ВИРОВЕ - разказ от Евгений Дайнов
Предговор от мен - Този разказ е от книжката "Селски работи", която си купих на изложбата на книгата...Добре, леко и чувствително пише политологът Евгений Дайнов. Беше ми приятно да прочета скромното четиво.
...Използва някои търновски диалектни думи, които ми звучат красиво...
Честита Коледа и успешна Нова година!
Вирове - разказ
Никой не можел, казват, да се повърне обратно в детството си. Вятър. Може. Стига да не те е страх да се пробваш и да знаеш как.
Оназ година, бай Стефан комунистът беше още жив, ще ходим с него по риболовните работи надолу към големите златаришки вирове. Ще ставаме по тъмно, ще редим такъми, ще ловуваме целия ден - изобщо, както правят сериозните рибари.
Не че съм от тях. Ходя по реката само надвечер, 'щото сутрин не можеш ме бутна преди осем, война да става. Ама бай Стефан ще ме вози с москвича, а аз инак никога няма да се наглася да сляза надолу пеш. Десетина километра има, път е. Не бях ходил нататък от шейсет и някоя – втори -трети клас да съм бил, в отделенията още. Ходех с баща ми, и той по онова време - с москвич. Има -няма трийсет години не бях стъпвал, като ги прочетеш.
Не бях стъпвал, ама бай Стефан като каза, да ходим, веднага се сетих. Ако в главата ми има картина от детството - картина на изгубения рай, целия цветен, като американски филм от времето аз като съм се раждал - това е тя. Тях вирове са раят на златарчани, дето нито ги виждат, нито ги разбират, нито ги заслужават. От нашите най-големите вирове по пет влизат във всеки един от златаришките.
Ставам как да е сутринта по тъмното - такъмите съм ги нагласил още от вечерта и се помайвам. Да ходя ли? Нали няма път обратно към детството? Ще вземе да ми се види всичкото умалено и посивяло, да си разваля картинката.
Както се помайвам из двора, слушам петлите в комшиите - тропа бай Стефан комунистът на вратника. Потегляме.
Отпървом мятаме в едни други вирове, за загрявка. Нищо. Даже на мен не ми бута, за бай Стефана да не отваряме приказка, дето, ако му е дръпнало на въдицата веднъж, откак Симеончо е проговорил, тука си изядам рибарския каскет.
Опираме накрая до баш златаришките вирове. Вече е към девет, слънцето се е изкатерило на високото, пробва се да напича. Минаваме с москвича през един кър, паркира бай Стефан под едно дърво от ония, дето ограждат като джунгъл вировете, влизаме с такъмите под сянката на тях дървета. Тука е още тъмно и хладно, ама е мокро – ще станем като в тенджера следобеда.
Докато сварим да минем десет разкрача - аля го вира напреде ни, лъснал на слънцето като да се е изгърбил. Голям! Ние го зяпаме откъм сянката на брега, примижали от блясъка на водата, и гледаме да не се търкулнем надолу. На златаришките вирове много са им стръмни бреговете.
Не знам бай Стефан като гледа, какво вижда, ама аз си го виждам онова, отпреди трийсет години. Същото си е. Пуля му се насреща, а на душата – песен.
Излезнали сме на средата на вира. Откъм нас и отсреща ни - джунгъл от грамадни върби, дъбове и церове. И храсталак – дрян, лешник. Тук-таме по някой салкъм, станал като топола голям. Ама вирът – и то й голям, не могат го запуши дърветата отгоре, както правят по нашия участък на реката.
На вира гърбът е зелен и гладък – огледало. Дето го хваща в средата слънцето – святка. Откъм брега, по сянката – прозрачен. Вижда се долу дъното: големи кафяви ръбести камъни, малко тиня, много риба.
Тихо - изведнъж - е станало. Като в черкова. Ни москвич бучи, ни човешки глас се чува. Светът е останал оттатък дърветата, из къра нейде. Ами и тихото е – като на вир. Ако знаеш как да слушат – който не е бил по вировете от малък, нито знае, нито може да се научи – чуваш: бръмва водно конче, пляска отсреща кефалът, някое от вирските пилета, сини, червени, току се метне от дърветата, мине над водата и – пак горе. Пеят си нещо. Водата не се чува никаква, тя е по-приказлива нагоре по бързеите.
Разгъваме такъмите. Мълчим. Аз замятам към слънчевото по средата, ама кой ти гледа плувка? На пръчката ми каца водно конче, яркозелено, чак свети отвътре, с големи опулени очи. До него се нарежда друго, по-малко, ама синьо – като да поставя рекорд на синьото. Каква плувка, какви пет лева?
Извръщам се да гледам нагоре - към завоя, иззад който се появява вирът, за да дойде насам – и гледам как бързеят скача натъй, завърта се на-инак, кротва се и накрая влиза във вира. Нататък са и водните лилии. Има ги същите на баба ми на един креват рисувани, ама тия са по-хубави.
Из кроткото на бързея крачат двойка рибари – има птици такива, малко на фламинго го докарват, ама не са розови, а бели. Като щъркелите са, по-малки откъм тяло, но имат много по-дълги и тънки крака. Крака – досущ клечки, ама по метър и отгоре, да се чудиш как може да се стои на тях. Крачат си обаче рибарите из бързея, внимателно, да не плашат рибата: като си дигнат едина крак, така внимателно го пущат обратно във водата, ще речеш - страх ги е да го намокрят.
Отсреща ми – скала. Влиза стръмно във водата, като в каубойски филм. Там живее големият кефал, натам замятат майсторите, ама ние не сме такива, не ловим на макара. Сигурно отгоре й скачат във вира като едни кльощави кафеникави жабета и селските дечурлига, стига отдолу да няма я някой скрит камък.
Нататък, към плиткото, е щръкнал папурът. Там се е скрил шаранът, ама аз нямам време да се занимавам с него.
И всичко това се къпе в едно слънце, дето няма такова и по филмите. А водата го отмята слънцето на искри пак нагоре, катери ги по дърветата.
Не я гледах много плувката, ама докъм икиндия се посъбра рибата. Бай Стефан – пак нищо, само мърмора под мустака си. Като се връщаме в село, понечвам да му дам от рибата да носи на леля Радка. Ама като й теглих един нос, тя – отишла. Хем в коприва я бях турил, да държи. Не й понасят жегите и туйто.
Риба, рак, това не е интересно, както казваше дядо ми. Рибата утре пак ще си я наловя. Важното е друго. Можеш да се върнеш в детството. Бил съм вече. Само трябва да си знаеш вира.
