Сетих са за някои мои любими книги от "...когато бях малък..." и "Династронавтите" застанаха на първата полица. Авторът е писателя Хаим Оливер, а художник - Борис Димовски. Предполагам, че тези две книги са неизвестни за повечето четящи, едно поради това, че са писани отдавна, друго че са детски и трето че и писателя е покойник, а и не се споменава много за него в историята на българската литература...
...Въпреки това обичам тези книги. С хубавите истории, добрия език и хумора, който идва от блестящата хрумка на автора да вкара в устата на десет-дванадесет годишни хлапета официалния по онова време комунистически жаргон. Да накара децата да пародират по свой начин тогавашната действителност и всичко това без грам сарказъм и злост. Напред са изведени удоволствието от приключението, доброто от детството..
Първата книга "Федерация на династронавтите" имаше една недодялана екранизация в средата на осемдесетте, която показа нивото на нещастния кинаджия, който се опита да прави филм по книгата...
Това, което предлагам като коледно четиво е четвърта глава от трета част на книгата "Великия поход на династронавтите". А той е насочен срещу световния империализъм, в помощ на Куба и Южна Африка...!!!
И така, ето коледното четиво. Предварително се извинявам за възможните грешки допуснати от разпознавателната програма.
...рат? Или Федерацията има може би нови членове, които той не познава? И какви са тия тайнствени цифри 9-10-32 и 9-20-02, координати и прочее?
Сержант Марко мисли дълго-дълго и накрая взе две важни решения; първо — още утре ще попита шифровачка в управлението какво може да означават цифрите и второ — отсега нататък да не изпуска от очи династронавтите, особено през вечерните часове, когато обикновено се обаждат черните радиостанции.
На улицата, преди да се върне в къщи, сержантът срещна другаря Антон Антонов. Заприказваха се. Режисьорът изглеждаше уморен. Каза, че досега е бил на работа в телевизионната кула, за да подготви гигантската масова сцена, която ще снима утре заран ... Ама какъв филм ще стане! Лека нощ!
Разделиха се. Тази нощ сержант Марко сънува тайнствените цифри на координатите, номера на сивата волга и металически гласове, които пееха ча-ча и моранбонг, а на другаря Антон Антонов се присъниха безкрайни орди прабългари и всички с бради и мустаци.
4. В СЪРЦЕТО НА РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
Точно в полунощ, когато сержантът и режисьорът още сънуваха, майор Димчо стана. В къщи всички спяха. Той се облече внимателно и безшумно се измъкна.
Долу, в тъмния вход на кооперацията, вече чакаха Рони Дато, Сашо Кобалт Болокуду, комисарката Вихра и Мишо Еквилпбриста. Сашо и Мишо бяха екиппрани по алпинистки: с въжета, пикели, фенерчета и всичко, което е необходимо за катерене по скали. С чудовищната си, щръкнала на всички страни черна коса, със зелената си риза на квадрати и с ковбойските си панталони в нощния мрак Сашо Кобалт Болокуду приличаше на прекаран през комин марсианин. Само да го погледнеш и тръпки те побиват!
Наредиха се в партизанска колона и тръгнаха към
Парка на свободата. Пресякоха реката, минаха покрай стадиона, потънаха в гората. Без всякакви приказки. Нямаше нужда от думи; всеки знаеше какво му предстоя. От време на време през дърветата се мяркаше аленият връх на Телевизионната кула, която им служеше като пътеводител.
Скоро пред тях се изпречи високото тънко тяло на небостъргача. Двайсететажното здание тънеше а мрак. Светеше само върхът с антените, а отпред блещукаше малкото прозорче на портиерната.
Пролазиха по индиански край входа и минаха към задната фасада. Изправиха се, погледнаха: конусът на кулата се впиваше в небето като клин. Примигваха от блясъка на звездите безбройните тъмни прозорци. Наоколо тайнствено шумоляха боровете.
— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалт Болокуду и пръв подложи гръб.
До него приклекна Рони Дато, над тях стъпи майорът, а над майора скочи ловкият като маймуна и опитен в тия катерачески работи Мишо Еквилнбриста. Той заби пикела под рамката на прозореца на първия етаж, пресегна се, хвана се за перваза и с мощен замах на двете си мускулести ръце се покатери върху издатината.
Внимателно се изправи, бутна прозореца — беше затворен. Без да се смущава от това, прилепен целият с лице към стената, той бавно се придвижи надясно.
Другите долу трепетно чакаха.
Пълзейки по крайчеца на каменния ръб. Мишо успя да се докопа до втория прозорец. Натисна — прозорецът лекичко се поддаде. Мишо го отвори докрай и скочи вътре. В мрака се очертаваха контурите на някакви машяни. Без да се бави, той пристегна около кръста си единия край на въжето, другия спусна навън и стъпи здраво на крака. След пет секунди в стаята скочи Сашо Кобалт Болокуду. Сега пък двамата се опнаха, защото трябваше да изтеглят тежичкия Рони Дато. Въжето запращя, но из-държа ...
Навън останаха майорът и Вихра. Сами. Наоколо беше шушнещата гора, диханието на близката планина, небето с безкрайните огърлици на съзвездията, ароматите на юнската нощ, трептящото сияние на големия град; откъм стадиона долитаха звуци на оркестър (не беше Четвъртата симфония на Брамс) ... С една дума, всичко извънредно много напомняше на романтичните сцени, които и двамата напоследък все по-често срещаха в книгите... И отново те почувствуваха необяснимо стеснение, и отново гърлото на майора се сви и той не знаеше какво да каже, и отново Вихра се загледа напрегнато към върховете на дърветата.
— Дай да те вържа — едва успя да изрече той.
— Не ... — прошепна тя задавено, макар че ужасно и се искаше именно той да върже въжето около кръста и. – Аз сама ...
Тя се опита, но ръцете и не я слушаха. От прозореца . се показа главата на Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде, бе? Какво се бавите там долу? — прошепна той и пак изчезна. Тогава Вихра се обърна към майора и тихо изрече:
- На, вържи ме! Ама само да смееш да ме пипнеш!
— Няма! — каза той. — Дай!
Димчо направи здрав възел около кръста и, като внимаваше да не се докосне до нея, после подложи гръб и тя стъпи върху него.
След минутка и петимата бяха горе. Светнаха с фенерчетата, огледаха се: машини, апарати, прибори. Не беше интересно. Завъртяха секретната брава па вратата и излязоха, като нарочно я оставиха отворена, за да се върнат после през нея. Озоваха се на площадката на първия, етаж, до асансьора. Стълбището се виеше спирало-видно нагоре до безкрая. Рони Дато погледна в мрака, където се губеха стъпалата, и сърцето му се сви:
— Хайде с асансьора! — примоли, се той.
Никой обаче не послуша този малодушен съвет и всички тръгнаха по стълбите, светейки си с фенерчето, като безшумно пристъпваха на пръсти. Начело крачеше Сашо Кобалт Болокуду, който на всяко стъпало по алпинистки почукваше с пикела, за да отстрани всяко евентутално препятствие.
На вратата на втория етаж прочетоха „Оператори". Продължиха. На третия етаж прочетоха „Звукозапис”. Продължиха. На четвъртия бяха редакторите, на петия — режисьорите, на шестия — художниците, на седмия — артистите, на осмия — оркестърът, на деветия — хорът, на десетия — дискотеката, на единадесетия — филмотеката, на дванадесетия — началниците, по-нататък — зала №1, зала №2, зала №3 . . .
На седемнадесетия етаж династронавтите се спряха задъхани.
—Ама къде е тая работа, бе?—изпъшка Рони Дато. — Ще се пукна вече.
— Нищо, нищо! — успокои го Сашо Кобалт Болокуду. — Това е добре за отслабване. Ами ако трябваше да се катерим по Хималаите, какво щеше да правиш?
Рони Дато си помисли, че никой за нищо на света не може да го накара да се катери чак по Хималаите, извади от джоба си кифла, отхапа и като обречен, продължи нагоре: няма как, нали той беше дал идеята да дойдат тук!
Другите го последваха по безкрайните спирали на стълбището и вече им се струваше, че това пътешествие към небето няма предел. И едва на двадесетия етаж прочетоха „Гримьорна и гардеробна”. Това беше целта. Те се спряха да се поуспокоят и бутнаха вратата. За щастие тя не беше заключена и те влязоха.
Фенерчетата мигновено зашариха наоколо и откриха еднообразната обстановка на бръснаро-фризьорски салон със столовете и огледалата, а пред огледалата — кутийки с разни кремове, четчици, гребенчета, ножички... Но не това ги интересуваше, не! Фенерчетата усилено затършуваха в чекмеджетата, по шкафчетата, зад огледалата.
Внезапно се чу изненаданият вик на Вихра:
.— Вижте какво има тук!
Изтичаха към нея.Тя се бе изправила пред един огромен отворен гардероб. Насочиха всички фенерчета в него. Ахнаха от възторг: гардеробът беше натъпкан с дрехи:рокли, униформи,блузи, поли, работнически комбинезони, средновековни доспехи, родопски носии и какво ли не още! Вихра откачи една рокля.В светлината на фенерчетата тя се открои разкошна с тъмночервеното си кадифе, обсипано със скъпоценни камъни и извезано със сребърни и златни нишки.
— Това е роклята на Мария Стюарт! — произнесе се компетентно Рони Дато. — Виждал съм я в Младежкия театър.
— Искам да я облека! — продума с тих глас Вихра, но в тия думи беше скрита суетата на всички жени от. всички времена.
Четирите момчета мигновено се съгласиха и се заеха да й помогнат. А Вихра, без дори да й мине през ума, че трябва да се стеснява, великодушно прие. Впрочем без тяхна помощ тя едва ли би могла да облече ужасно тежката рокля. Но когато най-после, с голяма мъка, тя я облече, момчетата изведнаж млъкнаха: пред тях, осветена от фенерчетата, стоеше не тяхната Вихрушка, другарчето, с което правеха цирк, организираха нападения над кварталните банди, летяха към Марс, а една прелестна девойка, възхитителна със златната си коса и с разкошната тъмночервена рокля, която тежко падаше до петите й. Сърцето на майора тревожно заби: нима това е Вихра, която той преди малко бе вързал с въже около кръста? Тя изглеждаше тъй чужда, тъй далечна ...
Мълчанието бе прекъснато от Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде да си вземем малко дрехи! За цирка! — предложи той.
— Какъв ти цирк? — учуди му се Рони Дато. — Нали заминаваме за Претория?
— У, вярно, бе! — отвърна Сашо, който с умиление си спомни ония безгрижни младежки години, когато още си играеха на цирк и не мислеха за съдбата на колониалните народи. — Да ги вземем тогава за туземците от Южна Африка. Те нали ходят голи!
Предложението не беше лошо и династронавтите започнаха да тършуват в гардероба, та дано намерят нещо подходящо за голите туземци от Южна Африка. И за по-сигурно взеха да пробват дрехите на себе си. Рони Дато измъкна една униформа на хитлеристки генерал и веднага я облече. Мишо Еквилибриста с триста мъки нахлузи през главата си една средновековна ризница, а Сашо Кобалт Болокуду наметна един дебел овчи кожух с рунтава козина като тия, дето са носили нашите пра-пра-пра-прадеди, когато още са се пердашили с боздугани.
Единствен майор Димчо не се поддаде на това гардеробно изкушение и хладнокръвно продължи да търси това, за което бяха дошли тук. И, разбира се, успя. То се намираше в едно сандъче някъде зад шкафчетата.
— Открих! — провикна се майорът.
Всички се скупчиха около него. фенерчетата се насочиха напред, очите се разшириха от радост; сандъчето беше пълно с бради, мустаци, перуки, плитки, бакембарди. Имаше, каквото си искаш: бради къдрави, прави, руси, черни, дълги, къси, енгелсовски и ленински, кастровски и наполеоновски (трети); мустаци вазовски, мандарински, будьоновски, самурайски, с една дума — цяло съкровище!
Находката изкара от равновесие династронавтите. Те като луди започнаха да ровят в сандъка, да вадят, каквото им попадне, и застанали пред огледалата, взеха да си мерят бради, мустаци, перуки, плитки и се кискаха. и блъскаха, и пулеха, и кривяха .. . Рони Дато, както си беше с генералската униформа, си залепи хитлеровскв мустачки и държа реч на немски език. Мишо Еквилибриста си лепна дълги чингизхановски мустаци и с ризницата си заприлича на боец от Калояновата армия. Вихра пък си постави една мойсеевска брада и дълги руси плитки в както си беше с роклята на Мария Стюарт, затанцува ча-ча. И тогава момчетата с удоволствие установиха, че Вихра си е все още тяхната Вихрушка от махалата, партизански комисар и астронавт, а Димчо отново я почувствува близка ...
Най-живописно се гримира Сашо Кобалт Болокуду. Той взе, че се изхитри, и си залепи две бради — една от-ляво, другата отдясно, и два чифта огромни мустаци — едните, будьоновски, нагоре до ушите, а другите, мандарински, надолу до шията, и като стегна кожуха с дългата козина около тялото си, проходи на ръце.
И кой знае колко още щеше да продължи тази бра-дата и мустаката вакханалия, ако внезапно отдалеч някъде не беше долетял трясък на врата. Династронавтите замръзнаха по местата си, ослушвайки се в шумовете... Долу някой влачеше крака по стълбището, кашляше, мърмореше.. .
...Тази вечер дежурният портиер на Телевизионната кула бай Пешо беше много бдителен, защото преди да си отиде, другарят Антон Антонов сто пъти му заръча да внимава. Ето защо бай Пешо, макар че беше понастинал и кашляше, реши да направи малка обиколка из кулата и да провери всичко ли е в ред. И още на първия етаж с изненада установи, че вратата към машинното отделение е отворена. След като изруга техниците, които тъй нехайно се отнасят към социалистическата собственост, бай Пешо затвори вратата и продължи обиколката. Други нарушения нямаше и той се върна в портиерната при главния вход. Настани се зад прозорчето, откъдето можеше да се вижда кой влиза и кой излиза, и продължи да внимава. Но понеже никой нито влизаше, нито излизаше, той измъкна от чекмеджето смачканата книжка „Убий-ството на улица Морг” и се зачете в страшната история ...
...Когато най-после стъпките по стълбището заглъхнаха, династронавтите побързаха да си вървят. Нямаше време за губене, часът бе един след полунощ, настъпваше дългоочакваният ден П! Майор Димчо извади торбата и |я натъпка с всякакви бради и мустаци, като за всеки случай взе и няколко перуки и плитки. Съблякоха дрехите, които се оказаха неподходящи за южноафриканските негри (няма да носиш на туземците хитлеристки уни-форми я!), наредиха ги в гардероба, разгримираха се, като само Сашо Кобалт Болокуду си остана с овчия кожух и с двете бради и четирите мустака — не му се искаше да се раздели с тях . ..
Тихичко излязоха, заключиха вратата и поеха на-долу. Сега беше по-лесно и само след две минутки бяха на първия етаж. Тук обаче изтръпнаха: вратата на машинното отделение беше затворена! Същата врата, която нарочно бяха оставили отворена, за да се измъкнат. Майорът я дръпна — уви, бравата беше секретна. Ами сега? Как ще излезнат?
На бърза ръка проведоха съвещание с дневен ред „Как да се измъкнем оттук". Установиха, че има три възможности: едната — да разбият секретната брава с динамит; втората — да скочат от прозореца на двадесетия етаж, и третата — да излезнат през главния вход, покрай портиерната. От първата възможност се отказаха — динамитът вдига много шум. Втората също от-хвърлиха — не им се качваше отново чак до двадесетия етаж. Оставаше третата и по-опасната, но затова пък достойна за династронавтите: през главния вход. Решиха да се изтеглят в следния ред: най-напред минава Сашо Кобалт Болокуду, та ако случайно му се изпречи портиерът, да се справи с него. После идва Рони Дато, след това майорът с плячката, после Вихра и последен като ариергард — Мишо Еквилибриста.
До стаичката на портиера имаше не повече от двайсет стъпала. Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо Кобалт Болокуду, пое дълбоко дъх и смело тръгна на-долу ...
Тъкмо в този момент бай Пешо се беше задълбочил в книжката. В нея се разказваше за тайнственото убийство, което една маймуна извършила в Лондон. След като удушила жертвата си, маймуната взела, че напъхала трупа в камината. Бррр! Тръпки побиха портиера само като си представи страшната космата маймуна с дългите лапи и ниското чело ...
И както си четеше, той дочу подозрителен шум. Бай Пешо вдигна стъклото на прозорчето — от стълбището някой слизаше. Бързо изскочи навън. Натисна бутона на лампата и във внезапната ярка светлина той видя пред себе си едно шимпанзе. .. Само че това тук беше далеч по-страшно от лондонското: имаше огромна, рунтава ко-зина, шарена риза, тесни панталони, две бради, четири мустака и такава страховита коса, че сърцето на верния портиер не издържа на тази страшна гледка и той без стон се строполи на пода в безсъзнание.
5. ТРЕВОЖНО УТРО ЗА СЕРЖАНТ МАРКО
За доблестния квартален милиционер денят започна твърде обезпокоително. Тъкмо отиваше към Управлението, където смяташе да се посъветва с шифровчика относно значението на тайнствените цифри, предадени снощи от черните радиостанции, когато насреща му се зададе другарят Антон Антонов. Сержант Марко едва позна своя съсед — режисьорът ходеше като замаян, без вратовръзка, чорлав, небръснат, и мърмореше някакви безсмислици под носа си.
— Какво се е случило, другарю Антонов? — запита го той загрижено.
Режисьорът го изгледа с празни очи и продума с бездънно отчаяние:
— Откраднаха ми мустаците ... И брадите .. . Сержантът помисли, че неговият именит съкварталец е мръднал:
— Но вие никога не сте носили нито брада, нито мустаци ...
Другарят Антонов жално поклати глава:
— Не моите...не! А на филма...! Триста и седем-десет бради и четиристотин и два мустака...! Освен...
