Читателски дневник: Великият поход на Династронавтите - Втора част

ВТОРА   ЧАСТ

МУСТАКАТИТЕ

И

 БРАДАТИТЕ

1.    В    ИЗПЪЛНЕНИЕ    НА   ПАРАГРАФИТЕ

Измина цяла седмица от началото на подготовката на великата двойна експедиция на династронавтите. Днес беше неделя, можеше да се полежи до късно, толкова повече че майор Димчо до среднощ бе зубрил испански думи и география на Куба. Веднага обаче щом се събуди и изигра със себе си партия шах, той скочи: предстоеше много работа и нямаше време за губене.

Най-напред влезе в банята и внимателно разгледа лицето си на огледалото: златистият мъх по бузите бе сякаш пораснал малко и съвсем лекичко потъмнял, но толкова незабележимо, че хвърли майора в мрачно настроение. Ако брадата расте всеки ден по толкова, ще трябва да чака още пет-шест години, докато се изпълни параграф 4 от договора, и той, майор Димчо, да заприлича на майор Фидел! А тя трябва на всяка цена да бъде готова до 7 юни! Какво да прави, дявол   да   го    вземе?

Този проблем, уви, занимаваше всички династронавти, включително Вихра и Фани, и те усилено търсеха лек срещу безбрадието и безмустачието. Вчера Федерацията посвети цяло съвещание на този въпрос и Рони Дато изнесе доклад, основан на една брошура, открита в антикварната книжарница „Старкниг". Най-напред Рони Дато категоризира разните видове бради и мустаци. Оказа се, че мустаците биват будьоновски, чаплиновски, чингизхановски, моржови, идъновски, вазовски, мандарински, самурайски, южноафрикански и прочее, и прочее, а брадите — марксовски, енгелсовски, ленински, мойсеевски, кастровски, ботевски, каравеловски, наполеоновски (трети) и прочее, и прочее. В заключение, съгласно брошурата и докладчика, колкото по-често се бръсне брадата, толкова по-скоро тя расте и става по-буйна.

И интербригадирите, като истински учени, решиха да експериментират.

Димчо заключи вратата на банята и с трепет посегна към бръснарските принадлежности на баща си: тук имаше всичко, което е необходимо на един мъж: самобръсначка, четка, сапун, ножчета, одеколон, крем… Майорът бързо преодоля смущението си, сложи ново ножче и както бе виждал толкова пъти от татко си, насапуниса лицето и започна. Но, о! Как се вълнуваше! Все пак това беше първото чисто мъжко занимание в живота на майора.

Оказа се, че няма нищо страшно и отначало всичко вървеше добре: ножчето се плъзгаше гладко и под сапуна се показаха червените, полирани като стъклени топчета бузи на майора. Изведнаж обаче някой почука на вратата, ръката нервно трепна, Димчо почувствува лека болка под ухото.

— Кой е вътре? — попита другарката Мира.

— Аз   съм,   аз… — отвърна   уплашено   майорът.

— Защо си се заключил? Къпеш ли се?

— А не, аз само така ... — отвърна Димчо и като се погледна пак в огледалото, обзе го ужас: по бузата се стичаше дълга струйка кръв. Разбира се, не охна. Какви ли не по-страшни работи го очакват в Куба! Бързо сложи памуче с одеколон на порязаното място и продължи да се бръсне. Но ръката беше вече несигурна и докато свърши, по лицето на майора се появиха още четири памучета.

За да избегне досадните въпроси на майка си — какво е, що е, ох, ах, дай да те превържа, вземи аспирин! — Димчо се измъкна през страничния коридор и слезе в ракетния център.

Беше рано и само Никиж-ем си беше тук. Майорът се огледа внимателно за неканени чужди разузнавачи, измъкна ключа изпод камъка, който се намира на 22 градуса североизток от западния дирек за пране, отключи огромния катинар, с който беше отделена бараката от останалия свят, и влезе.

Откакто си отиде зимата и въглищата и дървата се свършиха, бараката мина в притежание на Федерацията и сега тя беше главната база за съхраняване материално-техническата част на интербригадите. Димчо влезе и за­ключи.

Базата бе разделена на две равни половини от една дебела черта по утъпканата земя. На лявата стена ли­чеше емблемата на Първа бригада — червено лице с брада; на дясната — емблемата на Втора бригада — черно лице с мустаци. Вляво беше имуществото на брада­тите, вдясно — на мустакатите.

През този кратък период от време благодарение на договора за съревнование интербригадирите успяха да съберат сума ти неща. Всички например си имаха вече по една раница, по една торба, пълна със сухари, по едно електрическо фенерче, имаха си камички, въжета за ка­терене, черни очила, вилици, солнички…

Разбира се, това беше още твърде малко за великата двойна експедиция и интербригадирите усилено търсеха, особено оръжие.

Майор Димчо хвърли внимателен инспекторски по­глед върху материалите: всичко ли е в ред, не е ли нещо изчезнало, ръждясало, мухлясало? Оказа се, че всичко е в отлично състояние.

Тогава майорът отвори голямата картонена кутия, която лежеше на масичката в ъгъла. Показа се най-свид­ната скъпоценност на червените: радиостанцията. Сами разбирате, че без радиовръзка всяка съвременна експе­диция е загубена. Наистина станцията още не беше на­пълно готова, липсваха микрофон, едно-две съпротивле­ния, но това беше само паричен въпрос. Другият, техническият проблем бе преодолян с упорит, денонощен труд на Димчо, асистиран от Наско Нето. Като се ръко­водеха от схемата, която им даде инженерът от Кръжока при Пионерския дворец, те създадоха това чудо на съвременната електротехника, което само   след   няколко   дни щеше да  приема и предава! Ама наистина!

При черните имаше още едно такова чудо, само че беше по-малко и като че ли по-модерно. Частите на тази станция бяха купени неотдавна в Москва от таткото на Рони Дато, другаря Анжел, който между другото му беше донесъл и едно колело. От една седмица вече Рони Дато, асистиран от Сашо Кобалтовия юмрук, се потеше над схемата и след няколко дни станцията щеше да приема и предава. Ама наистина!

Двете страни бързаха час по-скоро да приключат с монтажа, и то не само за да спечелят съответния брой точки, но и за да използуват тази модерна техника при издирването на оръжие.

Тъкмо майорът слагаше кутийка ножчета за бръ­снене към принадлежностите на Червените, на вратата се почука.

— Парола? — попита майорът.

Оттатък вратата някой тихичко, но ужасно фалшиво запя:

— Бандера роса ла триумфера . . .

Димчо отвори: беше Наско Нето с чанта в ръка. Ма­йорът обаче едвам го позна: лицето на главния разузна­вач беше покрито на седем места с лепенки от лейкопласт.

- Вива Куба! — поздрави той.  — Обръсна ли се?

- Вива Куба! — отвърна майорът. — Да, обръс­нах се.

- И аз се обръснах — каза Наско Нето. — Виж ка­кво донесох.

Измъкна от чантата кутия водни боички, два блокака за рисуване и една маска за подводно плуване. - Това пък за какво е? — попита майорът.

- За като ловим акули под водата — отговори На­ско. – За това ще получим най-малко 30 точки. Черните на куково лято ще намерят акваланг.

- Научи ли си урока по испански?

- Не, бе! Много е трудно… Има едни такива за­вързани думи! Ама виж какво научих!

И Наско Нето се развъртя и показа най-новите стъпки на ча-ча.

На вратата се почука.

— Парола? — попита Димчо.

— Моранбонг!

Беше Рони Дато. Точно под носа му, там, където е мястото за мустаците, имаше огромно петно от йод и съсирена кръв.

— Хоройя а кани! — поздрави той и влезе с коле¬лото си.

— Какво значи това? — попита Наско Нето.

— Да живее свободата! На негърски ... — отвърна нехайно Рони Дато и без повече приказки свали от багажника една гира, шест кутийки конфитюр от череши, сноп бакелитени гривни, един термометър и ги сложи на масата на Втора бригада.

Наско Нето със завист погледна новите придобивки на черните.

— Защо ти е тая гира, бе? — попита той.

— Десет точки! — каза Рони Дато. — И за физкултура.

— Дай едно кръгче — примоли се гордо Наско.

— Недей, сега имаме работа! — спря го майорът. — После ще караме всички.

След малко дойде Сашо Кобалтовия юмрук. Той представляваше живописна гледка: горната му устна беше превързана до двете уши с бинт и едвам говореше, а косата му, черна, дълга до врата, беше бухнала на главата му като на Черен Петър. Не беше я стригал от два месеца вече, а след подписването на договора въобще нямаше намерение да я стриже до завръщането си от Претория.

Той донесе шест лъка от чадърени ребра и сноп дървени стрели.

— Само че нямам отрова за връхчетата — едва изфъфли той. — Това е най-силното оръжие за борба с тигрите.

Дойде Игорчо. С две лепенки край устните… Извади от джоба си театрален бинокъл и компас.

Влезе и Кънчо, след като едвам-едвам изпя паролата „Бандера роса…" Той пък се беше изхитрил да си пореже вирнатото носле тъкмо на девет места и беше нашарен като негърски жрец. Никой, никой не го инструктира, че на носа брада не расте… Той остави на масата шепа стъклени топчета и куп дълги, красиви птичи пера.

— За да се маскираме като индианци — обясни той.

Един след друг дойдоха и останалите интербригадири. Излишно е да споменавам, че всички носеха белези от първото бръснене с изключение на Вихра, която заяви, че няма намерение да се бръсне, и на Фани, която хем се обръсна, хем не се поряза.

— Ама как, бе? — измуча мъченически Сашо Кобалтовия юмрук под превръзката.

— С електрическата самобръсначка на татко — отвърна с достойнство Фани.

— Тя не помага за растежа на брадата — каза флегматично Рони Дато. — Така никога няма да ти порасне брада.

Накрая, като направиха равносметка на донесеното, установиха, че материалните ефективи са значително увеличени. Оръжие обаче, извън стрелите на Сашо Кобалтовия юмрук, все още нямаше…

2.   ОРЪЖИЕ И ПАРИ! ПАРИ И ОРЪЖИЕ! НАХОДКАТА НА НАСКО НЕТО

— Сега — каза майор Димчо, — след като имаме почти всичко, трябват ни две важни неща: оръжие и пари. Оръжие за борба с диверсантите и тигрите, пари — за да си купим микрофон за радиото и за други неща. Има ли предложения?

Оръжие има в студията на татко — предложи Фани.

— То не е истинско, бе — каза   презрително Наско Нето.

Тогава Кънчо важно каза:

- Татко има пистолет и ятаган и хем истински! Ще му кажа да ни ги даде. Всички се хванаха за главата и ревнаха:

- Само да си посмял! Тоя глупчо ще издаде всичките ни тайни право на милицията! Я излез навън да пазиш!

Ужасно обиден от тази несправедлива постъпка, Кънчо застана на пост пред вратата и реши в най-скоро време да докаже на ония вътре, че той не е глупчо.

А ония вътре дълго още се съвещаваха и накрая съставиха кратък план за намиране на пари и оръжие. Парите ще се намерят:

а) чрез спестявания; б) чрез труд — ще се помага при пренасянето покъщнината на Мишовата баба, ще се берат билки, ще се организира масова акция за събиране на вторични суровини; в) чрез търговия.

Оръжие ще се намери:

а) в таваните; б) в мазетата; в) в тайни скривалища.

Преди да се пръснат, династронавтите направиха по едно кръгче с велосипеда на Рони Дато и стана обед.

Следобед, когато родителите легнаха да си почиват, интербригадирите пристъпиха към изпълнението на задачите.

Майор Димчо дълго се рови във вехториите на тавана, но оръжие не можа да открие. Затова пък успя да измъкне доста вторични суровини като един огромен пакет ноти за пиано, цяла кошница буркани, една маша, едно гърне от времето, когато майорът беше бебе. Това явно не беше достатъчно и затова Димчо слезе в кухнята и измъкна големия хаван, червената тенджера, няколко лъжици и вилици и една дълга жица. Когато прибра всичко това на сигурно място, той се задълбочи в книгите, защото ясно е, че само там могат да се намерят указания за тайни скривалища. И понеже много бързаше, нареди пред себе си пет книги и започна да ги чете едновременно. До вечерта прехвърли всички партизански спомени, всички мемоари на софийските бойни групи, всички разкази на нелегалните дейци и когато най-сетне със зачервени очи затвори последната книга, той вече знаеше къде ще търси. Разбира се, всичко трябваше да се запази в тайна.

Рони Дато също успя да посъбере някои и други вторични суровини като новите панталони на татко си, гумената плувна шапка на брат си Пламен и един чук. Като прибра всичко това на сигурно място, той също се зарови в книгите...

Кънчо дълго търси оръжие в сандъка за играчки, но освен тапешкото си револверче не можа да намери друго. Не се отчая и реши да търси по-нататък.

Игорчо пък посвети целия следобед на търговия. Напълни чантата си и отиде в съседната махала. Там успя да продаде киноапаратчето си за приказки за 84 стотинки, зимните си кънки за 47 стотинки, а кецовете си размени срещу колекция от празни кибритени кутийки, които се надяваше да продаде също на добра цена.

Що се отнася до Сашо Кобалтовия юмрук и Мишо Еквилибриста, те целия следобед помагаха на бабата на Мишо да се пренесе. Вечерта, премалели от умора, получиха за труда си по един скъпоценен лев. Ентусиазирани от така спечелените с пот на челото пари, те се промъкнаха в гарата и се докопаха до една релса, която тежеше най-малко 53 кила и половина — чудесна вторична суровина от желязо! През странични улички и с още повече пот успяха да я домъкнат до базата.

Тъй, кой повече, кой по-малко, интербригадирите изпълняваха параграф 5. Най-интересна находка обаче този ден направи Наско Нето.

След като обърна цялото мазе наопаки и не можа да намери нито картечница, нито танк, той се качи на тавана. И там нищо: само вехтории… Вторичните суровини не го интересуваха. Омърлушен, той вече се връщаше към стълбището, когато забеляза, че вратата към съседното килерче, там откъдето се излиза на покрива, е полуоткрехната и катинарът хлабав. Разузнаваческият му нос вед­нага заработи, той почувствува, че тук има нещо. Дръпна катинара, бутна вратата, влезе. Малкото помещение беше потънало в прах, разсипан цимент, вар и нищо не подсказ­ваше голямо откритие. Наско се огледа, почука с пръст стените, подуши тук-там, тропна с крак и внезапно опит­ното му детективско ухо усети, че под него има празнина. Наведе се, почука пак — явно под дъската имаше кухина. И в тази кухина сигурно е скрита или картечница, или поне автоматичен пистолет! Поопипа дъската, видя на­щърбеното ъгълче, извади ножчето и я повдигна.

В сивата светлина на мръсното прозорче се откри ед­но доста обширно скривалище и в него — неголям зелен куфар. Наско Нето задиша дълбоко, за да се успокои, после внимателно отвори капака на сандъка. Ами ако е миниран? Целият квартал отива по дяволите! Уви, мина нямаше! Картечница също . . .

В първия момент Наско не можа да разбере какви са тия предмети в сандъка: лъскави пакетчета със златни надписи на чужд език, кадифени кутийки с пискюлчета, стъклени тубички…Най-после той се престраши и изва­ди едно лъскаво пакетче: оказа се чифт дамски найлонови чорапи с италианска марка. В кадифените кутийки с пис­кюлчета имаше шишенца парижки парфюм, по-надолу имаше американски цигари, бурканчета нескафе, червила, пръстени… Само какво съдържат стъклените тубички, Наско не можа да разбере. Беше някакъв бял прашец като пудра . . .

Главният разузнавач веднага съобрази, че е попаднал на истинско съкровище. Без повече да се колебае, той пъхна в джобовете си по едно парче от всички предмети, останалите подреди така, че да не се забележи, че е бър­кано, затвори куфара, пусна дъската, замаскира всичко и като вихрушка се спусна надолу.

В ракетния център бяха почти всички и се отчитаха. Бараката все повече се изпълваше с вторични суровини, които трябваше да бъдат предадени в близки дни. Само за релсата нямаше място, та трябваше да я заровят в зе­мята зад колибата на Никиж-ем.

Когато дойде ред на Наско Нето, всички ахнаха: чорапи, парижки парфюми, американски цигари, нескафе, червило, тубички бял прашец… Той печелеше изведнъж сто точки! Майор Димчо се опита да узнае откъде са тия вносни стоки, но Наско Нето тайнствено замълча. Вихра поиска малко парфюм, Наско обаче категорично отказа: парфюмът е за кубинските пионери, а може да дадем мал­ко и на чернокожите жени. Пожелаха поне да опитат ка­къв е белият прашец и до един си лизнаха по малко. И след петнайсет минути така им се доспа, че веднага се прибраха в къщи и потънаха в трескав сън, в който всички без изключение видяха невероятни кошмари: боа гълташе слон, бели облаци се превръщаха в крокодили, по океана крачеха черни великани в ботуши, Сиера Маестра отли­таше с крила в космоса…

На сутринта се събудиха с отвратителен главобол, повръщаше им се и никой не следеше уроците. Въпреки това обаче след училище майор Димчо и Наско Нето веднага проведоха първото разузнаване край каналите на реката. Защото, според книгите, тук някъде трябваше да бъде… Тук, в един от тия канали, преди двайсет години, бойната група на Симеон Безстрашния се е държала де­нонощия наред и едва след като изчерпала всичките си възможности, гладна, жадна, мъртво уморена, е излязла па открит бой и е била унищожена…

Преди това обаче тя е заровила или зазидала своето оръжие!

Това оръжие трябваше да.се намери!

Майорът и Наско Нето направиха скица на всички канали, отбелязаха координатите и след това се прибраха.

По-късно отново излязоха на акция за събиране на вторични суровини и пари, а вечерта Наско Нето отново донесе найлонови чорапи, парфюм, цигари, нескафе и ту­бички бял прашец, с което спечели още 100 точки.

Във вторник донесе пак.

А в сряда дойде милицията.

3.   ИНТЕРБРИГАДИТЕ В НЕЛЕГАЛНОСТ. СЕРЖАНТ МАРКО Е ОТЧАЯН

Впрочем дойде само кварталният сержант Марко. Бе­ше много разтревожен и като го съзряха отдалеч, династронавтите разбраха, че мирише на лошо. Веднага се изпо­криха в бараката. През дъските го видяха да звъни и да говори по домофона:

—Другарко Мира, горе ли е Димчо? Няма ли го?... Като го видите, пратете го при мене!

Явно ядосан, той се упъти към съседната кооперация, където живее Рони Дато. Интербригадирите внимателно тръгнаха по петите му. Сержантът пак звънна и този път на прозореца се показа другарят Анжел:

- Няма го Рони. Защо ви е?

- А бе, трябва ми — тайнствено отвърна квартал­ният.

- Да не е направил пак някоя пакост?

Сержант Марко махна с ръка и закрачи по-нататък.

Така той обиколи домовете на всички династронавти и накрая опря до собственото си жилище. Кънчо обаче го нямаше.

Да ми падне този калпазанин, ушите му ще скъ­сам — извика той толкова силно, че чак скритите зад огра­дата интербригадири изтръпнаха.

Ама защо ти е толкова Кънчо, бе Марко? — про­викна се жена му Веса.

— Не само той ми трябва, а всички тия династронавти-минастронавти, да ги вземат дяволите! Чак голямото на­чалство се интересува от тях ...

Като чуха тази новина, династронавтите си плюха на петите и след три минути седяха скупчени като овце в ба­раката и дори малко трепереха, а това никак не беше кра­сиво за такива видни интербригадири…

Както обикновено, пръв се съвзе майорът. Нали беше предводител! Стисна юмруци, заповяда на ръцете си да не треперят, изправи се и каза:

— Сигурно е заради позивите в американското посол­ство. Има дипломатически усложнения.

- А може да е заради позивите в ганайската лега­ции — обади се Сашо Кобалтовия юмрук. — Сега ще ни тропнат по шест години и осем месеца!

— Заради релсата е — въздъхна унило Мишо Еквилибриста.

Наско Нето веднага се сети за парижките парфюми и найлоновите чорапи, но си замълча и реши още тази вечер да провери дали куфарът си е на място.

Така, в тия тревожни мигове всички си помислиха за ня­кои свои не съвсем пионерски постъпки.

- Е, и какво ще правим сега? — попита някой. Рони Дато издуха очилата си: - Ще трябва да минем в нелегалност — каза той.

—Знаменито! — съгласи се веднага Наско Нето.

Мигновено всички се поободриха: нелегалност, крие­ница, тайнствени пароли, тихи срещи в нощта, изстрели в мрака… Какво по-интересно от това?

- Ще издържим ли? — попита някой.

- Уха! — каза Рони Дато. — Имаме си сухари, кон­фитюр, консерви.

- Добре! — прекрати разговорите майор Димчо — Минаваме в нелегалност!

Минаха в нелегалност. И цели пет минути стояха те така мълчаливи, сериозни, вглъбени в себе си — тринайсет смели нелегални. На шестата минута една страшна мисъл мина през главата на майора:

- Слушайте! А кой ще отива в Куба и Южна Афри­ка? Така ли ще изоставим колониалните народи? — попита той развълнувано.

- Вярно, бе! — възкликна Сашо Кобалтовия юмрук, комуто нелегалният живот беше започнал да омръзва. — За малко не забравихме експедициите.

Интербригадирите се омърлушиха. Положението бе­ше много объркано — излязат ли от нелегалност, сержант Марко ще ги задържи и ще ги напъха за шест години и осем месеца в затвора. Останат ли в нелегалност, експеди­циите пропадат...

— Знаете ли какво? — обади се майор Димчо. — Хайде само аз да мина в нелегалност, а вие продължавайте да готвите експедициите. Ще хвърлите цялата вина върху мене и няма да ви затворят.

Това беше един изход от бъркотията и династронавтите бяха склонни да го приемат.

— И хем всеки ден ще ти носим храна — каза Наско Нето. — Блазе ти, ще имаш дванайсет ятака и няма да отиваш на училище.

Майорът реши да подложи въпроса на гласуване:

— Който е съгласен аз да мина в нелегал…

Прекъсна го Вихра. През цялото време тя бе мълчала и сега гласът й прозвуча остро и дори зло:

— Значи така! — провикна се тя, като се обърна към майор Димчо. — Искаш да бягаш, да се криеш! Като фа­шистите! Пъзливец! Засрами се! — И очите й изведнаж се наляха със сълзи.

Майор Димчо наистина се засрами и му идеше дори да потъне в дън земя, но в същото време, не знам защо, му стана драго от сълзите на Вихра.

- Добре тогава, щом е тъй ... — продума той тържествено-мрачно, стана и се отправи към вратата.

- Къде, бе? — скочи Наско Нето.

- Отивам да се предам. Аз поемам цялата вина върху себе си. Нека ме затворят за шест години и осем ме­сеца и дори и повече! Един за всички!

Тези думи предизвикаха буря от възмущение:

— Откъде накъде само ти? Всички! Всички! Един за всички и всички за един! Нали сме Федерация, нали сме равни?

Някой яростно ритна вратата, някой тръгна напред. Другите го последваха.

И след малко по улицата крачеха тринадесет династронавти. Крачеха спокойно, открито, с гордо вдигната глава, тъй както подобава на равни сред равните, както по­добава на пионери. Крачеха тринадесет свободни хора…

И както крачеха, изведнаж ръката на Вихра се доко­сна до ръката на майора и от това той, не знам защо, пламна. Обърна се, погледна я: Вихра се усмихваше...

4.   ЕДНО ПОСЛАНИЕ ОТ ПЛАНЕТАРЕН МАЩАБ

Пристигнаха вкупом пред къщата на сержант Марко. Татко-о! — провикна се   Кънчо под  прозореца. Кварталният се показа.

—Аха, ето ви най-после! — озъби им се той, като ги видя.

След секунда вече беше вън. Майор Димчо пристъпи към него и както бе гледал много пъти в Младежкия теа­тър, героично изрече:

- Другарю сержант, ето ни! Ние се предаваме доб­роволно.

- Добре — каза сержантът, — хайде тръгвайте, че закъсняхме. Цяла София обърнах да ви търся.

- Ние бяхме нелегални — провикна се Кънчо.

Наско Нето го плесна по главата — все едно, няма­ше какво да загуби: шест години и осем месеца му бяха вързани в кърпа.

И тъй, тръгнаха и династронавтите се почувствуваха малко обидени, че не са им сложили белезници. Все пак те заслужаваха това внимание.

Вървяха мълчаливо, сержантът бързо крачеше на­пред, Кънчо потичваше, Димчо си мислеше, че сега цели шест години и осем месеца ще бъде разделен от Вихра, а Наско Нето си представяше колко е интересно в затвора.

Съвсем неочаквано за арестантите, които се надяваха да ги откарат ако не в затвора, то поне във военния съд, те се озоваха пред кубинското посолство. Сержантът каза нещо на милиционера, после се обърна към тях:

— Хайде, идвайте, какво чакате!

И вече напълно объркани, те влязоха.

В салона с кожената мебел чакаше познатият мургав момък без брада. До него стояха още няколко души, все мургави, и един с бяла коса.

Сержант Марко започна да се извинява:

- Цял час ги търсих, едвам ги открих…

- Нищо, нищо ... — каза усмихнато човекът с бя­лата коса. — Седнете!

Седнаха. Почерпиха ги с ликьор, бонбони, а квартал­ният запуши една дебела хаванска пура, но понеже та­кова нещо му се случваше за първи път, така се разкашля, че очите му щяха да изскочат.

Човекът с бялата коса, когото другите наричаха дру­гаря посланик, се заинтересува от живота на династро­навтите, попита какво работят родителите им, как върви училището и накрая стана и извади от джоба си един бял плик:

— Компанерос династронаутос — започна той. — Извиках ви, за да изпълня едно приятно задължение. Днес сутринта с дипломатическа поща получих от Хавана отговора на вашето писмо до другаря Фидел Кастро. Компанеро Фидел ме помоли да предам посланието му лично на вас. Заповядайте!

Настъпи тишина… Не, каква ти тишина! Стените се тресяха от тупкането на тринадесет сърчица.

Майор Димчо посегна и пое плика. Кварталният Марко зина, пурата му падна на коленете, но не се сети да я вдигне.

— Пу! Марките са за мене! — прошепна Наско Нето.

Сашо Кобалтовия юмрук незабелязано го ритна под коляното.

Майорът завъртя илика пред очите си: беше голям, с пет восъчни печата и разни надписи на испански език. Марки нямаше. Другите не откъсваха очи от него. Димчо понечи да отвори плика, но погледът му попадна на сер­жанта, който чакаше с огромно нетърпение.

— Може ли да го отворим в къщи? — попита Димчо.

— Както обичате — отвърна посланикът. — Писмо­ то си е ваше.

Майорът се изправи, изправиха се и другите, сбогу­ваха се сдържано, посланикът ги покани пак да наминат и излязоха.

Отначало вървяха бавно, почти сковано, без да си кажат думица. Най-отпред майорът с писмото в ръка, а последен — сержант Марко, който още не можеше да дойде на себе си.

И изведнаж майорът не усети как краката му го по­несоха напред, другите хукнаха подире му и кварталният остана сам…

Пристигнаха задъхани в ракетния център, увериха се, че няма шпиони, седнаха. С треперещи пръсти майор Димчо отвори плика. Изкара големия бял лист, разгъна го, погледна, нищо не разбра. Впрочем разбра само обръ­щението: „Компанерос династронаутос" и подписа: „Фидел Кастро".

- На испански е — каза той.

- Трябва да намерим Роландо от Сиера Маестра да ни го преведе — предложи Наско Нето.

- Ех, да си имахме сега един кибернетичен робот — каза майорът, — щеше да го преведе за десет секунди.

И понеже Фани и Кънчо не знаеха какво е киберне­тичен робот, той им обясни: електронна машина, която прилича на човек, почти мисли като човек, управлява от далече ракетите, отговаря на въпроси и дори може да пре­вежда от един език на друг. Ей така, много просто: сла­гаш писмото от едната страна, натискаш копчето и от другата страна излиза готовият превод.

- А може ли да решава  задачи?   —  попита   Фани.

- Като нищо — отвърна майорът. — Тъкмо сега татко монтира в института един такъв робот. Казва се БШ 4.

- Ех, да си имах и аз един такъв робот! — с копнеж въздъхна Наско Нето. — Щеше да ми оправи тромбето по аритметика.

Но тъй като кибернетичен робот още нямаха, а и познанията им по испански език бяха оскъдни, решиха да потърсят Роландо. Решението бе да се доведе кубинецът жив или мъртъв, за да преведе писмото. Разделиха се на бойни групи и тръгнаха.

5.    НАСКО    НЕТО   ОТКРИВА    ЖИВОТ    НА   ЛУНАТА

Главният разузнавач Наско Нето и неговият помощ­ник Кънчо имаха за задача да претърсят астрономическата обсерватория. Взеха със себе си и Никиж-ем, защото обсерваторията се намира чак в парка  край  плавалнята.

Отначало нямаше нищо страшно, защото въпреки вечерния час паркът беше пълен с народ. Но колкото по­вече наближаваха обсерваторията, толкова по-безлюдни ставаха алеите. Наско Нето, пък и Кънчо неведнаж бяха идвали насам и се бяха заглеждали в малките кръгли къ­щички с кубета, където се намират телескопите, но никога не смееха и да мечтаят, че ще имат възможност да ги видят отблизо. Сега, разбира се, имаха пълно основание да влязат.

Бутнаха вратата, беше заключена. Но това пречка ли е за такива видни разузнавачи? Наско Нето си спомни как лани бяха проникнали в Научния институт за изследване на животните и бяха пуснали на свобода кучетата и, без много да му мисли, повдигна телта. Промък­наха се.

Дворът не беше голям, кръглите къщички с кубетата весело се открояваха на фона на звездното небе и прили­чаха на играчки. Луната, съвсем пълна тази вечер, бле­стеше с платинена светлина. Не се виждаше  жив  човек.

— Никиж-ем! — заповяда Наско Нето на кучето. — Намери Роландо! Ро-лан-до!

Кучето кимна и тръгна. Най-напред се спря пред вра­тата на една ниска сграда. Тя се оказа обаче заключена. Без да се колебае, то се отправи към една от кръглите къщички и задраска с лапички по тясната висока портичка. Наско я бутна, тя лекичко скръцна и се отвори. Кучето веднага заподскача нагоре по тесните, спираловидни стълбички. Разузнавачите го последваха.

Озоваха се в едно кръгло, неголямо помещение, на­тъпкано с най-различни апарати с екранчета, осцилографи, електронни уреди и фотокамери. Точно в средата на стаята се издигаше кръгла табуретка, над нея висеше те­лескопът, а още по-нагоре, над широкия отвор на тръбата, като небосвод тежеше заобленият металически купол. Роландо обаче го нямаше. Някъде се беше сврял и Никиж-ем.

- Какво е това, бе бате Наско? — попита Кънчо, като разшири още повече големите си, вечно учудени очи.

- Телескоп. С него се гледат звездите и Луната. Като през увеличително стъкло.

- Нека да погледна малко!

- Не може сега, защото е затворен.

- А не може ли да се отвори?

- Чакай да видя! — каза Наско и взе да бърника разните копчета по апаратите. По едно време дръпна ня­какво лостче, горе нещо зашумя и над главите на разузнавачите куполът се разцепи точно по средата и бавно, бав­но се отвори. Скоро къщичката остана без покрив и през кръглото отверстие се откри част от небето и в нея — огромната бледа луна.

В първия миг разузнавачите се посмутиха, но Наско Нето бързо се съвзе:

— Не си бъркай в носа! — смъмри той Кънчо за ку­раж. — На, нали искаш да гледаш, гледай! Само че за­мижи с едното око.

Покачи го на табуретката и го намести под окуляра. Кънчо, съгласно инструкцията, затвори едното око и като сбърчи важно носле, погледна с другото.

- Виждаш ли нещо? — попита Наско.

- Виждам — невъзмутимо отвърна Кънчо.

- Какво?

- Лъв.

Наско презрително сви устни и свали Кънчо от столчето:

— Хайде къш, това не е за малки деца!

Седна и погледна. И едва не падна от изненада.

Не беше лъв, но Наско Нето можеше да се закълне, че там горе, на повърхността на гигантската светла Луна имаше някакво огромно същество. То имаше невероятно големи очи, страхотни косми, страшни нокти и шаваше…шаваше… И дори се чуваше как шава…

Ризата на Наско се намокри от пот. Той потърка очи да не би да сънува. Та той, като стар астронавт, отлично знаеше, че на Луната живот няма и не може да има, защото там няма въздух, няма и вода, а само угаснали вулкани, мъртви морета и дебел пласт пепел, в който се забиват метеорити… И все пак на, ако искате, вярвайте, ако искате, не, но опитът доказва, че на Луната живот има!

Той погледна пак: съществото продължаваше да си седи на Луната и да шава и сега вече се виждаше неговата безкрайно дебела и безкрайно дълга опашка.

— Видя ли лъва, бе бате Наско? —   попита  Кънчо.

— Какъв -ти лъв! — зашептя Наско Нето. — Това е лунно същество, нещо като динозавър или ихтиозавър, може би лунозавър… Леле, каква опашка има…И какви нокти…

— Може ли да се бори с боа? — попита Кънчо.

— Стига си дрънкал глупости! — провикна се Наско и за свое изумление забеляза как от вика лунозавърът взе да се гърчи и да ръфа Луната. Не можа да издържи на тази страшна космическа гледка, грабна ръката на Кънчо и побягна…

... А през това време Никиж-ем полагаше невероятни усилия да се измъкне от горния отвор на телескопа. Трябва да кажа, че той попадна там, подтикнат от най-добри намерения: търсеше Роландо. Нали такава беше заповедта: да намери Роландо! Потърси тук, потърси там и като не го откри нито под масата, нито в кошчето за хартия, нито във фотоапарата, той се покатери по издатините на дългата тръба и скочи върху стъклото. Роландо го нямаше и тук. Затова пък горе беше много интересно: от върха на телескопа се виждаше не само Луната, но и гората, телевизионната кула и почти цяла София. Освен това стъклото беше гладко и прохладно и да се лежи на него в тази гореща нощ, беше много приятно… Изведнаж нещо странно привлече вниманието му: под стъклото, в дъното на тръбата, той видя своите приятели Наско и Кънчо, само че малки, малки като топлийки, сякаш се намираха на другия край на света. Те гледаха към него, ма­хаха нещо с ръце, спореха…Това го удиви извънредно много и той поиска да отиде при тях. Оказа се обаче, че излизането от телескопа е по-трудно от влизането: лапичките на кученцето се плъзгаха   по  стъклото  като  върху лед… Какво ли не прави то, за да се махне оттук! Ла­зеше по корем, премяташе се презглава, скачаше на зад­ните си крачета…Напразно и напразно! И кой знае как щеше да свърши този разузнавачески   поход на наслед­ника на кучето чудо, ако пазачът на обсерваторията не беше чул квиченето, което идеше от върха на телескопа. Озадачен и дори поуплашен, той изтича в кръглата къ­щичка, изкачи се по стълбичките и зина от изненада, като видя животното върху стъклото… Прибра кучето и за­слиза надолу. Никиж-ем обаче не дочака да го предадат на милицията. С две енергични движения то се откъсна от ръцете на пазача и хукна към гората, по стъпките на своите приятели…

Настигна ги едва при реката, защото те също бя­гаха, понесени от космически ужас и от новината за но­вооткрития живот на мъртвата планета Луна.

6.   ФИДЕЛ    КАСТРО    НАНАСЯ   УДАР    НА    НАСКО    НЕТО

Тичаха чак до ракетния център, където стигнаха премалели от умора и страх. А тук бяха вече всички остана­ли династронавти. включително Роландо, и ги чакаха да се завърнат от разузнаването.

— На Луната има живот! — провикна  се Наско Нето.

Изгледаха го, сякаш бе наистина паднал от Луната.

- Честна пионерска! С очите си видях. Нали, Кънчо?

- Ама наистина! — потвърди Кънчо. — Отначало аз си помислих, че е лъв, но не е лъв, а димчозавър и много прилича на Никиж-ем.

- Те откачат! — каза Сашо Кобалтовия юмрук. — Хайде, стига сте бълнували и чуйте какво ни пише Фидел Кастро.

Наско Нето седна и дълго още не можеше да се успо­кои и си мислеше, че един ден, рано или късно, той ще стъпи на Луната и ще докаже на тия неверници, че там има живот. Само че трябва да си оправи тромбето по аритметика, защото на ракети не качват със слаби бележ­ки…А когато пък чу посланието на Фидел Кастро, вълнението му вече нямаше граници. Защото — уви! — главно­то условие, което майорът от Куба поставяше, се отнасяше преди всичко до него…

Ето какво прочете Роландо от Сиера Маестра:

„Другари династронавти. С особено удоволствие прочетох писмото, което вие, млади приятели, ми пратихте от далечна България. Получих и сумата, която сте събрали за пострадалите от пиратските нападения, и веднага я предадох на пионерите от Вилахо Нуево. Част от тия пари обаче запазих за Музея на революцията, където ще заемат съвсем почетно място, защото те, драги приятели, са бе­лег на великото единство на свободолюбивите народи, на солидарността на хората с чиста съвест. Другари династронавти, благодаря ви за тъй го­рещо изразеното желание да дойдете да помогнете на нашия народ тук, на място. За мен, пък и за всички кубински пионери ще бъде радост да мога да ви видя в Хавана. Предполагам, че посещение­то ви трябва да се очаква не по-рано от края на учебната година. Дадох нареждане на кубинското посолство в София да ви окаже пълно съдействие при уреждането на паспортните формалности. Съ­ществува едно-единствено условие, което трябва да изпълните, и то, разбира се, едва ли представ­лява някаква трудност за вас: всички вие следва да бъдете отличници по всички предмети, а по аритметика, като динамични астронавти, трябва да имате кръгли шестици. Кубинските пионери искат да видят във ваше лице най-добрите пред­ставители на българските пионери.

В очакване да ви стисна ръката

Патриа о муерте!

Фидел Кастро — майор"

Взрив от ура и викове изпроводиха последните думи. Крещейки „Вива Куба", „Патриа о муерте", „Да живее Фидел", те се запремятаха презглава по ракетния център. Сашо Кобалтовия юмрук проходи на ръце, Вихра и Фани затанцуваха ча-ча, Кънчо взе да лази на четири крака, майор Димчо полетя с ракета в космоса, а Никиж-ем за­лая с всички сили.

И само един-единствен стоеше настрана от общата радост — Наско Нето. Той присъствуваше на крушението на всичките си мечти.

Сбогом, Куба! Сбогом, Сиера Маестра! Хавана, ни­кога няма да видя твоето синьо небе! Никога няма да плувам под водата в залива Кориентес и няма да се бия с кръвожадните акули, дето ги има в „Стареца и морето". И няма да ловя диверсанти в Плая Хирон! И няма да пре­следвам алигатори по реката Сагуе ла Гранде! И никога, никога няма да организирам Федерации в Пинар дел Рио…

А навярно и никога няма да стъпя на Луната, за да докажа, че живот там има…

Защото по аритметика имам тройка!

7.   АРИТМЕТИКАТА  НА ПЪРВО МЯСТО. БШ 4 ПЕЦО НА ХОРИЗОНТА

Наско Нето беше отчаян ...

Три дни наред Наско Нето не се боксира с никого, не ходи на разузнаване, не търси оръжие. Само си седеше в къщи и рисуваше тройки. Арабски тройки, римски тройки, тройки на робот, стройни тройки, дебели, тънки, къдрави, пригладени, тройки с мустаци, с бради, тройки на шейни, на автомобили, на ракети… Уви, от това те не ставаха четворки и светът изглеждаше все по-черен и по-черен… Само вечер понякога той се качваше на тавана, отваряше зеления куфар под дъските и съзерцаваше съкровището си. За какво му бе то сега?

Още от малък Наско Нето чувствуваше неприязън към цифрите, към събирането, ваденето, умножението. Предпочиташе да рисува боксьори в нападение и ракети в космоса, отколкото да мисли върху задачата за двата влака, дето тръгват по едно и също време от София и Кю­стендил… И от първи клас, та досега в бележника му срещу предмета „аритметика" все се мъдреше цифрата 3… До наскоро тази тройка много-много не го смуща­ваше, сега обаче тя се превръщаше в непреодолима пре­града, която се издигаше между София и Хавана и между Земята и Луната…

Да, Наско Нето беше много отчаян… Затова пък посланието на Фидел даде   невероятен тласък на подготвителните работи на останалите интербригадири и сега те, без да жалят сили, ден и нощ рабо­теха, за да изпълнят всички параграфи от договора.

Материалната част в базата и резервите от вторични суровини от ден на ден растяха. Династронавтите неумор­но обикаляха всички тавани и мазета на роднини и позна­ти, па дори и чужди, и обираха всички хартийки, гвоздейчета и парцалчета. Понякога прибавяха и други не съвсем вторични суровини, като кюнци, поли, някоя и друга бра­ва, рендета, ножове, туристически прибори…

Търговията също не вървеше зле: майор Димчо заложи само на половин цена остарелите гири на баща си. Фани размени голямата си кукла, която се напикаваше, срещу един ластик за мятане на камъни. Сашо Кобалтовия юмрук разпродаде цялата, събирана месеци наред, колекция от ленти на киноартисти, с които тъй много се гордееше, и с получените пари купи един сигнален писто­лет. Рони Дато размени електрическото си влакче срещу три кутии компот от ягоди.

Изкарваха по някой лев и от работа: цепеха дърва на съседите, прекопаха градинката на дядото на Рони Дато в Драгалевци, пренасяха багажи на стари жени от авто­бусната спирка до трамвая.

С бързи темпове вървеше и монтажът на радиостан­циите. Бяха почти готови и утре-другиден щяха да зара­ботят.

Голямо внимание се отделяше на брадите и муста­ците. Бръснеха ги всеки ден, мажеха ги с разни мазила и макар че още не растяха, интербригадирите не губеха на­дежда и непрекъснато се оглеждаха в огледалата, та дано зърнат черната брада, която неизбежно трябваше да по­никне…

Разбира се, полагаха се особени усилия за изучава­нето на езиците. Зубреха всеки ден. За червените това беше лесно, защото си имаха учебници по испански, но за черните беше ужасно трудно: къде ти учебник по негърски! Три пъти седмично в ракетния център идваше Сисулу-Каба и им диктуваше думи и изрази и те добросъве­стно си ги записваха в тетрадките. И сега вече те знаеха как се казва на негърски „стрелям", „братя", „мръсни расисти", „тигър", „отровна стрела", „юмрук"… Във връзка с това Сашо Кобалтовия юмрук си промени името, което сега звучеше много по-интересно и войнствено.

Но колкото на червените да им беше лесно в изучаването на испански, толкова по-трудно им беше в учили­ще, защото върху тях тежеше изискването на Фидел Кастро да бъдат отличници. За другите това не важе­ше… За краткия срок от две-три седмици червените трябваше да си оправят всички бележки под пет и половина. И те се запретнаха и така залегнаха над книгите, така вни­маваха в клас, така живо участвуваха в препитванията, че само за няколко дни бележките скочиха нагоре… И само тройката на Наско Нето си оставаше тройка!

Както казах вече по-горе, той беше много отчаян.

Така го завари този ден майор Димчо, когато го по­кани да излязат на разузнаване в каналите, за да открият най-после тайното скривалище на Симеон Безстрашния.

- Няма смисъл — продума скръбно Наско Нето. — И без това няма да заминавам заникъде. С тая тройка…

- Зубкаш ли барем? — попита майорът.

- Ами ... За какво?

- А задачи решаваш ли?

- Стига, бе! — провикна се ядосано Наско Нето. — За какво ще ги решавам, когато нищо не ти разбирам! Виж, да си имах един кибернетичен робот…

На майор Димчо му стана мъчно за Наско Нето. Нима ще изостави другаря си в беда? Нима главният династронавт ще замине без своя главен разузнавач? Та те двамата са приятели още отпреди да се родят, когато майките, им хо­деха заедно на разходка!

И майорът взе решение:

- Знаеш ли какво? — каза живо той. — Дай си за­дачите, аз ще ги дам на БШ 4, за да ги реши вместо тебе.

- Ама наистина ли? — попита   Наско  обнадежден.

- Ами да. Той е сега в къщи, татко го донесе за из­пробване. Аз хем ще го изпробвам, хем ще ти реши зада­чите. Искаш ли? Викат му ПЕЦО.

- Искам да го видя! — каза с блеснали  очи  Наско Нето.

- Татко не дава… Само аз имам право да го пи­пам ...— отвърна уклончиво майорът.

- Как изглежда, а?

- Ами… един такъв… цял от желязо…нисичък, дебел, с кръгло лице…с малки телени мустачки, те са му антените… Вечер носи черни очила, да не се повреждат фотоклетките на очите му… Много е симпатичен…

— И какво значи ПЕЦО?

- ПЕЦО ли? — Майорът за миг се смути, замисли се, но бързо отговори: — Първи Електронен Централен Опе­ратор.

- А може ли да решава всеки ден? Защото учителят ми дава всеки ден сума задачи.

- Уха! Ако щеш, дай му и по сто! ПЕЦО решава по хиляда на секунда!

— Ей, че знаменито! — ентусиазира се Наско Нето и забрави отчаянието си. — Ще се шашне даскалът по арит­метика. И ако не ми оправи сега тромбето, не е честно!

И той побърза да даде на майора дебелата си, омазнена тетрадка, където от една седмица стояха нерешени куп задачи. Майор Димчо се постъписа, но не каза нищо. Все пак беше доволен, че е успял да спаси своя другар от беда.

Двамата тръгнаха на разузнаване в каналите.

8.   ПЪРВО   ПРОНИКВАНЕ   В   КАНАЛИТЕ. РОБОТЪТ   ПЕЦО   В   ДЕЙСТВИЕ

Не съобщиха никому нищо: нито на своите, нито на чуждите. На чуждите заради тайната, на своите заради из­ненадата. Екипираха се по алпинистки: взеха фенерчета, въжета, ножове, чукове и длета, кесия с вар и за всеки случай — по няколко сухара. Майорът сложи в джоба си и книгата, в която се разказваше за последните дни на бой­ната група на Симеон Безстрашния.

Внимавайки да не ги забележи някой, те се спуснаха по подпорите на новия мост към циментовия бряг на ре­кичката. Тръгнаха покрай дясната каменна стена, в която на интервали от около стотина метра се подаваха тъм­ните отвори на каналите. Всички те си приличаха и беше трудно да се открие онзи, който им трябваше. Според кни­гата, последният бой на Симеон Безстрашния се е водил на около двеста метра западно от моста. Майорът и Наско закрачиха с широки стъпки и започнаха да броят. При предполагаемите двеста метра те се спряха. Недалеч се открояваше широката черна дупка на един доста занемарен канал. Циментовият отвор бе разяден от времето и полуразрушен. Майорът извади книгата и погледна   фотографията, която полицията бе направила след унищожаването на бойната група:   широк, мрачен канал; пред входа — че­тири трупа: трима мъже с разкъсани от куршумите гърди и една жена с раздробено под русата коса чело.

- Тука е — прошепна Димчо. — Хайде!

Озърнаха се за последен път наоколо, видяха слън­цето, което се спускаше над Витоша, поеха още веднаж дълбоко чистия въздух и се мушнаха в канала. Тук се спряха: трябваше да вземат предохранителни мерки, за да не се заблудят. Наско измъкна ножа и изчегърта на сте­ната знака ПЕЦО, в чест на робота, който щеше да   го спаси от тромбето. После посипаха дъното на канала с вар и като се превързаха с въжето на корде, тръгнаха: от­пред майорът, след него Наско.

Когато мракът погълна и последната дневна светли­на, майорът запали фенерчето. Сега вече стана страш-ничко. Каналът беше нисък, тесен, вонеше. Беше не­приятно студено и влажно и по кожата на разузнавачите пропълзяха тръпки. Кръгчето на фенерчето лазеше по дъ­ното, по свода, по стените. Чуваше се само шляпането на обувките в калта и глух, далечен, идващ сякаш от друг свят тътен: навярно от колите по близките булеварди.

Съгласно указанията на книгата, най-напред тряб­ваше да минат под някаква улична шахта, след това да пресекат едно кръстовище и накрая да се спрат на една ви­сока площадка, където всъщност и се е намирала базата на Симеон Безстрашния.

Те крачеха и мълчаха и от време   на време  Наско Нето посипваше дъното с вар и  изчегъртваше  знака  на стената. И внезапно, когато отново се спря, за да начертае ПЕЦО, ръката с ножа увисна във въздуха. — Гледай, гледай!

Майорът насочи фенерчето към стената: в светлинно­то кръгче ясно личаха, издълбани на влажния цимент, една стрелка, сочеща навътре, и над нея буквите СБ.

Двамата усетиха как им настръхва четината на главата.

— СБ . . . Симеон Безстрашния! — прошепна Наско Нето. — На прав път сме.

Двамата постояха още една минутка, изпълнени с благоговение към онзи, който преди цели двайсет години бе изписал тия знаци на стената. Наско Нето тържествено изчегърта до тях своите — ПЕЦО.

Продължиха. Докато стигнаха шахтата, те още три пъти срещнаха знака СБ и разузнавачите бяха благодар­ни на онзи смел командир на бойна група, който така при­лежно се бе погрижил да им посочи верния път.

Под шахтата си поеха дъх. През пролуките на капака влизаше мътна светлина, която от време на време се пре­сичаше от минаващите коли и хора. Отгоре идваха чо­вешки гласове, тропот на каруци, далечна музика. Два­мата хапнаха за кураж по един сухар и продължиха.

След около стотина крачки опряха до разклонението. Тук каналът се пресичаше под прав ъгъл от друг един, по-тесен, и разузнавачите трябваше да избират: направо, наляво или надясно. По този въпрос в книгата липсваха сведения.

Под светлината на фенерчето майорът заоглежда трите входа: нямаше никакви знаци. Нима Симеон Без­страшния се е спрял тук?

Решиха да изследват и трите. След като надраскаха едно дебело ПЕЦО, те се вмъкнаха в левия канал. Но кол­кото повече потъваха в него, толкова по-трудно ставаше да се върви напред. Сводът се снизяваше, трябваше да се навеждат, а някъде и да се движат на четири крака.

Спряха се: по-нататък беше невъзможно да се върви. Отбелязаха на стената ПЕЦО Ф, което означаваше Фи­ниш, и бързо се прибраха. При отклонението, твърде умо­рени вече, те решиха да продължат изследванията на следния ден.

Почти изтичаха навън. Слънцето бе отдавна изчезна­ло зад Витоша, припадаше тиха майска вечер, дъхаше на липа. Двамата задишаха дълбоко и за първи път в живота си оцениха колко е сладък въздухът в София през пролетта.

Скриха екипировката и се прибраха в къщи.

А тук, както и следваше да се очаква, дойде естестве­ната реакция. Като видя Димчо, другарката Мира замалко не припадна: той имаше вид на току-що излезнал от де­ветте кръга на ада. От краката до ушите бе напляскан със засъхнала тиня, черната му къдрава коса бе посипана с циментов прах, веждите и клепачите бяха слепени и побе­лели от вар.

И вонеше! Боже мой, как вонеше!

Другарката Мира си запуши носа, хвана го с два пръста за яката на ризата и както си беше, го бухна це­лия във ваната… Седем мътни води изтекоха, докато майорът отново се върна към естественото си състояние. Врата, разбира се, не си изми. Майорът по принцип не си миеше врата. Затова пък енергично се обръсна и удари две контри. Накрая с радост установи пред огледалото, че под брадичката си има три черни точици — основа на три косъма… Ура, брадата растеше!

След това, като изпи полагаемата се доза чай с аспи­рин, Димчо извади тетрадката със задачите на Наско Нето. А бяха много, дявол да ги вземе! Роботът БШ 4 ПЕЦО се залови за работа…

Участта на Наско Нето беше по-лека. Като се върна, в къщи нямаше жив човек и никой не го принуди да се подложи на такава неприятна процедура като къпането. Веднага се качи на тавана, отвори сандъка със съкрови­щето. То си беше в същото състояние, в което го беше оставил последния път. Очевидно собственикът му или го беше забравил, или пък го нямаше тук. Но какво значение имаше сега това? Съкровището принадлежеше на Феде­рацията и край! Само че не трябва да се занесе в базата цялото наведнаж, а на парчета, за да се получат повече точки. И Наско Нето отново натъпка джобовете си с чо­рапи и парфюми, цигари и тубички с белия прашец.

Върна се в стаята, излегна се блажено на кушетката п потъна в полудрямка. Кеф! — мислеше си той. Няма домашни, няма задачи! Тромбето ще се оправи, шестица­та е вързана в кърпа, скоро ще замине за Куба и ще пре­следва алигатори по реката Сагуе ла Гранде… Да живее ПЕЦО! Да живеят роботите, тия послушни машини, които изпълняват всички желания на човека и решават неговите задачи по аритметика!

И Наско Нето в полусън си представи робота. Беше железен, нисичък, като тия, дето ги рисуват в списание „Космос". С квадратна глава, масивни крака, които теж­ко пристъпват напред; с лампи вместо очи, телени антени вместо мустаци, куки вместо пръсти и на гърдите вместо копчета за закопчаване електронни бутони за даване на команди. Всеки бутон си има свое предназначение: за по­чистване на стаята, за носене на въглища, за купуване на хляб, за циклене на паркета, за решаване на задачи, за лъскане на обувките… Натиснеш бутона и ПЕЦО ти носи кофите за боклук. Натиснеш друг бутон — и ПЕЦО тупа килима. Натиснеш трети бутон — и ПЕЦО започва да изчислява къде ще се срещнат влаковете, тръгнали по едно и също време от София и Кюстендил ... А през това време ти, ако щеш, рисувай, ако щеш, играй футбол или се боксирай, ако щеш, заминавай за Луната, за да видиш дали има живот там, а ако ти се лежи на кушетката, леж си… На сутринта всичко е готово! Роботът ПЕЦО се е погрижил за тебе.

Когато се върнаха в къщи, родителите на Наско Нето го завариха да спи облечен и обут, тъй както си беше измацан от горе до долу с кал. На устните му грееше щастлива усмивка…

А на сутринта, свеж и бодър, той вече чакаше нетър­пеливо майора на улицата:

- Реши ли ПЕЦО задачите? — попита той.

— Да — каза майор Димчо и му подаде тетрадката. Той обаче никак не беше свеж и бодър…

9.   НЯКОЛКО  ИЗНЕНАДИ  В КЛАС. ВТОРО ПРОНИКВАНЕ В КАНАЛИТЕ

Първата изненада беше двойката на   майор   Димчо.

Когато дигнаха предводителя на династронавтите на дъската, за да направи разбор на изречението, той се за­плете: обърка глагола с подлога, местоимението с числителното, а когато учителят поиска от него да преразкаже четивото, съвсем загази: нищо не можа да каже, главата му беше мътна, спеше му се ужасно… Получи двойка. Първата двойка в живота му!

Втората изненада бе шестицата, която Наско Нето получи за домашното си по аритметика. Първата шестица по смятане в живота му! Да живеят роботите! Да живее ПЕЦО!

Третата изненада бе начинът, по който Мишо Еквилибриста разказа урока си по география за Африка. Той буквално зашемети класа и учителя със своите познания за Черния материк. А що се отнася до Южна Африка, то той надмина и професорите от университета. Та можеха ли те да знаят например колко струва един билет за кино на втория ред в Претория, как се казва вождът на пле­мето Банту, колко вида змии боа има и колко деца рабо­тят в диамантените мини в Трансваал? Мишо получи ше­стица плюс и учителят препоръча на учениците да вземат пример от него.

Четвъртата изненада бе изгонването на Сашо Кобал­товия юмрук от клас.

През втория час учителката се приближи до него и го попита:

— Сашо Фабрев, защо не си се подстригал? Нали те предупредих вчера?

Сашо се изправи: висок, със зелената риза на квад­рати, ковбойските панталони и над всичко — огромната, черна, щръкнала навсякъде коса, която покриваше ушите, врата, челото, веждите и достигаше до очите. Мълчеше, упорито загледан в прозореца.

—  Защо не отговаряш? — попита пак учителката. — Онемял ли си?

Тогава Сашо Кобалтовия юмрук погледна учителката право в очите и бавно произнесе:

—  Аз няма да се подстрижа, другарко.
Учителката познаваше упоритостта на Сашо, но все пак този отговор я изненада:

—  Защо?

—    Така ... — отвърна той. — Аз нали съм свободен човек?

—    Разбира се — каза тя.

—    Е, тогава няма да се стрижа.

— Но съществува правилник, Сашо, нали знаеш! Ко­сата не бива да бъде по-дълга от три-четири сантиметра. Не е прилично да се ходи така!

Той пак погледна към прозореца, но там видя Сисулу-Каба, джунглите, слоновете и тигрите, видя и Договора за съревнование със страшния параграф 4…

—  Другарко — каза той с далечен глас, — аз няма да се стрижа.

Учителката поклати глава: нищо не разбираше, за първи път й се случваше такова нещо.

—  Добре — каза тя. — Твоя воля. Ти си свободен човек. Но сега ще напуснеш класа и няма да се върнеш, докато не се подстрижеш.

Той не възрази, прибра си чантата и си излезе. А в къщи го чакаха неприятности… Но за тях ще стане дума малко по-късно.

Следобедът протече както обикновено: династронавтите си писаха домашните, учиха испански и негърски, по­работиха върху радиостанцията, а Наско Нето предаде новите задачи по аритметика на майора, за да ги реши роботът ПЕЦО. После по едно време Сашо Кобалтовия юмрук и Рони Дато заявиха, че отиват да събират вто­рични суровини и изчезнаха. Малко по-късно майор Димчо смигна на Наско Нето и след като взеха алпинистките при­надлежности, също изчезнаха.

Ръмеше дъжд и те побързаха да се вмъкнат в канала. Без да се бавят, тръгнаха по вчерашните си следи, които бяха много ясни: варта покрай дъното, знаците ПЕЦО по стените… Крачеха мълчаливо и енергично, за да стигнат по-бързо до разклонението. Фенерчето пак пълзеше по сте­ните и от време на време откриваше знаците СБ и ПЕЦО. Неочаквано фенерчето в ръката на майора затрепера. Димчо усети как коленете му се подкосяват и устата му засъхва като тухла: точно отсреща, в светлинното кръгче на фенерчето, там, където вчера имаше само знаци СБ и ПЕЦО, сега личеше и една голяма въпросителна.

—  Чакай, чакай! — едва издъха той.

Приближи фенерчето до знаците, опипа с пръст въпро­сителната.

—   Наско — прошепна той, — нали тази питанка я нямаше вчера?

—   Не…

—   Тази питанка е изписана вчера или днес. Пипни да видиш.

Наско Нето пипна и се увери, че е така. Поиска да каже нещо, но от устата му излезе жалко писукане. Майо­рът загаси фенерчето. Стана по-черно от туш, вонята — непоносима. Някъде наблизо, върху тинестото дъно с под­лудяваща равномерност падаха капки: так-так-так… От­далече долиташе заглушеният грохот на горния свят. А сърцата на смелите разузнавачи биеха като тимпани: бам-бам-бам…

—   Ще се върнем ли? — попитаха едновременно два­мата.

—   Не! — отвърнаха едновременно двамата и от това изведнаж почувствуваха колко са силни, когато са двама.

Майорът отново светна и като опъна въжето, реши­телно тръгна напред. По-нататък не се случи нищо, но до шахтата, върху всеки знак ПЕЦО имаше по една въпро­сителна. Тук, под мътната светлинка, те направиха кратко съ­вещание: откъде ли се е появила тази питанка? Може би бандити или диверсанти, които искат да знаят какви сме ние, но още не смеят да се покажат? Добре, щом е тъй, ние ще им дадем да се разберат! Ще открием кои са и дори ще ги заловим, но трябва да бъдем много предпаз­ливи, защото ще ги уплашим. И още днес ще поискаме помощ от Първа бригада, а може дори и от сержант Мар­ко… Наско Нето каза да не бързаме много със сержант Марко, защото тогава нашите заслуги за залавянето на бандитите ще се омаловажат, но майорът възрази, че това не е шега — ами ако тия бандити са империалистически агенти? Извадиха ножчета и предпазливо, като се ослуш­ваха във всеки звук, закрачиха напред…

Не се случи нищо особено и до пресечката на кана­лите, макар че питанката непрекъснато се изправяше на стената, сякаш питаше: „Кои сте вие, че се осмелихте да влезете в моите владения?"

Решиха да изследват средния канал. Без да се коле­баят, те се гмурнаха в него. Майорът веднага освети стените — нямаше и следа от каквито и да било знаци. Очевидно бандитите или каквито и да бяха те, още не бяха проникнали тук. Без обаче да прибират ножчетата, разузнавачите продължиха навътре. Каналът започна да се стеснява и водата да достига до коленете, когато съв­сем неочаквано пред тях се изпречи бетонен праг, който ги изведе на широка   странична   площадка.   Спряха   се.

— Тука е — прошепна майорът. — Така пише в кни­гата: висока площадка като тераска пред странична вдлъбнатина на канала.

Стъпиха на площадката, изправиха се, светнаха с двете фенерчета. Стената тук образуваше нещо като ниша, а заобленият свод й даваше вид на малка пещера. Двамата разузнавачи почувствуваха величието на момен­та с всичките клетки на своето същество: ето тук, на това място, което някога е служило като последен подслон на бойната група на Симеон Безстрашния, сега стоят двама династронавти! Те стъпват на същите плочки, дишат съ­щия въздух и може би в главите им да има същите мисли за безграничния героизъм на човека, за неговото себеот­рицание и воля за победа…

Без много да се бавят, разузнавачите започнаха да изследват местността. Очевидно тайното скривалище трябва да се намира тук някъде или съвсем наблизо. То е или под нозете им, или е зазидано в стената. Насочиха светлините към пода и взеха да проучват сантиметър по сантиметър. Циментът беше разяден от влагата и покрит с ронливи камъчета и пясък. Наско Нето опипваше с лов­ките си пръсти всички ъгли, търсейки и най-малките дуп­чици или цепнатинки, и едва накрая напипа нещо гладко.

—  Виж какво намерих! — почти се провикна той.
Беше един малък пистолет, покрит с грапав слой

окис и пълен с влажен пясък. Двамата дълго го въртяха и разглеждаха с мълчаливо страхопочитание: та нали този пистолет е може би оръжието, с което се е самоубил Симеон Безстрашния…

—  Двеста точки! — каза тихо Димчо, като пъхна пистолета в торбата.

Продължиха изследването по стените. Методично, сантиметър по сантиметър. И, разбира се, резултатът не закъсня да дойде: погледът на майора попадна на няка­кви драскулки. Бяха твърде неясни, изтрити от влагата и течението, но той бе убеден, че това са знаци. Концентри­раха двете светлини върху тях, майорът търпеливо за­почна да почиства песъчинките. Една, две, три… Започ­наха да се очертават части от букви, после цели букви… И когато най-после майорът свърши, в тази вонеща преизподня под земята, в ослепителната светлина, която разсичаше мрака, на стената   се   появиха   следните   букви:

DUM SPIRO SPERO

—    Дум спиро сперо — прочете Димчо. — Сигурно е на френски.

—    А може да е шифър, а? — каза Наско Нето.— И да сочи къде е скривалището?

Преписаха в бележника буквите и решиха още съ­щия ден да проверят какво е. Наско Нето каза, че робо­тът ПЕЦО ще ги разшифрова като нищо, с което майор Димчо не се съгласи в себе си…

Окуражени от успеха, разузнавачите се впуснаха в нови изследвания и отново Наско Нето заопипва с чувствителните си пръсти на художник стената и отново попадна на следа: беше някаква вдлъбнатинка, нещо като вертикална рязка. Двамата трескаво започнаха да чистят п задълбават рязката. Оказа се, че тя завива наляво, после отива нагоре, после отново завива надясно, като образува четириъгълник. Скривалището! Само то може да е! Скривалището! Каменен блок, издълбан в сте­ната, зад каменния блок кухина и в нея оръжието! Само трябва да се изтегли каменният блок и готово!

Двамата яростно заработиха с ножчетата, забравили умора, глад, време…Резците потъваха все по-навътре, отворът ставаше все по-широк… Още малко и…

Чу се шум. Някакво шляпане във водата или може би триене на подметки по цимента… Двамата замръ­знаха на място. Ослушаха се. Шляпането ставаше все по-отчетливо…Някой идваше насам!

„Ще умра, но няма да се предам жив"— си помисли майорът и приготви ножчето, за да загине тъй, както бе загинал точно на това място другият командир на бойна група Симеон Безстрашния. Загаси фенерчето. Мракът погълна всичко.

Шляпането се засилваше, чуваше се дори и нечие тежко пъшкане, нечий шепот. И изведнаж зад завоя, от­далеч още, като мълния блесна светлинка.

Наско Нето задиша бързо-бързо и от влагата ли, от вълнението ли, но му се докиха. Прищипна ноздри с пръ­сти, наду се целият като балон и дишането му спря. И кой знае защо, в този момент в главата му минаха думите, които бе чел в някаква книга: „Докато дишам, надявам се".

Не можа повече да издържи и кихна, и кихавицата проехтя в празния канал като топовен салют.

И стана нещо странно: мигновено светлинката от­среща угасна, чу се вик, крака усилено зашляпаха по во­дата и бързо се отдалечиха.

След две минути отново настъпи тишина. Ножчетата в ръцете на разузнавачите не трепереха вече. Обади се майорът с малко задавен глас:

— Защо кихна, бе? Ако ги беше пуснал по-наблизо, щяхме да ги пипнем живи.

Наско Нето остави този въпрос без отговор…

Нямаха вече настроение за работа. Бързо прибраха своите находки и се упътиха към изхода, като непрекъ­снато се ослушваха и оглеждаха. Нищо обаче не смути обратния път. На няколко места само под питанките на стената Наско Нето издълба по една удивителна.

Двамата дълго се разхождаха под дъждеца, който ги измиваше от калта, и обсъждаха по-нататъшното си по­ведение. Явно бе, че след днешната случка ставаше по­вече от наложително да уведомят сержант Марко. Ония от канала бяха сигурно от империалистическото разузна­ване, иначе защо ще бягат от едно кихане? Решиха да на­правят това утре, защото днес предстоеше да извършат първото изпробване на радиостанцията.

Вечерта, като се прибра в къщи, първата работа на Наско Нето бе да провери в речника за чужди изрази какво значи ДУМ СПИРО СПЕРО. Едва не подскочи от изненада. Та това…това беше същото, което си поми­сли той тогава, в онзи тревожен миг, когато се появиха бандитите с фенерчето и когато му се докиха! Честна дума! „Докато дишам, надявам се."

10.    САШО  КОБАЛТОВИЯ  ЮМРУК  СЪЗДАВА  СЕМЕЙНИ РАЗНОГЛАСИЯ

На другия ден сутринта, когато другарката Елиса­вета събуди Сашо Кобалтовия юмрук за училище, той мързеливо се протегна и каза:

— Остави ме да си поспя, аз вече не ходя на училище.
         Дрехите му, кални и измачкани, бяха разхвърляни по столовете, чорлавата му коса бе полепнала от пясък и вар.

— Хайде, мами, хайде! — ласкаво започна другар­ката Елисавета, която помисли, че синчето й се превзема. — Ставай, ще закъснееш!

—  Ама аз наистина няма да отивам вече на учи­лище — повтори той упорито. Вчера класната ме из­гони.

Другарката Елисавета се завайка и Сашо бе прину­ден да разкаже всичко, като, разбира се, скри за истинските причини на отказа да се стриже. Няма да издава сега тайни пред майка си я!

        Тя успя да го придума да стане и закуси.

В кухнята пиеше чай таткото на Сашо, другарят Фабрев. Като видя сина си още в къщи, с кални обувки и изпоцапани панталони, той-се учуди:

—    Какво правиш още тук? — попита той.

—    Сашо няма да отива вече на училище — предпа­зливо подхвърли майката.

—    Тъй ли? А защо? — смръщи вежди таткото.

— Защото не иска да се подстриже — лекичко каза тя.
         — А защо, моля, не иска да се подстриже? — про­дължаваше инквизиторския си разпит бащата.

На този въпрос отговори лично Сашо:

—  Защото съм свободен човек!

Таткото се изправи, стиснал устни и с почервенели уши. Личеше си, че е много сърдит.

—    Ще ти кажа аз на тебе кой е свободен човек! — процеди той през зъби. — Веднага да отидеш в бръснар­ницата и да се подстрижеш!

—    Няма! — отсече Сашо.

Таткото заплашително пристъпи напред, но майката застана помежду им:

—  Недей, недей! — започна тя умоляващо. — Нали трябва да зачитаме волята на детето…

Тук в скоба трябва да кажа няколко думи за мето­дите на възпитание на Сашовите родители. Бащата счита, че децата трябва да се възпитават със строгост и понякога дори с тупане, а майката — обратно. И понеже таткото, който е голям началник в един институт, няма време да се занимава със своето дете, това върши май­ката, която е по-свободна, макар че работи в един музей. И ето — откакто се е родил Сашо, майка му непрекъснато го глезоти, изпълнява всичките му прищевки, казва му „мами", прощава му всички грешки и не случайно той е станал такъв своенравен и понякога тиранин, който все иска да заповядва на другите. Не случайно също така Сашо се бе издигнал на времето до поста водач на Отряда на динамичните и не случайно този отряд бе за­почнал да прилича на банда…Разбира се, откакто стана династронавт, той много се промени, понаучи се на дисциплина, на постоянство, в него се пробуди любов към науката и книгите и сега, както знаем, той усилено учи негърски, за да замине за Южна Африка. Знаем също, че този път неговият бунт далеч не се корени в упоритото му своенравие и затова ние не можем да си позволим да го корим…

Бащата обаче не знаеше нищо и затова се обърна към него, изгледа го от глава до пети и изрече:

—  Полюбувайте му се, моля! Уж ученик от пети клас, а нито се мие, нито се чисти, ноктите му като на баба Яга, косата му като на Черен Петър и вони… И това само защото трябва да зачитаме неговата свободна воля…

На Сашо му идеше да се развика от мъка: как да каже сега на тия възрастни истината? Все едно — няма да я разберат. По-добре да го сметнат за мързеливец и хулиган, отколкото да издаде тайните на интербригадите!

Бащата си взе шапката и гневно извика:

—  Добре, твоя работа! Недей ходи на училище, остани си неграмотен!

Тресна вратата и излезе.

Останали сами, двамата дълго мълчаха. Майката беше с насълзени очи, а синът беше забил поглед в зе­мята. Сашо си мислеше, че след такъв скандал в къщи, той няма какво да прави повече тук: ще замине за Южна Африка и няма да се върне никога вече, и ще посвети це­лия си живот на освобождението на колониалните народи… Левски също не е завършил университет, а на обесиха го дори!

Той ласкаво погали майка си по косата:

—    Мамо — каза той, — аз ще уча задочно и няма да те посрамя!

—  Добре, добре, мами — усмихна се тя през сълзи. — Но аз все пак ще помоля класната да ти прости и да те приеме.

Класната обаче категорично отказа да върне Сашо неподстриган и така, командирът на Втора африканска бригада, наречена още Черната, петнайсет дни пред края на срока и три седмици пред заминаването му за Южна Африка стана свободен гражданин — жертва на пара­граф 4 от Договора за съревнование.

11.   СЕРЖАНТ   МАРКО   СЕ   ТРЕВОЖИ

Тревожеше се, и то не на шега! Напоследък в квар­тала ставаха нередни неща.

Най-напред някои граждани се оплакаха, че неизве­стни лица са тарашували в таваните им. Наистина нищо ценно не било откраднато, но все пак…

После получи съобщение от Управлението, че според непотвърдени сигнали в неговия квартал се укривал и вършел нечистите си сделки някакъв опасен контрабандист на чуждестранни стоки и наркотици…

Сетне едно хубаво утро той установи, че неговият собствен ятаган — спомен от дядо му, участник в Осво­бодителната война срещу турците — е изчезнал. Навярно някой се бе промъкнал през прозореца и го бе задигнал направо от стената, където си висеше толкова години вече.

Снощи пък неочаквано в стаята му влетя лично дру­гарят Антон Антонов. Беше побеснял:

— На какво прилича това! — крещеше той и дру­саше коремчето си. — Какъв сте вие блюстител на реда и законността в този квартал? Аз готвя предаване от пет седмици, а те го провалят… Провалят го! И нито един от съседите не можа да го види!

—    Извинявай, другарю Антонов, но нищо не разби­рам…

—    Какво има тук за разбиране? Трябва да се дей­ствува! Къде е тук милицията? Да пипнете тия бандити, които цял час смущават телевизионните приемници в квартала!

Другарката Веса почерпи другаря Антонов с кафе, сержант Марко го поуспокои и едва когато гостът беше в състояние да говори свързано, разбра се следното: малко след като започнало предаването на новото телевизионно произведение на другаря Антон Антонов „Как се каляват децата без лекарства", от квартала почнали да звънят в кулата и да се оплакват, че на малките екрани е хаос: не се виждало и не се чувало нищо. Тъй като обаче „повре­дата не е във вашия апарат", от кулата направили бърза техническа справка и се установило, че в квартала дей­ствували два смутители на ултракъси вълни. Докато ги засекат, те млъкнали, но все едно, предаването е провалено… Моля да вземете мерки, защото наскоро ми предстои още едно предаване, а после един голям истори­чески филм из живота на прабългарите с хан Исперих в главната роля. Във филма ще участвуват хиляди хора и сега готвя за тях мечове, щитове, бради и мустаци. Ще има битки, надбягвания с колесници, ще видите какъв филм ще стане и затова, моля, никак не желая да се по­втори безобразието от тазвечерното предаване…

Сержант Марко обеща да вземе мерки и изпрати другаря Антонов.

Всички тия събития сериозно разтревожиха квартал­ния: кражби, подозрителна шетня по таваните, контра­банда на опиум, изчезването на ятагана, тайнствените смутители на телевизори… Хм! През цялата си мили­ционерска кариера сержантът не беше се сблъсквал с толкова много и толкова опасни неща. Досега — какво? Пиянски истории, махленски разправии, задигане на ав­томобилни антени, счупване на прозорци — дреболии, с които винаги се е справял блестящо. Този път обаче явно имаше насреща си опасен враг, с когото следваше да се пребори сериозно. И сержантът реши да се бори. И тъкмо мислеше как, на вратата се почука и влезе един от династронавтите.

Винаги когато сержант Марко видеше династронавт, обземаше го желание да кукурига, защото мигновено си спомняше историята с Никиж. С една дума, той избягваше да има работа с тях. И затова сега, когато посети­телят му разказа за тайнствените явления в канала край реката, той хич и не повярва и взе тая история като една от поредните фантазии на Федерацията. Все пак даде си вид, че е повярвал, и изпрати династронавта с уверение, че ще помогне.

Два часа по-късно обаче дойде Наско Нето, който му разказа съвсем същото и поиска съдействие, за да за­ловят агентите на империалистическото разузнаване. Сержантът бе разколебан: ами ако наистина в тия при­казки има нещо вярно? Не пое никакъв ангажимент пред Наско и заяви, че ще си помисли…

Легна, но не можа да заспи, тормозен от тревожни мисли. Към полунощ стана, облече се, излезе на пръсти, за да не събуди Кънчо, който тъкмо мърмореше насън „Вива Куба".

Тръгна по безлюдните улици, ослушвайки се във всеки звук, вглеждайки се във всяка сянка… Какво става в неговия квартал, иначе тъй тих, тъй примерен, първенец в отечественофронтовското съревнование за хигиена и за събиране на вторични суровини, за което трябва да се признае, има заслуга и Федерацията на династронавтите! Къде се спотайват нелегалните радио­станции? Къде се укрива контрабандистът на наркотици? Дали в онзи мрачен таван? Или в този магазин със спу­снати ролетки? Или зад онзи прозорец, дето свети на пе­тия етаж? Впрочем нали там живее майор Димчо? Какво ли прави дотолкова късно? А ако тия династронавти-минастронавти са попаднали на някаква сериозна следа в канала? Не е ли по-добре да провери?

И сержант Марко дълго ходи в светлата майска нощ, ходи по улиците, по парковете, покрай реката и каналите и като Авакум Захов обмисляше по-нататъшните си хо­дове, които трябваше да доведат до спокойствие и сигур­ност в неговия квартал.

А през това време, там горе, зад светещия прозорец на петия етаж, роботът БШ 4 ПЕЦО решаваше задачи на Наско Нето…

Затова пък Наско Нето сладко спеше и сънуваше, че роботът се е явил вместо него на устен изпит и бързо изписва на черната дъска точното време на срещата на двата влака, дето са тръгнали — единият от София, дру­гият от Кюстендил…

12.    СЕРЖАНТ   МАРКО   В    АКЦИЯ

Не съобщи на началството, не! Реши дори с риск на живота си да свърши всичко сам. Като Авакум Захов…

Взе пистолета си, почисти го грижливо, зареди го със седем патрона — никога не бе стрелял с него. Сложи в джоба си мощен електрически фенер, на пояса си закачи кама, нави около кръста си здраво въже, наметна черна мушама, обу високите си гумени ботуши и се огледа в огледалото: беше великолепен!

—  Закъде се готвиш така, бе Марко? — попита Веса.

—  Шшт! Никому нито дума! Разбра ли? Много е важно! И ако не се върна, целуни Кънчо от мене…

И без повече приказки излезе.

С хиляди предпазни мерки незабелязано се добра до входа на канала. Огледа се — никой. Смело влезе в чер­ната, воняща паст. Изчака секунда, ослуша се — ти­шина! Само там някъде вътре равномерно падаха капки: так-так-так…Светна с фенера: всичко бе, както го беше описал Наско Нето — влагата, калта, варта по дъното, знаците по стените. Внимателно ги проучи: стрелката, буквите СБ, ПЕЦО, после въпросителната и удивител­ната… Какво наистина означаваха тия знаци? Шифър? Спомни си НИКИЖ и веднага отхвърли тази мисъл. Не е време сега да се увлича по тотовски комбинации. Само действие, действие!

Тръгна напред в калта, във вонята, под влажния свод. Светлината пълзеше по стените и откриваше разпо­ложените през десетина крачки тайнствени знаци: стрелка, СБ, ПЕЦО, въпросителна, удивителна… И сякаш пи­таха: какво правиш тук? И сякаш предупреждаваха: стой, не ходи по-нататък! И от това по кожата на сер­жанта пролазваха тръпки, но той не спираше, свил юмрук около студения метал на пистолета.

Спря се под шахтата, пое няколко глътки чист въздух. Знаеше къде се намира: точно под кръстовището на Раковски и Толбухин. Неговият квартал! Като си по­мисли за своя любим квартал, който тъй много разчи­таше на него, сержант Марко се успокои напълно и вече съвсем хладнокръвно продължи навътре.

При разклонението отново се спря и внимателно огледа трите входа. Нямаше смисъл да продължи по-на­татък. Това място тук беше идеално за засада. Все едно — бандитите, ако наистина имаше такива, трябваше да минат през една от тия дупки. Първият вход вляво беше най-удобен като пост за наблюдение. Сержантът влезе в него, приклекна до стената в калта, закри лице с високата яка на мушамата и загаси фенера. Мракът по­гълна всичко.

Сега оставаше само едно — да се чака. Да се чака търпеливо, дълго, ако ще цяла нощ и цял ден. Бандитите неизбежно ще се появят и тогава…

Сержантът ласкаво опипа пистолета си…

…Тогава сержантът става старшина, а може дори и направо младши-лейтенант да го направят!

И кварталният Марко зачака… Светещите стрелки па часовника бавно се движеха напред. Наблизо капките падаха с подлудяваща равномерност: кап-кап-кап…От горе от време на време долиташе далечен грохот: минаваше камион. Зловонието дращеше гърлото, влагата сви­каше дробовете, калта като студена лава бавно се сти­чаше навън…

Минаха двадесет минути…половин час...час…Сержант Марко чакаше ...

И внезапно ухото му долови някакъв шум. Идеше от­към главния канал. Беше жвакане на обувки в калта. Той се сви като пантера пред скок, с лявата ръка взе фенера, с дясната — пистолета. Жвакането продължаваше и с него скоро заблестя фенерче, което ту гаснеше, ту святкаше…

Сержантът реши: ще ги остави да отминат и ще ги  удари в тил.

Ония неумолимо напредваха...

И в този миг дочу друг шум: някакво   шляпане   по вода. Идеше откъм третото отклонение и бързо се при­ближаваше насам. И скоро зад завоя блесна фенерче, което ту гаснеше, ту святкаше ...

„Охо — помисли си сержантът, — бандите са значи две. Толкова по-добре. Ще ги пипна всички наведнаж и ще очистя квартала от тях."

Бандите навярно се приближаваха, без да се забе­лежат взаимно, тъй като, както е видно от скицата, кана­лите, по които се движеха, бяха разположени под прав ъгъл. След малко обаче трябваше да се срещнат.

Срещнат ли се, съобразяваше светкавично сержант Марко, те ще станат двойно по-силни и тогава един човек трудно ще се справи с тях. Следователно трябва да се действува в мига, когато се съберат. Тогава просто с един-единствен удар ще ги зашемети и няма да им даде възможност да се съвземат и пуснат в ход оръжието си.

Всички мускули на сержанта се напрегнаха до скъ­сване, мозъкът му заработи като кибернетична машина, нервите му долавяха всяко движение на бандитите, очите следяха двете светлинки, които само след няколко се­кунди щяха да се срещнат…Очевидно бяха много…

Сержант Марко, настъпи твоят час!

Още три крачки и бандитите ще се съберат . . .

Раз! Два! Три!

Той понечи да натисне копчето на фенера, но в този миг стана нещо зашеметяващо: в секундата, когато на ъгъла двете светлинки почти се допряха, избухнаха панически викове, някой изписка, някой извика „мамо", фе­нерчетата се дръпнаха назад, бандитите побягнаха в мрака натам, откъдето бяха дошли…

Сержантът натисна копчето на фенера. Ослепител­ният сноп светлина се втурна подир бандитите и ги за­кова на място.

— Горе ръцете! — извика той. — Мръдне ли някой -- стрелям на месо!

Изтича напред с пръст на спусъка на пистолета.

Спря се.

Погледна.

Пред него с вдигнати ръце стояха династронавтите. В левия канал — Сашо Кобалтовия юмрук, Рони Дато, Вихра, Игорчо и другите черни. В десния — майор Димчо, Наско Нето, Фани, Кънчо и другите червени. В ръцете им имаше ножчета, стрели, въжета, камъни, а в широко отворените очи — ужас.

— Добър ден — учтиво поздрави Игорчо.

Сержантът бе внезапно обзет от неудържимото же­лание да изпляска с криле и изкукурига. Боже мой, докога тия деца ще се изпречват на жизнения му път?

—   Какво правите тук? — изхриптя той пискливо.

—   Татко — провикна се бодро Кънчо, — ние сме ек­спедиционен корпус за ловене на империалистическата агентура.

Наско Нето го щляпна по главата и Кънчо разбра, че не бива много-много да дрънка.

Сержантът унило прибра пистолета. В светлината на фенера династронавтите изглеждаха бледи и уморени. Двете групи се измерваха с враждебен поглед.

—   Какво търсите на наша територия? — попита вне­запно Сашо Кобалтовия юмрук.

—   Откъде-накъде ваша територия? — наежи се ма­йорът. — Тя си е наша.

—   Ние първи я открихме! — провикна се Рони Дато.

—   Не е вярно! — възрази Наско Нето.

—   Да! — каза Рони Дато.

—   Не! — каза Наско Нето.

Двете групи настръхнаха. Сержантът седна направо в калта и се хвана отчаяно за главата: няма ли да спре най-после тая въртележка? Да, не, да, не…Ако това продължи още пет секунди, ще побеснее!

—   Искате ли да ви покажем доказателството, че ние първи открихме скривалището? — попита Наско Нето. — На, вижте! — И той им показа знака ПЕЦО. — ПЕЦО — това е името на моя робот!

—   Имаш много здраве! — провикна се Сашо Кобал­товия юмрук, чиято бухнала коса метеше свода. — Тия две букви СБ виждаш ли ги? Ние ги написахме преди вас.

- Това е подписът на Симеон Безстрашния! — каза самоуверено Наско Нето.

—  Ха-ха! — ледено-студено се изсмя Рони Дато. — Това е подписът на Сашо. Сега на негърски той се казва Сашо Кобалт Болокуду.

Наско Нето си глътна езика. Червените бяха бу­квално смазани.

—  И все пак — каза майор Димчо — ние първи от­крихме скривалището и скоро ще го отворим и тогава ще видите какво има вътре.

Сержантът, който досега само стискаше зъби, изведнаж наостри уши. Скривалище? За какво скривалище дрънкат? Да не би случайно тук някъде да е напъхал своите стоки контрабандистът? Той се изправи и реши­телно хвана майор Димчо и Наско за ушите:

—  Слушайте, династронавти-минастронавти! — про­цеди той през зъби. — Я дайте да се разберем с добро: всички сте арестувани и няма да ви пусна оттука, докато не ми разкажете всичко от игла до конец! Ясно ли е? Скривалище, туй-онуй, всичко искам да знам!

Лицата на династронавтите изведнаж се затвориха. Нима ще пристъпят клетвата? Майор Димчо стисна зъби и протегна напред ръце, за да ги окове сержантът, а Наско Нето си прошепна заветните думи: „Дум спиро сперо!" и се приготви да остане тук до довечера.

Една дълга минута изтече в пълно мълчание. А през това време пленените уши на Димчо и Наско видимо се удължаваха. Рони Дато забеляза това и смело се при­ближи до сержанта:

—    Другарю квартален сержант Марко! — започна той с достойнство. — Вие нямате право да упражнявате насилие върху нас. Ние сме граждани на република Бъл­гария, а освен това и династронавти!

—    А аз съм политически емигрант! — добави Кънчо.

—    Няма го майстора! — почти закрещя сержан­тът. — Никъде няма да ви пусна, докато не ми покажете скривалището!

Сашо Кобалт Болокуду презрително подхвърли:

—   Никакво скривалище няма тука, другарю кварта­лен. — Ние претърсихме навсякъде.

—   Брей! — извикаха едновременно всички червени. — Има!

—   Искаш ли да ти покажа? — разпали се майо­рът. — Ела! Ама да знаеш, каквото се намери, наше си е и всички точки са наши!

С рязко движение той откачи ухото си от лапата на сержанта. Същото направи и Наско Нето. После, без да му обръщат повече внимание, потънаха в средния канал. Кварталният обидено ги последва, като заджапа във во­дата.

Достигнаха площадката. Майорът се изправи пред стената, посочи издълбаните контури на камъка.

—  Ето — каза то. — Трябва още малко да се дълбае и готово.

Извади ножчето и започна ожесточено да чегърта. След малко го смени Наско Нето, след това без всякаква покана заработи Сашо Кобалт Болокуду, после Рони Дато, Мишо Еквилибриста, комисарката Вихра, другите и ножовете потъваха все по-дълбоко, и сержантът беше напълно забравен, и той си седеше кротко настрана и само гледаше и въздишаше…

Работиха в пълна тишина повече от час, фенерите постепенно избледняваха, в канала се чуваше само стърженето на ножовете по цимента. Династронавтите бяха потънали в пот, кал и прах…

И внезапно ножът на Наско потъна до дръжката.

—  Готово! — извика той.

Всички скочиха. Двайсет и шест ръце и сто и трий­сет пръсти се вкопчиха в камъка.

Сержантът развълнувано се изправи и насочи своя мощен фенер към тях.

Пръстите дърпаха, стискаха, дращеха до кръв. Ка­мъкът излезе.

Зад камъка зина кухина.

В кухината нямаше нищо.

Сержантът пъхна вътре фенера, огледа дупката… Нищо…Нищо…

Не! Има нещо! Той напипа някакъв ръждясал мета­лически предмет. Извади го. Затаили дъх, династронав­тите впиха очи в него.

Беше обикновена, желязна табакера, проядена от времето. С усилие я отвори. А вътре — една посивяла хартия. Сержантът я разгърна. Опита се да овладее ръ­цете си, но те все пак трепереха и хартийката лекичко шумолеше в тях. Погледна, разбра.

— Деца! — прошепна той със засъхнало гърло. — Искате ли да ви прочета какво пише тук?

Династронавтите мълчаливо се струпаха около него. Три фенера се насочиха върху хартията. Сърцата безумно тупкаха.

Наоколо беше мрак и само едно сиво листче светеше като бял пламък, едно листче — призив от миналото…

„Хора на бъдещето. Не знаем дали един ден това писмо ще попадне във ваши ръце. Възможно е то зави­наги да остане зазидано в тия стени. Но ако го откриете, знайте: ние умираме за вас.

Четири дни и четири нощи ние бяхме тук живи по­гребани: трима мъже и една жена. Без храна, без вода…Останаха ни пет патрона, последните оставихме за нас…

Завчера Веселин се опита да си пробие път през полицейския кордон, за да ни донесе вода. Застреляха го на изхода.

Вчера Стефан се покатери по зида на шахтата. Пре­рязаха го през рамото с картечница.

Останахме двама: Мария и аз. Ние се обичаме, но не успяхме да живеем заедно. Защото скоро ще умрем…

Преди два часа отвън пуснаха отровен газ. Бавно, но неумолимо той пълзи насам и все повече се издига към лицата ни. Задушаваме се, дробовете ни се разкъс­ват. Изтичахме под шахтата, но отгоре хвърлиха бомби. Върнахме се отново тук, на това островче, където още има малко въздух.

Мария бълнува, гърдите й се раздират от кашлица. Газът все повече и повече прониква към нас. Батерията на фенерчето скоро ще секне, лампичката едва мъждука. Главата ми се вие. Вътрешностите ми горят. Мария ме моли да я застрелям, за да не се мъчи повече... Но аз нямам сили да вдигна пистолета срещу нея. Не мога да застрелям обичната си. По-добре да излезнем навън, да умрем в открит бой…

Дадох на Мария последната глътка вода, която па­зех в манерката. Тя се изправи, готова да тръгнем. Трябва да побързаме, докато газът не е стигнал свода и не ни е повалил…

Хора! След няколко минути ние ще загинем. Но ние не се страхуваме! И не съжаляваме, защото знаем, че умираме за вас, за свободата, за бъдещето, за децата, които ние с Мария не можахме да имаме... И макар никога да не прочетете това писмо, ние знаем, че вие, хора на бъдещето, няма да изневерите на нашето дело, че вие ще го продължите, че вие ще се борите, както се борихме ние, дотогава, докато на земята не остане нито един роб, нито един робовладелец!

Хора на бъдещето! Ние умираме с чисти ръце! Нека и вашите ръце бъдат винаги чисти!

Ние тръгваме.

Симеон

София, канала, 23 март 1943 година"

Наоколо беше мрак и само една хартийка светеше като факел…

13.   ЧИСТИ   РЪЦЕ

Писмото на Симеон Безстрашния бръкна дълбоко в душите на династронавтите. Часове и дни наред то беше предмет на най-задълбочени обсъждания, часове и дни наред се разискваше въпросът за „чистите ръце" и все по-ясно ставаше, че ако искат да бъдат достойни продъл­жители на делото на Безстрашния и да се борят за каузата на свободата, то ръцете им трябва да бъдат безупре­чно чисти.

Отначало за Кънчо „чисти ръце" означаваше да си мие редовно ръцете преди ядене, а той не обичаше много-много да си мокри кожата с вода и сапун. Майор Димчо дълго му обяснява, че „чисти ръце", така както го е ми­слил Симеон Безстрашния, означава да имаш чисти чув­ства в сърцето и чисти мисли в главата, с една дума — да имаш чиста съвест.

—   Бате Димчо — попита Кънчо, — аз имам ли чисти ръце?

—   Не знам. Лъгал ли си много напоследък?

—   Не.

—   Да си убил някого?

—   Не.

—   Да си откраднал нещо?

Кънчо поразмисли. После направи тайнствено лице и поведе майора зад бараката. Огледа се още по-тайн­ствено, взе да човърка нещо в земята и изрови един изу­мителен, блестящ ятаган с издълбани на дръжката цифри: 1874.

— Ей, че хубав! — възкликна майорът. — Откъде го имаш?

—   На татко е — уклончиво отвърна Кънчо. — Взех го за похода.

—   Татко ти знае ли?

—   Не.

Майорът помисли, па рече:

- Е нищо, това е за борба с империализма. Ама знаеш ли как се сече с него! Прас-прас! — той размаха ятагана, който засъска във въздуха. — Таман сто точки ще спечелим с него.

- Бате Димчо — попита пак Кънчо, като отвори още повече големите си очи, — аз имам ли чисти ръце?

—   Ама, разбира се! — отвърна командирът на Чер­вената бригада.

Прибраха ятагана в базата. А тя бе вече претъпкана. Може да се каже, че откъм  материално-техническата страна бригадите бяха почти готови: имаше колкото си щеш храна, облекло, съоръжения, стоки за размяна с ту­земците, в това число найлонови чорапи, американски цигари, парижки парфюми и тубички бял прашец. Радио­станциите също бяха готови и можеха вече да работят, липсваха само микрофони, за да предават не само си­гнални шумове, но и човешки гласове и музика. По-зле стоеше въпросът с оръжието — засега имаха само онзи броунинг без пълнител, който откриха в скривалището, — но и този проблем скоро щеше да бъде разрешен. Защото след писмото на Симеон Безстрашния нищо, ама нищо не можеше да се опре на интербригадирите.

Всъщност останаха да се решат само още няколко незначителни неща. Както писа тия дни „Народен звез­ден глас", те се свеждаха до следното:

1.  Командирът на Червената бригада да си оправи двойката по български.

2.             Наско Нето да запази шестицата по ари­тметика докрай. Това няма да е трудно, тъй като напоследък Наско Нето прави все хубави до­машни.

3.             Командирът на Черната бригада Сашо Кобалт Болокуду трябва на всяка цена да за­върши училище, защото е позор един династронавт да остане полуграмотен. Какъв пример ще дава той на колониалните народи? Това, разбира се, не го освобождава от забраната да се остриже.

4.             Да се вземат най-енергични мерки за по-бързия растеж на брадите и мустаците. В случай, че все пак не пораснат до 7 юни, да се измисли научен начин   да    пораснат   наведнаж.

5.    Да се искат от Министерството на вън­шните работи паспорти за Куба и Южноафри­канската република. За Куба е лесна работа, защото имаме покана  от  Фидел   Кастро,  но  за Южна Африка е по-трудно, защото нямаме ди­пломатически отношения с тази държава. Сле­дователно да се искат паспорти за Гвинея, а оттам през Конго, Танганайка и джунглите ще се прехвърлим в Претория нелегално.

6-то и последно: Да се провери състоянието на ръцете на всички интербригадири, защото не може да се отива в бъдещето с нечисти ръце. Обявиха   ударна седмица за разрешаването и на тия въпроси. Започнаха с най-лесното. Рони Дато седна и съчини две еднообразни заявления до Министерството на външните работи:

„Другарю Министър,

Ние, долуподписаните членове на Федерацията на динамичните астронавти, най-учтиво молим да ни издадете паспорти за задгранично пъту­ване до Куба (и Гвинея). Причините за замина­ването ни са следните:

а) Желаем да се запознаем с живота на тузем-
ното население в тия страни.

б) Желаем да обменим опит с местните пионери
и пионерски организации.

в) Желаем да окажем безкористна помощ за
организирането на местни федерации на динами­
чни астронавти, което ще способствува за по-
бързото овладяване на науката и космоса.

Възнамеряваме да заминем    през   първата половина   на   месец  юни и да останем   в   Куба (или Гвинея) до края на ваканцията. С почит (подписи)"

Както виждате, Рони Дато ловко избягна въпроса за диверсантите в Куба и за белите расисти в Южна Африка и изобщо въпроса за революционната помощ, която династронавтите искаха да окажат на колониалните народи. Защо да се поставя Министерството на външните работи в притеснено положение? Да заминем веднаж, па после лесно!

Сложиха заявленията в плик и ги пратиха по по­щата.

След това свикаха общо събрание, за да разгледат и другите висящи въпроси, и на първо място—училищ­ните бележки. Майор Димчо обеща жив или мъртъв да оправи двойката по български език, а Наско Нето заяви, че няма защо да се безпокоят — шестака по аритметика му е вързан в кърпа! Потрайте и ще видите! И той си помисли за своя чудесен, верен и послушен робот ПЕЦО, който тъй акуратно му решаваше всички задачи.

По-трудно беше положението със Сашо Кобалт Болокуду. Очевидно никой нямаше право да го принуждава да се остриже, но и извън училище не биваше да остане. Мишо Еквилибриста предложи да се изпрати до класната заплашително писмо и да се предупреди да приеме Сашо в клас, иначе ще й се случи нещо лошо. Останалите реши­телно възразиха: Федерацията не си служи с терор. Не е ли по-добре да изпратим делегация, която, без да издава тайната, да обясни някои работи на класната и да я по­моли да прости на Сашо? Отлично, нека бъде делегация!

Опряха до брадите и мустаците. Всички единодушно заявиха, че бръсненето почти никак не помага за по-бър­зия растеж на космите по лицето и че онази брошура, дето я купи Рони Дато от „Старкниг", нищо не струва. Не помагат и разните мазила. Какво да се прави, дявол да го вземе? Положението изглеждаше безнадеждно, но династронавтите, както ни е известно, никога не се отчай­ват. Решиха: да се мисли, да се търси, да се опитва до последния момент. Науката не тъпче на едно място, все може да хрумне някому нещо и да спаси   положението.

Накрая стигнаха до „чистите ръце". Доклад нямаше. Всеки можеше да задава въпроси и казва своето мнение по делата на другите.

Например:

—    Откъде имате релсата? — пита някой.

—    От гарата —отвръща Сашо   Кобалтовия   юмрук..

—    Честно ли е това?

—    Не, не, не..  — отговарят останалите.

—  Да се върне релсата на гарата!
Или:

—    Знае ли майка ти, че си й взела полата за втори­чни суровини?

—    Ама   аз… не… защото… — мънка Вихра.

—  Още днес да й съобщиш!

Или:

—  Кой е тарашувал в чужди тавани?

—  Аз.

—  Да не си посмял друг път, защото ще ти отнемем сто точки!

Или:

—    Кой е сложил мъртвата мишка в чантата на байчовицата?

—    Аз.

—    Щеше да откачи от страх. Ако втори път напра­виш това, ще те изключим от Федерацията за една се­дмица.

Или:

—    Защо вчера в автобуса не отстъпи мястото си на онази баба?

—    Голяма работа... бях уморен…

—    50 точки по-малко за лошо възпитание. Не са ти това „чисти ръце", другарю!

И тъй нататък, и тъй нататък…

Кънчо трепереше да не го засекат за ятагана, но за негова изненада никой не каза думица. Очевидно ятага­нът беше твърде голяма скъпоценност, за да поискат да го върне.

Събранието отиваше вече към своя край, когато изведнаж като бомба прозвуча следният въпрос:

—  Нека Наско Нето каже откъде има найлоновите чорапи, парфюмите и другите работи!

Наско Нето небрежно вдигна рамене:

—    Това си е моя работа. Тайна…

—    Няма тайни пред Федерацията! Ти си длъжен да кажеш! Да не си ги откраднал?

Наско Нето възмутено се провикна:

—    Аз не съм крадец, бе! Открих ги в едно скрива­лище!

—    Къде се намира това скривалище?

—  Няма да ви кажа! Скривалището си е мое!
Тогава всички наскочиха, закрещяха:

—  Отде накъде твое! Лъжец! Отцепник! Другарски съд за тебе!

Наско Нето незабавно зае боксьорска позиция. Сашо Кобалт Болокуду застана насреща му, Никиж-ем весело залая, защото помисли, че започва забавна игра. Замириса на бой.

—  Тишина! — извика майорът. — Тишина! Нека да гласуваме! Кой е съгласен Наско Нето да признае къде се намира неговото съкровище, да вдигне ръка!

Всички вдигнаха ръка. При това състояние на не­щата очевидно Наско Нето не можеше да се съпротивля­ва и капитулира. Никой не може да излезе срещу колек­тива. И главният разузнавач разказа за зеления куфар под дъските на чуждия таван. Мигновено всички пожела­ха да го видят.

Тръгнаха. Никиж-ем припкаше последен.

Качиха се горе. Наско Нето ги поведе към тайнстве­ния таван. Издърпаха куката с катинара, влязоха.

Със съзнанието, че с това движение погубва стотици скъпоценни точки, Наско Нето повдигна дъската от пода. Показа се зеленият куфар и в него — чорапите, цигарите, тубичките...

Дълго клечаха около него, заети с неприятната ми­съл, че това тук не е вече тяхно. Кънчо, удивен, бърчеше носле, а Никиж-ем шеташе мнително наоколо и нещо усилено душеше и ръмжеше, и пак душеше...

Най-после майор Димчо с мъка  на сърцето продума:

—    Е, няма какво, ще трябва да върнем този куфар на собственика.

—    Отде да знам кой е собственикът, бе! — каза Наско Нето.

—    Ще го издирим.

-   Най-добре е да съобщим на милицията — предложи Вихра. — Тя ще намери собственика и ще му върне куфара.

Така и решиха.

И тъй, в името на „чистите ръце", пет минутки по-къ­сно Наско Нето почука в дома на сержант Марко. Квар­талният тъкмо четеше за седми път подвизите на Авакум Захов с надежда, че в тях ще намери някакви указания за начина, по който ще открие нарушителите на законно­стта в квартала, и главно, средство за брониране срещу нови номера на династронавтите.

Като видя Наско Нето, той настръхна. Какво ли ще му сервират пак? Но не! Този път няма да мине!

— Добър ден — каза Наско Нето.

— Добър ден — отвърна предпазливо сержант Марко. — Какво има?

—   Другарю квартален сержант Марко, аз съм деле­гация на династронавтите. Дойдох да ви съобщя, че фе­дерацията откри…хм…—Наско Нето млъкна, за­щото видя искри в очите на сержанта.

—   Какво, какво пак сте открили? — попита задавено кварталният.

— Едно съкровище — откровено призна Наско.
         Пред погледа на сержанта заиграха звезди от трета величина. Изведнаж се видя в черна мушама, с пистолет и фенер в ръце да гони в смрадливия канал двете банди. Почувствува неудържимо треперене под лъжичката. За­крещя:

— Вън! Вън! И да не сте се мярнали вече пред очите ми, че ще ви изселя от този квартал! Душицата ми изго­рихте, династронавти проклети! Вън! Въ-ън! — И едва не зави към звездите от трета величина.

Наско Нето не дочака втора любезна покана и си отиде.

Така, в резултат на тази среща, хем ръцете на глав­ния разузнавач се изчистиха, хем куфарът си остана на място. Какво да се прави — съдбата си има свои неве­доми пътища, които никой, ама никой не може да предвиди...

14.    РОБОТЪТ    ПЕЦО   ЗАСИЧА. ЗАСИЧАТ   И    ТЕЛЕВИЗОРИТЕ    В   КВАРТАЛА

Наско Нето също не можа да предвиди удара, който му готвеше съдбата. На другия ден учителят по аритме­тика го извика и му каза:

— Наско, днес домашното ти не е в ред. Много гре­шки… Я погледни!

Наско погледна: тетрадката беше нашарена с че­рвено мастило. Една мисъл се мярна в главата му: ПЕЦО е сбъркал! Обърна глава към Димчо — майорът едва не потъна в чина, по-ален от планетата Марс.

Учителят накара Наско да вземе тебешира и да реши задачата на черната дъска. Но Наско само сумтеше, пра­веше някакви безсмислени драскулки и хич не знаеше откъде да почне. Откъм чиновете долитаха безброй под­сказвания, но къде ти да хване нещо! Та той и понятие нямаше от задачата.

— Какво става, Наско? —запита озадачен учите­лят. — Та нали завчера ти писах шестица за една подобна задача? Много скоро си я забравил. Внимавай, ако така продължи, ще те вдигна на устен. Седни си!

Наско Нето си прибра тетрадката и седна замаян, като току-що излезнал от барокамера кандидат-космонавт. През междучасието той попита Димчо.

—   Майоре, какъв беше тоя номер, бе? Димчо беше ужасно смутен:

—   Сигурно е сбъркал роботът...

— Ама нали уж роботите не грешат? Като машините: трак-трак...

Майорът имаше съвсем измъчен вид. Беше отслаб­нал, бледен, блестящите му тъмни очи бяха помътнели, гледаше разсеяно и не слушаше дори внимателно. Последните няколко дни го бяха буквално съсипали: краят на учебната година наближаваше, паспортите можеха да пристигнат всеки момент, а той още не беше готов. Не само че се занимаваше с хиляди организационни дребо­лии, не само че не му растеше брадата, но на гърба му тежеше тази страшна двойка по български, която тряб­ваше непременно да превърне в шестица. А отгоре на всичко — и робота!

Учеше до късно, прехвърляше цялата граматика, цялата христоматия, след това, вместо да спи — идваше редът на Насковите задачи… Роботът ПЕЦО трябваше да действува, той нямаше право нито да засича, нито да греши. А на — този път сгреши! Сгреши така, че можеше да провали най-добрия си приятел, своя главен разузна­вач! Сгреши така, че има опасност утре-другиден да ди­гнат Наско на дъската и такава двойка да му завъртят, че на куково лято ще замине за Куба!

—  Ама нали роботите не грешат, бе майоре? — пи­таше Наско Нето. — Нали са машини.

—  А какво като са машини? — отвърна отчаяно майорът. — Нали и машините ги правят хора! Ако хо­рата са сбъркали при построяването им и машините ще направят сума ти грешки. Каквото има в мозъка на ро­бота, го е имало преди това в мозъка на конструктора. Аритметика, физика, химия и дори граматика…

—  Значи татко ти е сбъркал, като е конструирал ПЕЦО, така ли? — попита със страшно съмнение Наско Нето.

—  Татко не бърка никога! — почти извика майо­рът. — Сигурно е техникът. Но тази вечер ще помоля татко да отвори главата на ПЕЦО и да провери. Може да се е отвинтила някоя бурмичка.

—  Да ти дам ли задачите?

На майора ужасно му се искаше да каже „не", но като видя скръбното лице на Наско Нето, кимна.

— Дай! — въздъхна той. — Дано татко оправи ПЕЦО.

Тогава Наско Нето потупа майора по рамото и нази­дателно каза:

— Нека, нека татко ти си попрегледа книгите по аритметика и граматика, че да не бърка друг път.

Вечерта двамата дълго стояха в бараката и изпроб­ваха радиостанцията. Срещу продадените вчера вторични суровини те бяха успели да си купят микрофон и сега, напрегнати и внимателни, те включваха апарата ту на приемане, ту на предаване и чакаха отговор… Защото там горе, в тавана на Сашо Кобалт Болокуду, се нами­раше радиостанцията на Черните, която също се включ­ваше ту на приемане, ту на предаване…

Засега бяха решили да си предават само цифри и нищо друго — най-обикновена проба. Изглежда обаче, че и двата апарата още не бяха в пълен ред, защото ожесточено писукаха, дращеха, ръмжаха и пукаха, като из­хвърляха зловещи искри.

И точно в това време телефоните в телевизионната кула яростно зазвъняха:

—    Какво е това ваше предаване? Нищо не се вижда!

—    Нищо не се чува! Невъобразими смущения в апаратите!

—    Повредата не е във вашия телевизор!

—    Къде е тогава, дявол да го вземе!

—    Странични смущения.

След няколко минути иззвъня и телефонът на квар­талния:

—  Ало! Тук Антон Антонов, режисьорът. Другарю сержант, не виждате ли, не чувате ли какво става във ва­шия квартал? Бандитите на етера отново нарушиха моето предаване…Боже мой, това е сигурно конкуренцията, която иска да ме провали!

Сержантът нахлузи шапка и изхвърча навън. Най-напред отиде у Наскови, за да види със собствените си очи в какво се състои смущението.

Другарят М. Морев и другарката Л. Морева тъкмо седяха на ниските кресла и гледаха предаването на дру­гаря Антон Антонов: „Как да се държа с жена си". На екрана обаче вместо образи пращяха черни светкавици, безумно се въртяха триъгълници, и то така, че апаратът се издуваше до пръсване. Мореви уплашено подскачаха на столовете, но, разбира се, не напускаха поста си: от­както си купиха телевизора, никой и нищо не можеше да .ги вдигне от тия кресла. Тук се хранеха, тук четяха, тук приемаха гости, тук решаваха ребуси, а другарят Морев дори бридж играеше тук, и то без за миг да отклонява втренчения си, хипнотизирай поглед от матовото стъкло на апарата…

След като разбра, че няма да успее да откопчи нищо от тия телезрители, сержант Марко излезе и тръгна из улиците. Какво става в неговия квартал? Какво? Върве­ше, ослушваше се, озърташе се, но и този път не можа да открие нищичко. Всичко си беше, както обикновено — кротко, чисто, тихо…

След несполучливите проби, интербригадирите при­браха радиостанциите и си отидоха в къщи. Наско Нето мигновено се намести до родителите си пред телевизора. Тъкмо беше свършило предаването на другаря Антон Ан­тонов и започваше криминалният филм в девет серии: „Страшилището от Пернанбуко". Предаването мина иде­ално и Наско Нето се чудеше на киселото настроение на татко си, който ругаеше някакви бандити на етера.

Но Наско не можа да доизгледа спокойно филма. В сърцето му се беше загнездил мъничък, подличък страх, който не му даваше мира: ами ако таткото на Димчо не оправи ПЕЦО? Ами ако роботът отново не успее да му ре­ши задачите? Ще го вдигнат на дъската и ще го спукат ка­то нищо ... И тогава — адио, Куба!

Преди още говорителката да беше казала „Лека нощ", Наско Нето се прозина и си легна, но страхът про­дължаваше да гризе сърцето му.

15.  БУНТЪТ   НА   РОБОТА   ПЕЦО

Като се прибра в къщи след пробите с радиостанции­те, майор Димчо незабавно залегна над граматиката. По едно време му доскуча, та отвори за малко романа „Мъг­лявината Андромеда", който всъщност знаеше наизуст (какво да се прави, като се пишат толкова малко научно-фантастични книги?), после изигра партия шах със себе си, после прелисти „Любовта на Жана Ней", като, не знам защо, отново си помисли за Вихра и после пак про­дължи да учи. Към десет часа, смъртно уморен, той изва­ди тетрадката на Наско Нето и пусна в ход робота. В то­ва състояние го завари инженер Живко.

—   Хайде, време е да спиш — каза той.

—   Татко, моля ти се, още малко . . .

Искаше му се да каже: „Татко, моля ти се, помогни на ПЕЦО да реши тия задачи, но го спря чувството за достойнство: все пак той е династронавт и честен робот!

— И утре е ден — каза таткото и го накара да си лег­не.

За Димчо, разбира се, лягането не представлява ни­каква пречка. Колко пъти той е чел скришно под юргана в светлината на фенерчето! Така направи и сега: отвори тетрадката на Наско, закачи фенерчето на копчето на пи­жамата, грабна молива и натисна бутона по аритметика.

И както решаваше, изведнаж изпита странно усеща­не: разбра, че става железен. Опипа главата си: беше квадратна и вместо очи имаше електронни лампи. Посег­на към ушите си: там пък имаше микрофони…Гърдите му бяха студени, металически, и вместо копчета за закоп­чаване имаше бутони с надписи: Физика, Химия, Аритметика…Пръстите му се бяха превърнали в куки, под носа му пораснаха телени мустаци за антени…И беше черен като негър. Опита се да говори, но вместо човешки глас от мембраната на устата му излезе металически звук:

— Добър, ден, господарю. Аз съм ПЕЦО и съм на ва­ше разположение. Какво ще обичате?

Насреща му стоеше   Наско  Нето,   облечен като бял расист: с брич, ботуши, колониална каска и бич в ръка. Имаше дълги мустаци, смееше се нахално и плющеше с бича:

—  Кажи, бе черна маймуно, защо не ми реши всички задачи?

ПЕЦО трепна: макар и машина, оскърблението го за­сегна дълбоко.

—   Но, господарю, аз положих всички усилия, за да ги реша. Цял ден само с тях се занимавам.

—   Не е достатъчно това! Трябва да решаваш и през нощта! Не ги ли решиш, утре може да ме дигнат на дъ­ската и тогава оставам тук, разбра ли? —- крещеше Наско Нето.

—   Но, господарю — продума с металическия си глас ПЕЦО, — аз съм съвсем изтощен, имам нужда от елек­трическо захранване. Иначе мога да сбъркам изчисленията.

—   Роботите нямат право да грешат! — изкряска Наско Нето. — Хайде на работа! Марш!

И започна да го шиба по гърба.

—   Господарю! — Роботът се опита да вразуми чо­века. — Не ме бийте! Аз . ..

—   Ти ли ще ме поучаваш, бе черна маймуно? На ти на тебе, на! На!

И започна да му нанася десни крошета по мембрана­та, по антените, по микрофоните на ушите. После го яхна.

В главата на ПЕЦО нещо се скъса, може би жицата, която съединява мозъчния център на послушанието със сърцето. Роботът почувствува как в него се пробуждат невиждани дотогава човешки усещания като воля за бор­ба, желание за бунт, страстна жажда за свобода. Поглед­на ръцете си: бяха чисти. Спомни си писмото на Симеон Безстрашния; „ ...Борете се, докато на земята не остане пито един робот, нито един роботовладелец!" Необикновена сила изпълни всичките му полупроводници, кондензатори и трансформатори.

—  Слушай, бе расисте! — избоботи той така, че сте­ните затрепераха. — Никакви задачи няма да ти решавам вече, решавай си ги сам! Аз съм свободен робот и ще  правя, каквото си искам! Долу роботовладелците! Да жи­вее свободата!

Разтърси с всички сили металическото си тяло и мет­на Наско Нето на земята…

После уверено закрачи към Сиера Маестра, за да по­могне на кубинските пионери да решават задачите си по аритметика…

Наско Нето мъчително изпъшка и се изправи: пред него стоеше ПЕЦО — послушен, внимателен:

—  Господарю, на вашите услуги!

Наско Нето се успокои и мисълта, че роботът е по­вреден, го напусна. Прозина се шумно, приближи се до ПЕЦО, натисна бутона с надпис „Разтребване".

ПЕЦО мигновено се раздвижи и като стъпваше тро­маво с тежките си крака, бързо-бързо оправи леглото, по­мете стаята, прибра разхвърляните книги от масата, изми стъклата на прозореца от боичките. След това отново за­стана мирно.

Наско Нето натисна бутона „Въглища". ПЕЦО по­слушно взе двете кофи, слезе в мазето и качи въглища плюс дърва.

Наско Нето натисна бутона „Закуска" и ПЕЦО до­несе подноса с млякото и козунака.

—  Сега — заповяда Наско Нето — ще ми решиш задачите!

Пъхна тетрадката през отвора в главата на ПЕЦО, натисна копчето „Аритметика". Роботът прилежно седна, взе молива и усърдно започна да решава, а Наско Нето се излегна на кушетката.

След пет минути всичко беше готово. Наско Нето прибра тетрадката и тръгна на училище, като заповяда на ПЕЦО до обяд да свърши следните неща: да купи хляб и сапун за майка му, да нацепи трески, да донесе прането от пералнята, да върне празните буркани в бакалницата и куп други неща.

—  Ще бъде изпълнено — каза ПЕЦО.

И действително, на обед Наско Нето завари всичко изпълнено. Само че роботът изглеждаше малко уморен. Но какво от това? Нали е машина! И Наско Нето му за­повяда да му излъска обувките, да му зашие копчето на ризата, да изцикли паркета в стаята, а после го зареди с три тетрадки: по писане, по природознание и по аритме­тика.

—    И като се върна, да бъде готово!

—    Ще бъде изпълнено! — отвърна послушно ро­ботът.

До вечерта Наско Нето игра футбол, рисува, ходи на разузнаване, на кино и на стрелбището. Като се върна, всичко беше готово с изключение на задачите по аритме­тика. ПЕЦО се тресеше като болен от малария.

—    Защо не си решил задачите? — запита го Наско Нето.

—    Господарю — отвърна безпомощно ПЕЦО, — от пренапрежение в главата ми изгоря жицата на простото тройно правило и сега съм неразположен. Моля ти се, излекувай ме, смени жицата!

—    Но аз не умея да оправям роботи! — каза Наско Нето.

—    О, това е съвсем проста работа! — успокои го ПЕЦО. — Нали знаеш задачата за двата влака, дето тръгват едновременно от София и Кюстендил? Към полу­чения отговор добавяш две единици. Това е дължината на жицата, която трябва да смениш в главата ми.

„Ами сега? — помисли си Наско. — Като не мога да реша тази задача?" Въпреки това обаче той взе молива и седна. Уви, никак не вървеше. Той отдавна, отдавна беше забравил и умножението, и деленето, и простото тройно правило. Пък и защо ли са му потрябвали? Нали ПЕЦО решаваше вместо него?

Мъчи се цял час. А през това време роботът продъл­жаваше да пъшка и трепери. Като видя, че няма да успее да реши задачата, Наско Нето намисли да излекува робота иначе.

Отвори капака на главата му, погледна и се смая: ни­кога не беше виждал по-сложна бъркотия от тази: про­водници, лампи, транзистори, кондензатори, трансформа­тори, съпротивления…Къде може да се открие в тази каша жицата на простото тройно правило? Започна да бърника с пръсти, та дано улучи. Пипна тук — изскочи искря; пипна там — нещо забръмча. Напипа някаква жичка, дръпна я. И изведнаж…

...изведнаж стана нещо удивително! ПЕЦО нададе страшен рев, като корабна сирена, сгърчи се целият, по­сле се изправи и като луд започна да тича, да скача, да танцува ча-ча, рок енд рол и туист, да се премята, да ходи по креватите, по стените, да се катери по пердетата все по-бързо и по-бързо и цялото му желязно тяло се тресеше като чувал с тенекийки…

После внезапно, тъкмо крачеше по тавана, в него нещо изщрака, той полетя с главата надолу, падна с тря­сък на пода и се превърна в куп димящи металически пар­чета, жици и лампи...

—  ПЕЦО! — извика отчаяно Наско Нето. — ПЕЦО!
Но ПЕЦО не отговаряше.

И неочаквано Наско Нето се намери в клас. Учителят протягаше към него показалката:

—  Хайде сега излез на дъската да решиш задачата за двата влака, дето тръгват от София и Кюстендил…

Наско взе тебешира и погледна: дъската беше огром­на и се простираше оттука до Куба. Ами сега? Как да изпълни тази дъска с цифри? Като не знае дори простото тройно правило?

— Седни си! — каза учителят. — Две.

…И Наско Нето скочи от леглото с разтуптяно сър­це. Беше време за училище. Бързо се облече и без да за­куси, излезе.

16. ТРИТЕ    УДАРА   НА   СЪДБАТА

Както се казва, денят се познава от сутринта. А тази сутрин започна отвратително: Наско Нето влезе в клас, след като би звънецът, и учителят по български го смъмра пред всички. А той още беше под впечатлението на страшния сън и все му се струваше, че това е прокоба. Бе­ше разсеян, не внимаваше.

После учителят изкара майор Димчо на дъската и за­почна да го изпитва за оправяне на двойката. Беше мъчи­телно да се гледа как тормозят главния династронавт. Та това не беше изпитване, а инквизиция!

Но майорът също беше под впечатлението на своя сън и макар че никак не беше се наспал, бе решил на вся­ка цена да прескочи бариерата пред Сиера Маестра. И започна една титанична борба с учителя, с материала, със себе си. Представи си, че е в ръцете на империалистиче­ските агенти в Куба и че го инквизират: нима ще им се даде? Ха! Та те не знаят кой е майор Димчо! Лани той бе­ше готов да му бият четиридесет инжекции на онова мя­сто под гърба, само и само да запази тайните на Федера­цията!...После майорът си представи, че е на мястото на Симеон Безстрашния, там, на площадката в канала, че газът пълзи към устата му, че до него е Вихра, и това му даде неочаквано големи сили. Главата му изведнаж се проясни, той заговори като по книга и буквално зашемети учителя със своите знания.

— Браво! — каза учителят и му завъртя една чуде­сна шестица.

„Добре, че не бях на негово място — помисли си Наско Нето. — Цафето ми беше сигурно."

Но това още не беше най-страшното. Първият удар дойде през междучасието, когато делегация на династронавтите се яви при класната на Сашо Кобалтовия юмрук. Те, разбира се, не казаха, че са федерална делегация, а само приятели на Сашо.

—    Е, и сега какво? — попита класната.

-    Другарко — започна майорът, — много ви молим да върнете Сашо в клас.

— Докато не се подстриже, не може.

—   Но, другарко — продължи горещо майорът, — той не бива да се подстригва. Не бива!

—   Не бива ли? Защо?

Димчо не отговори на въпроса, а подхвана с жар:

—Другарко, ние сме готови да свършим каквато и да е обществена работа: ще направим два стенвестника за една седмица, ще украсим физкултурния салон, ще направим три обсъждания на книги, ще бием по футбол 23-то единно, но само и само не карайте Сашо да се под­стригва.

Учителката започна да се озадачава от тази упори­тост:

—   А я ми кажете вие, деца — продума тя, — защо сте поели защитата на ваш другар, който нарушава учи­лищния правилник?

—   Ама, другарко! Има и по-важни неща от училищ­ния правилник! — провикна се майорът.

— Тъй ли? А кои са те, моля?

— Ами че свободата на колониалните народи!

— А какво общо има косата на Сашо със свободата на колониалните народи? — запита учителката, като за­ мига усилено.

Майорът замълча. И без това е говорил твърде мно­го. Какво ще седне да обяснява сега на тази жена слож­ните връзки между косата на Сашо и негърския проблем в Южна Африка?

Изведнаж учителката започна да се вглежда по-вни­мателно в главите на делегатите. Всички бяха, кой пове­че, кой по-малко, обрасли. Дори на Вихра русата коса па­даше над очите.

— Деца — попита класната, — вие също откога не сте се подстригвали?

Настана тържествено мълчание. После майор Димчо каза „довиждане, другарко" и делегацията бързо се из­мъкна.

Сашо Кобалтовия юмрук чакаше на двора за резултата.

- Не — продума тъжно майорът.

- Е, какво ще правим сега? — унило попита коман­дирът на червените. — Няма ли да отивам в Южна Африка?

Никой не каза нищо. Бяха разстроени.

Вторият удар дойде през четвъртия час. Беше послед­ният по аритметика за годината. Наско Нето се беше поу­спокоил, защото през междучасието цялата Федерация най-внимателно беше проверила задачите, които ПЕЦО бе­ше решил през нощта. Нямаше нито една грешка и на хо­ризонта изгряваше шестицата.

Майорът също беше спокоен, не само защото беше сигурен в задачите, но и защото виждаше ръцете си абсо­лютно чисти: заради Наско Нето той беше станал в пет часа сутринта и бе клюмал над неговата тетрадка до се­дем! И макар че се чувствуваше робот, в него живееше радостното усещане, че е помогнал на приятеля си.

Учителят прегледа домашното на Наско и доволно поклати глава:

— Отлично! Отлично! А решението на третата зада­ча е много интересно. Никога не сме решавали този тип задачи по този начин. Наско, я стани на дъската да пока­жеш на целия клас как се откриват нови пътища в арит­метиката. И тъй — два влака тръгват едновременно от София и Кюстендил…

Наско Нето изведнаж се намери в безвъздушно про­странство. Поиска да диша, не можа, поиска да се хване за нещо, но наоколо нямаше нищо. Стана, тръгна напред и сякаш крачеше в безкрайните простори на космоса без скафандър…Нима онзи отвратителен сън още продъл­жава? Взе тебешира и погледна черната дъска. Тя беше огромна и се простираше оттук до Куба. Ами сега? Как да изпълни тази дъска с цифри, като не знае дори простото тройно правило?

И съвсем неочаквано в сърцето му се надигна ярост — към него самия, към роботите, към аритметиката. И, не знам защо, той също се сети за Симеон Безстрашния, за неговото последно писмо, за чистите ръце…Нима ро­боти са стреляли вместо Симеон Безстрашния? Нима ко­гато е загивал, е търсил помощта на бездушни машини? Чисти ръце! Как беше там в писмото? „Хора на бъдещето! Нека и вашите ръце бъдат винаги чисти!"

И тогава целият клас чу как Наско Нето, главен ра­зузнавач на Федерацията на динамичните астронавти, ви­соко и отчетливо изрече:

—   Другарю Петров, аз не съм решил тия задачи.

—   Тъй ли? А кой? — попита учителят.

—   Роботът ПЕЦО. И Наско Нето седна.

Бъдещето се рушеше с трясък и сякаш нищо, нищо не можеше да го спаси. Сашо Кобалтовия юмрук извън училище, Наско Нето — с двойка по аритметика!... Ни­ма заради такива дреболии ще пропадне Великият поход на династронавтите?

Цялата Федерация, включително Кънчо, бавно кра­чеше към ракетния център. Беше като на погребение. Ни­кой не говореше, не им се ядеше дори…

И точно в този момент дойде третият удар, най-сък­рушителният, който унищожи всичко.

Дойде във вид на писмо, което майор Димчо намери в пощенската кутия. Беше адресирано до Федерацията и идеше от Министерството на външните работи. Писмото беше съвсем кратко. Сред гробно мълчание майор Димчо прочете:

„Другари, в отговор на заявлението ви от 18 май 1964 г., съобщаваме ви, че не можем да удовле творим исканията ви за паспорти за Куба и Гви­нея. Съгласно законите на НР България малоле­тни граждани могат да пътуват извън границите иа страната само придружени от своите родите­ли или настойници. Началник на паспортен от­дел. Подпис. Печат."

Ако наблизо беше избухнала водородна бомба, няма­ше да я чуят.

Ако горе слънцето беше угаснало, нямаше да го за­бележат.

Ако под тях беше изчезнала земята, нямаше да я по­чувствуват.

Наоколо нямаше нищо. Нищо!

Измина един век. После изведнаж главният династронавт майор Димчо смачка писмото в юмрука си, пог­ледна някъде в далечината и бавно изрече:

— И въпреки това ние пак ще заминем!

Беше по-силно от клетва.

  (Следва трета част)