АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

неделя, септември 09, 2012

Читателски дневник: Великият поход на Династронавтите - Първа част

Няколко думи от мен
Спомням си в ранното ми детство радостта, с която очаквах всяка вечер татко да ми чете книги за лека нощ. Баща ми ме накара да обичам книгите...
...Също така си спомням, когато взех от училищната библиотека непознатата за мен книга "Федерация на династронавтите" и я прочетох за една безсънна нощ. После дойде и "Великият поход на династронавтите", намерена пък в една селска библиотека и прочетена отново за една нощ. След тези книги аз станах читател! Писателят Хаим Оливер ме направи такъв, благодаря му!
Като благодарност към него ще се опитам да представя тези две книги в блога си. Първо "походът", който ми е фаворит, въпреки, че е втора книга от поредицата. Разбира се ясно ми е, че за читателят ще е трудно да оцени книгата, ако не познава контекста на времето, но се надявам все пак да изпита удоволствие от доброто четиво.
...Да отдадем заслуженото и на илюстратора на книгата художникът Борис Димовски, който също не е между живите.
...При сканирането забелязах, че за петдесет години правописът се е променил малко. Аз оставих думите такива, каквито са написани през 1963 година...






ПРОЛОГ,КОИТО МОЖЕ ДА БЪДЕ И ЕПИЛОГ,
НО БЕЗ КОЙТО ТОЗИ РАЗКАЗ
НЯМАШЕ ДА СЪЩЕСТВУВА


Ако искате, вярвайте, но всичко започна е един яростен телефонен звън:
- Грр . . .! Гррр . . .! Аз спях и виждах мъчителен сън: редакторът на издателството ме гледа строго през дебелите стъкла на очилата си и за последен път ме пита кога ще предам обещаното продължение на „Династронавтите". Облива ме студена пот, не мога да отговоря нищо . . .
- Грр . . . ! Гррр . . . ! събудих се с разтуптяно сърце. Беше дълбока нощ. Замаян, посегнах към слушалката:
- Слушайте вие там – започнах аз ядосано, — нямате ли капка съвест, та будите хората посред нощ?
- Тук е Управлението на граничните войски — отговори един тих глас.
- Навярно имате грешка. Тук е частен дом -- казах аз.
- Нямаме грешка. Нали вие сте авторът на „Федерацията на династронавтите"?
- Да . . . Какво обичате?
- Бихте ли могли да наминете при нас по важна справка?
- Кога?
- Веднага.
- Но сега е три часа!
- Знам. Обаче работата не търпи отлагане.
- Добре промърморих аз. - след двайсет минути съм при вас.
- Трети етаж, отдел „Борба с диверсанти", капитан Боянов. Чакаме ви – каза гласът.
Оставих слушалката и както се полага при такива случаи, озадачено се почесах по тила . . . „Борба с диверсанти...хм! Тук има нещо неясно. Прехвърлих в главата си цялото си житие-битие: връзки с диверсанти нямам; за първи път съм бил на границата преди дванадесет години, когато написах един репортаж за граничарите; за последен – миналата година, когато се завърнах от чужбина с влак и успях да прокарам под носа на митничарите ски за моя син. Както виждате, особени нарушения нямам, но все пак бях малко неспокоен.
Облякох се и тръгнах, но като стигнах пред масивната врата на Гранични войски, спрях се разколебан. Ами ако всичко това е игра? Няма ли да ме вземат за луд? Не е ли по-добре да се прибера? И тъкмо когато се разкъсвах от тия противоречиви мисли, голямата врата скръцна и зад нея се показа един капитан. Беше много тайнствен: устните му бяха тънки, очите м – остри, с полуспуснати клепачи. Измери ме изпитателно от обувките до вратовръзката и кратко рече:
- Капитан Боянов. Моля, последвайте ме!
Последвах го. Той вървеше пред мен, без да се обръща. Коридорите бяха дълги, студени: тук-таме мъждукаха лампи; встрани мълчаха безброй врати; дъските под нас мъчително пъшкаха.
- Влезте! — каза капитанът.
Влязох. Беше обикновен кабинет е маса, две кресла и на стената карта.
Капитан Боянов втренчи в мен острите си, всевиждащи очи:
- Сега ще направим очна ставка — каза той с тихия си глас.
- Тъй ли? — промърморих аз тъпо. — Между кого и кого?
- Между вас и една група . . . диверсанти...
— Диверсанти? — гласът ми стана смешно писклив. — Но аз не познавам никакви диверсанти!
—Трябва да докажете това ваше твърдение, защото те поддържат обратното.
Въпреки прохладната нощ почувствувах как по челото ми избива пот. Престраших се и казах:
— Ама вижте какво, другарю капитан, навярно има някакво недоразумение. Аз никога не съм . . .
Съвсем неочаквано той прихна в кратък смях, но веднага се овладя, очите му отново ме пронизаха и отнеха всякакво желание за приказки. Недоумението ми растеше . . .
— След малко ще ви въведем при тях — рече той важно. — Ще ги разгледате добре, ако потрябва, поприказвайте с тях, но от вас се иска да удостоверите тяхната самоличност. Всъщност това са две различни групи. Едната тръгнала към южната граница, другата към западната. Почти по едно и също време . . . Мълчат, устата си не отварят. Само един от тях проговори, струва ми се, техният ръководител, и спомена вашето име .. .
Погледът на капитана поомекна и в него се появи странен израз — смес на удивление, нежност и смях.
— Много ли са? — попитах аз, вече съвсем объркан.
— Дванайсет. Има и един тринайсети, но това е вече друга работа . . .
- Готов съм казах аз и решително пристъпих напред.
Минахме през още два мрачни коридори, спуснахме се по някакви криви стълби и най-после се спряхме пред една висока тясна врата, край която караулеше войник.
— Какво правят? — попита капитанът.
— Спят — отвърна войникът и в очите му се появи същият израз на удивление, нежност и закачливост, какъвто имаше преди малко у офицера.
— А тринайсетият? — попита капитан Боянов.
— Откакто се събуди, не се сдържа на едно място. Ръмжи, изхапа си юмруците. Май че е голяма птица.
—Проговори ли?
—Още не. Но ще проговори.
—Какво прави сержант Марко?
—Още спи.
—А те?
—Мълчат, другарю капитан. По едно време, като се събудиха, какво ли не им казах, предложих им бонбони, мълчат! После, за малко не се сбиха, та едва ги разтървах. Теглиха черта помежду си. Сега пак си спят.
— Ще трябва да ги събудим — каза със съжаление капитанът - Но преди това — обърна се той към мене - елате да ви покажа какво намерихме у тях.
Влязохме в съседната стая. Нещата бяха подредени върху две продълговати маси. Капитанът посочи към левия ъгъл:
— Това намерихме у тринайсетия.
Всъщност не беше нищо особено: куфар, дрехи десетина бутилки коняк.
— В бутилките има розово масло — поясни капитанът - Опасен контрабандист . . . Правил го е редовно . . . А ето това намерихме у останалите дванайсет.
Предметите бяха много и най-разнообразни. Най-напред, имаше дванайсет раници: шест червени и шест черни: после — дванайсет торбички, пълни със сухари; дванайсет манерки, дванайсет фенерчета, дванайсет кутийки конфитюр — шест от сливи и шест от череши; шест кутийки аспирин и шест кутийки аскофен . . . Имаше две твърде особени радиостанции: в картонени кутии, доста примитиви. На едната беше изрисувана червена глава с разкошна брада, на другата черно лице с още по-разкошни мустаци . . .
Имаше два компаса: единият - огромен, моряшки, другият - съвсем мъничък, от тия, дето се продават по книжарниците. Имаше два пистолета, но какви! Единият - от времето на Хаджи Димитър, барабанлия, със седефена дръжка, другият беше истински броунинг, но без пълнител. До тях лежаха едно тапешко револверче и един сигнален пистолет.
Към принадлежностите можеха да се видят още и следните неща: маска за подводно плуване, лъкове от чадърени ребра, сноп дървени стрели, кутия мъниста, връзка бакелитени гривни, шест учебника по испански език и шест тетрадки, изписани на неизвестен на мене език... Имаше куп найлонови чорапи в прозрачни пликове, дузина парижки парфюми в луксозни кутийки; нескафе, американски цигари и някакви стъклени тубички, пълни е бял прах...
Пред червените раници имаше по една машинка за стрижене, а пред черните — самобръсначки и огромно количество ножчета за бръснене от всички възможни марки.
Да ви призная, не можах да изброя всичко, толкова много бяха нещата. Имаше например още куп стъклени топчета, блокче за рисуване, две географски карти: едната на Южна Америка, другата на Южна Африка. Имаше и един ятаган с издълбани па дръжката цифри: 1874.
Накрая трябва да отбележа нещо, което съвсем ме обърка: на масата бяха струпани дванайсет пионерски връзки...

ПРОЛОГЪТ ПРОДЪЛЖАВА
Наистина имаше от какво да се смути човек: тия вещи принадлежаха на някакви особено хитри диверсанти.
— Как ви се струва, а? — попита капитанът.
— Страшна работа! — казах аз. -- Само едно не ми е ясно --- защо са им лъковете и летните кънки, па и тия стъклени топчета и турският ятаган? Нима и тези вещи принадлежат към новия опасен арсенал на империалистическата агентура?
- И на нас много неща не са ни ясни – продума той с въздишка и аз забелязах, че капитанът далеч няма толкова остри очи и не е толкова строг, колкото ми се стори отначало.
— Много разчитаме на вас, за да ги изясним... Но както и да е, елате да видите задържаните. Жалко, че ще ги събудим, бяха много уморени, но няма как.
Мислейки за това хуманно отношение към заловените престъпници, аз го последвах. Пред една желязна врата той се спря. Повдигна капачето на шпионката и надзърна:
- Погледнете! — каза той. — Това е тринайсетият.
В абсолютно голата килия един мъж на средна възраст| яростно сновеше напред-назад. Бе облечен елегантно, макар и малко поизмачкано, носеше черни очила. Лицето му бе жестоко, със силно изпъкнала долна челюст.
-А сега да влезем тук — продума капитанът.
Войникът отвори съседната врата, аз пристъпих и замръзнах на прага. Не беше изненада, не беше страх, не беше и обърканост. Спря ме някакво чувство, което не мога да определя точно, защото сякаш влизах в приказен свят. В чародейния свят на Снежанка и седемте джуджета. Само че Снежанка я нямаше и джуджетата не бяха седем, а дванайсет.
Имаше ги всякакви — дребни, средни, по-дълги, слабички. Имаше един дебеличък с очила и един висок с ковбойски панталони и зелена риза на квадрати със страховита черна коса на главата. Имаше едно тъничко джудже с момичешка фигура и едно дребосъче с вирнато носле и почти бебешки сандалки...
Стаята беше голяма, разделена на две от дебела червена линия, изтеглена на пода. Вляво от чертата, на килима, спяха шест от джуджетата и всички носеха бради. И дясно спяха другите шест и всички носеха мустаци.
Потърках очи: не сънувам ли? Погледнах капитана: на устните му играеше тайнствена усмивка.
—Не можете ли ги позна? — прошепна той.
Поклатих отрицателно глава.
—Погледнете ги добре! Ето този тук твърди, че ви познава — каза той.
Приближих се към посоченото от него брадато джудже. Обронило глава на гърди, то сладко спеше. На скута му имаше някаква издутина, покрита с яке. Наведох се, вгледах се в лицето му и изведнъж сърцето ми заблъска. Не може да бъде! Не може да бъде! Изправих се, тръгнах покрай другите, навеждах се, вглеждах се в лицата и така — докато разгледах всички. Нямате съмнение: те бяха!
—Е, познахте ли ги сега? — попита капитанът.
Не отговорих нищо, върнах се към първото джудже: същото мургаво лице, същата къдрава коса, същите добре очертани, пълни устни и червени бузи. Само че откъде се е взела брадата? Машинално посегнах, подръпнах я. Джуджето се размърда, в скута му нещо изскимтя.
- Няма да успеете - прошепна капитанът. – Ние вече опитахме.
Погледнах го: и той ли е луд?
Отново енергично подръпнах брадата на къдравото джудже. То лекичко изпъшка, вдигна глава, отвори очи.
Същите очи: живи, черни, умни.
Погледите ни се срещнаха. То ме позна и се усмихна и зад усмивката видях кривото ляво зъбче, което имаше само един човек на планетата Земя! В полусън то протегна ръце към мене. И се разплака с горчиви детски сълзи, които се стичаха по брадата му.
—Само това ми липсваше сега — промърмори капитанът.
В този момент се чу пак скимтене, издутината в скута на джуджето се размърда и изпод якето се показа едно кученце. Едно кученце с болезнено позната физиономия. То ме погледна весело и се хвърли върху мене, като започна бясно да ме целува с топлото си езиче.
Другите диверсанти се разшаваха, замаяно се изправиха, бързо ме наобиколиха и незабавно се включиха към плача на къдравия. След минутка цялата стая се огласяше от дванадесетогласния рев на диверсантите, а сълзите им мокреха брадите и мустаците. Само кученцето весело лаеше, промъкваше се между краката им, скачаше на раменете, премяташе се презглава и още повече засилваше олелията.
Капитанът постоя, постоя, па рече:
—Вижте какво, другарю, аз излизам. Не понасям сълзи, дори когато са диверсантски. А вие, моля, успокойте ги и се опитайте да измъкнете нещо от тях. Аз съм оттатък. Ако имате нужда от нещо, обадете ми се.
Останах сам с дванадесетте мустакати и брадати нарушители па границата и с тяхното кученце. След малко плачът попрестана.
-Е? — продумах аз най-после - Ще ми обясните ли как сте попаднали тук?
- Той е виновен! — извика къдравият диверсант с брадата, като посочи високия диверсант със страховитата коса и будьоновските мустаци. Ако не беше задигнал Никиж-ем...
-Не е вярно! --- провикна се мустакатият. Вие го задигнахте!
-Вярно е!
-Не е вярно!
Мустакатите се отдръпнаха зад червената черта и заеха бойна позиция. Брадатите се приготвиха за отбрана. Всичко беше ясно. Казах:
- Толкова ниско ли е паднала Федерацията на динамичните астронавти?
— Тя вече не съществува! — през сълзи извика къдравият.
— Тъй ли? Защо?
Настъпи натегнато мълчание. Най-после къдравият диверсант започна да разказва, отначало тихичко, после все по-смело и развълнувано. Естествено, той беше постоянно прекъсван от останалите, които ту му възразяваха, ту му подсказваха. Кученцето кротко слушаше е изплезен език, седнало на задничето си.
Така, при тия необикновени обстоятелства, аз отново се срещнах с дннастронавтите, моите мили герои от първата ми книга. И макар че бяха с бради и мустаци, познах ги. Познах предводителя на Федерацията и главен астронавт къдравия майор Димчо; познах бившия командир на Отряда на динамичните Сашо Кобалтовия юмрук, който пак носеше своята вечна зелена риза на квадрати; познах Рони Дато с очилата, който все тъй казваше „да", когато Наско Нето казваше „не"; познах красивата комисарка Вихра, която сега бе с панталони и дълга енгелсовска брада; познах Мишо Еквилибриста, слабичкия Игорчо и най-малкия кандидат-династронавт Кънчо. Естествено, познах и Никиж-младши. Само Фани я нямаше, но това е вече друг въпрос, който ще ви стане ясен по-късно..:
Те разказваха, разказваха неуморно и никой не усети кога настъпи утрото. Към девет часа от вратата надникна капитан Боянов:
—Как е?
—Всичко е наред — казах аз.
—Не са ли гладни?
—Уха — възкликна Рони Дато, който напоследък беше потслобнал.
—Ще ви изпратя мляко с кифли — каза ухилен капитанът.
В десет часа аз излязох от Управлението па граничните войски. Вдясно от мен крачеха брадатите, вляво — мустакатите, а отзад припкаше Никиж-ем. Въпреки всички усилия не можахме да махнем нито брадите, нито мустаците. Новото българско лепило УЛЕ (Универсално лепило — препоръчвам ви го!) се оказа превъзходно. Хората се обръщаха да ни гледат, а сума дечурлига тръгнаха по петите ни, смятайки ни за артисти от френския цирк.
Първата ми работа бе да се отбием в една бръснарница, където сред благоговейното мълчание на всички клиенти брадите и мустаците бяха обръснати. След това заведох диверсантите по домовете им. Какво стана там, не смея и да помисля. Имаше пердах, имаше плачове, но какво да се прави — борбата за освобождението на народите иска жертви...
Тринайсетия го нямаше. Той си остана зад онази желязна врата.
Едва към обед успях да намеря редактора на издателството:
—Другарю Ст. — заявих аз, — обещаната книга скоро ще бъде готова. — И му разказах за снощното си премеждие.
-Давай! – каза той.
И ето - сега часът е два. Изпих едно силно кафе, за да дойда на себе си, и седнах пред машината да ви разкажа за необикновените приключения на моите стари приятели динамичните астронавти, които поради някакво историческо стечение на обстоятелствата станаха мустакати и брадати, и за тяхното вярно куче Никиж-младши, което съкратено се казва Никиж-ем.
ПЪРВА ЧАСТ
РОЛАНДО ОТ СИЕРА МАЕСТРА
И
СИСУЛУ-КАБА ОТ ПРЕТОРИЯ

1. ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА ДРУГАРКАТА Л.МОРЕВА, КОЕТО ИМА ФАТАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ
Точно така: в основата на цялата история лежи предложението на майката на Наско Нето, другарката Л. Морева, която, както знаете, е професор в Университета и се занимава с чуждестранните студенти.
Няколко дни преди Първи май тя каза на Наско:
- Искаш ли да поканим за празника някой чуждестранен студент да обядва с нас?
- Искам, ама какъв?
- Какъвто си избереш. Има негри, има немци, виетнамци, кубинци, араби, турци, шведи, има дори един японец.
Наско Нето се замисли, при което русият му перчем падна пад очите:
- Всички не може ли? — попита той.
- Ще бъде малко трудно. Те са към две хиляди.
- Мамо, може ли да си помисля малко?
- Добре, но не се бави, защото желаещите да капят са много.
Останал сам, Наско Нето отново се замисли. Трябва да отбележа, че за него умствената дейност изисква големи усилия: той предпочита да вижда нещата по-конкретно. Ето защо той извади от джоба си блокчето и молива и нарисува двайсетина фигури на боксиращи се атлети: на негър, японец, китаец, индианец, кубинец ... и всички със страхотии плещи. На кого да се спре? Всички бяха еднакво привлекателни. Най-после той се умори от мислене и тъй като колективният ум е все пак по-силен от индивидуалния, реши да се посъветва с династронавтите.
Веднага след училище Наско Нето вече седеше зад бараката в ракетния център „Нептун", който, както си спомняте, се намира в двора зад високата кооперация на улица „Хан Крум" и „Раковски", недалеч от стадиона. Заобиколен от динамичните астронавти и от Никиж-ем, той разказа за предложението на майка си. Ефектът от думите му беше съвсем неочакван:
- Ама и аз искам студент! — провикна се полковник Димчо с блеснали очи.
- И аз! — отсече Сашо Кобалтовия юмрук, който още не можеше да се отърси от старите си партизански привички да разговаря само с категоричен тон.
Мигновено поискаха студенти и всички останали, включително и най-малките кандидат-династронавти Кънчо и Фани.
- Добре — каза Наско Нето, — ще кажа на мама да не раздаде нито един студент, докато не си ги разпределим ние. Казвайте сега кой какъв иска!
Извади бележника и се приготви да пише. Полковник Димчо без колебание веднага каза:
- Аз искам кубинец. И да бъде астрофизик, а може и атомен физик или кибернетик.
- Аз искам негър — заяви Сашо Кобалтовия юмрук. — И да бъде от ВИФ, ама от „Левски".
- В Африка няма „Левски" — възрази Рони Да-то. — Студентите от цял свят членуват в „Академик".
- А аз искам от „Левски"! — упорито отсече Сашо.
По-нататък желанията се оформиха, както следва:
Рони Дато: новозеландец, журналист или писател.
Мишо Еквилибриста: украинец, ама от Витиз.
Вихра: норвежец, композитор, а може и контрабасист.
Игорчо: японец, по възможност фокусник или дресьор на лъвове.
Фани: без претенции. Скромно желание: да бъде момиче.
Кънчо: без претенции. Още по-скромно желание — да бъде разузнавач.
Останалите си избраха кой персиец-филолог, кой индус-йога, кой французин-киноартист. Последен остана Наско Нето. Той беше много затруднен, тъй като най-хубавите професии бяха вече разпределени. Все пак той решително написа:
„Наско Нето - мексиканец-полуиндианец,художник или боксьор”.
Вечерта той връчи списъка на другарката Л. Морева. Тя го прочете и каза:
- Виж какво, Наско, желанията ви са...
… Но май че е време да прекъсна за малко своя разказ за да дам няколко кратки обяснения, защото не знам дали: всички си спомняте за старите приключения на Федерацията на династронавтите.
Гореописаното заседание в ракетния център стана близо година и половина след ония паметни събития, които разтърсиха устоите на нашата улица. Спомняте ли си ги? Кучето Никиж, което падна от небето, опита да го изпратят на Марс, стогодишната война между астронавти и динамични, създаването па Федерацията на динамичните астронавти...
Да, цяла година изтече оттогава! Федералните членове пораснаха. Майор Димчо например завършва пети клас и се готви да следва астрофизика. Впрочем той вече не е майор: в деня, когато повишиха Гагарин, Димчо също стана полковник.
В пети клас са и Рони Дато, и Наско Нето, и Сашо Кобалтовия юмрук, който се колебае между кариерата на футболист, офицер на ракетно обединение и изследовател на Северния полюс, и Вихра, която изостави задълженията си на комисар и засега се увлича по класическа музика… Игорчо е в трети клас; завършват първи клас най-малките династронавти: Кънчо, синът на кварталния милиционер сержант Марко, и Фани, дъщерята на известния режисьор другаря Антон Антонов, който сега работи в телевизията.
През тия кратки месеци династронавтите станаха най-ревностни членове на Кръжока по астронавтика в Двореца на пионерите, строяха истински ракети и внимателно следяха всички новости в науката. Те знаеха наизуст книгите на Гагарин и Титов, бяха на посрещането на Валя Тершкова и Валерий Биков и по този случай дори хвърлиха нелегални приветствени позиви, а вестник „Народен звезден глас" излезе със специално издание. (Впрочем трябва да отбележа, че вестникът се появява твърде рядко, тъй като редакторът Рони Дато е доста зает: пише едни роман, два сценария и няколко драми.)
И накрая — за да бъде всичко напълно ясно, трябва да кажа нещичко и за Никиж-ем. Както се сещате, той е син на кучето-чудо Никиж, подарък от Научния институт за Комплексно изследване на животните. Династронавтите го обкръжиха с любов. За кратко време Никиж-ем порасна, укрепна, усвои един милион фокуси, научи се да разбира човешки език, да открива всякакви следи и да отива по нужда само навън. Живее в ракетния център и Федерацията се грижи за него. Никиж-ем е обичан в целия район и дори сержант Марко не го закача, макар че само думата Никиж го изкарва от равновесие — толкова неприятни спомени го свързват с това име.
Съвсем накрая на тази глава искам дебело да подчертая и следното: напоследък на династронавтите им беше скучно. Може би за това беше виновна тежката снежна зима или чудесната пролет, която пробуждаше в тях свежи жизнени сокове, или чисто и просто — първият полъх на ваканцията, но у тях се надигаше бясната, неукротима жажда за приключения. Седяха си те в клас, гледаха с разсеяни очи белите облачета и мечтаеха ли, мечтаеха . . .
Осем месеца бяха прилежни, кротки и умни ученици (Е не всички де!) и всички имаха по смятане шестици (с изключение на Наско Нето). Цели осем месеца! Това беше твърде дълго. Нещо трябваше да се случи. И то се случи.

2.ЯБЪЛКАТА НА РАЗДОРА ИЛИ КАК ПЪРВИ МАЙ МОЖЕ ДА ТРАЕ 13 ДНИ
И тъй, когато прочете списъка на Наско Нето, другарката Л. Морева понастръхна и каза:
— Виж какво, Наско, страхувам се, че няма да можем да задоволим всичките ви желания. У нас все още няма висши учебни заведения за дресура на лъвове, за обучаване на йоги и разузнавачи. Освен това мисля, че нямаме и мексиканци-полуиндианци. Все пак ще се опитам да ви помогна!
Уви, тя не можа много да помогне. На другия ден съобщи:
— Получаваме само един студент. Кубинец, следва астрономия.
Съобщението хвърли Федерацията в бездните на разочарованието. Ами сега? Как ще разпределим един студент между 13 души? Пада се по 0,077 хилядни от студент на човек!
Династронавтите седяха в ракетния център под прането и мрачно мълчаха. Най-после Сашо Кобалтовия юмрук се изправи, позасука ръкавите на зелената си риза и заяви:
— Кубинеца си вземам аз и толкова!
Тази недвусмислена декларация предизвика буря от възмущение:
- Охо! Гледай го ти! Диктатор! Отде накъде ще го вземеш ти?
Отде накъде ли? — отвърна високомерно Сашо. — Ами че кубинецът е бивш партизанин и революционер, аз също съм бил партизанин, помните ли, лани, когато нападнахме жандармеристите от квартал Лозенец, и следователно студентът е мой!
Всички ревнаха. Взе думата полковник Димчо:
Кубинецът по право се пада на мене — каза той.
- Еее!
- Ама разбира се! — продължи убедено Димчо. — кубинецът е астроном, значи почти е астрофизик, а нали и аз ще стана физик . . . Освен това — той се поколеба, но все пак добави: — аз съм полковник.
- Голяма работа, като си физик и полковник — извика Сашо Кобалтовия юмрук. — Аз също съм командир! Двамата се наежиха и заръмжаха. Рони Дато презрително ги изгледа, поклати състрадателно глава и лениво издуха стъклата на очилата си:
— Ех, вие, култаджии такива! — промърмори той, тайнствено помълча и бавно добави: — Аз знам как всеки може да получи по един кубинец.
— Не, това не може! — възрази Наско Нето. — Защото ще трябва да разделим кубинеца на тринайсет парчета.
— Може, може…— каза търпеливо Рони Дато. — Няма да го делим на тринайсет, а ще го умножим ... — Той отново направи дълга пауза, за да се наслади на мълчаливото удивление на останалите, и добави: — Като умножим Първи май на 13, стават тринайсет първи майове, нали? Така ще имаме тринайсет празника и всеки ден кубинецът ще гостува на някого от нас.
— Знаменито! — каза полковник Димчо.
Идеята беше наистина знаменита. Без много приказки обявиха датите от 1 до 13 май за празнични и съставиха списък за реда на гостуванията. Начело на листата се мъдреше полковник Димчо, на последните места се гушеха кандидатите Игорчо, Фани и Кънчо.
Още същата вечер списъкът беше връчен на другарката Л. Морева. Дванайсет копия бяха предадени на останалите родители. Никой не възрази нищо и понеже беше вече 28 април, династронавтите, а заедно с тях и родителите започнаха усилена тайна подготовка за най-тържествено посрещане на госта и за най-блестящо чествуване на този юбилеен Първи май, който тази година трябваше да трае цели тринайсет дни...
Защото, сещате се, нали, беше година хиляда деветстотин шестдесет и четвърта!

3. РОЛАНДО ОТ СИЕРА МАЕСТРА ЯДЕ АГНЕШКО С ОРИЗ
Както по-късно отбеляза вестник „Народен звезден глас": „ТОЙ дойде на Първи май точно в 12 часа 32 минути и 17 секунди, веднага след манифестацията".
Беше такъв, какъвто си го представяха: повече от великолепен. Почти като Фидел Кастро. Същата горда осанка, същата черна, разкошна брада, само че беше дребен, ама нищо. Беше облечен в кубинската партизанска униформа, имаше знаци на лейтенант и дълбок белег на бузата. Протегна ръка и каза:
- Салуд, компанерос! Ме ямо Роландо, лейтенанте сой ди Сиера Маестра.
Димчо веднага преведе:
- Здравейте, другари. Наричам се Роландо, лейтенант. Аз съм от Сиера Маестра.
Всички династронавти зяпнаха Димчо с кръвнишко възхищение. Кога пък е успял да научи испански? Изненадата обаче беше още по-голяма, когато пак Димчо, след като поднесе цветята, отвърна на поздрава:
- Салуд, компанеро Роландо. Носотрос сомос ла Федерасион де лос династронаутос. Йо сой ел колонел Димчо. Добре дошел в нашата страна. Вива Куба!
- О! — възкликна Роландо. — Полковник? И говорите испански?
- Поко! — скромно отвърна Димчо, като с това приключи своя запас от испански думи. (Ще ви открия, че вчера, след като се бе ровил два часа в библиотеката на баща си, бе измъкнал един учебник по испански език и до късно бе зубрил.)
- Чудесно! — произнесе кубинецът на чист български език. Толкова малки и вече говорите испански.
Определението „малки" никак не се хареса на династронавтите, но го преглътнаха и поканиха госта да мине напред.
На петия стаж ги посрещнаха лично родителите на полковника инженер Живко и другарката Мира. Кубинецът и Димчо влязоха. Останалите династронавти се спряха на прага и срамежливо заподсмърчаха.
-Е, какво? Тук ли ще останете? — попита инженер Живко.
-Ама, ние ... нали . . . не сме поканени ... — измънка Наско Нето.
- Я гледай ти! Откога сте станали толкова деликатни? Хайде влизайте!
Не чакаха втора покана, нахлуха в хола и мигновено окупираха трапезата. Оказа се, че има достатъчно столове, чаши и чинии: другарката Мира беше предвидила всичко, тя добре познаваше динамичния апетит на федералните членове.
И тъй, седнаха и понеже бяха много гладни, започнаха.
И тогава другарката Мира се появи тържествена, щастлива, с две огромни тави на ръце. Две тави, в които бе въплътила всичките тайни на своето готварско изкуство. Цяла седмица бе посещавала месарниците, бе обикаляла из пазара, ровила се бе в дебелите готварски книги, после цял ден прекара в кухнята, за да стигне най-после до това съвършено произведение на кулинарията, което носеше в двете тави: две агнета, пълнени с ориз.
Лигите на династронавтите потекоха.
Имаше, разбира се, и сума ти други неща, като плодови сокове, крем карамел, портокали, кафе и дори вино, от което пиха големите. Но едва след като другарката Мира отнесе празните чинии и гостите се отпуснаха с натъпкани кореми, настъпи часът за приказките. . .
Какво казвам: приказки! Та това беше едно всеобщо яростно нападение на династронавтите над Роландо. Искаха да узнаят всичко наведнъж и гостът се намери в чудо. Питаха дали познава Фидел, коя е най-ужасната партизанска битка, в която е участвувал, много ли е висока планината Сиера Маестра, защо не си бръснат брадите кубинските партизани, каква е системата за писане на бележка в Хавана, колко струва един билет за кино на втория ред, и прочее, и прочее . . .
Роландо неуморно отговаряше. Той беше весел, енергичен и знаеше всичко. Оказа се, че познава Фидел лично, е ловил живи диверсанти — пратеници на американците, че планината Сиера Маестра има 1980 метра височина, че кубинските партизани не си бръснат брадите, защото са се заклели да ги обръснат едва след окончателната победа на революцията, че кубинските пионери обичат извънредно много цирка, особено фокусниците...
После Вихра поиска да узнае коя е най-хубавата кубинска песен и Роландо изпя „Кара миа".
Наско Нето помоли Роландо да изтанцува един кубински танц и той изигра една чудесна ча-ча с другарката Мира. И понеже беше много красиво и останалите поискаха да поиграят. Преместиха масата настрана и всички затанцуваха една масова ча-ча, дори и Кънчо, който все бъркаше стъпките, ама нищо... Никиж-ем, който си седеше на капането, клатеше глава и се дивеше на тия подскачащи хора . . .
Хубаво беше, дявол да го вземе!
Празникът приключи чак към 6 часа вечерта, когато Роландо, доста пийнал, сит и преуморен, бе съпроводен от Федерацията до спирката. Под възгласите „Вива Куба" тролеят потегли.
Династронавтите бяха очаровани от новия си приятел и до късно говориха за него.
На другия ден те вече го чакаха на спирката. И като го поеха, та право в дома на Наско Нето. Тук също се бяха погрижили за 12 допълнителни стола и чинии и всичко беше в ред. Другарката Л. Морева беше развълнувана, защото бе хвърлила много усилия, за да нагости кубинецът. Цяла седмица бе посещавала месарниците, бе обикаляла пазара, ровила се бе в книгите ... И ето сега — тя се появи, носейки тържествено две тави: две агнета, пълнени е ориз.
Те съвсем-съвсем приличаха на агнетата на другарката Мира и бяха много вкусни. Похвалиха другарката Л. Морева и като изядоха всичко, династронавтите се нахвърлиха върху Роландо:
- Ще участвува ли бегачът Фигерола в олимпиади а ?
- Вижда ли се от Сиера Масстра планетата Марс?
- Кой е най-силният боксьор на Куба? ... И прочее, и прочее . . .
Този път Роландо малко се поизложи: не знаеше дали Фигерола ще участвува в олимпиадата, не знаеше също кой е най-силният боксьор на Куба.
Но както и да е, отново пяха „Кара миа" и танцуваха ча-ча, викаха „Вива Куба" и като стана 6 часа, Роландо, доста пийнал, с тежък стомах и подкосени крака, едва се добра до тролея. Но в стаята си, преди да заспи, той разтвори кубинската енциклопедия, за да прочете още не­щичко за своята родина, защото не знаеше какви въпроси го очакват на следващия ден.
На 3 май дойде редът на Сашо Кобалтовия юмрук. Династронавтите бяха на линия, Роландо седна на почетното място и след малко майката на Сашо, другарката Елисавета, се появи с двете тави и в тях: две агнета, пълнени с ориз!
На династронавтите това не направи никакво впечатление — те можеха със същия апетит да унищожат и два тигъра, но Роландо! Роландо лекичко пооблещи очи. Ала като добър приятел на България той мобилизира цялата си воля и успя да изяде гигантското бутче.
След това дойдоха въпросите. Роландо криво-ляво отговори, викаха „Вива Куба", пяха, танцуваха и в 6 часа Роландо съвсем пийнал, с оловен стомах и замаяна глава се строполи на седалката на тролея.
Тази нощ за първи път той сънува десет агнета, които се мъчеха да се наврат в устата му. Събуди се с вик, изпотен и с надут корем.
На 4 май бяха у Вихра. Пак 12 допълнителни чинии и пак вълнения от страна на Маминка и пак — две агнета, пълнени с ориз!
На Роландо му се прииска да скочи от прозореца. Но като си припомни как е гладувал като партизанин в Сиера Маестра и как неведнаж е гълтал сурови охлюви, той реши да на отстъпи: представи си, че агнето е американски империалист и се нахвърли върху него…
А през това време Вихра пускаше на грамофона за пети път Четвъртата симфония от Брамс, което, разбира се, никак не пречеше на династронавтите да задават своите въпроси.
През нощта Роландо сънува, че е обкръжен от милиони агнета, които лекичко блеят Четвъртата симфония от Брамс. Неговият съсед го сръга:
- Хей, Роландо, стига си блеял, бе!
На 5 май бяха у Рони Дато. Преди това обаче Роландо прекара няколко часа над 36-те тома на енциклопедията и се молеше на всички богове днес да поднесат нещо друго. Уви! Другарката Зора се появи с две тави и в тях: две агнета, пълнени с ориз.
Роландо покорно тръгна по своята голгота . . .
Дойде 6 май... И пак две тави и две агнета с ориз…
7 май — и две агнета с ориз.
8 май — две агнета с ориз.
9 май — две агнета с ориз.
10 май — две агнета с ориз...

4. КАНДИДАТ-ДИНАСТРОНАВТИТЕ ОСТАВАТ БЕЗ КУБИНЕЦ!!!
Този 10 май за него беше кошмарен. Съпротивителните сили на Роландо се изчерпваха. Той, който цели три години бе бродил из горите на Сиера Маестра под вражески куршуми, бе гладувал седмици наред, бе устоявал срещу жандармеристите на Батиста, нямаше вече нито смелост, нито издръжливост да устои срещу агнетата .. .
Обзе го мирова скръб. Зави му се свят, той облегна глава на масата, в него се надигна неудържимо желание да си бъде на Сиера Маестра, обкръжен от вражески лелегиони и да гладува, да гладува . . . Като през мъгла дочу картечните въпроси и като през мъгла отговори.
- Вярно ли е, че Куба има нужда от наша помощ в борбата срещу империализма?
- Вярно е — изпъшка Роландо.
- Ние сме специалисти династронавти. Можем ли да заминем за там?
- Може — изстена той.
- Как става това?
- Попитайте легацията.
- Ще разреши ли Фидел Кастро?
- Пишете му — с последни сили отвърна Роландо, преди да потъне в меката бездна.
А династронавтите викаха „Вива Куба!" . . .
През нощта в студентското общежитие дойде бърза помощ. Докторът каза, че е настъпило пренасищане на организма от неизвестно месо, а теглилката показа напълняване с цели 7 кила! Униформата на Роландо се пукаше по всички шевове.
На сутринта Роландо почувствува с цялото си същество, че повече не може. Предстояха му още три посещения! Това представляваше шест тави с шест агнета и 24 бутчета! Имаше ли смисъл да жертвува своя млад живот за каузата на кубино-българската дружба по такъв един аг­нешки начин, когато можеше да се служи на тази дружба далеч по-героично?
Верен обаче на дадената дума, той се яви точно в определения час пред тролейбусната спирка. Беше подпухнал, дебел, с помътнели очи и люлееща се походка. Вече го чакаха.
— Вижте какво, компанерос — продума той с мъченически глас, — имам да ви кажа нещо много важно ... —Той се поколеба секунда, но все пак решително продължи: — Компанерос, днес няма да обядвам с вас . . .
Тия думи паднаха върху династронавтите като пламтящ метеор в ракета. Цяла минута те мълчаха, отклонени от своята тъй обичайна орбита на самоувереност.
- Ама . . . защо? — попита Фани със сълзи на очи.
- Защото, компанерос, докато аз се тъпча тук с агнешко, в Куба много деца цели седмици не ядат месо.
- Защо?
- Защо ли? Знаете ли какво е блокада?
- Уха! — отвърна Наско Нето. — Колко сме ги правили! Веднаж дори блокирахме киностудията.
- Е добре! Поради империалистическа блокада Куба е в тежко положение. Враговете всеки ден пращат диверсанти, подпалват със самолети плантациите, вдигат във въздуха заводи, унищожават стада и в резултат на това не стига храна, не стига месо ... А аз десет дни наред лапам агнешко . . . Съвестно ми е! Снощи цяла нощ не можах да спя.
Трябва да подчертая, че в тия думи имаше много, много истина . . .
- Хайде да пратим нашите агнета в Куба! — предложи внезапно Кънчо.
- Стига, бе глупчо! — обади се Рони Дато, разтревожен от опасността да се лишат от останалите агнета. — Докато стигнат в Хавана, ще се развалят.
- Ще ги пратим с хладилник — каза полковник Димчо.
- С хладилник иди ти!
- И ще ида! Щом като толкова искаш да знаеш, ще ида! И хем ще занеса агнета, хем ще помогна на кубинския народ в борбата с империализма!
Изведнаж всички затаиха дъх като прерязани от лагерен лъч: Димчо бе изрекъл съкровените мисли, които ето вече десет дни и десет нощи се въртяха в главите на династронавтите! Да заминат за Куба, да видят Острова на свободата, да се запознаят с Фидел, да се качат па Сиера Маестра и дори да помогнат на кубинските пионери да се организират във федерации на династронавти в борбата за овладяването на космоса!
- Отлична идея! — каза Роландо, доволен, че разговорът взема такъв обрат. Вие заминете за Куба и занесете агнетата, а пък аз ще си вървя, защото имам упражнения в астрономическата обсерватория.
- Ама наистина ли няма да дойдете у нас? - проплака Фани.
- Не! - категорично отвърна Роландо, страхувайки се да не отстъпи пред женските сълзи.
- И у нас ли не? — попита Игорчо.
- Не!
- А у нас? — тихичко се обади Кънчо, като сбърчи носле.
— И у вас не!
И Роландо тръгна към спирката. Устните му бяха сухи, болеше го сърцето. Не смееше да се обърне, защото едва сега осъзна колко се е привързал към тия хлапета. Погледна назад чак когато стъпи в тролея: династронавтите стояха на купчина, всички с бели ризи, омърлушени, мълчаливи — тринайсет разочаровани деца. Отдалеч забеляза сълзите па Фани. Поиска му се да скочи, но като си представи агнетата, бързо се овладя и само извика:
— Компанерос, пак ще се видим! Елате ми на гости!
Тролеят потегли. Династронавтите останаха.
Когато колата се загуби зад ъгъла, пръв проговори полковникът:
— Значи така — заминаваме за Куба!
- Сега не може, трябва да чакаме ваканцията — каза Рони Дато.
- Добре, бе, през ваканцията. Аз и без това имам седем неизвинени.
И вече си представяха как плават по Атлантика към Острова на свободата, как слизат в Хавана и как отсреща им маха Фидел . . .
И точно в този момент прозвучаха няколко думи, които дадоха ново съдържание на живота на династронавтите. Бяха казани от Сашо Кобалтовия юмрук, бяха казани бавно, тържествено, като клетва:
- А аз - произнесе той дебело, аз обещавам да не си бръсна брадата и да не си стрижа косата, докато не се върна от Куба!
Настъпи мълчание, изпълнено със страхотно напрежение: никои, ама никои не бе очаквал от Сашо такава блестяща находка! Роди Дато му завидя до болка.
- Ей че знаменито! — провикна се ентусиазирано полковник Димчо. Хайде всички да си пуснем бради!
- Хайде! - възкликна Вихра.
- И да не ги бръснем, докато не се върнем от Куба — задъхан от вълнение, продължи полковникът. - Да се закълнем! Рони, пиши клетвата!
- После каза Рони, — сега съм гладен. И не само клетва ще напишем, но и цяла програма за гостуването ни в Куба.
Настроението беше много повишено и всички говореха само за Куба.
Впрочем --- не всички. Трима мълчаха, те не участвуваха във всеобщия ентусиазъм: Фани, Игорчо и Кънчо. В този момент те не обичаха Куба.
- А ние няма ли да празнуваме Първи май? — тихичко попита Фани. — Нашите агнета...
Наско Нето се хвана за, главата:
- Боже мой! Ние заминаваме за Куба, а тя ми приказва за агнета!
- Ама и ние искаме студент! — почти проплака Кънчо.
Никой от династронавтите не обърна внимание на този хленч, никой дори и полковник Димчо, който беше справедлив и обичаше да помага на по-малките.
- Хайде! — каза той. — Трябва да се подготвим заминаването.
И се пръснаха.
На тротоара пред спирката останаха само тримата кандидати и Никиж-ем. Беше тъжно. Идеше им да реват. Нима можеха да се върнат в къщи и да съобщят, че гостът няма да дойде? Не! Не! Не! Три пъти не!

5.КАК КАНДИДАТИТЕ ОТКРИВАТ СИСУЛУ-КАБА ОТ ПРЕТОРИЯ И КАК СРЕД ДИНАСТРОНАВТИТЕ СЕ ПРОЯВЯВА РАСИЗЪМ
Три пъти не! — провикна се Игорчо, който много обичаше да имитира резкия тон на Сашо Кобалтовия юмрук. - Хайде да си поканим друг кубинец и тогава той ще си бъде само наш.
- Хайде, ама къде ще го намерим? — попита Фани.
- Ех, че си глупава! Ами че в Университета и в зала Универсиада. Ще вземем и Никиж-ем. Той познава миризмата па кубинците и много лесно ще ги открием.
И понеже нямаше време за губене — наближаваше обед, —- те тръгнаха. Най-напред накараха Никиж-ем да помирише пред дома на Наско Нето стъпките на Роландо, наредиха му да търси подобна миризма на човек с брада и хукнаха.
Десет минути по-късно бяха пред Университета. Внушителното стълбище и двете каменни фигури никак не уплашиха разузнавачите и те, поведени от Никиж-ем, смело закрачиха нагоре. Минаха през два дълги коридори, в които сновяха студенти, после се изкачиха цели три етажа и после пак по един коридор. Кучето се движеше съвсем уверено, сякаш и друг път бе идвало тук. Най-накрая се спря пред една дебела врата с номер 155. Лекичко заскимтя и като се изправи на задните си лапички, взе да драще по вратата.
— Сигурно тук са кубинците — каза Игорчо. — Хайде та влезнем!
- Чакай най-напред да разузная — каза Кънчо, понадигна се на пръсти и опря око на ключалката.
- Виждащ ли нещо? — попита Игорчо.
- Да — прошепна Кънчо. — Вътре е черно и се виждат само очи.
И точно в този момент кучето издаде звучен, весел лай. Вратата се отвори и на прага се показа другарката Л. Морева. Със светкавичен скок Никиж-ем се хвърли на врата и и я лизна по бузата. Тя едва не падна от изненада.
- Династронавти! Какво търсите тук? — попита тя.
— Добър ден — учтиво, но храбро поздрави Кънчо. — Ние сме разузнавачи.
- Не се съмнявам в това — отвърна другарката Л. Морева. - И какво разузнавате?
— Кубинци! — каза Кънчо.
- Аха! Само че кубинците не са в тази зала. Тук има само африканци. Ако ви интересуват африканци, влезте!
Влязоха, разбира се. Кой ще ти изпусне такъв случай?
Влязоха п се стъписаха: огромната аудитория беше пълна само с черни лица, бели усмивки и блестящи кръгли очи. Сърцето на Игорчо заби: той погледна другите разузнавачи н мигновено разбра: никакви кубинци! Само тия тук! Ех, да превземат един негър, па да видят другите династронавти, които така позорно ги изоставиха!
— Другари! — провикна се другарката Л. Морева. — Представям ви отряд разузнавачи от Федерацията на династронавтите. Те търсят нещо. Сами ще кажат какво. Е, другари разузнавачи, какво търсите?
...Пет минутки по-късно те излязоха от аудиторията, а петнайсет минути след това вече крачеха по нашата махала, като нарочно обикаляха по всички улици и кьошета, за да ги видим. А картината беше внушителна и всички съседи наизлязоха, за да гледат: най-напред вървеше един негьр-гигант с черна къдрава коса, черни къдрави мустаци и пъстра африканска носия: около него потичваха кандидат-династронавтите Игорчо и Фани; след него припкаше Кънчо с късите си крачка; а последен идваше Никиж-ем, който, считайки, че трябва да покаже способностите си пред госта, непрекъснато се премяташе през глава.
Най-напред ги съзря от прозореца Наско Нето и излетя като комета.
След по-малко от минута цялата Федерация беше вече долу и крачеше на десетина крачки зад госта мълчаливо, със завистливо възхищение в очите. А Игорчо, Фани и Кънчо не им обръщаха никакво, никакво внимание!
Когато негърът и придружаващите го кандидати изчезнаха във входа на Фанината кооперация, династронавтите колебливо се спряха. Те отлично знаеха, че горе ги чакат тринайсет стола и тринайсет чинии и две агнета, и все пак . . .
Наклякаха по бордюра, загледани към третия етаж.
- Ама какви перки има, а? — възкликна Наско Нето. - Сигурно е шампион по бокс.
- И какви мустаци! — въздъхна Мишо Еквилибриста.
- Да си имахме такъв негър! — въздъхна Сашо Кобалтовия юмрук.
- Даа...— въздъхна Рони Дато.
- Даа...— въздъхна накрая и Наско Нето, забравил, че трябва да каже „не".
И те продължиха да чакат и въздишат, насядали на тротоара, и все поглеждаха ту към вратата, ту към прозореца на третия етаж с надеждата, че ще бъдат повикани...
Никой обаче не ги повика...
А горе кандидатите се радваха на черния си гост Сисулу-Каба. Той не беше бъбрив като Роландо, но все пак пестеливо разказа, че е от град Претория, който се намира в Южноафриканския съюз, че следва философия и че едва ли ще се завърне скоро в родината си, защото е политически емигрант.
- Какво е политически емигрант? — попита Кънчо.
Игорчо се зае да му обясни:
— Ти например сега си политически емигрант от Федерацията. Ако се върнеш, ще те обесят.
Кънчо се почувствува горд и реши някой ден непременно да каже на татко си, че е политически емигрант.
— А защо сте политически емигрант? — попита той.
— Защото се борих за свободата на своя народ — отвърна Сисулу-Каба.
- А с тигри борили ли сте се? — попита Кънчо.
- Не — каза негърът. — Но белите расисти са по-страшни и от тигри.
- Яли ли сте слон? — продължи Кънчо.
- Не - отвърна Сисулу-Каба, като отпи от виното.
- И какво правят с вас белите расисти? — попита Игорчо.
- Какво ли? Затварят ни в отделни селища, които наричат резервати, дават ни най-унизителната работа, не ни разрешават да влизаме в заведения, кина и градини, където има бели, третират ни като животни, а когато изискаме равноправие, бият ни, затварят ни, бесят ни...
— Също като в „Чичо Томовата колиба" — каза Игорчо.
Настана мълчание. Никой вече не ядеше.
- Ама защо правят така белите расисти с вас? — попита Фани, която още не беше прочела „Чичо Томовата колиба"
- Защото ни е черна кожата — отвърна той.
- И какво от това? — възкликнаха тримата кандидати едновременно.
Негърът горчиво се усмихна, протегна огромните си ръце към тях и ги притисна до гърдите си. А бяха топли, топли! Сърцето на Игорчо щеше да се пръсне от вълнение. От тази секунда негърът нямаше по-верен и предан приятел от него. От тази секунда Игорчо беше готов да бъде разкъсан между два коня и да бъде горян на клада за каузата на черните роби от Претория.
Обедът продължи до 5 часа. През това време кандидатите научиха, че и на езика на негърското племе Банту „другарю" се казва „м'боре", че Сисулу-Каба има семейство, че брат му Зинакели Сисулу е виден деец на националноосвободителното движение в Южна Африка. Научиха още, че негърските деца почти не отиват на кино, че федерации на династронавти няма, защото негърските деца са принудени да работят в диамантените мини и плантациите…
Изведнаж стана тъжно. Като разбра, че празничното настроение пада, таткото на Фани, режисьорът Антон Антнов, помоли Сисулу-Каба да попее. Негърът поиска една тенджера. И като зачука по дъното й с длани: там-та-та-там! Та-та-та-там! — той се изправи и затанцува около масата, а полите на носията му се замятаха между коленете му. И запя високо, пронизително, като от време на време ниско повтаряше: „Мо-ран-бонг! Мо-ран-бонг!". Кандидатите изведнаж се озоваха в джунглите сред гигантски дървета и лиани. Гореше жертвен огън, вдясно седеше жрецът, встрани петима биеха с длани по продълговати барабани: там-та-та-там! Там-та-та-там! А мъжете, току-що завърнали се от богат лов, танцуваха около огъня и пееха една тъжна и страшна песен, и викаха „Мо-ран-бонг! Мо-ран-бонг!"...
Кандидатите не издържаха на могъщия зов на джунглата, изправиха се и също завикаха и запяха и заподскачаха, и съседите помислиха, че има земетресение...
—Чувате ли? — попита Вихра долу. (Трябва да ви кажа, че откакто слуша Четвъртата симфония на Брамс по седем пъти на ден, слухът й се е изострил извънредно много.)
Династронавтите насочиха уши към третия етаж. Сега вече чуха: там-тама, виковете, песните, зова на джунглата...
Изправиха се, стиснаха юмруци. Не, така няма да се размине тази работа! Това е провокация!
Половин час по-късно те видяха госта да излиза, придружен от кандидатите и Никиж-ем. Всички бяха с издути кореми, негърът лекичко се олюляваше на дългите си крака и блажено се усмихваше с ослепителните си бели зъби, а кучето проходи на предните си лапи: явно и то беше пияно.
Династронавтите изчакаха, докато негърът се качи в тролея, и мигновено обкръжиха кандидатите. Кънчо и Фани се поуплашиха, но Игорчо бе решен да се държи до последен дъх, дори и да го щипе Вихра.
Значи така, а! Вземате си негър и не ни каните! — продума заплашително Сашо Кобалтовия юмрук.
- Той не е просто негър, а е философ и се казва м'боре Сисулу-Каба — гордо произнесе Игорчо.
Тия думи пресякоха дъха на династронавтите. М'боре Сисулу-Каба! Това напомняше на лъвове и на Тарзан, на снеговете на Килиманджаро и на падовете на Замбез, на търговци на роби и на Карл Май…
- Освен това — каза Кънчо — той е политически емигрант като мене. Като се върне в Претория, ще го обесят.
- А брат му е вожд на племето Банту и е нелегален, на! — добави Фани, като чукна предизвикателно юмручета.
Полковник Димчо обмисляше как да постъпи по-нататък. Да приложи насилие, не бива — много са малки. Да им се моли — имат много здраве! Прие третия път:
- Вижте какво — каза той. — Хайде да се сдобрим. Ние си правим самокритика за кубинеца, вие си правите самокритика за негъра. Дайте негъра, ще го направим династронавт и готово!
- Не! — отсече Игорчо, който още чувствуваше в гърдите си топлината на Сисулу-Каба. — Той е чернокож и утре ще ми дойде на гости и аз няма да ви поканя, защото си е мой.
- Ама ти си бил расист, бе! — провикна се Рони Дато. — И още носиш червена връзка!
- Расист си ти и хем бял расист! — озъби се Игорчо.
Всички се учудиха на твърдостта му, дори Сашо Кобалтовия юмрук, който имаше към него пренебрежително отношение още от времето, когато Игорчо играеше в цирка ролята на дресирана мечка.
- Добре! — каза полковник Димчо. — Щом е така, задръж си негъра, а ние ще те изключим от Федерацията за липса на космическа солидарност. Още утре ще свикам събрание и ще гласуваме.
- Потрябвала ми е вашата Федерация! — завика невъздържано Игорчо. — Нали ще си пуснете бради и ще заминете за Куба! Заминете! Аз пък ще замина за Африка! И дори ще си пусна мустаци!
Това прозвуча като плесник и Сашо Кобалтовия юмрук заскърца със зъби от ярост. Той и Наско Нето се приближаваха бавно към Игорчо с протегнати напред юмруци и вече щяха да го сплескат, когато се обади Кънчо с пискливото си гласче:
- Ако други ден ви поканя у нас, ще ме приемете ли като политически емигрант отново във Федерацията?
- Ще те приемем — каза полковникът.
- Ще ме обесите ли?
- Няма.
- Ако заминете за Куба, ще ме вземете ли и мене?
- Ще те вземем.
- Добре тогава. Елате други ден у нас, мама прави агнешко с ориз.
Игорчо презрително изгледа Кънчо, който бе капитулирал тъй позорно пред по-големите, плю и си отиде. А не разбра Игорчо, че постъпката на Кънчо бе подбудена от желанието да спаси своя приятел от страшните юмруци на Сашо и Наско. Никой, никой, дори Историята не оцени този жест на най-малкия кандидат-династронавт. Нещо повече — както ще видим по-нататък, Историята се подигра жестоко с него.

6. КАК ИСТОРИЯТА СЕ ПОДИГРАВА С КЪНЧО
Беше 12 май. Рони Дато се събуди с неприятното чувство, че днес ще е лишен от нещо хубаво. Скоро се сети: няма да има агнешко, няма да има негър и за всичко е виновен този Игорчо! Стана, изми се, направи четири йогиски упражнения за отслабване, като все не успяваше да се изправи на глава, попрегледа набързо уроците си и седна да закуси. След половин час трябваше да тръгне на училище. Изяде седем филии хляб с масло и конфитюр и докато си пиеше третата чаша мляко, той, като истински журналист, попрелисти днешните вестници. Нищо особено ново: „Левски" яде бой от „Славия", венецуелските партизани вдигнали във въздуха петролопровода, американска ракета експлодирала при излитането, в Съветския съюз открили нова атомна централа ... И внезапно опитното му редакторско око се закачи на някакво име: „Сисулу. . . Зинакели Сисулу…". Зачете внимателно. Беше едно малко съобщение със следното съдържание:
„Претория. Вчера приключи процесът срещу ръководителите на националноосвободителното движение на африканското население Нелсън Мандела, Зинакели Сисулу и Уисили Мини. Съдът под натиска на расистките власти произнесе смъртна присъда. Чрез този процес реакцията се стреми да обезглави освободителното движение в страната."
„Сисулу" — повтори на ум Рони Дато. Но нали така се казваше негърът на Игорчо! А този Сисулу от Претория е сигурно брат му, дето е вожд на племето Банту! Рони скочи, забрави чантата си, остави дори недопито млякото си и хукна навън.
След седемнайсет секунди засвирка под прозореца на полковник Димчо, след трийсет — под Наскови, след четиридесет — под дома на Сашо Кобалтовия юмрук, а след само една минута и четиринайсет секунди цялата Федерация с изключение на Игорчо беше събрана в ракетния център.
— Обявявам положение на тревога девета степен! — каза полковникът. — Човек в опасност! Чуйте! Рони, чети!
Рони Дато прочете съобщението. Над площадката легна гробно мълчание.
- Е, и какво сега? — попита Наско Нето. — И без това не можем да заминем веднага за Африка. За да помогнем на брата на Сисулу-Каба и го освободим от затвора, трябва здравата да се приготвим. Сума ти неща са необходими: оръжие, въжета, ками, отрова...
- Не, не! — прекъсна го полковникът. — Сега по-важно е да помогнем на самия Сисулу-Каба. Нали днес е на гости у Игорчо, а утре у Кънчо, ако преди това прочете вестника и узнае за брат си, ще му се развали настроението, той няма да дойде и няма да празнува Първи май. Трябва да му попречим да узнае до утре лошата новина, а после ще му я съобщим сами и тогава ще му помогнем с всички наши сили.
- Добре, ама как? — попита Наско Нето.
- Как ли? Ще го потърсим още сега, а после цял ден и цяла нощ ще бъдем с него и няма да го оставяме сам. Съгласни ли сте?
- А бе, нали имаме училище! — каза плахо Сашо Кобалтовия юмрук. — Аз имам дванайсет неизвинени. Ще ми намалят поведението.
- Ще ти дадем бележка от Федерацията — успокои го Рони Дато.
И тъй, след като бяха преодолени всички колебания, династронавтите тръгнаха към студентското градче да търсят Сисулу-Каба. Няма да ви разправям за остроумния начин, по който откриха негъра. Важното е, че двайсет минути по-късно те вече го чакаха пред общежитието. Когато се показа, Фани веднага се приближи към него
— Добър ден, м'боре Сисулу!
- Добър ден, м'боре Фани. Не си ли на училище?
- Не, м'боре Сисулу. Ние отиваме на разходка, искате ли да дойдете с нас?
- На разходка? Но аз имам лекции.
- Нищо — каза Фани. — Федерацията на династронавтите ще ви даде извинителна бележка.
На това възражение той не можа да противопостави нищо и отстъпи. Тогава Фани го запозна с останалите федерални членове.
Започна изпълнението на стратегическия план за задържането на негъра в продължение на две денонощия. Най-напред го запитаха дали е чел днешния вестник. Той каза, че не и това ги успокои. После му разказаха за всичките си минали приключения с Никиж, после поискаха той да разправи за диамантените мини, където е работил като дете, после го помолиха да опише джунглата и боата, и ягуара, и хлебното дърво, и шимпанзето, после го заведоха в кино „Култура", където гледаха за деветнайсети път „Рейс към звездите", после пиха боза и ядоха фъстъци, а той все правеше опити да се измъкне и все не успяваше. Накрая се отказа — денят беше хубав, лекциите скучни, защо да не поскита с тия мили деца? И скитаха — той, огромен и блестящо черен, те — шумни, любопитни, и се блъскаха около краката му, и говореха ли, говореха, и все бдяха да не си купи вестник. В 12 часа, както бе уговорено, кандидатът Игорчо вече чакаше черния си гост пред тролейбусната спирка. И каква бе неговата изненада, когато видя Сисулу-Каба да идва, придружен от цялата Федерация! Първата му мисъл бе, че династронавтите въпреки всичко са успели да му отнемат негъра. Дорева му се. Но като видя, че Сисулу-Каба се здрависва с него, като че нищо лошо не се е случило, а после, когато всички вкупом тръгнаха към неговия дом, Игорчо реши, че е по-добре да се радва. Все едно — не можеш да се бориш срещу всемогъщата Федерация на династронавтите ... А така — хем негърът идва на обед у нас, хем си оставам във Федерацията!
Но около трапезата стана нещо странно: дванайсетте династронавти не се докоснаха до храната. Седяха, мълчаха, въздишаха трагично и още по-трагично гледаха негъра.
И наистина, как да се смеят, как да ядат и пият, когато знаеха, че братът на този хубав човек скоро ще бъде екзекутиран! Мъчно им беше, честна дума!
Сисулу-Каба беше много озадачен от това тъжно мълчание и сам направи опит да развесели династронавтите. Взе една тенджера, заби там-там, запя ловджийската песен, заигра около масата танца на жертвения огън, но с изключение на Игорчо, който не знаеше нищо, никой не го последва. Тогава той се отпусна на креслото и както беше задъхан, каза:
— М'боре Игорчо, имаш ли днешен вестник? Не съм го чел…
Игорчо веднага му подаде „Работническо дело", който лежеше върху радиото. Негърът го разгърна... Династронавтите замряха. В стаята настъпи галактична тишина. И внезапно един вик разби мълчанието:
- Нее!
Беше Димчо, който се бе втурнал към негъра, за да грабне вестника. Но бе късно: Сисулу-Каба вече четеше...
И тогава династронавтите видяха как негърът бавно се изправя, как черното му лице става сиво като пепел и как огромните му ръце се разтреперват и смачкват вестника.
— М'бореи ... — прошепна той с глух глас. — Извинете, аз трябва да си вървя. Благодаря за гощавката.
И излезе.
Династронавтите тихичко го последваха. А долу го видяха да тръгва по средата на улицата, сред колите и трамваите, и да се олюлява на дългите си крака...
Фани тихичко заплака, а Никиж-ем тъжно заскимтя.
На другия ден Сисулу-Каба не дойде и Кънчо остана без гост. Сами разбирате, че Историята си направи жестока шега с най-малкия кандидат-династронавт. Но нито той, нито Федерацията се примириха с Историята. Като истински деца на своя век, динамичните астронавти не позволяваха на Историята да се подиграва с тях. Обратно — те творяха Историята.
Защото ето какво стана на другия ден.

7. ДВЕ ДРАМАТИЧНИ СЪОБЩЕНИЯ ВЪВ ВЕСТНИЦИТЕ
Прочетоха ги всички династронавти, които отрано бяха хукнали към пощенските кутии, за да приберат вестниците. Първото съобщение гласеше:
„Москва. Съветското правителство изпрати послание до президента на Южноафриканската република Ч. Суарт, в което се казва: Г. президент, обръщаме се към Вас във връзка с тревогата, която обхвана повсеместно хората с добра воля, когато узнаха за произнесените смъртни присъди срещу Нелсън Мандела, Зинакели Сисулу и Уисили Мини. Ръководейки се от чувства на хуманност, апелираме към Вас от името на съветския народ да направите всичко необходимо за отменяване на смъртните присъди на посочените лица и за освобождаването на всички други участници в движението за човешки права ..."
Второто съобщение беше следното:
„Хавана. Вчера самолет с неизвестни знаци извърши подло нападение над долината Винялес в областта Пинар дел Рио. Самолетът хвърли запалителни бомби, които опожариха обширни площи захарни плантации, унищожиха редица сгради в селището Вилахо Нуево, между които училището и детският дом. Под развалините са затрупани жени и деца. Установено е, че пиратският самолет е излетял от американската база във Флорида. Фидел Кастро е заявил, че бандитите скъпо ще заплатят за това покушение ..."
Още през първото междучасие династронавтите се събраха във физкултурната зала на училището. Всички носеха вестника в ръка. Дори Кънчо! Бяха възбудени и кипяха от възмущение.
- Така ли ще оставим тази работа? — просъска през зъби Наско Нето, като удари две крошета във въздуха.
- Не! — заяви полковникът. — Щом сме приятели на кубинците и негрите, трябва да помогнем.
- Най-напред трябва да утешим Роландо и Сисулу-Каба — каза Вихра, която при всичката си строгост беше много нежна.
- Те нямат нужда от глезотии, а от подкрепа! — прекъсна я Наско Нето.
- Те имат нужда и от двете неща — каза полковникът. — Още днес трябва да се видим с тях и да се посъветваме какво да правим.
- Хайде да ги поканим на обед у нас — провикна се със светнали очи Кънчо. — Имаме цели две агнета.
- Глупчо! Не им е сега до агнета! — смъмри го Наско Нето.
- Да си ги изядем сами! — предложи Рони Дато. Предложението беше примамливо и известно време всички задълбочено го обмисляха. Накрая Димчо каза:
— Добре, но само ако има време. Защото ето какво измислих през първия час…
Огледа се тайнствено, наведе се и зашептя. Всички се скупчиха около него и внимателно го заслушаха…
Вторият час, който беше по география, протече при усилена дейност. Полковник Димчо нахвърли плана за акциите и разпредели бойните групи. Рони Дато съчини позивите. Наско Нето нарисува точен план на София, като обозначи координатите на обектите с черни мустакати глави и бели брадати лица. Вихра написа посланието, а Сашо Кобалтовия юмрук целия час се поти над протестната телеграма: за първи път в живота му се случваше да съчинява такова нещо. А нали знаете, че по български той не е много силен.
През второто междучасие отново се събраха във физкултурната зала. Всички получиха листове, индиго и по един екземпляр от позивите.
През третия час всички усилено преписваха позивите и учителят по аритметика едва не хвана Наско Нето.
През следващото междучасие полковник Димчо разпредели материалите между бойните групи и разгласи плана за действие.
- На ръка ли ще ги пръснем? — попита Наско Нето.
- А как иначе?
— Ами че с ракети. Както тогава, помните ли?
Помнеха, разбира се, всичко помнеха: стогодишната война между астронавти и динамични, консервната ракетокутия с карбидно гориво, която разби прозореца на кооперацията…
- Не може с ракети. Ако счупим някой легационен джам, ще си имаме разправии — каза полковникът.
- Дипломатически усложнения — уточни Рони Дато.
- Голяма работа, като изпотрошим стъклата на американската легация! — провикна се Наско Нето. — Помните ли по-лани какво направиха студентите, когато американците нахлуха в Куба, а? Кеф!
— Не! — отсече полковник Димчо. — Засега ще постъпваме честно.
- Честно! А честно ли е, като горят с бомби училищата в Куба? — възмути се Наско Нето.
- Да, но те са империалисти, а ние династронавти! — приключи този неприятен разговор полковникът.
Четвъртият и петият час минаха нормално, макар че всички династронавти бяха разсеяни. И как няма да бъдат разсеяни, когато им предстои акция от световен мащаб! За първи път Федерацията се намесваше активно в планетарната политика и се опълчваше срещу най-силната капиталистическа страна в света.
Едва дочакаха края на звънеца и бурно, но все пак тайнствено, да не разберат другите нищо, се втурнаха навън. Оставиха си чантите по домовете, отвориха спестовните си касички, грабнаха Никиж-ем и се пръснаха из София.

8. СЪДБОНОСНИ АКЦИИ В ЧЕТИРИ ПОСОКИ
Бяха четири бойни групи с четири различни по важност и опасност задачи.
Първата група, водена от Рони Дато, отиде право в Кубинското посолство. На входа ги спря милиционерът:
— Какво има, деца?
Рони Дато издуха очилата си и твърдо рече:
— Ние сме пионерска делегация и искаме да се срещнем с другаря посланик.
Милиционерът изгледа малкия Кънчо и се почеса по тила:
- И ти ли си делегат? — попита той.
- Аз съм политически емигрант — отвърна Кънчо.
- Аха ... И какво ще кажете на посланика?
- Въпросът е на живот и смърт — внушително каза Рони Дато.
Милиционерът пак се почеса по тила, после вдигна слушалката на телефона и говори с някого.
— Е, хайде влизайте! — каза той. — Ама си избършете краката!
Делегатите си избърсаха краката и влязоха. Посрещна ги един млад, много мургав кубинец, само че без брада.
Вие ли сте делегацията? — попита той със силен испански акцент. — Заповядайте! — и ги въведе в един голям салон с тежка кожена мебел.
- Вива Куба! — каза Рони Дато, като вдигна юмрук.
- Вива Куба! — казаха останалите делегати и също вдигнаха юмруци.
- Вива Куба! — каза мургавият младеж учудено. — С какво мога да ви бъда полезен?
Рони Дато се изкашля в шепата си и започна:
—Компанеро посланик, ние сме представители на Федерацията на династронавтите. Може би сте слушали за нас. Има дори книга, написана за Федерацията. Та ние си имаме един приятел, кубинец, казва се Роландо от Сиера Маестра, той празнува с нас Първи май цели десет дни и поради това, като прочетохме днес вестника, решихме да ви предадем това послание, което молим да изпратите на компанеро Фидел Кастро.
И Рони Дато извади от джоба си обемистия плик , и го връчи. Мургавият момък разгъна листа с широките редове и зачете:
„От Федерацията на динамичните астронавти,
До компанеро Фидел Кастро, Хавана.
Компанеро Фидел,
Федерацията на династронавтите има чест да ви поднесе израза на своите най-добри чувства и да ви съобщи следното:
а) Днес, като прочетохме за пиратското нападение на американския самолет над мирните кубински деца, ние се преизпълнихме с ужасен гняв срещу бандитите.
б) Ние изразяваме своята братска солидарност с кубинските пионери. В знак на тази солидарност ние изпращаме на пострадалите пионери всичките си спестявания в размер на 57 лева и 68 стотинки. Обещаваме да изпратим още, веднага след като продадем вторичните суровини, които ще съберем в най-скоро време. Кандидат-династронавтът Игорчо обещава, да продаде кънките си, така че сигурно парите ще бъдат повече.
в)Ние заявяваме, че сме готови да окажем безкористна помощ с нашите знания и опит в организирането на федерации на династронавти и затова се поставяме на разположение на кубинското революционно правителство, веднага след учебната година да заминем на Острова на свободата и да окажем безкористна помощ на място.
Най-учтиво ви молим да ни съобщите за датата на отпътуването, за да се подготвим. Най-добре е към 7 юни.
Вива Куба!
С почит: за Федерацията на динамичните астронавти
Полковник Димчо.
София, 13 май 1964 г."
Мургавият момък вдигна поглед от посланието и малко удивено се загледа в посетителите. Отворил широко големите си черни като маслини очи и сбърчил вирнатото си носле, Кънчо чакаше.
— Ето парите — каза Рони Дато и изсипа от една найлонова кесийка куп монети в шепата на момъка.
И тогава стана нещо съвсем странно: мургавият момък се насълзи. Честна дума!
— Чудесно! — прошепна той. — Чудесно! — Изтри очите си и каза: — Благодаря ви, деца, от името на кубинските пионери и от името на целия кубински народ. Тази шепа стотинки тук струва повече от всички съкровища на света. А що се отнася до посланието до другаря Фидел Кастро, обещавам ви да го изпратя още днес по куриера.
После той почерпи делегатите с хавански бонбони и им напълни джобовете за другите династронавти.
С това приключи мисията на първа бойна група.
Втората бойна група, водена от Игорчо, отиде в Централната поща. И тримата се наредиха на дълга опашка пред гишето за телеграми за чужбина. Когато най-после дойде редът на Игорчо, той подаде на чиновничката голям лист с широки редове. Тя зачете:
„До президента на Южноафриканската република Ч. Суарт.
Господин президент, засрамете се! Обръщаме се към вас във връзка с тревогата, която обхвана повсеместно хората с добра воля, когато узнаха за произнесените смъртни присъди срещу Нелсън Мандела, Зинакели Сисулу и Уисили Мини. Расисти такива, да не мислите, че като сте бели, можете да правите, каквото ви скимне! Долу ръцете от негрите! Освободете посочените лица и им разрешете да посещават всички кина! Това ще се посрещне с чувство на облекчение от най-широките кръгове на световната общественост. Но не го ли направите, да знаете, че, ръководейки се от чувство на хуманност, ние като един ще се надигнем и ще счупим кървавата ви десница. Федерация на династронавтите."
Този образцов документ по български език бе съчинен от Сашо Кобалтовия юмрук само за 45 минути. Разбира се, той си послужи с някои и други телеграми от вестника, но все пак беше много горд с творението си.
Чиновничката изгледа малко учудено Игорчо, после телеграмата.
- Цялата ли пращате? — попита тя.
- Да — отвърна командирът на бойната група.
- Ще ви струва 89 лева.
— А за два лева не може ли? — попита Игорчо.
— За два лева само пет думи.
Игорчо прехапа устни: ами сега? Как да измисли тия пет думи, които хем да кажат всичко, хем да струват само два лева?
— Само че побързайте, моля! — каза чиновничката. — Зад вас чакат други хора.
Тогава Игорчо затвори очи и изведнаж се видя до Сисулу-Каба. Негърът го прегръща до топлите си гърди, а лицето му е черно, черно! Игорчо се задъха от вълнение. Отвори очи и почти без да мисли, попита:
- Другарко, а може ли да пратим само това: „Какво като имат черна кожа?"
- Може.
Игорчо попълни нова телеграма, плати двата лева — последното богатство на Федерацията, — прибра разписката и си отиде, последван от групата. А зад него чакаха най-малко още петдесет човека с телеграми до Претория ...
Третата бойна група начело със Сашо Кобалтовия юмрук трябваше да се занимава с цели три африкански легации: на Гана, Гвинея и Судан. Тук бяха още Мишо Еквилибриста, Фани и Милчо. Джобовете им бяха издути и те предпазливо крачеха по тротоара, за да не ги забележи империалистическото разузнаване.
Пристигнаха пред ганайската легация. Тя се намираше в една зелена тиха уличка и бе заобиколена от невисока дървена ограда. През пролуките Сашо Кобалтовия юмрук видя двама негри да играят на шах.
- А сега — заповяда той шепнешком — ти, Фани, отиваш до оня ъгъл и пазиш, а ти, Милчо — до другия. Видите ли милиционер или друго подозрително лице, свиркате.
- Ама аз не знам да свиря — каза Фани.
- Ех, що ли взимам малолетни жени на такива важни акции! Мишо, иди ти!
Преди да се разделят, Фани попита:
- Бате Сашо, ако ни уловят, какво ще ни направят?
- Ще ни затворят за шест години и осем месеца. Толкова дават за нелегални позиви. Толкова получи и майката на Рони Дато преди 9 септември.
И тъй — охраната зае ъглите и започна да наблюдава.
Сашо Кобалтовия юмрук се огледа — улицата беше съвсем безлюдна, и макар че беше безумно смел, сърцето му усилено биеше. Пъхна ръка под карираната си зелена риза, измъкна позивите, бавно тръгна покрай оградата и изведнаж със силен замах прехвърли снопчето в двора. Листчетата се разпиляха от вятъра и бавно полетяха надолу, над главите на играчите, които изненадано скочиха. Сашо, бърз като ракета, летеше към ъгъла. Само след десет секунди бойната група беше недосегаема, а след още пет минути бе край легацията на Гвинея.
Сашо Кобалтовия юмрук и Мишо Еквилибриста веднага тръгнаха да разузнаят обстановката. Оказа се, че тук е по-лесно: в съседство с двора на легацията се издигаха скелите на новострояща се сграда. Наистина скелите бяха малко височки — 9 етажа, и се клатушкаха от вятъра, но това препятствие ли е за Мишо Еквилибриста? Той се покатери като маймуна чак до върха, стъпи на една тъничка летва, която заплашително заскърца, и оттам пусна листчетата над терасата на легацията. Миг след това наизлязоха ганайци, но Мишо вече се плъзгаше надолу с кофата за цимент.
Тръгнаха към суданската легация. Когато обаче пристигнаха на посочения от Наско Нето координат, отбелязан с черно мустакато лице, вместо легация намериха магазин за плод-зеленчук. Напразно обикаляха наоколо — нямаше и следа от легация и суданци. Бойната група бе принудена да се върне с неизпълнена докрай задача. Едва по-късно се установи, че на посоченото място се намираше не легацията на република Судан, а магазинът на ТКЗС Рудан и че в София изобщо няма суданска легация. Но ако имаше, пълномощният министър щеше да получи и прочете следния нелегален позив, съчинен от Рони Дато:
„Братя негри! Горе главата! Няма да успеят белите расисти да победят черния материк. Те искат да обесят Нелсън Мандела, Зинакели Си-сулу и Уисили Мини, защото ужким хората с черна кожа били същества от долна категория, а те забравят, че навсякъде — по стадиони, универсиади и боксови рингове негрите редовно пердашат белите и ги правят нокаут. Забравят също, че от кръвта на жертвите ще се родят хиляди други герои.
Да живее Африка на Лумумба, Джомо Кениата и олимпийския шампион по маратон Бикила Абебе! Да живее Африка на лъвовете и тигрите, на крокодилите и хипопотамите! Африка, ние сме с тебе! Нека твоите синове и занапред пердашат по бокс, скок на дължина и бягане на сто и двеста метра всички надменни бели атлети! Долу расистите! Да живее братството между бели и черни! ФДА."

9.ЧЕТВЪРТА БОЙНА ГРУПА В СХВАТКА СЪС СВЕТОВНИЯ ИМПЕРИАЛЗЪМ
Бяха трима — най-силните, най-смелите и най-хитрите: полковник Димчо, Наско Нето и комисарката Вихра. Тук беше и наследникът на кучето-чудо — Никиж-ем.
Задачата на четвърта бойна група бе:
1) Да се пръснат протестни позиви пред американското посолство.
2) Да няма трошене на джамове
и 3) Да няма човешки жертви.
Позивът беше кратък:
„Империалисти! Вие отново посегнахте на Острова на свободата и като пратихте от Флорида самолет с неизвестни знаци, мислите, че ще ни шашнете. Ние не сме будали! Ние знаем кой уби кубинските деца! Престъпниците трябва да знаят също: часът на разплатата и на великото отмъщение наближава. Всички възрастни и деца от целия свят ви презират. Скоро към Куба ще потече всеобщата помощ на планетата Земя и тогава мислете му! ФДА."
Отначало някой предпазливо възрази срещу острите изрази в позива: няма ли те да предизвикат дипломатически усложнения между България и Съединените щати? Полковник Димчо обаче обясни, че Федерацията си има свое самостоятелно мнение по тия въпроси и не може да мълчи, когато под развалините на кубинските училища загиват пионери.
И тъй — те наближиха посолството, което се намира в най-оживената част на града. Спряха се на ъгъла, погледнаха: обстановката беше крайно сложна. Пред входа на посолството имаше милиционер; пред витрината — хора, които зяпаха фотографии; пред съседната витрина на киноклуба — също хора; край будката — опашка за вестници; на улицата — десетина коли .. .
— Аз отивам на разузнаване — каза Наско Нето, който беше главен разузнавач на Федерацията. И се упъти право към витрината на посолството. Залепи нос на стъклото и се загледа.
Мина минута, минаха пет, десет. . . Той продължаваше да зяпа с отворена уста.
А през това време полковник Димчо и Вихра, останали сами, не знаеха просто какво да си кажат. Не смееха дори да се погледнат. Димчо се правеше, че чете афишите по стените, а Вихра си свиркаше Четвъртата симфония на Брамс ...
Трябва да ви разкрия, че напоследък техните отношения бяха твърде особени: срещнеха ли се, веднага гърлата им се свиваха и забравяха всичките си думи, макар че все искаха да се виждат и да бъдат един до друг. Димчо, който доскоро предпочиташе приключенските и научнофантастичните романи, взе да чете и други, които Наско Нето наричаше лигави, като например „Романът на три сърца" от Джек Лондон и „Виктория" от Кнут Хамсун. А когато неотдавна Вихра му даде „Павел и Виргиния", той я изгълта на един дъх и беше ужасно развълнуван. До такава степен бе развълнуван, че след това взе назаем от Вихра Четвъртата симфония на Брамс и я слуша цял следобед, като си показваше бялото на очите.
И тъй — стояха те мълчаливо и стеснително и чакаха Наско Нето. А той дойде чак след двайсет минути. Беше много възбуден:
- Ей, знаете ли какъв спътник са пуснали американците, а? Идете да видите снимката. Казва се „Ехо 2" и препредава телевизия от Ню Йорк за Москва.
- Голямо чудо! — каза полковникът. — И ние ще си направим по-хубав спътник. Какво друго разузна?
- Има и снимка от последния мач за световно първенство по бокс. Дето Флаш Елорд пердаши Такаши Мацумото.
- Не за това те питам, бе — ядоса се полковникът, — а каква е обстановката!
- Обстановката ли? Дребна работа. Като нищо ще пуснем позивите.
Седнаха на една скамейка в близкия парк и започнаха да обсъждат начините за пускането на позивите. С ракета явно не можеше . . .
- Да имахме хеликоптер, можехме да ги пуснем отвисоко — каза Димчо.
- Или с кола! Профучаваш с колата покрай посолството и хвърляш! Гледал съм това в сума ти шпионски филми — каза Наско Нето.
- Само че нямаме пари за кола — забеляза Вихра. — Всичките ги дадохме за кубинските деца и за телеграмата.
Замълчаха. Никиж-ем внимателно ги гледаше и махаше опашка.
— Хайде на ръка — предложи Наско Нето. — Като в ремсовите романи. Вие двамата тръгвате напред и се прегръщате, за маскировка. Аз идвам подир вас и хвърлям. Ако се опитат да ме преследват, вие ще ме спасите, като се пречкате пред краката на преследвачите.
Димчо изведнаж се изчерви силно, а Вихра извърна глава.
- Не! — каза рязко тя.
- Ама защо, бе? — попита Наско Нето. — Той ще те прегърне само така, на ужким!
- Само да смее! — закани се тя.
- Ама че се превземате вие, жените! Заради вашите глезотии можем да провалим акцията. — Наско Нето презрително плюна.
Отново настъпи мълчание. Димчо и Вихра не смееха да се погледнат. В този момент погледът на Наско Нето попадна на Кучето.
— Ама че сме диванета! — провикна се той. — Никиж-ем! Само с него!
Другите двама мигновено разбраха и се обърнаха, забравили за всякакво стеснение.
— Да, бе! — възкликна полковникът. — Как не се сетихме по-рано! Дайте позивите!
Пъхнаха листчетата между зъбите на кучето и Димчо бавно и отчетливо го инструктира:
— Никиж-ем! Виждаш ли оня милиционер там?
Кучето кимна.
— Като го отминеш, пускаш позивите точно пред вратата. Разбра ли?
Кучето кимна.
—А после ще избягаш. Ние ще те чакаме тука. Разбра ли?
Кучето кимна.
— Хайде сега — фъс!
Никиж-младши побягна. Династронавтите напрегнато го следяха с поглед. Лекичко подскачайки, той се провираше между краката на хората, мина покрай една голяма кола, огледа се кокетно на лъскавата й повърхност, поколеба се дали да я намокри и се насочи право към милиционера. Но тук, вместо да пусне листчетата на земята, то направи нещо съвсем друго: изправи се на задните си лапи и поднесе позивите на милиционера. Този обаче явно не разбра какво иска да му каже кучето и затова само го погали и го отпрати обратно.
Никиж-ем се върна. Позивите си бяха в устата му.
— Глупчо! — скара му се полковник Димчо. — Аз ти казах да ги пуснеш на земята, а не да ги даваш на милиционера. Хайде пак!
Но и този път Никиж-ем направи съвсем същото. То беше възпитано куче и знаеше, че не бива да се прави боклук на земята.
Ядосан, Димчо взе позивите и ги сложи на скамейката. Династронавтите започнаха да се отчайват. Нима няма да се намери разрешение? Нима Четвърта бойна група ще провали акцията? И неочаквано разрешението дойде от небето:
Точно така, от небето! Изведнаж, ама съвсем изведнаж, задуха силен вятър, почти като вихрушка. И преди династронавтите да разберат какво става, вятърът грабна позивите, вдигна ги високо, пръсна ги, завъртя ги във въздуха и ги понесе право към посолството.
В първия миг династронавтите се втурнаха да ги събират, но бързо съобразиха, че е по-разумно да бягат, и хукнаха в обратна посока с втора космическа скорост.
И не видяха как едно листче се лепна върху лицето на американеца, който тъкмо слизаше от един форд, и как друг позив, понесен от вятъра, се шмугна през прозореца право в канцеларията на посланика…

10. ПРЕД ГОЛЕМИЯ СТАРТ
В два часа следобед Федерацията отново беше в ракетния център. Дойде и Кънчо, който каза, че татко му е отложил празнуването на Първи май за довечера, та дано дотогава се появи и Сисулу-Каба. Отчетоха резултатите от четирите акции за отлични и пристъпиха към изпълнението на другите набелязани сутринта задачи. Качиха се у Димчови и в продължение на 47 минути въртяха телефона, вследствие на което телефонната централа в района преизпълни плана си за тримесечието със 112 на сто. По-важното е обаче, че откриха къде се намират приятелите им.
Роландо беше в гимнастическия салон на студентското градче и вдигаше тежести. Това му препоръча докторът, за да се върне към нормалното си тегло. Какъвто беше сега по черни гащета и бяла фанелка, със закръглено коремче, надути бузи и черна брада, той никак не приличаше на героя от Сиера Маестра, а като видя тринадесетте династронавти да нахлуват в залата, обзе го паника.
— Вива Куба! — извикаха те с бодро вдигнати юмруци.
— Вива Куба! — отвърна унило Роландо.
Наобиколиха го. Наско Нето поопипа мускулите му. Сашо Кобалтовия юмрук се опита да вдигне щангите, а Рони Дато го запита дали прави йогиски упражнения — много били полезни за смъкване на корема. След това полковник Димчо го постави в течение на проекта да за­минат за Куба, осведоми го за посланието до Фидел, за позивите, парите и прочее и накрая поиска от Роландо съвет какво да правят по-нататък.
Според мен — отвърна кубинецът — най-напред ще трябва да изчакате отговор от Фидел и разрешение за заминаване. През това време научете добре испански език, географията на Куба и Южна Америка, тренирайте се за пътуване през океана ...
- Дребна работа. Ние сме тренирани за пътуване в космоса — каза Наско Нето.
- Още по-добре. А как мислите — ще ви пуснат ли родителите?
- Защо да не ни пуснат? — попита полковник Димчо. — Та ние не отиваме на разходка, а да помогнем безкористно на кубинския народ. Чичо Андрей Художника е бил интербригадир в Испания и все разправя за Толедо и Алказар и дори има ордени, само че е малко завеян . . .
Като разбра, че няма опасност от нови агнета, Роландо се развесели, облече се, плесна с ръце и се провикна:
— Но да знаете, компанерос, непременно трябва да научите ча-ча. Иначе няма да ви пуснат в Куба!
И запя „Кара миа" и затанцува ча-ча, след това и другите и скоро стените на физкултурната зала, която беше построена да издържа сътресения на много тежки категории, се напукаха на три места ...
Само Рони Дато стоеше настрана. Тази пуста ча-ча — все не му се удаваше!
„Чудесни зверчета" — си помисли със симпатия Роландо, когато изпращаше династронавтите. И тъкмо да се разделят, Кънчо го дръпна за ръкава:
— Компанеро Роландо от Сиера Маестра — каза той, като сбърчи вирнатото си носле. — Искате ли да дойдете довечера на гости у нас за Първи май? Мама сготви две агнета...
Роландо изведнаж се понесе по улицата със скорост 10 секунди за сто метра, като с това изравни световния рекорд на Харис…
Сисулу-Каба намериха в редакцията на „Студентска трибуна". Той беше един от доброволните сътрудници на вестника и тъкмо редактираше страницата, съдържаща протестни материали срещу смъртните присъди в Претория. Стаята беше малка и тринадесетте династронавти я задръстиха до последното ъгълче, което не попречи на редактора Рони Дато да си завре носа навсякъде.
Огромният негър, чиято глава достигаше до тавана, беше все още много тъжен. Той прочете позива на Федерацията и телеграмата, която изпратиха до президента на Южноафриканската република, и обеща да ги отбележи във вестника.
- М'боре Сисулу — каза полковникът, — ние дойдохме при вас, за да ви съобщим, че искаме да окажем безкористна помощ на вашия народ.
- Това, което направихте днес, е хубава помощ — отвърна негърът.
- Ние искаме да ви помогнем още, като ви окажем безкористна материална, военна и човешка помощ на място.
Ослепителна усмивка озари тъжното лице на Сисулу-Каба. Той разпери огромните си ръце и прегърна тринадесетте династронавти изведнаж. Игорчо примря от удоволствие.
- Ох, деца, далече е моята родина — въздъхна негърът — и трудно ще стигнете до нея.
- Нищо от това — каза полковникът. — Ние лани за малко не заминахме за Марс.
Сисулу-Каба пак се усмихна:
- Е добре, щом като толкова настоявате.. . Мога .ли да ви помогна с нещо?
- Да. Искаме да научим негърски език и да си купим граматика.
- Няма такава граматика за моя език, деца. Тя тепърва предстои да се напише.
- Ами че вие ни я преподайте устно, а ние ще я напишем — каза Рони Дато. — Искате ли?
Сисулу-Каба се съгласи. Определиха ден и час за уроците и преди да си тръгнат, Рони Дато попита:
- М'боре Сисулу-Каба, искате ли да станете сътрудник на нашия вестник „Народен звезден глас"?
- Искам.
- Добре тогава, напишете една статия за една битка на живот и смърт между боа и тигър…

11. ЕДИН ДОГОВОР ЗА СЪРЕВНОВАНИЕ И ДВЕ АГНЕТА ЗА ПЪРВИ МАЙ
Така. Сега всичко беше готово за тържествения акт, който полковник Димчо беше измислил още през първия час в клас. Отново бяха в ракетния център и вече Рони Дато държеше бележника за записване на протокола.
Полковник Димчо се изправи:
- Другари династронавти! — провикна се той. — Вие знаете, че днес, след като оказахме безкористна решителна материална и морална помощ на борещите се за свобода народи, Федерацията стои пред прага на друго съдбоносно решение. Предстои ни лично да отидем сред тия народи, за да помогнем на място и ако потрябва, да пролеем кръвта си за тях.
— Като Васил Левски в Белград — каза Сашо Кобалтовия юмрук.
- Като Георги Димитров в Лайпциг! — извика Наско Нето.
- И като Дан Колов в Париж — добави Кънчо.
- Глупчо! — смъмри го Наско Нето. — Дан Колов не е революционер, а борец!
- Ама нали ги победи всичките, а? — гордо каза Кънчо.
Полковник Димчо подхвана:
- Предвиждаме експедицията да тръгне на 7 юни и да се върне към 14 септември, за да успеем да си купим учебници.
- Ами няма ли да отиваме на пионерски лагер? — попита Фани.
Наско Нето насмешливо се озъби:
— А не щеш ли и баба ти Тинка да дойде с тебе в Куба, а? Да те слага да нанкаш?
Фани се нацупи, а полковник Димчо продължи, без да обръща внимание на тази ехидна забележка:
—Тази година ние доброволно се отказваме от всякаква почивка. Негърските деца и зиме, и лете работят в диамантените мини, а ние . . .
Поиска думата Рони Дато:
- Няма да успеем за една ваканция да помогнем и на двата народа — загрижено рече той. — Оттук до Куба с параход се пътува цели петнайсет дни, и петнайсет дни връщане, прави цял месец. Пък до Южна Африка е още по-далече.
- Ще пътуваме със самолет — каза Сашо Кобалтовия юмрук.
- Ами багажът? — попита Рони Дато. — Цели сандъци с оръжие, хинин, мъниста, гривни…
—Защо ти са мъниста и гривни, бе? — попита Наско Нето.
- За да правим търговия с човекоядците в джунглите. Иначе като нищо ще ни сварят в казана и ще ни изпапкат.
Кънчо изведнаж си представи как го варят в казана и му стана приятно: той много обичаше да плува в топла вода.
- Вярно е — замислено продума полковник Димчо, — една ваканция няма да ни стигне. Хайде тогава тази година да помогнем на Куба, а догодина на Южна Африка.
- Та дотогава да обесят брата на Сисулу-Каба, така ли? — възрази Сашо Кобалтовия юмрук. — Не е честно.
Настана тягостно мълчание. Проблемът изглеждаше неразрешим.
Обади се Игорчо, тихичко, но решително:
- Щом като искате, идете в Куба още тази година, пък аз ще отида в Южна Африка.
- Сам ли, бе? — попита жлъчно Сашо Кобалтовия юмрук.
- Какво от това? — упорито отвърна Игорчо.
- Ще те глътне някоя боа и ще видиш ти!
- Нека!
Пак мълчание. И съвсем неочаквано Рони Дато взе да трие очилата си — знак, че му е дошла идея:
- Ама защо да не направим едновременно две експедиции, а? Две интернационални бригади. Едната за Куба, другата за Африка.
- Вярно, бе — завикаха всички. — Хайде!
- И хем ще се съревноваваме! Която бригада окаже най-безкористна помощ, ще бъде обявена за бригада първенец! Искате ли? — каза Игорчо.
Незабавно пристъпиха към съставянето на интербригадите. То стана лесно. Известно колебание прояви само Рони Дато. Много му се искаше да остане при кубинците, по като си помисли, че ще трябва да танцува ча-ча, веднага се отказа.
Повече се поизмъчи Вихра. Като видя, че Димчо бездруго се определя за Куба, в първия миг и тя поиска да бъде с него: представи си как ще крачи с него по стръмните партизански пътеки на Сиера Маестра, как ще слушат заедно на парахода Четвърта симфония от Брамс... Обаче в нея веднага се надигна независимият опърничав дух на бивш комисар и без много да му мисли, се записа при африканците.
И така, в края на краищата, бригадите се оформиха, както следва:
Първа кубинска интербригада,
наречена още червената
1. Полковник Димчо, командир
2. Наско Нето, разузнавач
3. Кънчо, помощник-разузнавач
4. Фани, санитар
и още трима интербригадири.
Втора африканска интербригада,
наречена още черната
1. Сашо Кобалтовия юмрук, командир
2. Вихра, комисар
3. Рони Дато, редактор
4. Мишо Еквилибриста
5. Игорчо, четник.
и още един интербригадир
(Както може би сте отгатнали от пролога, по-нататък сред интербригадирите ще настъпят размествания, но нека не изпреварваме събитията.)
Възложиха на Рони Дато, който имаше голям опит в тази област, да съчини договора за съревнование. Привечер, след като си написаха домашните, династронавтите отново се събраха и Рони Дато тържествено прочете Договора за съревнование между Първа кубинска интербригада и Втора африканска интербригада.
Най-напред договорът съдържаше „решителен протест срещу варварските нападения над беззащитните кубински села, срещу бандитската разправа на белите расисти с негрите в Южна Африка" и подчертаваше, че династронавтите не могат да спят спокойно, докато не се сложи край на това позорно положение, и че те ще се борят до последния си дъх за освобождението на колониалните народи. И по-нататък:
§1. Федерацията се разделя на две интернационални бригади, които встъпват в пламенно съревнование помежду си.
§2. Първа кубинска бригада заминава за Куба. Втора африканска бригада заминава за Южна Африка. Там на място те оказват безкористна помощ за организирането на Федерации на династ-ронавти. За всеки заловен диверсант бригадите получават 30 точки, за всеки тигър — 40 точки, за всяка боа — 50 точки. За всяка организирана федерация — 100 точки.
§3. Двете бригади се задължават да научат най-късно до 7 юни едната — испански, другата — негърски език. За всеки език се дават по 50 точки. §4. Червените интербригадири се задължават да си пуснат бради и да не се стрижат и бръснат, докато не се завърнат от Куба като победители. За всяка брада се определят по 20 точки. Черните интербригадири се задължават да си пуснат мустаци и да не се стрижат и бръснат, докато не се завърнат от Южна Африка като победители. За всеки мустак се определят по 20 точки. §5. Двете бригади се задължават да събират пари, оръжие, муниции, провизии, мъниста, бинок-ли, взрив, отрова, ракети и подаръци за местните пионери. За всеки предмет се определят точки съобразно неговата ценност.
§6. Двете бригади се задължават да пазят в най-строга тайна целта на експедициите. Могат да знаят само Фидел Кастро, Роландо от Сиера Ма-естра и Сисулу-Каба от Претория. За най-добре запазена тайна се дават 10 точки."
Договорът завършваше с традиционните възгласи за братство между всички народи и раси и бе подписан от полковник Димчо и Сашо Кобалтовия юмрук.
Макар и хубав, този път договорът не направи кой знае какво впечатление. Ехе, какви договори бяха съчинявали те в своята бурна биография! Възражения и допълнения уж нямаше, ала внезапно се обади Рони Дато:
- Димчо бе, знаеш ли, че не е честно да бъдеш полковник в Куба?
- Защо?
- Защото Фидел Кастро е майор, а е хем главнокомандуващ партизанските войски на цяла Куба.
Полковникът помисли, помисли, па скромно рече:
— Е добре, щом е тъй, аз ставам пак майор.
Така главният династронавт отново даде личен пример за себеотрицание и доброволно се разжалва. И сега под договора се подписа не полковник, а майор Димчо. Подписа се и Сашо Кобалтовия юмрук, а за по-сигурно сложиха подписите си и всички останали. Последен драс­на името си най-малкият кандидат-династронавт. Той написа:
„Кънчо — червен интербригадир".
После Кънчо каза:
- Искате ли, преди да почнем отново стогодишната война между нас, да изядем агнетата?
- Каква стогодишна война, бе глупчо! — продума мързеливо Рони Дато. — Тоя нищо не е разбрал. Ние правим съревнование, разбра ли? Съ-рев-но-вание! Като състезание на пет хиляди метра, ясно?
- Аз ще убия два тигъра и ще спечеля съревнованието — каза Кънчо.
- Добре, добре — снизходително рече Рони Дато. — А сега хайде да отидем да изядем агнетата, че съм гладен.
Отидоха у Кънчови, изядоха агнетата, оглозгаха кокалите, дадоха и на Никиж-ем и едва се дотътриха в къщи.
Така въпреки всичко, въпреки неблагосклонната Исгория Кънчо успя да отпразнува Първи май. По този случаи Рони Дато каза: „Ама нищо, по стар стил 13 май е пак 1 май!"
Преди да се разделят, Кънчо попита майора:
- Бате Димчо, наистина ли ще заминем за Куба?
- Па разбира се!
- Аз пък си помислих, че е като лани, когато заминахме за Марс.
Димчо поклати глава:
— Свършиха се игрите, Кънчо. Сега е наистина, защото сме вече големи. Разбра ли?
— Разбрах — каза Кънчо и сбърчи вирнатото си носле.
Прибраха се, заспаха и сънуваха, че се носят по Атлантика. Някъде край Азорските острови корабите се разделиха. Червените се упътиха към Острова на свободата, Черните — към нос Добра надежда…


(Следва втора част). .