АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

неделя, юли 21, 2013

ЧИТАТЕЛСКИ ДНЕВНИК - "ФЕДЕРАЦИЯ НА ДИНАСТРОНАВТИТЕ - ТРЕТА ЧАСТ"



1. НИКИЖ   ИЗЧЕЗВА
Никой не забеляза как и кога изчезна. Страшната дума, изречена от Наско Нето след катастрофата, предиз­вика такъв обрат в настроението, че никому не беше до кучето.
Саботаж! Не всички разбраха съвсем точно какво оз­начава това, но на всички беше ясно, че тази дума води след себе си усложнения и може би нова стогодишна война. И както обикновено става при такива случаи, ма­лодушните побързаха да напуснат потъващия кораб. Ня­колко минутки по-късно на ракетната площадка, около димящите развалини на „ДРН 1 Пегас", бяха останали само съкрушените от скръб астронавти и трима гости — истински смелчаци, които бяха решили завинаги да свър­жат съдбата си със Съзвездието. Между тях беше и Кън­чо. Макар и много малък (сега щеше да постъпи в първи клас), Кънчо беше син на кварталния милиционер, а то­ва, особено при сегашното положение на Съзвездието, бе­ше от голямо значение.
—Да, саботаж — промърмори мрачно Наско Нето. — Някой шпионин е повредил моторите. Затова ракетата не влезе в орбита, а се отклони към планетата Земя.
Той жестоко замахна с юмрук по невидимия шпионин:
    Само да ми падне! Ще го направя на кюфте! Рони Дато свали очилата си и дълго ги бърса:
    Ама нали си имахме охрана! — каза той.
—Шпионите проникват навсякъде! — отсече Наско Нето и пак удари едно кроше. — Трябва да проверим всички, които са тука!
Неволно очите на всички се насочиха към Игорчо, който се беше сгушил зад бараката. Той вдигна страдалчески глава, по лицето му се разля паника.
—Ти ли направи това? — провикна се Наско Нето. — Кажи! Ти ли направи това?
И без да дочака отговор, се нахвърли върху него:
    Шпионин недин! Троянски кон!
Замахна да удари, но майор Димчо го изпревари, за­държа ръката му и го бутна настрана.
   Защо го биеш?
   Защото е шпионин, затова?
   А откъде знаеш, че е шпионин?
   Знам. Той нарочно дойде при нас, за да ни шпио­нира.
   Ама нали ти го плени като език!
Наско Нето изведнъж се сети, че наистина той бе пле­нил Игорчо, но въпреки това не отстъпи.
—Ти, ако си истински майор и астронавт, ще разбе­реш, че той е шпионин. И ако не вярваш, хайде да го мъ­чим, той ще издаде всичките си тайни и ще си признае, че е шпионин.
Тогава майор Димчо застана пред Наско и както се полага на истински предводител, твърдо каза:
   Игорчо е почти кандидат-астронавт и нямаш право да го пипнеш.
   Брей!
   Брей, ами!
   Ти ли ще ми заповядваш?
   Ще ти заповядвам!
   Ако ти перна една, ще видиш!
   Перни де!
Наско перна, Димчо отвърна, сбиха се. Започна една срамна сцена, недостойна за такива видни астронавти. Двамата се боричкаха сред развалините на звездолета, пред погледите на останалите: тъжна картина на падение и позор.
Те се блъскаха, ритаха, драскаха, щипеха и пъшкаха, и виеха като човекоядци.
Неочаквано над тези дивашки звуци се понесе вопъл:
Ааа! — ревеше, та се късаше Игорчо. — Аааа!
Двамата прекъснаха боя и се обърнаха към него;
   Какво си се разревал, бе лигльо! — провикна се задъхан Наско. — Да не би тебе да бием, а?
   Ааа! — продължаваше да крещи Игорчо през съл­зи. — Аа! Няма го Никиж! Никиииж!
   Каквоо? — викна майор Димчо.
   Няма го Никиж! — ревеше Игорчо. — Никииж!
           При тази новина враждата, отчаянието и поражението
бяха незабавно забравени. Никиж действително беше из­чезнал. Без да чакат нито секунда, астронавтите и трима­та им нови съюзници се впуснаха да го търсят. Едни хукнаха към съседните кооперации, други зад гаража, трети към реката, в съседните градини и дворове. Проникнаха навсякъде, чак до таваните на къщите. Претърсиха вся­ко храстче, каналите край реката, празните щайги на ллод-зеленчук, кофите за смет. Обърнаха целия квартал. Напразно. От Никиж нямаше и следа.
Събраха се на ракетната площадка уморени и озлобени. Всички бяха тук освен Фани, но никой не забеляза от­съствието й. Бездънно отчаяние легна над Съзвездието. Бяха лишени от ракета, бяха лишени от опитното куче, бяха лишени от всякакви перспективи. Не оставаше нищо друго, освен отново да започнат да играят на омръзнали­те стари игри като гоненица или на партизани и жандармеристи.
   Наско Нето пръв се съвзе от отчаянието.
   Да не стана комсомолец, ако не са го откраднали пак ония! — реши той, като сви юмруци.
Това беше достатъчно, за да се пооправи настроението. Все пак Наско сочеше някакъв изход от мрака на безна­деждността.
   Вярно, бе! — каза майор Димчо. — Хайде да про­верим!
   Всички се изправиха, готови да тръгнат. Само Рони Дато спокойно издуха стъклата на очилата си:
   Ами ако това е засада? Ще ни причакат и ще ни нанесат решително поражение.
   Какво предлагаш? — запита майор Димчо.
   Тук именно Рони Дато направи тактическа грешка. Той не прецени правилно състоянието на духовете на другарите си, които чисто и просто искаха да се бият, и каза:
   Да им изпратим напомнящо писмо.
   И иначе разумното предложение даде обратен резул­тат. Всички се нахвърлиха върху него с викове:
   Стига писма! Искаме си Никиж! Да вървим да си вземем Никиж! Долу крадците!
   Най-силно крещеше майорът, който още не можеше да се примири със случилото се.
   Хайде! — провикна се той. — Да вървим! А който си иска да пише писма, нека си остане тук да пише!
   Да вървим! Да вървим! — крещяха невъздържано останалите.
   Те се втурнаха към улицата — една дезорганизирана орда от невъзпитани момчета, които се блъскаха в мину­вачите.
   А там, край разрушената ракета, остана само Рони Дато. Той повдигна снизходително рамене и бръкна в склада на звездолета, където бяха хранителните резерви на Никиж . . .
2.   НА   ЖИВОТ   И   СМЪРТ
Това беше лозунгът на динамичните през последните дни. Друг изход нямаше след завчерашното поражение. Пък можеше ли да бъде иначе? Когато циркът вече не съществува, когато Никиж навярно лети към космоса, когато славният Отряд на динамичните е станал за посме­шище в махалата и когато неговите вождове биват нари­чани Сашо-нестрашо и Вихра — пъзла — вихър! Живот или смърт! Само това! И динамичните се готвеха за от­мъщението, за битката, която щеше да бъде последна, защото след нея щеше да има или смърт, или слава.
Готвеха се здравата, макар че бяха самички, изоста­вени от съюзници и симпатизанти. Лично Сашо Кобалто­вия юмрук, наречен още Сашо-нестрашо, си купи от кни­жарницата една книжка с картинки: „Жиу-жицу". По це­ли часове той упражняваше разни смъртоносни хватки и беше сигурен, че ще може да се справи с когото и да било, дори с Наско Нето. От своя страна комисарката Вихра организира фабрикуването на ластици и прашки и сега, събрани в манежа на бившия цирк, динамичните правеха учение, като се целяха с камъни в нарисуваните по сте­ната кръгчета. С особено настървение стрелците се мере­ха в една от фигурите е надпис „Майор Д."
И изведнъж стана нещо неочаквано, невероятно, прос­то фантастично.
От коридора на входа се появи майор Димчо.
Лично той! С голи ръце!
Последваха го един след друг всички астронавти, три­мата им съюзници с малкия Кънчо, та дори и Игорчо. И всички невъоръжени, но с фанатичен огън в очите.
Динамичните веднага прекратиха заниманията си. За отбрана не можеше и да се помисли: те просто замръз­наха от изненада, макар че държаха в ръцете си прашки и ластици.
Майор Димчо пристъпи напред. Беше мръсен, с из­драскано лице и раздран ръкав на ризата.
   Дайте ни Никиж! — каза той твърдо.
Първия миг динамичните не разбраха какво иска той. И затова не последва отговор.
   Дайте ни Никиж! — повтори по-високо предводи­телят на астронавтите.
Едва сега смисълът на казаното стигна до динамични­те. Сашо смръщи вежди, бързо съобразявайки какво може да означава това. Клопка! — това беше първата му мисъл. Но като видя окаяния вид на астронавтите, отхвърли тази мисъл. Тук имаше нещо друго.
Майор Димчо направи още една крачка напред.
-Чувате ли, крадци! — провикна се той и в гласа му имаше сълзи. — Дайте ни си Никиж, иначе пак ще ви набием!
Поуплашен, Сашо неволно отвърна:
   Ама Никиж го няма тука, бе!
   Лъжеш! — извика Димчо.
   Честна пионерска.
Майорът усилено замига.  Убедителната честна дума  на Сашо пресече устрема му. Той объркано се обърна към своите:
  Къде е тогава, а?
   Не виждаш ли, че те мота! — изсмя се презрител­но Наско Нето.
   Я не обиждай, че знаеш ли? — поокопити се Сашо и пристъпи към Наско.
   Какво да знам? — възрази началникът на разузна­ването.
   Като ти цапна една, ще видиш!
   Цапни де!
   Мислиш, че не мога, а?
   Хайде де!
Двамата застанаха един срещу друг, подсмърчаха и се ежеха като петли: Сашо — дълъг, набит, с квадратна бра­дичка и ковбойски панталони; Наско — слабичък, със сплескан боксьорски нос, рус перчем над очите и разкъса­на риза.
— Слушай, да знаеш, че ще те напляскам. — Пляскай де!
И пак замълчаха. И пак се заклатиха един срещу друг и никой не смееше да удари пръв.
  Остави! — намеси се майор Димчо, като дръпна Наско. — Не виждаш ли, че е въоръжен.
Едва сега динамичните осъзнаха, че държат в ръцете си такива опасни оръжия като прашки и ластици. Само­чувствието им явно укрепна. Някои от тях заплашително опънаха ластици, заредени с камъчета.
Сашо надменно се засмя:
  Аз ще го натупам и без оръжие.
И рицарски хвърли прашката на земята.
  Добре тогава — каза Наско Нето, — хайде да се бием до смърт. Който победи, ще си вземе Никиж завинаги.
- А като го няма?
-  Като го няма, ще го търсим и ще го намерим! — про­никна се майор Димчо ентусиазирано.
-  Хем заедно да го търсим — чу се тънкото гласче на Игорчо.
Настана мълчание, изпълнено с напрежение и едва сдържан възторг. В идеята да търсят Никиж заедно има­ше нещо ново и същевременно страшно съблазнително, като подарък, който още се намира в опаковката. В гла­вата на майор Димчо мина мисълта каква страшна сила биха представлявали обединените динамични и астронав­ти. Та те биха владели целия свят, цялата вселена, вклю­чително Земята и Марс! Сашо навярно помисли същото, защото каза:
  Па може и да го търсим заедно. . .
— И. ще го намерим! И ще накажем крадците! - отсе­че Димчо.
Пак мълчание. Почти се чуваше как работят мозъците и как бият сърцата на момчетата.
— Трябва да подпишем договор — обади се Димчо.
— Няма нужда — великодушно махна с ръка Сашо. — Ние сме честни хора. Да се закълнем и толкова.
— А ако двубоят завърши наравно? — попита с трево­га Игорчо.
— Ще се бием до смърт — с мрачна тържественост от­върна Сашо.
— Ама нищо от това — упорствуваше Игорчо, — как­во ще правим, ако и двамата умрете?
— Хм . . .Ако и двамата умреме... — Сашо не можа да намери отговор на този сложен въпрос и само се поче­са по четината.
  Ако умрат и двамата — каза майор Димчо, — ще си разделим кучето на две: една седмица ще бъде с нас и ще лети в космоса, една седмица ще бъде с вас и ще играе в цирка. Съгласни ли сте?
  Ей, че хубаво! — възкликна Игорчо.
  Дадено! - съгласи се щедро Сашо и протегна дес­ница, напълно убеден в собствената си победа. Не напразно беше прочел цялата книжка „Жиу-жицу".
Майор Димчо също. протегна десница и двамата пред­водители си стиснаха ръцете. Моментът беше исторически: два могъщи враждуващи лагера се съюзяваха в името на една обща, благородна цел.
— А сега — каза делово Наско Нето, като засука ръ­кави. — Хайде!
Със същата деловитост и Сашо хвърли якето си. Нао­биколиха ги динамични и астронавти, един до друг, стро­ги и обективни съдии, готови да отбележат всеки удар, всяко нарушение, поражението или победата.
И тъкмо да почнат, майор Димчо застана помежду им:
   Бягай оттука! — каза той на Наско Нето. — Аз ще се бия.
   Брей! — викна Наско. — Отде накъде?
   Тъй. Това си е мое право.
   Ама той ще те сплеска! — почти проплака Наско.
   Ще видим.
Наско ядосано поиска да каже още нещо, но само мах­на с ръка, плюна между зъбите си и застана зад послед­ната редица, за да наблюдава как майор Димчо ще бъде сплескан.
Постъпката на вожда на астронавтите направи силно впечатление на всички и преди всичко на динамичните. Авторитетът му изведнъж порасна и дори Сашо Кобалто­вия юмрук се изпълни с уважение към него, макар да бе­ше убеден, че само с един удар ще повали този маляк.
Главният астронавт застана пред своя могъщ против­ник, нисичък, мургав, с тъмна къдрава коса и живи черни очи. Протегна напред юмруци и каза:
—Аз съм готов.
Боят започна.
И завърши наравно.
Това беше един съвсем джентълменски бой, схватка между уважаващи се противници, двубой между истински рицари.
Това беше последната битка между Съзвездието Стре­лец и Отряда на динамичните. Оттогава в нашата махала настъпи нова ера.
3. СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ

На другия ден Рони Дато съчини следния
Договор за съвместно съществуване
„Днес, 15 юли 1963 година от Новата ера, между Съ­звездието Стрелец, представлявано от своя ръководител майор Димчо, наречен още Новия Одисеи, и Отряда на динамичните, представян от своя предводител Сашо, наречен още Кобалтовия юмрук, бе сключен следният дого­вор с преамбюл:
Преамбюл: Дългогодишната вражда, студената война и истинска стогодишна война не донесе нищо добро на човечеството и на двете воюващи страни. Разрушени бяха много големи ценности, като ракетата „ДРН 1 Пегас”, Цирка на динамичните и други неща, които са много важ­ни за прогреса. Освен това беше счупено и едно стъкло, принадлежащо на неутрална страна.
Борбата между двата лагера беше използувана от тайнствена трета сила, която подло задигна кучето-чудо Никиж, най-голямата скъпоценност на двете договарящи страни, необходимо за научни и циркови цели.
Поради това двете договарящи страни се съгласиха на следното:
§ 1. Прекратяват стогодишната война.
§ 2. Астронавти и динамични обединяват своите сили под общото заглавие Федерация на динамични­те астронавти, което, съкратено, да се чете Феде­рация на династронавтите.
§ 3. Начело на Федерацията застава обединено коман­дуване, съставено от майор Димчо и Сашо Кобалтовия юмрук.
§ 4. Всички блага на двете страни, като звездолети, атомни мотори, боички за рисуване, циркови платнища, въжета за ходене, водни пистолети, ракетни площадки,, прах за кихане, зелени лъчи за приспиване и други подоб­ни, стават обща собственост.
§ 5. Забраняват се всякакви обидни прякори.
§ 6. Федерацията си поставя за главна цел в живота намирането и освобождаването на   кучето-чудо   Никиж, което тайнствената трета сила е задигнала. Федерацията няма да жали средства; усилия, пот и кръв, както и всички спестявания, които династронавтите имат в своите касич­ки, за постигането на заветната цел.
§ 7.Федерацията ще накаже с позорна смърт и про­клятие за вечни времена крадеца на Никиж.
§8.След постигането на заветната цел, кучето-чудо ще бъде използувано за научни и циркови цели така:
а)една седмица за научни цели, като ще се изпраща на Марс или други планети;
б) една седмица за циркови цели, като ще играе в цирка.
§ 9. Който наруши този договор, да му изсъхне ухото.
§ 10. Членският внос е две стотинки на седмица.
§ 11. Да живее могъщата Федерация на династронав­тите — опора на мира в цялата Вселена.
§ 12. Долу тайнствената трета сила, крадец на кучета!
§13.Който намери кучето Никиж живо или мъртво, ще бъде провъзгласен за почетен член на Федерацията за всички времена.
§ 14. Да живее науката! Да живее цирковото изкуство!
§ 15. Напред към освобождаването на Никиж!
§ 16. Долу ръцете от Никиж! София, ракетен център Нептун и Арена на динамичните.
Подписали: Димчо, майор, наречен Новия Одисей. Сашо, наречен Кобалтовия юмрук."
При гробно мълчание Рони Дато прочете текста на до­говора, който порази буквално всички. Динамичните не можеха и насън да съчинят такова нещо.
Не ще и дума, договорът беше добре съчинен. Рони Да­то използува редица международни договори, които бе на­мерил в библиотеката на баща си. Астронавтите го приеха веднага без всякакви възражения. Динамичните имаха само едно възражение: те бяха против названието Новия Одисеи, прикачено към името на майор Димчо. То твърде много им напомняше за неотдавнашното поражение. След кратко колебание Димчо великодушно се съгласи и се пожертвува.
Подписването на договора стана при много тържествена обстановка в ракетния център Нептун, а ратифицира­нето в Арената на динамичните. Присъствуваха не само всички динамични и астронавти, но и много приятели, сим­патизанти и съюзници от околните дворове и махали. Дойдоха и тия, които.така малодушно напуснаха астро­навтите след провала в Деня О Н.
Договорът беше подпечатан с два печата — единия на бившото квартално комисарство по разпределението, дру­гия — на „ДТП Вторични суровини. Вълнени и памучни парцали", и предаден на съхранение на Игорчо, когото смятаха за обединяващо лице. Две други копия заровиха на различни места край ракетния център и цирка.
След официалната част динамичните, които не бива вече да наричаме така, дадоха последното си частно цир­ково представление. Бяха блестящи! Мишо игра върху въ­жето, Игорчо танцува като дресирана мечка, Сашо изви три дебели железни щанги, а Вихра прояви фокуснически способности. Публиката лудо ръкопляскаше. Беше хубаво.
И никой не забелязваше отсъствието на Фани.
4.   БОЙНИТЕ  ДЕЙСТВИЯ   ЗАПОЧВАТ

Тържествата завършиха в 4 часа следобед. В 4 и 15 Федерацията на династронавтите предприе първите дей­ствия за постигането на заветната цел. Време за губене нямаше.
След кратко съвещание щабът на Федерацията, в кой­то влизаха майор Димчо, Сашо Кобалтовия юмрук, Рони Дато, Наско Нето, Вихра и Мишо еквилибристът, реши да се предприеме масово претърсване по всички детски групировки, намиращи се между реката и ЦУМ. Точен списък на тия съюзи и обединения нямаше, но щабът пре­цени, че те не са по-малко от 25. Разделиха федеративните сили на 9 бойни групи, които имаха за задача да проник­нат в чуждите територии, да разузнаят, да проучат, да преговарят, да заплашват, да се бият, да правят, каквото си искат, но да открият и освободят Никиж — жив или мъртъв!
Димчо и Сашо се заеха с най-далечните и опасни райо­ни, намиращи се около гара Сердика. Най-близкият район беше великодушно предоставен на групата на малките, съставена от Игорчо, Фани и Кънчо, сина на кварталния милиционер. Едва когато тази група трябваше да тръгне, забелязаха, че бившият кандидат-астронавт отсъствува. Помислиха, че е отишла да закуси, и с това ликвидираха въпроса. В групата останаха само Игорчо и мъничкият Кънчо, който ужасно много се вълнуваше от предстоящи­те операции: той за пръв път изпълняваше такава отговор­на и тежка задача. От своя страна пък Игорчо, назначен за командир на бойната група, се стараеше да има дър­жание, достойно за истински командир: няколко пъти дръз­ко плюна между зъбите си по подобие на Наско Нето.
В четири и половина се изниза и последната група. В шест и половина, когато слънцето падаше над Люлин, групите започнаха да се връщат с разнообразните белези на енергични разузнавателни и бойни действия: съдрани панталони, синини под очите и прочие.
Никиж го нямаше.
Командирите на групите докладваха за безрезултат­ната акция и се заеха да сложат в ред външността си, пре­ди да се приберат. Няма да се спирам на всеки доклад, но все пак ще очертая картината, която се получи:
В целия претърсен район, в териториите на 25 детски обединения, бяха открити две научни дружества, три цир­ка и седем космически бригади. Явно бе, че примерът на бившото Съзвездие Стрелец действуваше заразително. Отбелязани бяха четири ракети, готови за старт, три в строеж със съответните площадки и други съоръжения. В тия седем общества, три цирка и научни дружества рабо­теха не по-малко от осем кучета! За съжаление никое от тях не беше Никиж и за щастие никое нямаше способно­стите на изчезналото куче-чудо.
По-нататък: повечето от групировките бяха добре орга­низирани, имаха си отбрана и разузнаване, за което впро­чем говореха синините под очите и съдраните панталони.
Резултатите никак не бяха весели. Напротив, не само че не бе намерен Никиж, но на хоризонта се издигаше сянката на съперничеството. Наистина, сега засега осемте ку­чета бяха неопитни, но какво ли не прави обучението! Току-виж утре други ден към космоса отлетял някакъв си неизвестен селски Мурджо или Шаро! И тогава — сбогом, слава! Сбогом, първенство в науката! Не, това няма да стане! Никиж трябва да бъде намерен!
И щабът дълго разисква, обсъждайки предложение след предложение. Когато вечерта се прибраха по домове­те си, планът за действие за следващия ден беше съста­вен.
5. ЕДНА ДРАМА МЕЖДУ ШЕСТ ОЧИ

Преди да се прибере в къщи, Игорчо се отби у Фани. Искаше да разбере защо е отсъствувала днес, да й раз­каже за всички вълнуващи събития през изтеклите часо­ве и преди всичко да й се похвали за голямото доверие, което Федерацията беше проявила към него, като му бе­ше възложила да съхранява съюзния договор.
Той звънна. Показа се майката на Фани. Изглежда­ше разтревожена.
   Добър ден, тука ли е Фани? — попита Игорчо.
   А, ти ли си, Игорчо? Влез, влез да видиш как се глезоти твоята приятелка!
Тя го въведе в стаята. Още като ги видя да влизат, Фани, която лежеше в леглото, панически вдигна одеяло­то до очите си. В големите й тъмносини зеници се изписа безграничен ужас.
   Виждаш ли я, хубавицата! — каза майката. — То­ва прави цял ден. Излежава се! Ако до довечера не ста­неш, ще извикам доктор, добре да знаеш!
   Не искам доктор! — нацупи се Фани. — Не искам! Нищо ми няма.
   Защо не станеш тогава?
   Така.
Майката заканително поклати глава:
  Почакай да видиш ти, като се върне татко ти!
Когато майката излезе, Фани вдигна още по-плътно одеялото към брадичката си и промърмори:
Хайде отивай си!
В гласа й имаше страх и враждебност. Игорчо съвсем не очакваше такъв прием. Той се обиди.
—Добре, ще си отида. Но няма да ти разкажа нищо тогава.
По лицето на Фани се изписа душевна борба, но в края на краищата женското любопитство надделя. За миг ужасът в очите й се посмекчи. Тя попита:
     Сам ли си?
     Сам съм — учудено отвърна Игорчо. — Защо пи­таш?
     Ей тъй. Разкажи ми сега, ама бързо.
     Аз съм командир — каза той.
     Какъв командир?
     Командир на бойна група, за да търсим Никиж. И ти си в нея.
Паниката отново се появи в очите на Фани. Под одея­лото нещо подскочи и затрепера. Фани бързо притисна с ръце треперещото одеяло.
   —Какво ти е? — попита Игорчо — Студено ли ти е?
Той понечи да се приближи, но тя се дръпна към сте­ната.
     Бягай оттука! — почти проплака тя. И заедно с ду­мите й на Игорчо му се стори, че чува и някакъв писък.
Той уплашено отстъпи, не знаейки какво да прави по-нататък. Но бързо се поокопити.
—Знаеш ли какво, Димчо и Сашо Кобалтовия юм­рук се биха на живот и смърт, ама излязоха наравно и се­га всички сме Федерация на динамичните астронавти и заедно търсим Никиж.
Тя пак се дръпна към стената, устните й затрепераха.
—Имаме си и договор — продължаваше Игорчо. — Аз ще го пазя за вечни врмена. Като уловим крадеца на Никиж, ще му отрежем дясното ухо и ще го прокълнем завинаги.
Тя се разрева. Той се приближи до нея, твърдо решен да я утеши.
- Ама защо плачеш, бе Фани? Какво съм ти напра­вил?
Тя вдигна ръце, за да го отблъсне. И в същия миг под одеялото нещо се разшава, нещо изквича, показа се Ни-киж, весел, усмихнат. Като видя Игорчо, хвърли се към него, целуна го по бузата, после скочи светкавично на по­да и започна лудешки да се върти и да се премята меж­ду столовете и масата.
Игорчо стоеше стъписай. Фани изведнъж престана да плаче:
—Никиж, тук! — заповяда тя.
Кучето покорно скочи до нея. Тя бързо го скри под: одеялото.
   Какво прави тук Никиж? — попита Игорчо смаян..
   Нищо — отвърна тя, — пазя го.
   Ти ли го открадна?
   Не съм го откраднала. Аз го спасих.
   От кого? — все повече и повече се учудваше Игорчо.
   От вас! От всички момчета! Вие щяхте да го убие­те! Хем искате да го пратите на Марс, хем не знаете да! управлявате ракета. Виж какво сте му направили завчера!
Тя дръпна одеялото, под което Никиж нетърпеливо ле­жеше, облегнат на предните си лапички. Едва сега Игор­чо забеляза превръзката и лепенките от лейкопласт, с кои­то кучето бе покрито поне на десет места.
—Ако още веднъж го пратите на Марс, той ще умре, ама наистина!
Игорчо виновно мълчеше. Но у него внезапно заговори дългът:
   Трябва да върнеш Никиж. Ще ми го дадеш на мен и на никого няма да кажа. Честна пионерска.
   Ти още не си пионер! И няма да ти го дам! На!
   Ама иначе ще те накажат със смърт и вечно прокля­тие и ще ти отрежат дясното ухо!
-             Нека!
Пред такова твърдоглавие Игорчо се почувствува без­помощен.
   Какво ще правиш тогава? — попита той.
   Нищо. Ще си го пазя Никиж, ще си го лекувам и ще си го храня, докато порасне, и през цялото време ще си играя с него.
—А татко ти?
Фани отново се разплака, този път с дълбоко отчая­ние. Тя знаеше много добре, че ако татко й узнае за куче­то, с Никиж е свършено.
На Игорчо му дожаля за Фани. Очите му се насълзи­ха и насмалко щеше да заплаче и той. Само съзнанието, че е командир на бойна група, попречи на сълзите да по­текат.
Чуха се стъпки. Фани бързо покри Никиж с одеялото. Влезе таткото на Фани, режисьорът Антон Антонов, по­следван от майка й. Другарят Антонов беше нисичък, за­облен, с още по-заоблено шкембенце.
   Какво й е на моето момиче? — попита той весело и опипа челото на Фани. — Боли ли го нещо? Хм . . . темпе­ратура няма . . . Все пак ... Ей сегичка ще дойде чичо док­тор и всичко ще мине ... А ти, Игорчо, веднага си иди в къщи и хубаво си измий ръчичките. Хайде, хайде!
   Довиждане! — едва промърмори Игорчо и като хвърли към Фани поглед, преизпълнен със съчувствие, из­лезе.
Той не се изми, нито дори яде. Легна си и дълго не можа да заспи, разкъсван от тревожни мисли и чувства. Какво следва да направи по-нататък? Какво ще е него­вото поведение като член на Федерацията и като командир на бойна група? Да съобщи на щаба за откритието си — това означаваше да обрече Фани на позорна смърт и веч­но проклятие. Да премълчи и да остави Никиж в ръцете на Фани също не биваше. Какво ще прави Федерацията на  династронавтите без Никиж? Нищо.
И Игорчо се мяташе в леглото, измъчван от противоре­чия и съмнения.
6.   СТРАТЕГИЯ И  ТАКТИКА

На другия ден Федерацията се събра в ракетния цен­тър. Фани пак не дойде и Игорчо трябваше да лъже, че е болна. Въпреки тревожната нощ той още не беше решил какво да прави с тайната, която изгаряше сърцето му. А как му се искаше, ах, как му се искаше да разкаже няко­му за нея!
Потънал в мисли, той едва слушаше указанията на Сашо Кобалтовия юмрук, който излагаше стратегическия план да се блокира целият квартал и се направи списък на всички кучета, които се намират в него.
—...Нито едно куче не трябва да мине покрай нас, без да го забележим! Разбрахте ли? Всяка бойна група ще заеме позиция по ъглите и входовете на къщите и ще наблюдава. Който види куче, веднага ще запише външни­те му белези. Знаете ли какво значи външни белези? То­ва значи от каква порода е, какъв е цветът на козината му, колко е голямо. Имате ли всички молив и хартия?
Оказа се, че повечето нямат. Рони Дато раздаде на всички по едно парченце молив и листче от бележник. Кън­чо не знаеше да пише, но Игорчо беше с него.
Взе думата майор Димчо:
 Който види Никиж или някое куче, което да му при­лича, трябва веднага да даде сигнал, като изсвири с уста песента на партизаните „Шумете, дебри и балкани". Знае­те ли я всички?
Кънчо не я знаеше и това даде повод на Наско Нето да направи неуместна шега:
—Нека Кънчо свири „Зайченцето бяло".
На Кънчо му идеше да потъне от срам, че е толкова малък, но нямаше какво да се прави.
След като дадете сигнал — излагаше по-нататък тактическия план майор Димчо, — ще тръгнете по съмни­телното куче, за да видите къде го водят, но да не ви за­бележат, защото тогава всичко може да пропадне . . .
Игорчо, който стоеше до Кънчо, беше забил поглед в земята. Една-единствена думица — и край на всички тия приказки за стратегия и тактика! Но той нямаше смелост да изрече тази думица.
Майор Димчо продължи да обяснява сложната систе­ма на предаването на сигналите по дежурните в щаба, които имаха за задача да се притекат на помощ на бойни­те групи.
Тактическият план беше разработен много подробно и умно.Ако нямаше пропуски от страна на бойните групи, и пиле не можеше да прехвръкне от блокирания квартал, камо ли куче!
Сега — каза майор Димчо — часът е девет. В еди­надесет часа всички да бъдат тук, за да отчетем резулта­тите от блокадата. Династронавти! Има решение на ща­ба: който пръв открие или доведе кучето-чудо Никиж жи­во или мъртво, ще има право пръв да лети към Марс!
    Бате Игорчо — питаше той с тънкото си гласче, — ще ме вземете ли наистина в ракетата, ако пръв видя Никиж?
    Ще те вземем — равнодушно отговаряше команди­рът.
    А ако ти го видиш пръв, ще ме вземеш ли със се­бе си?
— Лесна работа — отегчено казваше Игорчо. Внезапно Кънчо престана да подскача.
    Гледай, гледай! — пошушна той.
От сладкарницата излезе една дебела жена с малко, бяло пуделче, което весело ситнеше след нея.
—Трябва да го запишем — каза Кънчо.
Няма нужда ... — уморено въздъхна Игорчо.
Кънчо остана потресен от тази проява на своеволие от страна на своя командир. Пуделчето с жената тъй си и отмина.
А борбата в гърдите на Игорчо продължаваше да бушува. Да предаде ли Фани или не? Веднъж той извърши едно предателство — макар и като език и пред заплахата да бъде горен на клада, и ако сега отново предаде, той сам ще се отврати от себе си . . .
След малко откъм „Раковски" се зададе един старец с огромен пес, който тежко се влачеше подире му. Игорчо не се и помръдна.
  Бате Игорчо — плахо попита членът на бойната група, — няма ли да записваме всички кучета? И техни­те…мм ...как беше …белези?
  Стига си дрънкал! — грубо отвърна Игорчо, подра­жавайки на Наско Нето. — Няма го тука Никиж! Няма го! Разбра ли?
И видя Никиж.
Точно отпред, само на десетина крачки, в ръцете на таткото на Фани. От изненада Игорчо не се и изправи до­ри. Остана си седнал на тротоара, зяпнал, ококорил очи.
Без да обърне внимание на бойната група, Фаниният татко, другарят Антонов, бързо се отдалечаваше по посо­ка на реката.
Никиж! — прошепна Игорчо. — Никиж! Кънчо, върви по него, ама да не го изпуснеш! Аз отивам да съобщя на щаба.
—Ясно! — едва издъха от напрежение и щастие чле­нът на бойната група и хукна подир човека с кучето.
Игорчо се понесе към ракетния център. Тичаше като вихър, а сърцето му биеше като барабан. Какво чудесно решение на всички тревоги и съмнения! Съобщавайки лич­но на щаба за откритието си, той хем спасяваше Фани, хем получаваше наградата пръв да лети към Марс! Единстве­ното, което трябваше още да направи, бе да скрие само­личността на похитителя па Никиж, а това беше лесно, защото Кънчо не познаваше другаря Антонов.
И така — напред. Той прескочи един изкоп, блъсна се в някакъв носач, замалко не обърна една детска количка и като бесен се втурна в ракетната площадка.
И видя Фани.
Да, Фани. С мокро от сълзи лице. И всички слушаха нейните думи, примесени с разкъсващо душата хълцане:
... И когато докторът дойде . . . той видя Никиж ... и татко ми каза ... да го махна . . . защото е бесен ... но аз не го махнах ... и тогава той ми го взе ... но аз пак не го дадох ... и татко ме попита откъде го имам ... но аз не му казах... и тогава той пак ми го взе... и аз не го дадох ... но той видя писмото до марсианите ... и ме по­пита какво е това ... но аз ... аз не му казах ... нали се заклех ... и нищо не му казах ... и тогава той взе Никиж И си отиде ...
   Къде отиде? — попита Димчо.
   Не з-знам ... не з-знам . .. Той го взе ... и прочете писмото ... и ме попита на какъв език е . . . но аз не му казах . . . защото се заклех ... и той каза, че лъжа ... и той го взе ... и го отнесе.. . ааа!
   Стига си циврила! — прекъсна я Наско Нето. — Отнесе го, отнесе го! Само това знаеш. Кажи, къде го отнесе?
Фани се разхълца още по-силно.
          Н-не знам ...
- Сигурно в киностудията — тихичко внуши    (Рони Дато. - Нали таткото на Фани е режисьор
- Не! -  по принцип възрази Наско Нето. — Какво ще  прави Никиж в киностудията?
- Ще играе. Никиж е най-добрият артист на света.
- Вярно, бе!
Всички усилено се замислиха. В предположението   на?. началника на пропагандата имаше зърно истина.
В този именно момент Игорчо се провикна:
- Аз видях Никиж! Всички се обърнаха към него изненадани.
- Ей сегичка! — продължи той, доволен, че не е принуден да лъже.— На улица „Каравелов". Носеше го таткото на Фани.
—Къде отиде? — попита Наско.
   Не знам. Но Кънчо го следи.
   Кънчо! Кънчо! — ядосано плюна през зъби Нас­ко. — Той още не може да се държи на краката си. Ще го изпусне. Да вдигнем тревога и всички към студията!. Хайде!
Куриери вдигнаха околните постове и след малко ця­лата Федерация тръгна в боен ред към киностудията.
7.   ИЗНЕНАДИ   ОТ  КОСМИЧЕСКИ  ХАРАКТЕР
Киностудията, където работеше таткото на Фани, се намираше не много далече, край реката, близо до Парка на свободата. От всички династронавти само Фани беше влизала вътре преди няколко месеца, когато татко й й по­каза най-новия си филм. Бившите динамични през перио­да на увлечението си по киното бяха направили неколко­кратни опити да проникнат в тая светая светих на филмо­вото изкуство, но без всякакъв успех.
Сега улицата пред високата бяла сграда беше задръ­стена от коли, камиони, автобуси, широки платформи с купища декори, огромни прожектори, колички на релси и други съоръжения, чието предназначение династронавтите не знаеха. Навсякъде се суетяха хора, които си подвикваха, смееха се, свиркаха и които сякаш без всякакъв сми­съл влизаха и излизаха от студията.
Първото нещо, което династронавтите направиха, ко­гато пристигнаха, бе да потърсят Кънчо. От него обаче ня­маше и следа.
-    Може би е вътре? - каза Рони.
-    Сигурно - съгласи се неочаквано Наско Нето, като погледна кръвнишки Игорчо. - Може дори да е в опас­ност.
-    Ще го потърсим и ще го спасим - каза майор Дим­чо.  А сега хайде да блокираме студията!
Блокираха студията. Една бойна група настаниха пред главния вход, друга пред задния, трета край реката, чет­върта пред гаража. Две групи заеха позиция чак при Ор­ловия мост - за всеки случай, а Фани, която не смееше да се мерне пред татко си, отиде най-далеч.
Акцията не мина без разногласия. Всяка група иска­ше да бъде по-близо до входа, където имаше интересни неща за гледане, толкова повече, че тъкмо сега започнаха да пристигат с автобуси средновековни бойци със стрели и копия.
- Те са от „Цар Калоян" - каза компетентно Рони Дато.
Както и да е, в края на краищата студията беше солид­но блокирана.
-  А сега - каза авторитарно Сашо Кобалтовия юм­рук - аз отивам на разузнаване. Ако не се върна след де­сет минути, елате ми на помощ.
Това изявление предизвика буря от възмущение. Оказа се, че целият щаб е готов да отива на разузнаване в сту­дията, и то съвсем доброволно.
-  Сам не бива да отиваш - каза майор Димчо. - Вътре е много опасно. Ще дойда и аз.
Това се оказа подходящо разрешение и страстите се поуспокоиха.
Тъкмо в този момент пред входа беше спрял автобус, от който слизаха полуголи, мустакати Калоянови бойци с бръснати черепи и черни като опашки перчеми. Сашо и Димчо се шмугнаха сред тях и влязоха в студията
Все тъй сгушени сред Калояновите бойци, двамата династронавти се изкачиха по широкото стълбище и се озоваха в един дълъг коридор, пълен с мустакати еничари, измацани миньори, зли жандармеристи, салонни дами, средновековни рицари, както и някакви хора, облечени в странни, като че космически дрехи. Всички дружелюбно пушеха и си разправяха стари вицове, от които гръмоглас­ни се смееха. Разузнавачите улисано се спряха да ги наблюдават.
По едно време на едно стъклено прозорче светна сигнал: „Внимание, снимки". Един нервен мъж с тъмни очила и разкопчана на гърдите риза закрещя:
- Всички марсиани на снимки! И без мотане!
Хората в космическите дрехи загасиха цигарите и като продължаваха да си разправят вицове, се упътиха към една много висока и широка, подсилена с железни скоби, врата. Разузнавачите ловко се провряха вътре. Първото им впечатление беше, че се намират в някакъв хаос от недовършени стаи, стълбища, полусрутени колиби, кръчма, на която липсваха две стени, половин лекарски кабинет и всичко задръстено от релси, прожектори, жици, мотори, сандъци, дрехи, столове и какво ли не още. И също както навън, хората тичаха напред-назад и безсмислено крещяха.
При тая бъркотия на династронавтите не беше трудно да си намерят едно много удобно скривалище зад едни високи картонени стени, подпрени с летви, които мирише­ха па туткал и боя. Свити на кълбо, затаили дъх, те забиха поглед напред.
Отначало не можаха да схванат какво става там. Сред светлината, която пръскаха няколко кацнали по странич­ните скели прожектори, марсианите правеха някакви странни, очевидно марсиански движения; работници вна­сяха и изнасяха предмети; една жена в бяло тичаше по марсианите и рисуваше с четчица лицата им; друга жена в сгънати до колената панталони и с дебел тефтер в ръка, проверяваше нещо по декорите; двама мъже закрепваха една дълга тояга с висящ накрая микрофон; и над всички и всичко плавно се носеше кран с кинокамера, зад която седеше оператор с кадифено таке. И приказваха, смееха се, крещяха като бесни, караха се... Най-силно крещеше един висок мъж с кадифени панталони, руса брадичка и къса, изгризана луличка между зъбите. Той размахваше юмруци, заплашваше, сновеше напред-назад, караше марсианите по десет пъти да сядат и стават, гонеше работни­ците и даваше знаци на осветителите да оправят про­жекторите.
Най-после, когато шумът и хаосът станаха непоноси­ми, високият мъж с луличката изрева:
- Стига!
Шумът не преставаше.
- Стига! - изрева той още по-силно.
Неразборията поутихна едва след четвъртия крясък.
- Готови за снимки! - извика мъжът, вече пресип­нал.
Кинокамерата се върна на изходното положение, висо­ко над главата на всички, до нея увисна дългият прът с микрофона.
— Пали!
Ослепителна светлина обля пространството между де­корите.
И едва сега двамата разузнавачи можаха да установят какво има пред тях: това беше вътрешност на ракета. Ка­то истинска: голяма, кръгла, с електронна апаратура и те­левизионни екрани, пулт за управление и голямо космиче­ско кресло с каишки на облегалата. Сърцето на Димчо бясно заби, колената му се подкосиха. Той мръдна напред, за да се намести по-удобно пред отверстието, през което наблюдаваше. Сашо пък, който никога не беше виждал почти истинска ракета, беше така ококорил очи, че те ве­че сълзяха.
Високият мъж с луличката, който впрочем явно беше режисьорът на филма, отново закрещя:
- Какво става? Докога ще чакам? Къде е капитанът?
В кабината на ракетата под светлината на прожекто­рите бавно влезе един строен мъж в космически дрехи. Династронавтите веднага  го познаха:   това   беше   артистът Апостолов, когото бяха виждали в много филми ту като партизански командир, ту като жандармерист, ту като шофьор,   ту пък едновременно като шпионин и разузнавач.   Сега очевидно беше капитан на астронавтите.
- Всички по местата! - -извика режисьорът.
Апостолов седна на креслото и се закрепи с ремъците.
-  Магнитофон! - заповяда режисьорът. - Шумове!
Нещо  забуча и зави, сякаш ракетата наистина се дви­жете в простора.
- Камера!
Апаратът тихичко забръмча. Жената с панталоните до колене хлопна с две шарени дъсчици пред обектива и се оттегли. Камерата бавно започна да се приближава до капитанът
Династронавтите следяха действието, като омагьосани. Сашо беше напълно потресен. Той, както знаем, дълго време беше стоял настрана от проблемите на астронавти­ката и сега това, което ставаше на сцената, беше за него истинско откровение.
По електронното табло на ракетата лампичките тревожно мигаха, на радарния екран проблясваха светлинни титли, капитан Апостолов тежко дишаше и мяташе глава сякаш се задушаваше. Воят ставаше все по-непоносим, лампите мигаха все по-трескаво, сигналите прорязваха екрана като светкавици. И изведнъж — сух трясък, воят мигновено секна, лампичките угаснаха. Капитан Апостолов дълбоко въздъхна, отвърза ремъците и се упъти към илюминатора.
- Другари -  каза той, - ние сме на Марс. Веков­ния блян на човечеството е осъществен.
- Стоп! Стоп! — изкрещя режисьорът и се втурна на­пред. Боже мой, какъв диалог! Слушай, Пепо, говори по-просто! Ти си капитан на звезден кораб, а не испански грагд. Още веднъж! И марсианите да бъдат готови! Никакво чакане! Нападат веднага, след като капитанът си каже репликата.
Капитан Апостолов отново се настани в креслото и се върза с каишките.
Навън, пред студията, Наско Нето каза:
- Минаха вече десет минути. Димчо и Сашо сигурно са в голяма опасност. Отивам им на помощ. Доброволно. Ако не се върна до десет минути, пратете ми помощ.
И без да дочака възраженията на останалите, той стремглаво се затича към входа, наведе се, за да не го ви­ди портиерът от будката, и хукна нагоре по стълбището.
Междувременно снимката на кацащата на Марс ра­кета се повтори. Лампичките отново замигаха, светкавици­те пак прерязаха екрана, Апостолов тежко дишаше и мя­таше глава. И пак сух трясък, воят секна, лампичките угаснаха, капитан Апостолов дълбоко въздъхна, отвърза ре­мъците, упъти се към илюминатора, каза:
- Другари, ние сме на Марс. Вековният блян на чове­чеството е осъществен.
В този миг ракетата се разтърси, чу се гръм, встрани се образува отвор и в кабината се появиха трима марсиани, въоръжени с атомни пушки.
- Горе ръцете! - извика единият от тях на чист бъл­гарски език.
Капитан Апостолов посегна към кобура, но синя свет­кавица от атомните пушки го порази и той падна.
-    Стоп! - изкрещя режисьорът. - Още веднъж!
Наско Нето мина през коридора, изпълнен със стати­сти, които не му обърнаха никакво внимание, и привлечен от светлинния сигнал, отвори тежката врата и се плъзна вътре. Хората бяха толкова улисани в снимката, че не го забелязаха. Той обаче веднага съзря Димчо и Сашо, които се бяха сгушили зад декора. Стъпвайки на пръсти, той се добра до тях, разблъска ги с лакти, за да му сторят място, и също заби нос в процепа на декора.
Ракетата полетя за трети път, за трети път капитан Апостолов се замята като луд, за трети път каза:
- Другари, ние сме на Марс! Вековният блян на чове­чеството е осъществен.
Ракетата се разтърси от гръм, в кабината се появиха трима марсиани.
- Горе ръцете! — извика единият от тях.
Капитан Апостолов посегна към кобура, но синя свет­кавица от атомните пушки го ...
Наско Нето, който се беше облегнал на раменете на двамата династронавти, от изненада загуби равновесие. Той се опита да се залови за нещо, ръцете му попаднаха на летвите, които крепяха декора, той увисна на тях и цялото му тяло падна върху крехката стена на ракетата. Тя се олюля напред-назад и след миг - бам! - с трясък се стовари върху марсианите. Сирената тревожно зави, всички се разтичаха, капитан Апостолов побягна, марсиа­ните седяха замаяни под срутилата се над тях картонена стена, а режисьорът неистово ревеше:
- Светлина! Кой дурак направи това? Кой? И после искат от мен план да изпълнявам! Светлина!
Всички лампи наоколо предателски светнаха. Разузнавачите замижаха, затулили глави между колене. О, как им се искаше да потънат в дън земя от срам!
В такова състояние ги видя режисьорът за първи път – мизерни и уплашени.
- Какво правите тук?
Майор Димчо вдигна глава: изправеният до него мъж с руса рошава брадичка и лула между зъбите изглежда­ше висок до тавана. Нямаше вид на лош човек. Това оку­ражи разузнавача. Димчо се изправи и като се помъчи да овладее треперещия си глас, каза:
- Търсим нещо.
- Какво именно?
- Едно куче.
- Куче?
Наоколо всички се разсмяха.
- Да - продължи поободрен майорът. - Казва се Никиж. Може би сте го видели насам?
- Хей, другари! - - провикна се режисьорът. - Някой да е срещал едно куче на име Никиж? Не? Виждате ли, няма тук такова куче. А я ми кажете вие, отдавна ли сте тука?
Династронавтите напрегнато се взираха в пода.
- Отдавна -- отвърна майор Димчо.
- И гледахте?
- Гледахме — смело каза Димчо.
- Аха ... Е, хареса ли ви? - - попита режисьорът, ка­то пуфна с луличката.
-   Много, много - развикаха се тримата наведнъж.
-   Само  че  не  всичко  е  вярно - критически   каза Димчо.
- Така ли? - попита режисьорът. - Какво напри­мер?
-  Амийи …много неща …отвърна   колебливо Димчо, като се огледа  наоколо: всички работници и арти­сти ги бяха наобиколили и внимателно слушаха.
- Хей! - извика внезапно режисьорът. - Няма ли работа за вас, та сте седнали да зяпате? Хайде, оправете бързо всичко и ме извикайте! Аз съм в прожекционната.
       -
А вие, деца, елате с мен!
Династронавтите за пръв път виждаха такова мънинко кинце: като за кукли, а не за хора, с десет места, екранче колкото пешкир и тихо, тихо... Бяха във възторг, ма­кар че все още изпитваха малко страх от режисьора. Как­во ли ще иска от тях?
Той ги покани да седнат, а сам застана пред тях, ви­сок, слаб, с руса брадичка и луличка между зъбите.
  Е, казвайте сега, какво не ви хареса?
Майор Димчо доби кураж и смело хвърли:
-    Ами че марсианите не са такива. И после, те не са войнствени и не говорят на такъв език.
-    Я гледай ти! А откъде знаеш какви са марсианите?
-    Знам - сдържано каза Димчо. - Всички ние зна­ем това.
  Всички? Кои сте вие „всички"?
-  Ние тук ... и другите, които чакат вън .. . Ние сме динас...
Но той навреме усети върху себе си смразяващия пог­лед на Сашо Кобалтовия юмрук и мигновено млъкна. За-малко щеше да наруши клетвата!
Режисьорът се усмихна под брадата си и пуфна с луличката:
-   Искате ли да гледате още?
       
-Уха!
-   Добре. Извикайте и останалите.
Наско Нето изхвърча навън и след малко се върна, последван от цялата Федерация. Единствената, която не по­смя да влезе, беше Фани.
-  Охо! Вие сте били много! — засмя се режисьорът. - Нищо, толкова по добре. А сега елате с мен. Ще гледате и ще мълчите. Накрая ще си поприказваме за марсианите и за други неща.
Ракетата беше вече възстановена и снимката на напа­дението на марсианите над нея беше повторена шест пъ­ти. Династронавтите седяха, гледаха и мълчаха. Накрая те откровено казаха своето мнение на режисьора. Казаха много неща - и за кабината, и за астронавтите, и за марсианите. Режисьорът внимателно слушаше, почесваше се по русата брадичка и пуфкаше с луличката.
-  Май че сте прави ... - - мърмореше той от време на време. — Прави сте, дявол да го вземе ... Но какво да се прави . . . драматургия . . . Май че отново ще трябва    да променям . . .
Когато всички изказвания свършиха, режисьорът пока­ни гостите си да видят студията. Ех, че беше интересно! Династронавтите се учудваха на всичко: на прожектори­те, на декорите, които бяха като почти истински стени, на малките като носна кърпа екранчета, върху които филмът можеше да се движи и отпред назад, и отзад напред, на ракетните макетчета, които в киното щяха да изглеждат огромни, на пушките, които стреляха, без да убиват, на апаратите, които правеха светкавици и гръмотевици, и на какво ли не още! ...
А я ми кажете вие, деца! - неочаквано попита режисьорът. - Защо именно тук търсите вашето куче?
Защото го видяхме да го носи  другарят  Антонов, които работи тук -каза Димчо.
- Другарят Антонов? - В очите на режисьора проблесна любопитство. Той звънна по телефона:
Антонов ли е насреща? Здрасти, Антонов. Аз съм в залата Би ли дошъл тук за миг?
След малко бащата на Фани дойде. Като видя децата, изпълнили малкото помещение, той смръщи вежди;
- Какво правят тия хлапета тук? — попита той.
-   Антонов - каза брадатият режисьор, - тия друга­ри твърдят, че си им взел някакво куче.
-   Аха, оня рунтав пес, дето го криеше дъщеря ми под одеялото? Ваш ли е?
Димчо поклати глава нито утвърдително, нито отрица­телно.
Предадох го на милицията - - каза другарят Анто­нов.
-  На милицията? — провикнаха се децата.
-  Да, на милицията. Откъде сте го взели?
Династронавтите мълчаха покрусени.
-  Това е! — ядосано вдигна ръце другарят Антонов. — Мълчат! Като дъщеря ми. Като я питам за песа, мълчи. Заговор някакъв детински. Но милицията ще разбере. Пе­сът може да е бесен.
Другарят Антонов вдигна рамене в знак, че не иска по­вече да се занимава с такива глупости и си излезе.
— Даа, такива ми ти работи ... - въздъхна режисьо­рът, чорлейки брада. — Но аз мисля, че не бива да се от­чайвате. Ще си намерите друго куче . ..
-  Не искаме друго! - - прекъсна го Сашо Кобалтовия юмрук.
Охо! Толкова ли е ценно?
-  Да. И ние ще си го намерим живо или мъртво, и то­гава . ..
Той тайнствено млъкна.
-  Е добре - - каза режисьорът. - - Пожелавам ви ус­пех. А ние не бива да се забравяме, нали? Елате пак. Ко­гато искате. Ще си поприказваме за филми, па ще ви по­кажа и други неща. Искате ли? И ако мога да ви помогна с нещо, аз съм на ваше разположение. ..
Династронавтите омърлушено си тръгнаха към базата.
8.  МИЛИЦИЯТА В ЗАТРУДНЕНИЕ
По улицата те не си проговориха нито дума. Съобще­нието на другаря Антонов бе изпепелило всички надежди за намирането на Никиж, бе помрачило и хубавото настроение, което бе създал брадатият режисьор. Особено дълбоко почувствува удара майор Димчо. Свърши се с Никиж! Свърши се! Сега милицията ще предаде Никиж на кучкарите, които ще го отровят, а след това ще го за­ровят в някоя яма край града. Майорът си спомни деня, когато Никиж падна от небето: черните облаци, огнената светкавица, която проряза небосклона, пламтящото кълбо над Витоша, проливния дъжд, раненото кученце в кал­та ...
Топка застана на гърлото му, той ускори крачки, за да не видят другите сълзите му.
-   А сега - каза сякаш в отглас на мислите му Са­шо Кобалтовия юмрук -кучкарите ще отровят Никиж . ..
-   И от костите му ще направят лепило - добави Ро­ни Дато.
Мълчание. И сред мълчанието прозвуча следното леко­мислено предложение на Сашо:
-   Хайде да си направим киностудия, а? Ще си снима­ме филми, ще ги показваме за пари и ще спечелим сума ти левчета! И без това с Никиж е свършено.
-   Вярно, бе!  - подкрепиха го няколко от бившите динамични.
— Ако искате, направете си студия — тихо продума майор Димчо, - ние няма да ви пречим. Но ние не иска­ме студия, ние си искаме Никиж.
И навярно астронавти и динамични щяха да се разде­лят и Федерацията завинаги да се разпадне, ако неочак­вано пред тях не беше изникнал малкият Кънчо, който беше останал да следи похитителя на Никиж и когото всички бяха забравили.
-  Никиж е у нас! - задъхано изрече той.
Тия думи подействуваха като парализиращите лъчи от фантастичните романи. Династронавтите замръзнаха.
- У вас? — прошепна майор Димчо.
- Да, у нас. Един човек го донесе и го даде на татко.
-   На татко ти ли? - изумен попита Сашо Кобалто­вия юмрук. — Защо пък на татко ти?
-   Таткото на Кънчо е квартален! - каза Рони Дато.
       
Ама, разбира се! Как не се сетиха по-рано! Сега всичко ставаше просто и ясно. Надеждите още не бяха загубени.
-   Какво направи татко ти с Никиж? -- попита Димчо.
-   Нищо. Държи го в стаята. Само че му взе посла­нието.
-   Какво послание?
-   Ами онова послание, дето Никиж трябваше да занесе на марсианите, за да знаят, че ние сме хора и не ис­каме война.
Всички хукнаха като луди. Кънчо едва-едва креташе на късите си крачка.
След малко те бяха в двора зад едноетажната къщичка на Кънчови.
-   В коя стая е? - попита Сашо Кобалтовия юмрук.
-   Тука! - посочи Кънчо ъгловия прозорец.
-   Сашо направи цирков знак, каза „але, хоп!" и за миг под прозореца се изгради пирамида от човешки тела. Са­шо чевръсто се покатери и надзърна в стаята.
-   Тука е! — съобщи той шепнешком.
-   Какво прави? - попита Димчо.
-   Маха опашка.
-   А кварталният?
Сашо отново заби нос в стъклото. Секундите мина­ваха.
-   Хайде слизай, бе! - изпъшка от основата на пира­мидата Мишо еквилибристът. - Смачка ме!
-   Ей сега! - - успокои го Сашо и продължи съобще­нията си. - Кварталният чете от един лист, чете и пише.
Долу Мишо подгъна колене, пирамидата рухна, Сашо се търкулна по тревата, но мигновено се изправи като опитен цирков акробат.
-  А бе, няма нищо опасно - каза той. -Квартал­ният си седи и пише нещо, като че решава задача.
Династронавтите веднага съставиха план за по-нататъшни действия:
а.   Кънчо влиза при татко си и следи и наблюдава вси­чко!
б.  Блокира се къщата.
н. Блокира се кварталът.
г. Никиж се освобождава с всички възможни средст­ва, включително чрез задигане.
Горд с възложената му задача, Кънчо веднага влезе при татко си. Той остана много изненадан от изгледа на баща си. Винаги стегнатият квартален милиционер сега се беше съвсем разхвърлил; куртката върху леглото, фуражката на стола, косата над очите, пепелникът претъп­кан с угарки, над масата и под лампата -кълба дим. Той се беше толкова задълбочил в работата си, че дори не за­беляза влезлия Кънчо. Яростно гризеше молив, четеше не­що от дългия кафяв пергамент, изпълнен с печатни бук­ви, шареше и драскаше и изписваше лист след лист.
Още когато другарят Антонов му предаде кучето с тайнствения знак НИКИЖ на крачето и с още по-тайнст­вения кожен лист, пъхнат между пръстена, кварталният разбра, че е попаднал на важен документ, на следа, коя­то можеше да го доведе до сериозни разкрития. Той вед­нага позна, че коженият пергамент е шифрован документ, и незабавно седна да го разшифрова.
Трябва открито да призная, че кварталният нямаше никакви познания в областта на шифъра и това много го затрудни. Пет години вече като квартален той се занима­ваше само с махленски разправии, откраднати колелета, нощни побоища на пияници, загубени вещи и никога в ръ­цете му не беше попадал шифрован документ. Какво ли не направи той през тия три часа, за да отгатне смисъла на пергамента! Чете писмото през ред, през два, през три реда. После - през дума, през две, през три. Опита се да замени буквите И с буквите А, после буквите О с Е. Чете на диагонал, чете отгоре надолу по вертикала, чете отдо­лу нагоре — нищо и нищо! Впрочем кой не би изпаднал в затруднение пред документ, който започваше така:
„Игард идесъс инаисрам! Ешип ив Атямез! Ешип ив Атямез ..."
-  Весо! - извика кварталният ядосано. - Весо ма!
Влезе майката на Кънчо с точилка в ръка.
-  Жена! - каза той. - Слушай добре и ми   кажи, разбираш ли нещо от това? - Той зачете. - „Игард идесъс ипаисрам! Ешип ив Атямез! Ешип ив Тъкевоч! Йан-отопмузар овтсещъс ан ататеналп Ямез ..."
-    Да не е на турски това, бе Марко? - попита тя.
-    Какъв ти турски! — ядосано отвърна той. — Това е шифър. Разбираш ли? Шпионски шифър. Три часа се мъ­ча да отгатна и все нищо, дявол да го вземе. Тук е пипал опитен шпионин.
-    А че занеси го в управлението, там има по-майстори от тебе.
- А бе, то май така ще стане - отвърна той. - Е, какво да правиш! Ще опитам още пет комбинации и ако не стане, отказвам се. То било по-сложно и от Тото!
Някакъв шум откъм вратата привлече вниманието му. Малкият Кънчо се измъкваше навън с кучето на ръце.
-  Къде? - спря го кварталният.
Кънчо се стъписа:
-    Нищо ...аз така ...да си поиграя малко с него на двора . ..
-    Остави го и си иди!
Кънчо послушно остави кучето и излезе. Посрещнаха го Сашо и Димчо.
-    Какво става?
-    Татко ме изгони.
-    Разузнавачите никога не напускат поста си! — сгъл­ча го Сашо. - Хайде, ресто, и наблюдавай внимателно?
Разузнавачът се върна.
-    Какво има пак? - навъси вежди кварталният.
-    Татко . . . мога ли да остана малко при тебе? — примоли се с най-сладкия си глас Кънчо.
-    Какво ще правиш тук?
-    Нищо. Ей така ще си седя и ще те гледам.
Тия думи разтопиха строгото сърце на бащата мили­ционер.
-  Добре — каза той, -само че мирувай, защото имам важна работа.
И Кънчо, кандидат-член на бойна група и разузнавач на Федерацията на динамичните астронавти, седна на лег­лото и съгласно инструкцията започна внимателно да на­блюдава баща си.
Беше топло, тихо, задушно, моливът приспивно шумо­леше по хартията, главата се замайваше от тютюневия дим. За да му бъде по-удобно да наблюдава, разузнава­чът облегна глава на възглавницата.
И заспа.
Беше един часът. Навън Рони Дато каза:
- Аз съм гладен. -Отивам да обядвам.
И отиде да обядва.
Наско Нето презрително плюна подире му:
-Този е готов да продаде цялата Федерация за едно кюфте.
След малко обаче се обади и Мишо еквилибристът:
- Татко ужасно ще ми се кара, ако не се прибера за обед.
И също си отиде. Последваха го Игорчо, Фани, та до­ри и комисарката Вихра. Накрая Наско Нето остана съв­сем сам, с обещание, че само след половин час ще бъде сменен от майор Димчо, който трябва да вземе храна от стола на библиотеката.
- Добре, бе — каза на раздяла Наско Нето. - Вие идете, плюскайте кюфтета, тъпчете си шкембетата, аз ос­тавам на пост!
Беше топло, тихо, задушно. От скука Наско Нето, кой­то се бе свил на сянка под стълбището, започна да си ри­сува в бележника ракети и боксьори. И неочаквано пред вратата се показа кварталният със зачервено като рак ли­це и блуждаещи очи. Носеше Никиж.
Наско веднага прекрати художествените си занимания и ловко тръгна подир него, така, както бе гледал в кри­миналните филми - като си даваше вид, че разглежда витрините.
На булеварда кварталният изчезна в едно жълто зда­ние. Наско изтича нататък. Над входа имаше фирмичка - „Районно управление на милицията". Той направи още няколко крачки напред, за да заблуди поста, и се спря пред един гастроном. Жадно заби очи в сладкишите, но веднага се сети, че трябва да наблюдава жълтото здание. Никакви сладкиши и никакви кюфтета не биваше да го отклонят от задълженията му на бдителен разузнавач на Федерацията.
Той чака дълго. Почти половин час. Започна да се от­чайва. Празните му черва безумно куркаха и той все по-често отклоняваше поглед към витрината на гастронома. И точно когато вече смяташе да отстъпи и да влезе в ма­газина, за да си купи баничка със сирене, пред жълтото здание се появи кварталният! Изглеждаше много смач­кан, лицето му бе омърлушено. Беше без Никиж.
Нека сега набързо разкажа какво се случи в жълтото здание. Най-напред кварталният дълго седя пред кабине­та на началника с Никиж на скута. А Никиж си нема ра­бота, че взе та намокри панталоните му. Това много ядо­са кварталния - той обичаше панталоните му да са ви­наги добре изгладени. Ядосан, той плесна кучето по му­цунката, Никиж не му остана длъжен и заби острите си зъбчета в палеца му, след което успя да се изтръгне от ръцете му и да побегне по чакалнята. Кварталният хукна подире му, Никиж помисли, че започва игра, и взе да пра­ви обикновените си номера - премяташе се презглава, хо­деше на задните си лапи, прескачаше столовете и дори рипна на масата на секретарката, която писна. Трябваше да се намеси цяло отделение милиционери, за да обуздаят разлудувалото се куче-чудо.
Тупурдията привлече вниманието на началника, който се показа:
-  Какъв е този шум?
Кварталният, гологлав, раздърпан и малко мокър на едно много подозрително място, застана мирно:
-  Другарю началник, направих много важно разкри­тие около това куче. Разрешете да ви разкажа между че­тири очи.
Вече в кабинета с Никиж на ръце, кварталният набър­зо изложи историята с откриването на Никиж под одеяло­то на болното момиче Фани от познатия в квартала отечественофронтовец и режисьор в кинематографията друга­ря Антонов. Подробно разказа и за мъките си да разгадае шифрования документ.
Изглежда обаче, че шифърът е много сложен.   Ето го.
Твърде озадачен, началникът пое дългия кожен лист и внимателно се зачете в текста. На десетата дума той вдигна любопитни очи към кварталния:
Сложен шифър, казвате?
— Тъй вярно, другарю началник. Началникът състрадателно поклати глава:
-  Чуйте какво пише в този „таен" документ. „Драги съседи марсиани! Пише ви Земята! Пише ви Земята, пла­нетата, която се намира между Марс и Венера. Пише ви Човекът, най-разумното същество на планетата Земя. То­ва, което намерихте в ракетата не е човек, а куче .. ." По-нататък: „ ... На планетата Земя има два вида човеци: тия, които живеят при социализма, и тия, които живеят при империализма. Ние, пишещите това послание, знаем за империализма само по книжките и от филмите, защото вси­чки сме родени след 9 септември 1944 г. ..." Още по-нататък: „Подписалите това послание са членове на научно­то дружество „Съзвездие Стрелец". Те са ученици ..." И още по-нататък: „ .. . Обещаваме в най-скоро време да ви посетим лично, за да се запознаем със славния марсиански народ. Сега не можем да напуснем планетата Земя, защото още не сме построили достатъчно голяма ракета и защото астронавтът и навигатор Наско Нето трябва да бъ­де на 26 юли на пионерски лагер."
Началникът вдигна глава:
- Разбрахте ли шифъра? - - тъжно попита той.
Кварталният усилено замига. Начинът, по който начал­ството така светкавично разшифрова документа, го удиви.
-  Вижте! - каза началникът и тикна кожения лист под носа му. - Думите чисто и просто са написани нао­паки, отзад напред. Това не говори много добре за ваша­та проницателност.
Кварталният изведнъж се видя в стаята си сред купи­ща листа, изпотен, загризал молив. Обзе го желание да кукурига.
- Тогава . .. това е ... - промълви той.
- Чисто и просто детинска работа.
-  А кучето? А пръстенът? Тази дума НИКИЖ? Нао­паки тази дума не означава нищо.
По лицето на началника пробягна уморена усмивка.
-  Другарю сержант, ако децата не се сещат какво зна­чи Никиж, вие поне би трябвало да го знаете. Давам ви един ден срок, за да разшифровате и тази дума. Свобо­ден сте. Оставете кучето тук!
И кварталният си излезе зашеметен, ядосан и поря­дъчно смачкан.
Той бавно тръгна към квартала си.
„Да го проследя ли? - попита се Наско Нето. - А Никиж? Ех, защо не са сега тука всички династронавти!" - И за сетен път началникът на разузнаването се убеди каква голяма роля играе дисциплината във всички области на живота.
Той реши да остане. И правилно. Само след минутка се показа друг милиционер, който носеше Никиж в една кошница. Наско ясно видя ушите на кучето да стърчат над нея. Милиционерът се качи на една газка и профуча край разузнавача.
Така връзката с кучето-чудо се скъса окончателно.
9.  НОВ  ФЕДЕРАЛЕН  ЧЛЕН  И  НОВИ ПЕРСПЕКТИВИ
Цели два дни Федерацията беше в пълна безизходица. Династронавтите обикаляха без цел и посока из махала­та, разпитваха тук-таме децата от съседните улици, дълги часове дежуряха пред Районното управление на милиция­та, наблюдаваха непрекъснато дома на кварталния — и нищо! Абсолютно нищо! Никиж сякаш се беше изпарил!
Опитаха се да разберат нещо от кварталния. Чрез Кън­чо се докопаха до него и отдалеч го поразпитаха за кучето-чудо. Сержантът обаче, като чу само думата Никиж, неза­бавно ги изгони и едва не ги напляска, което много натъжи династронавтите, защото те уважаваха милицията.
И тъй, на края на втория ден, те се събраха на обикновеното си място в ракетния център. Седяха, мълчаха и въз­дишаха. Никой, никой вече не можеше да им помогне. Ни­киж беше окончателно и безвъзвратно загубен за тях! Не беше ли вече дошло времето да се заемат с нещо друго? Израз на тия неясни мисли даде Сашо Кобалтовия юмрук
-   Стига сме се мотали като мухи без глави. Никиж сигурно вече е превърнат на лепило. Хайде да си направим киностудия! Досега да бяхме извъртели пет филма!
Споменът за хубавия предобед, прекаран в киностудита, стопли династронавтите и мнозина бяха склонни да приемат предложението на Сашо. Трябваше само някой да даде последен знак. Знакът беше даден, но в друга посока от Рони Дато. Той подскочи като пружина, което беше необичайно за него, и така извика, че изписука като птица:
-   Брадатия! Трябва да отидем при Брадатия!
Другите чакаха какво ще последва.
-  Помните ли какво ни каза той завчера в студията, а? - продължи да пелтечи той, като бързо-бързо чистеше очилата си. - Че ако имаме нужда от него, той ще ни помогне. . . Да отидем при него, да му се примолим .. .
На другия ден, много преди началото на работното време, цялата Федерация беше пред студията. Династронавтите присъствуваха при отварянето на вратите, на идването на чистачките, на техниците, работниците, дърво­делците, шофьорите, осветителите. После минаха асистент-режисьорите, операторите, артистите, сценаристите. На­края заприиждаха и режисьорите. В девет и половина се зададе другарят Антонов с черната си къдрава коса и за­кръглено шкембенце. Династронавтите мигновено изчез­наха в близките входове. Чак в 9 и 40 те съзряха Брада­тия. Беше по сандали, в зелени кадифени панталони с ог­ромни издутини на коленете, неимоверно смачкано кади­фено сако, копринена кърпа, небрежно метната около врата, и с лула между зъбите. Крачеше нехайно и от време ма време се усмихваше на себе си.
Династронавтите се втурнаха към него.
-  Аа! - провикна се той радостно. - Моите прияте­ли! Здравейте!
Той се ръкува с всички, дори с Кънчо, който се изчер­ви до уши от гордост.
-  Много ми е драго, че ви виждам - - каза той, като пуфна с луличката си. - Е, какво, намерихте ли си ку­чето?
- Там е работата, че не - каза майорът. - Затова дойдохме при вас.
-  Охо, работата значи е сериозна. Елате с мен!
Той ги въведе в малката прожекционна зала с екрана колкото пешкир. Династронавтите заеха места по широ­ките кресла, той застана пред всички, сериозен, с лула в уста.
-  Слушам ви.
Майор Димчо, който през нощта дълго бе обмислил речта си, започна:
-  Другарю режисьор, дойдохме при вас, защото вие  ни обещахте да ни помогнете.
Брадатия сериозно кимна и пуфна с лулата.
-  Но за да ни помогнете, вие трябва да знаете всичко за нас, всичко, дори и нашите най-тайнствени тайни.
Режисьорът усилено зачорли брадата си. Димчо про­дължи:
-  Ние нямаме право да разкриваме нашите тайни на други хора, защото се заклехме да ги пазим в тайна. Мо­жем да ги разкрием само пред членове на нашата   орга­низация.
Димчо замълча. Беше настъпил решителният момент. Той преглътна и отсече:
-  Искате ли да станете член на нашата организация?
        
Всички затаиха дъх. Брадатия мисли дълго, пуфтейки усилено с лулата. Накрая каза: Искам.
- Ще пазите ли всички тайни на организацията? Ще пазя. Дори най-тайнствените?
- Дори най-тайнствените.
         -
Заклевате ли се?
-Заклевам се.
- Кажете така: „Заклевам се да пазя всички тайни на Федерацията на динамичните астронавти. Ако ги издам, да ми изсъхне юмрукът, да ми отрежат ухото."
- „Заклевам се да пазя всички тайни на Федерацията на динамичните астронавти. Ако ги издам, да ми изсъхне юмрукът, да ми отрежат ухото."
- Добре тогава - каза майорът, - който е съгласен другарят режисьор да стане член на Федерацията на дина­мичните астронавти, да вдигне ръка. Пълно единодушие.
-    Сега - каза тържествено майор Димчо - вие сте член на Федерацията и можем да ви разкажем всичко.
-    Слушам - каза новият брадат династронавт.
И в продължение на половин час  с тайнствен тон майор Димчо разказа цялата история - от намирането на Никиж до изчезването му в милиционерската кола. Разби­ра се, разказът му не мина тъй гладко. Династронавтите го прекъсваха, допълваха, коментираха, дори се караха, когато някоя подробност не съвпадаше. Новият династронавт внимателно слушаше, пушеше и ровеше с    пръсти в брадата си. Когато Димчо свърши, той попита:
- А вие знаете ли какво значи Никиж?
- Това е космическото име на кучето - каза Рони Дато
- Да, разбира се - отвърна Брадатия. - За това не бях помислил. И тъй, милицията го откарала някъде... Хм Как мислите, къде ли са го занесли?
- А вие не знаете ли?
- Не, не знам. Но може да се узнае.
- Как?
- Като търсим.
- Къде?
- Там, където има събрани повече кучета.
- Вярно, бе! - възкликна Сашо Кобалтовия юмрук.- Как не се сетихме по-рано! Например в милиционерското училище за кучета.
- При инвалидите! - подхвърли някой.
- При граничарите!
- В цирка!
-   И другаде — каза Брадатия, - и другаде. Помислете поразпитайте, потърсете и непременно ще намерите, Непременно. Само че търсете методично, по списък. Та­кава мощна Федерация като нашата цял свят ще обърне и пак ще открие Никиж.
-   Почваме веднага - каза Сашо.

-   Аз ще направя стратегически план каза Рони Дато.
-   Отлично! Почнете и ме дръжте в течение на дейст­вията. Имайте предвид, че аз съм винаги на ваше разпо­ложение, на разположение на Федерацията, за каквото и да било.
Беше почти обед, когато династронавтите напуснаха студията. От предишното отчаяние нямаше и следа. Те пак бяха преизпълнени с вяра и сили; бяха спечелили един чудесен приятел, ценен член на Федерацията, който бе открил пред тях нови, светли перспективи.
-   Защо си губиш времето с тия хлапета? - попита другарят Антонов режисьора. - Малко ли работа имаш?
-   Ех, Антоне, Антоне! - с нотка на съжаление от­върна Брадатия. - Нищо не разбираш ти. Нищо. Тия хла­пета изживяват едно чудесно приключение, за което ти нямаш и най-малка представа, макар че в него участву­ва и дъщеря ти. Да можех да го превърна във филм!
-   Чудак! - - промърмори Антонов. - Винаги в обла­ците, все дивото гони.
Брадатия не каза нищо.
10. КАКВО  СТАНА  В  КВАДРАТ  7
На тревата беше прострян големият план на София, а над него се бяха надвесили династронавтите. Кънчо се бе­ше промъкнал между дългите крака на Сашо и забил нос к картата, слушаше указанията на майор Димчо:
-   ...Ще претърсим София от начало до край. За да ни с по-лесно, разделихме града на шестнадесет квадрата. Всеки ден ще претърсваме по четири квадрата. За четири дни ще свършим.
-  Има ли кучета във всички квадрати? - - попита някой.
- Сигурно има, ама ние още не знаем добре. Засега знаем само шест: квадрат две милиционерското училище за кучета, квадрат пет - Инвалидния дом, квадрат седем - цирка, квадрат девет - Ветеринарната лечебница, квадрат четиринадесет - казармата, квадрат петнадесет - Зоологическата градина. Днес отиваме в квадрат седем- цирка. Там има една дресьорка на кучета, казва се мадам Липман.
- А пари? - попита Рони Дато. -За билет, за трамвай, за кифла?
А без кифла не можеш ли? - ядоса се Наско Нето. Пари - каза майор Димчо - - ще съберем от всич­ки. Хайде, бъркайте се по джобовете!
Събраха един лев   и   шейсет и осем   стотинки. Димчо направи сметка, че ще стигнат за: а)  три билета правостоящи - 1 лв. и 20 ст.; б) трамвай отиване и връщане -1. 12 ст.; остават 0 лв. 36 ст. за непредвидени разходи, включително за семки и може би кифла.
В 4 часа следобед в цирка влязоха Димчо, Сашо и Вихра. Наско Нето и Мишо Еквилибриста се въртяха около входа с надежда да се промъкнат без билет. И понеже упоритостта преодолява всички прегради, те наистина успяха да се шмугнат зад улисания контрольор, светкавич­но се покатериха на последния ред при правостоящите, където избутах един дебелан, заел цели три места.
Програмата беше обикновена — програма като програма. За бившите циркови артисти от Отряда на динамич­ни тя беше изумителна. Те следяха номерата със затаен дъх. За това пък бившите астронавти Димчо и Наско гледаха    досто равнодушно смешките на клоуните и танца на копне. Повече внимание обърнаха на фокусника, защото знаеха, че няма фокуси, а само физически явления, и искаха да разберат как те стават, но и този път не разбраха нищо.
И ето появи се мадам Липман, една дебела госпожа със смешна хусарска униформа. Династронавтите се пре­върнаха в очи и уши. Мадам Липман каза, че ще покаже най-последните постижения на дресьорското изкуство – кучета, които могат да смятат, да плетат, да четат мисли и да свирят на акордеон. Каза още, че тя, мадам Липман, работи ден и нощ с други изключително – надарени животни и в най-скоро време ще покаже на света още по-изумител­ни постижения на цирковото изкуство, и затова – посете­те пак нашите представления и доведете приятелите си.
Мадам Липман плесна с ръце и манежът се изпълни с цяла дузина кучета. Никиж не беше между тях. Никиж, който Димчо можеше да разпознае между хиляди кучета. Животните, трябва да се признае, показаха интересни не­ща, по-интересни дори от номерата на Никиж, но през пау­зата майор Димчо каза:
-    Нищо не струват тия кучета.
-    Само се превземат -  каза Вихра.
-    Къде-къде Никиж е по-умен – установи Сашо.
-    Само че Никиж го няма тук - приключи разговора Наско Нето.
Те млъкнаха, като се стараеха да не гледат към бюфе­та, където в момента хората се блъскаха да си купят кифли и шоколад. Сашо се наведе и тайнствено прошепна:
-  Знаете ли какво? Може би Никиж не го пускат още да играе, а? Може би го държат отзад, в клетките, а? На­ли мадам Липман каза, че работи ден и нощ и с други жи­вотни, а?
Това беше една възможност. И когато представлението свърши и хората се заблъскаха пред изходите, Димчо, Са­шо, Мишо и Вихра се промъкнаха под скамейките до про­хода, който води към фургоните на артистите. Тук се суе­тяха прислужници, които разтребваха манежа и приби­раха съоръженията. Династронавтите изчакаха докато циркът окончателно утихна. Лампите угаснаха. От съсед­ното стрелбище долитаха сухите трясъци на пушките.
-Хайде! - - прошепна майорът.
Той се измъкна от скривалището и изтича към прохода. Последва го Сашо. След Сашо тръгна и Наско. В този ред те минаха в дворната част на цирка, изпълнена с фургони, навеси, палатки и клетки. Беше тъмно. Тук-таме над някой фургон светеше мътна лампичка. Далеч вляво, под дълъг навес, вечеряха артисти.
Приведени, тримата изтичаха към най-близкия фургон. Димчо лекичко отвори вратата: беше обикновено цирково жилище.
- Трябва да намерим клетките на животните - - про­шепна Наско.
Те се ослушаха. Откъм мрака, вдясно, идваше неясно ръмжене. Упътиха се нататък. Наоколо като петна се очер­таваха продълговати ниски фургони. Замириса на зооло­гическа градина.
-  Чакай да видим! - - прошепна Сашо.
Спряха се пред една висока клетка и мигновено напра­виха пирамида. Наско Нето и майор Димчо се наведоха, Сашо стъпи на плещите им и се хвана за желязната ре­шетка. В мрака той съзря две дълги лъскави тела, които лениво се излежаваха на пода. Имаше нещо познато в начина, по който животните движеха източените си муцунести глави. Той скочи на земята. Не е Никиж - каза той.
-    А какво има вътре? - - попита Димчо.
-    Не знам - - призна си невежеството Сашо Кобалтовия юмрук.
-   Я да видя и аз - - каза Димчо и сега той се качи на върха на пирамидата. След миг слезе: - Тюлени - про­шепна той. - От Северния полюс.
-   И аз искам да видя - - настоя Наско.
След като видя и той, минаха към съседните клетки. Имаше всякакви животни: патици, зайци, маймуни, коне; кучета обаче нямаше. Съвсем накрая, там където не достигаше никаква светлина, на фона на тъмносивото небе, се открояваха контурите на една голяма клетка. Те запълзя­ха към нея. Спря ги един женски глас, в който веднага познаха гласа на мадам Липман. Той тихичко и ласкаво нареждаше:
Милия ми   Ники!   Сладкото ми   Ники!    Браво . . .Тъй . . . Да ти е сладко! Ще порасне Ники, ще стане силен, ще играе в цирка! Хайде още една хапчица! Браво на Ники! Браво! Хайде сега за награда едно захарче!
-  Чувате ли? - едва издъха от радост майорът. Ники! Никиж!
Другите със знаци потвърдиха. И съвсем безшумно те пропълзяха под клетката, до колелетата. Отгоре заедно с ласкавия напевен глас на мадам Липман идваше острата миризма на кучкарник.
-  А сега - говореше мадам Липман - аз ще донеса на моя Ники сладка водица, за да си пийне. Защото Ники е кротък и добър. Бай-бай, Ники!
Издрънча желязна врата, по дървената стълбичка на клетката слезе мадам Липман с кофа в ръка. Тя се отда­лечи .към трапезарията, като си святкаше с фенерче.
Тримата мигновено изскочиха пред стълбичката. Над нея се издигаше висока желязна решетъчна врата.
-  Вие пазете, аз ще вляза -прошепна майорът.
       
Той се изкачи по стълбичката и се опита да отвори вра­тата. Тя не се помръдна. Пипнешком намери дебелото сто­манено резе и го повдигна. Вратата скръцна и бавно се отвори. С туптящо сърце майор Димчо се промъкна вътре.
Отначало не можа да види нищо, толкова беше тъмно. Само миризмата на зоологическа градина още повече се засили.
-  Никиж! -  прошепна призивно той. — Никиж!
В отговор в левия ъгъл на клетката нещо се разшава, нещо тежко. Чу се басово ръмжене. Неясна тревога об­хвана майора. Никиж не можеше да ръмжи така. Обзе го неудържимо желание да излезе от тази миризлива клет­ка, но го възпря съзнанието, че е династронавт и че освен това навън го чакат Сашо и Наско. Събрал всичкия си кураж, той пристъпи напред. Нещото в ъгъла шумно ди­шаше и от време на време дрезгаво изръмжаваше.
-  Никиж! - нежно се провикна майор Димчо. – Ти ли си?
Той колебливо протегна ръка. Пръстите му напипаха нещо като дълга гъста козина, която никак, ама никак не приличаше на късата, къдрава козина на Никиж. Пръстите продължиха да се движат нагоре, напипаха някакво грамадно ухо, голям, изпъкнал череп.
-   Сигурно е магаре - помисли си майорът, - но за­що има такава дълга козина?
-   Хей, побързай! - - чу се отвън гласът на Сашо. - Оная си идва.
И наистина откъм навеса мигаше фенерчето на мадам Липман.
Разбрал, че това нещо пред него не е Никиж, Димчо се канеше да излезе, когато пръстите му попаднаха в око­то на животното - огромно, меко, влажно око. И в този миг косматото нещо така могъщо се затресе, че цялата клетка се раздруса. После нададе рев, рев, който приличаше повече на гръмотевица и от който Димчо се намери сед­нал на пода.
-  Ауу! - ревеше нещото и тресеше клетката. - Ауу!
       
Като в кошмар Димчо почувствува едно могъщо, вонещо дихание да го  облива от глава до пети, после за кра­тък миг съзря някаква гигантска червеникава паст да се разтваря пред него.
- Ники! - чу се повелителният глас на мадам Лип­ман. - - Ники! Спокойно! Идвам!
Майорът усети нейните стъпки по стълбичката, скър­цането на вратата. Фенерчето светна и той видя:
… лъвът седеше на задницата си, само на крачка от смелия династронавт и отворил огромната си, прилична на бездна, осеяна с мечове уста, ревеше ли, ревеше . ..
- Ники, мирно! Мирно! -  остро заповяда мадам Лип­ман. Лъвът млъкна послушно, подви опашка като кученце и се прибра в ъгъла.
Майор Димчо седеше като истукан, забил очи в жи­вотното, и ме смееше да мръдне.
- Навън! Веднага навън! - сдържано извика мадам Липман и го бутна с ботуша си. — Чуваш ли? На тебе го­воря, глупак такъв! Излизай веднага!
Тя приклекна до лъва, поднесе му кофата с вода и взе да го гали по широката грива.
- Излизай! - изсъска тя пак. - Излизай и затвори вратата!
Едва сега майорът си даде сметка, че тия думи се от­насят до него. Като насън, без да чувствува тялото си, той излезе.
Откъм трапезарията идваха хора. Димчо стоеше непо­движен, зашеметен, без нито една мисъл в главата. И из­веднъж някакви ръце го грабнаха и го понесоха в тъмни­ната. След малко, без да разбере как, той се намери на улицата, заобиколен от Сашо и Наско. Той учудено ги по­гледна. Бяха бледи като вар.
-   Не беше Никиж - едва издъха той.
-   Не - отвърнаха те. - Не беше Никиж. - И хук­наха.
Спряха се едва край реката, макар че краката им като че все още искаха да тичат...
Една дълга минута те стояха мълчаливи, поемайки си дъх, като не забравяха да се оглеждат предпазливо нао­коло. От пет крачки можеше да се чуе как бият сърца­та им.
Най-сетне пръв се поокопити Наско Нето:
-   Май че беше лъв, а?
-   Да - - каза малко замаяно майорът.
-   Ама истински ли? - попита Сашо Кобалтовия юм­рук.
-   Съвсем истински! - предпазливо отвърна майорът.
-   Ех, че знаменито!  - провикна   се   ентусиазирано Наско Нето. - Видя ли го отблизо?
-   Уха! - вече поуспокоен отговори майорът. - Как­то те гледам тебе. И като се прозина, видях му дори гър­лото чак до стомаха.
-   Не се ли уплаши?
-   Кой, аз ли? Хайде, бе! Той се уплаши от мен и взе да реве от страх, та аз го погалих, за да се успокои ...
В този миг недалеч изръмжа някакъв камионен мотор. Тримата настръхнаха, майорът понечи да хукне, но вед­нага осъзна, че не се намира в цирка, и бързо се овладя.
-  ... И като го погалих — каза той, - лъвът се ус­покои и стана кротък като кученце.
-   Ех! — каза замечтано Наско Нето. — Да си имахме и ние такъв лъв! Щяхме да   бъдем   царе на природа­та и на цялата вселена!
- И можехме да го пратим дори на Марс — приключи този разговор майор Димчо, с което фактически завърши и претърсването на квадрат 7.
11.  КАКВО СТАНА В  КВАДРАТ 5

Приключенията н а майор Димчо Лъв­ското сърце - - тъй гласеше заглавието на репорта­жа, поместен този ден в „Народен звезден глас".
Когато Димчо Лъвското сърце прочете разказа за свое­то мъжествено държание в бърлогата на звяра, за това, как укротил освирепелия лъв и го превърнал в безобидно кученце, той почти повярва. С известно учудване дори си спомни за неотдавнашните си страхове и за кошмарните сънища, които го бяха измъчвали изминалата нощ. Бяха му се присънили крилати тюлени, които летяха под купо­ла на цирка, патки с магарешки уши, които свиреха на акордеон, фокусник, който вадеше от цилиндъра си коне, и над всичко — Никиж, огромен, с великолепна лъвска грива, нокти на тигър и очи на човек. Той се приближава­ше до него уж да си поиграе, изведнъж отваряше огромна, червена, вонеща паст, в която се виждаха зъби като ме­чове, и ревеше, ревеше така, че целият свят се тресеше . . .
Димчо никому не разказа за тия сънища. И когато взе­ха решение да продължат диренето на Никиж в квадрат 5, а Рони Дато предложи бойната група отново да бъде водена от Димчо Лъвското сърце, последният заяви, че в Дома на инвалидите не е тъй опасно като в цирка, че там положително няма лъвове, и затова биха могли да отидат и други династронавти, като например Фани, Игорчо м Кънчо.
Началникът на пропагандата изложи своя хитър план за проникването в квадрат 5. Планът бе приет веднага. Петнайсет минути по-късно те бяха вече при Брадатия н студията и Рони Дато разказваше за претърсването на квадрат 7. Когато стигна до случката с лъва, режисьорът престана да рови с пръсти в брадата си и дори спря да пуфти с луличката.
-  Чудесно! -  промърмори той. -  Невероятно!
        Като свърши, Рони Дато му даде един брой на „Наро­ден звезден глас" безплатно и го постави в течение на но­вия план за претърсването на квадрат 5 - Инвалидния дом.
-    Планът е отличен - - каза Брадатия - - и аз съм убе­ден, че ще успеете.
-    Само че ... — нерешително започна Рони.
-    Само че?
-    Само че - решително продължи Сашо Кобалтовия юмрук - за квадрат пет трябват сума ти пари, цели се­дем лева, а ние имаме само лев и трийсет и осем стотинки.
Намекът беше повече от ясен.
-  Знаете ли какво - каза Брадатия, - това ми на­помня, че откакто съм член на Федерацията, не съм пла­тил членски внос нито веднъж. Моля да приемете цялата сума наведнъж и за цяла година.
Той извади от джоба си седем лева, посрещнати от шумни възклицания. Рони Дато безцеремонно прибра па­рите.
На раздяла, когато вече викаха режисьора за снимки, Брадатия подхвърли:
-    Е, другари, успяхте ли да отгатнете какво означава Никиж?
-    На човешки език Никиж не значи нищо - уверено отвърна Димчо.
-    А аз, знаете ли, дълго мислих по тоя въпрос и стиг­нах до заключението, че Никиж все пак може да означава нещо на човешки език. Проверете и ще видите.
На излизане Кънчо, останал последен, тихичко попита Брадатия:
-  Другарю режисьор, а къде можем да проверим за Никиж?
Брадатия гръмко се засмя:
- Ами че във всяка телефонна книга! – и потупа Кънчо по рамото.
Малкият династронавт замига и изтича навън.
От студията федералните членове отидоха право в ЦУМ. Липсваше само Кънчо, който заяви, че днес е на баня с татко. След като се повозиха по ескалаторите, династронавтите предприеха една дълга обиколка по щандо­вете. Излязоха към 11 часа, натоварени с пакети.
В 3 часа следобед с пакетите в ръце пред пропуска на Дома на инвалидите се представиха майор Димчо, Рони Дато, Фани, Игорчо и още петима династронавти измежду най-малките. Сашо Кобалтовия юмрук и Наско Нето оста­наха на пост зад близкия ъгъл. Останалите блокираха Дома.
-  Какво има, деца? - изфъфли зад прозорчето    на будката едно старче с още по-стара войнишка униформа, окичена с лъскави ордени и медали.
Димчо повдигна пакета, за да се види по-добре:
-  Ние - каза той - сме пионери и дойдохме да под­несем подаръци на инвалидите по случай края на учеб­ната година.
Старчето незабавно излезе от будката с насълзени от вълнение очи.
-  Гости значи! - - фъфлеше той и галеше с костеливи­те си ръце главите на малките си посетители. - Колко е хубаво! Елате, елате с мен!
Той ги поведе през двора към голямата сграда, която се издигаше вдясно. Влязоха в една стая, която навярно беше музей: по стените висяха картини на битки, а под стъклени витрини имаше най-различни предмети, остана­ли от войната.
-  А сега - каза старчето - вие почакайте тук, а аз ей сегичка ще се върна.
Чакаха повече от половин час. През това време династронавтите мълчаливо разгледаха изложените във вит­рините предмети. Какво ли нямаше тук! Изпонадупчени от куршуми знамена, разни ордени, извехтели униформи, стари пушки, окървавени комсомолски билети и дори един хайдушки пистолет от времето на Хаджи Димитър, който носил един партизански командир, загинал във войната срещу фашизма.
И колкото повече гледаха, толкова повече неясно сму­щение обземаше династронавтите. Не така си представяха те посещението си в Дома на инвалидите.
Най-после вратата се отвори, показа се старчето сияе­що:
-  Готово, деца! Готово! Последвайте ме!
Той ги въведе в едно голямо помещение също тъй украсено с бойни картини и знамена. Гръмнаха ръкопляска­ния. Децата се стъписаха. Наоколо, кой на лежащ стол, кои на количка, кой на легло, седяха инвалиди - едноръки, еднокраки, с обезобразени от куршуми лица или от­несено от снаряд рамо. Тук-таме седяха слепи, които ся­каш гледаха през тъмните си очила, а до тях кротичко махаха опашки кучета . . . Димчо неясно си помисли, че именно към тия слепи трябва да се насочи вниманието.
Към династронавтите се приближи един едър мъж с пъхнат в джоба десен ръкав.
-   Мили деца, добре дошли при нас каза той с дрезгав от вълнение басов глас. - Ние винаги се радва­ме, когато ни посещават млади хора. Това означава, че ние не сме забравени от тия, за които се борихме, за кои­то дадохме кръвта си и част от себе си.
Със здравата си лява ръка той прегърна посетителите. Когато дойде ред на майор Димчо, лъвското му сърце из­веднъж слезе някъде ниско, ниско и той се почувствува най-долен измамник. Обзе го желание да хвърли пакети­те на земята, да изкрещи: „Ние ви лъжем, ние не дойдох­ме за вас, а за кучетата” и да побегне. Но лявата ръка на инвалида го прегърна.
Поканиха династронавтите да седнат. Старчето с орде­ните ги почерпи с локум. После настана тишина. Майор Димчо разбра, че трябва да каже нещо. Той попреглътна:
- Другари инвалиди — започна той със сух глас, - ние ... по случай края на учебната година . . . искахме да ви   зарадваме, дето . . . вие . . . Ние  се възхищаваме от пас . . . Ние се учим от вашия пример ... и ето . . . защо . . . така . . . ние донесохме подаръци . . .
И понеже не можа да откопчи нито думица повече, той бързо разтвори пакетите. В тях имаше дървени цигарета, моливи, хартия и пликове, двайсетина кутии цигари и ши­шенца одеколон.
Гръмнаха нови ръкопляскания. Династронавтите за­почнаха да раздават подаръците. Но те бяха толкова раз­вълнувани, че нито видяха, нито пък бяха в състояние да видят какви кучета има при слепите.
Едноръкият покани гостите да изнесат програма. За да успокоят гузната си съвест, династронавтите приеха. Фани изпя две песни, Игорчо декламира стихотворението „Да работим!", а Рони Дато разказа наизуст един свой фейле­тон. За бис Фани изпя „Зайченцето бяло". Само майор Димчо не каза нищо, измъчен, засрамен.
И пак ръкопляскания. Едноръкият произнесе благодар­ствено слово. Старчето с ордените отново ги нагости с ло­кум. След това един през друг инвалидите започнаха да разказват спомени от войната. Династронавтите слушаха, забравили за какво всъщност са дошли, забравили да из­пълнят умния план на Рони Дато. Впрочем самият Рони беше седнал до един побелял сляп инвалид, който тихо-тихо разказваше как фашистка огнехвъргачка изгорила очи­те му при боевете за Будапеща.
Към 6 часа прозвучаха ударите на една камбанка.
-   Това е за вечеря - каза едноръкият. - Искате ли да дойдете да хапнете с нас?
-   Не, не! - - бързо отвърна Димчо. -     Трябва да си вървим.
-   А не искате ли да ви покажем какви умни кучета си имаме, а? - провикна се неочаквано побелелият сле­пец. - Само да знаете какво умеят да правят! Аз напри­мер получих завчера едно чудесно кученце. Рунтаво, ве­село, с малка опашчица и топло езиче, което все целува. Милицията го намерила някъде, знаело сума ти игри. Ис­кате ли да го видите! То е там, на двора. Елате, елате!
Династронавтите замръзнаха по местата си. Погледите им се срещнаха, погледи, в които имаше и страшно любо­питство, и срам, и ужас, и желание да побягнат оттук.
- Много ви благодарим — промърмори Димчо, — ама ние трябва да си вървим, защото закъсняхме, дето стояхме толкова време тука, и родителите ни ще се безпокоят. Ще дойдем друг път.
-   Както желаете - отвърна побелелият слепец. -  Няма да ви задържаме. Но непременно елате пак. Непре­менно! Аз знам, че децата много обичат кучета. А никъде няма да видите такова кученце като моето.
-   Ще дойдем - - измънка майорът. — Непременно ще дойдем.
Династронавтите се сбогуваха и бързо се измъкнаха като престъпници, извършили страшно злодеяние.
На ъгъла чакаха Сашо Кобалтовия юмрук и Наско Нето.
-  Намерихте ли? - - провикнаха се те отдалеч.
Те останаха изненадани от омърлушения вид на бойна­та група.
-   Какво стана, а? Да не са ви пипнали? - попита Сашо.
-   Ами! - отвърна Рони Дато. -  Дори ни нагостиха с локум.
-   А кучетата? Няма ли кучета?
-   Има -  отговори Димчо. -  Хем много. И сигурно Никиж е там.
-   Е, и какво? - нетърпеливо разпитваше Сашо.
-   Нищо - каза Димчо, -  дори да е там Никиж, ние решихме да не го взимаме.
-   Щоо! — изреваха едновременно Наско Нето и Сашо Кобалтовия юмрук. - Да не сте полудели нещо, а?
-   Не сме полудели - - каза Димчо, — само че няма да задигаме Никиж от Инвалидния дом.
-   А защо, моля ви се?
-Така! — кратко отвърна майор Димчо.
-  Как така! възмущение се провикна Сашо. - -Ти престъпваш клетвата и ние можем да те изгоним от Федерацията!
- Ако искате, изгонете ме - каза майор Димчо. - На един български войник фашистка огнехвъргачка му изгорила очите в Будапеща й сега той нищо не вижда, й е дори без очи, и само Никиж му служи за очи ...
Последните думи отнеха на Наско Нето и Сашо Ко­балтовия юмрук всякакво желание да спорят. Те помъл­чаха минутка, после почти едновременно продумаха:
-    А може би Никиж не е в Дома на инвалидите, а?
-    Може би - отвърна едва чуто майор Димчо   със сълзи на очи.
12. НИКИЖ

През това време, както вече споменах, Кънчо се къпе­ше с баща си в Централната баня.
Докато баща му го сапунисваше и търкаше, Кънчо за­беляза една необичайна нервност у него. Кварталният, кой­то тук в банята никак, ама никак не приличаше на мили­ционер, ту взимаше чужди сапуни, ту обуваше налъмите наопаки, ту пък пускаше или най-горещата или най-студената вода от душа. И през цялото време нещо си мърмо­реше, нещо от рода на КЖ .. . ИКЖ ... НИЖ
Умът на Кънчо също беше зает с трудни мисли. Мал­кият династронавт се мъчеше да разбере защо трябва да търси Никиж в телефонната книга и отде накъде едно ку­че ще си има телефонен номер! За всеки случай, каза си тон, на излизане от банята непременно ще се отбие в ап­теката и ще поиска да види телефонния указател. Ако мо­же да прочете — добре, ако не - толкова по-зле!
Влязоха в басейна. Вместо да учи Кънчо да плува, както правеше обикновено, кварталният кротко седна на­страна и измъкна от ремъчето на налъмите едно мокро листче, цялото нашарено с букви. Кънчо позна буквите Н и К. Другите още не беше научил. Кварталният се задъл­бочи в четене на листчето и отново започна да повтаря: ИЖ . . . НЖ.. . ИКЖ. .. Той така се увлече, че забрави да излезе в определената двайсета минута.
- Ребус ли решавате? - дружелюбно попита един възрастен мъж с дълга, сребриста коса и ястребов нос.
- Ох! По-лошо от ребус! - - въздъхна кварталният. — Една проклета дума, чието значение не мога да позная.
- Ще позволите ли да видя? - - любезно се усмихна другият.
- Защо не! - - измърмори кварталният. - - И без това ме разбирам нищо.
- Дългокосият пое листчето и хвърли поглед върху буквите.
- НИКИЖ - прочете той. - За НИКИЖ ли става дума?
- Именно за НИКИЖ- От два дни се мъча да отгатна какво значи това и къде се намира то.
Още като чу думата Никиж, Кънчо наостри уши и уж незабелязано се лепна до Дългокосия. Той разбираше, че е свидетел на исторически разговор, който можеше да разбули тайната на тайните.
Дългокосия се усмихна:
- Напразно се мъчите - каза той на кварталния. — Никиж се намира само на петстотин метра оттук. Идете и ще го видите. Кварталният го погледна изумен: — А откъде знаете, че Никиж се намира на петстотин метра оттук?
Че това не е тайна - продължаваше да се усмихва Дългокосия. Впрочем .. . самият аз ... често отивам там по работа ...
- И все пак - почти ядосано попита кварталният, — какво означава самата дума НИКИЖ?
Дългокосия повиши глас:
- Много просто: НИКИЖ. Помислете: Н значи. .. Тихо, тихо! - тайнствено прошепна кварталният и по навик се огледа наоколо. После се наведе към Дългокосия:   
- Казвайте сега!
Другият учудено повдигна рамене, пак се поусмихна и прошепна нещо на ухото на кварталния. Лицето на мили­ционера светна.
- А адреса? Адреса? -  припряно попита той.
Дългокосия прошепна адреса на ухото му.
Кварталният скочи и като пляскаше по басейна и вди­гаше пръски, се втурна към гардеробната.
Малко по-късно, когато се разделиха, Кънчо се отби в кварталната аптека, откъдето обикновено се обаждаше на лекаря в поликлиниката, и помоли аптекаря да му услужи с телефонния указател. Най-малкият династронавт дълго се рови в дебелата книга, прелиства сума страници, на­прегна всичките си познания по четене, които бе придобил в детския дом, но думата НИКИЖ не можа да открие. Отчаян, той се канеше да си върви, когато аптекарят го попита:
- Какво търсиш, Кънчо?
- Търся един адрес, ама го няма в книгата - - поизлъга той.
- Поискай тогава 04. Там ще ти кажат.
Малко озадачен, Кънчо вдигна слушалката, завъртя 04. Обади се мелодичният глас на телефонистката:
Справки!
- Моля, другарко, знаете ли адреса на НИКИЖ?
- НИКИЖ! Един момент . ..
Последва кратка пауза и мекият глас на телефонистка­та бавно произнесе адреса на НИКИЖ.
Двайсет минути по-късно най-малкият член на Феде­рацията беше в ракетния център. Завари страшна врява. Някои династронавти обвиняваха делегатите, които се бя­ха върнали от Дома на инвалидите в измяна, в проява на женска слабост, в продаване, както се изрази Наско Нето, „делото на Федерацията за два локума". Миришеше на бой.
Кънчо си даваше сметка, че е настъпил големият ден, великият миг. Още по пътя той си повтаряше как ще на­прави съобщението за съдбоносното откритие и все не на­мираше подходящ начин. Сега, като видя нажежената ат­мосфера, без да му мисли много, се промъкна с тънкото си гласче:
- Аз знам къде е Никиж!
Династронавтите недоверчиво се обърнаха към него. Откъде ли пък Кънчо ще знае къде е Никиж, когато те цяла София обърнаха и не можаха да го открият!
- Къде? - лениво попита Наско Нето.
- На булевард „Толбухин"  178, до болницата. На петстотин метра от тука.
-Хайде де! — изсмя се Наско Нето. -Дотам има повече от два километра.
-Никиж се намира на булевард „Толбухин" 178, до болницата! - упорито повтори Кънчо.
-Добре де, чухме! - ядосано се провикна Наско. - Какво има там?
. Там е Никиж.
—Откъде знаеш?
- Знам - загадъчно отвърна Кънчо.
По тайнствеността на отговора династронавтите под­разбраха, че в тази история е замесен кварталният, следо­вателно - милицията, следователно твърдението на Кън­чо може да е вярно.
- Хайде да разузнаем! — предложи Сашо Кобалто­вия юмрук.
—Хайде! Хайде! развълнувано   се   провикнаха всички.
- Веднага ли? -  възрази Рони   Дато. - Късно   е. Скоро ще се стъмни . ..
- Ако те е бъз, остани. Ние отиваме.
И те тръгнаха. Всички. Вървяха пеша, защото нямаха пари нито за трамвай, нито за тролей. Всичките им сред­ства бяха погълнати от цирка и Инвалидния дом. Вър­вяха решително, твърдо, както се отива на последен бой. Нещо им подсказваше, че тази вечер ще се разреши за­гадката около изчезването на кучето-чудо.
Припадаше мрак, уличните лампи светваха, движение­то намаляваше. Започваше кварталът на голямата бол­ница. Тук булевардът ставаше много широк. Откъм стра­ната на болницата се издигаше висока ограда от плетен тел, който се проточваше и по-нататък, покрай един об­ширен парк, безлюден и потънал в тъмнина.
Минаха край болницата. На главния вход личеше но­мерът - 176. Номер 178 трябваше да се намира на съ­седната сграда. Сърцата на династронавтите се разтуптяха. Колената на майор Димчо лекичко затрепереха. Длъжен съм да добавя, че тук уличните лампи бяха изпо­чупени и мястото беше потънало в необикновен, мисте­риозен мрак, който проникваше в смелите сърца на раз­узнавачите и ги караше да поизтръпват.
Внезапно откъм мрака на дърветата на загадъчния парк долетя някакъв звук, който смрази кръвта на дина­стронавтите. В този звук, нито човешки, нито животински, имаше нещо злокобно, нещо адски болезнено. Разузнава­чите се спряха, затаили дъх. Воят не се повтори. Те пред­пазливо продължиха към входа на парка, който се очер­таваше вече наблизо. Сърцето на Димчо биеше до пръс­ване. Струваше му се, че ако направи само още една крач­ка, ще припадне.
Най-сетне стигнаха до голямата желязна порта, зад която в мрака се губеше паркът и сред него някакви нис­ки къщурки. Беше номер 178.
- Тука е - прошепна майорът.
Зад вратата нямаше никой - - нито пропуск, нито пор­тиер.
- Вижте, вижте! - с пресечен от вълнение глас про­дума Рони.
Всички се струпаха около него. На дясната страна на портата светеше звънчев бутон и над него мънинка медна табелка с надпис НИКИЖ, точно такъв, какъвто имаше на крачето на кучето-чудо.
Цяла дълга минута никой не продума думица. И ни­кой, нито дори Рони Дато, не можа да намери някакво обяснение на тази странна прилика.
Най-сетне се обади Игорчо:
- Значи тук живее Никиж! Гледай каква голяма къ­ща си имал!
Отново дълго мълчание. По улицата мина самотен пощаджия. Беше тихо, беше тъмно, беше страшно.
- Да влезем, а? -- плахо предложи Сашо Кобалтовия юмрук.
Наско Нето колебливо се опита да отвори вратата. Тя не се помръдна.
- Заключено е.
- Да звъниме а?
- Глупости! Нали ще пи открият!
- Елате! -прошепна Наско и като се наведе, тръгна покрай плета.
Телената мрежа беше висока и здрава и не можеше да се прескочи дори с пирамида. Трябваше да се търси дру­га възможност. Те направиха почти цяла обиколка около оградата, когато Сашо се спря и бързо-бързо започна да рови под мрежата.
- Хайде сега ти! - каза той на Наско.
След Наско поровиха Димчо, Мишо еквилибриста, Вихра. Така, само за петнайсет минути, с помощта на пръстите и ноктите, под плета се образува дупка, доста­тъчна да се провре дори Рони Дато. Един по един, в пъл­на тишина, те минаха. Събраха се под един широк и ни­сък бор.
- Всички ли са тука? - - все тъй шепнешком попита майорът.
Да, всички бяха тук.
- Сега - каза той - ще разузнаем. По бойни групи. Кънчо, Фани и Игорчо остават тук за свръзка. Хайде, ама тихичко, да не ни усетят.
Групите тръгнаха, едни наляво, други надясно, трети направо към ниските сгради. Не може да се каже, че не се страхуваха, но прозвището династронавти задължава и те, макар и с треперещи крака, вървяха и зорко наблюда­ваха околността.
Майор Димчо беше със Сашо Кобалтовия юмрук. Здрава, безстрашна група. Тя трябваше да проникне в най-затънтените кътчета на този мистериозен парк. Те крачеха безшумно по влажната трева между някакви ро­зови храсти. Откъм булеварда долитаха заглушени гласо­ве, скърцане на каруца, бръмчене на мотор. Но колкото по-навътре навлизаха, толкова повече въздухът попиваше всеки шум и сега на династронавтите им се струваше, че потъват в някакъв невидим облак от мек памук, който все повече и повече ги обгръщаше отвсякъде.
—Аууу!
Памукът като че се разкъса от зловещия крясък. Димчо и Сашо се заковаха на място, настръхнали.
- Чу ли? - промълви майорът, наречен още Лъвското сърце, неволно мислейки за онази вечер в клетката на лъва,
- Да - прошепна Сашо, - също като баскервилското куче.
- Може би е Никиж, а?
- Може би.
С огромно усилие на волята те продължиха по посока на воя. На дъното на парка, до телената ограда, се очертаваха продълговати ниски постройки. Двамата се упътиха към тях. И едва когато се приближиха на десетина крачки до разузнавачите стигна скимтенето.
- Никиж! - продума Димчо и безстрашно се втурна напред.
Сега вече в бледата светлина на луната, която се показваше зад върховете на боровете, те видяха барачката. Беше  ниска, дървена, с врата от плетен тел. Зад тела неясно се открояваха кучетата. Може би бяха пет, може би повече. Като усетиха хората, те се заблъскаха пред вратата, като лекичко скимтяха и дращеха плета.
Разузнавачите дълго стояха пред вратата, объркани, без дазнаят какво да предприемат по-нататък.
- Никиж го няма тука - каза най-после Димчо. – може би е в другите бараки.
Все повече и  повече озадачени, те минаха към съседната барачка. Тя също беше пълна с кучета, но Никиж явно го нямаше. За да бъде по-сигурен, Димчо на няколко пъти извика ,,Никиж", но от страна на кучетата не дойде никакъв отговор.
Пред третата барачка те едва не връхлетяха върху Наско Нето и Рони Дато, които бяха стигнали тук по друг път.
- Намерихте ли нещо? - - ги запита Димчо.
- Нищо, само маймуни и зайци. Едни маймунки, също като човеци. А тамв средата има една къща, цялата в тъмно, само един прозорец свети.
- Какво ли правят тук с толкова много животни? – попита Сашо.
- Лепило – отвърна авторитетно Рони Дато. — Най - напред ги отравят, после им одират кожата и накрая ги претопяват.
Думите на Рони предизвикаха нова вълна от ужас. Династронавтите неволно се сгушиха един в друг като упла­шени овце.
В това подтиснато настроение те се върнаха в сборния пункт под бора. Тук бяха вече всички останали. От до­кладите на бойните групи се разбра, че в двора има десе­тина барачки, пълни с кучета, маймуни и зайци, една малка постройка встрани, заключена и която мирише на лошо, може би на мъртво, и голямата тухлена сграда, къ­дето светеше само един прозорец.
— Трябва да видим какво има в тази стая - с усилие каза Димчо.
Никакъв отглас.
-  Кой ще дойде с мене?
       
Пак никакъв отговор.
— Тогава аз отивам сам ... Щом сте такива бъзливци!!!!
И наистина тръгна, с безчувствени крака и сухо гърло. Но скоро усети зад себе си присъствието на още някой. Обърна се: бяха Сашо, Наско Нето, Вихра и Игорчо. Мъл­чаливо продължиха заедно към светещия прозорец.
Той беше разположен доста нависоко, може би цял метър над главите им.
- Пирамида! - заповяда Сашо Кобалтовия юмрук и пръв приклекна. По пирамидата се покатери Игорчо и предпазливо надникна. Само след миг той се катурна на тревата, обезумял от ужас:
-   Там ... там ...— запелтечи той -    .. .уу .. .бби. . ;би...
-  Хайде, не се превземай! - сръга го Сашо. - Сти­га си пелтечил. Какво видя?
Игорчо едва не се разплака от оскърблението:
-  Ама ... аз ... наистина .. . Там горе ... уу . : . убиват Никиж!
-  Щоо! — почти изкрещя Димчо. - Никиж? Лягайте! Бързо!
Отново построиха пирамидата и Димчо, който никога не с бил цирков артист, с мъка се покатери до върха й. И това, което се откри пред него, го вледени.
Беше някаква лаборатория със стъклени шкафове пълни със спринцовки, ножове, щипки, заострени лост­чета, лъскави брадвички, триончета и дори чукчета. Около една дълга маса се суетяха трима мъже в бели престилки, бели шапчета и бели бандитски маски пред устата. Бяха се надвесили над едно кученце, вързано за масата с ре­мъчета. Муцунката на кучето беше стегната с бинт, а вър­ху тялото му бяха прикрепени десетина уреди, чието пред­назначение Димчо не схвана: шишенца, тръбички, термо­метър, някаква стъкленичка, в която бълбукаше кръв.. .
Никиж ли беше това? Доколкото можеше да се види под уредите, кученцето беше рунтаво, кафяво, не много голямо.
На крачето си то носеше блестящо/ медно пръстенче.
Никиж? Кое друго куче носеше пръстен?
Единият от мъжете натисна едно копче, над масата светна огромна лампа. Стана непоносимо ярко. Вторият от мъжете, който беше с бели. гумени ръкавици, взе от един поднос блестящ, заоблен на върха нож и със сигурен, отсечен удар го заби във врата на кучето. Бликна кръв ...
Майор Димчо Лъвското сърце почувствува замайване, плъзна се по стената и се строполи на земята.
На прозореца като че се мярна сянка. Приведени край храстите, династронавтите побягнаха, влачейки под миш­ница Лъвското сърце.
Под бора нетърпеливо ги чакаха. Дълго време майорът не можа да се съвземе от преживяното. После изведнъж започна да плаче с не много мъжествени сълзи. Никой не се подигра, никой не се усмихна, всички тържествено мъл­чаха като пред открит гроб.
-  Значи, вярно е — продума Сашо. — Тук измъчват и убиват кучета.
Да, така беше! Колкото и да бе невероятно и страшно, това беше самата истина! И Димчо им разказа какво бе­ше видял. Династронавтите слушаха, задълбочени в не­радостни мисли. Какво можеха те да направят при това положение, те, които се бяха клели да действуват винаги благородно и смело? Фани заплака, заплака и Кънчо, след това Игорчо и в тъмното не се разбра кой още.
Тогава Сашо Кобалтовия юмрук каза: - Хайде да спасим другите кучета!
Плачовете секнаха. Очите блеснаха. Всъщност Сашо само стана изразител на общото настроение. Пък можеше ли да бъде иначе? Те бяха динамичните астронавти! И без повече приказки те се насочиха към барачките. Вратите се отваряха отвън с малки резенца. Трябваше малко да се повдигнат и - готово! Майор Димчо решително вдигна първото резе и широко отвори вратата. Кучетата като че само това и чакаха. Втурнаха се навън с весел лай и за­подскачаха около децата.
За по-малко от десет секунди бяха отворени и другите врати. Династронавтите не обърнаха внимание на другите животни. Маймуни и зайци не ги интересуваха.
Мястото пред бараките се изпълни с двайсетина куче­та, малки, големи, още по-големи; булдози, фокстериери, пинчери, лудели, ротвайлери, сенбернарди, поинтери и как­ви ли не още! Намерили се тъй щастливо на свобода, те се запремятаха, тичаха, скачаха и, разбира се, лаеха звуч­но и с всички сили.
Династронавтите бегом се насочиха към дупката под плета. Последва ги цяла глутница от най-мънинките куче­та, които, кой знае защо, се въртяха най-вече около Кън­чо. Династронавтите ускориха крачки, кучетата също за­подскачаха подире им, като не преставаха да лаят.
Внезапно в голямата сграда светнаха прозорци. До­летяха разтревожени човешки гласове, тряскане на вра­ти. Сега вече Династронавтите си плюха на петите. Пред дупката на плета пръв стигна Наско Нето и веднага се промъкна навън. Мина Мишо Еквилибриста, мина Игор­чо. Неочаквано обаче пред дупката настъпи задръстване. Оказа се, че седалището на Рони Дато се е закачило за тела… Върху него връхлетяха още няколко династронавти. Започна олелия, писъци, викове. Кучетата весело лаеха наоколо, като, разбира се, се смееха на човешката глупост.
— Бързо, бързо! — викаше Димчо, като се мъчеше да сложи някакъв ред в бъркотията.
Гласовете откъм къщичката приближаваха. Олелията порасна. Най-после с усилията на няколко души Рони Да­то биде изтикай и след него бързо се провряха Вихра, Фа­ни, Ицко. Оставаха още трима династронавти.
- Хайде сега вие! - - подкани   ги   разтревожен   ма­йорът.
Не щеш ли обаче, кой знае защо, и кучетата изявиха желание да излязат и започнаха да се завират в дупката. Димчо грабна една пръчка и замахна. Кучетата сърдито заръмжаха, показвайки застрашително зъби. Мина и Кън­чо, предпоследен. Димчо махна пак с пръчката, за да от­далечи животните, преди да мине сам той. Чу се болезне­но квичене, последвано от яростен лай. Върху него се хвърли мрачен булдог. Без да чака повече, Димчо напра­ви стратегическо оттегляне и се пъхна в дупката. Но в съ­щия миг булдогът го захапа за панталона .. . Димчо дръп­на напред, булдогът назад ... Напред ... Назад . .. Още едно усилие и Димчо се откъсна, като полетя с главата напред към тротоара
Бързо се изправи и хукна.
Зад него с тържествуващ лай припкаха освободените кучета.


13. върховното изпитание на лъвското сърце

Навлизаме в предпоследната глава на наший разказ. В нея ще заварим майор Димчо Лъвското сърце в леглото му, легнал по корем, с превръзка на онова място под гър­ба. Около него стояха татко, мама и докторът.
Докторът беше един грамаден мъж, чиято глава дости­гаше почти до тавана. Имаше черни, рунтави вежди и тежки, мечешки ръце. Майор Димчо го познаваше от не­запомнени времена и хем го обичаше, хем малко се пла­шеше от него. Защото докторът не знаеше милост към болните. Ако трябваше да се вадят сливици — вадеше ги, ако трябваше да се реже цирей - режеше го и съвсем безцеремонно наместваше изметнатите ръце.
-  Е - попита той за трети път, - кажи сега кое ку­че те ухапа.
Майорът не отговори. Той съзнаваше, че трябва да мълчи.
- Къде стана това нещо? - попита пак докторът.
      
Захапал възглавницата, Димчо   героически   мълчеше. Макар че го болеше задникът, той си мислеше за клетва­та на династронавтите и за гибелните последици, ако я наруши . .. Освен това той си мислеше за това, как би се държал Титов, ако беше кацнал не край Волга, а някъде край Мисисипи. Нали майор Титов би се държал герои­чески и би мълчал до смърт?
- Значи - каза докторът — не щеш да говориш. Доб­ре. Няма да настоявам. Кучето навярно е било бясно и сега ти си заразен. След няколко   дни ще започнеш да лаеш, да хапеш като кучетата и ще бъдем принудени да
те вържем и пратим в болницата. С една дума - ще по­беснееш.
Докторът млъкна. Майор Димчо си представи как лае, как хапе Наско Нето по седалището, как го връзват и го пращат в някой кучкарник. А династронавтите ще го на­рекат за спомен Никиж. Това беше много, много тъжно, макар и твърде любопитно. Но като се сети за Никиж, отново си припомни клетвата. Не, няма да говори. Нека побеснее, нека го вържат, нека, ако щат, да го отровят като куче и направят на лепило! Думица няма да каже!
- За да не побеснееш съвсем - подхвана докторът, - ще трябва да те пратим в противобесния институт, където ще ти бият инжекции в корема. Големи, дебели инжекции. Четиридесет. Всеки ден по една. И не е сигурно дали ще оздравееш. А ако разберем кое куче те е ухапало, можем да минем и без инжекции. Хайде, бъди благоразумен, ка­жи кога и къде стана тази работа!
Лъвското сърце не каза. Тогава мама започна да плаче, а докторът си отиде, като предупреди, че ще чака до утре сутринта. Не проговори ли дотогава болният, ще дойде линейка, която ще го откара в Противобесния институт, където никой вече не може да му помогне. Довиждане.
После татко заяви, че няма да си поплюва и че така ще напляска Димчо, че дим ще се дига. Накрая всички си легнаха, като декларираха, че ще чакат до'утре сутрин­та. И нека утре сутринта Димчо бъде разумен!
Когато майорът остана сам, в балкона се чу шумолене и след миг в стаята, лазейки по индиански, се промъкна Наско Нето.
-Е? - попита той.
- Нищо не казах - отвърна Димчо. - Мълчах до смърт... Само че...знаеш ли  какво, аз ще побеснея. Така каза докторът.
- Ей, ама че интересно!  И ще лаеш ли?
- Ще лая. И навярно ще хапя. А после ще ме заведат в болницата, където ще ми бият четиридесет инжекции в корема. Всеки ден по една.
-  Не бой се! - каза самоуверено Наско Нето. Ние ще те спасим. Още днес ще съобщя на Федерацията и ще изработим план. Ще блокираме болницата и ще те отвлечем. Ще съобщя и на Брадатия.
Наско понечи да тръгне, но Димчо го спря:
-  Наско бе, какво щеше да направи майор Титов, ако например беше кацнал не край Волга, а край Мисисипи?
Наско се почеса по четината си, помисли, помисли, па каза:
- Щете да се обади по телефона в Москва, че е кац­нал!
Бодро махна за поздрав, по индиански пролази към балкона и оттам по водосточната тръба се смъкна на земята.
Дълги часове през нощта майор Димчо обмисляше своето бедствено положение. То беше повече от ясно: от една страна, четиридесет инжекции в корема, от друга, нарушаване на клетвата, предателство към Федерацията с произтичащите от това последици като изсъхване на юм­рука, рязане на ухото и вечно проклятие. После той заспа. И се видя като рунтаво кученце, което ужасно много приличаше на Никиж. Седеше    в бараката на тайнствения парк на булевард „Толбухин" 178 и лаеше. Сетне дойдоха трима мъже в бели престилки, бели шапчета и бели бан­дитски маски пред устата, грабнаха го и го поставиха върху дългата маса в лабораторията с трионите и секирите. Вързаха го с каиши, стегнаха муцунката му с бинт, сло­жиха на гърдите му часовник. Лампата светна с яркожълта светлина. Тримата мъже грабнаха четиридесет сприн­цовки и ги насочиха към корема му. С нечовешко, кучешко усилие Димчо - Никиж, разкъса ремъците,   излая, скочи на пода и ухапа тримата, като им издра дъното на панталоните. След това светкавично рипна през прозореца в парка, където го чакаха династронавтите. Те го грабна­ха и понесоха към ракетата. Пъхнаха го в контейнера пред електронната машина. Запалиха атомокарбидните мотори, ракетата затрепера и забръмча. Димчо—Никиж, започна да брои: „Девет ... осем ... седем ... шест .. . пет .... че­тири . . . три ... две ... едно ... нула!" Бам! (Ракетата полетя. Димчо—Никиж, погледна през илюминатора:  долу на ракетния център Нептун стояха династронавтите, маха­ха с кърпички и викаха: „Довиждане, Никиж! Довижда­не, Никиж!" Най-силно викаше Фани и той виждаше съл­зите, които се лееха по бузите й.
- Довиждане! - поиска да извика той, но вместо ду­ми от устата му излезе лай. - Ау, ау, ау!
„Но какво от това, че съм куче - си мислеше той, - нали не станах предател! И нали сега летя към Марс! Аз ще съм първото куче-човек, което ще стъпи на Марс." И той стъпи на Марс. Лампичките на електронното табло угаснаха, воят мигновено секна, моторите преста­наха да бръмчат. Димчо—Никиж, се измъкна от контейне­ра, отвори херметическата врата на ракетата и излезе. Пред него се простираше Марс.
- Другари! - поиска да каже той. - Ние сме на Марс! Вековният блян на човечеството е осъществен! Но вместо думи от устата му излезе само едно: „Ау-ау-ау!"
- Той лае - - каза един човешки глас.
-  Горкият, той е побеснял!
— Хей, Димчо! Димчо! Стига си лаял, бе!
И той се събуди. Беше — уви! — на земята, в леглото, по корем, с дебела превръзка на онова място под гърба. Край леглото стояха, кажи-речи, всички    династронавти начело с Брадатия. Той си беше с неизменните кадифени панталони, чорлавата руса брала и изгризаната луличка.
-  Здравей! Как е задникът? - - попита той, подаде ръ­ка и седна на леглото.
Майор Димчо набързо им разказа какво се искаше от него.
- Сигурно ще побеснея - каза той. - Ама нищо. Аз ще мълча докрай и няма да ви издам.
- Така трябва - рече Брадатия. - Без солидарност, без приятелство до смърт животът е невъзможен. Ох, кол­ко е необходимо това в наши дни! - Той пуфна с луличката и продължи:   
- А ти чете ли днешния вестник?
- Не -  отвърна майорът, - аз ... (тъкмо щеше да каже: „бях на Марс", но бързо се съвзе) аз спах досега. . .
- Хм ... А я виж какво пише днес във вестника. Той разгърна вестник „Народна младеж" и зачете едно малко съобщение на дъното на втора страница:
„Снощи неизвестни лица са се промъкнали в опитния център на НИКИЖ, бул. „Толбухин" 178. След като са изпотъпкали градината, те са отворили клетките с опитни­те кучета и са ги пуснали на свобода. Предполага се, че това е дело на хулигани. Повечето кучета са намерени. В неизвестност остават два булдога и два пудела. Всички те носят на задното ляво краче пръстен ,с надпис НИКИЖ Умоляват се гражданите, които ги видят или намерят, да съобщят на НИКИЖ, телефон 10—24—67." Брадатият свърши.
- Даа, такива ми ти работи -  - въздъхна той, като пусна три кълба дим.
- Никиж! - - прошепна Димчо. - - Никиж! Нали само нашето куче се казва Никиж?
- Не се ли сещаш какво значн    Никиж? -     попита Брадатия.
Майорът беше готов да заплаче!
Брадатия взе от масата   една тетрадка и молив и ги пъхна под носа на майора.
-  Пиши! НИКИЖ. Написа ли? Така. А сега пиши:. Н като научен, И  като    институт, К като комплексни, И като изследвания, Ж като животни. Или  Научен  ин­ститут за комплексни изследвания на животните. Напи­са ли?
Димчо кимна, после захлупи глава в тетрадката и за­плака.
- Е, е! Какво значи това? - провикна се Брадатия. - Само това ни липсваше сега! Да се разциврим:
- А Никиж? - продума през сълзи Димчо. - Значи Никиж не се казва Никиж?
- Не, не се казва Никиж. Той си има друго име и се намира в института.
- А може би са го убили вече? - - подсмръкна Димчо, като си припомни масата в лабораторията.
- Не, в Никиж не убиват кучета. Там ги изследват, обучават ги, приучават организма им към най-различни условия, изобщо отнасят се с тях много добре.
- А ще можем ли да го видим?
Навярно да. Но...преди това...- Брадатия по­каза вестника - така ли ще оставим тази работа? Нари­чат ни хулигани, смятат ни за престъпници, които са попречили на научната дейност на Института. Трябва да сложим край на тия слухове за честта на Федерацията.
- Така е - каза Рони Дато. - Трябва да си при­знаем всичко, хем честно, по пионерски.
— А клетвата? - - попита   майор   Димчо,    виждайки как четиридесетте инжекции се отдалечават от корема му.
Клетвата не съществува вече - каза Брадатия. -Сега вече с открито чело можем да разкажем всичко на света.
Настъпи дълго мълчание. У династронавтите се боре­ха смесени чувства -радост и тъга, сълзи и смях.
-  Хайде да напишем  послание! - предложи  Рони Дато. - До НИКИЖ, ама до истинския. И да му напи­шем, че сме готови да помогнем при издирването на другите кучета. Да му пишем, че имаме голям опит при търсенето на кучето и дори ще им изпратим нашата карта на квадрати. Съгласни ли сте?
Съгласни бяха.
Рони Дато седна и подир час с колективните усилия на цялата Федерация бе съчинено следното писмо:
„До директора на Научния институт за комплексни из­следвания на животните НИКИЖ, бул. „Толбухин" 178. Тук
Другарю директор,
Пише ви Федерацията на динамичните астронавти. Вие навярно не сте слушали за нас. Ние сме едно научно общество, което се състои от пионери и няколко чавдарчета, решили да посветят целия си живот на космическите летения. Ние в никакъв случай не сме хулигани, както пише вестникът. Ние влязохме във вашия институт само за да спасим кучето-чудо Никиж, което за малко не изпратихме на Марс. Но после то изчезна и ние организирано го търсихме, като мислехме, че са го задигнали тайнстве­ни трети лица. И за да ви докажем, че не сме хулигани, ние сме готови да ви помогнем при издирването на за­губените кучета. Ние имаме голям опит в търсенето на кучета, били сме вече в цирка и в Инвалидния дом и при­тежаваме една карта на квадрати, която поставяме на ваше разположение. Но за да ни разберете докрай, ние, другарю директор, искаме да ви разкажем всичко отнача­ло, както си беше, без да ви лъжем, по пионерски и по научно.
Една вечер, преди около 15 дни, нашият другар, астро­навтът Димчо, наречен още майор и Лъвското сърце, ка­то се завръщаше от ЦУМ, намери на улицата едно ку­ченце. То имаше на задното си ляво краче едно жълто пръстенче с надпис НИКИЖ..."
Измина цял месец от този паметен ден. Раната на майор Димчо заздравя (без инжекции), Наско Нето се за­върна от пионерски лагер, Фани и Игорчо се записаха в първи клас.
Една хубава сутрин в ракетния център Нептун, където както обикновено се беше събрала цялата Федерация, се появи Брадатия. Той извади от джоба си един голям лъс­кав плик:
- Вижте какво получих за федерацията! На чети! „Научен Институт за комплексни изследвания на жи­вотните, никиж.
бул. „Толбухин" 178, София
До Федерацията на динамичните астронавти. Тук
Драги другари и колеги,
Преди всичко прощавайте за закъснението, с което от­говаряме на вашето мило писмо. Институтът ни беше твърде зает със сериозни изследвания и с подготовката па редица важни опити с животните.
Колективът на нашия институт с интерес се запозна с дейността ви в областта на астронавтиката. Дерзайте, дру­гари и колеги! Учете се и работете неуморно! Що се отнася до нас, ние сме готови да ви окажем всестранна помощ. Желаем да подчертаем, че ние ни най-малко не се сър­дим за нежелателния инцидент, който стана с кучетата на нашия институт. Ние твърде добре разбираме, че вашата постъпка е била подбудена от най-чисти и безкористни намерения. Макар и със закъснение, ние ви благодарим за готовността ви да ни помогнете при издирването на за­губените кучета. Уведомяваме ви, че всички животни са намерени живи и здрави.
Другари динамични астронавти,
Колективът на института държи да ви изрази най-го-реща благодарност за това, че след като намерихме едно от нашите кучета, наречено от вас Никиж, вие се отнесох­те с него, както подобава на истински астронавти. Вие по­ложихте грижи за неговото здраве, неговата сигурност и го обкръжихте с внимание и любов. Длъжни сме да ви съобщим, че това куче е нашето най-интелигентно и раз­вито опитно куче. Неговата загуба би се отразила сериоз­но па нашата научна програма. Благодарение на вас род­ната наука няма да изостане в една твърде важна област. Нещо повече, оказа се, че пребиваването на кучето при вас не само не наруши нищо от неговите способности, но дори ги разшири. Това1 безспорно говори за верния подход, който сте имали към него. Още веднъж, драги дру­гари, благодарим!
В знак на признателност и в желанието си да укрепим нашите връзки, кучето, което вие нарекохте Никиж, отсе­га нататък ще носи името Астронавт. Кой знае, може би един ден то действително ще лети с ракета към Марс ..."

14.    ПОСЛЕДНАТА    ГЛАВА,    В    КОЯТО    СРЕЩАМЕ НИКИЖ,    ТОЕСТ    АСТРОНАВТ
И ето - изтече цяла една година от бурните събития, които преобразиха физиономията на двата враждуващи лагера и доведоха до вечния мир на нашата улица. Феде­рацията на динамичните астронавти порасна, укрепна и е, както никога, мощна и единна. И което е най-важно — всички династронавти станаха членове на кръжока по аст­ронавтика в Двореца на пионерите. За ваше сведение те строят истинска ракета (ама истинска, честна пионерска!), която се зарежда с течно гориво и ще може да лети по-високо от хвърчило и балон. Пътят пред тях е открит. Аз не се съмнявам, че ако не цялата Федерация, то поне ней­ни представители един ден ще летят към Марс. .. Да, ще летят!
Повестта ми би трябвало да свърши тук, но тъкмо на­края се случи нещо, което нямам право да изпусна.
Федерацията получи една блестяща покана, изписана със златни букви;
„До Федерацията на динамичните астронавти
Най-учтиво ви каним да присъствувате на премиерата на новия български филм „Федерацията на династронавтите", която ще се състои в събота, 20 часа, в кинотеатър „Република". За вас са запазени местата от № 1 до № 22, ред първи, балкон."
И в събота вечерта  на улицата пред ракетния център Нептун чакаше голям автобус с табелка „Киностудия -София". Тук беше цялата Федерация - подстригана, изресана, с червени пионерски връзки. Дори Сашо Кобалтовия юмрук беше хвърлил карираната зелена риза и ковбойските панталони.
Липсваше само Брадатия.
Наоколо се трупаше народ, дошъл да види щастливци­те, чиито имена тъй често се срещаха по филмовите рекла­ми и вестникарски разкази. Бяха.дошли и родителите нз династронавтите: другарят Антонов с жена си Дора, квар­талният Марко и неговата жена, Веса, бащата и майката на Димчо, родителите на Наско Нето - другарят Морев и жена му Людмила, дядото на Рони Дато, баба му и кой ли не още!... Имаше един репортьор от радиото, кой­то непрекъснато бърбореше пред микрофона, и един опе­ратор от кинохрониката, който все крещеше на хората да не му пречат и да не застават пред камерата. Да не гово­ри за журналистите, които все подпитваха за туй, за онуй.. .
Най-после династронавтите успяха да се отскубнат от тьлпата и да се качат в автобуса, който потегли под приветствените възгласи на множеството и бръмченето на кинокамерата.
Пред кинотеатър „Република" ги посрещна лично Бра­датия. Още като ги забеляза, публиката, която се беше струпала пред входовете, започна да им ръкопляска. Раз­бира се, нашите герои приеха акламациите, както се пола­га на скромни династронавти, само Наско Нето високо махаше с ръка, като току-що слязъл от ринга шампион по бокс.
Тук именно аз ги видях за първи път. Разбира се, бях слушал и чел много за тях, но живи ги срещах едва сега. Веднага познах майор Димчо по смелото лице и къдравата коса, Наско Нето по русия перчем над очите, Рони Дато по очилата на кръглото лице, комисарката Вихра по красотата й, Сашо Кобалтовия юмрук по неговия снажен ръст. Познах също Фани по прелестните й бузи и сини очи, Игорчо по доброто му лице; познах, естествено, и Кънчо: това не беше трудно, защото той беше най-малкият от всички.
Звънецът даде първия сигнал за влизане.
Династронавтите влязоха в чакалнята. И тук стана не­що необикновено:
видяха се едновременно, само че децата онемяха от из­ненада, а Никиж, като по-схватлив и по-темпераментен, мигновено се отскубна от ръцете на придружаващия го служител и като светкавица скочи върху Димчо. Целуна го, после се метна върху Фани. Целуна я, хвърли се вър­ху Игорчо . . .
Династронавтите бързо дойдоха на себе си и забрави­ли всякаква сдържаност, дадоха израз на най-бурната ра­дост, на която бяха способни. Няма да описвам сцената, защото сами можете да си представите какво стана във фоайето. Ще ви кажа само, че имаше викове, премятания, блъскания, гоненици, ходене на ръце, весел лай — също като в онова хубаво старо време, когато династронавтите бяха още съвсем млади и буйни . . . или.. . по-скоро нео­питни.
В края на краищата и това свърши и под възхитените погледи на зрителите династронавтите влязоха в залата и заеха местата си. Димчо любовно притискаше до гърдите си Никиж.
Прозвуча третият звънец, залата потъна в тъмнина. Публиката затихна.
. . . На екрана се появи Димчо, или едно момче, което извънредно много му приличаше. Той вървеше с ръце в джобовете и си свиркаше с уста. По небето се носеха теж­ки облаци.
И внезапно небето затрещя и загърмя. Гигантска ог­нена светкавица раздра небосвода, вой изпълни простора. Едно пламтящо огнено кълбо се появи откъм Витоша. С бързината на мълния то пресече небесата, като остави зад себе си блестяща, ослепителна диря и миг след това по­тъна в мрака.
Димчо се затича натам, където бе паднало кълбото. Навлезе в една тясна уличка. Изведнъж той се спря: от­дясно идваше някакъв странен звук. Викът се чу отново, той долиташе от някакво същество, сгушено там долу, до една разкъртена стена. С разтуптяно сърце Димчо се спря: отсреща го гледаха две светещи точки. Момчето превъзмогна временната си слабост и пристъпи напред. Светещи­те точки се полузатвориха, съществото помръдна и като издаде немощно квичене, бавно се приближи. Беше едно клепоухо, малко, къдраво кученце, мокро, кално, трепере­що от страх. То влачеше предното си краче и болезнено квичеше.
Като преодоля разочарованието си, Димчо взе кучен­цето до гърдите си и го покри с якето. То попрестана да стене и вдигна муцунката си, една симпатична и дори умна муцунка. Димчо го погали. Кученцето благодарно от­вори уста, поиска да каже нещо, не можа и лизна с топ­лото си езиче мокрото лице на момчето. . .
...А там горе, в средата на първия ред на първи бал­кон, Никиж, наречен още Астронавт, вдигна симпатичната си муцунка, ухили се и лизна с топлото си езиче лицето на майор Димчо.
После весело и с всички сили излая.
м а й 1962





ЗА АВТОРА   НА  КНИГАТА
Хаим Давид Оливер е роден на 8 януари 1918 година в Кюстендил. Основно и средно образование завършва в родния си град и София. От 1936 до !938 година следва стопански науки и музика във Виена, членува в студент­ската .комунистическа организация и участвува в нелегалната й дейност срещу хитлеристките окупатори.
След завръщането си в България (1939 г.) влиза в РМС. Известно време упражнява различни професии - търговски служащ, цветарски работник, ра­диотехник п впоследствие но силата на антиеврейския фашистки закон бива изпратен и трудов лагер. В края на 1941 година бива арестуван и съден за нелегална рейсова дейност. Току-що излязъл от затвора, бива изпратен отново в лагер, където прекарва десет месеца. По-късно за активна антифашистка дейност получава задочна смъртна присъда. В Деветосептемврийското народно въстание участвува като партизанин в хасковския отряд „Асен Златаров".
Още през първите години след народната победа се отдава на активна читалищна и журналистическа дейност (последователно работи във Висшия чи­талищен съюз, читалище „Емил Шекерджийски", в. „Труд"). От 1952 година постъпва в кинематографията. Сега е главен редактор на Студията за научно­популярни филми.
Написал е многобройни статии по филмови и културни въпроси, редица сценарии за късометражни филми, между които „Художникът Златю Бояджи­ев" й „Цената на безумието". Автор е на романа „Часът иа надеждата", (Профиздат, 1957 г.), съавтор на игралните сценарии „Наша земя" и „Зако­нът на .морето".
„Федерация на династронавтите" е първата му книга за деца.








С Ъ ДЪРЖАНИЕ
ПЪРВА ЧАСТ. Ники ж.
1 -  Едно същество   пада   от   небето     .....................................       7
2.        Едно   радиосъобщение,  което  изяснява   всичко     .      .      . 11
3.        Две задачи пред  човешкия    мозък  и  една  клетва на  живот
и  смърт     ....          .............................................................       17
4.        Астронавтите в акция....................................................................... 19
5.    Деветмоторен      електроатомокарбиден     звездолет   „ДРН 1 Пегас"                                                   
6.       Тревога...............................................
7.       Нощта  срещу  деня О     ...
8.       Денят   О Н.........................................
9.       Отрядът на динамичните
10.   Разгромът..................................
ВТОРА   ЧАСТ. Война «а световете
1.  А сега накъде?....................................
2.         Ултиматум!!!.....................................
3.         В бърлогата на звяра    .
4.         Стогодишната война ....
5.         Какво прави  един заек'   .
6.          Акция  „Троянски   кон                                                                      78
7.          Краят на  надеждите................................................................... 82
ТРЕТА   Ч АС Т. М и р ъ т
1.  Никиж  изчезва        :                                                                                       91
2.        На живот и смърт............................................................. .    .         94
3.        Съвместно  съществуване......................................................... 99
4.        Бойните действия  започват................................................ .101
5.        Една драма между шест очи..................................................... 103
6.        Стратегия и тактика..................................................................... 107
7.        Изненади  от космически  характер........................................ 111
8.        Милицията в затруднение......................................................... 120
9.        Нов федерален   член   и  мои и  перспективи                                                                    128
11.  Какво  стана в квадрат 5......................................................... 139
10. Какво стана в квадрат 7                                                             132
12.    Никиж.................................................................. :     :      :      :  145
13. Върховното  изпитание на Лъвското  сърце     .     .     .     .155
14. Последната глава,  в  която отново срещаме  Никиж, тоест
Астронавт..................................................... ,      .      .     .      :      :  163


ЗА   НАЧАЛНА   И   СРЕД Н А   УЧИЛИЩНА   ВЪЗРАСТ


Хаим   О л и в е р

ФЕДЕРАЦИЯ НА ДИНАСТРОНАВТИТЕ Роман

Редактор   Е м н л и я н   Станев

Художник Бор л с   Димовски

Художествен редактор   Тончо   Тончев

Технически редактор Лазар   Христов

Коректор    Елена   Иванова

Дадена за набор на 15. XII,  1962 година.

Излязла от печат иа 20. VIII.  1963 година

Формат   1/16 65/92.  Тираж  16,000.  Поръчка Л 67-

Печатни коли 10.75.  Издателски коли 10.75.

Книжно тяло 0.48 лв.    Твърда подвързия 0.15 лв,

Цена 0.63 лв

«Народна младеж« — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически   комбинат   «Д.  Благоев»

София 1963


ДРАГИ     ЧИТАТЕЛЮ,

Издателството ви моли да изпращате отзиви, бележки и препоръки за тази книга и за прочетените от вас други наши издания както за съдържанието, така и за художественото им оформление. Пишете ни какво ви харесва и какво не одобрявате, какви книги най-много ви интересуват, какви теми и жанрове желаете да бъдат застъпени в нашите издания.

В писмата   посочвайте   адреса,    и   възрастта    си.

Издателството също така моли библиотечните и читалищни работници да съобщават периодично какъв интерес проявяват читателите към тази книга и към други наши издания, да събират и ни изпращат читателски отзиви

Пишете   на   адрес:

София

ул. „Цар Калоян" 10

„Народна младеж"

Издателство на   ЦК на ДКМС