Скоро прочетох една чудесна книга - "Размишления в катраненото буре" от ирландския писател Джак Харт.
За мен това бе странна книга - в началото и любим текст в края на четенето. Толкова се увлякох с фишчетата, които поставях в книгата, че когато започнах сканирането се видях в чудо. Колко много отбелязвания! Отне ми доста време за сканиране и разпознаване на текста, но за сметка на това пък преживях за втори път удоволствието от хубавото четиво...
...Прочетете читателския дневник и си купете книгата, няма да съжалявате.
Наздраве!
Смъртта е стена. Винаги съм чувствал това. Сега вече ми е ясно като проклет бял ден. Непреклонна стена, в която вълните на нашите дни и години се плискат, спират и се обръщат.
Мигът е нещо чудесно. Един миг от живота. Един миг може да съдържа в себе си всичко. Особено мигът между съзирането на стената и сблъсъка с нея. Този миг е цял един ден. Цял един живот. Всичкият живот, който имаш, по дяволите. Не в смисъл, че чувствата ти преминават пред очите ти като някакъв побъркан кинопреглед. Нищо общо. Това са глупости. Как да го обясня? Става дума за това, че пълното и абсолютно осъзнаване на този един миг представлява пълното осъзнаване на цял един ден, на цял един живот. На цялата човешка история дори, сигурен съм, ако човек се съсредоточи достатъчно.
То е като да стоиш на брега на морето и да наблюдаваш заобиколен от скалите проток. Непреграден. Такъв, в който водата нахлува и се отдръпва. Взираш се в този проток дълго и неуморно. Наблюдаваш малките пясъчни вихри по дъното. Бълнуването на тънките нишки на водораслите. Тогава осъзнаваш, че това не е просто отделен басейн. Това е част от залива. А заливът е част от океана. А океанът е безкраен и обгръща целия свят с вода. И всичката вода се влива и отлива от този малък проток. Разбирате ли? Това, което зяпаш, не е просто локва вода. Пред тебе е безкрайният, неизмерим, бездънен океан. Звучи логично, нали?
Какво затишие. Един последен миг. Стената се провижда. Но още един миг. Цял миг. Цял един ден. Цял един живот.
Всичко започна - искам да кажа краят, - когато надникнах през задната врата на камиона. Съзнанието ми се разпльока като яйце, пуснато от много високо, ако можете да си представите това. Така се почувствах. Потресен, объркан, нещастен. Но преди всичко напълно сам. Отново бях малко момче и учителят ми беше задал въпрос, някакъв глупав…
…Все пак много се интересувах от Твореца и вниманието ми се изостряше при всяко негово споменаване. Обичах текстовете от Стария завет, особено когато свещеникът четеше от "Изход." Добивах увереност, установявайки, че и Той не е кой-знае какво. Творецът. Бях му бесен още от момента, в който майка ми разкри, че ме е прецакал по рождение. Така че не се учудих особено, когато нареди на Авраам да убие собствения си син. Да го принесе в жертва. На него самия. За да му засвидетелства почит. Що за дегенарат беше той? И вижте само какво причини на бедните египтяни. Вкоравил сърцата им, та да не пуснат неговия избран народ, което му дало извинение да им изпрати чума и да ги избие. Прекрасно поведение, при положение, че е отговарял за египтяните толкова, колкото и за израелтяните. Много такива текстове имаше в Библията и те ми идваха добре. Евангелието също беше интересно понеже Исус сякаш също е имал своите съмнения относно Твореца. Той казал на хората да зарежат Десетте божии заповеди и че има само две заповеди: обичай Бог и обичай ближния си. Казвам ви, в Стария завет нямаше много любов към ближния, а аз слушах внимателно. Око за око и зъб за зъб. Именно Бог от Стария завет, Твореца винях аз за своята непригодност. Това ми помагаше да разкрия самоличността му, да го обрисувам с вътрешното си око, да хвърля отговорността за моето разочарование право в краката му…
… Като не успя да намери медальон на свети Кристофър, тя прерови останалата част от сергията и се задоволи със статуйка на блажения Мартин Порес. За какво й беше нужна още една статуя беше загадка, тъй като къщата ни беше препълнена със статуи на всички светци и мъченици, известни на човечеството. Може би заради това, че този тип още не беше светец и беше по-усърден от останалите, виждайки, че му предстои повишение.
Стивън Ханлън търгуваше с религиозни стоки, а неговият камион и сергията с платнен навес бяха част от всяко религиозно събитие или празник от почти половин век.
Майка ми оплакваше упадъка на религиозността, онагледен с отмяната на светците. Повече светци ни трябват, а не по-малко. Стивън се съгласи, отбелязвайки, че премахването на светци не се отразява добре на бизнеса му. Имало стабилно търсене на медальоните със свети Кристофър. Печеливша стока. Давал ли си е сметка папата за това, когато го е отменил? Бизнесът беше слаб и без папата да го притиска като премахва светци. Не е като едно време, когато търговията беше изгодна и подобни загуби можеха да бъдат компенсирани. Тогава имаше търсене на предмети на набожност. Но вече не. Край. Сега можеше с тях само да се издържа…
…Беше идеално за мен. Малък бизнес. И то в религиозната сфера. Да, вдъхновение свише. Несъмнено с помощта на света Филомена или свети Кристофър, за да покажат, че все още ги има. Да демонстрират влиянието си. Да, трябва да беше свети Кристофър. Покровител на пътниците. И щеше да продължи да се грижи за мен според майка ми.
Нямах нищо против свети Кристофър да се грижи за мен, още повече, че вече не съществуваше. Но самата мисъл за начинанието ме вцепеняваше. Дяволски ме вцепеняваше. Чудовищно по мащаба си начинание. Как щях да се справя? Аз, който не умеех да чета, нито да пиша. Не умеех да събирам, нито да изваждам. Та аз бях слабоумен. Как така щях да въртя бизнес. И как щях да шофирам камион? Камион? По дяволите! Майка ми все още ме караше да сядам отзад в колата й дори когато предното място беше свободно. Така че само бях гледал как се кара кола. А камион? Невъзможно.
Малко по малко възможността започна да прониква във въображението ми. Диви мечти за уважение и значимост. В началото ги потиснах рязко. Но те се върнаха. И всеки път ми се струваха по-разумни, логични и познати…
..."Това имам предвид, синко. Все нещо ще продадеш. Дали си е струвало усилието и дали ще ти покрие бензина е друг въпрос. Това сам ще си го прецениш. Спомням си времена, когато в село като това се събираше страхотна тълпа в пазарния ден. Всякакви животни и всякакви хора, опитващи се да ги продадат. А амбулантни търговци като мен можеха да се съберат половин дузина. Всички се блъскаха и местеха за най-доброто място, за да направят най-добра печалба. Често блъскането прерастваше в бой. Пазарният ден не беше съвсем задоволителен, ако двоица фермери не се напердашеха до несвяст с остените си или ако двама амбулантни търговци не си разпердушинеха взаимно сергиите. Къде са всички те сега? Има достатъчно място, но къде са? Вероятно отвъд морето в Англия, където продават коли на старо. Не, синко, няма смисъл човек да се впряга прекалено. Не се конкурирай. Има предостатъчно конкуренция и агресия на света и така. Нищо не ти носи в крайна сметка. Погледни тази празна улица, където мъже проливаха кръв в борба за най-доброто място. Сега могат да имат цялата улица. Всичко е само игра, синко, игра, чиито правила ги измисля друг. Така че не участвай. Само ще ги настървиш, ако участваш, защото тях правилата ги устройват винаги. Винаги. Отдръпни се и ги остави да вземат ако искат."...
...Разбира се по време на мисия можеш да продадеш почти всякакви неща. Това беше най-изгодната работа - пред църковната двер в седмицата на някоя мисия. Да. Мисиите бяха хляба в бизнеса, а съборите и пазарите - само лука. Мисията беше специална седмица във всяка енория, когато пристигаше тежката артилерия, за да изкара хората от окопите на светското. Понякога някой не дотам строг енорийски свещеник решаваше да изиграе паството си като поканеше свой колега от съседна енория да провежда службата и да държи проповедите. Но, както обясни Стивън, този номер никога не минаваше. Той знаеше, защото провалът па мисията винаги се отразяваше па продажбите на сергията отвън. Твърде разводнено. Твърде посредствено. Не, нужни ти бяха хората от религиозните ордени, мъже със свиреп вид и панталони на бос крак, които запретваха ръкави и държаха гръмовни тиради от олтара. Най-добри бяха от Ордена на Изкуплението. Това бяха хората, които можеха да бълват огън и да изстрелват адски пламъци, с които да опърлят задниците на най-закоравелите грешници. Които можеха да вселят страх от Бога у най-циничните господа и да ги отпратят навън, изплезили езици за бутилки светена вода, скапуларии, требници, статуи, икони на Светата Дева на Вечната милост. Да, Изкупителите бяха точните хора. И това личеше по продажбите на сергията.
"Ако чуеш, че Изкупителите дават мисия," продължи Стивън, "постарай се да се озовеш пред църквата. Веднъж попаднах на двойка Изкупители от Лимърик, които имаха програма да изнесат цяла серия от мисии в окръг Конакт. Толкова бяха добри, че ги следвах седмица след седмица. Спях и камиона. А как пиеха уиски и как поглъщаха пържоли. Но колкото повече пиеха, толкова по-яростен беше огънят, който изсипваха върху паството на следващия ден. Невероятни. Здраво обработваха паството, изкарваха им ангелите вечер след вечер, мъже и жени и дори деца, та когато излезеха от църквата, се спускаха върху сергията като скакалци. Омитаха я. Следвах ги навсякъде из Конакт десет седмици и в края на краищата се прибрах и си купих нов камион, всъщност този."...
...Радост беше и това да ходя насам-натам и да разчитам всякакви думи, каквито откриех. Пътни табели. Рекламни плакати за танцови вечеринки и музикални представления. Витрини. Особено забавни бяха надписите на витрините на разни магазини. Никога не бях обърнал внимание на едно нещо: на всеки търговски обект името на мъжа беше изписано с удебелени букви. Не това на жената. Макар почти винаги жената да въртеше магазина и да вършеше всичката работа. Дъщери също така нямаше. Джон Мърфи и син. Всъщност магазинът за домашни потреби и платове се управляваше от мисис Мърфи и четирите й дъщери, докато мистър Мърфи се почесваше по пазари и тържища, където купуваше и продаваше по няколко глави добитък и се правеше на търговец. Синът им пък учеше някъде в колеж. И не само това, ами бизнесът принадлежеше на мисис Мърфи и нейното семейство. Моминското й име беше Кларк. Единствена дъщеря. А Джон Мърфи се ожени за нея и се намести в бизнеса. Първото нещо, което направи, беше да забучи името си над магазина. Сякаш той го беше построил. Добави "и син," когато това попълнение се появи след серия дъщери. Странно...
...Може би това беше цялата работа. Да се изисква признание. Точно като Твореца. Да изискваш от хората да признаят твоята важност. Джон Мърфи най-много от всички изисквате признание. Неговото име беше с най-големите и най-дебелите букви. Да не каже някой, че магазинът е на жена му. А първата заповед на Твореца: Аз съм Господ, твоят Бог. Да нямаш други разни богове освен мен. Така си е...
...Но, както вече казах, винаги съм бил добър слушател, макар да нямах какво да кажа. За мен не представляваше неудобство да седя и да сърбам чай, слушайки нечий объркан монолог в продължение на часове. Никак даже. По този начин научих толкова много за другите енории на Тирера, колкото знаех за нашата. Слушах разкази за техните родословия и списъци на разпилените им семейства. Слушах за мъчнотиите в живота им и за радостите им също. Те приказваха само защото им се приказваше, смятайки, ако въобще се замисляха над това, че наливат вода в решето. Не можеха да знаят, че всяка тяхна дума се запечатва в паметта ми. И как биха могли? Аз никога не го споменах.
Най-много обичах да слушам самотните фермери, на средна възраст или вече стари, които живееха в пай-отдалечените кътчета на планинските склонове. В края на малки, запустели пътища. Насред мочурищата. Тяхното уединение, пълната им изолираност увеличаваше самотата им повече, отколкото на останалите. Това ми беше познато. А историите им притежаваха особена острота, те преливаха от копнеж и разкаяние. В такъв един стил. Как всичко отишло по дяволите. Как възможностите били пропилени. Тези бяха моите хора. Но въпреки че разочарованието в техния живот взимаше връх над радостите, те не бяха озлобени. Оплакваха се, негодуваха срещу съдбата си до гняв, но гневът не ги правеше зли. Това бяха едни от най-топлите и щедри хора, които съм срещал. А бяха мнозина. Стотици. Самотници. И дяволски се радваха на моите посещения. Можете ли да повярвате?...
...Дали мигът на смъртта е, когато вълната удари стената? Какво е всъщност смъртта? Може би това съвсем не е точката на изчезване. Може би изчезването наричаме мига, когато вълната отново се превърне в център? Дали не изживяваме своя живот два пъти, единия - в обратна посока? Дяволска работа. Може би дори многократно. Навън и обратно по повърхността на водата, затворена в катраненото буре на Твореца? Може би сме затворени там за цяла вечност.
Онова посещение на обора на мисис Калахан ми отвори очите за много неща. Вече бях сигурен, че Творецът ни е затворил в тази своя проклета конструкция. Явно той ни е сътворил за свои цели - да го боготворим, И несъмнено ни е създал, всички нас, всеки един от нас, с един или друг недостатък, та да не бъдем щастливи в тази райска градина, в която ни е заселил. Да, всекиго е ощетил по един или друг начин. Дори когато изсипва всички земни богатства върху някого, той му отнема здравето или душевния покой, та да не може да им се наслади. Където пък дарява здраве, гледа да го съчетае с недоимък и несгоди, за да не бъде никой доволен. Това е една тънка, мръсна игра. Елегантен, мръсен номер. Рай и ад в едно. За да се обръщаме в нещастието си към него. Да се бутаме пред него. Ръгайки се с лакти в опита си да направим добро впечатление.
Майка му обаче очевидно не е одобрявала всичко това. И е изпратила другия свой син да ни освободи. С посланието на любовта. Да, така нещата придобиват смисъл. Единственият начин да ни предаде той своето послание, нейното послание, бил сам да се роди в света на Твореца. Това обясняваше въпроса, който ме беше занимавал толкова дълго, изкушаването на Исус на планината. Това съвсем не е бил Сатаната. Това бил неговият брат-отстъпник. Творецът и самодържецът на този свят, който свят той предложил на Исус ако само му се поклони и го боготвори. Игра за надмощие. Толкова вманиачен на тема признание и почит бил той. Щял е да изпита повече удовлетворение, ако Исус, неговият собствен брат, признаел превъзходството му. Да спечели този рунд срещу майка си. Струвало си да се лиши от света за тази цел. Да размени човешката раса срещу благоговението на брат си. Така щял да впише в тефтера си още едно завоевание. Така щял да се превърне в тартора на небесата. Ако успеел да осъществи плана си. Но на Исус тези не му минавали. Прозрял номера. Ако беше проявил глупостта да се опита да спаси света по този начин, сам щеше да се превърне в отстъпник. И светът пак щял да отиде по дяволите. Но нямал намерение да предаде майка си. Не по този начин. Така че казал на Твореца да върви по дяволите.
Да, картината ми ставаше ясна. Сега разбирах защо съм се родил с наклонността да стана свещеник, а бях лишен от умствени способности, както се изрази майка ми. И след като вече разбирах как стоят нещата, се почувствах по-добре. Не че все още изпитвах желание да стана свещеник. Отдавна бях заклеймил тази раса. Те играеха за Твореца. Бяха получили посланието на Исус, но го бяха изкривили до неузнаваемост. Да, бяха се посветили на това да преиначат думите на Исус така, че да звучат в полза на Твореца. Може би дори бяха вмъкнали думата "баща" там, където Исус беше казал "майка." Допусках, че са способни да направят такова нещо. Бяха породили омраза с онази жар, която трябваше да използват във възхвала на любовта, чака, както Исус би очаквал от тях. Но те бяха същите като своя проклет шеф, луди за власт, контрол и признание.
И всички те бяха мъже. От папата надолу. До един. Това също си имаше обяснение. Усърдно прикриваха истината, че любовта произтича от Божията майка и че любовта няма граници. Ами да, истината беше обратна на онова, което всички тези интриганти се опитваха да представят с техните църкви, правителства, армии, бизнеси, счетоводни баланси и проклето самомнение. Те бяха в един отбор със Твореца, опитвайки се да ни убедят, че само тяхната агресия, действия и безкрайно съперничество имат значение. Може би Стивън Ханлън беше стигнал до същия извод, когато ме предупреждаваше за съперничеството. Може би заради това никога не влизаше в църквите, които беше обслужвал...
...Радвах се, че бедната Мора се беше оправила и че тялото й беше започнало да функционира като на жена, но както споменах, да бъда свързан лично с целителния бизнес, ме притесняваше извънредно много. Надеждите за болна крава, възложени на статуята или медальонът, закупен от някого да го пази на път бяха едно, а възлагането на лична отговорност за болно дете - нещо съвсем друго.
Сън не ме хващаше вече след случката с Мора и майка й. По цяла нощ се въртях в леглото. Разкъсван от съмнения.
Накрая тревогата премина. Отново бях в състояние да разсъждавам. В тишината на нощта. Ами ако наистина беше така? Ако наистина бях инструмент в ръцете на Божията майка? Нейната благодат, нейната любов, спирани от твърдата степа на бента на Твореца. И тогава тази благодат можеше да прониква само там, където откриеше пукнатина или дефект. Така като пролетните води проникват през процеп в каменния под на земята. Може би нещата бяха такива. Може би дефектите в неговото собствено творение представляваха входове за неговата майка.
Страхотен номер. Да накажеш този ненадминат майстор чрез дефектите, които той нарочно е създал. Точно като за него. Той е създал този свят, тази вселена от извънмерна красота и сложност, изтъкал платното от мишките на живота и любовта. Но нарочно го създал несъвършено. За да отклони вниманието от мястото, откъдето се сдобил с тези нишки. Пропити с омраза и агресия, страх, насилие, смърт, обърканост. За да ни държи в тревога. В несигурност. Като ни убедил, че ние сами сме си виновни за своето несъвършенство, че сме отговорни за злото, което той влял в своето творение. Накарал ни да се чувстваме като нещастни лайна. И когато ни объркал напълно, размахал споите образи пред робските ни очи, и изискал да получи признание като единствен Творец на всичко добро в света и на всичко, което е добро за нас. Изискал уважение и хвалебствия от нас, бедните треперещи създания, лишени от познание. Които се страхуваме да се доверим на заложения инстинкт, че любовта и животът текат свободно и дълбоко и чувстваме тази дълбочина по-естествена от неговата ненормална повърхностна буря от омраза и агресия.
Ами да. Той е разполагал с милиони начини да ни манипулира и обърква. Направо ни е замаял. Разкрил радостите на света пред очите ни. Ако. Ако му се поклоним. Като на всемогъщество. Като на Твореца на небето и земята. Ако нямаме други богове по-висши от него. Дори неговата майка. И за разлика от Исус сме били твърде ужасени, за да му кажем да се разкара.
Но океанът на любовта притискал крепостните му стени. Прониквал и попивал през дефекти и пукнатини. И ако аз бях един от дефектите, през които тя изливаше своето състрадание към мъката в света на Твореца, нека бъде така. Нека по дяволите бъде така. Кой бях аз да оспорвам нейната воля?...
...Вярвате ли в духове? Често съм си мислил, че духовете може да са хора, пътуващи в обратната посока. Сещате ли се? От стените на варела обратно към центъра. Прекосяващи малкия откъслек от време и пространство в различна форма и различна посока. Как ви се струва? През черния варел на Твореца и обратно. Чудил съм се дали някога ще срещна баща си, когато нашите две вълни се препокрият.
Скоро и аз ще плувам обратно. След като срещна стената. И ако се срещнем отново, ще бъдем духове. И двамата. Ще имаме ли тогава какво да си кажем? Предполагам не. Метеорологичната обстановка няма да ни вълнува. Може би ще обсъждаме колко още ще бъдем държани в плен, като децата на Лир, докато тръбата не възвести идването на потопа.
Може би ще се оплакваме от положението си. Ще се жалваме от властта на Твореца. От неговото двуличие. От неговата перверзност.
Макар случката с човека на епископа да остана без последствия, тя показваше колко бдителни са армиите на Твореца. Не само църквата. Църквите. Всички. И правителствата. С техните войски, полиция и чиновници. Мъже. Почти винаги. С техните конфликти и съперничество. С техните войни и вечните им проклети претенции. С тяхното самомнение. Постоянно произвеждащи безумие поради страх от мира и спокойствието. От страха да не оставят на хората време да мислят сами. Постоянно нащрек за намеса от страна на Божията майка.
Постоянно нащрек.
Дали хората са сключили договор с Твореца? Питал съм се. Дали и тях са ги завели на планината за да им покажат земните царства. Техните собствени. В замяна на преклонението им, пълно и безусловно. Дали са приели условията? И са обърнали гръб на Божията майка? Предали са женската част от населението. Придобили са свят, който могат да управляват само чрез противопоставяне, стълкновения и омраза? Свят, който Творецът може да държи под контрол като поддържа вечна борба и сее раздори. Вероятно. Твърде вероятно. Няма друго обяснение...
...Нека ви кажа нещо за Париж. Добре, вие може би знаете за Париж повече от мен. Милион пъти повече. Въпреки това искам да се опитам да обясня нещо, което може би не разбирате, което със сигурност не разбирате. Онзи ден, когато с Питър Килдъф стояхме на хълма и гледахме онзи познат свят, разбрах какво искаше да каже той с това, че от единия до другия край на Тирера нямало нито една жена. Разбрах смисъла на думите му, макар те да не бяха буквална истина. Чак когато се разходих по парижките улици обаче разбрах значението на онова, което беше казал. Разбрах, че то не беше някакво преувеличение. Тук в Париж осъзнах, че половината от земното население е от женски род. Жени. И че жените, всички до последната, са красиви.
Накъдето и да се обърнех, виждах жени. Млади жени. Стари жени. Всякакви цветове, форми и размери. Но всичките красиви.
В началото не можех да повярвам. Не можех да разбера как е възможно в света да съществува толкова много красота. Не можех да разбера как сърцето на Париж трепти от женственост. Как градските улици, сами по себе си красиви, можеха да служат само като фон за женската красота.
Другарите ми сочеха известни постройки. Постройките бяха чудесни. Наистина. Но аз си въобразявах, че и тяхната елегантност е извлечена по някакъв начин от пропорциите на женското тяло. Техните куполи. Техните подпори. Техните богато украсени входове. Възхвала на женската красота. Така, дори докато разучавахме тъмните коридори на катедралата Нотр Дам, очите ми бяха в съблазнителните тела на жените, които дори в такава благоговейна обстановка, се разхождаха облечени в съвсем леки и оскъдни дрехи.
Дали някога сте били така зашеметени от женската красота, както бях аз в Париж? Дали някога сте ги наблюдавали така внимателно? Дали сте забелязали техните нежни черти. Нацупените устни. Трапчинката между устните и брадичката. Най-красивият пейзаж на света, не мислите ли? Без да става дума за телата им. Повдигането на гърдите им, нежно като шепота на вятър през търсещите пръсти на въображението. Ритъмът на техните задници, докато ходят пред вас - по-прекрасен от планински поток, въздишащ над издълбания камък на леглото му. Колко красиво. Забелязали ли сте тези неща?
И след това. Кралски дворци, картини от прочути художници, величави монументи - за мен те бяха просто бледа имитация на женската красота. Груби опити да уловят красотата, да я задържат, да властват над пея. Както се опитват да правят мъжете. Винаги мъже. Точно като техния господ. Творецът. Техните малки творби. С имената им, изписани отдолу. Изискващи признание. Почит. Точно като него самия. Докато всъщност всичко, което правеха беше да излязат и да уловят част от красотата, оставена свободна и необятна наоколо. Да се опитат да я заловят, затворят и контролират. И после да се преструват на нейни творци. Като дете, уловило пеперуда в мрежата си. После я занася в къщи, за да се перчи. Вижте какво имам.
Така разсъждавах аз, докато вървях по парижките улици. Докато крачех между безброй красиви жени. Толкова близо до тях, че можех да се протегна и да ги докосна. Те минаваха толкова близо до мен в претъпканото метро, че аз често се допирах до някоя жена. До ръката й. До бедрото й. Дори до нежните гърди. Можете ли да повярвате? Аз, Томи Лофтъс, слабоумен, в такава близост до красива жена. Невероятно. Поне преди да пристигна в Париж...
...Дали Творецът беше приготвил отделен варел за всеки? Или различен варел за различните места? За различните народи дори? Този, който беше направил за нас - живеещите в ъгъла па света, беше възможно най-изолиран и гаден. Дори за неговите стандарти. Копнеж за любов без любов. Копнеж за радост без радост. Вечният огън на стремежа. Изгарящ. Изсушаващ. Тлеещ. Разгарян от илюзорни надежди и щастие.
Такова беше момичето от Тобъркъри. Призрак. Никога не размених и дума с нея. Тя никога не ме погледна. Усмихваше се наистина, по може да си е мислила за някой друг, докато се усмихваше. Много вероятно. Да беше погледнала кръглото ми лице и увиснала челюст, нямаше да се усмихва. Да беше погледнала моята дебела тромава фигура, щеше да побегне ужасена. Въпреки тона, месеци наред, тя беше най-важният човек за мен. Сякаш по някакъв начин бяхме любовници.
Той определено разполага с жестоки методи за мъчение. Творецът. Може би телата ни са патите първи катранени варели. Катранени варели вътре в катранените варели. В случай че избягаме от единия, биваме хванати в другия. Но аз се отклоних. Трябва да спра. Скоро моята слаба вълничка ще срещне стената. И тогава ще знам или пък няма да знам, според случая. Улови мига, дявол да го вземе. Всичко, което имаш е един миг. Но този миг може да бъде един ден или пък цял живот.
Когато той погледне в катранения варел и види там своето отражение, дали се радва?
Не. Трябва да спра. Да сграбча момента. Спуска се мрак. Както се спускаше, докато карах бясно към Окрис. Нуждаех се от последните лъчи светлина, за да осветят пътя ми към върха на Главата. Към Кора дТон. Така че прогоних всички размишления за пейзажа, концентрирах се върху пътя и подкарах решително.
Един от начините на Твореца да превърне рая ни в ад, беше като ни отнеме момичетата и жените. Да израснем без тяхната компания. Да ни накара да издигнем свои собствени вътрешни бариери в допълнение към неговите бариери. Да. Ние също му помагахме да направи живота ни колкото може по-гаден. А?
Не зная какво мъчение беше измислил за хората в Париж. Но то не беше липса на жени. Сякаш всички наши момичета и жени, които бяха избягали от нашите северни земи, се бяха събрали в Париж. Припомняйки си впечатленията ми от големия град, докато пътувахме с автобуса из Франция, имах усещането, че Париж е изцяло населен от жени. Не можех да си спомня мъже. Мислите ли, че това е странно? Дори да бях забелязал някакви мъже, те моментално бяха изтрити от спомените ми за този град.
Също и забележителностите. Известните мостове. Гигантските музеи. Те също избледняваха. Сякаш бях разгледал нечии албум със снимки. Но бях оставил очите ми да се насладят на всяка жена в Париж и у мен беше останало това силно усещане за духа на мястото. А духът на мястото се дължеше до голяма степен па концентрацията на толкова много жени.
Творецът беше запазил идиотското си чувство за хумор. Дори нашето посещение па Париж по време на поклонението трябва да е било замислено като допълнително мъчение. А какво ли щеше да направи ако подкопаех схемите му, завеждайки част от това женско стълпотворение у дома? Завеждайки у дома една-единствена красива жена? Това би вгорчило чувството му за хумор. Както каза Мишел, би трябвало в камиона да разкарвам момиче вместо статуя на Светата дева, ако исках да развеселя живота на онези самотни мъже. Да, така щях да вкарам един гол на Твореца. И то в полза на майка му. Не е ли така?...
...В Тирера имаше хиляди души като Питьр Килдъф и моята задача беше да стигна до всеки един. Старчета, които през целия си живот не се бяха доближавали до жена повече от това да я зърнат през пътеката по време на неделната служба. Младежи, чиито връстници бяха заминали за големите градове, Англия и Америка. Гладни мъже, чиито къщи бяха олицетворение на нуждата, занемарени колиби с обезцветени стени и прозорци, помътнели от прах.
Това бяха хората, които обичах, моите приятели, и аз нетърпеливо се захванах със задачата да внеса в живота им малко красота, любов и мир. И те откликнаха. Точно като Питьр Килдъф. Сякаш им бях доставил рая с камион. Бяха безгранично благодарни. Почти ме боготворяха. И аз удвоих усилията си. Да стигам до повече хора. Да стигам по-често до тях.
А как само се промениха. Почти за нула време. Условията бяха еднакви за всички. Трябваше да спазват пълна тайна и да се къпят всеки ден. За всеки случай. Изведнъж започнаха да се вълнуват как изглеждат!. Купуваха си пови дрехи за неделя, носеха неделните си дрехи през седмицата, захвърлиха старите парцали. Стояха си вкъщи, за всеки случай, вместо да отидат в кръчмата. А и къщите им светнаха. Чисти прозорци тук. Нови пердета там. Пътеките и улиците почистени от тревата. Нова боя тук, сменени керемиди на протеклия покрив там.
Всичко се промени. Предполагам трябваше да се занимават с нещо, докато чакаха нощем и денем да се покаже червеният камион. Но не беше само това. Изглеждаха щастливи. Изглеждаха доволни от себе си. Освежаваха къщите си, сякаш очакваха важен гост. Което си беше така само дето тя никога не слизаше от камиона.
А и нещата бяха по-дълбоки от техните къщи и външния им вид. Грижеха се по-добре и за своите ферми. Гледаха овцете и кравите си по-добре от всякога. Плевяха картофените ниви там, където по-рано тръните се бяха сражавали с картофените стебла за оскъдното количество слънце.
Изобщо дерзаеха. И отдаваха това на мен и на камиона.
Нови чудеса. Пови примери на могъществото ни.
Потиснах всички други мисли и чувства и се концентрирах върху тази задача. Изпитвах удовлетворение от доброто, което вършех.
Вечер отново в хотела, Мишел и аз. Говорехме. Като приятели. Като колеги. Като партньори. След като я бях закарал у дома. Водехме леки разговори. За дребни случки. Правехме си малки шеги с хората. Тя имитираше някои лица, за да ме разсмива. Разделяхме парите, сякаш не се занимавахме с нищо по-необичайно от това да продаваме ябълки. Пък и така си беше. Напълно нормално. Невинно.
Онова, което се случваше в камиона, не се обсъждаше.
Работехме със страхотно темпо. Сякаш и Мишел беше вдъхновена от нашата цел. Бързаше да успокои толкова човешка болка, колкото беше възможно. Не можехме обаче да работим ежедневно. Трябваше да поддържам прикритието - търговията с религиозни стоки. Така че ако тя решеше, че е уморена или не се чувства добре, товарех на камиона статуята и набора от икони и сувенири за конфирмация, и се отправях на своите обичайни обиколки.
Беше трудно да се съчетават двете дейности, да се постига точен баланс, още повече, че бях склонен да давам предимство на дните с Мишел. Докато възникна ситуация.
Един ден карах по малък селски път в енория Темпълбой с Мишел отзад в камиона, когато ме спря тълпа от шест-осем човека, главно жени.
Мисис Конуси, майка на десет деца, стоеше по средата на пътя като булдог, техен предводител и говорител.
"Искаме да знаем защо вече не спират пред нашите къщи."
"Бях много зает" отговорих, с крака на съединителя и газта в случай, че се опитаха да отворят задната врата. Ако се наложеше да избягам.
"Това не е достатъчно обяснение, Лофти. Имаш отговорност към всички. А се вижда, че фаворизираш някои хора в услугите си. А това не е справедливо, Лофти. Не е справедливо. Отбиваш се редовно при всеки непрокопсапик в енорията, но не и при нас."...
... Беше вярно, че от три дни не бях пускал друг клиент. Просто сърце не ми даваше.
"Какво стана, Лофтий?" попита тя с истинско наранено любопитство в гласа, което ме прониза до мозъка па костите.
Какво ставаше? Бях се влюбил в пея. Това ставаше. И колкото и да се опитвах, не можех да си наложа да я деля с друг. Бях обикалял къщите на най-добрите си клиенти, но така и не спрях пред ничия врата. За две седмици бях съсипал един чудесен бизнес. Измислях си извинения за пред Мишел. Казвах й, че мъжете не са си вкъщи. Че вече не са толкова нетърпеливи. Междувременно горките хорица стояха пред портите си с изплезени езици, докато червения камион ги подминаваше.
Разкарвах Мишел по пътищата на Тирера, без да спирам никъде. Често я карах на езерото, за да бъдем заедно сами. Не ме разбирайте погрешно - опитах се да се насиля да правя обичайните обиколки. Дори стигнах до къщата на Литър Килдъф и паркирах отпред. Гледах през отворената врата как старият Питър се приготвя. Но тъкмо преди да излезе навън, отпраших. Минавах покрай къщите на стотици редовни клиенти и знаех, че са ме видели. Но все тая. Не можех да спра.
Хрумна ми, че може някой от излъганите клиенти да ме беше изпортил на Негово преподобие. Питър Килдъф? Не Пигьр. Сигурно и никой от другите. Поне не нарочно. Бяха разбрали, че работата отива към края си - опитът за голямото бягство. Мисията продължаваше. Бяха решили да признаят простъпките си. Вероятно.
Да, така трябва да беше станало. След цели седмици, през които бях разкарвал Мишел по къщите на ергените в Тирера, след седмици, през които бях чакал навън от камиона, взирайки се в храстите прещип. докато тяхната самота биваше лекувана. Вече не можех да я отдавам. Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката й, пред очите й. Исках да избягам в тази планина заедно с пея. Исках да построя хижа на върха па планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. Там щяхме да бъдем щастливи. Но не можех да намеря думи и начин да й кажа тези неща. Само шофирах наоколо като идиот и я лъжех, че няма клиенти. Глупаво обяснение след седмици страстно търсене на нейните услуги.
Тъкмо по времето на тези мои колебания ме спря Негово преподобие. Сега разбирате защо бях реагирал по този начин. Можете ли да ме разберете? Изобщо?
Тя наруши тягостната тишина.
"Той ми дава един ден, за да замина. Точно един ден." каза тя тихо.
"Какво?"
"Трябва да напусна страната или ще каже на полицията."
"Копеле. А дали ще им каже как той самият се е възползвал."
"Каза, че ще идеш в затвора ако не си тръгна, Лофтий."
Изсмях се. Застанал в тъмнината, единствено с милионите звезди за свидетели, с изветряващото действие на алкохола, светът изглеждаше изкривен, а идеята да ме пратят в затвора изглеждаше по-скоро екзотична, отколкото ужасяваща.
"Ако пратят мен в затвора какво ще направят с него? Какво ще направят с тебе? Ще ви обесят и двамата ли?"
"Вярвам му, Лофтий. Вслушай се. Каза, че законът е против сводниците. На мен нищо няма да ми направят. Но теб ще вкарат в затвора за сводничество и незаконна печалба."
"Тогава добре. Щом на теб нищо не могат да ти направят, добре. Нека ме докладва."
"Няма да ги оставя да те вкарат в затвора, Лофтий. Не мога да направя това."
"Защо не?"
Копнеех да ми каже нещо необикновено, нещо нежно. Да заяви. Да ми подскаже, че изпитва към мен това, което изпитвах към нея аз.
Тя измина крачките, които ни разделяха, провря ръка под моята, облегна глава на рамото ми и каза много тихо, много нежно, много искрено: "Защото си най-добрият приятел, когото съм имала."
Беше красиво, но не беше онова, което очаквах да чуя...
... Слушах нейната история със затаен дъх. Прехвърлил ръка през рамото й, тя свела лице към гърдите ми, бях в състояние па няма възбуда. Въпреки това слушах всяка нейна дума напълно съсредоточено. И когато по бузата й се спусна сълза, аз я попих с устни, за да усетя прекрасната горчивина на тази солена сълза. Тя също не съзнаваше, че съм искал да се възползвам от нея. И сега се чувствах виновен. Дяволски виновен. Сконфузен. Мъжете я бяха използвали и обиждали. Жестоко. Много жестоко. И ако не бях ограничен от собствената си скованост, аз също щях да съм я използвал и обиждал.
Защо беше така? Защо мислите на мъжа се ръководят от сладострастието? Преценката му се замъглява. И това ли беше част от схемата на Твореца да обърква и пречи на мъжете да търсят любов? Това беше доста вероятно. Доста извратен тип, а?
Да. Дори начинът, по който събираше в страстта хора, които не бяха събрани по любов. И подпечатваше това съчетание с тържествеността на всички дяволски институции. Докато смъртта ни раздели. Страхотен номер. И когато започнат да страдат, той се смее, смее се докато земята и небето започнат да се тресат. Каква шега само. Какъв номер е погодил на майка си. За да покаже, че той е умният и важният, Творецът. Не може да бъде победен. Не и от нея с нейната простота. Не и от нея с нейното безразсъдно раздаване на любов. Не и от неговия страдащ брат. Нито от по-малкия брат, сияещ от вдъхновение. В това няма нищо умно. А когато мъже и жени в своите катранени бурета започнат да се занимават твърде много с любов, един бърз полъх на сладострастието ги отвежда отново в пустошта.
Да, той държеше всички ни в шепата си. И то за топките, ако става въпрос.
Тя помълча малко и аз отново съсредоточих вниманието си върху нея. Върху косата й, обливаща лицето ми всеки път, когато се навеждах към пея. Върху раменете, които притисках здраво към себе си. Върху тялото, гъвкаво и разтреперано на седалката до мен, докато зората се изгряваше над Тобъркъри.
"Какво мислиш да правиш?" попитах. Страхувах се от отговора.
"Мисля, че искам да замина за Германия. Онзи ден, когато прекосихме граничния пункт, преминахме през най-красивата страна, която съм виждала. Имаше малки селца с водоеми с патици и с дървета. Имаше градове с магазини. Имаше замъци на върховете на хълмове. Попитах ги къде се намираме. Те казаха, че това е Германия. И аз пожелах да замина и да живея в Германия. Сега разполагам с пари, Лофтий, благодарение на теб. Мога да устроя живота си в Германия. Мога да си намеря работа. Истинска работа. Никакви улици. А онези мъже няма да успеят да ме открият там. Ти ме спаси от тях, Лофтий. И ме освободи. И аз никога няма да те забравя. Ще мисля за теб всеки ден от живота си."
Можех да изпитам задоволство от това изявление ако не беше болката от мисълта, че тя си тръгва. И не успях да кажа нищо. Глътнах си езика, както обикновено. Изявлението, което аз самият исках да направя, заседна в гърлото ми.
"Ще ме закараш до гарата, Лофтий. Да?"
"Разбира се," беше всичко, което успях глупашки да изтърся от талазите от мисли, чувства и думи, които бушуваха у мен.
Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън. Трябва да признаем на Твореца, че няма равен по изтънченост. Той не просто забива ножа, но те заслепява с бижутата на ефеса.
И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново от изтънчено движение. Нямаше ли край тази негова изобретателност? Тези негови машинации?
Бях се вцепенил. От мъка, предполагам. Закарах я обратно в Слайго. Мотаех се наоколо, докато тя си събере багажа. И думите, които исках да изрека, останаха затворени вътре в мен.
Тя също се беше умълчала. Вярвах, че наистина съм първият човек, комуто беше разказала историята си. Да. И сега се беше умълчала. Очакваше ли от мен някаква реакция? И тя ли крещеше наум? Или просто ми беше разказала историята си понеже съм добър слушател? Като на всеки друг, бях й се сторил удобен слушател, когато беше почувствала нужда да говори? Не знаех. По дяволите, не знаех.
Но вероятно. Кой би се интересувал от мен така или иначе? По такъв начин. С моя вид на нещо, което фермерът би набучил на върха на вилата за тор.
И все пак. За един прекрасен миг. Един час. Може би два-три. Все едно. Аз я прегръщах. Държах я до себе си. Къпах лицето си в косите й. Гледах как пуква зората. Как слънцето се издига, издига. Над Лок Иски. Гледах как скалите, храстите прещип и стръковете пирей се очертават в бледнеещия мрак. Докато тя ми разказваше своята история...
...Кондукторът започна да затваря вратите. Време за раздяла. А не бяхме си казали и дума.
....
За мен това бе странна книга - в началото и любим текст в края на четенето. Толкова се увлякох с фишчетата, които поставях в книгата, че когато започнах сканирането се видях в чудо. Колко много отбелязвания! Отне ми доста време за сканиране и разпознаване на текста, но за сметка на това пък преживях за втори път удоволствието от хубавото четиво...
...Прочетете читателския дневник и си купете книгата, няма да съжалявате.
Наздраве!
Смъртта е стена. Винаги съм чувствал това. Сега вече ми е ясно като проклет бял ден. Непреклонна стена, в която вълните на нашите дни и години се плискат, спират и се обръщат.
Мигът е нещо чудесно. Един миг от живота. Един миг може да съдържа в себе си всичко. Особено мигът между съзирането на стената и сблъсъка с нея. Този миг е цял един ден. Цял един живот. Всичкият живот, който имаш, по дяволите. Не в смисъл, че чувствата ти преминават пред очите ти като някакъв побъркан кинопреглед. Нищо общо. Това са глупости. Как да го обясня? Става дума за това, че пълното и абсолютно осъзнаване на този един миг представлява пълното осъзнаване на цял един ден, на цял един живот. На цялата човешка история дори, сигурен съм, ако човек се съсредоточи достатъчно.
То е като да стоиш на брега на морето и да наблюдаваш заобиколен от скалите проток. Непреграден. Такъв, в който водата нахлува и се отдръпва. Взираш се в този проток дълго и неуморно. Наблюдаваш малките пясъчни вихри по дъното. Бълнуването на тънките нишки на водораслите. Тогава осъзнаваш, че това не е просто отделен басейн. Това е част от залива. А заливът е част от океана. А океанът е безкраен и обгръща целия свят с вода. И всичката вода се влива и отлива от този малък проток. Разбирате ли? Това, което зяпаш, не е просто локва вода. Пред тебе е безкрайният, неизмерим, бездънен океан. Звучи логично, нали?
Какво затишие. Един последен миг. Стената се провижда. Но още един миг. Цял миг. Цял един ден. Цял един живот.
Всичко започна - искам да кажа краят, - когато надникнах през задната врата на камиона. Съзнанието ми се разпльока като яйце, пуснато от много високо, ако можете да си представите това. Така се почувствах. Потресен, объркан, нещастен. Но преди всичко напълно сам. Отново бях малко момче и учителят ми беше задал въпрос, някакъв глупав…
…Все пак много се интересувах от Твореца и вниманието ми се изостряше при всяко негово споменаване. Обичах текстовете от Стария завет, особено когато свещеникът четеше от "Изход." Добивах увереност, установявайки, че и Той не е кой-знае какво. Творецът. Бях му бесен още от момента, в който майка ми разкри, че ме е прецакал по рождение. Така че не се учудих особено, когато нареди на Авраам да убие собствения си син. Да го принесе в жертва. На него самия. За да му засвидетелства почит. Що за дегенарат беше той? И вижте само какво причини на бедните египтяни. Вкоравил сърцата им, та да не пуснат неговия избран народ, което му дало извинение да им изпрати чума и да ги избие. Прекрасно поведение, при положение, че е отговарял за египтяните толкова, колкото и за израелтяните. Много такива текстове имаше в Библията и те ми идваха добре. Евангелието също беше интересно понеже Исус сякаш също е имал своите съмнения относно Твореца. Той казал на хората да зарежат Десетте божии заповеди и че има само две заповеди: обичай Бог и обичай ближния си. Казвам ви, в Стария завет нямаше много любов към ближния, а аз слушах внимателно. Око за око и зъб за зъб. Именно Бог от Стария завет, Твореца винях аз за своята непригодност. Това ми помагаше да разкрия самоличността му, да го обрисувам с вътрешното си око, да хвърля отговорността за моето разочарование право в краката му…
… Като не успя да намери медальон на свети Кристофър, тя прерови останалата част от сергията и се задоволи със статуйка на блажения Мартин Порес. За какво й беше нужна още една статуя беше загадка, тъй като къщата ни беше препълнена със статуи на всички светци и мъченици, известни на човечеството. Може би заради това, че този тип още не беше светец и беше по-усърден от останалите, виждайки, че му предстои повишение.
Стивън Ханлън търгуваше с религиозни стоки, а неговият камион и сергията с платнен навес бяха част от всяко религиозно събитие или празник от почти половин век.
Майка ми оплакваше упадъка на религиозността, онагледен с отмяната на светците. Повече светци ни трябват, а не по-малко. Стивън се съгласи, отбелязвайки, че премахването на светци не се отразява добре на бизнеса му. Имало стабилно търсене на медальоните със свети Кристофър. Печеливша стока. Давал ли си е сметка папата за това, когато го е отменил? Бизнесът беше слаб и без папата да го притиска като премахва светци. Не е като едно време, когато търговията беше изгодна и подобни загуби можеха да бъдат компенсирани. Тогава имаше търсене на предмети на набожност. Но вече не. Край. Сега можеше с тях само да се издържа…
…Беше идеално за мен. Малък бизнес. И то в религиозната сфера. Да, вдъхновение свише. Несъмнено с помощта на света Филомена или свети Кристофър, за да покажат, че все още ги има. Да демонстрират влиянието си. Да, трябва да беше свети Кристофър. Покровител на пътниците. И щеше да продължи да се грижи за мен според майка ми.
Нямах нищо против свети Кристофър да се грижи за мен, още повече, че вече не съществуваше. Но самата мисъл за начинанието ме вцепеняваше. Дяволски ме вцепеняваше. Чудовищно по мащаба си начинание. Как щях да се справя? Аз, който не умеех да чета, нито да пиша. Не умеех да събирам, нито да изваждам. Та аз бях слабоумен. Как така щях да въртя бизнес. И как щях да шофирам камион? Камион? По дяволите! Майка ми все още ме караше да сядам отзад в колата й дори когато предното място беше свободно. Така че само бях гледал как се кара кола. А камион? Невъзможно.
Малко по малко възможността започна да прониква във въображението ми. Диви мечти за уважение и значимост. В началото ги потиснах рязко. Но те се върнаха. И всеки път ми се струваха по-разумни, логични и познати…
..."Това имам предвид, синко. Все нещо ще продадеш. Дали си е струвало усилието и дали ще ти покрие бензина е друг въпрос. Това сам ще си го прецениш. Спомням си времена, когато в село като това се събираше страхотна тълпа в пазарния ден. Всякакви животни и всякакви хора, опитващи се да ги продадат. А амбулантни търговци като мен можеха да се съберат половин дузина. Всички се блъскаха и местеха за най-доброто място, за да направят най-добра печалба. Често блъскането прерастваше в бой. Пазарният ден не беше съвсем задоволителен, ако двоица фермери не се напердашеха до несвяст с остените си или ако двама амбулантни търговци не си разпердушинеха взаимно сергиите. Къде са всички те сега? Има достатъчно място, но къде са? Вероятно отвъд морето в Англия, където продават коли на старо. Не, синко, няма смисъл човек да се впряга прекалено. Не се конкурирай. Има предостатъчно конкуренция и агресия на света и така. Нищо не ти носи в крайна сметка. Погледни тази празна улица, където мъже проливаха кръв в борба за най-доброто място. Сега могат да имат цялата улица. Всичко е само игра, синко, игра, чиито правила ги измисля друг. Така че не участвай. Само ще ги настървиш, ако участваш, защото тях правилата ги устройват винаги. Винаги. Отдръпни се и ги остави да вземат ако искат."...
...Разбира се по време на мисия можеш да продадеш почти всякакви неща. Това беше най-изгодната работа - пред църковната двер в седмицата на някоя мисия. Да. Мисиите бяха хляба в бизнеса, а съборите и пазарите - само лука. Мисията беше специална седмица във всяка енория, когато пристигаше тежката артилерия, за да изкара хората от окопите на светското. Понякога някой не дотам строг енорийски свещеник решаваше да изиграе паството си като поканеше свой колега от съседна енория да провежда службата и да държи проповедите. Но, както обясни Стивън, този номер никога не минаваше. Той знаеше, защото провалът па мисията винаги се отразяваше па продажбите на сергията отвън. Твърде разводнено. Твърде посредствено. Не, нужни ти бяха хората от религиозните ордени, мъже със свиреп вид и панталони на бос крак, които запретваха ръкави и държаха гръмовни тиради от олтара. Най-добри бяха от Ордена на Изкуплението. Това бяха хората, които можеха да бълват огън и да изстрелват адски пламъци, с които да опърлят задниците на най-закоравелите грешници. Които можеха да вселят страх от Бога у най-циничните господа и да ги отпратят навън, изплезили езици за бутилки светена вода, скапуларии, требници, статуи, икони на Светата Дева на Вечната милост. Да, Изкупителите бяха точните хора. И това личеше по продажбите на сергията.
"Ако чуеш, че Изкупителите дават мисия," продължи Стивън, "постарай се да се озовеш пред църквата. Веднъж попаднах на двойка Изкупители от Лимърик, които имаха програма да изнесат цяла серия от мисии в окръг Конакт. Толкова бяха добри, че ги следвах седмица след седмица. Спях и камиона. А как пиеха уиски и как поглъщаха пържоли. Но колкото повече пиеха, толкова по-яростен беше огънят, който изсипваха върху паството на следващия ден. Невероятни. Здраво обработваха паството, изкарваха им ангелите вечер след вечер, мъже и жени и дори деца, та когато излезеха от църквата, се спускаха върху сергията като скакалци. Омитаха я. Следвах ги навсякъде из Конакт десет седмици и в края на краищата се прибрах и си купих нов камион, всъщност този."...
...Радост беше и това да ходя насам-натам и да разчитам всякакви думи, каквито откриех. Пътни табели. Рекламни плакати за танцови вечеринки и музикални представления. Витрини. Особено забавни бяха надписите на витрините на разни магазини. Никога не бях обърнал внимание на едно нещо: на всеки търговски обект името на мъжа беше изписано с удебелени букви. Не това на жената. Макар почти винаги жената да въртеше магазина и да вършеше всичката работа. Дъщери също така нямаше. Джон Мърфи и син. Всъщност магазинът за домашни потреби и платове се управляваше от мисис Мърфи и четирите й дъщери, докато мистър Мърфи се почесваше по пазари и тържища, където купуваше и продаваше по няколко глави добитък и се правеше на търговец. Синът им пък учеше някъде в колеж. И не само това, ами бизнесът принадлежеше на мисис Мърфи и нейното семейство. Моминското й име беше Кларк. Единствена дъщеря. А Джон Мърфи се ожени за нея и се намести в бизнеса. Първото нещо, което направи, беше да забучи името си над магазина. Сякаш той го беше построил. Добави "и син," когато това попълнение се появи след серия дъщери. Странно...
...Може би това беше цялата работа. Да се изисква признание. Точно като Твореца. Да изискваш от хората да признаят твоята важност. Джон Мърфи най-много от всички изисквате признание. Неговото име беше с най-големите и най-дебелите букви. Да не каже някой, че магазинът е на жена му. А първата заповед на Твореца: Аз съм Господ, твоят Бог. Да нямаш други разни богове освен мен. Така си е...
...Но, както вече казах, винаги съм бил добър слушател, макар да нямах какво да кажа. За мен не представляваше неудобство да седя и да сърбам чай, слушайки нечий объркан монолог в продължение на часове. Никак даже. По този начин научих толкова много за другите енории на Тирера, колкото знаех за нашата. Слушах разкази за техните родословия и списъци на разпилените им семейства. Слушах за мъчнотиите в живота им и за радостите им също. Те приказваха само защото им се приказваше, смятайки, ако въобще се замисляха над това, че наливат вода в решето. Не можеха да знаят, че всяка тяхна дума се запечатва в паметта ми. И как биха могли? Аз никога не го споменах.
Най-много обичах да слушам самотните фермери, на средна възраст или вече стари, които живееха в пай-отдалечените кътчета на планинските склонове. В края на малки, запустели пътища. Насред мочурищата. Тяхното уединение, пълната им изолираност увеличаваше самотата им повече, отколкото на останалите. Това ми беше познато. А историите им притежаваха особена острота, те преливаха от копнеж и разкаяние. В такъв един стил. Как всичко отишло по дяволите. Как възможностите били пропилени. Тези бяха моите хора. Но въпреки че разочарованието в техния живот взимаше връх над радостите, те не бяха озлобени. Оплакваха се, негодуваха срещу съдбата си до гняв, но гневът не ги правеше зли. Това бяха едни от най-топлите и щедри хора, които съм срещал. А бяха мнозина. Стотици. Самотници. И дяволски се радваха на моите посещения. Можете ли да повярвате?...
...Дали мигът на смъртта е, когато вълната удари стената? Какво е всъщност смъртта? Може би това съвсем не е точката на изчезване. Може би изчезването наричаме мига, когато вълната отново се превърне в център? Дали не изживяваме своя живот два пъти, единия - в обратна посока? Дяволска работа. Може би дори многократно. Навън и обратно по повърхността на водата, затворена в катраненото буре на Твореца? Може би сме затворени там за цяла вечност.
Онова посещение на обора на мисис Калахан ми отвори очите за много неща. Вече бях сигурен, че Творецът ни е затворил в тази своя проклета конструкция. Явно той ни е сътворил за свои цели - да го боготворим, И несъмнено ни е създал, всички нас, всеки един от нас, с един или друг недостатък, та да не бъдем щастливи в тази райска градина, в която ни е заселил. Да, всекиго е ощетил по един или друг начин. Дори когато изсипва всички земни богатства върху някого, той му отнема здравето или душевния покой, та да не може да им се наслади. Където пък дарява здраве, гледа да го съчетае с недоимък и несгоди, за да не бъде никой доволен. Това е една тънка, мръсна игра. Елегантен, мръсен номер. Рай и ад в едно. За да се обръщаме в нещастието си към него. Да се бутаме пред него. Ръгайки се с лакти в опита си да направим добро впечатление.
Майка му обаче очевидно не е одобрявала всичко това. И е изпратила другия свой син да ни освободи. С посланието на любовта. Да, така нещата придобиват смисъл. Единственият начин да ни предаде той своето послание, нейното послание, бил сам да се роди в света на Твореца. Това обясняваше въпроса, който ме беше занимавал толкова дълго, изкушаването на Исус на планината. Това съвсем не е бил Сатаната. Това бил неговият брат-отстъпник. Творецът и самодържецът на този свят, който свят той предложил на Исус ако само му се поклони и го боготвори. Игра за надмощие. Толкова вманиачен на тема признание и почит бил той. Щял е да изпита повече удовлетворение, ако Исус, неговият собствен брат, признаел превъзходството му. Да спечели този рунд срещу майка си. Струвало си да се лиши от света за тази цел. Да размени човешката раса срещу благоговението на брат си. Така щял да впише в тефтера си още едно завоевание. Така щял да се превърне в тартора на небесата. Ако успеел да осъществи плана си. Но на Исус тези не му минавали. Прозрял номера. Ако беше проявил глупостта да се опита да спаси света по този начин, сам щеше да се превърне в отстъпник. И светът пак щял да отиде по дяволите. Но нямал намерение да предаде майка си. Не по този начин. Така че казал на Твореца да върви по дяволите.
Да, картината ми ставаше ясна. Сега разбирах защо съм се родил с наклонността да стана свещеник, а бях лишен от умствени способности, както се изрази майка ми. И след като вече разбирах как стоят нещата, се почувствах по-добре. Не че все още изпитвах желание да стана свещеник. Отдавна бях заклеймил тази раса. Те играеха за Твореца. Бяха получили посланието на Исус, но го бяха изкривили до неузнаваемост. Да, бяха се посветили на това да преиначат думите на Исус така, че да звучат в полза на Твореца. Може би дори бяха вмъкнали думата "баща" там, където Исус беше казал "майка." Допусках, че са способни да направят такова нещо. Бяха породили омраза с онази жар, която трябваше да използват във възхвала на любовта, чака, както Исус би очаквал от тях. Но те бяха същите като своя проклет шеф, луди за власт, контрол и признание.
И всички те бяха мъже. От папата надолу. До един. Това също си имаше обяснение. Усърдно прикриваха истината, че любовта произтича от Божията майка и че любовта няма граници. Ами да, истината беше обратна на онова, което всички тези интриганти се опитваха да представят с техните църкви, правителства, армии, бизнеси, счетоводни баланси и проклето самомнение. Те бяха в един отбор със Твореца, опитвайки се да ни убедят, че само тяхната агресия, действия и безкрайно съперничество имат значение. Може би Стивън Ханлън беше стигнал до същия извод, когато ме предупреждаваше за съперничеството. Може би заради това никога не влизаше в църквите, които беше обслужвал...
...Радвах се, че бедната Мора се беше оправила и че тялото й беше започнало да функционира като на жена, но както споменах, да бъда свързан лично с целителния бизнес, ме притесняваше извънредно много. Надеждите за болна крава, възложени на статуята или медальонът, закупен от някого да го пази на път бяха едно, а възлагането на лична отговорност за болно дете - нещо съвсем друго.
Сън не ме хващаше вече след случката с Мора и майка й. По цяла нощ се въртях в леглото. Разкъсван от съмнения.
Накрая тревогата премина. Отново бях в състояние да разсъждавам. В тишината на нощта. Ами ако наистина беше така? Ако наистина бях инструмент в ръцете на Божията майка? Нейната благодат, нейната любов, спирани от твърдата степа на бента на Твореца. И тогава тази благодат можеше да прониква само там, където откриеше пукнатина или дефект. Така като пролетните води проникват през процеп в каменния под на земята. Може би нещата бяха такива. Може би дефектите в неговото собствено творение представляваха входове за неговата майка.
Страхотен номер. Да накажеш този ненадминат майстор чрез дефектите, които той нарочно е създал. Точно като за него. Той е създал този свят, тази вселена от извънмерна красота и сложност, изтъкал платното от мишките на живота и любовта. Но нарочно го създал несъвършено. За да отклони вниманието от мястото, откъдето се сдобил с тези нишки. Пропити с омраза и агресия, страх, насилие, смърт, обърканост. За да ни държи в тревога. В несигурност. Като ни убедил, че ние сами сме си виновни за своето несъвършенство, че сме отговорни за злото, което той влял в своето творение. Накарал ни да се чувстваме като нещастни лайна. И когато ни объркал напълно, размахал споите образи пред робските ни очи, и изискал да получи признание като единствен Творец на всичко добро в света и на всичко, което е добро за нас. Изискал уважение и хвалебствия от нас, бедните треперещи създания, лишени от познание. Които се страхуваме да се доверим на заложения инстинкт, че любовта и животът текат свободно и дълбоко и чувстваме тази дълбочина по-естествена от неговата ненормална повърхностна буря от омраза и агресия.
Ами да. Той е разполагал с милиони начини да ни манипулира и обърква. Направо ни е замаял. Разкрил радостите на света пред очите ни. Ако. Ако му се поклоним. Като на всемогъщество. Като на Твореца на небето и земята. Ако нямаме други богове по-висши от него. Дори неговата майка. И за разлика от Исус сме били твърде ужасени, за да му кажем да се разкара.
Но океанът на любовта притискал крепостните му стени. Прониквал и попивал през дефекти и пукнатини. И ако аз бях един от дефектите, през които тя изливаше своето състрадание към мъката в света на Твореца, нека бъде така. Нека по дяволите бъде така. Кой бях аз да оспорвам нейната воля?...
...Вярвате ли в духове? Често съм си мислил, че духовете може да са хора, пътуващи в обратната посока. Сещате ли се? От стените на варела обратно към центъра. Прекосяващи малкия откъслек от време и пространство в различна форма и различна посока. Как ви се струва? През черния варел на Твореца и обратно. Чудил съм се дали някога ще срещна баща си, когато нашите две вълни се препокрият.
Скоро и аз ще плувам обратно. След като срещна стената. И ако се срещнем отново, ще бъдем духове. И двамата. Ще имаме ли тогава какво да си кажем? Предполагам не. Метеорологичната обстановка няма да ни вълнува. Може би ще обсъждаме колко още ще бъдем държани в плен, като децата на Лир, докато тръбата не възвести идването на потопа.
Може би ще се оплакваме от положението си. Ще се жалваме от властта на Твореца. От неговото двуличие. От неговата перверзност.
Макар случката с човека на епископа да остана без последствия, тя показваше колко бдителни са армиите на Твореца. Не само църквата. Църквите. Всички. И правителствата. С техните войски, полиция и чиновници. Мъже. Почти винаги. С техните конфликти и съперничество. С техните войни и вечните им проклети претенции. С тяхното самомнение. Постоянно произвеждащи безумие поради страх от мира и спокойствието. От страха да не оставят на хората време да мислят сами. Постоянно нащрек за намеса от страна на Божията майка.
Постоянно нащрек.
Дали хората са сключили договор с Твореца? Питал съм се. Дали и тях са ги завели на планината за да им покажат земните царства. Техните собствени. В замяна на преклонението им, пълно и безусловно. Дали са приели условията? И са обърнали гръб на Божията майка? Предали са женската част от населението. Придобили са свят, който могат да управляват само чрез противопоставяне, стълкновения и омраза? Свят, който Творецът може да държи под контрол като поддържа вечна борба и сее раздори. Вероятно. Твърде вероятно. Няма друго обяснение...
...Нека ви кажа нещо за Париж. Добре, вие може би знаете за Париж повече от мен. Милион пъти повече. Въпреки това искам да се опитам да обясня нещо, което може би не разбирате, което със сигурност не разбирате. Онзи ден, когато с Питър Килдъф стояхме на хълма и гледахме онзи познат свят, разбрах какво искаше да каже той с това, че от единия до другия край на Тирера нямало нито една жена. Разбрах смисъла на думите му, макар те да не бяха буквална истина. Чак когато се разходих по парижките улици обаче разбрах значението на онова, което беше казал. Разбрах, че то не беше някакво преувеличение. Тук в Париж осъзнах, че половината от земното население е от женски род. Жени. И че жените, всички до последната, са красиви.
Накъдето и да се обърнех, виждах жени. Млади жени. Стари жени. Всякакви цветове, форми и размери. Но всичките красиви.
В началото не можех да повярвам. Не можех да разбера как е възможно в света да съществува толкова много красота. Не можех да разбера как сърцето на Париж трепти от женственост. Как градските улици, сами по себе си красиви, можеха да служат само като фон за женската красота.
Другарите ми сочеха известни постройки. Постройките бяха чудесни. Наистина. Но аз си въобразявах, че и тяхната елегантност е извлечена по някакъв начин от пропорциите на женското тяло. Техните куполи. Техните подпори. Техните богато украсени входове. Възхвала на женската красота. Така, дори докато разучавахме тъмните коридори на катедралата Нотр Дам, очите ми бяха в съблазнителните тела на жените, които дори в такава благоговейна обстановка, се разхождаха облечени в съвсем леки и оскъдни дрехи.
Дали някога сте били така зашеметени от женската красота, както бях аз в Париж? Дали някога сте ги наблюдавали така внимателно? Дали сте забелязали техните нежни черти. Нацупените устни. Трапчинката между устните и брадичката. Най-красивият пейзаж на света, не мислите ли? Без да става дума за телата им. Повдигането на гърдите им, нежно като шепота на вятър през търсещите пръсти на въображението. Ритъмът на техните задници, докато ходят пред вас - по-прекрасен от планински поток, въздишащ над издълбания камък на леглото му. Колко красиво. Забелязали ли сте тези неща?
И след това. Кралски дворци, картини от прочути художници, величави монументи - за мен те бяха просто бледа имитация на женската красота. Груби опити да уловят красотата, да я задържат, да властват над пея. Както се опитват да правят мъжете. Винаги мъже. Точно като техния господ. Творецът. Техните малки творби. С имената им, изписани отдолу. Изискващи признание. Почит. Точно като него самия. Докато всъщност всичко, което правеха беше да излязат и да уловят част от красотата, оставена свободна и необятна наоколо. Да се опитат да я заловят, затворят и контролират. И после да се преструват на нейни творци. Като дете, уловило пеперуда в мрежата си. После я занася в къщи, за да се перчи. Вижте какво имам.
Така разсъждавах аз, докато вървях по парижките улици. Докато крачех между безброй красиви жени. Толкова близо до тях, че можех да се протегна и да ги докосна. Те минаваха толкова близо до мен в претъпканото метро, че аз често се допирах до някоя жена. До ръката й. До бедрото й. Дори до нежните гърди. Можете ли да повярвате? Аз, Томи Лофтъс, слабоумен, в такава близост до красива жена. Невероятно. Поне преди да пристигна в Париж...
...Дали Творецът беше приготвил отделен варел за всеки? Или различен варел за различните места? За различните народи дори? Този, който беше направил за нас - живеещите в ъгъла па света, беше възможно най-изолиран и гаден. Дори за неговите стандарти. Копнеж за любов без любов. Копнеж за радост без радост. Вечният огън на стремежа. Изгарящ. Изсушаващ. Тлеещ. Разгарян от илюзорни надежди и щастие.
Такова беше момичето от Тобъркъри. Призрак. Никога не размених и дума с нея. Тя никога не ме погледна. Усмихваше се наистина, по може да си е мислила за някой друг, докато се усмихваше. Много вероятно. Да беше погледнала кръглото ми лице и увиснала челюст, нямаше да се усмихва. Да беше погледнала моята дебела тромава фигура, щеше да побегне ужасена. Въпреки тона, месеци наред, тя беше най-важният човек за мен. Сякаш по някакъв начин бяхме любовници.
Той определено разполага с жестоки методи за мъчение. Творецът. Може би телата ни са патите първи катранени варели. Катранени варели вътре в катранените варели. В случай че избягаме от единия, биваме хванати в другия. Но аз се отклоних. Трябва да спра. Скоро моята слаба вълничка ще срещне стената. И тогава ще знам или пък няма да знам, според случая. Улови мига, дявол да го вземе. Всичко, което имаш е един миг. Но този миг може да бъде един ден или пък цял живот.
Когато той погледне в катранения варел и види там своето отражение, дали се радва?
Не. Трябва да спра. Да сграбча момента. Спуска се мрак. Както се спускаше, докато карах бясно към Окрис. Нуждаех се от последните лъчи светлина, за да осветят пътя ми към върха на Главата. Към Кора дТон. Така че прогоних всички размишления за пейзажа, концентрирах се върху пътя и подкарах решително.
Един от начините на Твореца да превърне рая ни в ад, беше като ни отнеме момичетата и жените. Да израснем без тяхната компания. Да ни накара да издигнем свои собствени вътрешни бариери в допълнение към неговите бариери. Да. Ние също му помагахме да направи живота ни колкото може по-гаден. А?
Не зная какво мъчение беше измислил за хората в Париж. Но то не беше липса на жени. Сякаш всички наши момичета и жени, които бяха избягали от нашите северни земи, се бяха събрали в Париж. Припомняйки си впечатленията ми от големия град, докато пътувахме с автобуса из Франция, имах усещането, че Париж е изцяло населен от жени. Не можех да си спомня мъже. Мислите ли, че това е странно? Дори да бях забелязал някакви мъже, те моментално бяха изтрити от спомените ми за този град.
Също и забележителностите. Известните мостове. Гигантските музеи. Те също избледняваха. Сякаш бях разгледал нечии албум със снимки. Но бях оставил очите ми да се насладят на всяка жена в Париж и у мен беше останало това силно усещане за духа на мястото. А духът на мястото се дължеше до голяма степен па концентрацията на толкова много жени.
Творецът беше запазил идиотското си чувство за хумор. Дори нашето посещение па Париж по време на поклонението трябва да е било замислено като допълнително мъчение. А какво ли щеше да направи ако подкопаех схемите му, завеждайки част от това женско стълпотворение у дома? Завеждайки у дома една-единствена красива жена? Това би вгорчило чувството му за хумор. Както каза Мишел, би трябвало в камиона да разкарвам момиче вместо статуя на Светата дева, ако исках да развеселя живота на онези самотни мъже. Да, така щях да вкарам един гол на Твореца. И то в полза на майка му. Не е ли така?...
...В Тирера имаше хиляди души като Питьр Килдъф и моята задача беше да стигна до всеки един. Старчета, които през целия си живот не се бяха доближавали до жена повече от това да я зърнат през пътеката по време на неделната служба. Младежи, чиито връстници бяха заминали за големите градове, Англия и Америка. Гладни мъже, чиито къщи бяха олицетворение на нуждата, занемарени колиби с обезцветени стени и прозорци, помътнели от прах.
Това бяха хората, които обичах, моите приятели, и аз нетърпеливо се захванах със задачата да внеса в живота им малко красота, любов и мир. И те откликнаха. Точно като Питьр Килдъф. Сякаш им бях доставил рая с камион. Бяха безгранично благодарни. Почти ме боготворяха. И аз удвоих усилията си. Да стигам до повече хора. Да стигам по-често до тях.
А как само се промениха. Почти за нула време. Условията бяха еднакви за всички. Трябваше да спазват пълна тайна и да се къпят всеки ден. За всеки случай. Изведнъж започнаха да се вълнуват как изглеждат!. Купуваха си пови дрехи за неделя, носеха неделните си дрехи през седмицата, захвърлиха старите парцали. Стояха си вкъщи, за всеки случай, вместо да отидат в кръчмата. А и къщите им светнаха. Чисти прозорци тук. Нови пердета там. Пътеките и улиците почистени от тревата. Нова боя тук, сменени керемиди на протеклия покрив там.
Всичко се промени. Предполагам трябваше да се занимават с нещо, докато чакаха нощем и денем да се покаже червеният камион. Но не беше само това. Изглеждаха щастливи. Изглеждаха доволни от себе си. Освежаваха къщите си, сякаш очакваха важен гост. Което си беше така само дето тя никога не слизаше от камиона.
А и нещата бяха по-дълбоки от техните къщи и външния им вид. Грижеха се по-добре и за своите ферми. Гледаха овцете и кравите си по-добре от всякога. Плевяха картофените ниви там, където по-рано тръните се бяха сражавали с картофените стебла за оскъдното количество слънце.
Изобщо дерзаеха. И отдаваха това на мен и на камиона.
Нови чудеса. Пови примери на могъществото ни.
Потиснах всички други мисли и чувства и се концентрирах върху тази задача. Изпитвах удовлетворение от доброто, което вършех.
Вечер отново в хотела, Мишел и аз. Говорехме. Като приятели. Като колеги. Като партньори. След като я бях закарал у дома. Водехме леки разговори. За дребни случки. Правехме си малки шеги с хората. Тя имитираше някои лица, за да ме разсмива. Разделяхме парите, сякаш не се занимавахме с нищо по-необичайно от това да продаваме ябълки. Пък и така си беше. Напълно нормално. Невинно.
Онова, което се случваше в камиона, не се обсъждаше.
Работехме със страхотно темпо. Сякаш и Мишел беше вдъхновена от нашата цел. Бързаше да успокои толкова човешка болка, колкото беше възможно. Не можехме обаче да работим ежедневно. Трябваше да поддържам прикритието - търговията с религиозни стоки. Така че ако тя решеше, че е уморена или не се чувства добре, товарех на камиона статуята и набора от икони и сувенири за конфирмация, и се отправях на своите обичайни обиколки.
Беше трудно да се съчетават двете дейности, да се постига точен баланс, още повече, че бях склонен да давам предимство на дните с Мишел. Докато възникна ситуация.
Един ден карах по малък селски път в енория Темпълбой с Мишел отзад в камиона, когато ме спря тълпа от шест-осем човека, главно жени.
Мисис Конуси, майка на десет деца, стоеше по средата на пътя като булдог, техен предводител и говорител.
"Искаме да знаем защо вече не спират пред нашите къщи."
"Бях много зает" отговорих, с крака на съединителя и газта в случай, че се опитаха да отворят задната врата. Ако се наложеше да избягам.
"Това не е достатъчно обяснение, Лофти. Имаш отговорност към всички. А се вижда, че фаворизираш някои хора в услугите си. А това не е справедливо, Лофти. Не е справедливо. Отбиваш се редовно при всеки непрокопсапик в енорията, но не и при нас."...
... Беше вярно, че от три дни не бях пускал друг клиент. Просто сърце не ми даваше.
"Какво стана, Лофтий?" попита тя с истинско наранено любопитство в гласа, което ме прониза до мозъка па костите.
Какво ставаше? Бях се влюбил в пея. Това ставаше. И колкото и да се опитвах, не можех да си наложа да я деля с друг. Бях обикалял къщите на най-добрите си клиенти, но така и не спрях пред ничия врата. За две седмици бях съсипал един чудесен бизнес. Измислях си извинения за пред Мишел. Казвах й, че мъжете не са си вкъщи. Че вече не са толкова нетърпеливи. Междувременно горките хорица стояха пред портите си с изплезени езици, докато червения камион ги подминаваше.
Разкарвах Мишел по пътищата на Тирера, без да спирам никъде. Често я карах на езерото, за да бъдем заедно сами. Не ме разбирайте погрешно - опитах се да се насиля да правя обичайните обиколки. Дори стигнах до къщата на Литър Килдъф и паркирах отпред. Гледах през отворената врата как старият Питър се приготвя. Но тъкмо преди да излезе навън, отпраших. Минавах покрай къщите на стотици редовни клиенти и знаех, че са ме видели. Но все тая. Не можех да спра.
Хрумна ми, че може някой от излъганите клиенти да ме беше изпортил на Негово преподобие. Питър Килдъф? Не Пигьр. Сигурно и никой от другите. Поне не нарочно. Бяха разбрали, че работата отива към края си - опитът за голямото бягство. Мисията продължаваше. Бяха решили да признаят простъпките си. Вероятно.
Да, така трябва да беше станало. След цели седмици, през които бях разкарвал Мишел по къщите на ергените в Тирера, след седмици, през които бях чакал навън от камиона, взирайки се в храстите прещип. докато тяхната самота биваше лекувана. Вече не можех да я отдавам. Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката й, пред очите й. Исках да избягам в тази планина заедно с пея. Исках да построя хижа на върха па планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. Там щяхме да бъдем щастливи. Но не можех да намеря думи и начин да й кажа тези неща. Само шофирах наоколо като идиот и я лъжех, че няма клиенти. Глупаво обяснение след седмици страстно търсене на нейните услуги.
Тъкмо по времето на тези мои колебания ме спря Негово преподобие. Сега разбирате защо бях реагирал по този начин. Можете ли да ме разберете? Изобщо?
Тя наруши тягостната тишина.
"Той ми дава един ден, за да замина. Точно един ден." каза тя тихо.
"Какво?"
"Трябва да напусна страната или ще каже на полицията."
"Копеле. А дали ще им каже как той самият се е възползвал."
"Каза, че ще идеш в затвора ако не си тръгна, Лофтий."
Изсмях се. Застанал в тъмнината, единствено с милионите звезди за свидетели, с изветряващото действие на алкохола, светът изглеждаше изкривен, а идеята да ме пратят в затвора изглеждаше по-скоро екзотична, отколкото ужасяваща.
"Ако пратят мен в затвора какво ще направят с него? Какво ще направят с тебе? Ще ви обесят и двамата ли?"
"Вярвам му, Лофтий. Вслушай се. Каза, че законът е против сводниците. На мен нищо няма да ми направят. Но теб ще вкарат в затвора за сводничество и незаконна печалба."
"Тогава добре. Щом на теб нищо не могат да ти направят, добре. Нека ме докладва."
"Няма да ги оставя да те вкарат в затвора, Лофтий. Не мога да направя това."
"Защо не?"
Копнеех да ми каже нещо необикновено, нещо нежно. Да заяви. Да ми подскаже, че изпитва към мен това, което изпитвах към нея аз.
Тя измина крачките, които ни разделяха, провря ръка под моята, облегна глава на рамото ми и каза много тихо, много нежно, много искрено: "Защото си най-добрият приятел, когото съм имала."
Беше красиво, но не беше онова, което очаквах да чуя...
... Слушах нейната история със затаен дъх. Прехвърлил ръка през рамото й, тя свела лице към гърдите ми, бях в състояние па няма възбуда. Въпреки това слушах всяка нейна дума напълно съсредоточено. И когато по бузата й се спусна сълза, аз я попих с устни, за да усетя прекрасната горчивина на тази солена сълза. Тя също не съзнаваше, че съм искал да се възползвам от нея. И сега се чувствах виновен. Дяволски виновен. Сконфузен. Мъжете я бяха използвали и обиждали. Жестоко. Много жестоко. И ако не бях ограничен от собствената си скованост, аз също щях да съм я използвал и обиждал.
Защо беше така? Защо мислите на мъжа се ръководят от сладострастието? Преценката му се замъглява. И това ли беше част от схемата на Твореца да обърква и пречи на мъжете да търсят любов? Това беше доста вероятно. Доста извратен тип, а?
Да. Дори начинът, по който събираше в страстта хора, които не бяха събрани по любов. И подпечатваше това съчетание с тържествеността на всички дяволски институции. Докато смъртта ни раздели. Страхотен номер. И когато започнат да страдат, той се смее, смее се докато земята и небето започнат да се тресат. Каква шега само. Какъв номер е погодил на майка си. За да покаже, че той е умният и важният, Творецът. Не може да бъде победен. Не и от нея с нейната простота. Не и от нея с нейното безразсъдно раздаване на любов. Не и от неговия страдащ брат. Нито от по-малкия брат, сияещ от вдъхновение. В това няма нищо умно. А когато мъже и жени в своите катранени бурета започнат да се занимават твърде много с любов, един бърз полъх на сладострастието ги отвежда отново в пустошта.
Да, той държеше всички ни в шепата си. И то за топките, ако става въпрос.
Тя помълча малко и аз отново съсредоточих вниманието си върху нея. Върху косата й, обливаща лицето ми всеки път, когато се навеждах към пея. Върху раменете, които притисках здраво към себе си. Върху тялото, гъвкаво и разтреперано на седалката до мен, докато зората се изгряваше над Тобъркъри.
"Какво мислиш да правиш?" попитах. Страхувах се от отговора.
"Мисля, че искам да замина за Германия. Онзи ден, когато прекосихме граничния пункт, преминахме през най-красивата страна, която съм виждала. Имаше малки селца с водоеми с патици и с дървета. Имаше градове с магазини. Имаше замъци на върховете на хълмове. Попитах ги къде се намираме. Те казаха, че това е Германия. И аз пожелах да замина и да живея в Германия. Сега разполагам с пари, Лофтий, благодарение на теб. Мога да устроя живота си в Германия. Мога да си намеря работа. Истинска работа. Никакви улици. А онези мъже няма да успеят да ме открият там. Ти ме спаси от тях, Лофтий. И ме освободи. И аз никога няма да те забравя. Ще мисля за теб всеки ден от живота си."
Можех да изпитам задоволство от това изявление ако не беше болката от мисълта, че тя си тръгва. И не успях да кажа нищо. Глътнах си езика, както обикновено. Изявлението, което аз самият исках да направя, заседна в гърлото ми.
"Ще ме закараш до гарата, Лофтий. Да?"
"Разбира се," беше всичко, което успях глупашки да изтърся от талазите от мисли, чувства и думи, които бушуваха у мен.
Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън. Трябва да признаем на Твореца, че няма равен по изтънченост. Той не просто забива ножа, но те заслепява с бижутата на ефеса.
И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново от изтънчено движение. Нямаше ли край тази негова изобретателност? Тези негови машинации?
Бях се вцепенил. От мъка, предполагам. Закарах я обратно в Слайго. Мотаех се наоколо, докато тя си събере багажа. И думите, които исках да изрека, останаха затворени вътре в мен.
Тя също се беше умълчала. Вярвах, че наистина съм първият човек, комуто беше разказала историята си. Да. И сега се беше умълчала. Очакваше ли от мен някаква реакция? И тя ли крещеше наум? Или просто ми беше разказала историята си понеже съм добър слушател? Като на всеки друг, бях й се сторил удобен слушател, когато беше почувствала нужда да говори? Не знаех. По дяволите, не знаех.
Но вероятно. Кой би се интересувал от мен така или иначе? По такъв начин. С моя вид на нещо, което фермерът би набучил на върха на вилата за тор.
И все пак. За един прекрасен миг. Един час. Може би два-три. Все едно. Аз я прегръщах. Държах я до себе си. Къпах лицето си в косите й. Гледах как пуква зората. Как слънцето се издига, издига. Над Лок Иски. Гледах как скалите, храстите прещип и стръковете пирей се очертават в бледнеещия мрак. Докато тя ми разказваше своята история...
...Кондукторът започна да затваря вратите. Време за раздяла. А не бяхме си казали и дума.
....
