АЗ
Тогава реших да пропиша
понеделник, януари 02, 2012
петък, декември 23, 2011
Как станах поет - коледно четиво
Спомням си преди години, когато разбрах изненадващо, че мерената реч ме привлича, успоредно с напредъка из дебрите на думите в главата ми се зароди въпрос – „Кои пишат по-добре? Професионалните поети или лаиците, като мен?”. Отначало живеех с убеждението, че за да пише добре и да покорява нежните дамски сърца, човек като моя милост, трябва да е професионалист. Да владее римите и думите, така както добрия боец си служи с пушката, а добрия гларус с човката. Тази прекрасна идея ме подтикна към самоусъвършенстване и аз бродех самотен из злачните софийски паркове, напрегнато мрънкащ рими, бълващ метафори и сравнения. За съжаление вулкана от чувства разкриваше стихията си единствено пред врабчетата и катериците в тогавашния „Парка на свободата”, докато бленуваните красавици се разхождаха наоколо нежно прегърнати с разни тъпи копелета, които си нямаха представа от нежността на трепетната целувка и палавите, изпотени от притеснение пръстчета на лирическия герой. Когато спотаен из тъмните алеи, занесено мълвях поетичните си заклинания, размахвал натопената в кървящи бои писалка срещах госпожиците впили сочни устни в грозните мутри на разни небръснати тъпунгери, аз извръщах засрамено очи в страни и се кълнях да стана професионалист - поет. Присвивах очи и унесено примлясвах, мислейки за сладкото отмъщение, което ще достигне онези недалновидни палавници, отминали ме така лекомислено, предпочели якия шофьор пред нежния майстор на мерената реч. Бързо се скривах зад някой храст и завистливо изпращах с поглед влюбените, после вадех от джоба малкото моливче и тефтерчето за стихове и изливах разсипаната си и объркана душа върху листа.
Дните на последното лято преди казармата преминаваха в разходки, матури и кандидат-студентски изпити, стиховете се размножаваха, а любимите ги нямаше никакви. Обезсърчен от напразно очакване реших, че са някъде около Приморско или Созопол, а може би край Павликени. Кръстосвах из страната в търсене на лекомислени хубавици, но вместо тях намирах богат материал за разтърсващи душата стихове и песни. Естествено разбития от силата на словото бях единствено аз. Приседнал край някой огън край брега на морето, хванал здраво грифа на китарата, редях трагичните си руни на пияната, предимно бастунска компания и постепенно се приближавах към професионализма, ако е вярно разбира се, че поета е сам, неразбран и пиян.
Така с тъжни литри и още по-тъжни младежки копнежи дойде септември и както се казва, аз отидох войник. Нямах си момиче, което да се разплаче в прегръдките на майка ми, пък после да избърше сополив нос в ревера на абитуриентския ми костюм за да ме изпрати, разплакано гледайки стриганата ми глава през мръсното стъкло на купето. Пък аз, пиян от мъка и уиски, пълен с ентусиазъм да изрева, като бик през прозореца: "Огън, още 730 дни!". Нищо подобно не се случи. Седнах кротко във влака, отворих кутията с варени кренвирши и се замислих върху поредната метафора...
Две години през стрелби, наряди и непоряди, арести, отпуски и бягства, трупах количества стихове, които разпращах към различни девойки с военната поща. Чаках възторжените им отзиви и когато те закъсняваха или не бяха така приповдигнати, както ми се искаше, потъвах в мрачно умозаключение. Седях самотен и горд, облегнат на комина на банята и гледах апатично курвите зад оградата, които засмяно ме канеха в бардака, държан от старата семкарка, зареждаща с печени залъгалки войската. Плюнчех молива и изливах душата си върху папируса. Постепенно ставах професионалист...
...Разбрах, че съм такъв две години по-късно, вече напет студент – бригадир в Димитровград. За тези, които не знаят какво е това студентска бригада, ще обясня: - Представете си някое място из страната, било село с доматени полета, било град с някакъв строеж, където се изпращаха студентите за да работят и се опознаят. Обикновено бригадирите не се взимаха на сериозно и наблягаха на опознаването.
Тогава демокрацията бе далече от Родината и поради тази причина връзките бяха предимно хетеросексуални. Трябваше да си много притеснен от трудовите задачи, за да не получиш удовлетворение в общуването с непозната девойка, например от пловдивския университет (ех, Маруся!) или пък от клуба на младия писател (ех, Христинка!). Е, тогава романтичното ми настроение се бе трансформирало от интерес към изящната словесност в любопитство към женската телесност. Разбира се, като чувствителен и изтънчен младеж отдавах значение на вечния женски порив към хармония и метафоричност. В такива значения бях затънал и през онази топла, есенна нощ в ресторант "Марица", когато на самотната ми, току що сбогувала се с едно хубаво създание маса, се появи многогодишния студент, колегата Мариус, придружен от две момичета – едната завладяваща, а другата пълничка. Завладяващата ме грабна още от мига, когато я съзрях в олющеното огледало пред тоалетната. Сърцето ми, току що осиротяло, кънтящо кухо и молещо да не остава дълго време празно се разтича радостно около ресторантската мебел. Тъжните стихове, които се бяха събудили и блуждаеха из цигарения дим, над лекьосаните покривки и пълните пепелници се завърнаха в базата. Сивата картина на отчаянието засия в усмивки, когато стана ясно, че Мариус е предпочел закръглената завършеност пред нервната изтънченост.
Всеки знае как е при първа среща с непознато момиче. Започва се с възторжени гърмежи, съпроводени от разсеяната белота на очите и дълбокомислени заключения. Следват весели истории и спомени за малки трагедии, припрени поръчки и справки със съдържанието на портмонето, когато отскочиш до тоалетната. Ако намеренията са по-сериозни, а те винаги са – разговора отлита в искрящите небеса на изящната словесност и красивата подредба на препинателните знаци. При нас това бе неминуемо – светкавицата на взаимното привличане между чаровната Христинка и мен - тъжния герой зад чашата, вече бе проблеснала под ресторантския полилей. Самотния гръм прерасна в шумна пролетна буря, когато с радост научих, че двете чаровници са поетеси и са в бригадирския град, като членове на клуба на младия писател, дошъл тук да облагородява душите на младите строители.
От чаша, на чаша стигнахме и до изтънчената тема за поетичното творчество, територия чиято разорана от безбройните амбициозни, поетично надарени къртици ми бе особено позната и скъпа. То не бе Рилке, не бе Омар Хаям. С блеснали от тиха страст очи, ние тримата, двете момичета и аз шептяхме любими стихове. С искрящи очи се замервахме с метафори над кебапчетата и чашите с каберне. Поливахме замръзналите пържени картофи с безкрайни потоци от любовни сълзи, танцувахме като опитни келнери около масата с препълнени от разбити сърца подноси. Мариус се прозяваше и дяволито поглеждаше закръглената Радост, другата девойка, но инженерската му душа не можеше да прозре пътешествието на свободния дух, прекрачил отвъд шопската салата и мешаната скара.
Всяко търпение си има край и това на Мариус също, така че когато му омръзна мерената реч, гушна веселата дебеланка и заяви, че отиват край реката за да наблюдават миграцията на змиорките. Освен това забрави да си плати консумацията...
С Христина дълго се разхождахме под септемврийските звезди, заслушани в стъпките си и локомотивните свирки долитащи от гарата. Тихо се целувахме под болнавите неонови лампи, а думите, изчезнали странно след първата словесна буря не ни липсваха. Естествено, сега стиховете пърхаха безшумно около нас и усмихнато полъхваха с крила...От лампа, на лампа и от целувка, на целувка стигнахме до стаята в общежитието, там където се подвизаваха двете чародейки на перото. Както е прието у нас, бях поканен за едно кафе, което след известно колебание и от двете страни ми бе поднесено в леглото...
Но нищо не е идеално. Тъкмо, когато обсипвах с пламенни целувки гърдите на любимата си авторка, от вратата се чу плахо похлопване. Сигналите от другия свят ни накараха да направим прекъсване в задъханото четене. Надявахме се любопитния посетител да си отиде, прогонен от нашето мълчание, но човека бе настоятелен: "Хриси, отвори" – изпъшка мъчително нещастен глас зад вратата. Хриси естествено не отвори и шепнешком ми обясни, че онзи, отвъд е лауреат на наши и международни поетични награди, влюбен в нея. "Хриси, знам, че си вътре!" – продължи човекът, но получи отново студено мълчание. Номинирания се амбицира от това и обясни вече по-високо, че я обича и желае да и прошепне последния си стих, но тя щом не иска да отвори ще го чуе през жестоката врата:
"Обичам те като водата, що пръски разпилява,
когато камък цопне във водоема парков.
Обичам те и като питката богата,
що мама меси за вечеря
и украсява жълтата кора със морков.
Той в нашата градина е заченат
от слънце въздух и вода..."
Тук не издържах и отговорих на мъчителя със стих:
"Върви от тук проклета птицо
и остави на влюбените морния покой,
когато във прегръдките се ражда любовта,
уместно е да скриеш този мръсен морков твой..."
На другия ден, домакинът на общежитието ни накара да поправим разбитата врата, а за да забрави съвсем за случката, приложихме и две бутилки от прочутия по онова време "Слънчев бряг".
...Тогава разбрах, че съм професионален поет, само където нямах издадена стихосбирка, но духът ми бе друг – горд. Може би поради тази причина започнах да гледам твърде разсеяно на света около мен и в тази отнесеност успях да изгубя от поглед добрата Хрис. Сетих се за нея едва в София, когато ноември покриваше с водни завеси улиците, а аз самотно допивайки чашата с кафе в бюфета на тринайстия етаж, изучавах постоянно менящите се природни картини зад стъклото. Мрачната рима, която се въртеше в главата ми извика спомена за телефона на момичето и срещата бе уговорена на мига – в девет и половина вечерта, пред северния вход на Университета.
Дъждът продължаваше да се лее, но въпреки това пет минути по-рано от уговореното бях на място. Е, прекарах половин час в потопа преди да се усетя, че хубавата Христинка ми върза една поетична тенекия, която и днес подрънква и ми припомня, че съм поет. Винаги готов, както се казваше едно време...
Дните на последното лято преди казармата преминаваха в разходки, матури и кандидат-студентски изпити, стиховете се размножаваха, а любимите ги нямаше никакви. Обезсърчен от напразно очакване реших, че са някъде около Приморско или Созопол, а може би край Павликени. Кръстосвах из страната в търсене на лекомислени хубавици, но вместо тях намирах богат материал за разтърсващи душата стихове и песни. Естествено разбития от силата на словото бях единствено аз. Приседнал край някой огън край брега на морето, хванал здраво грифа на китарата, редях трагичните си руни на пияната, предимно бастунска компания и постепенно се приближавах към професионализма, ако е вярно разбира се, че поета е сам, неразбран и пиян.
Така с тъжни литри и още по-тъжни младежки копнежи дойде септември и както се казва, аз отидох войник. Нямах си момиче, което да се разплаче в прегръдките на майка ми, пък после да избърше сополив нос в ревера на абитуриентския ми костюм за да ме изпрати, разплакано гледайки стриганата ми глава през мръсното стъкло на купето. Пък аз, пиян от мъка и уиски, пълен с ентусиазъм да изрева, като бик през прозореца: "Огън, още 730 дни!". Нищо подобно не се случи. Седнах кротко във влака, отворих кутията с варени кренвирши и се замислих върху поредната метафора...
Две години през стрелби, наряди и непоряди, арести, отпуски и бягства, трупах количества стихове, които разпращах към различни девойки с военната поща. Чаках възторжените им отзиви и когато те закъсняваха или не бяха така приповдигнати, както ми се искаше, потъвах в мрачно умозаключение. Седях самотен и горд, облегнат на комина на банята и гледах апатично курвите зад оградата, които засмяно ме канеха в бардака, държан от старата семкарка, зареждаща с печени залъгалки войската. Плюнчех молива и изливах душата си върху папируса. Постепенно ставах професионалист...
...Разбрах, че съм такъв две години по-късно, вече напет студент – бригадир в Димитровград. За тези, които не знаят какво е това студентска бригада, ще обясня: - Представете си някое място из страната, било село с доматени полета, било град с някакъв строеж, където се изпращаха студентите за да работят и се опознаят. Обикновено бригадирите не се взимаха на сериозно и наблягаха на опознаването.
Тогава демокрацията бе далече от Родината и поради тази причина връзките бяха предимно хетеросексуални. Трябваше да си много притеснен от трудовите задачи, за да не получиш удовлетворение в общуването с непозната девойка, например от пловдивския университет (ех, Маруся!) или пък от клуба на младия писател (ех, Христинка!). Е, тогава романтичното ми настроение се бе трансформирало от интерес към изящната словесност в любопитство към женската телесност. Разбира се, като чувствителен и изтънчен младеж отдавах значение на вечния женски порив към хармония и метафоричност. В такива значения бях затънал и през онази топла, есенна нощ в ресторант "Марица", когато на самотната ми, току що сбогувала се с едно хубаво създание маса, се появи многогодишния студент, колегата Мариус, придружен от две момичета – едната завладяваща, а другата пълничка. Завладяващата ме грабна още от мига, когато я съзрях в олющеното огледало пред тоалетната. Сърцето ми, току що осиротяло, кънтящо кухо и молещо да не остава дълго време празно се разтича радостно около ресторантската мебел. Тъжните стихове, които се бяха събудили и блуждаеха из цигарения дим, над лекьосаните покривки и пълните пепелници се завърнаха в базата. Сивата картина на отчаянието засия в усмивки, когато стана ясно, че Мариус е предпочел закръглената завършеност пред нервната изтънченост.
Всеки знае как е при първа среща с непознато момиче. Започва се с възторжени гърмежи, съпроводени от разсеяната белота на очите и дълбокомислени заключения. Следват весели истории и спомени за малки трагедии, припрени поръчки и справки със съдържанието на портмонето, когато отскочиш до тоалетната. Ако намеренията са по-сериозни, а те винаги са – разговора отлита в искрящите небеса на изящната словесност и красивата подредба на препинателните знаци. При нас това бе неминуемо – светкавицата на взаимното привличане между чаровната Христинка и мен - тъжния герой зад чашата, вече бе проблеснала под ресторантския полилей. Самотния гръм прерасна в шумна пролетна буря, когато с радост научих, че двете чаровници са поетеси и са в бригадирския град, като членове на клуба на младия писател, дошъл тук да облагородява душите на младите строители.
От чаша, на чаша стигнахме и до изтънчената тема за поетичното творчество, територия чиято разорана от безбройните амбициозни, поетично надарени къртици ми бе особено позната и скъпа. То не бе Рилке, не бе Омар Хаям. С блеснали от тиха страст очи, ние тримата, двете момичета и аз шептяхме любими стихове. С искрящи очи се замервахме с метафори над кебапчетата и чашите с каберне. Поливахме замръзналите пържени картофи с безкрайни потоци от любовни сълзи, танцувахме като опитни келнери около масата с препълнени от разбити сърца подноси. Мариус се прозяваше и дяволито поглеждаше закръглената Радост, другата девойка, но инженерската му душа не можеше да прозре пътешествието на свободния дух, прекрачил отвъд шопската салата и мешаната скара.
Всяко търпение си има край и това на Мариус също, така че когато му омръзна мерената реч, гушна веселата дебеланка и заяви, че отиват край реката за да наблюдават миграцията на змиорките. Освен това забрави да си плати консумацията...
С Христина дълго се разхождахме под септемврийските звезди, заслушани в стъпките си и локомотивните свирки долитащи от гарата. Тихо се целувахме под болнавите неонови лампи, а думите, изчезнали странно след първата словесна буря не ни липсваха. Естествено, сега стиховете пърхаха безшумно около нас и усмихнато полъхваха с крила...От лампа, на лампа и от целувка, на целувка стигнахме до стаята в общежитието, там където се подвизаваха двете чародейки на перото. Както е прието у нас, бях поканен за едно кафе, което след известно колебание и от двете страни ми бе поднесено в леглото...
Но нищо не е идеално. Тъкмо, когато обсипвах с пламенни целувки гърдите на любимата си авторка, от вратата се чу плахо похлопване. Сигналите от другия свят ни накараха да направим прекъсване в задъханото четене. Надявахме се любопитния посетител да си отиде, прогонен от нашето мълчание, но човека бе настоятелен: "Хриси, отвори" – изпъшка мъчително нещастен глас зад вратата. Хриси естествено не отвори и шепнешком ми обясни, че онзи, отвъд е лауреат на наши и международни поетични награди, влюбен в нея. "Хриси, знам, че си вътре!" – продължи човекът, но получи отново студено мълчание. Номинирания се амбицира от това и обясни вече по-високо, че я обича и желае да и прошепне последния си стих, но тя щом не иска да отвори ще го чуе през жестоката врата:
"Обичам те като водата, що пръски разпилява,
когато камък цопне във водоема парков.
Обичам те и като питката богата,
що мама меси за вечеря
и украсява жълтата кора със морков.
Той в нашата градина е заченат
от слънце въздух и вода..."
Тук не издържах и отговорих на мъчителя със стих:
"Върви от тук проклета птицо
и остави на влюбените морния покой,
когато във прегръдките се ражда любовта,
уместно е да скриеш този мръсен морков твой..."
На другия ден, домакинът на общежитието ни накара да поправим разбитата врата, а за да забрави съвсем за случката, приложихме и две бутилки от прочутия по онова време "Слънчев бряг".
...Тогава разбрах, че съм професионален поет, само където нямах издадена стихосбирка, но духът ми бе друг – горд. Може би поради тази причина започнах да гледам твърде разсеяно на света около мен и в тази отнесеност успях да изгубя от поглед добрата Хрис. Сетих се за нея едва в София, когато ноември покриваше с водни завеси улиците, а аз самотно допивайки чашата с кафе в бюфета на тринайстия етаж, изучавах постоянно менящите се природни картини зад стъклото. Мрачната рима, която се въртеше в главата ми извика спомена за телефона на момичето и срещата бе уговорена на мига – в девет и половина вечерта, пред северния вход на Университета.
Дъждът продължаваше да се лее, но въпреки това пет минути по-рано от уговореното бях на място. Е, прекарах половин час в потопа преди да се усетя, че хубавата Христинка ми върза една поетична тенекия, която и днес подрънква и ми припомня, че съм поет. Винаги готов, както се казваше едно време...
вторник, декември 20, 2011
Очите и зелени, баща и полковник - разказ от Янко Станоев
Вместо предговор
Преди време Комитата написа в блога си спомени от казармата, които бяха коментирани от много четящи, включително и от мен - на кой ли българин, служил войник не са му близки до сърцето войнишките спомени!
...Комитата пише интересно и задълбочено, но за жалост е изключително обременен от мисията си да разкрива мрачните картини от миналото. Поради тази причина идеологическата натовареност понякога идва в повече - намалява качествата на съответното съображение...Когато прочетох спомените на Комитата в главата ми изплуваха и моите казармени спомени, лишени обаче, от прокобата на идеологическия товар. Може би ще напиша своята гледна точка за това важно минало. Преди това обаче, ми се иска да пусна един хубав разказ по темата от писателя Янко Станоев, който отдавна не пише по някаква причина...
Моля да бъда извинен за грешките от сканирането и разпознаването на текста.
Очите и зелени, баща и полковник
разказ от Янко Станоев
Когато завършихме гимназия и дойде ред да заминаваме в казармата, ние, момчетата от прочутия с лудориите си ХI-в клас, си дадохме дума да се срещнем след отбиване на войнишката служба край езерото в парка. Това езеро бе обикновена жабурнясала локва, на която с насмешка, свойствена за провинциалните умници, и казвахме „Байкал". Та в уречения ден и час взехме да прииждаме едни по един от разните краища на градчето и да се разполагаме като уморени ветерани по пейките около нашия ,,Байкал". Събрахме се обаче едва двамина от всичко единайсет съученици, но това хич не ни изненада — на думата си бяхме удържали пак същите ония верни и предани приятели, които винаги можеха да разчитат един на друг — Люстам и моя милост.
Видът ни, откровено казано, не бе блестящ – с отеснелите абитуриентски костюмчета, обрулените от ветровете лица и току-що покаралите коси наподобявахме горе-долу двама твърдоглави апаши, пуснати временно под гаранция. Неугледната ни външност се подсилваше донякъде и от мрачното настроение на Люстам. Свит мълчаливо на пейката, той пушеше така унило и замислено цигарата, сякаш вече съжаляваше, задето бе прибързал да издаде раницата и се завърне отново в градчето. Това ми се видя доста странно, защото Люстам си е бил винаги една буйна и весела душа. Тъй че първата ми работа, като се срещнахме, бе да го запитам за причината на лошото му настроение. Тогава той въздъхна тежко и отвърна...
Преди обаче да чуете какво ми отвърна, нека да ви обясня накратко защо му викахме Люстам. Той иначе се казва Любомир Стаменов, а Люстам е, така да се рече, артистичният му псевдоним, получен от първите срички на името и презимето, под който на времето имаше намерението да се посвети на илюзионното изкуство. През едно лято бе придружавал като момче за всякакви услуги пътуващия илюзионист Пеликан в гастролите му из нашия край, бе усвоил от него няколко хитри номера и когато този Пеликан обра парата и си замина, реши сам да се представи пред публиката. За тази цел поръчахме дори и афиша с гръмка реклама, които разнесохме навсякъде из градчето, но въпреки това не успя да спечели симпатиите на публиката и още при първия спектакъл го освиркаха. Не бе кой знае колко по-слаб от своя учител, но работата е там, че Пеликан излизаше на подиума с пищна, разголена асистентка, чрез която да отвлича вниманието на зрителите, а моят приятел, като нямаше такава отворена партньорка, претърпя пълен неуспех. Това завинаги охлади амбициите му да се подвизава по сцените с бастунчето и цилиндъра и единственото, което остана да напомня за славния му провал, бе прякорът - Люстам. . .
Та в онзи ден край езерото Люстам въздъхна тежко и ми отвърна, че наистина се чувствува разстроен и самотен, защото в мислите си е все още в град С., където до вчера е бил войник и където е оставил любимо момиче. Нали е малко нещо и фокусник, тъй че го канели често там по разни празненства и забавни вечери да им разнообразява програмата. Е, и на една от тия техни забавни вечери се запознал е нея. Казвала се Елена и била толкова млада и чаровна, че още щом я зърнал сред навалицата, я избрал за жената на своя живот.
— Но да не говорим голи приказки — рече Люстам.
Той извади от джоба на сакото оваляния си портфейл и внимателно, само е два пръста, измъкна някаква цветна фотография и ми я подаде. От фотографията ми се усмихна извънредно свежо момиче с бяла отворена яка и с огърлица. Косата и бе прихваната отзад с малка панделка и откриваше гладко и лъскаво като зрял кестен чело. Вратът и се извиваше над яката с лебедова плавност. Бузите и излъчваха нежен блясък и тя цялата приличаше на лотосов цвят, разпукнал се в росно слънчево утро.
- О, чудесна е! – изразих възхищението си аз. – Рядко симпатично момиче!
- Нали? — трогна се Люстам. – А в действителност е дори още по-хубава, защото има зелени очи. На снимката това не личи съвсем, но очите й наистина са зелени. Да, зелени, приятелю, и двамата с Елена сме почти годеници, но чуй сега каква каша забърках с моя глупав акъл. Чуй ме и после посмей да кажеш, че не съм животно.
И той ми разказа една колкото смешна, толкова и тъжна история. Когато през неделната отпуска гостувал за пръв път в дома на Елена да се представи на близките й и те между другото го запитали за родителите му, взел, та заявил гордо, че е син на баща зъболекар и на майка учителка. А в тая семейна идилия, нарисувана така лекомислено от него, нямаше нищо вярно — майката на Люстам бе забягнала отдавна с някакъв кондуктор по железниците и той от невръстен живееше с баща си — тих и неук добряк, който през живота си не е вършил нищо друго, освен да вади камъни в кариерите край градчето. Такава наивна лъжа си има винаги своите вътрешни подбуди естествено и не бива да бъде осъждана строго, но тя е добра само за краткотрайните, безобидни флиртове. Когато обаче работата стигне чак до размяна па венчални пръстени, както бе в случая с Люстам и Елена, лъжата няма как да остане скрита. Тогава идва ден да се плащат греховете и именно от този ден се страхуваше и моят приятел.
— Не разбирам за какво е трябвало да лъжеш - укорих го аз, след като между вас двамата с Елена всичко си е било наред. И откъде ти дойде тая щуротия в главата — син на учителка и зъболекар? Пиян ли беше?
—Ами, пиян — махна с ръка Люстам. — И една глътка още не бях изпил. Но като влязох тогава в техния дом...Като се поогледах ... Нейният баща е полковник, да ти го кажа сега, и у тях е направо разкош — персийски килими ли не щеш, плюшени завеси ли, скъпа мебел ли... Че и пиано имаше в хола. Елена свири още от малка и е невероятно умно момиче, нищо че са я скъсали на приемните изпити в университета. Тя е детска възпитателна, ако те интересува това. Та като влязох тогава у тях и се поогледах, съвсем ми се смачка самочувствието. И сякаш че сам дяволът ми подшушна да я изтърся оная брадата лъжа. После ми идваше да си отхапя езика, но казаното си е казано. Е, не съм ли едно животно, а?
— Мен ако питаш, не си — отвърнах. — Напротив —на всеки му се е случвало в едно или друго време. А и положението не е толкова трагично. От свой опит знам, че щом веднъж станеш близък с някое момиче, останалото е без особено значение и бързо се забравя. По-силното винаги надделява, нали?
-Надделява, така е — съгласи се Люстам. — Но там е бедата, че с Елена не сме чак дотам близки, колкото ти си мислиш. Известно ти е колко трае отпуската в казармата, още не си излязъл от портала, и вече трябва да се връщаш. А и къде да се сближаваш, като нямаш покрив над главата? В градската градина ли?
— Зависи — отвърнах уклончиво. — Зависи с кого излизаш, какви са ти намеренията. . . Но все едно. Станалото – станало. Какво смяташ да правиш сега?
—- Знам ли? — замисли се Люстам. — Казахме си „довиждане" уж само за няколко дни, колкото да подготвя тук родителите си, онези, известно ти е вече кои, а после да я повикам с телеграма. Но след оная идиотска лъжа нещо не виждам как може да стане това. Хайде, да разполагах с някое по-прилично жилище, иди – доди, все ще я наглася някак си. Ама да я въвеждам още от самото начало в пашата бърлога, ще се съгласиш, че никак не върви. Трябва съвсем да съм мръднал, за да...
- Не, това не бива — казах.—Това в никакъв случай. Люстам и баща му,каменарят, живееха, откакто ги помня в овехтяла дървена барака, завряна с още няколко нейни близнаци в най-неуютната и неприветлива част на града — между железопътната линия и склада за отпадъци. Държаха само една стая, а кухнята деляха със съседите, но и цялата барака да бе тяхна, пак не ставаше за венчални процесии. Особено ако не си достатъчно сближен с годеницата; ако тя предварително е подготвена да влезе в дом на зъболекар и учителка. Но тика или иначе моят приятел бе в затруднение и сега чакаше съвет и помощ. Мой дълг бе да си понапрегна мозъка и предложа някакъв разумен изход от тая заплетена история, тъй че запалих цигара и потънах в размисъл. Не измина и минута, и изходът бе намерен — Люстам да приеме на първо време годеницата в апартамента на някои наш познат и да изкарат там поне една нощ, а после, като стъпи по-здраво на краката си — като се сближи окончателно с нея, ще разкрие лъжата, пък тя тогава да решава кое ще надделява и кое не. Хрумването ми бе доста шантаво наистина, но какво да се прави — в края на краищата не аз бях довел дотам нещата, че както и да го обръщаш, както и да си измъчваш бедната фантазия, стеклите се обстоятелства да те напътват все натам — към чуждите апартаменти. А и не бях никак затруднен в избора на човека, който можеше да даде приют на двама клети влюбени, защото измежду познатите ни само един държеше ключ от що-годе свястно жилище —Чарли Малкия. Той бе единствен син на баща банков директор и майка главен моделиер, при това реално съществуващи в просторен и добре обзаведен апартамент в центъра на града. Още повече, като порядъчни хора, те прекарваха съботите и неделите обикновено във вилата си под близката планина, което съвсем улесняваше нашата сложна и деликатна мисия.
-Да, само Чарли и никой друг! — отсъдих мислено. —
Малкият ни начетен дребосък! Кой ли можеше да предположи, че ще дойде ден да удари и неговият час?''
- Сигурен ли си, че ще се хване? — усъмни се Люстам,. като споделих идеята си. — Не ти ли се струва прекалено мек и страхлив за тая работа?
- Право да си кажа. не съм много сигурен — отвърнах. – Но оттук нататък с тебе няма какво да губим. Затова да тръгваме още сега, пък ако се хване —хване, ако не—здраве да е. Поне ще сме наясно.
Което е истина, Чарли се зарадва, като ни видя на вратата. Каза, че тъкмо се е канел да прескочи до град ската библиотека, щото четивото му било вече на привършване, но за такива приятни гости е готов винаги да направи едно изключение. Покани ни да влезем и дори ни почерпи с шоколадови бонбони. Бе любезен и приказлив, видимо доволен да се числи в редиците на прочутия с лудориите си Х1-в клас. Щом обаче разбра за целта на нашата визита, моментално посърна и взе да се оплита в куп несвързани извинения, от които веднага пролича какъв нищожен дял има това момче в миналите ни подвизи. И вероятно двамата с Люстам щяхме да си останем с пръст в устата, ако не ми бе текнало да подхвърля, че Елена не идва сама — ще я придружава из пътя една нейна приятелка, рекох, не по-малко млада и привлекателна, и тъй като той е човекът, който поема върху себе си риска, то съвсем естествено е да има всички предимства пред дамата. Тази неочаквана и за Люстам вест си падна точно на мястото, защото на Малкия никак не му вървеше с жените. В това отношение бе доста поизостанал от своите връстници и като чу за възможността да се добере и той най-сетне до вкусния плод, благоразумието му веднага го напусна.
-Идва с приятелката си, викаш? — подпита замислено. — И си я бива, а? Лови окото? Само че да не е от ония преструвани, дето и за ръката не дават да ги барнеш? Дето напразно ти губят времето? Благодаря много, ама аз бягам от такива.
- Нищо подобно – обади се тогава и Люстам. —Мене питай за това. Момичето е доста отворено и няма да срещнеш никакви затруднения. Обещавам ти го.
- Виж, това е добре — произнесе се като стар прелъстител Чарли. – С отворените аз знам как да се оправям. Не ми е за пръв път. И да не стане така — погледна той към мене — щото някои тарикат да се навре в последния момент при мадамата и се опита да излашка бате ви Чарли. Ако е тъй, ще имате много здраве. Ортаци за тая работа не са ми нужни.
- Но какви ги говориш! — едва не се обидих аз.—Събрали сме се да помогнем на наш приятел, все пак, а не да се поднасяме. Хич и не мисли за това. Твоето си е твое.
- Мое си е, казваш? — подсмихна се Чарли. — Абе ще ме вкарате вие в някоя беля, но хайде, така да бъде. Кога ще го искате терена?
- Стига да е възможно, още тая събота — побързах да ускоря събитията аз.- Няма защо да отлагаме. Всеки ден вече ще е изгубен за нас.
- Правилно — заключи делово Чарли и стана от стола. — Така да го направим — сега се разделяме, а в събота ви чакам ей на това място някъде към десет, десет и половина. Моя грижа ще е да ме намерите сам и къщата. И никому нито дума, нали?
- То се подразбира, Чарли, то се подразбира -- успокоих го аз. — Освен нас тримата никой нищо не бива да знае. Пълно мълчание.
- Е, хиляди благодарности —казах вече на вратата. — Ти постъпи като истински мъж. До гроб ще сме ти. . .
- Моля. моля! — вдигна ръце Чарли. — Благодарностите после. За сега — само довиждане.
-Довиждане! Довиждане, приятелю! – пропяхме почти в хор с Люстам и се спуснахме леко и безгрижно надолу по стълбите. Благополучният ход на нещата ни подбуждаше да припкаме като разлудувани жребчета, но озовали се отвън, сред нагрятата от слънцето безлюдна улица, мисълта за мнимата дама, обещана така щедро на Чарли, моментално ни подряза крилцата.
-Ей, не станаха ли много лъжите? — загрижи се Люстам. — То бива-бива, ама. . .
-Няма как иначе, друже — отвърнах примирено. - Започне ли веднъж с лъжа, тъй и ще си върви до края. Но да не мислим още отсега за всичко, че съвсем ще се объркаме. Едно по едно, викам аз. Първо да наминем към пощата и възвестим годеницата. Тя чака. А онзи отворен любовник не е опасен. Остави го на мене.
За телеграмата не се поскъпихме - пуснахме я луксозна, върху бланка с цветен морски изглед и с доста раздут текст, чрез който съумяхме да предадем не само нужните сведения около пътуването, но да изразим донякъде и чувствата на Люстам. Но като си прочетохме след това парите, се оказа, че ако не вземем своевременни мерки, съботата ще ни свари с празен джоб, а такъв унизителен провал в никакъв случай не биваше да се допуска. И тъй като все още никой от нас не разполагаше с банкова сметка, волю-неволю трябваше да прибегнем пак до услугите на склада за отпадъци. Там бяхме отдавнашни клиенти и знаехме добре кое как върви, ето защо съсредоточихме цялото си внимание в издирването на стари, излезли от употреба медии съдини. Дали са излезли или не, тава го решавахме все пак ние двамата, водени от златното правило, че целта оправдава средствата. И макар в случая да не подбирахме съвсем чисто средствата (нека не отричаме на любовта да си има своя съвест), още от началото се натъкнахме на същинска пустиня. Изглежда, че през тия две години, докато опъвахме ремъка в казармата, някакви непознати нам годежари бяха отмъкнали по-голямата част от стоката. Ако е така — халал да им е! Това обаче ни принуди да понадникнем и у съседите —да се поразтичаме насам-натам, — и може да се рече, че почти цялото време до пристигането на Елена го изкарахме в тършувало из мазета, тавани и килери, но трудът ни не отиде напразно — скромната сума, която събрахме, ни позволи да си отдъхнем и дочакаме спокойно съботата.
И ето че тая решителна събота най-после дойде. Старателно обръснати и посипани обилно с парфюм „Сюрприз", двамата с Люстам се притулихме рано-рано в градинката срещу дома на Чарли. Свити зад повехналите храсти, дърпахме с мълчаливо настървение цигарите и не откъсвахме погледи от волгата пред входа, която трябваше да отнесе час по-скоро банковия директор и съпругата му и да ни отвори пътя към брачните покои. Но нещо се бавеха със заминаване го. Мина десет, десет и половина, а ние продължавахме да клечим като платени съгледвачи в храсталаците. С напредването на времето взехме да скърцаме със зъби, защото влакът, от който очаквахме да слезе Елена, пристигаше някъде около обяд. Люстам все по-често започна да пристъпва от крак на крак и да ругае, а и аз, както се мъчех да го укротявам, не бях съвсем на себе си. Какво наказание е наистина да си зависим от хора, които и хабер си нямат за твоите нужди. Чак когато удари единадесет и вече губехме всякакви надежди, ония благоволиха да се покажат — първо изникна бащата, натоварен хамалски с разни обемисти вързопи, а след него и майката, с широкопола лятна шапка и ефирно чадърче под мишницата. Докато да наместят вързопите в колата и предадат последните напътствия на синчето, надвесено през балкона, мина цяла вечност. Изнервени до крайност, двамата с Люстам едва изчакахме волгата да се отлепи от тротоара и хукнахме като подгонени нагоре по стълбите. Така бясно нахлухме в апартамента, че само дето не съборихме нашия дребен съдружник.
- Ей, джентълмени, я по-внимателно! — смъмри ни Чарли -Каква етая лудешка гоненица? Както виждате при мен всичко си е според уговореното.
- Не се и съмнявахме в това, приятелю — рекох. —Ти още веднъж доказа, че на тебе може винаги да се разчита. Но не разполагаме с никакво време, ще знаеш. До идването на влака няма и час, а не сме свършили почти нищо за посрещането на гостенките.
- Че какво толкова трябва да вършим? — учуди се Чарли
- Ами много неща — отвърнах. — Първо да скрием някъде ей онази снимка - посочих фотографията на стената, изобразяваща Малкия като ученик,—-после да дадем на нашия приятел поне десетина минути време, за да привикне и се приспособи към средата — да се почувствува така, сякаш че е отрасъл от малък в тоя апартамент, - след това да тичаме за цветя, да наемаме кола...Както виждаш, никак не е малко. Тъй че да оставим за сега празните приказки и да се залавяме дружно за работа. Около свалянето на фотографията и приспособяването на Люстам към необичайната за него среда не срещнахме никакви спънки. Щом обаче опряхме до предаването на ключа, Чарли се запъна. Каза, че по такъв начин го поставяме в неизгодно положение пред приятелката на годеницата, защото едно е да я приеме като собственик на апартамента и съвсем друго да мине в очите и за някакъв изпаднал бродяга, който търси къде да се навре.
- А това хич не ми изнася, да ви го призная — добави той. — Не е ли по-добре всеки от нас да се представя пред мадамите с каквото може? Един с мускулите, да речем, друг с апартамента...
Което си е право, в този миг през устата на Чарли говореше самата божа истина, но тъй като случаят не ни позволяваше да претегляме справедливостта на везните, аз употребих цялото си красноречие да го убедя в предимствата на Люстам.
— Вие двамата сега не сте равностойни — подзех благо,— и не бива да ни притесняваш в такъв решителен момент. Я помисли каква е твоята цел - да нагласиш за ден-два едно поредно любовно приключение и после да си грабнеш шапката. А за нашия стар приятел това е въпрос на чест и мъжко достойнство. Дори нещо повече — именно днес се решава личният му живот и от тебе зависи най-много дали ще сполучи или ще се прости завинаги с мечтата си за семейно щастие. Ето защо се налага да поотстъпиш малко, момчето ми. Да дадеш преднина на другаря си, изпаднал в беда. Думите ми се лееха ласкаво и подкупващо и не спрях да приказвам, докато не видях скъпоценния ключ да изчезва в джоба на Люстам, след което пътят към завладяването на годеницата бе окончателно открит. Но около разправията с Чарли съвсем окъсняхме и ни остана време само колкото да купим букет карамфили и да наемем единствения файтон в градчето. Това също бе мое хрумване — да се представим пред Елена с екипаж. Казах на кочияша, че трудът му ще бъде пребогато възнаграден, стига да поотпусне, както се следва, поводите и ни достави удоволствието чрез един буен галоп. В отговор той ни увери, че си знае добре работата, и макар конете му да не бяха от най-бързите, с непрекъснатите удари на камшика и с бодрите си подвиквания той ги застави да препускат чак до гарата. Бедните животни едва не издъхнаха от умора, но благодарение на тях успяхме да пристигнем точно когато годеницата вече стъпваше на перона. И както си е редно в такива случаи, Люстам отмина напред да я приеме в обятията си, а ние с Малкия останахме да чакаме край изхода. Пленен от трогателната среща между двамата влюбени, аз сякаш забравих за обещанието, с което подкупихме Чарли. Той обаче не пропусна да ми го напомни.
— А защо не виждам приятелката? — запита. — Вие какво, шеги ли си правите с мене?
Няма такива работи — отвърнах, — и не е мястото да ставаш подозрителен по такъв дребен повод. Вероятно е станало нещо непредвидено с приятелката, за да не е сега до тебе. Или се е почувствувала неразположена, или. . . Хайде, не се разстройвай и гледай весело — попритеглих го нежно към себе си. — Важното е, че годеницата е налице. Ето я, тя вече идва насам и ние трябва да я посрещнем с усмивки. Както можеше н да се очаква, Елена не ми се видя така смайващо млада и красива, както бе излязла на снимката. Но кое ли друго момиче, питам аз, не би се различавало в действителния си вид от образа, запечатай върху цветните фотографии? Все пак в своя светъл тоалет и с цветята, поднесени й вече от Люстам тя бе свежа и чаровна -същинска младоженка. Очите и наистина бяха зелени и излъчваха невинност и свенлива вътрешна радост от онова, което предстоеше да й се случи. А че бе отрасла в дом с пиано си личеше по непринудените й маниери н още по навика й при запознаване да скланя леко глава и отвръща на ръкостискането с трогателен реверанс.
- О, много ми е приятно! - възкликна с непристорена изненада, щом чу името ми. — Слушала съм често за вас. Изглежда, че вие двамата - погледна с обожание към Люстам - сте големи приятели.
- Да, така е — отвърнах поласкано. И то от отдавна. Затова ще е излишно да ви уверявам, госпожице, колко се радваме ние всичките, събрани сега по този щастлив повод, да ви видим най-сетне сред нас.
Моля да приемете пашите най-искрени благопожелания и към тях един скромен подарък за спомен! — Извадих от джоба си моя малък сюрприз, запазен до този миг в тайна и от Люстам — стара сребърна гривна, която купих почти на безценица от оказионния магазин.
Милата Елена веднага я сложи и бях доволен да установя, че гривната прилегна тъй изящно към тънката и китка, сякаш бе поръчвана специално за нея. После я представихме и на Чарли. Чест му прави, че съумя да овладее нервите си и да се обърне с любезни поздравления към годеницата. Щом обаче настанихме Люстам и Елена във файтона и ги отпратихме, той не се забави да избухне и изля отгоре ми куп обидни думи, като ме нарече дори мошеник и долен изнудвач. Не го взех присърце, защото Малкия имаше право да се чувствува изигран. А и след като видях файтона да чезне в далечината, вече ми бе все едно какво ще си приказва — оттук нататък връщане нямаше. Тъй че запазих търпение, докато излее яда си и го подканих да побързаме и заемем места в летния ресторант. Такава бе уговорката ми с Люстам — да ангажирам маса за четирима и заръчам в кухнята някакъв по-изискан обяд, а през това време той да се усамоти за около час с любимата (предлогът е тя да отдъхне от пътя) и като се съберем после н ресторанта — като пийнем и се поотпуснем, — покрай другото да открием и лъжата за родителите му, когато мислехме си ние, двамата ще са вече достатъчно близки, та спокойно и без страх за последствията да изнесем истината.
Наехме хубава маса — на терасата до езерото, под сенчестите клони на плачеща върба. Накарахме сервитьора да се поразмърда, като смени покривката и сложи цветя във вазата, след това съставихме и обяда. Тук аз дадох пълна преднина на Чарли, който несъмнено имаше по-голям опит от мен в подреждането на изискани трапези. Може да се рече, че той се справи блестящо и изтръгна максималното от възможностите на заведението. Щяхме да започнем естествено с малък аперитив — по чашка водка, а към нея — аншоа. После идваше предястието — варен език, гарниран със свеж зеленчук. След това се очакваше главното блюдо — сочни телешки котлети, които щяхме да полеем с няколко бутилки сухо бяло вино. Накрая, то се знае, обядът завършваше с шоколадова торта, кафе и коняк.
Докато натъкмявахме пиршеството, в ресторанта се навъртя някакъв уличен фотограф, та междувременно го ангажирахме и него за увековечаване на събитието.
Разпоредили се така умело и с вкус за всичко, накрая двамата с Чарли сметнахме, че е в правото ни да се подкрепим предварително с по чашка от виното, предвидено за тържеството.
Пия за тебе. Чарли — вдигнах високо чашата аз. —Ти си главният герой на бала. Без тебе доникъде нямаше да я докараме.
- Ами, герой — отвърна сдържано Чарли, който още не бе преглътнал обидата. Изпързаляхте ме като последния балама вие, ама хайде, от мене да мине тоя път. Наздраве. После пихме за годениците, които според нашите предположения, в същия този миг трябваше да се сближават. След това - за срещата ни... И така, без да се усетим, обърнахме една бутилка и наченахме втората. Виното бързо ни хвана и взехме да се държим като някакви важни годежари, които по своята тежест и значение имат привилегията да диктуват празненството — дърпахме се с пиянска нежност за реверите и се уверявахме един друг колко благородно е да се притечеш в помощ на приятеля, оказал се в затруднение, и каква наслада за душата се крие в това да събереш и сключиш ръцете на двама влюбени, притеснени от несгодите на живота. Така се бяхме захласнали в ролята на щедрите и безкористни застъпници, че не ги се щеше да повярваме на очите си, когато след около час зърнахме Люстам да влиза сам в ресторанта. Той вървеше с провлечената и унила крачка на човек, сполетян от непоправима беда. Приближи бавно към масата и още неседнал, наля чаша вино и я пресуши на един дъх. После бодна машинално от варения език, но вилицата замря над чинията, сякаш не му стигаха силите да я повдигне.
-Ей, какво става с тебе? — разтревожих се аз. - Що за изненади са това?
-Изненади ли? — усмихна се горчиво Люстам.—Да. обаче за мене. Така ме изненадаха, че още не мога да дойда на себе си. Боже, какъв резил! — простена той и напълни наново чашата. - Какъв ужасен провал! Направо съм като съсипан.
- Че кон ще те изненада?
- Собственикът на апартамента, кой друг... Изтърси се изневиделица и... Нали ме виждате къде съм. Една се измъкнах.
-Значи баща ми? — надигна се от масата Чарли.—Не може да бъде!
- Не може, ама може — каза Люстам.— Спина ни на местопрестъплението и си плюх на петите. Офейках. Пак добре, че не...
- Ох, сега вече я оплетохме! - не го остави да довърши Чарли и побягна към изхода. Скокнах да го догоня, но Люстам ме блъсна обратно на стола.
-Я го пусни да върви по дяволите! — рече ядосано. - И без това няма смисъл да се занимаваме повече с тия идиоти. Край на играта.
-Ами защо тъй? — обърках се аз. — Уж всичко си вървеше спокойно и изведнъж...
—Ще чуеш защо — отвърна мрачно Люстам. – Само почакай да се съвзема малко, че още ми треперят краката.
Той отпи жадно от чашата, запали цигара и започна да разказва. В началото наистина всичко е тръгнало спокойно, ако изключим дребните засечки около библиотеката на Чарли и непредвиденото позвъняване по телефона. Като начетена и интелигентна дама. Елена още с влизането в хола насочила вниманието си към библиотеката и взела да разгръща книгите. За зла беда онова мнително момче имало глупавия навик да ги надписва, и това веднага и направило впечатление. „А, мили, кой е този Чарли тук на кориците?" — запитала. „Чарли ли? — видял се натясно Люстам. — Ами какво да ти кажа — един от моите безценни познати е. Специалист по батаците. Завлече ме с пари и вместо да ги върне, ми изсипа тъпите си книжки върху главата". „Защо, на твое място аз не бих съжалявала — забелязала деликатно Елена. — Както виждам, книгите никак не са от лошите. Напротив, избирани са от познавач."
„Че е познавач, познавач е - смутолевил тогава Люстам. – Но трябваше ли по такъв гаден начин да..." Както и да е — разминало се леко с .книгите. По после таман настанил годеницата на дивана, с мисълта да я приласкае и спечели окончателно на свои страна, и не щеш ли, иззвънял телефонът, който и никой от пас не бе се досетил да сложи в сметките. Вдигнал със свито сърце слушалката и отсреща някакъв сладникаво размекнат женски глас позовал Малкия. „Имате грешка" —казал Люстам и за да не го смущават повече, измъкнал с ловко движение щепселите на телефона. След това, премахнал и тая уловка, той приседнал наново до Елена и се заел с още по-голяма пламенност да я приласкава. Тя обаче отвръщала някак сковано на нежностите и когато съвсем се разгорещил, го отблъснала от себе си и запитала за родителите му. Люстам вече очаквал такъв въпрос и спокойно пояснил, че те са заминали да навестят болнавата му баба, която доживявала сетните си дни на село и ще се върнат чак утре към обяд. „Тъй че това е нашият ден, скъпа — добавил прочувствено. — Първият наш ден и не бива да го разваляме с излишни притеснения. Ела и ме прегърни, любима, ела да се обичаме, момичето ми, защото съм луд по тебе!" — приканил я с невъздържана страст той, но Елена си останала все така хладна и нерешителна и не му позволила да стигне до края. Въобще в цялата тая любовна сцена се усещало нещо нервно и неестествено, породено от прибързаните действия на Люстам, ето защо той счел за разумно да отложи сближаването след празничния обяд, когато и двамата ще са в едно по-благоприятно разположение на духа. Но Елена се възпротивила да засяда още с пристигането си по ресторантите, като казала, че за това ще имат предостатъчно поводи и нататък, а сега, както и бездруго била капнала от пътя, предпочитала да обядват на спокойствие в къщи. При това тя отдавна искала да опита способностите си в приготвянето на крем карамел, любимия десерт на Люстам и изявила желание да се заеме веднага с опичането му, стига да й намери мляко и яйца. Тогава Люстам дал вид, че е трогнат от това нейно хрумване и се вмъкнал в кухнята да провери как стоят нещата с провизиите. Попаднал сред истинско изобилие от вкусни ястия и скъпи питиета, но яйца никъде не открил. Тъй че грабнал някаква мрежичка и се понесъл към магазините. И нали в съботата навсякъде е затворено, та се наложило да бие път чак до пазара. Там купил все пак тия проклети яйца и поел веднага назад. Така бързал да се завърне обратно при годеницата, че дори не забелязал волгата край входа. Едва като нахълтал в апартамента, извиквайки весело още от вратата: „Ето ги и жълтъците, скъпа!", пред очите му изникнала картина, която го накарала да застине — Елена седяла на дивана, обляна в сълзи, а около нея крачел с ръце на кръста, мрачен и настръхнал, банковият директор. Сетне щеше да се изясни, че причината за ненадейното му появяване е онова злополучно обаждане по телефона звъняла е майката на Чарли да предаде някаква дребна поръка или просто да чуе гласа на синчето си, и когато от другия край се отзовал непознат човек, а после телефонът замлъкнал, тя се паникьосала и...И представете си положението, в което е изпаднал Люстам при вида на разплаканата годеница и разгневения директор. Ухилен глупаво, той понечил да изрече нещо шеговито за разведряване на атмосферата, но от устата му не излязъл и звук. И в тая нелепа ситуация, както ония двамата го били зяпнали с безмълвно изумление, в него изведнъж се пробудил илюзионистът, призван да смайва публиката без да осъзнава какво върши, той направил артистичен поклон, измъкнал от кесията няколко яйца и взел
да манипулира с тях да ги подмята във въздуха, да ги изтиква в ръкавите, да ги гълта и изважда от вътрешните джобове на сакото... Според думите му, никога до този миг не е играл с такова увлечение; сякаш че от това се решавал животът му -тъй чевръсто и съсредоточено жонглирал с яйцата. Докато не изтървал едно върху килима. Тогава сащисаният банков директор изгубил окончателно самообладание и налетял със свити юмруци...
-Само да го беше видял каква луда фурия е — каза почти с възхищение Люстам.—Уж е от дребосъците, а така бясно връхлетя, че да не му се показваш насреща.
-И ти?
-Скочих през вратата, какво друго? Въобще и не направих опит да се защищавам. Голям срам, пали? Страхотно издънване?
-Да, по-лошо не може и да бъде — съгласих се. — Но все пак нещо трябва да се измисли. И ако питаш мен, най-добре ще е да се върнеш обратно и поговориш спокойно с момичето. Струва ми се, че още нищо не е изгубено. Тъй че...
-О, в никакъв случай! — прекъсна ме Люстам. — Хич и да не приказваме за това! , А и не виждам смисъл да се появявам точно сега оттатък. Тъй и тъй тя вече е разбрала всичко и стига да пожелае, сама ще ме намери. Нали Малкия е там. Та да почакаме, викам аз, и каквото ни било писано, това да бъде.
—Може би имаш право — рекох. — Да чакаме.
Почакахме около половин час, но Елена не се появи. Да се надяваме повече беше наивно, а и сервитьорът вече губеше търпение, затова се заловихме за обяда. И тъй като бяхме поръчали за четирима, ядохме и пихме до пресищане. Там, край езерото, под плачещата върба. Някога. По едно време към нас намина и фотографът да увековечи момента, но го прогонихме Защото и вие ще се съгласите, че никак не върви да се правят снимки на сватба, от която булката е вече избягала.
Преди време Комитата написа в блога си спомени от казармата, които бяха коментирани от много четящи, включително и от мен - на кой ли българин, служил войник не са му близки до сърцето войнишките спомени!
...Комитата пише интересно и задълбочено, но за жалост е изключително обременен от мисията си да разкрива мрачните картини от миналото. Поради тази причина идеологическата натовареност понякога идва в повече - намалява качествата на съответното съображение...Когато прочетох спомените на Комитата в главата ми изплуваха и моите казармени спомени, лишени обаче, от прокобата на идеологическия товар. Може би ще напиша своята гледна точка за това важно минало. Преди това обаче, ми се иска да пусна един хубав разказ по темата от писателя Янко Станоев, който отдавна не пише по някаква причина...
Моля да бъда извинен за грешките от сканирането и разпознаването на текста.
Очите и зелени, баща и полковник
разказ от Янко Станоев
Когато завършихме гимназия и дойде ред да заминаваме в казармата, ние, момчетата от прочутия с лудориите си ХI-в клас, си дадохме дума да се срещнем след отбиване на войнишката служба край езерото в парка. Това езеро бе обикновена жабурнясала локва, на която с насмешка, свойствена за провинциалните умници, и казвахме „Байкал". Та в уречения ден и час взехме да прииждаме едни по един от разните краища на градчето и да се разполагаме като уморени ветерани по пейките около нашия ,,Байкал". Събрахме се обаче едва двамина от всичко единайсет съученици, но това хич не ни изненада — на думата си бяхме удържали пак същите ония верни и предани приятели, които винаги можеха да разчитат един на друг — Люстам и моя милост.
Видът ни, откровено казано, не бе блестящ – с отеснелите абитуриентски костюмчета, обрулените от ветровете лица и току-що покаралите коси наподобявахме горе-долу двама твърдоглави апаши, пуснати временно под гаранция. Неугледната ни външност се подсилваше донякъде и от мрачното настроение на Люстам. Свит мълчаливо на пейката, той пушеше така унило и замислено цигарата, сякаш вече съжаляваше, задето бе прибързал да издаде раницата и се завърне отново в градчето. Това ми се видя доста странно, защото Люстам си е бил винаги една буйна и весела душа. Тъй че първата ми работа, като се срещнахме, бе да го запитам за причината на лошото му настроение. Тогава той въздъхна тежко и отвърна...
Преди обаче да чуете какво ми отвърна, нека да ви обясня накратко защо му викахме Люстам. Той иначе се казва Любомир Стаменов, а Люстам е, така да се рече, артистичният му псевдоним, получен от първите срички на името и презимето, под който на времето имаше намерението да се посвети на илюзионното изкуство. През едно лято бе придружавал като момче за всякакви услуги пътуващия илюзионист Пеликан в гастролите му из нашия край, бе усвоил от него няколко хитри номера и когато този Пеликан обра парата и си замина, реши сам да се представи пред публиката. За тази цел поръчахме дори и афиша с гръмка реклама, които разнесохме навсякъде из градчето, но въпреки това не успя да спечели симпатиите на публиката и още при първия спектакъл го освиркаха. Не бе кой знае колко по-слаб от своя учител, но работата е там, че Пеликан излизаше на подиума с пищна, разголена асистентка, чрез която да отвлича вниманието на зрителите, а моят приятел, като нямаше такава отворена партньорка, претърпя пълен неуспех. Това завинаги охлади амбициите му да се подвизава по сцените с бастунчето и цилиндъра и единственото, което остана да напомня за славния му провал, бе прякорът - Люстам. . .
Та в онзи ден край езерото Люстам въздъхна тежко и ми отвърна, че наистина се чувствува разстроен и самотен, защото в мислите си е все още в град С., където до вчера е бил войник и където е оставил любимо момиче. Нали е малко нещо и фокусник, тъй че го канели често там по разни празненства и забавни вечери да им разнообразява програмата. Е, и на една от тия техни забавни вечери се запознал е нея. Казвала се Елена и била толкова млада и чаровна, че още щом я зърнал сред навалицата, я избрал за жената на своя живот.
— Но да не говорим голи приказки — рече Люстам.
Той извади от джоба на сакото оваляния си портфейл и внимателно, само е два пръста, измъкна някаква цветна фотография и ми я подаде. От фотографията ми се усмихна извънредно свежо момиче с бяла отворена яка и с огърлица. Косата и бе прихваната отзад с малка панделка и откриваше гладко и лъскаво като зрял кестен чело. Вратът и се извиваше над яката с лебедова плавност. Бузите и излъчваха нежен блясък и тя цялата приличаше на лотосов цвят, разпукнал се в росно слънчево утро.
- О, чудесна е! – изразих възхищението си аз. – Рядко симпатично момиче!
- Нали? — трогна се Люстам. – А в действителност е дори още по-хубава, защото има зелени очи. На снимката това не личи съвсем, но очите й наистина са зелени. Да, зелени, приятелю, и двамата с Елена сме почти годеници, но чуй сега каква каша забърках с моя глупав акъл. Чуй ме и после посмей да кажеш, че не съм животно.
И той ми разказа една колкото смешна, толкова и тъжна история. Когато през неделната отпуска гостувал за пръв път в дома на Елена да се представи на близките й и те между другото го запитали за родителите му, взел, та заявил гордо, че е син на баща зъболекар и на майка учителка. А в тая семейна идилия, нарисувана така лекомислено от него, нямаше нищо вярно — майката на Люстам бе забягнала отдавна с някакъв кондуктор по железниците и той от невръстен живееше с баща си — тих и неук добряк, който през живота си не е вършил нищо друго, освен да вади камъни в кариерите край градчето. Такава наивна лъжа си има винаги своите вътрешни подбуди естествено и не бива да бъде осъждана строго, но тя е добра само за краткотрайните, безобидни флиртове. Когато обаче работата стигне чак до размяна па венчални пръстени, както бе в случая с Люстам и Елена, лъжата няма как да остане скрита. Тогава идва ден да се плащат греховете и именно от този ден се страхуваше и моят приятел.
— Не разбирам за какво е трябвало да лъжеш - укорих го аз, след като между вас двамата с Елена всичко си е било наред. И откъде ти дойде тая щуротия в главата — син на учителка и зъболекар? Пиян ли беше?
—Ами, пиян — махна с ръка Люстам. — И една глътка още не бях изпил. Но като влязох тогава в техния дом...Като се поогледах ... Нейният баща е полковник, да ти го кажа сега, и у тях е направо разкош — персийски килими ли не щеш, плюшени завеси ли, скъпа мебел ли... Че и пиано имаше в хола. Елена свири още от малка и е невероятно умно момиче, нищо че са я скъсали на приемните изпити в университета. Тя е детска възпитателна, ако те интересува това. Та като влязох тогава у тях и се поогледах, съвсем ми се смачка самочувствието. И сякаш че сам дяволът ми подшушна да я изтърся оная брадата лъжа. После ми идваше да си отхапя езика, но казаното си е казано. Е, не съм ли едно животно, а?
— Мен ако питаш, не си — отвърнах. — Напротив —на всеки му се е случвало в едно или друго време. А и положението не е толкова трагично. От свой опит знам, че щом веднъж станеш близък с някое момиче, останалото е без особено значение и бързо се забравя. По-силното винаги надделява, нали?
-Надделява, така е — съгласи се Люстам. — Но там е бедата, че с Елена не сме чак дотам близки, колкото ти си мислиш. Известно ти е колко трае отпуската в казармата, още не си излязъл от портала, и вече трябва да се връщаш. А и къде да се сближаваш, като нямаш покрив над главата? В градската градина ли?
— Зависи — отвърнах уклончиво. — Зависи с кого излизаш, какви са ти намеренията. . . Но все едно. Станалото – станало. Какво смяташ да правиш сега?
—- Знам ли? — замисли се Люстам. — Казахме си „довиждане" уж само за няколко дни, колкото да подготвя тук родителите си, онези, известно ти е вече кои, а после да я повикам с телеграма. Но след оная идиотска лъжа нещо не виждам как може да стане това. Хайде, да разполагах с някое по-прилично жилище, иди – доди, все ще я наглася някак си. Ама да я въвеждам още от самото начало в пашата бърлога, ще се съгласиш, че никак не върви. Трябва съвсем да съм мръднал, за да...
- Не, това не бива — казах.—Това в никакъв случай. Люстам и баща му,каменарят, живееха, откакто ги помня в овехтяла дървена барака, завряна с още няколко нейни близнаци в най-неуютната и неприветлива част на града — между железопътната линия и склада за отпадъци. Държаха само една стая, а кухнята деляха със съседите, но и цялата барака да бе тяхна, пак не ставаше за венчални процесии. Особено ако не си достатъчно сближен с годеницата; ако тя предварително е подготвена да влезе в дом на зъболекар и учителка. Но тика или иначе моят приятел бе в затруднение и сега чакаше съвет и помощ. Мой дълг бе да си понапрегна мозъка и предложа някакъв разумен изход от тая заплетена история, тъй че запалих цигара и потънах в размисъл. Не измина и минута, и изходът бе намерен — Люстам да приеме на първо време годеницата в апартамента на някои наш познат и да изкарат там поне една нощ, а после, като стъпи по-здраво на краката си — като се сближи окончателно с нея, ще разкрие лъжата, пък тя тогава да решава кое ще надделява и кое не. Хрумването ми бе доста шантаво наистина, но какво да се прави — в края на краищата не аз бях довел дотам нещата, че както и да го обръщаш, както и да си измъчваш бедната фантазия, стеклите се обстоятелства да те напътват все натам — към чуждите апартаменти. А и не бях никак затруднен в избора на човека, който можеше да даде приют на двама клети влюбени, защото измежду познатите ни само един държеше ключ от що-годе свястно жилище —Чарли Малкия. Той бе единствен син на баща банков директор и майка главен моделиер, при това реално съществуващи в просторен и добре обзаведен апартамент в центъра на града. Още повече, като порядъчни хора, те прекарваха съботите и неделите обикновено във вилата си под близката планина, което съвсем улесняваше нашата сложна и деликатна мисия.
-Да, само Чарли и никой друг! — отсъдих мислено. —
Малкият ни начетен дребосък! Кой ли можеше да предположи, че ще дойде ден да удари и неговият час?''
- Сигурен ли си, че ще се хване? — усъмни се Люстам,. като споделих идеята си. — Не ти ли се струва прекалено мек и страхлив за тая работа?
- Право да си кажа. не съм много сигурен — отвърнах. – Но оттук нататък с тебе няма какво да губим. Затова да тръгваме още сега, пък ако се хване —хване, ако не—здраве да е. Поне ще сме наясно.
Което е истина, Чарли се зарадва, като ни видя на вратата. Каза, че тъкмо се е канел да прескочи до град ската библиотека, щото четивото му било вече на привършване, но за такива приятни гости е готов винаги да направи едно изключение. Покани ни да влезем и дори ни почерпи с шоколадови бонбони. Бе любезен и приказлив, видимо доволен да се числи в редиците на прочутия с лудориите си Х1-в клас. Щом обаче разбра за целта на нашата визита, моментално посърна и взе да се оплита в куп несвързани извинения, от които веднага пролича какъв нищожен дял има това момче в миналите ни подвизи. И вероятно двамата с Люстам щяхме да си останем с пръст в устата, ако не ми бе текнало да подхвърля, че Елена не идва сама — ще я придружава из пътя една нейна приятелка, рекох, не по-малко млада и привлекателна, и тъй като той е човекът, който поема върху себе си риска, то съвсем естествено е да има всички предимства пред дамата. Тази неочаквана и за Люстам вест си падна точно на мястото, защото на Малкия никак не му вървеше с жените. В това отношение бе доста поизостанал от своите връстници и като чу за възможността да се добере и той най-сетне до вкусния плод, благоразумието му веднага го напусна.
-Идва с приятелката си, викаш? — подпита замислено. — И си я бива, а? Лови окото? Само че да не е от ония преструвани, дето и за ръката не дават да ги барнеш? Дето напразно ти губят времето? Благодаря много, ама аз бягам от такива.
- Нищо подобно – обади се тогава и Люстам. —Мене питай за това. Момичето е доста отворено и няма да срещнеш никакви затруднения. Обещавам ти го.
- Виж, това е добре — произнесе се като стар прелъстител Чарли. – С отворените аз знам как да се оправям. Не ми е за пръв път. И да не стане така — погледна той към мене — щото някои тарикат да се навре в последния момент при мадамата и се опита да излашка бате ви Чарли. Ако е тъй, ще имате много здраве. Ортаци за тая работа не са ми нужни.
- Но какви ги говориш! — едва не се обидих аз.—Събрали сме се да помогнем на наш приятел, все пак, а не да се поднасяме. Хич и не мисли за това. Твоето си е твое.
- Мое си е, казваш? — подсмихна се Чарли. — Абе ще ме вкарате вие в някоя беля, но хайде, така да бъде. Кога ще го искате терена?
- Стига да е възможно, още тая събота — побързах да ускоря събитията аз.- Няма защо да отлагаме. Всеки ден вече ще е изгубен за нас.
- Правилно — заключи делово Чарли и стана от стола. — Така да го направим — сега се разделяме, а в събота ви чакам ей на това място някъде към десет, десет и половина. Моя грижа ще е да ме намерите сам и къщата. И никому нито дума, нали?
- То се подразбира, Чарли, то се подразбира -- успокоих го аз. — Освен нас тримата никой нищо не бива да знае. Пълно мълчание.
- Е, хиляди благодарности —казах вече на вратата. — Ти постъпи като истински мъж. До гроб ще сме ти. . .
- Моля. моля! — вдигна ръце Чарли. — Благодарностите после. За сега — само довиждане.
-Довиждане! Довиждане, приятелю! – пропяхме почти в хор с Люстам и се спуснахме леко и безгрижно надолу по стълбите. Благополучният ход на нещата ни подбуждаше да припкаме като разлудувани жребчета, но озовали се отвън, сред нагрятата от слънцето безлюдна улица, мисълта за мнимата дама, обещана така щедро на Чарли, моментално ни подряза крилцата.
-Ей, не станаха ли много лъжите? — загрижи се Люстам. — То бива-бива, ама. . .
-Няма как иначе, друже — отвърнах примирено. - Започне ли веднъж с лъжа, тъй и ще си върви до края. Но да не мислим още отсега за всичко, че съвсем ще се объркаме. Едно по едно, викам аз. Първо да наминем към пощата и възвестим годеницата. Тя чака. А онзи отворен любовник не е опасен. Остави го на мене.
За телеграмата не се поскъпихме - пуснахме я луксозна, върху бланка с цветен морски изглед и с доста раздут текст, чрез който съумяхме да предадем не само нужните сведения около пътуването, но да изразим донякъде и чувствата на Люстам. Но като си прочетохме след това парите, се оказа, че ако не вземем своевременни мерки, съботата ще ни свари с празен джоб, а такъв унизителен провал в никакъв случай не биваше да се допуска. И тъй като все още никой от нас не разполагаше с банкова сметка, волю-неволю трябваше да прибегнем пак до услугите на склада за отпадъци. Там бяхме отдавнашни клиенти и знаехме добре кое как върви, ето защо съсредоточихме цялото си внимание в издирването на стари, излезли от употреба медии съдини. Дали са излезли или не, тава го решавахме все пак ние двамата, водени от златното правило, че целта оправдава средствата. И макар в случая да не подбирахме съвсем чисто средствата (нека не отричаме на любовта да си има своя съвест), още от началото се натъкнахме на същинска пустиня. Изглежда, че през тия две години, докато опъвахме ремъка в казармата, някакви непознати нам годежари бяха отмъкнали по-голямата част от стоката. Ако е така — халал да им е! Това обаче ни принуди да понадникнем и у съседите —да се поразтичаме насам-натам, — и може да се рече, че почти цялото време до пристигането на Елена го изкарахме в тършувало из мазета, тавани и килери, но трудът ни не отиде напразно — скромната сума, която събрахме, ни позволи да си отдъхнем и дочакаме спокойно съботата.
И ето че тая решителна събота най-после дойде. Старателно обръснати и посипани обилно с парфюм „Сюрприз", двамата с Люстам се притулихме рано-рано в градинката срещу дома на Чарли. Свити зад повехналите храсти, дърпахме с мълчаливо настървение цигарите и не откъсвахме погледи от волгата пред входа, която трябваше да отнесе час по-скоро банковия директор и съпругата му и да ни отвори пътя към брачните покои. Но нещо се бавеха със заминаване го. Мина десет, десет и половина, а ние продължавахме да клечим като платени съгледвачи в храсталаците. С напредването на времето взехме да скърцаме със зъби, защото влакът, от който очаквахме да слезе Елена, пристигаше някъде около обяд. Люстам все по-често започна да пристъпва от крак на крак и да ругае, а и аз, както се мъчех да го укротявам, не бях съвсем на себе си. Какво наказание е наистина да си зависим от хора, които и хабер си нямат за твоите нужди. Чак когато удари единадесет и вече губехме всякакви надежди, ония благоволиха да се покажат — първо изникна бащата, натоварен хамалски с разни обемисти вързопи, а след него и майката, с широкопола лятна шапка и ефирно чадърче под мишницата. Докато да наместят вързопите в колата и предадат последните напътствия на синчето, надвесено през балкона, мина цяла вечност. Изнервени до крайност, двамата с Люстам едва изчакахме волгата да се отлепи от тротоара и хукнахме като подгонени нагоре по стълбите. Така бясно нахлухме в апартамента, че само дето не съборихме нашия дребен съдружник.
- Ей, джентълмени, я по-внимателно! — смъмри ни Чарли -Каква етая лудешка гоненица? Както виждате при мен всичко си е според уговореното.
- Не се и съмнявахме в това, приятелю — рекох. —Ти още веднъж доказа, че на тебе може винаги да се разчита. Но не разполагаме с никакво време, ще знаеш. До идването на влака няма и час, а не сме свършили почти нищо за посрещането на гостенките.
- Че какво толкова трябва да вършим? — учуди се Чарли
- Ами много неща — отвърнах. — Първо да скрием някъде ей онази снимка - посочих фотографията на стената, изобразяваща Малкия като ученик,—-после да дадем на нашия приятел поне десетина минути време, за да привикне и се приспособи към средата — да се почувствува така, сякаш че е отрасъл от малък в тоя апартамент, - след това да тичаме за цветя, да наемаме кола...Както виждаш, никак не е малко. Тъй че да оставим за сега празните приказки и да се залавяме дружно за работа. Около свалянето на фотографията и приспособяването на Люстам към необичайната за него среда не срещнахме никакви спънки. Щом обаче опряхме до предаването на ключа, Чарли се запъна. Каза, че по такъв начин го поставяме в неизгодно положение пред приятелката на годеницата, защото едно е да я приеме като собственик на апартамента и съвсем друго да мине в очите и за някакъв изпаднал бродяга, който търси къде да се навре.
- А това хич не ми изнася, да ви го призная — добави той. — Не е ли по-добре всеки от нас да се представя пред мадамите с каквото може? Един с мускулите, да речем, друг с апартамента...
Което си е право, в този миг през устата на Чарли говореше самата божа истина, но тъй като случаят не ни позволяваше да претегляме справедливостта на везните, аз употребих цялото си красноречие да го убедя в предимствата на Люстам.
— Вие двамата сега не сте равностойни — подзех благо,— и не бива да ни притесняваш в такъв решителен момент. Я помисли каква е твоята цел - да нагласиш за ден-два едно поредно любовно приключение и после да си грабнеш шапката. А за нашия стар приятел това е въпрос на чест и мъжко достойнство. Дори нещо повече — именно днес се решава личният му живот и от тебе зависи най-много дали ще сполучи или ще се прости завинаги с мечтата си за семейно щастие. Ето защо се налага да поотстъпиш малко, момчето ми. Да дадеш преднина на другаря си, изпаднал в беда. Думите ми се лееха ласкаво и подкупващо и не спрях да приказвам, докато не видях скъпоценния ключ да изчезва в джоба на Люстам, след което пътят към завладяването на годеницата бе окончателно открит. Но около разправията с Чарли съвсем окъсняхме и ни остана време само колкото да купим букет карамфили и да наемем единствения файтон в градчето. Това също бе мое хрумване — да се представим пред Елена с екипаж. Казах на кочияша, че трудът му ще бъде пребогато възнаграден, стига да поотпусне, както се следва, поводите и ни достави удоволствието чрез един буен галоп. В отговор той ни увери, че си знае добре работата, и макар конете му да не бяха от най-бързите, с непрекъснатите удари на камшика и с бодрите си подвиквания той ги застави да препускат чак до гарата. Бедните животни едва не издъхнаха от умора, но благодарение на тях успяхме да пристигнем точно когато годеницата вече стъпваше на перона. И както си е редно в такива случаи, Люстам отмина напред да я приеме в обятията си, а ние с Малкия останахме да чакаме край изхода. Пленен от трогателната среща между двамата влюбени, аз сякаш забравих за обещанието, с което подкупихме Чарли. Той обаче не пропусна да ми го напомни.
— А защо не виждам приятелката? — запита. — Вие какво, шеги ли си правите с мене?
Няма такива работи — отвърнах, — и не е мястото да ставаш подозрителен по такъв дребен повод. Вероятно е станало нещо непредвидено с приятелката, за да не е сега до тебе. Или се е почувствувала неразположена, или. . . Хайде, не се разстройвай и гледай весело — попритеглих го нежно към себе си. — Важното е, че годеницата е налице. Ето я, тя вече идва насам и ние трябва да я посрещнем с усмивки. Както можеше н да се очаква, Елена не ми се видя така смайващо млада и красива, както бе излязла на снимката. Но кое ли друго момиче, питам аз, не би се различавало в действителния си вид от образа, запечатай върху цветните фотографии? Все пак в своя светъл тоалет и с цветята, поднесени й вече от Люстам тя бе свежа и чаровна -същинска младоженка. Очите и наистина бяха зелени и излъчваха невинност и свенлива вътрешна радост от онова, което предстоеше да й се случи. А че бе отрасла в дом с пиано си личеше по непринудените й маниери н още по навика й при запознаване да скланя леко глава и отвръща на ръкостискането с трогателен реверанс.
- О, много ми е приятно! - възкликна с непристорена изненада, щом чу името ми. — Слушала съм често за вас. Изглежда, че вие двамата - погледна с обожание към Люстам - сте големи приятели.
- Да, така е — отвърнах поласкано. И то от отдавна. Затова ще е излишно да ви уверявам, госпожице, колко се радваме ние всичките, събрани сега по този щастлив повод, да ви видим най-сетне сред нас.
Моля да приемете пашите най-искрени благопожелания и към тях един скромен подарък за спомен! — Извадих от джоба си моя малък сюрприз, запазен до този миг в тайна и от Люстам — стара сребърна гривна, която купих почти на безценица от оказионния магазин.
Милата Елена веднага я сложи и бях доволен да установя, че гривната прилегна тъй изящно към тънката и китка, сякаш бе поръчвана специално за нея. После я представихме и на Чарли. Чест му прави, че съумя да овладее нервите си и да се обърне с любезни поздравления към годеницата. Щом обаче настанихме Люстам и Елена във файтона и ги отпратихме, той не се забави да избухне и изля отгоре ми куп обидни думи, като ме нарече дори мошеник и долен изнудвач. Не го взех присърце, защото Малкия имаше право да се чувствува изигран. А и след като видях файтона да чезне в далечината, вече ми бе все едно какво ще си приказва — оттук нататък връщане нямаше. Тъй че запазих търпение, докато излее яда си и го подканих да побързаме и заемем места в летния ресторант. Такава бе уговорката ми с Люстам — да ангажирам маса за четирима и заръчам в кухнята някакъв по-изискан обяд, а през това време той да се усамоти за около час с любимата (предлогът е тя да отдъхне от пътя) и като се съберем после н ресторанта — като пийнем и се поотпуснем, — покрай другото да открием и лъжата за родителите му, когато мислехме си ние, двамата ще са вече достатъчно близки, та спокойно и без страх за последствията да изнесем истината.
Наехме хубава маса — на терасата до езерото, под сенчестите клони на плачеща върба. Накарахме сервитьора да се поразмърда, като смени покривката и сложи цветя във вазата, след това съставихме и обяда. Тук аз дадох пълна преднина на Чарли, който несъмнено имаше по-голям опит от мен в подреждането на изискани трапези. Може да се рече, че той се справи блестящо и изтръгна максималното от възможностите на заведението. Щяхме да започнем естествено с малък аперитив — по чашка водка, а към нея — аншоа. После идваше предястието — варен език, гарниран със свеж зеленчук. След това се очакваше главното блюдо — сочни телешки котлети, които щяхме да полеем с няколко бутилки сухо бяло вино. Накрая, то се знае, обядът завършваше с шоколадова торта, кафе и коняк.
Докато натъкмявахме пиршеството, в ресторанта се навъртя някакъв уличен фотограф, та междувременно го ангажирахме и него за увековечаване на събитието.
Разпоредили се така умело и с вкус за всичко, накрая двамата с Чарли сметнахме, че е в правото ни да се подкрепим предварително с по чашка от виното, предвидено за тържеството.
Пия за тебе. Чарли — вдигнах високо чашата аз. —Ти си главният герой на бала. Без тебе доникъде нямаше да я докараме.
- Ами, герой — отвърна сдържано Чарли, който още не бе преглътнал обидата. Изпързаляхте ме като последния балама вие, ама хайде, от мене да мине тоя път. Наздраве. После пихме за годениците, които според нашите предположения, в същия този миг трябваше да се сближават. След това - за срещата ни... И така, без да се усетим, обърнахме една бутилка и наченахме втората. Виното бързо ни хвана и взехме да се държим като някакви важни годежари, които по своята тежест и значение имат привилегията да диктуват празненството — дърпахме се с пиянска нежност за реверите и се уверявахме един друг колко благородно е да се притечеш в помощ на приятеля, оказал се в затруднение, и каква наслада за душата се крие в това да събереш и сключиш ръцете на двама влюбени, притеснени от несгодите на живота. Така се бяхме захласнали в ролята на щедрите и безкористни застъпници, че не ги се щеше да повярваме на очите си, когато след около час зърнахме Люстам да влиза сам в ресторанта. Той вървеше с провлечената и унила крачка на човек, сполетян от непоправима беда. Приближи бавно към масата и още неседнал, наля чаша вино и я пресуши на един дъх. После бодна машинално от варения език, но вилицата замря над чинията, сякаш не му стигаха силите да я повдигне.
-Ей, какво става с тебе? — разтревожих се аз. - Що за изненади са това?
-Изненади ли? — усмихна се горчиво Люстам.—Да. обаче за мене. Така ме изненадаха, че още не мога да дойда на себе си. Боже, какъв резил! — простена той и напълни наново чашата. - Какъв ужасен провал! Направо съм като съсипан.
- Че кон ще те изненада?
- Собственикът на апартамента, кой друг... Изтърси се изневиделица и... Нали ме виждате къде съм. Една се измъкнах.
-Значи баща ми? — надигна се от масата Чарли.—Не може да бъде!
- Не може, ама може — каза Люстам.— Спина ни на местопрестъплението и си плюх на петите. Офейках. Пак добре, че не...
- Ох, сега вече я оплетохме! - не го остави да довърши Чарли и побягна към изхода. Скокнах да го догоня, но Люстам ме блъсна обратно на стола.
-Я го пусни да върви по дяволите! — рече ядосано. - И без това няма смисъл да се занимаваме повече с тия идиоти. Край на играта.
-Ами защо тъй? — обърках се аз. — Уж всичко си вървеше спокойно и изведнъж...
—Ще чуеш защо — отвърна мрачно Люстам. – Само почакай да се съвзема малко, че още ми треперят краката.
Той отпи жадно от чашата, запали цигара и започна да разказва. В началото наистина всичко е тръгнало спокойно, ако изключим дребните засечки около библиотеката на Чарли и непредвиденото позвъняване по телефона. Като начетена и интелигентна дама. Елена още с влизането в хола насочила вниманието си към библиотеката и взела да разгръща книгите. За зла беда онова мнително момче имало глупавия навик да ги надписва, и това веднага и направило впечатление. „А, мили, кой е този Чарли тук на кориците?" — запитала. „Чарли ли? — видял се натясно Люстам. — Ами какво да ти кажа — един от моите безценни познати е. Специалист по батаците. Завлече ме с пари и вместо да ги върне, ми изсипа тъпите си книжки върху главата". „Защо, на твое място аз не бих съжалявала — забелязала деликатно Елена. — Както виждам, книгите никак не са от лошите. Напротив, избирани са от познавач."
„Че е познавач, познавач е - смутолевил тогава Люстам. – Но трябваше ли по такъв гаден начин да..." Както и да е — разминало се леко с .книгите. По после таман настанил годеницата на дивана, с мисълта да я приласкае и спечели окончателно на свои страна, и не щеш ли, иззвънял телефонът, който и никой от пас не бе се досетил да сложи в сметките. Вдигнал със свито сърце слушалката и отсреща някакъв сладникаво размекнат женски глас позовал Малкия. „Имате грешка" —казал Люстам и за да не го смущават повече, измъкнал с ловко движение щепселите на телефона. След това, премахнал и тая уловка, той приседнал наново до Елена и се заел с още по-голяма пламенност да я приласкава. Тя обаче отвръщала някак сковано на нежностите и когато съвсем се разгорещил, го отблъснала от себе си и запитала за родителите му. Люстам вече очаквал такъв въпрос и спокойно пояснил, че те са заминали да навестят болнавата му баба, която доживявала сетните си дни на село и ще се върнат чак утре към обяд. „Тъй че това е нашият ден, скъпа — добавил прочувствено. — Първият наш ден и не бива да го разваляме с излишни притеснения. Ела и ме прегърни, любима, ела да се обичаме, момичето ми, защото съм луд по тебе!" — приканил я с невъздържана страст той, но Елена си останала все така хладна и нерешителна и не му позволила да стигне до края. Въобще в цялата тая любовна сцена се усещало нещо нервно и неестествено, породено от прибързаните действия на Люстам, ето защо той счел за разумно да отложи сближаването след празничния обяд, когато и двамата ще са в едно по-благоприятно разположение на духа. Но Елена се възпротивила да засяда още с пристигането си по ресторантите, като казала, че за това ще имат предостатъчно поводи и нататък, а сега, както и бездруго била капнала от пътя, предпочитала да обядват на спокойствие в къщи. При това тя отдавна искала да опита способностите си в приготвянето на крем карамел, любимия десерт на Люстам и изявила желание да се заеме веднага с опичането му, стига да й намери мляко и яйца. Тогава Люстам дал вид, че е трогнат от това нейно хрумване и се вмъкнал в кухнята да провери как стоят нещата с провизиите. Попаднал сред истинско изобилие от вкусни ястия и скъпи питиета, но яйца никъде не открил. Тъй че грабнал някаква мрежичка и се понесъл към магазините. И нали в съботата навсякъде е затворено, та се наложило да бие път чак до пазара. Там купил все пак тия проклети яйца и поел веднага назад. Така бързал да се завърне обратно при годеницата, че дори не забелязал волгата край входа. Едва като нахълтал в апартамента, извиквайки весело още от вратата: „Ето ги и жълтъците, скъпа!", пред очите му изникнала картина, която го накарала да застине — Елена седяла на дивана, обляна в сълзи, а около нея крачел с ръце на кръста, мрачен и настръхнал, банковият директор. Сетне щеше да се изясни, че причината за ненадейното му появяване е онова злополучно обаждане по телефона звъняла е майката на Чарли да предаде някаква дребна поръка или просто да чуе гласа на синчето си, и когато от другия край се отзовал непознат човек, а после телефонът замлъкнал, тя се паникьосала и...И представете си положението, в което е изпаднал Люстам при вида на разплаканата годеница и разгневения директор. Ухилен глупаво, той понечил да изрече нещо шеговито за разведряване на атмосферата, но от устата му не излязъл и звук. И в тая нелепа ситуация, както ония двамата го били зяпнали с безмълвно изумление, в него изведнъж се пробудил илюзионистът, призван да смайва публиката без да осъзнава какво върши, той направил артистичен поклон, измъкнал от кесията няколко яйца и взел
да манипулира с тях да ги подмята във въздуха, да ги изтиква в ръкавите, да ги гълта и изважда от вътрешните джобове на сакото... Според думите му, никога до този миг не е играл с такова увлечение; сякаш че от това се решавал животът му -тъй чевръсто и съсредоточено жонглирал с яйцата. Докато не изтървал едно върху килима. Тогава сащисаният банков директор изгубил окончателно самообладание и налетял със свити юмруци...
-Само да го беше видял каква луда фурия е — каза почти с възхищение Люстам.—Уж е от дребосъците, а така бясно връхлетя, че да не му се показваш насреща.
-И ти?
-Скочих през вратата, какво друго? Въобще и не направих опит да се защищавам. Голям срам, пали? Страхотно издънване?
-Да, по-лошо не може и да бъде — съгласих се. — Но все пак нещо трябва да се измисли. И ако питаш мен, най-добре ще е да се върнеш обратно и поговориш спокойно с момичето. Струва ми се, че още нищо не е изгубено. Тъй че...
-О, в никакъв случай! — прекъсна ме Люстам. — Хич и да не приказваме за това! , А и не виждам смисъл да се появявам точно сега оттатък. Тъй и тъй тя вече е разбрала всичко и стига да пожелае, сама ще ме намери. Нали Малкия е там. Та да почакаме, викам аз, и каквото ни било писано, това да бъде.
—Може би имаш право — рекох. — Да чакаме.
Почакахме около половин час, но Елена не се появи. Да се надяваме повече беше наивно, а и сервитьорът вече губеше търпение, затова се заловихме за обяда. И тъй като бяхме поръчали за четирима, ядохме и пихме до пресищане. Там, край езерото, под плачещата върба. Някога. По едно време към нас намина и фотографът да увековечи момента, но го прогонихме Защото и вие ще се съгласите, че никак не върви да се правят снимки на сватба, от която булката е вече избягала.
петък, юни 10, 2011
Хакерски атаки
В последно време съм жертва на хакерски атаки. Някой ми съсипва пощенските кутии, вади разни неща от там, скапва ми блога...
Защо ли го прави? Нямам обяснение за това поведение. Да четеш чужда поща е все едно да надничаш през ключалката на кенефа, когато ползващия го индивид се почиства след сеанса...
...Какви хора само!
Защо ли го прави? Нямам обяснение за това поведение. Да четеш чужда поща е все едно да надничаш през ключалката на кенефа, когато ползващия го индивид се почиства след сеанса...
...Какви хора само!
неделя, декември 19, 2010
Записки от подземието - "Великият поход на династронавтите" /Вместо Коледно четиво/
Преди време Комитата публикува извадка от вероятно любима негова детска книга, която не бях чел и може би за тава ми донесе удоволствието от новото четиво. Тогава, изпълнен с хубавото чувство от добрия текст реших, че идеята да припомниш или запознаеш публиката с любими книги от детството, които са участвали в твоето формиране не е лоша...
Сетих са за някои мои любими книги от "...когато бях малък..." и "Династронавтите" застанаха на първата полица. Авторът е писателя Хаим Оливер, а художник - Борис Димовски. Предполагам, че тези две книги са неизвестни за повечето четящи, едно поради това, че са писани отдавна, друго че са детски и трето че и писателя е покойник, а и не се споменава много за него в историята на българската литература...
...Въпреки това обичам тези книги. С хубавите истории, добрия език и хумора, който идва от блестящата хрумка на автора да вкара в устата на десет-дванадесет годишни хлапета официалния по онова време комунистически жаргон. Да накара децата да пародират по свой начин тогавашната действителност и всичко това без грам сарказъм и злост. Напред са изведени удоволствието от приключението, доброто от детството..
Първата книга "Федерация на династронавтите" имаше една недодялана екранизация в средата на осемдесетте, която показа нивото на нещастния кинаджия, който се опита да прави филм по книгата...
Това, което предлагам като коледно четиво е четвърта глава от трета част на книгата "Великия поход на династронавтите". А той е насочен срещу световния империализъм, в помощ на Куба и Южна Африка...!!!
И така, ето коледното четиво. Предварително се извинявам за възможните грешки допуснати от разпознавателната програма.
...рат? Или Федерацията има може би нови членове, които той не познава? И какви са тия тайнствени цифри 9-10-32 и 9-20-02, координати и прочее?
Сержант Марко мисли дълго-дълго и накрая взе две важни решения; първо — още утре ще попита шифровачка в управлението какво може да означават цифрите и второ — отсега нататък да не изпуска от очи династронавтите, особено през вечерните часове, когато обикновено се обаждат черните радиостанции.
На улицата, преди да се върне в къщи, сержантът срещна другаря Антон Антонов. Заприказваха се. Режисьорът изглеждаше уморен. Каза, че досега е бил на работа в телевизионната кула, за да подготви гигантската масова сцена, която ще снима утре заран ... Ама какъв филм ще стане! Лека нощ!
Разделиха се. Тази нощ сержант Марко сънува тайнствените цифри на координатите, номера на сивата волга и металически гласове, които пееха ча-ча и моранбонг, а на другаря Антон Антонов се присъниха безкрайни орди прабългари и всички с бради и мустаци.
4. В СЪРЦЕТО НА РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
Точно в полунощ, когато сержантът и режисьорът още сънуваха, майор Димчо стана. В къщи всички спяха. Той се облече внимателно и безшумно се измъкна.
Долу, в тъмния вход на кооперацията, вече чакаха Рони Дато, Сашо Кобалт Болокуду, комисарката Вихра и Мишо Еквилпбриста. Сашо и Мишо бяха екиппрани по алпинистки: с въжета, пикели, фенерчета и всичко, което е необходимо за катерене по скали. С чудовищната си, щръкнала на всички страни черна коса, със зелената си риза на квадрати и с ковбойските си панталони в нощния мрак Сашо Кобалт Болокуду приличаше на прекаран през комин марсианин. Само да го погледнеш и тръпки те побиват!
Наредиха се в партизанска колона и тръгнаха към
Парка на свободата. Пресякоха реката, минаха покрай стадиона, потънаха в гората. Без всякакви приказки. Нямаше нужда от думи; всеки знаеше какво му предстоя. От време на време през дърветата се мяркаше аленият връх на Телевизионната кула, която им служеше като пътеводител.
Скоро пред тях се изпречи високото тънко тяло на небостъргача. Двайсететажното здание тънеше а мрак. Светеше само върхът с антените, а отпред блещукаше малкото прозорче на портиерната.
Пролазиха по индиански край входа и минаха към задната фасада. Изправиха се, погледнаха: конусът на кулата се впиваше в небето като клин. Примигваха от блясъка на звездите безбройните тъмни прозорци. Наоколо тайнствено шумоляха боровете.
— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалт Болокуду и пръв подложи гръб.
До него приклекна Рони Дато, над тях стъпи майорът, а над майора скочи ловкият като маймуна и опитен в тия катерачески работи Мишо Еквилнбриста. Той заби пикела под рамката на прозореца на първия етаж, пресегна се, хвана се за перваза и с мощен замах на двете си мускулести ръце се покатери върху издатината.
Внимателно се изправи, бутна прозореца — беше затворен. Без да се смущава от това, прилепен целият с лице към стената, той бавно се придвижи надясно.
Другите долу трепетно чакаха.
Пълзейки по крайчеца на каменния ръб. Мишо успя да се докопа до втория прозорец. Натисна — прозорецът лекичко се поддаде. Мишо го отвори докрай и скочи вътре. В мрака се очертаваха контурите на някакви машяни. Без да се бави, той пристегна около кръста си единия край на въжето, другия спусна навън и стъпи здраво на крака. След пет секунди в стаята скочи Сашо Кобалт Болокуду. Сега пък двамата се опнаха, защото трябваше да изтеглят тежичкия Рони Дато. Въжето запращя, но из-държа ...
Навън останаха майорът и Вихра. Сами. Наоколо беше шушнещата гора, диханието на близката планина, небето с безкрайните огърлици на съзвездията, ароматите на юнската нощ, трептящото сияние на големия град; откъм стадиона долитаха звуци на оркестър (не беше Четвъртата симфония на Брамс) ... С една дума, всичко извънредно много напомняше на романтичните сцени, които и двамата напоследък все по-често срещаха в книгите... И отново те почувствуваха необяснимо стеснение, и отново гърлото на майора се сви и той не знаеше какво да каже, и отново Вихра се загледа напрегнато към върховете на дърветата.
— Дай да те вържа — едва успя да изрече той.
— Не ... — прошепна тя задавено, макар че ужасно и се искаше именно той да върже въжето около кръста и. – Аз сама ...
Тя се опита, но ръцете и не я слушаха. От прозореца . се показа главата на Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде, бе? Какво се бавите там долу? — прошепна той и пак изчезна. Тогава Вихра се обърна към майора и тихо изрече:
- На, вържи ме! Ама само да смееш да ме пипнеш!
— Няма! — каза той. — Дай!
Димчо направи здрав възел около кръста и, като внимаваше да не се докосне до нея, после подложи гръб и тя стъпи върху него.
След минутка и петимата бяха горе. Светнаха с фенерчетата, огледаха се: машини, апарати, прибори. Не беше интересно. Завъртяха секретната брава па вратата и излязоха, като нарочно я оставиха отворена, за да се върнат после през нея. Озоваха се на площадката на първия, етаж, до асансьора. Стълбището се виеше спирало-видно нагоре до безкрая. Рони Дато погледна в мрака, където се губеха стъпалата, и сърцето му се сви:
— Хайде с асансьора! — примоли, се той.
Никой обаче не послуша този малодушен съвет и всички тръгнаха по стълбите, светейки си с фенерчето, като безшумно пристъпваха на пръсти. Начело крачеше Сашо Кобалт Болокуду, който на всяко стъпало по алпинистки почукваше с пикела, за да отстрани всяко евентутално препятствие.
На вратата на втория етаж прочетоха „Оператори". Продължиха. На третия етаж прочетоха „Звукозапис”. Продължиха. На четвъртия бяха редакторите, на петия — режисьорите, на шестия — художниците, на седмия — артистите, на осмия — оркестърът, на деветия — хорът, на десетия — дискотеката, на единадесетия — филмотеката, на дванадесетия — началниците, по-нататък — зала №1, зала №2, зала №3 . . .
На седемнадесетия етаж династронавтите се спряха задъхани.
—Ама къде е тая работа, бе?—изпъшка Рони Дато. — Ще се пукна вече.
— Нищо, нищо! — успокои го Сашо Кобалт Болокуду. — Това е добре за отслабване. Ами ако трябваше да се катерим по Хималаите, какво щеше да правиш?
Рони Дато си помисли, че никой за нищо на света не може да го накара да се катери чак по Хималаите, извади от джоба си кифла, отхапа и като обречен, продължи нагоре: няма как, нали той беше дал идеята да дойдат тук!
Другите го последваха по безкрайните спирали на стълбището и вече им се струваше, че това пътешествие към небето няма предел. И едва на двадесетия етаж прочетоха „Гримьорна и гардеробна”. Това беше целта. Те се спряха да се поуспокоят и бутнаха вратата. За щастие тя не беше заключена и те влязоха.
Фенерчетата мигновено зашариха наоколо и откриха еднообразната обстановка на бръснаро-фризьорски салон със столовете и огледалата, а пред огледалата — кутийки с разни кремове, четчици, гребенчета, ножички... Но не това ги интересуваше, не! Фенерчетата усилено затършуваха в чекмеджетата, по шкафчетата, зад огледалата.
Внезапно се чу изненаданият вик на Вихра:
.— Вижте какво има тук!
Изтичаха към нея.Тя се бе изправила пред един огромен отворен гардероб. Насочиха всички фенерчета в него. Ахнаха от възторг: гардеробът беше натъпкан с дрехи:рокли, униформи,блузи, поли, работнически комбинезони, средновековни доспехи, родопски носии и какво ли не още! Вихра откачи една рокля.В светлината на фенерчетата тя се открои разкошна с тъмночервеното си кадифе, обсипано със скъпоценни камъни и извезано със сребърни и златни нишки.
— Това е роклята на Мария Стюарт! — произнесе се компетентно Рони Дато. — Виждал съм я в Младежкия театър.
— Искам да я облека! — продума с тих глас Вихра, но в тия думи беше скрита суетата на всички жени от. всички времена.
Четирите момчета мигновено се съгласиха и се заеха да й помогнат. А Вихра, без дори да й мине през ума, че трябва да се стеснява, великодушно прие. Впрочем без тяхна помощ тя едва ли би могла да облече ужасно тежката рокля. Но когато най-после, с голяма мъка, тя я облече, момчетата изведнаж млъкнаха: пред тях, осветена от фенерчетата, стоеше не тяхната Вихрушка, другарчето, с което правеха цирк, организираха нападения над кварталните банди, летяха към Марс, а една прелестна девойка, възхитителна със златната си коса и с разкошната тъмночервена рокля, която тежко падаше до петите й. Сърцето на майора тревожно заби: нима това е Вихра, която той преди малко бе вързал с въже около кръста? Тя изглеждаше тъй чужда, тъй далечна ...
Мълчанието бе прекъснато от Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде да си вземем малко дрехи! За цирка! — предложи той.
— Какъв ти цирк? — учуди му се Рони Дато. — Нали заминаваме за Претория?
— У, вярно, бе! — отвърна Сашо, който с умиление си спомни ония безгрижни младежки години, когато още си играеха на цирк и не мислеха за съдбата на колониалните народи. — Да ги вземем тогава за туземците от Южна Африка. Те нали ходят голи!
Предложението не беше лошо и династронавтите започнаха да тършуват в гардероба, та дано намерят нещо подходящо за голите туземци от Южна Африка. И за по-сигурно взеха да пробват дрехите на себе си. Рони Дато измъкна една униформа на хитлеристки генерал и веднага я облече. Мишо Еквилибриста с триста мъки нахлузи през главата си една средновековна ризница, а Сашо Кобалт Болокуду наметна един дебел овчи кожух с рунтава козина като тия, дето са носили нашите пра-пра-пра-прадеди, когато още са се пердашили с боздугани.
Единствен майор Димчо не се поддаде на това гардеробно изкушение и хладнокръвно продължи да търси това, за което бяха дошли тук. И, разбира се, успя. То се намираше в едно сандъче някъде зад шкафчетата.
— Открих! — провикна се майорът.
Всички се скупчиха около него. фенерчетата се насочиха напред, очите се разшириха от радост; сандъчето беше пълно с бради, мустаци, перуки, плитки, бакембарди. Имаше, каквото си искаш: бради къдрави, прави, руси, черни, дълги, къси, енгелсовски и ленински, кастровски и наполеоновски (трети); мустаци вазовски, мандарински, будьоновски, самурайски, с една дума — цяло съкровище!
Находката изкара от равновесие династронавтите. Те като луди започнаха да ровят в сандъка, да вадят, каквото им попадне, и застанали пред огледалата, взеха да си мерят бради, мустаци, перуки, плитки и се кискаха. и блъскаха, и пулеха, и кривяха .. . Рони Дато, както си беше с генералската униформа, си залепи хитлеровскв мустачки и държа реч на немски език. Мишо Еквилибриста си лепна дълги чингизхановски мустаци и с ризницата си заприлича на боец от Калояновата армия. Вихра пък си постави една мойсеевска брада и дълги руси плитки в както си беше с роклята на Мария Стюарт, затанцува ча-ча. И тогава момчетата с удоволствие установиха, че Вихра си е все още тяхната Вихрушка от махалата, партизански комисар и астронавт, а Димчо отново я почувствува близка ...
Най-живописно се гримира Сашо Кобалт Болокуду. Той взе, че се изхитри, и си залепи две бради — една от-ляво, другата отдясно, и два чифта огромни мустаци — едните, будьоновски, нагоре до ушите, а другите, мандарински, надолу до шията, и като стегна кожуха с дългата козина около тялото си, проходи на ръце.
И кой знае колко още щеше да продължи тази бра-дата и мустаката вакханалия, ако внезапно отдалеч някъде не беше долетял трясък на врата. Династронавтите замръзнаха по местата си, ослушвайки се в шумовете... Долу някой влачеше крака по стълбището, кашляше, мърмореше.. .
...Тази вечер дежурният портиер на Телевизионната кула бай Пешо беше много бдителен, защото преди да си отиде, другарят Антон Антонов сто пъти му заръча да внимава. Ето защо бай Пешо, макар че беше понастинал и кашляше, реши да направи малка обиколка из кулата и да провери всичко ли е в ред. И още на първия етаж с изненада установи, че вратата към машинното отделение е отворена. След като изруга техниците, които тъй нехайно се отнасят към социалистическата собственост, бай Пешо затвори вратата и продължи обиколката. Други нарушения нямаше и той се върна в портиерната при главния вход. Настани се зад прозорчето, откъдето можеше да се вижда кой влиза и кой излиза, и продължи да внимава. Но понеже никой нито влизаше, нито излизаше, той измъкна от чекмеджето смачканата книжка „Убий-ството на улица Морг” и се зачете в страшната история ...
...Когато най-после стъпките по стълбището заглъхнаха, династронавтите побързаха да си вървят. Нямаше време за губене, часът бе един след полунощ, настъпваше дългоочакваният ден П! Майор Димчо извади торбата и |я натъпка с всякакви бради и мустаци, като за всеки случай взе и няколко перуки и плитки. Съблякоха дрехите, които се оказаха неподходящи за южноафриканските негри (няма да носиш на туземците хитлеристки уни-форми я!), наредиха ги в гардероба, разгримираха се, като само Сашо Кобалт Болокуду си остана с овчия кожух и с двете бради и четирите мустака — не му се искаше да се раздели с тях . ..
Тихичко излязоха, заключиха вратата и поеха на-долу. Сега беше по-лесно и само след две минутки бяха на първия етаж. Тук обаче изтръпнаха: вратата на машинното отделение беше затворена! Същата врата, която нарочно бяха оставили отворена, за да се измъкнат. Майорът я дръпна — уви, бравата беше секретна. Ами сега? Как ще излезнат?
На бърза ръка проведоха съвещание с дневен ред „Как да се измъкнем оттук". Установиха, че има три възможности: едната — да разбият секретната брава с динамит; втората — да скочат от прозореца на двадесетия етаж, и третата — да излезнат през главния вход, покрай портиерната. От първата възможност се отказаха — динамитът вдига много шум. Втората също от-хвърлиха — не им се качваше отново чак до двадесетия етаж. Оставаше третата и по-опасната, но затова пък достойна за династронавтите: през главния вход. Решиха да се изтеглят в следния ред: най-напред минава Сашо Кобалт Болокуду, та ако случайно му се изпречи портиерът, да се справи с него. После идва Рони Дато, след това майорът с плячката, после Вихра и последен като ариергард — Мишо Еквилибриста.
До стаичката на портиера имаше не повече от двайсет стъпала. Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо Кобалт Болокуду, пое дълбоко дъх и смело тръгна на-долу ...
Тъкмо в този момент бай Пешо се беше задълбочил в книжката. В нея се разказваше за тайнственото убийство, което една маймуна извършила в Лондон. След като удушила жертвата си, маймуната взела, че напъхала трупа в камината. Бррр! Тръпки побиха портиера само като си представи страшната космата маймуна с дългите лапи и ниското чело ...
И както си четеше, той дочу подозрителен шум. Бай Пешо вдигна стъклото на прозорчето — от стълбището някой слизаше. Бързо изскочи навън. Натисна бутона на лампата и във внезапната ярка светлина той видя пред себе си едно шимпанзе. .. Само че това тук беше далеч по-страшно от лондонското: имаше огромна, рунтава ко-зина, шарена риза, тесни панталони, две бради, четири мустака и такава страховита коса, че сърцето на верния портиер не издържа на тази страшна гледка и той без стон се строполи на пода в безсъзнание.
5. ТРЕВОЖНО УТРО ЗА СЕРЖАНТ МАРКО
За доблестния квартален милиционер денят започна твърде обезпокоително. Тъкмо отиваше към Управлението, където смяташе да се посъветва с шифровчика относно значението на тайнствените цифри, предадени снощи от черните радиостанции, когато насреща му се зададе другарят Антон Антонов. Сержант Марко едва позна своя съсед — режисьорът ходеше като замаян, без вратовръзка, чорлав, небръснат, и мърмореше някакви безсмислици под носа си.
— Какво се е случило, другарю Антонов? — запита го той загрижено.
Режисьорът го изгледа с празни очи и продума с бездънно отчаяние:
— Откраднаха ми мустаците ... И брадите .. . Сержантът помисли, че неговият именит съкварталец е мръднал:
— Но вие никога не сте носили нито брада, нито мустаци ...
Другарят Антонов жално поклати глава:
— Не моите...не! А на филма...! Триста и седем-десет бради и четиристотин и два мустака...! Освен...
Сетих са за някои мои любими книги от "...когато бях малък..." и "Династронавтите" застанаха на първата полица. Авторът е писателя Хаим Оливер, а художник - Борис Димовски. Предполагам, че тези две книги са неизвестни за повечето четящи, едно поради това, че са писани отдавна, друго че са детски и трето че и писателя е покойник, а и не се споменава много за него в историята на българската литература...
...Въпреки това обичам тези книги. С хубавите истории, добрия език и хумора, който идва от блестящата хрумка на автора да вкара в устата на десет-дванадесет годишни хлапета официалния по онова време комунистически жаргон. Да накара децата да пародират по свой начин тогавашната действителност и всичко това без грам сарказъм и злост. Напред са изведени удоволствието от приключението, доброто от детството..
Първата книга "Федерация на династронавтите" имаше една недодялана екранизация в средата на осемдесетте, която показа нивото на нещастния кинаджия, който се опита да прави филм по книгата...
Това, което предлагам като коледно четиво е четвърта глава от трета част на книгата "Великия поход на династронавтите". А той е насочен срещу световния империализъм, в помощ на Куба и Южна Африка...!!!
И така, ето коледното четиво. Предварително се извинявам за възможните грешки допуснати от разпознавателната програма.
...рат? Или Федерацията има може би нови членове, които той не познава? И какви са тия тайнствени цифри 9-10-32 и 9-20-02, координати и прочее?
Сержант Марко мисли дълго-дълго и накрая взе две важни решения; първо — още утре ще попита шифровачка в управлението какво може да означават цифрите и второ — отсега нататък да не изпуска от очи династронавтите, особено през вечерните часове, когато обикновено се обаждат черните радиостанции.
На улицата, преди да се върне в къщи, сержантът срещна другаря Антон Антонов. Заприказваха се. Режисьорът изглеждаше уморен. Каза, че досега е бил на работа в телевизионната кула, за да подготви гигантската масова сцена, която ще снима утре заран ... Ама какъв филм ще стане! Лека нощ!
Разделиха се. Тази нощ сержант Марко сънува тайнствените цифри на координатите, номера на сивата волга и металически гласове, които пееха ча-ча и моранбонг, а на другаря Антон Антонов се присъниха безкрайни орди прабългари и всички с бради и мустаци.
4. В СЪРЦЕТО НА РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
Точно в полунощ, когато сержантът и режисьорът още сънуваха, майор Димчо стана. В къщи всички спяха. Той се облече внимателно и безшумно се измъкна.
Долу, в тъмния вход на кооперацията, вече чакаха Рони Дато, Сашо Кобалт Болокуду, комисарката Вихра и Мишо Еквилпбриста. Сашо и Мишо бяха екиппрани по алпинистки: с въжета, пикели, фенерчета и всичко, което е необходимо за катерене по скали. С чудовищната си, щръкнала на всички страни черна коса, със зелената си риза на квадрати и с ковбойските си панталони в нощния мрак Сашо Кобалт Болокуду приличаше на прекаран през комин марсианин. Само да го погледнеш и тръпки те побиват!
Наредиха се в партизанска колона и тръгнаха към
Парка на свободата. Пресякоха реката, минаха покрай стадиона, потънаха в гората. Без всякакви приказки. Нямаше нужда от думи; всеки знаеше какво му предстоя. От време на време през дърветата се мяркаше аленият връх на Телевизионната кула, която им служеше като пътеводител.
Скоро пред тях се изпречи високото тънко тяло на небостъргача. Двайсететажното здание тънеше а мрак. Светеше само върхът с антените, а отпред блещукаше малкото прозорче на портиерната.
Пролазиха по индиански край входа и минаха към задната фасада. Изправиха се, погледнаха: конусът на кулата се впиваше в небето като клин. Примигваха от блясъка на звездите безбройните тъмни прозорци. Наоколо тайнствено шумоляха боровете.
— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалт Болокуду и пръв подложи гръб.
До него приклекна Рони Дато, над тях стъпи майорът, а над майора скочи ловкият като маймуна и опитен в тия катерачески работи Мишо Еквилнбриста. Той заби пикела под рамката на прозореца на първия етаж, пресегна се, хвана се за перваза и с мощен замах на двете си мускулести ръце се покатери върху издатината.
Внимателно се изправи, бутна прозореца — беше затворен. Без да се смущава от това, прилепен целият с лице към стената, той бавно се придвижи надясно.
Другите долу трепетно чакаха.
Пълзейки по крайчеца на каменния ръб. Мишо успя да се докопа до втория прозорец. Натисна — прозорецът лекичко се поддаде. Мишо го отвори докрай и скочи вътре. В мрака се очертаваха контурите на някакви машяни. Без да се бави, той пристегна около кръста си единия край на въжето, другия спусна навън и стъпи здраво на крака. След пет секунди в стаята скочи Сашо Кобалт Болокуду. Сега пък двамата се опнаха, защото трябваше да изтеглят тежичкия Рони Дато. Въжето запращя, но из-държа ...
Навън останаха майорът и Вихра. Сами. Наоколо беше шушнещата гора, диханието на близката планина, небето с безкрайните огърлици на съзвездията, ароматите на юнската нощ, трептящото сияние на големия град; откъм стадиона долитаха звуци на оркестър (не беше Четвъртата симфония на Брамс) ... С една дума, всичко извънредно много напомняше на романтичните сцени, които и двамата напоследък все по-често срещаха в книгите... И отново те почувствуваха необяснимо стеснение, и отново гърлото на майора се сви и той не знаеше какво да каже, и отново Вихра се загледа напрегнато към върховете на дърветата.
— Дай да те вържа — едва успя да изрече той.
— Не ... — прошепна тя задавено, макар че ужасно и се искаше именно той да върже въжето около кръста и. – Аз сама ...
Тя се опита, но ръцете и не я слушаха. От прозореца . се показа главата на Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде, бе? Какво се бавите там долу? — прошепна той и пак изчезна. Тогава Вихра се обърна към майора и тихо изрече:
- На, вържи ме! Ама само да смееш да ме пипнеш!
— Няма! — каза той. — Дай!
Димчо направи здрав възел около кръста и, като внимаваше да не се докосне до нея, после подложи гръб и тя стъпи върху него.
След минутка и петимата бяха горе. Светнаха с фенерчетата, огледаха се: машини, апарати, прибори. Не беше интересно. Завъртяха секретната брава па вратата и излязоха, като нарочно я оставиха отворена, за да се върнат после през нея. Озоваха се на площадката на първия, етаж, до асансьора. Стълбището се виеше спирало-видно нагоре до безкрая. Рони Дато погледна в мрака, където се губеха стъпалата, и сърцето му се сви:
— Хайде с асансьора! — примоли, се той.
Никой обаче не послуша този малодушен съвет и всички тръгнаха по стълбите, светейки си с фенерчето, като безшумно пристъпваха на пръсти. Начело крачеше Сашо Кобалт Болокуду, който на всяко стъпало по алпинистки почукваше с пикела, за да отстрани всяко евентутално препятствие.
На вратата на втория етаж прочетоха „Оператори". Продължиха. На третия етаж прочетоха „Звукозапис”. Продължиха. На четвъртия бяха редакторите, на петия — режисьорите, на шестия — художниците, на седмия — артистите, на осмия — оркестърът, на деветия — хорът, на десетия — дискотеката, на единадесетия — филмотеката, на дванадесетия — началниците, по-нататък — зала №1, зала №2, зала №3 . . .
На седемнадесетия етаж династронавтите се спряха задъхани.
—Ама къде е тая работа, бе?—изпъшка Рони Дато. — Ще се пукна вече.
— Нищо, нищо! — успокои го Сашо Кобалт Болокуду. — Това е добре за отслабване. Ами ако трябваше да се катерим по Хималаите, какво щеше да правиш?
Рони Дато си помисли, че никой за нищо на света не може да го накара да се катери чак по Хималаите, извади от джоба си кифла, отхапа и като обречен, продължи нагоре: няма как, нали той беше дал идеята да дойдат тук!
Другите го последваха по безкрайните спирали на стълбището и вече им се струваше, че това пътешествие към небето няма предел. И едва на двадесетия етаж прочетоха „Гримьорна и гардеробна”. Това беше целта. Те се спряха да се поуспокоят и бутнаха вратата. За щастие тя не беше заключена и те влязоха.
Фенерчетата мигновено зашариха наоколо и откриха еднообразната обстановка на бръснаро-фризьорски салон със столовете и огледалата, а пред огледалата — кутийки с разни кремове, четчици, гребенчета, ножички... Но не това ги интересуваше, не! Фенерчетата усилено затършуваха в чекмеджетата, по шкафчетата, зад огледалата.
Внезапно се чу изненаданият вик на Вихра:
.— Вижте какво има тук!
Изтичаха към нея.Тя се бе изправила пред един огромен отворен гардероб. Насочиха всички фенерчета в него. Ахнаха от възторг: гардеробът беше натъпкан с дрехи:рокли, униформи,блузи, поли, работнически комбинезони, средновековни доспехи, родопски носии и какво ли не още! Вихра откачи една рокля.В светлината на фенерчетата тя се открои разкошна с тъмночервеното си кадифе, обсипано със скъпоценни камъни и извезано със сребърни и златни нишки.
— Това е роклята на Мария Стюарт! — произнесе се компетентно Рони Дато. — Виждал съм я в Младежкия театър.
— Искам да я облека! — продума с тих глас Вихра, но в тия думи беше скрита суетата на всички жени от. всички времена.
Четирите момчета мигновено се съгласиха и се заеха да й помогнат. А Вихра, без дори да й мине през ума, че трябва да се стеснява, великодушно прие. Впрочем без тяхна помощ тя едва ли би могла да облече ужасно тежката рокля. Но когато най-после, с голяма мъка, тя я облече, момчетата изведнаж млъкнаха: пред тях, осветена от фенерчетата, стоеше не тяхната Вихрушка, другарчето, с което правеха цирк, организираха нападения над кварталните банди, летяха към Марс, а една прелестна девойка, възхитителна със златната си коса и с разкошната тъмночервена рокля, която тежко падаше до петите й. Сърцето на майора тревожно заби: нима това е Вихра, която той преди малко бе вързал с въже около кръста? Тя изглеждаше тъй чужда, тъй далечна ...
Мълчанието бе прекъснато от Сашо Кобалт Болокуду:
— Хайде да си вземем малко дрехи! За цирка! — предложи той.
— Какъв ти цирк? — учуди му се Рони Дато. — Нали заминаваме за Претория?
— У, вярно, бе! — отвърна Сашо, който с умиление си спомни ония безгрижни младежки години, когато още си играеха на цирк и не мислеха за съдбата на колониалните народи. — Да ги вземем тогава за туземците от Южна Африка. Те нали ходят голи!
Предложението не беше лошо и династронавтите започнаха да тършуват в гардероба, та дано намерят нещо подходящо за голите туземци от Южна Африка. И за по-сигурно взеха да пробват дрехите на себе си. Рони Дато измъкна една униформа на хитлеристки генерал и веднага я облече. Мишо Еквилибриста с триста мъки нахлузи през главата си една средновековна ризница, а Сашо Кобалт Болокуду наметна един дебел овчи кожух с рунтава козина като тия, дето са носили нашите пра-пра-пра-прадеди, когато още са се пердашили с боздугани.
Единствен майор Димчо не се поддаде на това гардеробно изкушение и хладнокръвно продължи да търси това, за което бяха дошли тук. И, разбира се, успя. То се намираше в едно сандъче някъде зад шкафчетата.
— Открих! — провикна се майорът.
Всички се скупчиха около него. фенерчетата се насочиха напред, очите се разшириха от радост; сандъчето беше пълно с бради, мустаци, перуки, плитки, бакембарди. Имаше, каквото си искаш: бради къдрави, прави, руси, черни, дълги, къси, енгелсовски и ленински, кастровски и наполеоновски (трети); мустаци вазовски, мандарински, будьоновски, самурайски, с една дума — цяло съкровище!
Находката изкара от равновесие династронавтите. Те като луди започнаха да ровят в сандъка, да вадят, каквото им попадне, и застанали пред огледалата, взеха да си мерят бради, мустаци, перуки, плитки и се кискаха. и блъскаха, и пулеха, и кривяха .. . Рони Дато, както си беше с генералската униформа, си залепи хитлеровскв мустачки и държа реч на немски език. Мишо Еквилибриста си лепна дълги чингизхановски мустаци и с ризницата си заприлича на боец от Калояновата армия. Вихра пък си постави една мойсеевска брада и дълги руси плитки в както си беше с роклята на Мария Стюарт, затанцува ча-ча. И тогава момчетата с удоволствие установиха, че Вихра си е все още тяхната Вихрушка от махалата, партизански комисар и астронавт, а Димчо отново я почувствува близка ...
Най-живописно се гримира Сашо Кобалт Болокуду. Той взе, че се изхитри, и си залепи две бради — една от-ляво, другата отдясно, и два чифта огромни мустаци — едните, будьоновски, нагоре до ушите, а другите, мандарински, надолу до шията, и като стегна кожуха с дългата козина около тялото си, проходи на ръце.
И кой знае колко още щеше да продължи тази бра-дата и мустаката вакханалия, ако внезапно отдалеч някъде не беше долетял трясък на врата. Династронавтите замръзнаха по местата си, ослушвайки се в шумовете... Долу някой влачеше крака по стълбището, кашляше, мърмореше.. .
...Тази вечер дежурният портиер на Телевизионната кула бай Пешо беше много бдителен, защото преди да си отиде, другарят Антон Антонов сто пъти му заръча да внимава. Ето защо бай Пешо, макар че беше понастинал и кашляше, реши да направи малка обиколка из кулата и да провери всичко ли е в ред. И още на първия етаж с изненада установи, че вратата към машинното отделение е отворена. След като изруга техниците, които тъй нехайно се отнасят към социалистическата собственост, бай Пешо затвори вратата и продължи обиколката. Други нарушения нямаше и той се върна в портиерната при главния вход. Настани се зад прозорчето, откъдето можеше да се вижда кой влиза и кой излиза, и продължи да внимава. Но понеже никой нито влизаше, нито излизаше, той измъкна от чекмеджето смачканата книжка „Убий-ството на улица Морг” и се зачете в страшната история ...
...Когато най-после стъпките по стълбището заглъхнаха, династронавтите побързаха да си вървят. Нямаше време за губене, часът бе един след полунощ, настъпваше дългоочакваният ден П! Майор Димчо извади торбата и |я натъпка с всякакви бради и мустаци, като за всеки случай взе и няколко перуки и плитки. Съблякоха дрехите, които се оказаха неподходящи за южноафриканските негри (няма да носиш на туземците хитлеристки уни-форми я!), наредиха ги в гардероба, разгримираха се, като само Сашо Кобалт Болокуду си остана с овчия кожух и с двете бради и четирите мустака — не му се искаше да се раздели с тях . ..
Тихичко излязоха, заключиха вратата и поеха на-долу. Сега беше по-лесно и само след две минутки бяха на първия етаж. Тук обаче изтръпнаха: вратата на машинното отделение беше затворена! Същата врата, която нарочно бяха оставили отворена, за да се измъкнат. Майорът я дръпна — уви, бравата беше секретна. Ами сега? Как ще излезнат?
На бърза ръка проведоха съвещание с дневен ред „Как да се измъкнем оттук". Установиха, че има три възможности: едната — да разбият секретната брава с динамит; втората — да скочат от прозореца на двадесетия етаж, и третата — да излезнат през главния вход, покрай портиерната. От първата възможност се отказаха — динамитът вдига много шум. Втората също от-хвърлиха — не им се качваше отново чак до двадесетия етаж. Оставаше третата и по-опасната, но затова пък достойна за династронавтите: през главния вход. Решиха да се изтеглят в следния ред: най-напред минава Сашо Кобалт Болокуду, та ако случайно му се изпречи портиерът, да се справи с него. После идва Рони Дато, след това майорът с плячката, после Вихра и последен като ариергард — Мишо Еквилибриста.
До стаичката на портиера имаше не повече от двайсет стъпала. Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо Кобалт Болокуду, пое дълбоко дъх и смело тръгна на-долу ...
Тъкмо в този момент бай Пешо се беше задълбочил в книжката. В нея се разказваше за тайнственото убийство, което една маймуна извършила в Лондон. След като удушила жертвата си, маймуната взела, че напъхала трупа в камината. Бррр! Тръпки побиха портиера само като си представи страшната космата маймуна с дългите лапи и ниското чело ...
И както си четеше, той дочу подозрителен шум. Бай Пешо вдигна стъклото на прозорчето — от стълбището някой слизаше. Бързо изскочи навън. Натисна бутона на лампата и във внезапната ярка светлина той видя пред себе си едно шимпанзе. .. Само че това тук беше далеч по-страшно от лондонското: имаше огромна, рунтава ко-зина, шарена риза, тесни панталони, две бради, четири мустака и такава страховита коса, че сърцето на верния портиер не издържа на тази страшна гледка и той без стон се строполи на пода в безсъзнание.
5. ТРЕВОЖНО УТРО ЗА СЕРЖАНТ МАРКО
За доблестния квартален милиционер денят започна твърде обезпокоително. Тъкмо отиваше към Управлението, където смяташе да се посъветва с шифровчика относно значението на тайнствените цифри, предадени снощи от черните радиостанции, когато насреща му се зададе другарят Антон Антонов. Сержант Марко едва позна своя съсед — режисьорът ходеше като замаян, без вратовръзка, чорлав, небръснат, и мърмореше някакви безсмислици под носа си.
— Какво се е случило, другарю Антонов? — запита го той загрижено.
Режисьорът го изгледа с празни очи и продума с бездънно отчаяние:
— Откраднаха ми мустаците ... И брадите .. . Сержантът помисли, че неговият именит съкварталец е мръднал:
— Но вие никога не сте носили нито брада, нито мустаци ...
Другарят Антонов жално поклати глава:
— Не моите...не! А на филма...! Триста и седем-десет бради и четиристотин и два мустака...! Освен...
петък, юли 16, 2010
вторник, февруари 16, 2010
Европейско финансиране /репортаж/
Тези дни, помамен от интригуващо писмо, дошло в електронната ми поща, реших да посетя една от многобройните, според текста сбирки на Обществото за Алтернативно Обучение (ОАО). На тази среща – обучение щеше да бъде разгледана тема за “Безпроблемно кандидатстване по коя да е европейска програма” – предложение равняващо се на онова, което ми направи преди двадесет години, хубавата по онова време Виржиния и аз не можех да откажа…
Ех, разсеях се малко…но това са то чудните сфери на думите и мислите, които се сипят след тях, като сняг от орхидеи върху черния сатен на завивките в прохладната хотелска стая на желанията…
Онзи ден обаче желанията ми бяха абсолютно прозаични – много исках да забогатея подпомогнат от европейските фондове, а казват, че трябва да имаш добра идея и малко пари настрана за да ти помогнат по-богатите ни съграждани. Понеже имам още няколко състоятелни приятели, от които не съм искал пари на заем сметнах, че съм уредил първоначалния капитал и мога да кандидатствам по европейска програма. Естествено, ако знам как. Това щях да науча в залата на парк-хотел “Москва”, онова прочуто студио, от което доскоро разпръскваше светлина за народа фалиралата re:tv.
В наречения ден застанах пред хотелската врата, костюмиран, с лаптоп за авторитет под мишница и фанатичен блясък в очите. Не се страхувах от нищо – от опит знам, че на такива места винаги печелиш, ако не с нови знания то можеш да си тръгнеш с утешителна печалба – било ново гадже, било ценни контакти със себеподобни любознателни индивиди.
Първата тема беше представена от гост – професора Г.З. Влахов – Цицов от Македонската Академия на Науките и Изкуствата (МАНУ) и се наричаше “Формулата на успеха”, изключително обещаващо заглавие, предвид 190–те лв, които дадох за вход.
С интерес се заслушах в думите на приятния човек. След като ни запозна с последните формули, открити от Академията му, а именно “формулата на идентитетот” и “формулата на Александър”, светилото се впусна в обяснението на поредното откритие на македонската научна мисъл – формулата на успехът при финансиране от ЕС. Тук за удобство ще спра своя разказ и ще оставя да говори записът, който успях да направя докато бях в съзнание:
"Драги колеги, сакам да ве запознаам со формулата за финансирање, која развивме со оглед на пристапувањето на Република Македонија во Европската Унија во 2011. Како што знаете животот е символика, а симболите се математика, така што ние - македонските академици и професори одлучивме да се опреме на нив и си ги задоволи лесно апсорбирање на парите, кои ни се води за влез во Унијата. Тука голема улога одигра професорот Попрацковски, кој откако откри тайнописот на Розетскиот Камен доби голема храброст и многу искуство за да се фати во костец и со европските директиви, а тие како што знаеме се главно бројки и овде - таму хартии мисли. Се разбира, за титан како професор Попрацковски европските директиви се само скромни и вредни математички симболи на знаење и човечкиот напредок. Какво имам из предвид? Кога некој отворено вљубен, замислен за долната облека на својата омилена, прочита следната пријатна, корисна и постоечки формула: (Ах. Ву) Со √ / 1241. ([(Lg12870-0.12) +923.00001 / log0.16] 35 +1 X) = ∫ √ ± ∫ 0.011By, што ќе си помисли? Па секако ќе продолжи да фантазира за двете скапи нему тюбитейки, кокетно покрил полукалбетата на омилената. Овие трептящи овална, овие само - само загатнати халмчета, чекаат алпиниста-покорител да дојде и забучи пикелот во нежната долина помеѓу нив. Ова ландшафтно образование собрало капчиците роса на генерации катерачи. Еден стигнал до подножјето, друг по-нагоре, а трет уште по-нагоре ... "Ех да ми паднат во рацете овие нещастници, што ќе ги направам!" - Тоа ќе си рече нашиот пресметливец, овој Айзенщайн на формулата и равенката.
Што би помислил, сепак, некој загрижен за гастритот и виагра си пензионер или нешто повеќе - некој национален титан и корифей на самостојноста? Овој интересно прашање чека својот одговор и јас би смело претпостави дека бедния човечец би ревнал како лев: А + log1264539.976 / (n + m-Cxy) ([(24z +3782.45783 xyz/90) z] -215% + xlg456780 ) -2 =? Но што значат теайнствените знаци? Нека да ги разгадаем: За log е јасно, тоа е истото. За n + m се знае никогаш не било друго. Ако пак умножи x со lg456780 ќе добиеме вредноста од став 28 од "Индикативно годишна работна програма за претстојниот процедури за Оперативната програма "конкурентност" за 2010 година". Умножим ли любимото на сите студенти С со непознати за сега x, y и обработуваат ли целиот израз со палавника z, ќе добиеме цената на шкембето во месарницата на пазарот "Иван Вазов", Софија - еден важен коректив под вашите простори. За аргументот "А" нема зошто да припомням дека ако е со негативна вредност дава величината на финансирање по мерка 312, т 248, гл. 18 од наредбата за "Поддршка за основање и развој на максипредприятия". Во поголема или еднаква на нула вредност пада под ударите на наредбите за спроведување на мерката 121 "модернизација на земјоделското стопанство", според која бенефициентите ќе мора да вратат 123% од все то што биле финансирани. За тоа се разбира, не треба да заборавиме дека, ако повдигнем на квадрат основа на логаритам со Мак-константата, отворена наскоро од нашите академици, ќе можеме да користиме целата флексибилност на параметри за да добиеме најдобар за нас резултат." ...
…Събудих се в линейката без да чуя края на увлекателната лекция изнесена от македонският мислител.
Ех, разсеях се малко…но това са то чудните сфери на думите и мислите, които се сипят след тях, като сняг от орхидеи върху черния сатен на завивките в прохладната хотелска стая на желанията…
Онзи ден обаче желанията ми бяха абсолютно прозаични – много исках да забогатея подпомогнат от европейските фондове, а казват, че трябва да имаш добра идея и малко пари настрана за да ти помогнат по-богатите ни съграждани. Понеже имам още няколко състоятелни приятели, от които не съм искал пари на заем сметнах, че съм уредил първоначалния капитал и мога да кандидатствам по европейска програма. Естествено, ако знам как. Това щях да науча в залата на парк-хотел “Москва”, онова прочуто студио, от което доскоро разпръскваше светлина за народа фалиралата re:tv.
В наречения ден застанах пред хотелската врата, костюмиран, с лаптоп за авторитет под мишница и фанатичен блясък в очите. Не се страхувах от нищо – от опит знам, че на такива места винаги печелиш, ако не с нови знания то можеш да си тръгнеш с утешителна печалба – било ново гадже, било ценни контакти със себеподобни любознателни индивиди.
Първата тема беше представена от гост – професора Г.З. Влахов – Цицов от Македонската Академия на Науките и Изкуствата (МАНУ) и се наричаше “Формулата на успеха”, изключително обещаващо заглавие, предвид 190–те лв, които дадох за вход.
С интерес се заслушах в думите на приятния човек. След като ни запозна с последните формули, открити от Академията му, а именно “формулата на идентитетот” и “формулата на Александър”, светилото се впусна в обяснението на поредното откритие на македонската научна мисъл – формулата на успехът при финансиране от ЕС. Тук за удобство ще спра своя разказ и ще оставя да говори записът, който успях да направя докато бях в съзнание:
"Драги колеги, сакам да ве запознаам со формулата за финансирање, која развивме со оглед на пристапувањето на Република Македонија во Европската Унија во 2011. Како што знаете животот е символика, а симболите се математика, така што ние - македонските академици и професори одлучивме да се опреме на нив и си ги задоволи лесно апсорбирање на парите, кои ни се води за влез во Унијата. Тука голема улога одигра професорот Попрацковски, кој откако откри тайнописот на Розетскиот Камен доби голема храброст и многу искуство за да се фати во костец и со европските директиви, а тие како што знаеме се главно бројки и овде - таму хартии мисли. Се разбира, за титан како професор Попрацковски европските директиви се само скромни и вредни математички симболи на знаење и човечкиот напредок. Какво имам из предвид? Кога некој отворено вљубен, замислен за долната облека на својата омилена, прочита следната пријатна, корисна и постоечки формула: (Ах. Ву) Со √ / 1241. ([(Lg12870-0.12) +923.00001 / log0.16] 35 +1 X) = ∫ √ ± ∫ 0.011By, што ќе си помисли? Па секако ќе продолжи да фантазира за двете скапи нему тюбитейки, кокетно покрил полукалбетата на омилената. Овие трептящи овална, овие само - само загатнати халмчета, чекаат алпиниста-покорител да дојде и забучи пикелот во нежната долина помеѓу нив. Ова ландшафтно образование собрало капчиците роса на генерации катерачи. Еден стигнал до подножјето, друг по-нагоре, а трет уште по-нагоре ... "Ех да ми паднат во рацете овие нещастници, што ќе ги направам!" - Тоа ќе си рече нашиот пресметливец, овој Айзенщайн на формулата и равенката.
Што би помислил, сепак, некој загрижен за гастритот и виагра си пензионер или нешто повеќе - некој национален титан и корифей на самостојноста? Овој интересно прашање чека својот одговор и јас би смело претпостави дека бедния човечец би ревнал како лев: А + log1264539.976 / (n + m-Cxy) ([(24z +3782.45783 xyz/90) z] -215% + xlg456780 ) -2 =? Но што значат теайнствените знаци? Нека да ги разгадаем: За log е јасно, тоа е истото. За n + m се знае никогаш не било друго. Ако пак умножи x со lg456780 ќе добиеме вредноста од став 28 од "Индикативно годишна работна програма за претстојниот процедури за Оперативната програма "конкурентност" за 2010 година". Умножим ли любимото на сите студенти С со непознати за сега x, y и обработуваат ли целиот израз со палавника z, ќе добиеме цената на шкембето во месарницата на пазарот "Иван Вазов", Софија - еден важен коректив под вашите простори. За аргументот "А" нема зошто да припомням дека ако е со негативна вредност дава величината на финансирање по мерка 312, т 248, гл. 18 од наредбата за "Поддршка за основање и развој на максипредприятия". Во поголема или еднаква на нула вредност пада под ударите на наредбите за спроведување на мерката 121 "модернизација на земјоделското стопанство", според која бенефициентите ќе мора да вратат 123% од все то што биле финансирани. За тоа се разбира, не треба да заборавиме дека, ако повдигнем на квадрат основа на логаритам со Мак-константата, отворена наскоро од нашите академици, ќе можеме да користиме целата флексибилност на параметри за да добиеме најдобар за нас резултат." ...
…Събудих се в линейката без да чуя края на увлекателната лекция изнесена от македонският мислител.
понеделник, февруари 08, 2010
Карнавалът
Лицето "Кикиморка" ме подсети за Карнавала във Венеция. По този случай ще метна няколко снимки от хубавите дни преди четири години, когато се подвизавахме на Карнавал в това вълшебно място. Започваме с кривите кули...
...кулите във и около Венеция са винаги наклонени, защото основите са им върху дървени пилоти, които потъват по различен начин. Това е една кула на остров Мурано.
Тези съоръжения са се строели за да могат венецианците да наблюдават навътре в морето. Било за врагове, било за връщащи се търговски кораби...
...Въпреки мрачното време, беше краят на февруари, островчето създаваше настроение просто със съществуването си. В един момент завидях на местните...
Сега сме във Венеция. Интересното е, че никой не плаща на маскираните по улиците - хората просто се разхождат костюмирани за своя радост и удоволствие на туристите.
Без съмнение площадът "Сан Марко" беше най-пренаселеното място в градът.
Пътуването по Канале гранде може да стане с гондола за 80-100€ или пък с "водния трамвай" за около 10€. Ако по време на пътуването си отворите малка бутилка вино никой няма да ви се разсърди...
...Винаги има възможност да слезете от лодката и да откриете приятна кръчмичка на някое площадче. Там, с чаша гроздова можете да се радвате на щастието, че сте във Венеция...
Идете и вижте :)!
вторник, януари 26, 2010
Едни неща
***
Понякога, когато прелитам над кафявите води
и кацам бавно там, на острова,
тогава си припомням за това,
което се наричаше деконструктивизъм.
Това, което никога не го разбирах.
Добре, че Нели ми го обясни.
Било е липса някаква.
От важните!
Октомври
Дойде октомври, с дъждовете
и есенните равносметки.
С тъгата, почиваща между паветата,
проблясваща през нощните разходки
на леко разтреперените ходила.
А мамещите перипетии на малките лъжи,
таени дълго до сърцето
така уверено се разлетяха,
че никой вече не си спомня
наистина ли са били..
Дойде октомври, време за любов.
Тогава лятото е отшумяло
и само шепа пясък в багажника
припомня за някои останали неща...
Когато (за кой ли път)
Когато в октомврийски хлад, небрежно плюя по локвите-огледалата на луната
и шляпам тъжно през "Пиротска", около Халите,
тогава се погалвам с няколко слова:
"Да, толкова бе хубаво" и някак си пропускам грешките,
които навестяват мечтателната личност.
Тогава ми се плаче, знам го-
слабохарактерните прояви на духа са мои чести гости,
щом никой не ме вижда.
И само тъжния канон на Печелдел се скита между балконите за да ми каже,
че армиите се предадоха и Райхстага изгоря!
За кой по дяволите е този празник?
Целувки в бална зала, сред маските на палави случайници,
които поливат вечер късмета на тези, които си заминаха
и героичната позиция на другите,
що пускат хвърчилата към кървавия изгрев.
Така провлачвах стъпки тези дни и беше трудно да си спомня това,
което пазех цяло лято.
Да, беше мъчно да намеря онези мънички следи,
останали от веселия поход след мечтите!
Така подсмърчах, октомври бе далече...
Хайку №101
Две чаши - винени
и двете празни,
а в тъмното повръщах героично,
самотно бършех си носа.
Ах, този оранжев следобед
През този мек и замечтан следобед,
когато над града се стелеше мъгла от печените чушки,
тогава пусках старите парчета,
събирани по време на любопитството,
спохождащо ни рядко през живота.
Тогава се поклащах на скърцащия стол
и гледах Лозенец от горе, от високо, от чуждия балкон.
Припомних си за малките, но важни преживявания,
поплаках за големите, несбъднати желания,
а също и за далечният следобед,
прекаран в очакване, някъде сред парка.
Един от онези, побъркани дни
Когато бях на осемнайсет
и мразех българската армия,
тогава небето се извиваше във жегата.
Почти като сега.
Тогава се сбогувах с любовта и другите и загрижености,
чести гости, през младостта на завеяните хора.
Тогава седях на хълма, а Плевен ухаеше примамливо.
Момичетата се усмихваха в просъница.
За да ми прошепнат сутрин рано,
преди тъпизмите на скапания ден,
че ме очакват в сънищата.
Тогава бе горещо, приличаше на днешната потилня,
но имаше и друго, което надолу се търкулна
и някой го намери, но не се обади...
Когато
Когато под дъжда, разсеяните
мисли се стелеха като мъгли,
а стъпките се веселяха по
калната пътека на желанията,
предъвквах поредните фантазии
и бавно напредвах през листата,
разхождани от вятъра.
С хумор се озъбвах на веселите кучета,
а на момичетата изпълзели от
леглата се обяснявах във любов. С очи.
Тогава си припомних,
че имам да напиша няколко писма.
До Дядо Коледа!
Мъртвите желания
Промъквах се през мрачната пустиня на мъртвите желания.
Небето се изцеждаше над мен в лилави струйки,
а вятъра разнасяше албумчета със репродукции.
Така задъхано поемах въздух под кървавото слънце
и позабравените вчерашни миражи се връщаха при мен,
за да ми припомнят за веселите пътешествия
направени с пияна от мечти глава.
Разглеждах с любопитство всички стари камъни,
пораснали наоколо през времето, в което не бях се скитал тук.
Каква досада! В пустинята миришеше на лук.
...така си беше,
...така си беше,
в пролетната нощ, когато разхайтения дъжд е отшумял,
а всички шантави участници са още будни
и утринта е вече близо,
тогава с котките си разговаряхме под виолетовите сенки на дърветата.
Така самотни, завладяващи и нежни!
Та даже малко приказливи с мълчаливото присъствие,
донесено в меланхоличния сумрак на чакащата улица пред мен.
Краката бавно се приплъзваха по плочките
и ми напомняха за някакви познати походи,
пропаднали в онези откачени години...
През избеляващата утрин се препъвах към Буенос Айрес,
не ми се искаше да свърши пътешествието....
Прозореца
Когато в жаркия следобед спокойното море переше черги,
а аз полегнал на леглото надничах през прозореца
и слушах твърде мързеливо шума на вечният двиганел,
тогава мислех за желаната любов и не допусках,
че ще запомня този бавен миг, прегърбил се от жълто.
Прозореца трептеше в зеленото на планината,
от другата страна на залива
и бе лесно да забравиш неоновите дни,
последвани от кадифени нощи.
Понякога, когато прелитам над кафявите води
и кацам бавно там, на острова,
тогава си припомням за това,
което се наричаше деконструктивизъм.
Това, което никога не го разбирах.
Добре, че Нели ми го обясни.
Било е липса някаква.
От важните!
Октомври
Дойде октомври, с дъждовете
и есенните равносметки.
С тъгата, почиваща между паветата,
проблясваща през нощните разходки
на леко разтреперените ходила.
А мамещите перипетии на малките лъжи,
таени дълго до сърцето
така уверено се разлетяха,
че никой вече не си спомня
наистина ли са били..
Дойде октомври, време за любов.
Тогава лятото е отшумяло
и само шепа пясък в багажника
припомня за някои останали неща...
Когато (за кой ли път)
Когато в октомврийски хлад, небрежно плюя по локвите-огледалата на луната
и шляпам тъжно през "Пиротска", около Халите,
тогава се погалвам с няколко слова:
"Да, толкова бе хубаво" и някак си пропускам грешките,
които навестяват мечтателната личност.
Тогава ми се плаче, знам го-
слабохарактерните прояви на духа са мои чести гости,
щом никой не ме вижда.
И само тъжния канон на Печелдел се скита между балконите за да ми каже,
че армиите се предадоха и Райхстага изгоря!
За кой по дяволите е този празник?
Целувки в бална зала, сред маските на палави случайници,
които поливат вечер късмета на тези, които си заминаха
и героичната позиция на другите,
що пускат хвърчилата към кървавия изгрев.
Така провлачвах стъпки тези дни и беше трудно да си спомня това,
което пазех цяло лято.
Да, беше мъчно да намеря онези мънички следи,
останали от веселия поход след мечтите!
Така подсмърчах, октомври бе далече...
Хайку №101
Две чаши - винени
и двете празни,
а в тъмното повръщах героично,
самотно бършех си носа.
Ах, този оранжев следобед
През този мек и замечтан следобед,
когато над града се стелеше мъгла от печените чушки,
тогава пусках старите парчета,
събирани по време на любопитството,
спохождащо ни рядко през живота.
Тогава се поклащах на скърцащия стол
и гледах Лозенец от горе, от високо, от чуждия балкон.
Припомних си за малките, но важни преживявания,
поплаках за големите, несбъднати желания,
а също и за далечният следобед,
прекаран в очакване, някъде сред парка.
Един от онези, побъркани дни
Когато бях на осемнайсет
и мразех българската армия,
тогава небето се извиваше във жегата.
Почти като сега.
Тогава се сбогувах с любовта и другите и загрижености,
чести гости, през младостта на завеяните хора.
Тогава седях на хълма, а Плевен ухаеше примамливо.
Момичетата се усмихваха в просъница.
За да ми прошепнат сутрин рано,
преди тъпизмите на скапания ден,
че ме очакват в сънищата.
Тогава бе горещо, приличаше на днешната потилня,
но имаше и друго, което надолу се търкулна
и някой го намери, но не се обади...
Когато
Когато под дъжда, разсеяните
мисли се стелеха като мъгли,
а стъпките се веселяха по
калната пътека на желанията,
предъвквах поредните фантазии
и бавно напредвах през листата,
разхождани от вятъра.
С хумор се озъбвах на веселите кучета,
а на момичетата изпълзели от
леглата се обяснявах във любов. С очи.
Тогава си припомних,
че имам да напиша няколко писма.
До Дядо Коледа!
Мъртвите желания
Промъквах се през мрачната пустиня на мъртвите желания.
Небето се изцеждаше над мен в лилави струйки,
а вятъра разнасяше албумчета със репродукции.
Така задъхано поемах въздух под кървавото слънце
и позабравените вчерашни миражи се връщаха при мен,
за да ми припомнят за веселите пътешествия
направени с пияна от мечти глава.
Разглеждах с любопитство всички стари камъни,
пораснали наоколо през времето, в което не бях се скитал тук.
Каква досада! В пустинята миришеше на лук.
...така си беше,
...така си беше,
в пролетната нощ, когато разхайтения дъжд е отшумял,
а всички шантави участници са още будни
и утринта е вече близо,
тогава с котките си разговаряхме под виолетовите сенки на дърветата.
Така самотни, завладяващи и нежни!
Та даже малко приказливи с мълчаливото присъствие,
донесено в меланхоличния сумрак на чакащата улица пред мен.
Краката бавно се приплъзваха по плочките
и ми напомняха за някакви познати походи,
пропаднали в онези откачени години...
През избеляващата утрин се препъвах към Буенос Айрес,
не ми се искаше да свърши пътешествието....
Прозореца
Когато в жаркия следобед спокойното море переше черги,
а аз полегнал на леглото надничах през прозореца
и слушах твърде мързеливо шума на вечният двиганел,
тогава мислех за желаната любов и не допусках,
че ще запомня този бавен миг, прегърбил се от жълто.
Прозореца трептеше в зеленото на планината,
от другата страна на залива
и бе лесно да забравиш неоновите дни,
последвани от кадифени нощи.
неделя, януари 03, 2010
От къде мания за фотограф?
Понеже изпуснахме самолета за Аспен, се наложи да посрещнем Новата Година в София.
Вдъхновен от тази перспектива излязох в хубавия пролетен ден на 31.12.2009г. за да се поразходя из парка с апаратче в ръка. Денят предразполагаше към фантазии и особен поглед.
Като начало се самозаснех, като тайнствената сянка на човекът Любител...
...малко по-късно краката ме поведоха към любимата пека, на която съм прочел повечето книги през последните години. Естествено, когато е топло, зелено, след работа и с потно "Шуменско" от дясната страна...
Това е един гъсок край едно от езерата в парка. Не беше сам...
...а това е неговата гъска.
За разлика от други години патките бяха малко, не дадоха обичайното голямо потомство и се запиляха някъде рано - рано. Вместо тях обаче, дойдоха доста от този вид гъски - кафяви с черно и червенко тук - там.
Ето я и пързалката на дъщеря ми. Преди години тук прекарвахме хубави часове, обкръжени от деца, листа и скучаещи млади майки, но щерката порасна и аз продължих да изучавам градската природа самостоятелно.
Между дърветата се вижда една не много лоша жилищна сграда. Помня, че когато я строиха в изкопа и намериха останки от антична вила. Видях ги - доста сериозни зидове бяха, но изчезнаха за няколко дни...
Ето я Витоша, гледана от голямата поляна. Април ли е или декември?!
Тук пък виждаме краят на булевард "Витоша", там където се забива в "Южния парк".
Под сградата на снимката има магазин на "Фантастико", където продават намалени пилета. Не можах да разбера каква е разликата между намалените и увеличените пернати, при положение, че са произведени на една и съща дата, в една и съща фирма...да си призная ориентирах се към намалените и съм още жив.
На здраве на всички и ЧНГ!
Понеже изпуснахме самолета за Аспен, се наложи да посрещнем Новата Година в София.
Вдъхновен от тази перспектива излязох в хубавия пролетен ден на 31.12.2009г. за да се поразходя из парка с апаратче в ръка. Денят предразполагаше към фантазии и особен поглед.
Като начало се самозаснех, като тайнствената сянка на човекът Любител...
...малко по-късно краката ме поведоха към любимата пека, на която съм прочел повечето книги през последните години. Естествено, когато е топло, зелено, след работа и с потно "Шуменско" от дясната страна...
Това е един гъсок край едно от езерата в парка. Не беше сам...
...а това е неговата гъска.
За разлика от други години патките бяха малко, не дадоха обичайното голямо потомство и се запиляха някъде рано - рано. Вместо тях обаче, дойдоха доста от този вид гъски - кафяви с черно и червенко тук - там.
Ето я и пързалката на дъщеря ми. Преди години тук прекарвахме хубави часове, обкръжени от деца, листа и скучаещи млади майки, но щерката порасна и аз продължих да изучавам градската природа самостоятелно.
Между дърветата се вижда една не много лоша жилищна сграда. Помня, че когато я строиха в изкопа и намериха останки от антична вила. Видях ги - доста сериозни зидове бяха, но изчезнаха за няколко дни...
Ето я Витоша, гледана от голямата поляна. Април ли е или декември?!
Тук пък виждаме краят на булевард "Витоша", там където се забива в "Южния парк".
Под сградата на снимката има магазин на "Фантастико", където продават намалени пилета. Не можах да разбера каква е разликата между намалените и увеличените пернати, при положение, че са произведени на една и съща дата, в една и съща фирма...да си призная ориентирах се към намалените и съм още жив.
На здраве на всички и ЧНГ!
Котката ми Паша
Това е моята котка Паша, която разглежда новите чаршафи, донесени от Дядо Коледа. Вероятно животното предчувства приятния досег на материята с добре наострените в подръчниците на стола нокти.
неделя, декември 27, 2009
Записки от подземието - Златина, коледна приказка
В един онези много скучни следобеди, през който както обикновено наблюдавах питанките през прозореца, насочен от божията промисъл по телефона позвъни Васко, дебелак когото не можех да понасям, но поради факта, че познава безброй жени, недостъпни за мен, минаваше за приятел далечна категория.
Проблемът с жените при мен е, че колкото са по-недостъпни, толкова по-добре се разбирам с тях, но при положение, че се е намерил някой широко скроен човек, който да ме представи на фаталното и дълго търсено нежно създание! Обаче, както знаем недостъпните жени обикновено са и по-желани, така че сватовници за тях не се намират лесно. Лакомниците са повече от алтруистите, затова всеки пази забранения плод за себе си...Та обади ми се Плондера, през тази безлична, юлска привечер, когато умирайки от скука, тъгувах за някаква си любима душа и излезе с приятно съобщение – куп бастуни и планини от сърни се събират на весело парти у дома му. Естествено, моето място в масовката беше гарантирано – нали някой трябва да развлича публиката преди да се раздадат печелившите билети и ключовете от стаите на замъка на изкушенията.
Да-а, казах си аз - „тука има сиренце!“ и полетях навън, като пролетен ветрец тичащ над покритите с младежки пъпки зарзали в овощните градини край Силистра. Летях по стълбите носен от крилете на желанията, но ведрото чувство приключи, след като хвърлих поглед към враждебната улица и установих, че ми е необходима още малко смелост за добро представяне пред очакващите ме красавци. Изглежда поради това без да разбера как страхливите ми крака ме отведоха до кварталното бистро, където прекарах размекнати от алкохол и фалшиво самочувствие на паркетен вълк часове, потопен в глупави разговори с местните нещастници. За радост, всяка тъпа проява има своя край и моето безхарактерно пиене също, та намерих сили да се отлепя от столчето и ето ме най-после в дома на Васил, дебелака, ебльото, покорителя на сърните.
Картите бяха раздадени отдавна – на острова на блаженството насладите кипяха подпомагани от нездрави плътски намерения и добрата алкохолна селекция на домакинът. Можех и да не идвам – изфъфлих мислено, обидено припомняйки си за малодушното посещение в кръчмата.
Не е добре да си сравнително трезвен и сравнително нещастен, когато около теб дух и материя са се впили в едно цяло, от което никой не може да каже какво ще излезе или пък какво ще влезе... На пода в дневната се търкаляха трима пияни до ушите мераклии, а на стола срещу тях се заливаше от смях една прекрасна особа, която ако не си достатъчно добронамерен или пък нямаш кавалерско чувство лесно би оприличил на проститутка. Не че съм виждал кой знае колко леки жени, аз по принцип не си падам по платената любов, едно че за любовта някак си не е редно да се дават пари и второ отношенията ми с парите винаги са били меко казано странни – някаква магическа сила ги кара да ме заобикалят без много обяснения...Та девойката беше, както се казва мечтата на поета – изрусена, със сини очи и къса пола, 45/102/175 – сън! И в този сън успях да забележа томнителния пламък, струящ от очите на тримата епикурейци на пода. Понеже съм тактичен – оттеглих се в кухнята. Там между печката и хладилника започнах да експериментирам коктейли, разсъждавайки върху неизменните неща от живота. Винаги ли ще се падат на мен джокерите? Винаги ли ще бъда първи ням свидетел? Мрънках си и разбърквах прочутата напитка "Мексиканска ракета" – бира и слънчев удар, а за хастар може и едно вино.
Е, точно тогава вратата се раздвижи и в моя свят нахлу нарочената за царица на нощта особа. Да-а, прекрасната жена, седна кротко до мен и започнахме да обменяме интимно рецепти за сандвичи. Вакса за обувки с хайвер, маслини в смазка за панти на врата, картофено пюре с пургатив... Накрая за да доставя допълнително удоволствие на развеселената дама се изпиках в тенджерата с пунша. Момичето ме гледаше закачливо усмихнато, а аз нямах чувството, че съм ексхибиционист.
Поднесохме сандвичите с пунша на веселяците и те лакомо погълнаха готварските ни експерименти, с което потвърдиха истинността на поговорката, че добрата свиня яде всичко! Що не се изкендзах в купата с пунша и да им видя цирка, недоволно си мислех докато младите хора се наливаха с вълшебната отвара.
Изглежда пикнята ми подейства ерогенно на тримата лакомници, защото решиха, че след хубавата закуска им се полага да опънат и прекрасната готвачка. Настана един жребий, едно хвърляне на чоп. Кой ще е пръв, кой последен....Аз разбира се, не пожелах да участвам в долната оргия, но и да бях поискал, пак нямаше да стане, защото не бях включен в предварителното разиграване на късмета. Това ми помогна с чиста съвест и достойнство да спася красавицата от разлигавените пияници...
С момичето напуснахме прегърнати царството на разврата, гордо и дълго се разхождахме из топлите, спокойни и обещаващи софийски улици. Какво обещаваха, те си знаят.
На улицата най-после се запознахме. За благодарност Златина – така се казваше спасената, ме вкара в един вход, близо до Съдебната палата, където вместо да ми подари полагащата се при подобни случаи целувка, ме заведе до последния етаж на стълбището, за да чуем ехото на стълбите. Стълбището завършваше в абсида на стената, под купола, където седнали, хванати за ръце викахме имената си, заслушано очаквайки странното ехо да ги върне от изненадваща посока. В следствие кривината на стените, търсения ефект се случваше, което ни развесели и ни накара да повишим децибелите във входа, без да се страхуваме, че някой сънлив жител на огромната сграда ще ни се разкрещи за смелото държание...
Разделихме се усмихнати и без уговорка за среща. Без целувка, без палави закачки в тъмнината, без обещание за нещо повече в близко бъдеще. Въпреки това се прибирах към дома щастлив, доволен от себе си...
Заредиха се дни изпълнени с безебие и мисли за Златина. Започна да ми домъчнява за момичето – хубаво беше, а и умно и чувствително, въпреки курвенския облик...Ей така ти минава живота, мислиш си за нещо, ако не е човек, то ще е миризма или настроение, спомен или мечта, стълбищно ехо, а най-често жена. При мен беше всичко на куп.
Един ден прекрасната ми се обади. Бях лично поканен на рождения и ден! Боже каква радост настъпи в изнемощялото ми от пост и молитва тяло. С мъка дочаках вечерта. Чудесното събитие представляваше, нещо като добре изпечен гювеч от курви, мошеници, мераклии, случайни мислители и моя милост между тях! Всички, които имаха самочувствие на ебатели искаха да тропнат с тояга по масата на Злати...Е, и при мен се дочуха някакви плахи гласчета, които заявиха юнашките си претенции уголемявайки се от изпитите ракиии.
Бяхме много кандидати за постелята на Златина. Вярна на разбирането, че конкуренцията в предлагането дава качеството на избора девойката се беше постарала да покани разнообразна палитра от въпросните кандидати. В резултат на това рождения ден на момичето заприлича на прием в будоара на Екатерина Велика. Седи си величеството на кушетката, а около нея кавалерите упражняват паркетните си обноски.
Процедурата по отсяването продължи доста. Изморени от тежкото състезание мераклиите отпадаха един по един. Някой отиваше да спи, друг на работа. Само аз оставах неизменен, като вечния Гюро, както и известния алпинист Кръстенов, също така и един моден в онези години сутеньор – също поклонници на хубостите Златиновски. Седи Кръстенов на дивана, седи сутеньора на леглото, а аз разлиствам увлекателно четиво, удобно разположен върху садомазо табуретката. В един момент на еротичния бригадир му писна и реши, че може да ни напусне (какъв сутеньор, какво чудо), то и аз да бях и аз щях да отида да спя.
По-трудна беше работата с Кръстенов. Трябваше да му казвам пет пъти без да ме пита колко е часа...
Както и да е, изпратих всички нахалници и уморено допълзях до съществената част. Точно тогава някой падна шумно от балкона. Алпиниста Кръстенов, естествено. Излязъл човека през вратата, но разчел някакви тайнствени сигнали в очите на домакинята и се изкатерил по стената до третия етаж. Там обаче, малка изненада, моя милост изхвърля фасовете в кофата на балкона. С надеждата да се оттегля, катерача увиснал на улука в изчакваща позиция, но понеже имах сериозни намерения и добър прием от Злати, мисията ми се проточи до другия ден. През това време, ръцете на спортиста отмалели и човекът тупна в двора.
Е, така завърши тази любовна нощ.......
След години Златина погрозня, спечели пари и се наложи да и правя къща, за която тя не ми плати. Може би си е прихванала от онова време, когато имаше хора, които не държаха да я чукат на всяка цена или пък други, които за едно чукане пълзяха по стените...
Ще попитате какво общо с Коледа има този разказ? Ами нищо. Просто сега се сетих.
Проблемът с жените при мен е, че колкото са по-недостъпни, толкова по-добре се разбирам с тях, но при положение, че се е намерил някой широко скроен човек, който да ме представи на фаталното и дълго търсено нежно създание! Обаче, както знаем недостъпните жени обикновено са и по-желани, така че сватовници за тях не се намират лесно. Лакомниците са повече от алтруистите, затова всеки пази забранения плод за себе си...Та обади ми се Плондера, през тази безлична, юлска привечер, когато умирайки от скука, тъгувах за някаква си любима душа и излезе с приятно съобщение – куп бастуни и планини от сърни се събират на весело парти у дома му. Естествено, моето място в масовката беше гарантирано – нали някой трябва да развлича публиката преди да се раздадат печелившите билети и ключовете от стаите на замъка на изкушенията.
Да-а, казах си аз - „тука има сиренце!“ и полетях навън, като пролетен ветрец тичащ над покритите с младежки пъпки зарзали в овощните градини край Силистра. Летях по стълбите носен от крилете на желанията, но ведрото чувство приключи, след като хвърлих поглед към враждебната улица и установих, че ми е необходима още малко смелост за добро представяне пред очакващите ме красавци. Изглежда поради това без да разбера как страхливите ми крака ме отведоха до кварталното бистро, където прекарах размекнати от алкохол и фалшиво самочувствие на паркетен вълк часове, потопен в глупави разговори с местните нещастници. За радост, всяка тъпа проява има своя край и моето безхарактерно пиене също, та намерих сили да се отлепя от столчето и ето ме най-после в дома на Васил, дебелака, ебльото, покорителя на сърните.
Картите бяха раздадени отдавна – на острова на блаженството насладите кипяха подпомагани от нездрави плътски намерения и добрата алкохолна селекция на домакинът. Можех и да не идвам – изфъфлих мислено, обидено припомняйки си за малодушното посещение в кръчмата.
Не е добре да си сравнително трезвен и сравнително нещастен, когато около теб дух и материя са се впили в едно цяло, от което никой не може да каже какво ще излезе или пък какво ще влезе... На пода в дневната се търкаляха трима пияни до ушите мераклии, а на стола срещу тях се заливаше от смях една прекрасна особа, която ако не си достатъчно добронамерен или пък нямаш кавалерско чувство лесно би оприличил на проститутка. Не че съм виждал кой знае колко леки жени, аз по принцип не си падам по платената любов, едно че за любовта някак си не е редно да се дават пари и второ отношенията ми с парите винаги са били меко казано странни – някаква магическа сила ги кара да ме заобикалят без много обяснения...Та девойката беше, както се казва мечтата на поета – изрусена, със сини очи и къса пола, 45/102/175 – сън! И в този сън успях да забележа томнителния пламък, струящ от очите на тримата епикурейци на пода. Понеже съм тактичен – оттеглих се в кухнята. Там между печката и хладилника започнах да експериментирам коктейли, разсъждавайки върху неизменните неща от живота. Винаги ли ще се падат на мен джокерите? Винаги ли ще бъда първи ням свидетел? Мрънках си и разбърквах прочутата напитка "Мексиканска ракета" – бира и слънчев удар, а за хастар може и едно вино.
Е, точно тогава вратата се раздвижи и в моя свят нахлу нарочената за царица на нощта особа. Да-а, прекрасната жена, седна кротко до мен и започнахме да обменяме интимно рецепти за сандвичи. Вакса за обувки с хайвер, маслини в смазка за панти на врата, картофено пюре с пургатив... Накрая за да доставя допълнително удоволствие на развеселената дама се изпиках в тенджерата с пунша. Момичето ме гледаше закачливо усмихнато, а аз нямах чувството, че съм ексхибиционист.
Поднесохме сандвичите с пунша на веселяците и те лакомо погълнаха готварските ни експерименти, с което потвърдиха истинността на поговорката, че добрата свиня яде всичко! Що не се изкендзах в купата с пунша и да им видя цирка, недоволно си мислех докато младите хора се наливаха с вълшебната отвара.
Изглежда пикнята ми подейства ерогенно на тримата лакомници, защото решиха, че след хубавата закуска им се полага да опънат и прекрасната готвачка. Настана един жребий, едно хвърляне на чоп. Кой ще е пръв, кой последен....Аз разбира се, не пожелах да участвам в долната оргия, но и да бях поискал, пак нямаше да стане, защото не бях включен в предварителното разиграване на късмета. Това ми помогна с чиста съвест и достойнство да спася красавицата от разлигавените пияници...
С момичето напуснахме прегърнати царството на разврата, гордо и дълго се разхождахме из топлите, спокойни и обещаващи софийски улици. Какво обещаваха, те си знаят.
На улицата най-после се запознахме. За благодарност Златина – така се казваше спасената, ме вкара в един вход, близо до Съдебната палата, където вместо да ми подари полагащата се при подобни случаи целувка, ме заведе до последния етаж на стълбището, за да чуем ехото на стълбите. Стълбището завършваше в абсида на стената, под купола, където седнали, хванати за ръце викахме имената си, заслушано очаквайки странното ехо да ги върне от изненадваща посока. В следствие кривината на стените, търсения ефект се случваше, което ни развесели и ни накара да повишим децибелите във входа, без да се страхуваме, че някой сънлив жител на огромната сграда ще ни се разкрещи за смелото държание...
Разделихме се усмихнати и без уговорка за среща. Без целувка, без палави закачки в тъмнината, без обещание за нещо повече в близко бъдеще. Въпреки това се прибирах към дома щастлив, доволен от себе си...
Заредиха се дни изпълнени с безебие и мисли за Златина. Започна да ми домъчнява за момичето – хубаво беше, а и умно и чувствително, въпреки курвенския облик...Ей така ти минава живота, мислиш си за нещо, ако не е човек, то ще е миризма или настроение, спомен или мечта, стълбищно ехо, а най-често жена. При мен беше всичко на куп.
Един ден прекрасната ми се обади. Бях лично поканен на рождения и ден! Боже каква радост настъпи в изнемощялото ми от пост и молитва тяло. С мъка дочаках вечерта. Чудесното събитие представляваше, нещо като добре изпечен гювеч от курви, мошеници, мераклии, случайни мислители и моя милост между тях! Всички, които имаха самочувствие на ебатели искаха да тропнат с тояга по масата на Злати...Е, и при мен се дочуха някакви плахи гласчета, които заявиха юнашките си претенции уголемявайки се от изпитите ракиии.
Бяхме много кандидати за постелята на Златина. Вярна на разбирането, че конкуренцията в предлагането дава качеството на избора девойката се беше постарала да покани разнообразна палитра от въпросните кандидати. В резултат на това рождения ден на момичето заприлича на прием в будоара на Екатерина Велика. Седи си величеството на кушетката, а около нея кавалерите упражняват паркетните си обноски.
Процедурата по отсяването продължи доста. Изморени от тежкото състезание мераклиите отпадаха един по един. Някой отиваше да спи, друг на работа. Само аз оставах неизменен, като вечния Гюро, както и известния алпинист Кръстенов, също така и един моден в онези години сутеньор – също поклонници на хубостите Златиновски. Седи Кръстенов на дивана, седи сутеньора на леглото, а аз разлиствам увлекателно четиво, удобно разположен върху садомазо табуретката. В един момент на еротичния бригадир му писна и реши, че може да ни напусне (какъв сутеньор, какво чудо), то и аз да бях и аз щях да отида да спя.
По-трудна беше работата с Кръстенов. Трябваше да му казвам пет пъти без да ме пита колко е часа...
Както и да е, изпратих всички нахалници и уморено допълзях до съществената част. Точно тогава някой падна шумно от балкона. Алпиниста Кръстенов, естествено. Излязъл човека през вратата, но разчел някакви тайнствени сигнали в очите на домакинята и се изкатерил по стената до третия етаж. Там обаче, малка изненада, моя милост изхвърля фасовете в кофата на балкона. С надеждата да се оттегля, катерача увиснал на улука в изчакваща позиция, но понеже имах сериозни намерения и добър прием от Злати, мисията ми се проточи до другия ден. През това време, ръцете на спортиста отмалели и човекът тупна в двора.
Е, така завърши тази любовна нощ.......
След години Златина погрозня, спечели пари и се наложи да и правя къща, за която тя не ми плати. Може би си е прихванала от онова време, когато имаше хора, които не държаха да я чукат на всяка цена или пък други, които за едно чукане пълзяха по стените...
Ще попитате какво общо с Коледа има този разказ? Ами нищо. Просто сега се сетих.
неделя, ноември 22, 2009
Записки от подземието 2
Малък увод: Снощи рових в стари, архивирани файлове и попаднах на много любопитен текст, писан от мен преди десет години, по това време във форума на "Гювеча". Поправих само правописните грешки :).
"Тези дни българската телевизия ни показа репортажи от веселбата в Берлин по случай събарянето на едноименната стена. В тях можахме да видим именити майстори на плаща, кинжала и перодръжката от близкото минало. Всички, доволно усмихнати от добре свършената преди години работа, си разменяха остроумия в обновения Бундестаг и се тупаха по гърбовете, като весели годежари преди сватбеното тържество. Всичко това на фона на замислен струнен оркестър изпълняващ пасторалчета пред гостите, а навън за по-младите подсмърчаше Клаус Мейне, омотал плешива глава, пеейки за вятъра на промяната. Гледах разчуствания бастун и си мислех, че леко се е отървал. Природното явление, което му отвяло буйната някога грива, го дари с възможността да се прави на Роджър Уотърс, но каквото и да приказвам, това си е голямо събитие. За германците.
Без да искам започнах да си задавам въпроса какво ми донесоха тези сътресения. Катурнати стени, 45 години стигат, Времето е наше и всичко останало, което се случи в последните десет години?
…По онова време, завършвах архитектура във ВИАС и се озъртах с див поглед, край един от поредните любовни многоъгълници, от който бях изхвърлен, след като дълго време поддържах тъпия ъгъл. Лекувах нараненото си сърце с тъжни разходки нагоре-надолу, с някое друго питие, с книжка за нежната душа и се оглеждах за прекрасната фея, която трябваше да ме спаси от самота и алкохолизъм. За жалост хубавиците се бяха изпокрили или пък, аз нещо не ги виждах, та се наложи да се скитам романтично замислен из малките софийски улички. Броях гълъбите по стрехите и разбирах, че само се разхождам. Едно твърде безперспективно предприятие.
Точно тогава група веселяци, борци за демокрация и чиста околна среда решиха да направят нещо нормално от гледна точка на свободния човек. Намислиха да връчат петиция в Народното събрание, събитие за което разбрах от предаванията на Би Би Си – Лондон. В миг съобразих, че това е най-добрата възможност за изява, която предлага сезона. Ако не забърша някоя шантава интелектуалка в редиците на петицианците, то поне можех да загина на революционните барикади и след това фаталната Елена да рони горчиви сълзи над студеното ми, умно чело. Речено сторено, грабнах знамето, с което ходех на мач и хайде на площада. А там приятна обстановка. Милиция, главни редактори, американски посланици и много брадати физиономии, като че ли се намирахме на Сиера Маестра, а не пред Александър Невски. Никакви крехки създания, готови да споделят любовта с мен, де що жени имаше, все одъртели хипарки, с мазни коси и революционен блясък в очите. За любовна геометрия не ставаше дума.
Развях знамето, да си призная малко плахо и се включих в борбата. Бунтовния поход бе от гроба на Иван Вазов до любимия ни днес Парламент, значи около стотина метра, но достатъчни за да се родят кинозвезди. Интересното е, че аз носех единственото национално знаме, а не са ме снимали никъде, поне не се видях после на филмите. За сметка на това Би Би Си предаде в новините за гора от знамена, плющели над площада…
Та така се започнаха промените. Малко по късно падна и берлинската стена, но това не ми реши проблема с геометричните фигури на чувствата. Е, имаше известно облекчение, защото в революционната еуфория стотици скучаещи хубавици потърсиха своето място сред редиците на народните борци. За известно време бе много лесно да омайваш девойката до теб, с която пишеш я огнена декларация, я устав, я петиция за нещо си. Върхът бе по време на окупацията на Университета. Толкова много палави хубавици на едно място не бях виждал, дето казва един мой познат, описвайки някакъв сос: “вземаш къшей леб, па топи – еж, топи – еж”. Така и ние, революционните младежи – топи еж, топи еж, докато красавиците не си намериха сериозни гаджета, вождовете не заминаха за Америка, а останалите не решиха, че купона е свършил и е време за стягане на куфарите. Българска работа…
Чудя се пак, какво ми донесе тая стена, дето я събориха преди години? Преди поне можех да ходя до Прага и Берлин без виза, а сега отвъд Калотина не мога да си подам носа, да не говорим, че и красивите бунтовнички, със замечтания поглед се разбягаха…
Абе!
Хесапов"
Послепис: Явно, към момента на писане визите са ме мъчили много! Сега ги разбирам македонците...
"Тези дни българската телевизия ни показа репортажи от веселбата в Берлин по случай събарянето на едноименната стена. В тях можахме да видим именити майстори на плаща, кинжала и перодръжката от близкото минало. Всички, доволно усмихнати от добре свършената преди години работа, си разменяха остроумия в обновения Бундестаг и се тупаха по гърбовете, като весели годежари преди сватбеното тържество. Всичко това на фона на замислен струнен оркестър изпълняващ пасторалчета пред гостите, а навън за по-младите подсмърчаше Клаус Мейне, омотал плешива глава, пеейки за вятъра на промяната. Гледах разчуствания бастун и си мислех, че леко се е отървал. Природното явление, което му отвяло буйната някога грива, го дари с възможността да се прави на Роджър Уотърс, но каквото и да приказвам, това си е голямо събитие. За германците.
Без да искам започнах да си задавам въпроса какво ми донесоха тези сътресения. Катурнати стени, 45 години стигат, Времето е наше и всичко останало, което се случи в последните десет години?
…По онова време, завършвах архитектура във ВИАС и се озъртах с див поглед, край един от поредните любовни многоъгълници, от който бях изхвърлен, след като дълго време поддържах тъпия ъгъл. Лекувах нараненото си сърце с тъжни разходки нагоре-надолу, с някое друго питие, с книжка за нежната душа и се оглеждах за прекрасната фея, която трябваше да ме спаси от самота и алкохолизъм. За жалост хубавиците се бяха изпокрили или пък, аз нещо не ги виждах, та се наложи да се скитам романтично замислен из малките софийски улички. Броях гълъбите по стрехите и разбирах, че само се разхождам. Едно твърде безперспективно предприятие.
Точно тогава група веселяци, борци за демокрация и чиста околна среда решиха да направят нещо нормално от гледна точка на свободния човек. Намислиха да връчат петиция в Народното събрание, събитие за което разбрах от предаванията на Би Би Си – Лондон. В миг съобразих, че това е най-добрата възможност за изява, която предлага сезона. Ако не забърша някоя шантава интелектуалка в редиците на петицианците, то поне можех да загина на революционните барикади и след това фаталната Елена да рони горчиви сълзи над студеното ми, умно чело. Речено сторено, грабнах знамето, с което ходех на мач и хайде на площада. А там приятна обстановка. Милиция, главни редактори, американски посланици и много брадати физиономии, като че ли се намирахме на Сиера Маестра, а не пред Александър Невски. Никакви крехки създания, готови да споделят любовта с мен, де що жени имаше, все одъртели хипарки, с мазни коси и революционен блясък в очите. За любовна геометрия не ставаше дума.
Развях знамето, да си призная малко плахо и се включих в борбата. Бунтовния поход бе от гроба на Иван Вазов до любимия ни днес Парламент, значи около стотина метра, но достатъчни за да се родят кинозвезди. Интересното е, че аз носех единственото национално знаме, а не са ме снимали никъде, поне не се видях после на филмите. За сметка на това Би Би Си предаде в новините за гора от знамена, плющели над площада…
Та така се започнаха промените. Малко по късно падна и берлинската стена, но това не ми реши проблема с геометричните фигури на чувствата. Е, имаше известно облекчение, защото в революционната еуфория стотици скучаещи хубавици потърсиха своето място сред редиците на народните борци. За известно време бе много лесно да омайваш девойката до теб, с която пишеш я огнена декларация, я устав, я петиция за нещо си. Върхът бе по време на окупацията на Университета. Толкова много палави хубавици на едно място не бях виждал, дето казва един мой познат, описвайки някакъв сос: “вземаш къшей леб, па топи – еж, топи – еж”. Така и ние, революционните младежи – топи еж, топи еж, докато красавиците не си намериха сериозни гаджета, вождовете не заминаха за Америка, а останалите не решиха, че купона е свършил и е време за стягане на куфарите. Българска работа…
Чудя се пак, какво ми донесе тая стена, дето я събориха преди години? Преди поне можех да ходя до Прага и Берлин без виза, а сега отвъд Калотина не мога да си подам носа, да не говорим, че и красивите бунтовнички, със замечтания поглед се разбягаха…
Абе!
Хесапов"
Послепис: Явно, към момента на писане визите са ме мъчили много! Сега ги разбирам македонците...
Абонамент за:
Публикации (Atom)