Хакерски атаки

В последно време съм жертва на хакерски атаки. Някой ми съсипва пощенските кутии, вади разни неща от там, скапва ми блога...
Защо ли го прави? Нямам обяснение за това поведение. Да четеш чужда поща е все едно да надничаш през ключалката на кенефа, когато ползващия го индивид се почиства след сеанса...
...Какви хора само!

Записки от подземието - "Великият поход на династронавтите" /Вместо Коледно четиво/

Преди време Комитата публикува извадка от вероятно любима негова детска книга, която не бях чел и може би за тава ми донесе удоволствието от новото четиво. Тогава, изпълнен с хубавото чувство от добрия текст реших, че идеята да припомниш или запознаеш публиката с любими книги от детството, които са участвали в твоето формиране не е лоша...
Сетих са за някои мои любими книги от "...когато бях малък..." и "Династронавтите" застанаха на първата полица. Авторът е писателя Хаим Оливер, а художник - Борис Димовски. Предполагам, че тези две книги са неизвестни за повечето четящи, едно поради това, че са писани отдавна, друго че са детски и трето че и писателя е покойник, а и не се споменава много за него в историята на българската литература...
...Въпреки това обичам тези книги. С хубавите истории, добрия език и хумора, който идва от блестящата хрумка на автора да вкара в устата на десет-дванадесет годишни хлапета официалния по онова време комунистически жаргон. Да накара децата да пародират по свой начин тогавашната действителност и всичко това без грам сарказъм и злост. Напред са изведени удоволствието от приключението, доброто от детството..
Първата книга "Федерация на династронавтите" имаше една недодялана екранизация в средата на осемдесетте, която показа нивото на нещастния кинаджия, който се опита да прави филм по книгата...
Това, което предлагам като коледно четиво е четвърта глава от трета част на книгата "Великия поход на династронавтите". А той е насочен срещу световния империализъм, в помощ на Куба и Южна Африка...!!!
И така, ето коледното четиво. Предварително се извинявам за възможните грешки допуснати от разпознавателната програма.

...рат? Или Федерацията има може би нови членове, които той не познава? И какви са тия тайнствени цифри 9-10-32 и 9-20-02, координати и прочее?
Сержант Марко мисли дълго-дълго и накрая взе две важни решения; първо — още утре ще попита шифровачка в управлението какво може да означават цифрите и второ — отсега нататък да не изпуска от очи династронавтите, особено през вечерните часове, когато обикновено се обаждат черните радиостанции.
На улицата, преди да се върне в къщи, сержантът срещна другаря Антон Антонов. Заприказваха се. Режисьорът изглеждаше уморен. Каза, че досега е бил на работа в телевизионната кула, за да подготви гигантската масова сцена, която ще снима утре заран ... Ама какъв филм ще стане! Лека нощ!
Разделиха се. Тази нощ сержант Марко сънува тайнствените цифри на координатите, номера на сивата волга и металически гласове, които пееха ча-ча и моранбонг, а на другаря Антон Антонов се присъниха безкрайни орди прабългари и всички с бради и мустаци.


4. В СЪРЦЕТО НА РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
Точно в полунощ, когато сержантът и режисьорът още сънуваха, майор Димчо стана. В къщи всички спяха. Той се облече внимателно и безшумно се измъкна.
Долу, в тъмния вход на кооперацията, вече чакаха Рони Дато, Сашо Кобалт Болокуду, комисарката Вихра и Мишо Еквилпбриста. Сашо и Мишо бяха екиппрани по алпинистки: с въжета, пикели, фенерчета и всичко, което е необходимо за катерене по скали. С чудовищната си, щръкнала на всички страни черна коса, със зелената си риза на квадрати и с ковбойските си панталони в нощния мрак Сашо Кобалт Болокуду приличаше на прекаран през комин марсианин. Само да го погледнеш и тръпки те побиват!
Наредиха се в партизанска колона и тръгнаха към
Парка на свободата. Пресякоха реката, минаха покрай стадиона, потънаха в гората. Без всякакви приказки. Нямаше нужда от думи; всеки знаеше какво му предстоя. От време на време през дърветата се мяркаше аленият връх на Телевизионната кула, която им служеше като пътеводител.
Скоро пред тях се изпречи високото тънко тяло на небостъргача. Двайсететажното здание тънеше а мрак. Светеше само върхът с антените, а отпред блещукаше малкото прозорче на портиерната.
Пролазиха по индиански край входа и минаха към задната фасада. Изправиха се, погледнаха: конусът на кулата се впиваше в небето като клин. Примигваха от блясъка на звездите безбройните тъмни прозорци. Наоколо тайнствено шумоляха боровете.
— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалт Болокуду и пръв подложи гръб.
До него приклекна Рони Дато, над тях стъпи майорът, а над майора скочи ловкият като маймуна и опитен в тия катерачески работи Мишо Еквилнбриста. Той заби пикела под рамката на прозореца на първия етаж, пресегна се, хвана се за перваза и с мощен замах на двете си мускулести ръце се покатери върху издатината.
Внимателно се изправи, бутна прозореца — беше затворен. Без да се смущава от това, прилепен целият с лице към стената, той бавно се придвижи надясно.
Другите долу трепетно чакаха.
Пълзейки по крайчеца на каменния ръб. Мишо успя да се докопа до втория прозорец. Натисна — прозорецът лекичко се поддаде. Мишо го отвори докрай и скочи вътре. В мрака се очертаваха контурите на някакви машяни. Без да се бави, той пристегна около кръста си единия край на въжето, другия спусна навън и стъпи здраво на крака. След пет секунди в стаята скочи Сашо Кобалт Болокуду. Сега пък двамата се опнаха, защото трябваше да изтеглят тежичкия Рони Дато. Въжето запращя, но из-държа ...
Навън останаха майорът и Вихра. Сами. Наоколо беше шушнещата гора, диханието на близката планина, небето с безкрайните огърлици на съзвездията, ароматите на юнската нощ, трептящото сияние на големия град; откъм стадиона долитаха звуци на оркестър (не беше Четвъртата симфония на Брамс) ... С една дума, всичко извънредно много напомняше на романтичните сцени, които и двамата напоследък все по-често срещаха в книгите... И отново те почувствуваха необяснимо стеснение, и отново гърлото на майора се сви и той не знаеше какво да каже, и отново Вихра се загледа напрегнато към върховете на дърветата.
— Дай да те вържа — едва успя да изрече той.
— Не ... — прошепна тя задавено, макар че ужасно и се искаше именно той да върже въжето около кръста и. – Аз сама ...
Тя се опита, но ръцете и не я слушаха. От прозореца . се показа главата на Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде, бе? Какво се бавите там долу? — прошепна той и пак изчезна. Тогава Вихра се обърна към майора и тихо изрече:
- На, вържи ме! Ама само да смееш да ме пипнеш!
— Няма! — каза той. — Дай!
Димчо направи здрав възел около кръста и, като внимаваше да не се докосне до нея, после подложи гръб и тя стъпи върху него.
След минутка и петимата бяха горе. Светнаха с фенерчетата, огледаха се: машини, апарати, прибори. Не беше интересно. Завъртяха секретната брава па вратата и излязоха, като нарочно я оставиха отворена, за да се върнат после през нея. Озоваха се на площадката на първия, етаж, до асансьора. Стълбището се виеше спирало-видно нагоре до безкрая. Рони Дато погледна в мрака, където се губеха стъпалата, и сърцето му се сви:
— Хайде с асансьора! — примоли, се той.
Никой обаче не послуша този малодушен съвет и всички тръгнаха по стълбите, светейки си с фенерчето, като безшумно пристъпваха на пръсти. Начело крачеше Сашо Кобалт Болокуду, който на всяко стъпало по алпинистки почукваше с пикела, за да отстрани всяко евентутално препятствие.
На вратата на втория етаж прочетоха „Оператори". Продължиха. На третия етаж прочетоха „Звукозапис”. Продължиха. На четвъртия бяха редакторите, на петия — режисьорите, на шестия — художниците, на седмия — артистите, на осмия — оркестърът, на деветия — хорът, на десетия — дискотеката, на единадесетия — филмотеката, на дванадесетия — началниците, по-нататък — зала №1, зала №2, зала №3 . . .
На седемнадесетия етаж династронавтите се спряха задъхани.
—Ама къде е тая работа, бе?—изпъшка Рони Дато. — Ще се пукна вече.
— Нищо, нищо! — успокои го Сашо Кобалт Болокуду. — Това е добре за отслабване. Ами ако трябваше да се катерим по Хималаите, какво щеше да правиш?
Рони Дато си помисли, че никой за нищо на света не може да го накара да се катери чак по Хималаите, извади от джоба си кифла, отхапа и като обречен, продължи нагоре: няма как, нали той беше дал идеята да дойдат тук!
Другите го последваха по безкрайните спирали на стълбището и вече им се струваше, че това пътешествие към небето няма предел. И едва на двадесетия етаж прочетоха „Гримьорна и гардеробна”. Това беше целта. Те се спряха да се поуспокоят и бутнаха вратата. За щастие тя не беше заключена и те влязоха.
Фенерчетата мигновено зашариха наоколо и откриха еднообразната обстановка на бръснаро-фризьорски салон със столовете и огледалата, а пред огледалата — кутийки с разни кремове, четчици, гребенчета, ножички... Но не това ги интересуваше, не! Фенерчетата усилено затършуваха в чекмеджетата, по шкафчетата, зад огледалата.
Внезапно се чу изненаданият вик на Вихра:
.— Вижте какво има тук!
Изтичаха към нея.Тя се бе изправила пред един огромен отворен гардероб. Насочиха всички фенерчета в него. Ахнаха от възторг: гардеробът беше натъпкан с дрехи:рокли, униформи,блузи, поли, работнически комбинезони, средновековни доспехи, родопски носии и какво ли не още! Вихра откачи една рокля.В светлината на фенерчетата тя се открои разкошна с тъмночервеното си кадифе, обсипано със скъпоценни камъни и извезано със сребърни и златни нишки.
— Това е роклята на Мария Стюарт! — произнесе се компетентно Рони Дато. — Виждал съм я в Младежкия театър.
— Искам да я облека! — продума с тих глас Вихра, но в тия думи беше скрита суетата на всички жени от. всички времена.
Четирите момчета мигновено се съгласиха и се заеха да й помогнат. А Вихра, без дори да й мине през ума, че трябва да се стеснява, великодушно прие. Впрочем без тяхна помощ тя едва ли би могла да облече ужасно тежката рокля. Но когато най-после, с голяма мъка, тя я облече, момчетата изведнаж млъкнаха: пред тях, осветена от фенерчетата, стоеше не тяхната Вихрушка, другарчето, с което правеха цирк, организираха нападения над кварталните банди, летяха към Марс, а една прелестна девойка, възхитителна със златната си коса и с разкошната тъмночервена рокля, която тежко падаше до петите й. Сърцето на майора тревожно заби: нима това е Вихра, която той преди малко бе вързал с въже около кръста? Тя изглеждаше тъй чужда, тъй далечна ...
Мълчанието бе прекъснато от Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде да си вземем малко дрехи! За цирка! — предложи той.
— Какъв ти цирк? — учуди му се Рони Дато. — Нали заминаваме за Претория?
— У, вярно, бе! — отвърна Сашо, който с умиление си спомни ония безгрижни младежки години, когато още си играеха на цирк и не мислеха за съдбата на колониалните народи. — Да ги вземем тогава за туземците от Южна Африка. Те нали ходят голи!
Предложението не беше лошо и династронавтите започнаха да тършуват в гардероба, та дано намерят нещо подходящо за голите туземци от Южна Африка. И за по-сигурно взеха да пробват дрехите на себе си. Рони Дато измъкна една униформа на хитлеристки генерал и веднага я облече. Мишо Еквилибриста с триста мъки нахлузи през главата си една средновековна ризница, а Сашо Кобалт Болокуду наметна един дебел овчи кожух с рунтава козина като тия, дето са носили нашите пра-пра-пра-прадеди, когато още са се пердашили с боздугани.
Единствен майор Димчо не се поддаде на това гардеробно изкушение и хладнокръвно продължи да търси това, за което бяха дошли тук. И, разбира се, успя. То се намираше в едно сандъче някъде зад шкафчетата.
— Открих! — провикна се майорът.
Всички се скупчиха около него. фенерчетата се насочиха напред, очите се разшириха от радост; сандъчето беше пълно с бради, мустаци, перуки, плитки, бакембарди. Имаше, каквото си искаш: бради къдрави, прави, руси, черни, дълги, къси, енгелсовски и ленински, кастровски и наполеоновски (трети); мустаци вазовски, мандарински, будьоновски, самурайски, с една дума — цяло съкровище!
Находката изкара от равновесие династронавтите. Те като луди започнаха да ровят в сандъка, да вадят, каквото им попадне, и застанали пред огледалата, взеха да си мерят бради, мустаци, перуки, плитки и се кискаха. и блъскаха, и пулеха, и кривяха .. . Рони Дато, както си беше с генералската униформа, си залепи хитлеровскв мустачки и държа реч на немски език. Мишо Еквилибриста си лепна дълги чингизхановски мустаци и с ризницата си заприлича на боец от Калояновата армия. Вихра пък си постави една мойсеевска брада и дълги руси плитки в както си беше с роклята на Мария Стюарт, затанцува ча-ча. И тогава момчетата с удоволствие установиха, че Вихра си е все още тяхната Вихрушка от махалата, партизански комисар и астронавт, а Димчо отново я почувствува близка ...
Най-живописно се гримира Сашо Кобалт Болокуду. Той взе, че се изхитри, и си залепи две бради — една от-ляво, другата отдясно, и два чифта огромни мустаци — едните, будьоновски, нагоре до ушите, а другите, мандарински, надолу до шията, и като стегна кожуха с дългата козина около тялото си, проходи на ръце.
И кой знае колко още щеше да продължи тази бра-дата и мустаката вакханалия, ако внезапно отдалеч някъде не беше долетял трясък на врата. Династронавтите замръзнаха по местата си, ослушвайки се в шумовете... Долу някой влачеше крака по стълбището, кашляше, мърмореше.. .
...Тази вечер дежурният портиер на Телевизионната кула бай Пешо беше много бдителен, защото преди да си отиде, другарят Антон Антонов сто пъти му заръча да внимава. Ето защо бай Пешо, макар че беше понастинал и кашляше, реши да направи малка обиколка из кулата и да провери всичко ли е в ред. И още на първия етаж с изненада установи, че вратата към машинното отделение е отворена. След като изруга техниците, които тъй нехайно се отнасят към социалистическата собственост, бай Пешо затвори вратата и продължи обиколката. Други нарушения нямаше и той се върна в портиерната при главния вход. Настани се зад прозорчето, откъдето можеше да се вижда кой влиза и кой излиза, и продължи да внимава. Но понеже никой нито влизаше, нито излизаше, той измъкна от чекмеджето смачканата книжка „Убий-ството на улица Морг” и се зачете в страшната история ...
...Когато най-после стъпките по стълбището заглъхнаха, династронавтите побързаха да си вървят. Нямаше време за губене, часът бе един след полунощ, настъпваше дългоочакваният ден П! Майор Димчо извади торбата и |я натъпка с всякакви бради и мустаци, като за всеки случай взе и няколко перуки и плитки. Съблякоха дрехите, които се оказаха неподходящи за южноафриканските негри (няма да носиш на туземците хитлеристки уни-форми я!), наредиха ги в гардероба, разгримираха се, като само Сашо Кобалт Болокуду си остана с овчия кожух и с двете бради и четирите мустака — не му се искаше да се раздели с тях . ..
Тихичко излязоха, заключиха вратата и поеха на-долу. Сега беше по-лесно и само след две минутки бяха на първия етаж. Тук обаче изтръпнаха: вратата на машинното отделение беше затворена! Същата врата, която нарочно бяха оставили отворена, за да се измъкнат. Майорът я дръпна — уви, бравата беше секретна. Ами сега? Как ще излезнат?
На бърза ръка проведоха съвещание с дневен ред „Как да се измъкнем оттук". Установиха, че има три възможности: едната — да разбият секретната брава с динамит; втората — да скочат от прозореца на двадесетия етаж, и третата — да излезнат през главния вход, покрай портиерната. От първата възможност се отказаха — динамитът вдига много шум. Втората също от-хвърлиха — не им се качваше отново чак до двадесетия етаж. Оставаше третата и по-опасната, но затова пък достойна за династронавтите: през главния вход. Решиха да се изтеглят в следния ред: най-напред минава Сашо Кобалт Болокуду, та ако случайно му се изпречи портиерът, да се справи с него. После идва Рони Дато, след това майорът с плячката, после Вихра и последен като ариергард — Мишо Еквилибриста.
До стаичката на портиера имаше не повече от двайсет стъпала. Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо Кобалт Болокуду, пое дълбоко дъх и смело тръгна на-долу ...
Тъкмо в този момент бай Пешо се беше задълбочил в книжката. В нея се разказваше за тайнственото убийство, което една маймуна извършила в Лондон. След като удушила жертвата си, маймуната взела, че напъхала трупа в камината. Бррр! Тръпки побиха портиера само като си представи страшната космата маймуна с дългите лапи и ниското чело ...
И както си четеше, той дочу подозрителен шум. Бай Пешо вдигна стъклото на прозорчето — от стълбището някой слизаше. Бързо изскочи навън. Натисна бутона на лампата и във внезапната ярка светлина той видя пред себе си едно шимпанзе. .. Само че това тук беше далеч по-страшно от лондонското: имаше огромна, рунтава ко-зина, шарена риза, тесни панталони, две бради, четири мустака и такава страховита коса, че сърцето на верния портиер не издържа на тази страшна гледка и той без стон се строполи на пода в безсъзнание.

5. ТРЕВОЖНО УТРО ЗА СЕРЖАНТ МАРКО
За доблестния квартален милиционер денят започна твърде обезпокоително. Тъкмо отиваше към Управлението, където смяташе да се посъветва с шифровчика относно значението на тайнствените цифри, предадени снощи от черните радиостанции, когато насреща му се зададе другарят Антон Антонов. Сержант Марко едва позна своя съсед — режисьорът ходеше като замаян, без вратовръзка, чорлав, небръснат, и мърмореше някакви безсмислици под носа си.
— Какво се е случило, другарю Антонов? — запита го той загрижено.
Режисьорът го изгледа с празни очи и продума с бездънно отчаяние:
— Откраднаха ми мустаците ... И брадите .. . Сержантът помисли, че неговият именит съкварталец е мръднал:
— Но вие никога не сте носили нито брада, нито мустаци ...
Другарят Антонов жално поклати глава:
— Не моите...не! А на филма...! Триста и седем-десет бради и четиристотин и два мустака...! Освен...

Уставен суд: Ебете се кај ќе стасате!

Ето какво може да се прочете в македонския вестник "Вечер"

Европейско финансиране /репортаж/

Тези дни, помамен от интригуващо писмо, дошло в електронната ми поща, реших да посетя една от многобройните, според текста сбирки на Обществото за Алтернативно Обучение (ОАО). На тази среща – обучение щеше да бъде разгледана тема за “Безпроблемно кандидатстване по коя да е европейска програма” – предложение равняващо се на онова, което ми направи преди двадесет години, хубавата по онова време Виржиния и аз не можех да откажа…
Ех, разсеях се малко…но това са то чудните сфери на думите и мислите, които се сипят след тях, като сняг от орхидеи върху черния сатен на завивките в прохладната хотелска стая на желанията…
Онзи ден обаче желанията ми бяха абсолютно прозаични – много исках да забогатея подпомогнат от европейските фондове, а казват, че трябва да имаш добра идея и малко пари настрана за да ти помогнат по-богатите ни съграждани. Понеже имам още няколко състоятелни приятели, от които не съм искал пари на заем сметнах, че съм уредил първоначалния капитал и мога да кандидатствам по европейска програма. Естествено, ако знам как. Това щях да науча в залата на парк-хотел “Москва”, онова прочуто студио, от което доскоро разпръскваше светлина за народа фалиралата re:tv.
В наречения ден застанах пред хотелската врата, костюмиран, с лаптоп за авторитет под мишница и фанатичен блясък в очите. Не се страхувах от нищо – от опит знам, че на такива места винаги печелиш, ако не с нови знания то можеш да си тръгнеш с утешителна печалба – било ново гадже, било ценни контакти със себеподобни любознателни индивиди.
Първата тема беше представена от гост – професора Г.З. Влахов – Цицов от Македонската Академия на Науките и Изкуствата (МАНУ) и се наричаше “Формулата на успеха”, изключително обещаващо заглавие, предвид 190–те лв, които дадох за вход.
С интерес се заслушах в думите на приятния човек. След като ни запозна с последните формули, открити от Академията му, а именно “формулата на идентитетот” и “формулата на Александър”, светилото се впусна в обяснението на поредното откритие на македонската научна мисъл – формулата на успехът при финансиране от ЕС. Тук за удобство ще спра своя разказ и ще оставя да говори записът, който успях да направя докато бях в съзнание:
"Драги колеги, сакам да ве запознаам со формулата за финансирање, која развивме со оглед на пристапувањето на Република Македонија во Европската Унија во 2011. Како што знаете животот е символика, а симболите се математика, така што ние - македонските академици и професори одлучивме да се опреме на нив и си ги задоволи лесно апсорбирање на парите, кои ни се води за влез во Унијата. Тука голема улога одигра професорот Попрацковски, кој откако откри тайнописот на Розетскиот Камен доби голема храброст и многу искуство за да се фати во костец и со европските директиви, а тие како што знаеме се главно бројки и овде - таму хартии мисли. Се разбира, за титан како професор Попрацковски европските директиви се само скромни и вредни математички симболи на знаење и човечкиот напредок. Какво имам из предвид? Кога некој отворено вљубен, замислен за долната облека на својата омилена, прочита следната пријатна, корисна и постоечки формула: (Ах. Ву) Со √ / 1241. ([(Lg12870-0.12) +923.00001 / log0.16] 35 +1 X) = ∫ √ ± ∫ 0.011By, што ќе си помисли? Па секако ќе продолжи да фантазира за двете скапи нему тюбитейки, кокетно покрил полукалбетата на омилената. Овие трептящи овална, овие само - само загатнати халмчета, чекаат алпиниста-покорител да дојде и забучи пикелот во нежната долина помеѓу нив. Ова ландшафтно образование собрало капчиците роса на генерации катерачи. Еден стигнал до подножјето, друг по-нагоре, а трет уште по-нагоре ... "Ех да ми паднат во рацете овие нещастници, што ќе ги направам!" - Тоа ќе си рече нашиот пресметливец, овој Айзенщайн на формулата и равенката.
Што би помислил, сепак, некој загрижен за гастритот и виагра си пензионер или нешто повеќе - некој национален титан и корифей на самостојноста? Овој интересно прашање чека својот одговор и јас би смело претпостави дека бедния човечец би ревнал како лев: А + log1264539.976 / (n + m-Cxy) ([(24z +3782.45783 xyz/90) z] -215% + xlg456780 ) -2 =? Но што значат теайнствените знаци? Нека да ги разгадаем: За log е јасно, тоа е истото. За n + m се знае никогаш не било друго. Ако пак умножи x со lg456780 ќе добиеме вредноста од став 28 од "Индикативно годишна работна програма за претстојниот процедури за Оперативната програма "конкурентност" за 2010 година". Умножим ли любимото на сите студенти С со непознати за сега x, y и обработуваат ли целиот израз со палавника z, ќе добиеме цената на шкембето во месарницата на пазарот "Иван Вазов", Софија - еден важен коректив под вашите простори. За аргументот "А" нема зошто да припомням дека ако е со негативна вредност дава величината на финансирање по мерка 312, т 248, гл. 18 од наредбата за "Поддршка за основање и развој на максипредприятия". Во поголема или еднаква на нула вредност пада под ударите на наредбите за спроведување на мерката 121 "модернизација на земјоделското стопанство", според која бенефициентите ќе мора да вратат 123% од все то што биле финансирани. За тоа се разбира, не треба да заборавиме дека, ако повдигнем на квадрат основа на логаритам со Мак-константата, отворена наскоро од нашите академици, ќе можеме да користиме целата флексибилност на параметри за да добиеме најдобар за нас резултат." ...
…Събудих се в линейката без да чуя края на увлекателната лекция изнесена от македонският мислител.

Карнавалът

Лицето "Кикиморка" ме подсети за Карнавала във Венеция. По този случай ще метна няколко снимки от хубавите дни преди четири години, когато се подвизавахме на Карнавал в това вълшебно място. Започваме с кривите кули...

...кулите във и около Венеция са винаги наклонени, защото основите са им върху дървени пилоти, които потъват по различен начин.
Това е една кула на остров Мурано.
Тези съоръжения са се строели за да могат венецианците да наблюдават навътре в морето. Било за врагове, било за връщащи се търговски кораби...


...Въпреки мрачното време, беше краят на февруари, островчето създаваше настроение просто със съществуването си. В един момент завидях на местните...


Сега сме във Венеция. Интересното е, че никой не плаща на маскираните по улиците - хората просто се разхождат костюмирани за своя радост и удоволствие на туристите.

Без съмнение площадът "Сан Марко" беше най-пренаселеното място в градът.














Пътуването по Канале гранде може да стане с гондола за 80-100€ или пък с "водния трамвай" за около 10€. Ако по време на пътуването си отворите малка бутилка вино никой няма да ви се разсърди...























































...Винаги има възможност да слезете от лодката и да откриете приятна кръчмичка на някое площадче. Там, с чаша гроздова можете да се радвате на щастието, че сте във Венеция...
Идете и вижте :)!

Едни неща

***
Понякога, когато прелитам над кафявите води
и кацам бавно там, на острова,
тогава си припомням за това,
което се наричаше деконструктивизъм.
Това, което никога не го разбирах.
Добре, че Нели ми го обясни.
Било е липса някаква.
От важните!

Октомври
Дойде октомври, с дъждовете
и есенните равносметки.
С тъгата, почиваща между паветата,
проблясваща през нощните разходки
на леко разтреперените ходила.
А мамещите перипетии на малките лъжи,
таени дълго до сърцето
така уверено се разлетяха,
че никой вече не си спомня
наистина ли са били..
Дойде октомври, време за любов.
Тогава лятото е отшумяло
и само шепа пясък в багажника
припомня за някои останали неща...


Когато (за кой ли път)
Когато в октомврийски хлад, небрежно плюя по локвите-огледалата на луната
и шляпам тъжно през "Пиротска", около Халите,
тогава се погалвам с няколко слова:
"Да, толкова бе хубаво" и някак си пропускам грешките,
които навестяват мечтателната личност.
Тогава ми се плаче, знам го-
слабохарактерните прояви на духа са мои чести гости,
щом никой не ме вижда.
И само тъжния канон на Печелдел се скита между балконите за да ми каже,
че армиите се предадоха и Райхстага изгоря!
За кой по дяволите е този празник?
Целувки в бална зала, сред маските на палави случайници,
които поливат вечер късмета на тези, които си заминаха
и героичната позиция на другите,
що пускат хвърчилата към кървавия изгрев.
Така провлачвах стъпки тези дни и беше трудно да си спомня това,
което пазех цяло лято.
Да, беше мъчно да намеря онези мънички следи,
останали от веселия поход след мечтите!
Така подсмърчах, октомври бе далече...


Хайку №101
Две чаши - винени
и двете празни,
а в тъмното повръщах героично,
самотно бършех си носа.


Ах, този оранжев следобед
През този мек и замечтан следобед,
когато над града се стелеше мъгла от печените чушки,
тогава пусках старите парчета,
събирани по време на любопитството,
спохождащо ни рядко през живота.
Тогава се поклащах на скърцащия стол
и гледах Лозенец от горе, от високо, от чуждия балкон.
Припомних си за малките, но важни преживявания,
поплаках за големите, несбъднати желания,
а също и за далечният следобед,
прекаран в очакване, някъде сред парка.


Един от онези, побъркани дни
Когато бях на осемнайсет
и мразех българската армия,
тогава небето се извиваше във жегата.
Почти като сега.
Тогава се сбогувах с любовта и другите и загрижености,
чести гости, през младостта на завеяните хора.
Тогава седях на хълма, а Плевен ухаеше примамливо.
Момичетата се усмихваха в просъница.
За да ми прошепнат сутрин рано,
преди тъпизмите на скапания ден,
че ме очакват в сънищата.
Тогава бе горещо, приличаше на днешната потилня,
но имаше и друго, което надолу се търкулна
и някой го намери, но не се обади...


Когато
Когато под дъжда, разсеяните
мисли се стелеха като мъгли,
а стъпките се веселяха по
калната пътека на желанията,
предъвквах поредните фантазии
и бавно напредвах през листата,
разхождани от вятъра.
С хумор се озъбвах на веселите кучета,
а на момичетата изпълзели от
леглата се обяснявах във любов. С очи.
Тогава си припомних,
че имам да напиша няколко писма.
До Дядо Коледа!


Мъртвите желания
Промъквах се през мрачната пустиня на мъртвите желания.
Небето се изцеждаше над мен в лилави струйки,
а вятъра разнасяше албумчета със репродукции.
Така задъхано поемах въздух под кървавото слънце
и позабравените вчерашни миражи се връщаха при мен,
за да ми припомнят за веселите пътешествия
направени с пияна от мечти глава.
Разглеждах с любопитство всички стари камъни,
пораснали наоколо през времето, в което не бях се скитал тук.
Каква досада! В пустинята миришеше на лук.


...така си беше,
...така си беше,
в пролетната нощ, когато разхайтения дъжд е отшумял,
а всички шантави участници са още будни
и утринта е вече близо,
тогава с котките си разговаряхме под виолетовите сенки на дърветата.
Така самотни, завладяващи и нежни!
Та даже малко приказливи с мълчаливото присъствие,
донесено в меланхоличния сумрак на чакащата улица пред мен.
Краката бавно се приплъзваха по плочките
и ми напомняха за някакви познати походи,
пропаднали в онези откачени години...
През избеляващата утрин се препъвах към Буенос Айрес,
не ми се искаше да свърши пътешествието....


Прозореца
Когато в жаркия следобед спокойното море переше черги,
а аз полегнал на леглото надничах през прозореца
и слушах твърде мързеливо шума на вечният двиганел,
тогава мислех за желаната любов и не допусках,
че ще запомня този бавен миг, прегърбил се от жълто.
Прозореца трептеше в зеленото на планината,
от другата страна на залива
и бе лесно да забравиш неоновите дни,
последвани от кадифени нощи.

От къде мания за фотограф?












Понеже изпуснахме самолета за Аспен, се наложи да посрещнем Новата Година в София.
Вдъхновен от тази перспектива излязох в хубавия пролетен ден на 31.12.2009г. за да се поразходя из парка с апаратче в ръка. Денят предразполагаше към фантазии и особен поглед.
Като начало се самозаснех, като тайнствената сянка на човекът Любител...

...малко по-късно краката ме поведоха към любимата пека, на която съм прочел повечето книги през последните години. Естествено, когато е топло, зелено, след работа и с потно "Шуменско" от дясната страна...











Това е един гъсок край едно от езерата в парка. Не беше сам...



...а това е неговата гъска.
За разлика от други години патките бяха малко, не дадоха обичайното голямо потомство и се запиляха някъде рано - рано. Вместо тях обаче, дойдоха доста от този вид гъски - кафяви с черно и червенко тук - там.




Ето я и пързалката на дъщеря ми. Преди години тук прекарвахме хубави часове, обкръжени от деца, листа и скучаещи млади майки, но щерката порасна и аз продължих да изучавам градската природа самостоятелно.





Между дърветата се вижда една не много лоша жилищна сграда. Помня, че когато я строиха в изкопа и намериха останки от антична вила. Видях ги - доста сериозни зидове бяха, но изчезнаха за няколко дни...


Ето я Витоша, гледана от голямата поляна. Април ли е или декември?!










Тук пък виждаме краят на булевард "Витоша", там където се забива в "Южния парк".
Под сградата на снимката има магазин на "Фантастико", където продават намалени пилета. Не можах да разбера каква е разликата между намалените и увеличените пернати, при положение, че са произведени на една и съща дата, в една и съща фирма...да си призная ориентирах се към намалените и съм още жив.

На здраве на всички и ЧНГ!

Котката ми Паша

Това е моята котка Паша, която разглежда новите чаршафи, донесени от Дядо Коледа. Вероятно животното предчувства приятния досег на материята с добре наострените в подръчниците на стола нокти.

Записки от подземието - Златина, коледна приказка

В един онези много скучни следобеди, през който както обикновено наблюдавах питанките през прозореца, насочен от божията промисъл по телефона позвъни Васко, дебелак когото не можех да понасям, но поради факта, че познава безброй жени, недостъпни за мен, минаваше за приятел далечна категория.
Проблемът с жените при мен е, че колкото са по-недостъпни, толкова по-добре се разбирам с тях, но при положение, че се е намерил някой широко скроен човек, който да ме представи на фаталното и дълго търсено нежно създание! Обаче, както знаем недостъпните жени обикновено са и по-желани, така че сватовници за тях не се намират лесно. Лакомниците са повече от алтруистите, затова всеки пази забранения плод за себе си...Та обади ми се Плондера, през тази безлична, юлска привечер, когато умирайки от скука, тъгувах за някаква си любима душа и излезе с приятно съобщение – куп бастуни и планини от сърни се събират на весело парти у дома му. Естествено, моето място в масовката беше гарантирано – нали някой трябва да развлича публиката преди да се раздадат печелившите билети и ключовете от стаите на замъка на изкушенията.
Да-а, казах си аз - „тука има сиренце!“ и полетях навън, като пролетен ветрец тичащ над покритите с младежки пъпки зарзали в овощните градини край Силистра. Летях по стълбите носен от крилете на желанията, но ведрото чувство приключи, след като хвърлих поглед към враждебната улица и установих, че ми е необходима още малко смелост за добро представяне пред очакващите ме красавци. Изглежда поради това без да разбера как страхливите ми крака ме отведоха до кварталното бистро, където прекарах размекнати от алкохол и фалшиво самочувствие на паркетен вълк часове, потопен в глупави разговори с местните нещастници. За радост, всяка тъпа проява има своя край и моето безхарактерно пиене също, та намерих сили да се отлепя от столчето и ето ме най-после в дома на Васил, дебелака, ебльото, покорителя на сърните.
Картите бяха раздадени отдавна – на острова на блаженството насладите кипяха подпомагани от нездрави плътски намерения и добрата алкохолна селекция на домакинът. Можех и да не идвам – изфъфлих мислено, обидено припомняйки си за малодушното посещение в кръчмата.
Не е добре да си сравнително трезвен и сравнително нещастен, когато около теб дух и материя са се впили в едно цяло, от което никой не може да каже какво ще излезе или пък какво ще влезе... На пода в дневната се търкаляха трима пияни до ушите мераклии, а на стола срещу тях се заливаше от смях една прекрасна особа, която ако не си достатъчно добронамерен или пък нямаш кавалерско чувство лесно би оприличил на проститутка. Не че съм виждал кой знае колко леки жени, аз по принцип не си падам по платената любов, едно че за любовта някак си не е редно да се дават пари и второ отношенията ми с парите винаги са били меко казано странни – някаква магическа сила ги кара да ме заобикалят без много обяснения...Та девойката беше, както се казва мечтата на поета – изрусена, със сини очи и къса пола, 45/102/175 – сън! И в този сън успях да забележа томнителния пламък, струящ от очите на тримата епикурейци на пода. Понеже съм тактичен – оттеглих се в кухнята. Там между печката и хладилника започнах да експериментирам коктейли, разсъждавайки върху неизменните неща от живота. Винаги ли ще се падат на мен джокерите? Винаги ли ще бъда първи ням свидетел? Мрънках си и разбърквах прочутата напитка "Мексиканска ракета" – бира и слънчев удар, а за хастар може и едно вино.
Е, точно тогава вратата се раздвижи и в моя свят нахлу нарочената за царица на нощта особа. Да-а, прекрасната жена, седна кротко до мен и започнахме да обменяме интимно рецепти за сандвичи. Вакса за обувки с хайвер, маслини в смазка за панти на врата, картофено пюре с пургатив... Накрая за да доставя допълнително удоволствие на развеселената дама се изпиках в тенджерата с пунша. Момичето ме гледаше закачливо усмихнато, а аз нямах чувството, че съм ексхибиционист.
Поднесохме сандвичите с пунша на веселяците и те лакомо погълнаха готварските ни експерименти, с което потвърдиха истинността на поговорката, че добрата свиня яде всичко! Що не се изкендзах в купата с пунша и да им видя цирка, недоволно си мислех докато младите хора се наливаха с вълшебната отвара.
Изглежда пикнята ми подейства ерогенно на тримата лакомници, защото решиха, че след хубавата закуска им се полага да опънат и прекрасната готвачка. Настана един жребий, едно хвърляне на чоп. Кой ще е пръв, кой последен....Аз разбира се, не пожелах да участвам в долната оргия, но и да бях поискал, пак нямаше да стане, защото не бях включен в предварителното разиграване на късмета. Това ми помогна с чиста съвест и достойнство да спася красавицата от разлигавените пияници...
С момичето напуснахме прегърнати царството на разврата, гордо и дълго се разхождахме из топлите, спокойни и обещаващи софийски улици. Какво обещаваха, те си знаят.
На улицата най-после се запознахме. За благодарност Златина – така се казваше спасената, ме вкара в един вход, близо до Съдебната палата, където вместо да ми подари полагащата се при подобни случаи целувка, ме заведе до последния етаж на стълбището, за да чуем ехото на стълбите. Стълбището завършваше в абсида на стената, под купола, където седнали, хванати за ръце викахме имената си, заслушано очаквайки странното ехо да ги върне от изненадваща посока. В следствие кривината на стените, търсения ефект се случваше, което ни развесели и ни накара да повишим децибелите във входа, без да се страхуваме, че някой сънлив жител на огромната сграда ще ни се разкрещи за смелото държание...
Разделихме се усмихнати и без уговорка за среща. Без целувка, без палави закачки в тъмнината, без обещание за нещо повече в близко бъдеще. Въпреки това се прибирах към дома щастлив, доволен от себе си...
Заредиха се дни изпълнени с безебие и мисли за Златина. Започна да ми домъчнява за момичето – хубаво беше, а и умно и чувствително, въпреки курвенския облик...Ей така ти минава живота, мислиш си за нещо, ако не е човек, то ще е миризма или настроение, спомен или мечта, стълбищно ехо, а най-често жена. При мен беше всичко на куп.
Един ден прекрасната ми се обади. Бях лично поканен на рождения и ден! Боже каква радост настъпи в изнемощялото ми от пост и молитва тяло. С мъка дочаках вечерта. Чудесното събитие представляваше, нещо като добре изпечен гювеч от курви, мошеници, мераклии, случайни мислители и моя милост между тях! Всички, които имаха самочувствие на ебатели искаха да тропнат с тояга по масата на Злати...Е, и при мен се дочуха някакви плахи гласчета, които заявиха юнашките си претенции уголемявайки се от изпитите ракиии.
Бяхме много кандидати за постелята на Златина. Вярна на разбирането, че конкуренцията в предлагането дава качеството на избора девойката се беше постарала да покани разнообразна палитра от въпросните кандидати. В резултат на това рождения ден на момичето заприлича на прием в будоара на Екатерина Велика. Седи си величеството на кушетката, а около нея кавалерите упражняват паркетните си обноски.
Процедурата по отсяването продължи доста. Изморени от тежкото състезание мераклиите отпадаха един по един. Някой отиваше да спи, друг на работа. Само аз оставах неизменен, като вечния Гюро, както и известния алпинист Кръстенов, също така и един моден в онези години сутеньор – също поклонници на хубостите Златиновски. Седи Кръстенов на дивана, седи сутеньора на леглото, а аз разлиствам увлекателно четиво, удобно разположен върху садомазо табуретката. В един момент на еротичния бригадир му писна и реши, че може да ни напусне (какъв сутеньор, какво чудо), то и аз да бях и аз щях да отида да спя.
По-трудна беше работата с Кръстенов. Трябваше да му казвам пет пъти без да ме пита колко е часа...
Както и да е, изпратих всички нахалници и уморено допълзях до съществената част. Точно тогава някой падна шумно от балкона. Алпиниста Кръстенов, естествено. Излязъл човека през вратата, но разчел някакви тайнствени сигнали в очите на домакинята и се изкатерил по стената до третия етаж. Там обаче, малка изненада, моя милост изхвърля фасовете в кофата на балкона. С надеждата да се оттегля, катерача увиснал на улука в изчакваща позиция, но понеже имах сериозни намерения и добър прием от Злати, мисията ми се проточи до другия ден. През това време, ръцете на спортиста отмалели и човекът тупна в двора.
Е, така завърши тази любовна нощ.......
След години Златина погрозня, спечели пари и се наложи да и правя къща, за която тя не ми плати. Може би си е прихванала от онова време, когато имаше хора, които не държаха да я чукат на всяка цена или пък други, които за едно чукане пълзяха по стените...
Ще попитате какво общо с Коледа има този разказ? Ами нищо. Просто сега се сетих.

Записки от подземието 2

Малък увод: Снощи рових в стари, архивирани файлове и попаднах на много любопитен текст, писан от мен преди десет години, по това време във форума на "Гювеча". Поправих само правописните грешки :).

"Тези дни българската телевизия ни показа репортажи от веселбата в Берлин по случай събарянето на едноименната стена. В тях можахме да видим именити майстори на плаща, кинжала и перодръжката от близкото минало. Всички, доволно усмихнати от добре свършената преди години работа, си разменяха остроумия в обновения Бундестаг и се тупаха по гърбовете, като весели годежари преди сватбеното тържество. Всичко това на фона на замислен струнен оркестър изпълняващ пасторалчета пред гостите, а навън за по-младите подсмърчаше Клаус Мейне, омотал плешива глава, пеейки за вятъра на промяната. Гледах разчуствания бастун и си мислех, че леко се е отървал. Природното явление, което му отвяло буйната някога грива, го дари с възможността да се прави на Роджър Уотърс, но каквото и да приказвам, това си е голямо събитие. За германците.
Без да искам започнах да си задавам въпроса какво ми донесоха тези сътресения. Катурнати стени, 45 години стигат, Времето е наше и всичко останало, което се случи в последните десет години?
…По онова време, завършвах архитектура във ВИАС и се озъртах с див поглед, край един от поредните любовни многоъгълници, от който бях изхвърлен, след като дълго време поддържах тъпия ъгъл. Лекувах нараненото си сърце с тъжни разходки нагоре-надолу, с някое друго питие, с книжка за нежната душа и се оглеждах за прекрасната фея, която трябваше да ме спаси от самота и алкохолизъм. За жалост хубавиците се бяха изпокрили или пък, аз нещо не ги виждах, та се наложи да се скитам романтично замислен из малките софийски улички. Броях гълъбите по стрехите и разбирах, че само се разхождам. Едно твърде безперспективно предприятие.
Точно тогава група веселяци, борци за демокрация и чиста околна среда решиха да направят нещо нормално от гледна точка на свободния човек. Намислиха да връчат петиция в Народното събрание, събитие за което разбрах от предаванията на Би Би Си – Лондон. В миг съобразих, че това е най-добрата възможност за изява, която предлага сезона. Ако не забърша някоя шантава интелектуалка в редиците на петицианците, то поне можех да загина на революционните барикади и след това фаталната Елена да рони горчиви сълзи над студеното ми, умно чело. Речено сторено, грабнах знамето, с което ходех на мач и хайде на площада. А там приятна обстановка. Милиция, главни редактори, американски посланици и много брадати физиономии, като че ли се намирахме на Сиера Маестра, а не пред Александър Невски. Никакви крехки създания, готови да споделят любовта с мен, де що жени имаше, все одъртели хипарки, с мазни коси и революционен блясък в очите. За любовна геометрия не ставаше дума.
Развях знамето, да си призная малко плахо и се включих в борбата. Бунтовния поход бе от гроба на Иван Вазов до любимия ни днес Парламент, значи около стотина метра, но достатъчни за да се родят кинозвезди. Интересното е, че аз носех единственото национално знаме, а не са ме снимали никъде, поне не се видях после на филмите. За сметка на това Би Би Си предаде в новините за гора от знамена, плющели над площада…
Та така се започнаха промените. Малко по късно падна и берлинската стена, но това не ми реши проблема с геометричните фигури на чувствата. Е, имаше известно облекчение, защото в революционната еуфория стотици скучаещи хубавици потърсиха своето място сред редиците на народните борци. За известно време бе много лесно да омайваш девойката до теб, с която пишеш я огнена декларация, я устав, я петиция за нещо си. Върхът бе по време на окупацията на Университета. Толкова много палави хубавици на едно място не бях виждал, дето казва един мой познат, описвайки някакъв сос: “вземаш къшей леб, па топи – еж, топи – еж”. Така и ние, революционните младежи – топи еж, топи еж, докато красавиците не си намериха сериозни гаджета, вождовете не заминаха за Америка, а останалите не решиха, че купона е свършил и е време за стягане на куфарите. Българска работа…
Чудя се пак, какво ми донесе тая стена, дето я събориха преди години? Преди поне можех да ходя до Прага и Берлин без виза, а сега отвъд Калотина не мога да си подам носа, да не говорим, че и красивите бунтовнички, със замечтания поглед се разбягаха…

Абе!

Хесапов"

Послепис: Явно, към момента на писане визите са ме мъчили много! Сега ги разбирам македонците...

Записки от подземието 1

Щом разцъфти отново пролетта,
налей ми вино, дай ми радостта.
Какво, кажи е адът или рая-
измислици са туй на глупостта!

Това беше първата рубая на Омар Хаям, която чух. Изрече я вдъхновено приятелят Пурката, като обръщаше бокълчето пред уплашените очи на група неукрепнали филоложки (БФ/СУ). Двамата с него водехме закачлив, изпълнен с палави подскоци и весели изненади интелектуален разговор насред малката и опушена стая, част от владенията на една от следовничките на Иван Вазов и Мирон Иванов.
Пурката ровеше в брадата си и вадеше от там рубаят след рубаят, с което не позволяваше на възпитаните момичета да вземат думата и да ни изхвърлят. Нещо, което напълно заслужавахме, след нашето натрисане без покана на изисканото, като замисъл дамско парти. Конячета, фъстъчки, леки напитки и още по-тънки клюки.
В интерес на истината покана е имало предната вечер, но тя е била отправена, като вежливо изгонване на същия този Пурка, от същото това място. Нещо, като “…е, хайде довиждане пък се обадете някой път…”
Поклонника на персийската поезията бил придружаван от скъпия ми брат в една безцелна разходка из мразовитите столични улици, търсили приятни и не много скъпи съботни развлечения. Почти били загубили надежда за какъвто и да е успех, когато около “Попа”попаднали на някаква мома, която знаела хубав купон, където не била канена. Естествено, това не може да е пречка пред любителите на човешките контакти и тримата се оказали в мизерната дупка, нейде из “Хаджи Димитър”. А тук кипял засилен интелектуален живот, преминаващ в бурни овации и нестихващи аплаузи след всеки литературен разбор.
Атмосферата била свойска и нашите приятели се разположили, както трябва на лекьосания персиец в стаята…
И се започнали едни съображения, един джаз, една проза, скулптура и т.н. Пурката, който е интелектуалец и строителен техник, не изпуснал чашата и не си затворил устата, докато не му скрили дамаджаната, но и след това продължил смелите си анализи на културния живот, въпреки многократните надебелявания, че е време да си ходи. Накрая почти ги изнесли на улицата и го поканили да намине някой друг път.
Моя приятел, който е един изключително неприкрит човек успял да запомни поканата въпреки, че заспал в автобуса…
На другата вечер човека цъфна у дома и попадна на мен. Опа, брат ти го няма, но с теб хайде на купон, пак по познатите места.
Мадамите бяха толкова шокирани от нахалството, та успяхме да влезем в обителта без особена съпротива. И пак скулптура, пак художници приложници, литературни анализи…
Сега вече и Омар Хаям се появи, явно приятеля не си беше губил времето през деня, след процедурите около махмурлука. Беше попрочел от книжицата и рецитираше между глътките и гневните обяснения за вредността от литературата, за безсмислеността на писмеността и други подобни. Тази интересна, макар и налудничава поредица от идиотщини, няма как да бъде преглътната от всеки уважаващ себе си бъдещ учител по литература - една от девойките се разплака и заяви, че и е трудно да живее след тези думи...
Малко по-късно дойдоха добри съседи и ни изведоха на въздух въпреки настояванията на Пурката, че в казанчето на клозета има още едно шишенце от прочутата “Силистренска кайсиева”…
На излизане поетично настроения ми приятел хвърли към нещастните студентки следната рубая:

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър!

Един интересен адрес

Това е главният герой на вестник "Новинар"

Честито Спаске!

Да честитим спасяването на Спаска. Сега остава тежката работа - спасяването на детето и. Любопитен съм какво ще направят нашите умници и най-вече господин Димитров, дето го води толкова голям?

Стари опити

Тогава

Тогава не отидох в Аржентина!
Четях писмата, преживявавх далечните пътувания
през степитe и през горите.
Разказвах безрасъдно измислени историии
и постепенно ги запомнях като мои.
Тогава, както днес изпращах влакове
(любимо приключение на тайните мечтатели)
и се залъгвах с измамите на малките очаквания за другата година.
Тогава беше време за любов и слава богу,
правех грешки, та можех да опитам от плода!
Тогава се разхождах из Созопол
и влюбено се губех между вълните и гърдите на момичетата,
светът бе виолетов и никой, нищичко не обещаваше.
Тогава даже не мислех за любов!
P.S. Goodbye Ruby Tuesday!


***
В изящния снобизъм на дни, когато съмненията си почиват
и мога отпуснато от стола да наблюдавам към небето,
как плахи облаци разхождат пухкавите кожи
и си съперничат по бавност, тогава сякаш нищо не е минало...
Далечните години, с онези палещи очаквания, сълзи понякога
и толкова естествена откаченост, повдигат плахо чаша.
Те поздравяват, сякаш още са наоколо в очакване на чудо,
а то засмяно мие си очите под струята на дворната чешма
и се озърта в очакване на закъсняващи приятели...




Малка , есенна соната.

Така се шляех през тъжните полета на тези есенни желания,
които пристигат изненадващо и влизат весело в дома.
Така намигах заслепен от жълтото, такова, каквото си го знаем,
но лекомислено забравяме обикновенно.
На всичкото отгоре се влачех под меланхоличните софийски кестени,
във романтична поза на избранник…
За някои, замислени госпожици се сетих,
а също и за няколко загубени в дъжда над Трявна сълзи.
Припомних си задахани пътеки сред юлските жита
и краткото намигане към слънцето, неосъзнато в онзи миг.
И се запитах, както всички набедени императори
защо ли беше цялата тъга?
…А Любовта?


Един от поредните хубави дни

Така спокойно си лежах в тревата,
а палавите бръмбари се спускаха над мен.
Орлите бяха горди и далечни,
аз мислех си: "Дано не свършва този ден".
Почивах си в бездейното мълчание
на ранния и мързелив следобед,
морето си изпираше пижамата,
щастливо беше!
Щастливо беше,
лятото замръзна под тополите.
Бръмбаровачите все още се въртяха,
а спомена подрънкваше в главата ми
и молеше душата :
"Да имаше едно уиски във ръката!"

Любовен многоъгълник - Морска птица /последно четиво/

....Свещеният залив ни очакваше със спокойната си, вечна синева, примесена тук-там от кафяво зелената топлина на пясъчното дъно, което прозираше през бистрите води, а палави риби и летовници нарушаваха провинциалното спокойствие на водната площ.
Летните дни се търкаляха както обикновено, незабелязано и безгрижно. Къмпингът “Веселие” бе онова място, което ми осигуряваше веднъж годишно нужната, както на всеки друг глътка вътрешно равновесие и забрава, така необходими за почивка след решаване на безкрайните гатанки. Живота под тополите, захлупили със зелени шепи нещастното капанче, разположено до входа на плажния пункт оставаше един и същ. Посещенията ми се точеха през годините, а единственото което понякога се променяше бе цвета на листата, според месеца на появата ми край брега. През юни зелени, юли започнали да пожълтяват, а през август вече поели пътя си надолу към земята.
Както е обичайно през последните години, заварихме моята морска компания, разпънала палатки и парашути, без гащи и сутиени, стискащи бири в ръце и доволно ровещи с крака в пясъка. Сред радостни от срещата възгласи им представих новата любима и продължихме разговора, прекъснат в началото на миналия септември. О, как обичам този миг, в който загледан с бягащ по вълните поглед, ловя премятащите се из въздуха случайни думи и между две глътки пиво се питам дали е истина хубавото, което ми се случва!
Заредиха се познатото безметежно занимание, обичайно от години – безгрижното лежане в пясъка, при това с любимо момиче. Под песента на прибоя, в който морето все изцеждаше вечния си чаршаф любовта ни разцъфтя срамежливо, но чаровно, подобно на пясъчните лилии, обитаващи околните дюни.
Дрехи обличахме само след залез слънце, когато хладните сенки протягаха сластните пръсти към телата ни. През останалото време изпълнявахме нудистките си упражнения – общуване със слънцето и морето. В морето се провеждаха закачливи младежки игри, през които често ми се отдаваше да вкарам ненаситната си морена в любимата и пещера. Любехме се непрекъснато, двама лакомници пред шведската маса на любовта.
Понякога вечер ходехме до Созопол, където се срещахме с приятели на Люба, от консерваторията. Изисканите вечери често биваха придружени от арии из опери, включени в учебната програма на артистите, така че оперното изкуство внасяше онзи интелектуален привкус, който правеше празника ни пълен.
Обаче, както знаем от законите за всемирната гадост, всяко хубаво не е на хубаво или по-точно има край и той настъпва неусетно и в най-увлекателното място. Така се случи и с нас. Една вечер, след поредната вечеринка, изпълнена с мирис на пържена акула и весели италиански парчета, двамата с Люба се препъвахме по пътя през лозята устремени към малкият ни платнен временен дом край прибоя. Сплели ръце крачехме внимателно в мрака, като от време на време се спирахме за да припомним вкуса на целувките си. При една от тези почивки, в които поглъщах божествения сок, полял обилно езика на момичето вниманието ми бе привлечено от стария и допотопен москвич, кротнал се в сянката на една издъхнала от старост смокиня край пътя. Около старото возило бе наклякала група хора и водиха изглежда приятен разговор, прекъсван от време на време от дамски глас с уклончив тембър. “Я да видим кого ще шибкат днес?”, промърморих сякаш дявола ме бе накарал и приближихме с любопитство към групата. Тя се състоеше от двама местни гларуси и наивна девойка със спален чувал на гърба. Щом ни съзря госпожицата скокна и ни запита далече ли е къмпинга, на което аз съобразително отговорих да върви с нас, защото сме за там и докато двамата мераклии разберат, че плячката им се измъква излязохме под лампите на шосето.
Така се запознахме с Капка, смело и доверчиво момиче, тръгнало при любимият си, който дошъл на брега няколко дни преди нея. Изследователката пътувала на стоп и единственото, което я водило към прекрасния била вярата, че той се намира някъде в някакъв залив южно от Созопол, където събира сили за чакащата го казарма. А неандерталците от които я спасихме били последните, които я возили и в момента на нашата поява предлагали гостоприемството си. Ние също предложихме подслон на пътешественицата, в случай че не смята да започне веднага проучванията си из заливите. Естествено, момичето не беше до там лудо да се препъва през нощта по брега в търсене на желания исихаст и се настани удобно в пясъка, загледана като нас в прииждащите от нищото на мрака вълни.
Започна пушене, вино, весели закачки и когато настроението се повиши достатъчно хвърлихме дрехите и се озовахме в приятно топлата нощна вода. В чернилката на нощните вода и небе сиянието на далечния неон се сливаше с белотата на водната пяна и неясните очертания на момичешките телата около мен. Загубих ориентация, не знаех коя от двете прегръщам, чии гърди милвам, чии очи целувам. Двете момичета се сляха в едно.
Студът ни прогони от водата и тракайки със зъби потърсихме убежището на платнения си дворец. Седнали на пода в палатката, тримата мълчахме прегърнати, завити със спален чувал и чувствахме как нещо тревожно започна да се присламчва към нас. Май сега го определям така, а тогава галех в мрака непознатите гърди на Капка и се опитвах да разказвам на момичетата весели истории за себе си в духа на онзи приятно-снобски стил, така желан и рядко постижим от самотните пътешественици, като мен. Люба мълчеше отчуждено и пушеше, загледана невиждащо през вратата, като чувствителен човек тя бе усетила гадната изневяра в която затъвах неусетно. Мълчеше и новата ни позната, но нямаше как да каже нещо, защото без никой да я кара се бе захванала да буди с устни и език заспалия ми питон. Змиеукротителката си разбираше от работата. С няколко вълшебни думи успя да изправи главата на умрялото от студ, сънено животно, което мигом се устреми към дълбините на лепкавата дупка в която се събуди. Фокусите на чародейката ме изпълваха с глупаво доволство и не можех да видя тъжните, прощални струйки дим, пускани от любимата към звездите през отворената врата на палатката.
Надувах се, опиянен от величието си на любовник, което мислех че съм придобил и само едно приглушено гласче се опита плахо да ме отрезви “Е, к’ва стана тя!”, но скоро беше заглушено от похотлива хор но желанията “Защо пък не, защо пък не?”. Мълчаливо се мушнахме в спалните чували. Люба в своя, а двамата с Капка в нейния. Цялата палатка кънтеше от пълното с обида, неканено мълчание, но кой да чуе тогава. Както казва един стар похотливец, мой познат - “Като не се похваля сякаш не съм чукал”, та и аз така. Не само да се похваля, но и да се покажа какво съм животно и то пред кого? Пред така дълго търсеното и трудно намереното си момиче!
Но тогава нямаше помен от мисъл за отговорност, да не говорим за предвиждане на бъдещето, очакващо ме от сутринта.
Пухения чувал на Капка загряваше, като в тенджера под налягане. Усещах големите, твърди и потни гърди на момичето върху своите и любопитното влечуго само намери горещото убежище, в което се потопи. Странно, но тогава за първи път забелязах как се разхубавява жената, когато е щастлива от добрата работа на избраника в постелята... Благодарение на електрическата луна, която осветяваше през прозорчето на палатката лицето на откривателката, можех с огромно удоволствие да се радвам на щастливите и, пълни с добро доволство очи. А моето момиче се преструваше, че спи на един метър от нас...
Сутринта се събудих в палатка сам. Момичетата бяха изчезнали, нямаше го и багажа на Люба. Почуствах се разведен, въпреки че никога до тогава не бях се женил. Цялата пошлост и горчивина, вини, обвинения, лъжи и лъжесвидетелства се стовари върху напуснатото ми същество. Нямаше какво да ме утеши. Глупостта си беше моя.
Както често се случва, в търсене на утешението човек надзърта зад кръчмарския праг. Отпуснах тъжно тяло под вече жълтеещите тополи над кръчмата и се загледах в люлеещото се между стъблата им време. Стискайки пластмасовата чаша се опитвах да вкарам в правия път изостаналите след поредният си провал разбити мисли. Премятах в съзнанието си вече преминалите в отвъдното мъчителни походи след облаците и не можех да хвана нишката, която би ме извела от лабиринта на обърканите желания и липси. Някаква сълза се появи незабелязано на върха на носа ми и пречупи през странната си призма образите на любимите момичета.
Чашата потъна в меланхолия, аз също. Така ни завариха Капка и приятелят и. Беше го намерила между скалите на Райския залив, зачетен в любимата си книга “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Сякаш снощното къпане и последвалите го изненади бяха отнесени от вятърът, излязъл за да ни напомни, че идва есента - удобно за спомени край камината време. Мимолетното желание да съветвам бъдещия войник за повече внимание, докато се справя с класиците си отиде бързо. Все пак, това момче бе следвано от хубаво, смело и обичащо момиче! А мен кой ме следваше?
От двамата, които се бяха върнали за да се сбогуват с мен и ми благодарят за оказаните грижи, разбрах, че Люба заминала на север, при някакви, които посрещали слънцето във вила недалеч от Слънчев бряг. Ако съм искал можел съм да отида, но не исках. Спукано гърне не се лепи.
Поех към София с кола на приятели от къмпинга и около минута гледах учудено през задното стъкло как край отдалечаващата се бариера на къмпинга, Капка и гаджето и се смаляват. Защо ли пазя този идиотски спомен?
Родния град ме посрещна с ранно застудяване и тази позната от години липса, която ме подгони отново по старите следи на самотните нощни походи. Отново почуствах уж забравената припряност на неосъзнатото търсене, съпроводена от неясна празнина, останала след глупаво проиграните възможности и непостигнатите мечти.
Влачех се из нощния град и не можех да спра никъде. Страхувах се, че ако вляза някъде всички ще се обърнат към мен и ще ми се присмеят още докато съм на прага. Не исках да споделям с никой. Никъде не ми беше интересно. Не исках нищо, но страхът от растящата, като огромна гъба самота ме гонеше по синкавите от неона улици. Постепенно мракът и умората започнаха да ме побеждават. Нощта бе талкова бавна, приличаше на леко пийнал помъдрял от похождения веселяк, който се клатушка самокритично в петък вечер и даже когато е сам под лампите се старае да остави добро впечатление в съзнанието на въображаемите свидетели. Но свидетели на поредното ми пропадане нямаше. С отиграни движения избирах онези спокойни, пълни с изчезващи котки и дружелюбни сенки улици, позволяващи ми да се придвижвам към родната възглавница, сам и тъжен. Единствено уморените, полегнали на хълбок автомобили, ме поглеждаха съжалително и се опитваха да разнесат горчивата насмешка, кънтяща из нощните улици.
Вървях и разказвах на мълчаливите сгради за неясните си желания. Около мен танцуваха щастливите видения, тези спътници на самотният и нерешителен понякога търсач на важни мечти и бленувани успехи. Зад забравените да светят в мрака прозорци ми намигаха онези непостигнати, развеселени от витаещите в небето мечти момичета. Приветстваха ме залпове чужд смях, намигаше някаква желана и трудно постижима любов. Мечтаех значи! Отново бях сам.
Шляпайки из локвите останали след неканения, сутрешен дъжд, разигравах етюди със сенките, говорех със сънищата си.
Поседнал край паметника на Дядо Вазов, отпивайки от лекото нощно вино, очаквах за кой ли път онази скучаеща и толкова желана похотлива интелектуалка, която изглежда си бе отишла завинаги.
Светът бе тъп, а фриволните и палави хубавици се бяха разбягали, така че нещата започваха от начало.



КРАЙ



© Всички права запазени.
Публикувано: 2003-02-14

Любовен многоъгълник - Младите природолюбители/трето четиво/

На другия ден, точно в десет се събрахме на изходния пункт - пл."Журналист", двайсетина братя и сестри целите в бяло, имаше и двама дизайнери. Люба нямаше нищо против идеите на учителя Дънов, а пък аз исках да опитам от уискито на Държавния департамент, така че се качихме весело в кокетното автобусче и поехме с бодри туристически песни към високопланинския си лагер.
Пътя се виеше през зелените Родопи, покрай красивият язовир "Батак" и разни други, безименни за мен водни площи. През прозорците влизаше борова миризма, а слънцето ни караше да примижаваме с очи, така че от време на време пропускахме по някоя подробност от пейзажа, за който ни осведомяваха нашите вождове Богохуев и Глист - Подпичьорний. Слушахме с Люба полезните сведения за околната среда, които бълваха двамата полубратя и си пускахме палави пръстчета през циповете на джинсите. От време на време надигахме бидончето с пиво, което носехме - бързахме да приключим с благородната течност преди да се е стоплила. Знае се какво представлява топлата бира.
Езерото надмина всякакви очаквания. То заемаше една котловина, между вековни смърчови гори и представляваше мрежа от фиорди между скатовете на планината. Плитката вода бе топла, като чай и чиста като сълза. През нея се виждаха любопитните риби, които си говореха нещо оживено по плитчините, а Слънцето подскачаше по приличната на юфка повърхност на водата и ни приканваше да се потопим в приказната течност, нещо което направихме веднага след като опънахме палатките на малък нос, близо до едно изворче край брега. Хубаво място, но грешна постъпка - през нощта умряхме от влагата, която бе навсякъде, но кой да ти мисли.
Вечерта премина, като на пионерски лагер. Ойларипи, огън, теософски разговори и леки изненади. За другия ден решихме да посетим близкото село Дженевра, за което се твърдеше, че е напълно изоставено. Идилията щеше да е пълна, ако духовните бащи ни бяха направили една хубава вечерна проверка, но те не се сетиха за това средство, сплотяващо колективите...
На сутринта поехме към изоставеното село. Денят бе блестящ и горещ. Изпаренията от езерото и просторните гори наоколо насищаха въздуха с влага, обстоятелство което ни принуди бързо да се лишим от оскъдното лятно облекло с което разполагахме. Първа се хвърли във вихъра на стриптийза Люба, то тя нямаше и кой знае какво да губи, освен леката юнашка фланелка (потник) на гърба си, та бързо отдаде прекрасните си полукълба на слънчевите ласки и нежните погалвания от възхитените ни погледи. Русата коса на любимата (пак тези блондинки!) плющеше подобно на бойно знаме между дърветата, а голите и гърди проблясваха на слънчевата светлина, като пътеводни звезди, сочещи ни пътя към изоставеното село. Постепенно веселите и приятни дъновисти се превърнаха в разпасани адамити, бродещи из столетните родопски гори. Какво ли не беше виждала майката планина, сега видя и индийска нишка от блестящи на слънцето задници, тръгнали да се запознаят със забележителностите на Родината. Колоната от голи пилигрими, натоварени с раници и вързопчета гащи се точеше надолу по пътеката, като от време на време се спирахме да поизчакаме отделилите се в страни от пътя любители на природните забележителности и горската растителност. Най-много се наложи да чакаме двамата дизайнери, които изплуваха из драките, като безгрижни елфи, с цветя в косите и дяволити искри в очите. По всичко личеше, че са срещнали ако не, Учителя, то поне някой от секретарите му.
Така сред смях и закачки пристигнахме в изоставения населен пункт. Селото наистина бе напуснато! Твърде странно беше да наблюдаваш как вятъра поклаща откъртените от стрехите дъски и портичките на вратите. Непрекъснато очаквах из зад ъгълът на близката ограда да изскочи някое сополиво козарче или брадясалият му, вмирисан на пот и вино татко, но не би. Бяха се запилели някъде. Селото наистина бе опустяло и за някогашното човешко присъствие говореха само прогнилите дрехи висящи на пирони из къщите, в които влязохме. Имаше ток и вода, а хора не! Допълнителна интрига в пейзажа внасяше и нашето голо присъствие, приветлива група нудисти, само по обувки, с раници на гърба. Картината бе нереална, вечна и поетична. Хубавата Люба, обляна от юлското слънце, блестяща и засмяна, обвита от трептяща светлина, само по сандали, изправена пред обраслите с мъх и къпини рушещи се зидове на изоставените къщи. Почти като в "Плейбой"!
Така ни откриха двете каракачански, овчарски кучета. След тях се появи и самия овчар, с увиснала от притеснение долна челюст, а и как не. Лесно ли е да си родопчанин, която не е виждал още гърдите на жена си и да попаднеш сред това бушуващо море от примамливо подпляскващи дамски образования. За голите задници на пишкомерците да не говорим. Човекът загуби говор и картина и само бялото на очите му, подскачащи по балконите наоколо, подсказваше че е жив. Поздравихме възпитано сащисания животновъд и му помогнахме да приседне на един камък. После го пръснахме с малко студена вода от манерките, за да не го съживяваме по-късно. Постепенно човека се съвзе и започна да гледа по-трезво на морето от женски и мъжки прелести, спря да се блещи като ударен по главата, но говора си възвърна по-бавно. Изчакахме го да проговори и завързахме дружелюбен разговор с него. Постепенно, след като се увери че никой не се кани да го изнасилва, планинеца влезе в ролята на безплатен гид. Има ги такива, които са запомнили всичко, което е изредил учителя за родния край, а освен това знаят и много любопитни подробности, разказвани от пийнали местни патриоти през дългите зимни вечери край печката в кръчмата.
Та разбрахме, че населения пункт е основан от генуезците, а името на Дженевра идва от Генуа. Тук се понапънах малко за да си припомня кога е имало генуезци в Родопите и единственото, което успях да се сетя беше, че наистина италианците са се подвизавали из южна България през 15-16 век, като търговци и завоеватели. Явно са харесали околностите на язовир Широка поляна, за да основат колония тук, обаче скоро са били изчушкани от турците. То и друг начин няма. Може ли мижавото италианско удостоверение да удържи на мощния, рязан, турски документ? Отишли си жабарите и оставили това мореплавателно име сред родопските върхове. По късно си заминали и наследниците им и ето ни нас, веселите адамити. Човека си каза урока и ние го пуснахме да пасе овцете. Със сигурност е клечал някъде в папрата и дълго е обладавал с поглед прекрасните сестри от групата, пък може и някой мъжки задник да е бил уважен, знае ли човек? Нищо чудно някой от закичените с китки дизайнери да е изкушил овцевъда.
Заредиха се бързи, задъхани дни, изпълнени с любопитство и весели, колективни игри на открито. Духовните ни водачи, като умели възпитатели насочваха свободната ни от общуването по между ни енергия, към общуване с Бога. Втория ден, до обяд, нещата бяха поносими, слушах глупавите брътвежи на братята и наблюдавах със задоволство хубавите, започнали да добиват бронзов загар гърди на Люба. Почти цяла сутрин лежах на моравата, край водата и крепях колчето, наречено от мен въдица. След обед продължих със заниманията си, смуквах щастливо от папиросата и се радвах на отраженията в езерото, които палаво се мъчеха да избягат от идиотщините на религиозните тъпанари. До вечерта стигнах до извода, че е време да си вървим, ако не искаме да се побъркаме от тъпизми на тема бог и споделих идеята с Люба. Тя изглежда също беше дошла до моите изводи, още повече, босовете се канеха на следващия ден да правят групи за намиране на господа.
Вечерта, в спалния чувал, под звуците на щурците и пъшкането от околните палатки измислихме хубавия план, да продължим нашето пътуване на стоп, в източна посока. През Родопите, големите язовири край Кърджали, през Странджа, крайна точка "Веселие", Морето.
Речено - сторено и сутринта още преди съмване си събрахме пъртушините. Чували, палатка, самари и поехме на път. Оставихме глупаците да общуват с бога, а ние бодро заизкачвахме върха Дженевра, намиращ се до вече посетената от нас едноименна махала. От духовния плам на моето момиче бе останало единствено желанието за общуване с природата, така че решихме да посрещнем слънцето на високо. Дженевра, бе най-близкото удобно място, до което бихме могли да припкаме, водени от желанието на госпожицата за природосъобразен живот.
В хладният и много влажен утринен полумрак, преди веселото, лятно слънце да се повдигне от постелята, ние, двамата бегълци се катерехме мълчаливо по склона, провирайки се между червените пънове и самораслите елхи. В тишината преди изгрев, само счупените от стъпките ни съчки отмерваха ритъма на безгрижното отстъпление. От време, на време се поспирахме за да си поемем дъх. Изправени между дърветата, мълчаливо се взирахме в усмихнатите си очи, задъхано се питахме един друг дали е вярно? Вярно беше! Този дълъг миг на щастие си беше с нас. Сами го правехме и знаехме това! Случваше се сега и тук, в дивите и величествени гори, под танцуващия след уплашените облаци вятър, в очакване на слънцето.
Закъсняхме за изгрева и го разбрахме, когато стигнахме горе, на високото. Жълтия диск отдавна се търкаляше по небето. Не ни остана нищо друго, освен да поседнем и запалим по цигара. Всмуквах бавно вкусния пушек, присвивах очи към безкрайните, зелени вълни, които се диплеха докъдето стига погледа. Миришеше на смола от нагрятите вече смърчове, а невидим ястреб подсвирваше тъжно някъде в ослепителното, дълбоко и синьо небе. Лежах между тревите и бях малък, малък. Димните кръгчетата политаха от устните ми към небето и носеха неясни послания.
Люба беше върху гърдите ми, и усещах с вълнение, през двете фланелки, как зърната и набъбват. Това породи и у мен известно втвърдяване, което донесе грешни помисли. Нито величието на природата, нито изморителното изкачване, нито духовните занимания през последните дни можеха да избият от главата ми плътските желания.
Изхлузих се от панталона, така както смока сменя кожата през юни месец. "Ах, ти ебльо такъв" - засмя се хубавата Люба и дружески ме потупа по устремената към небето малка, но пълна с решимост ракета. Засмях се и аз, дадох си сметка колко героичен е този миг, трябваше ли да го опошлявам с едно най-обикновено кърско чукане, така както правят офицерите около плевенските казарми? Седнахме прегърнати, загледани в неопределена посока, примамени от вечната зеленост и самота на горите. Люба присвила засмени, късогледи очи, с играещи под закачките на вятъра нежни, руси коси, а аз до нея, без гащи, със стръкче трева между зъбите и объркана мечта в погледа.
Не знам защо, но извадих малкото радио от торбата и започнах да търся някоя станция, която предава прогнозата за времето, може би защото ни чакаше доста път през тези планини. Е и тогава се случи малко чудо. Попаднах на романтична вълна, пускаха рано, рано Early Morning на Barclay James Harvest. Мълчахме омагьосани от музиката, от зеленото, от ръцете си вкопчени несъзнателно една в друга. От множеството мисли, чувства, усещания, състояния, и стихове, които скитаха безгрижно между телата ни. Нямаше нужда от каквито и да е думи. Тук, на този връх, под крилата на ястребите и бягащото слънце, галени от небесния палавник преживявахме хубостта на живота. Знаех, че я обичам. Вече знаех! Далече, далече, между върховете на боровете виждах избледнялата в сутрешната мараня над дърветата Лени да ми помахва за последно... Явно и това е обич, да седиш без гащи върху моравата, в гората и дъвчейки сламка, да усещаш в едната ръка дланта на новата любимата, а с другата да се сбогуваш със старата...
От тези прозрения ме извади една мравка, която беше сбъркала цепката на задника ми с родния мравуняк и се опитваше да открие познатия и от детство проход към спалнята си. Естествено движенията и бяха твърде щипещи, което ме накара да изчопля натрапника от гънките на тялото си и да вляза в захвърлените преди малко гащи. Магията свърши и се налагаше да тръгнем, още повече по пътя започнаха да се движат ранобудните шофьори и техните прекрасни машини.
Излязохме на пътя и размахахме ръце. Изведнъж, сякаш бяха чакали нашето появяване, четириколесните се изпокриха. Няма и няма. Бодро закрачихме по пътя към Доспат и за три часа успяхме да се изкачим на рида над едноименното езеро, проблясващо ниско и далечно долу, между огромните дървета. Полянките от двете страни на забравения от превозните средства път бяха засипани от диви ягоди и боровинки. Все още от тук не бяха минали велинградските цигани за да овършеят реколтата, та двамата с момичето полегнахме спокойно в една такава зелена площ и се захванахме с опитването на горските дарове. Отначало лежахме по гръб и с разперени ръце търсехме пипнешком плодовете на гората в тревите. Понякога, докато блуждаехме с погледи в дълбокото, мастилено небе и споделяхме кой знае защо, с полушепот наблюденията си за облаците, пръстите ни се допираха и залепваха един за друг. Лежах отпуснат и спокоен в треви-те, само свиренето на вятъра високо горе и шепота на любимата ми напомняха, че съм в реалния свят. Талкова щастлив бях!
Внезапно, до палавия облак, чийто полет следях, заплува и засмяното око на моята спътница. То стана голямо, голямо и накрая изчезна, в замяна на това усетих любимите, този път лепкави от ягодите устни върху моите. С вкусния си език Люба започна да вкарва един след друг плодовете, които бе донесла за мен в уста. Сока на горските деца, смесен със гъстата и много приятна на вкус слюнка на моето момиче, започна да се стича по небцето ми...Отново се изхлузих от панталона и не влязох в него докато не овършахме всички ягоди и боровинки в плантацията... Пък и след това не влязох. Лежах проснат по гръб, гол и щастлив, зарит в листа и борови иглички, пуфтях доволно с цигара към небето. Да имаше и една бира!...
По едно време усетих че съм сам на тепиха и се надигнах за да видя къде изчезна самодивата. На десетина метра от мен забелязах да проблясва закачливо любимото ми, малко и очарователно задниче, галено от похотливите слънчеви лъчи. Люба лазеше на четири крака и пасеше! Ядеше плодовете направо от стъблата на растенията, като от време, на време плюеше попадналите в устата и листа. Не издържах на предизвикателството и се включих в пашата, но се указа, че храненето по този начин е твърде уморително, факт, който обяснява защо тревопасните и вегетарианците са по-ниско интелигентни от хищниците. И няма как да не е така, цял ден се превиваш за няколко стръка зеленчук, а накрая си хем гладен, хем уморен. Друго нещо си е пържолата...
Та в тази дисциплина момичето ме победи безпрекословно. После Люба сподели, че била вегетарианка... Но в любовта лошо няма, така и в нашия случай. Докато прекрасната, като митична сенокосачка правеше кръгове около мен, аз почивах щастливо изтегнат върху шумата, похапвах природните вкусотии и взрян в кокетното дупенце се изпълвах с нови сили. Когато енергията забушува весело във всяка гънка на прекрасното ми тяло и ракетата бе готова за нови полети, се присъединих отново към стадото. Пашата продължи докато спиралите, които описвахме с любимата не се пресякоха и нашето превъплъщаване взе крайни измерения. Но този път харпунчето на Купидон бе запратено в гостоприемно отворилия двери, познат от предишни посещения кафяв салон. Там, сред горската растителност, оръжието полегна, като ръка в стара ръкавица. О, миг поспри! Ноооо, човешките възможности са крайни, моите също. Освен това ни чакаше и път, защото не искахме да спим в гората, при мечките. Затова, след като изцедих и последната капка риболовен нектар в делвичката на Пандора, починахме, колкото да поемем въздух и оправихме гащите. Оръжието полегна уморено в калъфа, скри се като мързелив охлюв в черупката си, в очакване на поредния живителен дъждец.
Хванати за ръце, с цветя в косите и дяволити искри в очите, като весели тролчета, обрали току що вкиснатия горски, изпълзяхме от шубрака на пътя, с намерението да спрем попътна машина и продължим пътешествието. Добре, че планината си е планина и в нея живеят Хора, въпреки, че колите са по-малко. Качихме се на първия появил се камион, който караше дървени трупи от високите сечища, към цеха в Доспат.
Колата беше задъхана Шкода, а шофера приятен младеж, с мазна, отдавна немита коса и интереси в природознанието. Наредихме се като в американски филм - шофера, Люба и аз - до прозореца. Кабината на камиона бе голяма, но въпреки това, младежа зад геврека бъркаше от време на време скоростния лост със загорялото, гладко бедро на обичаната ми. След като разкрих този факт, усетих атлантическия океан в ушите си, ако имаше ръчна спирачка със сигурност щях да я дръпна и след това, възможно е, щях да опъна ушите на сладострастника - водач. Но ръчна спирачка нямаше, а магьосницата от ягодовата поляна възмутително мълчеше и не мърдаше! Затова се притиснах до прозореца и дръпнах прекрасната към себе си. На палавия ръколюбец му стана трудно да пуска пипала върху разтърсващите бедра на моята певица и след като един път си удари челото в предното стъкло се отказа от опитите за интимност. Така де, какво значи красивото бедро пред красивата смърт в урвата? Младежа осъзна, че няма никакви възможности при новото нареждане и се отдаде на интелектуална дейност. Реши да ме елиминира с познания за животните и рибите в околността.
Това мечки, зайци, порове и толстолопи се разиграха в живописен танц около нас. За около пет минути бях изолиран. Запленена от разказа за любовните игри на мечките, прекрасната ми омайница забрави копиеносеца от ягодовата леха. Такива са жените, многоизмерни, многопланови и непредсказуеми. Ако чукането ти е наред, не знаеш нищо за бременността на различните бозайници. Ако пък ти е познато това състояние на природните твари, то парите са ти малко, ако имаш пари, имаш и проблеми с палавия гущер. Най-често обаче, проблемите са на куп, комплексни...
Загледах се разсеяно през прозореца. Докато оня зоолог разкриваше тайните на кръсточовката пред моето момиче, аз се любувах през стената от дървета на доспатското езеро, полегнало като сребърен меч долу в ниското. Малкото море под нас блестеше с весели пламъчета отразено слънце. По повърхността на водата плуваха изкуствени острови, направени от кафези, наричани садки, в които трудолюбивото планинско население отглежда пъстърва, за да спечели някой, друг лев. Между живарниците се провираха сърфовете на отворените столичани, дошли да карат на спокойствие. Край бреговете клечаха рибари, а по ягодовите полета кипяха любовни игри. Беше хубаво, добро и свободно Приближихме невзрачния планински град.
Нашия благодетел си бе казал урока и мълчеше виновно - сбогуваше се, вероятно, с подлудяващите бедра на Люба. Човекът направи последен опит за достигане на вкусния плод - той ни покани на гости у дома си, но ние бяхме отново едно цяло, въпреки кръсточовките и малките глиганчета, които подскачаха около нас. Младежа разбра, че обичта ни е велика и ни остави пред местния хотел, мълчаливо, с тъжни, сбогуващи се очи. Какво ли му е било, когато е проследил този сън - Люба да профучава през родните му гори и да си отива без следи, без да остави симпатия, без да си отбележи спомен някакъв, белег или знак. Но така е със сънищата, те не помнят и не се вълнуват от нещастните, малки и тъжни шофьори на тежки камиони....Глупави, печални и романтични наивници, вълнуващите момичета не живеят в божествените гори, те само се разхождат понякога там! И после, с чаша кампари в ръка, разказват впечатления на поклонниците си пред камината....
Всеки малък град си има своята провинциална гордост, която размахва приветливо пред очите на случайно попадналия в нещастното гнездо пътешественик. Обикновено това е безумния с големината и разточителството си мраморен площад , в който освен празнична трибуна, можеш да намериш и отдавна пресъхнал фонтан, а край него пластмасови столчета и маси, с лекьосани покривки "Кока-Кола". В случай, че властите не са се сдобили с форума-мечта, те построяват партиен дом, сега вече раздаден на приятели за офиси, в които новоизпечените бизнесмени чукат спокойно бившите библиотекарки, сега секретарки. В случай, че родолюбивото чувство на общинските съветници е надделяло, те са спретнали хотел за потоците ученици, тичащи някога из татковината за да събират сто и един печата в туристическите си книжки.
Пред такова посърнало съоръжение се изправихме с моето пиленце, в онзи мързелив, ранен и блестящ от слънце следобед. Пашата в планината ни беше изморила, та имахме нужда от душ и спокойна дрямка. Единственото, което предлагаше сезона бе потната сянка на скучния родопски хотел.
В съзвучие с жълтия и прашен площад, храмът на пътешествениците ни посрещна дискретно, без пиколо, без портиер, но и без момиче на тезгяха за регистрация. Нямаше я и мустакатата лелка, която замества в такива случаи липсващата девойка. В предверието се разхождаха някакви типове по шушлекови гащета и джапанки, в които мърдаха криви и черни пръсти. Те оглеждаха Люба и преглъщаха лакомо, като циганче пред витрината на колбасарница, около Коледа. Изглежда вестта за пристигането на прекрасната хористка се бе разпространила по въздуха, защото постепенно фоайето се изпълни с ошушлявени джапанконосци, които се псуваха дружелюбно и хвърляха белтъци към прекрасната до мен… Как пък никой не си беше изрязал ноктите на краката? Този въпрос започна да ме тревожи, наред с неприятното чувство, което предизвикваха нахалните, селски погледи, разхождащи се по гърба на любимата.
Половин час чакахме да се появи някой член на трудовия колектив, от който се надявахме да получим заветните ключове към очакващите ни покои, но явно бяхме дошли в разгара на сиестата, та бях принуден да завържа разговор с неандерталците наоколо за да получа някаква яснота относно положението на хотелиерския бизнес в тази географска ширина. Попитах един индивид, за който предположих, че може да говори, къде е желания персонал? Не се излъгах, можеше да движи челюстта си! Човека даде скромни, но ценни сведения, от които стана ясно, че говоря със самия играещ треньор на местния футболен отбор. Относно момичето зад щанда не ни каза нищо повече от това, че я няма от няколко дни, но ако смятаме да почиваме можем да се настаним спокойно и да чакаме. Имало и вода. След това любезния бръкна в таблото за ключовете и с широко движение ми подаде един от тях, като не забравяше да хвърли тарикатски белтъци към моята спътница, която демонстрираше голия си загорял гръб на ония, с немитите крака.
В стаята се настанихме след известно колебание и съпроводени от мрачни предчувствия за предстоящи изпитания, причинени от събраната енергия на загорелите за крехка, женска плът човекоядци от "А" зоналната окръжна група. Но колко му трябва на човек? Завъртях прилежно ключа в бравата, хвърлих самара и дрехите от гърба и се опънах в чистите (каква изненада!) чаршафи. Люба ме последва в събличането и хлътна в банята. След миг от там долетяха радостните и възклицания: "Водата е хладка скъпи, идвай бързо тук, палавнико такъв!". Гмурнах се в санитарния възел за да се възхитя на прекрасна картина - русокосата и загоряла нимфа под сладострастните пръски на хотелския душ. Струйките вода лакомо опипваха любимата, а тя съвсем не им се противеше. Напротив, извиваше веселото си тяло, така че палавите, искрящи прелюбодейци да проникнат лесно във всяка от гънките му. При толкова вода и прекрасната русалка в нея, у мен се събуди стария морски вълк и скокнах устремно в очуканата и пожълтяла хотелска вана.
След първоначалната тръпка, причинена от срещата с хладката течност дойде и приятно отпускане. Горещ ден, ласкава вода и Люба в нея. Какво му трябва на човек, наистина? Оставих се в ръцете на водата и жената за да се загледам замечтано през отворената врата към оплютата от мухи електрическа крушка в коридора. Мислено виждах предстоящия ни път през тази бавно и спокойно разстлана, трептяща от сутрешен студ планина, през пожълтялата от лятото равнина, та чак до зеленото море. Созопол! Там, където всеки е артист, много важен и безкрайно любопитен, хитро поглежда зад маската на безгрижност и досада едновременно. Созопол с денонощните и дълги от тук до Велека плажове, със скучаещите момичета, които се оглеждат за моето пристигане, за да чуят как весело ще им кажа, слизайки от корабчето "Спокойно, масата е заета". Созопол с чирозите и нощните огньове на носа, срещу "Окото"...
Оооох, колко нежна и опитна вълшебничка беше тази Люба. Как майсторски успя да изстиска дълбоко таените в организма ми възможности и желания! Докато примлясквайки в очакване на природните картини и замечтано се любувах на съдрания тапет в коридора, палавницата само със силата на волята и някое друго ласкаво движение успя да извади от черупката заспалия ми след пашата в планината малодушен охлюв и го накара да се хвърли свирепо, с рогата напред към любимата си в последно време пещера. Този път тя бе потопена под водата на Доспат, факт който направи експедицията из познатите дълбини нова и още по-вълнуваща.
"Голям фокусник си!" - засмяно прошепна накрая моето момиче и ме пренесе под хотелския балдахин, където започна да ме захранва с кисело мляко и шпек от раниците. Юначна българка!
Лежах щастливо и се радвах на ламаринения вентилатор, който бавно скрибуцаше под тавана. Струваше ми се, че тази хотелска изненада, заедно със следобедния полъх, нахлуващ през прозореца, са възпетия в толкова песни вятър на пътешествието. Не беше лош немирникът! Добро ми беше, лежах щастлив в чистите (каква изненада, наистина!) завивки, а любимата ме хранеше с шпек и млекце…Така премина щастливия следобед, във възстановяване на измъчените ни тела след общуването с бога и горската паша из поляните.
Вечерта ни донесе приятна изненада. Появи се липсващата администраторка, предвождаща автобус с пътешественички, произхождащи от славния морски град Бургас. Дамите бяха тръгнали на търговско - опознавателна екскурзия из Родината. Ако си купят електрическа възглавничка в автобуса, изследователките получават безплатно одеялце за крака. Множеството предизвика весело оживление сред местната футболна общественост. Краката бяха измити, а шушлековите гащи заменени с турски анцузи. Личеше, че ще става, каквото ще става. Във въздуха трептеше напрегнато очакване, замириса на троен одеколон.
Промените бяха добре дошли за нас. При наличието на толкова много алчни за приключения туристки една представителка на хоровото изкуство престава да бъде обект на любопитство сред зажаднелите за нови лица спортни среди в хотела. Това ми позволи да отключа вратата и смело да се устремя към рецепцията за да реша проблемите около настаняването, но да призная откровено, проблеми нямаше. Това, което преживях, бе естетическото удоволствие от съприкосновението с момичето на пункта за резервации, това балканско цвете, разцъфнало тук сред горите и футболистите с немити крака. Прекрасното създание се изразяваше добре, на книжовен български, който вероятно би затруднил ония ошушлявени ритнитопковци. Като добра домакиня, тя успя да реши въпроса с настаняването, записа мен и момичето ми в книгата за гости, поредния ъгъл от сложната фигура, по която изминавах мъченическия си път на романтичен любообвилник. Попивах естествената красота, намигаща закачливо зад рамото на скромното , планинско дете. Хубаво същество беше! Слава богу, обичах моята хористка...
Около хубавата администраторка се суетяха двама господа със самочувствие. В единият разпознах с радост отдавнашният ми приятел и сътрапезник Стую от Смолян. На времето ми бе известен, като дългогодишен студент в специалността Земеустройство, ВИАС, но сега любознателния младеж работеше на туристическото поприще. Развеждаше из слънчевата ни Родина скучаещи домакини докато съпрузите правеха долари из световните океани . "Копеле" - посрещна ме лъчезарно екскурзовода - голяма партида съм докарал този път. Трябва да помагаш, че ще изложим факултета! На повика към патриотизъм отвърнах хладно, но изчерпателно, че съм тук с любовта си и чукането не е най-важното за мен. Стую каза нещо за националните добродетели и защита на достойнството, после се затича след една започнала да закръгля ръбовете си лелка. "Довечера в ресторанта" - извика моя приятел и се потопи във водовъртежа на шопинг тура.
Късния следобед премина в колебания пред огледалото. Чудни, неповторими мигове на очакване, когато усещаш в ноздрите си тръпчивия прашец на неизвестното, но въпреки това толкова желано преживяване. А то беше, да припомня, изява в обществото, посещаващо салона на Доспат. Толкова дълго не бяхме се появявали в светските среди. Няколкото дни, от както напуснахме Пантеона в полите на Витоша бяха достатъчни да породят жажда към светски блясък, освежаван от скучаещи хубавици и остроумните, в никакъв случай груби каламбури на техните добре изкъпани и отлично възпитани партньори. Условията подсказваха блясъка и славата, които бихме могли да постигнем в мърлявия, провинциален ресторант.
Вечерта бе зашеметяваща, светът - пълен с разтреперени от очакване доволни търговки и хищно кръжещи около тях шушлекови футболисти. В центъра на композицията, естествено бяхме ние, Люба, аз, Стую - екскурзовода и неговата избраница, вече пияната, но все пак привлекателна моряшка жена от Меден рудник. Какво да описвам, развеселените от успешната си обиколка лелки, чувствайки се в планината защитени от лоши очи и уста се отдадоха на разгул, такъв на какъвто са способни само морските чеда.
Малки хълмове от черен и червен хайвер, реки от водка и шампанско, тайнствени тресавища от майонеза и сметана разнообразиха околния планински пейзаж. Морските сирени не се шегуваха, вадеха от куфарите скътани за из път рибни лакомства и щедро поръчваха от любимия си алкохол - водка "Савой" и Шампанско. Местния оркестър редеше весели парчета за душата, като ги редуваше с такива за тялото, така че хищните самки не оставяха футболистите да изпият пиенето си на спокойствие. Бургаските жени обръщаха чашите с лекота и скоро салона кънтеше от закачливия им пиянски смях.
Като добри ловци, нашите спортисти усетиха, че мигът е дошъл и започнаха да се оттеглят с набелязаните за вечерта избранички. Както знаем, един футболен отбор, не надвишава тридесет души заедно с ръководството, така че в ресторанта останаха шофьора и две - три добре пийнали грозници, които впериха хищен поглед към мен. Това ми причини сериозно безпокойство, защото бях чувал за унищожителната любов на морските труженички, съизмерима единствено на страстта бушуваща около нефтеното пристанище. Добре, че моето момиче прояви необходимото, за такива случаи хладнокръвие и успя да ме отлепи от масата, още повече че приятеля Стую вече се бе отправил към покоите си с избраната блондинка - труженичка.
Напрежението спадна, чак когато превъртях ключа на стаята и се отпуснахме в познатите чаршафи. Изморени, но щастливи от добре проведената другарска среща. Лежахме доволно сгушени в прегръдките си, благодаряхме на съдбата, че сме заедно, че се обичаме, че успяхме да се отървем без проблеми от хищните пътешественички.
Какво му трябва на човек, наистина? Нищо повече от прекрасно момиче, добра баня и кофичка черен хайвер, другото идва само...Така си мислех, оставил се в добрите ръце на моята вълшебница, която ме подготвяше за станалите вече традиционни лечебни процедури преди заспиване. Защото както знаем, добрия сън се поражда от здравия дух в здраво тяло, след подходящи упражнения с подходящия човек на подходящото място.
Но не ни бе съдено да заспим гушнати, спокойно отпуснати в обятията си, като два щастливи хамстера в малката им, но много уютна и подредена с вкус клетка. Тъкмо приключвах с упражненията, които изпълних криво, ляво (все пак, денят бе натоварен) и вратата изкънтя от силен удар. Решихме да се направим на заспали и да не отваряме, още повече удара не се повтори. Морфей разпери покривало над морното хотелско легло и аааа да пропаднем в прекрасните му владения, вратата изкънтя отново. Този път по-силно. Това ме заинтригува и открехнах, но вън нямаше никой. Обърнах ключа и се отправих отново към възглавницата, когато ударът се потрети, този път придружен от мощния стуюв призив: "Копеле отвори, че загивам!". Нямаше начин, предпазливо надникнах през вратата за да се възхитя на интересната жива картина. Стую гол, с капитанска фуражка на главата се отдалечава в посока на пожарната стълба, преследван от любимата му, размахла огромен финландски нож в ръка. Постановката събуди у мен оправдан интерес, а и желание да помогна на съотечественика, все пак пияна дама, с нож в ръка не е шега работа. Такова чудо може да стресне всеки гол мъж, не само Стую.
Разсъждавах усилено по въпроса за голия купон, който се разиграваше в хотелския коридор, когато моя приятел се появи за четвърти път от централното стълбище. Фуражката на стария морски вълк, съчетана с кльощавото и космато, плувнало в пот тяло на нашия родопски сваляч, а след него размахалата финския нож, пияна сирена, представляваха прекрасен символ на вековната борба между брега и морските вълни.
Когато премина покрай мен за пореден път, дръпнах приятеля в стаята и заключих входа. Уместно действие, защото секунди по-късно, злодейката заби острието в нежната повърхност на вратата. "Ще те убия копеле гадно!!" - чухме гласа на валкюрата от вън и после глухото и строполяване пред прага. Настана тишина, а след малко и хъркане, което без съмнение издаваше заспалата моряшка жена.
Оставихме мадамата с престъпните наклонности да спи вън, а на злощастния екскурзовод постлахме канапето, от където той разкри загадката с обвеяната от солени ветрове шапка. Нещата не се отличаваха с голяма сложност за разбиране. Просто избраницата на нашият любовник решила да е вярна на съпруга си, капитан на далечно плаване. По тази причина жената взела за другар в пътешествието из България шапката на благоверния, за да и напомня семейната спалня, върху която е прекарала незабравими часове с капитана - нейният съпруг. Затова, когато се озовала срещу извадената хайдушка сабя на нашия приятел, вярна на обещанието си за непорочност, дадено на морския вълк преди тръгване по моретата, добрата жена нахлупила върху главата на екскурзовода фамозната фуражка. Но влюбените нямали късмет в страстта си, Стую забравил да заключи вратата. Освен това забравил, че поканил за всеки случай, още една посетителка, която въпреки частушките и шампанското си спомнила за рандевуто, на което била извикана и се появила, за да се израдва на мършавия стуюв задник, загубен из мощните обятия на колежката и. Захлупен под формения калпак, зает с ездата, нашият разбрал, че се озовал между две хищници, едва когато усетил крака на стола върху гърба си. После бил подгонен от двете самодиви, но по-пияната заспала още на първата обиколка, факт който спасил живота на героичния ебач...
Неочаквания край на злополучния банкет, подсказа на мен и момичето ми, че трябва да продължим пътешествието, колкото се може по-скоро. Затова сутринта, в ранен час, предпазливо прекрачихме заспалата пред вратата веселячка, върнахме ключа и изпълнени с прекрасни спомени за преживяното се отправихме в хладното утро към автогарата.
Ако има нещо по-хубаво от дългия и бавен оргазъм, то това е пътуването в случаен автобус, рано сутрин, сред непознатите, но примамливи хълмове, обрасли с гори, изпълнени с очакващи щурци и скучаещи боровинки. Просто нещо прекрасно, на крачка зад прозореца, с твоето момиче, до теб, на съседната седалка. Мълчаливо загледана зад върховете на боровете, там, където се разхождат мечтите, разказвайки боязливите си истории. За постигнатата, а в някои случаи и далечна обич. Тази обич-тази обич… Целувах гърдите на моето момиче, а тя търсеше нещо забравено в косите ми, вмирисани на билки, пот и вятър. Прегърнати, удобно разположени в дъното на превозното средство, там на последната седалка споделяхме сладкия любовен пристъп. Обичах я! Но коя? Както винаги през онези години, всичко беше странно...
Пълзяхме по хребета на планината и се целувахме! Възможно ли е това ? Възможно ли е да си подсвиркваш Catch the Wind на Донован и да вярваш в безкрайната любов? Да! Тогава беше Да!

Тогава беше да,
нещата се разбягваха,
а ние плахо се спотайвахме зад думите,
които си скучаеха и чакаха редактора!
Таяхме се в очакване на пролетта.
Да разреши столетните въпроси!

Тогава обаче, нямаше въпроси. Стиховете навестиха прекрасното ми съзнание дни по-късно, след като преминахме през спокойно почиващите в лятото Родопи и слязохме от потните седалки. Стърчахме неочаквани пред мърлявото ресторантче на Елхово и се опитвахме да надникнем през горещия ден, за да видим бъдещият път, но съзирахме само трептящите от мълчаливата, обедна горещина неясни очаквания. Беше толкова прашно и жълто, че нямаше кой да хвърли любопитен поглед към момичето ми.
Двата дни път през Родопите, разделени от преспиване в прекрасните брезови гори край Ардино, бяха усилили онази скрита и трудно уловима дивота, която излъчваше Люба. Е, слава богу, че нямаше почитатели на около!
Градчето лежеше препарирано под побеснялото слънце… Трептящите хълмове ни говореха за почивка, с бира и вилица в ръка, но какво са загадъчните, елховски кебапчета пред танцуващите в маранята скали на Сакар? Пихме по една минерална вода и продължихме към Райския залив. Зад гърбовете ни се препъваха погледите на двамата пияни старци, които излизаха от летаргията си, там между смрадливия пепелник и лимонадените бутилки…
Катерехме се бавно нагоре, по пътя за Болярово и аз разказвах възторжено на Люба за приключенията си, изживени из параграфите на някогашният варшавски договор.
Но то е така, чие мъжко сърце няма да подскочи от умиление, когато премине през тъпоъгълния триъгълник на българската бойна слава - Елхово-Болярово-Тополовград? Така и аз, възбуден от извиващата се над хоризонта синева, усетих отново в устата си войнишката пот и копнежа по непознати, далечни и непостижими момичета. В ушите ми кънтеше "Wish you were here" и бях сигурен, че с моето момиче гледаме в една посока…Наистина гледахме.
Под сипещата се жълтост и песните на отдавна забравените жетварки крачехме спокойно и влюбено към брега. Бъбрех си за казармата, Люба търпеливо ме слушаше и се усмихваше на нещо свое и добро, а стъпките ни потъваха бавно в размекнатия от слънцето асфалт.
Така, с повече ходене и возене за по няколко километра успяхме да прекосим дъбовата Странджа. Е, не съвсем, защото малко преди морето ни прихлупи здрача и потърсихме подслон около историческото село Дебелт. Естествено, не търсехме местния хотел, защото такъв нямаше пък и пътешественици, като нас носят спалния чувал в самара, на гърба, така както охлюва къщата си. Затова, придружени от приветливия лай на кучетата, промъквайки се бавно под нощните сенки хвърлени от дърветата, приветствани от летните певци - щурците, ние щастливите откриватели търсехме подходящо място за преспиване. Но не ни било съдено да починем скоро, малко преди да се потопим в измамните видения на Морфей. Една бродеща из здрачните улици жена ни даде ценния съвет да отидем в археоложката бригада, която се веселеше между зидовете на някогашната крепост "Дебелт"...
Изморени, но пълни с интерес към историята се препъвахме към сенките на миналото, които бяха огласяни от онзи весел смях, характерен за безгрижните артисти – хора живеещи единствено с натрапчивите си идеи и завладяващите музи около тях. Такива индивиди, заедно с духовете на старата слава населяваха руините на някогашната средновековна метрополия. А там една весела, пълна с откривателски плам експедиция отмаряше с бокал в ръка след напрегнатия, пълен с разгадани тайни ден. Зелената барака, в която бяха се настанили търсачите на древни предмети, сияеше мистично в нощта, като през кадифения мрак навън достигаха вълни от звуците на оживения симпозиум.
През хилядата години, изтекли като нехайна тръпка на земята под нас, прочутата крепост Дебелт се бе променила. Лакоми червеи – каменояди бяха излапали зидовете на твърдината. Свирепите бойци пък, възмутени от това, че старата слава е оставена в ръцете на пиян доцент, се спотайваха някъде из дебрите на историята. Научното светило също се спотайваше, но под масата, място където го бе повалила ракията и щастливо изучаваше приятните заоблености, загатнати под панталоните и полите на асистентките си. Академичната обстановка ме развълнува и по стар навик, усвоен през сиромашките години, когато водех самотно съществуване в търсене на любима, започнах да оглеждам нежните същества, присъстващи на катедрения съвет. Имаше много госпожици с цветни коси и истерични желания за изява – куп несполучили артистки, както ги определих тогава...
Майко мила! Какви грозотии са събрани тук – помислих си твърде невъзпитано, може би защото до мен грееше русата коса на момичето ми... Прочее, чудя се защо, когато човек е грозен не му прощават този грях, за който нещастния Квазимодо няма никаква вина. Бог да е на помощ на грозниците, казах си и благодарих на съществото, че ме е подредил в света на тези със здравите зъби и дългите крака?
Доволен от факта, че придружавам звездата на бала, без много колебания се потопих в измамната обстановка на фалшива артистичност и весела академична разюзданост, която цареше около лекьосанта, затрупана с евтини питиета и скици от разкопани находки маса. Археолозите ни снабдиха с чаши и столове и въпреки умората, претупвайки първоначалните встъпления около запознанството се включихме бързо в изисканата вечеринка.
Зашеметения от алкохол вожд на копачите, след като видя от своята гледна точка стройните, загорели от планинското слънце крака на Люба, се провикна весело “На вашите услуги госпожице прекрасна, тъкмо се освобождавам и ще мога да ви обърна подобаващо внимание”. След това си обещание научния работник се освободи с елегантно покашляне от ракиите, които бе поел, така както го беше учила гувернантката през детските му години. После научното светило заспа потопен до гуша в научните факти, които избълва така непосредствено, а ние се отдадохме на дружеска беседа с любителите на старини.
Разговорът течеше на приятни вълни. Думите отскачаха една от друга, така както правеха стъклените топчета, с които играех като дете в парка. Темите се сменяха неусетно, доцента спеше под масата, а моето момиче водеше усмихнат разговор с две боядисани интелектуалки, които размахваха в пространството черни нокти и див блясък от друсаните си очи.
Мен пък, ме омагьосваше художника на експедицията. Да си призная, чувствах се добре въпреки умората и академичната драйфня, която смърдеше под масата. Обичам да седя в шумни компании и неангажирано да ловя думите скитащи без особени намерения из размекнатия от цигарен дим и приглушена светлина въздух. Така мога и да мисля за нещо свое, мога и да се радвам на чуждата суета.
От далече достигаше странния монолог на зографа:”...и снощи разбираш ли,разсъждавах какво безбрежно море от страсти, желания и скрити в подсъзнанието мисли крие тази вековна, стара колкото човечеството, изискана дейност - самозадоволяването! “...”Аха!”, наострих уши провокиран от темата, която дъвчеше рисувача. Явно наличието на толкова грозотии наоколо бяха вкарали събеседника ми в дебрите на психоанализата. Това изостри интересът ми и се взрях с любопитство към откриващия прелестите на самозадоволяването артист: “Бих искал да подчертая”, продължи окриленият от интереса ми интелигент ...“че под маструбиране разбирам не онова хамалско , циганско лъскане на бастуна при вида на говорителката от телевизията, нито пък жестокото отношение към собствения клитор, характерно за глупавите, грозни или пък незадоволени в любовта дъщери на Афродита. Не скъпи, маструбацията е художествен акт, даже и под формата на разказ, създаден от цвят слово или живата инсталация на възхищаващия се на тялото си субект. Има изключителни по възвишеността си изяви в областта. Добрата маструбация е художествен акт, с философски нотки. Изисква богата художествена култура, верни естетически критерии и естествено, физическа подготовка. Както се казва, в здравото тяло почива здрав дух, а той горкият изисква и здрава ръка!”.
“Прочее, продължи въодушевено онаниста-философ, маструбацията не е предизвикана от липса на места за вкарване и изкарване, както си мислят чекиджиите, тя просто е друг вид на онова душевно състояние, характерно за духовните личности. Маструбацията е някакъв вид любов, любов към себе си. Най-чист егоизъм, непостижим за посредствените чекибойци! По мои наблюдения, въпросния акт не се инициира при вида на приветливо усмихнатата вулва от корицата, на някое списание. Не, желанието е философско, може би донесено от нещастно свития, скъсан чорапогащник край кофата за боклук или пък от весело помахващите шапчици на червения сутиен, провесен на въжето за пране отсреща. Тогава замисленият романтик(чка) се изпълва с копнеж по далечния, истински или още по далечният измислен любим човек. Прибира се бавно в къщи, криейки леката възбуда, която го е осенила, изпива чаша вино и остава сам срещу себе си, вдъхвайки ароматите на фантазиите си, характерни, повтарям, само за издигнатите, с чувство за любов личности!”.
“Евала копеле!", нямаше какво друго да кажа след блестящо изпълнената ария на маструбатора. Потупах по рамото напушения аристократ на четката и духа и се опитах да надникна зад зачервения му поглед, но какво ли можех да видя там? Може би някои от своите, собствени страхове, разочарования, заблуди и болезнени мечтания, нещата от които слава Богу се освободих най-после. Люба ми помогна за това!
Споменаването на девойката ме накара да се озърна и я потърся с очи, нямаше я. Реших, че е подирила самота в тоалетната на замъка и като стар паркетен вълк се прехвърлих към друга група разговарящи, които чоплеха темата за границата в средновековния мироглед на българите. Давайки ухо на приятния разговор, въртях поглед в очакване на момичето си, но вместо да я видя как влиза засмяно в чата, забелязах как великия Маструбатор се измъква на пръсти от опушената говорилня, в която се намирахме. Постепенно, с напредване на времето, в мен започна да се оформя тревожното подозрение за известна нередност, свързана по някакъв начин с изчезването на любимата и тихото измъкване на философа – чекиджия. Изхвръкнах от форума и душейки в тъмния коридор се насочих към тоалетната, която бе пуста и нищо не говореше за моето момиче. Продължих тревожното си търсене из мрачните помещения на замъка. Някъде от далече, смесвайки се с жуженето идващо от банкетната зала, се носеше и странен шум, примесен със сподавено пъшкане. Следвайки звука попаднах в стая, служеща за спало помещение на любознателните ровачи. Под осраната от мухи, болна от жълтеница крушка бяха наредени пет-шест легла, а върху тях интересна композиция. Две полуголи археоложки се бореха с моето момиче. Любимата оказваше героична съпротива на прелюбодейките, но явно изчерпваше възможностите си, защото бе вече със сцепена поличка и останала без гащички. През това време на съседното легло, свалил панталон до колене, удобно полегнал в позиция с изглед към тепиха, зографа-маструбатор лъскаше бастуна.
Влюбеното сърце не издържа на грозната картина, подредена пред очите ми. Ах вие историци, философи, откриватели на стари тайни, сега ще видите кон боб яде ли! Свалих с два здрави ритника разбеснелите се фурии от Люба, а после грабнах първия изпречил ми се стол и се развъртях из стаята. Художника на леглото отнесе две яки бухалки и вероятно още си търси нахалния питон някъде из разкопаните ниви около Дебелт. После подхванах сащисаните сладострастнички, ту една – ту другата, показах им вратата, та продължих да ги налагам и в коридора. Така стигнахме до балната зала, нали си бяхме оставили багажа там и трябваше да го прибера.
Хвърлих оръжието и грабнах торбите под възхитените от влитането ни в стаята погледи на компанията. После обратно на местопрелюбодеянието, където Люба риташе здраво по топките падналия на пода, обезгащен мераклия. “Хайде скъпа, да се омитаме!”, развалих удоволствието на прекрасната, която наистина изглеждаше твърде апетитно, така както беше, с див поглед и разкъсана поличка, под която весело намигаше палавата и катеричка.
Опомнихме се навън в хладното, ранно утро. Облякохме дрехите от торбите и закрачихме по тъмния път към Бургас, а момичето ми разказва, как благодарение на добродушие и любопитство – подмамена с някаква много ценна делвичка, попаднала в ръцете на двете лесбийки.