АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

вторник, декември 12, 2017

Джон Ленън - 37 години от убийството му.

Това е снимка от вестник, за друго не се сещам...Той беше добър поет, артист и малко объркан, но любопитен и честен. Пуснете си някоя негова песен.

събота, декември 02, 2017

Високият прозорец 1-19 от Реймънд Чендлър


      1

      Къщата се намираше на авеню „Дрезден“ в квартала Оук Нол в Пасадина — голяма, солидна, прохладна на вид, с виненочервени тухлени стени, с керемиди от теракота и цокъл от бял камък. Партерните прозорци на фасадата бяха обковани в оловни решетки. Горните бяха като на лятна вила, украсени с каменни орнаменти, имитация на стила рококо. От фасадата, в чиято основа бяха засадени цветни храсти, се спускаше с лек наклон към улицата мека зелена морава и се стелеше покрай огромен хималайски кедър като хладен зелен поток около скала. И тротоарът, и декоративната алея бяха много широки, а насред алеята свеждаха клони три бели акации, които си заслужаваха да ги погледаш. Тегнеше тежкият дъх на жежка, лятна утрин и всяко стръкче бе замряло неподвижно в морния въздух, слегнал се над Пасадина в подобни дни, наричани от местните жители приятно хладни.
      За обитателите на къщата знаех само, че са някоя си мисис Елизабет Брайт Мърдок и нейното семейство и че тя иска да наеме благонадежден спретнат частен детектив, който да не тръска пепелта от пурата си на пода и да не носи повече от един пищов. Знаех още, че е вдовица на дърт глупак с бакенбарди на име Джаспър Мърдок, натрупал много пари, докато служел всеотдайно на обществото, и че всяка година на рождения му ден снимката му се поместваше в местния вестник, а под нея датите на раждането и смъртта, придружени с надписа: „Животът му бе посветен на ближните и всевишния“.
      Паркирах колата си на улицата, минах по пътеката от каменни плочи, която прекосяваше зелената поляна, и натиснах звънеца на портала под островърхия навес. Ниска ограда от червени тухли, успоредна на фасадата, свързваща късото разстояние от входната врата до алеята за коли. В края на тази алея върху бетонен блок стоеше неголяма разрисувана фигура на негър в бял брич, зелен жакет и червено кепе. Той държеше камшик, а там, където бе кракът му, имаше желязна халка, очевидно за връзване на коне. Изражението на негъра бе малко тъжно, сякаш от дългото чакане бе започнал да се обезкуражава. Отидох до него и го потупах приятелски по главата, докато чаках да ми отворят.
      След малко една кисела матрона на средна възраст с униформа на домашна прислужница открехна едва-едва входната врата и впери в мен едно лъскаво мънистено око.
      — Филип Марлоу — казах аз. — Идвам при мисис Мърдок. Имаме уговорена среща.
      Киселата матрона на средна възраст скръцна със зъби, неочаквано затвори очи, неочаквано ги отвори и изломоти с един от онези чепати продрани гласове, каквито сигурно са имали само пионерите преселници:
      — Коя от тях?
      — Какво?
      — Коя мисис Мърдок? — почти изкрещя тя.
      — Мисиз Елизабет Брайт Мърдок — отвърнах. — Не знаех, че имало повече от една.
      — Сега знаете — отсече тя. — Имате ли визитна картичка?
      Тя все още държеше вратата открехната едва на педя. Подаде през пролуката върха на носа си и една кльощава мускулеста ръка. Извадих портфейла си, взех една от картичките, на които бе изписано само името ми, и я тикнах в ръката й. Моментално ръката и носът изчезнаха и вратата се тръшна под носа ми.
      Мина ми през ума, че може би е трябвало да позвъня на задната врата. Отидох отново до негъра и още веднъж го потупах по главата.
      — Братко — рекох му, — сега сме двама.
      Мина известно време, доста време. Пъхнах цигара в устата си, но не я запалих. По улицата премина синьобелият фургон на Пътуващия смешник, от който се носеха звуците на латерната му. Огромна пеперуда на златисточерни шарки залъкатуши и кацна върху хортензиевия храст досами лакътя ми, бавно изпърха с криле, сетне тежко хвръкна и залитайки, изчезна в омарата.
      Входната врата се отвори отново и киселата матрона рече:
      — Оттук.
      Влязох. Помещението беше просторно, квадратно, закътано и хладно; излъчваше успокоителната атмосфера на погребален параклис и дори нещо от неговата миризма. Гоблени по белите, покрити с груба гипсова мазилка стени, железни решетки, имитиращи балкони зад големите стъкла на страничните прозорци, тежки столове с дървена резба и плюшени седалища, тапицирани облегалки и пискюли от потъмняла златиста сърма. В дъното — прозорец със стъклопис, голям, кажи-речи, колкото тенискорт. Под него остъклени врати със завеси. Стара, спарена, мухлясала, плесенясала, еснафска, чиста и потискаща стая. Нямаше вид на обитавано помещение, нито пък примамваше да стоиш в нея. Мраморни масички с вити крачета, позлатени часовници, миниатюрни статуетки от мрамор в два цвята. Сума боклуци, за които, ако речеш да избършеш праха, ще ти трябва цяла седмица. Сума пари, хвърлени на вятъра. Преди тридесет години в богатия, необщителен провинциален град, какъвто беше Пасадина, стаята може и да е изглеждала импозантна.
      Излязохме от нея, тръгнахме по един коридор и след малко киселата матрона отвори една врата и ми даде знак да вляза.
      — Мистър Марлоу — извести тя злобно през прага, след което си отиде, поскърцвайки със зъби.


      2

      Стаята беше малка и гледаше към задната градина. Застлана бе с грозен килим в червено и кафяво и бе пригодена за секретарски кабинет. В нея не липсваше нищо, което човек очаква да види в малка канцелария. Слабо, крехко, русоляво момиче с очила в рогови рамки седеше зад бюрото, на което имаше пишеща машина, а отляво лежеше току-що изваден от машината лист хартия. Тя бе поставила пръсти върху клавишите, но не бе сложила нов лист във валяка. Наблюдаваше влизането ми в стаята със скования глуповат израз на стеснителен човек, позиращ за снимка. Гласът й долетя ясен и мек, когато ме покани да седна.
      — Аз съм мис Дейвис. Секретарка съм на мисис Мърдок. Тя иска да посочите имената на няколко поръчители.
      — Поръчители ли?
      — Да, изненадва ли ви това?
      Поставих шапката си на бюрото й, а незапалената цигара върху периферията на шапката.
      — Да не би да искате да кажете, че ме е повикала, без да знае нищо за мен?
      Устната й трепна и тя я прехапа. Не разбрах дали е изплашена, или разтревожена, или просто й е трудно да бъде сдържана и делова. Във всеки случай не изглеждаше доволна.
      — Един директор на Калифорнийската застрахователна банка й даде името ви. Но казал, че не ви познавал лично — отговори тя.
      — Подострете молива си — казах й.
      Тя го повдигна, за да ми покаже, че е подострен и готов за действие. Започнах:
      — Първо, един от вицепрезидентите на същата тази банка Джордж С. Лийк. Можете да го намерите, като се свържете с дирекцията. После, сенаторът Хюстън Оугълторп. В момента може би е в Сакраменто или пък в кабинета си в сградата на държавното учреждение в Лос Анжелос. После, Сидни Драйфус от „Драйфус, Търнър и Суейн“ — адвокатска кантора към застрахователната фирма „Тайтъл-Иншурънс Билдинг“. Записахте ли?
      Тя пишеше бързо и с лекота. Кимна, без да вдигне поглед. Слънчеви лъчи танцуваха в русата й коса.
      — Оливър Фрай от корпорацията „Фрай-Кранц“ за оборудване на нефтени кладенци. Седалището им се намира на Девета източна улица в индустриалната зона. Освен това, ако искате, мога да ви дам имената и на няколко ченгета. Бърнърд Оулс от Областната прокуратура и лейтенант Карл Рандъл от Централното криминално бюро. Може би това ще е достатъчно.
      — Не ми се подигравайте — каза тя. — Аз само изпълнявам нареждане.
      — На последните двама по-добре не се обаждайте, освен ако знаете точно в какво се състои работата — отвърнах. — Не ви се подигравам. Ужасна жега, нали?
      — За Пасадина не е кой знае каква — рече тя, сложи с мъка тежкия телефонен указател върху бюрото си и започна да рови в него.
      Докато търсеше номерата и телефонираше тук и там, аз я огледах… Беше бледа, но някак естествено бледа и изглеждаше съвсем здрава. Меднорусата й като загоряла пшеница коса съвсем не беше грозна, но бе тъй безмилостно опъната назад върху тясното й теме, та чак не приличаше на коса. Веждите й бяха тънки, необикновено прави и по-тъмни от косата, почти кестеняви. Побелелите й ноздри издаваха, че е анемична. Брадичката й беше твърде малка, твърде остра. Нямаше друг грим, освен оранжевото червило, но и то не беше много. Очите й зад очилата бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и разсеяно изражение. Клепачите й — малко дръпнати, така че очите й придобиваха леко ориенталски вид или пък внушаваха впечатлението, че кожата й е тъй естествено стегната, та чак придърпва ъгълчетата нагоре. Цялото лице излъчваше необяснимо невротично обаяние, на което липсваше само малко изкусен грим, за да стане поразително красиво.
      Облечена бе с ленена рокля с къси ръкави и нямаше никакво украшение. Оголените й ръце бяха покрити с лек мъх и тук-там с лунички.
      Не се заслушвах в разговорите й по телефона. Това, което й казваха, тя стенографираше със сръчни и леки движения на молива. Щом свърши окачи обратно указателя на куката, изправи се, оправи роклята си на бедрата и каза:
      — Почакайте, ако обичате, само за минутка… — и се запъти към вратата.
      Вече бе направила една крачка, когато изведнъж се обърна и затвори рязко горното странично чекмедже на бюрото. После излезе. Вратата се хлопна. Стана тихо. Отвън жужаха пчели. Някъде отдалеч долиташе приглушеното бръмчене на прахосмукачка. Вдигнах незапалената цигара от шапката си, пъхнах я в устата си и станах. Заобиколих бюрото и издърпах чекмеджето, което тя се върна да затвори. Не ми влизаше в работата. Само бях любопитен. Не ми влизаше в работата и това, че вътре лежеше малък автоматичен „Колт“. Бутнах го и седнах отново.
      Тя отсъствува около четири минути. Отвори вратата, спря на прага и каза:
      — Мисиз Мърдок ще ви приеме сега.
      Прекосих още коридори, тя дръпна едното крило на двойната остъклена врата и отстъпи встрани. Влязох и вратата зад мен се хлопна.
      Вътре бе тъй тъмно, че в първия миг не различих нищо освен дневната светлина, нахлуваща през някакви гъсти храстовидни растения и паравани. Сетне разбрах, че стаята всъщност е слънчева веранда, безгрижно оставена да обрасне отвън с храсталаци. Беше обзаведена с тръстикови мебели и застлана с рогозки. До прозореца имаше голям тръстиков шезлонг. Облегалката му беше дъгообразна и бе отрупан с толкова възглавници, че можеха да подпрат и слон, а в него се бе изтегнала жена с чаша в ръка. Тежка алкохолна миризма на вино ме блъсна в ноздрите още преди да различа добре фигурата. После очите ми привикнаха с тъмнината и започнах да я виждам добре.
      Лицето и брадичката й бяха внушителни. Косата с цвят на олово бе накъдрена безмилостно, имаше клюновиден нос и големи влажни очи със съчувствуващия израз на мокри камъни. Шията й бе обвита в дантели, но повече би й прилягал спортен пуловер. Облечена бе в рокля от сивкава коприна. Дебелите й ръце бяха оголени, целите в петна. На ушите си имаше клипсове от черен кехлибар. До нея се виждаше ниска масичка със стъклен плот, отгоре — бутилка портвайн. Тя отпиваше от чашата си, разглеждаше ме и нищо не казваше.
      Аз стоях. Тя ме държа прав, докато пресуши чашата си, после я сложи на масичката и пак я напълни. Попи устни с носна кърпичка. Сетне проговори. Гласът й имаше тембъра на метален баритон и предупреждаваше, че няма да търпи глупости.
      — Седнете, мистър Марлоу. Ако обичате да не палите цигарата. Страдам от астма.
      Седнах в люлеещ се тръстиков стол и затъкнах все тъй незапалената си цигара в горното джобче на сакото си, зад носната кърпичка.
      — Не съм имала вземане-даване с частни детективи, мистър Марлоу. Нищо не знам за тях. Препоръките, които ми дадоха за вас, ми се струват задоволителни. Колко вземате?
      — Зависи от задачата, мисис Мърдок.
      — Въпросът, естествено, е напълно поверителен. Няма нищо общо с полицията. Ако имаше, щях да повикам именно нея.
      — Вземам по двадесет и пет долара на ден, мисис Мърдок. И, разбира се, разноските.
      — Доста е. Сигурно добре печелите. — Тя отпи от портото. Не обичам портвайн в горещо време, но е мило, когато ти предоставят възможността да откажеш.
      — Не — отвърнах. — Парите не са много. Разбира се, детективски услуги можете да получите на всякаква цена — също като при адвокатите. Или зъболекарите. Аз не съм организация. Работя сам, никога не се занимавам с два случая едновременно. Поемам рискове, понякога твърде големи, и не работя непрекъснато. Затова не смятам, че двадесет и пет долара са прекалено много.
      — Ясно. А какво е естеството на разноските?
      — Дребни неща, които постоянно изникват. Човек никога не знае.
      — Предпочитам да знам — рече тя ехидно.
      — Ще знаете. Ще получавате сметка черно на бяло. Ако не одобрите разноските, ще можете да възразите.
      — А какъв аванс очаквате?
      — Сто долара ще ми стигнат.
      — Надявам се да ви стигнат — рече тя, изгълта портото и напълни чашата отново, без дори да изтрие устни.
      — От клиенти с вашето положение, мисис Мърдок, мога и да не вземам аванс.
      — Мистър Марлоу — натърти тя. — Аз съм властна жена. Не се оставяйте да ви сплаша. Защото ако ще се сплашвате от мен, няма да ми бъдете полезен.
      Кимнах и оставих течението да отнесе думите й. Внезапно тя се изсмя, сетне се оригна. Мило леко оригване, не демонстративно, а изпълнено с непринудено безгрижие.
      — Астмата ми — рече нехайно. — Това порто ми е като лекарство. Затова не ви предлагам.
      Кръстосах крака. Надявах се това да не навреди на астмата й.
      — Парите — продължи тя — всъщност са без значение. Една жена с моето положение винаги плаща прескъпо и свиква с това. Надявам се да ги заслужите. Ето каква е работата. Откраднат ми е предмет със значителна стойност. Искам да ми бъде върнат, но искам и нещо повече. Никой да не бъде арестуван. Крадецът е от моето семейство. — Тя завъртя чашата в дебелите си пръсти, усмихна се едва-едва в мъждивата светлина на затъмнената стая. — Снаха ми — поясни. — Очарователно момиче — и корава като дъбова греда. — Погледна ме с неочакван блясък в очите. — Синът ми е ужасен глупак. Но аз много го обичам. Преди година сключи идиотски брак без моето съгласие. Глупаво беше от негова страна, защото е напълно неспособен да припечелва прехраната си и няма никакви пари освен тези, които му давам, а аз не съм щедра. Дамата, която избра, или която го избра, е певица в нощен локал. Името й е Линда Конкуест* — много й отива. Живееха тук, при мен. Не се карахме, защото не бих позволила никому да се кара с мен в собствената ми къща, но чувствата помежду ни не бяха особено дружелюбни. Плащах разноските им, подарих им по една кола, отделих й задоволително, но не и разточително перо за дрехи и други подобни. Несъмнено животът й се е струвал скучен. Несъмнено и синът ми й се е струвал скучен. Аз самата го намирам скучен. Във всеки случай тя се изнесе оттук съвсем внезапно преди около седмица, без да остави адрес или да се сбогува.
      [* Conquest (англ.) — завоевание. Б.пр.]
      Закашля се, потършува за носна кърпичка и издуха носа си.
      — Откраднатият предмет — продължи тя — е монета. Рядка златна монета, наречена Брашъров дублон. Гордостта на нумизматичната колекция на моя съпруг. Аз пет пари не давам за такива неща, но мъжът ми даваше. Пазя сбирката му непокътната, откак умря преди четири години. На горния етаж е, в огнеупорна стая, която се държи под ключ, в няколко огнеупорни сейфове. Застрахована е, но още не съм съобщила за изчезването на монетата. И не искам, стига да мога да го избегна. Убедена съм, че Линда я е взела. Монетата е оценена на повече от десет хиляди долара. Непускан в обръщение екземпляр.
      — Но е много трудно да се продаде — обадих се аз.
      — Може би. Не знам. Една вечер разбрах, че липсва. И тогава надали бих се усетила, тъй като изобщо не се доближавам до колекцията, но някой си Морнингстар от Лос Анжелос се обадил по телефона, казал, че е търговец на монети, и попитал дали Мърдоковият Брашър, както се изразил, се продава. Синът ми се случил на телефона. Казал, че не е чувал монетата да се продава и никога не е била обявявана за продан, но ако мистър Морнингстар бъде така любезен да се обади друг път, ще има възможността да разговаря лично с мен. В момента не беше удобно, тъй като си почивах. Онзи отговорил, че така и ще направи. Синът ми предал разговора на мис Дейвис, която ми докладва на мен. Казах й да се обади на човека. Бях леко заинтригувана.
      Тя отново сръбна от портвайна, тръсна кърпичката си и изсумтя.
      — Защо бяхте заинтригувана, мисис Мърдок? — попитах, колкото да кажа нещо.
      — Ако този човек беше търговец на монети, който поне малко разбира от работата си, би трябвало да знае, че монетата не се продава. Съпругът ми Джаспър Мърдок постави изрично условие в завещанието си, че никаква част от колекцията му не може да се продава, заема или ипотекира, докато съм жива. Нито пък да се изнесе от къщата, освен при такава повреда на сградата, която да прави изнасянето наложително, но дори и тогава — само чрез попечители. Съпругът ми — мрачно се усмихна тя, — изглежда, смяташе, че би трябвало да съм проявявала по-голям интерес към късчетата метал, докато беше жив.
      Навън бе хубав ден, слънцето грееше, цветята цъфтяха, птичките чуруликаха. Коли профучаваха далеч по улицата с успокоителен шум. В мрачната стая с грубото масивно лице на стопанката и винената миризма всичко изглеждаше някак нереално.
      — Говорих с мистър Морнингстар. Цялото му име е Илайша Морнингстар, а бюрото му се намира в Белфънт билдинг на Девета улица в центъра на Лос Анжелос. Казах му, че колекцията „Мърдок“ не се продава, никога не е била и доколкото зависи от мен, няма и да бъде, и че съм изненадана как може това да не му е известно. Той взе да хъка и да мъка и най-сетне ме попита дали може да види монетата. Казах, че не може, естествено. Той сухо ми благодари и затвори. Гласът му беше на стар човек. Аз пък веднага се качих горе да хвърля едно око на монетата — нещо, което цяла година не бях правила. Беше изчезнала от отделението си в заключения огнеупорен сейф.
      Нищо не казах. Тя пак си напълни чашата и забарабани с дебелите си пръсти по облегалката на шезлонга.
      — Вероятно се досещате какво си помислих тогава.
      — Що се отнася до мистър Морнингстар, мисля, че да. Някой е предложил да му продаде монетата, а той заподозрял откъде продавачът се е сдобил с нея. Монетата, изглежда е много рядка.
      — Това, което наричат непускан в обръщение екземпляр, е наистина голяма рядкост. Да, точно това ми мина през ума.
      — Кой и по какъв начин би могъл да я открадне?
      — Всеки в тази къща, при това много лесно. Ключовете държа в чантата си, а тя се подмята къде ли не. От просто по-просто би било за който и да е да ги измъкне и да ги задържи достатъчно дълго, та да отключи и стаята, и касата, и отново да ги върне на мястото им. За външен човек е трудно осъществимо, но всеки в къщата би могъл да я открадне.
      — Ясно. А как установихте, че снаха ви е сторила това?
      — Не съм установила — що се отнася до необорими доказателства. Но съм напълно сигурна. Прислугата се състои от три жени, които работят тук от дълги, дълги години — много преди да се омъжа за мистър Мърдок, което стана само преди седем години. Градинарят изобщо не влиза в къщата. Нямам шофьор, защото ме возят синът ми или секретарката. Синът ми не я е взел, първо, защото не е чак такъв глупак, та да краде от майка си, и, второ, ако я беше взел, съвсем лесно можеше да ми попречи да разговарям с мистър Морнингстар, търговеца на монети. Мис Дейвис? — Абсурд! Съвсем не е този тип. Прекалено е пъзлива. Не, мистър Марлоу, Линда е точно от онези жени, които биха го направили от чиста злоба, ако не за нещо друго. Знаете що за стока са тия, от нощните заведения.
      — Хора като всички нас — отвърнах. — Следи от взлом няма, предполагам? Трябва да е много сръчен и тънък познавач, за да задигне една-единствена монета, така че изключваме тази възможност. Макар че е най-добре да огледам стаята.
      Тя вирна масивното си чене, а мускулите на врата й се свиха на твърди буци.
      — Току-що ви казах, мистър Марлоу, че снаха ми, мисис Лесли Мърдок, е взела Брашъровия дублон.
      Вперих очи в нея, тя ми отвърна със същото. Нейните бяха твърди като тухлите на оградата пред къщата. Свих рамене и рекох:
      — Ако предположим, че е така, мисис Мърдок, какво поточно искате от мен?
      — Първо, искам да ми се върне монетата. Второ, искам развод за сина ми без издръжка за жена му. Защото не възнамерявам да хвърлям пари на вятъра. Предполагам, че знаете как се уреждат тези работи.
      Тя пресуши текущата доза портвайн и се изсмя грубо.
      — Може и да съм чувал как стават тези работи — отвърнах. — Казвате, че не оставила адрес. Означава ли това, че нямате представа къде е отишла?
      — Точно така.
      — Значи безследно изчезване. Синът ви все пак може да има някаква представа, която е пропуснал да сподели с вас. Ще трябва да се срещна с него.
      Едрото сиво лице се втвърди в още по сурови линии.
      — Синът ми нищо не знае. Дори и това, че монетата е открадната. И не желая нищо да разбере. Като му дойде времето, знам как да се оправя с него. Искам да не го закачате. Той ще прави каквото му кажа.
      — Не винаги го е правил.
      — Женитбата му — злобно изрече тя — бе моментно импулсивно действие. А след това се опитваше да се държи като джентълмен. Аз обаче не страдам от подобни скрупули.
      — В Калифорния ви трябват три дни, за да осъществите подобно импулсивно действие, мисис Мърдок.
      — Млади момко, желаете ли да се заемете с тази работа, или не?
      — Желая, ако ми се съобщят фактите и ме оставят да действувам, както намеря за добре. И не желая, ако ще поставяте хиляди условия и правила, в които да се препъвам. Тя се изсмя продрано.
      — Това е деликатен семеен проблем, мистър Марлоу. И трябва да се пипа деликатно.
      — Ако ме наемете, ще получите всичката ми деликатност. Ако пък я нямам, тогава по-добре да не ме наемате. Подразбрах например, че не желаете снаха ви да бъде несправедливо обвинена. Не съм достатъчно деликатен за целта.
      Лицето й доби цвета на варено цвекло и тя раззина уста да изреве. Сетне размисли, вдигна чашата и гаврътна още една яка доза лекарство.
      — Ще ми свършите работа — рече сухо. — Как не ви срещнах преди две години, преди той да се ожени за нея.
      Не знаех какво точно значи това, затуй оставих фразата без коментар. Тя се наведе на една страна, побърника клавишите на вътрешния телефон и щом й отговориха, изръмжа нещо.
      Чуха се стъпки и меднорусото момиче влезе с лека походка в стаята, провесило брадичка, като че някой щеше да му посегне.
      — Попълни на този човек чек за двеста и петдесет долара — изръмжа старият дракон. — И да си затваряш устата по този въпрос.
      Момичето почервеня чак до шията.
      — Знаете, че никога не разправям за вашите работи, мисис Мърдок — изблея то. — Знаете, че не говоря. И през ум не би ми минало.
      Тя се извърна с наведена глава и избяга от стаята. Погледнах я, докато затваряше вратата. Малката й долна устна трепереше, но очите й бяха бесни.
      — Ще ми трябват снимка на снаха ви и някои сведения — казах, след като вратата бе затворена.
      — Вижте в чекмеджето на бюрото.
      Пръстените й проблеснаха в полумрака, когато дебелият й сив пръст посочи бюрото.
      Отидох, отворих единственото чекмедже на тръстиковото писалище и извадих снимката, която лежеше сам-самичка на дъното с лице нагоре и ме гледаше с хладни тъмни очи. Седнах отново с фотографията в ръка и се вгледах в нея. Тъмна коса с неравен път по средата, леко прибрана назад над внушително чело. Широки, студени, много надменни устни, които веднага ти се приисква да нацелуваш. Приятен нос, нито много малък, нито много голям. Хубава структура на лицето. Но нещо липсваше в изражението. Някога на това нещо са му викали добро домашно възпитание, но сега не знаех как да го назова. Лицето й изглеждаше прекалено знаещо и недоверчиво за възрастта й. Твърде много е било задиряно и твърде се е обиграло, надхитрявайки волностите. А зад лукавството прозираше простодушието на малко момиченце, което още вярва в Дядо Коледа.
      Кимнах на снимката и я пъхнах в джоба си, като си помислих, че прекалено много заключения вадя от една фотография, при това на твърде слаба светлина.
      Вратата отново се отвори и момичето с ленената рокля влезе с тлъста чекова книжка и автоматична писалка и подложи ръка на мисис Мърдок, за да тегли подписа си. Изправи се с напрегната усмивка, мисис Мърдок рязко махна към мен, то откъсна нека и ми го подаде. Задържа се очакващо до вратата. Нищо не му казаха, така че то излезе с лека стъпка и затвори.
      Помахах с чека, за да изсъхне мастилото, сгънах го и го задържах в ръка.
      — Какво можете да ми кажете за Линда?
      — Кажи-речи нищо. Преди да се омъжи за сина ми, живеела в един апартамент с някоя си Лоуис Маджик* — чудни имена си избират, не мислите ли? Също кабаретна артистка или нещо такова. Локалът, в който работели, се нарича „Клуб Айдъл Вали“, по посока на булевард „Вентура“. Синът ми Лесли прекалено добре е запознат с него. За семейството и произхода на Линда не знам нищо. Веднъж спомена, че е родена в Су Фолс. Предполагам, че има родители. Не се интересувах дотам, че да проверявам.
      [* Magic (англ.) — вълшебство. Б.пр.]
      Не се била интересувала. Виждах я как рови бясно с две ръце, настървено, но си остава с пръст в устата.
      — Не знаете ли адреса на мис Маджик?
      — Не. Никога не съм го знаела.
      — Дали синът ви не го знае — или мис Дейвис?
      — Ще питам сина ми, като се върне. Но не вярвам. А мис Дейвис и сам можете да попитате. Сигурна съм обаче, че не го знае.
      — Ясно. И не познавате други приятели на Линда?
      — Не.
      — Не е изключено синът ви да поддържа връзка с нея, мисис Мърдок, без да ви казва.
      Тя отново взе да моравее. Вдигнах ръка и нахлузих успокоителна усмивка на физиономията си.
      — В края на краищата една година са били женени — рекох. — Все трябва да знае нещо за нея.
      — Оставете сина ми на мира — изръмжа тя. Свих рамене и изсумтях обезсърчено.
      — Добре тогава. Предполагам, че си е взела колата. Тази, която сте й подарили. Каква беше тя?
      — Стоманеносив „Меркури“, модел 1940 година, с две врати. Мис Дейвис ще ви даде номера, ако ви трябва. Не знам дали я е взела.
      — А знаете ли колко пари, дрехи и бижута е отнесла със себе си?
      — Парите не са много. Не повече от стотина-двеста долара. — Тлъста злобна усмивка очерта дълбоки бръчки около носа и устните й. — Освен, разбира се, ако не си е намерила нов приятел.
      — Има и такава вероятност — рекох. — А бижута?
      — Пръстен със смарагд и диамант, не особено ценен, платинен швейцарски часовник „Лонжин“ с рубини, много красива огърлица от пушен кехлибар, която имах глупостта лично да й подаря. Закопчалката й представлява ромб с двайсет и шест малки диамантчета. Имаше и други дреболии, разбира се. Никога не съм им обръщала внимание. Обличаше се доста добре, но не екстравагантно. Слава богу поне за това.
      Отново си наля, отпи и пусна още няколко общителни оригвания.
      — Това ли е всичко, което можете да ми кажете, мисис Мърдок?
      — Не е ли достатъчно?
      — Ни най-малко, но засега ще се задоволя с толкоз. Ако открия, че не е откраднала монетата, това прекратява разследването, поне що се отнася до мен. Нали?
      — Пак ще говорим — сряза ме тя. — Тя я е откраднала. И нямам намерение да я оставя да се измъкне безнаказано. Хубаво го запомнете, млади момко. И се надявам да сте поне наполовина толкова нахакан, колкото се пишете, защото тези момичета от нощни заведения обикновено имат много лошави приятели.
      Все така държах сгънатия чек за единия край между коленете си. Извадих портфейла си, прибрах го вътре, станах и се пресегнах да вдигна шапката си от пода.
      — Такива ги обичам — казах. — Лошавите имат просто устроени мозъци. Ще ви докладвам, щом има нещо за докладване, мисис Мърдок. Мисля първо да преслушам този търговец на нумизматични ценности. Вижда ми се добра изходна диря.
      Тя ме остави да стигна до вратата, преди да изръмжи зад гърба ми:
      — Вие май не ме харесвате особено, а?
      Обърнах се, поставил вече ръка на бравата, и се ухилих:
      — А нима някой ви харесва?
      Тя отметна назад глава, раззина широко уста и се заля в гръмогласен смях. Излязох и затворих вратата, заглушавайки грубите неженствени звуци. Тръгнах обратно по коридора и почуках на открехнатата врата на секретарската стая, после я бутнах и надникнах вътре.
      Тя беше захлупила лице на бюрото. Плачеше. Извърна се и ме погледна с мокри от сълзи очи. Затворих вратата, отидох до нея и прегърнах крехките й рамене.
      — Горе главата! — рекох. — По-скоро трябва да я съжаляваш. Има се за несломима и ще си строши врата, за да го доказва.
      Момичето скочи на крака и се отдръпна от ръката ми.
      — Не ме докосвайте! — изрече задъхано. — Моля ви! Не позволявам мъже да ме докосват. И не говорете такива ужасни неща за мисис Мърдок.
      Лицето й бе порозовяло, мокро от сълзи. Без очила очите й бяха чудно хубави. Тикнах най-сетне дълго чакащата цигара в устата си и я запалих.
      — Аз… такова… не исках да ви засегна — подсмръкна тя. — Ама тя така ме унижава… а пък аз само се старая заради нея…
      Тя подсмръкна отново, извади от бюрото си мъжка носна кърпа, тръсна я, за да я разгъне, и си избърса очите. В единия ъгъл на кърпата видях избродирани в лилаво инициалите Л. М. Вгледах се в тях и изпуснах дима към дъното на стаята, по-далеч от косата й.
      — С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.
      — Трябва ми номерът на колата на мисис Лесли Мърдок.
      — 2X1111, сив „Меркури“ с гюрук, модел 1940 години.
      — Тя ми каза, че е с две врати.
      — Това е колата на мистър Лесли. Двете са еднаква марка, модел и цвят. Линда не си взе нейната.
      — Аха. А знаете ли нещо за мис Лоуис Маджик?
      — Виждала съм я веднъж. Живееха в един апартамент с Линда. Дойде тук веднъж с някой си… мистър Ваниър.
      — Кой е той?
      Тя сведе поглед към бюрото.
      — Аз… такова… Тя просто дойде с него. Не го познавам.
      — Добре, как изглежда тогава мис Лоуис Маджик?
      — Висока, приятна блондинка. Много… много привлекателна.
      — Искате да кажете сексапилна?
      — Е… — изчерви се тя ядосано. — По един изискан начин, ако ме разбирате.
      — Разбирам ви. Но това доникъде не ме е довело.
      — Вярвам ви — промърмори язвително.
      — А да знаете къде живее мис Маджик?
      Тя поклати отрицателно глава. Сгъна много грижливо носната кърпа и я пъхна в чекмеджето — в същото, където държеше пистолета.
      — А като изцапате тази, може да задигнете друга — подхвърлих аз.
      Тя се облегна назад, постави малките си добре оформени ръце върху бюрото и ме изгледа спокойно.
      — На ваше място не бих прекалявала с нахаканите обноски, мистър Марлоу. Поне що се отнася до мен.
      — Така ли?
      — Да. И няма да отговарям повече на въпросите ви, освен ако нямам изрично нареждане. Работата ми тук е от поверително естество.
      — Не съм нахакан, а мъжествен.
      Тя взе молив и драсна нещо в бележника си. Усмихна ми се вяло, превърнала се отново в олицетворение на самообладанието.
      — Може би не си падам по мъжествените мъже.
      — Ти си куку — рекох й аз. — По-откачена жена от теб не съм виждал. Довиждане.
      Излязох от стаята и затворих вратата решително, преминах през празния коридор и голямата смълчана, погребална всекидневна и излязох през входната врата.
      Слънцето затанцува пред очите ми върху напечената морава. Сложих си тъмните очила, минах покрай негърчето и отново го потупах по главата.
      — Братко, оказа се по-лошо дори от очакванията ми — оплаках се аз.
      Напечените камъни на пътеката, която минаваше през моравата, пареха дори през подметките на обувките ми. Влязох в колата и потеглих.
      От тротоара зад мен се откъсна малка кола с две врати, бежово-пясъчна на цвят. Нищо не си помислих. Мъжът зад волана носеше тъмна сламена шапка с плоско дъно, вирната периферия и ярка панделка, а очите му, както и моите, бяха скрити зад слънчеви очила.
      Подкарах назад към града. След десетина преки, когато) спрях на червено, пясъчният автомобил беше все така зад мен. Свих рамене и обиколих няколко преки, колкото за номера. Колата ме следваше неотлъчно. Завих рязко в една улица, обточена с огромни вечнозелени дървета, чевръсто направих обратен завой и спрях на тротоара. Пясъчният автомобил предпазливо се подаде иззад ъгъла и влезе в улицата. Русокосата глава под шоколадената панамена шапка с пъстроцветен ширит дори не се обърна към мен. Колата плавно продължи напред, а аз се върнах обратно по посока на Аройо Секо и продължих към Холивуд. Няколко пъти се огледах предпазливо, но не видях малката кола.


      3

      Бюрото ми се намираше на шестия етаж на сградата „Кауенга“ — две малки стаички на гърба на зданието. Едната държах отключена, за да има къде да ме почака търпеливият клиент, ако се появеше такъв. На външната врата бе монтиран мъркащ звънец, който можех да включвам и изключвам от вътрешната стая — мястото ми за уединение и размисъл.
      Надникнах в приемната. Празна, ако не се броеше застоялият дъх на прах. Отворих още един прозорец, отключих междинната врата и влязох в кабинета си. Три дървени стола и един въртящ се, бюро, покрито със стъкло, пет железни шкафа за документи, три от които празни, календар и разрешително на частен детектив в рамка на стената, телефон, мивка, монтирана в дървен долап, целия на петна, закачалка за шапки, килим, колкото да има нещо на пода, и два отворени прозореца с тюлени пердета, които течението ту всмукваше навън, ту издуваше навътре, като устните на заспал беззъб старец. Нищо не се беше променило тук от миналата, пък и от по-миналата година. Обстановка — нито красива, нито жизнерадостна, но за предпочитане пред опъната на брега палатка.
      Окачих шапката и палтото си на закачалката, измих си лицето и ръцете със студена вода, запалих цигара и тръшнах върху бюрото огромния телефонен указател. Оказа се, че Илайша Морнингстар живее в Белфънт Билдинг, номер 824, който от своя страна се намира на Девета западна улица, номер 422, Записах си го, както и телефонния номер, и тъкмо сложих ръка на вилката, когато се сетих, че не съм включил звънеца в приемната. Посегнах към ръба на бюрото, щракнах копчето и засякох звънеца в момент на действие. Някой току-що бе отворил вратата на чакалнята.
      Оставих разтворен надолу бележника си и отидох да погледна кой е дошъл. Слаб, висок, самодоволен тип в камгарен тропически сивосин костюм, бели обувки с черни бомбета, светла риза в цвят слонова кост, яркосиня връзка и кърпичка в същия цвят, затъкната в горното му джобче. В едната си ръка, върху която бе нахлузил елегантна ръкавица от бяла кожа, държеше дълго черно цигаре, бърчеше нос на старите списания, пръснати по масичката и столовете, вехтата постелка на пода и общата атмосфера на не особено печелившо предприятие.
      Щом отворих той се извърна наполовина и впери в мен чифт безизразни бледи очи, разположени съвсем близо до ценовата на тънкия му нос. Зачервена от слънцето кожа, рижава коса, сресана назад и плътно пригладена върху тясното теме, а тънката ивица на мустаците му — значително по-червеникава от косата.
      Огледа ме, без да бърза и без кой знае какво удоволствие. Деликатно изпусна дим и проговори през него с лека подигравка.
      — Ти ли си Марлоу?
      Кимнах.
      — Малко съм разочарован. Очаквах по-скоро нещо с мръсни нокти.
      — Влез — рекох. — Ще можеш да сипеш остроумията си седнал.
      Държах вратата отворена, докато той бавно мина покрай мен, чукна със средния нокът на свободната си ръка пепелта от цигарата и я тръсна на пода. Сетне седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, свали ръкавицата от дясната си ръка, сгъна я с вече свалената и ги сложи върху бюрото. Измъкна с почукване фаса от дългото черно цигаре, ръчна изпадналото огънче с кибритена клечка, докато то спря да пуши, втъкна нова цигара в мундщука и я запали с широка, плоска махагоновочервена клечка. После се облегна назад с усмивката на отегчен аристократ.
      — Всичко наред ли е вече? — попитах. — Пулсът и дишането нормални ли са? Да ти сложа студен компрес на челото или нещо друго?
      Не сви презрително устни, защото ги беше свил още на влизане.
      — Частен детектив — рече. — За пръв път виждам такъв. Нечистоплътна работа. Надзъртане през ключалки, ровичкане в мръсно бельо и други такива.
      — По работа ли си дошъл, или да видиш как живее народът? Усмивката му беше фина като тлъста дама на годишния бал на пожарникарите.
      — Казвам се Мърдок. Това трябва да ти говори нещо.
      — Не си си губил времето, това не мога да ти отрека — казах аз и взех да си пълня лулата.
      Той ме гледаше как върша това. Сетне бавно отрони:
      — Разбрах, че майка ми те е наела за някаква работа. Дала ти е чек.
      Донатъпках лулата си, поднесох към нея запалена клечка, дръпнах няколко пъти, за да поеме, и се облегнах назад, за да изпусна дим през дясното си рамо към отворения прозорец. Нищо не казах.
      Той се наведе още по-напред и каза сериозно:
      — Знам, че уклончивостта е част от занаята ти, но аз не налучквам. Едно червейче ми го каза, обикновено градинско червейче, често стъпквано, но съумяващо все пак да оцелее — също като мен. По някаква случайност карах зад теб. Това помага ли да си изясним нещата?
      — Ъхъ — рекох. — При положение, че изобщо ме интересува.
      — Подразбрах, че си нает да откриеш жена ми. Изпръхтях и му се ухилих над лулата.
      — Марлоу — продължи той още по-сериозно, — ще положа всички усилия, но не мисля, че ще те обикна.
      — Ах, недей! Късаш сърцето ми!
      — И ако ми позволиш да говоря направо, никак не ти отива да се правиш на суров мъж.
      — От твоята уста това звучи жестоко.
      Той пак се облегна назад и впери в мен замислен безцветен поглед. Поразмърда се върху стола в желанието си да се настани удобно. Много хора са се опитвали да се настанят удобно на този стол. Някой път трябва аз да го опитам. Може би отпъжда клиентелата.
      — Защо майка ми ще иска да открие Линда? — бавно произнесе той. — Тя я мрази до мозъка на костите. Искам да кажа, че майка ми мрази жена ми до мозъка на нейните кости. Линда се държеше съвсем човешки с нея. Какво мислиш за нея?
      — За майка ти ли?
      — Естествено. С Линда не си се срещал, нали?
      — Положението на секретарката на майка ти виси на протрит косъм… Много плямпа. Той рязко поклати глава.
      — Майка няма да разбере. Пък и не може без Мърл. Трябва да има кого да малтретира. Може да й крещи и дори да я плесне през лицето, но не може без Мърл. Та какво мислиш за нея?
      — Много е сладка — по един такъв старомоден начин.
      — Имам предвид майка ми — намръщи се той. — Мърл е едно малко момиченце и нищо повече.
      — Твоите наблюдателни способности ме изумяват.
      Той сякаш се изненада. Почти забрави да тръсне с нокът пепелта от цигарата си. Но не съвсем. Внимаваше все пак да не улучи пепелника.
      — Ставаше дума за майка ми — повтори търпеливо.
      — Стара бойна кобила. Със златно сърце, само че златото е заровено много надълбоко, и то завинаги.
      — Но за какво й е Линда? Просто не разбирам. Че и пари плаща да я намери. Майка ми мрази да харчи пари. За нея те са част от кожата й. Защо иска да намери Линда?
      — Знам ли? Кой каза, че иска?
      — Ами ти намекна. И Мърл.
      — Мърл е една романтичка. Измислила си го е. Та тя дори се секне в мъжка носна кърпа. Трябва да е някоя от твоите.
      Той се изчерви.
      — Това са глупости. Виж какво, Марлоу, моля те бъди разумен и ми кажи за какво става дума. Боя се, че нямам много пари, но ако двеста долара ще…
      — Би трябвало да ти свия един. Освен това ми е наредено да не разговарям с теб. Заповед.
      — Защо, за бога?
      — Не ме питай за неща, които не знам. Не мога да ти дам отговор. И не ме питай за неща, които знам, защото няма да ти дам отговор. Да не си паднал от луната? Ако човек от моя бранш получи ангажимент, ще вземе ли да отговаря на въпросите на всеки любопитен, как мислиш?
      — Сигурно имаш по-сериозни основания за ентусиазма си — язвително изрече той. — Инак човек от твоя бранш не би отказал с лека ръка двеста долара.
      Дотук нищо не научих от него. Взех от пепелника плоската махагоненочервена клечка, която бе хвърлил, и я заразглеждах. Краищата й бяха тънки и жълти, а на широката страна се четеше: „Роузмънт X. Ричардс 3…“ — останалото беше изгоряло. Превих клечката на две, притиснах краищата един о друг и я запратих в кошчето.
      — Обичам жена си — рече той внезапно и ми показа бялата ивица на острите си зъби. — Може да звучи старомодно, но е истина.
      — Лихварите все още печелят добре.
      Той продължи излиянието си с опънати назад устни:
      — Тя не ме обича. Пък и няма за какво. Отношенията ни бяха обтегнати. Линда бе свикнала на динамичен живот. При нас беше доста скучновато. Не сме се карали. Тя е от спокойните жени. Но бракът й с мен не й донесе много радост.
      — Прекалено си скромен.
      Очите му проблеснаха, но успя да запази лъскавите си маниери.
      — Не е хубаво това, Марлоу. Дори не е оригинално. Слушай, виждаш ми се свястно момче. Знам, че майка ми няма да ти даде двеста и петдесет долара ей тъй, от приятелски чувства. Поводът може и да не е Линда. Може да е нещо друго. Може… — Той млъкна, а останалото изрече много бавно, вперил очи в моите: — Може да се отнася за Морни.
      — Може — бодро се съгласих аз.
      Той взе ръкавиците си, плесна с тях по бюрото и отново ги остави.
      — Добре съм се оплел там — рече. — Но не мислех, че тя знае. Изглежда, Морни й се е обадил. А ми обеща да си трае.
      Дотук беше лесно.
      — С колко си хлътнал? — попитах.
      Този път не беше тъй лесно. Той отново стана подозрителен.
      — Ако се е обадил, значи й е казал. А тя щеше да ти каже на теб — едва издума.
      — А може и да не се отнася до Морни — успокоих го аз и страшно ми се прииска да си пийна. — Може готвачката да е забременяла от разносвача на лед. И все пак, ако се отнася до Морни, колко?
      — Дванайсет хиляди — измънка той, сведе поглед и почервеня.
      — Заплахи имаше ли? Той кимна.
      — Кажи му да се разкара — посъветвах го. — Що за тип е? Опасен ли е?
      Лесли отново ме погледна, като се правеше на храбрец.
      — Сигурно. Всички са такива. Той е бивш киноартист — играл е отрицателни герои. Хубавец е, по един такъв просташки начин, и голям сваляч. Само че не си втълпявай излишни неща. Линда само работеше там — като келнерите и оркестрантите. А ако търсиш нея, ще ти се стъжни животът, докато я откриеш.
      — Защо така? Да не е заровена в задния двор?
      Той скочи, в белезникавите му очи блесна гняв. Застана леко наведен над бюрото ми, стрелна нагоре дясната си ръка с <доста точен жест и измъкна малък автоматичен пистолет, около 25-калибров, с ръкохватка от орехово дърво. Сякаш беше двойник на оня, който зърнах в бюрото на Мърл. Насоченото в мен дуло имаше достатъчно зловещ вид. Не помръднах.
      — Ако някой се опита да досажда на Линда, първо ще трябва да се справи с мен — процеди той.
      — Няма да е много трудно. По-добре си намери нещо по-сериозно — освен ако не си решил да трепеш пчели.
      Той прибра пистолетчето във вътрешния джоб на сакото си, дари ме с тежък заплашителен поглед, взе си ръкавиците и се запъти към вратата.
      — Само си губя времето с теб — рече. — Дай ти да остроумничиш.
      — Минутка! — спрях го аз и заобиколих бюрото. — Няма да е зле, ако премълчиш пред майка си за тази наша среща — ако не за друго, заради момичето.
      Той кимна.
      — Не си заслужава, като се има предвид колко научих от теб.
      — Това за дванайсетте хиляди, които дължиш на Морни, вярно ли е?
      Той наведе очи, вдигна ги, пак сведе поглед. — Оня, който успее да отмъкне дванайсет хиляди от Алекс Морни, трябва да е много по-ловък от мен Бях съвсем близо до него.
      — Всъщност — казах — не мисля, че си разтревожен за жена си. Според мен знаеш къде е. Защото тя изобщо не е бягала от теб. Избягала е само от майка ти.
      Вдигна поглед и нахлузи едната ръкавица. Нищо не каза.
      — Може би ще си намери работа — продължих — и ще изкарва достатъчно, за да издържа и теб.
      Той отново се загледа в пода, извърна се леко надясно и облеченият му в ръкавица юмрук описа къса стегната дъга. Отместих брадичка от пътя на юмрука му, хванах китката му, бавно я върнах до гърдите му, като се облегнах с цялата си тежест върху него. Той отстъпи крачка назад и задиша тежко. Китката му беше тънка. Обхванах я цялата и пръстите ми се срещнаха.
      Стояхме така и се гледахме в очите. Той дишаше тежко като пиян, устата му беше разтворена, устните — опънати назад. Ситни яркочервени петна избиха по бузите му. Опита се да изтръгне ръката си, но аз така се бях облегнал отгоре му, че за да се задържи на крака, трябваше да отстъпи леко назад. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.
      — Как така татенцето не ти е оставило парици? — подметнах подигравателно. — Или вече си профукал всичко?
      Той процеди през зъби, като все още се опитваше да се освободи:
      — Ако това влиза в мръсната ти работа и ако имаш предвид Джаспър Мърдок, той не ми е баща. Баща ми се казваше Хорас Брайт, фалира по време на Голямата депресия и се хвърли от прозореца на кабинета си.
      — Лесен си за доене, ама млякото ти е много рядко. Извинявай, дето казах, че жена ти ще те издържа. Исках само да те раздразня.
      Пуснах му ръката и отстъпих. Той все още пъхтеше и трудно си поемаше дъх. Очите му бясно святкаха, но не повиши глас.
      — Е, получи, каквото искаше. Сега, ако си доволен, ще си тръгна.
      — Направих ти услуга — казах. — Човек, който размахва оръжие, не трябва тъй лесно да се докача. По-добре се отърви от пистолета.
      — Това си е моя работа — каза той. — Извинявай, че посегнах да те ударя. Може би нямаше да те боли много, ако бях улучил.
      — Няма нищо.
      Той отвори вратата и излезе. Стъпките му замряха по коридора. Още един откачен. Почуквах по зъбите си с кокалчетата на пръстите си в такт със стъпките му, докато ги чувах. После се върнах при бюрото, погледнах в тефтера и вдигнах слушалката на телефона.


      4

      След три сигнала от отсрещния край през гъст филтър от странични шумове долетя тънък момичешки глас:
      — Добро утро. Тук е бюрото на мистър Морнингстар.
      — Старият господин там ли е?
      — Кой се обажда, моля?
      — Марлоу.
      — Той познава ли ви, мистър Марлоу?
      — Попитайте го иска ли да купи една от първите американски златни монети.
      — Един момент, ако обичате.
      Последва пауза, отговаряща на положението на по-високо-стояща личност, усамотена във вътрешен кабинет, чието внимание е привлечено, защото някой желае да разговаря с него. После се чу щракване и се обади мъжки глас — сух, дори ако щете, продран.
      — На телефона е Морнингстар.
      — Казаха ми, че сте се обаждали на мисис Мърдок в Паса-дина, мистър Морнингстар. Относно една монета.
      — Относно една монета — повтори той. — Така. Е, и?
      — Доколкото разбрах, искали сте да купите въпросната монета от колекцията „Мърдок“.
      — Така ли? А вие кой сте, господине?
      — Филип Марлоу. Частен детектив. Работя за мисис Мърдок.
      — Така — рече той за трети път и внимателно се прокашля. — А за какво искате за говорите с мен, мистър Марлоу?
      — За въпросната монета.
      — Да, но ме осведомиха, че тя не се продава.
      — Все пак желая да поговоря с вас. Лично.
      — Да не би да искате да кажете, че тя е променила намерението си относно продажбата?
      — Не.
      — Боя се в такъв случай, че не разбирам какво желаете, мистър Марлоу. Какво имаме да си говорим с вас?
      Този път ми прозвуча лукаво. Измъкнах асото от ръкава си и го изиграх леко и елегантно.
      — Работата е там, мистър Морнингстар, че в момента, в който сте се обадили на мисис Мърдок, вие вече сте знаели, че монетата не се продава.
      — Интересно — провлече той. — И как така?
      — Вие сте професионалист и не може да не сте знаели. В тези среди е известно, че колекцията не може да се продаде приживе на мисис Мърдок.
      — А-а-а — рече той. — А-а-а. — Последва мълчание. Сетне: — В три часа — изрече бързо, но не рязко — ще се радвам да ви видя тук, в кабинета ми. Вероятно знаете къде е. Удобен ли ви е часът?
      — Ще бъда при вас в три.
      Затворих, запалих отново лулата си и се загледах в стената. Лицето ми се беше схванало от мисли или може би от нещо друго. Във всеки случай беше вдървено. Извадих от джоба си снимката на Линда Мърдок, погледнах я и реших, че в крайна сметка лицето й бе твърде обикновено, и я заключих в бюрото си. Извадих от пепелника втората клечка на Мърдок и я огледах. Този път надписът гласеше: „Топ Роу У. Д. Райт’36“.
      Пуснах я обратно в пепелника, чудейки се дали тази подробност беше от значение. Може би бе улика?
      Извадих от портфейла си чека на мисис Мърдок, подписах се на гърба, попълних бланка за част от сумата, която щях да внеса на банковата си сметка, и друг чек, за да осребря пари за дребни разноски, извадих банковата си книжка от бюрото, сгънах всички хартийки, стегнах ги с ластиче и ги пъхнах в джоба си.
      Лоуис Маджик не фигурираше в телефонния указател.
      Разтворих служебния указател и извадих номерата на пет-шест театрални агенции, напечатани с по-едър шрифт, и ги набрах последователно. Всеки път ми отговаряше звънък жизнен глас, който ми задаваше куп въпроси, но никой от тях не знаеше или не искаше да ми каже нещо за мис Лоуис Маджик, предполагаема кабаретна актриса.
      Хвърлих листчето с номера в коша за боклук и се обадих на Кени Хейст, криминален репортер от „Кроникъл“.
      — Какво знаеш за Алекс Морни? — запитах го, след като привършихме с обичайните остроумия.
      — Върти луксозно нощно заведение и игрален дом в Айдъл Вали, на около две мили от автострадата по посока на хълмовете. Едно време се подвизаваше в киното. Като актьор — кръгла нула. Изглежда, има солиден гръб. Не съм чувал да е застрелял някого на оживен градски площад посред бял ден. Или по друго време на денонощието. Но не бих си заложил главата.
      — Опасен ли е?
      — Бих казал, ако му се наложи. Всички тези типове са ходили на кино и знаят как трябва да се държат собствениците на нощни заведения. Има си и телохранител — рядък екземпляр. Казва се Еди Пру, висок е почти два метра и е слаб като безупречно алиби. Едното му око е неподвижно — последица от раняване по време на войната.
      — А за жените опасен ли е?
      — Ей, не бъди толкова старомоден. Жените това не го наричат опасност.
      — Познаваш ли Лоуис Маджик, минава за актриса. Доколкото разбрах, висока пищна блондинка.
      — Не. Но нямам нищо против да се запозная.
      — Много си остроумен. А познаваш ли някой си Ваниър? Никой от тях не фигурира в указателя.
      — Не. Но ако ми се обадиш малко по-късно, мога междувременно да попитам Гърти Арбогаст. Той познава всички асове на нощните заведения. Също и отрепките.
      — Благодаря ти, Кени. Ще се обадя. След половин час добре ли е?
      Той каза „да“ и разговорът ни свърши. Заключих кантората и излязох.
      В дъното на коридора, точно в ъгъла, един младолик рус мъж в кафяв костюм и шоколадова панамена шапка с ярък банд в кафяво и жълто четеше вечерния вестник, подпрял гръб на стената. Като минах покрай него, той се прозина, затъкна вестника под мишница и се откъсна от стената.
      Влезе в асансьора заедно с мен. Едва държеше очите си отворени, толкова бе изморен. Излязох на улицата, отидох до банката, която се намираше през една пряка, депозирах чека си и изтеглих известна сума за джобни пари. Оттам отидох в близкото барче, настаних се в тясно сепаре, изпих едно мартини и изядох сандвич. Човекът в кафявия костюм се инсталира в края на бара, пиеше кока-кола след кока-кола, изглеждаше безкрайно отегчен и издигаше отпреде си купчинки от монети, като старателно им подравняваше краищата. Отново бе сложил тъмните очила. Това го правеше невидим.
      Дъвках сандвича си колкото може по-дълго, после се потътрах към телефонната кабина от вътрешната страна на бара. Мъжът в кафявия костюм извърна рязко глава, а сетне прикри любопитството си, като вдигна чашата. Набрах отново номера на „Кроникъл“.
      — И тъй — рече Кени Хейст, — Гърти Арбогаст твърди, че Морни неотдавна се оженил за твоята пищна блондинка, Лоуис Маджик. Не познава Ваниър. Казва, че Морни купил имот някъде зад Бел-Еър — бяла къща по пътя за Стилуд Кресънт, около пет пресечки на север от Булеварда на залеза. Гърти каза, че Морни я купил от някакъв опандизен богаташ на име Артър Блейк Попъм, когото пипнали да фалшифицира пощенски записи. Инициалите на Попъм още били на портата. А според Гърти сигурно са изографисани и върху тоалетната хартия. Попъм бил точно от тия. Това май е всичко.
      — Никой не иска повече. Много ти благодаря, Кени. Окачих слушалката, излязох от кабината, срещнах с поглед тъмните очила над кафявия костюм под шоколадената шапка и ги проследих как бързо се извръщат.
      Завъртях се обратно, минах през летящата врата в кухнята, оттам се озовах направо на улицата, прекосих и излязох в задната част на паркинга, където бях оставил колата си.
      Никакъв автомобил с пясъчен цвят не успя да се лепне за мен, когато поех към Бел-Еър.


      5

      Стилуд Кресънт се виеше на север от Булеварда на залеза, доста зад игрището за голф на клуба „Бел-Еър“.
      От двете му страни се мяркаха оградени имения. Някои имаха високи стени, други — ниски, трети — красиви огради от ковано желязо, а тук-таме се виждаха и по-старомодни живи плетове. Тротоари нямаше. Никой не ходи пеша в този квартал, дори и раздавачът.
      Следобедът беше горещ, но не като в Пасадина. Носеше се дремливото ухание на цветя и слънце, лекото свистене зад; оградите на автоматични поливачки и отмереното бръмчене на автоматични косачки, мъркащи приглушено по кротките морави.
      Карах бавно нагоре по хълма и търсех с поглед един монограм върху порта. Артър Блейк Попъм беше името. А. Б. П. трябваше да бъдат инициалите. Съзрях ги почти на върха, позлатени, върху черен герб. Вратите на портата бяха разтворени навътре към покрита с черен асфалт алея.
      Къщата беше ослепително бяла и изглеждаше току-що завършена, но добре оформеният „естествен“ парк говореше, че доста време е било работено върху него. За квартала къщата беше скромна — не повече от четиринадесет стаи и вероятно само един плувен басейн. Стената беше ниска, зидана от тухли, между които се бяха процедили капки хоросан, застинали и направо боядисани отгоре с бяло. Върху нея се виеше нисък железен парапет, боядисан в черно. Името А. П. Морни бе изографисано върху голямата сива пощенска кутия до черния вход.
      Паркирах таратайката си на улицата и по асфалтираната алея стигнах до една странична врата, боядисана с искрящо бяла боя, върху която грееха шарени петна — отраженията на навеса от цветно стъкло над нея. Заблъсках със солидното месингова чукче. Отстрани зад къщата един шофьор миеше кадилак.
      Вратата ми отвори филипинец с тежък поглед, бяло сако и презрително извити нагоре устни. Подадох му визитната си картичка.
      — Търся мисис Морни.
      Той затвори вратата. Изтече доста време — както всеки път, когато потърся някого. Водната струя звънко шибаше кадилака. Шофьорът беше дребосък, облечен в брич с гети и просмукана от пот риза. Приличаше на поизраснал жокей и докато се бъхтеше над колата, издаваше свистящи звуци, досущ като коняр, който разтрива коня си.
      Една червеношийка се шмугна в аления храсталак до вратата, разлюля продълговатите чашковидни венчета на цветовете, стрелна се нагоре и се стопи във въздуха.
      Вратата се отвори. Филипинецът ми подаде обратно визитната картичка. Не я взех. — Кво искаш?
      Гласът беше сух, хрущящ, сякаш някой стъпваше на пръсти по купища яйчени черупки.
      — Искам да говоря с мисис Морни.
      — Не е в къщи.
      — А ти не знаеше ли, че не е в къщи, като ти дадох картичката?
      Той разтвори пръсти и остави картичката да изпърха на земята. Ухили се и изложи на показ резултатите от нескопосан зъболекарски труд.
      — Знам, когато тя ми каже.
      И затвори вратата под носа ми, не съвсем безшумно.
      Вдигнах картичката и се запътих към шофьора, който обливаше лимузината със струи вода и бършеше мръсотията с голяма гъба. Имаше зачервени очи и гъсто руно сламеноруса коса. В ъгълчето на долната му устна висеше фас.
      Хвърли ми бързия кос поглед на човек, комуто е много трудно да гледа само своята работа.
      — Къде е господарят? — попитах аз.
      Фасът в устата му се размърда. Водата продължи да шурти нежно по боята.
      — Защо не питаш в къщата, мой човек?
      — Питах вече. Но ми тръшнаха вратата под носа.
      — Трогваш ме, мой човек.
      — А мисис Морни?
      — Същият отговор, мой човек. Аз само работя тук. Продаваш ли нещо?
      Показах му визитната си картичка тъй, че да може да я прочете. Този път беше от служебните. Той остави гъбата на калника и пусна маркуча на цимента. Обиколи водната струя, отиде до входа на гаража, където висеше окачен пешкир, и избърса ръцете си. Порови в джоба си, измъкна кибрит, драсна една клечка и вирна глава, за да запали залепения на устната му угаснал фас.
      — Как си със сметката за текущи разходи? — попита той тихо и предпазливо.
      — Надебеляла е от неупотреба.
      — За пет мога и да запея.
      — Не бих искал да се минаваш толкоз евтино.
      — А за десет ще пея като четири канарчета и китара.
      — Не си падам по сложните оркестрации. Той наклони глава на една страна.
      — Говори на английски, мой човек.
      — Не искам да си изгубиш мястото, синко. Интересува ме само дали мисис Морни си е в къщи. Струва ли си повече от един долар?
      — Не се грижи за мястото ми, мой човек. Никой не може ме помръдна.
      — Морни ли те крепи така солидно, или някой друг?
      — И това ли искаш за същия долар?
      — Два долара. Той ме огледа.
      — Да не работиш за него?
      — Естествено.
      — Лъжеш.
      — Естествено.
      — Дай ми двата долара — отряза той. Дадох му ги.
      — Тя е в задната градина с приятел. Хубав приятел. Намираш си приятел, който не бачка, и мъж, който бачка, и си екстра, нали ме разбираш? — ухили се той цинично.
      — В най-скоро време ще те открият в някоя канавка.
      — Не и мен, приятелче. Не съм вчерашен. Знам да се оправям. Цял живот си имам работа с такива като тях.
      Той потърка двете банкноти между дланите си, духна в тях, сгъна ги по дължина, сетне на ширина и ги затъкна в джобчето на брича си.
      — Това беше само ордьовърът — рече. — А сега за още пет…
      Възедричък кокершпаньол със златиста козина се стрелна около кадилака, подхлъзна се на мокрия цимент, ловко отскочи, блъсна ме в корема и бедрата с четирите си лапи, близна ме по лицето, падна на земята, обиколи краката ми, намести се между тях, изплези целия си език и взе да пъхти.
      Прекрачих го, опрях се на колата и извадих носната си кърпа. Мъжки глас извика:
      — Тук, Хийтклиф! Хийтклиф, ела веднага! Стъпки закънтяха по твърда настилка.
      — Това е Хийтклиф — изрече кисело шофьорът.
      — Хийтклиф ли?
      — Божичко, кво се блещиш — така му викат на кучето.
      — Като в „Брулени хълмове“?
      — Пак взе да ги плещиш едни — нищо не разбирам! — сряза ме той. — Внимавай, пристига ни компания.
      Вдигна гъбата и маркуча и отново се захвана да мие колата.
      Аз се отдръпнах. Кокер-шпаньолът моментално се намести отново между краката ми, като едва не ме препъна.
      — Тук, Хийтклиф! — извика гласът съвсем наблизо и под свода от желязна мрежа, обрасъл с пълзящи рози, се появи някакъв мъж.
      Висок, тъмен, с чиста мургава кожа, искрящи черни очи и бляскави бели зъби. Бакенбарди. Тънки черни мустачки. Бакенбардите дълги, много дълги. Бяла риза с избродиран монограм на джобчето, бели панталони, бели обувки. Ръчен часовник, който покриваше почти половината от тънката мургава китка, закрепен със златна верижка. Жълто шалче около загорялата стройна шия.
      Зърна клекналото между краката ми куче и не му стана приятно. Щракна с дългите си пръсти и изкомандува с ясния си сух глас:
      — Тук, Хийтклиф! Ела веднага!
      Кокер-шпаньолът дишаше тежко и не помръдна, освен дето се притисна още по-плътно към десния ми крак.
      — Кой сте вие? — попита мъжът, като ме измери с поглед. Подадох му картичката си. Мургавите пръсти я поеха. Кучето леко се изниза назад между краката ми, промъкна се покрай колата и безшумно се изгуби в далечината.
      — Марлоу — рече мъжът. — Марлоу значи? Какво е това? Детектив ди? Какво искате?
      — Искам да говоря с мисис Морни.
      Той ме изгледа от главата до петите — лъскави черни очи, които ме опипваха бавно, следвани от копринените ресни на дълги мигли.
      — Не ви ли казаха, че я няма?
      — Не.
      — Това е мистър Ваниър — обади се шофьорът зад гърба ми с провлачения, прекалено любезен тон на преднамерена безочливост. — Мистър Ваниър е приятел на семейството. Честичко гостува тук.
      Ваниър хвърли лют поглед през рамото ми. Шофьорът заобиколи колата и изплю фаса с небрежно презрение.
      — Казах на ченгето, че господарят не е в къщи, мистър Ваниър.
      — Ясно.
      — Казах му, че вие с мисис Морни сте тук. Сбърках ли нещо?
      Ваниър процеди:
      — По-добре да си беше гледал работата!
      — Брей, как не се сетих!
      — Измитай се оттук, докато не съм ти превил кирливия врат! — изсъска Ваниър.
      Шофьорът го изгледа спокойно, изчезна в мрака на гаража и взе да си подсвирква. Ваниър прехвърли парещия си вбесен поглед върху мен и отсече:
      — Съобщено ви е било, че мисис Морни не е в къщи, но изглежда не разбирате от дума, така ли? Иначе казано, информацията не ви е задоволила.
      — Ако трябва да използуваме неточни думи, и тези ще свършат работа.
      — Ясно. А може ли да ви попитам какво толкова имате да обсъждате с мисис Морни?
      — Бих предпочел да обясня лично на нея.
      — Подтекстът е, че тя не желае да ви види. Шофьорът се обади иззад колата:
      — Дръж под око дясната му ръка, мой човек. Може да има нож.
      Мургавата кожа на мистър Ваниър внезапно доби цвета на сухи водорасли. Той се извъртя на пети и едва изрече с давещ се от ярост глас:
      — Елате.
      Тръгна по покритата с тухли пътека под тунела от рози и мина през бялата портичка в дъното. Отвъд се простираше опасана със зид градина с много цветни лехи, претъпкани с крещящи пъстри цветя, игрище за бадминтон, разкошна широка морава и малък, облицован с плочки плувен басейн, който гневно святкаше под слънцето. До басейна, върху покрита с каменни плочи площадка, бяха наредени градински мебели в синьо и бяло, ниски масички с мраморни плотове, шезлонги с огромни възглавници, а над всичко това бе разперен чадър в синьо и бяло, голям колкото палатка.
      Дългокрака морна блондинка, типична кабаретна хубавица, се бе изтегнала удобно в един от шезлонгите, подпряла крака върху тапицирана табуретка, а досами лакътя й, недалеч от сребърната кофичка за лед и бутилката шотландско уиски, стоеше висока, изпотена от леда чаша. Тя отправи ленив поглед към нас, докато пресичахме моравата. От десетина метра създаваше впечатление за изискана дама. От три метра приличаше на нещо, което трябва да се гледа от десет. Устните й бяха твърде големи, очите — твърде сини, гримът — твърде силен, тънките дъги на веждите й бяха невероятно дълги и извити, а аркансилът бе тъй щедро посипан върху миглите й, че те приличаха на миниатюрни железни стоборчета.
      Облечена бе в лек бял панталон, на босите си крака с алено-червени нокти имаше силно изрязани сандали в бяло и синьо, бяла копринена блуза и огърлица от зелени камъни, които не бяха смарагди. Косата й беше изкуствено помпозна като фоайето на нощно заведение.
      На стола до нея имаше бяла сламена шапка с периферия, широка колкото автомобилна гума и с бяла сатенена панделка.
      Върху периферията лежаха чифт зелени слънчеви очила със стъкла колкото понички.
      Ваниър войнствено пристъпи към нея и отсече:
      — Трябва да изхвърлиш оня отвратителен червеноок дребосък, шофьора ти, и то веднага! Инак може да му строша врата. Не ми се е случвало да мина покрай него, без да бъда жестоко оскърбен.
      Русата леко се изкашля, повъртя носна кърпичка из ръцете си, без да я употреби, и каза:
      — Седни и дай на сексапила си да отдъхне. Кой е твоят приятел?
      Ваниър се огледа за визитната ми картичка, откри, че я държи в ръце и я метна в скута й. Тя я повдигна с безразличие, погледът й пробяга по нея, сетне по мене, въздъхна и почука с нокът зъбите си.
      — Едър е, нали? Май няма да се справиш с него. Ваниър ми метна зъл поглед.
      — Хайде, изплюй камъчето.
      — Направо към дамата ли да се обръщам, или да говоря първо на вас, а вие ще превеждате на английски? — попитах аз.
      Русокосата се засмя. Сребрист звънък смях, запазил естествената непринуденост на перачка. Малко езиче пробяга дяволито по устните й.
      Ваниър седна, запали цигара с позлатен филтър, а аз стоях и гледах.
      — Търся една ваша приятелка, мисис Морни — казах сетне. — Разбрах, че преди година сте живели заедно в един апартамент. Казва се Линда Конкуест.
      Очите на Ваниър шареха нагоре-надолу, нагоре-надолу. Извърна глава и погледна към отсрещната страна на басейна, където кокер-шпаньолът Хийтклиф ни следеше с бялото на едното си око.
      Ваниър щракна с пръсти:
      — Тук, Хийтклиф! Ела тук! При мен, господине!
      — Млъкни най-сетне — рече му русата. — Кучето не те трае. Остави, за бога, суетата си да почине поне за минутка.
      Ваниър отсече:
      — Да не си посмяла да ми говориш с такъв тон! Тя се изкикоти и погали лицето му с очи.
      Аз пак се обадих:
      — Търся едно момиче на име Линда Конкуест, мисис Морни. Тя ме погледна.
      — Чух вече. Тъкмо се мъчех да си спомня. Не мисля, че съм я виждала през последните шест месеца. Тя се омъжи.
      — Не сте я виждали шест месеца?
      — Точно това казах, хубавецо. Защо питате?
      — Правя едно лично проучване.
      — За какво?
      — За една поверителна работа.
      — Виж ти! — умно отбеляза русата. — Господинът правел малко лично проучване за една поверителна работа. Чу ли го, Лу? А да се натресе на съвършено непознати хора, които отказват да го приемат, било в реда на нещата. Защото правел малко лично проучване върху поверителна работа.
      — Значи не знаете къде е тя сега, мисис Морни?
      — Не ти ли казах вече? — Гласът й отскочи с няколко нотки:
      — Не. Казахте, че доколкото си спомняте, не сте я виждали от, шест месеца. Не е същото.
      — А кой те осведоми, че сме живели заедно? — рязко попита тя.
      — Никога не разкривам източниците си.
      — Какъвто си префърцунен, сладурчето ми, ще те бива за учител по танци. Значи аз да ти кажа всичко, а ти на мен — нищо.
      — Моето положение е съвсем различно — аз съм наемен работник, който се подчинява на чужди заповеди. Дамата нали няма основания да се укрива?
      — А кой я търси?
      — Роднините й.
      — Опитай пак. Тя няма роднини.
      — Трябва да я познавате доста добре, щом ви е известно това.
      — Някога може и да съм я познавала. Това не значи, че и сега съм в течение.
      — Ясно — значи знаете, но не искате да кажете.
      — Значи, че тук сте нежелан и колкото по-скоро се ометете, толкова по ще ни е приятно — неочаквано се намеси Ваниър.
      Продължих да фиксирам мисис Морни. Тя ми смигна и му рече:
      — Не се ежи, скъпи. Толкова си чаровен, но костите ти са крехки. Не си създаден за юмручни неприятности. Ето, и хубавецът ще ти каже. Права ли съм, хубавецо?
      — Не съм се замислял за това, мисис Морни. Смятате ли, че мистър Морни ще може — ще се съгласи да ми помогне?
      Тя тръсна глава.
      — Откъде да знам? Опитай. Ако не му харесаш, той има около себе си достатъчно момчета, за да те изритат.
      — Мисля, че и вие можете да ми кажете, стига да искате.
      — А как ще ме накараш да поискам? — подкани ме тя с очи.
      — При тази навалица тук — как наистина?
      — Виж, за това не съм се сетила — рече тя и отпи от чашата си, без да откъсва очи от моите.
      Ваниър много бавно се изправи на крака. Лицето му беше тебеширенобяло. Пъхна ръка в ризата си и процеди през зъби:
      — Омитай се, мухльо! Докато още можеш да вървиш. Изгледах го учудено.
      — Къде останаха фините ви обноски? И не ми казвайте, че носите пищов под ризата си.
      Русата се изсмя и откри наниз от хубави здрави зъби. Ваниър мушна ръка под лявата си мишница, както си беше под ризата, и стисна устни. Черните му очи бяха едновременно пронизващи и безизразни, като на змия.
      — Чу какво казах — отрони почти нежно. — И не ме отписвай с лека ръка. Мога да ти тегля куршума по-лесно, отколкото да драсна клечка кибрит. А за последствията след това ще му мисля.
      Погледнах русокосата. Тя ни наблюдаваше с искрящи очи и жадна чувствена усмивка.
      Обърнах се и тръгнах обратно през тревата. На половината път се извърнах и погледнах назад. Ваниър стоеше в абсолютно същата поза, с ръка в пазвата. Очите на блондинката бяха все така ококорени, устните — полуотворени, но сянката на чадъра замазваше изражението на лицето й и от това разстояние то можеше да бъде и страх, и сладостно предусещане.
      Продължих през тревата, през бялата порта и по тухлената пътечка под тунела от рози. После се обърнах и крадешком се върнах при портата, за да им хвърля още един поглед. Не знаех какво щях да видя, нито дали то ще ми допадне.
      Онова, което видях, беше Ваниър да целува блондинката, кажи-речи проснат отгоре й.
      Поклатих глава и се върнах безшумно по пътечката.
      Шофьорът със зачервените очи все още се потеше над кадилака: Бе приключил с миенето и сега бършеше с голяма гюдерия стъклата и никелираните части. Заобиколих колата и застанах до него.
      — Как мина? — попита ме той с ъгъла на устата си.
      — Зле. Направиха ме на нищо.
      Той кимна и продължи да съска като коняр, който търка коня си.
      — А ти си отваряй очите — продължих аз. — Онзи има патлак. Или поне си дава вид, че има.
      Шофьорът се изсмя.
      — Под тези дрехи? Я стига!
      — Кой е всъщност Ваниър? С какво се занимава?
      Той се изправи, преметна гюдерията през отворения преден прозорец и изтри ръце в кърпата, която бе затъкнал в колана си.
      — С жени, ако питаш мен.
      — Не е ли малко опасно да се увива около тази конкретна жена?
      — Според мен — да — съгласи се той. — Но разни хора — разни представи за опасното. На негово място бих умрял от страх.
      — Къде живее?
      — В „Шърман Оукс“. Тя често ходи там. Само че нали знаеш — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…
      — Да си срещал момиче на име Линда Конкуест? Висока, тъмна, хубава. Била е певица към оркестър.
      — Много искаш за два долара, приятелю.
      — Мога да ги кача на пет. Той поклати глава.
      — Не я знам. Поне под това име. Тук идват какви ли не, повечето — лъскави. Но мен не ме запознават с тях — ухили се той.
      Извадих портфейла и сложих три банкноти върху малката му потна длан. Прибавих и визитната си картичка.
      — Уважавам ниските набити мъже — рекох. — Тях никога от нищо не ги е страх. Мини да се видим някой път.
      — Може и да мина, приятелю. Благодаря. Линда Конкуест ли, каза? Ще държа очите си нащрек.
      — Довиждане. Как ти е името?
      — Викат ме Лиско, ама убий ме, ако знам защо.
      — Довиждане, Лиско.
      — Довиждане. Патлак, казваш? Под тези дрехи? Изключено.
      — Не знам — рекох. — Във всеки случай посегна. А пък мен не са ме наели да водя престрелки с непознати.
      — Дявол да го вземе, тази риза на гърба му има само две горни копчета! Много добре видях. Ще му трябва цяла седмица, за да измъкне пищова отвътре.
      Ала гласът му прозвуча леко разтревожен.
      — Предполагам, че беше блъф — съгласих се аз. — Та ако чуеш някой да споменава Линда Конкуест, ще се радвам да поговорим делово.
      — Дадено, приятелю.
      Върнах се по асфалтираната алея. Той остана да се почесва по брадичката.


      6

      Карах бавно покрай редицата къщи и се оглеждах за място за паркиране, та да мога да изтичам до бюрото си, преди да тръгна за центъра.
      Един пакард, зад чийто волан седеше униформен шофьор, се откъсна от бордюра пред магазина за цигари, който бе само на десетина метра от моя вход. Побързах да се вмъкна в опразненото място, заключих колата и слязох. Чак тогава забелязах, че бях паркирал пред една тъй позната кремава кола с две врати. А може и да не беше същата. Такива ги имаше с хиляди. Вътре нямаше човек. И наоколо не се мяркаше кафява панамена шапка с панделка в жълто и кафяво.
      Заобиколих откъм улицата и надзърнах вътре към основата на кормилото. Картончето с името на собственика липсваше от обичайното му място. За всеки случай си записах номера на колата на гърба на един плик и влязох във входа. Оня го нямаше във фоайето, нито горе в коридора.
      Влязох в кантората, погледнах към пода за някое пъхнато под вратата писмо, не видях нищо, почерпих се една чашка от бутилката, която държа в бюрото, и излязох. Нямах време за губене, ако исках да стигна в центъра преди три часа.
      Кремавата кола беше на същото място, все така празна. Влязох в моята, запалих и се влях в потока на движението.
      Бях отминал „Булеварда на залеза“ и карах по „Вайн“, когато оня ме настигна. Продължих ухилен, като се чудех къде ли се е бил скрил. Може би в колата, която беше паркирана зад неговата. Виж, това не ми мина през ума.
      Карах на юг към Трета улица и все по нея стигнах центъра. През цялото време кремавата кола поддържаше половин пряка разстояние помежду ни. Свих към кръстовището на Седма улица с Големия булевард, паркирах наблизо, отбих се да си купя цигари, които не ми трябваха, тръгнах по Седма улица, без да се оглеждам назад. На следващата пресечка влязох във фоайето на хотел „Метропол“, разсеяно се запътих към големия подковообразен щанд за цигари, запалих една от моите и седнах в едно от старите кожени кресла.
      Рус мъж в кафяв костюм с тъмни очила и вече познатата ми шапка влезе във фоайето и небрежно се промъкна покрай палмите в качета и гипсовите арки към щанда за цигари. Купи си една кутия, отвори я още докато стоеше там, като се постара да се помотае достатъчно, та да може да опре гръб на щанда и да ощастливи фоайето с орловия си поглед.
      Прибра си рестото, после се дотътра до едно ниско кресло и седна с гръб към колоната. Нахлупи шапката си още по-ниско над тъмните очила и сякаш заспа с незапалена цигара между устните.
      Станах, приближих и се отпуснах в празното кресло до него. Хвърлих му кос поглед. Той не помръдна. Отблизо лицето му изглеждаше младо, розово и закръглено, русата брада бе твърде небрежно обръсната. Миглите зад тъмните очила трепкаха нагоре-надолу. Отпуснатата върху коляното ръка стисна и намачка плата на панталоните. На бузата му, точно под дясното око, имаше брадавица.
      Запалих клечка кибрит и поднесох пламъка към цигарата му.
      — Огънче?
      — Ах, благодаря — изненада се той. Дръпна дълбоко навътре, докато запали. Изгасих клечката, хвърлих я в делвата с пясък до мен и зачаках. Той ме стрелна изкосо няколко пъти, преди да заговори:
      — Не съм ли ви виждал някъде?
      — На авеню „Дрезден“, в Пасадина. Тази сутрин. Бузите му станаха още по-розови. Той въздъхна.
      — Сигурно съм ужасно смотан.
      — По-зле няма накъде — съгласих се аз.
      — Може би е заради шапката.
      — И шапката допринася. Но не е само тя.
      — Трудно се припечелва в този град — тъжно рече той. — Не можеш да си вършиш работата пеша, такситата са безбожно, скъпи, ако речеш да ги използуваш, а собствената ти кола винаги е паркирана на такова място, че да не можеш да я стигнеш бързо. Трябва все да си наблизо.
      — Това не значи, че трябва да се завираш в джоба ми — казах аз. — Искащ ли нещо от мен, или просто се упражняваш?
      — Исках да разбера дали си достатъчно интелигентен, та да поговоря с теб.
      — Много съм интелигентен — рекох. — Срамота ще бъде да не поговориш с мен.
      Той внимателно огледа пространството зад нас и от двете ни страни, след това извади неголям портфейл от свинска кожа. Подаде ми хубава, наскоро отпечатана визитна картичка. На нея пишеше: „Джордж Ансън Филипс. Поверителни разследвания. 212, Сенджър бйлдинг, 1924 Норт Уилкокс авеню, Холивуд.“ Телефонният номер беше с номератор за Гленвю. В горния ляв ъгъл бе изографисано ококорено око с много дълги мигли и извита в почуда вежда.
      — Това е забранено — посочих аз окото. — Това е знакът на Пинкертън. Ще им задигнеш клиентелата.
      — А, много важно. Малкото, което успявам да припечеля, едва ли ще ги ощети.
      Шляпнах с картичката по нокътя си, стиснах зъби и я пуснах в джоба си.
      — Искаш ли от моите, или вече си попълнил досието?
      — О, знам всичко за теб — рече той. — Бях заместник-шериф във Вентура, когато ти разследваше делото Грегсън.
      Грегсън беше един мошеник от Оклахома Сити, който две години бе преследван из цялата страна от една от жертвите си, докато накрая така се изнерви, че застреля един служител, на бензиностанция, припознал се в него. Стори ми се, че беше тъй отдавна:
      — Карай оттам — рекох.
      — Спомних си името ти, като го прочетох тази заран върху регистрацията на колата ти. Така че като те изгубих по пътя за града, просто взех адреса от указателя. Щеше ми се да дойда да поговоря с теб, но това означаваше да злоупотребя с оказаното ми доверие. А по този начин — какво съм виновен?
      Още един смахнат. Станаха трима за един ден, ако не броя мисис Мърдок, която също можеше да се окаже смахната.
      Изчаках го да свали тъмните очила, да ги избърше, да ги сложи отново и пак да се огледа наоколо.
      — Помислих си, защо не сключим споразумение — продължи той. — Дето се вика, да си слеем усилията. Видях го да влиза в бюрото си, та предположих, че те е наел.
      — Познаваш ли го?
      — Да, нали него следя. — Гласът му прозвуча вял и обезкуражен. — А докъде стигнах — доникъде?
      — Какво ти е сторил?
      — Нищо, жена му ме нае.
      — Развод ли иска?
      Той хубавичко се огледа наоколо, после изрече тихо:
      — Така разправя. Но взех да си задавам някои въпроси.
      — Те и двамата искат развод, но всеки гледа да накисне другия. Смешно, нали?
      — Ролята, която са ми отредили, не ме весели. Един тип ме следи от време на време. Много висок, едното му око е неподвижно. Изплъзвам му се, но след малко пак го виждам подире си. Много висок. Като телеграфен стълб.
      Много висок, едното му око неподвижно. Пушех замислено.
      — Имаш ли нещо общо с него? — попита ме тревожно русият.
      Поклатих глава и хвърлих угарката в сандъчето с пясък.
      — Никога не съм го виждал. — Погледнах часовника си. — Най-добре ще е да се срещнем и обсъдим на спокойствие тези неща. Само че в момента не мога. Имам среща.
      — Да, много ми се иска. Много.
      — Дадено тогава. В моята кантора, у дома, в твоята кантора или къде?
      Той се почеса по зле избръснатата брадичка с добре из-гризания нокът на палеца.
      — У дома — рече най-сетне. — Адреса ми го няма в указателя. Дай за малко картичката.
      Обърна я на дланта си, след като му я подадох, и започна да пише бавно с метално моливче, като движеше език по устните си. С всяка измината минута ставаше все по-млад. Сега вече не ми изглеждаше да има повече от двайсет години, но трябваше да е по-възрастен, защото случаят Грегсън беше преди шест години.
      Прибра си молива обратно и ми върна картичката. Адресът беше: „Стая 204, общежитие «Флорънс», 128, Корт стрийт“.
      Изгледах го с любопитство.
      — Корт стрийт, дето е на Бънкър Хил ли? Той кимна и целият се изчерви.
      — Квартирата не е от най-представителните — смотолеви. Напоследък съм позагазил с наличните. Неприятно ли ти е?
      — Не, откъде накъде?
      Станах и протегнах ръка. Той я стисна и щом ме пусна, аз бръкнах в джоба си и незабелязано отрих дланта си в носната кърпа. Като се вгледах в лицето му по-отблизо, видях влажна ивица по горната му устна и още влага във вдлъбнатините отстрани на носа. Не беше чак тъй горещо.
      Понечих да си тръгна, но се обърнах назад, наведох досами лицето му и казах:
      — Не е трудно да ме избудалка човек, затова да съм сигурен — тя е висока блондинка с равнодушни очи, нали?
      — Не бих ги нарекъл равнодушни.
      Запазих изражението си безучастно и добавих:
      — И само между нас двамата — тази работа с развода е дрън-дрън. Става дума за нещо съвсем различно, нали?
      — Да — тихо рече той. — И то с всяка измината минута все по не ми харесвал. Вземи!
      Извади нещо от джоба си и го пусна в ръката ми. Беше секретен ключ.
      — Няма защо да ме чакаш в коридора, ако случайно съм мръднал нанякъде. Имам два. По кое време мислиш, че ще дойдеш?
      — Към четири и половина, струва ми се. Сигурен ли си, че желаеш да ми дадеш ключа си?
      — Нали сме в един и същ занаят — каза той и ме погледна невинно или поне толкова невинно, колкото е възможно през тъмни очила.
      Преди да изляза от фоайето, погледнах назад. Той си седеше спокойно, с наполовина изпушена загаснала цигара между устните, а крещящата жълтокафява панделка на шапката му беше като спокойните цветови гами на рекламите за цигари върху гърба на илюстровано списание.
      Били сме от един и същ занаят. Така че да не му погаждам номера. От просто по-просто. Да взема ключ от апартамента му и да се разположа вътре като у дома си. Да му обуя чехлите, да му пия от напитките, да повдигна ъгъла на килима и да преброя скритите отдолу хилядарки. Нали сме от един и същ занаят.


      7

      Белфънт билдинг беше невзрачно осеметажно здание, прищипано между огромен зелен и хромиран универсален магазин за стоки с намалени цени и триетажен гараж с подземен паркинг, който вдигаше шум като клетки на лъвове в часа на хранене. Малкото тъмно и тясно фоайе бе мръсно като кокошарник. От указателя на стената ми стана ясно, че в сградата има доста свободни стаи. Само едно от имената ми говореше нещо и аз го знаех предварително. Срещу указателя голяма табела, опряна на стената — имитация мрамор, — гласеше: „Удобно място за цигарен щанд. Дава се под наем. Справки стая 316.“
      Имаше два асансьора в решетъчни шахти, но явно само единият работеше, а и той бездействуваше в момента. Вътре на дървена табуретка, покрита със скатано зебло, дремеше старец с отпуснато чене и воднисти очи. Съдейки по вида му, седеше там от времето на Гражданската война, след като силно бе пострадал от нея.
      Влязох, казах „Осмия“, той се пребори с вратата, дръпна лоста на таратайката и ние се задрусахме нагоре. Старецът лъхтеше тежко, сякаш мъкнеше асансьора на гръб.
      Канцеларията на Илайша Морнингстар бе в дъното, срещу противопожарния изход. Две стаи със стъклени табелки на вратите, на които пишеше с олющена черна боя: „Илайша Морнингстар. Нумизматик.“ По-отдалечената гласеше: „Вход“.
      Врътнах бравата и влязох в малко тясно помещение с два прозореца, очукано секретарско бюрце, няколко стенни витрини с потъмнели монети в полегати поставки с напечатани на машина пожълтели етикетчета под тях, две кафяви кантонерки в дъното до стената, никакви пердета на прозорците и прашносив килим, толкова изтъркан, че човек не би забелязал дупките, ако не се препънеше в някоя от тях. В дъното, срещу кантонерките, до очуканото бюрце, имаше отворена дървена врата. Оттам долитаха леки шумове, причинени от човек, който нищо не прави. Сетне сухият глас на Илайша Морнингстар се провикна:
      — Влезте, моля! Влезте!
      Влязох. Вътрешната стая бе също тъй малка, но затова пък съдържаше далеч повече вещи. Зелен сейф почти препречваше предната половина. Зад него, срещу вратата, масивна вехта махагонова маса, отрупана с потъмнели книги, стари оръфани списания и много прах. Прозорецът на отсрещната стена бе открехнат няколко сантиметра без никакво въздействие върху дъха на плесен. Имаше закачалка с черна омазана филцова шапка. Имаше три масички на високи крака със стъклени похлупаци и още монети под стъклата. Имаше тежко тъмно бюро с кожена повърхност. Върху него бяха разпръснати обичайните канцеларски принадлежности плюс златарски везни, две огромни лупи с никелирани рамки и бижутерски окуляр върху парченце гюдерия редом с жълта копринена кърпичка, оцапана с мастило.
      Във въртящия се стол зад бюрото седеше възрастен мъж в тъмносив костюм с широки ревери и твърде много копчета. Имаше известно количество бяла коса на фитили, пусната достатъчно дълга, та да го гъделичка по ушите. Бледосиво плешиво теме се извисяваше високо над нея, като скала в морето. Мъх стърчеше от ушите му — достатъчно гъст за да завъди молци.
      Очите му бяха черни, пронизващи, отдолу с кафявоморави торбички, набраздени от бръчки и вени. Бузите му лъщяха, а късият му остър нос изглеждаше като висял над доста чашки, обърнати на крак. Якичката, която никоя свястна пералня не би допуснала на своя територия, подпираше адамовата му ябълка, а черното стегнато възелче на тясната като канап вратовръзка надничаше изпод якичката като мишка, която се готви да излезе от дупката си.
      — Секретарката ми трябваше да отиде на зъболекар — рече той. — Вие ли сте мисър Марлоу?
      Кимнах.
      — Моля, седнете — махна с тънката си ръчичка към стола пред бюрото. — Предполагам, че имате някакъв документ за самоличност?
      Подадох му го. Докато го четеше, долових през бюрото специфичната му миризма. От него лъхаше на суха плесен като от сравнително чист китаец.
      Той постави личната ми карта с лице към бюрото и сключи ръце върху нея. Острите му черни очички не пропускаха нито една подробност от лицето ми.
      — Е, мистър Марлоу, с какво мога да ви бъда полезен?
      — Разкажете ми за Брашъровия дублон.
      — Ах, да — сети се той. — Брашъровият дублон. Интересна монета. — Повдигна длани от бюрото и сплете пръсти, като едновремешен семеен адвокат, който ей сега ще се впусне в граматически сложно обяснение. — В някои отношения това е най-интересната и ценна монета от ранната американска нумизматика. Което несъмнено ви е известно.
      — Онова, което не ми е известно за ранните американски монети, ще запълни една енциклопедия.
      — Нима? — учуди се той. — Искате ли да ви разкажа?
      — Затова съм тук, мистър Морнингстар.
      — Това е златна монета с приблизителна стойност двадесет златни долара, голяма колкото половин долар. Изработена за щата Ню Йорк през 1787 година. Не е сечена. До отварянето на първия монетен двор във Филаделфия през 1793 година монетите не са били сечени. Брашъровият дублон вероятно е бил пресован в калъп, а неговият създател е частен златар на име Ифрейм Брашър или Брашиър. Там, където се среща името, то е изписано Брашиър, но не и върху монетата. Не знам защо.
      Извадих цигара и запалих. Надявах се да повлияе на дъха на плесен.
      — Какво представлява методът на пресоването?
      — Двете половини на калъпа са изгравирани върху стомана. След това се наслагват с олово. Златните слитъци се пресоват между тях в монетна преса. Сетне крайчетата са били подрязвани според нужното тегло и изглаждани. Ръбчета като сегашните не са се правели. През 1787 година не е имало машини за това.
      — Бавничък процес.
      Той кимна с островърхата си бяла глава.
      — Твърде. И тъй като по онова време не можело да се получи втвърдяване на стоманените форми без някои изкривявания, матрицата се износвала доста бързо и се налагало да бъде изливана наново. Това съответно водело до леки промени в рисунъка, които се забелязват под силно увеличителна леща. Всъщност спокойно може да се твърди, че не съществуват две идентични монети според стандартите на съвременните методи на микроскопично изследване. Ясно ли се изразявам?
      — Да — казах. — Донякъде. Колко такива монети съществуват и колко струват?
      Той разплете пръсти, отново положи ръце върху бюрото и леко забарабани.
      — Не знам колко от тях съществуват днес. Никой не знае. Няколко стотици, хиляда, а може и повече. Но сред тях истинска рядкост са непусканите в обръщение образци, в така нареченото „чисто“ състояние. Стойността им варира от две-три хиляди нагоре. Бих казал, че в този момент поради обезценяването на долара един такъв екземпляр, умело предложен от известен нумизмат, като нищо може да донесе десет хиляди, ако не и повече. В такъв случай монетата, разбира се, ще трябва да има достоверна биография.
      — Аха — рекох аз, изпуснах бавно дим от дробовете си и го разкарах с длан по-далеч от възрастния ми събеседник отсреща. Нямаше вид на пушач. — А без достоверна биография и не тъй умело предложен — колко?
      Той сви рамене.
      — В такъв случай ще се подразбира, че монетата е придобита по незаконен път. Открадната или набавена чрез измама. Някои, редки монети наистина се появяват на най-невероятни места, по най-невероятно време. В едновремешна желязна кутия, в тайно чекмедже на бюрото-в стара къща в Източните щати. Е, не тъй често, съгласен съм. Но се случва. Знам за една изключително рядка монета, която изпаднала от тапицерията на старо канапе, когато го занесли за реставрация при майстор антиквар. А канапето не било помръдвано от една и съща стая на една и съща къща във Фол Ривър в Масачузетс цели девет-десет години. Никой не знаел как е попаднала там монетата А иначе съмненията за кражба биха били твърде силни. Особено тук, в тази част на страната.
      Той отправи разсеян поглед към тавана. Аз го гледах недотам разсеяно. Видът му беше на човек, който умее да пази тайна, особено ако тайната е негова.
      Той бавно сведе очи към мен и рече:
      — Пет долара, моля.
      — Ъ?
      — Не ставайте смешен, мистър Марлоу. Всичко, което ви казах, може да се прочете в справочника на Фосдайк в градската библиотека. Вие обаче сте предпочели да дойдете тук и да ми отнемете от времето. За този вид услуги тарифата ми е пет долара.
      — Ами, ако не платя?
      Той се облегна назад и затвори очи. Съвсем лека усмивка трепкаше в ъгълчетата на устните му.
      — Ще платите.
      Платих. Извадих банкнотата от портфейла си, станах, наведох се над бюрото и я раздиплих грижливо точно пред него. Погалих хартийката с пръсти като коте.
      — Пет долара, мистър Морнингстар.
      Той отвори очи и погледна банкнотата. Усмихна се.
      — А сега — казах аз — да поговорим за онзи Брашъров дублон, който някой се е опитал да ви продаде.
      Очите му леко се разшириха.
      — Ах, нима някой се е опитвал да ми продаде Брашъров дублон? И защо според вас този някой би го сторил?
      — Нуждаел се е от пари. И не е искал да му задават прекалено много въпроси. Знаел е или пък е открил по някакъв начин, че сте от бранша и че сградата, където се намира кантората ви, е запусната бърлога, където много неща са допустими. Знаел е, че сте възрастен човек, който няма да прави резки движения — от здравословни съображения.
      — Не е ли знаел твърде много? — сухо ме сряза Морнингстар.
      — Знаел’ е достатъчно, за да сключи сделката. Също както и ние с вас. И нито едно от тези неща не е било трудно за научаване.
      Той забучи кутрето си в едното ухо, завъртя го и го извади заедно с малка тъмна бучка. Обърса го небрежно о сакото си.
      — И вие вадите всички тези заключения само защото съм телефонирал на мисис Мърдок и съм я попитал дали Брашъровият дублон се продава?
      — Естествено. На нея самата й минала същата мисъл. Логично е. Както ви казах по телефона, знаели сте, че тази монета не е за продан. Ако изобщо разбирате от занаята си. А виждам, че добре го владеете.
      Той се поклони едва забележимо. Не че се усмихна, но изглеждаше доволен, колкото може да е доволен човек с такава нелепа външност.
      — Да речем, че някой предложи да ви продаде монетата — продължих аз — при съмнителни обстоятелства. Вие ще искате да я купите, ако можете да я получите евтино и ако разполагате с необходимата сума. Но ще пожелаете да научите какъв е произходът й. А дори и да сте напълно сигурен, че е открадната пак ще я купите, стига да я получите на достатъчно ниска цена.
      — Ах, нима, нима?
      Изглеждаше развеселен, но не много.
      — Разбира се, че ще я купите, ако сте добър търговец. А пък аз бих казал, че сте. Купувайки монетата на ниска цена, вие избавяте собственика или неговата застрахователна компания от безвъзвратна загуба. Те с готовност биха ви изплатили разноските. Това се практикува постоянно.
      — Значи Брашъровият дублон е бил откраднат — отряза той.
      — Не ме цитирайте. Това е тайна.
      Този път за малко да бръкне в носа си. Усети се навреме. Вместо това рязко отскубна косъм от едната си ноздра и смръщи лице. Вдигна го и го погледна. Премести поглед от косъма към мен и каза:
      — А колко ще плати клиентът ви за възстановяването на монетата?
      Надвесих се над бюрото и го дарих с циничната си усмивка.
      — Хилядарка. А вие колко платихте?
      — Вие сте изключително съобразителен млад човек — рече той.
      После лицето му се разкриви, брадичката му се затресе и гърдите му взеха да се издуват и свиват със звук, сякаш оздравяващ след дълго боледуване петел се учи отново да кукурига.
      Той се смееше.
      Спря чак след известно време. Лицето му отново стана гладко, очите му се отвориха — черни, пронизващи и хитри.
      — Осемстотин долара — рече. — Осемстотин долара за непускан в обръщение Брашъров дублон!
      Изкикоти се ликуващо.
      — Добре. У вас ли е? Ще спечелите двеста долара. Съвсем честно е. Бърз оборот, благоразумна печалба и без усложнения за нито една от страните.
      — Не е тук — каза той. — За глупак ли ме вземате? Извади от сакото си стар сребърен часовник, закачен на черен ланец. Присви очи, за да разчете циферблата.
      — Да кажем, утре сутринта в единадесет — рече. — Елате с парите. Монетата може да е тук, може и да не е. Ако съм доволен от поведението ви, ще уредя въпроса.
      — Съгласен съм — казах и станах. — Трябва да осигуря някак си парите.
      — Нека бъдат употребявани банкноти, — рече той почти замечтано. — Двадесетачки ще свършат добра работа. Тук-таме по някоя петдесетачка няма да навреди.
      Ухилих му се и се запътих към вратата. По средата на стаята се обърнах, върнах се обратно, опрях ръце на бюрото и се наведох към него.
      — Как изглеждаше тя?
      Той ме зяпна тъпо.
      — Младата жена, която ви предложи монетата.
      Той ме изгледа още по-тъпо.
      — Добре — рекох. — Не е била млада жена. Имала е помощник. Мъж. Как изглеждаше той?
      Морнингстар сви устни и отново съгради, с пръстите си купол.
      — Средна възраст, набит, висок около метър и седемдесет, тежък около осемдесет кила. Представи се като Смит. Облечен беше в син костюм, черни обувки, зелена риза и вратовръзка, без шапка. От горното джобче на костюма се подаваше носна кърпичка с кафяв бордюр. Косата му беше кестенява и прошарена. На темето му имаше плешиво петно колкото доларова монета, а от едната страна на ченето му се спускаше белег, дълъг около пет сантиметра. Струва ми се, че беше от лявата страна. Да, от лявата.
      — Не е зле — рекох. — А какво ще кажете за дупката на десния му чорап?
      — Пропуснах да му събуя обувките.
      — Недопустима небрежност.
      Той не отговори. Само се гледахме втренчено, полулюбопитни-полувраждебни, като нови съседи. После изведнъж се затресе пак в своя смях.
      Петдоларовата банкнота, която му бях дал, все още лежеше пред него на бюрото. Стрелнах ръка към нея и я грабнах.
      — Вече няма да ви трябва — казах. — След като взехме да боравим с хилядарки.
      Смехът му секна отведнъж. После сви рамене.
      — В единадесет сутринта — повтори. — И без номера, мистър Марлоу. Не си въобразявайте, че не знам как да се браня.
      — Надявам се, че знаете, защото си играете с барут. Излязох, изтрополих през празната стая, отворих вратата и я затръшнах, като останах вътре. Би трябвало стъпките ми да отекнат отвън, но неговото прозорче към коридора беше затворено, а на идване почти не бях вдигнал шум с гумените си подметки. Надявах се да си припомни този факт. Прокраднах се назад по протрития килим и се пъхнах зад вратата, между нея и малкото секретарско бюро. Детски номер, но понякога минава, особено след продължителен умен разговор, пълнен със светски финес и тънко остроумие. Като финтиране при футбол. А не минеше ли номерът, щяхме да си подметнем още няколко саркастични забележки.
      Мина. Известно време нищо не чух, освен дето един нос се изсекна. После, както си седеше самичък, отново се отдаде на характерния си смях на болен петел. Сетне се чу покашляне. Изскърца въртящ се стол, чуха се стъпки.
      Една мръснобяла глава надникна в предната стая на сантиметри от рамката на вратата. Стоях вкаменен, в стаена възбуда. Главата се дръпна назад, четири мръсни нокътя хванаха ръба на вратата и я дръпнаха. Тя щракна, затвори се. Поех си дъх и долепих ухо до дървената повърхност.
      Въртящият се стол отново изскърца, Чу се гръмко прещракване на телефонна шайба. Метнах се към апарата на секретарското бюро и вдигнах слушалката. Набраният номер вече даваше сигнал. Иззвъня шест пъти. После чух мъжки глас:
      — Да?
      — Общежитието „Флорънс“ ли е?
      — Да.
      — Бих искал да говоря с мистър Ансън от стая 204.
      — Почакайте, ще проверя дали си е в стаята.
      Двамата с мистър Морнингстар зачакахме. От другата страна долиташе ревът на пуснато с пълна сила радио, което предаваше бейзболен мач. Личеше, че не е досами телефона, но беше достатъчно гръмогласно.
      После долових приближаването на глухи стъпки, острото пропукване при вдигането на слушалката и гласът каза:
      — Няма го. Нещо да му предам?
      — Ще се обадя по-късно — рече мистър Морнингстар.
      Затворих бързо, моментално се плъзнах към външната врата, отворих я безшумно, като падащ сняг, и я затворих по същия начин, като я придържах, преди бравата да щракне, така че шумът от затварянето да не бъде чут от метър разстояние.
      Вървях по коридора, заслушан в тежкото си учестено дишане. Натиснах копчето на асансьора. После извадих визитната картичка, която Джордж Ансън Филипс ми бе дал във фоайето на хотел „Метропол“. Не я прочетох в истинския смисъл на думата. Нямаше нужда да поглеждам, за да се подсетя, че на нея бе написано „Стая 204, общежитие «Флорънс», 128, Корт стрийт“. Просто стоях и почуквах с нокът по картичката, докато чаках асансьорът да се изкачи, пъхтящ като тежкотоварен камион по остър тесен завой.
      Часът беше четири без десет.


      8

      Бънкър Хил е стар, забутан, мизерен квартал. Някога, преди много години, тук е бил най-шикарният жилищен район на града и тук-там все още се срещаха островърхи готически замъци с просторни веранди и стени, облицовани с обли камъчета, с остъклени ъглови ниши и вретеновидни кулички. Всички те сега са нещо като мобилирани общежития, чиито стаи се дават под наем. Излъсканите им на времето паркети са издраскани и проядени, широките им внушителни стълбища — потъмнели от годините и от евтиния лак, полаган, върху пластове мръсотия. Във високите стаи отекват свадите на измъчени хазяйки с нередовни квартиранти. А отпред по просторните прохладни веранди, протегнали на слънце прокъсани обувки и загледани в нищото, седят старци с лица като изгубени битки.
      Около старите къщи е пълно с оплюти от мухи закусвални, италиански зеленчукови магазинчета, грозни блокове с евтини апартаменти и няколко малки сладкарнички, където човек може да си купи неща по-лоши дори от сладкишите им. И жалки хотелчета, в които всеки посетител се подписва като Смит или Джонс, а нощният администратор изпълнява едновременно функциите на пазвантин и на сводник.
      От блоковете излизат жени, които би трябвало да са млади, но лицата им са като прокиснала бира, мъже с ниско нахлупени шапки и мълниеносни очи, опипващи цялата улица напред и назад, докато правят завет с шепи и палят цигари, изнурени интелектуалци с тютюнева кашлица, без сметки в банките; ченгета с гранитни лица и безмилостни погледи; наркомани и улични продавачи на наркотици; хора, които не приличат на нищо и си го знаят, а от време на време дори по някой, който наистина ходи на работа. Те обаче излизат много рано, когато широките пропукани тротоари са безлюдни и още покрити с роса.
      Подраних, но не чак кой знае колко преди четири и половина. Паркирах в края на улицата, където въжената железница изкачва с пуфтене жълтеникавия глинест склон откъм Хил стрийт, и тръгнах по Корт стрийт към общежитието „Флорънс“. Фасадата бе от тъмни тухли, сградата — триетажна, най-ниските прозорци бяха на нивото на тротоара, засенчени от ръждясали мрежи срещу комари и дрипави тюлени пердета. На входната врата имаше стъклено прозорче с достатъчна част от името на общежитието, за да може да се разчете. Отворих я и слязох по три обковани с месингови ленти стъпала в коридор, чиито срещуположни стени можех да докосна, без да разперя ръце. Мъждиви врати с номера, изписани с мъждива боя. Ниша в подножието на стълбите с телефонен автомат. Надпис: „Домоуправител, стая 106“. В дъното на коридора — врата с опъната мрежа, в тъмната уличка зад нея — четири строени в редица високи очукани кофи за боклук; в слънчевите лъчи над тях танцуваха мухи.
      Изкачих се по стълбите. Радиото, което бях чул по телефона, все така оглушително предаваше бейзболния мач. Прочетох номерата на вратите и се запътих нагоре и направо, Стая 204 беше отдясно, а бейзболният мач — точно отсреща. Почуках, не получих отговор и почуках по-силно. Зад мен трима играчи от единия отбор се опитваха да атакуват на фона на гръмовния рев на тълпата запалянковци. Почуках трети път и погледнах навън през един от прозорците на коридора, който гледаше към улицата, докато тършувах в джоба си за ключа на Джордж Ансън Филипс.
      На отсрещната страна на улицата имаше италианско погребално бюро, спретнато, тихо и сдържано; боядисани в бяло тухли, слизащи досами тротоара. „Погребално бюро Пиетро Палермо.“ Тъничкият зелен неонов, надпис скромно се мъдреше на фасадата. Висок мъж в тъмен костюм излезе отвътре и се облегна на бялата стена. Беше направо красив. Кожата му — мургава, а хубавата му стоманеносива коса — гладко сресана назад. Той извади нещо, което от разстояние ми заприлича на сребърна или платинена с черен емайл табакера, отвори я флегматично с два от дългите си мургави пръсти и избра цигара с позлатен филтър. Прибра табакерата и запали цигарата със запалка, която явно бе комплект с табакерата. Прибра и запалката, скръсти ръце и се загледа в нищото с полупритворени очи. От върха на неподвижната му цигара се издигаше струйка дим, права и тънка като пушека на изтляващ призори лагерен огън.
      Зад гърба ми, в отново подетия устрем на мача, друг играч запрати топката или я изкара навън. Откъснах се от прозореца и високия италианец, пъхнах ключа в ключалката на стая 204 и влязох вътре.
      Квадратно помещение с кафяв килим, оскъдна мебелировка, и тя твърде неприветлива. Сгъваемото легло със задължителното, криво огледало се изпречиха насреща ми още щом отворих вратата, а в отражението приличах на пропаднал тип, прокрадващ се у дома си след сбирка на наркомани. Имаше и фотьойл от брезово дърво, а до него тромаво тапицирано чудовище — навярно канапе. Под прозореца маса, върху нея лампа с абажур от нагъната на хармоника хартия. От двете страни на леглото се виждаха врати.
      Лявата водеше към кухненски бокс с кафява гетинаксова мивка, газена готварска печка с три горелки и допотопен хладилен шкаф, който шумно включи в момента, в който бутнах вратата, и взе мъчително да се тресе. Върху гетинаксовия цедилник на мивката имаше останки от нечия закуска: кафява утайка на дъното на чаша, прегоряла коричка хляб, трохи върху дъска за рязане, жълтеникава слуз от разтопено масло в една чинийка, изцапан нож и емайлирано кафениче, което миришеше на прокиснало вино в напечен от слънцето плевник.
      Върнах се обратно покрай сгъваемото легло и отворих другата врата. Тя извеждаше в малко коридорче с открита ниша за дрехи и вграден скрин. Върху скрина — гребен и черна четка за коса с руси косми в четината. Имаше и кутия пудра против изпотяване, малко фенерче с пукнато стъкло, листове за писма, писалка, шишенце с мастило върху попивателна хартия, цигари и кибрит в стъклен пепелник с пет-шест фаса.
      В чекмеджетата на скрина открих чорапи, бельо и носни кърпи, колкото се побират в един куфар. На закачалката висеше тъмносив костюм, не нов, но още поносим, а на пода до него — чифт възпрашни черни обувки.
      Бутнах вратата на банята. Тя се отвори на една педя и заяде. Носът ми трепна от пронизващия остър, горчив мирис, който ме лъхна отвътре, устните ми се вцепениха. Напънах да отворя. Вратата поддаде едва-едва, а после се оттласна, сякаш някой я натискаше отвътре. Проврях глава в отвора.
      Подът на банята беше прекалено къс за него, така че краката му бяха свити в коленете и висяха отпуснато встрани. Главата му бе притисната към отсрещния перваз — не вирната назад, а здраво заклещена. Кафявият му костюм бе поизмачкан, а тъмните очила стърчаха от горното джобче под опасен ъгъл. Като че ли това имаше значение. Дясната му ръка бе прехвърлена през корема, лявата лежеше на пода с дланта нагоре, пръстите — леко сгърчени. Вдясно на главата му, в русата коса, зееше рана със спечена кръв. Зиналата му уста бе пълна с лъскава аленочервена кръв.
      Вратата се подпираше от крака му. Натиснах яко и се промуших вътре. Наведох се, за да пъхна два пръста в яката и да напипам голямата артерия. Тя не само, че не пулсираше, но дори не трепваше. Нищо. Кожата беше ледена. Всъщност не може да е била ледена. Само ми се е сторило. Изправих се, опрях се на стената и стиснах здраво юмруци в джобовете, вдишвайки кордитните пари. Бейзболният мач продължаваше, но през две затворени врати звучеше приглушено.
      Стоях и го гледах. Нищо няма да спечелиш от това, Марлоу, нищо. За теб тук няма нищо интересно. Ти дори не го познаваше. Измитай се, измитай се веднага.
      Отлепих се от вратата, дръпнах я и се върнах през коридорчето в стаята. Някакво лице ме погледна от огледалото. Напрегнато, изкривено лице. Рязко се извърнах от него, извадих плоския ключ, който ми бе дал Джордж Ансън Филипс, избърсах го между влажните си длани и го оставих до лампата.
      Изтрих топката на бравата, докато отварях вратата и отвън като я затварях. „Доджърс“ водеха със седем на три. Някаква жена в напреднал стадий на почерпка пееше за Франки и Джони — затворническата версия — с глас, на който и уискито не бе помогнало. Гърлен мъжки бас й изръмжа да си затваря устата, тя продължи да пее, чуха се бързи стремителни стъпки, тъп удар, писък, тя спря да пее, а бейзболният мач си продължи.
      Тикнах цигара в устата си, запалих, слязох обратно по стълбите, застанах в полутъмния ъгъл на коридора и се загледах в малката табела, на която пишеше: „Домоуправител, стая 106“.
      Глупак бях, че я погледнах. Съзерцавах я дълго и яростно гризях цигарата.
      После се обърнах и тръгнах по коридора към задната част на къщата. Малка емайлирана табелка на една от вратите гласеше: „Управител“. Почуках.


      9

      Бутна се стол, потътриха се крака, вратата се отвори.
      — Вие ли сте домоуправителят?
      — Да.
      Гласът беше същият, който чух по телефона да говори с Илайша Морнингстар.
      Държеше празна мръсна чаша. Приличаше на съд, в който е живяла златна рибка. Длъгнест мъж с морковенорижа коса, която растеше ниско от челото. Главата му дълга и тясна, бъкаща от евтино лукавство. Зеленикави очи надничаха изпод оранжеви вежди. Ушите му бяха големи, при по-силен вятър можеха да плющят. Дълъг нос, дето се вре навсякъде. Цялото му лице имаше тренирано изражение — лице, което знае да пази тайна, лице с непринуденото спокойствие на труп в моргата.
      Жилетката му бе разкопчана, сако нямаше, видях усукан ланец и сини ластици с метални закопчалки за поддържане на ръкави.
      — Мистър Ансън? — запитах аз.
      — Двеста и четири.
      — Няма го там.
      — А аз какво да направя — яйце ли да снеса?
      — Оригинално — рекох. — Редовно ли снасяш, или днес ти е рожденият ден?
      — Омитай се — каза. — Изчезвай.
      Понечи да затвори. Размисли, пак отвори вратата и се доизказа:
      — Пръждосвай се! Обирай си крушите! Изпарявай се!
      И след като недвусмислено ми даде да разбера какво иска да каже, отново понечи да затвори.
      Аз се подпрях на вратата. Той я натисна отвътре. Лицата ни почти се допряха.
      — Петарка — рекох.
      Това го срази. Така внезапно отвори, че трябваше чевръсто да пристъпя напред, за да не го фрасна с глава по брадичката.
      — Влез — рече той.
      Дневна със сгъваемо легло, стереотипът точно спазен чак до настолната лампа с абажур от нагъната хартия и стъкления пепелник. Стените обаче бяха боядисани в цвета на жълтък. Липсваха само няколко изрисувани върху жълтото черни паяка, та човек да получи жлъчна криза.
      — Седни — каза той, докато затваряше вратата. Седнах. Огледахме се един друг с чистите невинни очи на търговци на коли на старо.
      — Бира?
      — С удоволствие.
      Отвори две консерви, напълни замацаната чаша и посегна за втора като нея. Казах, че ще пия направо от консервата. Подаде ми я.
      — Десет цента — рече.
      Дадох му десет цента. Пусна ги в джоба на жилетката си и продължи да ме гледа. Придърпа стол, седна и протегна костеливите си щръкнали колене. Пусна ръцете си да висят между тях.
      — Не ме интересува твоята петарка — заяви.
      — Чудесно — рекох. — И без това нямах намерение да ти я дам.
      — Умник. Какво става? Нашто общежитие е напълно почтено. Никакви такива-онакива.
      — И е много тихо — додадох. — Горе, ако се напънеш, ще чуеш крясък на орел.
      Усмивката му беше широка, почти цял сантиметър.
      — Не е лесно да ме разсмееш — рече.
      — Също като кралица Виктория.
      — Туй не го разбирам.
      — Аз и не очаквам чудеса.
      Безсмислената размяна на думи ми оказа охладително, ободрително въздействие, създаде остро, ръбато настроение.
      Извадих си портфейла и избрах една визитна картичка. Не беше от моите. На нея пишеше: „Джеймз Полък, застрахователен агент“. Опитах се да си спомня как изглеждаше Джеймз Полък и къде го бях срещал. Не можах. Подадох картичката на морковнорижия.
      Той я прочете и се почеса с нея по носа.
      — Накриво ли е стъпил? — попита той, лепнал зелените си очи за лицето ми.
      — Скъпоценности — казах и махнах с ръка.
      Той обмисли отговора ми. Докато мислеше, аз се опитвах да отгатна дали изобщо му пука. Изглежда не.
      — И такива ги имаме от време на време — призна след малко. — Кво да се прави? Макар че той не ми мязаше на такъв. Кротък ми се видя.
      — Може и да са ме метнали — казах. Описах му как изглежда Джордж Ансън Филипс, Джордж Ансън Филипс жив с кафявия си костюм и слънчевите очила и шоколадовата панамена шапка с жълтокафява панделка. Почудих се какво ли е станало с шапката. Там я нямаше. Сигурно се бе отървал от нея — сметнал я е за прекалено крещяща. Русата му коса почти с нищо не беше по-добра. — Той ли е?
      На рижия му трябваше време, за да реши какво да отговори. Най-сетне кимна, като ме следеше внимателно със зелените си очи, кльощавата му жилава ръка поднесе картичката към устата и я прокара по зъбите като пръчка по ограда от железни колове.
      — Хич не го взех за мошеник. Ама хора всякакви. Тук е само от месец. Ако мязаше на такъв, нямаше да го пусна.
      Добре се постарах да не се изхиля в лицето му.
      — Кво ще кажеш да претърсим стаята, докато го няма? — предложих.
      Той поклати глава.
      — Мистър Палермо няма да хареса тая работа.
      — Кой е мистър Палермо?
      — Собственикът. Отсреща. Погребалното бюро е негово. Таз къща също и още много други. Кажи-речи, целият квартал, нали разбираш? — Помръдна с устни и запримигва с дясното око. — Като има избори, той решава за кого ще се гласува. Не е случаен.
      — Тогава, докато провежда избори или подмята трупове, дай да се качим с теб и да хвърлим едно око.
      — Гледай да не ме ядосаш — отсече рижият.
      — Така ще ме разстроиш, че няма да мога да заспя довечера — отвърнах. — Давай да се качваме.
      Замерих кошчето с празната консерва, тя отскочи и се търколи в средата на стаята. Рижият внезапно стана, разкрачи широко крака, избърса едната си ръка о другата и захапа със зъби долната си устна.
      — Спомена нещо за петарка — рече той и сви рамене.
      — Това беше много отдавна. Вече размислих. Дай да се качваме.
      — Ако само още веднъж го повториш… — плъзна той дясната си ръка към хълбока.
      — Ако смяташ да вадиш пищов, мистър Палермо хич няма да е доволен.
      — По дяволите мистър Палермо — изрепчи се той с неочаквано разярен глас и лице, което не по-малко неочаквано пламна тъмночервено.
      — Мистър Палермо ще се радва да узнае как се отнасяш към него.
      — Виж кво — бавно произнесе рижият, отпусна ръка и наведе тялото си напред, като навря лице в моето. — Виж кво! Аз си седях мирно и кротко и си пиех биричка-две. Може и три. Може и девет. Кво толкоз? Никого не закачах. Денят беше хубав, мислех, че и нощта ще е такава. И изведнъж — ти.
      Той махна яростно с ръка.
      — Дай да се качим да претършуваме стаята — казах аз. Той изхвърли напред два здраво стиснати юмрука. После разпери длани и силно опъна пръсти. Носът му остро потръпна.
      — Ако не беше работата… — започна. Аз отворих уста. — Само не го казвай! — изрева той.
      Сложи си шапка, но не и сако, издърпа едно чекмедже, извади връзка ключове, мина покрай мен да отвори вратата, застана до нея и отсечено ми кимна. Лицето му беше все тъй бясно.
      Излязохме в коридора и се изкачихме по стълбите. Мачът беше свършил и мястото му бе заето от танцова музика. Оглушителна танцова музика. Рижият избра един ключ от връзката и го пъхна в ключалката на стая 204. Внезапно истеричен женски писък се присъедини към оркестъра, който гърмеше в стаята зад гърба ни.
      Рижият измъкна ключа и ми се озъби. Пресече тесния коридор и задумка по отсрещната врата. Наложи се да блъска силно и дълго, за да му обърнат внимание. После вратата рязко се отвори и руса жена с остри черти, ален панталон и зелен пуловер ни загледа с навъсени очи, едното от които бе подпухнало, а другото — насинено преди няколко дена. Синина имаше и на шията, а в ръка държеше висока чаша с хладна кехлибарена течност.
      — Спирайте гайдата, и то веднага! — нареди рижият. — Голяма гюрултия вдигате! Втори път няма да ви предупреждавам. Направо ще викам полиция.
      Жената погледна през рамо и надвика радиото:
      — Ей, Дел! Тоя вика да спрем гайдата! Ще го фраснеш ли? Изскърца стол, радиото рязко млъкна, набит мургав мъж с ядосан поглед се появи зад русата, отмести я с една ръка и войнствено вирна глава. Имаше нужда от избръсване. Беше по панталони, обувки и потник.
      Заприщи прага с крака, пое със свистене въздух през носа и каза:
      — Я да се разкарате! Тъкмо се връщам от обяд. От гнусен обяд. Така че не ви препоръчвам да ми продавате номера.
      Беше много пиян, но по един трениран от дългогодишна практика начин.
      — Чухте, мистър Хенч — настоя рижият. — По-тихо с радиото и стига с тая дандания!
      Мъжът, когото нарекоха Хенч, рече:
      — Слушай, пръдльо…
      Изнесе тежко десния си крак напред, за да го стовари с все сила. Левият крак на домоуправителя не изчака да бъде стъпкан. Кльощавото тяло бързо отскочи и захвърлената връзка ключове тупна отзад на пода и издрънча във вратата на стая 204. Дясната ръка на рижия описа широк кръг и се появи стиснала жилава кожена палка.
      — Аха! — рече Хенч, загреба с космати ръце две шепи въздух, сви ръце а юмруци и силно замахна към празното пространство.
      Домоуправителят го тресна по темето, а жената изпищя отново и плисна течността от чашата в лицето на любимия. Дали защото имаше възможността да го направи безнаказано, или по погрешка — не мога да кажа.
      Хенч се извърна заслепен. По лицето му се стичаше уиски. Препъна се и с рязко олюляване хукна през стаята, като всяка стъпка заплашваше да го просне по лице, Сгъваемото легло бе разгънато и разхвърляно. Хенч се приземи на едно коляно отгоре му и мушна ръка под възглавницата.
      — Внимавай, пищов! — казах аз.
      — Ще се оправя — процеди през зъби рижият и плъзна дясната си ръка, вече празна, под разкопчаната жилетка.
      Хенч беше качил и второто си коляно на леглото. Сега пак свали единия крак, обърна се и в дясната му ръка се оказа черен пищов с късо дуло. Той го гледаше вторачено, без изобщо да го държи за ръкохватката — просто лежеше на дланта му.
      — Хвърли го! — нареди домоуправителят с напрегнат глас и влезе в стаята.
      Русата чевръсто се метна на гърба му и опаса с дългите си зелени ръце врата му, като крещеше сладострастно. Рижият се олюля, изпсува и размаха пистолета си.
      — Давай, Дел! — крещеше русата. — Сега ти е паднал! Хенч, с едната ръка опряна на леглото, единият крак стъпил на пода, двете колене свити, дясната ръка с пистолет в дланта, впил очи в него, бавно се отблъсна от леглото, изправи се на крака и изръмжа дълбоко от гърлото си:
      — Туй не е моят патлак!
      Аз избавих рижия от неговия, който никак не му стоеше добре, и го заобиколих, като го оставих сам да тръшне както може русата от гърба си. В дъното на коридора хлопна врата и към нас се зададоха стъпки.
      — Остави пищова, Хенч! — рекох аз.
      Той ме погледна, озадачените му тъмни очи внезапно бяха изтрезнели.
      — Туй не е моят пищов — повтори той и го протегна напред в дланта си. — Моят е Колт, калибър 32, за стрелба отблизо.
      Взех го от ръката му. Не направи никакъв опит да ме спре.
      Седна на леглото, бавно заразтрива темето си и се навъси в мъчителен опит да се замисли.
      — Откъде, по дяволите… — Гласът му замря, той поклати глава и се намръщи.
      Помирисах пистолета. С него беше стреляно. Извадих пълнителя и преброих куршумите през малките странични дупки. Бяха шест. С този в цевта ставаха седем. Пищовът беше Колт, калибър 32, автоматичен, за осем куршума. С него беше стреляно. Ако не е бил презареден, изстрелян е бил само един куршум.
      Рижият беше отърсил русата от гърба си. Бе я блъснал в едно кресло и сега бършеше някаква драскотина на лицето си. Зелените му очи бяха злобни.
      — Най-добре извикай полиция — рекох аз. — С този пистолет е стреляно и е време да научиш, че в стаята отсреща има убит човек.
      Хенч ме погледна глупаво и каза тихо, разумно:
      — Братче, това просто не е моят пищов.
      Русата се разхлипа доста театрално и ми продемонстрира отворена уста, изкривена от мъка и лоша игра. Рижият безшумно се измъкна от стаята.


      10

      — Застрелян в гърлото с пистолет среден калибър и куршум със заоблен връх — каза лейтенантът от полицията Джеси Брийз. — С пищов като този и куршум като тези вътре. — Той подхвърли в ръка пистолета, същия, за който Хенч заяви, че не бил негов. — Куршумът е изстрелян нагоре, вероятно е засегнал задната част на черепа. Още е вътре. Смъртта е настъпила горе-долу преди два часа. Ръцете и лицето му са студени, но тялото е още топло. Вкочаняване няма. Преди да го застрелят, е бил зашеметен с нещо тежко. Вероятно с дръжка на пистолет. Това говори ли ви нещо, момчета и момичета?
      Вестникът, върху който беше седнал, прошумоля. Той свали шапката си и попи с кърпичка лицето и темето на почти плешивата си глава. Коронката светла коса около върха бе влажна и потъмняла от пот. Сетне отново нахлупи шапката — панамена, с ниско дъно, изпечена от слънцето. Не бе купувана тази година, а вероятно не и миналата.
      Беше едър, доста шкембест, с обувки в кафяво и бяло, развлечени чорапи, бели панталони на тънки черни райета, разкопчана риза, която разкриваше червеникава растителност в горната част на гърдите, светлосиньо спортно сако от груба материя, в раменете не по-широко от двуместен гараж. Трябва да имаше петдесетина години и единственото, което издаваше полицая, бе спокойният, несмутим поглед на изпъкналите бледосини очи — поглед на преднамерено нагъл, но който се възприемаше като такъв от всеки освен от колегите му. От двете страни на носа му по скулите се виеха широки пътеки от лунички като минирано поле върху бойна карта.
      Седяхме в стаята на Хенч при затворена врата. Той бе облякъл риза и разсеяно си връзваше връзката с дебелите си, тъпи, треперещи пръсти. Жената лежеше на кревата. Главата си бе омотала в зелена чалма, до ръката й имаше малка чантичка, върху краката си бе метнала късо палтенце от катерича кожа. Устата й бе полуотворена, а лицето — опустошено от преживения шок.
      — Ако се опитвате да кажете, че е бил застрелян с пистолета под възглавницата — добре — глухо отрони Хенч. — Изглежда е така. Само че това не е моят пищов и каквито и да ги из-мъдрите, няма да ме накарате да кажа, че е мой.
      — Ако приемем, че е така — рече Брийз, — тогава какво? Значи някой ти е задигнал пистолета и е оставил този. Кога, как, какъв беше твоят?
      — Някъде към три и половина отидохме да похапнем в закусвалнята на ъгъла — заобяснява Хенч. — Можете да проверите. Трябва да сме оставили отключено. Бяхме попрекалили с пиенето. Нищо чудно да сме вдигали врява. Слушахме мач по радиото. Май го изгасихме на излизане. Не съм сигурен. Ти спомняш ли си? — обърна се той към безмълвно лежащата жена с побелялото лице. — Спомняш ли си, рожбо?
      Тя нито го погледна, нито му отговори.
      — Съвсем се е скапала — поясни Хенч. — Моят беше „Колт“, калибър 32, като тоя, само че за стрелба отблизо. Револвер, а не автоматичен. Липсва едно парченце от гумата на дръжката. Един евреин — Морис — ми го даде преди три-четири години. Заедно работехме, като бармани. Нямам разрешително, но не го и нося със себе си.
      — Както се наливате, и с пищов под възглавницата, рано или късно някой щеше да бъде застрелян — рече Брийз. — Трябва да ви е ясно.
      — Че ние дори не го познавахме! — възрази Хенч. Връзката му най-сетне бе завързана, много зле. Беше трезв като буца лед и целият се тресеше. Стана, взе сакото си от ръба на леглото, облече го и пак седна. Пръстите му трепереха, докато палеше цигара. — И името му не знаем. Нищо не знаем за него. Засичали сме се един-два пъти из коридора, но не сме си говорили. Ако е този, за когото си мисля. И в това не съм сигурен.
      — Той е — каза Брийз. — Да си дойдем на думата: мачът, който сте слушали, е запис, нали?
      — Започва в три — обясни Хенч. — От три докъм четири и половина, понякога и до по-късно. Излязохме някъде към средата на третия рунд. Нямаше ни около рунд-рунд и половина. Значи между двайсет минути и половин час. Не повече.
      — Предполагам, че е бил убит малко преди да излезете — каза Брийз. — Радиото е заглушило почти изцяло изстрела. И сигурно сте оставили вратата отключена. Ако не и отворена.
      — Нищо чудно — уморено се съгласи Хенч. — Ти спомняш ли си, душко?
      Жената отново отказа да му отговори или поне да го погледне.
      — Вратата сте оставили отключена или отворена. Убиецът ви е чул да излизате. Влязъл е вътре с намерението да се отърве от оръжието, вижда, че леглото е разгънато, отива до него, пъха пищова под възглавницата и какво да види — там го чака друг пищов. И той, разбира се, го взема. Въпросът е следният: ако е искал да се отърве от оръжието, защо не го е сторил на местопрестъплението? Защо е рискувал да влезе в друга стая? Какви са тези сложни фантасмагории?
      Седях до прозореца на ръба на кушетката. Дадох своя принос към разговора със следното изказване:
      — Ами ако е излязъл от стаята на Филипс и вратата се е заключила зад гърба му, преди да се сети да хвърли оръжието? Представете си, че като идва на себе си след шока от убийството, той се вижда насред коридора все така с пищова в ръка. Първата му мисъл ще е незабавно да се отърве от него. Вижда, че вратата на Хенч е отворена, чул ги е да се отдалечават по коридора…
      Брийз ми метна един поглед и изръмжа:
      — Не твърдя, че не е било така. Само разсъждавам. — И пак насочи вниманието си към Хенч. — Така че сега, ако се окаже, че това наистина е пистолетът, с който е убит Ансън, ще трябва да търсим твоя. И докато вършим тази работа, вие с младата дама трябва да сте ни подръка. Ясно ти е, нали?
      — Колкото и да ме обработват ваште момчета, пак няма да ме накарат да променя думите си — рече Хенч.
      — Е, поне ще опитаме — добродушно каза Брийз. — Така че най-добре да тръгваме. — Той стана, обърна се и събори смачканите вестници от стола на пода. Отиде до вратата и оттам рече на жената: — Хайде, сестро, тръгваш ли, или да викам някоя колежка да се оправя с теб?
      Жената върху леглото не му отговори.
      — Трябва да си пийна — обади се Хенч. — Трябва веднага да си пийна.
      — Не и пред очите ми — заяви Брийз и излезе.
      Хенч прекоси стаята, пъхна гърлото на едно шише направо в устата си и закъркори. Свали бутилката, погледна какво е останало и отиде при жената. Бутна я по рамото.
      — Ставай и пийни малко — изръмжа заповеднически.
      Тя само зяпаше тавана. Нито му отговори, нито даде да се разбере, че го е чула.
      — Остави я — рекох. — Шок.
      Хенч довърши, каквото имаше в шишето, внимателно го остави на пода, погледна пак към жената, обърна й гръб и се вторачи намръщено в краката си.
      — Божичко, що не мога да си спомня по-добре — промърмори тихо.
      Брийз се върна с някакъв млад цивилен полицай със свежо лице.
      — Това е лейтенант Спанглър. Той ще ви отведе. Хайде, размърдайте се.
      Хенч пак отиде до леглото и разтърси жената за рамото.
      — Ставай, душко! Трябва да се поразходим.
      Тя извърна очи, без да помръдне глава, и бавно го изгледа. Седна в леглото, подпря се на една ръка, прехвърли крака на пода, стъпи и тупна силно с десния крак, сякаш бе парализиран.
      — Кофти, момичето ми, но нали знаеш — няма как — каза Хенч.
      Жената поднесе ръка към устата си и захапа малкия си пръст, вперила в него неподвижен поглед. Сетне най-неочаквано замахна с ръка и с всичка сила го фрасна през лицето. След това почти тичешком напусна стаята.
      Дълго време Хенч не помръдна. От коридора долиташе неясен, приглушен говор, от улицата — неясен, приглушен шум от коли. Хенч сви масивните си рамене, после ги изправи и бавно огледа цялата стая, сякаш не очакваше да я види скоро или пък изобщо. Сетне мина покрай младия полицай със свежото лице.
      Полицаят също излезе. Вратата се затвори. Неясният говор отвън стана още по-приглушен, а двамата с Брийз седяхме и се гледахме с тежки погледи.


      11

      След известно време на Брийз му писна да ме гледа и измъкна от джоба си пура. Разцепи с ножче целофанената й обвивка, обряза крайчето, старателно взе да я пали, като я въртеше на пламъка, отдръпна горящата клечка, замислено се втренчи в празното пространство и задърпа от пурата, за да се увери, че гори точно тъй, както му се искаше. После с бавно тръскане изгаси клечката и се пресегна да я остави на перваза на отворения прозорец. И отново взе да ме гледа.
      — Ние с теб ще се спогодим — каза ми той.
      — Чудесно.
      — Не си на това мнение, но ще се спогодим. И не защото си ми харесал от пръв поглед. Просто така работя. Всичко да е ясно. Всичко да е разумно. Всичко да е кротко. А не като тази дама. Такива като нея цял живот си търсят белята, а като я намерят, за това е виновен първият мъж, в когото успеят да забият нокти.
      — Насинил я е на едно-две места — рекох. — Това няма да я накара да си умре от любов по него.
      — Виждам, че разбираш от жени.
      — Не разбирам и това много ми помага в работата. Така съм непредубеден.
      Той кимна и разгледа върха на пурата си. Извади хартийка от джоба си и прочете:
      — „Делмар Б. Хенч, четиридесет и пет годишен, барман, безработен. Мейбел Мастърз, двадесет и шест годишна, танцьорка.“ Това е всичко, което знам за тях. И имам чувството, че няма какво друго да науча.
      — Не мислиш значи, че е застрелял Ансън? Той ме изгледа без удоволствие.
      — Братче, та аз току-що пристигам. — Извади визитна картичка от джоба си: — „Джеймз Б. Полък, застрахователен агент“. Какво значи това?
      — В квартал като този е проява на лош вкус да използуваш собственото си име — рекох. — И Ансън е мислел същото.
      — Че какво му е на квартала?
      — Кажи-речи, всичко.
      — Много ми се иска да чуя какво знаеш за убития.
      — Вече ти казах.
      — Пак ми кажи. На толкова неща се наслушах, че вече всичко обърках.
      — Знам какво пише на визитната му картичка — че се казва Джордж Ансън Филипс, че се представяше за частен детектив. Стоеше в коридора до кантората ми, като излязох да обядвам. Влачи се подире ми до центъра на града, до фоайето на хотел „Метропол“. Аз го заведох там. Заговорих го и той си призна, че ме следи и че това било, защото искал да разбере дали съм достатъчно интелигентен, та да сме се сработели. Врели-некипели, естествено. По всяка вероятност още не е бил решил какво да прави и е чакал обстоятелствата да решат вместо него. Каза, че бил нает да свърши някаква работа, но в хода на разследването се усъмнил и искал да обедини сили с някой по-опитен от него, макар че ако питаш мен, той изобщо нямаше никакъв опит. Поне ако съдя по действията му.
      — И единствената причина, за да се спре на теб, е, че преди шест години си разследвал някакъв случай във Вентура, докато той работел там като заместник-шериф.
      — Това имам да кажа — отговорих.
      — Не си длъжен обаче да държиш толкова на вече казаното — спокойно рече Брийз. — Винаги можеш да ни сервираш нещо по-добро.
      — И това го бива. Бива го в този смисъл, че не може да не е вярно, щом звучи тъй зле.
      Той кимна с голямата си тежка глава.
      — Какво мислиш по въпроса?
      — Огледахте ли кантората на Филипс? — попитах аз. Брийз поклати отрицателно глава.
      — Според мен след огледа ще ви стане ясно, че е бил нает заради своята наивност. Казали са му да наеме тази стая под фалшиво име и да свърши нещо, което не се е оказало по вкуса му. Изплашил се. Имал нужда от приятел, от помощ. Фактът, че се е спрял на мен след толкова колебания и без да знае почти нищо за мен, говори, че не е познавал много хора от нашия бранш.
      Брийз извади носната си кърпа и отново попи потта от главата и лицето си.
      — Това обаче не обяснява защо е вървял подире ти като изгубено пале, вместо да дойде направо в кантората ти.
      — Така е — съгласих се. — Не обяснява.
      — А ти можеш ли да го обясниш?
      — Не. Не съвсем.
      — И все пак? Как би се опитал да го обясниш?
      — Вече го направих по единствения начин, който ми е известен. Колебаел се е дали да ме заговори. Чакал е да стане нещо и то да реши вместо него. Аз свърших тази работа, като го заговорих пръв.
      — Прекалено е просто — не се съгласи Брийз. — Толкова е просто, че смърди отдалеч.
      — Може и да си прав.
      — Та значи в резултат на този малък разговор във фоайето на хотела един съвсем непознат човек те кани у дома и ти връчва ключа си. Защото искал да разговаря с теб.
      — Да.
      — А защо не ти го каза още там?
      — Бързах за среща.
      — Делова?
      Кимнах.
      — Аха. Върху какво работиш?
      Поклатих глава и не отговорих.
      — Става дума за убийство. Ще се наложи да ми кажеш.
      Пак поклатих глава. Той порозовя.
      — Виж какво — рече напрегнато. — Длъжен си.
      — Съжалявам, Брийз, но както потръгнаха нещата, съвсем не съм убеден в това.
      — Известно ти е, разбира се, че мога да те прибера в участъка като важен свидетел — небрежно подхвърли той.
      — На какво основание?
      — На основание на това, че ти си намерил трупа, че си се представил на домоуправителя под фалшиво име и че не даваш задоволителен отговор за връзките ти с убития.
      — Ще го направиш ли? — попитах.
      — Имаш ли си адвокат? — усмихна се той накриво.
      — Познавам няколко. Нямам постоянен адвокат на договор.
      — А от нашите шефове познаваш ли някого?
      — Не. Разговарял съм с един-двама, но може и да не ме помнят.
      — Но имаш връзки в кметството и така нататък, нали?
      — Я ми разкажи за тях. Ще ми е приятно да те послушам.
      — Слушай, брат — рече той сериозно. — Все някакви приятели трябва да имаш. Не може без това.
      — Имам един добър приятел в главното полицейско управление, но не бих искал да го забърквам в тази работа.
      Той повдигна вежди.
      — Че защо? Май ще имаш нужда от приятели. Блага дума от познат полицай може да свърши добра работа.
      — Той ми е личен приятел. Не го използувам и не се крия зад гърба му. Ако загазя, няма да му направя голяма услуга.
      — А в криминалното познаваш ли някого?
      — Рандъл. Ако е още в Централното криминално управление. Веднъж имахме вземане-даване във връзка с един случай. Но не си пада много по мен.
      Брийз въздъхна, размърда крака и зашумоли с вестниците, които бутна от стола.
      — Вярно ли е всичко това, или само се пишеш хитрец? Имам предвид важните клечки, които не познаваш.
      — Вярно е. Хитър е начинът, по който използувам истината.
      — Не е толкова хитро да го заявиш така направо.
      — Аз пък мисля, че е.
      Той обхвана с луничавата си лапа цялата долна половина на лицето си и стисна пръсти. Когато ги отмести, по страните му останаха кръгли червени отпечатъци. Гледах как постепенно избледняват.
      — Защо не се омиташ и не оставиш човек да си гледа работата? — тросна ми се той.
      Станах, кимнах и се запътих към вратата. Брийз каза зад мен:
      — Дай си домашния адрес.
      Дадох му го. Той го записа.
      — Довиждане — рече погребално. — Да не напускаш града. Ще ми трябват показанията ти — може би още тази вечер.
      Излязох. Отвън на площадката стояха двама униформени полицаи. Вратата отсреща беше разтворена и един човек снемаше отпечатъците от пръсти. Долу в коридора се натъкнах на още двама полицаи, по един във всеки край. Не зърнах рижия управител. Излязох през входната врата. Линейката тъкмо потегляше. От двете страни на улицата се тълпеше народ — не колкото би се събрал в някой друг квартал.
      Тръгнах по тротоара. Някакъв мъж ме дръпна за ръкава.
      — Кво е станало, приятелче?
      Издърпах си ръката, без да отговоря, без да вдигна очи, и продължих надолу по улицата към колата си.


      12

      Беше седем без четвърт, когато влязох в кантората си, щракнах лампата и вдигнах някакво листче от пода. Беше съобщение от куриерската служба, която ме уведомяваше, че на мое име има пакет, който ще ми бъде доставен при поискване по всяко време на денонощието. Оставих бележката върху бюрото, свалих си сакото и отворих прозорците. Извадих преполовената бутилка уиски „Оулд Тейлър“ от страничното отделение на бюрото и отпих, като си нажабурих устата, преди да глътна. Постоях тъй, хванал гърлото на хладната бутилка, и се чудех какво ли е да си ченге от отдела за разследване на убийства, да откриваш непрекъснато трупове, без изобщо да ти пука, да не се измъкваш, изтривайки внимателно бравите след себе си, да не се чудиш колко можеш да кажеш, без да навредиш на клиента си, нито пък колко да не кажеш, без да навредиш прекалено на самия себе си. Реших, че не е работа за мен.
      Придърпах телефона, погледнах номера на листчето хартия и го набрах.
      Навън се смрачаваше. Фучащият шум на уличното движение чувствително бе позамрял и въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, все още неохладен от нощта, довяваше уморения, присъщ на края на деня мирис на прах, автомобилни пари, слънчева топлина, излъчваща се от напечени стени и тротоари, далечната миризма на храна от хиляди ресторанти и може би чак от населените хълмове на Холивуд — ако имаш нос на ловджийска хрътка, — едва доловимия дъх на котарак, изпускан в горещо време от евкалиптовите дървета.
      Седях и пушех. След десет минути на вратата се почука и аз отворих на момче с униформена шапка, подписах се и то ми връчи малко квадратно пакетче, не по-широко от седем-осем сантиметра, ако имаше и толкова. Дадох на момчето десет цента и го чух да си подсвирква на път към асансьора.
      На етикета прочетох името и адреса си, изписани с мастило на ръка и доста добре подражаващи на печатни букви, по-големи и по-тънки от дванадесет пункта. Срязах канапчето, което крепеше етикета към пакетчето, и развих тънката кафява хартия. Отдолу се подаде евтина картонена кутийка, също облепена с кафява хартия с „Made in Japan“, ударен с гумен печат. Беше от онези кутийки, в които опаковат малки фигури на животни или нефритени миниатюрки в японските магазини. Капакът се спускаше, плътно прилепнал до дъното на вътрешната половина на кутийката. Издържах го и видях парче от мека салфетка и късче памук. Разделих ги и пред очите ми лъсна златна монета колкото половин долар, блестяща и лъскава, сякаш, току-що излязла от монетния двор.
      На горната страна беше изобразен орел с разперени криле и гербов щит вместо гърди, а инициалите Е. Б. пробиваха дясното крило. Около тях имаше тесен декоративен кръг, а между него и гладкия необрязан ръб на монетата пишеше: „Е Pluribus Unum“. Най-долу — годината: 1787.
      Обърнах монетата в ръката си. Беше студена и тежка и усетих дланта си влажна под нея. На тази страна бе изобразено изгряващо или залязващо слънце, подаващо се иззад остър планински връх, около него — двоен кръг от нещо като дъбови листа и още латински думи: Nova Eboraca Columbia Excelsior. В долната част, пак с главни букви, името: БРАШЪР.
      Пред мен бе Брашъровият дублон.
      Нито в кутията, нито в хартията, нито върху нея имаше нещо друго. Изписаните на ръка печатни букви не ми говореха нищо. Не познавах човек, който да пише по този начин.
      Взех празна кесия от тютюн за лула, напълних я до половината, увих монетата в парче салфетка, стегнах я с ластиче, напъхах я в кесията и сложих отгоре още тютюн. Затворих ципа и я мушнах в джоба си. Обвивката, канапа, кутийката и етикета заключих в един от шкафовете, седнах и набрах номера на Илайша Морнингстар. Осем пъти прозвуча свободен сигнал. Никой не вдигна. Аз и не очаквах. Затворих, намерих името на Илайша Морнингстар в телефонния указател и видях, че няма домашен телефон нито в Лос Анжелос, нито в някое от околните градчета, включени в указателя.
      Извадих от бюрото кобур, препасах го през рамо, мушнах вътре един автоматичен „Колт“, калибър 38, сложих си шапката и сакото, затворих пак прозорците, прибрах уискито, изгасих лампите и вече бях отворил външната врата, когато иззвъня телефонът.
      Звънецът прокънтя зловещо, но не че му имаше нещо, а защото тъй го чуха ушите ми. Замръзнах напрегнат, с разкривени в ухилена гримаса устни. Зад затворените прозорци святкаха неонови светлини. Застоялият въздух не трепваше. Отвън в коридора беше тихо. Телефонният звън отекна в тъмнината, отмерен и силен.
      Върнах се, наведох се над бюрото и вдигнах слушалката. Чу се щракване, леко бръмчене в жицата и нищо повече. Прекъснах връзката и останах тъй в тъмнината, наведен над бюрото, стиснал слушалката в една ръка и притиснал вилката с другата. Не знаех какво чакам.
      Телефонът иззвъня отново. Прочистих гърлото си и отново долепих слушалката до ухото си, без да казвам нищо.
      Стояхме и мълчахме и двамата, на километри един от друг, всеки стиснал здраво телефонната слушалка, дишащ в нея, слухтящ и недолавящ нищо отсреща, нито дори дишането на другия.
      Сетне, след много време, както ми се стори, долетя тих далечен шепот, който отрони кухо, беззвучно:
      — Лошо ти се пише, Марлоу.
      Отново щракване и бръмчене в жицата и аз затворих, прекосих стаята и излязох.


      13

      Поех на запад по Булеварда на залеза, пообиколих няколко улици, без да установя дали някой ме следи, паркирах до една дрогерия и влязох вътре в телефонната кабина. Пуснах монетата и поръчах на телефонистката разговор с Пасадина. Тя ми каза колко още монети да пусна.
      Обади се ръбест и студен глас:
      — Тук домът на мисис Мърдок.
      — Филип Марлоу на телефона. Искам да говоря с мисис Мърдок.
      Казаха ми да почакам. Сетне мек, но много ясен глас попита:
      — Мистър Марлоу ли е? Мисиз Мърдок почива в момента. Можете ли да ми предадете каквото има?
      — Не биваше да му казваш.
      — Аз… на кого?…
      — На оня лигльо, дето му плачеш в кърпичката.
      — Как смеете!
      — Толкоз по въпроса. А сега ме свържи с мисис Мърдок. Трябва.
      — Добре. Ще опитам.
      Ясният мек глас изчезна и аз чаках ли, чаках. Трябваше да я повдигнат, да я подпрат на възглавници, да издърпат бутилката портвайн от яката сива лапа и да закрепят слушалката в ръката й. Внезапно някой се прокашля в слушалката. Като товарен влак, минаващ през тунел.
      — Тук мисис Мърдок.
      — Можете ли да идентифицирате частната ви собственост, за която разговаряхме тази сутрин, мисис Мърдок? Искам да кажа, можете ли да я различите сред други досущ като нея?
      — Хм… има ли и други като нея?
      — Не може да няма. Доколкото ми е известно, десетки, ако не и стотици. Десетки със сигурност. Естествено, не ги знам къде са.
      Тя се изкашля.
      — Всъщност не я познавам кой знае колко добре. Предполагам, че при това положение не бих могла да я идентифицирам. Но предвид обстоятелствата…
      — Точно за това Говоря, мисис Мърдок. За да се идентифицира, ще се наложи едцо проследяване на историята на пред мета и това неизбежно ще ви въвлече в цялата работа. Иначе няма да е убедително.
      — Да. Сигурно сте прав. Защо? Да не би да знаете къде е?
      — Морнингстар твърди, че я виждал. Твърди, че са му я предлагали да я купи — както вие подозирахте. Той отказал. Продавачът не бил жена — така каза. Това нищо не значи, защото ми описа най-подробно човека, който или е негова измишльотина, или го познава твърде добре. Така че продавачът може да е била жена.
      — Ясно. Вече е без значение.
      — Без значение ли?
      — Да. Нещо друго имате ли да ми докладвате?
      — Искам да ви задам още един въпрос. Познавате ли млад рус мъж на име Джордж Ансън Филипс? Набит, ходи с кафяв костюм и тъмна панамена шапка с шарена панделка. Днес така беше облечен. Твърдеше, че е частен детектив.
      — Не. Защо трябва да го познавам?
      — Не знам. Замесен е по някакъв начин в тази история. Според мен именно той се е помъчил да продаде предмета. Морнингстар се опита да се свърже с него, след като си тръгнах. Промъкнах се обратно в кантората му и подслушвах.
      — Какво?!
      — Промъкнах се.
      — Без остроумия, мистър Марлоу. Друго имате ли?
      — Да. Обещах да платя на Морнингстар хиляда долара, да ми върне… предмета. Каза, че можел да го откупи за осемстотин…
      — И откъде възнамерявахте да вземете парите, ако смея да попитам?
      — Аз само си приказвах. Този Морнингстар е голям шмекер. С него само така може да се разговаря. Пък и вие може да промените отношението си и да решите да платите. Няма да ви увещавам. Винаги можете да се обърнете към полицията. Но ако си имате причини да не замесвате полицията, това е единственият начин да си я получите обратно. Като я купите.
      Сигурно щях да продължа в този стил още дълго време, без дори да знам какво се опитвам да кажа, ако тя не беше излаяла като тюлен, с което ми затвори устата.
      — Всичко това е вече излишно, мистър Марлоу. Реших да се откажа от услугите ви. Монетата ми бе върната.
      — Почакайте един момент — рекох аз. Оставих слушалката на поличката, отворих вратата на кабинката и напълних гърдите си с онова, което в дрогерията използуваха за въздух. Никой не ми обръщаше внимание. Отсреща продавачът в светлосиня престилка разговаряше с някого през щанда за цигари. Помощникът му бършеше чаши до машината за газирани напитки. Две момичета в панталони играеха на флипъра. Висок кльощав субект с черна риза и бледожълто шалче на врата прехвърляше списанията на стойката. Нямаше вид на гангстер.
      Дръпнах вратата на кабината, вдигнах слушалката и казах:
      — Някакъв плъх беше загризал обувката ми. Сега вече всичко е наред. Та казвате, че са ви я върнали. Толкоз просто. Как така?
      — Надявам се, че не сте прекалено разочарован — рече ми тя с безкомпромисния си баритон. — Обстоятелствата леко ме затрудняват. Може да реша да ви дам обяснение, а може и да не ви дам. Тъй като не желая да продължите търсенето, задръжте аванса като цялостно разплащане.
      — Нека се изясним — настоях аз. — Действително сте получили монетата — а не само обещание да ви я върнат, така ли?
      — Естествено. Освен това вече се уморих. Така че ако вие…
      — Момент, мисис Мърдок. Не е толкова просто. Разни неща се случиха.
      — Утре заран можете да ми разкажете за тях — рязко ме прекъсна тя и затвори.
      Измъкнах се от кабината и запалих цигара с надебелели, непохватни пръсти. Тръгнах през дрогерията. Продавачът този път беше сам. Подостряше молив с джобно ножче, много съсредоточен, смръщил вежди.
      — Какво хубаво подострено моливче — рекох аз.
      Той вдигна глава изненадан. Момичетата пред флипъра ме погледнаха изумено. Приближих се до тях и се погледнах в огледалото зад щанда. Имах учуден вид. Седнах на едно от високите столчета и поръчах:
      — Двойно шотландско. Без вода.
      Човекът зад щанда ме изгледа изненадано.
      — Извинете, сър, това не е бар. Можете да си купите цяла бутилка на щанда за напитки.
      — Вярно — казах. — Извинете, преживях шок. Малко съм замаян. Дайте ми едно кафе, слабо, и сандвич с много тънък резен шунка и стар хляб. Не, по-добре още да не ям. Довиждане.
      Слязох от столчето и се запътих към вратата насред тишина, гръмка като цял тон въглища, падащи в шахта. Човекът с черната риза и жълтото шалче ме гледаше насмешливо зад един брой „Нова република“.
      — Зарежи тази глупост и забий нос в нещо по-съществено, като порнографско списание — рекох му аз от чисто приятелски чувства.
      Излязох. Зад мен някой каза:
      — Холивуд е пълен с такива.


      14

      Беше се надигнал вятър със сух, напрегнат привкус, клатеше върховете на дърветата, караше уличната лампа в страничната уличка да хвърля сянка като пълзяща лава. Направих завой и отново тръгнах на изток.
      Заложното магазинче се намираше на „Санта Моника“, близо до Уилкокс — тихо старомодно местенце, нежно плискано от вълните на времето. На витрината имаше всичко, което може да ти мине през ума, от комплект мухи за ловене на пъстърва в тънка дървена кутия до портативен орган, от сгъваема детска количка до скъп фотоапарат с десетсантиметров обектив, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до „Колт“, калибър 44, само за един изстрел — модел, който все още произвеждат за пазачите на реда и закона в западните щати, защото дядовците им на него са ги учили как да изтъняват с пила спусъка и как да стрелят с издърпване на петлето назад.
      Влязох в магазинчето, над главата ми дрънна звънче, някой затътра нозе и издуха нос далеч в дъното, след което се чуха стъпки. Стар евреин с черно кепенце на тила се приближи от другата страна на тезгяха, като ми се усмихваше над очила със стъкла половинки.
      Измъкнах кесията за тютюн, извадих от нея Брашъровия дублон и го сложих върху тезгяха. Витрината отпред беше от прозрачно стъкло и аз се почувствувах гол. Никакви облечени в ламперия сепарета с ръчно изработени плювалници и автоматично затварящи се врати.
      Старчето взе монетата и я вдигна.
      — Златна, нали? Сигурно сте намерили имане — рече ми с леко намигване.
      — Двайсет и пет долара — казах аз. — Жената и децата са гладни.
      — Ах, колко ужасно. Злато е, усеща се по тежестта. Може да е само злато или платина — небрежно я претегли той върху миниатюрни везни. — Наистина е злато. Значи искате десет долара?
      — Двадесет и пет.
      — А какво да я правя, ако ви дам двайсет и пет? Да я продам ли? В нея може да има злато за петнадесетина долара. Добре. Петнайсет.
      — Имате ли сигурен сейф?
      — Господине, в нашия занаят ще намерите най-сигурните сейфове, които могат да се купят с пари. Няма за какво да се тревожите. Значи петнайсет долара?
      — Пишете квитанцията.
      Той я изписа отчасти с молива, отчасти с езика си. Дадох му истинското си име и адрес. Апартаментите Бристъл, 1624, Норт Бристъл авеню, Холивуд.
      — Живеете в такъв квартал, а залагате вещи за петнайсет долара — тъжно отбеляза евреинът, откъсна моята половинка от квитанцията и ми брои парите.
      Отидох до близката дрогерия, купих плик, помолих за писалка и изпратих квитанцията на собствения си адрес.
      Отвътре бях гладен и кух. Отидох на Вайн да вечерям и след това отново подкарах към центъра. Вятърът се усилваше и ставаше все по-сух. Кормилото под пръстите ми беше като пясъчно, а ноздрите си усещах стегнати, изопнати.
      Тук-там по високите здания светеха прозорци. Големият зелено-хромов магазин за конфекция на ъгъла на Девета улица и Хил Стрийт пламтеше с всичките си лампи. В Белфънт билдинг някои прозорци също светеха, но не бяха много. Същият стар кираджийски кон седеше в асансьора върху нагънатото сукно и гледаше пред себе си с невиждащи очи, кажи-речи, вече пътник.
      — Знаете ли как мога да се свържа с домоуправителя? — попитах го аз.
      Той бавно извърна глава и погледна през рамото ми.
      — Чувам, че в Ню Йорк имало асансьори като фурии. Вземали по трийсет етажа наведнъж. Страхотна скорост. Тъй било в Ню Йорк.
      — По дяволите Ню Йорк — отвърнах. — На мен ми харесва тук.
      — Сигурно умни хора карат тези бързи куклички.
      — Не се заблуждавай, татенце. Тия умници само натискат копчета, казват „Добро утро, мистър Едикойси“ и се любуват на забележителностите си в огледалата на кабините. Но виж, за древен модел като този трябва наистина да си човек на място. Доволен ли си?
      — Работя по дванайсет часа на ден — рече той. — И съм щастлив, че имам работа.
      — Гледай да не те чуят от профсъюза.
      — Знаеш ли какво мисля за профсъюза? — Поклатих глава. Той ми каза. Сетне свали поглед надолу и почти ме погледна. — Не съм ли те виждал вече?
      — Та какво каза за домоуправителя? — меко настоях аз.
      — Преди година си строши очилата. — За малко да се изхиля. Почти му се изхилих.
      — Да. Къде да го намеря по това време?
      Той ме погледна почти в очите.
      — А, домоуправителя ли? Трябва да си е в къщи.
      — Сигурно. Вероятно. Или е отишъл на кино. А къде е това къщи? Как се казва?
      — Трябва ли ти за нещо?
      — Да. — Стиснах юмрук в джоба си и се опитах да се сдържа да не започна да крещя. — Трябва ми адресът на един от наемателите. Няма го в телефонния указател — имам предвид домашния му адрес. Там, където живее, когато не е на работа. Нали разбираш — дома му.
      Извадих ръце от джобовете и започнах бавно да изписвам с пръсти във въздуха: у д-о-м-а.
      — Кой наемател? — попита старчето.
      Въпросът беше тъй конкретен, че ме стъписа.
      — Мистър Морнингстар.
      — Той не си е у дома. Още е в кабинета си.
      — Сигурен ли си?
      — Сигурен съм, разбира се. Аз много-много не забелязвам хората, но и той е стар като мен и него винаги го забелязвам. Още не е слизал тази вечер.
      Влязох в кабината и рекох:
      — Осми.
      Старецът се пребори, с вратите и ние заскрибуцахме нагоре. Повече не ме погледна. Когато кабината спря и аз слязох, той не ми проговори, нито ме погледна. Остана да си седи с невиждащи очи, прегърбен върху сукното на дървената табуретка. Когато завивах в чупката на коридора, той все тъй седеше. На лицето му отново се бе върнало завеяното изражение.
      В дъното на коридора светеха две остъклени врати. Виждаха се само те двете. Поспрях отвън, за да запаля цигара и да се ослушам, но не долових звук от никаква дейност. Отворих вратата, на която пишеше „Вход“, и влязох в тясната стаичка с малкото секретарско бюро. Дървената врата бе все така открехната. Запътих се към нея, почуках на дървото и рекох:
      — Мистър Морнингстар.
      Никакъв отговор. Тишина. Не се чуваше дори дишане. Космите на тила ми настръхнаха. Прекрачих прага. Лампата осветяваше ярко стъкления похлупак на бижутерските везни, старото, излъскано дърво около покритата с кожа повърхност на бюрото, страничните полирани плоскости, четвъртитото бомбе на черна обувка и белия памучен чорап над нея. Обувката беше наклонена под неестествен ъгъл и сочеше тавана. Останалата част от крака беше зад ъгъла на големия сейф. Влязох в стаята, сякаш газя през тресавище.
      Той лежеше сгърчен, по гръб. Много сам, много умрял.
      Вратата на сейфа зееше широко разтворена, а в ключалката на вътрешното отделение висеше връзка ключове. Металното чекмедже бе издърпано навън. Беше празно. А може да е имало пари.
      Като че ли нищо друго в стаята не бе променено.
      Джобовете на стареца бяха издърпани навън, но аз не го докоснах, освен дето се наведох и опрях опакото на дланта си до синьоморавото му лице. Като че докоснах корема на жаба. От едното слепоочие, там, където беше ударен, се процеждаше ивица кръв. Но този път във въздуха не се носеше мирис на барут и моравият цвят на лицето подсказваше, че е умрял от разрив на сърцето, вероятно предизвикан от шок и уплаха. Което пак си го правеше убийство.
      Оставих лампите да светят, избърсах бравите и слязох по аварийните стълби до шестия етаж. Мимоходом четях имената по вратите — и аз не знам защо. X. Р. Тийгър, зъботехник. Л. Придвю, експерт-счетоводител, Долтън и Рийз, машинописни услуги, Е. Д. Бласкоуиц, а отдолу, по-ситно: лекар хиропрактик.
      Асансьорът изръмжа нагоре, а старецът не ме погледна. Лицето му беше празно като моя мозък.
      От ъгъла се обадих в най-близката болница, без да си кажа името.


      15

      Белите и червени кокалени фигури бяха строени върху шахматната дъска, готови за старт, с онзи напрегнат, компетентен и затруднен вид, който винаги имат в началото на партията. Беше десет часът вечерта, аз си бях у дома, с лула в устата, чаша уиски до ръката и нищо в главата освен две убийства и загадката как мисис Елизабет Брайт Мърдок си е възвърнала Брашъровия дублон, докато той е бил в джоба ми.
      Разтворих отпечатаната в Лайпциг брошура с партии, разигравани на шахматни турнири, избрах един бляскав дамски гамбит, преместих бялата пионка на Д4 и на вратата се позвъни.
      Заобиколих масичката, взех пистолета от сваленото крило на дъбовия секретер и тръгнах към вратата, като го държах ниско до дясното си бедро.
      — Кой е?
      — Брийз.
      Върнах се при секретера, за да оставя пистолета, преди да отворя. Брийз стоеше все тъй едър и раздърпан, само че малко по-уморен. С него беше Спанглър, младото ченге със свежо лице. Те ме подкараха уж без да искат, обратно към всекидневната и Спанглър затвори вратата. Живите му млади очи шареха наоколо, а Брийз задържа старите си, по-тежки очи по-дълго върху лицето ми, после ме заобиколи и отиде при канапето.
      — Огледай наоколо — рече с крайчеца на устните си. Спанглър остави вратата на мира, прекоси стаята, влезе в малката трапезария, надзърна, върна се и изчезна в коридора. Вратата на банята изскърца, стъпките му продължиха по-нататък.
      Брийз свали шапка и попи с кърпа полуплешивото си теме. Отдалече се отваряха и затваряха врати. На килери. Спанглър се върна.
      — Няма никой.
      Брийз кимна и седна, като сложи панамената шапка до себе си. Спанглър видя пистолета върху секретера.
      — Може ли да го разгледам?
      — Вървете по дяволите и двамата!
      Младият отиде при оръжието и тикна дулото под носа си, за да го подуши. Извади пълнителя, изхвърли патрона от цевта и го пъхна обратно в пълнителя. Остави го на бюрото, вдигна пистолета нагоре и през опразнената цев мина светлина. И като го държеше така, затвори едното си око и надникна вътре.
      — Има малко прах — рече. — Не много.
      — А ти какво очакваше? — попитах. — Рубини?
      Той не ми обърна внимание, погледна Брийз и додаде:
      — Според мен от този пистолет не е стреляно през последните двадесет и четири часа. Сигурен съм.
      Брийз кимна, задъвка устна и заразглежда лицето ми. Спанглър сръчно сглоби отново пистолета, остави го и седна. Пъхна цигара между устните си, запали я и доволно изпусна дим.
      — И без това знаем, че не е бил дълъг 38-калибров пищов — каза той. — Това тук ще пробие и стена. Няма начин куршумът да заседне в главата на човек.
      — За какво става дума, момчета? — попитах аз.
      — За какво може да става дума в нашия занаят? — отвърна Брийз. — За убийства. Седни. Отпусни се. Стори ми се, че чух гласове тук. Трябва да е било от съседния апартамент.
      — Трябва — рекох аз.
      — Винаги ли държиш пистолета върху бюрото си?
      — Освен когато е под възглавницата ми. Или под мишницата ми. Или някъде, където, да ме убиеш, не мога да се сетя, че съм го оставил. Сега доволен ли си?
      — Не сме дошли да се заяждаме, Марлоу.
      — Това е добре. И затова шарите из апартамента ми и пипате вещите ми, без да поискате разрешение. Какво ще направите тогава, като се заядете? Ще ме съборите на земята и ще ме ритате в лицето?
      — О, я стига — рече Брийз и се ухили. И аз му се ухилих. Всички се ухилихме. Сетне Брийз попита: — Може ли да използувам телефона?
      Посочих му го с глава. Той набра и заговори с някой си Морисън:
      — Брийз се обажда от… — Погледна към апарата и продиктува моя номер. — Кога да е. Марлоу се казва. Разбира се. Пет или десет минути е съвсем добре. — Затвори и се върна на канапето. — А на бас, че не се сещаш защо сме тук.
      — Винаги очаквам да се отбие някой от събратята ми.
      — Убийството не е смешно, Марлоу.
      — Че кой твърди обратното?
      — А ти не се ли държиш тъй?
      — Не съм се усетил.
      Брийз погледна към Спанглър и сви рамене. После загледа пода. Сетне бавно вдигна очи, като че му тежаха, и пак ме загледа. Бях седнал до масичката за шах.
      — Често ли играеш шах? — попита, като погледна фигурите.
      — Не. От време на време се будалкам с някоя партия, докато размишлявам.
      — Не се ли играе от двама души?
      — Аз разигравам партии от минали турнири, които са записани и отпечатани. За шаха има цяла литература. Понякога решавам и задачи. Те по същество не са истински шах. Защо сме се разприказвали за шаха? Ще пийнете ли?
      — Не точно сега — отвърна Брийз. — Говорих с Рандъл за теб. Много добре те помни във връзка с някакъв случай на плажа. — Размърда крака по килима, сякаш бяха много уморени. Тежкото му състарено лице беше набраздено и сиво. — Той каза, че ти не би убил човек. Каза, че си свястно момче, момче на място.
      — Много мило от негова страна — рекох.
      — Каза, че вариш хубаво кафе, че сутрин ставаш късничко, че имаш склонността да остроумничиш и че трябва да вярваме на всяка твоя дума, стига да могат да я потвърдят петима свидетели.
      — Мътните да го вземат — рекох аз.
      Брийз кимна, сякаш бях казал точно това, което е искал от мен. Не се усмихваше и не беше груб, просто едър, солиден мъж, който си върши работата. Спанглър бе облегнал глава назад и с притворени очи наблюдаваше дима от цигарата си.
      — Рандъл каза, че трябва да сме нащрек с теб. Че не си толкова умен, за колкото се имаш, но си от хората, на които все нещо се случва, а такъв човек може да ни навлече много повече бели от някой умник. Нали разбираш — това са негови думи. А на мен ми се виждаш готино момче. Обичам всичко да е чисто и ясно. Затова ти разправих, каквото знам.
      Казах, че е много мило от негова страна.
      Телефонът иззвъня. Погледнах към Брийз, но той не помръдна, затова се пресегнах и вдигнах слушалката. Беше момичешки глас. Стори ми се смътно познат, но не можах да се сетя откъде.
      — Мистър Филип Марлоу?
      — Да.
      — Мистър Марлоу, аз съм в опасност, голяма опасност. На всяка цена трябва да се видим. Кога можете?
      — Тази вечер ли? — попитах аз. — С кого говоря?
      — Казвам се Гладис Крейн. Живея в хотел „Норманди“, на Рампарт. Кога ще можете…
      — Искате още тази вечер ли да дойда? — попитах, като все се опитвах да разпозная гласа.
      — Аз…
      Телефонът прещракна и гласът в слушалката заглъхна. Стоях, стиснал я в ръка, смръщил вежди, с поглед, вперен в Брийз. Лицето му бе изпразнено от всякакъв интерес.
      — Някакво момиче каза, че било в опасност — рекох. — Линията прекъсна.
      Натиснах вилката и зачаках пак да звънне. Двете ченгета не продумваха и не помръдваха. Прекалено мълчаливи, прекалено неподвижни.
      Телефонът пак звънна, аз отпуснах вилката и казах:
      — Искате да говорите с Брийз, нали?
      — Ъхъ — рече мъжки глас, леко изненадан.
      — Хайде, продължете с номерата си — станах от стола и отидох в кухнята. Чух, че Брийз отвърна нещо съвсем кратко и слушалката бе върната върху вилката.
      Измъкнах от килера бутилка „Четири рози“ и три чаши. Извадих от хладилника лед и газирана вода, налях от двете в чашите, сложих лед, внесох ги върху поднос и го поставих върху ниската масичка пред канапето, където седеше Брийз. Взех две от чашите, подадох едната на Спанглър, а другата отнесох при моето кресло.
      Спанглър държеше чашата неуверено, пощипваше долната си устна с два пръста и гледаше Брийз — да види дали оня ще приеме.
      Брийз ме изгледа тежко. После въздъхна. После вдигна чашата, отпи, пак въздъхна и поклати глава полуусмихнат — също като човек, комуто поднасят чашка, за която умира, която е точно по вкуса му, а първата глътка е като надникване в по-чист, по-слънчев и по-светъл свят.
      — Май бързо загряваш, мистър Марлоу — рече той, облегна се назад в канапето и съвсем се отпусна. — Сега можем да пристъпим към работата.
      — Не и по този начин — казах аз.
      — Ъ?
      Той свъси вежди. Спанглър се наведе напред и ни загледа умно и внимателно.
      — Карате случайни мацки да ми се обаждат и да ми говорят врели-некипели, та после да твърдите, че са ми чували гласа еди-кога си и еди-къде си.
      — Момичето наистина се казва Гладис Крейн — заяви Брийз.
      — И тя тъй рече. За пръв път я чувам.
      — Добре де, добре — показа ми Брийз дланта на луничавата си ръка. — Не се опитваме да ти погодим незаконни номера. И се надяваме и с теб да е така.
      — Кое да е така?
      — Да не ни погаждаш нещо незаконно. Като например да криеш нещо.
      — Че защо да не крия нищо от вас? Да не би вие да ми плащате заплатата?
      — Виж какво, Марлоу, дай да не загрубяваме.
      — Аз не загрубявам. И през ум не ми минава да загрубявам. Достатъчно добре познавам ченгетата, за да не загрубявам. Хайде, казвайте, каквото имате за казване и без номера като това обаждане.
      — Ние разследваме убийство — започна Брийз. — И сме длъжни да правим всичко за целта. Ти откри трупа. Ти си говорил с човека. Поканил те в апартамента си. Дал ти ключ. Твърдиш, че не знаеш за какво е искал да говори с теб. Решихме, че може би, като мина малко време, си поразмислил и си си спомнил.
      — С други думи, първия път съм ви излъгал.
      Брийз се усмихна уморено.
      — Достатъчно си опитен и знаеш, че хората винаги лъжат, когато се отнася до убийство.
      — Проблемът е как ще разбереш, че вече не те лъжа?
      — Щом думите ти станат смислени, всичко ще е наред.
      Погледнах към Спанглър. Той толкова се беше навел напред, че всеки момент щеше да падне от стола. Сякаш мислеше да скочи. Не се сетих защо му е да скача, затова реших, че сигурно е възбуден. Отново погледнах към Брийз. Беше възбуден като дупка в стената. Между дебелите си пръсти държеше увита в целофан пура и разцепваше обвивката с джобно ножче. Наблюдавах го как обелва целофана, обрязва края на пурата с ножчето и го прибира, като преди това го изтрива о панталоните си. Наблюдавах го как драсва клечка кибрит, внимателно пали пурата, като я върти на пламъка, отдръпва горящата клечка и всмуква дълбоко, докато се увери, че пурата е запалила добре. Сетне изгаси клечката с тръскане и я сложи до смачкания целофан върху стъкления плот на ниската масичка. След това се облегна назад, придърпа нагоре крачола на панталона си и мирно запуши. Всяко движение беше съвършено същото, както когато запали пура в апартамента на Хенч и както всеки път, когато ще пали пура. Такъв си беше и това го правеше опасен. Не опасен като истински умен мъж, но далеч повече от бързо палещ се младок като Спанглър.
      — Днес за пръв път се запознах с Филипс — рекох. — Не броя думите му, че ме знаел от едно време от Вентура, защото не си го спомням. Срещнахме се точно така, както ти казах.
      Той ме следеше и аз го притиснах. Искаше да говори с мен, даде ми ключа си, отидох в апартамента му, отключих си — след като не ми отвори, както той ми бе заръчал. Беше мъртъв. Повикахме полиция и вследствие на редица обстоятелства, които нямат никакво отношение към мен, под възглавницата на Хенч бе намерен пистолет. Пистолет, с който е било стреляно. Казах ви всичко това и то е самата истина.
      — След като си открил трупа, си слязъл долу при домоуправителя, някой си Пасмор, и си го убедил да се качи горе с теб, без да му кажеш, че оня е убит. Дал си на Пасмор чужда визитна картичка и си споменал скъпоценности.
      Кимнах.
      — С хора като Пасмор и общежития като онова си струва да не дрънкаш наляво и надясно. Интересуваше ме Филипс. Помислих си, че Пасмор ще ми каже нещо, ако не знае, че е мъртъв, и че няма да ми каже нищо, ако знае, че всеки момент полицията ще се нахвърли отгоре му. Това е — друго няма.
      Брийз отпи от чашата си, дръпна от пурата и рече:
      — Ето какво искам да си изясня: всичко, което току-що ни каза, може да е вярно, а ти пак да не говориш истината. Не знам дали ме разбираш.
      — Например? — попитах аз, като много добре го разбирах.
      Той потупа коляното си и ме загледа изотдолу. Не с враждебност, не дори с подозрение. Просто като кротък човечец, който си гледа работата.
      — Например ти работиш върху някакъв случай. Не знаем какъв. Филипс си е играел на частни ченгета. И той е работел върху някакъв случай. Следял те е. Как да разбера, освен ако ти не ми кажеш, дали вашите два случая не се преплитат някъде? А ако се преплитат, това вече е наша работа. Така ли е?
      — И така може да се погледне на въпроса — казах аз. — Но това не е единственият начин и не е моят.
      — Не забравяй, че става дума за убийство, Марлоу.
      — Не забравям. А ти не забравяй, че доста време вече се мотая из този град, повече от петнайсет години. Достатъчно съм се нагледал на убийства. Някои бяха разкрити, някои не можеха да бъдат разкрити, трети можеха, ама не бяха. А две-три бяха разкрити погрешно. Плащат на някой да поеме вината и твърде е вероятно това да се с знаело или да е имало сериозни подозрения, че е така. И да са си затваряли очите. Но да оставим това. Случва се, но не често. Виж например делото Касиди. Сигурно си го спомняш, а?
      Брийз погледна часовника си.
      — Уморен съм. Дай да забравим случая Касиди. Да се придържаме към случая Филипс.
      Поклатих глава.
      — Искам да подчертая нещо важно, затова заговорих. Да разгледаме значи случая Касиди. Много богат човек, мултимилионер. Имаше голям син. Една нощ полицията бе повикана в дома му и младият Касиди бе намерен по гръб на пода, с окървавено лице и дупка от куршум в слепоочието. Секретарят му лежеше също по гръб в съседната баня, с глава, подпряна на втората врата на банята, от която се излиза в коридора, с догорял фас между пръстите на лявата ръка — съвсем малка, изгоряла почти до основи угарка, опърлила кожата между пръстите му. До дясната ръка лежеше пистолет. Застрелян в главата, не от упор. Голямо пиене било паднало. От настъпването на смъртта изминали четири часа, а домашният лекар се намирал там през трите часа на това време. Та какво установихте за случая Касиди?
      Брийз въздъхна.
      — Убийство и самоубийство по време на пиянски гуляй. Секретарят откачил и застрелял младия Касиди. Чел съм го май във вестниците. Това ли искаше да чуеш от мен?
      — Чел си го във вестниците — повторих аз. — Но не е било така. Нещо повече — и полицията е знаела, че не е било така, и от прокуратурата са знаели, така че криминалните експерти на прокуратурата са били отстранени от разследването за броени часове. Дори нямаше разследване. Затова пък всеки криминален репортер в града и всяко ченге от криминалния отдел знаеше, че Касиди е стрелял, че Касиди е бил откачил от пиене, че секретарят се опитал да го вразуми, не сполучил и в последния момент направил опит да избяга, но не бил достатъчно бърз. В упор е бил застрелян Касиди, а не секретарят. Секретарят бил левак, а в момента на изстрела в лявата му ръка е имало цигара. Но дори и да не си левак, няма да прехвърлиш цигарата си най-небрежно в другата ръка и да застреляш човек. Може да го правят каубои в уестърните, но не и секретарите на богаташите. А какво са вършили роднините и домашният лекар през четирите часа, преди да извикат полиция? Уреждали са разследването — да бъде съвсем-съвсем повърхностно. И защо не са правени проби за барут на ръцете на убитите? Защото не им е трябвала истината. Касиди беше твърде голяма клечка. А си беше убийство от чиста проба, така ли е?
      — И двамата са били мъртви — каза Брийз. — Какво значение има, дявол да го вземе, кой кого е застрелял?
      — А случайно да си се замислял, че секретарят на Касиди може да е имал майка или сестра, или любима, или и трите заедно? Че тяхната гордост, вяра и любов е била ей това момче, което изведнъж се оказва откачен алкохолик, защото таткото на шефа му имал стотина милиона.
      Брийз бавно повдигна чашата си, бавно допи съдържанието й, бавно я постави на масичката и бавно я завъртя върху стъкления плот. Спанглър седеше скован, с грейнали очи и уста, полуотворена в скована усмивчица.
      — Нали искаше да подчертаеш нещо — рече Брийз.
      — Докато вие, момчета, не сте господари на своите души, няма да сте господари и на моята. Докато не може да ви се има доверие винаги и във всичко, по всяко време и при всякакви условия да изровите истината и да раздадете възмездие по справедливост — докато не дойде това време, аз имам право да се вслушвам в собствената си съвест и да закрилям клиента си както преценя за най-добре. Докато се уверя, че няма да му причините повече вреда, отколкото ще сторите добро на истината. Или докато не ме завлечете пред някой, който да ме накара да проговоря.
      — Говориш като човек, който се опитва да заглуши гласа на съвестта си — заяви Брийз.
      — По дяволите. Дайте да си налеем още по чашка. А след това ще ми разкажеш за момичето, дето накарахте да ми се обади.
      Той се ухили.
      — Това е една мацка, която живее в стаята до Филипс. Една вечер го чула да се разправя с някого пред вратата. През деня работи като разпоредителка в киното. Помислихме си дали не е чула твоя глас. Забрави тая история.
      — Какъв е бил гласът?
      — Такъв един гадничък. Каза, че хич не й харесал.
      — Сигурно затова сте решили, че трябва да съм бил аз. Взех трите чаши и ги отнесох в кухнята.


      16

      Докато стигна там, забравих коя чаша чия беше, така че ги изплакнах и трите, избърсах ги и тъкмо взех да ги пълня, когато Спанглър разсеяно се появи и застана точно зад рамото ми.
      — Спокойно — рекох. — Тази вечер не слагам цианкалий.
      — Не се пиши много хитър със стария — тихо произнесе той във врата ми. — Знае повече, отколкото си мислиш.
      — Много си мил, че ми го казваш.
      — Слушай, знаеш ли, че бих прочел какво пише за този случай Касиди. Стори ми се интересен. Сигурно е било, преди да започна работа.
      — Беше преди много време — казах аз. — И никога не се е случвало. Само ви будалках.
      Наредих чашите върху подноса, отнесох ги пак в дневната и ги раздадох. Взех си моята и седнах на стола до масичката за шах.
      — Пак номер — рекох. — Другарчето ти се промъква след мен в кухнята и ме съветва зад гърба ти колко трябва да внимавам, защото ехее какви неща си знаел, дето хич и не подозирам. И много му отива на физиономията. Дружелюбна, открита, лесно се изчервява.
      Спанглър приседна на ръба на стола и се изчерви. Брийз го погледна небрежно, безизразно.
      — Какво научихте за Филипс? — попитах.
      — А, да — каза Брийз. — Филипс. Та значи Джордж Ансън Филипс е един трогателен случай. Мислел се е за детектив, но все не намирал никой, който да се съгласи с него. Разговарях с шерифа на Вентура. Каза, че Джордж бил добро момче, малко прекалено добро, за да излезе от него добро ченге, дори и да имал достатъчно мозък. Правел, каквото му кажели, и го правел съвсем добре, стига да му кажат с кой крак да тръгне и колко крачки да направи. Но не се развивал достатъчно — нали ме разбираш? Бил от полицаите, които биха спипали някой крадец на кокошка, ако го видят да я задига и онзи се препъне и падне, докато се опитва да избяга, и докато пада, си удари главата в някой стълб и изгуби съзнание. Иначе играта била склонна да загрубее и Джордж се виждал принуден да се върне в участъка за инструкции. Така че след известно време шерифът се поизморил и го пуснал да си ходи. — Брийз отпи, почеса се по брадичката с нокътя на палеца, широк като лопата. — Сетне Джордж работил в един универмаг в Саймай при някой си Сътклиф. Продавали на кредит и всеки клиент имал отделна книжка за сметките, а Джордж много се затруднил с тях. Или ще забрави да запише покупката, или ще я запише в чужда книжка. Някои от клиентите го поправяли, други го оставяли да забравя. Така че Сътклиф си помислил дали няма да го бива повече за друга работа и Джордж пристигнал в Лос Анжелос. Тъкмо бил наследил малко парици — колкото да си извади разрешително, да плати данъка и да си наеме канцеларийка. Ходих там. Работи в една стая с някакво друго момче, което твърди, че продава новогодишни картички. Казва се Марш. Били се разбрали, ако Джордж има клиент, Марш да излезе да се поразходи. Марш не знае къде живее Джордж и не знае да е имал изобщо клиент. Тоест не знае в бюрото да са идвали клиенти. Джордж обаче бил дал обява в един вестник и нищо чудно да си е намерил по този начин някакъв клиент. Допускам, че е станало така, защото преди горе-долу една седмица Марш намерил на бюрото си бележка, че Джордж ще отсъствува от града за няколко дена. Оттогава не е чул нищо от него. А Джордж отива на Корт стрийт, наема апартамент под името Ансън и го пречукват. Това е всичко, което ни е известно засега за Джордж. Тъжно и трогателно.
      Изгледа ме с равен, без никакво любопитство поглед и вдигна чашата към устните си.
      — А обявата? — попитах аз.
      Той остави чашата, извади от портфейла си някаква хартийка и я остави върху масичката. Приближих се, взех я и я прочетох. Ето какво пишеше:
      „Защо да се тревожите? Защо да се съмнявате или тормозите? Защо да ви гризе подозрението? Посъветвайте се с хладнокръвен, внимателен, дискретен частен детектив. Джордж Ансън Филипс. Гленвю 9521.“
      Пак я оставих върху масичката.
      — Не е по-ужасна от много други частни обяви — обади се Брийз. — Изглежда, не се е стремял към богата клиентела.
      — Написала му го машинописката на вестника — намеси се Спанглър. — Каза, че едва се сдържала да не прихне, но Джордж останал много доволен. Дал го в редакцията на „Кроникъл“ на булевард Холивуд.
      — Много бързо сте проверили — казах.
      — Нямаме никакви затруднения със събирането на сведения — рече Брийз. — Освен от теб.
      — А Хенч?
      — Какво Хенч — нищо. Двамата с момичето си направили гуляйче с много алкохол. Пият, пеят, сдърпат се, слушат радио, от време на време излязат да хапнат нещо, стига да се сетят. Изглежда, че дни наред са я карали така. Добре, че сложихме край. На момичето и двете очи бяха насинени. При следващия тур Хенч като нищо е можел да й строши главата. Светът е пълен с непрокопсаници като него — и момичето му.
      — А пистолета, дето не бил негов?
      — Да, с него е стреляно. Още не сме получили куршума, но имаме гилзата. Беше под трупа на Джордж и съвпада напълно. Изстреляхме още няколко патрона и сравнихме белезите и резките.
      — Според вас някой го е бутнал под възглавницата на Хенч?
      — Ами да. Защо му е на Хенч да убива Филипс? Дори не го е познавал.
      — Откъде знаеш?
      — Знам — рече Брийз и разпери ръце. — Виж какво, някои неща ги знаеш, защото ги има черно на бяло. Други — защото разумът ти ги подсказва и няма начин да бъде другояче. Никой няма да застреля човек, а след това да вдига врява до небесата, за да привлече вниманието към себе си, като през цялото време патлакът е бил под възглавницата. Момичето цял ден не се е отделяло от Хенч. Ако е застрелял някого, тя щеше да знае нещо. А тя нищо не знае. Щеше да пропее, ако знаеше. Какво е Хенч за нея? Някакъв мъж, с когото си убива времето — нищо повече. Забрави Хенч. Оня, дето е стрелял, е чул радиото и е разбрал, че то ще прикрие изстрела. За всеки случай цапардосва Филипс, за да го успи, завлича го в банята и затваря вратата, преди да му тегли куршума. Това не ми прилича на пиян човек. Вършил си е работата, и то предпазливо. Излиза, затваря вратата на банята, радиото млъква, Хенч и момичето отиват да обядват. Така е била работата.
      — Откъде знаеш, че радиото е млъкнало?
      — Казаха ми — спокойно каза Брийз. — И други хора живеят в онзи коптор. Да предположим, че радиото млъква и те излизат. Не на пръсти. Убиецът излиза от апартамента, а вратата на Хенч — отворена. Сигурно е била отворена — иначе едва ли би се сетил.
      — Хората не си оставят вратите отворени. Особено в такъв квартал.
      — Пияните ги оставят. Те са небрежни. Умовете им не са на фокус. Не могат да мислят за две неща едновременно. Вратата е била отворена — може би само открехната, но все пак отворена. Убиецът влиза, крие пищова под възглавницата и намира там друг. Взема го, колкото да усложни живота на Хенч.
      — Можете да проверите как стои въпросът с този пистолет.
      — Пистолета на Хенч ли? Ще се опитаме, ама той не знае серийния номер. Ако го открием, може да научим нещо. Макар че се съмнявам. Виж този, който намерихме, ще го проверим, ама знаеш как стават тези работи. Стигаш донякъде и тъкмо си мислиш, че сега вече всичко ще се разплете, и следата вземе, че изчезне. Все едно, че я нямало. Да се сещаш за още нещо, което е известно и което може да ти помогне в работата?
      — Поизморих се — отвърнах. — Въображението ми взе да засича.
      — Допреди малко работеше отлично. Във връзка със случая Касиди.
      Не отговорих. Натъпках си отново лулата, но беше още гореща, за да я запаля. Оставих я на ръба на масичката, да се поохлади.
      — Бога ми, направо не знам какво да мисля за теб — отрони бавно Брийз. — Не те виждам преднамерено да прикриваш убийство. Но не ми разправяй също така, че знаеш толкова малко по въпроса, колкото се пишеш.
      Отново нищо не казах.
      Той се наведе и взе да върти угарката от пурата си в пепелника, докато я изгаси. Допи си чашата, сложи си шапката и стана.
      — Колко време смяташ, че ще ти е затворена устата? — попита.
      — Не знам.
      — Дай да те измъкна от това положение. Давам ти утре до пладне, малко повече от дванайсет часа. И без това тогава няма да имам резултатите от аутопсията. Давам ти срок дотогава да се разбереш с клиента си и да се решиш да изплюеш камъчето.
      — А след това?
      — След това отивам при капитана и му казвам, че едно частно ченге на име Филип Марлоу крие сведения, които са ми нужни за разследването на едно убийство, или поне съм убеден, че крие. Какво ще кажеш? Според мен ще те изработи с такава скорост, че дъното на гащите ти ще пламне.
      — Ъхъ — рекох. — Претърсихте ли бюрото на Филипс?
      — Естествено. Много спретнато момче. Нищо нямаше, освен нещо като тефтерче-дневник. Ама и в него нямаше нищо, освен как ходил на плаж или водил някакво момиче на кино, ама тя пак не му бутнала. Или как си седял в канцеларията, а клиенти не идвали. Един път така се ядосал на пералната служба, че изписал цяла страница. Иначе не е писал повече от три-четири реда. Само едно нещо ми направи впечатление — пише с печатни букви.
      — Печатни букви ли? — попитах аз.
      — Да, печатни, с перо и мастило. Само че не големи главни като хората, които искат да прикрият почерка си. Просто ситнички, добре изписани, като че може да пише така със същата бързина, както и с обикновен почерк.
      — Не писа така по визитната картичка, която ми даде — рекох.
      Брийз се замисли за миг. Сетне кимна.
      — Вярно. Ето каква може да е работата. Отпред на дневника не пишеше име. Може печатните букви да са някаква негова лична игра.
      — Като стенографията на Самюъл Пийпс.
      — Това пък какво е?
      — Един човек писал дневник на измислена от него стенография. Това е било много отдавна.
      Брийз погледна към Спанглър, който стоеше прав до стола си и допиваше последните капки от чашата.
      — Дай да се омитаме — каза. — Тоз тук се загрява за още един случай Касиди.
      Спанглър остави чашата и двамата тръгнаха към вратата. Брийз се помая, погледна ме косо, с ръка върху бравата.
      — Познаваш ли високи блондинки?
      — Трябва да си помисля — отвърнах. — Надявам се. Колко високи?
      — Просто е висока. Не знам колко. Знам само, че се е сторила висока и на един висок мъж. Един италианец на име Пале Палермо е собственик на общежитието на Корт стрийт. Минахме да поговорим с него в погребалното му бюро. И то е негово. Та той каза, че към три и половина от къщата излязла висока блондинка. Домоуправителят Пасмор не се сети за никоя наемателка, която би нарекъл висока и руса. Италианецът твърди, че си я бивало. Вярвам донякъде на думите му, защото и теб много добре те описа. Не я видял да влиза, а само да излиза. Била облечена в панталони и спортен жакет и била увита в широк шал. Но косата й била руса, а под шала също имало какво да се види.
      — Нищо не се сещам — казах. — Но си спомних нещо друго. Записах номера на колата на Филипс на гърба на един плик. По него ще можете вероятно да откриете предишния му адрес. Ей сега ще го донеса. — Те останаха в антрето, докато ходих да го взема от сакото ми в спалнята. Подадох плика на Брийз, той прочете написаното и го прибра в портфейла си.
      — Значи просто си се сетил да го запишеш?
      — Точно така.
      — Виж ти — рече. — Виж ти.
      Двамата тръгнаха по коридора към асансьора, поклащайки глави. Затворих вратата и се върнах при почти недокоснатата си втора чаша. Беше изветряло. Отнесох го в кухнята и го подсилих от бутилката. Останах така, стиснал чашата и загледан през прозореца в евкалиптовите дървета, които мятаха върховете си на фон, а на тъмното синкаво небе. Вятърът като че пак се бе вдигнал. Почукваше по северния прозорец, а по стената на сградата нещо блъскаше шумно и тежко като дебел кабел.
      Отпих една глътка и съжалих, че съм изхабил допълнително уиски. Излях го в умивалника, извадих чиста чаша и си сипах вода с лед.
      Дванайсет часа да разнищя една ситуация, която изобщо не бях почнал да проумявам. Или трябваше да връча клиентката си на полицията и да оставя полицията да се занимае с нея и цялото й семейство. Наемете Марлоу, за да натъпчете къщата си с полицаи. Защо да се тревожите? Защо да се съмнявате или тормозите? Защо да ви гризе подозрението? Посъветвайте се с откачения, небрежен, недискретен, пропаднал детектив Филип Марлоу. Гленвю 7537. Елате при мен и се запознайте с най-добрите полицаи на града. Защо да се отчайват? Защо да сте самотни? Обадете се на Марлоу и компанията от отбрани ченгета няма да закъснее.
      И от това не ми стана по-леко. Върнах се в дневната и поднесох клечка към лулата, която бе изстинала на ръба на масичката за шах. Бавно поех дима, но той още имаше привкус на гореща гума. Оставих я, застанах насред стаята и взех да дърпам долната си устна, а сетне да я пускам с рязко движение да изплющи по зъбите. Телефонът иззвъня.
      — Марлоу? — Нисък дрезгав шепот. Нисък дрезгав шепот, който вече бях чувал.
      — Хайде — казах. — Изплюй камъчето, който и да си. Кого съм настъпил този път?
      — Може да се окажеш умно момче — рече дрезгавият шепот. — Може да си мислиш доброто.
      — В какъв размер?
      — Да речем, за около пет стотачки.
      — Чудесно. И какво трябва да направя за целта?
      — Да не си завираш носа на нездравословни места. Искаш ли да говорим за това?
      — Къде, кога и с кого?
      — В клуб Айдъл Вали. С Морни. Когато дойдеш.
      — А ти кой си?
      Мътен смях се разнесе по жицата.
      — На портала питай за Еди Пру.
      Линията замря. Затворих.
      Наближаваше единайсет и половина, когато изкарах колата от гаража и потеглих към прохода Кауенга.
      На около двадесет мили северно от прохода един широк булевард с потънали в цвят декоративни алеи завиваше към хълмовете. Продължаваше така около пет преки и изчезваше, без нито една къща по цялото му протежение. Там, където свършваше, започваше криволичещ асфалтиран път, който се гмурваше в хълмовете. Това беше Айдъл Вали.
      При завоя на първия хълм, до пътя, имаше ниско бяло здание с керемиден покрив. Порталът беше покрит и осветеният от прожектор надпис гласеше: „Айдъл Вали. Патрул.“ Портата беше отворена, а крилата й прибрани назад към банкета; по средата на пътя имаше подпрян бял квадратен надпис „СТОП“, чиито букви бяха поръсени с „котешки очи“. Втори прожектор осветяваше пространството пред надписа.
      Спрях. Униформен мъж с полицейска значка, препасан с пистолет в кожен кобур, погледна първо колата, а после някаква табела, окачена на един стълб. Приближи се до мен.
      — Добър вечер. Колата ви я няма в моя списък. Това е частен път. На Гости ли идвате?
      — Отивам в клуба.
      — Кой клуб?
      — Айдъл Вали.
      — 8777. Така му казваме тук. Имате предвид клуба на мистър Морни, нали?
      — Да.
      — Струва ми се, че не сте член?
      — Не съм.
      — Тогава трябва да ви запиша на името на някой член или на някой от Айдъл Вали. Всичко наоколо е частна собственост.
      — Тук май не влизат случайни хора?
      Той се усмихна.
      — Не, не влизат.
      — Името ми е Филип Марлоу. Идвам при Еди Пру.
      — Пру ли?
      — Той е секретар на мистър Морни. Или нещо такова.
      — Един момент, ако обичате.
      Приближи се до отворената врата на патрулната и каза нещо. Вътре имаше друг униформен полицай със слушалки на ушите. Зад мен спря кола и ми свирна. От отворената врата на къщата се чу тракането на пишеща машина. Мъжът, който бе разговарял е мен, погледна към колата и й махна да мине. Тя ме заобиколи и се плъзна в тъмнината — дълга, зелена, открита кола с три мадами на предната седалка, с леко замаян вид, извити вежди, цигари и арогантни изражения на лицата, които сякаш ме пратиха по дяволите. Колата проблесна на завоя и изчезна.
      Униформеният мъж се върна при мен и облегна ръка на вратичката.
      — Всичко е наред, мистър Марлоу. Ще ви помоля да се обадите на дежурния в клуба. На една миля оттук, вдясно. Има осветен паркинг и номер на стената. 8777. Обадете се, моля, на дежурния.
      — Защо да му се обаждам?
      Отговори ми много спокойно, много учтиво, много непреклонно.
      — Трябва да знаем точно къде отивате. В Айдъл Вали има много неща за охраняване.
      — Ами ако не му се обадя?
      — Будалкате ли ме? — Гласът му се изостри.
      — Не, само питам.
      — Няколко патрулни коли веднага ще започнат да кръстосват терена, за да ви търсят.
      — Колко души сте в охраната?
      — Тръгвайте — каза. — На около миля оттук, вдясно.
      Хвърлих едно око към пищова, окачен на хълбока му, към специалната значка, забодена на ризата.
      — И това ми било демокрация!
      Той погледна зад гърба си, сетне плю на земята и сложи ръка на ръба на сваленото стъкло.
      — Мнението не е само ваше — рече. — Един мой приятел беше член на клуба „Джон Рийд“. Намираше се на Бойл Хайтс.
      — Значи другарче.
      — Лошото на радикалните промени е, че не попадат в добри ръце.
      — Ние да ги извършим, пък там ще видим.
      — От друга страна — продължи той, — едва ли ще се намерят по-кофти ръце от тези на тъпканите с мангизи търбуси, дето живеят тук.
      — Един ден може и вие да се заселите тук — рекох му.
      — Няма да дойда, ако ще петдесет бона на година да ми плащат и да ме карат да спя с копринени пижами и перлени огърлици.
      — Значи да не ви предлагам такова нещо?
      — Защо не — предложете ми го по всяко време на денонощието. Само ми го предложете и ще видите какво ще ви отговоря.
      — Хайде, отивам да се обадя на дежурния в клуба.
      — Кажете му да си плюе в левия крачол — каза той. — Кажете му, че точно така съм казал.
      — Ще му предам.
      Зад мен спря нова кола и ми свирна. Аз потеглих. Огромна тъмна лимузина ме издуха с клаксона си в края на платното и прелетя покрай мен с шума на падащи листа.
      Вятърът беше утихнал и лунната светлина в тази долина беше тъй ярка, че тъмните сенки сякаш бяха издялани с длето.
      На завоя видях цялата долина, простряна пред мен като на длан. Хиляди бели къщи, накацали по склоновете на хълмовете, десетки хиляди осветени прозорци, под които звездите висяха на почтително разстояние, без много да се приближават — явно заради полицията.
      Стената на клуба откъм пътя беше бяла и гола, без врата и без прозорци на долния етаж. Номерът беше малък, но ярък, изписан с лилав неон. Нищо друго. Отстрани, под няколко реда лампи в очертаните с бяло върху лъскавия черен асфалт правоъгълници, стояха в стройни редици леки коли. Пазачи в новички, стегнати униформи сновяха под лампите.
      Пътят завиваше към гърба на зданието. Голямата тераса от бетон, с навес от стъкло и хром, бе съвсем леко осветена. Слязох и веднага ми връчиха листче с номера на колата, което занесох на униформения човек, седнал зад малко бюро.
      — Филип Марлоу — казах. — На посещение.
      — Благодаря, мистър Марлоу.
      Той записа името ми и номера на колата, върна ми листчето и вдигна слушалката на телефона.
      Отвори ми негър в бяла ленена двуредна портиерска униформа със златни еполети и шапка с широка златна лента.
      Фоайето напомняше пищен оперетен декор. Много светлина и блясък, много бутафория, много костюми, много музика, много звезди, а сюжетът — оригинален и увлекателен като старата ми шапка. Само осветлението беше сполучливо, приглушено, разсеяно и създаваше впечатление, че стените се издигат безкрайно нагоре и се губят в примигващите като истински звезди осветителни тела. Стъпките ми потъваха в дебелия килим. В дъното имаше просторна вита стълба, която лъщеше от хром и бял лак, с широки, ниски стъпала, покрити с дебела пътека. На входа към ресторанта нехайно беше застанал топчест оберкелнер с петсантиметрова сатенена ивица на панталоните и куп позлатени менюта под мишница. Лицето му беше от онези, дето, без да помръдват нито един мускул, сменят учтивата изкуствена усмивка с хладна ярост.
      Отляво се намираше входът към бара, потънал в полумрак и тишина. Барманът сновеше насам-натам като молец на фона на слабия блясък на подредените стъклени чаши. Висока хубава блондинка, облечена сякаш не в рокля, а в морска вода, поръсена със златен прах, излезе от дамската тоалетна, оправи червилото си и тананикайки, се запъти към стълбата. Оттам се носеха звуците на румба, тя закима със златната си глава в такт с музиката и се усмихна. Нисък, дебел, червендалест мъж с лъснали очи я чакаше с преметната на ръка бяла пелерина. Той впи дебелите си пръсти в голата й ръка и похотливо вдигна поглед към лицето й.
      Млада гардеробиерка в костюм от китайска коприна с цвят на праскова се приближи към мен, пое шапката ми и огледа неодобрително костюма ми. Очите й загатваха за екзотични грехове. По стълбата слезе продавачка на цигари. В косата си беше забучила бяло перо от чапла, облеклото й бе крайно оскъдно и пестеливо; единият от красивите й дълги голи крака беше сребърен, другият златен. На лицето й бе изписана гордата надменност на дама, която урежда любовните си срещи по телефона.
      Влязох в бара и потънах във високото, меко като пух кожено кресло. Чашите звънтяха приятно, светлините грееха меко, тихи гласове шепнеха за любов или дивиденти, или за каквото се шепне на такива места.
      Висок хубав мъж със сив костюм, скроен от виртуоз, внезапно стана от една малка масичка до стената, приближи се до бара и започна да ругае един от барманите. Руга го дълго с висок ясен глас и го нарече с може би девет прилагателни, които обикновено не се произнасят от високи хубави мъже в добре скроени сиви костюми. Всички разговори секнаха и всички очи се извърнаха мълчаливо към него. Гласът му режеше мелодията на румбата, както лопатата хрущящия сняг.
      Барманът стоеше неподвижен и гледаше мъжа. Косата му беше къдрава, кожата чиста и топла, очите раздалечени, внимателни. Той не се помръдна, нито проговори. Високият мъж млъкна и излезе от бара с горделива стъпка. Всички освен бармана го проследиха с поглед.
      Барманът бавно тръгна към мен от другата страна на бара с лице, което беше само побледняло. После ме погледна и каза:
      — Да, сър?
      — Искам да говоря с един човек, казва се Еди Пру.
      — Е, и?
      — Работи тук.
      — Като какъв? — Гласът му беше съвършено равен и сух като скърцащ пясък.
      — Доколкото разбрах, той е този, който следва шефа като сянка. Разбирате какво имам предвид, нали?
      — А, Еди Пру.
      Той прехапа устни и започна да чертае малки кръгчета върху бара с кърпата за бърсане.
      — Името ви?
      — Марлоу.
      — Значи Марлоу. Ще пиете ли нещо, докато чакате?
      — Може, едно сухо мартини.
      — Едно мартини. Сухо, мноооого, мноооого сухо.
      — Точно така.
      — С лъжица ли ще го ядете, или с нож и вилица?
      — Нарежете го на хапки — казах аз. — Ще го ям с пръсти.
      — По пътя за училище. Да ви завия ли маслинката отделно?
      — Замерете ме с нея по носа — отговорих. — Ако смятате, че това ще ви накара да се почувствувате по-добре.
      — Благодаря ви, сър. Едно сухо мартини.
      Той се отдалечи на три крачки, после се върна, надвеси се над бара и каза:
      — Бях сбъркал едно питие. Господинът ми направи забележка.
      — Чух го.
      — Направи ми забележка като истински джентълмен. Като важен директор, който ти посочва малките грешки, които си допуснал. Нали го чухте.
      — Да, да — отговорих, като се питах колко време ще продължи този разговор.
      — Направи го така, че всички да разберат, като джентълмен. А аз дойдох и ви оскърбих.
      — Разбрах това.
      Той загледа замислено един от пръстите си.
      — Дойдох и ви оскърбих. Вас, един съвършено непознат човек.
      — Това е заради големите ми кафяви очи. И благия ми поглед.
      — Благодаря ти, приятелю — каза той и безшумно се отдалечи.
      Проследих го с поглед, докато говореше по телефона в другия край на бара. После взе шейкъра. Като се върна при мен с питието, вече се беше съвзел.


      18*
      [* Така е и в оригинала — глава 17 липсва. Бел.Mandor.]

      Взех чашата си и я занесох на една малка масичка до стената, седнах и запалих цигара. Минаха пет минути. Музиката беше сменила ритъма, без в бъркотията да забележа това. Сега пееше някакво момиче. Гласът й беше плътен, нисък алт, много приятен за слуха. Пееше „Черни очи“ и оркестърът, който й акомпанираше, като че ли задремваше. Когато свърши, чуха се силни ръкопляскания и няколко одобрителни подсвирквания.
      Мъжът на съседната маса каза на момичето до него:
      — Линда Конкуест се върнала към оркестъра. Чух, че се омъжила за някакъв богаташ от Пасадина, но нищо не излязло от това.
      — Хубав глас — каза момичето, — ако си падаш по лигавото женско пеене.
      Тъкмо се надигах да стана, когато върху масата падна сянка и до мен се изправи някакъв мъж. Дълъг като телеграфен стълб мъж, с опустошено лице и измъчено, неподвижно дясно око с безформен ирис и сляп, замръзнал поглед. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да сложи ръка върху облегалката на стола до съседната маса. Преценяваше ме с поглед, без да каже дума, а аз седях и си пиех питието и слушах алтовия глас, който сега пееше друга песен. Изглежда, посетителите на това заведение обичаха сантименталната музика. Може би бяха уморени от надпреварата с времето там, където работеха.
      — Аз съм Пру — каза мъжът с дрезгав шепот.
      — Така си и помислих. Вие искате да говорите с мен, а пък аз искам да поговоря с вас, както и с момичето, което току-що пя.
      — Елате.
      В дъното на бара имаше заключена врата. Пру я отвори с ключ и я придържа, за да мина; изкачихме се по покритите с килим стълби вляво. Излязохме в дълъг, прав коридор с няколко затворени врати. В края на коридора имаше ярка звезда, омотана в мрежата на някакъв параван. Пру почука на вратата близо до паравана, отвори я и се отдръпна, за да мина. Влязох в уютен кабинет; не много голям. До френския прозорец имаше вградено ъглово канапе; мъж в бял смокинг стоеше с гръб и гледаше навън. Косата му беше прошарена. В стаята имаше голяма черна хромирана каса, няколко шкафа за документи, голям глобус на поставка, малък вграден бар и обичайното голямо, тежко, делово писалище с обичайния тапициран с кожа стол с висока облегалка.
      Загледах се в предметите върху писалището. Всичко в стандартен стил и всичко от мед. Медна лампа, меден комплект писалки и медна поставка за моливи, пепелник от стъкло и мед със слонче от мед на ръба, медно ножче за отваряне на писма, меден термос на меден поднос, медна дръжка на попивателната преса. Стръкчета медни полски цветя, натопени в медна ваза.
      Всичко от мед.
      Мъжът до прозореца се обърна и аз видях, че наближава петдесетте, че има мека, пепелносива, много гъста коса, красиво тежко лице, без особени белези освен малкия извит белег на лявата буза, който изглеждаше почти като дълбока трапчинка. Спомних си трапчинката. Човека бях забравил. Но сега изведнъж се сетих, че го бях виждал на екрана много отдавна, преди най-малко десет години. Не помнех филмите, нито за какво се разказваше в тях, нито какви бяха неговите роли, но си спомних мургавото, тежко, хубаво лице и извития белег. Тогава косата му беше черна.
      Той отиде до бюрото си, седна, взе ножа за отваряне на писма и поглади с палец острието. Погледна без никакво изражение и попита:
      — Вие ли сте Марлоу?
      Кимнах.
      — Седнете.
      Седнах. Еди Пру седна до стената, облегна се назад и балансира стола на задните му крака.
      — Не обичам, когато си пъхат носа в моите работи — каза Морни. — Свих рамене. — Не обичам такива хора по много причини — продължи той. — Направо не ги понасям. Не обичам, когато безпокоят приятелите ми. Не обичам, когато додяват на жена ми. — Не отговорих. — Не обичам, когато разпитват шофьора ми или се държат грубо с гостите ми. — И този път нищо не казах. — С две думи — просто не ги обичам.
      — Започвам да разбирам какво искате да кажете — казах аз.
      Той почервеня и в очите му светнаха огънчета.
      — Но, от друга страна — каза той, — точно сега можете да ми свършите една работа. За вас може да се окаже полезно да ми сътрудничите. Може да ви бъде от полза да не си пъхате носа, където не ви е работата.
      — Каква ще бъде по-точно ползата? — попитах аз.
      — Може да е полезно за времето и здравето ви.
      — Чувал съм тази песен. Само не си спомням как се казваше.
      Той остави ножа за отваряне на писма и извади от бюрото си гарафа от шлифован кристал. Наля си от нея в една чаша, изпи я и върна гарафата обратно в бюрото.
      — В моята работа — каза — гангстери колкото искаш. А полугангстери с лопата да ги ринеш. Така че вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята и няма да имаме неприятности.
      Запали цигара. Ръката му леко трепереше. Погледнах към дългия мъж в другия край, подпрял се на стената на задните крака на стола си като безделник в провинциална кръчма. Седеше, без да помръдне, дългите му ръце провесени надолу, а лицето му — набраздено, посивяло, безизразно.
      — Някой спомена нещо за пари — обърнах се към Морни. — За какво ще бъдат платени? А тирадите ви дотук са ми ясни. Опитвате се да ми внушите, че можете да ме сплашите.
      — Ако продължавате в този стил — каза Морни, — само ще си спечелите оловни копчета за сакото.
      — Представете си — казах, — горкият стар Марлоу с оловни копчета на сакото.
      От гърлото на Еди Пру излетя сух звук, който можеше да мине и за хихикане.
      — А що се отнася до това да си гледам моята работа, а не вашата — продължих, — може да стане така, че моята и вашата работа да се поомесят. Не по моя вина.
      — По-добре да не се омесват — рече Морни. — И по кой начин мислите, че може да стане това?
      Той вдигна бързо очи и пак ги сведе.
      — Например вашият човек тук ми се обади по телефона и се опита да ме изплаши до смърт. А по-късно вечерта пак ми позвъни и спомена нещо за пет стотарки и колко добре щяло да бъде за мен да дойда тук и да поговоря с вас. Също така например вашият човек или някой, който изглежда досущ като него (а то е почти непостижимо), ме следеше по петите, след като един мой колега беше застрелян днес следобед на Корт стрийт в Бънкър Хил.
      Морни извади цигарата от устата си и погледна върха й с присвити очи. Всяко движение, всеки жест бяха като изписани от каталог.
      — Кого са застреляли?
      — Някой се Филипс — младо русо момче. На вас не би ви допаднал. Беше от хората, дето си пъхат носа в чужди работи.
      Описах му Филипс.
      — Никога не съм чувал за такъв човек — каза Морни.
      — И още нещо, например: висока блондинка, която не живее там, е била видяна да излиза от общежитието скоро след като младежът бил убит — добавих аз.
      — Каква висока блондинка? — Гласът му леко се промени. Вече не беше настойчив.
      — Това не зная. Видели са я и човекът, който я видял, може да я познае, ако я види отново. Разбира се, не е задължително тя да има нещо общо с Филипс.
      — Този Филипс частно ченге ли беше?
      Кимнах:
      — Казах ви го вече два пъти.
      — Защо и как е бил убит?
      — Бил е ударен по главата и застрелян в апартамента си. Не знаем защо е бил убит. Ако знаехме, щяхме по всяка вероятност да знаем и кой е убиецът. Това е положението.
      — А кои сте тези „вие“?
      — Полицията и аз. Аз открих трупа. Затова трябваше да остана там.
      Много бавно Пру спусна краката на стола върху килима и ме погледна. Здравото му око имаше заспал израз, който хич не ми харесваше.
      Морни попита:
      — Какво казахте на полицията?
      — Много малко — отговорих. — Още от първите думи, с които се обърнахте към мен, ми стана ясно — знаете, че търся Линда Конкуест. Или мисис Лесли Мърдок. Аз я открих. Тя пее тук. Не виждам защо трябва да има толкова тайнственост около този факт. Струва ми се, че жена ви или мистър Ваниър можеха да ми го кажат. А не го направиха.
      — Това, което жена ми има да каже на едно частно ченге, е толкова малко, че не заслужава и да се споменава — каза Морни.
      — Без съмнение тя си има причини за това — казах аз, — но в момента това не е тъй важно. Впрочем и срещата ми с мис Конкуест не е вече от голямо значение. И все пак бих искал да поговоря с нея. Ако нямате нищо против.
      — Ами ако имам нещо против? — попита Морни.
      — Пак ще настоявам да говоря с нея. — Извадих от джоба си цигара, потъркалях я между пръстите си и загледах с интерес плътните му и все още тъмни вежди. Имаха красива форма, елегантна извивка.
      Пру се изкикоти. Морни го погледна, намръщи се и пак погледна към мен, все така намръщен.
      — Попитах ви какво сте казали на полицията — повтори той.
      — Колкото можах по-малко. Този Филипс ме беше помолил да се срещна с него. Намекна ми, че е затънал много надълбоко в някаква работа, която не му харесвала, и че имал нужда от помощ. Когато отидох при него, беше вече мъртъв. Това е, което казах на полицията. Те решиха, че премълчавам нещо. Вероятно са прави. Дадоха ми срок до утре на обяд да попълня празнините в разказа си. Именно това се опитвам да правя сега.
      — В такъв случай само сте си загубили времето, като сте дошли тук — каза Морни.
      — Аз пък останах с впечатлението, че ме поканиха.
      — Можете да вървите по дяволите всеки миг, щом пожелаете. Или пък да ми свършите една малка работа, за пет стотарки. Но и в двата случая трябва да ни изключите с Еди от всякакви разговори, които занапред ще водите с полицията.
      — Какво е естеството на задачата?
      — Били сте у дома ми тази сутрин. Значи имате представа.
      — Не се занимавам с разводи.
      Лицето му побеля.
      — Аз обичам жена си. Женени сме само от осем месеца. Не искам никакъв развод. Тя е чудесно момиче и обикновено знае какво върши. Но имам чувството, че в момента бърка с човека.
      — В какъв смисъл бърка?
      — Не зная. Именно това искам да разбера.
      — Нека сме наясно — казах. — За какво ме наемате — да ви свърша някаква работа, или да не върша работата, за която вече съм нает?
      Пру отново се изхили. Морни си наля още бренди и бързо го гаврътна. Лицето му си възвърна нормалния цвят. Не ми отговори.
      — И нека сме наясно по още един въпрос — продължих аз. — Значи, вие нямате нищо против жена ви да се развлича, но не желаете да се развлича с лицето Ваниър. Така ли е?
      — Имам вяра в сърцето й — изрече той бавно, — но не се доверявам на преценките й за хората. Може тъй да го формулираме.
      — И желаете да науча някои работи за този Ваниър?
      — Искам да разбера какво си е наумил.
      — О, нима си е наумил нещо?
      — Така смятам. Но не знам какво.
      — Наистина ли мислите, че си е наумил нещо, или ви се ще да мислите така?
      Загледа ме втренчено и тежко, после издърпа средното чекмедже на бюрото, бръкна вътре и ми подхвърли едно сгънато листче. Взех го и го разгънах. Беше втори екземпляр на сива бланка. „Компания Кал-Уестърн за доставка на зъболекарски материали“ и адресът на компанията. На сметката пишеше: 30 фунта кристоболит — 15,75 долара, и 25 фунта албастон — 7,75 долара, плюс данъци. Беше издадена на името на Х. Р. Тийгър, Уил Кол и беше подпечатана с „Платено“. В ъгъла пишеше: Л. Г. Ваниър. Поставих листчето на бюрото.
      — Падна една вечер, когато беше тук, от джоба му — каза Морни. — Преди десетина дена. Еди сложи големия си крак върху листчето и Ваниър не забеляза, че го е изтървал.
      Погледнах към Пру, после към Морни, после към палеца си.
      — Това трябва ли да ми говори нещо? — попитах аз.
      — Мислех ви за умно ченге. Предположих, че ще можете да разберете какво значи.
      Погледнах отново листчето, сгънах го и го прибрах в джоба си.
      — Предполагам, че нямаше да ми го дадете, ако не значеше нищо.
      Морни отиде до черната хромирана каса до стената и я отвори. Върна се с няколко хартийки, които държеше в ръката си като карти за покер. Изглади им краищата, разбърка ги леко и ги плъзна по бюрото към мен.
      — Ето ви петте стотарки. Разкарайте Ваниър от жена ми и ще получите още толкова. Не ме интересува и не искам да зная как ще го направите. Само го направете.
      Поразрових шумолящите нови банкноти с алчен пръст, после ги отблъснах.
      — Ще ми платите когато и ако се справя със задачата. Възнаграждението ми днес ще бъде кратката среща с мис Конкуест.
      Морни не се докосна до парите. Вдигна квадратното шише и си наля още една чаша. Но този път наля и на мен и плъзна чашата по бюрото.
      — Що се отнася до убийството на Филипс — продължих аз, — Еди го следеше. Ще ми кажете ли защо?
      — Не.
      — Лошото в такива случаи е, че информацията може да излезе и от друг човек. А докопат ли се вестниците до едно убийство, никога не се знае какво ще изскочи наяве. Ако нещо се появи, вие ще обвините мен.
      Той ме погледна право в очите и каза:
      — Не мисля. Бях малко груб с вас в началото, но вие се представяте добре. Ще поема риска.
      — Благодаря — казах. — А ще ми кажете ли защо накарахте Еди да ме извика тук и да ме сплаши?
      Той свали поглед и забарабани с пръсти по бюрото.
      — Линда е мой стар приятел. Младият Мърдок беше тук днес следобед да я види. Той й каза, че работите за старата Мърдок. Това го знам от Линда. Не ми е известно каква ви е задачата. Щом не се занимавате с разводи, значи старата дама не ви е наела, за да уредите този въпрос.
      Докато произнасяше последните думи, той вдигна поглед и ме погледна втренчено. Устоях на погледа му и зачаках да чуя по-нататък.
      — Аз съм просто човек, който държи на приятелите си — продължи той. — И не искам да ги безпокоят разни ченгета.
      — Мърдок ви дължи пари, нали? Той се намръщи.
      — Не обсъждам такива въпроси. Довърши питието си, кимна с глава и стана.
      — Ще ви изпратя Линда да си поговорите. Приберете парите. Той излезе. Еди Пру разгъна дългото си тяло, изправи се, отправи ми неясна, сива усмивка, която нищо не казваше, и последва Морни.
      Запалих още една цигара и пак разгледах сметката на компанията за доставка на зъболекарски материали. Нещо смътно се размърда в паметта ми. Приближих се до прозореца и се загледах към долината. По един от хълмовете, към голяма къща с осветена отвътре кула от тухли и стъкло, се изкачваше кола. Фаровете озариха къщата и завиха към гаража, после угаснаха и долината като че стана по-тъмна. Беше много тихо и прохладно. Звуците на оркестъра долитаха някъде изпод краката ми. Музиката беше приглушена и не можех да доловя мелодията.
      Линда Конкуест влезе през отворената врата зад гърба ми, затвори я и застана, вперила в мен студени, бляскави очи.


      19

      Приличаше на снимката си, но и не приличаше. Имаше широки студени устни, къс нос, големи безстрастни очи, тъмна коса с широк бял път по средата. Над роклята си бе метнала бяло палто с вдигната яка. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете на палтото, в устата й имаше цигара. Изглеждаше по-възрастна, погледът й беше по-твърд, устните й като че ли бяха забравили да се усмихват. Те, изглежда, се усмихваха само когато пееше, изкуствено, неестествено. Но отпуснати в естествено състояние, бяха тънки, стиснати и сърдити.
      Тя се приближи до бюрото и се загледа надолу, като че броеше медните украшения. Видя кристалната гарафа, извади запушалката, сипа си една чаша и я гаврътна с рязко движение на ръката.
      — Вие ли сте Марлоу? — попита, като ме гледаше.
      Опря се на ръба на бюрото и кръстоса глезени.
      Отвърнах, че аз съм Марлоу.
      — Общо взето — каза тя, — сигурна съм, че никак няма да ми харесате. Тъй че казвайте, каквото имате да казвате, и изчезвайте.
      — Това място ми харесва най-вече с точното придържане към шаблона: полицията на вратата, врявата във фоайето, гардеробиерката и продавачката на цигари, дебелият, мазен сладострастник и пищната отегчена бар-дама, добре облеченият, пиян и отвратително груб директор, който наруга бармана, тихият, силен мъж с пистолета, собственикът на заведението с меката сива коса и маниери, заимствувани от второкласен филм, а сега и вие — високата тъмнокоса певица на любовни романси с надменна, подигравателна усмивка, дрезгав глас и циничен речник.
      — Нима? — попита тя, пъхна цигарата между устните си и бавно смукна. — А какво ще кажете за остроумното ченге с предразполагащата усмивка, което пробутва номера от времето на баба ми?
      — Как мислите, защо изобщо разговарям с вас?
      — Ето нещо, което не ми е известно. Защо?
      — Тя си я иска обратно. Веднага. Иначе ще имате неприятности.
      — Аз пък помислих… — започна тя и млъкна.
      Наблюдавах я как прогони от лицето си внезапно появилия се интерес, наведе глава и взе да си играе с цигарата.
      — Какво си иска тя обратно, мистър Марлоу?
      — Брашъровата монета.
      Вдигна очи към мен и кимна; спомни си и ме остави да видя, че си е спомнила.
      — А, Брашъровата монета.
      — Ловя се на бас, че съвсем бяхте забравили за нея.
      — Е, не. Виждала съм я няколко пъти. Значи си я искала обратно. Да не би да намеквате, че според нея аз съм я взела?
      — Именно.
      — Мръсна дърта лъжкиня! — извика Линда Конкуест.
      — Това, че мисли така, не означава непременно, че е лъжкиня; може просто да греши. Значи тя не е права?
      — За какво ми е да вземам глупавата й стара монета?
      — Струва много пари. Тя смята, че може би имате нужда от пари. Доколкото разбрах, свекърва ви не е била особено щедра.
      Тя се засмя — звънък, презрителен смях.
      — Не — каза. — Не можем да кажем, че мисис Елизабет Брайт Мърдок е щедра.
      — А може би трябва да ви зашлевя един шамар! Тя загаси цигарата си в медния аквариум за рибки, проби разсеяно фаса с ножа за писма и го хвърли в кошчето за отпадъци.
      — А сега да преминем към по-важни въпроси — казах аз. — Ще му дадете ли развод?
      — Срещу двадесет и пет хиляди — отговори тя, без да ме погледне. — С най-голямо удоволствие.
      — Значи, не сте влюбена в него?
      — Не ме разсмивайте, Марлоу.
      — Той ви обича — казах аз. — В края на краищата нали сте се омъжила за него?
      Тя ме погледна отегчено.
      — Смятам, че достатъчно съм платила за тази своя грешка, господине. Пък и не винаги нещата са толкова прости, колкото изглеждат. Понякога едно момиче може да сгреши, да се омъжи за неподходящ човек или да влезе в неподходящо семейство, защото е търсила нещо, което там го няма. Например сигурност.
      — И за да постигне целта си, няма защо да умира от любов.
      — Не искам да бъда цинична, Марлоу, но ако знаете само колко момичета се омъжват, за да се сдобият с дом, особено момичета, изморени до смърт да се борят с оптимисти като посетителите на лъскави заведения от рода на това.
      — А вие сте имали дом и сте го оставили.
      — Цената се оказа прекалено висока. Онази воняща на алкохол стара симулантка направи сделката неизгодна. Как я намирате като клиент?
      — Имал съм и по-тежки случаи.
      Тя отмахна късче тютюн от устните си.
      — Забелязахте ли как се държи с онова момиче?
      — Мърл ли? Забелязах, че я малтретира.
      — Не само това. Момичето е изживяло някакъв шок и това жестоко чудовище използува този факт, за да се разпорежда с нея, както му скимне. Пред хората я ругае, а насаме я гали по главата и й говори мили неща. И малката й трепери.
      — До такива подробности не съм проникнал.
      — Малката е влюбена в Лесли, но не го съзнава. В емоционално отношение тя е едва десетгодишна. Нещо ще се случи в това семейство в близко време. Радвам се, че няма да съм там тогава.
      — Вие сте умно момиче, Линда. Решителна и разумна. Предполагам, че когато сте се омъжили за него, сте мислили, че ще сложите ръка на доста неща.
      Тя сви устни.
      — Мислех, че поне ще си почина. Но дори това не стана. Тя е коварна, зла жена, Марлоу. За каквото и да ви е наела, има съвсем друго предвид. Наумила си е нещо. Внимавайте.
      — В състояние ли е да убие двама души?
      Линда се засмя.
      — Не се шегувам — казах. — Двама са убити и поне единият от тях има нещо общо с ценни монети.
      — Не разбирам. — Погледът й беше искрен. — Искате да кажете — наистина убити?
      Кимнах.
      — Казахте ли всичко това на Морни?
      — Само за единия.
      — А на полицията казахте ли?
      — Пак само за единия. За същия.
      Тя бавно измери с очи лицето ми. Гледахме се втренчено. Беше малко бледа или може би просто уморена. Стори ми се, че изглежда по-бледа, отколкото в началото.
      — Измисляте — процеди през зъби.
      Аз се усмихнах и кимнах с глава. Това като че я поуспокои.
      — Та значи не сте вземали Брашъровата монета. Добре. А по въпроса за развода какво ще кажете?
      — Това не е ваша работа.
      — Съгласен съм. Е, благодаря ви, че се поразговорихте с мен. Познавате ли някой си Ваниър?
      — Да. — Лицето й този път замръзна. — Но слабо. Той е приятел на Лоуис.
      — Много близък приятел.
      — Той също може в най-близко време да ни даде повод за скромно погребение.
      — Долових вече подобни намеци — казах аз. — Има нещо особено, свързано с този човек. Всеки път, щом името му се спомене, разговорите секват.
      Тя ме изгледа продължително, но нищо не каза. Стори ми се, че дълбоко в очите й съзрях да пробягва някаква мисъл, но тя я премълча и вместо това рече:
      — Морни неминуемо ще го пречука, ако той не остави Лоуис на мира.
      — И аз мисля така. Лоуис е готова да отвърне с нежност дори на подсвирване. Това всеки го вижда.
      — Изглежда, че само Алекс прави изключение.
      — Все едно, Ваниър няма нищо общо с моята работа. Не е свързан със семейство Мърдок.
      Тя изви презрително устни и попита:
      — Нима? Ще ви кажа нещо. Не защото съм длъжна. Просто имам добро сърце. Ваниър познава Елизабет Брайт Мърдок, и то доста добре. Докато живеех там, той само веднъж дойде в къщата, но твърде често се обаждаше по телефона. Няколко пъти се случи тъй, че се обаждах първо аз и той всеки път искаше да говори с Мърл.
      — Хм, странно. С Мърл значи.
      Тя се наведе, за да загаси цигарата си, пак прободе фаса с ножа и го хвърли в кошчето.
      — Много съм уморена — каза ненадейно. — Моля ви, вървете си.
      Помаях се за миг, гледах я и се чудех. После казах:
      — Лека нощ и благодаря. Желая ви всичко хубаво.
      Излязох от стаята и я оставих да стои там с ръце в джобовете на бялото палто, с наведена глава, загледана в пода.
      Беше два часът, когато се завърнах в Холивуд, прибрах колата и се качих в апартамента си. Вятърът беше спрял, но още се усещаше във въздуха хрускавата сухота, като в пустиня. Във всекидневната ми беше душно и угарката от пурата на Брийз още повече влошаваше застоялия въздух. Разтворих всички прозорци, за да проветря, и взех да се събличам и да изпразвам джобовете на костюма си. Заедно с другите неща оттам изпадна и сметката от компанията за доставка на зъболекарски материали. Издадена бе на името на някой си Х. Р. Тийгър за 30 фунта кристоболит и 25 фунта албастон.
      Извадих телефонния указател върху бюрото във всекидневната и потърсих номера на Тийгър. Изведнъж обърканите ми мисли се проясниха. Адресът му беше Девета западна улица, 422. Адресът на Белфънт билдинг също беше Девета западна улица, 422. „Зъботехническа лаборатория Х. Р. Тийгър“ — гласеше една от табелките на вратите на шестия етаж, които прочетох, докато се измъквах по задните стълби от кабинета на Илайша Морнингстар.
      Но дори Пинкертоновци имат нужда от почивка, а Марлоу се нуждае от много повече сън, отколкото един Пинкертон. И така, аз си легнах.