Малък увод: Снощи рових в стари, архивирани файлове и попаднах на много любопитен текст, писан от мен преди десет години, по това време във форума на "Гювеча". Поправих само правописните грешки :).
"Тези дни българската телевизия ни показа репортажи от веселбата в Берлин по случай събарянето на едноименната стена. В тях можахме да видим именити майстори на плаща, кинжала и перодръжката от близкото минало. Всички, доволно усмихнати от добре свършената преди години работа, си разменяха остроумия в обновения Бундестаг и се тупаха по гърбовете, като весели годежари преди сватбеното тържество. Всичко това на фона на замислен струнен оркестър изпълняващ пасторалчета пред гостите, а навън за по-младите подсмърчаше Клаус Мейне, омотал плешива глава, пеейки за вятъра на промяната. Гледах разчуствания бастун и си мислех, че леко се е отървал. Природното явление, което му отвяло буйната някога грива, го дари с възможността да се прави на Роджър Уотърс, но каквото и да приказвам, това си е голямо събитие. За германците.
Без да искам започнах да си задавам въпроса какво ми донесоха тези сътресения. Катурнати стени, 45 години стигат, Времето е наше и всичко останало, което се случи в последните десет години?
…По онова време, завършвах архитектура във ВИАС и се озъртах с див поглед, край един от поредните любовни многоъгълници, от който бях изхвърлен, след като дълго време поддържах тъпия ъгъл. Лекувах нараненото си сърце с тъжни разходки нагоре-надолу, с някое друго питие, с книжка за нежната душа и се оглеждах за прекрасната фея, която трябваше да ме спаси от самота и алкохолизъм. За жалост хубавиците се бяха изпокрили или пък, аз нещо не ги виждах, та се наложи да се скитам романтично замислен из малките софийски улички. Броях гълъбите по стрехите и разбирах, че само се разхождам. Едно твърде безперспективно предприятие.
Точно тогава група веселяци, борци за демокрация и чиста околна среда решиха да направят нещо нормално от гледна точка на свободния човек. Намислиха да връчат петиция в Народното събрание, събитие за което разбрах от предаванията на Би Би Си – Лондон. В миг съобразих, че това е най-добрата възможност за изява, която предлага сезона. Ако не забърша някоя шантава интелектуалка в редиците на петицианците, то поне можех да загина на революционните барикади и след това фаталната Елена да рони горчиви сълзи над студеното ми, умно чело. Речено сторено, грабнах знамето, с което ходех на мач и хайде на площада. А там приятна обстановка. Милиция, главни редактори, американски посланици и много брадати физиономии, като че ли се намирахме на Сиера Маестра, а не пред Александър Невски. Никакви крехки създания, готови да споделят любовта с мен, де що жени имаше, все одъртели хипарки, с мазни коси и революционен блясък в очите. За любовна геометрия не ставаше дума.
Развях знамето, да си призная малко плахо и се включих в борбата. Бунтовния поход бе от гроба на Иван Вазов до любимия ни днес Парламент, значи около стотина метра, но достатъчни за да се родят кинозвезди. Интересното е, че аз носех единственото национално знаме, а не са ме снимали никъде, поне не се видях после на филмите. За сметка на това Би Би Си предаде в новините за гора от знамена, плющели над площада…
Та така се започнаха промените. Малко по късно падна и берлинската стена, но това не ми реши проблема с геометричните фигури на чувствата. Е, имаше известно облекчение, защото в революционната еуфория стотици скучаещи хубавици потърсиха своето място сред редиците на народните борци. За известно време бе много лесно да омайваш девойката до теб, с която пишеш я огнена декларация, я устав, я петиция за нещо си. Върхът бе по време на окупацията на Университета. Толкова много палави хубавици на едно място не бях виждал, дето казва един мой познат, описвайки някакъв сос: “вземаш къшей леб, па топи – еж, топи – еж”. Така и ние, революционните младежи – топи еж, топи еж, докато красавиците не си намериха сериозни гаджета, вождовете не заминаха за Америка, а останалите не решиха, че купона е свършил и е време за стягане на куфарите. Българска работа…
Чудя се пак, какво ми донесе тая стена, дето я събориха преди години? Преди поне можех да ходя до Прага и Берлин без виза, а сега отвъд Калотина не мога да си подам носа, да не говорим, че и красивите бунтовнички, със замечтания поглед се разбягаха…
Абе!
Хесапов"
Послепис: Явно, към момента на писане визите са ме мъчили много! Сега ги разбирам македонците...
