АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

понеделник, юли 13, 2009

Любовен многоъгълник - Морска птица /последно четиво/

....Свещеният залив ни очакваше със спокойната си, вечна синева, примесена тук-там от кафяво зелената топлина на пясъчното дъно, което прозираше през бистрите води, а палави риби и летовници нарушаваха провинциалното спокойствие на водната площ.
Летните дни се търкаляха както обикновено, незабелязано и безгрижно. Къмпингът “Веселие” бе онова място, което ми осигуряваше веднъж годишно нужната, както на всеки друг глътка вътрешно равновесие и забрава, така необходими за почивка след решаване на безкрайните гатанки. Живота под тополите, захлупили със зелени шепи нещастното капанче, разположено до входа на плажния пункт оставаше един и същ. Посещенията ми се точеха през годините, а единственото което понякога се променяше бе цвета на листата, според месеца на появата ми край брега. През юни зелени, юли започнали да пожълтяват, а през август вече поели пътя си надолу към земята.
Както е обичайно през последните години, заварихме моята морска компания, разпънала палатки и парашути, без гащи и сутиени, стискащи бири в ръце и доволно ровещи с крака в пясъка. Сред радостни от срещата възгласи им представих новата любима и продължихме разговора, прекъснат в началото на миналия септември. О, как обичам този миг, в който загледан с бягащ по вълните поглед, ловя премятащите се из въздуха случайни думи и между две глътки пиво се питам дали е истина хубавото, което ми се случва!
Заредиха се познатото безметежно занимание, обичайно от години – безгрижното лежане в пясъка, при това с любимо момиче. Под песента на прибоя, в който морето все изцеждаше вечния си чаршаф любовта ни разцъфтя срамежливо, но чаровно, подобно на пясъчните лилии, обитаващи околните дюни.
Дрехи обличахме само след залез слънце, когато хладните сенки протягаха сластните пръсти към телата ни. През останалото време изпълнявахме нудистките си упражнения – общуване със слънцето и морето. В морето се провеждаха закачливи младежки игри, през които често ми се отдаваше да вкарам ненаситната си морена в любимата и пещера. Любехме се непрекъснато, двама лакомници пред шведската маса на любовта.
Понякога вечер ходехме до Созопол, където се срещахме с приятели на Люба, от консерваторията. Изисканите вечери често биваха придружени от арии из опери, включени в учебната програма на артистите, така че оперното изкуство внасяше онзи интелектуален привкус, който правеше празника ни пълен.
Обаче, както знаем от законите за всемирната гадост, всяко хубаво не е на хубаво или по-точно има край и той настъпва неусетно и в най-увлекателното място. Така се случи и с нас. Една вечер, след поредната вечеринка, изпълнена с мирис на пържена акула и весели италиански парчета, двамата с Люба се препъвахме по пътя през лозята устремени към малкият ни платнен временен дом край прибоя. Сплели ръце крачехме внимателно в мрака, като от време на време се спирахме за да припомним вкуса на целувките си. При една от тези почивки, в които поглъщах божествения сок, полял обилно езика на момичето вниманието ми бе привлечено от стария и допотопен москвич, кротнал се в сянката на една издъхнала от старост смокиня край пътя. Около старото возило бе наклякала група хора и водиха изглежда приятен разговор, прекъсван от време на време от дамски глас с уклончив тембър. “Я да видим кого ще шибкат днес?”, промърморих сякаш дявола ме бе накарал и приближихме с любопитство към групата. Тя се състоеше от двама местни гларуси и наивна девойка със спален чувал на гърба. Щом ни съзря госпожицата скокна и ни запита далече ли е къмпинга, на което аз съобразително отговорих да върви с нас, защото сме за там и докато двамата мераклии разберат, че плячката им се измъква излязохме под лампите на шосето.
Така се запознахме с Капка, смело и доверчиво момиче, тръгнало при любимият си, който дошъл на брега няколко дни преди нея. Изследователката пътувала на стоп и единственото, което я водило към прекрасния била вярата, че той се намира някъде в някакъв залив южно от Созопол, където събира сили за чакащата го казарма. А неандерталците от които я спасихме били последните, които я возили и в момента на нашата поява предлагали гостоприемството си. Ние също предложихме подслон на пътешественицата, в случай че не смята да започне веднага проучванията си из заливите. Естествено, момичето не беше до там лудо да се препъва през нощта по брега в търсене на желания исихаст и се настани удобно в пясъка, загледана като нас в прииждащите от нищото на мрака вълни.
Започна пушене, вино, весели закачки и когато настроението се повиши достатъчно хвърлихме дрехите и се озовахме в приятно топлата нощна вода. В чернилката на нощните вода и небе сиянието на далечния неон се сливаше с белотата на водната пяна и неясните очертания на момичешките телата около мен. Загубих ориентация, не знаех коя от двете прегръщам, чии гърди милвам, чии очи целувам. Двете момичета се сляха в едно.
Студът ни прогони от водата и тракайки със зъби потърсихме убежището на платнения си дворец. Седнали на пода в палатката, тримата мълчахме прегърнати, завити със спален чувал и чувствахме как нещо тревожно започна да се присламчва към нас. Май сега го определям така, а тогава галех в мрака непознатите гърди на Капка и се опитвах да разказвам на момичетата весели истории за себе си в духа на онзи приятно-снобски стил, така желан и рядко постижим от самотните пътешественици, като мен. Люба мълчеше отчуждено и пушеше, загледана невиждащо през вратата, като чувствителен човек тя бе усетила гадната изневяра в която затъвах неусетно. Мълчеше и новата ни позната, но нямаше как да каже нещо, защото без никой да я кара се бе захванала да буди с устни и език заспалия ми питон. Змиеукротителката си разбираше от работата. С няколко вълшебни думи успя да изправи главата на умрялото от студ, сънено животно, което мигом се устреми към дълбините на лепкавата дупка в която се събуди. Фокусите на чародейката ме изпълваха с глупаво доволство и не можех да видя тъжните, прощални струйки дим, пускани от любимата към звездите през отворената врата на палатката.
Надувах се, опиянен от величието си на любовник, което мислех че съм придобил и само едно приглушено гласче се опита плахо да ме отрезви “Е, к’ва стана тя!”, но скоро беше заглушено от похотлива хор но желанията “Защо пък не, защо пък не?”. Мълчаливо се мушнахме в спалните чували. Люба в своя, а двамата с Капка в нейния. Цялата палатка кънтеше от пълното с обида, неканено мълчание, но кой да чуе тогава. Както казва един стар похотливец, мой познат - “Като не се похваля сякаш не съм чукал”, та и аз така. Не само да се похваля, но и да се покажа какво съм животно и то пред кого? Пред така дълго търсеното и трудно намереното си момиче!
Но тогава нямаше помен от мисъл за отговорност, да не говорим за предвиждане на бъдещето, очакващо ме от сутринта.
Пухения чувал на Капка загряваше, като в тенджера под налягане. Усещах големите, твърди и потни гърди на момичето върху своите и любопитното влечуго само намери горещото убежище, в което се потопи. Странно, но тогава за първи път забелязах как се разхубавява жената, когато е щастлива от добрата работа на избраника в постелята... Благодарение на електрическата луна, която осветяваше през прозорчето на палатката лицето на откривателката, можех с огромно удоволствие да се радвам на щастливите и, пълни с добро доволство очи. А моето момиче се преструваше, че спи на един метър от нас...
Сутринта се събудих в палатка сам. Момичетата бяха изчезнали, нямаше го и багажа на Люба. Почуствах се разведен, въпреки че никога до тогава не бях се женил. Цялата пошлост и горчивина, вини, обвинения, лъжи и лъжесвидетелства се стовари върху напуснатото ми същество. Нямаше какво да ме утеши. Глупостта си беше моя.
Както често се случва, в търсене на утешението човек надзърта зад кръчмарския праг. Отпуснах тъжно тяло под вече жълтеещите тополи над кръчмата и се загледах в люлеещото се между стъблата им време. Стискайки пластмасовата чаша се опитвах да вкарам в правия път изостаналите след поредният си провал разбити мисли. Премятах в съзнанието си вече преминалите в отвъдното мъчителни походи след облаците и не можех да хвана нишката, която би ме извела от лабиринта на обърканите желания и липси. Някаква сълза се появи незабелязано на върха на носа ми и пречупи през странната си призма образите на любимите момичета.
Чашата потъна в меланхолия, аз също. Така ни завариха Капка и приятелят и. Беше го намерила между скалите на Райския залив, зачетен в любимата си книга “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Сякаш снощното къпане и последвалите го изненади бяха отнесени от вятърът, излязъл за да ни напомни, че идва есента - удобно за спомени край камината време. Мимолетното желание да съветвам бъдещия войник за повече внимание, докато се справя с класиците си отиде бързо. Все пак, това момче бе следвано от хубаво, смело и обичащо момиче! А мен кой ме следваше?
От двамата, които се бяха върнали за да се сбогуват с мен и ми благодарят за оказаните грижи, разбрах, че Люба заминала на север, при някакви, които посрещали слънцето във вила недалеч от Слънчев бряг. Ако съм искал можел съм да отида, но не исках. Спукано гърне не се лепи.
Поех към София с кола на приятели от къмпинга и около минута гледах учудено през задното стъкло как край отдалечаващата се бариера на къмпинга, Капка и гаджето и се смаляват. Защо ли пазя този идиотски спомен?
Родния град ме посрещна с ранно застудяване и тази позната от години липса, която ме подгони отново по старите следи на самотните нощни походи. Отново почуствах уж забравената припряност на неосъзнатото търсене, съпроводена от неясна празнина, останала след глупаво проиграните възможности и непостигнатите мечти.
Влачех се из нощния град и не можех да спра никъде. Страхувах се, че ако вляза някъде всички ще се обърнат към мен и ще ми се присмеят още докато съм на прага. Не исках да споделям с никой. Никъде не ми беше интересно. Не исках нищо, но страхът от растящата, като огромна гъба самота ме гонеше по синкавите от неона улици. Постепенно мракът и умората започнаха да ме побеждават. Нощта бе талкова бавна, приличаше на леко пийнал помъдрял от похождения веселяк, който се клатушка самокритично в петък вечер и даже когато е сам под лампите се старае да остави добро впечатление в съзнанието на въображаемите свидетели. Но свидетели на поредното ми пропадане нямаше. С отиграни движения избирах онези спокойни, пълни с изчезващи котки и дружелюбни сенки улици, позволяващи ми да се придвижвам към родната възглавница, сам и тъжен. Единствено уморените, полегнали на хълбок автомобили, ме поглеждаха съжалително и се опитваха да разнесат горчивата насмешка, кънтяща из нощните улици.
Вървях и разказвах на мълчаливите сгради за неясните си желания. Около мен танцуваха щастливите видения, тези спътници на самотният и нерешителен понякога търсач на важни мечти и бленувани успехи. Зад забравените да светят в мрака прозорци ми намигаха онези непостигнати, развеселени от витаещите в небето мечти момичета. Приветстваха ме залпове чужд смях, намигаше някаква желана и трудно постижима любов. Мечтаех значи! Отново бях сам.
Шляпайки из локвите останали след неканения, сутрешен дъжд, разигравах етюди със сенките, говорех със сънищата си.
Поседнал край паметника на Дядо Вазов, отпивайки от лекото нощно вино, очаквах за кой ли път онази скучаеща и толкова желана похотлива интелектуалка, която изглежда си бе отишла завинаги.
Светът бе тъп, а фриволните и палави хубавици се бяха разбягали, така че нещата започваха от начало.



КРАЙ



© Всички права запазени.
Публикувано: 2003-02-14

Любовен многоъгълник - Младите природолюбители/трето четиво/

На другия ден, точно в десет се събрахме на изходния пункт - пл."Журналист", двайсетина братя и сестри целите в бяло, имаше и двама дизайнери. Люба нямаше нищо против идеите на учителя Дънов, а пък аз исках да опитам от уискито на Държавния департамент, така че се качихме весело в кокетното автобусче и поехме с бодри туристически песни към високопланинския си лагер.
Пътя се виеше през зелените Родопи, покрай красивият язовир "Батак" и разни други, безименни за мен водни площи. През прозорците влизаше борова миризма, а слънцето ни караше да примижаваме с очи, така че от време на време пропускахме по някоя подробност от пейзажа, за който ни осведомяваха нашите вождове Богохуев и Глист - Подпичьорний. Слушахме с Люба полезните сведения за околната среда, които бълваха двамата полубратя и си пускахме палави пръстчета през циповете на джинсите. От време на време надигахме бидончето с пиво, което носехме - бързахме да приключим с благородната течност преди да се е стоплила. Знае се какво представлява топлата бира.
Езерото надмина всякакви очаквания. То заемаше една котловина, между вековни смърчови гори и представляваше мрежа от фиорди между скатовете на планината. Плитката вода бе топла, като чай и чиста като сълза. През нея се виждаха любопитните риби, които си говореха нещо оживено по плитчините, а Слънцето подскачаше по приличната на юфка повърхност на водата и ни приканваше да се потопим в приказната течност, нещо което направихме веднага след като опънахме палатките на малък нос, близо до едно изворче край брега. Хубаво място, но грешна постъпка - през нощта умряхме от влагата, която бе навсякъде, но кой да ти мисли.
Вечерта премина, като на пионерски лагер. Ойларипи, огън, теософски разговори и леки изненади. За другия ден решихме да посетим близкото село Дженевра, за което се твърдеше, че е напълно изоставено. Идилията щеше да е пълна, ако духовните бащи ни бяха направили една хубава вечерна проверка, но те не се сетиха за това средство, сплотяващо колективите...
На сутринта поехме към изоставеното село. Денят бе блестящ и горещ. Изпаренията от езерото и просторните гори наоколо насищаха въздуха с влага, обстоятелство което ни принуди бързо да се лишим от оскъдното лятно облекло с което разполагахме. Първа се хвърли във вихъра на стриптийза Люба, то тя нямаше и кой знае какво да губи, освен леката юнашка фланелка (потник) на гърба си, та бързо отдаде прекрасните си полукълба на слънчевите ласки и нежните погалвания от възхитените ни погледи. Русата коса на любимата (пак тези блондинки!) плющеше подобно на бойно знаме между дърветата, а голите и гърди проблясваха на слънчевата светлина, като пътеводни звезди, сочещи ни пътя към изоставеното село. Постепенно веселите и приятни дъновисти се превърнаха в разпасани адамити, бродещи из столетните родопски гори. Какво ли не беше виждала майката планина, сега видя и индийска нишка от блестящи на слънцето задници, тръгнали да се запознаят със забележителностите на Родината. Колоната от голи пилигрими, натоварени с раници и вързопчета гащи се точеше надолу по пътеката, като от време на време се спирахме да поизчакаме отделилите се в страни от пътя любители на природните забележителности и горската растителност. Най-много се наложи да чакаме двамата дизайнери, които изплуваха из драките, като безгрижни елфи, с цветя в косите и дяволити искри в очите. По всичко личеше, че са срещнали ако не, Учителя, то поне някой от секретарите му.
Така сред смях и закачки пристигнахме в изоставения населен пункт. Селото наистина бе напуснато! Твърде странно беше да наблюдаваш как вятъра поклаща откъртените от стрехите дъски и портичките на вратите. Непрекъснато очаквах из зад ъгълът на близката ограда да изскочи някое сополиво козарче или брадясалият му, вмирисан на пот и вино татко, но не би. Бяха се запилели някъде. Селото наистина бе опустяло и за някогашното човешко присъствие говореха само прогнилите дрехи висящи на пирони из къщите, в които влязохме. Имаше ток и вода, а хора не! Допълнителна интрига в пейзажа внасяше и нашето голо присъствие, приветлива група нудисти, само по обувки, с раници на гърба. Картината бе нереална, вечна и поетична. Хубавата Люба, обляна от юлското слънце, блестяща и засмяна, обвита от трептяща светлина, само по сандали, изправена пред обраслите с мъх и къпини рушещи се зидове на изоставените къщи. Почти като в "Плейбой"!
Така ни откриха двете каракачански, овчарски кучета. След тях се появи и самия овчар, с увиснала от притеснение долна челюст, а и как не. Лесно ли е да си родопчанин, която не е виждал още гърдите на жена си и да попаднеш сред това бушуващо море от примамливо подпляскващи дамски образования. За голите задници на пишкомерците да не говорим. Човекът загуби говор и картина и само бялото на очите му, подскачащи по балконите наоколо, подсказваше че е жив. Поздравихме възпитано сащисания животновъд и му помогнахме да приседне на един камък. После го пръснахме с малко студена вода от манерките, за да не го съживяваме по-късно. Постепенно човека се съвзе и започна да гледа по-трезво на морето от женски и мъжки прелести, спря да се блещи като ударен по главата, но говора си възвърна по-бавно. Изчакахме го да проговори и завързахме дружелюбен разговор с него. Постепенно, след като се увери че никой не се кани да го изнасилва, планинеца влезе в ролята на безплатен гид. Има ги такива, които са запомнили всичко, което е изредил учителя за родния край, а освен това знаят и много любопитни подробности, разказвани от пийнали местни патриоти през дългите зимни вечери край печката в кръчмата.
Та разбрахме, че населения пункт е основан от генуезците, а името на Дженевра идва от Генуа. Тук се понапънах малко за да си припомня кога е имало генуезци в Родопите и единственото, което успях да се сетя беше, че наистина италианците са се подвизавали из южна България през 15-16 век, като търговци и завоеватели. Явно са харесали околностите на язовир Широка поляна, за да основат колония тук, обаче скоро са били изчушкани от турците. То и друг начин няма. Може ли мижавото италианско удостоверение да удържи на мощния, рязан, турски документ? Отишли си жабарите и оставили това мореплавателно име сред родопските върхове. По късно си заминали и наследниците им и ето ни нас, веселите адамити. Човека си каза урока и ние го пуснахме да пасе овцете. Със сигурност е клечал някъде в папрата и дълго е обладавал с поглед прекрасните сестри от групата, пък може и някой мъжки задник да е бил уважен, знае ли човек? Нищо чудно някой от закичените с китки дизайнери да е изкушил овцевъда.
Заредиха се бързи, задъхани дни, изпълнени с любопитство и весели, колективни игри на открито. Духовните ни водачи, като умели възпитатели насочваха свободната ни от общуването по между ни енергия, към общуване с Бога. Втория ден, до обяд, нещата бяха поносими, слушах глупавите брътвежи на братята и наблюдавах със задоволство хубавите, започнали да добиват бронзов загар гърди на Люба. Почти цяла сутрин лежах на моравата, край водата и крепях колчето, наречено от мен въдица. След обед продължих със заниманията си, смуквах щастливо от папиросата и се радвах на отраженията в езерото, които палаво се мъчеха да избягат от идиотщините на религиозните тъпанари. До вечерта стигнах до извода, че е време да си вървим, ако не искаме да се побъркаме от тъпизми на тема бог и споделих идеята с Люба. Тя изглежда също беше дошла до моите изводи, още повече, босовете се канеха на следващия ден да правят групи за намиране на господа.
Вечерта, в спалния чувал, под звуците на щурците и пъшкането от околните палатки измислихме хубавия план, да продължим нашето пътуване на стоп, в източна посока. През Родопите, големите язовири край Кърджали, през Странджа, крайна точка "Веселие", Морето.
Речено - сторено и сутринта още преди съмване си събрахме пъртушините. Чували, палатка, самари и поехме на път. Оставихме глупаците да общуват с бога, а ние бодро заизкачвахме върха Дженевра, намиращ се до вече посетената от нас едноименна махала. От духовния плам на моето момиче бе останало единствено желанието за общуване с природата, така че решихме да посрещнем слънцето на високо. Дженевра, бе най-близкото удобно място, до което бихме могли да припкаме, водени от желанието на госпожицата за природосъобразен живот.
В хладният и много влажен утринен полумрак, преди веселото, лятно слънце да се повдигне от постелята, ние, двамата бегълци се катерехме мълчаливо по склона, провирайки се между червените пънове и самораслите елхи. В тишината преди изгрев, само счупените от стъпките ни съчки отмерваха ритъма на безгрижното отстъпление. От време, на време се поспирахме за да си поемем дъх. Изправени между дърветата, мълчаливо се взирахме в усмихнатите си очи, задъхано се питахме един друг дали е вярно? Вярно беше! Този дълъг миг на щастие си беше с нас. Сами го правехме и знаехме това! Случваше се сега и тук, в дивите и величествени гори, под танцуващия след уплашените облаци вятър, в очакване на слънцето.
Закъсняхме за изгрева и го разбрахме, когато стигнахме горе, на високото. Жълтия диск отдавна се търкаляше по небето. Не ни остана нищо друго, освен да поседнем и запалим по цигара. Всмуквах бавно вкусния пушек, присвивах очи към безкрайните, зелени вълни, които се диплеха докъдето стига погледа. Миришеше на смола от нагрятите вече смърчове, а невидим ястреб подсвирваше тъжно някъде в ослепителното, дълбоко и синьо небе. Лежах между тревите и бях малък, малък. Димните кръгчетата политаха от устните ми към небето и носеха неясни послания.
Люба беше върху гърдите ми, и усещах с вълнение, през двете фланелки, как зърната и набъбват. Това породи и у мен известно втвърдяване, което донесе грешни помисли. Нито величието на природата, нито изморителното изкачване, нито духовните занимания през последните дни можеха да избият от главата ми плътските желания.
Изхлузих се от панталона, така както смока сменя кожата през юни месец. "Ах, ти ебльо такъв" - засмя се хубавата Люба и дружески ме потупа по устремената към небето малка, но пълна с решимост ракета. Засмях се и аз, дадох си сметка колко героичен е този миг, трябваше ли да го опошлявам с едно най-обикновено кърско чукане, така както правят офицерите около плевенските казарми? Седнахме прегърнати, загледани в неопределена посока, примамени от вечната зеленост и самота на горите. Люба присвила засмени, късогледи очи, с играещи под закачките на вятъра нежни, руси коси, а аз до нея, без гащи, със стръкче трева между зъбите и объркана мечта в погледа.
Не знам защо, но извадих малкото радио от торбата и започнах да търся някоя станция, която предава прогнозата за времето, може би защото ни чакаше доста път през тези планини. Е и тогава се случи малко чудо. Попаднах на романтична вълна, пускаха рано, рано Early Morning на Barclay James Harvest. Мълчахме омагьосани от музиката, от зеленото, от ръцете си вкопчени несъзнателно една в друга. От множеството мисли, чувства, усещания, състояния, и стихове, които скитаха безгрижно между телата ни. Нямаше нужда от каквито и да е думи. Тук, на този връх, под крилата на ястребите и бягащото слънце, галени от небесния палавник преживявахме хубостта на живота. Знаех, че я обичам. Вече знаех! Далече, далече, между върховете на боровете виждах избледнялата в сутрешната мараня над дърветата Лени да ми помахва за последно... Явно и това е обич, да седиш без гащи върху моравата, в гората и дъвчейки сламка, да усещаш в едната ръка дланта на новата любимата, а с другата да се сбогуваш със старата...
От тези прозрения ме извади една мравка, която беше сбъркала цепката на задника ми с родния мравуняк и се опитваше да открие познатия и от детство проход към спалнята си. Естествено движенията и бяха твърде щипещи, което ме накара да изчопля натрапника от гънките на тялото си и да вляза в захвърлените преди малко гащи. Магията свърши и се налагаше да тръгнем, още повече по пътя започнаха да се движат ранобудните шофьори и техните прекрасни машини.
Излязохме на пътя и размахахме ръце. Изведнъж, сякаш бяха чакали нашето появяване, четириколесните се изпокриха. Няма и няма. Бодро закрачихме по пътя към Доспат и за три часа успяхме да се изкачим на рида над едноименното езеро, проблясващо ниско и далечно долу, между огромните дървета. Полянките от двете страни на забравения от превозните средства път бяха засипани от диви ягоди и боровинки. Все още от тук не бяха минали велинградските цигани за да овършеят реколтата, та двамата с момичето полегнахме спокойно в една такава зелена площ и се захванахме с опитването на горските дарове. Отначало лежахме по гръб и с разперени ръце търсехме пипнешком плодовете на гората в тревите. Понякога, докато блуждаехме с погледи в дълбокото, мастилено небе и споделяхме кой знае защо, с полушепот наблюденията си за облаците, пръстите ни се допираха и залепваха един за друг. Лежах отпуснат и спокоен в треви-те, само свиренето на вятъра високо горе и шепота на любимата ми напомняха, че съм в реалния свят. Талкова щастлив бях!
Внезапно, до палавия облак, чийто полет следях, заплува и засмяното око на моята спътница. То стана голямо, голямо и накрая изчезна, в замяна на това усетих любимите, този път лепкави от ягодите устни върху моите. С вкусния си език Люба започна да вкарва един след друг плодовете, които бе донесла за мен в уста. Сока на горските деца, смесен със гъстата и много приятна на вкус слюнка на моето момиче, започна да се стича по небцето ми...Отново се изхлузих от панталона и не влязох в него докато не овършахме всички ягоди и боровинки в плантацията... Пък и след това не влязох. Лежах проснат по гръб, гол и щастлив, зарит в листа и борови иглички, пуфтях доволно с цигара към небето. Да имаше и една бира!...
По едно време усетих че съм сам на тепиха и се надигнах за да видя къде изчезна самодивата. На десетина метра от мен забелязах да проблясва закачливо любимото ми, малко и очарователно задниче, галено от похотливите слънчеви лъчи. Люба лазеше на четири крака и пасеше! Ядеше плодовете направо от стъблата на растенията, като от време, на време плюеше попадналите в устата и листа. Не издържах на предизвикателството и се включих в пашата, но се указа, че храненето по този начин е твърде уморително, факт, който обяснява защо тревопасните и вегетарианците са по-ниско интелигентни от хищниците. И няма как да не е така, цял ден се превиваш за няколко стръка зеленчук, а накрая си хем гладен, хем уморен. Друго нещо си е пържолата...
Та в тази дисциплина момичето ме победи безпрекословно. После Люба сподели, че била вегетарианка... Но в любовта лошо няма, така и в нашия случай. Докато прекрасната, като митична сенокосачка правеше кръгове около мен, аз почивах щастливо изтегнат върху шумата, похапвах природните вкусотии и взрян в кокетното дупенце се изпълвах с нови сили. Когато енергията забушува весело във всяка гънка на прекрасното ми тяло и ракетата бе готова за нови полети, се присъединих отново към стадото. Пашата продължи докато спиралите, които описвахме с любимата не се пресякоха и нашето превъплъщаване взе крайни измерения. Но този път харпунчето на Купидон бе запратено в гостоприемно отворилия двери, познат от предишни посещения кафяв салон. Там, сред горската растителност, оръжието полегна, като ръка в стара ръкавица. О, миг поспри! Ноооо, човешките възможности са крайни, моите също. Освен това ни чакаше и път, защото не искахме да спим в гората, при мечките. Затова, след като изцедих и последната капка риболовен нектар в делвичката на Пандора, починахме, колкото да поемем въздух и оправихме гащите. Оръжието полегна уморено в калъфа, скри се като мързелив охлюв в черупката си, в очакване на поредния живителен дъждец.
Хванати за ръце, с цветя в косите и дяволити искри в очите, като весели тролчета, обрали току що вкиснатия горски, изпълзяхме от шубрака на пътя, с намерението да спрем попътна машина и продължим пътешествието. Добре, че планината си е планина и в нея живеят Хора, въпреки, че колите са по-малко. Качихме се на първия появил се камион, който караше дървени трупи от високите сечища, към цеха в Доспат.
Колата беше задъхана Шкода, а шофера приятен младеж, с мазна, отдавна немита коса и интереси в природознанието. Наредихме се като в американски филм - шофера, Люба и аз - до прозореца. Кабината на камиона бе голяма, но въпреки това, младежа зад геврека бъркаше от време на време скоростния лост със загорялото, гладко бедро на обичаната ми. След като разкрих този факт, усетих атлантическия океан в ушите си, ако имаше ръчна спирачка със сигурност щях да я дръпна и след това, възможно е, щях да опъна ушите на сладострастника - водач. Но ръчна спирачка нямаше, а магьосницата от ягодовата поляна възмутително мълчеше и не мърдаше! Затова се притиснах до прозореца и дръпнах прекрасната към себе си. На палавия ръколюбец му стана трудно да пуска пипала върху разтърсващите бедра на моята певица и след като един път си удари челото в предното стъкло се отказа от опитите за интимност. Така де, какво значи красивото бедро пред красивата смърт в урвата? Младежа осъзна, че няма никакви възможности при новото нареждане и се отдаде на интелектуална дейност. Реши да ме елиминира с познания за животните и рибите в околността.
Това мечки, зайци, порове и толстолопи се разиграха в живописен танц около нас. За около пет минути бях изолиран. Запленена от разказа за любовните игри на мечките, прекрасната ми омайница забрави копиеносеца от ягодовата леха. Такива са жените, многоизмерни, многопланови и непредсказуеми. Ако чукането ти е наред, не знаеш нищо за бременността на различните бозайници. Ако пък ти е познато това състояние на природните твари, то парите са ти малко, ако имаш пари, имаш и проблеми с палавия гущер. Най-често обаче, проблемите са на куп, комплексни...
Загледах се разсеяно през прозореца. Докато оня зоолог разкриваше тайните на кръсточовката пред моето момиче, аз се любувах през стената от дървета на доспатското езеро, полегнало като сребърен меч долу в ниското. Малкото море под нас блестеше с весели пламъчета отразено слънце. По повърхността на водата плуваха изкуствени острови, направени от кафези, наричани садки, в които трудолюбивото планинско население отглежда пъстърва, за да спечели някой, друг лев. Между живарниците се провираха сърфовете на отворените столичани, дошли да карат на спокойствие. Край бреговете клечаха рибари, а по ягодовите полета кипяха любовни игри. Беше хубаво, добро и свободно Приближихме невзрачния планински град.
Нашия благодетел си бе казал урока и мълчеше виновно - сбогуваше се, вероятно, с подлудяващите бедра на Люба. Човекът направи последен опит за достигане на вкусния плод - той ни покани на гости у дома си, но ние бяхме отново едно цяло, въпреки кръсточовките и малките глиганчета, които подскачаха около нас. Младежа разбра, че обичта ни е велика и ни остави пред местния хотел, мълчаливо, с тъжни, сбогуващи се очи. Какво ли му е било, когато е проследил този сън - Люба да профучава през родните му гори и да си отива без следи, без да остави симпатия, без да си отбележи спомен някакъв, белег или знак. Но така е със сънищата, те не помнят и не се вълнуват от нещастните, малки и тъжни шофьори на тежки камиони....Глупави, печални и романтични наивници, вълнуващите момичета не живеят в божествените гори, те само се разхождат понякога там! И после, с чаша кампари в ръка, разказват впечатления на поклонниците си пред камината....
Всеки малък град си има своята провинциална гордост, която размахва приветливо пред очите на случайно попадналия в нещастното гнездо пътешественик. Обикновено това е безумния с големината и разточителството си мраморен площад , в който освен празнична трибуна, можеш да намериш и отдавна пресъхнал фонтан, а край него пластмасови столчета и маси, с лекьосани покривки "Кока-Кола". В случай, че властите не са се сдобили с форума-мечта, те построяват партиен дом, сега вече раздаден на приятели за офиси, в които новоизпечените бизнесмени чукат спокойно бившите библиотекарки, сега секретарки. В случай, че родолюбивото чувство на общинските съветници е надделяло, те са спретнали хотел за потоците ученици, тичащи някога из татковината за да събират сто и един печата в туристическите си книжки.
Пред такова посърнало съоръжение се изправихме с моето пиленце, в онзи мързелив, ранен и блестящ от слънце следобед. Пашата в планината ни беше изморила, та имахме нужда от душ и спокойна дрямка. Единственото, което предлагаше сезона бе потната сянка на скучния родопски хотел.
В съзвучие с жълтия и прашен площад, храмът на пътешествениците ни посрещна дискретно, без пиколо, без портиер, но и без момиче на тезгяха за регистрация. Нямаше я и мустакатата лелка, която замества в такива случаи липсващата девойка. В предверието се разхождаха някакви типове по шушлекови гащета и джапанки, в които мърдаха криви и черни пръсти. Те оглеждаха Люба и преглъщаха лакомо, като циганче пред витрината на колбасарница, около Коледа. Изглежда вестта за пристигането на прекрасната хористка се бе разпространила по въздуха, защото постепенно фоайето се изпълни с ошушлявени джапанконосци, които се псуваха дружелюбно и хвърляха белтъци към прекрасната до мен… Как пък никой не си беше изрязал ноктите на краката? Този въпрос започна да ме тревожи, наред с неприятното чувство, което предизвикваха нахалните, селски погледи, разхождащи се по гърба на любимата.
Половин час чакахме да се появи някой член на трудовия колектив, от който се надявахме да получим заветните ключове към очакващите ни покои, но явно бяхме дошли в разгара на сиестата, та бях принуден да завържа разговор с неандерталците наоколо за да получа някаква яснота относно положението на хотелиерския бизнес в тази географска ширина. Попитах един индивид, за който предположих, че може да говори, къде е желания персонал? Не се излъгах, можеше да движи челюстта си! Човека даде скромни, но ценни сведения, от които стана ясно, че говоря със самия играещ треньор на местния футболен отбор. Относно момичето зад щанда не ни каза нищо повече от това, че я няма от няколко дни, но ако смятаме да почиваме можем да се настаним спокойно и да чакаме. Имало и вода. След това любезния бръкна в таблото за ключовете и с широко движение ми подаде един от тях, като не забравяше да хвърли тарикатски белтъци към моята спътница, която демонстрираше голия си загорял гръб на ония, с немитите крака.
В стаята се настанихме след известно колебание и съпроводени от мрачни предчувствия за предстоящи изпитания, причинени от събраната енергия на загорелите за крехка, женска плът човекоядци от "А" зоналната окръжна група. Но колко му трябва на човек? Завъртях прилежно ключа в бравата, хвърлих самара и дрехите от гърба и се опънах в чистите (каква изненада!) чаршафи. Люба ме последва в събличането и хлътна в банята. След миг от там долетяха радостните и възклицания: "Водата е хладка скъпи, идвай бързо тук, палавнико такъв!". Гмурнах се в санитарния възел за да се възхитя на прекрасна картина - русокосата и загоряла нимфа под сладострастните пръски на хотелския душ. Струйките вода лакомо опипваха любимата, а тя съвсем не им се противеше. Напротив, извиваше веселото си тяло, така че палавите, искрящи прелюбодейци да проникнат лесно във всяка от гънките му. При толкова вода и прекрасната русалка в нея, у мен се събуди стария морски вълк и скокнах устремно в очуканата и пожълтяла хотелска вана.
След първоначалната тръпка, причинена от срещата с хладката течност дойде и приятно отпускане. Горещ ден, ласкава вода и Люба в нея. Какво му трябва на човек, наистина? Оставих се в ръцете на водата и жената за да се загледам замечтано през отворената врата към оплютата от мухи електрическа крушка в коридора. Мислено виждах предстоящия ни път през тази бавно и спокойно разстлана, трептяща от сутрешен студ планина, през пожълтялата от лятото равнина, та чак до зеленото море. Созопол! Там, където всеки е артист, много важен и безкрайно любопитен, хитро поглежда зад маската на безгрижност и досада едновременно. Созопол с денонощните и дълги от тук до Велека плажове, със скучаещите момичета, които се оглеждат за моето пристигане, за да чуят как весело ще им кажа, слизайки от корабчето "Спокойно, масата е заета". Созопол с чирозите и нощните огньове на носа, срещу "Окото"...
Оооох, колко нежна и опитна вълшебничка беше тази Люба. Как майсторски успя да изстиска дълбоко таените в организма ми възможности и желания! Докато примлясквайки в очакване на природните картини и замечтано се любувах на съдрания тапет в коридора, палавницата само със силата на волята и някое друго ласкаво движение успя да извади от черупката заспалия ми след пашата в планината малодушен охлюв и го накара да се хвърли свирепо, с рогата напред към любимата си в последно време пещера. Този път тя бе потопена под водата на Доспат, факт който направи експедицията из познатите дълбини нова и още по-вълнуваща.
"Голям фокусник си!" - засмяно прошепна накрая моето момиче и ме пренесе под хотелския балдахин, където започна да ме захранва с кисело мляко и шпек от раниците. Юначна българка!
Лежах щастливо и се радвах на ламаринения вентилатор, който бавно скрибуцаше под тавана. Струваше ми се, че тази хотелска изненада, заедно със следобедния полъх, нахлуващ през прозореца, са възпетия в толкова песни вятър на пътешествието. Не беше лош немирникът! Добро ми беше, лежах щастлив в чистите (каква изненада, наистина!) завивки, а любимата ме хранеше с шпек и млекце…Така премина щастливия следобед, във възстановяване на измъчените ни тела след общуването с бога и горската паша из поляните.
Вечерта ни донесе приятна изненада. Появи се липсващата администраторка, предвождаща автобус с пътешественички, произхождащи от славния морски град Бургас. Дамите бяха тръгнали на търговско - опознавателна екскурзия из Родината. Ако си купят електрическа възглавничка в автобуса, изследователките получават безплатно одеялце за крака. Множеството предизвика весело оживление сред местната футболна общественост. Краката бяха измити, а шушлековите гащи заменени с турски анцузи. Личеше, че ще става, каквото ще става. Във въздуха трептеше напрегнато очакване, замириса на троен одеколон.
Промените бяха добре дошли за нас. При наличието на толкова много алчни за приключения туристки една представителка на хоровото изкуство престава да бъде обект на любопитство сред зажаднелите за нови лица спортни среди в хотела. Това ми позволи да отключа вратата и смело да се устремя към рецепцията за да реша проблемите около настаняването, но да призная откровено, проблеми нямаше. Това, което преживях, бе естетическото удоволствие от съприкосновението с момичето на пункта за резервации, това балканско цвете, разцъфнало тук сред горите и футболистите с немити крака. Прекрасното създание се изразяваше добре, на книжовен български, който вероятно би затруднил ония ошушлявени ритнитопковци. Като добра домакиня, тя успя да реши въпроса с настаняването, записа мен и момичето ми в книгата за гости, поредния ъгъл от сложната фигура, по която изминавах мъченическия си път на романтичен любообвилник. Попивах естествената красота, намигаща закачливо зад рамото на скромното , планинско дете. Хубаво същество беше! Слава богу, обичах моята хористка...
Около хубавата администраторка се суетяха двама господа със самочувствие. В единият разпознах с радост отдавнашният ми приятел и сътрапезник Стую от Смолян. На времето ми бе известен, като дългогодишен студент в специалността Земеустройство, ВИАС, но сега любознателния младеж работеше на туристическото поприще. Развеждаше из слънчевата ни Родина скучаещи домакини докато съпрузите правеха долари из световните океани . "Копеле" - посрещна ме лъчезарно екскурзовода - голяма партида съм докарал този път. Трябва да помагаш, че ще изложим факултета! На повика към патриотизъм отвърнах хладно, но изчерпателно, че съм тук с любовта си и чукането не е най-важното за мен. Стую каза нещо за националните добродетели и защита на достойнството, после се затича след една започнала да закръгля ръбовете си лелка. "Довечера в ресторанта" - извика моя приятел и се потопи във водовъртежа на шопинг тура.
Късния следобед премина в колебания пред огледалото. Чудни, неповторими мигове на очакване, когато усещаш в ноздрите си тръпчивия прашец на неизвестното, но въпреки това толкова желано преживяване. А то беше, да припомня, изява в обществото, посещаващо салона на Доспат. Толкова дълго не бяхме се появявали в светските среди. Няколкото дни, от както напуснахме Пантеона в полите на Витоша бяха достатъчни да породят жажда към светски блясък, освежаван от скучаещи хубавици и остроумните, в никакъв случай груби каламбури на техните добре изкъпани и отлично възпитани партньори. Условията подсказваха блясъка и славата, които бихме могли да постигнем в мърлявия, провинциален ресторант.
Вечерта бе зашеметяваща, светът - пълен с разтреперени от очакване доволни търговки и хищно кръжещи около тях шушлекови футболисти. В центъра на композицията, естествено бяхме ние, Люба, аз, Стую - екскурзовода и неговата избраница, вече пияната, но все пак привлекателна моряшка жена от Меден рудник. Какво да описвам, развеселените от успешната си обиколка лелки, чувствайки се в планината защитени от лоши очи и уста се отдадоха на разгул, такъв на какъвто са способни само морските чеда.
Малки хълмове от черен и червен хайвер, реки от водка и шампанско, тайнствени тресавища от майонеза и сметана разнообразиха околния планински пейзаж. Морските сирени не се шегуваха, вадеха от куфарите скътани за из път рибни лакомства и щедро поръчваха от любимия си алкохол - водка "Савой" и Шампанско. Местния оркестър редеше весели парчета за душата, като ги редуваше с такива за тялото, така че хищните самки не оставяха футболистите да изпият пиенето си на спокойствие. Бургаските жени обръщаха чашите с лекота и скоро салона кънтеше от закачливия им пиянски смях.
Като добри ловци, нашите спортисти усетиха, че мигът е дошъл и започнаха да се оттеглят с набелязаните за вечерта избранички. Както знаем, един футболен отбор, не надвишава тридесет души заедно с ръководството, така че в ресторанта останаха шофьора и две - три добре пийнали грозници, които впериха хищен поглед към мен. Това ми причини сериозно безпокойство, защото бях чувал за унищожителната любов на морските труженички, съизмерима единствено на страстта бушуваща около нефтеното пристанище. Добре, че моето момиче прояви необходимото, за такива случаи хладнокръвие и успя да ме отлепи от масата, още повече че приятеля Стую вече се бе отправил към покоите си с избраната блондинка - труженичка.
Напрежението спадна, чак когато превъртях ключа на стаята и се отпуснахме в познатите чаршафи. Изморени, но щастливи от добре проведената другарска среща. Лежахме доволно сгушени в прегръдките си, благодаряхме на съдбата, че сме заедно, че се обичаме, че успяхме да се отървем без проблеми от хищните пътешественички.
Какво му трябва на човек, наистина? Нищо повече от прекрасно момиче, добра баня и кофичка черен хайвер, другото идва само...Така си мислех, оставил се в добрите ръце на моята вълшебница, която ме подготвяше за станалите вече традиционни лечебни процедури преди заспиване. Защото както знаем, добрия сън се поражда от здравия дух в здраво тяло, след подходящи упражнения с подходящия човек на подходящото място.
Но не ни бе съдено да заспим гушнати, спокойно отпуснати в обятията си, като два щастливи хамстера в малката им, но много уютна и подредена с вкус клетка. Тъкмо приключвах с упражненията, които изпълних криво, ляво (все пак, денят бе натоварен) и вратата изкънтя от силен удар. Решихме да се направим на заспали и да не отваряме, още повече удара не се повтори. Морфей разпери покривало над морното хотелско легло и аааа да пропаднем в прекрасните му владения, вратата изкънтя отново. Този път по-силно. Това ме заинтригува и открехнах, но вън нямаше никой. Обърнах ключа и се отправих отново към възглавницата, когато ударът се потрети, този път придружен от мощния стуюв призив: "Копеле отвори, че загивам!". Нямаше начин, предпазливо надникнах през вратата за да се възхитя на интересната жива картина. Стую гол, с капитанска фуражка на главата се отдалечава в посока на пожарната стълба, преследван от любимата му, размахла огромен финландски нож в ръка. Постановката събуди у мен оправдан интерес, а и желание да помогна на съотечественика, все пак пияна дама, с нож в ръка не е шега работа. Такова чудо може да стресне всеки гол мъж, не само Стую.
Разсъждавах усилено по въпроса за голия купон, който се разиграваше в хотелския коридор, когато моя приятел се появи за четвърти път от централното стълбище. Фуражката на стария морски вълк, съчетана с кльощавото и космато, плувнало в пот тяло на нашия родопски сваляч, а след него размахалата финския нож, пияна сирена, представляваха прекрасен символ на вековната борба между брега и морските вълни.
Когато премина покрай мен за пореден път, дръпнах приятеля в стаята и заключих входа. Уместно действие, защото секунди по-късно, злодейката заби острието в нежната повърхност на вратата. "Ще те убия копеле гадно!!" - чухме гласа на валкюрата от вън и после глухото и строполяване пред прага. Настана тишина, а след малко и хъркане, което без съмнение издаваше заспалата моряшка жена.
Оставихме мадамата с престъпните наклонности да спи вън, а на злощастния екскурзовод постлахме канапето, от където той разкри загадката с обвеяната от солени ветрове шапка. Нещата не се отличаваха с голяма сложност за разбиране. Просто избраницата на нашият любовник решила да е вярна на съпруга си, капитан на далечно плаване. По тази причина жената взела за другар в пътешествието из България шапката на благоверния, за да и напомня семейната спалня, върху която е прекарала незабравими часове с капитана - нейният съпруг. Затова, когато се озовала срещу извадената хайдушка сабя на нашия приятел, вярна на обещанието си за непорочност, дадено на морския вълк преди тръгване по моретата, добрата жена нахлупила върху главата на екскурзовода фамозната фуражка. Но влюбените нямали късмет в страстта си, Стую забравил да заключи вратата. Освен това забравил, че поканил за всеки случай, още една посетителка, която въпреки частушките и шампанското си спомнила за рандевуто, на което била извикана и се появила, за да се израдва на мършавия стуюв задник, загубен из мощните обятия на колежката и. Захлупен под формения калпак, зает с ездата, нашият разбрал, че се озовал между две хищници, едва когато усетил крака на стола върху гърба си. После бил подгонен от двете самодиви, но по-пияната заспала още на първата обиколка, факт който спасил живота на героичния ебач...
Неочаквания край на злополучния банкет, подсказа на мен и момичето ми, че трябва да продължим пътешествието, колкото се може по-скоро. Затова сутринта, в ранен час, предпазливо прекрачихме заспалата пред вратата веселячка, върнахме ключа и изпълнени с прекрасни спомени за преживяното се отправихме в хладното утро към автогарата.
Ако има нещо по-хубаво от дългия и бавен оргазъм, то това е пътуването в случаен автобус, рано сутрин, сред непознатите, но примамливи хълмове, обрасли с гори, изпълнени с очакващи щурци и скучаещи боровинки. Просто нещо прекрасно, на крачка зад прозореца, с твоето момиче, до теб, на съседната седалка. Мълчаливо загледана зад върховете на боровете, там, където се разхождат мечтите, разказвайки боязливите си истории. За постигнатата, а в някои случаи и далечна обич. Тази обич-тази обич… Целувах гърдите на моето момиче, а тя търсеше нещо забравено в косите ми, вмирисани на билки, пот и вятър. Прегърнати, удобно разположени в дъното на превозното средство, там на последната седалка споделяхме сладкия любовен пристъп. Обичах я! Но коя? Както винаги през онези години, всичко беше странно...
Пълзяхме по хребета на планината и се целувахме! Възможно ли е това ? Възможно ли е да си подсвиркваш Catch the Wind на Донован и да вярваш в безкрайната любов? Да! Тогава беше Да!

Тогава беше да,
нещата се разбягваха,
а ние плахо се спотайвахме зад думите,
които си скучаеха и чакаха редактора!
Таяхме се в очакване на пролетта.
Да разреши столетните въпроси!

Тогава обаче, нямаше въпроси. Стиховете навестиха прекрасното ми съзнание дни по-късно, след като преминахме през спокойно почиващите в лятото Родопи и слязохме от потните седалки. Стърчахме неочаквани пред мърлявото ресторантче на Елхово и се опитвахме да надникнем през горещия ден, за да видим бъдещият път, но съзирахме само трептящите от мълчаливата, обедна горещина неясни очаквания. Беше толкова прашно и жълто, че нямаше кой да хвърли любопитен поглед към момичето ми.
Двата дни път през Родопите, разделени от преспиване в прекрасните брезови гори край Ардино, бяха усилили онази скрита и трудно уловима дивота, която излъчваше Люба. Е, слава богу, че нямаше почитатели на около!
Градчето лежеше препарирано под побеснялото слънце… Трептящите хълмове ни говореха за почивка, с бира и вилица в ръка, но какво са загадъчните, елховски кебапчета пред танцуващите в маранята скали на Сакар? Пихме по една минерална вода и продължихме към Райския залив. Зад гърбовете ни се препъваха погледите на двамата пияни старци, които излизаха от летаргията си, там между смрадливия пепелник и лимонадените бутилки…
Катерехме се бавно нагоре, по пътя за Болярово и аз разказвах възторжено на Люба за приключенията си, изживени из параграфите на някогашният варшавски договор.
Но то е така, чие мъжко сърце няма да подскочи от умиление, когато премине през тъпоъгълния триъгълник на българската бойна слава - Елхово-Болярово-Тополовград? Така и аз, възбуден от извиващата се над хоризонта синева, усетих отново в устата си войнишката пот и копнежа по непознати, далечни и непостижими момичета. В ушите ми кънтеше "Wish you were here" и бях сигурен, че с моето момиче гледаме в една посока…Наистина гледахме.
Под сипещата се жълтост и песните на отдавна забравените жетварки крачехме спокойно и влюбено към брега. Бъбрех си за казармата, Люба търпеливо ме слушаше и се усмихваше на нещо свое и добро, а стъпките ни потъваха бавно в размекнатия от слънцето асфалт.
Така, с повече ходене и возене за по няколко километра успяхме да прекосим дъбовата Странджа. Е, не съвсем, защото малко преди морето ни прихлупи здрача и потърсихме подслон около историческото село Дебелт. Естествено, не търсехме местния хотел, защото такъв нямаше пък и пътешественици, като нас носят спалния чувал в самара, на гърба, така както охлюва къщата си. Затова, придружени от приветливия лай на кучетата, промъквайки се бавно под нощните сенки хвърлени от дърветата, приветствани от летните певци - щурците, ние щастливите откриватели търсехме подходящо място за преспиване. Но не ни било съдено да починем скоро, малко преди да се потопим в измамните видения на Морфей. Една бродеща из здрачните улици жена ни даде ценния съвет да отидем в археоложката бригада, която се веселеше между зидовете на някогашната крепост "Дебелт"...
Изморени, но пълни с интерес към историята се препъвахме към сенките на миналото, които бяха огласяни от онзи весел смях, характерен за безгрижните артисти – хора живеещи единствено с натрапчивите си идеи и завладяващите музи около тях. Такива индивиди, заедно с духовете на старата слава населяваха руините на някогашната средновековна метрополия. А там една весела, пълна с откривателски плам експедиция отмаряше с бокал в ръка след напрегнатия, пълен с разгадани тайни ден. Зелената барака, в която бяха се настанили търсачите на древни предмети, сияеше мистично в нощта, като през кадифения мрак навън достигаха вълни от звуците на оживения симпозиум.
През хилядата години, изтекли като нехайна тръпка на земята под нас, прочутата крепост Дебелт се бе променила. Лакоми червеи – каменояди бяха излапали зидовете на твърдината. Свирепите бойци пък, възмутени от това, че старата слава е оставена в ръцете на пиян доцент, се спотайваха някъде из дебрите на историята. Научното светило също се спотайваше, но под масата, място където го бе повалила ракията и щастливо изучаваше приятните заоблености, загатнати под панталоните и полите на асистентките си. Академичната обстановка ме развълнува и по стар навик, усвоен през сиромашките години, когато водех самотно съществуване в търсене на любима, започнах да оглеждам нежните същества, присъстващи на катедрения съвет. Имаше много госпожици с цветни коси и истерични желания за изява – куп несполучили артистки, както ги определих тогава...
Майко мила! Какви грозотии са събрани тук – помислих си твърде невъзпитано, може би защото до мен грееше русата коса на момичето ми... Прочее, чудя се защо, когато човек е грозен не му прощават този грях, за който нещастния Квазимодо няма никаква вина. Бог да е на помощ на грозниците, казах си и благодарих на съществото, че ме е подредил в света на тези със здравите зъби и дългите крака?
Доволен от факта, че придружавам звездата на бала, без много колебания се потопих в измамната обстановка на фалшива артистичност и весела академична разюзданост, която цареше около лекьосанта, затрупана с евтини питиета и скици от разкопани находки маса. Археолозите ни снабдиха с чаши и столове и въпреки умората, претупвайки първоначалните встъпления около запознанството се включихме бързо в изисканата вечеринка.
Зашеметения от алкохол вожд на копачите, след като видя от своята гледна точка стройните, загорели от планинското слънце крака на Люба, се провикна весело “На вашите услуги госпожице прекрасна, тъкмо се освобождавам и ще мога да ви обърна подобаващо внимание”. След това си обещание научния работник се освободи с елегантно покашляне от ракиите, които бе поел, така както го беше учила гувернантката през детските му години. После научното светило заспа потопен до гуша в научните факти, които избълва така непосредствено, а ние се отдадохме на дружеска беседа с любителите на старини.
Разговорът течеше на приятни вълни. Думите отскачаха една от друга, така както правеха стъклените топчета, с които играех като дете в парка. Темите се сменяха неусетно, доцента спеше под масата, а моето момиче водеше усмихнат разговор с две боядисани интелектуалки, които размахваха в пространството черни нокти и див блясък от друсаните си очи.
Мен пък, ме омагьосваше художника на експедицията. Да си призная, чувствах се добре въпреки умората и академичната драйфня, която смърдеше под масата. Обичам да седя в шумни компании и неангажирано да ловя думите скитащи без особени намерения из размекнатия от цигарен дим и приглушена светлина въздух. Така мога и да мисля за нещо свое, мога и да се радвам на чуждата суета.
От далече достигаше странния монолог на зографа:”...и снощи разбираш ли,разсъждавах какво безбрежно море от страсти, желания и скрити в подсъзнанието мисли крие тази вековна, стара колкото човечеството, изискана дейност - самозадоволяването! “...”Аха!”, наострих уши провокиран от темата, която дъвчеше рисувача. Явно наличието на толкова грозотии наоколо бяха вкарали събеседника ми в дебрите на психоанализата. Това изостри интересът ми и се взрях с любопитство към откриващия прелестите на самозадоволяването артист: “Бих искал да подчертая”, продължи окриленият от интереса ми интелигент ...“че под маструбиране разбирам не онова хамалско , циганско лъскане на бастуна при вида на говорителката от телевизията, нито пък жестокото отношение към собствения клитор, характерно за глупавите, грозни или пък незадоволени в любовта дъщери на Афродита. Не скъпи, маструбацията е художествен акт, даже и под формата на разказ, създаден от цвят слово или живата инсталация на възхищаващия се на тялото си субект. Има изключителни по възвишеността си изяви в областта. Добрата маструбация е художествен акт, с философски нотки. Изисква богата художествена култура, верни естетически критерии и естествено, физическа подготовка. Както се казва, в здравото тяло почива здрав дух, а той горкият изисква и здрава ръка!”.
“Прочее, продължи въодушевено онаниста-философ, маструбацията не е предизвикана от липса на места за вкарване и изкарване, както си мислят чекиджиите, тя просто е друг вид на онова душевно състояние, характерно за духовните личности. Маструбацията е някакъв вид любов, любов към себе си. Най-чист егоизъм, непостижим за посредствените чекибойци! По мои наблюдения, въпросния акт не се инициира при вида на приветливо усмихнатата вулва от корицата, на някое списание. Не, желанието е философско, може би донесено от нещастно свития, скъсан чорапогащник край кофата за боклук или пък от весело помахващите шапчици на червения сутиен, провесен на въжето за пране отсреща. Тогава замисленият романтик(чка) се изпълва с копнеж по далечния, истински или още по далечният измислен любим човек. Прибира се бавно в къщи, криейки леката възбуда, която го е осенила, изпива чаша вино и остава сам срещу себе си, вдъхвайки ароматите на фантазиите си, характерни, повтарям, само за издигнатите, с чувство за любов личности!”.
“Евала копеле!", нямаше какво друго да кажа след блестящо изпълнената ария на маструбатора. Потупах по рамото напушения аристократ на четката и духа и се опитах да надникна зад зачервения му поглед, но какво ли можех да видя там? Може би някои от своите, собствени страхове, разочарования, заблуди и болезнени мечтания, нещата от които слава Богу се освободих най-после. Люба ми помогна за това!
Споменаването на девойката ме накара да се озърна и я потърся с очи, нямаше я. Реших, че е подирила самота в тоалетната на замъка и като стар паркетен вълк се прехвърлих към друга група разговарящи, които чоплеха темата за границата в средновековния мироглед на българите. Давайки ухо на приятния разговор, въртях поглед в очакване на момичето си, но вместо да я видя как влиза засмяно в чата, забелязах как великия Маструбатор се измъква на пръсти от опушената говорилня, в която се намирахме. Постепенно, с напредване на времето, в мен започна да се оформя тревожното подозрение за известна нередност, свързана по някакъв начин с изчезването на любимата и тихото измъкване на философа – чекиджия. Изхвръкнах от форума и душейки в тъмния коридор се насочих към тоалетната, която бе пуста и нищо не говореше за моето момиче. Продължих тревожното си търсене из мрачните помещения на замъка. Някъде от далече, смесвайки се с жуженето идващо от банкетната зала, се носеше и странен шум, примесен със сподавено пъшкане. Следвайки звука попаднах в стая, служеща за спало помещение на любознателните ровачи. Под осраната от мухи, болна от жълтеница крушка бяха наредени пет-шест легла, а върху тях интересна композиция. Две полуголи археоложки се бореха с моето момиче. Любимата оказваше героична съпротива на прелюбодейките, но явно изчерпваше възможностите си, защото бе вече със сцепена поличка и останала без гащички. През това време на съседното легло, свалил панталон до колене, удобно полегнал в позиция с изглед към тепиха, зографа-маструбатор лъскаше бастуна.
Влюбеното сърце не издържа на грозната картина, подредена пред очите ми. Ах вие историци, философи, откриватели на стари тайни, сега ще видите кон боб яде ли! Свалих с два здрави ритника разбеснелите се фурии от Люба, а после грабнах първия изпречил ми се стол и се развъртях из стаята. Художника на леглото отнесе две яки бухалки и вероятно още си търси нахалния питон някъде из разкопаните ниви около Дебелт. После подхванах сащисаните сладострастнички, ту една – ту другата, показах им вратата, та продължих да ги налагам и в коридора. Така стигнахме до балната зала, нали си бяхме оставили багажа там и трябваше да го прибера.
Хвърлих оръжието и грабнах торбите под възхитените от влитането ни в стаята погледи на компанията. После обратно на местопрелюбодеянието, където Люба риташе здраво по топките падналия на пода, обезгащен мераклия. “Хайде скъпа, да се омитаме!”, развалих удоволствието на прекрасната, която наистина изглеждаше твърде апетитно, така както беше, с див поглед и разкъсана поличка, под която весело намигаше палавата и катеричка.
Опомнихме се навън в хладното, ранно утро. Облякохме дрехите от торбите и закрачихме по тъмния път към Бургас, а момичето ми разказва, как благодарение на добродушие и любопитство – подмамена с някаква много ценна делвичка, попаднала в ръцете на двете лесбийки.

Любовен многоъгълник - Хубави бяха дните! /второ четиво/

В столицата се прибрах весел, като абитуриент, току що преписал успешно на матура по математика. Всичко ми говореше, че този, път съм сред отличниците, Дулсинеята е забита, като пеперуда в хербарий и няма мърдане. Най-после малко слънце и в нашата махала. Два дни правих нервни кръгове около телефона, сякаш съм канибал, който се върти край казана, където примамливо къкри добре угоен мисионер за обяд. На третия ден, когато започнах да се съмнявам отново в късмета си, Лени се обади. Подскоци до тавана, сърцебиене, неуместна ерекция, о сладка радост! Любимата каза, че ме чака в Докторската градинка и аз излетях от дома, танцувайки самбата на любовта. Препусках под жълтите листа и нямаше сила, която да спре смелия ми полет. За внезапно развинтилата се фантазия какво да говоря...
След като кацнах върху набелязаната пейка установих, малката изненада, която ме чакаше. Прекрасната бе дошла на първата ни среща с наследника си. Хитро. Сега да се чуди човек какъв се явявам? Семеен приятел, съученик или случайно минаващ любопитен.
Както знаем, любовта е всеядно животно и поема всички глупости, които и пробутва живота. По тази причина и ние почесвайки се смутено, хвърляйки влюбени погледи един към друг седнахме на градинското съоръжение.
Така се заредиха нашите срещи из зелените площи на столицата, където есента вече се разполагаше удобно. Листата сменяха цвета си, а ние водехме дълги разговори за живота...Когото валеше дъжд, тримата влизахме в някоя сладкарница и с любимата си пускахме ръце под масата, когато детето не гледаше към нас. По някога то се нервираше от безумните разходки, които уреждаше майка му, а аз пък започнах да се тревожа за бебока: "Хайде бе, няма ли да тръгва на детска градина? Другарчетата му ще напреднат много в материала!".
В един хубав ден изстраданата ми мечта се сбъдна, малкия палавник започна да посещава детското заведение, така че ние двамата с Лени, успяхме най-после да се потопим до гуша в греховните страсти. Вечерта преди грехопадението, когато както обикновено мислех със завист за милионите прелюбодейци по Земята, които в този час изпълняха ресторанти и кушетки, по телефона звънна моето момиче и прошепна с изпълнен от копнеж, приглушен глас да я чакам сутринта в осем у дома. О, небеса, о тайни срещи в незнаен час. Цяла нощ не заспах, разтърсван от монашески фантазии и желанията на младия войник...Мик Джагър има песен по въпроса...
На другия ден, в уреченото време отворих бледен и разтреперан вратата, зад която синееха добрите очи на Елена. Както се казва от лаф на лаф ми падна панталона. Лени бе по-приказлива от мен, та след като се осведоми, че съм сам, захвърли съпружеската си целомъдреност на закачалката и се започна една... Класиците в жанра бледнеят пред богатата палитра от любовни метафори, поетични абстракции и откровена хамалогия, които станаха част от ежедневието ми. Любимата, за разлика от мен нямаше предразсъдъци, когато трябваше да се вкара дявола в пъкъла, както е казал колегата Бокачо. С тази уговорка, че при Лени пъклите бяха поне три, изобщо пълна програма.
Постепенно и аз започнах да се очовечавам, вече гледах с много повече уважение към прекрасното, малко и стегнато дупенце на любимата. Разбрах, че всяка точка от тялото на жената е достойно за целувка. Всяка гънка се нуждае от облизване, а тук-там има косъмчета, които е най-добре да бъдат подстригани със зъби...
Завъртяха се тежки трудови делници. Ставах рано и посрещах, като в приказките момичето, което бях сънувал цяла нощ. Тя се усмихваше в рамката на вратата, а после увисваше на врата ми в дълга и залепваща устните целувка. Докато се прегръщахме засмяно, Лени разкопчаваше сръчно панталона ми и хвърляше ловко дрехите си на пода, а в стаята нахлувахме мощно с блъскане на бедната врата. Още по пътя малката любвеобилничка биваше забучена, като пеперуда в хербарий, така че първата помпа я удряхме някъде между закачалката в антрето и банята... След процедурата по посрещането изпивахме порция здраво кафе, съзерцавайки през веселия френски прозорец пожълтелия явор в двора. Хубавата ми стая, на последния етаж под покрива, сияеше от усмивките на малкото, есенно слънце и засмените очи на моето момиче. Излегнати в леглото, вперили очи навън, бавно и с чувство опъвахме от цигарите си. Изразително и рецитирах собствени стихове, а тя казваше че са хубави.
Хубави бяха и дните...Хубави, тежки, напрегнати. Точно по това време кръжех из една непостоянна и може би затова весела компания, за която всеки ден беше празник. Купони, веселби, полови капани се редуваха всяка вечер, а следобедите се стараех да отделя на училището. Но какво ти училище след ежедневните натоварвания с Лени? През първите седмици от нашето прелюбодейство се крепях горе-долу, но постепенно умората се завъртя наоколо. Не беше лесно, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък от осем до един - Лени. После лекции, упражнения, а вечер неистови веселби. И Шварценегър не би издържал, пък аз ли?
Започнах да заспивам на лекции. Това минаваше някак незабелязано в суматохата, но когато заспах и в упражнението по История на архитектурата, прекрасната Марта (асистентката) ми показа обидено вратата. Жената бе разочарована, след като долови нежното ми похъркване, придружено с любвеобилно подсвиркване, точно когато колегите дискутираха проблема на Западната фасада...Прибрах се у дома за доспиване и подготовка на поредната среща около масата.
Както казах купоните бяха луди и винаги завършваха с нещо по-особено. Бой, изненадващи движения в тъмното, мимолетни любовни увлечения и истерични раздели, арести... След като ме изгониха от часа и реализирах здравословен и полезен, следобеден сън, се озовах пред поредната случайна врата, стиснал бутилка мента под мишница. Зад прага нещата бяха понапреднали, домакинята повръщаше гръмогласно в нужника, а гостоприемния и съпруг спеше в несвяст зад хладилника в кухнята. Нещата бяха обичайни, така че се отпуснах на дивана и поведох увлекателен разговор за трихомоните с някакъв доктор - филателист. Вечерта течеше спокойно и единственото, което ми липсваше бе присъствието на моето момиче. Както се знае, така е при влюбените - искат още и още, нищо че не могат да ходят от изтощение след любовните упражнения. Тъкмо формулирах това философско прозрение и хоп, вратата се отвори. През нея весело влезе слънчевата Лени, следвана от баджанака. Трябваше да заглуша камбанките, които задумкаха в главата ми, ако исках да спазя конспирацията.
Започнах да си чопля в носа разсеяно и се опитвах да реша загадката как е попаднала жената на моите мечти тук, а странна е женската природа, това същество винаги ще намери начин да усложни живота на ближния си, а после ще го убеди какъв ръб е, че се е подал на провокации. Любимата използва момента когато филателиста отиде да се изпикае през прозореца и седна до мен. До нея се заби нещастния съпруг. Започна едно разсейване, едно зяпане по ъглите на стаята, едно напрегнато мълчание, което трещи в ушите на гузните и подозрителни личности, като топовен салют. Гърмежите започнаха да пукат също и около рогоносеца, след като изкарах на дансинга няколко прочувствени стъпки със съпругата му, която майсторски ми пускаше крак по време на танца, така че без да разбера кога и как разпънах ханската шатра. Положение твърде забележимо и само който не гледаше, той не видя палатката, която бях конструирал. За жалост това видя и Коста, рогатия и заби няколко сръчни плесника на прекрасната, след което погледа и стана дързък, а в гърдите ми забушува Черно море, през зимата. В мен се пробуди вроденото ми чувство за защита на по-слабия и любовта към по-нежната част от човечеството. Направих бележка на самозабравилия се младеж, нещо което му подейства, като сигнал за нападение и през следващата минута бяхме вкопчени гуша за гуша в борба за прекрасната самка.
В миг веселбата се укроти и посетителите на този беден, славянски дом заобиколиха тепиха в хола, живо заинтересувани от забавната битка, която се начена. Събитието напомняше легендарната свада между Давид и Голиат, но в нашия случай края бе малко по-различен, по-големия и по-силния победи. С други думи успях да напъхам баджанака в един гардероб, след което обаче бях изведен на чист въздух. При това обяснявах със сълзи на очи, че нямам нищо общо с госпожата и съм воден от чисти кавалерски чувства, на което естествено, никой не повярва...
На улицата ме придружи само едно доверчиво създание - момата Дрънда, само тя, с присъщото за юношите доверие прие глупостите ми за чиста монета и се опълчи с жар срещу общественото мнение, което ме дамгоса като прелюбодеец.
Бавно крачехме с доброто момиче по нощните улици, пушехме и шляпахме из локвите. Говорехме за несправедливостта на живота и хитрите му номера.
У дома се сетих, че е редно да се извиня на домакините, които спяха по време на моето изгонване от Рая и набрах номера на злополучната вечеринка, но отново изненада. Нещастния Отело бе решил да се прави на телефонист, факт, който ме сблъска отново с него. Между грозните думи, които избълва успях да му обясня, че ако поддържам връзки с неговото семейство, то те ще бъдат само с красивата му и палава съпруга. В отговор от другата страна се чу шум от счупено стъкло, последван от весело оживление. Както стана ясно по-късно, нашия приятел захвърлил ужасната слушалка и скочил през прозореца. Дори не си направил труд да го отвори, ами по-летял да се погубва с главата напред и се озовал на малкото балконче, което не бил забелязал в суматохата. Така че вечерта завършила вместо в моргата на Пирогов в манипулационната, един етаж по-горе и с две счупени стъкла.
На сутринта, след като завела на шев съпруга си, Лени се озова у дома стискайки под мишница пакетче картофи. Щяла да ги пържи на сразения от много алкохол и ревност баджанак. Всичко това тя обясняваше в скоропоговорка, кацнала върху мен, на пода в антрето, с една ръка стиснала намотаната около кръста си пола, а с другата държейки вързопчето с ценните кореноплодни. Както се казва от вратата за краката...
Този път процедурата бе светкавична, само за разписване, защото нямаше много време, поради което онзи гладник можеше да счупи още някой прозорец. И двамата бяхме загрижени за добрия климат в семейството, поради което претупахме нещата, но спазихме наложилата се в последните седмици традиция. Нито ден без стрелба. От тук нататък започнаха диви сутрини и предобеди, за вечери нямаше възможност. Такава е тайната обич...Ставах рано. Бръснене, баня, кафета и към осем и половина тръпнех в ритъма на любовна самбата. Около девет пристигаше моето момиче, понесло всичко необходимо за упражнения и лекции в университета. Там където мъжът и смяташе, че учи. Хвърляше голямата чанта с учебните помагала под леглото, а тя самата се разполагаше отгоре му и мъркащо ме приканваше да се потопя в обятията и. Бавно, намотаваше косите ми около нервните си пръсти и без много колебания разкопчаваше ципа на моя панталон, където с гордо изправена от успехите глава, я очакваше нетърпеливо нейния добър приятел. Ръкуваше се любезно с него и ми предлагаше за опитване вкусния си език. Устните ни залепваха, сякаш от нектар и постепенно сините очите на Лени побеляваха. Тя не чуваше и не виждаше нищо, мълчаливо танцуваше върху мен и само от полуотворената и уста от време на време излитаха задъхани възклицания. Беше тиха и ненаситна.
В почивките между упражненията излегнати удобно един срещу друг, взели молив и парче хартия се рисувахме. Изненадващо, Лени показа точна ръка и добро око, за разлика от мен, въпреки подготовката и амбициите, които притежавах. Друг път пишехме стихове. И тук любимата се проявяваше отлично. Като нежната Сафо и моята Елена, щастливо загризала калема, редеше доволни рими след вкусната гимнастика. Ето и пример от неповратимата и поезия:

Като синя путка, малка пеперудка
летя и долетя, кацна и ме наеба.
Посинях и засиях, после отлетях.
Гледах и видях синьото небе, ах, ах!
Слънцето голямо е небето обладало.
Гледа синьото небе, че го слънцето ебе.
И ме озари прозрение в чудно мигновение:
"В този свят голям е трудно да си сам".
Затова ще перкам путки - малки пеперудки,
към небето полетели, сини, посинели!

Аз пък, като по-възрастен от нея и може би затова настроен по-романтично отговарях с дълбокомислени балади, изпълнени с печал по несбъднатата любов, натежали от очаквания и плаха надежда. Около обяд, доволни от духовните постижения, и подсещани с цъкането на часовника за близката раздяла се нахвърляхме за последно преборване...
Късните есенни дни се нижеха бързо, изпълнени с очакване на сутрешните, забранени удоволствия. За разлика от сутрините, вечерите бяха тъжни, а нощите самотни. Понякога, Лени се обаждаше бързо и задъхано по телефона, разменяхме някоя дума и след като хлопвах слушалката, оставах размазан на диванчето, притиснат от нелегалната си любов и неутолимите желания. На всичко отгоре не смеех да се похваля на приятели, нали съм дискретен кавалер. Но това, така възпитано мълчание от моя страна, носеше само неудолетвореност, а знайно е, че не се ли похвалиш, все едно нищо не си свършил. Българския любовник има нужда от слава! Е, слава нямах, а и момичето не беше съвсем мое.
Търкалях се вечер на диванчето, отпивах чашите с направено от мен, отлежало на тавана в бидон вино и дращех с молив из един тефтер тъжния любовен роман на живота си. Само когато от слушалката се дочуваха добре познатите, приглушени заявки за любов, полъхваше нежния, чувствен ефир, изпълнен с уханието на замечтан в нощта люляк. О, младежка наивност, о трепети на тялото и духа...
Тайнствените сутрешни срещи продължаваха да се случват, но носеха радост за тялото и болка в душата. Една пияна вечер, изпълнена с думи и очаквания, по телефона дойде любимата. "Обичам те, бременна съм!". Разкритието бе шокиращо, още повече за развод и сватба говорех само аз, а Лени, с присъщата си практичност предпочете да не затъва в посредствените ми любовни комбинации. Тя просто ме осведоми за резултата от градивната ми работа. Нямаше начин да не е така, защото от нея знаех, че за разлика от мен, баджанака задължително използва презервативи.
Бях задължен да направя нещо и това ме накара да се хвърля в обятията на хитри лекари и опитни медицински сестри. От кабинет към кабинет, от кушетка към кушетка попаднах на известния столичен гинеколог д-р Борисов - любител на женските тела и пръв техен слуга.
Огледа се случи в дома на медицинското лице. В онези времена известния корифей на женската анатомия и душа все още нямаше кабинет. Така че доктора запретна ръкави и като митичен автомонтьор започна своето проучване из дълбините на любимата. След сериозния преглед човека заяви, че не знае защо е прекъснат цикъла на моето момиче и че всичко е възможно. Това и аз бих могъл да го кажа, само че с по-нежни думи и с по-малко любопитство...Както и да е, прегледа не остана без резултат. Два дни по-късно Лени размахала гордо непраните си гащи пред мъж, свекър и свекърва, с което приглушила отровните съмнения сред скъпите родственици.
На третия ден момичето беше при мен, добре затапено и пълно с разюздани желания. Подкарахме отново по познатата схема, като от време на време се налагаше да търся кончето на дълбоко потопения тампон, но към обяд добих известна рутина и от раз дърпах котвата на шамандурата в залива на бурите.
Така я карахме до Нова година, а след това дойде сесията и с нея и половото въздържание. Минаваха дълги дни и нощи, наситени с конспекти и еротични видения, при това лешояда на ревността здраво ме гризеше. Забравих, че и други имат право да опитват от вкусния плод, така че често пред очите ми заставаше нещастния съпруг, дръзнал да олигави общата ни любима...
С течение на времето, мислите ми взеха твърде неочаквана за мен посока. Започнах да съчувствам на съперника си в борбата за прелестите на Елена. Ставаше ми тъжно за измамения младеж, имах отвратително чувство за вина. Но така е в любовта, един маже филията, друг я лапа. Лошото дойде, когато разбрах, че лапачите сме повече от двама.
След сесията, постепенно прекрасната разреди посещенията в скромното ми ложе. За сметка на това обясненията за тежък семеен контрол и свиреп учебен материал се увеличиха. Наивно вярвах на тези приказки за деца, до деня в който Лени пристигна изненадващо и проведе обичайната гимнастика с приповдигнато настроение. След ситата тренировка, облаците на ревността нахлузиха шпайкове и се разбягаха по небосклона, далече от угрижената ми, романтична глава. Слънцето проби априлските облаци и стаята засия от усмивки. О, блажени мигове, о младежка невинност!
Пълна с добро настроение Лени реши да ме гримира, за да стана още по-хубав. Тя вдъхновено заработи с гримове и сенки. Заприличах на индиански вожд от тъпа книга на Феномър Купър. Приех с достойнство карикатурата, която видях в огледалото и реших, че в името на безмерната обич, която ме тресе ще понеса и това. Не можах да преглътна обаче обелките от кондоми, които изсипа моята чаровница от чантата си в търсене на необходимия цвят за нанасяне на последен щрих в окепазяването ми. Наивно попитах какво е това и получих още по наивния, но полезен отговор: "А, обелки от капути". Лежах сразен в доброто, доскоро легло и разбирах защо си е отишло Детството. Нещата заставаха по местата си, а илюзиите се кискаха назидателно по ъглите на стаята. Света бе реален и очакван.
Лени си замина и ме остави в ръцете на ревността, изпълнен с клетви. За съмнения нямаше място. Даже и аз се досетих най-после за фаталното разпределение на картите, в което на мен се падна ролята на кибика.
Започнаха дълги, изпълнени с недостатъчност дни. Сънувах Лени. Боледувах за нея. Ослушвах се за телефона, дочувах зад вратата любимите стъпки. Разигравах честолюбиви етюди - тя молеща за прошка, аз горд и обиден. Коравосърдечен, но справедлив. Такъв бях в сополивите си представи. За жалост никой не се любуваше на героичната ми стойка. Надувах се у дома пред огледалото, пуфтях тъжно и си представях, че управлявам влак.... А то, тъга, наранена душа и обезлюбовена Вселена. Тъга и тъпота. Всички с любимо момиче, само аз не! Света бе жесток, а телефона не работеше.
Вечер слушах тъжния сакс от среднощното радио и размазвах комари по стените на стаята. Искаше ми се да и кажа "Върви по дяволите", но нямаше как. Момичето си отиде без моите напъни, постъпи много по-умно от мен, изпи си чая и напусна сладкарницата. Подсмърчах по загубената любима и желаех да стана я писател, я художник, я някой друг вид културтрегер, та да изплача както трябва мъката по загубения свят от чувства и щастливи заблуди.

Седях и гледах непраните завеси край прозореца,
подрънквах с разтегнатите жици на китарата.
Облизвах си сополите и гонех самотата.
С какво запомних любовта?
С лъжата!

Такива стихове се въртяха из главата ми....
В началото на лятото, когато момичетата захвърлят сутиените и слагат късите поли, бях попаднал в царството на безебието и самотата. Изпитите и проектите отидоха на море, лежах безмислен на леглото и се взирах към листата на явора в двора. От време на време телефона се включваше в тъгата с някоя друга покана за нещо си. Отказвах любезно, до мига в който на приятелите им омръзна да ме вадят от мързеливата прохлада на печалните и скучни следобеди.
Постепенно света онемя и понеже си бях глух останах в славното минало. Вечерта идваше, но не запалваше надежди за любов. Излизах и бавно обхождах познатите и понякога любими улици. Слънцето полягаше зад Народния театър, а аз отскачах до къщата-музей "Иван Вазов" за някоя, друга бира. Нямаше кой да ме пита даже за часа, само някой пийнал, командирован провинциалист посядаше край мен с желанието да разбере пътя до централна гара. Въздуха бе пълен с кротко примирение, и безнадежност. Никакви очаквания!
Настанаха тъжни, летни дни, познати на всеки отхвърлен или пък, излъган поклонник на изтънчената чувствителност, поместена в приятно оформената женска фигура. Дните се търкаляха, а аз затъвах в заканите, че довечера ще се размърдам за да открия някое добро, красиво, интелигентно и без задръжки момиче, което да излекува болната ми душа и укрепи отпуснатото тяло. Уви, идваше вечерта и силите стигаха да се довлека до къщата-музей, където захапвах биберона и се присъединявах към обществото на гнусните прошляци, които всеки заобикаля от далече.
Така я карах, докато един ясен и горещ следобед по телефона се обади стария приятел Васо, като мен ценител на женската красота. Предложението му беше примамливо. Попита дали желая да ме черпи с едно приятно момиче, хористка в музикалния колектив, където жена му отправяше игриви трели към небесата. Нямаше как да откажа, приятел ми беше, пък и нали съм естет, обичам да си имам работа с представителки на изкуствата и културата. Поканата бе приета с дълбоко удовлетворение и носен от крилете на желанията излетях до гастронома, от където закупих съответните напитки и четири добре охранени скумрии, които трябваше да внесат усещане за Созопол у жрицата на хоровото изкуство. Капана бе прост и ясен за всички, но от приличие моя приятел завел двете прекрасни създания на Витоша и след няколко кампарита в "Простор", предложил да отскочат до един знаменит столичен студент. Аз.
Дебело нагласената работа не смути никой и след като излапахме печените водоплаващи, моя приятел подкара семейството си към ложето, а ние с Люба, така се казваше новата муза, останахме сами. Не се наложи да дълбаем из историята на изкуството, още повече Васил на раздяла обясни на момичето колко възпитан човек съм. Бързо се оказахме под одеялото. Събитията, които се развиха там не се отличаваха с проява на някаква особена фантазия. По-скоро изявата имаше протоколен характер, с опознавателна цел. До сутринта успяхме да се опознаем още няколко пъти, което ни сближи и даде възможност да поприказваме за себе си на другия ден.
Постепенно срещата между нас премина в бавно и мързеливо шляене из сенчестите улици, придружено от невинни лъжи и философски сентенции, ръсени щедро от мен. Люба умееше да слуша, а освен това беше и приятно момиче, с чудесен сопран, който и позволяваше, при подходящи случаи да изпълнява множество арии от оперите, изучавани от нея в консерваторията. Един хубав предобед! Като много други, вече отминали. Пак се сетих за Лени...
Пихме кафета и лапахме баници. После пак кафе, аз бира. Пак баници, аз две. Петнадесет минути плюхме от Орлов мост в Перловската река, а вятъра ни пречеше да видим кой е по-далекобоен. В почивките между опитите се целувахме и веднага щом зареждахме бузите с боеприпаси подновявахме канонадата срещу мазния канал под краката ни.
Докато се упражнявахме, усилено разсъждавах за други забавления, които да предложа на новата любима. Идеите бягаха, пък и кесията не подрънкваше гордо, така както подобава на добрия любовник. Скумриите и шампанското бяха пресушили извора на удоволствията и все още не знаех как да го напълня. Започнах да мисля за една класическа културно-музикална програма. Стихове и музика собствено производство, изпълнени в спалнята пред отворения, пропускаш лекия вечерен ветрец прозорец с явора. Виждах са замислено мрънкаш стихове за любовта, докато на килима, подвила нежни долни крайници, любима ме следи с блестящи от цигарения дим очи. През френския отвор на стената долитат шумовете на отиващия си ден и подрънкването на съседските тенджери. Интригуваща, лятна вечер, обещаваща различни изненади.
Понякога този вариант е успешен и позволява на интелигентния и с поетични наклонности палав поет, като мен да остави дълбоки следи в по-романтичните и изкушени от музите дамски души. Друг път обаче, може и да се поизложиш...Нооо, до вечерта бе далече.
От трудния мисловен процес ме откъсна Люба:
-Господи!-каза тя - Каква забравана съм. Трябваше вече да съм на летището!
Грабнахме едно от скучаещите наоколо таксита и когато се отпуснахме удобно на задната седалка, момичето обясни, че днес пристига Пандишпан Рама Бургахили Рао.
-Не знаех, че си падаш по факири - отбелязах изненадан от новото откритие.
-О, скъпи - засмя се прекрасната и потупа нежно неуморния ми помощник - факир си ти, а Пандишпан е гуру. Философ и медитатор. Носи новите хоризонти и откровенията на Мадрангора!
-Кой е този Мандрангора? - полюбопитствувах изпълнен със желания за нови и съдържателни познания.
-Ще разбереш вълшебнико - измърка Люба и ме остави да тъна в загадки по пътя към летището.
Чудно момиче, каква странна награда ми предложи за добре свършената работа?! Посрещане на гуру!
Софийския аеропорт ни предложи обичайната суетня и намръщените лица на служителите си. Освен нас, имаше още двайсетина поклонници на гуруто, които кръжеха около парапета със странен блясък в очите. Длъжен съм да отбележа, че между тях се намираха няколко много хубави момичета, така че гуру Пандишпан ме спечели за каузата на Мандрангора още преди да го видя.
В миг из залата се разнесе страстен писък и поклонниците на индийските тайни се устремиха към вратата за пристигащи. Истерията достигна върха си, когато се появи един бос циганин, с дълга, мазна коса и отдавна немити крака. Това беше въпросния гуру. О небеса! Гледах мангала и разбирах колко прав е народа, като е казал, че добрата свиня изяжда златната ябълка. Този отдавна некъпан индивид предизвика такава истерия сред хубавиците, а аз пиша стихове, къпя се всяка вечер, режа си ноктите...
Процедурата по посрещането бе кратка но много задушевна. Няколко отбрани девойки полегнаха в копитата на вълшебника, а двете най-хубави му наложиха на врата прекрасен венец от рози. После се пъхнаха с гуруто в белия мерцедес, който чакаше на рампата. Ние, обикновените вярващи поехме към стадиона "В. Левски" с автобус №84.Когато стигнахме до славното, спортно съоръжение, мерцедеса с пророка все още го нямаше, което наложи известно чакане пред входа на залата, където трябваше да стане чудото.
След около половин час бялото возило дойде и една от придружителките обясни, плюнчейки лекетата по рокличката си, че скъпия гост проявил любопитство и пожелал да разгледа китната ни столица. Тази приятна вест зарадва вече голямата група вярващи, и всички влязохме мрънкайки щастливо, тайнствената за непосветените дума "Ом".
В залата, цветнокожия ни нареди да събуем обувки, а след това седнали по турски да слушаме внимателно. То нямаше кой знае какво за слушане, защото вълшебника започна да диша шумно, като стар пушач и астматик. Постепенно феновете също се включиха в продухването с мехчетата си, от което в залата се създаде приятна, семейна обстановка, а прозорците се изпотиха. Бях любопитен дали фокусника ще ни покаже засмукване на вода със задник, но когато той ни обясни, че най-важното за неговото учение е редовното хранене и ебане, не издържах и оставих поклонниците на Мандрагора да си миришат краката, а аз излязох на чист въздух пред залата. След час тук ме намери прекрасната певица облагородена от срещата с трансцеденталното.
-Любими - каза тя с блеснали от неземна благост очи - довечера сме във вилата на Афродита, ще има парти в чест на гуру Пандишпан!
Изясни се, че Афродита е красавицата с лекьосаната дрешка. Да, хубав човек, хубаво име...
Гушнах през рамо моята мома и потеглихме към къщи за да подготвим участието си в празника под звездите, който ни очакваше. При подготовката решихме да спазваме изискванията на Пандишпан и докато цвърчаха картофите в тигана положих любимата на масата в кухнята и набързо, за загрявка направихме упражнението "Носорог".
Както подсказва името, работи се главно с нос. С въпросния уред, се правят леки, въртеливи движения по посока на часовниковата стрелка и от време на време работното място се почиства с език от сополите и любовния нектар, който се лее обилно, ако упражнението се изпълнява правилно. Госпожицата бе приятно изненадана от проявената фантазия и ме открехна на фигурата "Римска метличка". Гостоприемно ми предложи посещение в прекрасния си кафяв салон, докато тя, интригуващо навирила дупенце върху плота на масата, похапваше вкусни, пържени кореноплодни...
Така в упражнения и весели закачки премина хубавия жълт следобед. Лени намери своето място някъде в галерията от образи на минали величия и в прекрасния ми френски прозорец изгря звездата на Люба. Благословени да са тези добри жени, които ни правят мъже!
Вечерта в подножието на Витоша, бе прохладна както обикновено и гостите отмаряха блажено след изморителните вдишвания и издишвания през деня. Удобно отпуснати в прекрасни плетени столове, разположени на откритата тераса към столицата, с чаша кехлибарено уиски в ръка вярващите оживено обсъждаха новите насоки в учението на преподобния Пандишпан. През това време красивите екскурзоводки от сутринта, наметнати само с по едно пестеливо чаршафче, разнасяха пъргаво чашите с златната течност между посетителите.
Под нас София запалваше бавно нощното си осветление. В далечината комините на Кремиковци, като гигантски пушачи пускаха палави кръгчета към небето. До мен, в шезлонга мързеливо полегнала, новата ми любов мрънкаше мили глупости и загатваше за нови още по-приятни изненади. Какъв прекрасен край на този трудов делник!
Точно, когато редях доволните си мисли до нас се приближи възрастен, облечен с бял, леко лекьосан костюм мъж. Белите му коси се стелеха на вълни по раменете, а в очите му блестеше характерна за заклетия вегетарианец, спокойната увереност за утрешния ден.
-Приятно ми е, Богохуев - представи се той.
Погледнах с досада господина, който си позволи да наруши нирваната ми.
-На какво дължа приятното удоволствие от вашето представяне - попитах колкото се може по-възпитано, така както са ме учили у дома.
-Виждам, че сте в страни от тези източни ереси, а по ириса на очите Ви разбирам, че можем да беседваме приятно с Вас.
-Тук придружавам дама и имам желание да съм с нея - отговорих - Освен това не виждам нищо еретично в хубавото питие и красивите келнерки, да не говорим за прекрасната жена до мен. Освен това никой не Ви пречи да си отидете, след като не Ви харесва обстановката.
-Скъпи - намеси се Люба за да смири справедливия ми гняв - поговори с нашия брат, аз ще се разходя да видя за разни познати.
След като каза това, моята нимфа се изправи от стола и с танцуваща стъпка се смеси с мандрагорците на моравата. Трудно можех да понеса гледката, която представляваше отдалечаващото се, рисуващо във въздуха, мимолетни нежни извивки задниче на любимата. Все едно ми заповядваше ела и ме изяж! Но пред толкова хора? Бях принуден да обърна внимание на белодрешкото до мен.
Щом разбра, че съм му вързан в кърпа за следващите минути, досадника запали отново налудничавия вегетариански пламък в погледа. Нямаше как, възпитано се загледах в потъмняващата от отминаващия ден панорама на столицата и си дадох вид, на заинтригуван слушател. Скоро обаче, установих че господин Богохуев разказва интересни и поучителни неща. Оказа се, че беседвам с потомък на писъра на генерал Врангел, прапорщик Вадим Райнфайзенович Богохуев, вечна му памет. Въпросния литератор имал нещастието да остане в България, вместо да последва литературния си агент във Франция след отстъплението пред червените. И тук се присъединил към бялото братство, нещо напълно естествено - от бялата армия в бялото братство. Странни са божите пътища наистина, по-късно младия Райнфайзен Вадимович Богохуев, син на стария Богохуев също се присъединил към вече нелегалното братство, общност в която освен че се запознал с основните съображения на Учителя Дънов, срещнал и полубрат си. Син на един от четиримата мъже, които уморила майка му. И така, сега двамата братя Райнфайзен Богохуев и Светоплук Щекерович Глист - Подпичьорний обикалят различните конкурентни вероизповедания за да вкарат в правия път еретиците. Оказа се, че съм попаднал в епицентъра на войната на цивилизациите. Мандрагорци срещу бели братя, а покъсно се разбра, че на купона присъстват и други мисионери.
Тези разкрития ме накараха да се надигна от стола и да хвърля взор наоколо, с цел установяване на местоположението на прекрасната. Аз съм миролюбив човек и не обичам кръстоносните походи, както и всякакви там свещени войни. Щом видяха да ставам, потомците на граф Толстой ме хванаха здраво за ръцете и хвърлиха последния си коз за моето приобщаване към правата вяра. Утре, голяма група бели братя и сестри отива на свещено пътуване до язовир Широка поляна, разходите са поети от Държавния департамент на САЩ. Тази новина ме изпълни с любопитство и приятни очаквания. Знае се че американците не жалят пари, когато става дума за поощрение на религиозното многообразие, етническата многозначност и сексуалния плурализъм, да не говорим че пътя между бялото братство и зелената карта е с една стъпка по-къс от обичайния. Наострих уши, но двамата белодрешковци едва смогнаха да ми кажат сборния пункт и часа на тръгването, когото покрай нас мина, поклащайки бавно божественото си тяло красивата Афродита, наметната с прозрачно, виолетово сари, придружена от гуруто Пандишпан. Двамата разговаряха на философско-религиозни теми. В миг събеседниците ме изоставиха и се понесоха след царствената двойка, явно с намерение да вкарат в пътя прекрасната стюардеса - Афродита била в този бранш.
Останах сам и отново потърсих с поглед прекрасната. Фиксирах любимото тяло сред още няколко гъвкави, дамски организма и установих с радост, че имам най-хубавото момиче на вечерта.
Оставих любимата да води светски разговори с колежките, поклоннички на Мандрагора, а аз реших да се разтъпча из храма. Вилата беше голяма и добре обзаведена. Тук имаше всичко, което би зарадвало скучаещата съпруга на среден застраховател или преуспяваща волейболна звезда. Фалшификатите на стилни мебели бяха майсторски изработени и подбрани с вкус, личеше че не са жалени пари. Представях си любезната Афродита затрупана от списания, проспекти на гръцки фирми и каталози от изложби да дращи нервно със златната си химикалка "Пейпърмейт", а край нея, по чехли и униформен костюм да крачи нервно спонсора и, летец от БГА. Афродита цвърчи весело, а гордия български орел прави сметки с калкулаторчето и бавно, но славно стига до извода, че ебането дето го е видял покрай кръшната стюардеса не струва колкото кухненското обзавеждане...
Навсякъде из стаите се разхождаха живописни последователи на източната мъдрост. Водеха се тихи и завладяващи с искреността си интелектуални беседи, преминаващи в истински изпити по дълбочина на мисълта, здравина на проникновението и сила на убеждението в делото на Мандрагора. Тук цареше отдавна забравения дух на Магнаурската школа. По фалшивите персийци, на една педя разстояние от пода, се разхождаха сенките на Аристотел, Цицерон и Жеминжибау. В този кръг от мислители и проповедници имаше представители и на други вероизповедания, например господата Богохуев и Глист - Подпичьорний, мисионери на бялото братство. Или пък господин Благоев, вожда на църквата от петия ден. Сред толкова майстори на мисълта и божи посредници се почуствах като интелектуално джудже, което ме доведе до нова вълна на неутолима жажда. Заредих повторно стакана със златистата гордост на шотландците и се подпрях на балконския парапет, подобно на Джек Никълсън в "Професия репортер". Липсваше ми "Саграда фамилия", но и Кремиковци в далечината вършеше работа. Замечтано се любувах на пасторалните картини в парцела на вярата и се питах, кога отново ще потопя хоботче във вкусния цвят, разтворил чашчелистчета за мен под нежната рокличка на любимата.
По едно време се размърдах с чаша в ръка по дългата, обиколна тераса на втория етаж. Хвърлях по някой поглед към моравата, където любимото момиче водеше приятелска беседа с някакъв чаршафосан младеж. От салона на първия етаж долиташе китарата на Сантана и носеше спокойствие.
Живота изглеждаше добър. Ето седя си тук, сред глупаците, забавлявам се, а някъде около мен е моето момиче, което между думите и мантрите се сеща за неотразимия си възлюбен и си казва "я да го оставя малко свободен, тоя пич, че да ме заобича повече, та да се върне още по-най и т.н....".
Стана студено и хлътнах в първата срещната врата. Пипнешком намерих електрическия ключ и включих осветлението за да не се пребия в тъмното, но тогава, о небеса, що да видя. Скъпата Афродита полегнала по корем, със свалени гащи, върху масичка за уиски и заобиколена от божи служители. Различните вероизповедания се бяха обединили около красавицата, която явно знаеше как да гони сатаната от телата на духовниците, въпреки разните вери. Позицията, която изпълняваше чаровницата се наричаше "Испански грил", локализирана и описана за първи път в района на закусвалня "Малага", недалече от пловдивската гара. Изпълнението, което предлагаха стюардесата и нейните духовни учители бе класическата подредба на грила. В задно, право положение се беше запънал гуруто Пандишпан, нежно плъзнал в задния двор на самодивата, изпосталелият си от глад и упражнения немит макарон. Пред срещуположния край на мебелта, свалил гащи, размахваше микрофона си отец Благоев. От време на време, щом Афродита се увлечеше в изказванията, духовника призоваваше пискливо дядо Боже на помощ. От двете страни на масичката, за равновесие, композицията бе увенчана от двамата дъновисти , господата Богохуев и Глист - Подпичьорний, здраво заловени за манивелите от сръчната бордна домакиня, боравеща вещо с тях.
Много добрата подредба на обеми и акценти, ме накара да се разбързам към първия етаж, с надеждата, че божите братя и сестри са забравили да включат Люба в подобна пластика. За радост пристигнах на време, защото тук нещата се развиваха шеметно. Спазвайки ценните указания на гуру Пандишпан, духовните лица присъстващи на купона, бяха започнали да образуват композиции за общуване с бога. Двойки, тройки, четворки се приготвяха за разговор с всевишния. Моята вярваща, вече добре подпийнала, не правеше изключение от общата еуфория, усмихваше се приветливо на смутения теософ, който докато и обясняваше връзката на Вселената с белите кръвни клетки, се опитваше да провери дали момичето ми има гащички под поличката. Знаех, че няма та бързо го пернах по крадливата ръчичка. После с майсторско движение пипнах нещастника за вратлето и с една хубава циганска франзела по бръснатото кубе, последвана от шут по мършавия задник, изхвърлих сладострастника от стола, след което понесох пияната си любов към таксито.