Щом разцъфти отново пролетта,
налей ми вино, дай ми радостта.
Какво, кажи е адът или рая-
измислици са туй на глупостта!
Това беше първата рубая на Омар Хаям, която чух. Изрече я вдъхновено приятелят Пурката, като обръщаше бокълчето пред уплашените очи на група неукрепнали филоложки (БФ/СУ). Двамата с него водехме закачлив, изпълнен с палави подскоци и весели изненади интелектуален разговор насред малката и опушена стая, част от владенията на една от следовничките на Иван Вазов и Мирон Иванов.
Пурката ровеше в брадата си и вадеше от там рубаят след рубаят, с което не позволяваше на възпитаните момичета да вземат думата и да ни изхвърлят. Нещо, което напълно заслужавахме, след нашето натрисане без покана на изисканото, като замисъл дамско парти. Конячета, фъстъчки, леки напитки и още по-тънки клюки.
В интерес на истината покана е имало предната вечер, но тя е била отправена, като вежливо изгонване на същия този Пурка, от същото това място. Нещо, като “…е, хайде довиждане пък се обадете някой път…”
Поклонника на персийската поезията бил придружаван от скъпия ми брат в една безцелна разходка из мразовитите столични улици, търсили приятни и не много скъпи съботни развлечения. Почти били загубили надежда за какъвто и да е успех, когато около “Попа”попаднали на някаква мома, която знаела хубав купон, където не била канена. Естествено, това не може да е пречка пред любителите на човешките контакти и тримата се оказали в мизерната дупка, нейде из “Хаджи Димитър”. А тук кипял засилен интелектуален живот, преминаващ в бурни овации и нестихващи аплаузи след всеки литературен разбор.
Атмосферата била свойска и нашите приятели се разположили, както трябва на лекьосания персиец в стаята…
И се започнали едни съображения, един джаз, една проза, скулптура и т.н. Пурката, който е интелектуалец и строителен техник, не изпуснал чашата и не си затворил устата, докато не му скрили дамаджаната, но и след това продължил смелите си анализи на културния живот, въпреки многократните надебелявания, че е време да си ходи. Накрая почти ги изнесли на улицата и го поканили да намине някой друг път.
Моя приятел, който е един изключително неприкрит човек успял да запомни поканата въпреки, че заспал в автобуса…
На другата вечер човека цъфна у дома и попадна на мен. Опа, брат ти го няма, но с теб хайде на купон, пак по познатите места.
Мадамите бяха толкова шокирани от нахалството, та успяхме да влезем в обителта без особена съпротива. И пак скулптура, пак художници приложници, литературни анализи…
Сега вече и Омар Хаям се появи, явно приятеля не си беше губил времето през деня, след процедурите около махмурлука. Беше попрочел от книжицата и рецитираше между глътките и гневните обяснения за вредността от литературата, за безсмислеността на писмеността и други подобни. Тази интересна, макар и налудничава поредица от идиотщини, няма как да бъде преглътната от всеки уважаващ себе си бъдещ учител по литература - една от девойките се разплака и заяви, че и е трудно да живее след тези думи...
Малко по-късно дойдоха добри съседи и ни изведоха на въздух въпреки настояванията на Пурката, че в казанчето на клозета има още едно шишенце от прочутата “Силистренска кайсиева”…
На излизане поетично настроения ми приятел хвърли към нещастните студентки следната рубая:
На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър!
