Предговор от мен
Янко Станоев не пише отдавана.
Кой знае защо? Може би защото е сърдит на някой или нещо, може би защото няма
какво ново да каже или просто е уморен…
…Но, голямо но, това което е
казал и написал до сега си струва! Като изключим някои повторения на темата или
ситуациите, в които се развиват неговите истории…
Янко Станоев е добър писател,
защото разказва хубаво интересните си истории. За мен е удоволствие да го чета
и без да искам го сравнявам с по-новите текстове и автори, с които съм се запознал.
Янко е по-добър, защото не се взрял в пъпа си с тъпо намерение да реши
световните проблеми. По-добър от много от новите писатели, защото знае повече
думи и различава пълният от краткия член в речта и разказва интересно за малки
и нормални неща…
…Темата на Янко Станоев винаги е
една и съща и винаги е развита интересно. Самият писател е бил известен сред
софийските бохеми през времето, когато е писал активно – бил е градска легенда,
доколкото знам. Янко Станоев е добрия разказвач за лудостите и абсурдите през
късния соц.
Този разказ е от сборника
„Ревност и любов” – 1986, издателство „Български писател”
В КЛЕТКАТА НА ТИГЪРА – разказ от Янко Станоев
След излизането на първия ми
сборник с разкази аз изпаднах в едно, меко казано, деликатно положение — бях вече
автор на самостоятелна книга и в същото време името ми все още тънеше в
неизвестност. Ако си представим литературата като салон за отбрани гости, то аз
стоях някъде в преддверието и подавах палтата на знаменитите. Тази портиерска
роля никак не ми изнасяше, но тогава не виждах как ще мога да разсека с един замах
коварно заплетения възел и прескоча границата между това, което съм в момента,
и онова, което ми се искаше да бъда. Давах си ясна сметка, че за тази цел
трябваше да си седна на задника и напиша някоя по-особена книга – за
предпочитане голям роман с изящна фраза и живо действие, което да галопира като
млад жребец, изтърван на воля в просторни, слънчеви ливади. Та какво друго е
хубавата творба, дявол да го вземе, ако не сбор от стотици хубави изречения,
подредени едно до друго и хванати братски за ръце, подобно на буйни веселяци в
някакъв празничен, пищен карнавал! Точно тази свобода обаче не можех да
постигна.
Пречеха ми ред неща и най-вече
това, че все още нямах софийско жителство. Нещо повече – бе изтекъл и срокът за
временното ми пребиваване в столицата и тъй като не виждах коя властна ръка ще
нанесе печата в паспорта ми на провинциалист, живеех в постоянно вътрешно
напрежение. Стана ми навик да изтръпвам при всеки сигнал на звънеца, а когато
отвън на улицата зърнех да крачи срещу мен човек в униформа, бързах да свия зад
първия ъгъл, сякаш бях белязан с някакъв особен знак, различим само от неговото
зорко око. С две думи, държах се като черната овца в хорското стадо, а това е,
ще се съгласите, едно доста неудобно състояние за писане на красива проза.
Когато писателят седне над белия
лист, нещо в него трябва да звъни и да пее – тъй сполучливо се беше изразил за
нашата деликатна работа един световноизвестен автор, към когото се отнасям и до
ден днешен с юношеско преклонение. Тези думи казват почти всичко за писателския
труд, но бедата бе там, че не ми влизаха в услуга, защото по онова време в мен
нищо не звънеше. Нито пееше. Биеше ускорено в мен сърцето на страхливото
зверче, което току наостря уши и се ослушва, сякаш очаква всеки миг нечия
коварна лапа да го сграбчи изотзад за опашката и го измъкне от топлата му хралупа.
А хралупата ми тогава наистина си я биваше – наемах една просторна стая в самия
център на столицата. В нея всичко сияеше от белота, тъй като някога бе служила за
кабинет на някакъв моден лекар с отбрана клиентела за домашни консултации.
Имаше висок таван, твърда медицинска кушетка, осигуряваща здрав, спартански
сън, остъклен шкаф, в който да подреждам любимите си книги, и елегантно бюро за
старата ми портативна машинка „Хермес бейби". Но онова, което най-много ме
привързваше към тази стая, бе малката чешмичка, вградена изкусно в стената,
защото тя ми даваше възможност да облекчавам напрегнатите си слабини, без да
минавам оттатък и смущавам спокойствието на домовладелците.
Ако хазяйката ми прочете тези
редове, тя с право би се възмутила. Като вдовица на бивш посланик в
скандинавските страни, тя бе вкусила от един друг свят — на светските обноски и
салонната куртоазия — и проявяваше аристократично снизхождение към моето
неизяснено статукво в столицата. Канеше ме понякога на чаша индийски чай и аз
се отзовавах по един подобаващ за изтънчените й обноски начин — отскачах
набързо до отсрещната цветарница, купувах букет свежи карамфили, после слагах
най-хубавата си риза, премятах около яката й копринено шалче в артистичен
възел, приглаждах косите си и едва тогава почуквах на нейната врата.
—
Трогвате ме! — казваше винаги тя, когато й поднасях цветята и прегъвах
тяло в лек поклон, за да я целуна по увяхналата й, но грижливо поддържана ръка. —
Вие наистина сте един рядко възпитан и учтив младеж.
—
Дребна работа, госпожо — отговарях с неприсъща за буйния ми и
невъздържан нрав скромност. — Това е само един малък жест на благодарност за
нашето приятно съжителство.
Разполагахме се в дъното на
обширния хол, сред едно уютно кътче от меки кресла, тънконоги масички и виеща
се зеленина, хазяйката поставяше върху диска на грамофона някоя плоча с
класическа музика и се отдавахме на приятни разговори. Говореше повече тя — за
впечатления от далечни страни, за дипломатически приеми и срещи с известни
личности и преди всичко за покойния й съпруг, когото боготвореше и обгръщаше в
спомените си едва ли не с ореола на безсмъртието...
—
Докато беше жив моят мъж, в нашия дом не можеше да стъпва кой да е —
казваше с въздишка тя. — Приемахме само неколцина близки приятели от неговото
равнище. А след смъртта му всичко се промени. Взеха да се навъртат насам разни
роднини, случайни познати, досадни натрапници... Без него ми е трудно да се
оправям с цялата тая паплач.
—
Няма съмнение, че е така — съгласявах се аз, като поглеждах със
страхопочитание към портрета на стената, обкован в тежка рамка и изобразяващ
един суров мъж с висока яка, хладно изражение на воднистите му очи и надменно
вирната брадичка. — И от портрета си личи, че покойният е бил човек с твърд и
непреклонен характер. Но се надявам това за досадните натрапници да не се
отнася до мене.
—
О, какво говорите! — даваше си вид на оскърбена тя. — Присъствието на такъв
възпитан и интелигентен младеж, при това и писател, е чест за нашия дом,- Но ще
ви помоля все пак да се оправите по някакъв начин с онези хора. Че да ви
призная, обидно ми е да си имам вземане даване с тях.
Под „онези хора" моята
хазайка имаше предвид най-вече домоуправителката — една злобна и неотстъпчива
старица, която вървеше все по петите ми и не минаваше ден, без да ми навре
нейната домова книга. Тази дърта злодейка така ме бе притиснала до стената, че
вече губех самообладание, и ми идваше и аз като бедния студент Разколников да
пъхна брадвата под сакенцето и се промъкна никоя нощ на пръсти до партерния
етаж, където живееше.
Като не виждах как да се оправя с
тази ревностна пазителка на законите, аз бях принуден да напускам все по-често
моята чудесна стая. Измъквах се рано сутрин, минавах със затаено дишане покрай
нейната врата и едва когато свиех отвън зад ъгъла и потънех сред тълпата,
гърдите ми се освобождаваха от напрежението. „Боже мили, докъде я докарахме! —
казвах си с горчиво съжаление, докато се носех вихрено по тротоара. — Да ме
обръща в бягство някаква изкуфяла дъртачка, която вече е с единия крак в гроба.
Мен, покълващата надежда. Бъдещата литературна знаменитост..."
Това бяха дни на голямото,
безцелно скитане. Превърнал се по принуда във волен бродяга, спрягах големия
град от единия, та чак до другия му край. Зазяпвах се по афишите за разни
премиери и изложби, които никога нямаше да почета с присъствието си, пиех по
няколко кафета на ден, колкото да убия времето, бъбрех със случайно срещнати
познати, пътувах в произволна посока, полюшвай върху задните седалки на
разхлопани трамваи и автобуси... Прибирах се късно вечерта в моята стая и
заспивах веднага, каталясал от ненужни впечатления, за да се събудя освежен на заранта
и се гмурна отново в човешкия поток.
Като махнем угризението, че
минаваха цели седмици, без да се докосна до пишещата машинка, това скиталчество
си имаше и своите предимства, защото ми даваше възможност да се натъквам на
мили образи от близкото минало. Както стана през един ден от началото на
есента, когато срещнах край пресъхналите водоскоци пред Народния театър моята
колежка от университета Соня Божинова. Красавицата Соня, по която щурееха
всички момчета от курса, включително и аз.
Тя бе вечно усмихнато,
жизнерадостно създание с бляскав поглед и лека, великолепно изваяна фигура.
Умееше да откликва с една нейна, женска податливост на нашите ухажвания, но
малцина можеха да се похвалят, че са вкусили докрай от любовта й. Поне аз не
бях измежду тия щастливци. Просто нямаше с какво да привлека вниманието й — бях
самотен невротик, зле облечен и недохранен, все още без вътрешна опора — напечатаната
книга. Прикривах ниското си самочувствие зад крехка стена от неестествена
веселост, а това е, ще се съгласите, една доста несигурна уловка за
разглезените хубавици.
Вече имах книга, носех прилично
облекло и стомахът ми не се присвиваше от глад, но с какво друго можех да я
спечеля на своя страна — като я залъгвам с гениални идеи за бъдещите си
произведения ли? Та нали е всеизвестно, че тези столични момичета отдавна не
подхранват вдъхновението си с чужди намерения. Те са деца на момента и оценяват
нещата само в окончателния им, завършен вид. А пък аз не разполагах дори с
удобна за посещение квартира, в която да се отдавам без страх от онова дърто
чудовище, домоуправителката, на любовните наслади.
Още като я зърнах, ми направи
впечатление, че и тя не изглеждаше добре. Бе изгубила предишния си блясък и ми
се стори, че е някак посърнала и уморена, с горчиви бръчици около засенчените й
с лека печал очи; същите оцветени в зелено очи, които някога излъчваха студената
светлина на далечна звезда и наелектризираха въздуха из аудиториите. За нейния
поувяхнал вид допринасяше донякъде и настъпващата есен с редките минувачи и
хладния вятър, който смиташе окапалите листа по запустелите алеи, но все пак
промяната й бе така очевидна, че с право се изненадах.
„Боже милостиви, нима толкова
бързо изгубихме младежкия си чар? — запитах се с тревога и за самия себе си. —
Та нали не са минали и две години, откакто напуснахме университета, а виж на
какво сме заприличали — на избледнели петна в есенния пейзаж!"
Разменихме няколко незначителни
приказки за колегите от курса, които вече бях изтрил от съзнанието си, след
това тя с присъщата си откровеност ми довери, че в последно време личният й
живот претърпява сериозна криза — просто дни преди насроченото сватбено
тържество между нея и жениха възникнал досадно глупав раздор, плод на ревност и
неоснователни подозрения. Доколко са неоснователни можех да се усъмня, след
като вече познавах нейната женска податливост, но едва сега си припомних, че тя
наистина имаше годеник — някакъв недорасъл тип от факултета по английска
филология, единствен наследник на богати и влиятелни родители, към когото
изпитвах с пълно основание постоянна вътрешна неприязън. Та нямаше и как да
бъде иначе, след като тия розоволики синковци отмъкваха всичко хубаво и мамещо
желанията току пред очите ни.
„Да, ето защо ми се стори някак
изтерзана и западнала — помислих си. — Но при нея това е нещо временно. Моментна
пауза за доизясняване на отношенията, която понякога предхожда браковете."
—
Не го преживявай толкова трагично — рекох й с пресилена загриженост. —
Щом веднъж сте стигнали до венчалните пръстени, вашата работа е бая опечена. Запази
малко търпение и ще видиш как женихът сам ще доприпка при тебе.
—
Дано да е така — усмихна се скръбно тя. — Но нека да не говорим повече
за моите батаци. Кажи ти как я караш. Чух, че си издал някаква книга.
—
Добре го улучи, моето момиче — простих й мигновено нейната незаинтересованост
към венеца на усилията ми от последните години, защото знаех, че бе скарана с
литературата. — Това наистина е „някаква" книга. Но мога да ти обещая, че
тази, която пиша в момента, ще е нещо по-различно. Вземи я за един малък шедьовър
и няма да сбъркаш.
—
За какво се разказва? — запита без особено любопитство тя. — Да не е
някое криминале? Сега такива се търсят.
—
Не е криминале — разграничих се веднага от лекия жанр. — Но това съвсем
не й пречи да се чете с интерес.
—
Е, хубаво, писателю — вглъби се отново тя в собствените си грижи. — Пиши
си шедьовъра, пък като ти омръзне да чукаш на твоята машинка, завърти един
телефон. Надявам се, че все още ми пазиш номера — напомни ми тя за моите
безплодни обаждания от недалечното минало.
—
Пазя го, скъпа — разчувствах се аз. — И още как! Твоят телефон е измежду
малкото неща, с които не се разделям.
—
Използвай го тогава — докосна ме нежно тя за ръката и с този спонтанен
жест ми върна отново представата за предишната Соня Божинова. — Напоследък си
седя повече вкъщи и ще се радвам да те чуя.
Когато си казахме довиждане и тя
отмина нататък по безлюдните алеи, аз едва не потрих ръце от задоволство, сякаш
тази случайна среща ми бе проправила пътя направо към брачния олтар. А като си помислиш
— на какво се надявах толкова? Една приятелска подкана за обаждане по телефона,
и при това отправена мимоходом, все още не бе повод да съзирам пред себе си
измамни миражи. Пък и нима е възможно да градиш любовното си щастие там, където
продължава да витае сянката на другия?
Няма никакво съмнение, че
притесненията и несгодите, на които бях подложен в последно време, ме караха да
губя трезвия си разсъдък и заключвам вратичката на позлатената клетка още преди
птицата да е влязла в нея. Писателят може да твори в самота, подкрепян от мисълта
за благополучния край на своята книга. Но след като нанесе последния ред, той
има нужда от някакъв вътрешен стимул, за да събере наново разбитите и пооредели
словесни редици, и като ги въоръжи с бодрост и настроение, да ги хвърли в
следващата атака. А такъв стимул е в състояние да създаде само една красива и
любвеобилна жена.
През следващите дни съзнанието ми
бе заето изцяло с образа на Соня Божинова. Той грееше пред мен с примамлив
блясък и при всяко минаване край телефонна кабина по улицата, забавях крачката,
изкушен да вляза вътре и вдигна слушалката. Дори на няколко пъти въртях номера,
но при последната цифра ръката ми сама се отпускаше и отлагах разговора за
някой друг час, когато щях да съм по-решителен и уверен в себе си. Не го вършех
толкова от страх, колкото от ученическия навик да се надхитрям с момичетата,
като с мълчанието си играя ролята на горд и трудно достъпен младеж. Плитка и
наивна тактика, естествено, която обикновено не носи желания резултат, но какво
да правя, след като бях изнервен и уязвим човек, роб на своите вродени слабости.
Една от причините да не се
хвърлям направо към целта, бе и тази, че не се чувствах защитен в своята
квартира; сам не намирах кураж да оставам за дълго в нея, а какво оставаше да
въведа вътре и някое момиче. Та нали онази опърничава бабишкера, домоуправителката,
това и чакаше, за да вдигне врява и ме изхвърли на улицата. Къде ще замръквам
тогава — при бездомниците из нощните закусвални и гаровите чакални ли? Любовта
иска ако не друго, то поне едно закътано място за нежност и спокойно уединение.
Особено в началото, когато все още не си наложил мъжката си власт и всяка
намеса отстрани може да се окаже фатална.
Чувствах нужда от някаква рязка
промяна в живота си и докато скиторех из града, все очаквах да стане най-сетне
нещо — да ме грабнат извънземни същества с летяща чиния, като рядък избраник на
съдбата, белязан с особен знак, или просто да ме изритат по етапен ред от
столицата. Бях се оставил да ме носи течението, утешавайки се с мисълта, че за
писателя времето никога не е изгубено, и ето че промяната дойде, без да я търся
нарочно. Но и без да я отбягвам. Просто потвърдих старата истина, че хората на
перото трябва сами да създават сюжетите на своите произведения; че не могат да
пишат интересно, ако и животът им не е един занимателен и пълен с неподражаеми
събития роман.
2
Та ето как стана всичко — както
се разхождах през обедните часове край канала на Перловската река, унесен в
моите празни мечтания, бях стреснат от някакъв страховит рев. Дереше си гърлото
гладният лъв в зоологическата градина. Той ми прозвуча като зов от близък по
участ събрат и аз промених веднага посоката си — свих зад високата стена,
отброих стотинки за билетче на гишето и влязох вътре. Бе вече краят на
октомври, но грееше ласкаво слънце и повечето от животните се приличаха
мързеливо край решетките.
Отминах без особен интерес
клетките на редките птици, извърнах с отвращение глава от проскубаните камили и
сплесканите с кал якове и зубри, позадържах се малко при бялата мечка, изкушен
от желанието да отмъкна разкошния й кожух и го поднеса като новогодишен дар на
Соня Божинова, хвърлих завистлив поглед към двойката лебеди, които браздяха
лениво малкото езеро, сплели влюбено изящните си шии, и навлязох с бавна крачка
в царството на хищниците.
В началото на алеята се редуваха
миниатюрните къщички на по-малките животни — рисовете, каракалите и пумите.
После идваха клетките на пантерите и леопардите, а след тях се издигаха
богаташките владения на лъвовете и тигрите. Но в тях нямаше никой — вероятно
всичките им обитатели се бяха оттеглили за редовната обедна дрямка. Само
тигърът от последната клетка будуваше — сновеше с мека, гъвкава стъпка от
единия до другия й ъгъл, сякаш бе заключен току-що зад решетката и все още
търсеше пролука, през която да се измъкне и намери отново път към волните
простори на азиатската джунгла.
Бе невероятно едър и силен звяр и
привлече веднага вниманието ми. В този час на деня нямаше други посетители и аз
се намерих сам срещу тигъра — приближих на една крачка от клетката и застинах
неподвижно, впил възхитени очи в мощното му тяло. Той продължаваше да се върти
в кръг, подминавайки ме с обидно безразличие, но аз стърчах търпеливо покрай
него и скоро нахалството ми бе възнаградено — тигърът спря изведнъж и ме
загледа. В зениците му обаче не съзрях нищо — нито любопитство, нито омраза.
Макар и да стоях съвсем близо до страшната му лапа, той просто не ме забелязваше.
Бе толкова величествен и недостъпен, че изправен пред гордата му осанка, аз се
почувствах някаква жалка и незначителна твар, на която мястото е в клетката на
гризачите:
„Като всяко силно същество, той
не се интересува от невъзможното — рекох си с упрек за някои собствени заблуди.
— Дава си ясна сметка, че между нас е решетката. Но само за миг да премахнем
тази преграда и моята скромна личност ще привлече веднага височайшето му
внимание."
Сякаш отгатнал мислите ми,
тигърът присви уши и изръмжа така зловещо, че отскочих назад и едва не си плюх
на петите. Като по команда се раздвижиха и животните в съседните клетки.
Обърнах глава, озадачен от тази неочаквана суматоха, и зърнах да приближава по
алеята висок момък с кожено яке и ръкавици. Той тикаше пред себе си бяла
количка, от която изваждаше парчета месо и ги напъхваше между металните пръчки
на клетките. Това бе първият сервитьор в зоопарка, който поднасяше обяда само
на капризните и своенравни господари. По тази причина носеше якето и ръкавиците
в топлия ден — да не го съдерат с острите си нокти, ако яденето не допаднеше на
изтънчения им вкус.
След като обслужи дребосъците,
той мина отзад и се скри зад една масивна врата. Аз го последвах и макар че на
вратата прочетох надпис, който забраняваше достъпа на външни лица, не издържах
на изкушението и влязох вътре. Озовах се в дълъг полуздрачен коридор с малки
прозорчета от едната му страна и половин дузина клетки от другата. В клетките
имаше здрави дървени скари, върху които се излежаваха по двойки лъвовете и
тигрите.
Това бяха брачните ложета на
хищниците и аз почувствах за миг лека завист към техния разкош — разполагаха
едновременно с открит салон за посрещане на гости и с уютна спалня отзад,
където да се отдават необезпокоявани от никого на любовните си игри. При това
бяха обзаведени и с парно — по цялата дължина на коридора минаваха широки
тръби, от които се излъчваше мека, приятна топлина. Не ги тревожеше и грижата
за насъщния — тъкмо се питах къде ли потъна онзи ангел-хранител с бялата
количка, когато го видях да излиза от една закътана стаичка в дъното на
коридора.
Сега количката бе пълна догоре с
едри късове месо. Той ги отмерваше на око и ги провираше ловко между пръчките
на решетката. Направи ми впечатление, че го вършеше без страх и понякога ръката
му бе само на педя разстояние от оголените челюсти. Но щом стигна до клетката
на моя тигър, стана по-внимателен — вкара в действие дълъг железен шиш, с който
набоде един тежък бут и го поднесе отдалече срещу зейналата паст на свирепия
хищник.
Тази предпазливост никак не бе
излишна — тигърът прилепи тяло към пода, като че се готвеше за скок, после с
мълниеносно протягаме сграбчи своя пай и го вмъкна при себе си в бърлогата. И
тук постъпи по един начин, с който окончателно спечели възхищението ми — не
заби веднага зъби в апетитния бут, както сториха неговите събратя, ами го
затисна с лапа, вдигна глава и изръмжа тъй гневно, сякаш някой се канеше да му
го отнеме. А бе сам в клетката. Като истински звяр, той искаше първо да се
убеди за сетен път, че няма такъв отчаян храбрец, който би дръзнал да посегне
на плячката му, и чак тогава се зае с обяда.
През цялото време очаквах онзи
пъргав момък с якето и ръкавиците да ми покаже изхода, но той въобще не се
заинтересува от присъствието ми. Свърши си набързо работата, блъсна встрани
празната количка и влезе отново в своята стаичка. Вратата остана отворена и аз
си позволих да хвърля отдалече едно любопитно око. Зърнах грамаден хладилник,
заел цялата стена, малка масичка в ъгъла и нисък миндер, застлан с грубо войнишко
одеяло, а над него висяща лавица с транзистор и купчина списания.
Тази спартанска обстановка,
изчистена от всичко излишно, отговаряше напълно на моите скромни нужди и нямаше
как да не ми хареса. Още повече ми допадна, когато видях как стопанинът й
хвърли ръкавиците, съблече якето и се изтегна удобно върху миндера; после
протегна ръка — завъртя копчето на транзистора и разгърна лениво някакво
списание. Зачете се щастливецът! Тук, в скритата от чуждите погледи стаичка, до
парното, край цялата тая дива и всяваща ужас сила, затворена зад решетките.
Прииска ми се да съм на неговото
място. Тогава нека да заповяда онази дърта вещица, домоуправителката — ще я
хвърля без капка угризение в клетката на тигъра, та да я налапа с все нейната
проклета домова книга, дето я навираше непрекъснато пред очите ми. Друга участ
тя и не заслужаваше. Ще ме дебне всеки ден по стълбищата и ме прогонва далеч от
пишещата ми машинка, а? Ами докога така?
Желанието да получа и аз ключ от
тази привлекателна стаичка завладя толкова силно съзнанието ми, че изскокнах
бързо навън и след минута вече бях при директора на зоопарка — млад, закръглен
мъж с очила и умно, добронамерено изражение на лицето. Още от пръв поглед видях
в него интелигентния човек, или поне такъв се надявах да бъде, след като бях
мярнал отвън върху табелката и научна титла пред името му. Ето защо откровено и
без излишни увъртания споделих големия си мерак да свържа оттук нататък своя
живот със зоологическата градина.
—
Искам да се грижа обаче за клетките на хищниците — добавих накрая. — Те
са моята слабост още от детството ми.
—
Тъй ли? — взря се изненадано в мен директорът. — И кое ви дава основание
да мислите, че ще можете да се оправите с животните?
—
Това, че не мога да се оправям както трябва с хората — отвърнах му
направо, спомняйки си отново за безсмислената битка, наложена ми напоследък от
онази проклета душевадка — домоуправителката.
—
Какво искате да кажете? — не проумя веднага метафоричното ми слово
директорът.
Отвърнах му, че всичко е много
просто — след като не съм успял на моята зряла възраст да намеря общ език със
себеподобните си, то съществува известна надежда да го открия сред животните.
Или поне съм длъжен да опитам, в случай че ми се даде възможност да проникна
отблизо в тяхното вълшебно царство.
—
Да, тук сте напълно прав — изрече с професионално задоволство
директорът. — Животните притежават свой език, достъпен само за онези, които го познават
и разбират. И които, естествено, ги и обичат.
—
Познанието се придобива — напомних му един от основните житейски закони,
при все че в личния си живот не го
доказвах по най-убедителния начин. — А що се отнася до чувството ми към животните,
в това можете да не се съмнявате — ще се държа към тях тъй, като да са мои
родни братя. Още повече че имам неизразходвани запаси от обич.
—
С всички нас е така — поклати посивялата си глава директорът и в този
миг ми заприлича на някаква стара, уморена птица, изоставена на произвола от ятото.
— Но какъв сте вие? — поинтересува се най-сетне той. — След като желаете да
работите при нас, редно е да се представите.
—
Естествено — отвърнах със спокоен глас, защото вече бях готов за подобен
въпрос. — Ако питате за образованието ми, по професия съм филолог, дипломиран
наскоро. Но истинското ми занимание, на което посвещавам в последно време
всичките си сили, е прозата.
—
Значи сте писател — взря се недоверчиво в мен директорът, взимайки ме
вероятно за един от онези окаяни самозванци, които пъплят навред из столичния
град. — И какво сте написали, ако не е тайна?
—
При пишещия няма тайни — рекох и в потвърждение на думите си извадих от
джоба поизмачкан екземпляр от моята книжка, който мъкнех винаги със себе си,
тъй както и костенурката своята защитна броня. — Ето, засега това е всичко,
излязло в завършен вид изпод ръката ми — подадох му тънкото сборниче. — Само
една книжка с разкази като скромно начало. Ще се радвам, ако я приемете за
спомен от запознанството ни.
—
С най-голямо удоволствие — понадигна се от креслото си директорът. — Но
в такъв случай се чувствам задължен да ви отвърна със същото.
Той дръпна чекмеджето на бюрото,
откъдето извади разкошно издадена книга с цветни корици, върху които бяха нарисувани
разни диви животни и пъстро оперени птици. Тя се казваше „Кратка разходка из
зоопарка" и носеше неговото име. Бях вътрешно поласкан от колегиалния му
жест и в същото време обнадежден за крайния изход на моята визита; писателският
усет ми подсказа, че сега вече нямаше как да бъда отпратен като досаден
натрапник към вратата. Та нали и двамата бяхме хора на перото и макар да
подреждахме изреченията в различни области на литературата, сродяваше ни една и
съща страст — писаното слово.
Предчувствието този път не ме
излъга — след като разменихме книгите и си стиснахме приятелски ръцете,
директорът ми каза да намина на другия ден към него с молба и кратка
автобиография.
—
Не забравяйте и
дипломата — напомни
ми той. — Лично за мен е по-важна вашата книга, но все пак трябва да спазиме
известни формалности.
—
То се знае — грейнах от радостна усмивка аз. — В такъв случай мога ли да
очаквам, че ще получа назначението.
— Има надежди — отвърна уклончиво
директорът. — Но нека да не избързваме. До утре мисля да прочета разказите ви и
това ще наклони везните. Ако ви представят в добра светлина, в което не се
съмнявам, ще бъда изцяло на ваша страна. Тъй че засега ви казвам само
довиждане.
Нямах нищо против да отложим
решаването на нещата до следващия ден, след като и бездруго времето течеше при
мен лениво и безцелно, като ручей в улея на празна мелница. Ето защо му
благодарих за топлия прием и напуснах кабинета с нехайна походка — оттеглих се
както подобава на един млад и самолюбие писател, при който честта и личното
достойнство стоят над всичко. Но когато се озовах отвън сред хорския поток,
желанието да се приютя зад високите стени на зоопарка, ме завладя още по-силно.
„Боже милостиви, нека веднъж да
наклоним везните и в моя полза! — примолих се смирено, докато блуждаех из
тълпата. — Помогни ми само този път и ти обещавам повече да не те занимавам с
грижите си. Но сега не ме изоставяй! Протегни над мен всемогъщата си ръка,
вкарай ме в онази чудесна стаичка!"
Изчаках да падне вечерта и се
вмъкнах на пръсти в моята квартира. По стар навик включих нощната лампа,
насочена тъй, че да осветява само лицето ми, а всичко наоколо да тъне в
полумрак, после се сврях в леглото и разтворих книгата на директора. Кратката
разходка из зоопарка ме грабна още в началото и не се откъснах от нея чак
докато не прелистих и последната страница. На моменти ме налягаше дрямка, но не
се оставях в плен на съня — наплисквах лицето си с няколко шепи вода от чешмичката
и освежен, залягах отново над четивото.
Подкрепяше ме мисълта, че в същия
миг директорът вероятно отмяташе един след друг моите кратки белетристични
опуси. Това за мен не бе обикновена проява на любезност, а неделима част от
представите ми за пишещото братство — да изчетеш съвестно и докрай книгата на
някой автор, след като знаеш, че през същото време той държи в ръцете си
твоята. Ако и ние не се четем помежду си, то каква надежда има тогава да ни
четат другите?
На заранта бях отрано на крак —
минах набързо под душа, докато хазайката ми все още топлеше леглото, после се
обръснах старателно и приседнах ободрен до пишещата машинка. С молбата не
срещнах особени трудности, но щом опрях до автобиографията, неочаквано изпаднах
в нещо подобно на творческа криза. Привикнал вече да разгръщам свободно и
нашироко мисълта си, този път изведнъж засякох и машинката ми спря да пее,
преди да съм преполовил страничката. Та как е възможно да проследиш дори
най-важните моменти от един човешки живот върху някакви си тридесетина реда?
Дваж по-трудно е да сториш това
при живот като моя, изпълнен не толкова със случки и събития, колкото с
вътрешни брожения: мераци разни, отломки от въздушни замъци, строени в ранни
младини, съновидения и лековерни мечтания за бъдещето... Утешен от мисълта, че
всичките тези житейски отпадъци ще ей намерят един ден мястото в моята голяма
книга, която зрееше вече в съзнанието ми, аз натраках още половин страничка и
се понесох към зоопарка.
Из целия път бях в плен на две
взаимно преплетени вълнения: питах се как ли е възприел разказите ми директорът
и дали ще получа тъй желаното назначение. Второто би трябвало да ме интересува
повече, но и писателската суета не е никак за подценяване, тъй че когато влязох
в кабинета му, имаше за какво да бъда обърнат целия на слух; в този миг изгарях
от нетърпение да чуя възторжени отзиви за книгата ми, пък ако ще след това да
си остана вечно на улицата.
Както подобава на човек като
него, директорът ме посрещна доста сдържано — подкани ме с мълчаливо кимване да
седна и запита дали съм готов с документите. Плъзнах върху бюрото молбата и
кратката автобиография, прищипнати в дипломата, и замрях в очакване. Той ги
разгледа внимателно, след което извади от вътрешния джоб на сакото изящна
химикалка, извъртя едно голямо ДА отгоре на молбата ми, а под него положи с
началнически размах и подписа си.
—
Поздравявам ви — протегна към мен малката си ръка и аз я стиснах с
най-искрена признателност. — От този момент сте вече назначен. Надявам се, че
ще се чувствате до оре в нашия зоопарк.
—
Благодаря ви! — ухилих се като някакво улично хлапе, намерило монета върху
тротоара. — Вие направихте толкова много за мене!
—
Трябва да благодарите преди всичко на таланта, който ви е дала природата
— рече директорът, на когото вече гледах като на щедър благодетел. — Прочетох
само част от разказите ви, но и това бе достатъчно да открия във вас родения
писател. Радвам се, че случаят ме срещна с един млад и надарен творец, за
когото мога да направя нещо.
Нататък той се отпусна удобно в
креслото и ме обсипа с такива ласкави комплименти за умението ми да съзирам
малките, невидими на пръв поглед подробности от живота и да ги предавам после
леко и увлекателно върху хартията, за изтънчения ми стил и с вкус извайвани
изречения, които сами звучат в ухото на интелигентния читател като отделни
произведения, че усетих как се изпотявам и ушите ми пламват от смущение. На
свой ред и аз не се поскъпих на похвали за неговата книга, като между другото
не пропуснах да подхвърля, че не съм мигнал чак докато не затворя и последната
й страница.
—
Изкарах една безсънна нощ — рекох, — но не съжалявам. От нея научих
толкова много неща за околния свят, колкото не са ми дали и дебелите томове на
класиците. Дори почувствах известно угризение, задето целият този богат и
загадъчен свят, описан тъй сполучливо от вас, е останал довечера извън обсега
на моите интереси.
—
Това не бива да ви тревожи — отвърна директорът. — При вашата възраст
никога не е късно да се навакса пропуснатото. А и не бива да забравяме, че
познанието започва от момента, в който проумеем нашето невежество. — Произнесъл
тази стара истина за човешкото несъвършенство, той скокна пъргаво от креслото,
разтвори прозореца и подвикна: — Хари, ела за малко насам.
След минутка в кабинета влезе
онзи пъргав момък с коженото яке и черните ръкавици, когото бях наблюдавал
предния ден как храни животните и се изтяга после като преял кайман в задната
стаичка; в същата уютна и скрита от чуждите погледи обител, за която всъщност
копнееше сърцето ми.
—
Хари, ето го младежът, за когото ти говорих — представи ме без излишни
церемонии директорът. — Предполагам, че няма да възразиш, ако го зачисля в твоя
сектор.
—
Разбира се, шефе — смигна ми тарикатски Хари и с този свойски жест
спечели още от първата ни среща симпатиите ми. — Много добре знаете, че ми
трябваше точно такъв човек за помощник.
—
Е, вече го имаш — разпери късичките си ръце директорът. — Желанието ти
най-после е изпълнено. Но в замяна ще искам да го въведеш във всичките тънкости
на работата.
—
За това не се грижете — изрече с тона на вещия наставник Хари. — За
няколко дни ще го направя най-добрия гледач в зоопарка. Хайде, приятелче, да
вървим — обърна се той към мене. — Наближава времето за обяда.
Последвах го като покорно чираче,
на което предстои тепърва да напредва в занаята. Изгарях от желание да грабна
час по-скоро количката и да се понеса с присъщото ми усърдие покрай клетките на
любимите ми животни — хищниците. За моя радост това се оказа далеч по-лесно и
достъпно, отколкото си мислех — след като ми обясни набързо кое що, Хари
предостави цялата работа на мене. Той караше някакви съкратени курсове за
бармани и сервитьори и единственото му желание бе час по-скоро да надене бялото
палтенце някъде край морето и си напълни за кратко време кесията, като
изтръсква джобовете на онези наивни заплеси — туристите. За мен нямаше никакво
съмнение, че ще успее, като го наблюдавах какъв пъргав и обигран младеж е — бе
надарен от природата с дълги, великолепно овладени ръце, които движеше тъй
ловко и уверено, че направо можеше да те хипнотизира. А какво повече бе нужно
за един бъдещ барман!
Хари притежаваше всичко онова,
което ми липсваше откакто се помня: весел нрав, нелишен от хитрост, добро
самочувствие и бистър поглед върху живота. А като прибавим и радушния, открит
начин, по който ме прие в своето царство, то сами ще разберете защо съм запазил
към него нежни спомени и до ден днешен. Та колко са хората, мисля си сега,
които са ме дарявали с толкова приятелска щедрост и откликвали тъй бързо на
желанията ми! Не ми допадаше само това, че се отнасяше презрително към
животните и ги наричаше „вонящи мърши", но пък никога не съм надценявал
чак дотам чувствата и пристрастията си, за да ги натрапвам и на другите; нека
всеки да върви по своя си път и се вслушва в гласа на своето сърце, без да
пречи и досажда на околните, ето я цялата ми житейска философия.
Как би отвърнал обаче тигърът на
това? То се знае — с презрително ръмжене. И ще бъде по-близо до истината.
3
Получил веднъж достъп до онази прелестна
стаичка край клетките на хищниците, аз се настаних в нея като пълновластен
господар. Слава богу, разполагах с малко вещи: дузина любими книги,
най-необходимото за обличане, дреболии разни, скромни предмети от бита на
самеца, талисманчета и сувенири, запазили се случайно през годините на
митарствата ми из столичния град, тъй че нямах никакви грижи около пренасянето
им и за ден два прехвърлих цялото си имущество на новото място. А когато
положих моята стара „Хермес бейби" върху масичката и окачих на стената
портрета на великия Сачмо, с който никога не се разделях, за мен вече нямаше
никакво съмнение, че най-сетне бях намерил спокойното убежище, където да
приседна, несмущаван от никого над голямата си книга. Преди това трябваше да
кажа само едно последно сбогом на милата ми хазайка.
Както и очаквах, тя прие вестта
за напускането ми с искрена изненада, зад която прозрях едновременно тъга и
облекчение; та можеше ли и да бъде иначе, щом като я отървавах тъй леко от
присъствието си, превърнало се напоследък
в досадно бреме и за двама ни.
—
Но как така! — скърши изящните си пръсти тя в майчинска загриженост. —
Та вие няма къде да отидете! При вашето неизяснено положение кой, питам се, би
ви приютил в този жесток и егоистичен град?
—
Благодаря за съчувствието ви, госпожо! — отвърнах й със снизходителна
усмивка. — То ме кара да си мисля, че този град не е толкова жесток и, как го
назовахте още... егоистичен. А и след като излизам от вашата чудесна стая, това
означава, че съм намерил вече друга. Няма да замръквам на улицата я!
—
Радвам се, ако е така — рече с поразведрено лице любезната дама и сега
бе напълно откровена — наистина се радваше. — Все пак ми идва някак
неочаквано... Съжителството с вас бе цяло удоволствие.
„Да, ама и главоболие" —
прииска ми се да добавя, но си премълчах. Моето неизяснено положение ме бе
направило плах и прекалено благовъзпитан, пък и не забравях, че срещу мен
стоеше съпругата на бивш посланик в цивилизовани и прочути с деликатните си
обноски държави.
—
За мен също, госпожо — отвърнах, — но за съжаление вече нищо не може да
се направи. Писателят е там, където е неговата ненаписана книга.
—
Пожелавам ви от все сърце да я напишете — обля ме тя с топлия си поглед.
— И един ден да ми я подарите. Нали знаете, че съм измежду искрените почитателки
на вашия талант.
—
Много съм ви задължен за добрите думи! — сведох глава в знак на смирена
признателност. — В отговор на това мога да ви уверя, че първият екземпляр от
новата ми книга ще бъде за вас.
Но не изпълних обещанието си.
Така се случи, че през следващите години ме подеха други ветрове, пък и нямах
навика да се връщам по старите места, особено ако са свързани с неприятни
спомени. Чужд съм и на суетната слабост да раздавам произведенията си и ги
натрапвам на околните като някакъв рекламен агент; без да изпадам в излишна
скромност, аз и досега мисля, че всяка книга има свой, отделен живот и веднъж
излязла изпод перото на автора,
оттам нататък сама трябва да намери
пътя към читателя. Стига да е изваяна с майсторство и вдъхновение, разбира се;
да е нещо завършено и трайно, а не от онези хилави цветя на измъченото
въображение, които повяхват и умират още с покълването си.
Сврян в малката стаичка зад
клетките на животните, аз редях изреченията върху белия лист с подобаваща на
възрастта ми енергия, пропит целия от разведряващо душата чувство, че създавам
нещо наистина завършено и трайно, което може да бъде четено и след смъртта ми.
Писането вървеше гладко и плавно, в строен ред и отмерен ритъм, преди всичко за
това, че не ми се налагаше да измислям. Животът ми в последно време бе наниз от
интересни случки и събития, сам по себе си един увлекателен роман и за мен не
оставаше нищо друго, освен да приседна в някое тихо и закътано от чуждите
погледи ъгълче и да го разкажа наново. Вече притежавах това ъгълче, никой не ме
заплашваше и не смущаваше моя покой, тъй че през следващите няколко месеца бях
слуга единствено на книгата си.
И на животните, естествено.
Обичах ги прекалено много, за да ги ощетявам, ето защо пишех само нощем, а
всички часове на деня посвещавах на тях. Те бързо ме опознаха и всяка сутрин
приветстваха появяването ми с приятелски жестове, като мъркаха радостно и
потупваха с опашки излъсканите дъски на лежанките, а някои приближаваха до
решетката и вдигаха лапи, сякаш ме приканваха да се здрависаме. Това бе техният
начин да се отблагодаряват за нежните ми грижи и само моят любимец, азиатският
тигър, не издаваше чувствата си. Нищо не трепваше в него, когато се появявах
край клетката му, изтягаше се все тъй горд и недостъпен, вдигнал глава и впил
неподвижен поглед в пространството.
Хранех ги по два пъти на ден с
месо и витамини, а веднъж в седмицата почиствах леговищата им. То се знае, не
бях звероукротител, че да влизам в клетките, когато животните са там —
примамвах ги някой сочен бут в салона за посрещане на гости, спусках вътрешната
решетка и едва тогава се вмъквах в спалнята им с маркуча; измивах старателно
каменния под, след което ги връщах обратно и минавах оттатък Но което си е
истина, страхът и тогава не ме напускаше нито за миг. Макар и да съзнавах, че
съм в безопасност, сърцето ми бе свито и непрекъснато се озъртах, сякаш очаквах
хищникът да се появи ненадейно и ме запита какво търся в свещените му владения.
Особено силно бе това усещане, когато влизах в клетката на тигъра — разплисквах
уж небрежно водната струя, шляпах из локвите с грамадните гумени ботуши и
подсвирквах някаква весела мелодия, а окото ми бе все оттатък, където витаеше
сянката на смъртта и ме караше да изтръпвам и затаявам дъх. В такива минути
страхът просто се носеше из въздуха. Аз му се отдавах изцяло, защото това бе
едно незаменимо чувство, близко до обичайното състояние на писателя — да знаеш,
че тигърът го няма, но че всеки миг може да те изненада в гръб и разкъса на
парчета. Ще се разполагаш самоволно в господарското му имение, а! Къде дават
така! Тази нервна игра толкова ме увличаше, че се застоявах в клетката на
тигъра и след като излъсквах всичко до блясък; опъвах умореното си тяло върху лежанката
и се заслушвах в тишината, нарушавана само от ръмженето и тежките, хрипливи
въздишки на моите съседи — хищниците.
„Каквото и да се случи, не мога
да се превърна в тигър — мислех си с трепета на човек, който се превъплъщава. —
По нрав наподобявам по-скоро кротката и незлоблива костенурка, която живее в
черупката си. Но сто че съм в клетката на звяра и отсега нататък ще оголвам
зъби срещу всеки, дръзнал да смути спокойствието ми!"
Тази пресилена закана бе всъщност
едно затихващо ехо от някои притеснения в миналото, а откакто попаднах в
зоопарка, нямах никакъв повод да се оплаквам от съдбата. Прекарвах дните в
пълна хармония със себе си и околния свят и доброто ми настроение бе засенчено
само веднъж, когато влязох за пръв път в жилището на влечугите. Още от дете
изпитвах непреодолимо отвращение към тях, а тогава направо ги ненавиждах,
защото не ги посещавах сам — носех малко, пухкаво зайче, което трябваше да
оставя в клетката на питона. Това бе мой професионален дълг, но щом зърнах
грамадното влечуго, ръката ми просто отказа да отвори вратичката и пусне при
него зайчето.
Питонът бе сит и спеше навит на
кълбо под кварцовата лампа, но все един ден щеше да се размърда и налапа
зайчето, лишено напълно от законното си право на самозащита. Изпаднах в луда
паника пред тази грозна картина и след кратко колебание ето как постъпих — измъкнах
се като крадец навън, скрил зайчето под палтото, после се завъртях около
богаташкия дворец на слона и го пуснах без никой да ме види в сеновала. Там то
щеше да си хрупка от сенцето и живее в охолство, още повече че нямаше да остане
дълго само — всеки път, когато ми се налагаше да гощавам питона, подминавах
гузно клетката му и пусках дългоухия приятел в сеновала. Скоро там се засели
цяла заешка фамилия — сред уют и изобилие зайците наедряваха бързо, чифтосваха
се на воля, раждаха потомство...
Животът си течеше тихо и мирно
между високите стени, в самия център на столицата, току до незатихващата нито
за миг улична блъсканица. За мен времето не отлиташе безследно — всяка нощ
заспивах с радостното чувство, че съм запълнил още няколко странички с нежна, увлекателна
проза. Книгата растеше като някакъв здрав и буен младенец, наедряваше пред
очите ми, добиваше свежест и пълнота.
Отдавах се на размисъл и
съзерцание. Четях, както никога досега. Увличах се в светли кроежи за бъдещето.
Хапвах умерено. Не търсех вдъхновението в чашката. Радвах се на дълбок и
спокоен сън. Съвестта ми бе чиста и недокосната — незаменима храна за
истинската проза.
Понякога имах удоволствието да
бъда канен в кабинета на директора. Седнали на чашка силно кафе, ние
прекарвахме дълги часове, приказвайки си за неща, които интересуват и двама ни;
най-вече за това, как човешкото се наблюдава често сред животните, а и
животинското е все още неизчистено у човека и възникват моменти, когато и при
най-добре възпитаните хора дивото зове и замъглява разума...
Улисан във всекидневните грижи,
не забелязах как зимата се изниза и дойде пролетта. Люляците сведоха клони,
обкичени с цвят. Въздухът се изпълни с аромат и птичи песнопения. Живата
природа също не закъсня да си каже своето. Любовта бе навсякъде около мен и
непрекъснато се навираше в очите ми. Наблюдавах все по-често как мъжкият лъв
захапва игриво гривата на лъвицата, как папагалите кръстосват нежно човките си и
паунът кръжи в галантен танц покрай своята избраница сред пищна феерия от
багри, как райските птици разперват в пъстро ветрило прекрасните си опашки...
Любовта цъфти по всяко време на годината, разбира се, но през пролетта е
толкова видима, че трябва да си глухият слепец, за да не я съзреш и доловиш с
всичките си осезания. Особено ако живееш и работиш в зоопарка. Накратко казано
— намерих се в самия водовъртеж на кипналите страсти. Станах разсеян и
неспокоен и мисълта ми все по-често бягаше от белия лист и се зарейваше
нанякъде. Е, то се знае накъде! Изгубих апетит. Нощем се въртях с часове върху
коравото легло, спохождан от какви ли не видения. Зазяпвах се скришом след
младите красавици, наминали случайно в зоопарка. Слухът и зрението ми взеха да
отслабват... Да, животинското наистина е все още неизчистено у човека, ето защо
се налагаше да го прогоня по-далече от себе си, ако не исках то да засенчи
бистрия ми разум — или още по-лошо — да ме откъсне за дълго от книгата, която
пишех. За тази цел преодолях някои стари задръжки и един ден завъртях докрай
телефона на моята колежка Соня Божинова.
4
Когато тя вдигна оттатък
слушалката и дочух познатия глас, по напрегнатото ми тяло плъзна такава силна
възбуда, че едва се удържах да не изпъна врат и затръбя като елен лопатар в
мембраната.
—
О, ти ли си бил това? — отзоваха се оттатък с лека досада, като изрекох
името си.
—
А ти кого очакваше, скъпа, годеника ли? — подпитах я още в началото, за
да разбера докъде са я докарали с нейния жених. Щеше ми се Менделсон да е писал
за други хора сватбения си марш.
—
Не се безпокой, писателю — отвърна тя, разгадала с женския си усет
скритата ревност в гласа ми. — Ние с него все още сме сърдити, ако това те
интересува.
—
Не, ни най-малко — престорих се на засегнат, а в същото време просиях
целия при тази радостна вест. — Нямам навика да надничам в чуждите тайни.
Интересува ме нещо друго — кога ще мога да те видя, скъпа? Да зърна поне за миг
божественото ти лице.
—
Когато пожелаеш — отвърна тя с тон, който прозвуча като бледо ехо на
моите желания. — От няколко дни карам някаква досадна настинка и си седя вкъщи.
—
Е, нека така да го направим тогава — отдръпнах се разумно от позата на
непринудения веселяк. — Ти пази стаята, пък аз ще намина още тая вечер да
пийнем по чашка и си побъбриме.
Нахраних животните, сложих чиста
риза, прехвърлих около яката й коприненото шалче и като се полюбувах в
огледалото на аскетичния си образ, придобил аристократична изтънченост от
постоянните нощни бдения, напуснах с енергична крачка зоопарка. Не бях излизал
от половин година навън и едва сега си дадох сметка колко съм се отчуждил от
живота. Вървях сред човешкото гъмжило като чужденец, който се завръща след
околосветско пътешествие по старите места и всичко наоколо е някак ново и
непознато. А и така си бе в действителност — писането на проза е едно дълго
пътуване в крехка ладия, носена от случайни течения край опасни скали и коварни
рифове; или ще целунеш дъното, или ще се добереш до спасителния остров, изтощен
и останал без капчица сила.
След няколко месечно блъскане
идваше час за кратък отдих — издърпал очуканата си ладия на брега, аз си
пробивах път сред уличното оживление, петимен да отпия поне една глътка от
чашата на земните удоволствия. Но сега сърцето ми дори не трепваше, когато
срещнех човек в униформа — държах в джоба си ключ, който отваряше вратите на
сигурно и непристъпно за другите убежище, охранявано от свирепа стража. Доброто
ми самочувствие се подхранваше и от мисълта за готовите страници, надиплени
върху масичката в моето потайно студио. Та ето кое му е най-хубавото на писателството,
казвам си го още веднъж — то те прави самоуверен и неуязвим срещу заплахите,
като онези симпатични животинчета, броненосците, които опитните ловци хващат
само със здраво оплетени мрежи.
През последните няколко месеца
водих живот на отшелник, харчех колкото за едното ядене, тъй че сега имах право
да се поразпусна. Развързах пътем кесията и накупих доста неща, които биха
допаднали на всяка млада и скучаеща дама: букет свежи нарциси, като лек намек
за самолюбието на твореца, бутилка скъпо уиски, пакет солени бадеми към него,
няколко блокчета шоколад с лешникови ядки... Както и очаквах, това
разточителство не можеше да не направи впечатление на глезената Соня Божинова,
привикнала още от малка с разкоша — когато натиснах звънеца и тя отвори след
минутка вратата, чаровното й лице бе озарено от израз на приятна изненада.
—
Охо, да вярвам ли на очите си? — възкликна нежно, напомняйки ми за
студентските години, в които отброявах всяка мизерна стотинка. — Да не си
забогатял?
—
Малко, скъпа — подадох й цветята. — Колкото за нас двамата, да не
чувстваме несгодите на живота.
—
Радвам се тогава за тебе — понадигна се тя на пръсти и ме целуна по
бузата. — Приятно ми е да знам, че нещата ти се нареждат добре. Все пак ние
двамата не сме си съвсем чужди, нали?
— Хич даже, ако питаш мен! —
поразмекнах се при тези думи и обвих със свободната си ръка тънкото й кръстче.
— Но не и толкова близки, колкото ми се иска.
— - Нищо чудно и това да се случи
— изви тя гъвкавото си тяло и се измъкна от прегръдките ми. — Когато станеш
прочут и заможен писател. Иначе не върви,
момченце. Поне при мене.
—
То се знае, скъпа — последвах я в хладното преддверие, покорен от
еластичните извивки на стройната й фигура. — Първо славата и парите, а сетне
всичко останало. Тъй си е било откакто свят светува.
Минахме през обширен и с вкус
подреден хол, в който отдавна ми се щеше да заседна по халат и с лула в устата,
освободен от тягостните мисли за бъдещето, и влязохме в нейната стая. Тя се
осветяваше само от един лампион в бледосиня коприна и навяваше представата за
малък будоар — с разноцветните възглавници, мекия килим, тапетите от плътна
материя, абаносовите статуетки по висящите лавици, удобното легло, върху което
лежеше разтворено модно списание... Бе толкова привлекателна, особено за такъв
бродяга като мене, че имаше време, когато наистина се питах кое ме привлича
повече: любовта ми към Соня или скритото желание да се намърдам и аз някой ден
в нейния просторен и уютен дом.
Слава богу, сега такива скверни
мисли въобще не ми минаваха през главата. Не ме занимаваше и това, дали някога ще
стана прочут и заможен, или ще дочакам старините си с просешка шапка край някой
ветровит ъгъл. Имах само едно желание — да напиша книга, в която от първия до
последния ред да прозира и грее с нежна светлина любовният копнеж, а след това
да става каквото ще. Знайно е, че зад всеки голям роман стои романтичният образ
на някоя жена, която най-често остава в неизвестност. Дамата на вдъхновението в
случая бе прелестната Соня Божинова и ето че сега тя бе срещу мен — отпусната в
леглото в живописна поза, с чаша кехлибарено уиски в изящната си ръка, сред
разноцветните възглавници. Разнежена и благосклонна към волния скитник, наминал
към нея за час-два, воден от една стара, незатихваща любов, за да се стопи
наново след това в прииждащия мрак.
Вечерта потръгна леко и скоро
преполовихме бутилката, залисани да си припомняме забавни случки от нашето
студентство. Наближаваше вече мигът да си обирам чукалата и тогава се досетих
за една невинна игра, която си бяхме измислили двамата и я наричахме „да сменим
водата на рибките". Когато идвах в същата тази прелестна стая да четем
заедно за някой изпит и се уморявахме от дългото взиране в учебниците, някой от
нас казваше: ей, не е ли време да сменим водата на рибките? Това бе знак, че
трябва да захвърлим скучните книги и си разменим няколко ефирни целувки за
освежаване, преди да отминем нататък.
Капризната Соня не ми позволи
нито веднъж да отида по-далече от тая приятелска игра, пък в онези години и аз
не притежавах нужната настойчивост. Сега се чувствах по-уверен и свободен в поведението
си или, иначе речено, не бях скован от предварителния страх, че могат да ми
откажат.
Използвах една кратка пауза в
разговора и подхвърлих:
—
Слушай, не е ли вече време?
—
За какво да е време, мили? — запита небрежно тя, но в гласа й пропяха изкусителни
камбанки.
—
Как за какво? — надигнах се от креслото. — Да сменим водата на рибките.
—
Аха, това ли било! – усмихна се тя. — Май че наистина е време.
Приседнах в крайчеца на леглото и
се надвесих над нея като жаден пътник, който коленичи да отпие от бистрата вода
на студено кладенче. Бях решил да наложа най-сетне мъжката си воля над това
своенравно момиче, но още след първите целувки тя ме отблъсна и каза нещо,
което направо ме смая.
—
Ей, писателю, нямаш ли си баня в твоята квартира? — запита безцеремонно,
сбърчила тъй сладкото си носле, сякаш ме душеше.
—
За какво намекваш, любезна? — отдръпнах се веднага от нея и усетих как
целия настръхвам. — Че не се къпя редовно ли? Че съм от онези кирливи драскачи,
дето с месеци не докосват водата?
Можех да преглътна всяка обида,
но не и това — да ме заподозрат в нечистоплътност. Бях докачлив на тази
деликатна тема, защото винаги съм смятал, че отношението към личната ни хигиена
е всъщност отношение към природата, която ни е подарила живота. А и като писател
не забравях никога библейската притча, която ни учи да пазим тялото си чисто,
защото то е храм и огледало на душата.
— Съвсем не исках да кажа това —
смути се за миг Соня и ме погали в пристъп на разкаяние по свъсеното лице. —
Прощавай, мили, но наистина разнасяш около тебе някаква особена миризма.
Почувствах я още когато те срещнах отвън на вратата.
Бях доста объркан от неочаквания
обрат на нещата и мина цяла минута, преди да се досетя каква е работата —
където и да отидех, мъкнех със себе си и миризмата на хищниците. От
непрекъснатия досег с тях сетивата ми бяха притъпени и вече не я усещах, обаче
за другите не можеше да остане незабелязана.
—
Някаква особена миризма, казваш? — подсмихнах се лукаво, защото в това
видях едно скрито и дълбоко по смисъл предимство за мене. — И какво ще е това,
според тебе? Я се помъчи да отгатнеш. Ти си схватливо създание.
—
Знам ли? — замисли се Соня. — Напомня ми за нещо познато, но...
—
Е, добре, не се мъчи повече — погледнах я отвисоко. — Това, за което
намекваш, моето момиче, не идва от мене. Това е миризмата на тигъра. Или
по-точно — на страха от него.
—Тигър ли? — запита изненадано
Соня. — Отде я скалъпи сега и тая лъжа? О, я не ме занасяй с твоите писателски
фантазии!
—
Не е лъжа, скъпа — отвърнах загадъчно и отпих бавно от уискито като
човек, пълен с невероятни тайни. — Никак даже, повярвай ми! Тигърът наистина съществува
и от няколко месеца е най-добрият ми приятел. Толкова сме близки, че както
виждаш, и аз самия вече мириша на тигър.
—
Виж, това е интересно — понадигна се на лакът Соня, взела думите ми за
някаква словесна игра. — Хайде, разкажи ми тогава всичко за твоя тигър. Много
си падам по такива истории.
Не чаках втора подкана и се
впуснах в дълъг и изпъстрен с любопитни подробности разказ за моя тигър. Описах
го такъв, какъвто бе в действителност — гордо и недостъпно животно, което за
разлика от своите събратя не се примирява с принудителния затвор и живее все
още с дивия копнеж по безкрайните простори на азиатската джунгла. Използвах
целия запас от писателско красноречие, за да предам живо и убедително неговата
физическа мощ: мускулестото, източено тяло, обтегнато всеки миг за смъртоносен
скок, заканителното потупване на гъвкавата му опашка, мощната лапа, която може
да пречупи гръбнака на жертвата само с един светкавичен замах... Не пропуснах
да надникна и в царствения поглед на студените му, зеленикави очи и да добавя,
че понякога за жалост в тях се чете и дълбока тъга по отнетата свобода...
Соня Божинова изслуша живописния
ми разказ като малко момиченце, което забавляват с увлекателни истории. И през
следващите гостувания в нейния разкошен дом тя винаги ме караше да й говоря за
тигъра. Бях принуден да изтръгвам от фантазията си все нови и нови подробности,
окуражен да установя как историята за мен и моя тигър ни сближи както никога
досега. Зад любопитството й обаче долавях и проблясъците на скрита насмешка.
Нямаше никакво съмнение, че тя възприемаше всичко това като една красива
измислица, плод на волното ми писателско въображение. От своя страна аз устоях
докрай на изкушението да й призная цялата истина — пазех тайната за онзи
вълнуващ миг, в който щях да я срещна очи в очи с живия тигър. Нещо ме караше
да се надявам, че именно тогава ще постигна целта си. И този път не останах
излъган.
5
Всичко се нареди тъй, както си го
бях намислил — през една майска привечер излязохме да се поразтъпчем из
софийските улици и неусетно стигнахме до зоологическата градина. Тогава й
казах, че моята скромна квартира е съвсем наблизо и я попитах дали ще има нещо
против да я удостои за малко с присъствието си. Соня прие охотно поканата ми,
водена вероятно от любопитството да надникне най-сетне в личния свят на
писателя. Но когато се намерихме в двора на зоопарка, безлюден в този час на
деня, тя възприе посещението ни като една остроумна шега и се разсмя.
—
За тази скромна квартира ли говориш, мили? -кимна към празната клетка на
шимпанзетата. – Много е шик, ако питаш мене. Има даже и люлка да си разгряваш
мускулите, когато не ти върви писането.
„О, ще видиш ти едно загряване! —
заканих се мислено. — Запази само за малко търпение!"
—
Това е къщичката на нашите прародители, шимпанзетата — отвърнах
сериозно. — Аз живея ей оттатък, зад онази врата. Ела сега с мен и ще ти покажа
нещо наистина интересно.
Пресякохме двора, блъснах металната
врата и я въведох в полутъмния коридор, после хлопнах вратата зад гърба ни.
Озовала се вътре, в първия момент Соня не забеляза хищниците. Всички те бяха
вече в спалните ек помещения и се готвеха за сън, но като ме усетиха, наскачаха
от лежанките и ме посрещнаха с дружен рев. Бедната Соня така се сепна, че едва
не се строполи върху цимента.
—
Боже мили, какво е това? — извика отчаяно, вкопчена в мен и примряла от
страх. Къде ме докара. идиот такъв!
Това бе моят дългоочакван миг —
да я имам до себе си, изплашена и безпомощна, лишена напълно от дребнавите
съблазни на нейната среда.
—
У дома сме, скъпа — погалих я снизходително по копринените й коси. — Тук
е моят дом. Убежището. А ей този красив звяр до нас е моят тигър, за който ги
разказвах. Хайде, успокой се и го погледни. Нищо лошо не може да ти се случи.
Тигърът се бе изправил в цял ръст
и ни наблюдаваше през решетката. Тялото му тънеше в сянка и това го правеше да
изглежда още по-грамаден и величествен.
—
Бива си го, нали? — рекох самодоволно, горд да й предложа едно рядко
зрелище.
—
О, страхотен е! — възкликна плахо Соня, притисната все още в мене. —
Никога не съм виждала отблизо такова мощно животно. А и тия негови свирепи
очи... Но не разбирам ти какво правиш в този зловещ зверилник.
—
Нали ти казах, че живея тука — плъзнах една лека целувка по устните й. —
От няколко месеца другарувам с хищниците. Имам си и собствена клетка, в която
те каня сега да ми гостуваш.
Сгушена в прегръдките ми, Соня
мина с колеблива крачка по тесния коридор покрай любопитните погледи на
лъвовете и влязохме в моята малка стаичка. Запалих свещта, купена специално за
случая, и в трепкащия кръг светлина изникна работната ми масичка с пишещата
машинка, купчината готови страници и бутилка шампанско с две чаши до клонка
ароматен люляк. Всичко излезе толкова просто и ефектно, че дори и аз се
изненадах на умението си да прогонвам делничната скука със странни за годините
ми хрумвания. А за Соня Божинова да не говорим — когато се убеди най-сетне, че
наистина обитавам тази романтична стаичка и прекарвам времето си в компанията
на хищниците, изпадна в такъв хлапашки възторг, сякаш се бе озовала в страната
на приказките.
—
Господи, доживях и това чудо! — разсмя се тя, поосвободена вече от
страха. — Ако не бях го видяла с очите си, хич нямаше и да повярвам.
—
Тогава се навъртай по-често насам, щом обичаш чудесата — отвлякох я
мислено от нейния недорасъл годеник. — При мен те никога не липсват.
—
Да, ти наистина си едно малко чудо! — изгледа ме тя с радостно
удивление. — Още като те видях издокаран с това коцкарско шалче, трябваше да се
досетя, че си такъв. А и сега си неотразим кавалер. Свещи ли не щеш. люлякови
клончета... Че и шампанско натъкмило момчето. Направо ме убиваш!
—
И тигър — озъбих й се и отворих с такъв пушечен гърмеж бутилката, че
животните се юрнаха като подгонени оттатък в клетките. — Не забравяй тигъра.
Той те дебне.
—
О, само не ми напомняй за него! — събра тя длани в умолителен жест. —
Така ме стресна, че още не мога да дойда на себе си.
Отвърнах й да не прибързва с
думите, защото все още не познава магнетичната сила на това животно. И се
оказах прав — след като обърнахме на един дъх чашките, тя събра смелост и
пожела да го види отново. Хванах я за ръка и я заведох до клетката на тигъра,
който продължаваше да опипва тъмнината с острия си поглед, раздразнен от
присъствието на непознатата гостенка. Този път Соня се престраши да застане
близо до решетката и двамата — млада жена и тигър — впиха очи един в друг с
такъв неудържим стремеж, че започнах да ревнувам.
— Как го намираш? — извадих я накрая от захласа.
—
О, божествен е! — въздъхна тя. — Просто изумителен!
— Аууу! — отвърна на това тигърът
и Соня отстъпи назад и се намери отново в прегръдките ми.
Върнахме се обратно в стаичката,
където ударихме по една дълбока глътка от шампанското. После приседнах върху
твърдия миндер и я запитах дали все още я смущавам с миризмата си.
—
О, напротив! — пристъпи тя до мен и зарови пръсти в косите ми, израснали
през последните месеци като истинска грива. — Сега вече знам всичко.
—
Тогава ела при мен — плъзнах ръце по стройното й тяло. — Ела да се
обичаме!
—
Няма да стане — отдръпна се тя към вратата. — Не забравяй, че ти си взел
само миризмата на тигъра. А и вече е време да тръгвам.
Вдигнах се с голямо нежелание от
леглото. Когато минавахме край клетката на звяра, тя подвикна натъжено:
—
Сбогом, красавецо!
Тигърът не отрони нито звук, бе
се опънал върху лежанката и спеше дълбоко,
като след изтощителна любовна игра. За разлика от мен той знаеше как да
се разделя с капризните гостенки.
— Какво искаше да кажеш с това
„сбогом", скъпа? — попитах я отвън на улицата. — Че си отиваш завинаги от
нас?
— Точно така — отвърна тя. —
Повече не стъпвам в тази зловеща дупка. Още една такава вечер и ще трябва да си
търся психиатър.
Не се и опитах да я увещавам —
оставих всичко да бъде решено между нея и тигъра. Нещо ми подсказваше, че тя
едва ли ще издържи на изкушението да го види отново. Тъй и стана — не мина и
седмица и Соня се появи сама в зоопарка. Но въобще и не пожела да влезе в моята
стаичка — полюбува се отвън на тигъра и си отиде. След това й стана навик да ни
посещава от време на време, тъй че през цялото лято имах удоволствието да я
виждам и подклаждам чрез нея вдъхновението си в писането на моята голяма книга.
Топлите дни изтекоха неусетно и
дойде есента. Паднаха първите студени дъждове. Посетителите в зоопарка
започнаха да редеят. Пожълтелите листа взеха да се ронят от клоните на дърветата
и да застилат асфалтовите алеи. Идваше най-плодовитият сезон за всеки писател,
но при мене той донесе горчивия вкус на раздялата. Първа ме изостави Соня
Божинова —- намина през един дъждовен ден само за да ми каже, че годеникът й се
върнал отново при нея и че повече няма да се виждаме. Тази вест не ме изненада
— като човек на перото, аз долавях отдалече края на всяка история. А и нима бе
възможно да държа цял живот край себе си жив тигър? Наскоро след това бях
помолен най-учтиво да напусна и зоопарка. Досещате се вероятно за какво —
оставен няколко месеца без храна, питонът накрая бе издъхнал. Това влечуго е
прочуто със своята издръжливост, но все пак и неговото търпение си има граници,
Както и търпението на директора.
— Вие се отнасяте прекалено
сантиментално към животните и аз ви разбирам — рече ми на раздяла той. — Но
бедата е, че си позволявате да се намесвате своеволно в природните закони. А
това никога не остава ненаказано.
Напуснах столицата тъй, както бях
влязъл преди години в нея — само с пишещата машинка, топ листа и една
недовършена книга. С тая разлика, че сега автобусът ме носеше в обратна посока.
Късно вечерта бях вече в единственото място, което можеше да ме приюти —
изоставения от цялата ни фамилия селски дом. Там залегнах отново над ръкописа.
Редях изреченията в пълна самота, заслушан в трополенето на дъждовните капки по
стария покрив и воя на вятъра в голите клони на дърветата. На моменти ме
налягаше дълбоко отчаяние, но намирах сили да се отърся от унинието и продължа нататък.
Какво ми даваше кураж през онези
отшелнически дни — мисълта за литературния триумф вероятно, за очакваните
почести и обожанието на младите красавици, съпътстващи всеки успех. Но най-вече
сянката на тигъра, която витаеше все още около мен.
