи да откаже да отговаря. Цитира ни кодекса и ме предизвика да го ударя. Не можах да се сдържа, капитане.

            Григориъс го погледна мрачно.

            — Теб, изглежда, не е трудно да те предизвика човек, щом и този балама е успял. Кой му свали белезниците?

            Грийн каза, че той ги свалил.

            — Сложи му ги пак. Стегнато. Да се поободри малко.

            Грийн ми сложи белезниците или, по-скоро, започна да ги слага.

            — Зад гърба! — излая Григориъс. Грийн изпълни заповедта. Столът, на който седях, беше твърд.

            — По-стегнато — нареди Григориъс. — Да се впият.

            Грийн ги стегна. Ръцете ми започнаха да изтръпват.

            Григориъс най-после благоволи да ме погледне. — Вече можеш да приказваш. Само че по-бързо. Нищо не му отговорих. Той се облегна назад и се ухили. Ръката му бавно се насочи към чашата с кафе и той я хвана изотзад. Леко се наклони напред. Чашата полетя, но аз бях по-бърз и се хвърлих странично на пода. Приземих се болезнено върху рамото си, преобърнах се и бавно се изправих. Ръцете ми съвсем изтръпнаха. Не ги усещах. Започнаха да ме болят над белезниците.

            Грийн ми помогна да седна отново. Кафето остави мокри петна по облегалката и малко върху седалката, но повечето се разля на пода.

            — Не обича кафе — каза Григориъс. — Много е чевръст. Добри рефлекси.

            Другите мълчаха. Григориъс ме заоглежда с рибешките си очи.

            — Тук, при нас, разрешителното на частен детектив важи колкото визитна картичка. А сега да чуем показанията ти. Отначало устни. После ще ги запишем. Гледай нищо да не изпускаш. Разкажи ни значи подробно какво си правил от десет часа снощи. Ама най-подробно. Ние тук разследваме убийство, а заподозряното лице липсва. Ти си ни връзката с него. Хванал значи жена си в изневяра и направил главата й на кайма. С добрата стара бронзова статуетка. Нищо оригинално, но затова пък ефикасно. И ако си въобразяваш, че ще оставя някакво си жалко частно ченге да ми цитира кодекса в такава една ситуация, много се лъжеш — още нищо не си видял. Няма полицейско отделение в тази страна, което да може да си върши работата с кодекса в ръка. Ти знаеш нещо, което ми трябва. Можеше да отречеш и аз можех да ти повярвам. Ама ти дори не си направи труда да отричаш. Така че стига сме си играли на сляпа баба — на мен такива не ми минават. Ама хич! Хайде, почвай.

            — А ще ми свалиш ли белезниците, капитане? Искам да кажа, в случай, че дам показания.

            — Възможно е. Давай по-сбито.

            — А ако ти кажа, че през последните двадесет и четири часа не съм се виждал с Ленъкс, не съм разговарял с него и нямам представа къде може да бъде — това ще те задоволи ли?

            — Възможно е. Ако ти повярвам.

            — А ако ти кажа, че съм го виждал еди-къде си и еди-кога си, но съм нямал представа, че е било извършено престъпление, а сега не знам къде се намира — това май никак няма да те задоволи?

            — Ако си по-подробен, може и да те изслушам. Например къде, кога, как е изглеждал, за какво сте говорили, накъде тръгна. От това може да излезе нещо.

            — Като гледам как се отнасяте с мен, най-много да излезе обвинение в съучастие.

            Мускулите на челюстта му се стегнаха. Очите му заприличаха на мръсни парчета лед.

            — Е, та?

            — Не знам. Трябва да се посъветвам с адвокат. Имам желание да помогна на следствието. Какво ще кажете да извикаме някой от прокуратурата?

            Той грубо се изсмя. Но много кратко. Бавно се надигна от стола и заобиколи писалището. Наведе се над мен, опря голямата си ръка на бюрото и се усмихна. После, без да промени израза си, ме удари отстрани по врата с юмрук като с желязна тесла.

            Ударът бе нанесен от двадесет-двадесет и пет сантиметра разстояние, не повече. И едва не ми откъсна главата. Устата ми се напълни с жлъч. Усетих и вкус на кръв. Чух някакво бучене в главата си. Той продължаваше да стои надвесен над мен, усмихнат, с ръка, опряна на бюрото. Гласът му долиташе сякаш отдалеч.

            — Едно време бях много зъл, но вече остарях. Само веднъж ще те цапардосам, както трябва, и по вече няма да си мърся ръцете. Имаме си едни момчета в градския затвор, дето мястото им е на пристанището. Може би не е редно да са при нас, защото не раздават нежни, напудрени шамарчета като нашия Дейтън. И нямат четири деца и розова градина като Грийн. Развлеченията им са по-особени. Хора всякакви, а работна ръка трудно се намира. Да имаш още някакви забавни представи за това, какво би казал? Може да си се притеснил и да не си ги споделил с мен?

            — Не говоря с белезници на ръце, капитане. Болеше ме дори да приказвам.

            Той се надвеси още повече над мен и ме лъхна на пот и корупция. После се изправи, отиде зад бюрото си и разположи дебелите си бутове в удобния стол. Взе в ръце една линийка и започна да я глади с пръст по ръба, сякаш беше нож. Погледна към Грийн.

            — А ти, сержанте, какво чакаш?

            — Вашите заповеди.

            Грийн отговори така, сякаш мразеше гласа си.

            — Всичко ли трябва да ти се казва? Нали си опитен, поне така пише в досието ти. Искам да получа подробни показания за всяко движение на този човек през последните двадесет и четири часа. Може и за повече, но на първо време и толкова стига. Искам да знам какво е правил през всяка една минута. Показанията да се подпишат пред свидетел и да се сверят. След два часа да са на бюрото ми. След това ми го доведи тук чист, спретнат и без никакви белези. И още нещо, сержанте.

            Той замълча и прониза Грийн с поглед, от който би се смразил и току-що изпечен картоф.

            — Следващия път, когато се случи да задам на някой заподозрян един-два учтиви въпроса, не желая да стърчиш тук и да ме гледаш, сякаш съм му откъснал ухото.

            — Разбрано, сър. Да тръгваме — обърна се Грийн към мен сърдито.

            Григориъс се озъби насреща ми. Зъбите му отдавна не бяха мити.

            — Я да чуем какво ще ни кажеш за довиждане.

            — Да, сър — учтиво му отвърнах аз. — Вие, без да искате, ми направихте услуга. С малко помощ от инспектор Дейтън. Разрешихте ми един проблем. На никой не му е приятно да издаде приятеля си, но аз и врага си не бих ви издал. Вие сте не само горила, но и некадърник. Не знаете как се води и най-елементарен разпит. Аз се колебаех и не бях сигурен накъде ще натежат везните, а вие можехте да ги наклоните във ваша полза. Но вместо това започнахте да ме обиждате, да ме замеряте с кафе, да ме биете с юмруци, и то когато не съм в състояние да окажа каквато и да било съпротива. От този момент нататък няма да научите от мен и колко часа показва собственият ви часовник.

            Неизвестно защо, той през цялото време не помръдна и ме остави да се изкажа докрай. После се ухили.

            — Ти си просто от онези ченгета, дето мразят полицаите — нищо повече.

            — Има места, където полицаите никой не ги мрази, капитане, но там вие няма да сте полицай.

            Той преглътна и това. Предполагам, защото можеше да си го позволи. Кой знае какво е чувал през живота си. Телефонът на бюрото му звънна. Той го погледна и махна с ръка. Дейтън чевръсто заобиколи бюрото и вдигна слушалката.

            — Кабинетът на капитан Григориъс. На телефона инспектор Дейтън.

            После се заслуша. Хубавите му вежди леко се намръщиха и той каза тихо:

            — Един момент, сър.

            Подаде слушалката на Григориъс.

            — Съдията Олбрайт, сър. Григориъс се озъби:

            — Какво иска това сополиво копеле?

            Взе слушалката и я задържа за миг в ръка, за да се успокои.

            — Григориъс на телефона. — После известно време слуша какво му говорят. — Да, тук е, в кабинета ми. Зададох му няколко въпроса. Не ще да ни помогне … Какво казахте?

            Изведнъж цялото му лице се изкриви в зловеща гримаса. Челото му потъмня от притока на кръв. Но гласът му остана абсолютно непроменен.

            — Ако това е заповед, трябва да я получа от началника на нашето управление, съдия Олбрайт … Добре, ще я изпълнявам, докато получа потвърждение … Разбира се … Какво говорите, никой с пръст не го е докоснал … Да, сър, веднага.

            Той постави слушалката върху вилката. Стори ми се, че ръката му леко потреперва. Очите му се вдигнаха към мен, после прехвърли погледа си върху Грийн.

            — Свали му белезниците — нареди с безизразен глас.

            Грийн ги отключи и аз започнах да си разтривам ръцете в очакване на игличките от възстановяващото се кръвообращение.

            — Регистрирай го в местния затвор — бавно продължи Григориъс. — Заподозрян е в убийство. Прокурорът ни отнема делото от ръцете. Ама че система имаме …

            Никой не помръдна. Грийн беше толкова близо до мен, че чувах тежкото му дишане. Григориъс погледна към Дейтън.

            — Ти пък какво чакаш? Да те почерпя сладолед ли?

            Дейтън за една бройка да се задави.

            — Нищо не сте ми наредили, шефе.

            — За теб съм сър, дявол да те вземе! — Шеф съм за сержантите и по-горните чинове. Но не и за теб, малкия, добре го запомни. Хайде вън!

            — Да, сър.

            Дейтън бързо се насочи към вратата и излезе. Григориъс се надигна тежко, отиде до прозореца и застана с гръб към стаята.

            — Хайде да изчезваме — прошепна ми Грийн на ухото.

            — Махай го оттук, докато не съм му избил зъбите — процеди Григориъс към прозореца.

            Грийн се запъти към вратата и я отвори. Аз вече излизах, когато Григориъс внезапно излая:

            — Спри! Затвори тая проклета врата! Грийн я затвори и се облегна на нея.

            — Я ела тук! — излая ми Григориъс.

            Аз не се помръднах. Стоях и го гледах. Грийн също не се помръдна. Настъпи тежко мълчание, после много бавно Григориъс прекоси стаята и застана срещу мен. Големите си тежки ръце напъха в джобовете. Започна да се клати от пети на пръсти.

            — И с пръст не съм го докосвал — промърмори той сякаш на себе си. Очите му гледаха някъде надалеч, безизразно. Устата му се кривеше конвулсивно.

            И се изплю в лицето ми.

            После отстъпи назад.

            — Това беше всичко, благодаря.

            Обърна се и пак отиде до прозореца. Грийн още веднъж отвори вратата.

            Излязох, като бърках в джоба си за носна кърпа.

            8

            Килия № 3 в углавното отделение имаше две легла едно над друго като в спален вагон, но отделението не беше много пълно, така че бях сам в килията. В углавното се отнасят направо чудно със затворниците. Дават ти две одеяла, нито много мръсни, нито много чисти, и дюшек на буци, пет сантиметра дебел, поставен върху метална пружина. Има клозет с казанче, умивалник, книжни кърпи и грапав сив сапун. Килията е чиста и не мирише на дезинфекционни средства. Чистят я затворниците, които се докарват за примерно поведение. А такива винаги има достатъчно.

            Надзирателите те оглеждат от горе до долу с набито око. Ако не приличаш на пияница или психопат и ако не се правиш на такъв, разрешават ти да си задържиш кибрита и цигарите. Докато си в предварителния арест, носиш собствените си дрехи. После те обличат в дочената униформа на затвора, без връзка, без колан, без връзки на обувките. Седиш на леглото и чакаш. И без това няма какво друго да правиш.

            В отделението за пияници е по-различно. Няма легла, няма столове, няма одеяла, няма нищо. Лягаш направо върху цимента. Или сядаш на клозетната чиния и повръщаш в скута си. Там е най-голялото падение. Виждал съм го.

            Лампата светеше, макар да беше още ден. В стоманената врата, водеща към блока с килиите, имаше прозорче за следене, покрито с решетка. Лампите се контролираха отвън. Осветлението се изключваше в девет часа вечерта. Без да влязат да предупредят, без да кажат дума. Може да си по средата на някое изречение във вестник или списание. Дори щракането на ключа не се чува — изведнъж става тъмно. И стоиш така до пропукването на лятното утро, и няма какво да правиш, освен да спиш, ако можеш, да пушиш, ако има какво, и да мислиш, ако мислите не те карат да се чувствуваш по-зле.

            В затвора човек напълно се обезличава. Превръща се в дребен проблем за решаване, няколко отметки в докладите. Никой не го интересува дали е обичан, или мразен, как изглежда, как е живял. Никой няма отношение към него, освен ако не създаде грижи. Никой не го обижда. От него само се иска без много шум да си заеме мястото в определената килия и да кротува там. Няма срещу какво да риташ, нищо не те вбесява. Надзирателите се кротки хора, никаква враждебност, никакъв садизъм. Всички тия глупости, дето ги пишат — че затворниците викали и крещели, блъскали по решетките, тракали по тях с лъжиците си, а пазачите тичали да ги умиротворяват с палки — всичко това се случва само в големите затвори. Хубавият пандиз е едно от най-тихите места в света. Ако се разходиш покрай килиите среднощ и вземеш да надничаш през решетките, ще видиш я завита в кафяво одеяло купчина, я кичур коса или две очи, вперени в нищото. Може да чуеш хъркане. Понякога, но много рядко, може да присъствуваш на нечий кошмар. Животът в затвора е спрял без цел и без смисъл. А в друга килия ще видиш някой, който не може да спи и дори не се опитва да заспи. Седи на ръба на леглото и нищо не върши. Гледа те, а може и да не те гледа. Ти го гледаш. Нищо не казва, и ти нищо не казваш. Няма какво, да си кажете.

            В дъното на блока с килиите има още една стоманена врата, която води към стаята за опознаване. Едната й стена представлява мрежа, боядисана в черно. На отсрещната стена има линии за измерване на ръста. От тавана светят прожектори. Влизаш там обикновено сутрин, преди да изтече дежурството на нощния пазач. Заставаш под линията за измерване, прожекторът те заслепява, а зад мрежата е тъмно. Но там гъмжи от хора — ченгета, детективи, граждани, които са били окрадени, нападнати, измамени, изритани от колите си с насочен пистолет, ограбени. Ти нито ги виждаш, нито ги чуваш. Чуваш само гласа на нощния пазач. Висок и ясен. Диктува ти всяка стъпка, сякаш си дресирано куче. Той е изморен, циничен и си знае работата. Той е режисьорът на най-играната пиеса в историята на човечеството, към която обаче отдавна е изгубил интерес.

            — Ей, ти, хайде! Изправи се хубаво! Глътни си стомаха! Прибери си брадичката! Раменете назад. Гледай право напред! Обърни се наляво! Сега надясно! Застани пак с лице към мен и си протегни ръцете напред! Дланите нагоре. Сега надолу. Запретни ръкавите! Няма видими белези, коса — тъмнокафява, тук-таме побеляла. Кестеняви очи. Ръст метър и осемдесет и един. Тегло — около 90 килограма. Име — Филип Марлоу. Професия — частен детектив. Бре-бре — приятно ми е да се запозная с вас, Марлоу. Това е. Следващият.

            Много съм ви задължен, капитане. Моите благодарности. Забравихте обаче да ми отворите устата. Имам златен мост и една много добре изработена порцеланова коронка. Забравихте да надникнете и в носа ми, капитане. Там щяхте да откриете доста белези. Операция на преградката, извършена от един истински касапин. Два часа продължи. Сега вече ги правели за двадесет минути. Пострадах при футболен мач. Опитах се да парирам едно воле, но не прецених добре разстоянието и вместо това парирах крака на другия — след като тъкмо бе ритнал топката. Петнадесетметров наказателен и горе-долу толкова метра кървави конци измъкнаха от носа ми сантиметър по сантиметър на другия ден след операцията. Не се хваля. Само ви казвам. Дребните неща са най-показателни.

            На третия ден сутринта един заместник-шериф отключи вратата на килията ми.

            — Адвокатът ти дойде. Гаси цигарата — но не на пода.

            Хвърлих я в клозета и пуснах водата. Той ме заведе в стаята за посетители. Дълъг тъмнокос мъж с бледо лице стоеше и зяпаше през прозореца. Върху масата лежеше плоска кафява чанта. Той се обърна. Изчака да затворят вратата. После седна до чантата си на другия край на издрасканата дъбова маса, която явно бе скована от дъските на ковчега, купен от Ной на старо. Отвори старинна сребърна табакера, сложи я пред себе си и ме огледа от главата до петите.

            — Седнете, Марлоу. Искате ли цигара? Казвам се Ендикът. Сюъл Ендикът. Имам указания да ви защищавам. На вас това няма да ви струва нищо. Предполагам, че искате да се измъкнете?

            Седнах и взех една цигара. Той ми поднесе запалката си.

            — Радвам се да ви срещна отново, мистър Ендикът. Виждали сме се, когато бяхте прокурор.

            Той кимна.

            — Не си спомням, но е твърде възможно. — Усмихна се почти незабележимо. — Този пост не беше за мен. Не притежавам необходимата настървеност и кръвожадност.

            — Кой ви изпраща?

            — Не съм упълномощен да ви го разкрия. Ако ме приемете за свой адвокат, има кой да се погрижи за хонорара ми.

            — Това сигурно означава, че са го хванали.

            Той се опули насреща ми. Аз си пушех цигарата. Беше с филтър и имаше вкус на гъста мъгла, прецедена през памук.

            — Ако имате пред вид Ленъкс, а изглежда, че е точно така — не, не са го хванали.

            — Защо тогава е цялата тази тайнственост, мистър Ендикът? Относно онзи, който ви изпраща.

            — Той желае да остане анонимен. Това е негово право. Вие приемате ли ме?

            — Не знам. Ако не са заловили Тери, тогава защо ме държат? Никой не ме е разпитвал, никой не ми е обърнал внимание.

            Той се намръщи и сведе поглед към дългите си изящни пръсти.

            — Делото е поверено лично на прокурора Спрингър. Може да е бил прекалено зает и да не е имал време да ви разпита. Но ще ви призоват в съда и ще има предварително следствие. Мога да ви измъкна под гаранция под предлог, че не сте задържан правилно. Сигурно познавате закона.

            — Арестуван съм, защото съм заподозрян в убийство.

            Той нетърпеливо повдигна рамене.

            — Това е само фраза. Обвинението можеше да бъда всякакво. В същност имат пред вид съучастие в убийство. Нали сте закарали Ленъкс някъде с колата?

            Не отговорих. Хвърлих безвкусната цигара на пода и я стъпках. Ендикът отново сви рамене и се намрьщи.

            — Да предположим, че е така. Но за да ви изкарат съучастник, първо трябва да докажат предумишлено действие. Във вашия случай трябва да до кажат, че сте знаели за извършеното престъпление и за това, че Ленъкс се крие от закона. От всяко положение можете да излезете под гаранция. Вие сте само свидетел, а свидетел в затвора не се държи освен по специално нареждане на съда. Човек е свидетел само със заповед на съдията. Но полицията винаги намира начин да направи каквото й се иска.

            — Да — обадих се аз. — Някой си инспектор Дейтън ме удари. Шефът на отдела за убийства Григориъс ме замери с чаша кафе и така ме фрасна във врата, че за малко не ми спука артерията — вижте, още е подут, — а когато едно обаждане на Олбрайт му попречи да ме предаде в ръцете на биячите, той се изплю в лицето ми. Така че сте напълно прав, господин Ендикът — тия момчета правят каквото си поискат.

            Той демонстративно погледна часовника си.

            — Последно — искате ли да ви измъкна под гаранция?

            — Благодаря, Мисля, че не искам. Пускането под гаранция е половин признание за вина в очите на обществото. Ако по-късно те оправдаят, казват, че си имал добър адвокат.

            — Но това е глупаво — каза той нетърпеливо.

            — Е, добре, глупаво е. Аз съм си глупав. Иначе нямаше да съм тук. Ако сте във връзка с Ленъкс, предайте му повече да не се безпокои за мен. Не съм затворен заради него. Тук съм заради самия себе си. Не се оплаквам. Това е част от работата ми. В моя бизнес хората идват при мен с грижите си. Големи или малки, но все са грижи и неприятности, които не мотат да доверят на полицията. А ще идват ли, ако всеки бияч с полицейска значка може да прави с мен каквото си поиска?

            — Разбирам ви — бавно продума той. — Но искам да изясня нещо — че не съм във връзка с Ленъкс. Почти не го познавам. Аз съм служител на съда като всеки адвокат. Ако знам къде е Ленъкс, не мога да скрия това от прокурора. Най-многото, което бих могъл да направя, е да се съглася да го предам в определен час и на определено място, след като съм разговарял с него.

            — Никой друг няма да си направи труда да ви изпраща тук, за да ме отървете.

            — Лъжец ли ме наричате? — Той посегна да из гаси фаса си откъм опаката страна на масата.

            — Доколкото си спомням, вие сте от Вирджиния, мистър Ендикът. А в нашата страна имаме определена историческа слабост към жителите на този щат. За нас те са образец на южняшката почтеност и честност.

            Той се усмихна.

            — Добре го казахте. Но де да беше истина. Впрочем само си губим времето. Ако бяхте имали поне капчица здрав разум, щяхте да кажете на полицията, че не сте виждали Ленъкс от една седмица. Няма нужда това да е самата истина. След като сте се заклели, вече друг въпрос, но законът не забранява да лъжеш полицията. Те друго и не очакват. И се чувствуват много по-спокойни, когато ги лъжете, отколкото като отказвате да говорите. Така поставяте властта им под съмнение. Какво се надявате да спечелите по този начин?

            Не отговорих. В същност нямах какво да кажа. Той стана, взе си шапката, щракна табакерата и я пусна в джоба си.

            — Много ви трябваше да се правите на герой — студено продължи Ендикът. — Да си търсите правата, да цитирате кодекса… Може ли да сте толкова наивен, Марлоу? И то човек като вас, врял и кипял в тези работи. Законът не значи справедливост. Той е един много несъвършен механизъм. Ако натиснете копчетата както трябва и извадите късмет, възможно е в отговор да получите справедливост. Но законът не е измислен да бъде нещо повече от механизъм. Виждам обаче, че не сте настроен да ви помагат. Затова си отивам. Ако размислите, можете да ми се обадите.

            — Ще изкарам така още ден-два. Хванат ли Тери, вече няма да ги интересува как се е измъкнал. Единствено ще ги занимава представлението, което ще могат да изнесат по време на процеса. Убийство то на дъщерята на Харлан Потър ще бъде сензация та на деня из цялата страиа. Един такъв ефектен за тълпите прокурор като Спрингър може да се издигне направо за главен прокурор след подобно представление, а оттам в креслото на губернатора, а оттам…

            Млъкнах и оставих недовършената мисъл да витае из въздуха. Ендикът се усмихна — бавно и иронично.

            — Изглежда, че не познавате добре мистър Харлан Потър.

            — А пък в случай, че не го хванат, за какво им е да знаят как се е измъкнал? Ще искат да потулят набързо цялата работа.

            — Вие сте си направили май вече точната сметка?

            — Имах достатъчно време. За мистър Харлан Потър знам само, че притежава сто милиона долара и десетина вестника. Как върви рекламата?

            — Рекламата ли? — Гласът му беше ледено-студен.

            — Ами да. Още не са ме интервюирали от пресата. Очаквах да вдигна голяма шумотевица около себе си. Да ме отрупат после с работа. „Частен детектив предпочита да влезе в затвора, отколкото да издаде приятеля си.“

            Той се запъти към вратата, но спря и се обърна с ръка върху дръжката.

            — Вие сте ми забавен, Марлоу. В някои отношения сте направо дете. Вярно е, че сто милиона долара могат да вдигнат голям шум в пресата. Но те могат също така, ако се използуват разумно, да купят и голямо мълчание.

            Отвори вратата и излезе. После дойде заместник-шерифът и ме върна обратно в килия № 3, в криминалното отделение.

            — Предполагам, че щом Ендикът ще ви защитава, няма да останете дълго при нас — каза той любезно, като ме затваряше. Отговорих, че се надявам да е прав.

            9

            Заместник-шерифът, който застъпи на нощна смяна, беше едър рус мъжага с месести рамене и дружелюбна усмивка. Беше на средна възраст и отдавна бе надживял и жалост, и яд. Единствено искаше да изкара без проблеми полагаемите му се осем часа и от пръв поглед си личеше, че нищо не е в състояние да попречи на това му намерение.

            — Имате гостенин — съобщи той, като отключи вратата. — От прокуратурата. Не, спите, а?

            — Рано ми е. Колко е часът?

            — Десет и четиринадесет.

            Застана до вратата и огледа килията. Едното одеяло беше постлано върху долното легло, другото — сгънато вместо възглавница. В кофата за боклук имаше две използувани книжни кърпи, а върху ръба на умивалника — тънко руло тоалетна хартия. Той кимна одобрително.

            — Лични неща има ли тук?

            — Само аз.

            Той остави вратата на килията отворена. Тръгнахме по тихия коридор към асансьора и се спуснахме до регистратурата. До писалището стоеше един дебелак и пушеше с лула. Ноктите му бяха мръсни и миришеше на лошо.

            — Аз съм Спранклин от прокуратурата — заяви дебелакът с груб глас. — Мистър Гренц ви вика при себе си. — Посегна към задния си джоб и извади белезници. — Я да ги опитаме дали ще станат.

            Заместник-шерифът и чиновникът от регистратурата се захилиха — много им се видя забавно.

            — Какво става, Спранк, страх те е да не те цапардоса в асансьора ли?

            — Да ми е мирна главата — изръмжа той. — Един вече ми избяга. Направиха ме на нищо. Хайде да тръгваме.

            Чиновникът му подаде някакъв формуляр и той се разписа с голям замах.

            — Никога не рискувам излишно — продължи Спранклин. — Човек не знае на какво ще налети в този град.

            Патрулен полицай доведе един пиян с разкървавено ухо. Запътихме се към асансьора.

            — Загазил си го, момчето ми — обърна се към мен той, като се качвахме. — Здравата си го загазил. — Този факт, изглежда, му доставяше някакво неясно удоволствие. — В такъв град никак не е трудно да загази човек.

            Момчето, което управляваше асансьора, се обърна и ми намигна. Аз се ухилих.

            — И не се опитвай да вършиш глупости — сурово ме предупреди Спранклин. — Веднъж застрелях един. Искаше да ми избяга. После, ме направиха на нищо.

            — Какво ли не се случва във вашата работа.

            Той поразмисли.

            — Така е. От всяко положение те правят на нищо. Ужасен град. Никакво уважение към човека.

            Слязохме и минахме през двойната врата на прокуратурата. Телефонната централа беше изключена за през нощта — щифтовете стърчаха навън.

            В чакалнята нямаше никой. В някои от кабинетите още светеше. Спранклин отвори вратата на малка осветена стая, в която имаше бюро, шкаф за папки, един-два стола с твърди облегалки и набит мъж с квадратно чене и глупав поглед. Лицето му бе зачервено и в момента, в който влязохме, пъхна нещо в чекмеджето на бюрото.

            — Защо не почука? — изкрещя той на Спранклин.

            — Извинявайте, мистър Гренц — изломоти онзи. — Мислех си за затворника.

            И ме блъсна да вляза.

            — Да му сваля ли белезниците, мистър Гренц?

            — За какъв дявол си му ги сложил? — кисело попита Гренц и се загледа как Спранклин ги отключва. Ключът му беше закачен за ключодържател, голям колкото грейпфрут, и той доста се порови, докато го открие.

            — Хайде, изчезвай — изръмжа Гренц. — Чакай навън, за да го върнеш.

            — Дежурството ми свърши, мистър Гренц.

            — Дежурството ти ще свърши, когато аз кажа.

            Спранклин почервеня и изнесе дебелия си задник от стаята. Гренц гледаше ядно подире му, а когато вратата се затвори, прехвърли същия поглед върху мен. Придърпах си един стол и седнах.

            — Не съм ти казал да седнеш! — излая Гренц. Бръкнах в джоба си, извадих една цигара и я пъхнах в устата си.

            — И не съм ти разрешил да пушиш! — ревна Гренц.

            — В килията може да се пуши, защо не и тук?

            — Защото това е моят кабинет. Тук аз определям какво може и какво не може.

            От другата страна на бюрото остро ме лъхна на уиски.

            — Спокойно си допийте. Тъкмо ще се поуспокоите. Май ви пресякохме глътката.

            Той рязко се облегна назад. Лицето му стана мораво. Драснах клечка кибрит и запалих цигарата си.

            След продължителна пауза Гренц се обади:

            — Добре, умнико. Ти си бил голям инат значи? Да ти кажа ли нещо? Тук влизат всякакви по размер — и форма. Но излизат само с един размер — малки, и с една форма — превити на две.

            — За какво ме извикахте, мистър Гренц? И не се смущавайте от мен, дръпнете си една глътка от бутилката. Аз също бих си пийнал, ако бях уморен, изнервен и капнал от работа.

            — Изглежда, че положението, в което се намираш, много-много не те смущава.

            — Не смятам, че съм в някакво особено положение.

            — Ще видим тази работа. Междувременно искам от теб много пълни показания. — Той щракна с пръсти към магнетофона, инсталиран на поставка до бюрото му. — Сега ще ги запишем, а утре ще ги снемат от лентата. Ако шефът е доволен от показанията, може и да те освободи, при положение, че не напускаш града. Хайде да започваме.

            Той включи магнетофона. Гласът му беше студен, решителен и неприятен, доколкото можеше да го докара. Дясната му ръка обаче бавно се запромъква към чекмеджето. Беше още прекалено млад, за да има спукани капиляри на носа, но това не му пречеше да ги има, а и бялото на очите му имаше нездрав цвят.

            — Взе да ми писва вече — рекох.

            — Кое? — рязко попита той.

            — Писна ми от разни нищожества в разни нищожни канцеларийки да ми говорят глупости, които нищо не значат. Престоях петдесет и шест часа в углавното отделение и никой не се опита да ме мал-третира или да ми докаже колко е силен. Просто нямаше защо. Пазят го за случай на нужда. А как попаднах там? Защото ме подозират. Кажете ми сега, какво е това правосъдие, което позволява да хвърлят човека в затвора само защото някой полицай не е получил отговор на въпроса си? Какви са му уликите? Телефонен номер! И какво се мъчи да докаже, като ме пъха в затвора? Нищо, освен че има властта да го направи. А сега и вие се включвате в играта — искате да ми покажете каква голяма власт упражнявате в тази цигарена кутийка, която наричате свой кабинет. Пращате онзи нещастник да ме доведе посред нощ. Сигурно си мислите, че като съм бил насаме с мислите си петдесет и шест часа, мозъкът ми се е размекнал? Че ще заплача на рамото ви и ще ви помоля да ме погалите по главата, защото съм толкова самичък в големия лош затвор? Я недейте, Гренц. Пийнете си и станете човек. Готов съм да приема, че просто си вършите работата. Но свалете боксовите ръкавици, преди да започнем. Ако сте достатъчно силен, нямате нужда от тях, а ако ви трябват, значи не сте достатъчно силен да се справите с мен.

            Той седеше, слушаше и ме гледаше. После се усмихна кисело.

            — Хубава реч. А сега стига глупости и да пристъпим към показанията. Как предпочитате — да ви задавам конкретни въпроси или вие сам?

            — Все едно, че приказвах на птичките. Или на вятъра. Показания няма да има. Вие сте юрист и знаете, че не съм длъжен да ги дам.

            — Така е — хладно призна той. — Закона го знам. Знам и как работи полицията. Давам ти възможност да се отървеш. Ако не желаеш — твоя работа. Утре сутринта, в десет часа, ще те призова за предварителното разследване. Може да излезеш под гаранция, макар че ще се противопоставя, но дори и да стане, сумата ще бъде огромна. Това е един от начините, по който действуваме.

            Погледна някакъв лист на бюрото, прочете го и го обърна наопаки.

            — И какво ще е обвинението?

            — Параграф 32. Съучастие. За него дават до пет години.

            — Първо хванете Ленъкс — опитах аз почвата. Гренц ми готвеше нещо и аз долових това в маниера му. Не знаех какво, но явно ми готвеше нещо.

            Той се облегна назад, взе една химикалка и започна да я върти в ръцете си. После се усмихна. Играта му доставяше удоволствие.

            — За човек като Ленъкс е много трудно да се скрие, Марлоу. За повечето хора ни трябва снимка, при това хубава, ясна. Но не и за човек, на когото половината лице е в белези. Да не говорим за бялата коса, когато няма и тридесет и пет години. Имаме четирима очевидци, може би и повече.

            — Очевидци на какво? — В устата ми загорча като жлъчта, която усетих след удара на капитан Григориъс. Това ми напомни, че вратът ми е още подут и ме боли. Леко го разтрих.

            — Не ставай глупав, Марлоу. Един върховен съдия от Сан Диего и жена му случайно изпращали сина и снаха си на същия самолет. И четиримата видели Ленъкс, а жената на съдията видяла и колата, която го докарала, и кой го докарал. Нямаш никаква надежда.

            — Колко приятно? Как ги открихте?

            — Пуснахме специално съобщение по радиото и телевизията. Достатъчно беше само едно пълно описание на външния му вид. Съдията сам се обади.

            — Добре звучи — рекох безразлично. — Но това още не е достатъчно, Гренц. Трябва да го хванете и да докажете, че е извършил убийството. А след това трябва да докажете, че аз съм знаел за убийството.

            Той потропа с пръст по гърба на телеграмата.

            — Май наистина ще си пийна. Много взех да работя по нощите.

            Отвори чекмеджето, извади шишето заедно с малка чашка и ги сложи на бюрото. Напълни чашката догоре и я гаврътна на един дъх.

            — Така е по-добре. Далеч по-добре. Извинявай, че не мога да ти предложа, докато си под арест.

            Запуши шишето и го бутна настрана, но не много далеч.

            — Ах, да, спомена, че първо трябва да докажем нещо. Ами ако вече разполагаме с признания, приятелче? Тогава става лошо, нали?

            Малък, но много студен пръст бавно се разходи по целия ми гръбнак, сякаш пропълзя някакво ледено насекомо.

            — Че тогава за какво са ви моите показания? Той се ухили.

            — Обичаме всичко да ни е в ред. Ленъкс ще го докарат и ще го съдят. Затова ни трябват всякакви доказателства. Това, което искаме от теб, е нищо в сравнение с онова, от което ще ти разрешим да се измъкнеш — ако ни помогнеш, разбира се.

            Изгледах го втренчено. Той започна да си подрежда книжата. После се размърда на стола си, погледна към шишето и трябваше да употреби всичката сила на волята си, за да не посегне към него.

            — Може би искаш да чуеш цялото либрето — обади се внезапно Гренц и се изсмя фалшиво. — Моля, само за да ти докажа, че не се занасям.

            Посегнах към бюрото му и той помисли, че посягам към шишето. Сграбчи го и го пъхна пак в чекмеджето. А аз само исках да изгася цигарата си в пепелника. Облегнах се назад и запалих още една. Той бързо заразказва.

            — Ленъкс слязъл от самолета в Масатлан, град с около тридесет и пет хиляди жители и доста голямо летище. Изчезнал за два-три часа, след което един висок мъж с черна коса, мургава кожа и множество белези като от нож си купил билет за Тореон под името Силвано Родригес. Испанският му бил добър, но не достатъчно за човек с подобно име. Бил пре калено висок за мексиканец с такава тъмна кожа. Летецът съобщил данните му. Но полицията в Тореон реагирала много бавно. За мексиканските полицаи не може да се каже, че са бързи като светкавици. Най ги бива да застрелват на място. Докато се размърдат, нашият човек наел чартърен самолет и отлетял за едно малко планинско градче — Отатоклан. Летен курорт с езеро. Пилотът на чартърния самолет бил учил в Тексас за военен летец и говорел добре английски. Ленъкс се преструвал, че не разбира.

            — Ако това е бил Ленъкс — вмъкнах аз.

            — Почакай малко де. Ленъкс е бил, със сигурност. Та слязъл значи в Отатоклан и наел стая в хотела, този път като Марио де Серва. Носел пистолет „Маузер“, 7,65 — калибров, което за Мексико, разбира се, нищо не значи. Но пилотът нещо се усъмнил и подшушнал каквото трябва в местната полиция. И те взели да го следят. Свързали се с Мексико Сити и чак тогава се заели да действуват.

            Гренц вдигна една линийка и започна да се взира в нея — безсмислено действие, целящо единствено да не ме погледне.

            — Да — рекох аз. — Пилотът е излязъл голям умник. При това много почтен с клиентите си. Не я вярвам тази история.

            Той ме погледна изведнъж.

            — Искаме делото да мине бързо и да се пледира за непредумишлено убийство. Има някои аспекти, в които не искаме да задълбаваме. Семейството, както знаеш, е доста влиятелно.

            — Имате пред вид Харлан Потър. Той кимна.

            — Ако питаш мен, цялата тази работа хич не ми харесва. Спрингър можеше да изнесе страхотно представление. Тук има всичко: секс, скандал, пари, красива невярна жена, ранен през войната съпруг-герой — предполагам, че раните са му от това — абе какво да ти разправям, делото нямаше да слезе от първите страници седмици наред. Жълтата преса щеше да го изгълта като топъл хляб. А ние го потулихме. — Той сви рамене. — Но щом шефът нарежда — негова си работа. Е хайде, ще си получа ли показанията? — Гренц се обърна към магнетофона, който през цялото това време тихо бръмчеше до него със светнала лампичка.

            — Изключете го — отвърнах.

            Той се завъртя и ме изгледа злобно.

            — Значи ти харесва в затвора?

            — Не е лошо. Обществото не е отбрано, но и аз нямам претенции. Бъдете разумен, Гренц. Искате да стана издайник. Може да съм инат, може да съм сантиментален, но съм и практичен. Да предположим, че ви се наложи да наемете частен детектив — добре, добре, знам колко ви е неприятна подобна мисъл, — но да предположим, че изпаднете в ситуация, в която нямате друг изход. Ще наемете ли някой, който е издал приятеля си?

            Той ме загледа с омраза.

            — И още нещо. Не ви ли прави впечатление, че тактиката на Ленъкс при бягството му е някак си прекалено прозрачна? Ако е искал да го хванат, не е трябвало да си прави толкова труд. А ако не е искал, достатъчно е умен да не се прави на мексиканец в Мексико.

            — Какво искаш да кажеш? — Сега вече определено ми се озъби.

            — Искам да кажа, че твърде е възможно да ми разправяте врели-некипели, че не е имало никакъв Родригес с боядисана коса, никакъв Марио де Серва в Отатоклан и че знаете къде е Ленъкс, колкото знаете къде пиратът Черната Брада е заровил съкровището си.

            Той отново измъкна шишето. Сипа си в чашката и пак го изля в гърлото си наведнъж. После бавно се отпусна. Завъртя се на стола и изключи магнетофона.

            — С удоволствие бих те осъдил — процеди Гренц. — Ти си от онези умници, дето умирам от кеф да ми паднат в ръчичките. Тази история много дълго време ще виси над главата ти като дамоклев меч, хитрецо. Ще се разхождаш с нея, ще се храниш с нея и ще спиш с нея. А следващия път, щом стъпиш накриво, ще я използуваме и ще те разпердушиним. Сега трябва да направя нещо, от което ми се повдига.

            Той опипа с пръсти бюрото си, взе листа, обърна го обратно и се разписа. Винаги се познава кога човек се подписва. Ръката му се движи по-особено. После стана, заобиколи бюрото, разтвори широко вратата на кибритената си кутийка и изрева на Спранклин да влезе. Дебелакът дотърча заедно с миризмата си на пот. Гренц му подаде листа.

            — Подписах заповедта ти за освобождаване — обърна се той към мен. — Аз съм държавен служител и понякога задълженията ми са крайно противни. А желаеш ли да разбереш защо я подписах?

            Изправих се.

            — Ако много държите да ми го кажете.

            — Защото делото Ленъкс е закрито, господине. Няма такова дело. Написал днес следобед в хотелската си стая пълни признания и се застрелял. В Отатоклан, както вече ти казах.

            Стоях, гледах и нищо не виждах. С крайчеца на окото си забелязах как Гренц направи крачка назад, сякаш го беше страх да не го ударя. Изглежда, че видът ми в този момент е бил страшен. В следващата секунда вече седеше зад бюрото си, а Спранклин ме бе сграбчил за ръката.

            — Хайде, мърдай — каза той жално. — Човек трябва от време на време да се прибира при семейството си.

            Излязох с него и затворих вратата. Затворих я тихо, сякаш някой току-що бе умрял вътре.

            10

            Извадих от джоба си второто копие на описа на личните ми вещи, подадох го и се разписах на първото. Напъхах си нещата обратно по джобовете. В дъното до бюрото на регистрацията седеше сгърбен някакъв човек. Когато се запътих към вратата, той се изправи и ме заговори. Беше дълъг около един и деветдесет и слаб като глист.

            — Да ви закарам ли до вас?

            Мътната светлина го правеше да изглежда като младолик старец, изморен и скептичен, но нямаше вид на мошеник.

            — Колко ще ми струва?

            — Гратис. Аз съм Лони Морган, репортер от „Джърнал“.

            — А, отразявате значи новините от полицията?

            — Само за тази седмица. Иначе съм прикрепен към кметството.

            Излязохме и потърсихме колата му на паркинга. Погледнах към небето. Имаше звезди и светлината им ми се стори ослепителна. Нощта бе прохладна и приятна. Поех си дълбоко въздух. После се качих в колата и потеглихме.

            — Живея чак на Лоръл Каньон. Затова можете да ме оставите някъде по пътя.

            — Когато е да ви приберат, идват с кола, но как ще се върнете после, хич не ги интересува. Това дело ми е интересно, по един такъв нездрав начин.

            — Оказа се, че няма да има дело. Тери Ленъкс се е застрелял днес следобед. Поне така разправят.

            — Колко удобно — забеляза Лони Морган, загледан напред. Колата му тихо се носеше по утихналите улици. — Сега още по-лесно ще си построят стената.

            — Каква стена?

            — Някой издига стена около делото Ленъкс, Марлоу. Достатъчно сте умен, за да го забележите и вие. Изобщо не се вдигна шумът, който заслужаваше. Прокурорът замина тази вечер за Вашингтон. На някаква сесия. Напусна града по средата на най-сладкото дело, което щеше да му направи реклама за години наред. Защо?

            — Мен не ме питайте. Аз бях прибран на топло.

            — Защото някой му е намазал достатъчно ръката. Нямам предвид най-просташкото — пачка банкноти, но са му обещали нещо голямо, а в това дело само един човек е в състояние да направи това. Бащата на момичето.

            Облегнах си главата в ъгъла.

            — Не ми звучи много правдоподобно. А пресата? Харлан Потър е собственик на няколко вестника, ами другите?

            Той ми хвърли развеселен поглед и отново се съсредоточи в шофирането.

            — Работил ли сте като репортер?

            — Не.

            — Вестниците се притежават и издават от богати хора. А те всички членуват в един и същ клуб. Конкуренция съществува, и то много остра, за тираж, пикантни заглавия, големи новини. Но само дотолкова, доколкото това не засяга авторитета и общественото положение на собствениците. В случай на нещо такова веднага спускат похлупака. А делото Ленъкс, момчето ми, вече е под похлупак. Ако го бяха раздухали, както си му е редът, щеше страхотно да надуе тиражите. В него има всичко необходимо. Процесът щеше да привлече журналисти от цялата страна. А ето че процес няма да има. Защото Ленъкс взел, че излязъл от играта, преди тя да е започнала. Както ви споменах вече — по един много услужлив за Харлан Потър и семейството му начин.

            Изправих се и го загледах.

            — Нима намеквате, че самоубийството е скалъпено?

            Той сви саркастично устни.

            — Възможно е някой да му е помогнал да се самоубие. Например ако се е поопънал при арестуването. Мексиканските полицаи много ги сърбят пръстите на спусъка. Ако сте съгласен на малък облог, бас държа, че никой не е преброил дупките от куршумите.

            — Мисля, че грешите. Познавах Тери Ленъкс доста добре. Той отдавна се бе отписал. Ако го бяха докарали жив, щеше с готовност да им играе по свирката. Адвокатът му можеше да пледира непредумишлено убийство.

            Лони Морган поклати глава. Знаех какво щеше да каже и той го каза:

            — Изключено. Ако я беше застрелял или й беше пръснал черепа, имаше някакви шансове. Но тя е убита по изключително жесток начин. Лицето й е на кайма. Най-много убийство в нетрезво състояние, но и това трудно щеше да мине.

            — Може би сте прав. Той отново ме погледна.

            — Казвате, че сте го познавали. Как ви се струва цялата тази история?

            — Изморен съм. Просто не съм в състояние да мисля.

            Дълго мълчахме. После Лони Морган тихо се обади:

            — Ако бях някой умен човек, а не жалък драскач, щях да си помисля, че той изобщо не я е убил.

            — Интересна мисъл.

            Той забучи цигара в устата си, драсна клечка в таблото на колата и запуши мълчаливо, с намръщено лице. Стигнахме Лоръл Каньон и аз му посочих къде да свие от булеварда и къде да хване за моята улица. Колата се изкачи по хълма и спря точно пред моите стълби от секвоя. Слязох.

            — Благодаря ви, Морган. Какво ще кажете за една чашка?

            — Друг път ще се възползувам от поканата. Сега сигурно предпочитате да останете сам.

            — Имам време да стоя сам. Даже прекалено.

            — Трябва да се сбогувате с приятеля си. Явно ви е бил близък приятел, щом заради него сте се оставили да ви пъхнат в дранголника.

            — Кой казва? — Той се усмихна едва-едва.

            — Това, че не мога да го напиша във вестника, не значи, че не съм наясно. Хайде довиждане. Пак ще се видим.

            Затворих вратата на колата. Той обърна и се спусна надолу по хълма. Изпратих го с поглед, докато светлините на стоповете му изчезнаха зад ъгъла, изкачих се по стъпалата, прибрах вестниците, отключих и влязох в празната къща. Светнах всички лампи и отворих прозорците. Беше доста задушно.

            Направих си кафе, изпих го и извадих петте стотачки от буркана. Бяха навити на руло и пъхнати в самото кафе. Разходих се напред-назад с чашата в ръка, пуснах телевизора, изключих го, седнах, станах, пак седнах. Изчетох вестниците, насъбрали се през тези дни отпред, на площадката. Случаят Ленъкс бе започнал с големи букви, но този ден вече бе отишъл на заден план. Имаше снимка на Силвия, но нито една на Тери. Имаше и моя моментална снимка, за която дори не знаех, че съществува. „Частен детектив от Лос Анджелиз задържан за разпит.“ Имаше и голяма снимка на къщата на семейство Ленъкс в Енсино. Беше в псевдоанглийски стил, с островърх покрив и само измиването на прозорците й едва ли струваше по-малко от сто долара. Построена беше на леко възвишение и заобиколена с десетина декара земя, което е много за района на Лос Анджилиз. Имаше снимка и на къщата за гости — миниатюрно копие на голямата къща, заобиколена от дървета. И двете снимки очевидно бяха правени от разстояние, а после увеличени и ретуширани. Нямаше снимка на „стаята на смъртта“, както я бяха кръстили вестниците.

            Всичко това вече го бях видял в затвора, но сега го четях и изучавах с други очи. Не научих нищо повече от факта, че е било убито богато красиво момиче и че пресата не е била допусната. Значи влиянието на бащата е било задействувано много отрано. Драскачите, специализирали се по убийствата, сигурно са скърцали със зъби, и то напразно. Всичко се връзваше. Ако Тери е разговарял с тъста си през нощта на убийството, около имението вече е имало десетина пазачи още преди да бъде известена полицията.

            Но едно нещо никак не се връзваше: начинът, по който бе убита. Никой не можеше да ме убеди, че това бе работа на Тери.

            Загасих лампите и седнах до отворения прозорец. Един присмехулник изчурулика няколко пъти в храста и възхитен от изпълнението си, се прибра да спи. Засърбя ме вратът, така че се избръснах, взех един душ, легнах по гръб и се заослушвах, сякаш очаквах някакъв глас от далечината — спокоен и разсъдлив, който да ми обясни всичко. Не го чух и знаех, че няма да го чуя. Никой не можеше да ми обясни случая Ленъкс. А и нямаше нужда от обяснение. Убиецът си бе признал и беше мъртъв. Нямаше да има дори разследване на причините за смъртта.

            Както бе отбелязал Лони Морган от „Джърнал“ — много услужлива работа. Тери Ленъкс убил жена си и туйто. За какво да го съдим — ще изплуват много неприятни подробности. А ако не я е убил — също няма какво да се прави. Мъртвият е най-добрата изкупителна жертва. Защото нищо не може да опровергае.

            11

            На другата сутрин пак се избръснах, облякох се, слязох както винаги с колата в града, паркирах на обичайното си място и ако пазачът на паркинга знаеше, че вече съм известна личност, с нищо не се издаде. Качих се горе, прекосих коридора и извадих ключа от джоба си. Някакъв тип с мазен вид се беше подпрял на стената и ме наблюдаваше.

            — Ти ли си Марлоу?

            — Е, та?

            — Чакай тук. Един човек иска да говори с теб. Той отлепи гърба си от стената и бавно, лениво се повлече към изхода.

            Влязох в кабинета си и вдигнах пощата от пода. Върху бюрото имаше още писма, сложени там от чистачката. Разтворих прозорците и започнах да отварям пликовете, като изхвърлях в кошчето ненужното, или с други думи, всичко. Включих звънеца към другата врата, натъпках си лулата, запалих я и седнах да чакам някой да изпищи за моята помощ.

            Взех да си мисля за Тери Ленъкс, но някак си отвлечено. Той вече отстъпваше на заден план — с бялата си коса, нашареното от белези лице, със своята слабохарактерност, чар и особен вид гордост. Нито го осъждах, нито го анализирах, така както и никога не го попитах къде са го ранили или как изобщо се е оженил за момиче като Силвия. Като запознанство на параход по време на дълго плаване — сприятелявате се с някого, но не го опознавате. И Тери си отиде също като такъв познат, с когото си казвате довиждане на пристанището, обещавате си да поддържате връзка, но знаете, че нито вие ще го потърсите, нито той вас. Най-вероятно е никога повече да не го срещнете, а ако това все пак стане — ще ви се види съвсем друг човек и срещата ще мине като между членове на един и същ клуб: Как вървят работите? Горе-долу. Добре изглеждате. Вие също. А не, аз много напълнях. Абе то всички взехме да пълнеем. Спомняте ли си колко беше хубаво на „Фракония“ (или някой друг параход)? Ами да, чудно беше.

            Глупости, чудно. Пукахте от скука. Заговорихте го само защото нямаше с кой друг да си размените дума. Дали и при нас с Тери не беше така? Не, не съвсем. Част от него ми принадлежеше. Бях вложил в него време, пари и три дни в дранголника, да не говорим за юмрука в ченето и удара във врата, за който си спомнях при всяко преглъщане. А сега беше мъртъв и дори не можех да му върна петстотинте долара. Това ме дразнеше. Дребните неща винаги най-много дразнят.

            Звънецът на вратата и телефонът иззвъняха едновременно. Първо отговорих на телефона, защото другият звънец само ме известяваше, че някой е влязъл в кибритената кутийка, която ми служеше за чакалня.

            — Мистър Марлоу? С вас ще говори мистър Ендикът. Един момент, моля.

            После се обади и самият той:

            — На телефона Сюъл Ендикът — сякаш не знаеше, че секретарката му вече ме бе информирала.

            — Добро утро, мистър Ендикът.

            — Радвам се, че са ви освободили. Идеята ви да не оказвате съпротива май излезе доста добра.

            — Не беше идея, а чисто и просто инат.

            — Предполагам, че повече нищо няма да се чуе за това дело, но ако имате нужда от помощ, обадете ми се веднага.

            — Едва ли ще ми се наложи. Нали е мъртъв. Бая зор ще видят, докато докажат, че изобщо някога съм го виждал. А после трябва да докажат, че съм знаел за извършеното. След което трябва да докажат, че е извършил престъплението или че е бягал от закона.

            Ендикът се изкашля.

            — Може би — започна той внимателно — не са ви казали, че е оставил пълни признания.

            — Казаха ми, мистър Ендикът. Но вие сте адвокат и ги разбирате тези работи. Първо трябва да докажат, струва ми се, че признанията не са фалшиви и съдържат само истината, нали така?

            — Страхувам се, че нямам време за правни дискусии — рязко ми отвърна той. — Трябва да летя за Мексико с една доста тъжна задача. Предполагам, че се досещате.

            — Аха. Зависи кого представлявате. Не забравяйте, че не ми го казахте.

            — Не съм забравил. Довиждане, Марлоу. Предложението ми за помощ още важи. Но искам да ви предложа един съвет. Не бъдете прекалено уверен, че опасността ви е отминала. Работата, с която се занимавате, ви поставя в доста уязвимо положение.

            И затвори. Аз внимателно върнах слушалката на мястото й. Останах за миг така, с ръка на телефона, намръщен. После заличих гримасата от лицето си и станах да отворя вратата към чакалнята.

            До прозореца седеше някакъв мъж и разлистваше списание. Беше облечен в синкавосив костюм на почти незабележимо бледосиньо каре. Кръстосаните му един връз друг крака бяха обути с меки мокасини, удобни като гуменки. От джобчето му се подаваше сгъната на четири бяла кърпичка, а зад нея бяха пъхнати слънчеви очила. Косата му бе гъста, черна и къдрава. Много тъмен загар. Вдигна към мен бляскави като на птичка очи и се усмихна под тънките си мустачки. Тъмнокафявата му връзка бе завързана на предизвикателна фльонга върху искрящо бяла риза.

            Той захвърли списанието настрана.

            — Тъкмо четях за Костело. Излиза, че знаели всичко за него. Колкото аз знам всичко за Хубавата Елена.

            — Какво ви води при мен? Той ме огледа, без да бърза.

            — Тарзан яхнал тротонетка.

            — Кой?

            — Ти, Марлоу. Тарзан на тротонетка. Много ли те млатиха?

            — Не особено. А вас какво ви засяга?

            — След като Олбрайт разговаря с Григориъс?

            — Не, не беше след това. Той кимна.

            — Ама и тебе си те бива — да накараш Олбрайт да пусне тежка артилерия срещу онзи лигльо.

            — Попитах ви вече какво ви засяга. Между другото не познавам съдията Олбрайт и не съм го молил за нищо. А и защо ще си мръдне пръста за мен?

            Той ме изгледа мрачно. Надигна се бавно, гъвкав като пантера. Прекоси стаята и хвърли поглед към кабинета ми. Кимна ми да го последвам и влезе. Беше от хората, които навсякъде са като у дома си. Застана до бюрото и заоглежда стаята. Беше му забавно.

            — Дребна риба си ти. Много дребна. Минах зад бюрото си, седнах и зачаках.

            — Колко печелиш на месец, Марлоу? Не му отговорих и запалих една лула.

            — Както гледам, най-много петдесет и седем долара.

            Хвърлих изгорялата клечка в пепелника и запуфках дима.

            — Ти си един пъзльо, Марлоу. Играеш много на дребно. Толкова си нищожен, че се виждаш само през лупа.

            Нищо не казах.

            — И чувствата ти едни никакви, всичко ти е никакво. Пишеш се приятел с някого, пиете веднъж-дваж, разправяте си вицове, бутваш му два долара, като закъса, и вече го зяпаш в устата. Като някой гимназист, дето е чел „Граф Монте Кристо“. Нито ти стиска, нито акъл имаш, нито връзки, нито ги умееш нещата. Само се пъчиш и си мислиш, че много ще уплашиш някого. Тарзан на тротонетка. — Усмихна се уморено. — За мен ти си едно голямо нищо.

            Пресегна се през бюрото и ме забърса през лицето с опакото на ръката си небрежно и презрително, без намерението да ми причини болка, със същата снизходителна усмивчица на лицето си. Като видя, че дори не мигнах, бавно се отпусна в стола, облегна лакът на бюрото и подпря глава на мургавата си ръка. Птичите му очички ме гледаха ясно, безизразно.

            — Знаеш ли кой съм, нищожество?

            — Името ти е Менендес. Наричат те Менди. Подвизаваш се на главната улица.

            — Брей! А как се издигнах, знаеш ли?

            — Не, не знам. Предполагам, че си започнал като сводник в публичен дом за мексиканци.

            Той извади от джоба си златна табакера и запали, кафява цигара със златна запалка. Издуха остър пушек и кимна. Остави табакерата върху бюрото и започна да я поглажда с върха на пръстите си.

            — Лош човек съм аз, Марлоу. Много пари печеля. Трябва да печеля, за да бутам на онези, на които трябва да бутам, за да печеля много пари, за да бутам на онези, на които трябва да бутам. Имам в Бел-Еър къща за деветдесет хиляди и вече съм дал повече от това, за да я стегна. Имам прелестна русокоса жена и две деца в частни училища. Жена ми има бижута за сто и петдесет хиляди и дрехи и кожи за още седемдесет и пет хиляди. Имам иконом, две камериерки, готвач, шофьор, без да броя горилите, които ме следват по петите. Където и да ида, посрещат ме с разтворени обятия. Дава ми се най-доброто — най-добрата храна, най-доброто питие, най-хубавите апартаменти в хотелите. Имам една „Бентли“, два „Кадилака“, един „Крайслер комби“ и спортна кола за сина ми. След година-две ще подаря и на дъщерята. А ти какво имаш?

            — Не е много. Тази година имам на разположение цяла къща.

            — А жена?

            — Сам съм. Освен това имам всичко, което виждаш тук, плюс хиляда и двеста долара в банката и облигации за няколко хиляди. Този отговор задоволява ли те?

            — Колко си спечелил най-много от едно дело?

            — Петдесет и осем.

            — Боже мой, колко ниско може да падне човек!

            — Стига си плямпал, ами казвай за какво си дошъл.

            Той изгаси недопушената цигара и веднага запали друга. Облегна се назад. Помръдна презрително устни.

            — Седяхме трима в една дупка и папкахме — започна той. — Наоколо голям сняг, голям студ. Ядяхме направо от консервните кутии. Студена храна. Около нас се пръскаха снаряди, но повече падаха мини. Бяхме посинели от студ, ама буквално сини — Ранди Стар, аз и въпросният Тери Ленъкс. По едно време някакъв снаряд се цопна точна между нас и неизвестно защо, не избухна. Немците ги биваше по номерата. Чувството им за хумор беше много шантаво. Тъкмо решиш, че ти се е разминало, и той вземе, та избухне. Тери го сграбчи и изхвърча от дупката, преди още Ранди и аз да дойдем на себе си. Ама изхвърча, ти казвам — както си беше при нас и вече го нямаше. Хвърли се по очи, запрати снаряда далеч от себе си и той избухна още във въздуха. По-голямата част над главата му, а едно парче отнесе половината му лице. Веднага след това немците се вдигнаха в атака и настъпи голяма бъркотия. — Менендес млъкна и пак ми метна един от бляскавите си безизразни погледи.

            — Благодаря за информацията — обадих се аз.

            — Ти, Марлоу, носиш майтап. Бива си те. Ние двамата с Ранди си поговорихме след това и стигнахме до извода, че от всичко, през което мина Тери, човек направо може да откачи. Дълго време го мислехме за умрял, но се оказа, че не е. Немците го пипнали. Около година и половина го обработвали. Здравата го обработили, и то много болезнено. Доста пари ни струваше да разберем това и още повече — да го открием. Но ние много добре припечелихме след войната от търговия на черно, така че можехме да си го позволим. А от това, че ни спаси живота, Тери спечели половин ново лице, бяла коса и разбити нерви. После взел да пие, от време на време го прибирали в пандиза, с една дума, почнал да затъва. Нещо го гнетяло, но така и не разбрахме какво. И изведнъж се ожени за богата дама и кой като него. После се развежда, отново изпада, пак се оженва за нея, тя умира. А ние с Ранди с нищо не можем да му помогнем. Той не търси помощ от нас, като изключим краткотрайната работа в Лас Вегас. И когато закъсва истински, не идва при нас, а отива при едно нищожество като теб — човек, с когото ченгетата могат да правят каквото си поискат. А после и той умира, без да ни каже сбогом и без да ни даде възможност да му се отплатим. Аз можех да го измъкна от страната по-бързо, отколкото професионален картоиграч разбърква картите. Но той дошъл при теб да ти плаче на рамото. А това ме нервира. Едно нищожество, с което ченгетата правят каквото си искат.

            — Те могат с всеки да правят каквото си искат. А ти какво искаш сега от мен?

            — Просто не се натягай — натърти Менендес.

            — За какво?

            — Да припечелиш от шумотевицата около делото Ленъкс. То е приключило, каквото било, било. Тери е мъртъв и не желаем повече да го безпокоят. Достатъчно се намъчи.

            — Брей, колко чувствителен бандит! Това направо ме убива!

            — Внимавай какво говориш, нищожество. Мери си думите. Менди Менендес не убеждава, а направо заповядва. Затова намери друг начин да припечелиш. Ясно ли е?

            Той стана. Аудиенцията бе приключила. Взе ръкавиците си от белоснежна кожа. Сякаш никога не бяха носени. Голямо конте бил този Менендес. И голям мръсник.

            — Нито съм жаден за слава — отвърнах, — нито някой ми е предлагал пари. Защо да ми ги предлагат и за какво?

            — Я не ме будалкай, Марлоу. Не си стоял три дни в пандиза само защото си голям сладур. Платили са ти. Не казвам кой, но се досещам. А онзи, когото имам пред вид, го бие парата. Делото Ленъкс е приключено и ще остане приключено дори ако… — той млъкна внезапно и плесна с ръкавиците по ръба на бюрото.

            — Дори ако Тери не я е убил — довърших аз. Изненадата му беше едва доловима, като златото във венчална халка за фиктивен брак.

            — Бих искал да ти повярвам, нищожество. Но няма начин да е така. А дори и да си прав, ако Тери е искал така да бъде — значи така ще остане.

            Замълчах си. След миг той бавно се усмихна.

            — Тарзан на тротонетка — изговори провлечено. — Пусна ме тук да го тъпча, както си ща. Наемат го за пет пари и правят с него каквото си поискат. Нито кинти, нито семейство, нито бъдеще, нито нищо. Е хайде, нищожество, много ти здраве.

            Седях със стиснати зъби, загледан в блясъка на златната му табакера върху бюрото. Чувствувах се стар и уморен. Бавно се надигнах и посегнах към табакерата.

            — Забрави си това — казах и заобиколих бюрото.

            — Имам още пет-шест такива — отвърна той насмешливо.

            Приближих се до него и му я подадох. Ръката му небрежно посегна да я прибере.

            — Какво ще кажеш за пет-шест от тия? — попитах аз и го ритнах с всички сили в корема.

            Той изстена и се преви на две. Табакерата издрънча на пода. Политна към стената, а ръцете му конвулсивно се размахаха напред-назад. Въздухът свиреше в трахеята му, мъчеше се да стигне до белите дробове. Целият се окъпа в пот. Бавно и с нечовешко усилие се изправи, и ето че отново застанахме лице срещу лице. Протегнах ръка и го потупах по бузата. Той не помръдна. Най-после докара нещо като усмивка върху мургавото си лице.

            — Не съм го очаквал това от тебе.

            — Следващия път си носи пистолет… или не ме наричай нищожество.

            — Аз си имам човек, който ми носи пистолета.

            — Вземи го със себе си. Ще ти потрябва.

            — Ти, Марлоу, много бавно се ядосваш. Подритнах златната табакера с крак, наведох се, вдигнах я и му я подадох. Той я пусна в джоба си.

            — Не можах да те разбера отначало що за птица си — казах аз. — Защо си правиш труда да идваш тук и да издевателствуваш над мен. После ми стана скучно. Вие, гангстерите, по начало работите скучно. Все едно, че играете карти само с аса. Хем имате всичко, хем нищо. Стоите и се любувате на себе си. Нищо чудно, че Тери не ви е потърсил помощта. Сигурно е имал чувството, че ще заеме пари от проститутка.

            Той притисна едва-едва стомаха си, само с два пръста.

            — Не биваше да го казваш това, последното, нищожество. И внимавай друг път да не изтървеш нещо в повече.

            Отиде до вратата и я отвори. Телохранителят му се отлепи от отсрещната стена и се обърна. Менендес му кимна с глава. Той влезе в кабинета и ме огледа от главата до петите напълно безизразно.

            — Хубаво го огледай, Чик — рече Менендес. — Запомни го добре, за всеки случай. Един ден може и да се срещнете.

            — Вече го видях, шефе — отвърна мазният тип, без да мърда устни, както е прието в неговите среди. — Няма да имам грижи с него.

            — Само не му давай да те удря в корема — добави Менендес с кисела усмивка. — Дясното му кроше не е милувка.

            Телохранителят му се изсмя презрително.

            — Чак толкова наблизо няма да го допусна.

            — Е хайде, довиждане, нищожество — каза Менендес и излезе.

            — Пак ще се видим — хладно ми обеща телохранителят. — Името ми е Чик Агостино. Надявам се да ме познаеш.

            — Колкото вчерашния вестник — отвърнах. — Напомни ми, да не те настъпя по физиономията.

            Той стисна челюсти, рязко се обърна и последва шефа си.

            Пневматичният механизъм бавно затвори вратата. Ослушах се, но не чух стъпките им по коридора. Ходеха тихо като котки. За всеки случай след минута открехнах вратата, и надникнах навън. Коридорът беше празен.

            Върнах се, седнах зад бюрото и известно време размишлявах защо един важен местен гангстер като Менендес е преценил, че си струва да дойде лично в кантората да ме предупреди да стоя настрана, и то само минута след като получих същото, макар и изразено по друг начин, предупреждение от Сюъл Ендикът.

            Нищо ие измислих, затова реших да действувам. Вдигнах телефона и дадох поръчка за клуб „Костенурката“ в Лас Вегас. Филип Марлоу желае да разговаря лично с мистър Ранди Стар. Нищо не стана.

            Мистър Стар не бил в града, желая ли да говоря с някой друг? Не желая. Пък и със Стар кой знае колко не ми се приказваше. Идеята ми беше мимолетна прищявка. Стар бе прекалено далече, за да представлява опасност.

            После три дни — нищо. Никой не ме удари, не ме застреля, не ме предупреди по телефона да не се меся. Никой не нае услугите ми да открия забягнала дъщеря, прегрешила съпруга, изгубена огърлица, липсващо завещание. Седях и зяпах стената отсреща. Делото Ленъкс умря също така внезапно, както се роди. Имаше кратко допитване, на което не ме призоваха. Проведе се в много неудобно време, без предварително съобщение и без съдебни заседатели. Следователят сам произнесъл решението на съда, което гласеше, че смъртта на Силвия Потър Уестърхайм ди Джорджо Ленъкс настъпила в резултат на предумишлено убийство от страна на съпруга й Терънс Уилям Ленъкс, който след това починал извън областта под юрисдикцията на следователя. Предполага се, че самопризнанието е било прочетено, за да се документира. Предполага се също така, че е било достатъчно достоверно, за да задоволи следователя.

            Разрешиха тялото да се погребе. Откараха го със самолет на север и го положиха в семейната гробница. Пресата не бе поканена. Никой не даде интервю, най-малко мистър Харлан Потър, който никога не даваше интервюта. Да се срещне човек с него — беше също тъй трудно, както и с Далай Лама. Животът на притежаващите сто милиона долара е по-особен, скрит зад параван от слуги, телохранители, секретари, адвокати, послушни служители. Предполага се, че ядат, спят, подстригват се, обличат се. Но никой не знае със сигурност. Всичко, което четем или слушаме за тях, е минало през филтъра на тайфата от служители, осъществяващи връзката с печата, на които се плащат огромни пари, за да създадат исканата от тях приемлива личност — нещо просто, чисто и остро като стерилизирана спринцовка. Не е задължително образът да отговаря на истината. Трябва само да не влиза в противоречие с фактите, които се знаят, а те се броят на пръсти.

            Късно следобед на третия ден звънна телефонът и ето че се обади някой си Хауард Спенсър, който бил представител на нюйоркското издателство, командирован за кратко време в Калифорния. Имал малък проблем и би искал да го обсъди с мен, затова, ако обичам, да се срещна с него в бара на хотел „Риц-Бевърли“ в единадесет часа сутринта на другия ден.

            Попитах го по какъв проблем.

            — Доста деликатен — отговори, — но напълно в рамките на приличието. Ако не се разберем, ще ви платя, естествено, за изгубеното време.

            — Благодаря, мистър Спенсър, но това е излишно. Кой ме препоръча на вниманието ви?

            — Един човек, който знае за вас, включително и за неотдавнашното ви спречкване със закона, мистър Марлоу. Бих казал, че именно то привлече вниманието ми. Моят проблем впрочем няма нищо общо с тази трагична история. Работата е там, че… но века обсъдим всичко на чашка, не по телефона.

            — Сигурен ли сте, че желаете да се доверите на човек, който е бил в пандиза?

            Той се засмя. И смехът, и гласът му бяха приятни. Говореше като нюйоркчанин, но без предвземки.

            — В моите очи, мистър Марлоу, това е препоръка. Но нека добавя — не фактът, че сте бил в пандиза, както се изразихте, а фактът, че сте изключително сдържан в приказките си, дори при упражнен натиск.

            Беше от хората, които говорят с много вмъкнати изречения, като роман от миналия век. Или поне по телефона.

            — Добре, мистър Спенсър. Ще дойда сутринта. Благодари и затвори. Попитах се кой ли може да ме е рекламирал. Реших, че по всяка вероятност Ендикът, и му звъннах да проверя. Но вече цяла седмица не е бил в града. Впрочем какво значение има. Дори в моята работа се случва някой клиент да остане доволен. А от работа имах нужда, защото бях останал без пари — или поне така си мислех, докато не се прибрах у дома и не намерих писмото с портрета на Мадисън*.

            [* Мадисън — президент на САЩ от 1801 до 1817 г. Б. пр.]

            12

            Намерих го в червено-бялата пощенска кутия с формата на къщичка за птици, която се намираше в долната част на стълбището. Кълвачът върху подвижния капак на кутията беше повдигнат — знак, че вътре има нещо, но аз въпреки това едва ли щях да проверя, защото никога не получавах писма на домашния си адрес. Но кълвачът бе изгубил върха на човката си — дървото бе прясно отчупено. Пак някое хлапе бе стреляло с въздушна пушка.

            Писмото имаше щемпъл Correo Aereo* и цял куп мексикански марки и надписи, които не бих разпознал, ако напоследък не бях мислил толкова много за Мексико. Не можах да разчета печата с датата. Беше ударен на ръка, а мастиленият тампон явно е бил засъхнал. Писмото беше дебело. Изкачих стъпалата и седнах в хола да го чета. Беше много тиха вечер. Възможно е писмото от мъртвец да пристига със собствената си тишина. Нямаше дата, нито обръщение.

            [* Correo Aereo (исп) — Въздушна поща. Б. пр.]

            „Седя до прозореца на втория етаж на не особено чист хотел в Отатоклан — малко планинско градче с езеро. Точно под прозореца ми има пощенска кутия, така че като пристигне мосото* с поръчаното от мен кафе, ще пусне това писмо, а преди да го пъхне в отвора, ще го вдигне високо, за да ми го покаже. След като направи това, ще получи от мен сто песос, което за него са страшно много пари.

            [* Mozo (исп) — келнер, прислужник. Б. пр.]

            Защо увъртам? Отвън стои един мургав тип с остри обувки и мръсна риза и не откъсва поглед от вратата на стаята ми. Нещо чака, не знам какво, но не ме пуска да изляза. Това обаче няма голямо значение, стига писмото ми да отпътува. Искам да получиш тези пари, защото не ми трябват, а местната жандармерия ще ги задигне. Не ти плащам за нищо с тях. Приеми ги като извинение за причинените главоболия и израз на уважение към един свестен човек. Както винаги, всичко оплесках, но пистолетът поне е в мен. Имам предчувствието, че по един въпрос вече си си съставил определено мнение. Можех да я убия и сигурно съм го направил, но никога по този начин. Такава свирепа жестокост не е в моя стил. Тъй че нещо тук не е в ред. Но това в същност няма никакво значение. Важното сега е да се избегне излишният и безполезен скандал. Баща й и сестра й нищо лошо не са ми направили. Те трябва да си живеят живота, докато моят ми е дошъл до гуша. Силвия не ме е правила на глупак, защото аз вече си бях такъв. Не мога да ти отговоря със сигурност на въпроса, защо се е оженила за мен. Сигурно прищявка. Но тя поне умря млада и красива. Казват, че похотта състарявала мъжа, а жената подмладявала. Какви ли не глупости разправят. Казват също, че богатите винаги се грижат добре за себе си и че в техния свят цари вечно лято. Живях сред тях и видях, че са отегчени самотни хора.

            Написах пълни признания. Малко ми е противно и доста ме е страх. За такива ситуации пише в книгите, но нищо от написаното не е вярно. Когато се случи с теб, когато ти остава единствено пистолетът в джоба и си притиснат в ъгъла на малък мръсен хотел в чужда страна и имаш един-единствен изход — вярвай ми, приятелю, в това няма нищо възвишено и драматично. Просто е гадно и гнусно и сиво и мрачно.

            Както и да е, забрави за мен. Но преди това изпий за мое здраве един «гимлет» в «При Виктор». И като си направиш следващия път кафе, налей ми чашка, сипи вътре малко уиски, запали ми една цигара и я сложи до чашката, А след това забрави всичко. Имаше Тери Ленъкс, вече го няма. Така че сбогом.

            На вратата се чука. Предполагам, че е мосото с кафето. Ако не е той, ще има малко стрелба. По принцип обичам мексиканците, но не и затворите им. Сбогом.

            Тери“

            Това бе всичко. Сгънах пак писмото и го пъхнах обратно в плика. Все пак е бил мосото. Иначе никога не бих получил писмото. Не и с портрета на Мадисън. Портретът на Мадисън е върху банкнота от 5000 долара.

            Тя лежеше пред мен на масата — зелена и нова-новеничка. За пръв път виждах такава. И много банкови служители не са виждали. Може би само хора като Ранди Стар и Менендес държат в себе си такива банкноти. Ако отидете в банката и поискате да ви дадат, няма да имат. Трябва да я поръчат от държавния резерв, а за това са необходими няколко дни. В цялата страна я има хиляда такива банкноти в обръщение, я няма. Моята имаше особено излъчване. Своя собствена слънчева светлина.

            Дълго седях и я гледах. Най-накрая я прибрах в папката с хартията за писма и отидох в кухнята да си сваря кафе. Направих всичко, както той искаше, а дали съм сантиментален, това си е моя работа. Налях две чаши, прибавих към неговата уиски и я сложих срещу мен, където седеше онази заран, последната. Запалих му и цигара и я поставих в пепелника до чашата. Гледах парата, която се издигаше над кафето, и тънката струйка дим от цигарата. Навън в храста се суетеше някаква птичка, цвърчете сама на себе си и от време на време припърхваше с криле.

            После кафето спря да вдига пара, цигарата престана да пуши и се превърна във фас на ръба на пепелника. Пуснах я в кофата за боклук под мивката. Излях кафето, измих чашата и я прибрах.

            И толкова. Не беше много за пет хиляди долара.

            После отидох на кино, на късна прожекция. Нищо не разбрах. Почти не виждах какво става на екрана. Само шум и лица в едър план. Като се прибрах, наредих на дъската за шах една безкрайно скучна партия по Рай Лопес, но и от нея нищо не разбрах. Затова си легнах.

            Ала не заспах. В три часа станах, взех да се разхождам напред-назад и си пуснах концерт за цигулка от Хачатурян, който ми звучеше като фабричен шум. Изругах на глас и спрях плочата.

            Безсънна нощ за мен е също такава рядкост, както и дебел раздавач. Ако не беше мистър Хауард Спенсър в „Риц-Бевърли“, щях да отворя едно шише и да се накъркам до безсъзнание Следващия път, като видя някой учтив пияница в „Ролс Ройс“, ще хукна да бягам в няколко посоки едновременно. Няма по-смъртоносен капан от собственоръчно поставения.

            13

            В единадесет часа вече седях в третото сепаре отдясно, като се влезе от ресторанта. Бях с гръб към стената и виждах кой влиза и излиза. Утрото беше ясно, без мъгла, даже без мараня и слънцето блестеше ослепително върху повърхността на плувния басейн, който започваше непосредствено зад стъклената стена на бара и стигаше чак до другия край на ресторанта. Едно момиче в бял бански от лъскава коприна и с умопомрачителна фигура се изкачваше по стълбата към трамплина. Бях вперил похотлив поглед в ивицата бяло между загорелите бедра и банския. После я изгубих от погледа си — скри я голямата козирка на покрива. Само миг след това тя се стрелна надолу — салто и половина. Пръските вода се издигнаха достатъчно високо, за да отразят слънцето и да образуват дъга, красива почти колкото момичето. След това то изкачи стълбичките, разкопча каишката на гумената шапка и тръсна изрусени коси. Приближи се, като въртеше задник, до малка бяла масичка и седна до един дърварин с бели памучни панталони, тъмни очила и толкова равен тен, че можеше да бъде единствено платеният от хотела спасител. Той се пресегна и я потупа по бедрото. Тя отвори уста колкото кофа и се засмя. С това интересът ми към нея приключи. Смеха й не чух, но дупката в лицето, когато разтвори уста, ми стигаше.

            Барът бе почти безлюден. През три сепарета от мен двама тарикати от Холивуд си пробутваха един на друг сценарии, а вместо пари размахваха и двете си ръце. Помежду им имаше телефон и през минута-две ту единият, ту другият се обаждаше да провери дали някому не е хрумнала страхотна идея. Бяха млади, мургави, енергични и жизнени. Физическите усилия, които влагаха в един телефонен разговор, биха ми стигнали да изкача на гръб дебел мъж по стълбите до четвъртия етаж. На едно от столчетата пред бара седеше тъжен мъж и приказваше нещо на бармана, а той бършеше чаша и го слушаше е онази изкуствена усмивка, която хората лепват на физиономията см, когато им иде да крещят. Клиентът бе на средна възраст, елегантен и пиян. Явно му се приказваше и нищо не би могло да му попречи дори и ако в същност не му се говореше. Беше учтив и дружелюбен и като го слушах, ми беше ясно, че въпреки сравнително членоразделната му реч още със ставането сутрин се хваща за шишето и го изпуска от ръце само когато заспи нощем. Щеше да си остане такъв до края на живота си, пък и това бе в същност животът му. Никога няма да разбереш как е изпаднал дотук, защото дори и да ти го разправи, то няма да е истината. В най-добрия случай ще чуеш изопачен спомен за истината така, както той вижда нещата. Във всеки тих бар на света има по един такъв тъжен мъж.

            Погледнах часовника си — могъщият книгоиздател закъсняваше вече с двадесет минути. Реших да чакам до половин час и тогава да си тръгна. Никога не бива да оставяш клиентът да ти диктува правилата. Ако може да прави с теб каквото си поиска, ще предположи, че и другите могат същото, а той не те наема за това. Пък и за момента не бях толкова зле с парите, че да позволя на някой тъпанар от източните щати да ме кара да чакам — някакъв си ръководен кадър с кабинет в ламперии на осемдесет и петия етаж, с безброй копчета, вътрешна телефонна централа и секретарка, облечена по последна мода, с големи, красиви, обещаващи очи. Такъв ти нарежда да се явиш точно в девет и ако не седиш тихо, с кротка усмивка, когато пристигне с два часа закъснение, ще припадне от възмущение и ще се наложи да почива пет седмици в Акапулко, докато се оправи.

            Старият келнер се плъзна покрай мен и хвърли дискретен поглед към разреденото ми уиски. Аз поклатих глава и той кимна с бялата си коса, но точно в този момент влезе жената мечта. За секунда ми се стори, че заведението затаи дъх, че тарикатите опряха да ръкомахат, а пияният на бара престана да ломоти — все едно, че диригентът чуква с палка по пулта, вдига ръце и ги задържа във въздуха.

            Беше стройна, доста висока, с бял ленен костюм и бяло шалче на черни точки около шията. Косата й бе златисторуса като на приказна фея. На главата си имаше малка шапчица и златистата й коса се гушеше в нея като птичка в гнездото си. Очите й бяха с цвят на метличина, много необикновен оттенък, а миглите й бяха дълги и малко прекалено светли. Тя отиде до отсрещната масичка, като си сваляше дългите бели ръкавици, а старият келнер вече бе издърпал масичката, както никой келнер никога няма да я издърпа за мен. Тя седна, пъхна ръкавиците си под каишката на чантичката и му благодари с такава мила, изумително чиста усмивка, че той едва не се парализира. После много тихо му каза нещо. Той забърза към бара, леко приведен напред, като човек, който има важна мисия в живота си.

            Аз я гледах като втрещен. Тя видя, че я зяпам. Едва-едва повдигна поглед и мен вече ме нямаше. Но където и да се намирах, дъхът ми бе спрял.

            Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и населението на Централна Африка, а пък по отношение на характера са меки като павета. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други — едри като статуи, които набързо те поставят на мястото ти с леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, дето те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увисва ти се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига, длан към челото си с такъв един безпомощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически — оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия.

            Или сърдечната, винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не й пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е в първокласно заведение с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, винаги са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо някой шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, болни от анемия — не смъртоносна, но все пак неизлечима. Те са много отпуснати, движат се като сенки, едва-едва отварят уста и не можеш ги разбра какво представляват, първо, защото не изпитваш никакво желание, и, второ, защото все четат я „Опустошената земя“*, я Данте, Кафка или Киркегард в оригинал. Такава една блондинка обожава музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви информира коя от шестте виоли изостава с четвърт такт. Тосканини също познавал, така че с нея стават двама.

            [* Поема от Т. С. Елиът (1888–1965). Б. пр.]

            И най-накрая има разкошни парчета като за изложба, които надживяват трима главатари на гангстерски шайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при разводите по милион на глава и накрая притежават бледорозова вила на Антилските острови, „Алфа-Ромео“ за градско ползуване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си.

            Мечтата на отсрещната маса не спадаше към нито един от изброените типове. Беше ми невъзможно да я класифицирам — неземна и чиста като планински поток, неуловима като цвета на водата му. Все още се блещех, когато чух до ухото си:

            — Извинявайте за закъснението. Ей това е виновно. Името ми е Хауард Спенсър, а вие, разбира се, сте Марлоу.

            Обърнах се и го погледнах. Беше на средна възраст, възпълен, облечен доста небрежно, но гладко избръснат, с грижливо сресана на тила рядка коса. Сакото му беше ярко, двуредно, каквито в Калифорния носят само дошлите от Бостън. Очилата му бяха без рамки и в момента потупваше една изтъркана чанта, която очевидно беше „това“.

            — Три чисто нови ръкописа за книги. Художествена литература. Неудобно е да ги изгубя, преди да съм имал възможността да ги отхвърля. — Той махна на стария келнер, който тъкмо бе сложил пред моята мечта висока чаша с нещо зелено. — Имам слабост към джин с портокалов сок. Глупаво питие, но какво да се прави. Да ви поръчам ли и на вас? Добре.

            Аз кимнах и старият келнер се понесе към бара. Посочих към чантата и попитах:

            — Откъде знаете, че ще ги отхвърлите?

            — Ако струваха нещо, нямаше да ми бъдат оставени в хотела лично от авторите. Някой нюйоркски агент щеше вече да ги е отмъкнал.

            — Тогава защо изобщо ги вземате?

            — Отчасти, за да не засегна хората, отчасти заради нищожната надежда да попадна на нещо, на което разчита всеки издател. Но най-вече — защото по коктейлите се запознавам с разни хора, някои от които се оказва, че са написали романи, и когато съм си пийнал порядъчно, ставам великодушен и любвеобилен и изявявам желание да прегледам нещо готово. Тогава романът се донася в хотела с такава главоломна бързина, че, щеш не щеш, трябва да го изчетеш. Но да не ви додявам с издателски проблеми.

            Келнерът донесе чашите. Спенсър сграбчи своята и отпи една огромна глътка. Не беше забелязал златното момиче на отсрещната маса. Цялото му внимание бе погълнато от мен.

            — Защо, това е част от работата ми — възразих аз. — От време на време и аз прочитам по някоя книга.

            — Един от най-големите ни автори живее тук — небрежно додаде той. — Може да сте чели нещо от него. Роджър Уейд.

            — Аха.

            — Явно не се интересувате от исторически романи — тъжно се усмихна той. — Но се продават като топъл хляб.

            — Не ме разбрахте, мистър Спенсър. Веднъж ми попадна негова книга. Голям боклук. Или не биваше да го казвам?

            Той се усмихна.

            — Не, защо, това е не само вашето мнение. Но важното е, че щом се появи в книжарниците, се разпродава. А на всеки издател му трябват поне двама такива, като имате пред вид колко скъп стана животът.

            Хвърлих поглед към златното момиче. Беше си изпила лимонадата и сега поглеждаше към миниатюрното си часовниче. Барът се бе позапълнил, но все още не беше шумно. Двамата тарикати още ръкомахаха, а самотният пияница вече си имаше двама другари. Погледнах отново към Хауард Спенсър.

            — Има ли нещо общо с проблема ви? — попитах. — Имам пред вид този Уейд.

            Той кимна. После много внимателно ме огледа.

            — Разкажете ми нещо за себе си, мистър Марлоу. Ако нямате нищо против, разбира се.

            — Какво да ви разкажа? Вече от доста време съм частен детектив. Сам съм, без семейство, наближавам средна възраст, не съм богат. Неведнъж съм бил в затвора и не се занимавам с бракоразводни дела. Обичам алкохола, шаха, жените и още едно-две неща. Полицията много-много не си пада по мен, но с един-двама от тях се разбирам добре. Тукашен съм, роден съм в Санта Роза, и двамата ми родители са починали, братя и сестри нямам и ако един ден ме претрепят в някоя тъмна уличка, а това може да се случи на всеки от моя бранш и на много хора с друга професия или изобщо без никаква професия, никой няма да заплаче за мен.

            — Разбирам, но това не беше съвсем отговор на въпроса ми.

            Допих джина с портокаловия сок. Не ми хареса.

            — Пропуснах нещо, мистър Спенсър. В джоба си имам портрет на Мадисън.

            — Портрет на Мадисън ли? Боя се, че не ви…

            — Банкнота от пет хиляди долара. Винаги я нося, за късмет.

            — Боже господи — прошепна той. — Но това е ужасно опасно.

            — Кой беше казал, че от определен момент нататък всички опасности са еднакви?

            — Мисля, че Уолтър Бейджхот. Но той имаше пред вид алпинистите. — Спенсър се усмихна. — Извинете, но книгоиздателят си е книгоиздател. Вие сте прав, Марлоу. Ще рискувам и ще ви се доверя. Ако не го направя, ще ме пратите по дяволите, нали?

            Аз също му се усмихнах. Той повика келнера и поръча още по едно.

            — Ето каква е работата — започна Спенсър, ка то внимателно подбираше думите си. — Имаме големи неприятности с Роджър Уейд. Напоследък взе да пише зле и зад това се крие нещо. Типична де пресия. Безумни пиянства и нервни кризи. От време на време изчезва по за няколко дни. Наскоро блъсна жена си по стълбите и я вкара в болницата с пет счупени ребра. В обикновения смисъл на думата отношенията им не куцат ни най-малко. Но като се напие, направо откача. — Спенсър се облегна назад и ме загледа мрачно. — Ние трябва да получим книгата му завършена. Много ни трябва. Донякъде от това зависи работата ми. Обаче искаме и нещо повече. Искаме да спасим един много способен автор, който обещава да напише по-хубави неща от досегашните. Но нещо не е наред. Сега, откакто съм тук, дори не пожела да се видим. Знам, че трябва да се обърна по-скоро към някой психиатър. Но мисиз Уейд не е съгласна. Тя е убедена, че той е напълно с всичкия си, но нещо го гнети. Например някой изнудвач. Те са женени от пет години. Може да има нещо в миналото му, от което да се бои. Може — това, разбира се, е само предположение, — може да е ударил човек с колата и да е избягал и някой случаен свидетел сега да го изнудва. Нямаме представа какво може да е. Но искаме да разберем. Готови сме да платим, за да оправим нещата. Ако работата се окаже медицински случай, няма какво да се прави. Ако не, тогава трябва да има някакъв отговор. А междувременно е необходимо да се погрижим за безопасността на мисиз Уейд. Той може да я убие следващия път. Всичко се случва.

            Поръчката пристигна. Не се докоснах до моята чаша и го наблюдавах как преполовява своята на един дъх. Запалих цигара и го загледах.

            — На вас не ви трябва детектив, а магьосник. Какво мога да направя? Как си ги представяте тези работи? Ако съм там, когато пак го прихване, и ако успея да се справя с него, има вероятност да го надвия и да го сложа да си легне. Но трябва да съм там. Шансът е едно на сто. Много добре знаете.

            — На ръст сте горе-долу еднакви, но вие сте в по-добра форма. Освен това можете да сте около него по всяко време.

            — Едва ли. Освен това пияниците са много коварни. Той ще изчака, когато ме няма, и тогава ще се развихри. А аз не мога да се цаня за медицинска сестра.

            — Медицинска сестра не може да ни свърши работа. Роджър Уейд няма никога да се съгласи. Той е просто едно талантливо момче, излязло от релсите. Прекалено много пари направи от глупостите, които написа. Но писането е единственото спасение за писателя. Тогава изплува всичко хубаво в него.

            — Добре, направо е чудесен и аз много го харесвам — уморено казах аз. — Но той е и много опасен. Явно си има някаква тайна и се опитва да я удави в алкохол. Това не е по моята част, мистър Спенсър.

            — Разбирам. — Той погледна часовника си, лицето му се сбръчка от тревога, което го състари и някак си смали. — Е, поне се помъчих да ви убедя.

            Спенсър посегна към натъпканата си чанта. Аз хвърлих поглед към златното момиче. Готвеше се да става. Беловласият келнер пърхаше около нея със сметката в ръка. Тя му даде някакви пари с една чудна усмивка и той засия, сякаш се бе ръкувал с дядо господ. Момичето начерви устните си, сложи белите ръкавици, а келнерът издърпа масичката едва ли не до средата на залата, да й направи място да мине.

            Погледнах към Спенсър. Той гледаше намръщено към празната чаша до ръба на масата. Чантата лежеше на коленете му.

            — Вижте какво — рекох. — Ще се срещна с този човек и ще го преценя, щом настоявате. Ще говоря и с жена му. Предполагам обаче, че ще ме изхвърли от къщата си.

            Един глас, но не на Спенсър се намеси:

            — Не, мистър Марлоу, няма да ви изхвърли. Напротив, мисля, че ще му харесате.

            Вдигнах поглед към две виолетови очи. Беше застанала до нашата маса. Станах и се подпрях на стената в онази неудобна полунаклонена поза, от която не можеш нито да се изправиш, нито да се измъкнеш от мястото си.

            — Моля ви, не ставайте — продължи тя с глас като лятно облаче. — Знам, че трябва да ви се извиня, но за мен беше много важно да ви видя, преди да се представя. Аз съм Айлнйн Уейд.

            Спенсър се обади нацупено:

            — Нашата работа не го интересува, Айлийи. Тя се усмихна мило.

            — Не съм съгласна.

            Посъвзех се. Не можех да стоя повече на един крак със зяпнала уста като гимназистка. Тя беше страхотна. Отблизо ефектът беше почти парализиращ.

            — Не съм казал, че не ме интересува, мисиз Уейд. Казах, или по-скоро исках да кажа, че едва ли ще мога да направя нещо, а ако опитам, боя се да не стане по-лошо.

            Тя вече не се усмихваше.

            — Много прибързано решавате. Не съдете за хората по постъпките им. Ако изобщо ще ги съдите, нека бъде според характера им.

            Кимнах неопределено. Именно така си мислех и за Тери Ленъкс. Ако се съди по фактите, не беше кой знае какво с изключение на краткотрайното геройство в дупката — стига човек да вярва на Менендес. В случая обаче фактите не изчерпваха всичко. Той беше човек, когото не можеш да не харесаш. А колко такива хора срещаме в живота си?

            — Но за това трябва да ги опознаете — добави мисиз Уейд тихо. — Довиждане, мистър Марлоу. Ако промените решението си… — Тя отвори бързо чантичката си и извади една визитна картичка. — И благодаря ви, че дойдохте.

            Кимна на Спенсър и бързо се отдалечи. Наблюдавах я как излиза от бара, минава през остъкления коридор и прекосява ресторанта. Каква походка! После я проследих как минава под арката към фоайето. Бялата й пола се мярна за последен път при завоя. Чак тогава се отпуснах на стола и грабнах чашата с джина и портокаловия сок.

            А Спенсър наблюдаваше мен. Очите му бяха много сурови.

            — Добре го изработихте — забелязах, — но трябваше все пак от време на време да поглеждате към нея. Не е възможно да седиш половин час срещу такава жена и изобщо да не я забележиш.

            — Глупаво беше, нали? — Той се опитваше да се усмихне, но малко насила. Начинът, по който я гледах, не му бе харесал. — Все пак хората имат по-особено мнение за частните детективи. Само при мисълта, че може да остане известно време в къщата им…

            — Аз обаче няма да остана в къщата им. Но както и да е, измислете набързо някаква друга история. Можехте да се постараете малко, а не да ми разправяте, че някой си, бил той трезв или пиян, ще блъсне такова фантастично маце по стълбите и ще му счупи пет ребра.

            Той почервеня. Ръцете му стискаха здраво чантата.

            — Мислите, че лъжа?

            — Какво значение има? Изиграхте си ролята. Вие самият май сте й мераклия.

            Той скочи.

            — Не ми харесва тонът ви. Не съм убеден, че вие ми харесвате. Направете ми тази услуга и забравете за нашия разговор. Смятам, че толкова стига за изгубеното ви време.

            Той хвърли една двайсетачка на масата и добави още за келнера. После се изправи и ме загледа. Очите му мятаха мълнии, а лицето му беше все така червено.

            — Аз съм женен човек с четири деца — възмутено добави той.

            — Поздравявам ви.

            В гърлото му нещо изклокочи, той се обърна и си тръгна. Много забързано. Гледах подире му известно време, после си допих питието, извадих пакетчето с цигарите, изтръсках една, забучих я в устата си и я запалих. Старият келнер се приближи и погледна парите.

            — Желаете ли още нещо, сър?

            — Не. Парите са ваши.

            Той бавно ги вдигна от масата.

            — Но това е банкнота от двайсет долара, сър. Господинът е сгрешил.

            — Грамотен е. Парите са ваши, нали ви казах.

            — Много съм ви благодарен. Ако сте сигурен, сър …

            — Сигурен съм.

            Той наклони глава и си тръгна, но видът му беше все така обезпокоен. Барът се пълнеше с народ. Две стройни полудевственици изчуруликаха покрай мен, каго размахваха ръце. Познаваха двамата тарикати в по-долното сепаре. Въздухът се изпълни с алени нокти и нежни обръщения.

            Допуших си цигарата до половината и станах да си ходя. Когато се обърнах да прибера пакета с цигарите, усетих силен удар в гърба. Само това ми липсваше. Рязко се извърнах и в следващия миг съзерцавах профила на широкоплещест красавец в широки панталони. Беше вдигнал ръка за поздрав и се хилеше с широката усмивка на човек, който навсякъде се чувствува като у дома си.

            Сграбчих вдигнатата ръка и го извъртях към себе си.

            — Какво става бе, мой човек? Пътеките са неща тесни за богатата ти душевност?

            Той грубо изтръгна ръката си.

            — Я по-кротко, да не ти разхлабя ченето.

            — Ха-ха! Та ти не можеш да вкараш гол от пет метра в празна врата.

            Красавецът стисна месест юмрук.

            — Недей, скъпи, ще си повредиш маникюра — добавих.

            Той се овладя.

            — Я се разкарай, друг път ще се заема с теб, че сега нямам време.

            — Леле, че сме заети.

            — Хайде, мърдай. Остроумието може да ти струва нов златен мост.

            Ухилих му се.

            — Обади ми се някой път. Но оправи диалога. Изразът му се смени. Той се засмя.

            — Ти май си също от киното?

            — Моите филми се прожектират само пред отбрана публика.

            — Е, значи пак ще се видим. — И си тръгна, все така захилен.

            Всичко това беше ужасно глупаво, но ме разтовари. Тръгнах към изхода на хотела. Навън спрях, за да си сложа слънчевите очила. И чак в колата се сетих да погледна картичката на Айлийн Уейд. Беше луксозна, с адреса и телефонния номер. Мисиз Роджър Стърнз Уейд, Айдъл Вали Роуд № 1247, телефон Айдъл Вали 5–6324.

            Айдъл Вали ми беше добре известна, но знаех, че се е изменила много от времето на големия портал и частната полиция, казиното на брега на езерото и момичетата по за петдесет долара. След затварянето на казиното в играта влязоха анонимни пари. А те направиха чудеса. Сега езерото бе собственост на един клуб и само членовете му можеха да се къпят в него. Клубът беше с ограничен достъп в онзи единствен смисъл на думата, който не означава просто много скъп.

            И аз толкова се връзвах с Айдъл Вали, колкото чесън с мелба.

            Следобеда се обади Хауард Спенсър. Беше му минал ядът и искаше да се извини, да каже, че объркал нещата, без да иска, и да ме попита дали ие съм размислил.

            — Ако той пожелае, ще отида да го видя. Иначе — не.

            — Разбирам. Допълнителното възнаграждение ще бъде значително.

            — Вижте, мистър Спенсър — нетърпеливо го прекъснах аз. — На съдбата не можете да платите никакво възнаграждение. Ако мисиз Уейд се страхува от него, тя може да отиде другаде. То си е лично нейна работа. Никой не е в състояние да я охранява денонощно от собствения й съпруг. Такава охрана не съществува. А и не това искате. Искате да разберете защо, кога и как Роджър Уейд е излязъл от релсите, а после да направите така, че втори път подобно нещо да не му се случи — поне докато допише книгата. Което вече си е негова работа. Ако много държи да напише книгата, ще остави шишето, докато я свърши. Много искате от мен.

            — Всички тези неща са взаимно свързани. Проблемът е един. Но струва ми се, че разбирам какво искате, да кажете. Прекалено е тънко за начините, по които обикновено действувате. Довиждане тогава. Довечера се връщам в Ню Йорк.

            — Приятно пътуване.

            Той ми благодари и затвори. Забравих да му кажа, че двайсетачката я дадох на келнера. Поколебах се дали да не му се обадя, но после реших, че и без това сигурно достатъчно го е яд.

            Заключих бюрото и тръгнах към „Виктор“ за един „гимлет“, както ме молеше Тери в писмото си. Но размислих. Не бях настроен достатъчно сантиментално. Затова отидох „При Лаури“ и си поръчах мартини, пържола и пудинг.

            Прибрах се у дома, включих телевизора и погледах малко бокс. Хич не ги биваше — балетмайстори. Мястото им бе в трупата на Артър Мъри. Само подскачаха нагоре-надолу и размахваха ръкавици. Нито един от тях нямаше да събуди с удар задрямалата си стара баба. Тълпата ги освиркваше, а съдията постоянно пляскаше с ръце и ги подканяше към активна игра, но те продължаваха да подскачат и едва-едва да посягат. Превключих на друг канал и попаднах на някакъв криминален филм. Действието се развиваше в дрешник, актьорите бяха прекалено познати, уморени и грозни, а диалогът толкова скован, че ме хвана срам. Полицаят имаше прислужник негър за внасяне на комична нотка, но и това бе излишно — той самият беше достатъчно комичен. А от рекламите направо ми се доповръща.

            Спрях телевизора и изпуших една дълга, натъпкана цигара. Пушекът приятно погъделичка гърлото ми. Тютюнът беше великолепен. Забравих да погледна марката. И тъкмо щях вече да си лягам, когато се обади сержант Грийн от отдел „Убийства“.

            — Предположих, че ще ви интересува — преди два дни погребаха приятеля ви Ленъкс в мексиканския град, дето умря. Един адвокат представляваше семейството и се погрижи за всичко. Този път ви провървя, Марлоу, но следващия път като решите да помогнете на някой приятел да избяга от страната — недейте.

            — Колко куршума имаше в тялото му?

            — Това пък какво е? — излая той. После помълча. И най-накрая каза, като грижливо подбираше думите си: — Един-единствен стига, когато е в главата. Адвокатът ще донесе отпечатъците от пръсти и всичко, намерено в джобовете. Още нещо да ви интересува?

            — Да, но вие не можете да ми отговорите. Интересува ме кой е убил жената на Ленъкс.

            — Боже мой, Гренц не ви ли каза, че той написа пълно признание? Дори вестниците го публикуваха. Вие не четете ли пресата?

            — Благодаря ви, че се обадихте, сержанте. Много мило от ваша страна.

            — Вижте какво, Марлоу — изскърца той. — Ако имате оригинални хрумвания във връзка с това дело, може да си навлечете големи неприятности, като ги споделяте наляво-надясно. Делото е приключило и е посипано с нафталин. За голям ваш късмет. За съучастие в нашия щат дават пет годинки. И още нещо. Доста време съм вече полицай и знам със сигурност, че няма особено значение какво си направил, за да легнеш в дранголника. Достатъчно е какво ще скалъпят за пред съда. Лека нощ.

            И ми тресна телефона. Аз също затворих и си помислих, че честният полицай с гузна съвест винаги се държи грубо. Като всеки човек, включително н аз.

            14

            На другата сутрин тъкмо си слагах стипца на едното ухо, и на вратата се звънна. Отворих й видях насреща си две виолетови очи. Този път костюмът й беше от кафяв лен с керемидено шалче около врата. Малко ми се видя бледа, но не защото са я хвърляли надолу по стълбите. Усмихна ми се колебливо.

            — Знам, че не биваше да идвам и да ви безпокоя, мистър Марлоу. Сигурно още не сте закусили. Но не ми се искаше да ходя в кантората ви, а по телефона мразя да говоря за лични работи.

            — Да, разбира се. Заповядайте, мисиз Уейд. Чашка кафе?

            Тя влезе във всекидневната и седна на дивана, без да огледа обстановката. Седна с плътно прибрани крака и подпря чантичката на коленете си. Държеше се като предвзета стара мома. Отворих прозореца, дръпнах щорите и вдигнах пълния пепелник от масичката пред мен.

            — Да, благодаря, без захар.

            Отидох в кухнята и постлах една книжна салфетка върху зеления металически поднос. Тя стърчеше като едновремешна колосана яка. Смачках я и извадих друга, платнена, от онези, дето ги продават по шест, за американско сервиране. Бяха от инвентара на къщата, както и цялото обзавеждане. Сложих две чашки от хубавия сервиз, напълних ги и отнесох подноса.

            Тя отпи от чашата си.

            — Много е хубаво. Умеете да правите кафе.

            — За последен път черпих кафе точно преди да ме вкарат в затвора. Предполагам ви е известно, че бях в затвора, мисиз Уейд?

            Тя кимна.

            — Разбира се. Подозираха, че сте му помогнали да избяга, нали?

            — Така и не казаха в какво ме подозират. Намерили телефонния ми номер в едно негово тефтерче. Задаваха ми въпроси, на които аз не отговарях — главно заради начина, по който ги задаваха. Но предполагам, че всичко това не ви е интересно.

            Тя постави внимателно чашата върху масата, облегна се назад и се усмихна. Предложих й цигара.

            — Благодаря, не пуша. Разбира се, че ми е интересно. Един наш съсед познава Ленъксови. Сигурно е бил откачил. По думите им той изобщо не бил такъв човек.

            Натъпках голямата си лула и я запалих.

            — Да, сигурно е така. Бил е тежко ранен във войната. Но вече е мъртъв и всичко е приключено. А и не мисля, че дойдохте да си побъбрем за това.

            Тя бавно поклати глава.

            — Той беше ваш приятел, мистър Марлоу. Вие, изглежда, си съставяте непоклатими мнения. Струва ми се, че и като човек сте непоклатим.

            Аз натъпках по-добре тютюна в лулата и пак я запалих. Не бързах да кажа нещо и докато вършех това, я наблюдавах внимателно.

            — Вижте, мисиз Уейд — започнах най-накрая. — Моето мнение няма никакво значение. Такива неща се случват всеки ден. Най-невероятните хора извършват най-невероятни престъпления. Мили старици отравят по цели семейства. Деца от най-добри семейства грабят и стрелят. Изведнъж се оказва, че банкови служители с двайсетгодишен безупречен стаж са злоупотребявали от дълго време. А известни, привидно щастливи писатели с голям успех започват да пият и да хвърлят жените си по стълбите. Така че не можем да гарантираме и за най-добрите си приятели.

            Очаквах да избухне, но тя само стисна устни и присви очи.

            — Не е трябвало Хауард Спенсър да ви го казва. Вината беше изцяло моя. Трябваше да стоя по-надалеч от него. Но оттогава знам, че единственото нещо, което не можеш да искаш от един пиян мъж, е да спре навреме. Вие сигурно сте по-опитен от мен в тези работи.

            — Положително не е възможно да го спрете с думи. Ако имате късмет или достатъчно сила, възможно е да му попречите да се нарани или да нарани някой друг. Но и за това трябва късмет.

            Тя посегна към чашата и чинийката. Ръцете й бяха прекрасни, както всичко останало. Ноктите й бяха красиво оформени, лакирани и само леко оцветени.

            — Хауард спомена ли, че този път не можа да се срещне с мъжа ми?

            — Да.

            Тя допи кафето си и внимателно върна чашата върху подноса. Една-две секунди въртя лъжичката из ръцете си. После заговори, без да вдигне очи към мен.

            — Но не ви е казал защо, тъй като самият той не знае. Много обичам Хауард, но мисля, че е прекалено властен, иска веднага да вземе нещата в ръце. Смята, че с всичко може да се справи.

            Аз чаках и не се обаждах. Настъпи мълчание. Тя ми хвърли един поглед и веднага извърна очи. После продължи много тихо:

            — Съпругът ми изчезна преди три дни. Не знам къде е. Дойдох да ви помоля да го откриете и да го върнете у дома. Това не се случва за пръв път. Веднъж отиде с кола до Портланд и там така се напил, че в хотела му станало лошо и викали лекар. Цяло чудо е, че все пак е стигнал дотам здрав и читав. Три дни не беше ял. После пак изчезна и се оказа, че бил в някаква сауна в Лонг Бийч, а последния път беше в някакъв частен и, изглежда, с не особено добро име санаториум. Оттогава няма и три седмици. Не ми каза името, нито къде се намира, а само че се лекувал там и се чувствувал добре. Но беше много блед и отслабнал. Едва успях да мярна човека, който го докара. Високо младо момче, облечено в свръхелегантен ковбойски костюм като за театър или цветен музикален филм. Остави Роджър на алеята, даде заден ход и веднага изчезна.

            — Може да е бил в една от модерните ферми за граждани. Там се обличат като ковбои и яздят коне. Някои си дават всичките пари, за да се издокарат като онова момче. Жените много си падат по такива. Затова и ходят там.

            Мисиз Уейд отвори чантата си и извади сгънат лист хартия.

            — Ето ви чек за петстотин долара, мистър Марлоу. Ще го приемете ли като предварителен хонорар?

            Тя постави сгънатия чек върху масичката. Погледнах го, но не го докоснах.

            — Защо? Нали казахте, че от три дни го няма? Нужни са три-четири дни, за да изтрезнее човек и да може да поеме някаква храна. Защо мислите, че няма да се върне? Или имате някакви основания да се съмнявате?

            — Той не може да продължава така, мистър Марлоу. Няма да издържи. Интервалите стават все по-кратки. Много съм обезпокоена. И дори нещо повече — страх ме е. Не е нормално. Женени сме от пет години. Роджър винаги си е пийвал, но никога не е бил алкохолик. Нещо се крие зад всичко това. Искам да разбера какво. Снощи не можах да мигна.

            — Имате ли представа защо пие?

            Виолетовите очи ме гледаха, без да трепнат. Изглеждаше малко крехка тази сутрин, но не и безпомощна. Прехапа долната си устна и поклати глава.

            — Освен ако причината не съм аз — каза почти шепнешком. — Случва се мъжете да разлюбват жените си.

            — Като психолог съм само любител, мисиз Уейд, но в моята професия и това е необходимо. По-скоро допускам, че е разлюбил книгите, които пише.

            — Напълно е възможно — тихо се съгласи тя. — Предполагам, че може да се случи с всеки писател. Вярно е, че нещо все не може да завърши книгата, която започна. Но той не пише за пари. Затова не мисля, че това е достатъчно основание.

            — Що за човек е в трезво състояние? Тя се усмихна.

            — Е, аз трудно мога да съм безпристрастна. Според мен е много свестен човек.

            — А пийнал?

            — Ужасен. Заядлив, мъчен и невъздържан. Мисли се за остроумен, а в същност е само зъл.

            — Пропуснахте да кажете „буен“. Тя повдигна светлите си вежди.

            — Един-единствен път, мистър Марлоу. И се вдигна излишен шум. Аз никога не бих казала на Хауард Спенсър, но Роджър сам му разправил.

            Станах и взех да се разхождам из стаята. Денят обещаваше да бъде горещ. Вече беше горещо. Пуснах щорите, за да не влиза слънце в стаята. После направо й казах всичко:

            — Още вчера следобед проверих какво пише за него в справочника за знаменитости „Кой какъв е“. Четиридесет и две годишен, единствен брак, деца нямате. Родът му е от Нова Англия, учил е в Андоумър и Принстън. През войната се е проявил добре. Написал е дванадесет тлъсти полуисторически-полупорнографски романа и всички до един са били бестселъри. Явно е направил големи пари от тиража. Ако е разлюбил жена си, по всичко личи, че би й го казал в очите и би поискал развод. Ако има замесена друга жена, сигурно щяхте да научите, пък и не е необходимо да се напива, за да докаже сам на себе си колко е гузен. Щом сте женени от пет години, значи тогава е бил на тридесет и седем. Достатъчно си е походил и доста добре е опознал жените. Казвам доста, защото никой не знае всичко за тях.

            Млъкнах, погледнах я, а тя ми се усмихна. Явно не засягах чувствата й. Така че продължих:

            — Хауард Спенсър изказа предположение, макар да не знам кое му дава основание за това, че при чината може да е някаква случка от миналото на Уейд, отпреди да се ожените, и че сега е изплувала по някакъв начин и го е цапардосала като мокър парцал. Спенсър подозира изнудване, какво мисли те за това?

            Тя бавно поклати глава.

            — Ако питате дали Роджър е давал на някого големи суми — отговорът е: не зная. Не му се меся в сметките. Може да даде на някого много пари и аз изобщо да не разбера.

            — Добре тогава. Без да познавам мистър Уейд, не мога да предположа как би реагирал, когато някой вземе да го изнудва. Ако е буен по характер, вероятно би строшил нечия глава. А ако тайната, каквато и да е тя, може да навреди на общественото му или професионално положение или, да допуснем най-лошото, заинтригува блюстителите на реда, възможно е да се съгласи да плаща — поне за известно време. Но всичко това нищо не обяснява. Искате да го открия и сте разтревожена, дори много повече от разтревожена. Но откъде да започна да го търся? Парите ви не ми трябват, мисиз Уейд, поне засега.

            Тя бръкна отново в чантата си и извади два листа жълтеникава хартия. Имаха вид на втори копия, единият беше сгънат, а другият — смачкан. Тя ги разглади и ми ги подаде.

            — Първия намерих на бюрото му. Беше късно през нощта, или по-скоро рано сутринта. Знаех, че се беше запил и че не се бе качил в спалнята си. Към два часа слязох да видя дали е добре, или поне относително — например да е заспал на пода или на кушетката. Но го нямаше. Вторият лист беше в кошчето за боклук, по-точно, беше се закачил на ръба му.

            Погледнах първия лист, дето не беше смачкан. Върху него имаше написан на машина малък параграф и повече нищо.

            „Нямам сили да обичам себе си и вече нямам кого да обичам. Подпис: Роджър (Ф. Скот Фицджералд) Уейд.

            ПП. Ето защо така и не довърших «Последният магнат»*.“

            [* „Последният магнат“ — недовършен роман на Скот Фицджералд. Б. Пр.]

            — Това говори ли ви нещо, мисиз Уейд?

            — Просто позира. Винаги е бил голям почитател на Скот Фицджералд. Казва, че той е най-големият писател пияница след Коулридж, който е вземал наркотици. Но забележете как е написано, мистър Марлоу. Чисто, равно, без грешки.

            — Забелязах. Повечето хора, като се накъркат, не могат да си напишат и името без грешка.

            Разтворих смачкания лист. Пак на машина, равно и без грешки: „Не ми харесвате, доктор В. Но само вие ще ми помогнете сега.“

            Тя заговори още докато четях:

            — Нямам представа кой е този доктор. Не познавам нито един, чието име да започва с В. Предполагам, че е от онова място, където Роджър беше последния път.

            — Когато го доведе ковбоят ли? Съпругът ви не спомена ли някакво име, дори на местност?

            Тя поклати глава.

            — Не. Прегледах целия телефонен указател. Има десетки доктори на В, но инициалът може да не е на фамилно име.

            — А може и дори и да не е доктор — добавих. — И тук изниква въпросът за парите. Един истински лекар ще приеме чек, но шарлатанинът ще иска в брой. Това може да се окаже следа. Нещо повече — един такъв мошеник взема скъпо. Пълен пансион в къщата му ще струва много, да не говорим за иглата.

            Тя се озадачи.

            — Каква игла?

            — Всички тези мошеници бият наркотици на пациентите си. Така най-лесно се оправят с тях. Съборят ги в леглото за десет-дванадесет часа, а като дойдат на себе си, са кротки като агънца. Но използуването на наркотици без разрешително може да им спечели пълен пансион на държавна сметка при Чичо Сам, което още повече покачва цената.

            — Разбирам. Роджър винаги държи в бюрото си няколкостотин долара. Не знам защо. А сега чекмеджето е празно.

            — Добре. Ще се опитам да открия доктор В. Не знам как, но ще направя всичко, което е по силите ми. Вземете си чека, мисиз Уейд.

            — Но защо? Нали …

            — Като го намеря — тогава. И предпочитам да го получа от мистър Уейд. От всяко положение онова, което ще направя, няма да е по вкуса му.

            — Да, но ако е болен и безпомощен…

            — Можеше да се обади на своя лекар или да помоли вас за това. Което показва, че не е искал.

            Тя прибра чека в чантата си и стана. Имаше много отчаян вид.

            — Нашият лекар отказа да го лекува — каза е горчивина.

            — Освен него има стотици други, мисиз Уейд. И всеки незабавно би го приел, а повечето от тях ще стоят до него неотлъчно. Конкуренцията в медицината нарасна неимоверно.

            — Разбирам. Прав сте, естествено.

            Тя бавно се запъти към изхода. Последвах я и услужливо й отворих вратата.

            — Можехте да повикате лекар, без да искате съгласието му. Защо не го направихте?

            Тя се обърна към мен. Очите и горяха. Може би заради влагата, която долових. Страшно маце, без грешка.

            — Защото обичам мъжа си, мистър Марлоу. Бих направила всичко, за да му помогна. Но освен това го и познавам много добре. Ако всеки път, когато се напие, започна да викам лекари, няма да имам съдруг още дълго време. Не можещ да се отнасяш към възрастен мъж като към малко дете с ангина.

            — Можете, ако е алкохолик. А често сте и задължена.

            Беше съвсем близо до мен. Усетих парфюма й. Или поне така ми се стори. Защото не беше изсипан отгоре й с шишето. А може да е било и от летния ден.

            — Да предположим, че в миналото му наистина има някаква срамна тайна — започна тя, като едва-едва изговаряше думите, сякаш й горчаха в устата. — Дори някакво престъпление. За мен е без значение. Не желая обаче аз да съм тази, която ще го разкрие.

            — Но ако Хауард Спенсър ме наеме да го разкрия, тогава всичко е наред, така ли?

            Тя бавно се усмихна.

            — Допускате ли, че съм очаквала да дадете на Хауард различен отговор от онзи, който му дадохте? От човек, който е предпочел да влезе в затвора, отколкото да издаде приятел?

            — Благодаря за комплимента, но не това бе причината за затварянето ми.

            Тя помълча една минута, после кимна с глава, каза ми довиждане и заслиза по секвоените стълби. Проследих я с поглед как влиза в колата си — елегантен сив „Ягуар“, чисто новичък. Подкара го към края на улицата и там обърна. Махна ми с ръкавицата си, когато започна да се спуска по хълма. Малката кола се мярна на завоя и изчезна.

            Пред къщата растеше голям червен зокум. Като минавах покрай него, нещо изшумоля и отвътре записука новоизлюпен присмехулник. Открих го с поглед, вкопчан в едно от горните клончета. Пърхаше с крилца, сякаш му беше трудно да пази равновесие. От кипарисите до стената се дочу предупредително остро изсвирване. Писукането веднага секна и малкото тлъсто птиче се закова на място.

            Влязох в къщата и затворих вратата. Нека си учи урока по летене. И птиците трябва да се учат.

            15

            Колкото и да се имаш за умен, все за нещо трябва да се захванеш — име, адрес, квартал, произход, атмосфера, някакво конкретно сведение. А аз имах само смачкан жълт лист, на който бе написано на машина: „Не ми харесвате, доктор В. Но само вие ще ми помогнете сега.“ Все едно да търся игла в копа сено. Можех цял месец да прелиствам списъците на лекарските асоциации на поне десет окръга и в резултат — една кръгла нула. В нашия край шарлатаните се плодят като зайци. В радиус сто километра от кметството на Лос Анджилиз има осем окръга и във всяко градче има хиляди лекари, повечето истински медици, но има и разни знахари и фелдшери с разрешителни да изрязват мазоли или да скачат нагоре-надолу по гръбнака ти. Измежду истинските лекари има преуспяващи и бедни, има етични и такива, които не могат да си позволят подобен лукс. Заможен пациент с начало на делириум тременс означава златна мина за мнозина от онези, които са позакъснели с продажбата на витамини и антибиотици. Без следа нямаше откъде да почна. А следата я нямах, и Айлийн Уейд също я нямаше или пък не знаеше, че я има. Но дори и да намерех някой, който да се връзва със случая и името му да започва с В, можеше да се окаже, че в крайна сметка няма нищо общо с Роджър Уейд. Защото твърде беше възможно той да е направил само някаква далечна асоциация с въпросния лекар, докато си е седял накъркан пред пишещата машина. Както и споменаването на Скот Фицджералд можеше да се окаже оригинален начин на сбогуване.

            В подобни сутуации малкият човек иска съвет от големия. Затова се обадих на един познат в „Организация Карн“ — една лъскава детективска агенция на Бевърли Хилз, специализирана в закрилата на паралиите, а под закрила в случая се има пред вид оправяне на всичко, дето с единия крак е извън закона. Познатият ми се казваше Джордж Питърз и ми отговори, че ако тръгна веднага, ще ми отдели десет минути.

            Агенцията заемаше половината от втория етаж на една четириетажна сграда с бонбонен цвят, от онези, дето асансьорът им се отваря от само себе си, чрез фотореле, коридорите са прохладни и тихи, в паркинга всяко място е означено с име, а аптекарят на партера си е изкълчил ръката от пълнене на шишенца с приспивателно.

            Вратата беше металносива, с релефни метални букви, чисти и остри като нож: ОРГАНИЗАЦИЯ КАРН, ПРЕЗИДЕНТ ДЖЕРАЛД КАРН. Отдолу с по-дребни букви: Вход. Сякаш бе тръст за инвестиции.

            Зад вратата имаше малка грозна приемна, но грозотата бе преднамерена и скъпа. Мебелите бяха в червено и тъмнозелено, стените зелени, а рамките на картините, окачени по тях — с три гами по-тъмни. Самите картини изобразяваха мъже в червени сака върху едри коне, на които само им дай да прескачат високи огради. Имаше и две огледала без рамки, с лек, но отвратителен розов оттенък. Списанията върху полираните масички бяха най-нови броеве и всяко едно бе в прозрачна найлонова подвързия. Проектантът на интериора явно не се церемонеше много-много с цветовете. Вероятно се обличаше в керемидена риза, лилави панталони и раирани обувки, а бельото му бе алено с оранжеви инициали.

            Но, така или иначе, приемната бе чист камуфлаж. Клиентите на организацията Карн плащаха най-малко стотарка на ден, срещу което очакваха да ги обслужат в домовете им. Самият Карн беше запасен полковник от военната полиция, едър бялорозов мъж, твърд като желязо. На времето ми предложи да работя за него, но никога не изпаднах чак дотам, че да приема. Има около сто и деветдесет начина да бъдеш мръсник и Карн ги владееше до един.

            Стъклената преградка на гишето се отвори и оттам се показа секретарката. Усмивката й беше от стомана, а очите й брояха парите и във вътрешния ви джоб.

            — Добро утро. Какво желаете?

            — Дошъл съм при Джордж Питърз. Името ми е Марлоу.

            Тя извади един зелен кожен, тефтер.

            — Той очаква ли ви, мистър Марлоу? Защото не виждам името ви сред назначените срещи.

            — Идвам по личен въпрос. Току-що говорих с него по телефона.

            — Ясно. Как се пише името ви, мистър Марлоу? И бихте ли ми казали собственото си име?

            Казах й го. Тя записа всичко на дълъг тесен формуляр и пъхна края му в отвора на перфорирания часовник.

            — Кого очаквате да смаете с всичко това?

            — Ние тук много държим на подробностите — студено ми отвърна тя. — Полковник Карн смята, че и най-незначителният факт може да се окаже от жизнено важно значение.

            — Или обратното — добавих, но тя не ме разбра. След като привърши с бюрокрацията, вдигна очи и каза:

            — Ще съобщя за вас на мистър Питърз. Отвърнах й, че това ме прави щастлив. Минута по-късно в ламперията се отвори врата и Питърз ми махна от металносивия коридор, обзаведен от двете страни с канцеларийки, които приличаха повече на килии. Собственият му кабинет беше със звуконепроницаем таван, сиво метално писалище с два сиви метални стола, сив диктофон на сива поставка, телефон и писалищен комплект със същия цвят като стените и пода. На стените бяха окачени две снимки в рамки: една на Карн в униформа, с каска и друга на Карн в цивилни дрехи, седнал зад едно бюро, с непроницаемо изражение. Също в рамка висеше окачен малък вдъхновяващ надпис с метално-сиви букви върху сив фон. Той гласеше:

            ВСЕКИ СЛУЖИТЕЛ НА КАРН СЕ ОБЛИЧА, ГОВОРИ И СЕ ДЪРЖИ КАТО ДЖЕНТЪЛМЕН ПО ВСЯКО ВРЕМЕ И НАВСЯКЪДЕ. ИЗКЛЮЧЕНИЯ ОТ ТОВА ПРАВИЛО НЯМА.

            Питърз прекоси с две крачки стаята и свали единия портрет. Зад него в сивата стена беше монтиран магнетофон. Той го извади, изключи нещо, пъхна го на мястото му и пак закачи портрета.

            — Кучият син отиде да оправя един артист — тикнали го в пандиза за шофиране в пияно състояние. Всички микрофони се контролират от неговия кабинет. Цялата агенция се подслушва. Онази сутрин му предложих да монтира зад някое фалшиво огледало в приемната микрокамера с инфрачервена светлина. Но не ми одобри идеята. Сигурно защото е хрумнала и на някой друг.

            Той се отпусна в единия от двата твърди сиви стола. Огледах го внимателно. Беше непохватен дългокрак мъж с костеливо лице и оредяла коса. Кожата му беше загрубяла като на човек, прекарващ голяма част от времето си на открито. Очите му бяха дълбоко хлътнали, а горната му устна беше дълга почти колкото носа му. Когато се усмихваше, долната част на лицето му изчезваше в две огромни бразди, които го прорязваха от ноздрите до ъгълчетата на широката му уста.

            — Как понасяш всичко това?

            — Седни, приятелче. Дишай дълбоко, не повишавай глас и помни, че в сравнение с едно евтино ченге като теб всеки служител на Карн е както Тосканини спрямо латернаджия. — Той се усмихна. — Понасям го, защото не ми пука. Плаща добре и ако започне да се държи, сякаш съм осъден да лежа в затвора с подсилена охрана, на който е бил директор в Англия по време на войната, направо ще си вдигна чуковете. Какви неприятности имаш? Чух, че нещо си пострадал наскоро.

            — Не става дума за онова. Искам да хвърля едно око на вашия списък на частни санаториуми, от които не може да се офейка. Знам, че имате такъв. Еди Дауст ми каза, след като напусна тук.

            — Той кимна.

            — Еди се оказа прекалено чувствителен за организацията Карн. Списъкът, за който говориш, е строго секретен. Поверителната информация в него не може да бъде съобщавана на външни хора при никакви обстоятелства. Ей сега ще го донеса.

            Той излезе, а аз се загледах в сивото кошче за отпадъци, сивия линолеум и сивите кожени ъгълчета на попивателната върху бюрото. Питърз се върна със сива картонена папка. Сложи я на бюрото и я отвори.

            — За бога, нямате ли тук нещо, което да не е сиво?

            — Цветът на неговия колеж, момчето ми. Напълно в духа на организацията. Да, имам нещо, което не е сиво.

            Той отвори чекмеджето на бюрото и извади една пура, дълга около двадесет сантиметра.

            — Истинска „Ъпман Търти“ — поясни. — Подарък от един възрастен англичанин, който вече четиридесет години живее в Калифорния и все още казва „радиоприемник“. В трезво състояние е приятно старче с повърхностен чар, което ми допада, защото повечето хора нямат никакъв, дори повърхностен, включително и Карн. Той има чар колкото разлигавен булдог. А когато не е трезв, клиентът има странния навик да пише чекове за изплащане в банки, които не са чували за него. След това винаги се разплаща честно и почтено и благодарение на моята предана помощ още не е влязъл в пандиза. Та той ми я даде. Ако искаш, да я изпушим двамата като индиански главатари, замислящи голямо клане.

            — Не мога да пуша пури.

            Питърз тъжно погледна огромната пура.

            — И аз не мога. По едно време мислех да я подаря на Карн, но това не е пура за сам човек, бил той и самият Карн. — Питърз се намръщи. — Знаеш ли в какво се улавям? Че прекалено много говоря за Карн. Явно не съм добре с нервите. — Той върна пурата обратно в чекмеджето и погледна към отворената папка. — Кого да търсим тук?

            — Търся един алкохолик, паралия, с вкус към скъпи удоволствия и достатъчно пари да ги задоволява. Засега не се е забъркал с фалшиви чекове. Поне не съм чул такова нещо. Склонен е към буйства и жена му е разтревожена. Мисли, че е в някое изтрезвително заведение, но не е сигурна. Единствената следа е едно листче, в което споменава някой си доктор В. Само инициала. От три дни е изчезнал.

            Питърз ме загледа замислено.

            — Не е много време. Какво толкова?

            — Ако го намеря бързо, ще взема сума пари. Той продължи да ме гледа и поклати глава.

            — Не ми е съвсем ясно, но както и да е. Дай да видим. — После започна да прелиства папката. — Не е много лесно. Тия хора постоянно се менят. Една-единствена буква не е кой знае каква следа. — Той измъкна някакъв лист, прелисти пак, измъкна друг и накрая трети. — Имаме трима такива. Доктор Еймъс Варли, специалист по гръбначния стълб и костната система. Голяма клиника в Олтадина. Прави или по-скоро е правел нощни визити срещу петдесет долара. Две медицински сестри. Имал е неприятности с отдела за наркотици преди една-две години и се е наложило да върне кочана с рецептите. Но тази информация е доста стара.

            Записах си името и адреса в Олтадина.

            — После имаме доктор Лестър Вуканич. Уши, нос и гърло, Стокуел Билдинг на булевард „Холивуд“. Този е голям сладур. Практикува само в кабинета си и се е специализирал по хроничните синузити. Действува много хитро. Отиваш значи при него, оплакваш се от хроничен синузит и той ти прави пункции. Но преди това, естествено, трябва да те упои с новокаин. Ако обаче много му се харесаш, няма защо да е новокаин. Ясно ли е?

            — Ясно — записах и този.

            — Така. — Питърз продължи да чете. — Разбира се, доставките не са лесна работа. Затова доктор Вуканич често ходи да лови риба в Енсенада в Мексико и за целта лети със собствения си самолет.

            — Мисля, че няма да прокопса много, щом сам си пренася наркотиците.

            Питърз се замисли и поклати глава.

            — Не, не съм съгласен. Ако не се лакоми прекалено, ще изкара безкрайно дълго. Единствената истинска опасност за него е недоволен клиент — извинявай, исках да кажа пациент, — но предполагам, че и с такава ситуация лесно се справя. Вече от петнайсет години е в един и същ кабинет.

            — Откъде, дявол да те вземе, научаваш всичко това?

            — Ние, момчето ми, сме организация. А не вълци единаци като теб. Някои неща научаваме от самите клиенти, а други от вътрешни източници. Карн не се свени да пръска пари за целта. Много е общителен, стига да поиска.

            — Този разговор много би му допаднал.

            — Да върви по дяволите. Последният е някой си Веринджър. Нашият служител, който е попълнил сведенията за него, отдавна вече не работи тук. Преди време някаква поетеса се самоубила в ранчото на Веринджър в Селълвида Каньон. Той държи там нещо като творчески дом за писатели и тям подобни, които търсят уединение и дружеска атмосфера. Умерени цени. Изглежда, че всичко е в рамките на закона. Нарича себе си доктор, но не практикува медицина. Може да е доктор на философските науки. В същност не знам защо фигурира тук при нас. Освен може би във връзка с онова самоубийство. — Той взе изрезка от вестник, прикрепена към празен лист. — А, да — свръхдоза морфин. Но не се намеква, че Веринджър е знаел за това.

            — Веринджър ми харесва, дори много — рекох. Питърз затвори папката и я плесна с ръка.

            — Изобщо не си я виждал — напомни ми той. После стана и излезе от стаята. Когато се върна, аз станах да си ходя. Понечих да му благодаря, но той не ми разреши.

            — Да знаеш, че твоят човек може да бъде поне на сто места.

            Отговорих, че знам.

            — А между другото чух нещо за твоя приятел Ленъкс, което може да те заинтересува. Едно от нашите момчета е срещнало преди пет-шест години в Ню Йорк човек, който напълно отговаря на описанието. Само че името му било Марстън, а не Ленъкс. Може да греши, разбира се. Онзи бил пиян през цялото време, така че кой знае.

            — Съмнявам се, че е бил той — отвърнах. — Защо да си сменя името? Участвувал е във войната и винаги може да се направи справка във военното министерство.

            — Виж, това не знаех. Нашият човек сега е в Сиатъл. Ако желаеш, можеш да поговориш с него, като се върне. Казва се Аштърфелт.

            — Благодаря ти, Джордж, за всичко. Десетте минути излязоха бая длъжки.

            — И аз може да потърся помощта ти един ден.

            — Организацията Карн — казах аз — никога не търси помощ от никого.

            Той направи неприличен жест с палеца си. Оставих го в сивата килия и излязох през чакалнята. Сега вече ми се видя в друга светлина. Крещящите цветове придобиха някакъв смисъл след сивотата на канцелариите.

            16

            Встрани от пътя, в дъното на Сепълвида Каньон, имаше два квадратни жълти портала. Желязната решетеста порта на единия беше разтворена, а над нея имаше окачен надпис: „ЧАСТЕН ПЪТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Денят беше топъл и спокоен, ухаеше чувствено на евкалиптови дървета.

            Минах с колата през портала и поех по чакълестия път, който се виеше спираловидно по хълма, стигаше до върха и се спускаше към една плитка долина. Въздухът в долината беше нажежен, с десет или петнадесет градуса потопъл, отколкото на пътя. Пътят свършваше, като заобикаляше около тревна площ, очертана с варосани камъни. Вляво имаше празен басейн, а няма нищо по-празно от празен басейн. От три страни го опасваха останките от тревна площ, по която още имаше шезлонги от червено дърво със силно избелели възглавници. Възглавниците са били многоцветни — в синьо, зелено, жълто, оранжево и ръждиво-червено. Шевовете се бяха поразпрали, копчетата бяха изхвръкнали и възглавниците се бяха изтумбили. От четвъртата страна басейнът бе ограден от високата мрежа на тенис-корт. Трамплинът над празния басейн имаше разкривен, уморен вид. Железните му части бяха ръждясали.

            Стигнах до мястото за обръщане и спрях пред дървена постройка с козирка над входа и широка веранда. Вратата беше защитена с двойна мрежа. По мрежата дремеха големи черни мухи. Измежду вечнозелените и винаги прашни калифорнийски дъбове се виеха пътечки, а сред дъбовете, по склона на хълма небрежно бяха накацали бунгала, някои почти напълно скрити от погледа. Онези, които се виждаха, имаха изоставен, извънсезонен вид. Вратите им бяха затворени, прозорците закрити с тъмни пердета. Почти усетих дебелия слой прах по первазите.

            Изгасих мотора и останах да седя ослушан, с ръце на волана. Нито звук. Мястото беше мъртво като египетски фараон, ако не се смяташе отворената врата зад двойната мрежа и че нещо шавна в полумрака зад нея. После чух тихо, но ясно изсвирване и зад мрежата се открои фигурата на мъж, който бутна вратата и бавно слезе по стълбите. Гледката, която представляваше, заслужава да се опише.

            На главата си имаше черно мексиканско сомбреро, завързано под брадата. Ризата му беше бяла, копринена, безупречно чиста, разгърдена, със стегнати маншети и буфан-ръкави. Около врата си беше вързал черно шалче с ресни — единият му край беше къс, а другият се спускаше почти до кръста. Имаше черен пояс и черни панталони, плътно прилепнали по бедрата му. Отстрани панталоните му бяха обточени със златен ширит, от коляното надолу бяха цепнати и клоширани, а по дължината на цепката и от двете страни имаше златни капси. Краката му бяха обути в лачени танцови обувки.

            Той слезе по стълбата, спря и ме загледа, като непрекъснато си подсвиркваше. Беше гъвкав като змия. Имаше най-големите и най-празните сивкави очи, които бях виждал през живота си, обрамчени с дълги копринени мигли. Чертите на лицето му бяха фини и безупречни, без да издават слабост. Носът — прав, почти тесен, устните — красиво пълни, на брадичката си имаше трапчинка, а малките му уши бяха елегантно прилепнали към главата. Кожата му беше бледа, сякаш недокосната от слънцето.

            Той зае поза — лявата ръка на хълбока, а с дясната очерта във въздуха красива дъга.

            — Здравейте. Хубав ден, нали?

            — Тук ми се вижда прекалено горещо.

            — Аз обичам да ми е горещо. Последното бе изречено категорично, с което дискусията приключи. Той седна на последното стъпало, извади отнякъде дълга пила и започна да си пили ноктите.

            — Вие от банката ли сте? — попита, без да вдигне поглед.

            — Търся доктор Веринджър.

            Той спря да движи пилата и се загледа в топлата далечина.

            — Кой? — Въпросът бе зададен без особен интерес.

            — Собственикът на това място. Много сте лаконичен. Сякаш не знаете.

            Той отново прехвърли вниманието си върху пилата и ноктите.

            — Грешно са те осведомили, миличък. Това тук е собственост на банката. Затворено е заради някакви юридически неуредици, които не са ми много ясни. Подробности не знам.

            При тези думи вдигна поглед към мен, а изразът му беше на човек, за когото подробностите нищо не значат. Излязох от „Олдсмобила“ и се облегнах на нагорещената врата, но бързо се отдръпнах на по-проветриво място.

            — За коя банка става дума?

            — Щом не знаеш, значи не идваш оттам. А щом не идваш оттам, значи нямаш работа тук. Хайде, мърдай. Изчезвай, и то веднага.

            — Трябва да намеря доктор Веринджър.

            — Заведението не работи. И както пише на входа, пътят е частен. Някой тъпанар е забравил да заключи.

            — Ти ли си пазачът?

            — Нещо такова. Но не ми задавай повече въпроси, миличък. Почваш да ми играеш по нервите.

            — И като се разсърдиш, какво правиш — танцуваш танго с някоя катеричка?

            Той се изправи рязко и грациозно. После се усмихна безизразно:

            — Май ще трябва да те хвърля обратно в бричката ти.

            — По-късно. Та къде, каза, ще намеря доктор Веризджър?

            Момъкът прибра пилата в ризата си и вместо нея в дясната му ръка се появи нещо друго. Само едно мълниеносно движение и на юмрука му блесна лъскав пиринчен бокс. Кожата на скулите му се изпъна и някъде в дъното на големите сивкави очи се мярна пламъче.

            Сетне бавно запристъпя към мен. Отстъпих назад, за да имам повече място за действие. Той пак взе да си подсвирква, но този път високо и пронизително.

            — Не е нужно да се бием — обадих се. — Няма за какво. Пък и може да си сцепиш прекрасни те бричове.

            Той беше по-бърз и от стрела. Хвърли се с един елегантен скок и лявата му ръка се стрелна светкавично. Очаквах нападението и доста бързо отметнах глава, но той целеше да хване дясната ми ръка и сполучи. А хватката му си я биваше. Дръпна ме рязко, за да изгубя равновесие, и ръката с бокса замахва широко. Ако ме цапардосаше по тила с това нещо, готов бях за болницата. Дръпнех ли го, щеше да успее да ме удари по лицето или по ръката точно под рамото. Което означаваше осакатена ръка или обезобразено лице. В такава ситуация изходът е само един.

            Дръпнах го силно към себе си, като при падането блокирах изотзад левия му крак, сграбчих ризата му и я чух как се раздира. Нещо ме удари по тила, но не беше боксът. Извъртях се наляво, а той се преобърна настрана като котка и миг след това бе отново на крака, преди аз да възвърна равновесието си. Хилеше се. Явно цялата работа много му харесваше. Любуваше се на собствената си ловкост. И незабавно се хвърли пак в атака.

            Отнякъде изрева силен, плътен глас:

            — Ърл! Престани веднага! Чуваш ли, веднага! Той замръзна. На лицето му се появи болезнена усмивка. С бързо движение скри бокса в широкия си пояс.

            Обърнах се и видях едър, набит мъж с пъстра хавайска риза да тича забързан към нас по една от пътеките, размахал ръце. Пристигна запъхтян.

            — Да не си полудял, Ърл!?

            — Това друг път да не го казвате, докторе — тихо отвърна Ърл. После се усмихна, обърна се и отиде да седне на стълбите. Свали сомбрерото, извади гребенче, започна разсеяно да реше гъстата си черна коса. След малко чух отново тихото му под свиркване.

            Набитият мъж с ярката риза стобше и ме гледаше. И аз стоях и го гледах.

            — Какво става тук? — изръмжа той. — Кой сте вие?

            — Името ми е Марлоу. Попитах за доктор Веринджър, а момчето, което нарекохте Ърл, поиска да си поиграем. Сигурно от жегата.

            — Аз съм доктор Веринджър — заяви той с достойнство. После извърна глава към другия: — Влез в къщата, Ърл.

            Ърл бавно се надигна. Той изгледа доктора замислено и въпросително с големите си и безизразни сивкави очи. После се изкачи по стъпалата и дръпна покритата с мрежа врата. Облак мухи забръмча сърдито и щом вратата се затвори, отново се настани върху мрежата.

            — Марлоу ли? — Доктор Веринджър отново се обърна към мен: — С какво мога да ви помогна, мистър Марлоу?

            — Ърл ми каза, че вече сте приключили с бизнеса.

            — Точно така. Изчаквам само някои юридически формалности и се изнасям. Тук сме само двамата с Ърл.

            — Жалко — отвърнах разочаровано. — Защото се надявах да намеря тук един човек на име Уейд.

            Той вдигна вежди, които биха заинтересували някой производител на четки.

            — Уейд ли? Може и да познавам лице с такова име, то се среща доста често. Но защо именно тук?

            — На лечение.

            Той се намръщи. С такива вежди гледката бе наистина внушителна.

            — Аз съм лекар, сър, но вече не практикувам. За какво лечение става дума?

            — Уейд е алкохолик. От време на време го прихващат и тогава изчезва. Понякога сам се прибира у дома, друг път го довеждат, а този път се налага да го търсим.

            Извадих визитната си картичка и му я подадох. Той я прочете без особено удоволствие.

            — Какво му е на Ърл? — попитах. — За Рудолф Валентино ли се мисли?

            Докторът отново ми демонстрира номера с веждите. Не можех да си откъсна очите от тях. Някои от косъмчетата стърчаха самостоятелно — къдрави, дълги по два сантиметра. Той едва помръдна рамене.

            — Ърл е напълно безвреден, мистър Марлоу. Само понякога леко се отнася. В някакъв свой измислен свят, малко като на игра, ако мога така да се изразя.

            — Така си мислите вие, докторе. Защото от моя гледна точка играта му е доста груба.

            — О, мистър Марлоу, преувеличавате. Ърл просто обича да се издокарва. В това отношение е като малко дете.

            — С други думи, е откачен. Това тук е нещо като санаториум, нали? Или по-скоро беше?

            — Ни най-малко. Беше нещо като колония за хора на изкуството. Осигурявах им храна, квартира, всичко необходимо за спорт и развлечения и преди всичко уединение. При това на умерени цени. Хората на изкуството, както знаете, рядко са богати. Под хора на изкуството разбирам писатели, музиканти и прочие. Много ми беше приятно да се занимавам с това — докато го имах.

            Последните думи го натъжиха. Веждите му се отпуснаха под същия ъгъл, както и устата. Да бяха малко по-дълги, щяха дори да влязат в устата му.

            — Знам — пише го в папката. Както и за самоубийството преди няколко години. Свръхдоза нарко тици, нали така?

            Той престана да мърда вежди и настръхна.

            — Каква папка?

            — Имаме си една папка със списъка на всички частни санаториуми, в които лекуват алкохолици, наркомани и леки форми на всякакви мании. И които, доста добре се охраняват.

            — Тези санаториуми са разрешени от закона — рязко отсече доктор Веринджър.

            — Да, поне на теория. Но понякога собствениците им забравят да ги легализират просто от разсеяност.

            Той се стегна. На всичкото отгоре този човек имаше и нещо като достойнство.

            — Намекът ви е оскърбителен, мистър Марлоу, Не виждам причини името ми да фигурира в подобен списък. Ще ви помоля да си вървите.

            — Да се върнем на въпроса за Уейд. Да не би да е тук под друго име?

            — Тук сме само двамата с Ърл. Съвсем сами. А сега ще ме извините, но…

            — Бих искал да се поразходя, да поразгледам… Понякога е възможно да докарат някого до такова състояние, че да изтърве нещо, което не би искал да каже. Но не и доктор Веринджър. Той запази позата си на достойнство. Веждите му също. Хвърлих поглед към къщата. Отвътре се чуваше музика — танцова. И тихо пощракване с пръсти.

            — Обзалагам се, че танцува — забелязах. — Това е танго. Обзалагам се, че танцува сам. Явно му хлопа дъската.

            — Ще си вървите ли, мистър Марлоу? Или да повикам Ърл и заедно да ви изхвърлим от имението ми?

            — Добре, добре, тръгвам си. Не се сърдете, докторе. В списъка имаше само три имена на В и вие ми се сторихте най-подходящият. Това е единствената ни следа — преди да изчезне, надраскал на един лист „доктор В“.

            — Много имена започват с В — отвърна докторът безизразно.

            — Така е. Но не и в нашия списък. Извинете за отнетото време. Ърл малко ме притеснява.

            Аз се обърнах, запътих се към колата и влязох в нея. Но като затварях вратата, докторът вече ме бе настигнал. Той подаде глава през прозорчето, любезно усмихнат.

            — Прав сте, че няма за какво да се караме, мистър Марлоу. Напълно ми е ясно, че във вашата професия на човек му се налага да бъде по-нахален от обикновено. Но какво именно ви притеснява във връзка с Ърл?

            — Очевидно не е много наред. А като усетиш нещо не наред, винаги очакваш още. Има маниакална депресия, нали? И сега е в период на внезапен подем.

            Той ме загледа мълчаливо. Изразът му беше сериозен и учтив.

            — Мистър Марлоу, тук, при мен, са отсядали много интересни, талантливи хора. И не всички са били уравновесени като вас. Талантливите често са невротици. Но при мен няма условия за алкохолици или луди, дори и да ми допадаше този вид работа. Ърл е единственият ми служител, а той не става за гледане на болни хора.

            — А за какво става според вас, докторе? Като изключим танците и маскарада?

            Той се надвеси през прозорчето. Гласът му стана тих и доверителен.

            — Родителите му бяха много близки мои приятели, мистър Марлоу. Някой трябва да се грижи за него, а тях вече ги няма. Ърл има нужда от спокойствие, да е далеч от шума и изкушенията на големия град. Той е с лабилна нервна система, но иначе е напълно безвреден. Както видяхте, изцяло е под моя контрол.

            — Много сте смел.

            Той въздъхна. Веждите му леко се размърдаха като мустачките на разтревожено насекомо.

            — Саможертвата от моя страна е голяма — съгласи се докторът. — Надявах се, че Ърл ще може да ми помага в работата. Прекрасно играе тенис, плува, гмурка се като истински шампион и е в състояние да танцува по цели нощи. И почти винаги е в чудесно настроение. Но понякога имахме и… инциденти. — Той махна с голямата си ръка, сякаш за да пропъди лошите спомени. — И накрая трябваше да се откажа или от Ърл, или от работата си тук. Той вдигна двете си ръце с дланите нагоре, разтвори ги и тежко ги отпусна. Очите му се навлажниха.

            — Наложи се да продам всичко — продължи доктор Веринджър. — Тази мирна долина ще се превърне в жилищен комплекс. Ще има тротоари, улични лампи, деца на тротонетки, ще гърмят транзистори. Ще има дори — с тежка въздишка — и телевизия. — После махна с ръка. — Надявам се поне да запазят дърветата, но боя се, че и това няма да стане. Горе, на хълма, вместо тях ще се извисяват телевизионни антени. Слава богу, че двамата с Ърл ще сме вече далеч оттук.

            — Довиждане, докторе, сърцето ми се къса за вас.

            Той протегна ръка. Беше влажна, но твърда.

            — Ценя съчувствието и разбирането ви, мистър Марлоу. И съжалявам, че не мога да ви помогна да намерите мистър Слейд.

            — Уейд — поправих го аз.

            — Прощавайте. Разбира се, че беше Уейд. Довиждане и желая ви успех.

            Потеглих обратно по пътя, по който дойдох. Бях натъжен, но не колкото му се искаше на доктор Веринджър.

            Излязох през портата и изминах достатъчно разстояние след завоя на шосето, че да паркирам на скришно място, което да не се забелязва от входа. Слязох и се върнах по бордюра назад, колкото да виждам портата през телената ограда. Застанах под един евкалипт и зачаках.

            Минаха около пет минути. По частния път на имението се зададе кола, като пръскаше настрани чакъл. Спря, но откъдето бях застанал, не я виждах. За всеки случай се дръпнах по-навътре в храстите. Чух някакво изскърцване, щракването на тежка ключалка и издрънчаването на верига. После моторът изрева и колата потегли обратно.

            Щом шумът от мотора заглъхна, аз се върнах при „Олдсмобила“, направих пълен завой и обърнах към града. Като минах покрай входа за частния път на доктор Веринджър, видях, че портата е заключена с верига и катинар. Край на гостите за този ден.

            17

            Изминах двадесетина мили до града и отидох да обядвам. Докато се хранех, постепенно взех да си давам сметка колко глупаво бях действувал през цялото време. Не можеш да откриеш когото и да било по начина, по който бях опитал. Може да попаднеш на типове като Ърл и доктор Веринджър, но не и на човека, когото търсиш. Само си хабиш на вятъра гумите, бензина, приказките и нервите. Да открия моя човек чрез трите имена, започващи с В, беше все едно да се опитам да бия на зарове професионален комарджия.

            Във всеки случай от първия път е изключено да улучиш. Но и той не биваше да казва Слейд вместо Уейд. Беше интелигентен човек, а интелигентен човек не забравя толкова бързо едно име, или ако го забрави, няма изобщо нищо да си спомни.

            Може би бях прав, а може и да грешах. Познанството ни беше кратко. Докато си пиех кафето, се замислих за доктор Вуканич и доктор Варли. Да или не? С тях можех да убия почти целия си следобед. Но, от друга страна, можех да се обадя в къщата на Уейдови в Айдъл Вали и да чуя, че главата на семейството се е завърнал у дома и всичко е цветя и рози.

            Доктор Вуканич беше лесен — само на пет-шест преки оттук. Но затова пък доктор Варли се беше забил чак на Олтадинските възвишения и пътят дотам беше безкрайно дълъг, горещ и скучен. Да или не?

            Накрая реших — да. По три причини. Първо, винаги е полезно да научиш нещо повече за тайния бизнес и за хората, които го въртят. Второ, искаше ми се от благодарност към Питърз да прибавя нещо към папката, която той така услужливо ми даде да ползувам. И трето, нямах какво друго да правя.

            Платих си сметката, оставих колата на паркинга и тръгнах по сенчестата страна на улицата към Стокуел Билдинг. Сградата беше много старомодна, с павилионче за цигари до входа и стар, ръчно управляван асансьор, който се люлееше и доста неохотно се отдели от земята. Коридорът на шестия етаж беше тесен, а вратите имаха прозорчета от опушено стъкло. Постройката бе по-занемарена от онази, в която се намираше собствената ми кантора. Гъмжеше от лекари, зъболекари, не особено благоденствуващи адвокати — от тези, дето се надяваш, че са наети от противниковата страна. Лекарите и зъболекарите явно едва свързваха двата края: нито кой знае колко опитни, нито кой знае колко чисти, нито кой знае колко добросъвестни — три долара, моля, ако обичате, да платите на сестрата. Уморени, обезверени хора, без всякакви илюзии, които знаят какви клиенти ще потърсят помощта им и колко пари ще могат да изкопчат от тях. Моля, не искайте на кредит. Кътникът ви е доста разклатен, мисиз Казински. Ако желаете от новите пластмасови пломби — също като златни са, — ще ви я направя за 14 долара, ако желаете упойка, ще платите допълнително два долара. Докторът е тук, доктора го няма. Три долара, моля — платете на сестрата, ако обичате.

            В такава сграда винаги има един-двама, които наистина печелят добри пари, но по нищо не им личи. Те се сливат с мърлявия фон, който им служи като защитна окраска. Адвокат, въвлечен в хитро скроено мошеничество, гинеколог, който се представя за какъв ли не, стига това да оправдава присъствието на някои инструменти в кабинета му. Продавач на наркотици, който се прави на уролог, дерматолог или специалист в някой друг клон на медицината, изискващ чести посещения при лекаря и редовно прилагане на местна упойка.

            Доктор Лестър Вуканич имаше малка, зле мебелирана чакалня, в която бяха насядали десетина души и всички до един се чувствуваха неудобно. Изглеждаха най-обикновено, просто нищо особено. Впрочем контролирания от лекаря наркоман трудно можеш да различиш от счетоводител-вегетарианец. Наложи се да чакам тридесет и пет минути. Пациентите минаваха през две врати. Един чевръст специалист по уши, нос и гърло може да обслужва наведнъж до четирима пациенти, стига да има достатъчно място.

            Най-после влязох. Посочиха ми да седна в кафяв кожен стол до масичка, покрита с бяла кърпа, върху която се виждаха множество инструменти. До стената къкреше стерилизатор. Доктор Вуканич влезе пъргаво, в бял халат и закрепено на челото кръгло огледало. Седна пред мен на кръгло столче.

            — Сигурно синузитно главоболие? Много ли е силно?

            Сестрата му подаде някаква папка и той я запрелнства.

            Казах, че е ужасно. И че почти две не виждам от него. Особено сутрин, като стана от сън. Доктор Вуканич кимна мъдро.

            — Типичен признак — забеляза и сложи върху нещо като писалка една стъклена капачка.

            После ми я пъхна в устата.

            — Затворете си устата, но не и зъбите, моля ви.

            Докато казваше това, се пресегна и изгаси лампата. В стаята нямаше прозорец. Някъде бръмчеше вентилатор.

            После извади стъклената тръбичка и отново светна. След което внимателно ме огледа.

            — Няма и следа от конжестия, мистър Марлоу. Главоболието ви не е причинено от синузит. Дори бих казал, че никога не сте имали неприятности със синусите. Виждам, че са ви правили операция на преградката на носа.

            — Да, докторе. Ритнаха ме по време на футболен мач.

            Той кимна.

            — Има една малка кост, която трябва да се изреже. Но едва ли пречи на дишането ви. — Облегна се назад и прегърна коляното си. — По какъв начин очаквахте да ви помогна? — попита след това. Имаше слабо лице с интересен блед тен. Заприлича ми на туберкулозна бяла мишка.

            — Исках да поговорим за един мой приятел. Много е зле. Писател е, тъпкан с пари, но нервите му са в ужасно състояние. Трябва да му се помогне. Живее само от наркотици, а неговият лекар вече отказва да му помага.

            — Какво точно разбирате под „помощ“?

            — Една инжекция от време на време, за успокояване. Помислих, че ще можем да се разберем. Плаща добре.

            — Съжалявам, мистър Марлоу, но не се занимавам с такива работи. — Той стана. — Малко грубо пипате, ако ви интересува мнението ми. Приятелят ви, ако иска, може да се консултира с мен. Но е желателно все пак да е болен от нещо, да има нужда от лечение. От вас десет долара, мистър Марлоу.

            — Хайде, хайде, докторе, не се правете на толкова важен. Има ви в списъка.

            Доктор Вуканич се облегна на стената и запали цигара. Явно се поразмисли. Взе да изпуска кълбета дим и да ги разглежда. Затова му връчих една от визитните си картички, та да я разгледа и нея. Той я прочете.

            — За какъв списък става дума?

            — Списък на хора, които се занимават с частно лекуване на наркомани и алкохолици. Предполагам, че познавате моя приятел. Името му е Уейд. Сигурно сте го скътали в някоя бяла стаичка. Защото е изчезнал от дома си.

            — Вие сте магаре — осведоми ме доктор Вуканич. — Аз не се занимавам с долнопробни далавери като четиридневно лечение на алкохолици. Такива лечения между другото нищо не лекуват. Нямам бели стаички и не познавам вашия приятел — дори ако наистина съществува. Дължите ми десет долара — в брой, — и то веднага. Или предпочитате да се обадя в полицията и да се оплача, че сте ме молили за наркотик?

            — Виж, това ще е бомба — отвърнах. — Хайде да опитаме.

            — Я да се махаш, мошеник с мошеник! Станах от стола.

            — Може и да съм сбъркал, докторе. Последния път, когато изчезна от къщи, беше избягал приня какъв доктор, чието име започва с В. Цялата операция е била извършена много тайно. Прибрали са го късно през нощта и са го върнали по същия начин, малко пооправен. Дори не са изчакали да влезе в къщата. Затова този път започнахме от досиетата, та дано открием някаква следа. Намерихме трима доктори с буквата В.

            — Интересно — забеляза той с безизразна усмивка. Все още ме проучваше. — И на каква основа направихте подбора?

            Огледах го внимателно. Той непрекъснато поглаждаше с дясната си ръка горната част на лявата, от вътрешната страна. Лицето му се покри с фини капчици пот.

            — Съжалявам, докторе. Професионална тайна.

            — Извинете за момент. Имам тук един пациент, който…

            Той излезе, без да довърши фразата си. Докато го нямаше, в кабинета надникна една сестра, погледна ме и пак се прибра.

            След още малко доктор Вуканич се върна с бодра, доволна крачка. Беше усмихнат и успокоен. Очите му блестяха.

            — Ама вие още ли сте тук? — изненада се той, или поне се направи на изненадан. — Аз пък мислех, че срещата ни е приключила.

            — Тъкмо си тръгвах. Стори ми се, че искахте да ви изчакам.

            Той се разкикоти.

            — Знаете ли, мистър Марлоу, живеем в удивително време. Срещу някакви си петстотин долара можех да ви пратя в болницата с няколко счупени ребра. Смешно, нали?

            — Да си умреш от смях. Една малка венозна, нали, докторе? А как ви ободри — просто да не повярва човек!

            Тръгнах към вратата.

            — Аста луего, амиго* — изчурулика той. — И да не забравите десетте ми долара. Платете на сестрата.

            [* Довиждане, приятелю (исп.). Б. пр.]

            Когато излизах, той говореше нещо по вътрешния телефон. В чакалнята десетина души или други, подобни на тях десетина души, се чувствуваха неудобно. Сестрата беше на поста си.

            — Десет долара, мистър Марлоу. Тук се заплаща в брой.

            Прекрачих бодро през множеството крака към изхода. Тя скочи от стола си и заобиколи тичешком писалището. Отворих вратата.

            — А какво ще стане, ако не ги платя? — попитах.

            — Ще видите какво ще стане — сърдито ми отвърна тя.

            — Да, разбира се, вие просто си вършите работата. Както и аз. Хвърлете един поглед на визитната картичка, която оставих, и ще видите какво работя.

            И излязох. Чакащите пациенти ме огледаха неодобрително. Какво отношение към доктора!