АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

понеделник, април 15, 2013

Читателски дневник: "Федерация на династронавтите -втора част"



ВТОРА ЧАСТ




  1. А СЕГА НАКЪДЕ?

Ракетният център Нептун представляваше тъжна гледка. Както по-късно писа „Народен звезден глас", така е изглеждал град Хирошима след атомната бомбардировка на американските империалисти.
В средата, там, където допреди малко гордо се извисяваше „ДРН 1 Пегас", сега имаше развалини и развалини. Могъщият корпус на ракетата лежеше смачкан, изтърбушен. Прозорците бяха изпокъсани, антената — счупена. Наоколо, сред побелялата от карбид земя, се търкаляха разбити мотори, книги от бордовата библиотека, изпокъсани броеве на „Народен звезден глас", сухари, кутийки конфитюр от боровинки, кюфтета . ..
Вътре в самата ракета не беше оцеляло нищо:  нападателите добре се бяха погрижили да унищожат предавателната и приемателната автоматична система за управление, гордостта на астронавтите. В кабината се виеха изпокъсани жици, сред парчета от радиолампи, електрически крушки, съпротивления.
Нападателите не бяха пожалили и телескопа, който астронавтите бяха създали от киноапаратчето на Фани. Тръбата беше разкривена, лупата издраскана, негодна...
В не по-добро състояние се намираше и дворецът на Никиж. При боричкането някой го беше ритнал и сега тухлената къщичка изглеждаше като разбита от снаряд. Само от прозорчето продължаваше да се вее перденцето, което Фани беше ушила за своето любимо кученце.
Това бяха материалните щети. А човешките загуби? Убити нямаше, но имаше кръв по одрасканата буза на майора, по удареното коляно на Рони Дато, върху раздраната ръка на Наско Нето ... Имаше цицини, имаше и синини. ..Не беше останала нито една здрава риза, нито един здрав панталон и в душите на астронавтите се бореха две чувства: болката по разрушения звездолет и страхът от родителите, които щяха да искат сметка за щетите по облеклото.
Дълго след изчезването на нападателите астронавтите седяха или лежаха така, както ги беше заварил краят на боя. Само тихичкото хлипане на Фани нарушаваше тишината.
Майор Димчо се изправи. И едва не изстена: боляха го колената, седалището, юмруците. Погледна бойното поле и внезапно го обхвана неудържимо желание да зареве. Толкова усилия, толкова труд, толкова талант отидоха по дяволите. Накуцвайки, той направи една обиколка сред разрушенията. Можеше ли да се възстанови всичко това? Щяха ли да се намерят материали, лампи, жици, манивели, Гориво? А Никиж?
Той се наведе над разбития звездолет — плод на толкова труд. Идеше му да крещи, дори да казва неприлични думи. До разкривените антени забеляза книгите от бордовата библиотека. Една по една ги прибра, като ги обърса от прахта. Тук бяха Жул Верн, Херберт Уелс, Ефремов, Станислав Лем . . . Притисна ги до гърдите си и от това му стана по-леко. Той осъзна, че докато ги има, нищо не е окончателно загубено.
Вниманието му бе привлечено от Фани, която продължавана да плаче.
- Хайде ставай! — каза той. — Не бива да ревеш. . .
Тя приседна и така високо зарева, сякаш я пердашеха.
- Взеха Никиаж! Ааа! Никиаж! Моето куче! Ааа! . . .
- Нищо — каза той, — ние пак ще си го вземем и пак ще летим към звездите.
- А мен ще вземете ли?
- Ще те вземем, само не реви!
Но тя пак заплака.
- Ревла! — провикна се Наско Нето. — Само това знаят жените, да реват.
Той се изправи, като се опипваше по гърба, после вдигна юмрука, размаха го по посока на динамичните и високо, много високо, за да го чуе цял свят, извика:
- А тия варвари ще ни платят за всичко! За всичко!

  1. УЛТИМАТУМ!!!

Заканата на Наско Нето не беше празна приказка. Два дена след гореописаните събития астронавтите се събраха в пълен състав в задния двор на улица „Цар Крум", там. където някога се простираше ракетният център Нептун, готови за действие.
Може би ще попитате какво е станало през тия два дни. По-добре да не говорим за това. Вие сами можете да си представите какво става с едно момче, когато се връща в къщи с цицина на главата и съдрани панталони. Започват тревоги, вайкания на баба, суетене на мама, строги погледи на татко, че после — йод, студени компреси, чай и накрая неизбежния аспирин. Това не е най-лошото. Най-лошото идва на другия ден, когато започват
инквизиторските въпроси:
- Как се удари? С кого си се бил? Кой ти скъса панталоните?
И отговорите, които произтичат от тях:
-Ти ставаш много лошо момче. Твоите приятели са хулигани.
И накрая предупреждението:
-Да знаеш, че ако продължиш така, ще свършиш в затвора. Някой ден навярно ще те донесат на носилка .. .
И прочие ... и прочие . ..
В такива случаи важното е да се издържи на родителския натиск, да не се изпада в паника и спокойно да се остави да минат четиридесет и осем часа, през което време страстите утихват и родителите започват да виждат нещата в по-реална светлина. След четиридесет и осем часа, когато цицината е спаднала, панталонът закърпен и драскотините зараснали, вие спокойно можете да почнете всичко отначало. Защото навярно отдавна сте забелязали, че родителите в своята доброта и любов към вас много скоро забравят вашите пакости, като се надяват, че сте се поправили и че никога вече няма да ги огорчавате . .. Уви, колко често злоупотребяваме с тази доброта и това доверие! Нали?
И тъй, астронавтите седяха около тъжните развалини на звездолета, изпълнени с мрачна енергия и неукротима воля за отмъщение. Рони Дато сложи тетрадката за протоколите върху обърнатия корпус, извади шест подострени като игли моливи и се приготви да записва историческото заседание.
Майор Димчо стана, сви остро вежди, изкашля се в шепата си така, както неведнъж беше виждал да правят ораторите на събрания, и започна:
—Другари астронавти, кандидат-астронавти и хм.. .— той погледна с крайчеца на окото си Фани и внезапно му стана неудобно да я нарече метачка — и ... технически сътрудници. Завчера подли бандити...
—Агресори! — подсказа Рони Дато.
— . .. подли агресори без обявяване на война нападнаха ракетния център Нептун, разрушиха ракетата и като крадци . ..
—Окупатори — пак подсказа делово Рони Дато.
—... като най-долни окупатори задигнаха нашето най-голямо богатство — Никиж. Сега вече нямаме нито ракета, нито опитно куче. Аз питам Съзвездието: какво ще нравим без ракета и без куче?
Настъпи дълго мълчание. Лицата на всички станаха още по-замислени. Фани напрегнато облиза с език мармалада, който беше залепнал на устните й от закуската.
—Аз мисля — каза тихо и заплашително Наско Не¬то, — че най-напред трябва да видим кой е виновен за катастрофата.
И той хвърли унищожителен поглед върху Фани. Момичето замръзна ужасено. Езичето, което облизваше мармалада, остана неподвижно на ъгъла на устните.
—Защото — продължи бавно Наско Нето — ако някои не бяха си играли с гълъби и си бяха гледали добре наблюдателската работа, Сашо Кобалтовия юмрук ни¬кога нямаше да стъпи тука!
Брадичката на Фани затрепера и тя положително щеше да се разреве, ако не беше се обадил Рони Дато:
—Другарю Наско, дневният ред на събранието е „Как да възстановим ракетата и как да си върнем Никиж". Говори по същество.
Майор Димчо замислено каза;
—А бе, ракетата е лесна работа, ще си я направим, ама как ще си вземем обратно Никиж?
—С война!
Тази дума, хвърлена от Наско Нето, подействува като* бомба със закъснител. Всички млъкнаха, очаквайки какво ще последва. А при това никой не бе особено изненадан. Война! Още като идваха насам, те знаеха, че това е единственото решение. Те твърде добре познаваха Отряда на динамичните и неговите нрави и отлично съзнаваха, че войната е единственият начин да си вземат Никиж. Да не говорим за кървавата обида, нанесена от динамичните, обида, която можеше да бъде изтрита само с война.
Да, война . .. Ала никой не смееше да изрази гласно тази мисъл, защото войната си е война, а астронавтите, като истински синове на нашата социалистическа епоха,, бяха принципно против войната. Всички техни помисли, всичките им дела бяха насочени към мира. Но сега като че нямаше друг изход.
—Само война — продължи решително Наско Нето, — да ги нападнем още днес с всички наши сили. Ще пуснем срещу тях нашите балистични ракети, нашия прах за кихане, ще ги разгромим и ще си вземем Никиж. След това ще поправим ракетата и ще отлетим.
—А как ще ги нападнем? — попита майорът. — Без предупреждение ли?
—А те предупредиха ли ни? — скочи Наско. — Те първи ни обявиха война, като ни нападнаха.
- Да, ама те са агресори — колебливо продума Димчо. А пие сме астронавти от Съзвездието Стрелец и ученици па Гагарин и Титов.
Последният аргумент беше много убедителен и направи голямо впечатление на всички с изключение на Наско, който беше много твърдоглав.
- Та като сме астронавти, да не сме момичета! — провикна се той. — Гагарин и Титов са най-силните мъже на Земята! Да нападнем бандитите и това си е!
- Не бива! — каза спокойно Рони Дато.
—Бива! — възрази бързо Наско Нето.
Не! — каза Рони Дато.
        Да! — каза Наско Нето.
И двамата внезапно млъкнаха, озадачени от думите, които произнесоха. За пръв път Рони Дато казваше „не" иа Наско, а Наско Нето — „да" на Рони Дато.
- Не бива — каза въпреки това Рони, — защото само фашистите нападат без предупреждение.
—Е, и какво да правим тогава? Да се помолим на динамичните, та дано ни върнат Никиж, а?
—Не — каза отново Рони Дато и тази думичка прозвуча твърде необичайно в неговата уста. Няма да се молим на динамичните. Ще им напишем писмо. Ще из¬пратим ултиматум!
Предложението направи потресаващ ефект, особено думата „ултиматум". Дори Наско, който никак не се влияеше от думи, остана поразен, а дълбоко в сърцето си за¬видя на Рони за находката. Ултиматум! — това звучеше гордо и войнствено и хем спестяваше необходимостта от нападение без предупреждение, хем водеше до сигурна война.
- Има ли други предложения? — побърза да приключи спора майор Димчо, сам запленен от идеята за ултиматума. — Който е за, да вдигне ръка. Всички са съгласни. Ще им напишем такъв ултиматум, че ще се накакат от страх и веднага ще върнат Никиж.
- И ако не го върнат, да ги нападнем! — с ентусиазъм се провикна Наско.
- Да, тогава ще ги нападнем! Рони, пиши!
Оказа се обаче, че писането на ултиматум не било лесна работа, толкова повече, че в живота на Съзвездието това се случваше за първи път. Единствен Рони Дато, който редовно следеше вестниците, знаеше как се пишат дипломатически документи, ноти, послания и прочие, но ултиматум? . .. Това беше по-особено нещо. Ултиматумът трябва да бъде хем вежлив, хем строг, хем дипломатичен, хем заплашителен.
Най-после, след двучасови мъки, като изписа цели седем страници, Рони Дато прочете;
—„Ултиматум!!! До Отряда на динамичните, ъгъла „Евлоги Георгиев" и „Раковски". Тук. Съзвездието Стрелец има честта да поднесе на Отряда на динамичните израза на своите най-добри чувства и да съобщи . .."
Съзвездието изслуша ултиматума с полагаемото се внимание и напрежение. Накрая астронавтите го одобриха чрез гласуване и сложиха под него своя подпис. Фани нарисува кръстче. С това тържествената церемония завърши. Оставаше още един важен въпрос: изпращането на ултиматума. Имаше предложение да се изпрати по пощата.
Ултиматуми не се пращат по пощата, а само чрез куриери! — каза майор Димчо. — Кой иска да стане дипломатически куриер?
Въпросът завари астронавтите доста неподготвени, дълго никой не продума. Все пак да отидеш при динамичните съвсем сам не е шега.
—Аз.
Всички учудено се обърнаха към Фани. Тя се беше свила зад разрушената ракета, вдигнала големите си уплашени очи към Димчо.
- Аз искам да стана куриер — каза тя със свито гърло, очаквайки мигновения присмех на Наско Нето. — Аз ще занеса писмото.
За обща изненада обаче Наско Нето не се присмя. Нещо повече — той посрещна предложението на Фани с облекчение. Макар и смел до безумие, той нямаше никакво желание да се пъха сам-самичък в бърлогата на звяра.
- Ама, разбира се! — каза той. — Фани ще занесе писмото. Тя е жена. Във всички шпионски филми тайните куриери са жени. Освен това ще я охраняваме.
- Но тогава — каза майор Димчо — ще трябва да я провъзгласим за куриер.
— Ама, разбира се! — с ентусиазъм потвърди Наско Нето и отново, за трети път през този ден, забеляза, че е съгласен с всички.
Така на 10 юли Фани бе повишена и получи титлата „Куриер на Съзвездието Стрелец".
Същия ден, в три часа следобед, Фани в качеството си на куриер вървеше по „Раковски" към булевард „Евлоги Георгиев". В пазвата си тя носеше ултиматума на Съзвездието. Зад нея, на двайсетина метра, крачеха Наско Нето и Рони Дато, като си даваха вид, че уж се разхождат.

  1. В БЪРЛОГАТА НА ЗВЯРА

Сърцето на Фани биеше до премаляване, колената й предателски трепереха, но въпреки това тя храбро продължаваше напред. В нейното съзнание като жарко огънче грееше мисълта, че тя е дипломатически куриер на Съзвездието Стрелец, че има да изпълнява една много важна мисия, която може да предотврати една стогодишна война.
Имаше обаче още една причина, която караше мъничката Фани да отива доброволно в бърлогата на звяра — Никиж. За Никиж тя би отишла и в самия ад. И само при мисълта, че след малко ще види любимия си приятел, тя ускоряваше крачки и вървеше, вървеше ...
На ъгъла на „Евлоги Георгиев" и „Раковски", в самото сърце на вражеската територия, вниманието й бе при¬влечено от един грамаден плакат, поставен пред входа на голям дом. В средата на плаката беше нарисувано едно странно четирикрако животно, със зелена козина, червени очи и розова опашка. Отначало Фани никак не можа да познае в това чудовище кучето-чудо, но после съзря на левия крак на животното металическата халка с добре познатите й букви — НИКИЖ. Обхвана я неудържимо желание да побегне, но като видя зад себе си Наско й Рони, които я охраняваха, остана. Събра всичките си познания по четене и се опита да прочете плаката. Това беше извънредно трудно, защото Фани знаеше само 17 букви.
С голяма мъка Фани прочете ИРК. По-долу В О Д  2 О ИНКИ. Имаше още няколко реда с имена и от всичко Фани долови само отделни букви без всякакъв смисъл. Обзе я отчаяние. Тя отлично съзнаваше, че този плакат сочи пътя към Никиж и че нейната неграмотност може да стане причина за провалянето на мисията. Сълзи опряха на гърлото й.
В този момент откъм вътрешната страна на дома, очевидно откъм двора, долетяха ръкопляскания, викове „браво", висок смях. Фани се ослуша и въпреки ужаса, който сковаваше краката й, влезе в тесния дълъг вход, водещ към двора. Колкото повече проникваше навътре, толкова повече шумът растеше и скоро тя видя цирка.
О, това беше почти истински цирк, с кръгъл манеж, посипан с пясък, с високи стълбове и висещи помежду тях въжета, с опъната завеса, зад която навярно бяха артистите. Наоколо в полукръг, на скамейки, столчета от тухли и направо на земята седяха многобройните зрители — към трийсет момчета и момичета. Очите на всички бяха приковани към манежа, където двама клоуни правеха много смешни неща. Фани успя да познае зад измацаните със синя и червена боя лица двамата динамични Емил и Мишо, с които допреди две години беше в детския дом и които още тогава бяха много, много смешни.
Фани пристъпи напред. Спря я едно момиченце.
— Имаш ли си билет? — попита то. — Две стотинки — добави то и й подаде едно листче, изписано с молив и подпечатано с дебел червен печат, на който, ако Фани беше грамотна, щеше да прочете: „ДТП Вторични суровини. Вълнени и памучни парцали."
За щастие Фани имаше толкова пари, взе билета и тихичко седна на последния ред до едно непознато момче.
На манежа излезе комисарката Вихра. Тя беше облечена като цирков директор — с тесни дълги панталони, черно сако и фуражка на главата. Държеше гъвкав дълъг камшик. Тя се поклони и каза:
Сега, драги зрители и зрителки, ще видите най-големия цирков атлет в Европа и Австралия — Сашо Динамични, наречен още Сашо Кобалтовия юмрук. Той може да извие трамвайна релса, да убие с един удар американски ягуар, да счупи между пръстите си три ореха наведнъж. И тъй — Сашо Кобалтовия юмрук! Сашо Динамични!
Изскочи Сашо по черни гащета, бяла фанелка, могъщ, силен, страшен. Сърцето на Фани замря. Пред очите й изплува денят О Н с нападението, със Сашо, който заплашително се приближаваше към нея, с Никиж, който изчезваше в неговите груби ръце . . .
Фани се сгуши в себе си, като се стараеше да се скрие зад седящите пред нея. Ами ако я забележи! Какво ще стане тогава с нея?
Пред занемелите зрители Сашо започна своя сензационен номер: той вдигна с една ръка камък, който сигурно имаше осем кила; преметна се три пъти презглава; изви и превърна на осморка един дебел железен тел. После поставиха на гърдите му широка дъска и едно момченце от публиката беше поканено да мине отгоре. Зрителите възторжено ръкопляскаха. Фани гледаше като омагьосана. За миг тя си представи как тези могъщи ръце могат да извият и нея в осморка.
Появи се отново Вихра. Плесна въздуха с камшика и с особена тържественост съобщи:
А сега, драги зрители и зрителки, следва най-интересният номер от нашата програма: върхът на цирковото изкуство — кучето Никиж. Чудото на двайсетия век. Феноменът на животинския свят. Преходът от животното към човека. Никиж! Кучето с форма на млекопитаещо четирикрако и с мозък на човек. Кучето, което знае да смята, разбира човешки език и лети с ракета. Никиж! Никиж! Никиж! Але-хоп!
Завесата се разтвори и откри Игорчо, който носеше Никиж.
Дъхът на Фани се пресече. Никиж! Искаше й се да скочи, да изтича към кученцето, но не се помръдна, загледана като хипнотизирана напред.
Игорчо обиколи манежа в церемониален марш, като показваше кучето на зрителите. Сега Фани можа да го разгледа по-добре. То не изглеждаше никак здраво. Беше отслабнало, посърнало, мръсно. Муцуната му беше жално сбръчкана, очите насълзени, на крачето си имаше някаква раничка. Какво бяха направили с Никиж тия безобразници?
Игорчо сложи кучето на земята и подаде верижката на Вихра. Никиж приседна, вдигнало уплашени очи към комисарката.
- Сега, драги зрители и зрителки — каза тя, — кучето-чудо ще демонстрира най-сложни акробатически номера. Никиж!
Камшикът изплющя. Никиж уплашено трепна, скочи и се преметна презглава. Камшикът пак изгърмя, Никиж за¬почна да ходи на задните си лапи, после на предните, после се преметна встрани. И при всеки изстрел той трепваше, сякаш камшикът падаше върху него.
Фани, която не откъсваше очи от кученцето, чувствуваше плющенето на камшика като удари върху собствения си гръб. Тя захапа устни, за да не заплаче.
По едно време Никиж седна, навел изнурено глава. Вихра плесна във въздуха, той не се помръдна. Плесна пак, извика „але-хоп!", но напразно. Никиж или беше много уморен, или му беше дотегнала тази циркаджийска игра. Вихра замахна още веднъж и съвсем случайно крайчеца на камшика засегна кучето. То жално заквича и побягна, накуцвайки по манежа.
Фани не усети как се изправи и високо захлипа. Зрителите учудено се обърнаха към нея.
В този момент стана страшното. Никиж радостно излая, откъсна се с верижката от ръцете на Вихра и през скамейките и зрителите полетя към Фани. Излая още веднъж и от два метра скочи към гърдите на момичето, кое¬то едва не падна от силния удар. Като я дращеше трескаво с лапички, Никиж зацелува Фани по лицето, треперейки с цялото си тяло.
Отначало никой не предприе нищо, толкова силна беше изненадата. Зрителите смаяно гледаха как кученцето се умилква около малкото момиче, мислейки, че и това е цирков номер. Вихра стоеше в центъра на манежа буквално стъписана.
Пръв се съвзе Сашо Кобалтовия юмрук. Той излезе напред, както беше с черни гащета и фанелка, позна Фани и извика с всички сили:
—Стой! Шпиони! Никой да не излиза!
И се втурна към Фани, протегнал страшните си кобалтови юмруци. Фани изпищя. Никиж яростно залая. Някой заплака. Някой завика. Някой побягна към изхода. Настъпи паника. Зрителите, не разбирайки какво всъщност става, се юрнаха към тесния коридор, като се заблъскаха пред вратата сред викове и плач.
След малко, когато посетителите най-после излязоха и шумът се отдалечи, в цирка сред обърнатите скамейки и стъпкани тухли стоеше Фани с Никиж в ръце.
Около нея в непробиваем обръч бяха застанали динамичните, а пред всички — всемогъщ и заплашителен — Сашо Кобалтовия юмрук.
—Какво търсиш тук? — достигна до ушите на Фани неговият глас.
Тя поиска да отговори, но от устата й не излезе нищо.
—Кой те прати тук? — попита той пак.
Никакъв отговор.
—Сама ли си?
Мълчание.
—Значи не искаш да говориш, а? — повиши той заплашително тон.
—Ако не кажеш за какво си дошла, ще те набием, хубаво да знаеш — каза Вихра.
Фани положи неимоверни усилия да освободи схванатото си гърло. Искаше й се да извика, че е куриер, да им обясни за какво е дошла, да им даде писмото, но продължаваше да стои неподвижно, парализирана от гледката па дългия камшик.
- Ти си крадла — каза Вихра, — ето какво си ти! Дошла си да откраднеш Никиж.
И я щипна за ръката.
Фани заплака не толкова от болка, защото не я болеше кой знае колко, колкото от обида. Вихра отново протегна ръка към нея, може би да я ощипе пак, а може би да вземе кучето. В същия миг Никиж впи малките си зъби в ръката й. Вихра изпищя, грабна кучето, хвърли го на земята. Никиж закуцука по манежа, квичейки от болка. Над цирка се вдигна олелия: плачеше Фани, плачеше Вихра, Никиж квичеше, Игорчо викаше по Никиж, другите викаха по Игорчо .. .
—Стига! — провикна се повелително Сашо.
Всички млъкнаха, само Никиж продължаваше да си плаче.
—Сега разбрахме каква си ти! — каза той. — Ти си агент-провокатор.
Макар да не знаеше какво значи агент-провокатор, Фани схвана, че това не е хубаво нещо.
—Не, не! — изхълцука тя. — Аз не съм . . . такава . . . Аз съм куриер.
Съобщението предизвика интерес. Дори Вихра, която се беше отдалечила, за да не покаже женските си сълзи, бързо се приближи.
Фани извади от пазвата си обемистото писмо и го да¬де на Сашо:
—Ето — каза тя, — това ви праща Съзвездието Стрелец. Това е ултиматум.
Последната дума напълно покори динамичните.
—Игор! — заповяда Сашо. — Остани да пазиш пленника!
Отрядът се събра зад завесата на цирка, където Вихра бавно прочете ултиматума. Той имаше следното съдържание:
„Ултиматум!!! До отряда на динамичните, ъгъла „Евлоги Георгиев" и „Раковски". Тук. Съзвездието Стрелец има честта да поднесе на Отряда на динамичните израза на своите най-добри чувства и да съобщи следното: Бандити такива, на 8 юли ние щяхме да извършим голям научен опит и за малко да изпратим на Марс кучето-чудо Никиж, но вие, без да ни предупредите, ни нападнахте, разрушихте нашите научни съоръжения и откраднахте опитното куче, след което позорно избягахте.
За да ви спасим от една страшна ракетна война, ние ви предлагаме:
а. Веднага да върнете Никиж. Най-добре следобед.
б. Да платите за разрушенията 4 лева и 26 стотинки най-късно до началото на учебната година.
в. Да поискате писмено извинение от Съзвездието Стрелец чрез вестник „Народен звезден глас".
г. Да дадете обещание и честна пионерска, че никога няма да повторите подобно подло нападение.
Срок: 12 юли, 24 часа, нула-нула.
Ако не се съгласите:
а. Ще ви обявим стогодишна война.
б. Ще затрием от лицето на планетата Земя вашия разбойнически цирк.
С почитание, за Съзвездието Стрелец: Димчо, майор и главен астронавт". (Следваха подписите на другите астронавти и датата.)
Ултиматумът направи огромно впечатление на динамичните, ала най-много ги грабнаха изисканите дипломатически изрази.
—Ама че хубаво са го съчинили! — каза Сашо не без завист. — Само че искат 4 лева и 26 стотинки и кучето. Сума ти пари. Да имат да вземат!
Обади се Мишо Еквилибристът:
—А ако ни обявят стогодишна война?
—Бъз ли те е? презрително попита Сашо. — Нека! Ще ги напердашим като нищо. С фашисти няма да си играем.
- Ама те имат ракети!
- Голяма работа! Ще си направим и ние! Като нищо!
- Хайде!
И той поведе хората си към манежа, където беше останала Фани.
- Няма ли да им напишем отговор? — спря го Вихря.
- Ами! — отвърна високомерно Сашо и зад неговия отговор се криеше съзнанието, че той никога няма да може да съчини такова хубаво писмо като полученото.
На манежа мълчаливо чакаха Фани и охраната й Игорчо.
- Слушай! — продума отчетливо Сашо. — Кажи на тя, дето те пратиха, че няма да дадем кучето, защото кучето не е тяхно, а наше. И пари няма да ви дадем и няма да ви се извиним. А сега върви си и никога да не идваш насам, защото ще те набием. Разбра ли? Я повтори!
Фани бързо повтори:
-Никакво куче няма да ни дадете, и пари няма да ни дадете, и няма да ни се извините, и никога да не идвам насам, защото ще ме набиете.
—А така! А сега, да те няма!
Фани се упъти към изхода. Пред вратата се спря, обърна глава, огледа целия цирк, търсейки Никиж, после в изблик на отчаяна смелост извика:
—Ама ние пак ще си вземем Никиж!
И побягна към улицата. На тротоара чакаха Наско Нето и Рони Дато.

  1. СТОГОДИШНАТА ВОИНА

„И тъй писа този ден „Народен звезден глас" — днес започва войната. Война справедлива, война стогодишна. Астронавтите знаят много добре, че войната е лошо нещо и че тя носи само беди на хората на науката, но че никога няма да се примирят с обидата, която им нанесоха агресорите от Отряда на динамичните. Пред астронавтите лежи свещената задача да освободят кучето-чудо Никиж, да възстановят звездолета „ДРН 1 Пегас" и час по-скоро да го пуснат в космоса.
Днес щабът на Съзвездието Стрелец започна да разработва стратегическите си бойни планове за стогодишната пойна. Общото командуване се пое от майор Димчо, разузнаването от астронавта Наско Нето, пропагандата от Рони Дато."
И още едно съобщение: По заповед на щаба на Съзвездието бившият метач, понастоящем куриер, Фани се повишава в чин кандидат-астронавт поради добре изпълнената задача при предаването на ултиматума на динамичните."
И стогодишната война започна!
Първият ден от тия сто години премина в усилена подготовка. Щабът на Съзвездието изкара цели двайсет и пет минути в тайно заседание, за да обсъди стратегическия план, предложен от Наско Нето. Както обикновено, той беше кратък и ясен. Според Наско, стогодишната война трябваше да бъде светкавична и да не трае повече от три- четири дена и дори по-малко. Той обоснова предложението си с три важни аргумента: първо — ако чакат сто години, кучето Никиж може да остарее и да стане негодно за пускане в междузвездното пространство; второ — през това време науката няма да тъпче на едно място и други научни общества бездруго ще изпреварят Съзвездието в неговите космически изследвания; и трето — на 26 юли, тоест след две седмици, началникът на разузнаването Наско Нето отива на пионерски лагер в Боровец. Следователно няма време за чакане. Да нападнем светкавично и готово!
—Ама ние още не сме готови — каза майор Димчо. — Трябват ни най-малко пет дни, за да си направим ракети.
—Ще ги нападнем с прашки и камъни! — отсече Наско.
—Да, ама така можем да им счупим главите.
Тримата озадачено млъкнаха. Изгледите да счупят
главите на противниците им се сториха непривлекателни.
—Какво ще каже командуващият пропагандните войски? — запита майорът.
Рони Дато извади от джоба си голям лист, изписан и разчертан, със странни знаци и бавно заговори:
—За да избегнем проливането на кръв, аз предлагам да водим известно време студена война.
Наско зяпна от учудване. Още веднъж Рони Дато проявяваше своето интелектуално превъзходство над него.
-Студена война значи — продължи Рони — хем да воюваме, хем да не се бием.
-Може — каза Рони Дато.
-Не!
-Да!
Пауза.
-Може — подхвана Рони и избърса стъклата на очи­лата си. — Това става така: ще им правим пропаганда, ще им говорим по радиото, ще им пращаме позиви, ще им пречим на цирка, ще им пращаме диверсанти. Те така ще се ядосат и уплашат, че когато ги нападнем с ракети, ня­ма да могат да се отбраняват и ние ще си вземем Никиж почти без бой. Нали е знаменито? Така правят американ­ците.
- Това не е честно – каза Наско Нето. — И после, ние не сме империалисти и няма да водим студена война като тях. И после, аз нямам време за такава война, защо­то на 26 трябва да замина. Това е.
Въпроса реши майор Димчо;
- А бе, ако можем да свършим стогодишната война по-рано, ще бъде кеф — каза той, — но ние не можем да си служим с такива първобитни средства като прашки и камъни. Като научно общество, ние можем да се бием са­мо с научни средства. За два-три дни ще приготвим сума ти ракети, ще построим апарат за зелени приспивателни лъчи и тогава ще ги нападнем. През това време пропаган­дните войски ще правят пропаганда, но без студена война, защото и аз не съм съгласен да водим нечестна война. Разузнаването да узнае къде се събират динамичните, къде крият Никиж, в колко часа техният цирк дава пред­ставления.
Десет минути по-късно започна изпълнението на пла­на. Закипя трескава дейност. Наско Нето и Фани тръгнаха на разузнаване в територията на динамичните. Рони Дато си отиде в къщи и два часа писа пропагандни позиви. Главнокомандуващият майор Димчо залегна над книгите, за да изучи всички средства на съвременната научна война.
В четири часа, след спане, те отново се събраха, за да докладват за изпълнението на задачите. Резултатите не бяха блестящи. Разузнаването донесе, че динамичните хич и не искат да знаят за войната. Те продължавали да дават своите представления, които минавали при голям успех. Нещо повече — според сведения на други махленски деца, след получаването на ултиматума динамичните увеличили цената на входния билет на три стотинки. Пак според същите сведения, състоянието на Никиж никак не било добро. След посещението на Фани той направил два опита за бягство и сега динамичните го държели затворен. Последното съобщение направи много тягостно впечатление и астронавтите решиха да ускорят подготовката на стогодишната война.
Началникът на пропагандата Рони Дато прочете своя позив, който гласеше:
„Динамични, мракобеси проклети! Вие отхвърлихте човеколюбивите предложения на миролюбивите астронавти, вие презряхте протегнатата ръка! Вие нарушихте законите на планетата Земя и на нашата махала. Знайте, че няма да ви простим! Треперете! Няма пощада за крадците и фашистите! Часът на разплатата наближава! Ха-ха!"
Позивът се хареса много. Не можаха да разберат само защо е това „ха-ха" накрая.
—За психология — обясни Рони Дато. По този начин ние им се присмиваме, а смехът убива, това съм чел в една книга.
—Хубаво — каза майор Димчо, само че как ще разпространим позива сред динамичните?
- Лесна работа — отвърна Рони Дато, който беше мислил и по този въпрос. — Един разузнавач ще се преоблече като зрител, ще влезе в цирка и по време на представлението ще хвърли позивите. Татко ми е правил така в разни кина преди Девети септември.
- Ами ако го уловят и мъчат? — запита Наско.
—Ще умре, но няма да ни издаде.
Предложението беше съблазнително и известно време всички се замислиха върху възможността да умрат за делото на Съзвездието. Обади се Фани:
- Ама знаете ли как щипе онова момиче Вихра!
- Не! — отсече категорично майор Димчо. — Ние няма да жертвуваме хората си. Човекът е най-големият капитал.
- Човек — това звучи гордо — добави Рони Дато, който нямаше нищо против да умре за Съзвездието, но нямаше никакво желание да бъде ощипан от Вихра.
—Трябва да измислим нещо по-научно — заключи майорът.
Всички започнаха задълбочено да мислят, дори Фани, която знаеше, че ако пратят таен агент при динамичните, това ще бъде пак тя.
Майор Димчо скочи с блеснали очи:
—Сетих се! — провикна се той. — Открих!
- Трябва да кажеш „еврика" — каза Рони Дато. — Като Архимед, когато открил закона на Архимед.
Така Рони Дато отново удиви астронавтите със своите познания, но още повече ги удиви Димчо със своето предложение:
Ще пратим позивите с ракета!
Разбира се! Как не се сетиха по-рано! Това беше толкова просто. Ракети бяха правили и друг път: слагаха под основата на консервни кутии карбид, намокряха карбида и след петнайсет секунди под напора на газовете закрепената на земята ракета отлиташе на двайсет, понякога и на двайсет и три метра височина. На този принцип, както знаете, бяха построени деветте мотора на „ДРН 1 Пегас",
Решиха да направят опит. Туриха пет позива в една ракета, заредиха дюзата. Майор Димчо остана в центъра на полигона, останалите се оттеглиха зад оградата. Спокойно, с движения на истински учен, той сипа малко вода върху карбида, който веднага започна да съска и изпуска пара, захлупи отгоре кутията и за по-сигурно постави върху нея един камък. После, без да бърза, без да се обръща дори, мина зад оградата, където започна да брои:
—Десет . . . девет . . осем . . . седем . . .
Карбидът съскаше и изпълваше корпуса на ракетата с газ.
— ... шест . . . пет . .. четири . . . три . . .
Всички затаиха дъх. Отдалеч се виждаше как ракетата се налива с енергия.
- .. .две .. .дно. . нула!.. .
Сега, според всички правила на физиката, химията и балистиката, ракетата трябваше да полети. Тя обаче продължаваше да си стои на място и лекичко да се тресе. Това никак не смути майора. Той подхвана:
— .... седем .. . шест . .. пет ...
И в този миг, без да дочака втората нула, ракетата с гръм полетя към висините. Светкавично мина край прозорците на първия етаж, на втория, на третия, стигна четвъртия, мина петия! Никога ракета на астронавти не беше достигала такава шеметна височина!
Ето — тя забави своето устремно летене, обърна се и започна да пада. При обръщането позивите се изсипаха. Като се пръснаха от топлия вятър, те се залюляха над покривите.
Просторът се огласи от победоносно „ура". Астронавтите закрещяха, запремятаха се презглава, а Наско Нето проходи на ръце.
Оставаше сега да се изчисли траекторията на ракетата, така че позивите да падат точно над главите на динамичните. Майор Димчо стоя до късна нощ с линийка в ръка, писа, черта, изкопира с индиго от списанието на татко си траекторията на интерконтиненталната балистична ракета, която съветските учени пуснаха над Тихия океан. На сутринта той се яви в ракетния център напълно готов.
С хиляди предпазни мерки, като избягваха улиците, през дворове и огради, предшествувани от разузнавачи, астронавтите се добраха съвсем близо до бърлогата на звяра — една мъничка градина, от която ясно се виждаше циркът на динамичните. Мълчаливо, стегнато, като истинска бойна част те заредиха ракетата. Димчо провери изчисленията и насочи носа на ракетата към неприятелската крепост. Рони Дато пъхна позивите в корпуса, Наско Нето зае позиция до оградата на цирка, за да наблюдава паниката на противника. Останалите се оттеглиха и залегнаха.
Всичко беше готово. Димчо пусна мотора в ход и също залегна. Разнесе се познатата миризма на атомо-кар-бидното гориво. Дюзите зашумяха. Майорът започна да брои:
— . . .десет . .. девет . . . осем . . .
Гръм! Отново, без да дочака нулата, ракетата се понесе към отсрещната фасада. В следния миг нещо изтрещя. Големият прозорец там, на четвъртия етаж, се пръсна на парчета. И заедно със стъкълцата, които се посипаха под слънцето, надолу като камък полетя сребристият корпус на ракетата. Той тупна на три крачки от залегналия Рони Дато, подскочи два пъти по тревата и остана да лежи тъй, тъжен остатък на бойна ракета ...
Една дълга минута астронавтите стояха втрещени. После, изведнъж осъзнали значението на извършеното, хукнаха назад, без да държат сметка нито за достойнството си на учени, нито за престижа си на храбри космически бойци.

5. КАКВО ПРАВИ ЕДИН ЕЗИК

Този безславен епизод от стогодишната война ще остане завинаги неотбелязан както по страниците на „Народен звезден глас", така и в аналите на астронавтите. Пък и защо да се припомват неприятни неща? Толкова повече, че в този исторически момент астронавтите не притежаваха необходимите шест лева, за да платят, както се изрази Рони Дато, „репарации" за строшеното стъкло. Така че да забравим и ние тази случка.
Ала макар и неспоменат, позорът на поражението тегнеше в сърцата на астронавтите. Цял ден те се въртяха около ракетния център, мрачни, мълчаливи. Майор Димчо бе обхванат от такова отчаяние, че през това време прочете само една книга. Рони Дато пък непрекъснато ядеше, което също беше признак на дълбоко разстройство, а Фани не искаше да хапне нищо.
Единствен Наско Нето сновеше наоколо, сам си приказваше нещо и боксираше с юмруци въздуха, сякаш се биеше с невидим противник.
В края на деня той каза:
-Така е, когато слушаме завеяни редактори. Студена война! Два дена минаха вече от стогодишната война, а още не сме направили нищо.
Рони Дато виновно скри филийката хляб с масло зад гърба си. Как да обясни на този ограничен войнолюбец истинското значение на пропагандата и на психологическата война, когато не по негова вина първият им опит пропадна тъй безславно? И как да му внуши, че той, Рони Дато, не обича нито кървите, нито дима на пожарите, нито гърма на битките?
-Да — каза с дълбока въздишка майор Димчо, трябва да се бием, ама истински.
-Без ракети ли? — опита се да го вразуми Рони Дато.
-Без ракети - въздъхна пак майорът. — Трябва да си вземем Никиж!
Наско Него удари едно кроше във въздуха и извика:
-Хайде да ги нападнем веднага! Ще ги направим на пестил!
Майор Димчо тъжно поклати глава:
-Не можем да ги нападнем открито. Нали . . . заради оная работа. . .
Изникна призракът на строшения прозорец. Всички млъкнаха. И както обикновено, пръв даде идеята Рони Дато:
-А бе, защо да не ги нападнем с хитрост, а?
— Как?
-Като Троянския кон.
Разбира се, всички, с изключение на Фани, знаеха историята на Троянския кон, бяха чели книгата, бяха гледали и филма. Идеята се прие благоприятно и отново Наско Нето изгледа с уважение началника на пропагандата.
-Да, но. . . — възрази той — трябва ни троянски кон.
-Ще си направим един! — отсече майорът, ентусиазирам от блестящата перспектива на новото приключение.
-Не, не, не !— скочи Наско Нето. — Не! Сетих се! Що влезем и без троянски кон. Ще влезем и ще им разбием муцуните. Само че ни трябва език.
И без да дочака въпроси, замаха от възторг юмруци и хукна навън.
Фани не разбра защо му е на Наско език и търпеливо зачака по-нататъшния развой на събитията. Другите за всеки случай заеха бойни позиции около ракетния център. Все пак отвличането на „език" не е лесна работа и може да доведе до усложнения.
Половин час по-късно началникът на разузнаването се върна с победа. Пред него вървеше Игорчо, уплашен и бледен.
- Ето език! — тържествуващ каза Наско и блъсна пленника, който едва не се просна на земята.
Фани пак не схвана защо наричат Игорчо език, но за­мълча, следейки с огромен интерес какво ще правят с най-малкия от динамичните, към когото тя питаеше скрита симпатия. Тя си спомни онази злокобна минута, когато са­мата тя беше попаднала в бърлогата на звяра, заобико­лена от цялата банда.
Цели пет минути щабът се съвещава, за да реши съд­бата на езика. Накрая майор Димчо церемониално вдиг­на ръка и отчетливо произнесе:
— Другари астронавти! Благодарение подвига на раз­узнавача Наско Нето в ръцете ни се намира опасният шпионин Игор от Отряда на динамичните. Завчера тия изверги инквизираха нашия куриер Фани, макар че тя отиде при тях с миролюбиви намерения. Сега ние също можем да щипем до смърт този подъл шпионин, а също така и да го обесим, но ние сме астронавти и сме хуман­ни. Ето защо ние ще му дадем възможност да живее.
Той се обърна към Игорчо:
-Шпионино, ако искаш да спасиш живота си, ти трябва да издадеш всичките си тайни и всичките тайни на вашия отряд. Освен това трябва да ни служиш до смърт, за да разгромим Отряда на динамичните и да спа­сим кучето-чудо Никиж. Кажи, съгласен ли си?
В съзнанието на пленника мигновено премина мисъл­та, че ако направи това, което искат от него, той ще стане предател и което е още по-лошо, ще си навлече гнева на Сашо Кобалтовия юмрук и на комисарката Вихра. В същото време той си мислеше, че Сашо и Вихра и всички динамични заслужават да не им бъде верен до смърт, защото те винаги са се отнасяли с него като към нединамичен. Откакто бе влязъл в Отряда, ето вече десет месеца от началото на миналата година, той изпълняваше най-унизителните спомагателни служби, които можеха да се срещнат в бурната биография на Отряда. Когато бяха футболисти, той трябваше да тича подир топката извън игрището; когато караха шейни, той влачеше шейните по нанагорнището; като циркаджия, той играеше роли на дре­сирано животно и тъй нататък, и тъй нататък... До ден днешен Игорчо си оставаше прост динамичен, докато всички останали бяха стигнали най-малко до помощник-командир на чети, макар че именно той бе успял да донесе на Отряда вестник „Народен звезден глас" с паметния репортаж за Никиж и с това бе помогнал да се задигне кучето-чудо. И тъй, имаше ли смисъл да се упорствува?
- Ние чакаме — каза майорът след дълго мълча­ние. — Не искаш ли да говориш с добро? Добре! Щом е тъй, ще те инквизираме. Най-напред ще те горим на клада. Хайде!
Грабнаха Игор и го вързаха за дирека за простиране на пране.
Майор Димчо отново церемониално попита:
- Шпионино, за последен път те предупреждаваме? Не проговориш ли, да знаеш, че след като те изгорим на клада, ще те разчекнем между два коня и накрая ще те обесим с краката надолу. Даваме ти една минута, за да си помислиш ...
На Игорчо му мина мисълта, че ако умре, динамичните най-после ще го повишат и може дори да нарекат някоя от четите на негово име, какъвто бе случаят с Митко Палаузов. Освен това любопитно му беше какво чувствува човек, когато го горят на клада и го разчекнат между два коня. Везните започнаха да клонят към твърдост.
И кой знае как щеше да завърши този драматичен епизод от стогодишната война, ако погледът на Игорчо не беше попаднал на ракетата „ДРН 1 Пегас", която лежеше настрана, наистина посмачкана, но все още привлекател­на и бляскава като далечните звезди, накъдето трябваше да лети. Мигновено всички колебания у пленника се сто­пиха.
Ако ви издам тайните, ще ме вземете ли в ракетата?
Предложението обърка астронавтите и дори малко ги разочарова: колко по-интересно щеше да бъде да изгорят врага!
С ракетата могат да летят само астронавти — отвърна майорът.
Но ако служиш вярно на науката и на Съзвездието и ни помогнеш да спасим Никиж, може и ти да станеш един ден кандидат-член на Съзвездието.
Названието „кандидат-член" реши окончателно всички колебания на Игорчо. Къде-къде то е по-интересно от презрителното „динамичен циркаджия"! И къде-къде е по-интересно да летиш с ракета към звездите, отколкото да се кривиш като дресирана мечка пред махленските деца!
Ще ме пазите ли от Сашо? — попита пленникът.
Ще те пазим до смърт — отвърна Димчо.
Ще ме изпращате ли вечер до в къщи? — попита пленникът.
Ще те изпращаме до края на живота си — отвърна Димчо.
Пленникът мълча известно време, после каза:
Аз си имам филмово апаратче за приказки.
Това изявление отбеляза пълната капитулация на езика. Той проговори.
До късно астронавтите обсъждаха акцията „Троянски кон". И чак вечерта, когато се прибираха, Фани се реши да попита Наско Нето;
Наско бе, защо Игорчо се казва език?
Наско Нето не намери за нужно да отговори на този наивен въпрос. Той презрително вдигна рамене.

  1. АКЦИЯ „ТРОЯНСКИ кон

Може би някой от вас ще осъди Игорчо, ще го нарече нечестен, дори предател. Да не бързаме. Тъй като знам какво ще стане по-нататък, предпочитам да не хвърлям такива страшни обвинения върху момчето.
Ето какво се случи на другия ден. За динамичните това беше ден като всеки друг, изпълнен със суетнята на приготовленията за цирковото представление. Обличаха се, гримираха се, подготвяха уредите и не подозираха каква заплаха виси над главите им. Наистина, веднага след ултиматума на астронавтите, когато изгониха куриера Фани, те взеха някои предпазни мерки — поставиха един-двама контраразузнавачи наоколо да бдят. Но динамичните никога не се отличаваха с особена бдителност. Те до такава степен презираха неприятеля, че го подценяваха. А когато дойде и историята е прозореца, напълно се разоръжиха.
- Смеят ли да дойдат, а? — изрази становището на Отряда Сашо Кобалтовия юмрук. — Кварталният ще ги тикне в участъка!
Обърнаха внимание на контрольора при входа на цирка да бди да не се промъкват други шпиони и с това ликвидираха въпроса.
Този ден на входа стоеше сам Игорчо. Стоеше и се оглеждаше наляво и надясно. Желаещи да влязат днес нямаше много. .Може би цената три стотинки им се виждаше висока, а може би интересът към цирка в махалата бе започнал да спада.
Точно в уречения час откъм „Раковски" се зададоха астронавтите. Вървяха един след друг в партизанска конопа цялото Съзвездие Стрелец! Крачеха спокойно със заплашителна твърдост на неумолими съдници. Сърцето на Игорчо затуптя. За миг почти инстинктивно му се прииска да даде сигнал за тревога, но веднага се отказа: нямаше връщане назад. Назад бяха само униженията, грубостите на Сашо Кобалтовия юмрук, кривенето пред публиката; назад беше позорната роля на дресирана мечка. Напред бяха научните подвизи, звездите и титлата „ кандидат- астронавт".
Майор Димчо се приближи и тайнствено прошепна:
- „Одисей!"
Също така тайнствено Игорчо отвърна:
- „Троя ще падне!"
И му подаде билетче. Майорът се вмъкна във входа.
- „Одисей!" — прошепна паролата Наско Нето.
— „Троя ще падне" — допълни Игорчо и му даде билетче. Наско последва Димчо в тъмния коридор.
Така един по един астронавтите се промъкнаха в крепостта на врага. Когато и Фани влезе, Игорчо не можа повече да овладее вълнението си, краката му се подкосиха и той седна на тротоара, заслушан в звуците, които идваха отвътре. Очакваше някакъв ужасен взрив или най-малко пронизителните писъци на Вихра. Но откъм цирка идваха най-миролюбиви шумове. Това още повече уплаши Игорчо и той запуши уши с длани.
А вътре всичко беше в ред. Необезпокоявани от никого, астронавтите седнаха на различни места около манежа, като се стараеха да не привлекат вниманието на останалите посетители. Впрочем останалите посетители не бяха опасни          няколко хлапета, повечето момиченца. Някои, разбира се, веднага познаха астронавтите. Отначало те се учудиха, защото всички биха в течение на стогодишната война, която раздрусваше устоите на махленските отношения, но като видяха майор Димчо, Наско и Рони спокойно да си сядат с билет в ръка, страховете им се изпариха. Едно такова посещение не можеше да бъде нищо друго освен признак на сключен мир.
И тъй, би първият звънец, би вторият, би и третият. Представлението започваше. Димчо, който седеше на втория ред, огледа своите хора: всички бяха тук, решителни, съсредоточени, чакащи сигнала.
Пред завесата се появи комисарката в униформа на директор с камшика в ръка.
— Драги посетители — провикна се тя, — представям ви най-интересния цирк на Земята, великата И прочута Арена на динамичните. Участвуват най-добрите артисти на света, а също така и кучето-чудо Никиж, което е летяло към звездите, Луната, Слънцето и други планети. Като първи номер ще видите ходене по въже. Изпълнява прочутият еквилибрист Мишо.
Тя изчезна зад завесата. Двама прислужника опънаха между два стълба половин метър над земята дебело въже. На манежа изскочи Мишо, познатият на Фани от детския дом. Изящно се поклони, взе един дълъг прът за равновесие, стъпи на въжето. Тревожно заби барабан.
Длъжен съм да ви кажа, че Мишо беше майстор на ходене по въже. Той вършеше това сигурно и елегантно. Лекичко пристъпваше напред, като се олюляваше над земята с дългия прът на ръце. А барабанът продължаваше да бие твърдо и героично.
Както номерът, така и барабанът направиха голямо впечатление на астронавтите, които никога не бяха се занимавали с цирк. Завладени от изкуството на Мишо еквилибриста, те бяха зяпнали към него и дори майор Димчо се беше унесъл, на път да забрави за какво е дошъл.
И кой знае какво щеше да стане по-нататък, ако изведнъж премреженият поглед на Мишо не беше попаднал на Наско Нето. Той се ококори, замига. Краката му се подгънаха, опита се да запази равновесие, не успя, прътът излетя встрани, Мишо изкрещя, почти се завъртя над въжето и тупна на земята.
Зад завесата се показаха Сашо и Вихра, които изтичаха към падналия Мишо. Това беше дългоочакваният момент. Майор Димчо се изправи и с глас, който беше упражнявал дълги часове, глас, който трябваше да прилича на крясъка на човеко-маймуната Тарзан, пронизителен, ужасяващ, смразяваш кръвта, той изрева:
- Йесидо! Йесидо!
(Вие навярно вече достатъчно добре разбирате марсиански, за да схванете смисъла на този вик. Няма нужда да превеждам.)
Астронавтите мигновено скочиха от местата си и също тъй смразяващо подхванаха:
  Улод Яорт! Улод Яорт! Аруу!
  Викът наистина подействува смразяващо, дори по-силно от приспивателните зелени лъчи, които майор Димчо тъй отдавна се мъчеше да изобрети. Тримата динамични на манежа останаха като втрещени.
Дойде вторият удар: Наско Нето замахна и хвърли към манежа една жабешка бомбичка. Тя запука и заподскача между краката на цирковите артисти, които с вик зарипаха по пясъка.
Дойде третият удар: от няколко страни едновременно към манежа се насочиха три пистолета и три остри струи вода шурнаха към динамичните, които напразно се мъчеха да се закрият с ръце.
Дойде и краят:
- Йесидо! Йесидо! — провикна се майор Димчо и се шурна към объркания противник.
Астронавтите последваха своя командир.
Не се стигна до бой. Напълно демобилизирани, обезоръжени от изненадата, неспособни за отбрана, динамичните позорно побягнаха кой през оградата, кой през входа, кой през съседните дворове и градинки. След двайсет секунди циркът беше в ръцете на Съзвездието Стрелец.
И сега настъпи нещо, което, право да си кажа, се срамувам да опиша. Срамувам се за астронавтите, за тяхната славна история. Справедливостта обаче изисква да не скрия нищо.
Опиянени от лесната победа, самозабравили се съвсем, забравили дори за какво са предприели стогодишната пойна, обхванати само от жажда за отмъщение, те се впуснаха да опустошават завзетия терен. За по-малко от три минути циркът беше разрушен, завесата изпокъсана, седалките, ложите и креслата разпилени, стълбовете свалени, боите за гримиране смачкани, реквизитът направен на парчета... Обзети от духа на разрушението, астронавтите крещяха до пресилване, въртяха се наоколо да търсят нещо здраво и мачкаха, и тъпчеха, и превръщаха в пепел остатъците на бившия цирк.
Един-единствен запази човешкия си облик в тази зверилница Фани. Още преди последният от динамичните да бе напуснал полесражението, тя изтича зад завесата. Там сред сандъчетата с реквизит и костюмите на артистите, вързан за верижката, стоеше Никиж . . . Оттатък бушуваше бурята на разрушението. Фани се ослуша в зверските крясъци, сред които най-силно се извисяваха ревовете на Наско Нето. Обхвана я страх. Подчинявайки се на своето вярно чувство, тя освободи Никиж, притисна го до гърдите си и незабелязана от вилнеещите победители, изтича навън.
На улицата стоеше Игорчо, зяпнал от страх и изненада.
— Хайде! прошепна Фани. — Ела да спасим Никиж.
Двамата побягнаха Към ракетния център Нептун. Зад тях останаха вандалските крясъци на астронавтите.

  1. КРАЯТ НА НАДЕЖДИТЕ

На другия ден във вестник „Народен звезден глас" се появиха огромни заглавия:
КРАЯТ НА СТОГОДИШНАТА ВОИНА
РАЗГРОМЪТ НА ПРЕСТЪПНИЯ ОТРЯД НА ДИНАМИЧНИТЕ
ПОДВИГЪТ НА СЪЗВЕЗДИЕТО СТРЕЛЕЦ
ПРЕД ПУСКАНЕ НА КУЧЕТО-ЧУДО КЪМ ВСЕЛЕНАТА
БДИТЕЛНОСТ! БДИТЕЛНОСТ! БДИТЕЛНОСТ!
ДА ЖИВЕЕ НОВИЯТ ОДИСЕИ — МАЙОР Д. !!!
В поместените статии и репортажи подробно и в най-ярки краски, за да не кажа с преувеличения, се описваха събитията от предния ден. Особено място се отделяше на акцията „Троянски кон", на блестящия план, разработен от „Новия Одисей" — вожда на астронавтите майор Димчо. Цели пасажи се отделяха на личните подвизи на Наско Нето, на автора на репортажите Рони Дато. Със силни думи се осмиваше позорното бягство на динамични. Сашо Кобалтовия юмрук беше наречен „Сашо-нестрашо", а комисарката Вихра — „пъзла вихър".
На настъпилото след битката опустошение на цирка се посвещаваха само два срамежливи реда: „Агресорите и крадците на кучета, които се кичеха с названието динамични, получиха заслуженото. Лагерът им бе разгромен."
За Фани, която всъщност спаси Никиж, се казваше само следното: „Кандидат-астронавтът Фани добросъвестно изпълни своя дълг." А за Игорчо — нито дума!
По-нататък се съобщаваше, че предвид настъпилите усложнения в международната обстановка и поради опасността от нови авантюри на врага Съзвездието Стрелец е решило да не изчака по-благоприятни космически условия, а незабавно, още днес, да предприеме дългоочаквания опит с пускането на кучето-чудо Никиж към всемира.
Извънредното издание на вестника има огромен успех. То мигновено се разграби и редакторът Рони Дато трябваше да напише второ издание, което се разпространи сред новите привърженици на астронавтите.
А те не бяха малко. Победата на Съзвездието има необикновен отглас в нашата улица и в съседните махали. Вестта светкавично обиколи всички детски чети, отряди, дружества, общества, съюзи, организации, асоциации, дружини, банди, групи, коалиции, конфедерации и федерации, които действуваха в околността. В ракетния център Нептун започнаха да се стичат делегации и частни лича, за да поздравят астронавтите и да молят да бъдат приети в Съзвездието. Астронавтите вежливо, но снизходително приемаха поздравленията, а предложенията за влизане в Съзвездието посрещаха сдържано, като обаче милостиво позволяваха на новодошлите да се въртят около ракетния център, да помагат и евентуално да наблюдава г пускането на звездолета.
За пръв път в ракетния център се появи Кънчо, синът на кварталния, съвсем мъничък, като фъстък. Трябва да го запомните, защото по-нататък той ще играе важна роля в нашия разказ.
Ето, в тази необикновена обстановка астронавтите пристъпиха към новия опит. Понесени от крилата на ентусиазма (и да си признаем — от страха), подпомогнати от десетки гости и наблюдатели, те възстановиха ракетния център за не повече от три часа. Да, за три къси часа полигонът беше разчистен, площадката изравнена, дворецът на Никиж изграден, а деветмоторният електроатомокарбиден звездолет „ДРН 1 Пегас", поставен в летателна готовност.
В пет часа на другия ден, който можем да наречем „Втори ден О Н", ракетният център Нептун беше толкова претъпкан с народ, че охраната едвам успяваше да удържи напора на зяпачите. Вълнението сред гостите беше голямо: за пръв път те присъствуваха на такова събитие. Наистина всички бяха чели за пускането на ракети, бяха виждали на кино спътници и контейнери с опитни животни, знаеха за Лайка, Стрелка и Белка, познаваха отлично Гагарин и Титов, а Гагарин бяха посрещали чак на летището при посещението му в София, но едно е да гледаш кино и да посрещаш Гагарин, друго — да бъдеш тук, пред почти истинска ракета, с почти истински контейнер, в който щеше да има истинско, ама наистина истинско куче!!!
С всяка измината минута нетърпението растеше — щабът па астронавтите беше влязъл в бараката, където набързо коригираше и допълваше посланието До марсианците, което Никиж трябваше да отнесе. Наложи се да съчинят цял нов пасаж, а посланието да препишат на друг пергамент, защото старият беше пострадал при нападението на динамичните.
Най-сетне Димчо, Наско и Рони излязоха и отново, Като при първия „Ден О Н", мълчаливо закрачиха напред. Спряха се пред звездолета. Рони Дато разгърна пергамента и бързо-бързо зачете, поглеждайки от време на време към оградата, където стояха на пост трима разузнавачи.
„Драги съседи марсиани! Пише ви Земята! Пише ви Земята, планетата, която се намира между Марс и Венера. Пише ви Човекът, най-разумното същество на планетата Земя. Това, което намерихте в ракетата, не е човек, а куче ..."
Гостите захласнато слушаха това необикновено послание, което аз няма да повторя, защото сте го прочели веднъж. Ще се спра само на допълнението, което гласеше
така;
„ .. .Настоящата ракета, която се казва деветмоторен атомокарбиден звездолет „ДРН 1 Пегас", ние ви изпращаме след една голяма победа, която удържахме над проклетия Отряд на динамичните. Динамичните, ръководени от Сашонестрашо, макар че живеят при социализъм, се държат като фашисти и крадат кучета, за да пречат на нашата научнадейност. Ние ги победихме в стогодишна война и горещо желаем тази война да е последна на нашата планета. Вие навярно много добре знаете какво е това война, защото Марс дълго време е била войнолюбива планета. С настоящото послание ние искаме да ви уверим, че ние никога няма да ви нападнем първи и че желаем да живеем в мир както с вас, така и с всички останали планети, звезди, съзвездия и мъглявини .. ."
Посланието завършваше с познатите възгласи:
„Да живее Науката! Да живее Човекът! Да живее Марсианинът!
Да се развива и крепне дружбата между Марс и Земята!
Да живее мирът в космоса!
Планета Земя, 14 юли 1963 година от Новата ера. От името на всички човеци от планетата Земя, за Съзвездието Стрелец:
Димчо, майор, конструктор, главен астронавт, ученик от четвърти клас, наречен още Новия Одисей.
Наско, наречен Нето, навигатор, началник на разузнаването, ученик от четвърти клас.
Рони, наречен Дато, радист, началник на пропагандата, ученик от четвърти клас."
Четенето завърши. Рони Дато вдигна поглед от пергамента и облекчено въздъхна: той все се страхуваше, че динамичните могат да нападнат, докато чете.
- Другари и гости! — провикна се майор Димчо. — Който е за това послание, да гласува!
Всички вдигнаха ръка. Наоколо легна тържествено мълчание.
Внезапно прозвуча тънкото гласче на Фани:
- Трябва да пишем на марсианите да не дават на Никиж много месо, защото е малък. Да му дават мляко. . .
Наско Нето грубо я прекъсна:
- Глупачка! Марсианите знаят по-добре от тебе какво ядат кучетата.
Този дребен инцидент замалко не смути празничната атмосфера. Без да му обърне внимание, майор Димчо сгъна пергамента на съвсем малко свитъче и го пъхна под пръстена на Никиж, между крачето и металната пластинка. Вдигна кучето-чудо над главата си, показа го за последен път на всички, целуна го по двете бузи и го сложи в контейнера, направен от една стара грамофонна кутия, покрита с полиетиленово платно. Контейнера постави в ракетата, затегна капака, провери всички отверстия, моторите, перките на стабилизаторите, резервоарите за гориво, изходните канали на дюзите. Изправи се и каза:
- Звездолетът „ДРН 1 Пегас" е готов за път. Умоляват се гостите да се оттеглят на безопасно разстояние.
В пълно мълчание наблюдателите се отдръпнаха чак до стената.
Майор Димчо взе атомокарбидното гориво от една консервна кутия и започна да пълни моторите.
- Пали! — провикна се той.
Наско Нето сипа вода в моторите и енергично завъртя манивелата. Чу се характерното съскане на атомокарбидиите дюзи. Ракетата се затресе.
Двамата бързо залегнаха. Майор Димчо започна да брои:
- Девет .. . осем ... седем . . . шест . ..
Часът беше точно 18. Слънцето вече клонеше към хоризонта, някъде над него бяха планетите, звездите, мъглявините, към които в този вълнуващ миг бяха насочени всички мисли и надежди на астронавтите.
- .. .пет.. . четири . .. три ...
Откъм „Раковски" звънна тролей, вехтошар рекламираше вехториите си, бебе плачеше на третия етаж,- но на площадката никой не чуваше нищо. Напрегнати до крайност, всички се вслушваха в гласа на майор Димчо:
- . . .две .. . едно . . . НУЛА!
И — БАМ!
За голяма изненада на всички и най-вече на майор Димчо точно на нулата гръм разтърси простора. Към висините нещо полетя като вихър, мина под слънцето, завъртя се сред дим, пепел, миризма на карбид и изгоряла козина и — тресна на земята. Към синьото небе заедно с пушека, праха, тенекийки и трески се понесе жаловит кучешки вой.
Астронавти и наблюдатели лежаха, забили нос в планетата Земя.
Пръв вдигна глава майор Димчо. Най-напред погледна към небесата. Ракетата я нямаше там. Погледна надолу — ракетата лежеше на стартовата площадка смачкана като хармоника. От нея се издигаше миризлива пара. Той изтича към звездолета, отвори капака, измъкна кучето от контейнера. То квичеше, дращеше с нокти, сърцераздирателно виеше. Козината му бе опърлена чак до опашката. С  яростно движение то се изтръгна от ръцете на Димчо и се замята по тревата, обзето от болезнени спазми.
Втори се изправи някакво момче между гостите. Бледо, треперещо, то изтича към ъгъла на гаража и направи мокра диря по стената. Трети се изправи Наско Нето. Той огледа с мнителен поглед развалината, опипа тук-там бившата ракета и продума между зъбите си тъй, че да го чуят всички:
— Саботаж!


(следва трета част)