На другия ден, точно в десет се събрахме на изходния пункт - пл."Журналист", двайсетина братя и сестри целите в бяло, имаше и двама дизайнери. Люба нямаше нищо против идеите на учителя Дънов, а пък аз исках да опитам от уискито на Държавния департамент, така че се качихме весело в кокетното автобусче и поехме с бодри туристически песни към високопланинския си лагер.
Пътя се виеше през зелените Родопи, покрай красивият язовир "Батак" и разни други, безименни за мен водни площи. През прозорците влизаше борова миризма, а слънцето ни караше да примижаваме с очи, така че от време на време пропускахме по някоя подробност от пейзажа, за който ни осведомяваха нашите вождове Богохуев и Глист - Подпичьорний. Слушахме с Люба полезните сведения за околната среда, които бълваха двамата полубратя и си пускахме палави пръстчета през циповете на джинсите. От време на време надигахме бидончето с пиво, което носехме - бързахме да приключим с благородната течност преди да се е стоплила. Знае се какво представлява топлата бира.
Езерото надмина всякакви очаквания. То заемаше една котловина, между вековни смърчови гори и представляваше мрежа от фиорди между скатовете на планината. Плитката вода бе топла, като чай и чиста като сълза. През нея се виждаха любопитните риби, които си говореха нещо оживено по плитчините, а Слънцето подскачаше по приличната на юфка повърхност на водата и ни приканваше да се потопим в приказната течност, нещо което направихме веднага след като опънахме палатките на малък нос, близо до едно изворче край брега. Хубаво място, но грешна постъпка - през нощта умряхме от влагата, която бе навсякъде, но кой да ти мисли.
Вечерта премина, като на пионерски лагер. Ойларипи, огън, теософски разговори и леки изненади. За другия ден решихме да посетим близкото село Дженевра, за което се твърдеше, че е напълно изоставено. Идилията щеше да е пълна, ако духовните бащи ни бяха направили една хубава вечерна проверка, но те не се сетиха за това средство, сплотяващо колективите...
На сутринта поехме към изоставеното село. Денят бе блестящ и горещ. Изпаренията от езерото и просторните гори наоколо насищаха въздуха с влага, обстоятелство което ни принуди бързо да се лишим от оскъдното лятно облекло с което разполагахме. Първа се хвърли във вихъра на стриптийза Люба, то тя нямаше и кой знае какво да губи, освен леката юнашка фланелка (потник) на гърба си, та бързо отдаде прекрасните си полукълба на слънчевите ласки и нежните погалвания от възхитените ни погледи. Русата коса на любимата (пак тези блондинки!) плющеше подобно на бойно знаме между дърветата, а голите и гърди проблясваха на слънчевата светлина, като пътеводни звезди, сочещи ни пътя към изоставеното село. Постепенно веселите и приятни дъновисти се превърнаха в разпасани адамити, бродещи из столетните родопски гори. Какво ли не беше виждала майката планина, сега видя и индийска нишка от блестящи на слънцето задници, тръгнали да се запознаят със забележителностите на Родината. Колоната от голи пилигрими, натоварени с раници и вързопчета гащи се точеше надолу по пътеката, като от време на време се спирахме да поизчакаме отделилите се в страни от пътя любители на природните забележителности и горската растителност. Най-много се наложи да чакаме двамата дизайнери, които изплуваха из драките, като безгрижни елфи, с цветя в косите и дяволити искри в очите. По всичко личеше, че са срещнали ако не, Учителя, то поне някой от секретарите му.
Така сред смях и закачки пристигнахме в изоставения населен пункт. Селото наистина бе напуснато! Твърде странно беше да наблюдаваш как вятъра поклаща откъртените от стрехите дъски и портичките на вратите. Непрекъснато очаквах из зад ъгълът на близката ограда да изскочи някое сополиво козарче или брадясалият му, вмирисан на пот и вино татко, но не би. Бяха се запилели някъде. Селото наистина бе опустяло и за някогашното човешко присъствие говореха само прогнилите дрехи висящи на пирони из къщите, в които влязохме. Имаше ток и вода, а хора не! Допълнителна интрига в пейзажа внасяше и нашето голо присъствие, приветлива група нудисти, само по обувки, с раници на гърба. Картината бе нереална, вечна и поетична. Хубавата Люба, обляна от юлското слънце, блестяща и засмяна, обвита от трептяща светлина, само по сандали, изправена пред обраслите с мъх и къпини рушещи се зидове на изоставените къщи. Почти като в "Плейбой"!
Така ни откриха двете каракачански, овчарски кучета. След тях се появи и самия овчар, с увиснала от притеснение долна челюст, а и как не. Лесно ли е да си родопчанин, която не е виждал още гърдите на жена си и да попаднеш сред това бушуващо море от примамливо подпляскващи дамски образования. За голите задници на пишкомерците да не говорим. Човекът загуби говор и картина и само бялото на очите му, подскачащи по балконите наоколо, подсказваше че е жив. Поздравихме възпитано сащисания животновъд и му помогнахме да приседне на един камък. После го пръснахме с малко студена вода от манерките, за да не го съживяваме по-късно. Постепенно човека се съвзе и започна да гледа по-трезво на морето от женски и мъжки прелести, спря да се блещи като ударен по главата, но говора си възвърна по-бавно. Изчакахме го да проговори и завързахме дружелюбен разговор с него. Постепенно, след като се увери че никой не се кани да го изнасилва, планинеца влезе в ролята на безплатен гид. Има ги такива, които са запомнили всичко, което е изредил учителя за родния край, а освен това знаят и много любопитни подробности, разказвани от пийнали местни патриоти през дългите зимни вечери край печката в кръчмата.
Та разбрахме, че населения пункт е основан от генуезците, а името на Дженевра идва от Генуа. Тук се понапънах малко за да си припомня кога е имало генуезци в Родопите и единственото, което успях да се сетя беше, че наистина италианците са се подвизавали из южна България през 15-16 век, като търговци и завоеватели. Явно са харесали околностите на язовир Широка поляна, за да основат колония тук, обаче скоро са били изчушкани от турците. То и друг начин няма. Може ли мижавото италианско удостоверение да удържи на мощния, рязан, турски документ? Отишли си жабарите и оставили това мореплавателно име сред родопските върхове. По късно си заминали и наследниците им и ето ни нас, веселите адамити. Човека си каза урока и ние го пуснахме да пасе овцете. Със сигурност е клечал някъде в папрата и дълго е обладавал с поглед прекрасните сестри от групата, пък може и някой мъжки задник да е бил уважен, знае ли човек? Нищо чудно някой от закичените с китки дизайнери да е изкушил овцевъда.
Заредиха се бързи, задъхани дни, изпълнени с любопитство и весели, колективни игри на открито. Духовните ни водачи, като умели възпитатели насочваха свободната ни от общуването по между ни енергия, към общуване с Бога. Втория ден, до обяд, нещата бяха поносими, слушах глупавите брътвежи на братята и наблюдавах със задоволство хубавите, започнали да добиват бронзов загар гърди на Люба. Почти цяла сутрин лежах на моравата, край водата и крепях колчето, наречено от мен въдица. След обед продължих със заниманията си, смуквах щастливо от папиросата и се радвах на отраженията в езерото, които палаво се мъчеха да избягат от идиотщините на религиозните тъпанари. До вечерта стигнах до извода, че е време да си вървим, ако не искаме да се побъркаме от тъпизми на тема бог и споделих идеята с Люба. Тя изглежда също беше дошла до моите изводи, още повече, босовете се канеха на следващия ден да правят групи за намиране на господа.
Вечерта, в спалния чувал, под звуците на щурците и пъшкането от околните палатки измислихме хубавия план, да продължим нашето пътуване на стоп, в източна посока. През Родопите, големите язовири край Кърджали, през Странджа, крайна точка "Веселие", Морето.
Речено - сторено и сутринта още преди съмване си събрахме пъртушините. Чували, палатка, самари и поехме на път. Оставихме глупаците да общуват с бога, а ние бодро заизкачвахме върха Дженевра, намиращ се до вече посетената от нас едноименна махала. От духовния плам на моето момиче бе останало единствено желанието за общуване с природата, така че решихме да посрещнем слънцето на високо. Дженевра, бе най-близкото удобно място, до което бихме могли да припкаме, водени от желанието на госпожицата за природосъобразен живот.
В хладният и много влажен утринен полумрак, преди веселото, лятно слънце да се повдигне от постелята, ние, двамата бегълци се катерехме мълчаливо по склона, провирайки се между червените пънове и самораслите елхи. В тишината преди изгрев, само счупените от стъпките ни съчки отмерваха ритъма на безгрижното отстъпление. От време, на време се поспирахме за да си поемем дъх. Изправени между дърветата, мълчаливо се взирахме в усмихнатите си очи, задъхано се питахме един друг дали е вярно? Вярно беше! Този дълъг миг на щастие си беше с нас. Сами го правехме и знаехме това! Случваше се сега и тук, в дивите и величествени гори, под танцуващия след уплашените облаци вятър, в очакване на слънцето.
Закъсняхме за изгрева и го разбрахме, когато стигнахме горе, на високото. Жълтия диск отдавна се търкаляше по небето. Не ни остана нищо друго, освен да поседнем и запалим по цигара. Всмуквах бавно вкусния пушек, присвивах очи към безкрайните, зелени вълни, които се диплеха докъдето стига погледа. Миришеше на смола от нагрятите вече смърчове, а невидим ястреб подсвирваше тъжно някъде в ослепителното, дълбоко и синьо небе. Лежах между тревите и бях малък, малък. Димните кръгчетата политаха от устните ми към небето и носеха неясни послания.
Люба беше върху гърдите ми, и усещах с вълнение, през двете фланелки, как зърната и набъбват. Това породи и у мен известно втвърдяване, което донесе грешни помисли. Нито величието на природата, нито изморителното изкачване, нито духовните занимания през последните дни можеха да избият от главата ми плътските желания.
Изхлузих се от панталона, така както смока сменя кожата през юни месец. "Ах, ти ебльо такъв" - засмя се хубавата Люба и дружески ме потупа по устремената към небето малка, но пълна с решимост ракета. Засмях се и аз, дадох си сметка колко героичен е този миг, трябваше ли да го опошлявам с едно най-обикновено кърско чукане, така както правят офицерите около плевенските казарми? Седнахме прегърнати, загледани в неопределена посока, примамени от вечната зеленост и самота на горите. Люба присвила засмени, късогледи очи, с играещи под закачките на вятъра нежни, руси коси, а аз до нея, без гащи, със стръкче трева между зъбите и объркана мечта в погледа.
Не знам защо, но извадих малкото радио от торбата и започнах да търся някоя станция, която предава прогнозата за времето, може би защото ни чакаше доста път през тези планини. Е и тогава се случи малко чудо. Попаднах на романтична вълна, пускаха рано, рано Early Morning на Barclay James Harvest. Мълчахме омагьосани от музиката, от зеленото, от ръцете си вкопчени несъзнателно една в друга. От множеството мисли, чувства, усещания, състояния, и стихове, които скитаха безгрижно между телата ни. Нямаше нужда от каквито и да е думи. Тук, на този връх, под крилата на ястребите и бягащото слънце, галени от небесния палавник преживявахме хубостта на живота. Знаех, че я обичам. Вече знаех! Далече, далече, между върховете на боровете виждах избледнялата в сутрешната мараня над дърветата Лени да ми помахва за последно... Явно и това е обич, да седиш без гащи върху моравата, в гората и дъвчейки сламка, да усещаш в едната ръка дланта на новата любимата, а с другата да се сбогуваш със старата...
От тези прозрения ме извади една мравка, която беше сбъркала цепката на задника ми с родния мравуняк и се опитваше да открие познатия и от детство проход към спалнята си. Естествено движенията и бяха твърде щипещи, което ме накара да изчопля натрапника от гънките на тялото си и да вляза в захвърлените преди малко гащи. Магията свърши и се налагаше да тръгнем, още повече по пътя започнаха да се движат ранобудните шофьори и техните прекрасни машини.
Излязохме на пътя и размахахме ръце. Изведнъж, сякаш бяха чакали нашето появяване, четириколесните се изпокриха. Няма и няма. Бодро закрачихме по пътя към Доспат и за три часа успяхме да се изкачим на рида над едноименното езеро, проблясващо ниско и далечно долу, между огромните дървета. Полянките от двете страни на забравения от превозните средства път бяха засипани от диви ягоди и боровинки. Все още от тук не бяха минали велинградските цигани за да овършеят реколтата, та двамата с момичето полегнахме спокойно в една такава зелена площ и се захванахме с опитването на горските дарове. Отначало лежахме по гръб и с разперени ръце търсехме пипнешком плодовете на гората в тревите. Понякога, докато блуждаехме с погледи в дълбокото, мастилено небе и споделяхме кой знае защо, с полушепот наблюденията си за облаците, пръстите ни се допираха и залепваха един за друг. Лежах отпуснат и спокоен в треви-те, само свиренето на вятъра високо горе и шепота на любимата ми напомняха, че съм в реалния свят. Талкова щастлив бях!
Внезапно, до палавия облак, чийто полет следях, заплува и засмяното око на моята спътница. То стана голямо, голямо и накрая изчезна, в замяна на това усетих любимите, този път лепкави от ягодите устни върху моите. С вкусния си език Люба започна да вкарва един след друг плодовете, които бе донесла за мен в уста. Сока на горските деца, смесен със гъстата и много приятна на вкус слюнка на моето момиче, започна да се стича по небцето ми...Отново се изхлузих от панталона и не влязох в него докато не овършахме всички ягоди и боровинки в плантацията... Пък и след това не влязох. Лежах проснат по гръб, гол и щастлив, зарит в листа и борови иглички, пуфтях доволно с цигара към небето. Да имаше и една бира!...
По едно време усетих че съм сам на тепиха и се надигнах за да видя къде изчезна самодивата. На десетина метра от мен забелязах да проблясва закачливо любимото ми, малко и очарователно задниче, галено от похотливите слънчеви лъчи. Люба лазеше на четири крака и пасеше! Ядеше плодовете направо от стъблата на растенията, като от време, на време плюеше попадналите в устата и листа. Не издържах на предизвикателството и се включих в пашата, но се указа, че храненето по този начин е твърде уморително, факт, който обяснява защо тревопасните и вегетарианците са по-ниско интелигентни от хищниците. И няма как да не е така, цял ден се превиваш за няколко стръка зеленчук, а накрая си хем гладен, хем уморен. Друго нещо си е пържолата...
Та в тази дисциплина момичето ме победи безпрекословно. После Люба сподели, че била вегетарианка... Но в любовта лошо няма, така и в нашия случай. Докато прекрасната, като митична сенокосачка правеше кръгове около мен, аз почивах щастливо изтегнат върху шумата, похапвах природните вкусотии и взрян в кокетното дупенце се изпълвах с нови сили. Когато енергията забушува весело във всяка гънка на прекрасното ми тяло и ракетата бе готова за нови полети, се присъединих отново към стадото. Пашата продължи докато спиралите, които описвахме с любимата не се пресякоха и нашето превъплъщаване взе крайни измерения. Но този път харпунчето на Купидон бе запратено в гостоприемно отворилия двери, познат от предишни посещения кафяв салон. Там, сред горската растителност, оръжието полегна, като ръка в стара ръкавица. О, миг поспри! Ноооо, човешките възможности са крайни, моите също. Освен това ни чакаше и път, защото не искахме да спим в гората, при мечките. Затова, след като изцедих и последната капка риболовен нектар в делвичката на Пандора, починахме, колкото да поемем въздух и оправихме гащите. Оръжието полегна уморено в калъфа, скри се като мързелив охлюв в черупката си, в очакване на поредния живителен дъждец.
Хванати за ръце, с цветя в косите и дяволити искри в очите, като весели тролчета, обрали току що вкиснатия горски, изпълзяхме от шубрака на пътя, с намерението да спрем попътна машина и продължим пътешествието. Добре, че планината си е планина и в нея живеят Хора, въпреки, че колите са по-малко. Качихме се на първия появил се камион, който караше дървени трупи от високите сечища, към цеха в Доспат.
Колата беше задъхана Шкода, а шофера приятен младеж, с мазна, отдавна немита коса и интереси в природознанието. Наредихме се като в американски филм - шофера, Люба и аз - до прозореца. Кабината на камиона бе голяма, но въпреки това, младежа зад геврека бъркаше от време на време скоростния лост със загорялото, гладко бедро на обичаната ми. След като разкрих този факт, усетих атлантическия океан в ушите си, ако имаше ръчна спирачка със сигурност щях да я дръпна и след това, възможно е, щях да опъна ушите на сладострастника - водач. Но ръчна спирачка нямаше, а магьосницата от ягодовата поляна възмутително мълчеше и не мърдаше! Затова се притиснах до прозореца и дръпнах прекрасната към себе си. На палавия ръколюбец му стана трудно да пуска пипала върху разтърсващите бедра на моята певица и след като един път си удари челото в предното стъкло се отказа от опитите за интимност. Така де, какво значи красивото бедро пред красивата смърт в урвата? Младежа осъзна, че няма никакви възможности при новото нареждане и се отдаде на интелектуална дейност. Реши да ме елиминира с познания за животните и рибите в околността.
Това мечки, зайци, порове и толстолопи се разиграха в живописен танц около нас. За около пет минути бях изолиран. Запленена от разказа за любовните игри на мечките, прекрасната ми омайница забрави копиеносеца от ягодовата леха. Такива са жените, многоизмерни, многопланови и непредсказуеми. Ако чукането ти е наред, не знаеш нищо за бременността на различните бозайници. Ако пък ти е познато това състояние на природните твари, то парите са ти малко, ако имаш пари, имаш и проблеми с палавия гущер. Най-често обаче, проблемите са на куп, комплексни...
Загледах се разсеяно през прозореца. Докато оня зоолог разкриваше тайните на кръсточовката пред моето момиче, аз се любувах през стената от дървета на доспатското езеро, полегнало като сребърен меч долу в ниското. Малкото море под нас блестеше с весели пламъчета отразено слънце. По повърхността на водата плуваха изкуствени острови, направени от кафези, наричани садки, в които трудолюбивото планинско население отглежда пъстърва, за да спечели някой, друг лев. Между живарниците се провираха сърфовете на отворените столичани, дошли да карат на спокойствие. Край бреговете клечаха рибари, а по ягодовите полета кипяха любовни игри. Беше хубаво, добро и свободно Приближихме невзрачния планински град.
Нашия благодетел си бе казал урока и мълчеше виновно - сбогуваше се, вероятно, с подлудяващите бедра на Люба. Човекът направи последен опит за достигане на вкусния плод - той ни покани на гости у дома си, но ние бяхме отново едно цяло, въпреки кръсточовките и малките глиганчета, които подскачаха около нас. Младежа разбра, че обичта ни е велика и ни остави пред местния хотел, мълчаливо, с тъжни, сбогуващи се очи. Какво ли му е било, когато е проследил този сън - Люба да профучава през родните му гори и да си отива без следи, без да остави симпатия, без да си отбележи спомен някакъв, белег или знак. Но така е със сънищата, те не помнят и не се вълнуват от нещастните, малки и тъжни шофьори на тежки камиони....Глупави, печални и романтични наивници, вълнуващите момичета не живеят в божествените гори, те само се разхождат понякога там! И после, с чаша кампари в ръка, разказват впечатления на поклонниците си пред камината....
Всеки малък град си има своята провинциална гордост, която размахва приветливо пред очите на случайно попадналия в нещастното гнездо пътешественик. Обикновено това е безумния с големината и разточителството си мраморен площад , в който освен празнична трибуна, можеш да намериш и отдавна пресъхнал фонтан, а край него пластмасови столчета и маси, с лекьосани покривки "Кока-Кола". В случай, че властите не са се сдобили с форума-мечта, те построяват партиен дом, сега вече раздаден на приятели за офиси, в които новоизпечените бизнесмени чукат спокойно бившите библиотекарки, сега секретарки. В случай, че родолюбивото чувство на общинските съветници е надделяло, те са спретнали хотел за потоците ученици, тичащи някога из татковината за да събират сто и един печата в туристическите си книжки.
Пред такова посърнало съоръжение се изправихме с моето пиленце, в онзи мързелив, ранен и блестящ от слънце следобед. Пашата в планината ни беше изморила, та имахме нужда от душ и спокойна дрямка. Единственото, което предлагаше сезона бе потната сянка на скучния родопски хотел.
В съзвучие с жълтия и прашен площад, храмът на пътешествениците ни посрещна дискретно, без пиколо, без портиер, но и без момиче на тезгяха за регистрация. Нямаше я и мустакатата лелка, която замества в такива случаи липсващата девойка. В предверието се разхождаха някакви типове по шушлекови гащета и джапанки, в които мърдаха криви и черни пръсти. Те оглеждаха Люба и преглъщаха лакомо, като циганче пред витрината на колбасарница, около Коледа. Изглежда вестта за пристигането на прекрасната хористка се бе разпространила по въздуха, защото постепенно фоайето се изпълни с ошушлявени джапанконосци, които се псуваха дружелюбно и хвърляха белтъци към прекрасната до мен… Как пък никой не си беше изрязал ноктите на краката? Този въпрос започна да ме тревожи, наред с неприятното чувство, което предизвикваха нахалните, селски погледи, разхождащи се по гърба на любимата.
Половин час чакахме да се появи някой член на трудовия колектив, от който се надявахме да получим заветните ключове към очакващите ни покои, но явно бяхме дошли в разгара на сиестата, та бях принуден да завържа разговор с неандерталците наоколо за да получа някаква яснота относно положението на хотелиерския бизнес в тази географска ширина. Попитах един индивид, за който предположих, че може да говори, къде е желания персонал? Не се излъгах, можеше да движи челюстта си! Човека даде скромни, но ценни сведения, от които стана ясно, че говоря със самия играещ треньор на местния футболен отбор. Относно момичето зад щанда не ни каза нищо повече от това, че я няма от няколко дни, но ако смятаме да почиваме можем да се настаним спокойно и да чакаме. Имало и вода. След това любезния бръкна в таблото за ключовете и с широко движение ми подаде един от тях, като не забравяше да хвърли тарикатски белтъци към моята спътница, която демонстрираше голия си загорял гръб на ония, с немитите крака.
В стаята се настанихме след известно колебание и съпроводени от мрачни предчувствия за предстоящи изпитания, причинени от събраната енергия на загорелите за крехка, женска плът човекоядци от "А" зоналната окръжна група. Но колко му трябва на човек? Завъртях прилежно ключа в бравата, хвърлих самара и дрехите от гърба и се опънах в чистите (каква изненада!) чаршафи. Люба ме последва в събличането и хлътна в банята. След миг от там долетяха радостните и възклицания: "Водата е хладка скъпи, идвай бързо тук, палавнико такъв!". Гмурнах се в санитарния възел за да се възхитя на прекрасна картина - русокосата и загоряла нимфа под сладострастните пръски на хотелския душ. Струйките вода лакомо опипваха любимата, а тя съвсем не им се противеше. Напротив, извиваше веселото си тяло, така че палавите, искрящи прелюбодейци да проникнат лесно във всяка от гънките му. При толкова вода и прекрасната русалка в нея, у мен се събуди стария морски вълк и скокнах устремно в очуканата и пожълтяла хотелска вана.
След първоначалната тръпка, причинена от срещата с хладката течност дойде и приятно отпускане. Горещ ден, ласкава вода и Люба в нея. Какво му трябва на човек, наистина? Оставих се в ръцете на водата и жената за да се загледам замечтано през отворената врата към оплютата от мухи електрическа крушка в коридора. Мислено виждах предстоящия ни път през тази бавно и спокойно разстлана, трептяща от сутрешен студ планина, през пожълтялата от лятото равнина, та чак до зеленото море. Созопол! Там, където всеки е артист, много важен и безкрайно любопитен, хитро поглежда зад маската на безгрижност и досада едновременно. Созопол с денонощните и дълги от тук до Велека плажове, със скучаещите момичета, които се оглеждат за моето пристигане, за да чуят как весело ще им кажа, слизайки от корабчето "Спокойно, масата е заета". Созопол с чирозите и нощните огньове на носа, срещу "Окото"...
Оооох, колко нежна и опитна вълшебничка беше тази Люба. Как майсторски успя да изстиска дълбоко таените в организма ми възможности и желания! Докато примлясквайки в очакване на природните картини и замечтано се любувах на съдрания тапет в коридора, палавницата само със силата на волята и някое друго ласкаво движение успя да извади от черупката заспалия ми след пашата в планината малодушен охлюв и го накара да се хвърли свирепо, с рогата напред към любимата си в последно време пещера. Този път тя бе потопена под водата на Доспат, факт който направи експедицията из познатите дълбини нова и още по-вълнуваща.
"Голям фокусник си!" - засмяно прошепна накрая моето момиче и ме пренесе под хотелския балдахин, където започна да ме захранва с кисело мляко и шпек от раниците. Юначна българка!
Лежах щастливо и се радвах на ламаринения вентилатор, който бавно скрибуцаше под тавана. Струваше ми се, че тази хотелска изненада, заедно със следобедния полъх, нахлуващ през прозореца, са възпетия в толкова песни вятър на пътешествието. Не беше лош немирникът! Добро ми беше, лежах щастлив в чистите (каква изненада, наистина!) завивки, а любимата ме хранеше с шпек и млекце…Така премина щастливия следобед, във възстановяване на измъчените ни тела след общуването с бога и горската паша из поляните.
Вечерта ни донесе приятна изненада. Появи се липсващата администраторка, предвождаща автобус с пътешественички, произхождащи от славния морски град Бургас. Дамите бяха тръгнали на търговско - опознавателна екскурзия из Родината. Ако си купят електрическа възглавничка в автобуса, изследователките получават безплатно одеялце за крака. Множеството предизвика весело оживление сред местната футболна общественост. Краката бяха измити, а шушлековите гащи заменени с турски анцузи. Личеше, че ще става, каквото ще става. Във въздуха трептеше напрегнато очакване, замириса на троен одеколон.
Промените бяха добре дошли за нас. При наличието на толкова много алчни за приключения туристки една представителка на хоровото изкуство престава да бъде обект на любопитство сред зажаднелите за нови лица спортни среди в хотела. Това ми позволи да отключа вратата и смело да се устремя към рецепцията за да реша проблемите около настаняването, но да призная откровено, проблеми нямаше. Това, което преживях, бе естетическото удоволствие от съприкосновението с момичето на пункта за резервации, това балканско цвете, разцъфнало тук сред горите и футболистите с немити крака. Прекрасното създание се изразяваше добре, на книжовен български, който вероятно би затруднил ония ошушлявени ритнитопковци. Като добра домакиня, тя успя да реши въпроса с настаняването, записа мен и момичето ми в книгата за гости, поредния ъгъл от сложната фигура, по която изминавах мъченическия си път на романтичен любообвилник. Попивах естествената красота, намигаща закачливо зад рамото на скромното , планинско дете. Хубаво същество беше! Слава богу, обичах моята хористка...
Около хубавата администраторка се суетяха двама господа със самочувствие. В единият разпознах с радост отдавнашният ми приятел и сътрапезник Стую от Смолян. На времето ми бе известен, като дългогодишен студент в специалността Земеустройство, ВИАС, но сега любознателния младеж работеше на туристическото поприще. Развеждаше из слънчевата ни Родина скучаещи домакини докато съпрузите правеха долари из световните океани . "Копеле" - посрещна ме лъчезарно екскурзовода - голяма партида съм докарал този път. Трябва да помагаш, че ще изложим факултета! На повика към патриотизъм отвърнах хладно, но изчерпателно, че съм тук с любовта си и чукането не е най-важното за мен. Стую каза нещо за националните добродетели и защита на достойнството, после се затича след една започнала да закръгля ръбовете си лелка. "Довечера в ресторанта" - извика моя приятел и се потопи във водовъртежа на шопинг тура.
Късния следобед премина в колебания пред огледалото. Чудни, неповторими мигове на очакване, когато усещаш в ноздрите си тръпчивия прашец на неизвестното, но въпреки това толкова желано преживяване. А то беше, да припомня, изява в обществото, посещаващо салона на Доспат. Толкова дълго не бяхме се появявали в светските среди. Няколкото дни, от както напуснахме Пантеона в полите на Витоша бяха достатъчни да породят жажда към светски блясък, освежаван от скучаещи хубавици и остроумните, в никакъв случай груби каламбури на техните добре изкъпани и отлично възпитани партньори. Условията подсказваха блясъка и славата, които бихме могли да постигнем в мърлявия, провинциален ресторант.
Вечерта бе зашеметяваща, светът - пълен с разтреперени от очакване доволни търговки и хищно кръжещи около тях шушлекови футболисти. В центъра на композицията, естествено бяхме ние, Люба, аз, Стую - екскурзовода и неговата избраница, вече пияната, но все пак привлекателна моряшка жена от Меден рудник. Какво да описвам, развеселените от успешната си обиколка лелки, чувствайки се в планината защитени от лоши очи и уста се отдадоха на разгул, такъв на какъвто са способни само морските чеда.
Малки хълмове от черен и червен хайвер, реки от водка и шампанско, тайнствени тресавища от майонеза и сметана разнообразиха околния планински пейзаж. Морските сирени не се шегуваха, вадеха от куфарите скътани за из път рибни лакомства и щедро поръчваха от любимия си алкохол - водка "Савой" и Шампанско. Местния оркестър редеше весели парчета за душата, като ги редуваше с такива за тялото, така че хищните самки не оставяха футболистите да изпият пиенето си на спокойствие. Бургаските жени обръщаха чашите с лекота и скоро салона кънтеше от закачливия им пиянски смях.
Като добри ловци, нашите спортисти усетиха, че мигът е дошъл и започнаха да се оттеглят с набелязаните за вечерта избранички. Както знаем, един футболен отбор, не надвишава тридесет души заедно с ръководството, така че в ресторанта останаха шофьора и две - три добре пийнали грозници, които впериха хищен поглед към мен. Това ми причини сериозно безпокойство, защото бях чувал за унищожителната любов на морските труженички, съизмерима единствено на страстта бушуваща около нефтеното пристанище. Добре, че моето момиче прояви необходимото, за такива случаи хладнокръвие и успя да ме отлепи от масата, още повече че приятеля Стую вече се бе отправил към покоите си с избраната блондинка - труженичка.
Напрежението спадна, чак когато превъртях ключа на стаята и се отпуснахме в познатите чаршафи. Изморени, но щастливи от добре проведената другарска среща. Лежахме доволно сгушени в прегръдките си, благодаряхме на съдбата, че сме заедно, че се обичаме, че успяхме да се отървем без проблеми от хищните пътешественички.
Какво му трябва на човек, наистина? Нищо повече от прекрасно момиче, добра баня и кофичка черен хайвер, другото идва само...Така си мислех, оставил се в добрите ръце на моята вълшебница, която ме подготвяше за станалите вече традиционни лечебни процедури преди заспиване. Защото както знаем, добрия сън се поражда от здравия дух в здраво тяло, след подходящи упражнения с подходящия човек на подходящото място.
Но не ни бе съдено да заспим гушнати, спокойно отпуснати в обятията си, като два щастливи хамстера в малката им, но много уютна и подредена с вкус клетка. Тъкмо приключвах с упражненията, които изпълних криво, ляво (все пак, денят бе натоварен) и вратата изкънтя от силен удар. Решихме да се направим на заспали и да не отваряме, още повече удара не се повтори. Морфей разпери покривало над морното хотелско легло и аааа да пропаднем в прекрасните му владения, вратата изкънтя отново. Този път по-силно. Това ме заинтригува и открехнах, но вън нямаше никой. Обърнах ключа и се отправих отново към възглавницата, когато ударът се потрети, този път придружен от мощния стуюв призив: "Копеле отвори, че загивам!". Нямаше начин, предпазливо надникнах през вратата за да се възхитя на интересната жива картина. Стую гол, с капитанска фуражка на главата се отдалечава в посока на пожарната стълба, преследван от любимата му, размахла огромен финландски нож в ръка. Постановката събуди у мен оправдан интерес, а и желание да помогна на съотечественика, все пак пияна дама, с нож в ръка не е шега работа. Такова чудо може да стресне всеки гол мъж, не само Стую.
Разсъждавах усилено по въпроса за голия купон, който се разиграваше в хотелския коридор, когато моя приятел се появи за четвърти път от централното стълбище. Фуражката на стария морски вълк, съчетана с кльощавото и космато, плувнало в пот тяло на нашия родопски сваляч, а след него размахалата финския нож, пияна сирена, представляваха прекрасен символ на вековната борба между брега и морските вълни.
Когато премина покрай мен за пореден път, дръпнах приятеля в стаята и заключих входа. Уместно действие, защото секунди по-късно, злодейката заби острието в нежната повърхност на вратата. "Ще те убия копеле гадно!!" - чухме гласа на валкюрата от вън и после глухото и строполяване пред прага. Настана тишина, а след малко и хъркане, което без съмнение издаваше заспалата моряшка жена.
Оставихме мадамата с престъпните наклонности да спи вън, а на злощастния екскурзовод постлахме канапето, от където той разкри загадката с обвеяната от солени ветрове шапка. Нещата не се отличаваха с голяма сложност за разбиране. Просто избраницата на нашият любовник решила да е вярна на съпруга си, капитан на далечно плаване. По тази причина жената взела за другар в пътешествието из България шапката на благоверния, за да и напомня семейната спалня, върху която е прекарала незабравими часове с капитана - нейният съпруг. Затова, когато се озовала срещу извадената хайдушка сабя на нашия приятел, вярна на обещанието си за непорочност, дадено на морския вълк преди тръгване по моретата, добрата жена нахлупила върху главата на екскурзовода фамозната фуражка. Но влюбените нямали късмет в страстта си, Стую забравил да заключи вратата. Освен това забравил, че поканил за всеки случай, още една посетителка, която въпреки частушките и шампанското си спомнила за рандевуто, на което била извикана и се появила, за да се израдва на мършавия стуюв задник, загубен из мощните обятия на колежката и. Захлупен под формения калпак, зает с ездата, нашият разбрал, че се озовал между две хищници, едва когато усетил крака на стола върху гърба си. После бил подгонен от двете самодиви, но по-пияната заспала още на първата обиколка, факт който спасил живота на героичния ебач...
Неочаквания край на злополучния банкет, подсказа на мен и момичето ми, че трябва да продължим пътешествието, колкото се може по-скоро. Затова сутринта, в ранен час, предпазливо прекрачихме заспалата пред вратата веселячка, върнахме ключа и изпълнени с прекрасни спомени за преживяното се отправихме в хладното утро към автогарата.
Ако има нещо по-хубаво от дългия и бавен оргазъм, то това е пътуването в случаен автобус, рано сутрин, сред непознатите, но примамливи хълмове, обрасли с гори, изпълнени с очакващи щурци и скучаещи боровинки. Просто нещо прекрасно, на крачка зад прозореца, с твоето момиче, до теб, на съседната седалка. Мълчаливо загледана зад върховете на боровете, там, където се разхождат мечтите, разказвайки боязливите си истории. За постигнатата, а в някои случаи и далечна обич. Тази обич-тази обич… Целувах гърдите на моето момиче, а тя търсеше нещо забравено в косите ми, вмирисани на билки, пот и вятър. Прегърнати, удобно разположени в дъното на превозното средство, там на последната седалка споделяхме сладкия любовен пристъп. Обичах я! Но коя? Както винаги през онези години, всичко беше странно...
Пълзяхме по хребета на планината и се целувахме! Възможно ли е това ? Възможно ли е да си подсвиркваш Catch the Wind на Донован и да вярваш в безкрайната любов? Да! Тогава беше Да!
Тогава беше да,
нещата се разбягваха,
а ние плахо се спотайвахме зад думите,
които си скучаеха и чакаха редактора!
Таяхме се в очакване на пролетта.
Да разреши столетните въпроси!
Тогава обаче, нямаше въпроси. Стиховете навестиха прекрасното ми съзнание дни по-късно, след като преминахме през спокойно почиващите в лятото Родопи и слязохме от потните седалки. Стърчахме неочаквани пред мърлявото ресторантче на Елхово и се опитвахме да надникнем през горещия ден, за да видим бъдещият път, но съзирахме само трептящите от мълчаливата, обедна горещина неясни очаквания. Беше толкова прашно и жълто, че нямаше кой да хвърли любопитен поглед към момичето ми.
Двата дни път през Родопите, разделени от преспиване в прекрасните брезови гори край Ардино, бяха усилили онази скрита и трудно уловима дивота, която излъчваше Люба. Е, слава богу, че нямаше почитатели на около!
Градчето лежеше препарирано под побеснялото слънце… Трептящите хълмове ни говореха за почивка, с бира и вилица в ръка, но какво са загадъчните, елховски кебапчета пред танцуващите в маранята скали на Сакар? Пихме по една минерална вода и продължихме към Райския залив. Зад гърбовете ни се препъваха погледите на двамата пияни старци, които излизаха от летаргията си, там между смрадливия пепелник и лимонадените бутилки…
Катерехме се бавно нагоре, по пътя за Болярово и аз разказвах възторжено на Люба за приключенията си, изживени из параграфите на някогашният варшавски договор.
Но то е така, чие мъжко сърце няма да подскочи от умиление, когато премине през тъпоъгълния триъгълник на българската бойна слава - Елхово-Болярово-Тополовград? Така и аз, възбуден от извиващата се над хоризонта синева, усетих отново в устата си войнишката пот и копнежа по непознати, далечни и непостижими момичета. В ушите ми кънтеше "Wish you were here" и бях сигурен, че с моето момиче гледаме в една посока…Наистина гледахме.
Под сипещата се жълтост и песните на отдавна забравените жетварки крачехме спокойно и влюбено към брега. Бъбрех си за казармата, Люба търпеливо ме слушаше и се усмихваше на нещо свое и добро, а стъпките ни потъваха бавно в размекнатия от слънцето асфалт.
Така, с повече ходене и возене за по няколко километра успяхме да прекосим дъбовата Странджа. Е, не съвсем, защото малко преди морето ни прихлупи здрача и потърсихме подслон около историческото село Дебелт. Естествено, не търсехме местния хотел, защото такъв нямаше пък и пътешественици, като нас носят спалния чувал в самара, на гърба, така както охлюва къщата си. Затова, придружени от приветливия лай на кучетата, промъквайки се бавно под нощните сенки хвърлени от дърветата, приветствани от летните певци - щурците, ние щастливите откриватели търсехме подходящо място за преспиване. Но не ни било съдено да починем скоро, малко преди да се потопим в измамните видения на Морфей. Една бродеща из здрачните улици жена ни даде ценния съвет да отидем в археоложката бригада, която се веселеше между зидовете на някогашната крепост "Дебелт"...
Изморени, но пълни с интерес към историята се препъвахме към сенките на миналото, които бяха огласяни от онзи весел смях, характерен за безгрижните артисти – хора живеещи единствено с натрапчивите си идеи и завладяващите музи около тях. Такива индивиди, заедно с духовете на старата слава населяваха руините на някогашната средновековна метрополия. А там една весела, пълна с откривателски плам експедиция отмаряше с бокал в ръка след напрегнатия, пълен с разгадани тайни ден. Зелената барака, в която бяха се настанили търсачите на древни предмети, сияеше мистично в нощта, като през кадифения мрак навън достигаха вълни от звуците на оживения симпозиум.
През хилядата години, изтекли като нехайна тръпка на земята под нас, прочутата крепост Дебелт се бе променила. Лакоми червеи – каменояди бяха излапали зидовете на твърдината. Свирепите бойци пък, възмутени от това, че старата слава е оставена в ръцете на пиян доцент, се спотайваха някъде из дебрите на историята. Научното светило също се спотайваше, но под масата, място където го бе повалила ракията и щастливо изучаваше приятните заоблености, загатнати под панталоните и полите на асистентките си. Академичната обстановка ме развълнува и по стар навик, усвоен през сиромашките години, когато водех самотно съществуване в търсене на любима, започнах да оглеждам нежните същества, присъстващи на катедрения съвет. Имаше много госпожици с цветни коси и истерични желания за изява – куп несполучили артистки, както ги определих тогава...
Майко мила! Какви грозотии са събрани тук – помислих си твърде невъзпитано, може би защото до мен грееше русата коса на момичето ми... Прочее, чудя се защо, когато човек е грозен не му прощават този грях, за който нещастния Квазимодо няма никаква вина. Бог да е на помощ на грозниците, казах си и благодарих на съществото, че ме е подредил в света на тези със здравите зъби и дългите крака?
Доволен от факта, че придружавам звездата на бала, без много колебания се потопих в измамната обстановка на фалшива артистичност и весела академична разюзданост, която цареше около лекьосанта, затрупана с евтини питиета и скици от разкопани находки маса. Археолозите ни снабдиха с чаши и столове и въпреки умората, претупвайки първоначалните встъпления около запознанството се включихме бързо в изисканата вечеринка.
Зашеметения от алкохол вожд на копачите, след като видя от своята гледна точка стройните, загорели от планинското слънце крака на Люба, се провикна весело “На вашите услуги госпожице прекрасна, тъкмо се освобождавам и ще мога да ви обърна подобаващо внимание”. След това си обещание научния работник се освободи с елегантно покашляне от ракиите, които бе поел, така както го беше учила гувернантката през детските му години. После научното светило заспа потопен до гуша в научните факти, които избълва така непосредствено, а ние се отдадохме на дружеска беседа с любителите на старини.
Разговорът течеше на приятни вълни. Думите отскачаха една от друга, така както правеха стъклените топчета, с които играех като дете в парка. Темите се сменяха неусетно, доцента спеше под масата, а моето момиче водеше усмихнат разговор с две боядисани интелектуалки, които размахваха в пространството черни нокти и див блясък от друсаните си очи.
Мен пък, ме омагьосваше художника на експедицията. Да си призная, чувствах се добре въпреки умората и академичната драйфня, която смърдеше под масата. Обичам да седя в шумни компании и неангажирано да ловя думите скитащи без особени намерения из размекнатия от цигарен дим и приглушена светлина въздух. Така мога и да мисля за нещо свое, мога и да се радвам на чуждата суета.
От далече достигаше странния монолог на зографа:”...и снощи разбираш ли,разсъждавах какво безбрежно море от страсти, желания и скрити в подсъзнанието мисли крие тази вековна, стара колкото човечеството, изискана дейност - самозадоволяването! “...”Аха!”, наострих уши провокиран от темата, която дъвчеше рисувача. Явно наличието на толкова грозотии наоколо бяха вкарали събеседника ми в дебрите на психоанализата. Това изостри интересът ми и се взрях с любопитство към откриващия прелестите на самозадоволяването артист: “Бих искал да подчертая”, продължи окриленият от интереса ми интелигент ...“че под маструбиране разбирам не онова хамалско , циганско лъскане на бастуна при вида на говорителката от телевизията, нито пък жестокото отношение към собствения клитор, характерно за глупавите, грозни или пък незадоволени в любовта дъщери на Афродита. Не скъпи, маструбацията е художествен акт, даже и под формата на разказ, създаден от цвят слово или живата инсталация на възхищаващия се на тялото си субект. Има изключителни по възвишеността си изяви в областта. Добрата маструбация е художествен акт, с философски нотки. Изисква богата художествена култура, верни естетически критерии и естествено, физическа подготовка. Както се казва, в здравото тяло почива здрав дух, а той горкият изисква и здрава ръка!”.
“Прочее, продължи въодушевено онаниста-философ, маструбацията не е предизвикана от липса на места за вкарване и изкарване, както си мислят чекиджиите, тя просто е друг вид на онова душевно състояние, характерно за духовните личности. Маструбацията е някакъв вид любов, любов към себе си. Най-чист егоизъм, непостижим за посредствените чекибойци! По мои наблюдения, въпросния акт не се инициира при вида на приветливо усмихнатата вулва от корицата, на някое списание. Не, желанието е философско, може би донесено от нещастно свития, скъсан чорапогащник край кофата за боклук или пък от весело помахващите шапчици на червения сутиен, провесен на въжето за пране отсреща. Тогава замисленият романтик(чка) се изпълва с копнеж по далечния, истински или още по далечният измислен любим човек. Прибира се бавно в къщи, криейки леката възбуда, която го е осенила, изпива чаша вино и остава сам срещу себе си, вдъхвайки ароматите на фантазиите си, характерни, повтарям, само за издигнатите, с чувство за любов личности!”.
“Евала копеле!", нямаше какво друго да кажа след блестящо изпълнената ария на маструбатора. Потупах по рамото напушения аристократ на четката и духа и се опитах да надникна зад зачервения му поглед, но какво ли можех да видя там? Може би някои от своите, собствени страхове, разочарования, заблуди и болезнени мечтания, нещата от които слава Богу се освободих най-после. Люба ми помогна за това!
Споменаването на девойката ме накара да се озърна и я потърся с очи, нямаше я. Реших, че е подирила самота в тоалетната на замъка и като стар паркетен вълк се прехвърлих към друга група разговарящи, които чоплеха темата за границата в средновековния мироглед на българите. Давайки ухо на приятния разговор, въртях поглед в очакване на момичето си, но вместо да я видя как влиза засмяно в чата, забелязах как великия Маструбатор се измъква на пръсти от опушената говорилня, в която се намирахме. Постепенно, с напредване на времето, в мен започна да се оформя тревожното подозрение за известна нередност, свързана по някакъв начин с изчезването на любимата и тихото измъкване на философа – чекиджия. Изхвръкнах от форума и душейки в тъмния коридор се насочих към тоалетната, която бе пуста и нищо не говореше за моето момиче. Продължих тревожното си търсене из мрачните помещения на замъка. Някъде от далече, смесвайки се с жуженето идващо от банкетната зала, се носеше и странен шум, примесен със сподавено пъшкане. Следвайки звука попаднах в стая, служеща за спало помещение на любознателните ровачи. Под осраната от мухи, болна от жълтеница крушка бяха наредени пет-шест легла, а върху тях интересна композиция. Две полуголи археоложки се бореха с моето момиче. Любимата оказваше героична съпротива на прелюбодейките, но явно изчерпваше възможностите си, защото бе вече със сцепена поличка и останала без гащички. През това време на съседното легло, свалил панталон до колене, удобно полегнал в позиция с изглед към тепиха, зографа-маструбатор лъскаше бастуна.
Влюбеното сърце не издържа на грозната картина, подредена пред очите ми. Ах вие историци, философи, откриватели на стари тайни, сега ще видите кон боб яде ли! Свалих с два здрави ритника разбеснелите се фурии от Люба, а после грабнах първия изпречил ми се стол и се развъртях из стаята. Художника на леглото отнесе две яки бухалки и вероятно още си търси нахалния питон някъде из разкопаните ниви около Дебелт. После подхванах сащисаните сладострастнички, ту една – ту другата, показах им вратата, та продължих да ги налагам и в коридора. Така стигнахме до балната зала, нали си бяхме оставили багажа там и трябваше да го прибера.
Хвърлих оръжието и грабнах торбите под възхитените от влитането ни в стаята погледи на компанията. После обратно на местопрелюбодеянието, където Люба риташе здраво по топките падналия на пода, обезгащен мераклия. “Хайде скъпа, да се омитаме!”, развалих удоволствието на прекрасната, която наистина изглеждаше твърде апетитно, така както беше, с див поглед и разкъсана поличка, под която весело намигаше палавата и катеричка.
Опомнихме се навън в хладното, ранно утро. Облякохме дрехите от торбите и закрачихме по тъмния път към Бургас, а момичето ми разказва, как благодарение на добродушие и любопитство – подмамена с някаква много ценна делвичка, попаднала в ръцете на двете лесбийки.
Пътя се виеше през зелените Родопи, покрай красивият язовир "Батак" и разни други, безименни за мен водни площи. През прозорците влизаше борова миризма, а слънцето ни караше да примижаваме с очи, така че от време на време пропускахме по някоя подробност от пейзажа, за който ни осведомяваха нашите вождове Богохуев и Глист - Подпичьорний. Слушахме с Люба полезните сведения за околната среда, които бълваха двамата полубратя и си пускахме палави пръстчета през циповете на джинсите. От време на време надигахме бидончето с пиво, което носехме - бързахме да приключим с благородната течност преди да се е стоплила. Знае се какво представлява топлата бира.
Езерото надмина всякакви очаквания. То заемаше една котловина, между вековни смърчови гори и представляваше мрежа от фиорди между скатовете на планината. Плитката вода бе топла, като чай и чиста като сълза. През нея се виждаха любопитните риби, които си говореха нещо оживено по плитчините, а Слънцето подскачаше по приличната на юфка повърхност на водата и ни приканваше да се потопим в приказната течност, нещо което направихме веднага след като опънахме палатките на малък нос, близо до едно изворче край брега. Хубаво място, но грешна постъпка - през нощта умряхме от влагата, която бе навсякъде, но кой да ти мисли.
Вечерта премина, като на пионерски лагер. Ойларипи, огън, теософски разговори и леки изненади. За другия ден решихме да посетим близкото село Дженевра, за което се твърдеше, че е напълно изоставено. Идилията щеше да е пълна, ако духовните бащи ни бяха направили една хубава вечерна проверка, но те не се сетиха за това средство, сплотяващо колективите...
На сутринта поехме към изоставеното село. Денят бе блестящ и горещ. Изпаренията от езерото и просторните гори наоколо насищаха въздуха с влага, обстоятелство което ни принуди бързо да се лишим от оскъдното лятно облекло с което разполагахме. Първа се хвърли във вихъра на стриптийза Люба, то тя нямаше и кой знае какво да губи, освен леката юнашка фланелка (потник) на гърба си, та бързо отдаде прекрасните си полукълба на слънчевите ласки и нежните погалвания от възхитените ни погледи. Русата коса на любимата (пак тези блондинки!) плющеше подобно на бойно знаме между дърветата, а голите и гърди проблясваха на слънчевата светлина, като пътеводни звезди, сочещи ни пътя към изоставеното село. Постепенно веселите и приятни дъновисти се превърнаха в разпасани адамити, бродещи из столетните родопски гори. Какво ли не беше виждала майката планина, сега видя и индийска нишка от блестящи на слънцето задници, тръгнали да се запознаят със забележителностите на Родината. Колоната от голи пилигрими, натоварени с раници и вързопчета гащи се точеше надолу по пътеката, като от време на време се спирахме да поизчакаме отделилите се в страни от пътя любители на природните забележителности и горската растителност. Най-много се наложи да чакаме двамата дизайнери, които изплуваха из драките, като безгрижни елфи, с цветя в косите и дяволити искри в очите. По всичко личеше, че са срещнали ако не, Учителя, то поне някой от секретарите му.
Така сред смях и закачки пристигнахме в изоставения населен пункт. Селото наистина бе напуснато! Твърде странно беше да наблюдаваш как вятъра поклаща откъртените от стрехите дъски и портичките на вратите. Непрекъснато очаквах из зад ъгълът на близката ограда да изскочи някое сополиво козарче или брадясалият му, вмирисан на пот и вино татко, но не би. Бяха се запилели някъде. Селото наистина бе опустяло и за някогашното човешко присъствие говореха само прогнилите дрехи висящи на пирони из къщите, в които влязохме. Имаше ток и вода, а хора не! Допълнителна интрига в пейзажа внасяше и нашето голо присъствие, приветлива група нудисти, само по обувки, с раници на гърба. Картината бе нереална, вечна и поетична. Хубавата Люба, обляна от юлското слънце, блестяща и засмяна, обвита от трептяща светлина, само по сандали, изправена пред обраслите с мъх и къпини рушещи се зидове на изоставените къщи. Почти като в "Плейбой"!
Така ни откриха двете каракачански, овчарски кучета. След тях се появи и самия овчар, с увиснала от притеснение долна челюст, а и как не. Лесно ли е да си родопчанин, която не е виждал още гърдите на жена си и да попаднеш сред това бушуващо море от примамливо подпляскващи дамски образования. За голите задници на пишкомерците да не говорим. Човекът загуби говор и картина и само бялото на очите му, подскачащи по балконите наоколо, подсказваше че е жив. Поздравихме възпитано сащисания животновъд и му помогнахме да приседне на един камък. После го пръснахме с малко студена вода от манерките, за да не го съживяваме по-късно. Постепенно човека се съвзе и започна да гледа по-трезво на морето от женски и мъжки прелести, спря да се блещи като ударен по главата, но говора си възвърна по-бавно. Изчакахме го да проговори и завързахме дружелюбен разговор с него. Постепенно, след като се увери че никой не се кани да го изнасилва, планинеца влезе в ролята на безплатен гид. Има ги такива, които са запомнили всичко, което е изредил учителя за родния край, а освен това знаят и много любопитни подробности, разказвани от пийнали местни патриоти през дългите зимни вечери край печката в кръчмата.
Та разбрахме, че населения пункт е основан от генуезците, а името на Дженевра идва от Генуа. Тук се понапънах малко за да си припомня кога е имало генуезци в Родопите и единственото, което успях да се сетя беше, че наистина италианците са се подвизавали из южна България през 15-16 век, като търговци и завоеватели. Явно са харесали околностите на язовир Широка поляна, за да основат колония тук, обаче скоро са били изчушкани от турците. То и друг начин няма. Може ли мижавото италианско удостоверение да удържи на мощния, рязан, турски документ? Отишли си жабарите и оставили това мореплавателно име сред родопските върхове. По късно си заминали и наследниците им и ето ни нас, веселите адамити. Човека си каза урока и ние го пуснахме да пасе овцете. Със сигурност е клечал някъде в папрата и дълго е обладавал с поглед прекрасните сестри от групата, пък може и някой мъжки задник да е бил уважен, знае ли човек? Нищо чудно някой от закичените с китки дизайнери да е изкушил овцевъда.
Заредиха се бързи, задъхани дни, изпълнени с любопитство и весели, колективни игри на открито. Духовните ни водачи, като умели възпитатели насочваха свободната ни от общуването по между ни енергия, към общуване с Бога. Втория ден, до обяд, нещата бяха поносими, слушах глупавите брътвежи на братята и наблюдавах със задоволство хубавите, започнали да добиват бронзов загар гърди на Люба. Почти цяла сутрин лежах на моравата, край водата и крепях колчето, наречено от мен въдица. След обед продължих със заниманията си, смуквах щастливо от папиросата и се радвах на отраженията в езерото, които палаво се мъчеха да избягат от идиотщините на религиозните тъпанари. До вечерта стигнах до извода, че е време да си вървим, ако не искаме да се побъркаме от тъпизми на тема бог и споделих идеята с Люба. Тя изглежда също беше дошла до моите изводи, още повече, босовете се канеха на следващия ден да правят групи за намиране на господа.
Вечерта, в спалния чувал, под звуците на щурците и пъшкането от околните палатки измислихме хубавия план, да продължим нашето пътуване на стоп, в източна посока. През Родопите, големите язовири край Кърджали, през Странджа, крайна точка "Веселие", Морето.
Речено - сторено и сутринта още преди съмване си събрахме пъртушините. Чували, палатка, самари и поехме на път. Оставихме глупаците да общуват с бога, а ние бодро заизкачвахме върха Дженевра, намиращ се до вече посетената от нас едноименна махала. От духовния плам на моето момиче бе останало единствено желанието за общуване с природата, така че решихме да посрещнем слънцето на високо. Дженевра, бе най-близкото удобно място, до което бихме могли да припкаме, водени от желанието на госпожицата за природосъобразен живот.
В хладният и много влажен утринен полумрак, преди веселото, лятно слънце да се повдигне от постелята, ние, двамата бегълци се катерехме мълчаливо по склона, провирайки се между червените пънове и самораслите елхи. В тишината преди изгрев, само счупените от стъпките ни съчки отмерваха ритъма на безгрижното отстъпление. От време, на време се поспирахме за да си поемем дъх. Изправени между дърветата, мълчаливо се взирахме в усмихнатите си очи, задъхано се питахме един друг дали е вярно? Вярно беше! Този дълъг миг на щастие си беше с нас. Сами го правехме и знаехме това! Случваше се сега и тук, в дивите и величествени гори, под танцуващия след уплашените облаци вятър, в очакване на слънцето.
Закъсняхме за изгрева и го разбрахме, когато стигнахме горе, на високото. Жълтия диск отдавна се търкаляше по небето. Не ни остана нищо друго, освен да поседнем и запалим по цигара. Всмуквах бавно вкусния пушек, присвивах очи към безкрайните, зелени вълни, които се диплеха докъдето стига погледа. Миришеше на смола от нагрятите вече смърчове, а невидим ястреб подсвирваше тъжно някъде в ослепителното, дълбоко и синьо небе. Лежах между тревите и бях малък, малък. Димните кръгчетата политаха от устните ми към небето и носеха неясни послания.
Люба беше върху гърдите ми, и усещах с вълнение, през двете фланелки, как зърната и набъбват. Това породи и у мен известно втвърдяване, което донесе грешни помисли. Нито величието на природата, нито изморителното изкачване, нито духовните занимания през последните дни можеха да избият от главата ми плътските желания.
Изхлузих се от панталона, така както смока сменя кожата през юни месец. "Ах, ти ебльо такъв" - засмя се хубавата Люба и дружески ме потупа по устремената към небето малка, но пълна с решимост ракета. Засмях се и аз, дадох си сметка колко героичен е този миг, трябваше ли да го опошлявам с едно най-обикновено кърско чукане, така както правят офицерите около плевенските казарми? Седнахме прегърнати, загледани в неопределена посока, примамени от вечната зеленост и самота на горите. Люба присвила засмени, късогледи очи, с играещи под закачките на вятъра нежни, руси коси, а аз до нея, без гащи, със стръкче трева между зъбите и объркана мечта в погледа.
Не знам защо, но извадих малкото радио от торбата и започнах да търся някоя станция, която предава прогнозата за времето, може би защото ни чакаше доста път през тези планини. Е и тогава се случи малко чудо. Попаднах на романтична вълна, пускаха рано, рано Early Morning на Barclay James Harvest. Мълчахме омагьосани от музиката, от зеленото, от ръцете си вкопчени несъзнателно една в друга. От множеството мисли, чувства, усещания, състояния, и стихове, които скитаха безгрижно между телата ни. Нямаше нужда от каквито и да е думи. Тук, на този връх, под крилата на ястребите и бягащото слънце, галени от небесния палавник преживявахме хубостта на живота. Знаех, че я обичам. Вече знаех! Далече, далече, между върховете на боровете виждах избледнялата в сутрешната мараня над дърветата Лени да ми помахва за последно... Явно и това е обич, да седиш без гащи върху моравата, в гората и дъвчейки сламка, да усещаш в едната ръка дланта на новата любимата, а с другата да се сбогуваш със старата...
От тези прозрения ме извади една мравка, която беше сбъркала цепката на задника ми с родния мравуняк и се опитваше да открие познатия и от детство проход към спалнята си. Естествено движенията и бяха твърде щипещи, което ме накара да изчопля натрапника от гънките на тялото си и да вляза в захвърлените преди малко гащи. Магията свърши и се налагаше да тръгнем, още повече по пътя започнаха да се движат ранобудните шофьори и техните прекрасни машини.
Излязохме на пътя и размахахме ръце. Изведнъж, сякаш бяха чакали нашето появяване, четириколесните се изпокриха. Няма и няма. Бодро закрачихме по пътя към Доспат и за три часа успяхме да се изкачим на рида над едноименното езеро, проблясващо ниско и далечно долу, между огромните дървета. Полянките от двете страни на забравения от превозните средства път бяха засипани от диви ягоди и боровинки. Все още от тук не бяха минали велинградските цигани за да овършеят реколтата, та двамата с момичето полегнахме спокойно в една такава зелена площ и се захванахме с опитването на горските дарове. Отначало лежахме по гръб и с разперени ръце търсехме пипнешком плодовете на гората в тревите. Понякога, докато блуждаехме с погледи в дълбокото, мастилено небе и споделяхме кой знае защо, с полушепот наблюденията си за облаците, пръстите ни се допираха и залепваха един за друг. Лежах отпуснат и спокоен в треви-те, само свиренето на вятъра високо горе и шепота на любимата ми напомняха, че съм в реалния свят. Талкова щастлив бях!
Внезапно, до палавия облак, чийто полет следях, заплува и засмяното око на моята спътница. То стана голямо, голямо и накрая изчезна, в замяна на това усетих любимите, този път лепкави от ягодите устни върху моите. С вкусния си език Люба започна да вкарва един след друг плодовете, които бе донесла за мен в уста. Сока на горските деца, смесен със гъстата и много приятна на вкус слюнка на моето момиче, започна да се стича по небцето ми...Отново се изхлузих от панталона и не влязох в него докато не овършахме всички ягоди и боровинки в плантацията... Пък и след това не влязох. Лежах проснат по гръб, гол и щастлив, зарит в листа и борови иглички, пуфтях доволно с цигара към небето. Да имаше и една бира!...
По едно време усетих че съм сам на тепиха и се надигнах за да видя къде изчезна самодивата. На десетина метра от мен забелязах да проблясва закачливо любимото ми, малко и очарователно задниче, галено от похотливите слънчеви лъчи. Люба лазеше на четири крака и пасеше! Ядеше плодовете направо от стъблата на растенията, като от време, на време плюеше попадналите в устата и листа. Не издържах на предизвикателството и се включих в пашата, но се указа, че храненето по този начин е твърде уморително, факт, който обяснява защо тревопасните и вегетарианците са по-ниско интелигентни от хищниците. И няма как да не е така, цял ден се превиваш за няколко стръка зеленчук, а накрая си хем гладен, хем уморен. Друго нещо си е пържолата...
Та в тази дисциплина момичето ме победи безпрекословно. После Люба сподели, че била вегетарианка... Но в любовта лошо няма, така и в нашия случай. Докато прекрасната, като митична сенокосачка правеше кръгове около мен, аз почивах щастливо изтегнат върху шумата, похапвах природните вкусотии и взрян в кокетното дупенце се изпълвах с нови сили. Когато енергията забушува весело във всяка гънка на прекрасното ми тяло и ракетата бе готова за нови полети, се присъединих отново към стадото. Пашата продължи докато спиралите, които описвахме с любимата не се пресякоха и нашето превъплъщаване взе крайни измерения. Но този път харпунчето на Купидон бе запратено в гостоприемно отворилия двери, познат от предишни посещения кафяв салон. Там, сред горската растителност, оръжието полегна, като ръка в стара ръкавица. О, миг поспри! Ноооо, човешките възможности са крайни, моите също. Освен това ни чакаше и път, защото не искахме да спим в гората, при мечките. Затова, след като изцедих и последната капка риболовен нектар в делвичката на Пандора, починахме, колкото да поемем въздух и оправихме гащите. Оръжието полегна уморено в калъфа, скри се като мързелив охлюв в черупката си, в очакване на поредния живителен дъждец.
Хванати за ръце, с цветя в косите и дяволити искри в очите, като весели тролчета, обрали току що вкиснатия горски, изпълзяхме от шубрака на пътя, с намерението да спрем попътна машина и продължим пътешествието. Добре, че планината си е планина и в нея живеят Хора, въпреки, че колите са по-малко. Качихме се на първия появил се камион, който караше дървени трупи от високите сечища, към цеха в Доспат.
Колата беше задъхана Шкода, а шофера приятен младеж, с мазна, отдавна немита коса и интереси в природознанието. Наредихме се като в американски филм - шофера, Люба и аз - до прозореца. Кабината на камиона бе голяма, но въпреки това, младежа зад геврека бъркаше от време на време скоростния лост със загорялото, гладко бедро на обичаната ми. След като разкрих този факт, усетих атлантическия океан в ушите си, ако имаше ръчна спирачка със сигурност щях да я дръпна и след това, възможно е, щях да опъна ушите на сладострастника - водач. Но ръчна спирачка нямаше, а магьосницата от ягодовата поляна възмутително мълчеше и не мърдаше! Затова се притиснах до прозореца и дръпнах прекрасната към себе си. На палавия ръколюбец му стана трудно да пуска пипала върху разтърсващите бедра на моята певица и след като един път си удари челото в предното стъкло се отказа от опитите за интимност. Така де, какво значи красивото бедро пред красивата смърт в урвата? Младежа осъзна, че няма никакви възможности при новото нареждане и се отдаде на интелектуална дейност. Реши да ме елиминира с познания за животните и рибите в околността.
Това мечки, зайци, порове и толстолопи се разиграха в живописен танц около нас. За около пет минути бях изолиран. Запленена от разказа за любовните игри на мечките, прекрасната ми омайница забрави копиеносеца от ягодовата леха. Такива са жените, многоизмерни, многопланови и непредсказуеми. Ако чукането ти е наред, не знаеш нищо за бременността на различните бозайници. Ако пък ти е познато това състояние на природните твари, то парите са ти малко, ако имаш пари, имаш и проблеми с палавия гущер. Най-често обаче, проблемите са на куп, комплексни...
Загледах се разсеяно през прозореца. Докато оня зоолог разкриваше тайните на кръсточовката пред моето момиче, аз се любувах през стената от дървета на доспатското езеро, полегнало като сребърен меч долу в ниското. Малкото море под нас блестеше с весели пламъчета отразено слънце. По повърхността на водата плуваха изкуствени острови, направени от кафези, наричани садки, в които трудолюбивото планинско население отглежда пъстърва, за да спечели някой, друг лев. Между живарниците се провираха сърфовете на отворените столичани, дошли да карат на спокойствие. Край бреговете клечаха рибари, а по ягодовите полета кипяха любовни игри. Беше хубаво, добро и свободно Приближихме невзрачния планински град.
Нашия благодетел си бе казал урока и мълчеше виновно - сбогуваше се, вероятно, с подлудяващите бедра на Люба. Човекът направи последен опит за достигане на вкусния плод - той ни покани на гости у дома си, но ние бяхме отново едно цяло, въпреки кръсточовките и малките глиганчета, които подскачаха около нас. Младежа разбра, че обичта ни е велика и ни остави пред местния хотел, мълчаливо, с тъжни, сбогуващи се очи. Какво ли му е било, когато е проследил този сън - Люба да профучава през родните му гори и да си отива без следи, без да остави симпатия, без да си отбележи спомен някакъв, белег или знак. Но така е със сънищата, те не помнят и не се вълнуват от нещастните, малки и тъжни шофьори на тежки камиони....Глупави, печални и романтични наивници, вълнуващите момичета не живеят в божествените гори, те само се разхождат понякога там! И после, с чаша кампари в ръка, разказват впечатления на поклонниците си пред камината....
Всеки малък град си има своята провинциална гордост, която размахва приветливо пред очите на случайно попадналия в нещастното гнездо пътешественик. Обикновено това е безумния с големината и разточителството си мраморен площад , в който освен празнична трибуна, можеш да намериш и отдавна пресъхнал фонтан, а край него пластмасови столчета и маси, с лекьосани покривки "Кока-Кола". В случай, че властите не са се сдобили с форума-мечта, те построяват партиен дом, сега вече раздаден на приятели за офиси, в които новоизпечените бизнесмени чукат спокойно бившите библиотекарки, сега секретарки. В случай, че родолюбивото чувство на общинските съветници е надделяло, те са спретнали хотел за потоците ученици, тичащи някога из татковината за да събират сто и един печата в туристическите си книжки.
Пред такова посърнало съоръжение се изправихме с моето пиленце, в онзи мързелив, ранен и блестящ от слънце следобед. Пашата в планината ни беше изморила, та имахме нужда от душ и спокойна дрямка. Единственото, което предлагаше сезона бе потната сянка на скучния родопски хотел.
В съзвучие с жълтия и прашен площад, храмът на пътешествениците ни посрещна дискретно, без пиколо, без портиер, но и без момиче на тезгяха за регистрация. Нямаше я и мустакатата лелка, която замества в такива случаи липсващата девойка. В предверието се разхождаха някакви типове по шушлекови гащета и джапанки, в които мърдаха криви и черни пръсти. Те оглеждаха Люба и преглъщаха лакомо, като циганче пред витрината на колбасарница, около Коледа. Изглежда вестта за пристигането на прекрасната хористка се бе разпространила по въздуха, защото постепенно фоайето се изпълни с ошушлявени джапанконосци, които се псуваха дружелюбно и хвърляха белтъци към прекрасната до мен… Как пък никой не си беше изрязал ноктите на краката? Този въпрос започна да ме тревожи, наред с неприятното чувство, което предизвикваха нахалните, селски погледи, разхождащи се по гърба на любимата.
Половин час чакахме да се появи някой член на трудовия колектив, от който се надявахме да получим заветните ключове към очакващите ни покои, но явно бяхме дошли в разгара на сиестата, та бях принуден да завържа разговор с неандерталците наоколо за да получа някаква яснота относно положението на хотелиерския бизнес в тази географска ширина. Попитах един индивид, за който предположих, че може да говори, къде е желания персонал? Не се излъгах, можеше да движи челюстта си! Човека даде скромни, но ценни сведения, от които стана ясно, че говоря със самия играещ треньор на местния футболен отбор. Относно момичето зад щанда не ни каза нищо повече от това, че я няма от няколко дни, но ако смятаме да почиваме можем да се настаним спокойно и да чакаме. Имало и вода. След това любезния бръкна в таблото за ключовете и с широко движение ми подаде един от тях, като не забравяше да хвърли тарикатски белтъци към моята спътница, която демонстрираше голия си загорял гръб на ония, с немитите крака.
В стаята се настанихме след известно колебание и съпроводени от мрачни предчувствия за предстоящи изпитания, причинени от събраната енергия на загорелите за крехка, женска плът човекоядци от "А" зоналната окръжна група. Но колко му трябва на човек? Завъртях прилежно ключа в бравата, хвърлих самара и дрехите от гърба и се опънах в чистите (каква изненада!) чаршафи. Люба ме последва в събличането и хлътна в банята. След миг от там долетяха радостните и възклицания: "Водата е хладка скъпи, идвай бързо тук, палавнико такъв!". Гмурнах се в санитарния възел за да се възхитя на прекрасна картина - русокосата и загоряла нимфа под сладострастните пръски на хотелския душ. Струйките вода лакомо опипваха любимата, а тя съвсем не им се противеше. Напротив, извиваше веселото си тяло, така че палавите, искрящи прелюбодейци да проникнат лесно във всяка от гънките му. При толкова вода и прекрасната русалка в нея, у мен се събуди стария морски вълк и скокнах устремно в очуканата и пожълтяла хотелска вана.
След първоначалната тръпка, причинена от срещата с хладката течност дойде и приятно отпускане. Горещ ден, ласкава вода и Люба в нея. Какво му трябва на човек, наистина? Оставих се в ръцете на водата и жената за да се загледам замечтано през отворената врата към оплютата от мухи електрическа крушка в коридора. Мислено виждах предстоящия ни път през тази бавно и спокойно разстлана, трептяща от сутрешен студ планина, през пожълтялата от лятото равнина, та чак до зеленото море. Созопол! Там, където всеки е артист, много важен и безкрайно любопитен, хитро поглежда зад маската на безгрижност и досада едновременно. Созопол с денонощните и дълги от тук до Велека плажове, със скучаещите момичета, които се оглеждат за моето пристигане, за да чуят как весело ще им кажа, слизайки от корабчето "Спокойно, масата е заета". Созопол с чирозите и нощните огньове на носа, срещу "Окото"...
Оооох, колко нежна и опитна вълшебничка беше тази Люба. Как майсторски успя да изстиска дълбоко таените в организма ми възможности и желания! Докато примлясквайки в очакване на природните картини и замечтано се любувах на съдрания тапет в коридора, палавницата само със силата на волята и някое друго ласкаво движение успя да извади от черупката заспалия ми след пашата в планината малодушен охлюв и го накара да се хвърли свирепо, с рогата напред към любимата си в последно време пещера. Този път тя бе потопена под водата на Доспат, факт който направи експедицията из познатите дълбини нова и още по-вълнуваща.
"Голям фокусник си!" - засмяно прошепна накрая моето момиче и ме пренесе под хотелския балдахин, където започна да ме захранва с кисело мляко и шпек от раниците. Юначна българка!
Лежах щастливо и се радвах на ламаринения вентилатор, който бавно скрибуцаше под тавана. Струваше ми се, че тази хотелска изненада, заедно със следобедния полъх, нахлуващ през прозореца, са възпетия в толкова песни вятър на пътешествието. Не беше лош немирникът! Добро ми беше, лежах щастлив в чистите (каква изненада, наистина!) завивки, а любимата ме хранеше с шпек и млекце…Така премина щастливия следобед, във възстановяване на измъчените ни тела след общуването с бога и горската паша из поляните.
Вечерта ни донесе приятна изненада. Появи се липсващата администраторка, предвождаща автобус с пътешественички, произхождащи от славния морски град Бургас. Дамите бяха тръгнали на търговско - опознавателна екскурзия из Родината. Ако си купят електрическа възглавничка в автобуса, изследователките получават безплатно одеялце за крака. Множеството предизвика весело оживление сред местната футболна общественост. Краката бяха измити, а шушлековите гащи заменени с турски анцузи. Личеше, че ще става, каквото ще става. Във въздуха трептеше напрегнато очакване, замириса на троен одеколон.
Промените бяха добре дошли за нас. При наличието на толкова много алчни за приключения туристки една представителка на хоровото изкуство престава да бъде обект на любопитство сред зажаднелите за нови лица спортни среди в хотела. Това ми позволи да отключа вратата и смело да се устремя към рецепцията за да реша проблемите около настаняването, но да призная откровено, проблеми нямаше. Това, което преживях, бе естетическото удоволствие от съприкосновението с момичето на пункта за резервации, това балканско цвете, разцъфнало тук сред горите и футболистите с немити крака. Прекрасното създание се изразяваше добре, на книжовен български, който вероятно би затруднил ония ошушлявени ритнитопковци. Като добра домакиня, тя успя да реши въпроса с настаняването, записа мен и момичето ми в книгата за гости, поредния ъгъл от сложната фигура, по която изминавах мъченическия си път на романтичен любообвилник. Попивах естествената красота, намигаща закачливо зад рамото на скромното , планинско дете. Хубаво същество беше! Слава богу, обичах моята хористка...
Около хубавата администраторка се суетяха двама господа със самочувствие. В единият разпознах с радост отдавнашният ми приятел и сътрапезник Стую от Смолян. На времето ми бе известен, като дългогодишен студент в специалността Земеустройство, ВИАС, но сега любознателния младеж работеше на туристическото поприще. Развеждаше из слънчевата ни Родина скучаещи домакини докато съпрузите правеха долари из световните океани . "Копеле" - посрещна ме лъчезарно екскурзовода - голяма партида съм докарал този път. Трябва да помагаш, че ще изложим факултета! На повика към патриотизъм отвърнах хладно, но изчерпателно, че съм тук с любовта си и чукането не е най-важното за мен. Стую каза нещо за националните добродетели и защита на достойнството, после се затича след една започнала да закръгля ръбовете си лелка. "Довечера в ресторанта" - извика моя приятел и се потопи във водовъртежа на шопинг тура.
Късния следобед премина в колебания пред огледалото. Чудни, неповторими мигове на очакване, когато усещаш в ноздрите си тръпчивия прашец на неизвестното, но въпреки това толкова желано преживяване. А то беше, да припомня, изява в обществото, посещаващо салона на Доспат. Толкова дълго не бяхме се появявали в светските среди. Няколкото дни, от както напуснахме Пантеона в полите на Витоша бяха достатъчни да породят жажда към светски блясък, освежаван от скучаещи хубавици и остроумните, в никакъв случай груби каламбури на техните добре изкъпани и отлично възпитани партньори. Условията подсказваха блясъка и славата, които бихме могли да постигнем в мърлявия, провинциален ресторант.
Вечерта бе зашеметяваща, светът - пълен с разтреперени от очакване доволни търговки и хищно кръжещи около тях шушлекови футболисти. В центъра на композицията, естествено бяхме ние, Люба, аз, Стую - екскурзовода и неговата избраница, вече пияната, но все пак привлекателна моряшка жена от Меден рудник. Какво да описвам, развеселените от успешната си обиколка лелки, чувствайки се в планината защитени от лоши очи и уста се отдадоха на разгул, такъв на какъвто са способни само морските чеда.
Малки хълмове от черен и червен хайвер, реки от водка и шампанско, тайнствени тресавища от майонеза и сметана разнообразиха околния планински пейзаж. Морските сирени не се шегуваха, вадеха от куфарите скътани за из път рибни лакомства и щедро поръчваха от любимия си алкохол - водка "Савой" и Шампанско. Местния оркестър редеше весели парчета за душата, като ги редуваше с такива за тялото, така че хищните самки не оставяха футболистите да изпият пиенето си на спокойствие. Бургаските жени обръщаха чашите с лекота и скоро салона кънтеше от закачливия им пиянски смях.
Като добри ловци, нашите спортисти усетиха, че мигът е дошъл и започнаха да се оттеглят с набелязаните за вечерта избранички. Както знаем, един футболен отбор, не надвишава тридесет души заедно с ръководството, така че в ресторанта останаха шофьора и две - три добре пийнали грозници, които впериха хищен поглед към мен. Това ми причини сериозно безпокойство, защото бях чувал за унищожителната любов на морските труженички, съизмерима единствено на страстта бушуваща около нефтеното пристанище. Добре, че моето момиче прояви необходимото, за такива случаи хладнокръвие и успя да ме отлепи от масата, още повече че приятеля Стую вече се бе отправил към покоите си с избраната блондинка - труженичка.
Напрежението спадна, чак когато превъртях ключа на стаята и се отпуснахме в познатите чаршафи. Изморени, но щастливи от добре проведената другарска среща. Лежахме доволно сгушени в прегръдките си, благодаряхме на съдбата, че сме заедно, че се обичаме, че успяхме да се отървем без проблеми от хищните пътешественички.
Какво му трябва на човек, наистина? Нищо повече от прекрасно момиче, добра баня и кофичка черен хайвер, другото идва само...Така си мислех, оставил се в добрите ръце на моята вълшебница, която ме подготвяше за станалите вече традиционни лечебни процедури преди заспиване. Защото както знаем, добрия сън се поражда от здравия дух в здраво тяло, след подходящи упражнения с подходящия човек на подходящото място.
Но не ни бе съдено да заспим гушнати, спокойно отпуснати в обятията си, като два щастливи хамстера в малката им, но много уютна и подредена с вкус клетка. Тъкмо приключвах с упражненията, които изпълних криво, ляво (все пак, денят бе натоварен) и вратата изкънтя от силен удар. Решихме да се направим на заспали и да не отваряме, още повече удара не се повтори. Морфей разпери покривало над морното хотелско легло и аааа да пропаднем в прекрасните му владения, вратата изкънтя отново. Този път по-силно. Това ме заинтригува и открехнах, но вън нямаше никой. Обърнах ключа и се отправих отново към възглавницата, когато ударът се потрети, този път придружен от мощния стуюв призив: "Копеле отвори, че загивам!". Нямаше начин, предпазливо надникнах през вратата за да се възхитя на интересната жива картина. Стую гол, с капитанска фуражка на главата се отдалечава в посока на пожарната стълба, преследван от любимата му, размахла огромен финландски нож в ръка. Постановката събуди у мен оправдан интерес, а и желание да помогна на съотечественика, все пак пияна дама, с нож в ръка не е шега работа. Такова чудо може да стресне всеки гол мъж, не само Стую.
Разсъждавах усилено по въпроса за голия купон, който се разиграваше в хотелския коридор, когато моя приятел се появи за четвърти път от централното стълбище. Фуражката на стария морски вълк, съчетана с кльощавото и космато, плувнало в пот тяло на нашия родопски сваляч, а след него размахалата финския нож, пияна сирена, представляваха прекрасен символ на вековната борба между брега и морските вълни.
Когато премина покрай мен за пореден път, дръпнах приятеля в стаята и заключих входа. Уместно действие, защото секунди по-късно, злодейката заби острието в нежната повърхност на вратата. "Ще те убия копеле гадно!!" - чухме гласа на валкюрата от вън и после глухото и строполяване пред прага. Настана тишина, а след малко и хъркане, което без съмнение издаваше заспалата моряшка жена.
Оставихме мадамата с престъпните наклонности да спи вън, а на злощастния екскурзовод постлахме канапето, от където той разкри загадката с обвеяната от солени ветрове шапка. Нещата не се отличаваха с голяма сложност за разбиране. Просто избраницата на нашият любовник решила да е вярна на съпруга си, капитан на далечно плаване. По тази причина жената взела за другар в пътешествието из България шапката на благоверния, за да и напомня семейната спалня, върху която е прекарала незабравими часове с капитана - нейният съпруг. Затова, когато се озовала срещу извадената хайдушка сабя на нашия приятел, вярна на обещанието си за непорочност, дадено на морския вълк преди тръгване по моретата, добрата жена нахлупила върху главата на екскурзовода фамозната фуражка. Но влюбените нямали късмет в страстта си, Стую забравил да заключи вратата. Освен това забравил, че поканил за всеки случай, още една посетителка, която въпреки частушките и шампанското си спомнила за рандевуто, на което била извикана и се появила, за да се израдва на мършавия стуюв задник, загубен из мощните обятия на колежката и. Захлупен под формения калпак, зает с ездата, нашият разбрал, че се озовал между две хищници, едва когато усетил крака на стола върху гърба си. После бил подгонен от двете самодиви, но по-пияната заспала още на първата обиколка, факт който спасил живота на героичния ебач...
Неочаквания край на злополучния банкет, подсказа на мен и момичето ми, че трябва да продължим пътешествието, колкото се може по-скоро. Затова сутринта, в ранен час, предпазливо прекрачихме заспалата пред вратата веселячка, върнахме ключа и изпълнени с прекрасни спомени за преживяното се отправихме в хладното утро към автогарата.
Ако има нещо по-хубаво от дългия и бавен оргазъм, то това е пътуването в случаен автобус, рано сутрин, сред непознатите, но примамливи хълмове, обрасли с гори, изпълнени с очакващи щурци и скучаещи боровинки. Просто нещо прекрасно, на крачка зад прозореца, с твоето момиче, до теб, на съседната седалка. Мълчаливо загледана зад върховете на боровете, там, където се разхождат мечтите, разказвайки боязливите си истории. За постигнатата, а в някои случаи и далечна обич. Тази обич-тази обич… Целувах гърдите на моето момиче, а тя търсеше нещо забравено в косите ми, вмирисани на билки, пот и вятър. Прегърнати, удобно разположени в дъното на превозното средство, там на последната седалка споделяхме сладкия любовен пристъп. Обичах я! Но коя? Както винаги през онези години, всичко беше странно...
Пълзяхме по хребета на планината и се целувахме! Възможно ли е това ? Възможно ли е да си подсвиркваш Catch the Wind на Донован и да вярваш в безкрайната любов? Да! Тогава беше Да!
Тогава беше да,
нещата се разбягваха,
а ние плахо се спотайвахме зад думите,
които си скучаеха и чакаха редактора!
Таяхме се в очакване на пролетта.
Да разреши столетните въпроси!
Тогава обаче, нямаше въпроси. Стиховете навестиха прекрасното ми съзнание дни по-късно, след като преминахме през спокойно почиващите в лятото Родопи и слязохме от потните седалки. Стърчахме неочаквани пред мърлявото ресторантче на Елхово и се опитвахме да надникнем през горещия ден, за да видим бъдещият път, но съзирахме само трептящите от мълчаливата, обедна горещина неясни очаквания. Беше толкова прашно и жълто, че нямаше кой да хвърли любопитен поглед към момичето ми.
Двата дни път през Родопите, разделени от преспиване в прекрасните брезови гори край Ардино, бяха усилили онази скрита и трудно уловима дивота, която излъчваше Люба. Е, слава богу, че нямаше почитатели на около!
Градчето лежеше препарирано под побеснялото слънце… Трептящите хълмове ни говореха за почивка, с бира и вилица в ръка, но какво са загадъчните, елховски кебапчета пред танцуващите в маранята скали на Сакар? Пихме по една минерална вода и продължихме към Райския залив. Зад гърбовете ни се препъваха погледите на двамата пияни старци, които излизаха от летаргията си, там между смрадливия пепелник и лимонадените бутилки…
Катерехме се бавно нагоре, по пътя за Болярово и аз разказвах възторжено на Люба за приключенията си, изживени из параграфите на някогашният варшавски договор.
Но то е така, чие мъжко сърце няма да подскочи от умиление, когато премине през тъпоъгълния триъгълник на българската бойна слава - Елхово-Болярово-Тополовград? Така и аз, възбуден от извиващата се над хоризонта синева, усетих отново в устата си войнишката пот и копнежа по непознати, далечни и непостижими момичета. В ушите ми кънтеше "Wish you were here" и бях сигурен, че с моето момиче гледаме в една посока…Наистина гледахме.
Под сипещата се жълтост и песните на отдавна забравените жетварки крачехме спокойно и влюбено към брега. Бъбрех си за казармата, Люба търпеливо ме слушаше и се усмихваше на нещо свое и добро, а стъпките ни потъваха бавно в размекнатия от слънцето асфалт.
Така, с повече ходене и возене за по няколко километра успяхме да прекосим дъбовата Странджа. Е, не съвсем, защото малко преди морето ни прихлупи здрача и потърсихме подслон около историческото село Дебелт. Естествено, не търсехме местния хотел, защото такъв нямаше пък и пътешественици, като нас носят спалния чувал в самара, на гърба, така както охлюва къщата си. Затова, придружени от приветливия лай на кучетата, промъквайки се бавно под нощните сенки хвърлени от дърветата, приветствани от летните певци - щурците, ние щастливите откриватели търсехме подходящо място за преспиване. Но не ни било съдено да починем скоро, малко преди да се потопим в измамните видения на Морфей. Една бродеща из здрачните улици жена ни даде ценния съвет да отидем в археоложката бригада, която се веселеше между зидовете на някогашната крепост "Дебелт"...
Изморени, но пълни с интерес към историята се препъвахме към сенките на миналото, които бяха огласяни от онзи весел смях, характерен за безгрижните артисти – хора живеещи единствено с натрапчивите си идеи и завладяващите музи около тях. Такива индивиди, заедно с духовете на старата слава населяваха руините на някогашната средновековна метрополия. А там една весела, пълна с откривателски плам експедиция отмаряше с бокал в ръка след напрегнатия, пълен с разгадани тайни ден. Зелената барака, в която бяха се настанили търсачите на древни предмети, сияеше мистично в нощта, като през кадифения мрак навън достигаха вълни от звуците на оживения симпозиум.
През хилядата години, изтекли като нехайна тръпка на земята под нас, прочутата крепост Дебелт се бе променила. Лакоми червеи – каменояди бяха излапали зидовете на твърдината. Свирепите бойци пък, възмутени от това, че старата слава е оставена в ръцете на пиян доцент, се спотайваха някъде из дебрите на историята. Научното светило също се спотайваше, но под масата, място където го бе повалила ракията и щастливо изучаваше приятните заоблености, загатнати под панталоните и полите на асистентките си. Академичната обстановка ме развълнува и по стар навик, усвоен през сиромашките години, когато водех самотно съществуване в търсене на любима, започнах да оглеждам нежните същества, присъстващи на катедрения съвет. Имаше много госпожици с цветни коси и истерични желания за изява – куп несполучили артистки, както ги определих тогава...
Майко мила! Какви грозотии са събрани тук – помислих си твърде невъзпитано, може би защото до мен грееше русата коса на момичето ми... Прочее, чудя се защо, когато човек е грозен не му прощават този грях, за който нещастния Квазимодо няма никаква вина. Бог да е на помощ на грозниците, казах си и благодарих на съществото, че ме е подредил в света на тези със здравите зъби и дългите крака?
Доволен от факта, че придружавам звездата на бала, без много колебания се потопих в измамната обстановка на фалшива артистичност и весела академична разюзданост, която цареше около лекьосанта, затрупана с евтини питиета и скици от разкопани находки маса. Археолозите ни снабдиха с чаши и столове и въпреки умората, претупвайки първоначалните встъпления около запознанството се включихме бързо в изисканата вечеринка.
Зашеметения от алкохол вожд на копачите, след като видя от своята гледна точка стройните, загорели от планинското слънце крака на Люба, се провикна весело “На вашите услуги госпожице прекрасна, тъкмо се освобождавам и ще мога да ви обърна подобаващо внимание”. След това си обещание научния работник се освободи с елегантно покашляне от ракиите, които бе поел, така както го беше учила гувернантката през детските му години. После научното светило заспа потопен до гуша в научните факти, които избълва така непосредствено, а ние се отдадохме на дружеска беседа с любителите на старини.
Разговорът течеше на приятни вълни. Думите отскачаха една от друга, така както правеха стъклените топчета, с които играех като дете в парка. Темите се сменяха неусетно, доцента спеше под масата, а моето момиче водеше усмихнат разговор с две боядисани интелектуалки, които размахваха в пространството черни нокти и див блясък от друсаните си очи.
Мен пък, ме омагьосваше художника на експедицията. Да си призная, чувствах се добре въпреки умората и академичната драйфня, която смърдеше под масата. Обичам да седя в шумни компании и неангажирано да ловя думите скитащи без особени намерения из размекнатия от цигарен дим и приглушена светлина въздух. Така мога и да мисля за нещо свое, мога и да се радвам на чуждата суета.
От далече достигаше странния монолог на зографа:”...и снощи разбираш ли,разсъждавах какво безбрежно море от страсти, желания и скрити в подсъзнанието мисли крие тази вековна, стара колкото човечеството, изискана дейност - самозадоволяването! “...”Аха!”, наострих уши провокиран от темата, която дъвчеше рисувача. Явно наличието на толкова грозотии наоколо бяха вкарали събеседника ми в дебрите на психоанализата. Това изостри интересът ми и се взрях с любопитство към откриващия прелестите на самозадоволяването артист: “Бих искал да подчертая”, продължи окриленият от интереса ми интелигент ...“че под маструбиране разбирам не онова хамалско , циганско лъскане на бастуна при вида на говорителката от телевизията, нито пък жестокото отношение към собствения клитор, характерно за глупавите, грозни или пък незадоволени в любовта дъщери на Афродита. Не скъпи, маструбацията е художествен акт, даже и под формата на разказ, създаден от цвят слово или живата инсталация на възхищаващия се на тялото си субект. Има изключителни по възвишеността си изяви в областта. Добрата маструбация е художествен акт, с философски нотки. Изисква богата художествена култура, верни естетически критерии и естествено, физическа подготовка. Както се казва, в здравото тяло почива здрав дух, а той горкият изисква и здрава ръка!”.
“Прочее, продължи въодушевено онаниста-философ, маструбацията не е предизвикана от липса на места за вкарване и изкарване, както си мислят чекиджиите, тя просто е друг вид на онова душевно състояние, характерно за духовните личности. Маструбацията е някакъв вид любов, любов към себе си. Най-чист егоизъм, непостижим за посредствените чекибойци! По мои наблюдения, въпросния акт не се инициира при вида на приветливо усмихнатата вулва от корицата, на някое списание. Не, желанието е философско, може би донесено от нещастно свития, скъсан чорапогащник край кофата за боклук или пък от весело помахващите шапчици на червения сутиен, провесен на въжето за пране отсреща. Тогава замисленият романтик(чка) се изпълва с копнеж по далечния, истински или още по далечният измислен любим човек. Прибира се бавно в къщи, криейки леката възбуда, която го е осенила, изпива чаша вино и остава сам срещу себе си, вдъхвайки ароматите на фантазиите си, характерни, повтарям, само за издигнатите, с чувство за любов личности!”.
“Евала копеле!", нямаше какво друго да кажа след блестящо изпълнената ария на маструбатора. Потупах по рамото напушения аристократ на четката и духа и се опитах да надникна зад зачервения му поглед, но какво ли можех да видя там? Може би някои от своите, собствени страхове, разочарования, заблуди и болезнени мечтания, нещата от които слава Богу се освободих най-после. Люба ми помогна за това!
Споменаването на девойката ме накара да се озърна и я потърся с очи, нямаше я. Реших, че е подирила самота в тоалетната на замъка и като стар паркетен вълк се прехвърлих към друга група разговарящи, които чоплеха темата за границата в средновековния мироглед на българите. Давайки ухо на приятния разговор, въртях поглед в очакване на момичето си, но вместо да я видя как влиза засмяно в чата, забелязах как великия Маструбатор се измъква на пръсти от опушената говорилня, в която се намирахме. Постепенно, с напредване на времето, в мен започна да се оформя тревожното подозрение за известна нередност, свързана по някакъв начин с изчезването на любимата и тихото измъкване на философа – чекиджия. Изхвръкнах от форума и душейки в тъмния коридор се насочих към тоалетната, която бе пуста и нищо не говореше за моето момиче. Продължих тревожното си търсене из мрачните помещения на замъка. Някъде от далече, смесвайки се с жуженето идващо от банкетната зала, се носеше и странен шум, примесен със сподавено пъшкане. Следвайки звука попаднах в стая, служеща за спало помещение на любознателните ровачи. Под осраната от мухи, болна от жълтеница крушка бяха наредени пет-шест легла, а върху тях интересна композиция. Две полуголи археоложки се бореха с моето момиче. Любимата оказваше героична съпротива на прелюбодейките, но явно изчерпваше възможностите си, защото бе вече със сцепена поличка и останала без гащички. През това време на съседното легло, свалил панталон до колене, удобно полегнал в позиция с изглед към тепиха, зографа-маструбатор лъскаше бастуна.
Влюбеното сърце не издържа на грозната картина, подредена пред очите ми. Ах вие историци, философи, откриватели на стари тайни, сега ще видите кон боб яде ли! Свалих с два здрави ритника разбеснелите се фурии от Люба, а после грабнах първия изпречил ми се стол и се развъртях из стаята. Художника на леглото отнесе две яки бухалки и вероятно още си търси нахалния питон някъде из разкопаните ниви около Дебелт. После подхванах сащисаните сладострастнички, ту една – ту другата, показах им вратата, та продължих да ги налагам и в коридора. Така стигнахме до балната зала, нали си бяхме оставили багажа там и трябваше да го прибера.
Хвърлих оръжието и грабнах торбите под възхитените от влитането ни в стаята погледи на компанията. После обратно на местопрелюбодеянието, където Люба риташе здраво по топките падналия на пода, обезгащен мераклия. “Хайде скъпа, да се омитаме!”, развалих удоволствието на прекрасната, която наистина изглеждаше твърде апетитно, така както беше, с див поглед и разкъсана поличка, под която весело намигаше палавата и катеричка.
Опомнихме се навън в хладното, ранно утро. Облякохме дрехите от торбите и закрачихме по тъмния път към Бургас, а момичето ми разказва, как благодарение на добродушие и любопитство – подмамена с някаква много ценна делвичка, попаднала в ръцете на двете лесбийки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар