....Свещеният залив ни очакваше със спокойната си, вечна синева, примесена тук-там от кафяво зелената топлина на пясъчното дъно, което прозираше през бистрите води, а палави риби и летовници нарушаваха провинциалното спокойствие на водната площ.
Летните дни се търкаляха както обикновено, незабелязано и безгрижно. Къмпингът “Веселие” бе онова място, което ми осигуряваше веднъж годишно нужната, както на всеки друг глътка вътрешно равновесие и забрава, така необходими за почивка след решаване на безкрайните гатанки. Живота под тополите, захлупили със зелени шепи нещастното капанче, разположено до входа на плажния пункт оставаше един и същ. Посещенията ми се точеха през годините, а единственото което понякога се променяше бе цвета на листата, според месеца на появата ми край брега. През юни зелени, юли започнали да пожълтяват, а през август вече поели пътя си надолу към земята.
Както е обичайно през последните години, заварихме моята морска компания, разпънала палатки и парашути, без гащи и сутиени, стискащи бири в ръце и доволно ровещи с крака в пясъка. Сред радостни от срещата възгласи им представих новата любима и продължихме разговора, прекъснат в началото на миналия септември. О, как обичам този миг, в който загледан с бягащ по вълните поглед, ловя премятащите се из въздуха случайни думи и между две глътки пиво се питам дали е истина хубавото, което ми се случва!
Заредиха се познатото безметежно занимание, обичайно от години – безгрижното лежане в пясъка, при това с любимо момиче. Под песента на прибоя, в който морето все изцеждаше вечния си чаршаф любовта ни разцъфтя срамежливо, но чаровно, подобно на пясъчните лилии, обитаващи околните дюни.
Дрехи обличахме само след залез слънце, когато хладните сенки протягаха сластните пръсти към телата ни. През останалото време изпълнявахме нудистките си упражнения – общуване със слънцето и морето. В морето се провеждаха закачливи младежки игри, през които често ми се отдаваше да вкарам ненаситната си морена в любимата и пещера. Любехме се непрекъснато, двама лакомници пред шведската маса на любовта.
Понякога вечер ходехме до Созопол, където се срещахме с приятели на Люба, от консерваторията. Изисканите вечери често биваха придружени от арии из опери, включени в учебната програма на артистите, така че оперното изкуство внасяше онзи интелектуален привкус, който правеше празника ни пълен.
Обаче, както знаем от законите за всемирната гадост, всяко хубаво не е на хубаво или по-точно има край и той настъпва неусетно и в най-увлекателното място. Така се случи и с нас. Една вечер, след поредната вечеринка, изпълнена с мирис на пържена акула и весели италиански парчета, двамата с Люба се препъвахме по пътя през лозята устремени към малкият ни платнен временен дом край прибоя. Сплели ръце крачехме внимателно в мрака, като от време на време се спирахме за да припомним вкуса на целувките си. При една от тези почивки, в които поглъщах божествения сок, полял обилно езика на момичето вниманието ми бе привлечено от стария и допотопен москвич, кротнал се в сянката на една издъхнала от старост смокиня край пътя. Около старото возило бе наклякала група хора и водиха изглежда приятен разговор, прекъсван от време на време от дамски глас с уклончив тембър. “Я да видим кого ще шибкат днес?”, промърморих сякаш дявола ме бе накарал и приближихме с любопитство към групата. Тя се състоеше от двама местни гларуси и наивна девойка със спален чувал на гърба. Щом ни съзря госпожицата скокна и ни запита далече ли е къмпинга, на което аз съобразително отговорих да върви с нас, защото сме за там и докато двамата мераклии разберат, че плячката им се измъква излязохме под лампите на шосето.
Така се запознахме с Капка, смело и доверчиво момиче, тръгнало при любимият си, който дошъл на брега няколко дни преди нея. Изследователката пътувала на стоп и единственото, което я водило към прекрасния била вярата, че той се намира някъде в някакъв залив южно от Созопол, където събира сили за чакащата го казарма. А неандерталците от които я спасихме били последните, които я возили и в момента на нашата поява предлагали гостоприемството си. Ние също предложихме подслон на пътешественицата, в случай че не смята да започне веднага проучванията си из заливите. Естествено, момичето не беше до там лудо да се препъва през нощта по брега в търсене на желания исихаст и се настани удобно в пясъка, загледана като нас в прииждащите от нищото на мрака вълни.
Започна пушене, вино, весели закачки и когато настроението се повиши достатъчно хвърлихме дрехите и се озовахме в приятно топлата нощна вода. В чернилката на нощните вода и небе сиянието на далечния неон се сливаше с белотата на водната пяна и неясните очертания на момичешките телата около мен. Загубих ориентация, не знаех коя от двете прегръщам, чии гърди милвам, чии очи целувам. Двете момичета се сляха в едно.
Студът ни прогони от водата и тракайки със зъби потърсихме убежището на платнения си дворец. Седнали на пода в палатката, тримата мълчахме прегърнати, завити със спален чувал и чувствахме как нещо тревожно започна да се присламчва към нас. Май сега го определям така, а тогава галех в мрака непознатите гърди на Капка и се опитвах да разказвам на момичетата весели истории за себе си в духа на онзи приятно-снобски стил, така желан и рядко постижим от самотните пътешественици, като мен. Люба мълчеше отчуждено и пушеше, загледана невиждащо през вратата, като чувствителен човек тя бе усетила гадната изневяра в която затъвах неусетно. Мълчеше и новата ни позната, но нямаше как да каже нещо, защото без никой да я кара се бе захванала да буди с устни и език заспалия ми питон. Змиеукротителката си разбираше от работата. С няколко вълшебни думи успя да изправи главата на умрялото от студ, сънено животно, което мигом се устреми към дълбините на лепкавата дупка в която се събуди. Фокусите на чародейката ме изпълваха с глупаво доволство и не можех да видя тъжните, прощални струйки дим, пускани от любимата към звездите през отворената врата на палатката.
Надувах се, опиянен от величието си на любовник, което мислех че съм придобил и само едно приглушено гласче се опита плахо да ме отрезви “Е, к’ва стана тя!”, но скоро беше заглушено от похотлива хор но желанията “Защо пък не, защо пък не?”. Мълчаливо се мушнахме в спалните чували. Люба в своя, а двамата с Капка в нейния. Цялата палатка кънтеше от пълното с обида, неканено мълчание, но кой да чуе тогава. Както казва един стар похотливец, мой познат - “Като не се похваля сякаш не съм чукал”, та и аз така. Не само да се похваля, но и да се покажа какво съм животно и то пред кого? Пред така дълго търсеното и трудно намереното си момиче!
Но тогава нямаше помен от мисъл за отговорност, да не говорим за предвиждане на бъдещето, очакващо ме от сутринта.
Пухения чувал на Капка загряваше, като в тенджера под налягане. Усещах големите, твърди и потни гърди на момичето върху своите и любопитното влечуго само намери горещото убежище, в което се потопи. Странно, но тогава за първи път забелязах как се разхубавява жената, когато е щастлива от добрата работа на избраника в постелята... Благодарение на електрическата луна, която осветяваше през прозорчето на палатката лицето на откривателката, можех с огромно удоволствие да се радвам на щастливите и, пълни с добро доволство очи. А моето момиче се преструваше, че спи на един метър от нас...
Сутринта се събудих в палатка сам. Момичетата бяха изчезнали, нямаше го и багажа на Люба. Почуствах се разведен, въпреки че никога до тогава не бях се женил. Цялата пошлост и горчивина, вини, обвинения, лъжи и лъжесвидетелства се стовари върху напуснатото ми същество. Нямаше какво да ме утеши. Глупостта си беше моя.
Както често се случва, в търсене на утешението човек надзърта зад кръчмарския праг. Отпуснах тъжно тяло под вече жълтеещите тополи над кръчмата и се загледах в люлеещото се между стъблата им време. Стискайки пластмасовата чаша се опитвах да вкарам в правия път изостаналите след поредният си провал разбити мисли. Премятах в съзнанието си вече преминалите в отвъдното мъчителни походи след облаците и не можех да хвана нишката, която би ме извела от лабиринта на обърканите желания и липси. Някаква сълза се появи незабелязано на върха на носа ми и пречупи през странната си призма образите на любимите момичета.
Чашата потъна в меланхолия, аз също. Така ни завариха Капка и приятелят и. Беше го намерила между скалите на Райския залив, зачетен в любимата си книга “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Сякаш снощното къпане и последвалите го изненади бяха отнесени от вятърът, излязъл за да ни напомни, че идва есента - удобно за спомени край камината време. Мимолетното желание да съветвам бъдещия войник за повече внимание, докато се справя с класиците си отиде бързо. Все пак, това момче бе следвано от хубаво, смело и обичащо момиче! А мен кой ме следваше?
От двамата, които се бяха върнали за да се сбогуват с мен и ми благодарят за оказаните грижи, разбрах, че Люба заминала на север, при някакви, които посрещали слънцето във вила недалеч от Слънчев бряг. Ако съм искал можел съм да отида, но не исках. Спукано гърне не се лепи.
Поех към София с кола на приятели от къмпинга и около минута гледах учудено през задното стъкло как край отдалечаващата се бариера на къмпинга, Капка и гаджето и се смаляват. Защо ли пазя този идиотски спомен?
Родния град ме посрещна с ранно застудяване и тази позната от години липса, която ме подгони отново по старите следи на самотните нощни походи. Отново почуствах уж забравената припряност на неосъзнатото търсене, съпроводена от неясна празнина, останала след глупаво проиграните възможности и непостигнатите мечти.
Влачех се из нощния град и не можех да спра никъде. Страхувах се, че ако вляза някъде всички ще се обърнат към мен и ще ми се присмеят още докато съм на прага. Не исках да споделям с никой. Никъде не ми беше интересно. Не исках нищо, но страхът от растящата, като огромна гъба самота ме гонеше по синкавите от неона улици. Постепенно мракът и умората започнаха да ме побеждават. Нощта бе талкова бавна, приличаше на леко пийнал помъдрял от похождения веселяк, който се клатушка самокритично в петък вечер и даже когато е сам под лампите се старае да остави добро впечатление в съзнанието на въображаемите свидетели. Но свидетели на поредното ми пропадане нямаше. С отиграни движения избирах онези спокойни, пълни с изчезващи котки и дружелюбни сенки улици, позволяващи ми да се придвижвам към родната възглавница, сам и тъжен. Единствено уморените, полегнали на хълбок автомобили, ме поглеждаха съжалително и се опитваха да разнесат горчивата насмешка, кънтяща из нощните улици.
Вървях и разказвах на мълчаливите сгради за неясните си желания. Около мен танцуваха щастливите видения, тези спътници на самотният и нерешителен понякога търсач на важни мечти и бленувани успехи. Зад забравените да светят в мрака прозорци ми намигаха онези непостигнати, развеселени от витаещите в небето мечти момичета. Приветстваха ме залпове чужд смях, намигаше някаква желана и трудно постижима любов. Мечтаех значи! Отново бях сам.
Шляпайки из локвите останали след неканения, сутрешен дъжд, разигравах етюди със сенките, говорех със сънищата си.
Поседнал край паметника на Дядо Вазов, отпивайки от лекото нощно вино, очаквах за кой ли път онази скучаеща и толкова желана похотлива интелектуалка, която изглежда си бе отишла завинаги.
Светът бе тъп, а фриволните и палави хубавици се бяха разбягали, така че нещата започваха от начало.
КРАЙ
© Всички права запазени.
Публикувано: 2003-02-14
Няма коментари:
Публикуване на коментар