Дългото Сбогуване 35-53-роман от Реймънд Чандлър

              35

            Полежах така около половин час и се чудех какво да предприема. Донякъде ми се искаше да го оставя да се напие, както си знае, и да се опитам да изкопча нещо от него. Едва ли щеше да го сполети нещо лошо в собствения му кабинет, в собствената му къща. Най-много пак да падне, но дотогава имаше време. Той много носеше. Пък и пияният никога не се наранява зле. Може да му се върне комплексът за вина. Но най-вероятно този път просто да заспи.

            Част от мен искаше да си тръгне и да стои настрана, но аз никога не се вслушвах в вея. Ако я бях послушал на времето, щях да си остана в родното градче, да се хвана на работа в железарския магазин, да се оженя за дъщерята на шефа, да имам пет деца, в неделя сутрин да им чета хумористичния вестник, да ги шляпам зад врата, като не слушат, да се сдърпвам с жената за това, колко пари трябва да им се дават и какви програми по радиото и телевизията да им разрешаваме. Можех дори да забогатея — според мащабите на малкия прад, — да имам осемстайна къща, две коли в гаража, пиле за обяд всяка неделя, „Рийдърз Дайджест“ на масичката в хола, жената със студено накъдрена коса и аз с мозък като торба цимент. Това е за теб, приятелю, пък аз ще си остана в големия, отвратителен, мръсен, покварен град.

            Станах и се върнах в кабинета. Той седеше и зяпаше в празното пространство. Бутилката беше преполовена, лицето му бе сбръчкано в неопределена гримаса и очите му светеха с мътен блясък. Погледна ме като кон над ограда.

            — Кво искаш?

            — Нищо, добре ли си?

            — Не ме закачай. Едно джудженце е седнало на рамото ми и ми разказва приказки.

            Взех си още един сандвич от масичката на колелца и си налях още една бира. Задъвках сандвича и отпих от бирата, облегнат на бюрото му. Изведнъж той заговори и гласът му прозвуча много по-ясно:

            — Знаеш ли, по едно време си бях взел секретар и му диктувах. Уволних го. Играеше ми по нервите, като седеше там и ме чакаше да творя. Голяма грешка. Трябваше да го задържа. Веднага щяха да пуснат слух, че съм педераст. Онези копелета, дето пишат критики, защото не ги бива да пишат нищо друго, веднага щяха да се хванат и да ми направят страшна реклама. Те много държат на своите хора. До един са педерасти. А педерастът е художественият арбитър на нашия век, приятелю. Сега най-важат извратените копелета.

            — Нима? А аз мислех, че открай време си е така. Той не ме гледаше. Само говореше. Но ме чу какво казах.

            — Така си е от памтивека. И най-вече в големите епохи на изкуството. Атина, Рим, Възраждането. Елизабетинската епоха, романтичното движение във Франция — всички гъмжат от педерасти. Чел ли си „Златната клонка“? Впрочем какво те питам — тя е много дълга за теб. Но има и съкратено издание. Вземи да го прочетеш. Там се доказва, че сексуалните навици не са нищо друго освен общоприети условности, както е прието да се слага черна връзка, когато си с фрак. Аз пиша за секс, но при мен всичко е с къдрички, дантелки и нормално.

            Той вдигна очи към мен и се изсмя подигравателно.

            — Да ти призная ли нещо? Аз съм лъжец. Героите ми са по два метра високи, а героините ще хванат мазоли на задниците си от лежане по гръб с вдигнати крака. Дантели и волани, мечове и карета, елегантност и безделие, дуели и достойна смърт. Всичко това са лъжи. Те са използували парфюм вместо сапун, зъбите им са били изгнили, защото никога не са ги миели, ноктите им са воняли на гранясало. Френските благородници са пикаели от стените на мраморните коридори във Версай, а след като успявали да свалят няколкото ката бельо от някоя прекрасна маркиза, първото нещо, което искали, било хубавичко да се изкъпят. Би трябвало така именно да пиша.

            — А защо не пишеш така? Той се разкикоти.

            — Да, нали, и да живея в петстайна къща в Комтън — ако имам късмет. — Той се пресегна и погали бутилката уиски. — Ти си ми самотно, приятелче. Сега ще ти доведа компания.

            Стана и почти без да залита, излезе от стаята. Чаках и не мислех за нищо. По езерото с адски трясък профуча някакъв скутер. Когато се появи в зрителното ми поле, видях, че е вдигнал нос високо над водата и влачи зад себе си дъска за сърфинг, на която бе стъпил широкоплещест, загорял момък. Отидох до стъклената врата към терасата и проследих как скутерът взема завои. Прекалено бързо — за малко да се обърне. Момъкът затанцува на един крак в отчаян опит да запази равновесие, след което се стрелна във водата. Скутерът намали и спря, човекът доплува до него с мързелив кроул, заобиколи отзад, където беше въжето за теглене, и се претърколи върху дъската.

            Уейд се върна с втора бутилка уиски. Скутерът набра скорост и изчезна в далечината. Уейд постави новата бутилка до старата. Седна и мрачно се замисли.

            — Боже мой, нали нямаш намерение да изпиеш всичко това?

            Той ме погледна накриво.

            — Я изчезвай, лепка такава. Върви си в къщи и измий пода на кухнята. Засенчваш ми светлината.

            Езикът му отново бе станал трудноподвижен. Явно бе гаврътнал в кухнята една-две на крак.

            — Ако ти потрябвам, викай.

            — Няма да изпадна чак дотам, че да ми потрябваш.

            — Ах, благодаря. Ще се навъртам наоколо, докато се прибере жена ти. Чувал ли си името Пол Марстън?

            Той бавно вдигна глава. Очите му се събраха на фокус, но с голямо усилие. Виждах го как се бори, за да се вземе в ръце. И за момента спечели борбата. Лицето му стана безизразно.

            — Никога — отговори ми внимателно и много бавно. — Кой е той?

            Когато надникнах следващия път да го погледна, той спеше с отворена уста, с влажна от пот коса и вонеше на уиски. Устните му бяха оголили зъбите в отпусната гримаса, а побелелият му език беше пресъхнал.

            Едната от бутилките беше празна. На масичката имаше чаша с около два пръста течност, а от втората бутилка липсваше почти четвърт. Сложих празната бутилка на масичката на колелца и я изнесох от стаята, после се върнах да затворя стъклената врата и да спусна щорите. Скутерът можеше да се върне и да го събуди. Затворих след себе си вратата на кабинета.

            Подкарах масичката към кухнята, която се оказа в бяло и синьо, голяма, просторна и празна. Още бях гладен. Изядох един сандвич, налях си кафе и го изпих. Бирата беше изветряла, но кафето все още беше горещо. После се върнах в задния двор. Мина доста време, преди скутерът отново да се понесе по езерото. Беше почти четири часът, когато чух далечното бучене на мотора, което прерасна в оглушителен рев. За такива трябва да има закон. А може и да има, но на онзи със скутера не му пукаше. Правеше му кеф да тормози хората — подобно на много други, които познавам. Слязох към брега на езерото.

            Този път успя да вземе завоя. Намали достатъчно и загорелият момък на дъската се наклони силно настрани в противовес на центробежната сила. Дъската излезе почти изцяло извън водата, но единият й ръб се плъзгаше по нея, така че когато скутерът се изправи от завоя, момъкът беше все така върху дъската и полетя обратно натам, откъдето беше дошъл. Вълните, вдигнати от скутера, се понесоха към брега на езерото и се разбиха в краката ми. Заудряха подпорите на малкия мостик и завързаната за него лодка заподскача нагоре-надолу. Те още се плискаха, когато се обърнах и се прибрах в къщата.

            Щом влязох в двора, дочух откъм кухнята някакъв звънец. Отново се звънна и аз реших, че това може да е само външната врата. Прекосих хола и отворих.

            Пред мен стоеше Айлийн Уейд, загледана в посока, обратна на къщата. Тя се обърна:

            — Извинявай, забравих си ключа. — После ме видя. — О, помислих, че е Роджър или Канди.

            — Канди го няма. Днес сме четвъртък.

            Тя влезе и аз затворих след нея. Постави чантата на масичката между двете канапета. Имаше хладен, отчужден вид. Свали белите си кожени ръкавици.

            — Какво е станало?

            — Ами малко си пийна. Но иначе нищо му няма. Спи на канапето в кабинета.

            — Той ли ви повика?.

            — Да, но не за това. Покани ме на обяд. Той самият обаче нищо не хапна.

            Тя бавно се отпусна на канапето.

            — Съвсем забравих, че днес е четвъртък. И готвачката я няма. Ама че глупаво.

            — Канди ни сервира обяд, преди да излезе. Е, хайде, аз ще си тръгвам. Надявам се, че колата ми не ви е препречила пътя.

            Тя се усмихна.

            — Не, имаше достатъчно място да мина. Няма ли да останете за чаша чай? Сега ще направя.

            — Добре — съгласих се и аз, не знам защо. Не ми се пиеше чай и въпреки това се съгласих.

            Тя свали лененото си сако. Беше без шапка.

            — Само ще надникна да видя Роджър как е. Прекоси хола и отвори вратата на кабинета. Ос тана там за миг, после затвори и се върна при мен.

            — Все още спи. Не помръдва. Ще се кача догоре за момент. Няма да се бавя.

            Проследих я с поглед как си взема сакото, ръкавиците и чантата, после как се качва по стълбите и влиза в стаята си. Вратата се затвори. Тръгнах към кабинета с намерението да прибера бутилката. Щом спи, значи не му трябва.

            36

            След затварянето на двойната стъклена врата стаята бе станала задушна, а със спускането на щорите — мрачна. Във въздуха се усещаше някаква парлива миризма и тишината беше прекалено тежка. Не бях изминал повече от пет метра, но и това ми беше достатъчно, за да разбера, че на канапето лежеше труп.

            Беше обърнат с лице към облегалката, легнал на едната си ръка, а другата бе метнал върху очите си. Между гърдите му и облегалката имаше локва кръв, в която се търкаляше автоматичният „Уебли“. Лицето му бе цялото в кръв.

            Наведох се над него и заразглеждах широко отвореното му око и голата безжизнена ръка — през вътрешната й извивка се виждаше подпухналата почерняла дупка в главата, от която още се стичаше кръв.

            Оставих го така. Ръката му беше топла, но нямаше съмнение, че бе мъртъв. Огледах се за някаква бележка или писмо. Нищо освен купчината ръкопис на бюрото. Не винаги оставят писма. Пишещата машина беше на поставката си, непокрита. В нея нямаше лист. А иначе всичко изглеждаше напълно нормално. Самоубийците се подготвят по най-различни начини — едни с алкохол, други с пищни вечери с шампанско. Някои се обличат в официално облекло, други без никакво облекло. Хора са се самоубивали до стени, в канавки, в бани, във водата, над водата, върху водата. Бесили са се в барове и са се задушавали в гаражи. Това самоубийство беше елементарно. Не бях чул изстрела, сигурно беше станало, докато съм бил при езерото и скутерът е правел завоя си. Вдигаше се адски шум. Но какво значение е имало това за Роджър Уейд? Може и да е нямало. Последното му решение просто е съвпаднало с преминаването на скутера. Тази работа не ми хареса, но кой ме пита.

            Парчетата от накъсания чек още така се търкаляха по пода и аз ги оставих там. А парчетата от написаното онази нощ бяха в кошчето за отпадъци. Тях не ги оставих. Събрах ги, проверих да не съм пропуснал някое и ги натъпках в джоба си. Кошчето беше почти празно, така че не се затрудних особено. Безсмислено беше да се питам къде може да е бил скрит пистолетът. Скришни места колкото щеш. Може и да е бил на някой стол, на канапето, под някоя възглавница, на пода, зад книгите — с една дума, навсякъде.

            Излязох и затворих след себе си. Ослушах се. От кухнята се носеха някакви звуци. Запътих се натам.

            Айлийн се беше препасала със синя престилка, а чайникът тъкмо започваше да свири. Тя намали пламъка и ми хвърли бърз безразличен поглед.

            — Как предпочитате чая си, мистър Марлоу?

            — Направо от чайника.

            Облегнах се на стената и извадих цигара, колкото да въртя нещо между пръстите си. Взех да я мачкам, да я стискам, счупих я на две и изтървах едната половинка на пода. Наведох се и я вдигнах. Направих от двете половинки малко топче.

            Тя приготви чая.

            — Аз го пия със сметана и захар — каза през рамо. — Странно нали, при положение, че кафето го пия черно, без захар. Чай се научих да пия в Англия. Тогава вместо захар слагахме захарин. А когато избухна войната, и сметана вече нямаше, естествено.

            — Живели сте в Англия?

            — Работех. И войната изкарах там. Срещнах един мъж — впрочем за него вече ви разказах.

            — А с Роджър къде се запознахте?

            — В Ню Йорк.

            — И там ли се оженихте?

            Тя се обърна рязко, намръщена. — Не, не се оженихме там. Защо?

            — Питам, колкото да се намирам на приказки, докато се запарва чаят.

            Тя се загледа през прозореца над мивката. През него се виждаше езерото. Облегна се на перваза и пръстите й започнаха да мачкат една сгъната салфетка.

            — Трябва да се сложи край на това, но не знам как. Може би ще се наложи да го изпратя в болница. Но умът ми не го побира. Сигурно се подпис ват някакви документи?

            Обърна се към мен, като задаваше последния въпрос.

            — Той може и сам да го направи. По-скоро можеше.

            Курдисаният часовник на чайничето звънна. Тя се обърна към мивката и пресипа чая от един чайник в друг. Сложи втория чайник на подноса, в който вече бе наредила чашите. Взех подноса и го отнесох в хола, на масичката между двете канапета. Тя седна срещу мен и наля чая. Пресегнах се за моята чаша и я сложих пред себе си да изстива. Наблюдавах я как приготвя своя чай — с две бучки захар и сметана. После го опита.

            — Какво означава последната ви забележка? — попита ме тя внезапно. — Че можел да го направи — да постъпи в болница ли имахте пред вид?

            — Просто да се намирам на приказки. Прибрахте ли пистолета, като ви казах тогава? Онази сутрин, след сценката горе, в спалнята?

            — За какво да го прибирам? — намръщи се тя. — Това е безсмислено. Не вярвам в такива неща. Защо питате?

            — А днес си забравихте значи ключа? — Вече ви казах.

            — Но не и ключа от гаража. В къщи като тая ключът от къщата и гаража е един и същ.

            — Нямах нужда от ключ за гаража — рязко отвърна тя. — Той се отваря от специално фотореле, което се задействува на излизане отвътре, а за влизане има друго реле до вратата на гаража. Но често оставяме гаража отворен. Канди го заключва.

            — Ясно.

            — Днес разговаряте много странно — забеляза тя кисело. — Както впрочем и онази сутрин.

            — Защото в тази къща ми се случиха странни неща. Пистолети стреляха през нощта, пияници се търкаляха по поляната, лекари идваха и отказваха да помогнат, прекрасни жени ме прегръщаха и ми приказваха сякаш съм някой друг, мексикански прислужници мятаха ножове. Жалко за пистолета. Вие в същност не обичате мъжа си, нали? Впрочем и този въпрос вече ви го зададох веднъж.

            Тя бавно се изправи. Беше напълно спокойна, но виолетовите й очи леко промениха цвета си и като че ли изгубиха от обичайната си мекота. После устата и се разтрепера.

            — Нещо — нещо да не се е случило? — попита бавно и погледна към кабинета.

            Докато кимна, и тя вече тичаше натам. Метна се като стрела през вратата. Ако бях очаквал безумен писък, останах разочарован. Нищо не чух. Почувствувах се ужасно. Трябваше да я задържа навън и внимателно да й съобщя новината с обичайното „нещо неприятно се е случило, подгответе се, защо не седнете, страхувам се, че трябва да сте готова за най-лошото“. Дрън-дрън-дрън. И след като минеш през всичко това, се оказва, че на никой нищо не си спестил. Най-често си влошил нещата.

            Станах и я последвах в кабинета. Бе коленичила пред канапето и стискаше главата му до гърдите си, цялата оплескана в кръв. Не издаваше нито звук. Очите й бяха затворени. Люлееше се напред-назад на коленете си и го притискаше с все сила.

            Излязох отново и потърсих телефон и указател. Обадих се в най-близкия участък. Впрочем това беше без значение, така или иначе, щяха да съобщят по радиото на когото трябва. После отидох в кухнята, пуснах водата да тече, започнах да вадя парчетата жълта хартия от джобовете си и да ги хвърлям в електрическата мелачка за боклук. Накрая пуснах вътре и чая от първия чайник със запарката. За секунди всичко изчезна. Спрях водата, после и моторчето. Върнах се в хола, отворих входната врата и излязох.

            Изглежда, че някакъв помошник-шериф се бе навъртал наблизо с колата си, защото не минаха и пет минути, и той довтаса. Когато го въведох в кабинета, тя все още клечеше пред канапето. Шерифът веднага се приближи до нея.

            — Съжалявам, госпожо, разбирам чувствата ви, но не бива нищо да докосвате.

            Тя се обърна към него и после бавно се изправи на крака.

            — Това е мъжът ми. Застрелян.

            Той свали шапка, сложи я на бюрото и посегна към телефона.

            — Името му е Роджър Уейд — продължи тя с висок крехък глас. — Известният писател.

            — Знам, госпожо — отвърна шерифът, докато набираше някакъв номер.

            Тя погледна блузката си.

            — Може ли да се преоблека?

            — Разбира се. — Той й кимна, каза нещо по телефона, затвори и се обърна. — Казвате, че е застрелян. Значи ли това, че някой друг го е застрелял?

            — Мисля, че този човек го е убил — отвърна тя, без да ме погледне, и бързо излезе от стаята. Помощник-шерифът ме погледна. После извади тефтерче и записа нещо.

            — Я ми кажете името си — небрежно подхвърли той. — И адреса. Вие ли се обадихте?

            — Да.

            Съобщих му името и адреса си.

            — Чакайте тук, докато дойде лейтенант Оулз.

            — Бърни Оулз ли?

            — Да. Познавате ли го?

            — Разбира се. Отдавна се знаем. Още когато работеше в прокуратурата.

            — Вече не е там. Сега е заместник-началник на отдел „Убийства“, но не към прокуратурата. Вие личен приятел ли сте на семейство Уейд?

            — Мисиз Уейд не ви остави с такова впечатление.

            Той сви рамене и се усмихна.

            — Не се притеснявайте, мистър Марлоу. Носите ли пистолет?

            — Днес не нося.

            — Я по-добре да проверя.

            Което и направи. После погледна към канапето.

            — В квартал като този, изглежда, не е редно съпругата да прави големи сцени. Най-добре да чакаме навън.

            37

            Оулз беше набит мъж на средна възраст, с ниско подстригана избеляла руса коса и избелели сини очи. Белите му вежди бяха щръкнали и едно време, когато още носеше шапка, винаги се изненадвах, щом я сваляше — защото под нея се криеше много по-голяма глава, отколкото човек можеше да предположи. Като полицай пипаше твърдо, нищо не прощаваше и гледаше мрачно на живота, но в същност беше много свестен човек. Отдавна трябваше да е повишен в чин капитан. Поне пет-шест пъти беше вземал изпитите, и то с най-висок успех, но шерифът не го обичаше, както и той не обичаше шерифа.

            Слезе по стълбите, като си потъркваше замислено брадата. В кабинета от сума ти време вече снимаха със светкавици. Постоянно се влизаше и излизаше. А аз седнах в хола с един цивилен полицай и просто чаках.

            Оулз седна на ръба на един стол и отпусна ръце. Дъвчеше незапалена цигара. Загледа ме умислено.

            — Спомняш ли си едно време, когато в Айдъл Вали имаха портал и частен патрул?

            Кимнах.

            — И се играеше на комар.

            — Ами да. Нищо не можехме да, направим. Цялата долина е все още частна собственост. Както Ароухед и Емералд Бей на времето. Отдавна не съм работил, без разни репортери да ми се мотаят из краката. Някой е подшушнал на шерифа Петърсен каквото трябва. Изобщо не пуснаха новината по телетайпа.

            — Боже, колко са деликатни. Как е мисиз Уейд?

            — Прекалено спокойна. Трябва да се е нагълтала с хапчета. Какво ли няма горе в стаята й — дори и демерол, а това е вече истински наркотик. На твоите приятели напоследък хич не им върви — мрат като мухи.

            Нищо не можах да му отвърна на това.

            — Самоубийствата с пистолет винаги са ми били интересни — небрежно продължи Оулз. — Толкова лесно се инсценират. Тя твърди, че ти си го убил. Защо ги разправя тия, имаш ли представа?

            — Тя няма предвид в буквалния смисъл.

            — Освен теб друг човек не е имало в къщата. Според нея ти си знаел къде е пистолетът, знаел си, че е започнал да се напива, че вече бил стрелял една нощ и тя се борила с него да му отнеме пистолета. И ти си бил тук. Доколкото виждам, не си помогнал кой знае колко.

            — Тази сутрин претърсих бюрото му, но пистолета го нямаше. Бях й казал къде е, казах й също да го прибере. Но днес ми заяви, че не вярвала в предпазните мерки.

            — По кое време ти го каза?

            — След като се прибра и преди да се обадя в участъка.

            — Защо си претърсил бюрото?

            Оулз постави ръце на коленете си. Гледаше ме безразлично, сякаш му беше все едно какво ще отговоря.

            — Защото почна да се напива. Реших по-добре да преместя пищова някъде другаде. Впрочем онази нощ не е искал да се самоубива, а само разиграваше театър.

            Оулз кимна. Извади от устата си сдъвканата цигара, хвърли я в пепелника и лапна нова.

            — Оставих пушенето. Много взех да кашлям. Но още не мога да се отърва от този проклет навик. Като нямам цигара в устата, имам чувството, че нещо не ми е наред. Ти какво — трябваше да го следиш, докато е сам ли?

            — Нищо подобно. Той ме покани на обяд. Заприказвахме се. Беше много подтиснат, защото не му вървяло писането. И реши да се накърка. Мислиш ли, че трябваше да му попреча?

            — Още нищо не мисля. Само се опитвам да разбера как стоят нещата. Ти колко си пил?

            — Една-две бири.

            — Нямал си късмет, Марлоу, че си бил тук. Чекът за какво беше? Този, дето го е написал и после го скъсал.

            — Ами те всички настояваха да дойда тук да живея и да го пазя да не пие. Имам пред вид него самия, жена му и издателя Хауард Спенсър. От Ню Йорк е, доколкото знам. Можеш да го попиташ. Аз не се съгласих. После пак тя дойде и ми разправи, че мъжът й изчезнал и много се безпокояла, та да отида да го намеря и да го докарам. Намерих го и го докарах. И докато се усетя, вече го носех на ръце от поляната до леглото му. Не съм искал изобщо да се занимавам с тях, Бърни. Всичко ми се струпа по един много особен начин.

            — Да няма нещо общо със случая Ленъкс?

            — Пази боже, такъв случай не съществува.

            — Много си прав — сухо се съгласи Оулз и стисна коленете си с ръце. Някакъв човек се приближи до входната врата и каза нещо на полицая. После дойде при Оулз.

            — Тук е някой си доктор Лоринг, лейтенанте. Твърди, че тя го повикала. Бил нейният лекар.

            — Пусни го да влезе.

            Полицаят се върна и след малко се зададе доктор Лоринг със спретнатата си черна чанта. Беше спокоен и елегантен, с камгарен тропически костюм. Мина покрай мен, без да ме погледне.

            — Горе ли е? — обърна се той към Оулз.

            — Да, в стаята си. — Оулз се изправи на крака. — Защо сте й предписали демерол, докторе?

            Доктор Лоринг се намръщи.

            — Предписвам на пациентите си, каквото сметна за необходимо — отвърна той студено. — И не съм длъжен да ви давам обяснения. Кой казва, че съм й предписал демерол?

            — Аз казвам. Видях горе шишето с вашето име. Банята й прилича на истинска аптека. Може би не ви е известно, докторе, но ние в управлението имаме истинска изложба на хапчета — сойки, червеношийки, жълтушки, топчета за глупаци и всичко останало. Демеролът е най-опасен. Някъде съм чел, че Гьоринг е бил пристрастен към него. Когато го пипнали, вече бил стигнал до осемнадесет хапчета на ден. Армейските лекари изгубили три месеца с него, докато намалят дозата.

            — Не знам какво означават тези думи — надменно заяви докторът.

            — Нима? Жалко. Сойките са натриев амитал. Червеношийките — секонал. Жълтушките — нембутал. А топчета за глупаци казват на всяко приспивателно, съдържащо бензедрин. Демеролът е синтетичен наркотик и човек лесно се пристрастява към него. А вие си ги раздавате ей така, с лека ръка. Госпожата страда ли от нещо сериозно?

            — Един съпруг пияница може да е много сериозно оплакване за всяка чувствителна жена.

            — Но него не можахте да излекувате. Жалко. Мисиз Уейд е горе, докторе. Благодаря за вниманието.

            — Вие сте нагъл, господине! Ще докладвам за вашето поведение.

            — Ами докладвайте. Но преди това направете още нещо. Запазете й главата свежа. Трябва да й задам няколко въпроса.

            — Ще правя това, което сметна за необходимо в нейното състояние. Вие знаете ли аз кой съм? Освен това държа да ви изясня, че мистър Уейд не ми беше пациент. Аз не лекувам алкохолици.

            — А само жените им ли? — изръмжа Оулз. — Много добре знам кой сте, докторе. Треперя от страх. Името ми е Оулз. Лейтенант Оулз.

            Доктор Лоринг се заизкачва по стълбите, а Оулз седна и ми се ухили.

            — Човек трябва да е голям дипломат с такива хора — обясни ми той.

            От кабинета излезе някакъв цивилен и дойде при Оулз. Беше кльощав, много сериозен, с очила и голямо умно чело.

            — Лейтенанте — обърна се той към Оулз.

            — Казвай!

            — Раната е от упор, типична за самооубийства, силно разширена от налягането на газовете. Очите поради същата причина са ексофталмични. Не мисля, че ще намерите отпечатъци по оръжието — прекалено много кръв е изтекла отгоре му.

            — Ако е спял или е бил изгубил съзнание от препиване, възможно ли е да е бил убит? — попита Оулз.

            — Разбира се. Но нямаме основание да мислим така. Пистолетът е „Уебли“ без ударник. Типично за тази марка е, че ударникът се запъва много трудно, но за да се стреля, е нужно много малко усилие. Положението, в което намерихме оръжието, се обяснява с ритането след изстрела. Дотук не виждам нещо, което да противоречи на тезата за самоубийство.

            Очаквам алкохолната концентрация да е висока. Ако е прекалено висока — той млъкна и многозначително повдигна рамене, — тогава вече ще имам основания да се съмнявам в самоубийство.

            — Благодаря. Някой обади ли се на следователя? Човекът кимна и се отдалечи. Оулз се прозя и погледна часовника си. После прехвърли погледа си върху мен.

            — Искаш ли да си ходиш?

            — Ами да, ако ме пуснеш. Мислех, че съм заподозрян.

            — По-нататък и до теб може да стигнем. Навъртай се наблизо — при нужда да ни бъдеш подръка. Бил си полицай и знаеш какъв е редът. В някои случаи трябва много бързо да се пипа, докато уликите не са се изпарили. Но в този случай е точно обратното. Ако е убийство, на кого му е потрябвала неговата смърт? На жена му? Да, ама не е била в къщата. На теб? Ти си имал цялата къща на разположение, знаел си къде е пистолетът. Идеални обстоятелства. Всичко освен подбудата, пък и опита ти трябва да имаме пред вид. Предполагам, че ако решиш да утрепеш някого, няма да го правиш така левашки.

            — Благодаря ти, Бърни. Виж, тук си прав.

            — Прислугата също не е била в къщата. Значи някой, който само се е отбил. И този някой е трябвало да знае къде е пистолетът на Уейд, да го завари достатъчно пиян или в безсъзнание, да дръпне спусъка точно когато е минавал скутерът и е вдигал достатъчно шум, за да заглуши изстрела, и да изчезне, преди ти да се върнеш в къщата. Това не се връзва с никой от известните ми факти. Единственият, който е имал пълната възможност да го убие, е човекът, който изобщо не би я използувал — по простата причина, че я е имал.

            Станах да си ходя.

            — Добре, Бърни, ще си бъда у дома цялата вечер.

            — Има още нещо — продължи Оулз замислено. — Този Уейд е бил голям баровец. Много пари, много слава. Аз самият не чета такъв боклук. И в най-долнопробния бардак ще срещнеш по-приятни хора от неговите герои. Но това е въпрос на вкус и не ми влиза в служебната работа. Та значи много пари, разкошна къща в едно от най-хубавите места в страната, красива жена, много приятели, никакви грижи. Затова искам да знам — от какво му е дошло толкова до гуша, че си е теглил куршума? Все някаква причина трябва да има. И ако я знаеш, приготви се да изплюеш камъчето. Хайде, пак ще се видим.

            Тръгнах към вратата. Човекът, който пазеше, се обърна към Оулз, онзи му направи знак и той ме пусна. Подкарах колата и трябваше да се кача върху поляната, за да заобиколя служебните коли, препречили цялата алея. До портата още един ме изгледа, но нищо не каза. Сложих си тъмните очила и потеглих към шосето. Пътят беше безлюден и спокоен. Следобедното слънце огряваше подстриганите поляни и огромните, просторни, скъпи къщи.

            Един небезизвестен човек бе издъхнал посред локва кръв в Айдъл Вали, но нищо не бе нарушило ленивото спокойствие на долината. Колкото до вестниците, все едно, че това се беше случило в Тибет.

            На единия от завоите оградите на две от именията се срещаха до самия път. Тук бе паркираната тъмнозелена кола на шерифа. От нея слезе един помощник-шериф и вдигна ръка. Спрях. Той дойде и надникна през прозорчето.

            — Може ли да ви видя шофьорската книжка?

            Извадих портфейла си и му го подадох отворен.

            — Само книжката, ако обичате. Не ми е разрешено да докосвам портфейла ви.

            Извадих я и му я подадох.

            — Какво се е случило?

            Той хвърли поглед вътре в колата и ми върна книжката.

            — Нищо. Най-обикновена проверка. Извинете за безпокойството.

            Махна ми да продължа и се върна в паркираната кола. Типично по полицейски. Никога няма да ти кажат защо вършат това или онова. По този начин прикриват факта, че и на тях самите не им е ясно.

            Прибрах се в къщи, почерпих се една-две добре изстудени чашки. Излязох да вечерям, върнах се, отворих прозореца, разкопчах си ризата и зачаках нещо да се случи. Дълго чаках. Беше девет часът, когато се обади Бърни Оулз и ми каза да тръгвам и да не спирам по пътя да бера цветя.

            38

            Бяха сложили Канди да седне на един твърд стол срещу вратата на шерифа. Изгледа ме с омраза, когато минах покрай него на път към голямата квадратна стая, където шерифът Петърсен бе седнал царствено сред колекцията си от грамоти от признателното общество за неговите двадесет години вярна стужба на народа. По стените нямаше празно място от снимки на коне, като шерифът присъствуваше лично на всяка една. Ъглите на бюрото му бяха издялани във формата на конски глави. Мастилницата му представляваше специално монтирана излъскана конска подкова, а писалките бяха забучени в подобна подкова, напълнена с бял пясък. И на двете имаше по една златна плака, на която пишеше по нещо, свързано с някаква дата. Върху безупречно чистата попивателна се виждаше кесия тютюн „Бул Дърам“ и пакет кафява хартия за цигари. Шерифът Петърсен сам си свиваше цигарите. Можеше да си я свие с една ръка, докато яздеше, и често го правеше, особено начело на парад, яхнал едър бял кон с мексиканско седло, цялото обковано в сребро. Когато яздеше, винаги носеше плоскодънно мексиканско сомбреро. Яздеше красиво и конят му знаеше прекрасно кога да си кротува и кога да се разлудува, така че шерифът да може да го обуздае само с една ръка, с уверена, непроницаема усмивка на лицето. Красива гледка беше. Шерифът имаше хубав орлов профил. Е, вече се беше поотпуснал под брадичката, но затова пък умееше да държи главата си така, че това почти да не личи. Продължително и старателно се трудеше да докара нещата дотам, че да го снимат. Беше преминал петдесетте и беше наследил доста пари от баща си, датчанин по произход. Самият шериф не приличаше на датчанин, защото косата и кожата му бяха тъмни и имаше невъзмутимата стойка на индианец, продаващ цигари, и също толкова акъл. Но никой никога не бе казвал за него, че е корумпиран. Вярно, в отдела му беше имало мошеници, но те го бяха мамили, както бяха мамили и обществото, така че тяхната корумпираност ни най-малко не бе засегнала репутацията на шерифа. Преизбираха го непрекъснато, без той самият да си мръдне пръста за това. Яздеше си бели коне начело на паради и разпитваше заподозрени пред камерите. Така пишеше под снимките. В същност не бе разпитал ни един човек. Нямаше си понятие как става тази работа. Той просто сядаше зад бюрото си и гледаше сурово заподозрения, с профил към камерата. Светкавиците святкаха, фотографите почтително благодаряха, заподозрения го отвеждаха, без да си е отворил устата, а шерифът се прибираше в ранчото си в долината Сан Фернандо. Човек винаги можеше да го намери там. Ако не лично, то поне можеше да поговори с някой от конете му.

            От време на време, като наближеха изборите, някой заблуден политик се опитваше да се кандидатира за поста на шерифа Петърсен и дори проявяваше неблагоразумието да го нарече примерно Каменния Профил или Самоопушващата се Шунка, но с това нищо не постигаше. Шерифа си го преизбираха — живо свидетелство за факта как в нашата страна можеш цял живот да заемаш важни обществени длъжности, без да имаш за това други данни освен чиста биография, фотогенично лице и затворена уста. А ако на всичко отгоре изглеждаш добре на седлото — тогава си непоклатим.

            Когато двамата с Оулз влязохме, шерифът Петърсен стоеше изправен зад бюрото си, а фотографите вече се изнизваха от другата врата. Шерифът беше с бялата си ковбойска шапка. В момента си свиваше цигара. Вече бе готов да потегли към къщи. Погледна ме сурово.

            — Кой е този? — попита с плътен баритон.

            — Името му е Филип Марлоу, шефе — отговори Оулз. — Единствено той е бил в къщата, когато Уейд се е застрелял. Искате ли да се снимате с него?

            Шерифът ме огледа.

            — Не, няма нужда — и се обърна към мъжагата с уморен вид и стоманеносива коса. — Ако ви потрябвам, капитан Ернандес, аз съм на ранчото.

            — Да, сър.

            Петърсен си запали цигарата с клечка от обикновен кухненски кибрит. Драсна я в нокътя си. Никакви запалки за шерифа Петърсен. Той стриктно се придържаше към установения си образ на мъжествен юначага.

            Пожела ни лека нощ и си излезе. Подире му тръгна някакъв субект с непроницаемо лице и жестоки черни очи. Личният му телохранител. Вратата се затвори. Тогава капитан Ернандес седна зад бюрото в огромния стол на шерифа, а стенографът в в ъгъла примъкна масичката си по към центъра, за да има повече простор за действие. Оулз седна на ръба на бюрото и имах чувството, че добре се забавляваше.

            — Хайде, Марлоу — започна Ернандес делово, — казвайте, каквото има.

            — Защо не ме фотографирахте?

            — Нали чухте шерифът какво каза.

            — Да, но защо? — захленчих аз. Оулз се изсмя.

            — Много добре знаеш защо.

            — Искаш да кажеш, защото съм висок, тъмен и хубав и някой може да сбърка и да ме погледне?

            — Хайде стига — студено ме сряза Ернандес. — Да пристъпим към показанията ви. Започнете отначало.

            Разказах му всичко от игла до конец: срещата ми с Хауард Спенсър, после с Айлийн Уейд, молбата й да намеря съпруга й, как го открих, какво той ме помоли да направя, как го намерих в безсъзнание до храстите и така нататък. Стенографът записваше всяка моя дума. Никой не ме прекъсна. Всичко си беше самата истина. Истината и само истината. Но не и цялата истина. А какво изпуснах, си е моя работа.

            — Добре — каза Ернандес, когато свърших. — Но не е пълно. — Той беше хладнокръвен, компетентен и опасен, пустият му Ернандес. Все трябваше да има поне един такъв на служба при шерифа. — Нощта, когато Уейд е стрелял случайно с пистолета си, вие сте влезли в стаята на жена му и сте останали там известно време при затворена врата. Какво правихте там?

            — Тя ме извика да попита как е той.

            — А защо трябваше да затваряте вратата?

            — Уейд още не беше заспал напълно и не исках да вдигам шум. Освен това прислужникът се навърташе наоколо с наострени уши. И накрая тя ме помоли да затворя вратата. Откъде да знам, че това ще се окаже толкова важно?

            — И колко време останахте там?

            — Не знам. Около три минути.

            — Аз пък твърдя, че сте били там около два часа — студено заяви Ернандес. — Ясен ли е смисълът на думите ми?

            Обърнах се към Оулз. Той гледаше, в празното пространство. И както винаги, дъвчеше една незапалена цигара.

            — Грешно са ви информирали, капитане.

            — Ще видим. След като сте били в стаята, сте слезли долу, в кабинета, и сте прекарали нощта на канапето. По-скоро би трябвало да кажа — остатъка от нощта.

            — Беше единадесет без десет, когато той ми се обади и ме повика, и много след два, когато за последен път влязох в кабинета през онази нощ. Или остатъка от нощта, ако предпочитате.

            — Доведете прислужника — заповяда Ернандес. Оулз излезе и след малко се върна с Канди.

            Сложиха го да седне на един стол. Ернандес му зададе няколко въпроса — какъв е, как се казва и така нататък. После попита:

            — Добре, Канди — ще те наричам така за по-удобно, — какво се случи, след като помогна на Марлоу да сложи Роджър Уейд в леглото?

            Вече ми беше ясно в общи линии. Канди разказа версията си с тих, злобен глас, почти без акцент. Изглежда, можеше да включва и изключва акцента си, както му се поиска. А версията му беше, че се навъртал на долния етаж за в случай, че го повикат — ту в кухнята, където хапнал, ту в хола. Докато бил в хола и седял на един стол близо до входната врата, видял Айлийн Уейд да се съблича до вратата на спалнята си. После си облякла халат на голо, а аз съм влязъл в стаята й, затворил съм вратата и дълго съм стоял там — около два часа, както му се сторило. Качил се горе и се ослушал. Чул скърцането на леглото. Чул шепот. Нямаше съмнение за какво намекваше. След като свърши, ме изгледа с изпепеляващ поглед и устата му се изкриви от омраза.

            — Изведете го — нареди Ернандес.

            — Един момент — обадих се аз. — Искам да го разпитам.

            — Тук аз разпитвам — отсече Ернандес.

            — Но не знаете какви въпроси да зададете, капитане. Защото не сте били там. Той лъже и знае това, както и аз го знам.

            Ернандес се облегна назад и взе една от писалките на шерифа. Изви я като дъга. Беше дълга, с изострен край и направена от слепени конски косми. Отпусна края й и тя отскочи като пружина.

            — Хайде, давай — разреши най-сетне.

            Аз се обърнах към Канди.

            — Къде беше застанал, като видя мисиз Уейд да се съблича?

            — Седях на един стол близо до входната врата — нацупено ми отговори той.

            — Значи между входната врата и двете канапета?

            — Да.

            — А къде беше мисиз Уейд?

            — До самата врата, от вътрешната страна на стаята. Вратата беше отворена.

            — Кои лампи светеха в хола?

            — Само една — високият лампиои.

            — На балкона светеше ли?

            — Не. В спалнята й светеше.

            — Колко лампи светеха в спалнята й?

            — Не много. Може би само нощната лампа.

            — От тавана не светеше значи?

            — Не.

            — И след като си съблякла дрехите, както твърдиш, застанала до вътрешната страна на вратата и си сложила халат. Какъв халат?

            — Син. Дълъг като пеньоар. И го завърза с колан.

            — Значи, ако не я беше видял да си съблича дрехите, нямаше да знаеш по какво е отдолу?

            Той сви рамене. Погледът му изрази смътно безпокойство.

            — Si. Така е. Но нали я видях да се съблича.

            — Лъжеш. Няма такова място в хола, от което да я видиш да се съблича тъкмо пред вратата си, а камо ли по-навътре в стаята. За целта тя трябва да излезе на края на балкона. А ако беше излязла, щеше да те види.

            Той само ме пронизваше с изпепеляващ поглед. Обърнах се към Оулз.

            — Вие бяхте в къщата, нали, а капитан Ернандес май не е — или може би сте ходили вече там?

            Оулз леко поклати глава. Ернандес се намръщи, но нищо не каза.

            — Няма такова място в хола, капитане, от което да може да види дори темето на мисиз Уейд, ако ще да е бил изправен на пръсти (а той твърди, че е седял), ако тя е била от вътрешната страна на вратата. Аз съм с десет сантиметра по-висок от не го и от входната врата можех да зърна само една педя от горната част на спалнята. За да види това, което твърди, че е видял, тя е трябвало да стои на края на балкона. А защо й е било нужно? И защо изобщо ще се съблича до самата врата? Всичко това е безсмислено.

            Ернандес ме гледаше мълчаливо. После прехвърли погледа си върху Канди.

            — А какво ще кажеш за времето? — тихо ме попита той.

            — Ами тук вече трябва да приемете моята дума срещу неговата. Това, което аз твърдя, може да се докаже.

            Ернандес изсъска нещо на испански, прекалено бързо, за да го разбера. Канди само го гледаше нацупено.

            — Изведете го — нареди Ернандес.

            Оулз му направи знак с палец и отвори вратата. Канди излезе. Ернандес извади кутия цигари, забучи една в устата си и я запали със златна запалка.

            Оулз се върна в стаята. Ернандес обясни спокойно:

            — Казах му, че ако има разследване и разкаже тази история под клетва, може да се озове в пандиза с присъда от една до три години за лъжесвидетелствуване. Впрочем май не го стреснах особено. Явно е какво го яде отвътре. Класически случай на мераклийство. Ако той беше се намирал в къщата и имахме основания да подозираме убийство, сигурно щяхме да се спрем на него — с тази разлика, че той би използувал нож. Направи ми впечатление, че много е разстроен от смъртта на Уейд. Имаш ли въпроси, Оулз?

            Оулз поклати глава. Ернандес ме погледна и продължи:

            — Елате сутринта да подпишете показанията си. Дотогава ще са написани на машина. До десет часа трябва да получим резултатите от аутопсията, поне предварителните данни. Нещо да не ви харесва в тази история, Марлоу?

            — Бихте ли ми задали въпроса си по друг начин? Така, както питахте, човек може да помисли, че нещо в нея ми харесва.

            — Добре — уморено махна той. — Изчезвайте. И аз се прибирам.

            Станах от стола.

            — Аз, разбира се, от самото начало не повярвах на всичките глупости, дето ги надрънка Канди — продължи той. — Просто ги използувах, за да измъкна нещо от вас. Надявам се, че не таите лоши чувства.

            — Никакви чувства, капитане, никакви.

            Те гледаха след мен, но не ми пожелаха лека нощ. Изминах дългия коридор към изхода на Хил Стрийт, качих се в колата и подкарах към дома.

            Точно така си беше — никакви чувства. Усещах се кух и празен като междузвездно пространство. В къщи си сипах едно неразредено, застанах до отворения прозорец на хола и си го пийнах, заслушан в грохота на колите по Лоръл Каньон Булевард и загледан в ослепителните светлини на големия сърдит град, надничащ иззад хълмовете, през които бе прорязан булевардът. Някъде далече внезапно се нададе и пак заглъхна писъкът на полицейска или пожарна сирена, после пак, и пак, и така без край. Денонощно някой бяга, а друг се мъчи да го хване. Някъде там, в нощта на хилядите престъпления, хора умираха или оставаха осакатени, падащи стъкла ги нараняваха, тежки автомобилни гуми ги смазваха. Други ги биеха, ограбваха, удушаваха, изнасилваха, убиваха. Имаше хора гладни, болни, скучаещи, отчаяни от самотата, измъчвани от угризения на съвестта или страх, ядосани, жестоки, трескави, хълцащи от плач. Град, не по-лош от всеки друг, богат, бликащ от енергия и гордост, отчаян, смазан, град, изпълнен с празнота.

            Зависи от гледната ви точка и личната ви сметка. Аз нямах сметка. И не ми пукаше.

            Изпих си питието и си легнах.

            39

            Следствието бе пълен провал. Следователят се намеси, преди да се изнесат всички данни от аутопсията, от страх да не би да изтърве полагаемото му се място във вестникарската шумотевица. Но безпокойството му беше напразно. Смъртта на един писател, дори ирочут, е чудо за три дни, пък и лятото се случи много натоварено със събития. Един крал абдикира, друг го убиха, за една седмица катастрофираха три големи пътнически самолета, шефът на голяма телеграфна агенция беше надупчен от куршуми в Чикаго, в собствения му автомобил, двайсет и четири затворници изгоряха в пожар, избухнал в един затвор. Така че нашият следовател нямаше късмет. Изпусна една чудесна възможност.

            Когато напусках свидетелското място, забелязах Канди. Неизвестно защо, се хилеше широко и злобно и както винаги, се беше издокарал малко прекалено грижливо — в шоколадовокафяв габардинен костюм, с бяла найлонова риза и тъмносиня папионка. На свидетелското място се държа спокойно и направи добро впечатление. Да, напоследък шефът често се напивал. Да, помогнал да го сложат в леглото през нощта, когато горе гръмнал пистолетът. Да, шефът му поискал уиски преди той, Канди, да си тръгне през онзи последен ден, но той отказал да му донесе. Не, нищо не знаел за писателската дейност на мистър Уейд, освен че напоследък шефът бил много оклюмал. Непрекъснато хвърлял написаното в кошчето и после пак го вадел оттам. Не, не бил чул мистър Уейд да се кара с някого. И така нататък. Следователят се опита да го издои, но Канди почти нищо не пусна. Някой добре го беше подковал.

            Айлийн Уейд беше облечена в черно и бяло. Беше бледа и говореше с тих ясен глас, който дори и микрофонът не можа да развали. Следователят я пипаше с два чифта кадифени ръкавици. Като й говореше, сякаш едва сдържаше хълцането си, а когато тя си тръгна от свидетелското място, той стана да й се поклони, пък тя му пусна една бегла усмивка, от която той за малко да се задави в собствените си лиги.

            Тя за една бройка да мине покрай мен, без да ме погледне, но в последния момент обърна главата си с два-три сантиметра и едва-едва ми кимна като на човек, когото е познавала преди доста време и не може много добре да си спомни кой беше.

            След като всичко приключи, на стъпалата отвън се сблъсках с Оулз. Той зяпаше движението по улицата, а може и да се преструваше.

            — Добре го изработи — обади се той, без да обърне глава. — Поздравявам те.

            — И ти добре си обработил Канди.

            — Не съм аз, момчето ми. Прокурорът реши, че сексуалният акцент е неуместен в случая.

            — За какъв сексуален акцент става дума? Той чак сега ме погледна и се изсмя.

            — Ха, ха, ха. Нямам теб пред вид. — После погледът му се зарея в далечината. — Много години ги гледам, вече се изморих. Тази е правена по друг калъп. Запазена марка за специално ползуване. Достъп само за висшите класи. Е, хайде, мухльо, довиждане. Обади ми се, като почнеш да носиш ризи по за двайсет долара. Тогава ще намина да ти държа палтото, докато се обличаш.

            Хората, които се качваха и слизаха по стълбите, ни заобикаляха. А ние продължавахме да стоим там. Оулз извади една цигара, от джоба си, погледна я, пусна я на цимента и я стри на прах с тока си.

            — Прахосник — казах аз.

            — Това е само една цигара, приятелю. Не е човешки живот. Пък може след време и да се ожениш за нея, а?

            — Хайде, стига.

            Той се изсмя горчиво.

            — Приказвах, с когото трябва, за каквото не бива. — После додаде кисело: — Да имаш нещо против?

            — Нищо против, лейтенанте — отвърнах и слязох по стъпалата. Той каза още нещо, но аз не се обърнах.

            Отидох в една закусвалня на „Флауър“. Подхождаше на настроението ми. До вратата висеше ужасно неприличен надпис: „Само за мъже. За кучета и жени вход забранен.“ Обслужването беше също толкова изискано. Келнерът, който ми подхвърли чинията, плачеше за самобръсначка и си взе бакшиша от сумата, без да ме попита. Храната беше проста, но вкусна и сервираха тъмна шведска бира, която ме удари в главата, сякаш беше „Мартини“.

            Когато се прибрах в кантората, телефонът вече звънеше. Беше Оулз.

            — Идвам веднага. Има нещо ново.

            Трябва да е бил в Холивудския полицейски участък или близо до него, защото довтаса след по-малко от двайсет минути. Настани се в стола за клиенти, кръстоса крак връз крак и изръмжа:

            — Наприказвах ти глупости. Извини ме. Да забравим всичко това.

            — Защо да го забравим? Дай пак да разчовъркаме раната.

            — Нямам нищо против. Но без никой да разбере. Има хора, които смятат, че не бива да ти се вярва. Но аз не съм чул да си се забърквал в нещо кой знае колко нередно.

            — Какво значеше шегата за двайсетдоларовите ризи?

            — Абе глупости, просто ме беше яд. Мислех си за стария Потър. За това, дето казал на секретарката си да каже на един адвокат да каже на прокурора Спрингър да каже на капитан Ернандес, че си му личен приятел.

            — Не вярвам да си е направил този труд.

            — Нали си се срещал с него? Значи ти е отделил все пак малко време.

            — Срещнахме се и толкова. Не го харесах, но това може да е от чиста завист. Прати да ме повикат, за да ми даде един съвет. Той е голяма властна клечка и кой знае още какво. Но не мисля, че е мошеник.

            — Още няма измислен чистичък начин да спечелиш сто милиона. Може този, който е най-отгоре, да си мисли, че ръцете му са чисти, но някъде по веригата надолу са притиснали някой нещастник до стената, отнели са му хубав, малък, печеливш бизнес и той е трябвало да го ликвидира за грошове. Честни хора са били уволнени, изкуствено са били качени или свалени цените на акции на борсата, пълномощници са били купувани на килограм, а големи адвокатски фирми са получили хонорари от по сто хиляди, загдето са успели да заобиколят някой закон, изгоден за бедните, но не и за богатите, защото е намалявал печалбата. Големите пари значат много власт, а многото власт често се използува неправилно. Такава ни е системата. Може да е най-добрата, която заслужаваме, но от никое положение не е идеална.

            — Абе ти говориш като някой червен — казах аз, колкото да го клъвна.

            — Че откъде да знам какъв съм — презрително отговори той. — Още не са ме разследвали. Ама на теб май ти допадна присъдата на журито за самоубийство, нали?

            — А какво друго може да бъде?

            — Нищо, предполагам. — Той сложи големите си лопатести ръце на бюрото и заразглежда едрите кафяви лунички по тях. — Остарявам. Ей тези кафяви петънца се наричат кератоза. Появяват се, след като минеш петдесетте. Аз съм старо ченге, а старото ченге е от стара коза яре. Има някои неща в смъртта на този Уейд, които не ми харесват.

            — Като например? — Облегнах се назад и се загледах в бръчките около очите му, образувани от взиране срещу слънцето.

            — Човек с времето се научава да надушва отдалече, когато нещо не е в ред, дори и да знае, че нищо не може да направи. В такива случаи само седи и си приказва, както аз сега. Не ми харесва фактът, че не е оставил писмо.

            — Беше пиян. Желанието за самоубийство е било внезапен, безумен порив.

            Оулз вдигна избелелите си очи и свали ръцете си от бюрото.

            — Разрових цялото му бюро. Пишел си е сам на себе си огромни писма. Пиян или трезв, той е сядал пред машината и е патраквал нещо. Някои писма са направо откачени, други са забавни, трети тъжни. Нещо му е тежало на душата. Все върти и суче около него, но конкретно не е написал нито ред. Ако човек като него реши да се самоубива, би оставил поне две страници писмо.

            — Беше пиян — повторих аз.

            — В неговия случай това е без значение — уморено настоя Оулз. — Другото, което не ми харесва, е, че е натиснал спусъка в момента, в който скутерът е заглушил изстрела. Какво значение би имало това за него? Още едно съвпадение, ще кажеш. И друго съвпадение — че жена му си е забравила ключовете в деня, когато прислугата има почивен ден, и е трябвало да позвъни, за да й отворят.

            — Можеше да мине и през задния вход.

            — Да, знам. Но аз ти говоря за ситуацията. Нямало е кой да й отвори освен теб, а тя каза, че не знаела, че си бил там. Ако Уейд беше жив и работеше в кабинета си, той нямаше да чуе звънеца. Вратата е звуконепроницаема. Прислугата я нямало. Забравила, че е четвъртък. Както си забравила и ключовете.

            — И ти нещо забравяш, Бърни. Че колата ми беше паркирана пред къщата. Преди да звънне на вратата, тя е знаела, че съм вътре или че изобщо в къщата има някой.

            Той се ухили.

            — Мислиш ли, че съм го забравил? Добре, картината значи е следната. Ти си долу при езерото, скутерът вдига шум — между другото това са били двама от Лейк Ароухед, на гости, а скутера го мъкнели на буксир с колата си — Уейд спи или лежи в безсъзнание, някой предварително е измъкнал пистолета от бюрото, а тя е знаела къде е, защото ти си й казал. Да предположим, че не си е била забравила ключовете, че е влязла в къщата, вижда, че стоиш чак долу при езерото, изчаква подходящия момент, пречуква го, пуска пистолета до него, къде то го намерихме, излиза пак от къщата, изчаква скутерът да отмине, звъни и чака да й отвориш. Нещо да кажеш?

            — Каква е подбудата?

            — Е, да — кисело се съгласи той. — Тук ми е слабото място. Ако беше поискала развод, нищо по-лесно. Тя е в много силна позиция — мъжът алкохолик, знае се, че е бил груб с нея. Щеше да го оскубе здравата за издръжка и имущество. Така че няма никаква подбуда. Пък и прекалено точно е изчислено времето. Да беше дошла пет минути по-рано, нищо не може да направи, освен ако и ти не си в играта.

            Отворих уста да кажа нещо, но той вдигна ръка.

            — Спокойно, никого не обвинявам, само разсъждавам. А пет минути по-късно — отговорът е същият. Значи е имала само десет минути на разположение.

            — Десет минути — раздразнен се обадих аз, — които не е възможно да са били предвидени, още по-малко планирани.

            Той се облегна назад и въздъхна.

            — Знам. И аз като теб знам всички отговори. Въпреки това нещо не ми харесва и туйто. Ама и ти каква работа имаш с тези хора? Онзи ти пише чек за хиляда долара, после го къса. Бил ти се разсърдил. Не си искал парите и нямало да го вземеш от никое положение — поне така твърдиш. Възможно е. Да не е мислел, че спиш с жена му?

            — Стига, Бърни.

            — Не те попитах дали си спал с нея, а дали той е мислел така.

            — Отговорът е същият.

            — Добре, да опитаме друг вариант. По какъв начин мексиканецът го е държал в ръцете си?

            — Нямам представа.

            — Защото разполага с прекалено много пари. Над хиляда и петстотин в книжка, богат гардероб и чисто нов шевролет.

            — Може да търгува с наркотици.

            Оулз се измъкна от стола, стана и ме изгледа сърдито.

            — Голям късметлия си, Марлоу. На два пъти се измъкваш. Внимавай. Толкова услуги си им правил на Уейдови, а един цент не си им взел. И към някой си Ленъкс си бил много услужлив, поне така дочух. И оттам не си спечелил нито цент. Как се прехранваш бе, момче? Или толкова много си спестил, че вече няма защо да работиш?

            Станах, заобиколих бюрото и се изправих с лице към него.

            — Много съм романтичен, Бърни. Ако чуя глас в нощта да вика за помощ, ставам и отивам да видя какво има. А по този начин нищо, не се печели. Ти например си разумен човек, ще затвориш прозореца си и ще пуснеш високо телевизора. Или ще натиснеш педала с газта и ще изчезнеш по-надалеч от хорските неприятности. Защото от тях най-много да се изцапаш. Последния път, когато се видяхме с Тери Ленъкс, пихме кафе, което аз сварих у дома, и изпушихме по една цигара. И като научих за смъртта му, отидох в кухнята, сварих кафе, налях една чашка и за него, запалих една цигара за него и когато кафето истина, а цигарата изгоря, пожелах му лека нощ. И по този начин не се печели нито цент. Ти не би го направил. Затова именно си добър полицай, а аз — частно ченге. Айлийн Уейд се притеснила за мъжа си, и аз се вдигам, намирам го и го завеждам у дома му. После той закъсва, обажда ми се, аз се вдигам, отивам, пренасям го от поляната до леглото и не печеля нито цент. И никаква лихва, нищо — освен дето ме удариха с юмрук по лицето, хвърлиха ме в затвора и онова парвеню Менди Менендес ме заплаши с какво ли не. Но не и пари, нито цент. Ей тук, в сейфа си, имам банкнота от пет хиляди долара и никога няма да изхарча от нея и десет цента. Защото начинът, по който я получих, не ми харесва. В началото си поиграх с нея, пък и сега от време на време я вадя и я разглеждам. Но това е всичко — няма да изхарча и един цент.

            — Сигурно е фалшива — сухо забеляза Оулз — само че не ги правят с такава голяма деноминация. И какво искаш, да ми кажеш с цялата тази реч?

            — Нищо. Обясних ти вече, че съм романтичен.

            — Чух. И че не печелиш пари от това — също го чух.

            — Но винаги мога да кажа на едно ченге да върви по дяволите. Върви по дяволите, Бърни.

            — Нямаше да ми ги разправяш тия, ако беше в задната стаичка с насочен в лицето прожектор.

            — Може би един ден ще изясним и този въпрос. Той се запъти към вратата и я отвори рязко:

            — Да ти кажа ли още нещо, моето момче? Мислиш се за много хитър, но си само глупав. Аз от двайсет години съм полицай и нямам черна точка в досието си. Знам кога ме мотат и кога крият от мен. Такива умници като тебе лъжат само себе си. Запомни го от мен, приятелче, аз ги разбирам тези работи.

            Той излезе и вратата се затвори след него. Стъпките му отекнаха в коридора. Още се чуваха, когато телефонът на бюрото ми иззвъня. Гласът беше ясен, професионален.

            — От Ню Йорк търсят Филип Марлоу.

            — Аз съм Филип Марлоу.

            — Благодаря ви, един момент. Говорете. Вторият глас ми беше познат.

            — Тук е Хауард Спенсър, мистър Марлоу. Научих за Роджър Уейд. Голям удар. Не знам никакви подробности, но разбрах, че вие сте в течение.

            — Бях там, когато се случи. Просто се напи и се застреля. Мисиз Уейд се прибра малко след това. Слугите ги нямаше, четвъртък им е почивен ден.

            — Вие сам ли бяхте с него?

            — Не бях с него. Бях извън къщата, просто се навъртах наоколо, докато се върне жена му.

            — Аха, ясно. Е, предполагам, че ще има следствие.

            — Следствието приключи, мистър Спенсър. Самоубийство. Много малко гласност се даде.

            — Нима? Интересно. — Не ми се стори разочарован, по-скоро озадачен и изненадан. — Та той беше много известен. Човек би помислил… но няма значение. Предполагам, че най-добре ще е да взема самолета и да пристигна, но не ми е възможно по-рано от края на другата седмица. Ще телеграфирам на мисиз Уейд. Ще гледам да й помогна по някакъв начин… пък и за книгата. Може би е написал достатъчно и някой друг ще може да я завърши. Доколкото разбирам, все пак сте приели да работите за Уейдови.

            — Не. Макар че и той лично ме помоли. Но аз му го казах направо — не съм този, който ше му попречи да пие.

            — Очевидно дори не сте се и опитали.

            — Вижте какво, мистър Спенсър, какво знаете вие за създалото се положение? Защо не изчакате да научите нещо, преди да си направите прибързаните изводи? Не че не се чувствувам виновен до известна степен. Това, изглежда, е неизбежно, когато си бил на местопроизшествието.

            — Прав сте. Извинявайте. Нямах никакво право. Дали сега Айлийн Уейд си е в къщи, знаете ли?

            — Не мога да знам, мистър Спенсър. Защо просто не й се обадите?

            — Не мисля, че ще й се говори с когото и да било — бавно отговори той.

            — Защо пък не? Тя разговаря най-спокойно със следователя и окото й не мигна.

            Той се изкашля.

            — По думите ви съдя, че не й съчувствувате особено.

            — Роджър Уейд е мъртъв, Спенсър. Той беше донякъде гадно копеле, но може да е бил и гений. Не съм аз този, който ще прецени. Беше един егоценгричен пияница и мразеше самия себе си. Създаде ми куп неприятности, а накрая и силни тревоги. Откъде-накъде трябва да съчувствувам?

            — Имах пред вид мисиз Уейд — кратко поясни Спенсър.

            — Аз също.

            — Ще ви се обадя, когато пристигна — рязко приключи той разговора. — Довиждане.

            И затвори. Аз също затворих. Минута-две гледах телефона, без да помръдна. После взех указателя, сложих го на бюрото и затърсих един номер.

            40

            Обадих се в канцеларията на Сюъл Ендикът. Отговориха ми, че е в съда и ще мога да се свържа с него чак късно следобед. Бих ли оставил името си? Не.

            После позвъних в заведението на Менди Менендес на главната улица. Тази година се наричаше „Ел Тападо“, което не беше лошо име. На латиноамерикански испански това между другото значи и заровено съкровище. Преди година-две беше само син неонов номер на една висока гола стена с лице към южната част на улицата, с гръб към хълма и алеята за коли, която го обикаляше, и не се виждаше откъм улицата. Много изискано. Никой не знаеше за него освен отдела за борба с порока, гангстерите и хора, които можеха да си позволят трийсет долара за вкусна вечеря и до пет бона за голямата тиха зала на горния етаж.

            Първо разговарях с някаква жена, която нищо не знаеше. После с някой от шефовете на заведението с мексикански акцент.

            — Желаете да говорите с мистър Менендес ли? Кой се обажда?

            — Без имена, амиго, по лична работа.

            — Ун моменто, пор фавор.

            Почаках доста време. Този път се обади някой от телохранителите главорези. Имах чувството, че говори през цепката на бронирана кола. Вероятно беше просто цепката на лицето му.

            — Хайде, казвай! Кой го търси?

            — Името ми е Марлоу.

            — Кой Марлоу?

            — Чик Агостино ли е?

            — Не, не е Чик. Хайде де, казвай паролата.

            — Иди си смени мутрата. Чух кикот.

            — Почакай малко.

            — Най-накрая друг глас каза:

            — Здрасти, нищожество. Тъкмо гледах някои номера за програмата на бара.

            — Най-хубавият номер ще е, ако излезеш и си теглиш ножа.

            — Тогава какво ще изпълня на бис?

            Засмях се. И той се засмя.

            — Нали не си си пъхал носа, където не трябва?

            — Ама не си ли чул още? Сприятелих се с още един, който се самоуби. Вече ми викат Целувката на Смъртта.

            — Това смешно ли е?

            — Не. Освен това миналия следобед пих чай с Харлан Потър.

            — Хубаво правиш. Аз лично не близвам чай.

            — Та той поръча да внимаваш как се държиш с мен.

            — Не го познавам и нямам намерение.

            — Ръката му е доста дълга. Единственото, което ми трябва, Менди, е малко информация. Например за Пол Марстън.

            — Не съм го чувал.

            — Много бързо го каза. Пол Марстън е името, под което Тери Ленъкс се е подвизавал известно време в Ню Йорк, преди да дойде в този край.

            — Е, та?

            — Проверихме във Федералното бюро за отпечатъците от пръстите му. Няма досие, което значи, че не е служил в армията.

            — Е, та?

            — Ама всичко ли трябва да ти обяснявам? Това или значи, че онази история за дупката е пълна измишльотина, или че се е случила някъде другаде.

            — Аз изобщо не съм ти споменавал къде се е случила, нищожество. Разбери се от дума и си налягай парцалите. Казаха ти, време е да мирясаш най-после.

            — Ах, да. Ако направя нещо не по вкуса ти, ще заплувам за Каталина с торба цимент на врата си. Не се опитвай да ме сплашиш, Менди. Вече съм имал работа с професионалисти. Ходил ли си в Англия?

            — Бъди разумен, нищожество. В този град какво ли не му се случва на човек. Дори на як мъжага като Големия Уили Магун. Прочети вечерния вестник.

            — Ще си го купя, щом казваш. Може дори да са поместили моя снимка. Какво е станало с Магун?

            — Нали ти казах — какво ли не. А как — не знам, информацията си я черпя от вестниците. Магун се изрепчил на четирима типове от една кола с невадски номер. Била паркирана точно пред къщата му. Номерът бил невадски, но цифрите били големи, каквито в Невада не слагат. Трябва да е била някаква шега, само че на Магун сега хич не му е до смях, с две гипсирани ръце, един крак, вдигнат нависоко с тежест за опъване, а ченето му на три места с тел е кърпено. Така че Магун вече не е същият юнак. И с теб може да се случи.

            — Нещо те е ядосал, а? Видях го как хвърли твоя Чик като топка в стената пред „Виктор“. Дали да се обадя на един приятел от полицията и да му кажа?

            — Обади се, нищожество — много бавно произнесе той. — Обади се.

            — И ще спомена, че по същото време случайно сме си допивали питиетата с дъщерята на Харлан Потър. За да потвърди и тя показанията ми. Смяташ ли да я посмачкаш и нея?

            — Чуй ме внимателно, нищожество…

            — Бил ли си изобщо в Англия, Менди? Заедно с Ранди Стар и Пол Марстън или Тери Ленъкс, или както там се е казвал? Може би сте служили в британската армия? Имали сте малък процъфтяващ бизнес в Сохо, но станало много горещо и армията ви се сторила прохладно местенце?

            — Стой така.

            Останах. Нищо не се случи, само дето чаках и ми отмаля ръката. Прехвърлих слушалката в другата си ръка. Най-после пак се обади.

            — Сега ме слушай внимателно, Марлоу. Ако разчовъркаш делото Ленъкс, направо се отпиши. Тери ми беше приятел, а аз също имам чувства. Само в това отношение си приличаме. Бяхме заедно в батальон за командоси. Британски. Случката стана в Норвегия, на един от островите — те там имат милиони. През ноември на 1942. А сега ще си полегнеш ли да ти отпочине малко мозъкът?

            — Благодаря, Менди, точно това и ще направя. Тайната ти е на сигурно място. На никой няма да я кажа, само на познатите си.

            — Купи си вестник, нищожество. Чети и помни. Големия як Уили Магун. Да го пребият пред собствената му къща! Представи си само изненадата му, като се е събудил от упойката.

            И затвори. Слязох до долу, купих си вестник и всичко беше, както ми го бе разказал Менендес. Имаше и снимка на Големия Уили Магун в болничното легло. Виждаше се половин лице и едно око. Останалото превръзки. Сериозно, но не и критично състояние. Момчетата много са внимавали в това отношение. Искали са да остане жив. В края на краищата Уили беше полицай. А в нашия град гангстерите не убиват полицаи. Те предоставят това на малолетните. Докато жив полицай, минал през машината за мелене на месо, е много по-голяма реклама. Рано или късно се вдига на крака и пак се връща на работа. Но от този момент нататък нещо вече не е като преди — последният сантиметър стомана, от който зависи всичко. Той става един самоходен урок за това, колко е нездравословно да притиснеш гангстерите прекалено силно до стената — особено ако си в отдела за борба с порока, храниш се в най-добрите ресторанти и караш „Кадилак“.

            Седях и размишлявах така известно време, след което набрах номера на организацията Карн и помолих да ме свържат с Джордж Питърз. Бил излязъл. Оставих си името и казах, че е много спешно. Очакваха го да се върне към пет и половина.

            Отидох до Холивудската обществена библиотека и зададох няколко въпроса на гишето за справки, но не намерих онова, което ми трябваше. Затова се върнах в „Олдсмобила“ и слязох до града, до централната библиотека. Намерих там онова, което търсех, в малка книжка в червена подвързия, издадена в Англия. Преписах необходимото и се прибрах у дома. Оттам пак звъннах в организацията Карн. Питърз още го нямаше, затова помолих телефонистката да прехвърли разговора в къщи, когато той се прибере.

            Сложих шахматната дъска на малката масичка и наредих една задача, наречена Сфинксът. Беше поместена към края на една книга за шаха от английския гросмайстор Блекбърн — според мен най-динамичният шахматист на всички времена, макар че не би стигнал и до първото стъпало на днешния шах, който много напомня на студената война. Сфинксът се решава в единайсет хода и напълно оправдава името си. Шахматните задачи по начало не са за повече от четири-пет хода. Оттам нататък трудността при решаването им расте в почти геометрична прогресия. Задача в единайсет хода си е чиста проба средновековно мъчение.

            Понякога, много рядко, когато особено ми докривее, аз я нареждам и търся нови решения. Това е един хубав, сигурен начин да полудееш. Само дето не крещиш, но за една бройка.

            Джордж Питърз ми се обади в шест без двайсет. Разменихме си любезности и съболезнования.

            — Забъркал си се в нова каша, както виждам — жизнерадостно каза той. — Защо не се преквалифицираш за някоя спокойна работа като балсамиране на трупове.

            — Много време трябва да се обучавам. Слушай, искам да стана клиент на вашата агенция, ако не струва прекалено скъпо.

            — Зависи какво ще искаш от нас. Освен това ще трябва да говориш с Кари.

            — Не ми се ще.

            — Хайде, казвай за какво става дума.

            — Лондон гъмжи от такива като мен, но никого не познавам. Там се наричат частни агенти. Вашето бюро сигурно има връзки с някои от тях, а аз трябва да налучквам и най-вероятно ще ме баламосат. Нужна ми е информация, която лесно се получава, но я искам много бързо, преди края на другата седмица.

            — Изплюй камъчето.

            — Трябват ми сведения за дейността по време на войната на Тери Ленъкс или Пол Марстън независимо под кое име се е подвизавал. Бил е командос. Пленен и ранен през ноември 1942 при нападението срещу някакъв норвежки остров. Искам да знам в какво поделение е служил и какво е станало с него. Всички тези данни ги имат във военното министерство. Информацията не е поверителна, поне така мисля. Да кажем, че е нужна във връзка е наследство.

            — За това не ти трябва частно ченге. Можеш сам да научиш всичко, като им пишеш едно писмо.

            — Не, Джордж. Може да ми отговорят след три месеца, а на мен ми трябва за пет дни.

            — Ти си прав. Нещо друго?

            — Да, още нещо. Те държат всички важни архиви в едно място, наречено Съмърсет Хауз. Искам да разбера дали там има нещо и за него в някаква връзка — раждане, женитба, гражданство — каквото и да е.

            — Защо ти е?

            — Как така защо ми е? Кой плаща?

            — Ами ако го няма под никакво име?

            — Остава си за моя сметка. Но ако го има, трябват ми заверени копия от всичко намерено. Колко ще ме изръсите?

            — Ще питам Карн. Може изобщо да ти откаже. На нас не ни трябва шумотевицата, която ти си печелиш. Ако ми го възложи и ти се съгласиш да не споменаваш познанството си с мен, предполагам, че ще ти струва около триста долара. Онези там вземат евтино по нашите стандарти. Може да ни поискат десет лири, което е по-малко от трийсет долара. Плюс разноските. Да речем, общо петдесет, но Карн не се заема с дело за по-малко от двеста и петдесет.

            — Нали съм ви колега, нямате ли специални цени?

            — Ха-ха. Той не е чувал такова нещо.

            — Обади ми се, Джордж. Искаш ли да вечеряме заедно?

            — Да речем, в „Романов“?

            — Добре — изръмжах. — Ако ми запазят маса, в което се съмнявам.

            — Ще поискам масата на Карн. Знам със сигурност, че ще обядва в дома на един клиент. Иначе ходи само в „Романов“. Той е от каймака на нашия бизнес. Голяма клечка е в този град.

            — Ами, глупости. Познавам един човек — познанството ни е делово — който ще го завре под нокътя на малкото си пръстче.

            — Браво, момчето ми. Винаги съм знаел, че ще стигнеш далеч. Значи в седем, на бара в „Романов“. Кажи там на главния мошеник, че чакаш полковник Карн. Ще разчисти около теб пространство, за да не ти се навират разни отрепки като сценаристи и телевизионни звезди.

            — Значи в седем.

            Затворихме и двамата и аз се върнах при дъската със задачата. Но Сфинксът вече не ме интересуваше. След малко Питърз пак се обади и каза, че Кари е съгласен при условие, че не споменават името на агенцията им. И добави, че веднага ще изпрати бърза телеграма в Лондон.

            41

            На другата сутрин, петък, ми се обади Хауард Спенсър. Отседнал в „Риц-Бевърли“ и ми предложи да се отбия на чашка в бара на хотела.

            — Предпочитам във вашата стая.

            — Добре, щом предпочитате, стая 828. Току-що говорих с Айлийн Уейд. Много е подтисната. Прочела ръкописа и смята, че лесно може да се завърши. Книгата ще излезе доста по-късно от останалите, но това ще се балансира от рекламата. Предполагам, че ни смятате нас, издателите, за много коравосърдечни. Айлийн ще си бъде в къщи днес следобед. Тя, естествено, иска да ме види, както и аз нея.

            — Ще бъда при вас след половин час, мистър Спенсър.

            Апартаментът му беше приятен и просторен, със западно изложение. Всекидневната имаше високи прозорци, от които се излизаше на тясно балконче с железни парапети. Мебелите бяха тапицирани с дамаска на бонбонени райета, което в комбинация с килима на цветя придаваше старомоден вид на стаята — само дето всичко, на което човек можеше да постави чашата си, беше покрито със стъкло и освен това забелязах поне двайсет пепелника, нацвъкани къде ли не. Хотелската стая е красноречив симптом за маниерите и възпитанието на отсядащите в нея. „Риц-Бевърли“ не очакваше от своите гости нито кой знае какви маниери, нито добро възпитание.

            Ръкувахме се.

            — Заповядайте, седнете — покани ме той. — Какво ще пиете?.

            — Какво да е, или нищо. Не е задължително да бъда с чаша в ръка.

            — На мен ми се иска чаша „Амонтиядо“. Калифорния не е много за пиене през лятото. В Ню Йорк човек може да се справи с четири пъти повече алкохол за сметка на половината махмурлук.

            — Аз ще пия уиски с лимонов сок.

            Той предаде поръчката по телефона. После седна на едно от креслата в бонбонено райе, свали си очилата и започиа да ги чисти с носната си кърпичка. След това пак си ги сложи, нагласи ги грижливо и ме погледна.

            — Предполагам, че имате нещо пред вид, щом предпочетохте да се срещнем тук, а не в бара.

            — Ще ви откарам с колата си до Айдъл Вали. Искам и аз да се видя с мисиз Уейд.

            Той се почувствува неудобно.

            — Не съм сигурен, че иска да ви види.

            — Знам, че не иска. Затова ще ви използувам в качеството на пропуск.

            — Няма да е много тактично от моя страна.

            — Тя каза ли ви, че не желае да ме види?

            — Не го каза, но го загатна. — Той се изкашля. — Останах с впечатлението, че ви вини за смъртта на Роджър.

            — Да. И го каза направо… на помощник-шерифа, който дойде още тогава. Сигурно го е казала и на лейтенанта, който разследва случая. Но пред следователя не спомена нищо такова.

            Той се облегна назад и започна бавно да почесва с пръст дланта на ръката си. Явно му беше навик в моменти на напрегнато мислене.

            — Каква полза, ако се срещнете? За нея това беше много страшно изживяване. Предполагам, че напоследък животът й е бил направо ужасен. Защо да я карате отново да преживява всичко? Или искате да я убедите, че нямате никаква вина?

            — Тя заяви пред помощник-шерифа, че съм го убил.

            — Не го е казала в буквалния смисъл. Иначе…

            Звънецът на вратата избръмча. Той стана да отвори. Беше келнерът с напитките. Постави ги на масичката с такива церемонии, сякаш сервираше вечеря със седем основни ястия. Спенсър подписа сметката и му подаде четири долара. Келнерът си излезе. Спенсър взе чашата си с шери и веднага се отдалечи от масичката, сякаш не желаеше да ми подаде моята: Аз не станах да я взема.

            — Иначе какво? — попитах.

            — Иначе нямаше да пропусне да го каже и на следователя. — Той ме погледна намръщено. — Струва ми се, че говорите глупости. За какво по-точно искахте да ме видите?

            — Вие пожелахте да ме видите.

            — Само защото, като разговарях с вас от Ню Йорк, вие ми заявихте, че си правя прибързани заключения. — Студено ми поясни той. — Което ми подсказа, че искате да ми обясните нещо. Е, какво е то?

            — Бих искал обяснението да стане пред мисиз Уейд.

            — Тази идея не ми харесва. Предпочитам сам да си уредите срещата. Аз много уважавам Айлийн Уейд. Като бизнесмен бих желал да спася работата на Роджър, ако това е възможно. Щом Айлийн мисли за вас това, което ми казахте, аз не мога да послужа като средство да проникнете в дома й. Бъдете разумен.

            — Прав сте. Да забравим предложението ми. Мога много лесно да се срещна с нея. Просто предпочитах срещата да стане пред свидетел.

            — Свидетел за какво? — Той почти излая.

            — Ще чуете всичко пред нея или изобщо няма да го чуете.

            — Тогава няма да го чуя.

            Аз станах.

            — Може би постъпвате съвсем правилно, Спенсър. На вас ви трябва книгата на Уейд — ако изобщо става за издаване. Освен това искате да бъдете добричък. И двете ви амбиции са похвални. Но аз не споделям нито една от тях. Желая ви всичко хубаво и довиждане.

            Изведнъж той се изправи и тръгна към мен.

            — Я почакайте, Марлоу. Не знам какво имате пред вид, но наглежда, че го вземате много па сериозно. Има ли някаква тайна около смъртта на Уейд?

            — Никаква тайна. Застрелян в главата с „Уебли“ без ударник. Нима не сте прочели резултатите от следствието?

            — Четох ги, разбира се. — Беше застанал съвсем до мен и имаше много разтревожен вид. — Писаха и в нашите вестници, а два дни след това четох всички подробности от тукашните. Бил сам в къщата, макар че вие сте се навъртали наблизо. Слугите, Канди и готвачката ги нямало, а Айлийн била на пазар в града и пристигнала малко след като се случило. В момента на самоубийството по езерото минавал шумен скутер и заглушил изстрела, така че и вие не сте го чули.

            — Всичко беше така. Когато скутерът си замина, аз се прибрах обратно в къщата, чух звънеца на входната врата, отворих и видях Айлийн Уейд, която си беше забравила ключовете. Роджър вече е бил мъртъв тогава. Тя надникна в кабинета, помисли, че е заспал на кушетката, качи се в стаята си и после слезе в кухнята да направи чай. Малко след нея и аз надникнах, забелязах, че Роджър не диша, и проверих каква е работата. После извиках полицията.

            — Дотук не виждам нищо загадъчно — тихо произнесе Спенсър и в гласа му вече нямаше предишната острота. — Пистолетът е бил на Роджър и само седмица преди това е стрелял с него в собствената си стая. Вие сте ги сварили в момента, в който Айлийн се боричкала с него, за да му го отнеме. При следствието беше отбелязано състоянието му, поведението му и депресията във връзка с работата.

            — Тя нали ви каза, че книгата е добра — защо тогава е бил депресиран?

            — Това е нейно лично мнение. Може да се окаже и много лоша. А може той да е мислел, че е по-лоша, отколкото е. Хайде продължавайте. Не съм глупак и виждам, че това не е всичко.

            — Полицаят от отдел „Убийства“, на когото повериха случая, ми е стар, приятел. Той е булдог, хрътка и старо мъдро ченге. Някои неща не му се харесват. Защо Роджър не е оставил прощално писмо, когато беше побъркан на тема писане? Защо се е застрелял по такъв начин, че жена му да получи шок, като го открие? Защо си е направил труда да избере именно момента, когато няма да чуя изстрела? Защо е забравила ключовете си и е трябвало да звънне, за да влезе? Защо го е оставила сам в деня, когато прислугата има почивен ден? Не забравяйте думите й, дето не знаела, че съм там. Ако е знаела, последните две са без значение.

            — Господи — изблея Спенсър. — Нима ми намеквате, че това тъпо ченге подозира Айлийн?

            — Не би се поколебал, ако тя имаше подбуда.

            — Но това е смешно! А защо не подозира вас например? Имали сте целия следобед на разположение. Тя е можела да го извърши в течение само на няколко минути — при това е била забравила ключовете си.

            — Ами моята подбуда?

            Той се пресегна, сграбчи уискито ми и го гаврътна наведнъж. После внимателно постави чашата обратно на масичката, извади носна кърпичка и си избърса устните и пръстите, навлажнени от ледената чаша. После си прибра кърпичката и ме загледа облещено.

            — Разследването продължава ли?

            — Не знам. Но едно нещо е сигурно — вече знаят дали е бил погълнал достатъчно алкохол, за да изпадне в безсъзнание. Ако е така, неприятностите тепърва започват.

            — А вие искате да разговаряте с нея пред свидетел — бавно изговори той.

            — Точно така.

            — За мен има само две обяснения, Марлоу. Или вие сте изплашен до смърт, или смятате, че тя трябва да е изплашена.

            Аз кимнах.

            — Кое от двете? — мрачно попита той.

            — Аз не съм изплашен.

            Той погледна часовника си.

            — Моля се на господа да не сте с всичкия си. След което се изгледахме мълчаливо.

            42

            Още докато прекосявахме Голдуотър Каньон, взе да става горещо. Когато изкачихме върха и започвахме да се спускаме по спираловидния път към долината Сан Фернандо, слънцето ни напече безмилостно и аз направо се задушавах. Хвърлих един Поглед към Спенсър. Беше по сако, но горещината сякаш не му действуваше. Други неща го тревожеха далеч повече. Гледаше право пред себе си и не отваряше уста. Дебел пласт смог се стелеше по дъното на долината. Отвисоко приличаше на ниска мъгла, но като навлязохме в него, Спенсър не се стърпя и заговори:

            — Господи, пък аз им завиждам за климата на Южна Калифорния. Какво е това, да не са горили стари автомобилни гуми?

            — В Айдъл Вали няма и следа от него — успокоих го аз. — Там духа от океана.

            — Радвам се, че има какво да им проветрява главите след преливане. От собствените ми наблюдения върху живеещите в богатите квартали стигам до заключението, че Роджър много сбърка, дето дойде да живее тук. Писателят има нужда от вдъхновение, но не бутилирано. Тук няма нищо друго освен един безкраен махмурлук. Имам пред вид каймака на обществото, разбира се.

            Свих от пътя, намалих по прашната отсечка до Входа на Айдъл Вали, после пак излязох на асфалта и не след дълго океанският ветрец се почувствува през пролуката между хълмовете в долния край на езерото. Над големите, гладко окосени ливади се въртяха пръскачки и водните струйки се удряха със свистене в тревата. По това време повечето баровци вече не си бяха по къщите. Личеше си веднага — по спуснатите щори и по начина, по който градинарите бяха паркирали камионетките си — точно насред алеите. Стигнахме къщата на Уейдови и аз паркирах зад „Ягуара“ на Айлийн. Спенсър слезе и тръгна с тежка стъпка по плочите на пътеката. На площадката стоеше Канди — с бяло сако, тъмно, красиво лице и пронизващи черни очи. Всичко си беше по старому.

            Спенсър влезе. Канди ми хвърли един поглед и тресна вратата под носа ми. Аз изчаках, но нищо не се случи. Тогава се облегнах на звънеца и се заслушах в мелодичните му звуци. Вратата рязко се разтвори и се показа озъбеният Канди.

            — Изчезвай! Изпарявай се! Да не искаш да те наръгам в корема?

            — Дошъл съм при мисиз Уейд.

            — Тя не ще и да те чуе.

            — Марш от пътя ми, селяндур. Тук съм по работа.

            — Канди!

            Това бе нейният глас, при това доста остър.

            Той ми се озъби за последно и отстъпи заднишком. Влязох и затворих вратата. Тя бе застанала до края на едно от срещуположните канапета, а Спенсър стоеше до нея. Изглеждаше великолепно. Беше обута в бели панталони с много висока талия, бяла спортна риза с къси ръкави, а от лявото й джобче се подаваше люлякова кърпичка.

            — Канди е станал напоследък истински диктатор — оплака се тя на Спенсър. — Радвам се да те видя, Хауард. Толкова мило, че дойде дотук. Не знаех, че няма да си сам.

            — Марлоу ме докара. Той също иска да те види.

            — Не мога да си представя защо — хладно забеляза тя. Най-после благоволи да ме погледне, но не останах с впечатлението, че моята едноседмична липса е оставила незаличима празнота в живота й. — Е, слушам ви.

            — Това, което имам да кажа, ще ни отнеме известно време.

            Тя бавно се отпусна на канапето. Аз седнах на отсрещното. Спенсър се мръщеше. Свали си очилата и ги почисти. Това му даде възможност да се мръщи по-естествено. После седна на другия край на моето канапе.

            — Сигурна бях, че ще дойдеш навреме за обяд — обърна се тя към него усмихната.

            — Друг път, благодаря.

            — Днес не можеш ли? Е, да, сигурно си много зает. Значи искаш само да прегледаш ръкописа.

            — Ако ми разрешиш!

            — Разбира се. Канди! Ах, сигурно си е отишъл. Ръкописът е в кабинета на Роджър, върху бюрото му.

            Спенсър стана.

            — Нали може да го взема?

            И без да чака отговор на въпроса си, тръгна към кабинета. Направи десетина крачки, спря зад гърба и и ме изгледа хладно и безизразно.

            — Защо искахте да ме видите? — кратко полита тя.

            — Ами, ей така. Виждам, че пак сте си сложили онзи медальон.

            — Често го нося. Той ми е подарък от един много скъп човек, още от едно време.

            — Да. Вече ми казахте. Това е някаква английска военна значка, ако не се лъжа?

            Тя го хвана за края на дългата златна верижка и го протегна към мен да го разгледам.

            — Това е само бижутероко копие. По-малко е от оригинала и освен това е направено от злато и емайл.

            Спенсър се върна обратно, седна и сложи на масичката пред себе си дебел куп жълта хартия. Хвърли му един бегъл поглед, след което очите му се впиха в Айлийн.

            — Ще разрешите ли да го разгледам по-отблизо? — попитах аз.

            Тя завъртя верижката около врата си, за да може да я разкопчее. Подаде ми медальона или по-скоро го пусна в ръката ми. После скръсти ръце и ме загледа с любопитство.

            — Защо се интересувате толкова? Това е значката на един полк, който се е казвал „Артистични пушки“. Човекът, който ми го подари, изчезна безследно скоро след това. В Андалснес, Норвегия, през пролетта на онази страшна година — 1940. — Тя се усмихна и махна е ръка. — Беше влюбен в мен.

            — Айлийн изкара цялата война в Лондон — обади се Спенсър с кух глас. — Не можа да се измъкне.

            И двамата не му обърнахме внимание.

            — И вие сте била влюбена в него — подметнах аз.

            Тя сведе поглед, после вдигна глава и очите ни се срещнаха.

            — Това беше много, много отдавна. И имаше война. Какво ли не се случва.

            — Имало е и нещо повече, мисиз Уейд. Изглежда, не помните колко много сте ми разказвали за него. „Безумна, тайнствена, невероятна любов, която идва само веднъж в живота“ — цитирам вас. Вие все още го обичате по своему. Много мило от моя страна, че имам същите инициали. Предполагам, че за това сте се спрели на мен.

            — Името ви изобщо не напомня неговото — студено ме сряза тя. — И той е мъртъв, мъртъв, мъртъв.

            Подадох медальона на Спенсър. Той го пое неохотно.

            — Поправете ме, ако сгреша някъде. Значката представлява широка кама от бял емайл, очертан със златна нишка. Камата сочи надолу и тъпата й страна пресича две светлосини криле, извити нагоре. После пресича изотзад някакъв свитък, на които пише: Дръзкият печели.

            — Всичко е съвсем правилно — каза той. — Но кое го прави толкова важно?

            — Ами тя твърди, че това е значката на „Артистичните пушки“, които са териториален полк. Подарил й я човек, който е служил в същия полк и изчезнал без вест в Норвегия като войник от британската армия, през пролетта на 1940 в Андалснес.

            И двамата ме слушаха внимателно. Спенсър ме наблюдаваше напрегнато. Не бях дошъл да им говоря празни приказки и той го знаеше прекрасно.

            Както и Айлийн. Светлокафявите й вежди се събраха в озадачена бръчка, която можеше да е и искрена. Освен това не беше никак дружелюбна.

            — Значката се носи на ръкава — продължих аз. — Била е създадена, когато „Артистичните пушки“ са минали към Специалните въздушни войски. Първоначално са били териториален полк към пехотата. Значката не е съществувала преди 1947 година. Което значи, че никой не я подарявал на мисиз Уейд през 1940 година. Освен това никакви „Артистични пушки“ не са изпращани в Андалснес през 1940 година. Там са се били Шъруудският и Лестършърският полк — и двата териториални. Но не и „Артистичните пушки“. Да не би да ставам неприятен?

            Спенсър постави медальона на масичката и леко го побутна към Айлийн. Нищо не каза.

            — Да не мислите, че нямаше да го знам, ако беше така? — презрително се обади Айлийн.

            — А да не мислите, че Британското военно министерство не знае? — отрязах я аз.

            — Очевидно има някаква грешка — примирително се обади Спенсър.

            Аз се обърнах и го изгледах строго.

            — И така може да се каже.

            — С други думи, аз лъжа — каза Айлийн със смразяващ глас. — Никога не съм познавала човек на име Пол Марстън, никога не съм го обичала, нито той мен. Никога не ми е подарявал копие на полковата си значка, не е изчезвал без вест, не е съществувал. Купила съм си значката от някое нюйоркско магазинче, специализирано за вносни английски стоки, като кожени изделия, ръчно изработени шотландски обувки, полкови и училищни вратовръзки, блейзери за крикет, разни вещи с гербове по тях и така нататък. Такова обяснение задоволява ли ви, мистър Марлоу?

            — Последната част би ме задоволила, но не и първата. Някой наистина ви е казал, че това е значката на „Артистичните пушки“, но е забравил да спомене каква именно значка, а може и да не е знаел. А Пол Марстън сте го познавали и той действително е служил в този полк и наистина е изчезнал по време на сражение в Норвегия. Но не през 1940, мисиз Уейд. Това се е случило през 1942 година, когато е бил командос. И не в Андалснес, а на едно малко островче до самия бряг, което командосите нападнали най-напред.

            — Не виждам тук повод за враждебното ви отношение — упрекна ме Спенсър с тон, който очевидно използуваше за подчинените си. Беше започнал да върти из ръцете си жълтия ръкопис. Не разбрах дали се опитваше да ме поучи, или просто беше ядосан. Взе част от ръкописа и го претегли на ръка.

            — На кило ли ще го купувате? — заинтересувах се аз. Той се стресна, после се усмихна — с вяла, напрегната усмивка.

            — Айлийн много преживя в Лондон — добави. — При такива обстоятелства мислите и спомените се объркват.

            Извадих от джоба си сгънат лист хартия.

            — Разбира се, като например за кого си женен. Това е заверено копие на брачно свидетелство. Оригиналът се намира в Какстън, в британските архиви. Бракът е бил сключен през август 1942 година между Пол Едуард Марстън и Айлийн Виктория Самсъл. Донякъде мисиз Уейд е права. Пол Едуард Марстън не е съществувал. Това е фиктивно име, защото в армията трябва специално разрешение, за да се ожениш. Така че той си измислил името. В армията е бил познат под друго име. Имам цялото му военно досие. Странна работа, но на хората и през ум не им минава, че с питане всичко се научава.

            Спенсър този път не се обади. Облегна се назад и впи поглед — не в мен, а в Айлийн. Тя отвърна на погледа му с една от онези полуумолителни-полусъблазнителни усмивки, с които жените така умело си служат.

            — Та той е мъртъв, Хауард. Умря много преди да се запозная с Роджър. И какво значение има? Роджър знаеше всичко за него. Аз не взех името му поради споменатите обстоятелства. Паспортът остана на моминското ми име. А след като го убиха… — тя млъкна, пое си дълбоко въздух и отпусна плавно ръка на коляното си. — Всичко свърши, всичко бе изгубено.

            — Сигурна ли си, че Роджър е знаел? — бавно попита той.

            — Знаел е някои неща — отговорих аз. — Името Пол Марстън му беше познато. Попитах го веднъж и погледът му стана много особен. Но не ми обясни защо.

            Тя не ми обърна внимание. Говореше само на Спенсър.

            — Ама, разбира се, че Роджър знаеше всичко — сега се усмихваше търпеливо, като че ли той бавно загряваше. Страшни са им номерата!

            — Тогава защо ти трябваше да лъжеш за датите? — сухо попита Спенсър. — Защо твърдиш, че е изчезнал през 1940, щом това е станало две години по-късно? Защо носиш значка, която той няма начин да ти е подарил, и непрекъснато твърдиш, че ти е подарък от него?

            — Може би всичко е било сън — прошепна тя. — Или по-скоро кошмар. Много от приятелите ми загинаха по време на бомбардировките. В онези дни, когато си пожелавахме лека нощ, се опитвахме да не прозвучи като сбогом. А често си беше точно така. Но сбогуването с войник беше още по-страшно. Винаги убиват добрите, нежните.

            Той не каза нищо. Аз също. Тя погледна към медальона, вдигна го, закопча верижката около врата си и невъзмутимо се облегна назад.

            — Знам, че нямам право да те подлагам на разпит, Айлийн — бавно започна Спенсър. — Да забравим всичко. Марлоу вдигна голям шум около тази значка и свидетелството за женитба. За един момент и мен ме озадачи.

            — Мистър Марлоу — тихо му обясни тя — винаги прави от мухата слон. Но когато работата опре до нещо наистина голямо — като например да спаси нечий живот, тогава той е до езерото и гледа скутерите.

            — Та значи оттогава вече не сте видели Пол Марстън? — попитах аз.

            — Как да го видя, след като беше мъртъв?

            — Че откъде знаете това? Червеният кръст не е съобщавал никога за смъртта му. Може и да е бил пленен.

            Изведнъж тя потръпна и бавно заговори:

            — През октомври 1942 Хитлер издаде заповед всички пленени командоси да се предават на гестапо. Знаете какво значи това. Изтезания и безименна смърт в някоя гестаповска килия. — Тя отново потръпна. После се нахвърли върху мен: — Вие сте ужасен човек. Искате отново да преживея всичко, за да ме накажете за една нищо незначеща лъжа. Ами ако някой любим ваш човек бе попаднал в ръцете на онези хора и знаете какво е станало, какво неминуемо е станало с него или нея? Чудно ли е тогава, че се опитах да си изградя нови спомени — дори и да не са истински?

            — Пие ми се нещо — обади се Спенсър. — Много ми се пие. Може ли?

            Тя плесна с ръце и Канди се появи от нищото, както си му беше обичаят, и се поклони на Спенсър.

            — Какво желаете, сеньор Спенсър?

            — Чисто шотландско уиски, и то много.

            Канди отиде в ъгъла и издърпа барчето от стената. Извади бутилка и напълни една чаша. Върна се, сложи я пред Спенсър и тръгна да си ходи.

            — Канди — тихо се обади Айлийн, — може би и мистър Марлоу желае нещо за пиене?

            Той спря и я погледна — мрачно, упорито.

            — Не, благодаря, няма да пия.

            Канди изгрухтя и си отиде. Настъпи тишина. Спенсър остави преполовената чаша на масичката. Запали си цигара и ме уведоми, без да ме погледне.

            — Мисиз Уейд или Канди ще ме върнат в Бевърли Хилз. Или ще взема такси. Предполагам, че казахте вече, каквото имаше за казване.

            Сгънах завереното копие от брачното свидетелство и го прибрах в джоба си.

            — Сигурен ли сте, че предпочитате нещата да останат така?

            — Всички предпочитаме.

            — Добре — рекох и станах. — Глупаво беше от моя страна, че се опитах да играя по този начин. След като сте такъв голям книгоиздател и, предполагам, притежавате необходимия за този пост акъл, ако изобщо е необходим, можехте да предположите, че не съм дошъл тук само да се покажа колко много знам. Не съм съживявал стари истории и не съм си пръскал парите само за да ги хвърлям в нечие лице. Не съм проучвал историята на Пол Марстън, защото е бил убит от гестапо, защото значката на мисиз Уейд не отговаря на разказа й, защото е пообъркала датите и защото е сключила с него един от онези бързи, военновременни бракове. Когато започнах да разнищвам историята му, нито един от тези факти не ми беше известен. Знаех само името му. И откъде, мислите, че го знаех?

            — Без съмнение някой ви го е казал — кратко и остро ми отвърна Спенсър.

            — Точно така, мистър Спенсър. Някой, който го е срещнал в Ню Йорк след войната и по-късно го е видял тук, в бара на Чейсън, с жена му.

            — Марстън не е рядко име — възрази Спенсър, като отпи от уискито си. Обърна главата си настраня и десният му клепач леко се отпусна. Така че аз пак седнах. — Дори Пол Марстън едва ли е единствено име. В телефонния указател на Ню Йорк има деветнайсет Хауард Спенсъровци. При това четирима от тях са само Хауард Спенсъровци без инициал по средата.

            — Добре. Но колко Пол Марстъновци могат да имат половин лице, смазано от мина със закъснител, цялото в белези от пластичната операция, с която се е опитал да поправи нещата?

            Устата на Спенсър се отвори. От нея излезе някакъв бълбукащ звук. Той извади носна кърпичка и си избърса челото.

            — И колко Пол Марстъновци са спасили живота иа двама професионални комарджии на име Менди Менендес и Ранди Стар по същото това време? Те са все още живи и паметта им е много добра. И приказват, когато са на кеф. Защо да се преструваме още, Спенсър? Пол Марстън и Тери Ленъкс са едно и също лице. И това може да се докаже неоспоримо.

            Не очаквах някой да подскочи три метра нагоре и да изпищи и никой не го направи. Но има тишини, които са по-пронизващи от писъци. И тази беше точно такава. Тя се стелеше около мен — гъста и сурова. Чу се как в кухнята тече вода. Откъм пътя долетя тъпият звук на търкалящ се вестник, който се удари в портата, после тихото фалшиво подсвиркване на момченце, каращо велосипед.

            Усетих отзад, на врата си, леко убождане. Рязко се отдръпнах й се обърнах. Зад гърба ми стоеше Канди с ножа си в ръка. Тъмното му лице беше неподвижно, но в очите му видях нещо, което по-рано липсваше.

            — Изморен си, амиго — прошепна той. — Да тя сипя нещо за пиене?

            — Благодаря, уиски с лед.

            — De pronto, senor*.

            [* Веднага, господине (исп.) Б. пр.]

            Той щракна копчето и затвори ножа, прибра го в джоба на бялото си сако и се отдалечи безшумно.

            Чак тогава погледнах Айлийн. Тя седеше приведена напред, стиснала силно ръце. Наведената глава криеше израза на лицето й, ако то изобщо изразяваше нещо. Когато заговори, гласът й беше ясен и безизразен като механичен глас, който ви съобщава точно време по телефона, а продължите ли да го слушате — нещо, което никой не прави, защото е съвсем ненужно, — той ще продължи да ви информира за отминаващите секунди без ни най-малка промяна в интонацията.

            — Видях го един път, Хауард. Само веднъж. Изобшо не си проговорихме. Беше много променен. Косата му беше бяла, а лицето — не беше вече същото лице. Разбира се, аз го познах, както и той мен. Погледнахме се. И това беше всичко. После той излезе от стаята и на другия ден напусна къщата й. Това стана в Лорингови. Късно следобед. И ти беше там, Хауард. И Роджър. Предполагам, че и ти си го видял.

            — Представиха ни един на друг — отвърна Спенсър. — Знаех за кого е женен.

            — Линда Лоринг ми каза, че просто изчезнал. Без да каже защо. Без какъвто и да било скандал. След време тя се разведе с него. Той изпадна. После пак се ожениха. Един господ знае защо. Предполагам, че е останал без пукната пара и му е било безразлично. Знаеше, че съм омъжена за Роджър. Бяхме загубени един за друг.

            — Защо? — попита Спенсър.

            Канди сложи чашата пред мен, без да каже дума. Погледна към Спенсър, но той поклати глава. Канди излезе тихо от стаята. Никой не му обърна внимание. Все едно, че беше отговорник за реквизита в китайска пиеса — човекът, който мести нещата по сцената, а актьорите и публиката се държат така, сякаш изобщо не съществува.

            — Защо ли? — повтори тя. — Няма да ме разбереш. Това, което бяхме имали, беше изгубено. Вече не можехме да си го върнем. В крайна сметка се оказа, че не попаднал в ръцете на гестапо. Може да е имало някой свестен германец, който не се е подчинил на Хитлеровата заповед за командосите. Така че оцелял и се върнал. Едно време си представях как ще го намеря — но такъв, какъвто беше — въодушевен, млад, непокварен. Но да го намеря женен за онази червенокоса пачавра — направо се отвратих. Вече знаех за нея и Роджър. Не се съмнявам, че и Пол е знаел. Както и Линда Лоринг, която сьщо е уличница в известен смисъл, но не напълно. Те са от един дол дренки. Питаш ме защо не съм оставила Роджър и не съм се върнала при Пол. След като е бил в прегръдките й и след като и Роджър е бил в същите винаги разтворени прегръдки? Не, благодаря. На Роджър можех да простя. Той пиеше и не знаеше какво върши. Тревожеше се за работата си и се мразеше за това, че е само един продажен драскач. Беше слаб, нескопосен, разочарован — но можех да го разбера. Защото беше просто един съпруг. А Пол беше или много повече, или нищо. Накрая се оказа едно нищо.

            Отпих една голяма глътка. Спенсър бе привършил своето уиски. Чоплеше дамаската на канапето. Беше забравил за купчината хартия пред себе си — недовършения роман на един вече свършил известен писател.

            — Не бих го нарекъл нищо — обадих се аз. Тя вдигна очи, погледна ме безизразно и пак ги сведе.

            — По-жалко от нищо. — Този път в гласа й имаше нова нотка, на сарказъм. — Той я знаеше какво представлява, нали беше женен за нея. И после, понеже я знаеше какво представлява, взе, че я уби, избяга и се самоуби.

            — Той не я е убивал — възразих аз — и вие много добре го знаете.

            Тя рязко вдигна глава и се втренчи в мен с празни очи. Спенсър издаде някакъв звук.

            — Роджър я уби — продължих аз, — и това също много добре го знаете.

            — Той ли ви каза? — тихо попита тя.

            — Нямаше защо да ми го казва. Но ми намекна на няколко пъти. И щеше да ми каже след време — на мен или на някой друг. Защото това го разкъсваше отвътре.

            Тя бавно поклати глава.

            — Не, мистър Марлоу, не това го разкъсваше. Роджър не знаеше, че я е убил. Защото тогава е бил в безсъзнание. Знаеше, че нещо страшно се е случило, и се опитваше да го накара да изплува в съзнанието му, но не можеше. Шокът беше разрушил напълно спомена за извършеното. Може би рано или късно щеше да си спомни, а може и да си е спомнил в последните мигове от живота си. Но не и преди това.

            Спенсър почти изръмжа:

            — Такива неща, Айлийн, не се случват.

            — Случват се — потвърдих аз. — Знам за два много известни случая. Единият беше пияница, който също губеше съзнание, като се напиеше. Уби случайна жена, която забърсал от един бар. Удушил я със собственото й шалче, което се закрепяло с много особена игла. Тя тръгнала с него към дома му и оттам нататък не се знае какво е станало, освен че е била убита и че когато най-после го хванали, носел иглата на вратовръзката си и нямал представа откъде я има.

            — Изобщо? — попита Спенсър. — Или само за момента?

            — Поне така и не си призна. А вече го няма, за да го питаме. Свърши в газовата камера. Вторият случай беше с един ранен в главата. Живееше с много богат извратен тип, който събираше първи издания, занимаваше се с изискана кулинария и имаше безкрайно скъпа тайна библиотека зад ламперията на стената. Та двамата се сбили. Здравата се пердашили — от стая в стая, цялата къща беше станала на сол, докато накрая на богатия му изневерил късметът. Убиецът, като го хванаха, беше целият в синини и имаше един счупен пръст. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че имал силно главоболие и че не можел да си намери пътя обратно за Пасадина. Въртял се в кръг с колата и постоянно спирал на една и съща бензиностанция да пита накъде да поеме. Този от бензиностанцията го сметнал за луд и се обадил в полицията. При следващия кръг вече го чакали.

            — За Роджър обаче не го вярвам това — настоя Спенсър. — Той не беше по-луд от мен.

            — Губеше съзнание, като се напиеше — напомних му аз.

            — Аз бях там и видях, като я уби — спокойно каза Айлийн.

            Усмихнах се на Спенсър. По-скоро докарах някаква усмивка — може би не беше весела, но усещах, че лицето ми поне се стараеше.

            — Тя сега всичко ще ни разкаже — осведомих го аз. — Вие само слушайте. Всичко ще разкаже. Повече не може да се сдържа.

            — Точно така — сериозно потвърди тя. — Има неща, които човек и за врага си не иска да разкаже, камо ли за собствения си съпруг. И ако се наложи да го разкажа пред публика, от свидетелската скамейка, на теб, Хауард, няма да ти стане много приятно. Твоят чудесен, талантлив, толкова известен и доходен автор ще се окаже една голяма нула.

            Много секси, нали? Само че на хартия. Горкият, как се опитваше да бъде такъв и в живота. Онази жена не значеше за него нищо повече от още една бройка. Проследих ги. Знам, че това е срамно. Редно е поне да кажа, че ме е срам. Но не изпитвам нищо такова. Видях всичко, цялата гнусотия. Къщата за гости, която тя използуваше за любовни срещи, е уединена, със свой отделен гараж и вход, който излиза на една странична задънена уличка, засенчена от огромни дървета. Дойде моментът, като при повечето мъже от типа на Роджър, котато той вече не беше задоволителен любовник. Прекаляваше с пиенето. Той поиска да си тръгне, но тя изскочи подире му чисто гола, развика се и размаха някаква статуетка в ръка. Думите й бяха толкова долни и безсрамни, че никога не бих могла да ги повторя. После се опита да го удари със статуетката. Вие сте мъже и знаете, че няма нищо по-ужасно за един мъж от това, да чуе от устата на една дама думи, които се срещат само по стените на обществените писоари. Той беше пиян, а в подобно състояние често буйствуваше и сега случаят беше точно такъв. Изтръгна статуетката от ръката й. За останалото се досещате.

            — Сигурно е имало много кръв — обадих се аз.

            — Кръв ли? — Тя се изсмя горчиво. — Да бяхте го видели в какъв вид се прибра у дома. Когато се втурнах към колата, за да се махна оттам, той стоеше над нея и я гледаше. После се наведе, вдигна я на ръце и я внесе в къщата. Тогава разбрах, че от шока бе поизтрезнял. Прибра се у дома след около час. Беше много мълчалив. Стресна се, като видя, че го чакам. Но вече не беше пиян. Кръв имаше по лицето, косата и цялото му сако отпред. Заведох го в малката тоалетна до кабинета, съблякох го и го измих и чак тогава му помогнах да се качи горе и да вземе един душ. Сложих го да си легне. После извадих един стар куфар, слязох пак долу, събрах кървавите дрехи и ги натъпках вътре. Почистих умивалника и пода, намокрих един пешкир и проверих да няма кръв по колата. Прибрах я в гаража и изкарах моята. Отидох с нея до Чатуъртския язовир и сигурно се досещате какво направих с куфара, пълен с окървавени дрехи и пешкири.

            Тя млъкна. Спенеър почесваше дланта на лявата си ръка. Тя му хвърли един кос поглед и продължи:

            — Докато ме нямало, той станал и се напил. И на другата сутрин не си спомняше абсолютно нищо. Искам да кажа, че не спомена нищо за това и се държеше, сякаш го тормозеше само тежкият махмурлук. Аз също не споменах нищо.

            — Не може да не е забелязал, че му липсват някои дрехи — подметнах аз.

            Тя кимна.

            — Предполагам, че рано или късно се е усетил за това, но дума не е казал. Тогава толкова неща започнаха да се случват едновременно. Вестниците само за това гърмяха, Пол изчезна, после умря в Мексико. Как можех да предположа, че всичко ще се извърти така? Роджър беше мой съпруг. Той извърши ужасно престъпление, но и тя беше ужасна жена. Освен това той не знаеше какво върши. После шумът около случая заглъхна също така внезапно, както започна. Сигурно бащата на Линда имаше пръст в тази работа. Роджър четеше вестниците, разбира се, и подхвърляше забележки, каквито би правил и най-невиният страничен наблюдател, който случайно познава замесените лица.

            — Ти не се ли страхуваше? — тихо я попита Спенсър.

            — Умирах от страх, Хауард. Ако изведнъж си спомнеше, сигурно щеше да ме убие. Беше добър артист — като повечето писатели, — а може би помнеше и само изчакваше удобния случай. Но не мога да знам със сигурност. Възможно беше — да, и такава възможност съществуваше — да бе забравил всичко завинаги. А и Пол беше вече мъртъв.

            — Щом не е споменал дума за дрехите, които сте изхвърлили в язовира, значи е подозирал нещо — вметнах аз. — Помните ли какво беше написал онази нощ, когато стреля с пистолета в спалнята и аз ви сварих, като се опитвахте да му го отнемете — там се споменаваше, че един добър човек бил умрял вместо него.

            — Нима е писал такова нещо? — Очите й се разшириха точно толкова, колкото беше редно.

            — Да, на пишещата машина. Унищожих го но негова молба. Предположих, че сте го чели.

            — Не чета нищо, оставено в кабинета му.

            — Обаче прочетохте бележката онзи път, когато Веринджър го беше прибрал при себе си. Дори я изровихте от кошчето.

            — Онова беше друго — студено отсече тя. — Тогава търсех някаква следа.

            — Добре — съгласих се аз и се облегнах назад. — Има ли друго?

            Тя бавно поклати глава — много, много тъжно.

            — Мисля, че не. Може би в последния момент, когато се самоубил, си е спомнил всичко. Но никога няма да научим. Пък и искаме ли да знаем?

            Спенсър се изкашля.

            — Какво очакваше от Марлоу да направи в цялата тази история? Защо ти поиска да го наемем и ме убеди в това, ако си спомняш.

            — Много се страхувах. Страхувах се от Роджър и за него. Мистър Марлоу беше приятел на Пол, едва ли не последният човек, който го беше видял жив. Предположих, че Пол му е казал нещо. Исках да съм сигурна. Ако представляваше някаква опасност, исках да е на моя страна. А ако откриеше истината, имаше шанс евентуално да спасим Роджър.

            Изведнъж и на пръв поглед без никаква видима причина Спенсър се озлоби. Той се наведе напред и брадата му щръкна предизвикателно.

            — Дай да изясним всичко, Айлийн. Този частен детектив вече си бе имал неприятности с полицията. Бяха го хвърлили в затвора. Предполагаше се, че е помогнал на Пол — наричам го така заради теб — да избяга в Мексико. Това е нарушение на законите, ако Пол беше убиецът. Значи според теб, ако бе открил каква е истината и можеше да докаже своята невинност, щеше просто да си седи на задника и нищо да не прави. Така ли си я представяше работата?

            — Но аз се страхувах, Хауард. Не разбираш ли? Живеех в една къща с убиец, който можеше да е патологичен случай. И през по-голямата част от денонощието бях съвсем сама с него.

            — Разбирам — все така сурово продължи Спенсър, — но Марлоу не се съгласи и ти си остана сама. После Роджър стреля с пистолета, но една седмица след този случай ти беше все така сама с него. След това се самоуби и се оказа много удобно, че Марлоу е бил насаме с него?

            — Така е — съгласи се тя. — Но какво искаш да кажеш? Аз какво можех да направя?

            — Добре — продължи Спенсър, — да предположим, че си мислела така: ако Марлоу открие истината и вземе пред вид всички обстоятелства — например, че Роджър вече е стрелял с пистолета, — ще му го подаде и ще каже нещо от рода на: „Виж какво, мой човек, ти си убиец и на мен това ми е известно, както и на жена ти. Тя е прекрасна жена и достатъчно е изстрадала, да не говорим за мъжа на Силвия Ленъкс. Постъпи достойно, натисни спусъка и всички ще помислят, че просто си препил. Ето на, аз ще се поразходя до езерото и ще изпуша една цигара. Желая ти успех и сбогом. Ах, да, пистолетът. Той е зареден и е изцяло на твое разположение.“

            — Започваш да ставаш гаден, Хауард. Не съм мислила нищо подобно.

            — Казала си на помощиик-шерифа, че Марлоу е убил Роджър. Какво си имала пред вид?

            Тя ми хвърли един почти срамежлив поглед.

            — Много сбърках, като го казах. Не знаех какво приказвам.

            — Може би си помислила, че Марлоу го е застрелял? — спокойно предположи Спенсър.

            Очите й се присвиха.

            — Какво говориш, Хауард. Защо? Защо му е да го убива? Това е ужасно предположение.

            — Защо ли? — заинтересува се Спенсър. — Че какво толкова ужасно има? И полицията си е помислила същото. А Канди им е предложил и подбуда. Казал им, че Марлоу останал два часа в сналнята ти през нощта, когато Роджър е стрелял в тавана — след като дал на мъжа ти приспивателно.

            Тя се изчерви до корените на косата си и го загледа тъпо.

            — При това си била без никакви дрехи — безмилостно продължи Спенсър. — Според думите на Канди.

            — Но при следствието… — започна тя с разтреперан глас.

            Спенсър я прекъсна:

            — Полицията не му повярвала. Затова не го е повторил на следствието.

            — Ох — въздъхна тя облекчено.

            — Освен това — студено допълни той — са подозирали теб. И все още те подозират. Само им трябва подбудата. И както ми се струва, сега ще могат да я скалъпят.

            Тя скочи.

            — И двамата напуснете веднага къщата ми. Веднага.

            — Е, направила ли си го? — спокойно попита Спенсър, без да помръдне, ако не броим посягането към чашата, която се оказа празна.

            — Какво да съм направила?

            — Да си застреляла Роджър.

            Тя стоеше и го изпепеляваше с поглед. Червенината се бе отдръпнала от лицето й. Сега беше бледо, опънато и ядосано.

            — Задавам ти въпросите, които ще ти зададат и в съда.

            — Мен ме нямаше в къщата. Бях забравила ключовете си. Трябваше да звънна, за да ми отворят. Беше мъртъв, когато се прибрах. Всичко това вече се знае. Какво ти стана, за бога?

            Той извади носна кърпичка и си избърса устните.

            — Айлийн, поне двайсет пъти съм отсядал в тази къща и не помня външната врата някога да е би ла заключвана през деня. Не казвам, че си го застреляла. Само те попитах. И недей да твърдиш, че това е невъзможно. По всичко личи, че е била лесна работа.

            — Значи аз съм застреляла мъжа си? — бавно, учудено попита тя.

            — Ако предположим — все така безразлично продължи Спенсър, — че ти е бил мъж. Защото си имала друг, когато си се женела за него.

            — Благодаря ти, Хауард. Много ти благодаря. Последната книга на Роджър, неговата лебедова песен, е пред теб на масичката. Вземай я и се махай. И ако питаш мен, обади се в полицията и сподели мислите си с тях. Ще бъде чудесен завършек на нашата дружба. Сбогом, Хауард. Изморена съм и ме боли главата. Ще се кача горе да си легна. А колкото до мистър Марлоу — предполагам, че той ти е внушил всичко това, — мога само да му кажа, че ако не е убил Роджър в буквалния смисъл, поне със сигурност го докара до самоубийство.

            Тя се обърна и тръгна да си ходи. Аз рязко я повиках:

            — Ако обичате, мисиз Уейд, един момент. Нека приключим с тази работа. Няма защо да се озлобяваме. Опитваме се да изясним нещата. Куфарът, който сте изхвърлили в Чансуъртския язовир, беше ли тежък?

            Тя се обърна и ме загледа учудено.

            — Беше стар куфар. Да, много тежеше.

            — Тогава как го прехвърлихте през телената ограда около язовира?

            — Какво? Ограда ли? — Тя махна безпомощно с ръка. — В такива необичайни обстоятелства човек придобива небивала сила. Направила съм го някак си.

            — Но там няма никаква ограда — продължих аз.

            — Няма ограда — глухо повтори тя, сякаш тези думи нищо не й говореха.

            — И никаква кръв по дрехите на Роджър. И Силвия Ленъкс не е била убита вън от къщата, а вътре, на леглото. И е нямало почти никаква кръв, защото вече е била мъртва — застреляна с пистолет. И когато статуетката размазала лицето й — тя е удряла по мъртва жена. А мъртвите, мисиз Уейд, много малко кървят.

            Тя презрително сви устни.

            — Сигурно сте били там.

            И си излезе. А ние гледахме подире й. Тя бавно се изкачи по стълбите, като се движеше със спокойна грация. Прибра се в стаята си и затвори вратата. Настъпи тишина.

            — Какво беше това за телената ограда? — разсеяно попита Спенсър. Той въртеше глава, зачервен и запотен. Добре се справяше, но не му беше леко.

            — Само номер. Никога не съм бил толкова близо до язовира, че да знам как изглежда. Може и да има ограда, а може и да няма.

            — Разбирам — промълви той нещастно. — Важното е, че и тя не знаеше.

            — Разбира се. Тя ги е убила и двамата.

            43

            Усетих някакво безшумно движение и видях Канди, застанал до другия край на канапето, загледан в мен. В ръката си стискаше познатия ми нож. Натисна копчето и острието изскочи. Пак го натисна и то се прибра. Очите му блестяха.

            — Million de pardones, senor* — каза той. — He бях прав — тя е убила шефа. Мисля да… — Той млъкна и острието отново изскочи.

            [* Хиляди извинения, господине (исп.) Б. пр.]

            — Не! — Аз станах и протегнах ръка. — Дай ми ножа, Канди. Ти си добро момче, но понеже си мексикански прислужник, с удоволствие ще лепнат всичко на твой гръб. Точно такъв параван им трябва. Виждам, че не ти е ясно за какво говоря, но на мен самия ми е пределно ясно. Те така оплетоха конците, че и да искат, не могат да ги разплетат. А за искане, няма да искат. Ще ти изтръгнат признанието с такава бързина, че няма да имаш време да им кажеш пълното си име. И само след три седмици ще се озовеш в затвора Сан Куентин с доживотна присъда.

            — Казах ти вече, че не съм мексиканец. Аз съм чилиец от Виня дел Map, близо до Валпараисо.

            — Ножът, Канди. Всичко това ми е известно. Свободен си. Имаш спестени пари. У дома сигурно ти чакат осем братя и сестри. Бъди разумен и се върни там, откъдето си дошъл. Работата ти в тази къща приключи.

            — Работа колкото щеш — тихо каза той. После протегна ръка и ми подаде ножа. — Правя го заради теб.

            Прибрах ножа в джоба си. Той погледна нагоре към балкона.

            — А госпожата? Какво ще правим с нея?

            — Нищо. Абсолютно нищо. Тя е много уморена. Напоследък е живяла в голямо напрежение. Не иска да я безпокоят.

            — Трябва да съобщим в полицията — упорито настоя Спенсър.

            — Защо?

            — Боже мой, Марлоу, трябва!

            — Утре. Хайде, вземайте си недовършения роман и да вървим.

            — Трябва да се обадим в полицията. В края на краищата има закони.

            — Изобщо не сме длъжни да се обаждаме. Нямаме доказателства. Нека полицията сама си върши мръсната работа. Нека юристите измислят нещо. Те създават закони, които други юристи правят на пух и прах пред трети юристи, наречени съдии, така че други съдии да могат да заявят, че първите съдии били сбъркали, или върховният съд да може да заяви, че вторите съдии били сбъркали. Разбира се, има закони. До шия сме затънали в тях. Единствената полза от тях е, че създават работа за адвокатите. Как смяташ, колко щяха да просъществуват големите гангстери, ако адвокатите не ги учеха как именно да действуват? Спенсър се разсърди:

            — Това няма нищо общо с нашата работа. В тази къща е бил убит човек. Той беше писател, при това много добър, но и това няма нищо общо с таза работа. Той беше човек и вие знаете кой го е убил. Има правосъдие в края на краищата.

            — Утре.

            — Това е равносилно да й позволим да се измъкне. Започвам да си задавам някои въпроси за вас, Марлоу. Можели сте да му спасите живота, ако бяхте внимавали. В известен смисъл сте й позволили да го извърши. Пък и откъде да знам, че цялото представление днес следобед не беше нищо друго освен точно това — едно представление?

            — Прав сте. Прикрита любовна сцена. Сам виждате, че Айлийн е луда по мен. Като се поуспокоят нещата, може да се оженим. Тя трябва да има бая пари. А аз още цент не съм спечелил от семейство Уейд. Започвам да ставам нетърпелив.

            Той си свали очилата и ги почисти. Попи потта от торбичките под очите си, сложи си очилата и се загледа в пода.

            — Извинете. Но много ми дойде. Достатъчно ми беше криво, че Роджър се е самоубил, но тази, втората версия ме кара да се чувствувам унизен само поради факта, че я знам. — Той вдигна поглед към мен. — Мога ли да ви имам доверие?

            — За какво?

            — За всичко. — Той се пресегна, взе купчината жълта хартия и я пъхна под мишница. — Впрочем да става каквото ще. Сигурно знаете какво вършите.. Аз съм добър книгоиздател, но всичко това не е по моята специалност. Предполагам, че съм в същност един надут стар глупак.

            Той мина покрай мен. Канди отстъпи настрана, за да му направи място да мине, после бързо отиде до вратата и я отвори. Спенсър излезе и само му кимна. Аз го последвах. Спрях до Канди и го погледнах в блестящите черни очи.

            — И без номера, амиго.

            — Госпожата е много уморена — тихо каза той. — Прибра се в спалнята си. Никой няма да я безпокои. Нищо не знам. No me acuerdo de nada… A sus ordenes, senor.*

            [* Нищо не си спомням… На вашите заповеди, господине. (исп.). Б. пр.]

            Извадих ножа и му го подадох. Той се усмихна.

            — На мен никой ми няма доверие, но аз ти вярвам, Канди.

            — Lo mismo, senor. Muchas gracias.*

            [* Аз също, господине. Много благодаря (исп.). Б. пр.]

            Спенсър вече ме чакаше в колата. Влязох и запалих, после дадох заден по алеята и го закарах обратно в Бевърли Хилз. Оставих го до страничния вход на хотела.

            — През целия път си мислех — каза той, след като слезе. — Трябва да е малко ненормална. Предполагам, че няма да я осъдят.

            — Няма дори да се опитат. Но тя не го знае.

            Той се пребори е купчината жълта хартия, оправи я и ми кимна. Гледах го как отваря тежката врата и влиза. Отпуснах спирачката, „Олдсмобилът“ се отлепи от белия бордюр и това беше последният път, когато видях Хауард Спенсър.

            Прибрах се късно — уморен и подтиснат. Нощният въздух беше тежък, а шумовете — приглушени и далечни… Високо в небето висеше мътна безразлична луна. Разходих се из стаята, пуснах няколко плочи, но почти не ги слушах. Имах чувството, че чувам отнякъде едно непрекъснато тиктакане, но в къщата нямаше нищо, което да тиктака. То беше в главата ми. Аз самият бях като един часовник на смъртта.

            Спомних си първия път, когато видях Айлийн Уейд, и втория, и третия, и четвъртия. След което нещо в нея започна да излиза от рамката. Престана да ми изглежда реална. Убиецът винаги ти изглежда нереален, щом разбереш, че е убиец. Някои убиват от омраза, други от страх или от алчност. Има хитри убийци, които планират убийството си и никога не ги хващат. Има афектирали убийци, които изобщо не се замислят. А има и такива, които са влюбени в смъртта и за които убийството е един вид самоубийство. В известен смисъл те всички са ненормални, но не в смисъла, вложен от Спенсър. Почти се съмваше, когато си легнах. Звънецът на телефона ме измъкна от тъмния кладенец на съня. Изтърколих се от леглото, нахлузих си пипнешком чехлите и разбрах, че не съм спал повече от час-два. Чувствувах се като полусмляна храна, изконсумирана в долнопробно заведение. Очите ми се бяха слепнали, а устата ми беше като пълна с пясък. Изправих се тежко на крака, затътрах се към хола, вдигнах слушалката и казах:

            — Един момент.

            Оставих телефона, отидох в банята и си наплисках лицето със студена вода. Навън до прозореца нещо щракаше — щрак-щрак-щрак. Погледнах с едно око и съзрях загоряло каменно лице. Беше градинарят японец, когото наричах Коравосърдечния Хари и който идваше веднъж в седмицата. Подкастряше декоративните храсти по начина, по който японските градинари подкастрят декоративните храсти. Молиш го четири-пет пъти да ги подкастри и той всеки път ти отговаря „другата седмица“, след което пристига в шест часа сутринта и започва от онзи храст, който е под прозореца на спалнята ти.

            Избърсах си лицето и се върнах при телефона.

            — Да?

            — Тук е Канди, сеньор.

            — Добро утро, Канди.

            — La senora es muerta.

            Мъртва. На всички езици това е една студена, черна, безшумна дума. Госпожата е мъртва.

            — Надявам се, без твоя помощ.

            — Мисля, че от лекарството. Казва се демерол. Имаше поне четирийсет-петдесет хапчета в шишето. А сега е празно. Снощи не вечеря. Тази сутрин се покатерих по стълбата и надникнах през прозореца й. Облечена е по същия начин, както и вчера следобед. Разкъсах мрежата на прозореца. La senora es muerta. Fria corno agua de nieve.*

            [* Студена като снежна вода (исп.). Б. пр.]

            Студена като разтопен сняг.

            — Ти повика ли лекар?

            — Си. Доктор Лоринг. Той се обади в полицията. Още не са пристигнали.

            — Значи доктор Лоринг? Кой друг освен него ще дойде прекалено късно.

            — Не съм му показал писмото.

            — До кого е писмото?

            — До сеньор Спенсър.

            — Дай го на полицията, Канди. В никой случай на доктор Лоринг. Само на полицията. И друго. Нищо не крий от тях, не разправяй никакви лъжи. Били сме там. Кажи истината. Този път истината и само истината.

            Той помълча.

            — Си. Ясно. Hasta la vista, amigo.* И затвори.

            [* Довиждане, приятелю. (исп.) Б. пр.]

            Аз се обадих в „Риц-Бевърли“ и поисках да ме свържат с Хауард Спенсър.

            — Един момент, ще ви дам рецепцията. После друг глас:

            — Рецепцията. Какво желаете?

            — Поисках да говоря с Хауард Спенсър. Знам, че е рано, но е много важно.

            — Мистър Спенсър напусна хотела още снощи. Отлетя за Ню Йорк в осем часа.

            — Извинете. Не знаех.

            Отидох в кухнята да си направя кафе. Много кафе. Гъсто, силно, горчиво, вряло, безмилостно, жестоко. Жизненият сок на изморените мъже.

            Бърни Оулз ми се обади един-два часа по-късно.

            — Хайде, умнико. Идвай тук да си получиш заслуженото.

            44

            Също като миналия път, само че сега беше ден, седяхме в кабинета на капитан Ернандес, а шерифът се намираше в Санта Барбара, където откриваше Седмицата на Фиеетата. В кабинета бяхме аз, капитан Ернандес, Бърни Оулз, един следовател, доктор Лоринг, който имаше вид, сякаш са го пипнали, докато е правел аборт, и някой си Лофорд — замест-ник-прокурор, — висок, непохватен, безличен мъж, за чийто брат се носеха смътни слухове, че бил шеф на незаконен тотализатор някъде в района на Централно Авеню.

            Пред Ернандес имаше купчина листа, изписани със зелено мастило, в телесно розов цвят, с неизрязани краища.

            — Това, което ще си кажем, не е официално — обяви Ернандес, след като се настанихме колкото можехме по-удобно в неудобните твърди столове. — Няма стенограф, няма магнитофон. Говорете свободно. Доктор Вайс представлява следователя и ще реши дали е необходимо разследване на причините за смъртта. Да, доктор Вайс?

            Докторът беше дебел, жизнерадостен, с компетентен вид.

            — Смятам, че няма нужда от следствие. Налице са всички признаци на отравяне с наркотици. При пристигането на бърза помощ жената все още е дишала едва-едва, но е била вече в кома и реакциите й били негативни. На този етап спасяваме едва един процент. Кожата й беше изстинала и дишането се забелязваше само при обстоен преглед. Прислужникът я взел за мъртва. Умря около един час след това. Доколкото разбрах, дамата е страдала периодически от остри атаки на бронхиална астма. Демеролът бил предписан от доктор Лоринг за в краен случай.

            — Имате ли сведения или някакви изводи за количеството погълнат демерол, доктор Вайс?

            — Смъртоносна доза — отвърна той с лека усмивка. — Не можем да установим точно колко е поела, без да знаем историята на болестта, придобитата или естествена търпимост към препарата. Според собственото й признание погълнала две хиляда и триста милиграма, което е четири-пет пъти повече от смъртоносната доза за един ненаркоман. — Той погледна въпросително към доктор Лоринг.

            — Мисиз Уейд не беше наркоманка — стулено заяви доктор Лоринг. — Предписаната доза беше една-две петдесетмилиграмови таблетки. Най-много й разрешавах три или четири на денонощие.

            — Да, ама сте й дали петдесет в шишенцето — сряза го капитан Ернандес. — Не смятате ли, че е опасно да се предписват такива големи количества? Толкова ли беше тежка астмата й?

            Доктор Лоринг се усмихна високомерно.

            — Пристъпите бяха през нередовни интервали, като при всяка астма. При нея не се стигна до статус астматикус — тежки атаки, при които пациентът сякаш се задушава.

            — Какво ще кажете, доктор Вайс?

            — Ами — бавно произнесе докторът — ако предположим, че писмото не съществува и ако нямаме други сведения за погълнатото количество, възможно е да е взела свръхдоза и без да иска. Амплитудата за безопасна доза не е много голяма. Утре ще знаем със сигурност. Ернандес, за бога, нали няма да скриете писмото?

            Ернандес погледна сърдито към бюрото си.

            — Тъкмо се чудех. Не знаех, че астмите се лекуват с наркотици. Човек се учи, докато е жив.

            Лоринг почервеня.

            — Аз казах — в краен случай, капитане. Лекарят не може да бъде навсякъде. Астматичната атака може да започне много внезапно.

            Ернандес само го погледна и се обърна към Лофорд.

            — Какво ще кажат в прокуратурата, ако предоставя писмото на пресата?

            Заместник-прокурорът ме изгледа с празен поглед.

            — Този какво прави тук, Ернандес?

            — Аз го поканих.

            — А аз откъде да знам, че няма да повтори всичко казано на някой журналист?

            — Той много плямпа. Както сам разбрахте, като го пипнахте миналия път.

            Лофорд се ухили, после се изкашля.

            — Прочетох тъй нареченото признание — заговори той, като подбираше внимателно думите си. — И не вярвам на нито една дума. Трябва да се има пред вид душевното й изтощение, изживяната мъка, употребата на наркотици, напрежението от прекараната в Европа война, бомбардировките, тайната женитба, появата на мъжа й тук и така нататък. Няма съмнение, че е била развила комплекс за вина и се е опитала да се пречисти с нещо като поемане на вината. — Той замълча и се огледа, но лицата около него бяха безизразни. — Не мога да говоря от името на прокурора, но лично на мен ми се струва, че това признание няма да е никакво основание за подвеждане под отговорност, дори ако жената беше останала жива.

            — И след като вече повярвахте на едно признание, никак няма да ви е приятно да обявите, че вярвате на друго, противоречащо на първото — язвително допълни Ернандес.

            — Я спокойно, Ернандес. Всяко учреждение, което се занимава с поддържането на обществения ред, трябва да зачита общественото мнение. Ако вестниците отпечатат това признание, ще загазим с двата крака. В това няма съмнение. У нас бъка от реформаторски групи, които само чакат да им пъхнем пръст в устата, за да ни изядат с парцалите. Съдебните заседатели и без това са достатъчно изнервени, особено откак преди десет дни обработиха на улицата онзи лейтенант от отдела за борба с порока.

            — Добре, вие му мислете тогава. Подпиши ми разписката.

            Ернандес побутна към него изписаните на ръка листа и Лофорд се наведе да подпише някакъв формуляр. После взе розовите хартийки, сгъна ги, сложи ги в малкото си джобче и излезе.

            Доктор Вайс също стана. Той беше жилав, добродушен, невъзмутим.

            — Последното ни разследване по повод семейство Уейд го претупахме набързо — каза той. — Предполагам, че този път няма изобщо да си правим труда да насрочваме друго.

            Той кимна на Оулз и Ернандес, ръкува се официално с Лоринг и излезе. Лоринг стана да си хода, но се поколеба.

            — Доколкото разбирам, мога да информирам известни лица, че няма да има по-нататъшно разследване по това дело? — надуто попита той.

            — Извинявайте, че ви отнехме толкова ценно време, докторе.

            — Не ми отговорихте на въпроса — остро настоя Лоринг. — Държа да ви предупредя, че…

            — Я изчезвай — каза Ернандес.

            Доктор Лоринг за малко да се строполи от шока, които получи. После се обърна и едва намери вратата. След като я затвори, никой не продума поне половин минута. Ернандес изтръска една цигара от пакета си и ме погледна.

            — Е?

            — Какво „е“?

            — Какво чакаш?

            — Значи това е краят? Точка? Капут?

            — Я ти му кажи, Бърни.

            — Разбира се, че това е краят — започна Оулз. — Аз вече бях решил да я привикам на разпит. Уейд не се е застрелял. Алкохолното съдържание в мозъка му е прекалено високо. Но нали ти бях споменал, че не виждахме каква може да е подбудата. Признанието й на места може да не е вярно, но доказва, че го е следила. Познавала е разположението на къщата за гости в Енсино. Тази Силвия й е била отнела и двамата мъже. Какво се е случило в къщата за гости, можем само да предполагаме. Ти обаче забрави да зададеш на Спенсър един въпрос. Имал ли е Уейд „Маузер“ ППК? Да, имал е малък автоматичен „Маузер“. Ние вече разговаряхме със Спенсър по телефона. Уейд е губел съзнание след силно пиянство. Нещастникът или е мислел, че е застрелял Силвия Ленъкс, или наистина я е застрелял, или е имал причини да мисли, че жена му е свършила това. Но независимо какъв е бил случаят, рано или късно щеше да проговори. Той и преди това е пиел, но откак се оженил за това красиво нищо… Мексиканецът знае всичко. Тя е жена-мечта — част от нея сега е тук, но другата част е там, тогава. И ако някога е имала чувства към мъж, това не е бил собственият й съпруг. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

            Не му отговорих.

            — Ти самият за една бройка да я свалиш, нали?

            Пак не му отговорих.

            Оулз и Ернандес се усмихнаха.

            — Абе ние не сме съвсем тъпи — продължи. Оулз. — Ясно беше, че има нещо вярно в онази история за нейното разсъбличане. Ти го надприказва и той се поддаде, защото беше обиден и объркан. Освен това е обичал Уейд и е искал сам да разбере имало ли е нещо, или не. Ако беше повярвал, че говори истината, щеше да използува ножа си. За него това е въпрос на уреждане на лични сметки. Той не е следил Уейд. Следила го е жена му и умишлено е объркала всичко, та Уейд да не знае какво е станало в последна сметка. Всичко сочи натам. А към края предполагам, че се е изплашила от него. И още нещо — Уейд изобщо не я е бутал надолу по стълбите. Случайно е станало — препънала се и той се опитал да я хване. Канди и това видял.

            — Всичко това не обяснява защо искаше да ме наеме.

            — Веднага мога да ти измисля няколко причини. Едната е стара като света. Всеки полицай се натъква на нея стотици пъти. Ти си помогнал на Ленъкс да избяга, значи си му приятел и има вероятност да ти се е доверил. Какво е знаел и какво ти е казал? Той взел пистолета, с който е била убита, и видял, че с него е било стреляно. Може би е помислила, че се е жертвувал заради нея. Откъдето следва, че е знаел кой е стрелял. И когато той се самоубива, тя вече е сигурна в това. Но ти? Ти си една въпросителна. Тя решава да те издои за сведения и пуска в ход всичкия си чар. Използува една ситуация, създадена като по поръчка, за да се сближи с теб. А в случай, че й потрябва изкупителна жертва, ето те подръка. Тя изобщо си е колекционирала изкупителни жертви.

            — Прекалено много знания й приписваш — обадих се аз.

            Оулз счупи на две една цигара и започна да дъвче половинката. Другата половинка пъхна зад ухото си.

            — Друга причина е, че й е трябвал мъж — голям, силен мъж, който да я смачка в прегръдките си и тя отново да може да мечтае.

            — Не можеше да ме трае. Тук не позна.

            — Разбира се, че не те е траела, — сухо се обади Ернандес. — След като си я отблъснал. Но е щяла да го преживее. А ти да вземеш, че да й хвърлиш всичко в лицето, при това пред Спенсър.

            — Вие двамата били ли сте скоро на психиатър?

            — Господи, ама ти не знаеш ли? — изпъшка Оулз. — Сега имаме двама щатни психиатри и постоянно ни следват по петите. Това вече не е полиция. Постепенно се превръщаме в клон от медицината. Те са непрекъснато в затвора, в съда, в стаите за разпит. Пишат доклади по петнайсет страници защо някой малолетник е обрал магазин за алкохол или е изнасилил ученичка, или е продавал марихуана на по-горните класове. След десет години, помни ми думата, такива като Ернандес, вместо да се упражняват в стрелба и маршировка, ще правят тестовете на Роршах и ще пишат асоциативни думички. И като тръгнем по някое дело, ще си носим портативни детектори на лъжата и ампули със серума на истината. Жалко, че не хванахме четиримата горили, дето разкрасиха Големия Уили Магун. Изпуснахме една възможност да ги приобщим към обществото и да ги научим да обичат майките си.

            — Свободен ли съм вече?

            — Кое те кара още да се съмняваш? — попита Ернандес и опраска един кръгъл ластик.

            — Не се съмнявам. Случаят е приключен. Тя е мъртва, всичко е наред. Остава ни само да се приберем у дома и да забравим, че изобщо се е случило. Точно това и ще направя.

            — Ама какво си се разкиснал? — попита Ернандес. — Ако не беше привършила пищовите, можеше и теб да те опатка.

            — Освен това — мрачно допълни Оулз — телефонът вчера не беше повреден.

            — Ами да, разбира се — щяхте да дотърчите и какво щяхте да заварите? Една объркана история, от която само се разбира, че е послъгала. А тази сутрин разполагате, както ми се струва, с пълни признания. Не ми дадохте да ги прочета, но нямаше да повикате човек от прокуратурата, ако беше някакво любовно писмо. Ако още на времето бяхте разследвали делото Ленъкс, както се полага, щяхте да изровите и военното му досие, и къде е бил ранен, и всичко останало. И щяхте да се натъкнете, рано или късно на връзката му с Уейдови. Роджър Уейд е знаел истинската самоличност на Пол Марстьн. Както и един друг частен детектив, на когото се натъкнах.

            — Възможно е — съгласи се Ернандес, — но полицията не работи по този начин. Ние не можем да чоплим ясни като бял ден дела, дори и да не упражняват върху нас никакъв натиск да ги приключим незабавно. Аз съм разследвал стотици убийства. Едни бяха безспорни, прегледни, прозрачни от начало до край. Други отчасти бяха ясни, отчасти не. Когато разполагаме с подбуда, средства, възможност, бягство и писмено признание, последвано от самоубийство — какво още да направим? Няма полиция на този свят, която да разполага със средства и хора за разследване на очевидното. Единственото, което противоречеше на факта, че Ленъкс е убиец, беше мнението на някой си, че бил прекалено свестен човек, за да извърши такова нещо, и че имало и други хора, които можели да я убият със същия успех. Ама другите не хукнаха да бягат, не си признаха и не си пръснаха черепите. За разлика от него. А колкото до това, че бил свестен човек, трябва да ти кажа, че шейсет-седемдесет процента от убийците, които свършват в газовата камера, на електрическия стол или увисват на въжето, са били такива мили хора, че съседите им са ги смятали за не по-опасни от детски учителки. Не по-безвредни, тихи и възпитани от мисиз Роджър Уейд. Искаш ли да прочетеш какво е написала? Добре, чети. А аз имам малко работа в коридора. — Той стана, издърпа чекмеджето и сложи на бюрото някаква папка. — Тук има пет фото копия, Марлоу. Внимавай да не те хвана, като ги четеш. — После тръгна към вратата, но по пътя се обърна и каза на Оулз: — Искаш ли да отидем за едно при Пешорек?

            Оулз кимна и го последва. Щом останах сам, отворих папката и като докосвах само ръбовете, преброих фотокопията. Бяха шест, всяко от по няколко страници, закрепени с кламери. Взех един, навих го на руло и го пъхнах в джоба си. После зачетох едно от останалите в папката. Когато свърших, седнах пак на стола и зачаках. След около десет минути Ернандес се върна сам. Седна на мястото си, преброи фотокопията в папката и я прибра в чекмеджето. После вдигна очи и ме погледна безизразно:

            — Доволен ли си?

            — Лофорд знае ли, че си направил фотокопия?

            — Ако знае, не го е чул нито от мен, нито от Бърни. Бърни сам ги направи. Защо?

            — Ами ако се изгуби някое? Той се усмихна неприятно.

            — Няма. Но дори и да изчезне, няма да е оттук. И в прокуратурата имат машина за фотокопия.

            — Ти, капитане, не го траеш прокурора Спрингър, признай си!

            Той се изненада.

            — Кой, аз? Аз обичам всички, дори и теб. Я се разкарай. Имам работа.

            Станах да си ходя. Изведнъж той попита:

            — Да носиш пистолет напоследък?

            — От време на време.

            — Големия Уили Магин носеше цели два. Интересно защо не ги е пуснал в действие.

            — Според мен защото смяташе, че държи всички в страх.

            — Възможно е. — Той взе едно ластиче и започна да го разтяга между пръстите си. И още, и още. Докато се спраска. Ернандес разтри палеца си, където се бе ударил скъсаният край. — Всеки може да бъде разтеглен, докато се спраска. Колкото и да е врял и кипял. Е, хайде, пак ще се видим.

            Бързо излязох и напуснах сградата. Веднъж като те нарочат, няма отърваване.

            45

            Върнах се в кучешката си колибка на шестия етаж на Кауенга Билдинг и изиграх обичайната си игра с пристигналата поща. От кутията — на бюрото, оттам — в кошчето. Разчистих писалището и разгърнах внимателно фотокопието, да не се измачка.

            После още веднъж го прочетох. Беше достатъчно подробно и смислено, за да задоволи и най-претенциозния. Айлийн Уейд убила жената на Тери в пристъп на ревност, а по-късно, щом й се предоставил удобен случай, убила и Роджър, защото била убедена, че той знаел. Стрелбата с пистолета в тавана няколко нощи преди това било част от инсценировката. Въпросът, на който нямаше отговор и никога нямаше да има, беше защо Роджър Уейд е стоял и е гледал как тя си плете кошницата. Не може да не е знаел как ще свърши всичко. Което значи, че сам се е бил отписал и не му е пукало. Той си вадеше хляба с думи и имаше готови думи за всичко освен за това.

            „В шишенцето има четиридесет и шест таблетки демерол. Сега ще ги изпия всички до една и ще легна в леглото. Вратата е заключена. Много скоро вече няма да могат да ме спасят. Хауард, искам много добре да ме разбереш. Това, което пиша, го пиша в лицето на смъртта. Всяка дума е самата истина. За нищо не съжалявам, освен че не ги сварих заедно, за да ги убия наведнъж. Не съжалявам и за станалото с Пол, когото си чувал да наричат Тери Лвнъкс. Той беше само празната обвивка на човека, когото обичах и за когото се омъжих. Но вече нищо не значеше за мен. Когато го видях онзи следобед — единствения път след края на войната, в първия момент дори не го познах. Но после го познах, както и той мен. Трябваше да умре млад, в снеговете на Норвегия — любимият, когото предадох на смъртта. Но той се върна — приятел на комарджии, съпруг на богата уличница, разглезен и съсипан човек, а може би и мошеник. Времето прави всичко да изглежда посредствено, опърпано, смачкано. Трагедията на живота, Хауард, не е, че красивите умират млади, а че остаряват и погрозняват. Но с мен това няма да се случи. Сбогом, Хауард.“

            Прибрах фотокопието в бюрото и го заключих. Време беше за обяд, но не ми беше до ядене. Извадих бутилката от задното чекмедже, сипах си, взех телефонния указател и потърсих номера на „Джърнъл“. Набрах го и помолих телефонистката да ме свърже с Лони Морган.

            — Мистър Морган никога не идва преди четири часа. Опитайте се да го намерите в кметството, в пресцентъра.

            Така и направих. Дори успях да се свържа с него. Той много добре ме помнеше.

            — Чувам, че напоследък сте затънали до гуша в работа.

            — Имам нещо за вас, ако го искате. Но не мисля, че ще го вземете.

            — Тъй ли? Какво е то?

            — Фотокопие на признание за две убийства.

            — Къде се намирате?

            Казах му. Поиска да му дам повече подробности за писмото. Но аз отказах да говоря по телефона. Той спомена, че не бил специалист по убийствата. Напомних му, че все пак е журналист, при това в единствения независим вестник в града. Но той продължи да спори.

            — Откъде сте го взели и как мога да съм сигурен, че заслужава да си губя времето с него?

            — Оригиналът се намира в прокуратурата. Няма да му дадат гласност. Защото разкрива едно-две неща, които те дълбоко замразиха.

            — Ще ви се обадя. Първо ми трябва одобрението на шефовете.

            Затворихме. Отидох до закусвалнята, изядох един сандвич с пилешко месо и изпих едно кафе. Кафето беше престояло, а сандвичът сякаш беше не с месо, а с парцал от стара мръсна риза. Американците поглъщат всичко, стига да е препечено, да е забодено с две клечки за зъби и отвсякъде да стърчи маруля, за предпочитане поувехнала.

            Към три и половина се появи Лони Морган. Беше същият дълъг, кльощав, уморен и безизразен представител на човешкия род, както и през онази нощ, когато ме прибра от затвора. Вяло се ръкува с мен и измъкна от джоба си смачкан накет цигари.

            — Мистър Шърман, главният ни редактор, ми разреши да намина и да видя какво предлагате.

            — Сделката ще се състои само ако приемете условията ми. — Отключих бюрото и му подадох фотокопието. Той бързо прочете четирите страници, после още веднъж — бавно. Видът му стана възбуден — колкото на гробар по време на евтино погребение.

            — Я ми дайте телефона.

            Побутнах го към него. Той набра някакъв номер, почака и каза:

            — Морган на телефона. Дай ми мистър Шърман. — Почака още, говори с още една телефонистка, свързаха го най-сетне и помоли този, с когото говореше, да отиде да се обади от друг телефон. Затвори и зачака с апарата в скута си, с пръст на вилката. Звънна се и той вдигна слушалката, до ухото си.

            — Ето, мистър Шърман. — После бавно и отчетливо прочете всичко. От другия край мълчаха. След малко каза: — Един момент, моля. — Свали слушалката и погледна към мен. — Пита как е попаднало във вас?

            Аз се пресегнах през бюрото и взех фотокопието.

            — Кажете му, че не му влиза в работата как е попаднало у мен. Друг въпрос е откъде съм го взел. Печатът на гърба е достатъчно красноречив.

            — Мистър Шърман, това е официален документ от полицейското управление на Лос Анджилиз. Предполагам, че лесно може да се провери достоверността му. Освен това има и цена. — Пак се заслуша и добави: — Да, сър. Тук е, до мен. — Подаде ми слушалката. — Иска да говори с вас.

            Гласът беше енергичен, властен.

            — Мистър Марлоу, какви са вашите условия? И помнете, че „Джърнъл“ е единственият вестник в Лос Анджилиз, който изобщо би припарил до тази история.

            — Но по делото Ленъкс си мълчахте, нали, мистър Шърман?

            — Така е. Но тогава всичко приличаше на скандал заради самия скандал. И въпрос не можеше да става кой е убиецът. Сега обаче, ако документът ви е истински, нещата са много по-различни. Какви са условията ви?

            — Да отпечатате признанията така, както са, цялостно, във формата на фоторепродукция. В противен случай изобщо няма да ги дам.

            — Давате си сметка, надявам се, че ще проверим доколко документът е достоверен.

            — Не виждам как, мистър Шърман. Ако попитате в прокуратурата, те или ще отрекат съществуването му, или ще го предоставят на всички останали вестници. Друг избор нямат. А ако питате в полицията, ще ви препратят към прокурора.

            — Вие за това не се безпокойте, мистър Марлоу. Имаме си начини. Та какви са условията ви?

            — Вече ви казах.

            — Но как така, не искате ли да ви се плати?

            — Не с пари.

            — Е, вие си знаете работата. Може ли пак да говоря с Морган?

            Върнах слушалката на Лони Морган. Той каза няколко думи и затвори.

            — Съгласен е. Ще взема фотокопието, а той ще го провери. Ще изпълни искането ви. Ще го смали до половин размер, за да заема половината от първа страница.

            Отново му подадох фотокопието. Той го погледна и подръпна върха на дългия си нос.

            — Ще се разсърдите ли, ако ви кажа, че сте голям глупак?

            — Съгласен съм.

            — Все още можете да промените решението си.

            — Не. Помните ли, като ме докарахте онази нощ от градската Бастилия? Тогава казахте, че имам да се сбогувам с един приятел. Аз в същност така и не се сбогувах с него, както трябва. Но ако публикувате фотокопието… Дълго се бавих, прекалено дълго.

            — Добре, приятелю — усмихна се той накриво. — Но въпреки това ви мисля за глупак. Да ви кажа ли защо?

            — Ами кажете.

            — Знам повече за вас, отколкото предполагате. Това е лошото на нашата професия. Научаваме толкова неща, които не ни влизат в работа. А това ни прави цинични. Та ако това фотокопие бъде отпечатано в „Джърнъл“, много народ ще се ядоса. Прокурорът, следователят, полицията, един влиятелен и могъщ частен гражданин на име Потър и чифт гангстерчета, наречени Менендес и Стар. Така че в края на краищата пак ще се окажете в затвора, ако не в болницата.

            — Не мисля.

            — Мислете, каквото искате, приятелче. Казвам ви какво аз мисля. Прокурора ще го е яд, защото е потулил делото Ленъкс. Дори ако самоубийството на Ленъкс и признанието му са добро оправдание, доста хора ще се позаинтересуват как е станало така, че един невинен човек е направил самопризнание, при какви обстоятелства е умрял, наистина ли се е самоубил, или са му помогнали, защо не е имало разследване и защо всичко е било потулено. Освен това, ако оригиналът на това фотокопие е в него, той ще помисли, че е бил изигран от хората на шерифа.

            — Не е нужно да публикувате печата на гърба.

            — Няма и да го направим. Защото поддържаме добри отношения с шерифа. За нас той е свестен човек. Не го обвиняваме, че не може да озапти разни гангстери като Менендес. Никой не може да ликвидира комара, ако е законен във всичките си форми на някои места и в някои от формите си навсякъде. Вие сте откраднали това от полицейското управление, но не ми е ясно как сте го направили. Ще ми кажете ли?

            — Не.

            — Добре. Следователят те го е яд, защото оплеска разследването на самоубийството на Уейд. В това отношение и прокурорът му помогна. Харлан Потър ще го е яд, защото отново се зачеква нещо, за което той упражни доста власт да се потули. Менендес и Стар ще се ядосат по причини, които не са ми много ясни, но знам, че са ви предупредили. А когато всички тези, взети заедно, се ядосат на някого, той си плаща. Така че много е вероятно да пострадате по начина, по който си пострада Големия Уили Магун.

            — Магун беше много натежал за работата си.

            — Защо? — провлачено попита Морган. — Защото онези момчета държат да ги слушат. Като са ви казали да си траете, трайте си. Ако не ги послушате и ви се размине, ще изглеждат слаби в очите на обществото. А онези, яките, дето въртят целия бизнес, големите клечки, директорския съвет — на тях слаби хора не им трябват. Защото са опасни. Освен това да не забравяме Крис Мейди.

            — Чух, че той управлявал цяла Невада.

            — Правилно сте чули. Мейди не е лошо момче, но знае какво е хубаво за Невада. Богатите гангстери, които се подвизават в Рино и Вегас, много внимават да не раздразнят мистър Мейди. Ако го ядосат, данъците им моментално хвръкват нагоре и сътрудничеството им с полицията заглъхва със същата скорост. И тогава някои шефове в Ню Йорк може да решат, че е нужно известно подновяване на кадрите. Който не се разбира с Крис Мейди, значи не си гледа добре работата. Разкарайте го веднага и сложете друг на негово място. А разкарайте го за тях значи само едно — с краката напред.

            — Да, ама те не са чували за мен.

            Морган се намръщи и размаха безсмислено ръката си нагоре-надолу.

            — И няма защо да са чували. Имението на Мейди в Невада е съседно на Харлан Потъровото. Сигурно си казват „здрасти“ от време на време. Възможно е човек на Мейди да е чул от човек на Потър, че някой си мухльо на име Марлоу бръмчи прекалено високо за неща, които не му влизат в работата. И една такава никаква забележка като нищо може да се предаде по телефона в някой апартамент в Лос Анджилиз и на някой каяк да му намекнат да се поразкърши заедно с двама-трима приятели. Ако някой поиска да смачка нечий фасон, не е длъжен да дава обяснения на професионалните биячи. За тях това е всекидневие. Правят го, без да влагат никакви лоши чувства. Не шавай, докато ти чупим ръката. Та какво ще кажете, да ви го върна ли?

            Той ми протегна фотокопието.

            — Вече ви казах какво искам.

            Лони бавно се надигна и прибра документа във вътрешния си джоб.

            — Може и да греша. Възможно с да знаете повече от мен. Аз не мога да знам как ще погледне човек като Харлан Потър на тези неща.

            — Намръщено — отговорих. — Аз съм го виждал. Но няма да действува чрез наемни биячи. Защото не може да ги вмести във възгледите си за това, как би искал да живее.

            — За мен лично — рязко каза Морган — е все едно дали едно разследване се прекратява с телефонно обаждане, или чрез ликвидиране на очевидците — това е само въпрос на методи. Е, хайде, ще се видим — надявам се.

            И той изхвърча от стаята като издухан от вятъра.

            46

            Потеглих към „При Виктор“ с идеята да изпия един „гимлет“ и да изчакам появата на вечерното издание на вестника. Но намерих бара претъпкан н не ми беше кеф. Познатият барман се появи и ме повика по име.

            — Вие го обичате с малко хининова вода, нали?

            — По принцип не, но тази вечер ми сложете двойна доза.

            — Отдавна не съм виждал приятеля ви. Онзи с бялата коса.

            — И аз отдавна не съм го виждал.

            Той изчезна и след малко се върна с коктейла. Започнах да го ближа едва-едва, за да ми стигне за по-дълго време, защото не исках да ми личи, че съм пил. Или щях да се налюскам като хората, или да остана съвършено трезв. Но след малко си поръчах още един. Беше шест и нещо, когато в бара влезе вестникарчето. Един от барманите му извика да се разкара, но то успя светкавично да обиколи масите, преди келнерът да го хване за яката и да го изхвърли. Аз бях един от клиентите му. Отворих „Джърнъл“ на първа страница. Всичко беше, както го бях искал. Бяха намалили размера на писмото, така че да поберат цялото признание в горната половина на страницата. На една друга страница имаше кратка, делова бележка от редакцията и на още една страница — половин колона от Лони Морган.

            Изпих си коктейла, излязох, вечерях на друго място и се прибрах у дома.

            Написаното от Морган беше само изброяване на фактите и случките, свързани с делото Ленъкс и „самоубийството“ на Роджър Уейд — така, както бяха публикувани в пресата. Той не прибавяше нищо, не правеше изводи, не даваше обяснения. Само ясен, сбит, делови репортаж. Виж, бележката на редакцията беше нещо друго. Там се задаваха въпроси от типа, които вестниците задаваха на обществените служители, когато сгазваха лука.

            Към десет и половина телефонът звънна и Бърни Оулз ми съобщи, че ще се отбие при мен на път за в къщи.

            — Да си чел вечерния „Джърнъл“? — попита най-невинно и затвори, без да изчака моя отговор.

            Дойде запъхтян, взе да мърмори за стъпалата и заяви, че ще изпие чаша кафе, ако имам готово. Казах, че ще му сваря прясно. Докато го приготвях, той се разхождаше из къщата и се чувствуваше съвсем като у дома си.

            — Живееш прекалено уединено за човек, който прави всичко възможно да не го обичат хората — забеляза той. — Какво има зад онзи хълм, на гърба на къщата?

            — Още една улица, защо?

            — Само питам. Храстите ти имат нужда от подкастряне.

            Занесох кафето в хола и той се настани удобно да си го пие. Запали една от цигарите ми, пуши минута-две и я изгаси.

            — Започват да не ми харесват — поясни. — Може да съм се повлиял от рекламите по телевизията. Карат те да намразиш всичко, което се опитват да ти продадат. Имам чувството, че мислят хората за идиоти. Всеки път, когато някой мошеник в бяла престилка и с провесен на врата стетоскоп вземе да ми хвали паста за зъби, марка цигари, бира, тоалетна хартия, шампоан или нещо, от което тлъстите пехливани миришели на планински люляк, аз го запомням, за да не би да сбъркам и да го купя. И няма да го купя, дори и да ми харесва. Ти чете ли вечерния „Джърнъл“?

            — Един приятел журналист ми каза да си го купя.

            — Че нима имаш приятели? — учуди се той. — И не ти ли спомена как са се снабдили с онова материалче?

            — Не. И законите на този щат не ги задължават да разкрият източника си.

            — Спрингър направо скача от ярост. Лофорд, заместникът на прокурора, на когото дадохме сутринта писмото, твърди, че го занесъл направо на шефа си, но в края на краищата кой знае? Отпечатаното от „Джърнъл“ ми прилича на факсимиле от оригинала.

            Отпих от кафето и премълчах.

            — Пада му се — продължи Оулз. — Спрингър трябваше сам да се заеме е тази работа. Лично аз не мисля, че е излязло от Лофорд. Нали и той е политическа фигура.

            И ме погледна безизразно.

            — За какво си дошъл, Бърни? Ти не ме обичаш. Едно време бяхме приятели — доколкото човек може да другарува с полицай. Но после отношенията ни нещо залиняха.

            Той се наведе напред и се усмихна — малко като вълк.

            — Всеки полицай мрази, когато някое частно лице върши полицейска работа зад гърба му. Ако ти ми беше намекнал за връзката между Уейд и жената на Ленъкс още след смъртта на Уейд, аз щях да се оправя. И ако ми беше споменал само една думица за връзката между мисиз Уейд и този Тери Ленъкс, щях да я пипна незабавно — при това жива. Ако не беше крил от мен от самото начало — Уейд да е жив сега. Да не говорим за Ленъкс. За много хитър се мислиш, нали?

            — И какво очакваш да ти отговоря?

            — Нищо. Вече е късно. Още тогава ти казах, че умници като теб мамят само себе си. Казах ти го направо и без заобикалки. А сега едно мога да ти кажа: ако се махнеш от града, няма да сбъркаш. Никой не те обича, а има хора, които като не обичат някого, не стоят със скръстени ръце. Едно врабченце ми го каза.

            — Не съм такава важна клечка, Бърни. Стига сме се зъбили един на друг. Спомни си, че ти повериха делото чак след смъртта на Уейд. Само че то се оказа без значение за теб, както и за следователя, и за прокурора, и за всички останали. Може и да съм сбъркал някъде. Но истината излезе на бял свят. Да, ти можеше да я пипнеш вчера следобед и какво от това? На какво основание?

            — На основание на това, което ти знаеш за нея.

            — Аз? Та аз го знам от полицейската работа, която вършех зад гърба ти!

            Той рязко се изправи. Беше почервенял.

            — Добре, умнико. Но тя щеше да е жива! Можехме да я арестуваме като заподозряна. Но ти я искаше мъртва, мръснико, и много добре го знаеш!

            — Исках дълго и спокойно сама да огледа себе си. А какво щеше да реши — нейна си работа. Исках оправдание за паметта на един невинен човек. И не ми пукаше как ще го получа, както и сега не ми пука. Когато решиш какво ще правиш с мен, лесно ще ме намериш.

            — За теб ще се погрижат главорезите, кретен с кретен. Аз няма защо да си цапам ръцете. Мислиш, че не си достатъчно важен, за да си направят труда. Като частно ченге на име Марлоу — не си. Но като човек, когото са предупредили да си трае, а той им се присмива публично от първа страница на вестника — това е вече друг въпрос. Това наранява гордостта им.

            — Жалко. Като си помисля само, сърцето ми се къса — както обичаш да казваш.

            Той отиде до вратата и я отвори. Застана така, загледан в секвоените стълби, в дърветата на отсрещния хълм и в хълма в дъното на улицата.

            — Да, тук е тихо и спокойно. Достатъчно тихо.

            Слезе по стълбите, качи се в колата си и потегли. Полицаите никога не казват сбогом. Защото все се надяват един ден пак да те срещнат в редицата за опознаване на престъпници.

            47

            На другия ден за кратко време се случиха много неща. Главният прокурор Спрингър свика рано сутринта пресконференция и направи изявление. Той беше едър, червендалест, черновежд и преждевременно побелял човек, от тези, за които политиката бе призвание.

            — Прочетох документа, претендиращ да е самопризнание на онази нещастна жена, която неотдавна посегна на живота си — документ, който може да е истински, може и да не е, но който, ако е истински, е произведение, написано от душевно болен. Склонен съм да допусна, че „Джърнъл“ го е публикувал с най-добри намерения, като е вярвал в неговата истинност въпреки многобройните нелепости и несъответствия, които няма да изброявам, за да не ви досадя. Ако Айлийн Уейд е написала тези слова — а в най-скоро време моите хора в сътрудничество с хората на шерифа Петърсен ще установят дали това е така, или не, — тогава смея да твърдя, че не е била на себе си и не е знаела какво върши. Само преди една-две седмици тази злощастна жена намери съпруга си, потънал в локва кръв, пролята от собствената му ръка. Представете си нейния шок, нейното отчаяние, пълната самота, последвали това огромно нещастие. А сега тя е с него в смъртта. Ще спечелим ли нещо, ако обезпокоим праха на мъртвите? Нещо друго, приятели мои, освен продажбата на няколко екземпляра от вестник, който е закъсал с тиража? Не, приятели, нищо няма да спечелим. Затова нека оставим нещата, както са. Също като Офелия от онзи велик шедьовър на драматургията „Хамлет“ и Айлийн Уейд реагира по своему на голямата скръб. Моите политически врагове много биха искали да спечелят от нейната своеобразна реакция, но те няма да измамят приятелите ми и моите гласоподаватели. Те знаят, че откак аз съм главен прокурор, винаги съм се борил за мъдро и зряло правораздаване, за справедливост, смекчена с милосърдие, и за солидно, стабилно, консервативно управление. А за какво се бори „Джърнъл“ — никой не знае, пък и никой не се интересува. Нека онези, които разбират кое какво е, отсъдят сами.

            „Джърнъл“ публикува тези врели-некипели в първото издание за деня (вестникът излизаше през цялото денонощие) и главният му редактор Хенри Шърман зашлеви Спрингър със следния авторски коментар:

            „Господин главният прокурор беше в отлична форма тази сутрин. Той е внушителен мъж, говори с приятен баритон и на човек му е приятно да го слуша. Не ни досади с никакви факти. Ако на мистър Спрингър му се прииска да провери достоверността на въпросния документ, може да го направи по всяко време. Ние не очакваме мистър Спрингър да преразгледа едно дело, което бе официално приключено с негово разрешение и под негово лично ръководство, както не очакваме от него да прави челни стойки върху кулата на кметството. Както той много точно се изрази — ще спечелим ли нещо, ако обезпокоим праха на мъртвите? Или, както «Джърнъл» би предпочел да се изрази, макар и не дотам елегантно — ще спечелим ли нещо, ако разберем кой е извършил убийството, щом като убийцата е вече мъртва? Нищо, разбира се, освен справедливост и истина.

            От името на покойния Уилям Шекспир «Джърнъл» изказва благодарност на мистър Спрингър за благоприятния му отзив по повод «Хамлет» и за правилната в общи линии, но не съвсем, алюзия с Офелия. «Реагирай на скръбта по своему» е казано не за Офелия, а от нея, и какво точно е имала пред вид, така и не е изяснено до ден днешен. Но хайде, от нас да мине. Иначе всичко прозвуча добре и много допринесе за още по-голямото объркване на целия случай. Може би ще ни позволят да цитираме от същото официално одобрено драматично произведение, известно като «Хамлет», една хубава мисъл, вложена в устата на един лош чичко: «И нека брадва се стовари върху шията престъпна».“ Някъде по обяд ми се обади Лони Морган да се интересува за мнението ми. Отговорих му, че едва ли ще успеят да навредят на Спрингър.

            — А, има тъпанари, които ще се хванат — възрази ми той. — Но те, така или иначе, го бяха взели на мушката. Аз ви попитах за себе си какво ще кажете.

            — Ами аз какво — нищо. Седя си тук и чакам някой да ме наеме, че нещо съм го закъсал.

            — Нямах това пред вид.

            — Все още съм в добро здраве. И престанете да ме плашите. Получих онова, което исках. Ако Ленъкс беше жив, можеше да отиде сега при Спрингър и да му се изплюе в лицето.

            — Направихте го заради него. И на Спрингър вече му е известно всичко. Те си имат безброй начини да отмъстят, на когото си поискат. Не мога да разбера какво спечелихте от цялата тази работа. Не мисля, че Ленъкс заслужаваше чак такива жертви.

            — Че какво общо има той с това?

            Лони млъкна. После додаде:

            — Извинявайте, Марлоу. Затварям си голямата уста. Желая ви успех.

            Казахме си довиждане и затворихме.

            Линда Лоринг ми се обади към два часа следобед.

            — Няма да споменавам имена по телефона — побърза да ме предупреди тя. — Току-що пристигам от онова голямо езеро на север. Един човек там мята гръм и мълнии по повод нещо, отпечатано в снощния „Джърнъл“. Хвърлил вестника в лицето на нещастния ми почти бивш съпруг. Той, горкият, кажи-речи ревеше, като го оставих. Беше отишъл там да докладва.

            — Какво значи това „почти бивш съпруг“?

            — Не ставай глупав. Баща ми като никога е съгласен. Париж е прекрасно място, когато човек иска да се разведе без много шум. Така че в най-скоро време потеглям затам. И ако в главата ти е останал малко здрав разум, ще грабнеш онова произведение на изкуството с портрета на един наш бивш президент, и също ще отпрашиш нанякъде.

            — Че какво общо имам аз с тази история?

            — Това е вторият глупав въпрос, който ми задаваш. Ако си въобразяваш, че си заблудил някого, заблуденият си само ти. Знаеш ли как се стреля по тигри?

            — Откъде да знам.

            — Завързват една коза за забучен кол и залягат с пушките зад прикритието. На козата не й се разминава от никое положение — или тигърът ще я налапа, или ловците ще я опаткат. Ти ми харесваш. Не знам защо, но е факт. Идеята да бъдеш коза никак не ми допада. Толкова се стара да постъпиш правилно — поне според собствените ти разбирания.

            — Много мило от твоя страна. Но ако ми отсекат главата, тя все пак си е моя и аз ще му мисля.

            — Не се прави на герой, глупако! — сряза ме тя. — Ако някой твой познат е изиграл ролята на изкупителна жертва, не си длъжен да му подражаваш!

            — Ще те черпя тези дни, ако не заминеш веднага.

            — Черпи ме в Париж. Есента там е прекрасна.

            — Много бих искал. Казват, че там и пролетта била хубава. Но нали не съм ходил изобщо…

            — Така, както я караш, може и никога да не отидеш.

            — Сбогом, Линда. Надявам се да намериш това, което търсиш.

            — Сбогом — студено отвърна тя. — Аз винаги намирам онова, което търся. Лошото е, че като го намеря, вече не го искам.

            И затвори. Друго нищо не се случи през целия ден. Обядвах и закарах „Олдсмобила“ на сервиз да му проверят спирачките. Прибрах се с такси. Улицата беше безлюдна, както винаги. В дървената пощенска кутия намерих безплатен купон за един сапун. Бавно се изкачих по стълбите. Нощта беше мека, усещах лека мъглица. Дърветата на хълма не помръдваха — нямаше и следа от вятър. Отключих вратата, открехнах я и замръзнах. Не бях я отворил повече от двайсетина сантиметра. Вътре беше тъмно и безмълвно. Но усетих, че стаята не беше празна. Може дъска да е изскърцала леко, или бяло сако да ми се е мярнало в тъмнината. Или може би в топлата тиха нощ стаята да не ми се е видяла топла, нито тиха. Може да съм усетил човешки дъх. А може да съм бил просто нащрек. Направих крачка встрани, слязох от верандата на земята и се залепих за храстите. Нищо. Вътре не се светна, не чух никакво движение. Отляво във вътрешния кобур имах пистолет — полицейски, 38-милиметров, с късо дуло. Рязко го извадих, но пак нищо, пълна тишина. Реших, че съм голям глупак. Изправих се и вдигнах крак да стъпя на верандата, но в този момент от ъгъла се зададе една кола, бързо се изкачи по хълма и почти беззвучно спря точно пред моите стълби. Беше голяма, с четири врати и очертанията й много приличаха на „Кадилак“. Можеше да е колата на Линда Лоринг, ако не бяха две неща: не се отвори никаква врата, а прозорците откъм мен бяха затворени. Чаках, ослушвах се, сгушен до храсталака, но нито имаше какво да чуя, нито ми беше ясно какво чакам. Просто една голяма тъмна кола стоеше неподвижно, със затворени прозорци в подножието на моите стълби. Не знаех дали моторът е изгасен, защото нищо не чувах. В следващия миг на около шест метра от ъгъла на къщата светна силен червен фар. Голямата кола бавно даде заден ход и светлината на фара окъпа фасадата на къщата.

            Полицаите не се возят в „Кадилаци“. Само големите клечки карат коли с червени фарове — кметове, полицейски шефове, може би и главни прокурори. Сигурно и гангстери.

            Фарът продължи да опипва фасадата. Хвърлих се по очи, но той въпреки това ме откри. И се задържа върху мен. Нищо друго. Нито се отвори врата, нито в къщата нещо изшумоля или светна.

            После ниско изръмжа сирена — само секунда-две и веднага заглъхна. И най-после къщата оживя, окъпана в светлини, и някакъв мъж с бяло сако се появи на вратата и погледна встрани, към храстите.

            — Хайде, нищожество, влизай вътре — засмя се Менендес. — Имаш гости.

            Можех да го застрелям, без това ни най-малко да ме затрудни. Но той се дръпна назад и вече беше късно — дори ако бях решил да го направя. Задният прозорец на колата се отвори — чух как го навиха. След което картечен откос проряза склона на около десет метра от мен.

            — Хайде, хайде, нищожество — обади се пак Менендес от вратата. — Няма къде да ходиш.

            Така че станах и влязох, а фарът старателно ме проследи. Прибрах пистолета обратно в кобура. Качих стъпалото към малката площадка от секвоево дърво пред вратата, влязох и застанах на една крачка от входа. Посред стаята седеше някакъв мъж с кръстосани крака и пистолет, подпрян небрежно на хълбока. Беше дългокрак, с вид на професионален бандит и кожата му изглеждаше изсушена като пергамент — типично за живеещите в слънчев климат. Носеше тъмнокафява габардинена куртка с отворен почти до кръста цип. Погледна ме, без да помръдне нито очите си, нито пистолета. Беше спокоен като тухлена стена на лунна светлина.

            48

            Прекалено дълго го наблюдавах. С крайчеца на окото си долових някакво движение отстрани и в следващия момент рамото ми изтръпна от остра болка. Цялата ми ръка се схвана — до върха на пръстите. Обърнах се и видях един едър, зловещ мексиканец. Не се хилеше, само ме гледаше. Ръката му с пистолета се отпусна. Имаше мустаци и огромно количество черна, намазана с брилянтин коса, сресана нагоре и после назад. На темето му се мъдреше мръсно сомбреро, чиито кожени връзки висяха провесени отпред, а бродираната му риза вонеше на пот. Няма нищо по-благо от благ мексиканец, нищо по-честно от честен мексиканец и най-вече нищо по-тъжно от тъжен мексиканец. Този беше от коравите. По-корав и да търсите, няма да намерите.

            Разтрих си рамото. Усетих лек бодеж, но болката и чувството за изтръпналост не се премахнаха. Ако се бях опитал да извадя пистолета, сигурно щях да го изтърва.

            Менендес протегна ръка към главореза си. Онзи му хвърли пищова, без да отклони погледа си от мен, и Менендес го хвана. После застана отпреде ми — лицето му лъщеше.

            — Как ти харесва, нищожество? — Черните му очички играеха нагоре-надолу.

            Аз само го погледнах. Какво можех да отговоря на такъв въпрос?

            — Попитах те нещо, нищожество.

            Облизах устните си и също му зададох въпрос.

            — Къде остана Агостино? Нали той ти държеше пищовите?

            — Чик се оказа слаб човек — тихо отвърна той.

            — Винаги си е бил слаб — като шефа си.

            Седналият в креслото ме стрелна е поглед.

            За една бройка да се усмихне. Коравият, дето парализира ръката ми, нито помръдна, нито се обади. Но знаех, че диша. Усещах вонята му.

            — Някой да не се е блъснал в ръката ти, нищожество?

            — Препънах се в една енчилада*.

            [* Мексиканска пирожка с лютив пълнеж. Б. пр.]

            Небрежно, без дори да ме погледне, той ме прасна през лицето с дулото.

            — Недей да ми остроумничиш, нищожество. Пропусна момента. Предупредиха те, при това най-любезно. Когато си направя труда лично да отида при някого с молба да си пасува — той си пасува. В противен случай пада и вече не става.

            Усетих как по бузата ми се стича кръв. И тъпа, сковаваща болка в скулите. Тя се разпростря и скоро ме заболя цялата глава. Ударът не беше силен, но инструментът беше много тежък. Обаче още можех да говоря и никой не ми попречи.

            — Откога започна сам да биеш бе, Менди? Мислех, че си имаш наемници за тази цел, като онези, дето пребиха Големия Уили Магун.

            — Тук си имам лични причини — обясни ми той с благ глас. Както си имах лични причини да те предупредя. А с Магун работата беше друга, делова. Въобрази си, че може да ме разиграва — мен, който му купувам дрехите и колите, който му напълних банковата сметка и му платих ипотеката. Всички от отдела за борба с порока са от един дол дренки. Ами че аз дори плащах за училището на сина му! Имах всички основания да очаквам някаква благодарност от това копеле. А той какво направи? Влиза, моля ти се, в частния ми кабинет и ми удря шамар в присъствието на слугите!

            — Че защо? — заинтересувах се аз със смътнатата надежда да пренасоча яда му към някой друг.

            — Защото някаква си фльорца отишла и ни наклепала, че сме използували подправени зарове. После се оказа, че била негова мацка — от време на време. Изхвърлих я от клуба барабар с всичките й пари.

            — Напълно правилно — одобрих аз. — Магун би трябвало да знае, че професионалните комарджии играят честно. Аз обаче какво съм ти направил?

            Той пак ме цапардоса със замислен вид.

            — Ти ми смачка фасона. В моя бизнес не е редно да повтаряме два пъти. На който и да е. Ако направи нещо, за което е бил предупреден да не го прави, значи не държим положението в ръце. А щом не го държим, отпадаме от играта.

            — Имам предчувствието, че не е само това. Извинявай, но ще си извадя носната кърпичка.

            Дулото на пистолета не ме изпусна за миг, докато я вадех и бършех кръвта от лицето си.

            — Някакво си жалко ченге — бавно продължи Менендес — си въобразило, че може да ме прави на маймуна. Че може да ме прави за смях — мен, Менендес. В същност би трябвало да ти тегля ножа, нищожество. Да те нарежа на малки мръвчици.

            — Ленъкс е бил твой приятел — започнах аз, без да изпускам погледа му от очи. — И той умря. Заровиха го като куче, без дори да сложат името му над бунището, където са го погребали. А аз направих нещо — съвсем малко — да докажа, че е бил невинен. И това ти смачка фасона? Той ти спасил живота и изгуби собствения си, но какво е това за теб? За теб единствено има значение да се дуеш и да се правиш на голяма клечка. Защото не ти пука ни най-малко за когото и да било освен за самия себе си. Ти не си голям — само устата ти е голяма.

            Лицето му замръзна и той замахна да ме ударя, този път с всичка сила. Ръката му не беше завършила замаха, когато пристъпих леко напред и го ритнах в стомаха.

            Без да се замисля, без да си правя планове, без да изчислявам шансовете си и дали изобщо имам такива. Просто ми писна да слушам лая му, болеше ме, кървях, а може и да се бях скапал от ударите в главата.

            Менди се преви на две и се опита да си поеме дъх, а пистолетът падна от ръката му. Започна да го търси пипнешком, обезумял, а от гърлото му излизаха някакви напрегнати звуци. Ритнах го с коляно в лицето. Той изпищя.

            Седналият в стола се изхили. Това ме потресе. Той стана и се приближи, а с него се приближи и пистолетът му.

            — Не го убивай — добродушно ме посъветва той. — Трябва ни за жива стръв.

            Нещо се раздвижи в сянката на антрето и през вратата влезе Оулз, с празен поглед, безизразно лице и непоклатимо спокойствие. Той наведе очи към Менендес застанал на колене, с глава, опряна на пода.

            — Ама че мекотело — презрително каза Оулз.

            — Не е мекотело — възразих. — Но го боли. Всеки го боли. Големия Уили Магун мекотело ли е?

            Оулз ме погледна. И другият ме погледна. Грубият мексиканец до вратата не беше издал нито звук.

            — И махни тази проклета цигара — изръмжах аз на Оулз. — Или я изпуши, или я остави на мира! Призлява ми вече да те гледам! Призлява ми от теб! Призлява ми от всякакви ченгета!

            Той се изненада. После се ухили.

            — Всичко беше нагласено, детето ми — обясни той жизнерадостно. — Зле ли си изпати? Лошият чичко да не те е ударил по хубавата мутричка? Ако ме питаш, сам си го изпроси и така ти се пада. — Той прехвърли погледа си върху Менди, който бе сгънал колене и лежеше свит на кълбо. Но вече се катереше нагоре по стената на кладенеца — сантиметър по сантиметър. Дишаше на пресекулки.

            — Много приказва този — не можеш да му затвориш устата — продължи Оулз. — Особено като е заобиколен от главорези.

            Той рязко изправи Менендес на крака. От носа му течеше кръв. Менди измъкна пипнешком от белия си фрак носна кърпичка и я долепи до носа си. Но не гъкна.

            — Прецакаха те, миличък — заобяснява Оулз. — Не че съм проливал горчиви сълзи за Магун. Той си го търсеше. Но беше полицай, а гадини като теб не бива да закачат полицаи — никога!

            Менендес свали кърпичката от носа си и погледна Оулз. После мен. После човека, седнал в креслото. После бавно се обърна и изгледа якия мексиканец до вратата. И те го гледаха. Лицата им не изразяваха нищо. После изневиделица се стрелна нож и Менди се нахвърли върху Оулз. Оулз направи една крачка встрани, хвана го за гърлото с една ръка, изби му ножа без никакво затруднение, почти безразлично. После се разкрачи, изпъна си гърба, леко сви крака и вдигна Менендес от пода е една ръка, като го държеше за врата. Мина така през стаята, с висящия за врата Менди, и го залепи за стената. Пусна го, но не и врата му. — Само ме пипни с пръст, и ще те убия — закани му се той. — С едни пръст! — И чак тогава го пусна.

            Менди презрително се усмихна, погледна носната си кърпичка и я сгъна така, че кръвта да не се вижда. После погледна към пистолета, с който ме бе удрял. Онзи от креслото се обади, като едва отваряше уста:

            — Дори да го докопаш, не е зареден.

            — Значи ме метнахте — обърна се Менди към Оулз. — Чух, като му каза.

            — Ти нали поръча трима главорези — обясни Оулз. — Само че получи трима помощник-шерифи от Невада. На някой във Вегас не му се нрави, дето забравяш да си уреждаш сметките. Та този някой иска да поговори с теб. Можеш да тръгнеш с помощниците, или ако предпочиташ — ела с мен в участъка, само че с белезници. Долу, в управлението, едно-две момчета отдавна мечтаят да те видят по-отблизо.

            — Боже, пази Невада — тихо се обади Менди, като погледна пак назад към якия мексиканец до вратата. После се прекръсти бързо и излезе. Якият мексиканец го последва. Другият — изсушеният от пустинното слънце, прибра пистолета и ножа и също излезе, като затвори след себе си вратата. Оулз остана неподвижен и безмълвен. Чу се шумът от блъскането на врати и изреваването на мотора.

            — Сигурен ли си, че тези мутри са полицаи? — попитах недоверчиво.

            Той се обърна, сякаш се изненада, че ме вижда.

            — Показаха ми значките си — лаконично отговори той.

            — Хубаво го изработи, Бърни. Браво! Мислиш ли, че ще стигне жив до Вегас, студенокръвно животно такова?

            Отидох в банята, пуснах студената вода, наквасих един пешкир и го притиснах до пулсиращата си буза. После се погледнах в огледалото. Бузата беше подпухнала, обезформена и посиняла, насечена от неравни рани там, където дулото бе ударило костта на скулата. Под лявото ми око също се бе образувала синина. За няколко дни щях да се простя с красотата си.

            Оулз се появи зад гърба ми във вид на отражение в огледалото. Майсторски въртеше проклетата си незапалена цигара в уста, както котка си играе с полумъртва мишка и се мъчи да я накара пак да побегне.

            — И следващия път не се опитвай да надхитриш полицията — изсумтя той. — Да не мислиш, че ти позволихме да задигнеш фотокопието само за да си направиш кефа? Знаехме прекрасно, че Менди ще хукне веднага да се разправя с теб. И направо му казахме на Стар най-хладнокръвно — не можем да сложим край на комара в щата, но можем да му създадем големи пречки при прибирането на печалбите. Никой гангстер не пребива на наша територия полицай, дори и кофти полицай, без да си плати за това. Стар ни увери, че няма нищо общо с тази работа, целият бранш много го е яд на Менди и щели да го мъмрят. Така че, когато Менди се обадил да му изпратят един екип яки биячи, които да не са от нашия град, да дойдат да те обработят, Стар му пратил в собствената си кола трима познати — на негови разноски. Стар е полицейски комисар във Вегас.

            Обърнах се и погледнах Оулз.

            — Тази вечер койотите в пустинята добре ще си хапнат. Поздравявам те. Полицейската работа е много възвишена и вдъхновяваща, както виждам. Лошото й е само, че я вършат полицаи.

            — Жал ми е за теб, о, геройо! — с неочаквана студена озлобеност изсъска Оулз. — Идеше ми да се изсмея, като те гледах как влизаш в собствения си хол да те претрепят от бой. Но нямах избор, момчето ми. Това е мръсна работа и трябва да се свърши по мръсен начин. За да ги накараш тези типове да говорят, трябва да им позволиш да се почувствуват силни. Чак кой знае колко не си пострадал, но трябваше да те посплескат малко, нямаше как.

            — Ах, колко ми е мъчно, че съм ти причинил такива страдания.

            Той приближи напрегнатото си лице до моето.

            — Мразя комарджиите — каза с дрезгав глас. — Мразя ги, както мразя продавачите на наркотици. Те спекулират с една болест, която е не по-малко развращаваща от наркоманията. Да не мислиш, че казината в Рино и Вегас са създадени за безобидни развлечения? Те са за дребните риби, за глупаците, дето искат малко да пуснат, много да спечелят, за момчето, което ще се отбие с плика със заплатата и после няма да има какво да яде през седмицата. Богатият ще изгуби четирийсет бона, ще се изхили и ще се бръкне за още. Но голямата печалба в този бизнес не е от богатите играчи. Тя се трупа цент по цент, долар по долар, рядко от по пет долара. Големите пари в комара текат като вода от чешмата — една постоянна струя, която не спира. Ако питаш мен, всеки, който реши да пречука някой професионален комарджия, е добре дошъл. Аз съм за. А когато правителството прибира част от печалбата им и я нарича данъци, то по същество помага на гангстерите да продължат да си вършат бизнеса. Ако някой бръснар или фризьорка заложат по два долара на конни надбягвания, в чий джоб отиват тези пари? На гангстерите. Печалбите им са от натрупването иа такива дребни суми. Хората искат честна полиция. А за какво им е? Та ние в нашия щат имаме целогодишно легални конни надбягвания. Те си действуват по закона и щатът си получава своята част от печалбата, но при събирачите на облози се залага петдесет пъти повече, отколкото на самия хиподром. В един и същ ден може да има осем-десет надбягвания и половината от тях свършват, както нареди някой отгоре. Жокеят може да спечели състезанието само по един начин, но може да го загуби по двайсет различни начина, при това под носа на наблюдателите, които са безпомощни да направят каквото и да било, защото жокеят си знае работата. И това, приятелче, се нарича комар в рамките на закона — чист честен бизнес с одобрението на щатското правителство. Така ли е? Само че аз съм на друго мнение. Защото това е комар и той възпитава комарджии и като се замислиш малко, ще ти стане ясно, че честен комар няма и не може да има.

            — Сега по-добре ли ти е? — попитах аз, докато си слагах безцветен йод на раните.

            — Аз съм един стар, уморен, победен полицай. И единственото чувство, на което съм способен, е яд.

            Обърнах се и го погледнах.

            — Ти си много добър полицай, Бърни, но каузата, за която се бориш, е безкрайно грешна. И така е с всички вас, полицаите. Стоварвате вината на грешен адрес. Ако някой си загуби заплатата на зарове, искате да спрете комара, ако се напие — да спрете алкохола. Ако има блъснат и убит от кола — да се спре производството на автомобили. Ако пипнат някого с момиче в хотелска стая — да спрете половите сношения. Ако падне от стълбата — да сирете строителството.

            — О, я стига си плямпал!

            — Ами да, ето, накарай ме да си затворя устата. Аз какво съм — само един гражданин. Я стига, Бърни! Причината за съществуването на гангстери и престъпни организации не е в корумпираните политици и техните агенти в кметството и съда. Престъпността не е болест, а симптом. Полицаите ми приличат на лекари, които предписват аспирин за тумор в мозъка с тази разлика само, че биха предпочели да го излекуват с палка по главата. Ние сме голям, корав, богат и див народ и престъпността е цената, която плащаме за това, както организираната престъпност е цената на нашата организираност. И това не е от вчера. Организираната престъпност просто е мръсната страна на бързо спечеления долар.

            — А коя е чистата му страна?

            — Никога не съм я виждал. Защо не питаш Харлан Потър? Дай да пийнем по нещо.

            — Ако се беше видял как изглеждаше, като влизаше през вратата — сети се пак Оулз.

            — Абе и ти да се беше видял, когато Менди замахна с ножа.

            — Квит — каза Оулз и ми протегна ръка.

            Пийнахме по чашка и той си тръгна през задната врата, с която собственоръчно се бил занимавал предната нощ. Оказа се, че бил идвал на разузнаване. Задните врати, ако се отварят, изобщо не са проблем, особено ако на всичко отгоре са стари и дървото им вече се е разсъхнало. Избивате гвоздеите от пантите — останалото е лесно. Оулз ми показа следите по вратата, преди да тръгне да заобикаля хълма, където беше паркирал. Със същата лекота можел да се оправи и с предната врата, но щяло да се наложи да разбива ключалката. И много щяло да личи.

            Гледах го как се катери по склона с фенерче в ръка, докато изчезна зад хребета. Заключих вратата, сипах си още една чаша разредено, върнах се в хола и седнах. Погледнах часовника. Още беше рано. Само ми се струваше, че бе минало много време, откак се бях прибрал.

            Отидох до телефона, набрах централата и помолих да ме свържат с Лорингови. Икономът ме попита как се казвам и отиде да провери дали мисиз Лоринг си била у дома. Беше.

            — Че бях коза, бях — съобщих аз. — Само че тигъра го хванаха жив. Малко съм изранен.

            — Трябва някой ден да ми разкажеш всичко. — Гласът й прозвуча отдалеч, сякаш вече беше в Париж.

            — Мога да ти го разкажа на чашка — ако имаш време.

            — Тази вечер? Опаковам си багажа и се изнасям. Боя се, че няма да мога.

            — Да, разбирам. Е, помислих си, че би ти било интересно. Много мило, че ме предупреди. Твоят старец нямаше нищо общо с цялата работа.

            — Сигурен ли си? — Напълно.

            — Почакай малко. — Тя изчезна някъде, а като се върна, гласът й прозвуча много по-топло. — Струва ми се, че все пак ще имам време за една чашка. Къде?

            — Където кажеш. Нямам кола тази вечер, но ще хвана едно такси.

            — Глупости, аз ще мина да те взема, но най-рано след час. Какъв ти е адресът?

            Продиктувах й го и затворихме. Запалих лампата на площадката пред къщата, застанах до отворената врата и вдишвах дълбоко нощния въздух. Беше доста застудяло.

            Прибрах се и направих опит да се свържа с Лони Морган, но не можах. После ей така, заради номера, поръчах разговор с клуб „Костенурката“ в Лас Вегас, с мистър Ранди Стар. Най-вероятно щеше да откаже да отговори. Но се излъгах. Гласът му беше тих, делови.

            — Радвам се да ви чуя, Марлоу. Приятелите на Тери са и мои приятели. С какво мога да ви бъда полезен?

            — Менди вече пътува.

            — Закъде?

            — За Вегас с трима главорези, изпратени от вас, в голям черен „Кадилак“ с червени фарове и сирена. Нали не се лъжа, че колата е ваша?

            Той се засмя.

            — Във Вегас, както писа един вестникар, и полицейските ни коли са „Кадилаци“. За какво точно става дума?

            — Менди се беше скрил в къщата ми с още двама бандити. Възнамеряваше да ми даде да се разбера, с други думи, да ме пребие заради нещо, отпечатано във вестника по моя вина, както той смяташе.

            — Вината ваша ли беше?

            — Аз не притежавам вестници, мистър Стар.

            — А аз не притежавам бандити в „Кадилаци“, мистър Марлоу.

            — Може да са били полицаи.

            — Това не ми е известно. Нещо друго?

            — Той ме удари няколко пъти с пистолета си. Аз го ритнах в стомаха и после го ритнах с коляно в носа. Хич не му хареса. Но въпреки това се надявам да стигне жив в Лас Вегас.

            — Ще стигне, щом е тръгнал насам. Съжалявам, но трябва да приключим разговора.

            — Само една секунда, Стар. Вие замесен ли сте в историята с Отатоклан, или Менди сам я изработи?

            — Моля?

            — Не ме занасяйте, Стар. Менди не го беше яд на мен за това, за което претендираше, че го е яд. Иначе нямаше да дойде да се крие в къщата ми и да се опита да ме обработи като Големия Уили Магун. Не се връзва. Той ме предупреди да кротувам и да не чопля делото Ленъкс. Но аз го разчоплих, защото нещата така се завъртяха. Затова той се опита, както вече ви казах, да ме обработи. Но причината е по-сериозна.

            — Разбирам — бавно изговори той, но гласът му беше все още мек и тих. — Значи мислите, че има нещо нередно в начина, по който умря Тери? Че не се е застрелял например, а някой друг е свършил тази работа?

            — Ако знаех някои подробности, щеше да е по-добре. Той остави признание, което се оказа лъжливо. Написа ми писмо, което получих по пощата. Някакъв келнер или пиколо щял да го измъкне от стаята му и да го пусне в пощенската кутия. Полицията го следяла и не можел да се измъкне. В писмото имаше много тлъста банкнота и последната дума била дописана в момента, в който вече се чукало на вратата. Интересува ме кой е влязъл в стаята.

            — Защо?

            — Защото ако е бил келнерът или някое пиколо, Тери щеше да допълни още един ред в потвърждение на този факт. А ако е бил полицай, писмото нямаше да бъде пуснато. Така че — кой е влязъл… и защо Тери е написал признанието?

            — Нямам представа, Марлоу. Нямам никаква представа.

            — Извинете за безпокойството, мистър Стар.

            — Моля ви се, радвам се, че се обадихте. Ще попитам Менди дали той няма някаква представа.

            — Да… ако го видите някога… жив. Ако ли не — намерете отговор на въпроса ми, въпреки всичко. Докато друг не е сторил това.

            — Например вие? — Гласът загрубя, но си остана тих.

            — Не, мистър Стар. Не аз. Някой, който може да ни издуха от Вегас, без дори да си поеме дълбоко въздух. Повярвайте ми, мистър Стар. Повярвайте ми. Всичко казано е самата истина.

            — А Менди ще го видя жив. За това не се тревожете, Марлоу.

            — Така и предположих — че сте в течение. Лека нощ, мистър Стар.

            49

            Когато „Кадилакът“ спря пред къщи и вратата се отвори, аз излязох на площадката, за да й се обадя. Но възрастният цветнокож шофьор й държеше вратата и тя вече слизаше от колата. После тръгна след нея по стълбата с малко куфарче в ръка. Така че изчаках.

            Тя стигна горната площадка и се обърна, към шофьора:

            — Мистър Марлоу ще ме закара после в хотела, Еймъс. Благодаря ти за всичко. Ще ти се обадя сутринта.

            — Да, мисиз Лоринг. Може ли да задам на мистър Марлоу един въпрос?

            — Разбира се, Еймъс.

            Той постави куфарчето в антрето, а тя мина покрай нас и ни остави сами.

            — „Старея… старея… но все още се ветрея.“ Какво значи това, мистър Марлоу?

            — Абсолютно нищо. Но звучи добре. Той се усмихна.

            — Това е от „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. А ето още: „Жени излизаха и влизаха и Микеланджело обсъждаха“. Това говори ли ви нещо?

            — Да — че много слабо е познавал жените.

            — Мнението ви съвпада с моето, сър. Въпреки това Т. С. Елиът много ми харесва.

            — „Въпреки това“ ли казахте?

            — Да, защо? Неправилно ли се изразих?

            — Не, но не казвайте такова нещо пред някой милионер. Ще помисли, че му се подигравате.

            Той се усмихна тъжно.

            — И през ум не би ми минало. Нещо лошо ли ви е сполетяло?

            — Не, по рождение съм си така. Лека нощ, Еймъс.

            — Лека нощ, сър.

            Той слезе обратно по стълбите, а аз влязох в къщата. Линда Лоринг стоеше насред хола и оглеждаше обстановката.

            — Еймъс е завършил Хауардския университет — осведоми ме тя. — Живееш на много несигурно място — за несигурен човек като теб.

            — Сигурни места не съществуват.

            — Горкото ти лице. Кой го направи?

            — Менди Менендес.

            — А ти какво му направи?

            — Нищо особено. Ритнах го един-два пъти. Той попадна в клопка. Сега го карат към Невада в компанията на трима-четирима яки помощник-шерифи от същия щат. Забрави за него.

            Тя седна на канапето.

            — Какво ще пиеш? — попитах. Извадих кутия цигари и я протегнах към нея. Каза, че не й се пушело. Щяла да пие, каквото й предложа.

            — Какво ще кажеш за шампанско? Нямам кофичка за лед, но е изстудено. От две години го пазя. Две бутилки. Френско. Мисля, че е добро, но не съм специалист.

            — За кого си го пазил?

            — За теб.

            Тя се усмихна, но погледът й продължаваше да опипва лицето ми.

            — Целият си нарязан. — Протегна ръка и леко ме докосна с пръсти. — Значи за мен? Едва ли. Познаваме се само от два месеца.

            — Значи съм го пазил за в случай, че се срсщнем. Ще ида да го донеса.

            Взех куфарчето и го понесох със себе си.

            — Би ли ми казал накъде го понесе? — рязко попита тя.

            — Това нали е куфарче?

            — Остави го и ела тук.

            Така й направих. Очите й святкаха, но същевременно имаха сънен вид.

            — Това е нещо ново — бавно изрече тя. — Съвсем ново.

            — В какъв смисъл?

            — Никога с пръст не си ме докоснал. Никакво ухажване, никакви намеци, никакви ръце, нищо. Имах те за суров, саркастичен и студен.

            — Такъв съм си — понякога.

            — А сега, понеже съм тук, предполагам, че след като погълнем достатъчно количество шампанско, възнамеряваш без много приказки да ме проснеш на леглото. Така ли е?

            — Искрено казано, такава идея се мярна за миг в дъното на съзнанието ми.

            — Поласкана съм, но ако не искам по този начин? Ти ми харесваш. Дори много. Но от това не следва, че ще легна с теб. Не избързваш ли със заключенията само защото нося със себе си малко куфарче?

            — Може и да греша — съгласих се. Отидох и върнах куфарчето там, откъдето го бях взел. Отивам да донеса шампанското.

            — Не исках да те засегна. Може би ще размислиш и ще спестиш шампанското за по такъв случай?

            — То е само две бутилки. За по такъв случай трябва цяла каса.

            — Ах, нима? — ядоса се тя изведнъж. — Значи само запълвам дупка, докато се появи някоя по-хубава и привлекателна. Много ти благодаря. Сега пък ти ме засегна, но все пак утешително е, че съм на сигурно място тук. Ако си въобразяваш, че ще ме размекнеш с една бутилка шампанско, много се лъжеш.

            — Вече си признах грешката.

            — Фактът, че споменах развода си и че Еймъс ме остави тук е куфарчето, не означава, че съм чак толкова леснодостъпна — продължи тя все така сърдито.

            — Престани с това куфарче! — изръмжах аз. — Стига! Само го спомени още веднъж, и ще го изхвърля надолу по стълбите! Поканих те на чашка. Отивам в кухнята да донеса пиенето. И край! Изобщо не съм възнамерявал да те напивам. Не искаш да спиш с мен. Разбрах. Нямаш основания да искаш. Но това не ти пречи да изпием по чаша шампанско, нали? Няма защо да спорим кой кого кога и как е щял да прелъсти и с колко шампанско.

            — Какво се разбесня? — изчерви се тя.

            — Това е пак един гамбит — продължих да се зъбя аз. — Знам поне петдесет и ги мразя до един — всичките са фалшиви и жива подигравка с човека!

            Тя стана, дойде при мен и леко прекара пръсти по раните и подутините на лицето ми.

            — Извинявай. Аз съм една уморена, разочарована жена. Бъди мил с мен. Никой не ме обича.

            — Не си уморена и не си по-разочарована от повечето хора. По правило трябва да си също толкова повърхностна, разглезена и развратна, колкото беше сестра ти. По някакво чудо не си. В теб се е събрала цялата честност и голяма част от силата на цялото ви семейство. Ти нямаш нужда от човек, който да е мил с теб.

            Обърнах се, отидох в кухнята, извадих едната бутилка от хладилника, отпуших я, бързо напълних две плоски чаши и пресуших едната. Шампанското беше силно газирано и ми излязоха сълзи от очите, но това не ми попречи да я изгълтам на един дъх. После пак я напълних, сложих всичко на подноса и го отнесох в хола.

            Но Линда я нямаше. И куфарчето го нямаше. Оставих подноса и отворих входната врата. Не бях чул да се отваря, а и тя не беше с кола. Изобщо не бях чул нищо.

            В този момент тя се обади зад гърба ми: — Кретен, да не мислиш, че ще избягам?

            Затворих вратата и се обърнах. Беше си разпуснала косите, на краката си бе обула на босо пантофки и се бе преоблякла в копринен халат с цвета на залеза, както го рисуват по японските гравюри. Бавно се приближи до мен с неочаквано свенлива усмивка. Подадох й едната чаша. Тя я пое, отпи веднъж-два пъти и ми я върна.

            — Много е хубаво — каза. После безшумни и без следа от преструвка се отпусна в прегръдките ми, притисна устата си до моята и отвори устни. Езикът й се докосна до моя. След доста време отметна глава назад, но не махна ръцете си от врата ми. Очите й искряха.

            — От самото начало имах такива намерения — призна си тя. — Но се правех на труднодостъпна. Не знам защо. Може би от нерви. В същност не съм леконравна, ни най-малко. Жалко, нали?

            — Ако те мислех за такава, щях да започна да те свалям още първия път, в „При Виктор“. Тя бавно поклати глава и се усмихна. Не съм на това мнение. Затова съм тук.

            — Е, може би не онази вечер — съгласих се аз. — Тя принадлежеше на друг.

            — Или ти изобщо не сваляш по баровете?

            — Рядко ми се случва. Осветлението е много лошо.

            — А много жени ходят по баровете само за да ги свалят.

            — И много стават сутрин със същите намерения.

            — Да, но нали алкохолът е възбуждащо средство — поне до известна степен?

            — Лекарите го препоръчват.

            — Кой спомена нещо за лекари? Я ми дай шампанско.

            Аз пак я целунах. Леко, приятно.

            — Искам да целуна нещастната ти буза — каза тя. — Гореща е, пари.

            — Иначе съм леденостуден.

            — Не си. Дай шампанско.

            — Защо?

            — Ако не го изпием, ще изветрее. Освен това обичам вкуса на шампанското.

            — Тогава добре.

            — Обичаш ли ме много? Или по-скоро — ще ме обичаш ли, ако легна с теб?

            — Не е изключено.

            — Не си длъжен да лягаш с мен. Не настоявам кой знае колко.

            — Благодаря ти все пак.

            — Искам шампанско.

            — Колко пари имаш?

            — Изобщо ли? Откъде да знам? Около осем милиона долара.

            — Реших — ще легна с теб.

            — Продажник.

            — Шампанското аз съм го купил.

            — По дяволите шампанското.

            50

            Един час по-късно тя протегна голата си ръка, погъделичка ме по ухото и попита: — Би ли се оженил за мен?

            — Няма да изкараме заедно и половин година.

            — Добре де, дори да е така, не си ли заслужава да опитаме? Ти какво очакваш от живота — пълна застраховка от всякакви рискове?

            — Аз съм на четирийсет и две години. Разглезен съм от продължителна независимост. И ти си разглезена — макар и немного — от парите.

            — Аз пък съм на трийсет и шест. Нищо срамно няма в това, да имаш пари, нито пък да се ожениш за богата жена. Повечето от онези, които имат пари, не ги заслужават и не знаят какво да правят с тях. Но няма да е за дълго. Ще има още една война и като свърши — никой няма да има пари освен престъпниците. На всички останали ще ни удържат данъци за този, дето духа.

            Погалих я по косата и навих един кичур около пръста си.

            — Може и да си права.

            — Ако искаш, да заминем за Париж и да се позабавляваме. — Тя се повдигна на лакът и ме погледна отгоре надолу.

            Виждах блясъка в очите й, но не можех да различа израза им. — Да не си против женитбата изобщо?

            — За двама души на всеки сто тя е чудесно нещо. Останалите гледат да я карат някак си. И след двайсет години брак мъжът пак си остава с пръст в устата. Американските момичета са чудесни. Но американските съпруги са големи експанзионистки. Освен това…

            — Дай малко шампанско.

            — Освен това — продължих аз — за теб нашият брак ще е само случка в живота ти. Единствено първият развод се изживява тежко. След него проблемът е чисто финансов. А за теб и това дори не е проблем. След десет години ще ме срещнеш на улицата и ще се почудиш къде, по дяволите, си го виждала това лице. Ако изобщо ме забележиш.

            — Ах, ти, самодоволно, самозадоволено, самонадеяно, недосегаемо копеле! Дай шампанско!

            — А така ще ме запомниш.

            — На всичко отгоре си и суетен. Страшно суетен, макар че в момента малко си поохлузен. Значи смяташ, че ще те запомня? Независимо за колко мъже ще се омъжа и с колко ще спя, теб ще те запомня? Че защо да те помня?

            — Пардон. Надценил съм се. Ще отида за шампанското.

            — Ах, колко сме мили и разумни! — продължи тя саркастично. — Аз съм богата, скъпи, и винаги ще бъда безкрайно богата. Мога да ти купя целия свят, само че не го заслужаваш. А ти какво имаш? Празен дом, в който да се завръщаш, без дори куче или котка, малка задушна канцеларийка, в която да стоиш и да чакаш. Дори и да се разведа с теб, пак няма да ти разреша да се върнеш към такъв живот.

            — И как ще ме спреш? Аз да не съм Тери Ленъкс?

            — Моля те. Нека не говорим за него. Нито за онази златокоса ледена висулка, мадам Уейд. Нито за нещастния й, пиян, загубен съпруг. Нима искаш да си единственият мъж, който ме е отхвърлил? Що за гордост е това? Аз ти правя най-големия комплимент, на който съм способна: предложение за женитба.

            — Ти ми направи и по-голям комплимент. Тя се разплака.

            — Глупак, абсолютен глупак! — Бузите й се измокриха. Усещах сълзите по тях. — Дори да изкараме половин година, или една, или две! Какво ше загубиш освен праха по бюрото си, мръсотията по щорите и самотата на един празен живот?

            — Ще пиеш ли шампанско, или вече не искаш?

            — Искам.

            Придърпах я към себе си и тя се разрева на рамото ми. Не беше влюбена в мен, и двамата го знаехме. И не плачеше заради мен. Просто й беше време да пролее малко сълзи.

            После се отдръпна от мен и аз станах, а тя отиде в банята да си оправи лицето. Донесох шампанското. Когато излезе от банята, тя се усмихваше.

            — Извинявай за глупостите ми. След шест месеца няма дори да си спомня името ти. Донеси го в хола. Искам светлини.

            Направих, каквото каза. Линда седна на канапето, както и преди. Сложих шампанското пред нея. Тя погледна чашата, но не я докосна.

            — Аз ще ти се представя — казах. — И ще пием нещо.

            — Като тази нощ?

            — Никога вече няма да е същото.

            Тя вдигна чашата, отпи бавно, обърна се и хвърли остатъка в лицето ми. После пак се разплака. Извадих носна кърпичка, избърсах си лицето, а после и нейното.

            — Не знам защо го направих — хлипаше тя. — Но, моля те, не казвай, че съм жена и че жените никога не знаят какво вършат.

            Сипах й още шампанско и се засмях. Тя бавно го изпи, после се обърна и легна на коленете ми.

            — Уморена съм. Този път ще трябва да ме носиш.

            След малко вече спеше.

            Сутринта станах и направих кафе, а тя все още спеше. Взех един душ, обръснах се и се облякох.

            Чак тогава се събуди. Закусихме заедно. Извиках такси и свалих куфарчето по стълбите.

            Казахме си довиждане. Гледах след таксито, докато се изгуби от погледа ми. Качих се горе, влязох в спалнята, разтурих цялото легло и наново го оправих. Върху една от възглавниците намерих дълъг черен косъм. В стомаха си усещах твърда буца.

            Французите си имат поговорка за това. Тези копелета за всичко си имат поговорка и винаги са прави. Да кажеш сбогом, в известен смисъл значи да умреш.

            51

            Сюъл Ендикът ме осведоми по телефона, че работел до късно и нямал нищо против да се отбия при него към седем и половина вечерта.

            Кабинетът му беше ъглов, със син мокет, махагоново бюро с дърворезба по ъглите, очевидно старо и много ценно, обичайните библиотечни шкафове със стъклени витрини, с подредени в тях правни книги с бозови корици. По стените бяха окачени обичайните шаржове от Спай на знаменити английски съдии, а на южната стена висеше само голям портрет на съдията Оливър Уендър Холмз. Столът на Ендикът беше тапициран с черна кожа на баклавички. Съвсем наблизо, подръка, имаше шкаф, натъпкан с книжа.

            Беше без сако и имаше уморен вид, но лицето му и без това винаги изглеждаше уморено. Пушеше една от блудкавите си цигари. Част от пепелта беше паднала по разхлабената му вратовръзка. Правата му черна коса беше разпиляна и му падаше в очите.

            След като седнах, той мълчаливо се вторачи в мен. После каза:

            — Голям инат сте, не съм срещал втори като вас. Нима продължавате да ровите из онази каша?

            — Има едно-две неща, които ме смущават. Сега мога ли да очаквам отговор на въпроса си, дали ме посетихте в пандиза от името на Харлан Потър?

            Той кимна. Докоснах леко бузата си. Раните бяха зараснали и подутината се беше разнесла, но изглежда, че един от ударите ми беше засегнал някакъв нерв. Все още усещах част от бузата си като схваната. Непрекъснато, без да се усещам, я опипвах с ръка. С течение на времето щеше да мине от само себе си.

            — И че по време на пътуването си в Отатоклан сте бил временно упълномощен като представител на прокуратурата?

            — Да, но престанете да ги говорите тези неща. За мен връзката с мистър Потър беше от голямо значение. Може би съм си придал излишна важност.

            — Нима вече не е?

            Той поклати глава.

            — Не, той си урежда юридическите въпроси чрез адвокатските фирми в Сан Франциско, Ню Йорк и Вашингтон.

            — Предполагам, че страшно ме мрази — ако изобщо си спомня за мен.

            Ендикът се усмихна.

            — Колкото и да е странно, той за всичко обвинява зет си, доктор Лоринг. Човек като Харлан Потър трябва да обвинява някого. Няма начин той самият да има вина. Според него, ако Лоринг не бил давал на мисиз Уейд опасни наркотици, нищо нямало да се случи.

            — Греши. Вие нали видяхте тялото на Тери Ленъкс в Отатоклан?

            — Видях го. В задната стаичка на една дърводелска работилничка. Нямаха дори морга. Дърводелецът тъкмо правеше ковчега. Тялото беше ледено-студено. Видях раната в слепоочието. Няма никакво съмнение, че беше той, ако в това именно се съмнявате.

            — Не, мистър Ендикът, не съм се съмнявал в това, защото с лице като неговото трудно може да стане грешка. Макар че е бил леко дегизиран, нали?

            — Лицето и ръцете бяха потъмнени, а косата беше боядисана черна. Но белезите все така си личаха. Пък и отпечатъците от пръстите много лесно ги сравнихме с оставените в къщата му.

            — Какво ще кажете за полицията в Отатоклан?

            — Примитивна. Шефът им е полуграмотен. Но знаеше как се снемат отпечатъци от пръсти и всичко останало. Времето беше горещо, дори прекалено. — Той се намръщи, извади цигарата от устата си и я хвърли небрежно в олромен базалтов пепелник. — Трябваше да донесат лед от хотела. И то много. Никакво балсамиране. Всякакво бавене беше недопустимо.

            — Говорите ли испански, мистър Ендикът?

            — Само няколко думи. Управителят на хотела ми превеждаше. — Ендикът се усмихна. — Голямо конте и тарикат. Имаше вид на мошеник, но беше много учтив и услужлив. За нула време приключихме с цялата работа.

            — Получих писмо от Тери. Предполагам, че мистър Потър знае за него, защото споменах пред дъщеря му, мисиз Лоринг. Даже й го показах. Вътре имаше портрет на Мадисън.

            — Какво имаше?

            — Банкнота от пет хиляди долара.

            Той повдигна вежди.

            — Брей! Е, можел е да си го позволи. Жена му, като се оженили втория път, му броила на ръка четвърт милион. Имам сведения, че е възнамерявал, така или иначе, да се прехвърли да живее в Мексико — независимо от случилото се. Какво е станало с парите, нямам представа. По този въпрос не бях осведомен.

            — Ето го писмото, мистър Ендикът, ако желаете да го прочетете.

            Извадих го и му го подадох. Той внимателно го изчете, така както адвокатите четат всичко — от край до край. После го сложи на бюрото, облегна се назад и се загледа в празното пространство.

            — Прилича ми на литературно есе — тихо се обади след малко. — Чудя се защо го е направил.

            — Защо се самоуби, защо остави признание или защо ми е написал това писмо?

            — Защо призна и се самоуби, разбира се — рязко поясни той. — Писмото с ясно. Но поне сте получили добро възнаграждение за всичко, което направихте за него — включително и след това.

            — Смущава ме моментът с пощенската кутия. Нали пише, че на улицата под прозореца му имало пощенска кутия и келнерът от хотела щял да вдигне писмото, преди да го пусне — за да можел Тери да се увери, че е пуснато.

            Очите на Ендикът изведнъж придобиха сънлив вид.

            — Е, та? — попита безразлично. Извади от квадратна кутия още една от своите цигари с филтър. Аз се пресегнах със запалката през бюрото.

            — Ами в градче като Отатоклан едва ли има пощенска кутия — поясних аз.

            — Продължавайте.

            — В първия момент това ми убягна от вниманието. Но после проучих що за място е. Най-обикновено селце. Десет-дванайсет хиляди жители. Една улица, и то наполовина павирана. Шефът на полицията използува за служебна кола един „Форд“ от най-първите модели. Пощата се намира на единия край на помещението, където е магазинът. Има хотел, едно-две кафенета. Пътищата са в окаяно състояние, но имат съвсем малко летище, защото в планините наоколо гъмжи от дивеч и пристигат много ловци. Та единственият що-годе удобен начин да се стигне дотам е но въздуха.

            — Продължавайте, за ловуването там ми е известно.

            — Та значи на улицата имало пощенска кутия? Както и хиподрум, игрища за голф, тенис-кортове, парк с фонтани и естради за оркестъра?

            — Значи е сбъркал — студено ме сряза Ендикът. — Може да му е заприличало на пощенска кутия — ако е било например кошче за отпадъци.

            Станах. Взех си писмото, сгънах го и го прибрах в джоба си.

            — Кошче за боклук, казвате? Сигурно това е било. Боядисано в цветовете на мексиканското знаме — зелено, бяло и червено — и отгоре е пишело с едри букви — ПАЗЕТЕ ЧИСТ СВОЯ ГРАД. На испански, разбира се. А наблизо са се излежавали седем крастави кучета.

            — Стига остроумия, Марлоу.

            — Извинявайте, ако е проличало колко съм интелигентен. И още нещо, което вече изтъкнах пред Ранди Стар. Как е станало, че писмото изобщо е било пуснато по пощата? Ако се съди по съдържанието, всичко е било предварително уредено. Значи някой му е казал за пощенската кутия. Тоест някой е излъгал. И някой въпреки всичко е пуснал писмо с пет хилядарки вътре. Любопитно, не ви ли се струва? Той изпусна дим от устата си и старателно го проследи с поглед как се вие из въздуха.

            — И какво е заключението ви — и защо сте се обадили на Стар?

            — Стар и едно лайно на име Менендес, което за момента не е сред нас, са били заедно с Тери в английската армия и се сприятелили. В някои отношения не са редовни граждани — бих казал даже във всяко едно отношение, — но все още са запазили дълбоко в себе си някакво чувство за лично достойнство. Поради очевидни причини тук, в Лос Анджилиз, историята беше старателно потулена. Но и в Отатоклан е имало потулване по съвсем други причини.

            — Та какво е заключението ви? — отново попита той доста по-остро.

            — А вашето?

            Ендикът не ми отговори. Така че му благодарих за времето, което ми отдели, и си тръгнах.

            Лицето му беше намръщено, като отварях вратата, но реших, че това е признак на искрена озадаченост. А може да се е опитвал да си припомни как е изглеждала улицата пред хотела и дали е имало пощенска кутия.

            Пуснах още едно колелце в действие и това беше. Но то се въртя цял месец, преди да се задвижи машината.

            И тогава, един петък сутринта, заварих в чакалнята пред кабинета си някакъв непознат. Беше елегантен мексиканец или просто латиноамериканец. Седеше до прозореца и пушеше кафява цигара с много силен аромат. Беше висок, строен и много елегантен, със спретнати черни мустаци и черна коса, малко по-дълга, отколкото се носи у нас, и светлобежов костюм от някаква рехава материя. На очите си имаше зелени слънчеви очила. Като ме видя, учтиво стана от стола.

            — Сеньор Марлоу?

            — На вашите услуги.

            Той ми подаде сгънат лист хартия. — Un aviso de parte del Senor Starr en Las Vegas, senor. Habla Usted espanol?*

            [* Нося бележка за вас от господин Стар от Лас Вегас. Говорите ли испански? (Исп.) Б. пр.]

            — Да, ако не говорите бързо. Но предпочитам на английски.

            — Тогава на английски. За мен това е без значение.

            Взех листчето и го разгънах.

            „Представям ви Сиско Майоранос, мой добър приятел. Струва ми се, че има какво да ви разкаже. С.“

            — Да влезем вътре, сеньор Майоранос.

            Отворих вратата и му направих път да мине. Като мина покрай мен, ме лъхна на парфюм. И веждите му бяха ужасно изискани. Но изглежда, че не беше чак толкова изискан, колкото изглеждаше, защото и на двете му бузи имаше белези от удари с нож.

            52

            Той седна в стола за клиенти и кръстоса крак връз крак.

            — Разбрах, че желаете да получите някаква информация за сеньор Ленъкс.

            — Интересува ме само последната сцена.

            — Аз бях там през цялото време, сеньор. Работех в хотела. — Той сви рамене. — Работата ми беше незначителна и, разбира се, временна. Бях на регистрацията, дневен дежурен. — Английският му беше безупречен, но интонацията беше леко испанска, искам да кажа, латиноамериканска: гласът му се издигаше и спадаше на места, които за американското ухо бяха крайно неуместни. Също като бученето на океана.

            — Нямате вид на такъв — забелязах.

            — Човек изпада в затруднени положения.

            — Кой пусна писмото му до мен?

            Той отвори кутия цигари и ми я поднесе.

            — Опитайте една от моите. Но аз поклатих глава.

            — Прекалено са ми силни. Колумбийските ми харесват, но тези, кубинските, са направо смърт.

            Той се усмихна едва-едва, запали една от отровите си и изпусна дим. Беше толкова изискан, че започваше да ме дразни.

            — Знам всичко за писмото, сеньор. Мосото се страхуваше да се качи в стаята на сеньор Ленъкс, след като поставиха quarda. Кука или ченге, както го казвате. Така че аз лично отнесох писмото в пощата. Това стана след изстрела — нали разбирате?

            — Трябвало е да надникнете в плика — вътре имаше една голяма банкнота.

            — Писмото беше запечатано — хладно ми отвърна той. — El honor no se mueve de lado como los con-grejos. Това значи: честта не се движи настрани като раците, сеньор.

            — Извинете. Моля ви да продължите.

            — Когато влязох в стаята и затворих вратата в лицето на ченгето, сеньор Ленъкс държеше в лявата си ръка една банкнота от сто песос. А в дясната — пистолета. На масичката пред него имаше писмо и друг лист хартия, който не съм чел. Отказах да взема банкнотата.

            — Ами да, толкова много пари — обадих се аз, но той не реагира, на саркастичната ми забележка.

            — Той обаче настоя, така че накрая се съгласих, взех я и по-късно я дадох на мосото. Изнесох писмото под салфетката на подноса, с който му бяха занесли предишната поръчка кафе. Ченгето ме изгледа, но нищо не каза. Бях стигнал почти до средата на стълбата, когато чух изстрела. Скрих моментално писмото и изтичах пак догоре. Ченгето се мъчеше да разбие вратата с ритници. Аз я отключих. Сеньор Ленъкс беше мъртъв. — Той леко прекара пръст по ръба на бюрото и въздъхна. — Останалото сигурно ви е известно.

            — Хотелът беше ли пълен?

            — Не, само пет-шест стаи бяха заети.

            — С американци?

            Имаше и двама североамериканци. Ловджии.

            — Истински грингос*, или натурализирани мексиканци?

            [* Гринго — така в Латинска Америка наричат презрително североамериканците. Б. пр.]

            Той бавно започна да чертае фигури по бежовия плат на панталона си, малко над коляното.

            — Единият може би беше от мексикански произход. Говореше испански на граничен диалект, който е ужасно просташки.

            — Доближавали ли са изобщо стаята на Ленъкс? Той рязко вдигна глава, но зелените очила скриваха погледа му.

            — Защо да я доближават, сеньор?

            Аз кимнах.

            — Много мило, че дойдохте да ми разкажете всичко, сеньор Майоранос. Предайте на Ранди, че съм му признателен за това.

            — No hay de que, senor.*

            [* Няма за какво (исп.). Б. пр.]

            — А по-нататък, ако има време, нека ми изпрати някой, който знае какво говори.

            — Сеньор? — Гласът му прозвуча меко, но ледено-студено. — Нима поставяте думите ми под съмнение?

            — Абе вие, латиноамериканците, само за чест говорите. А честта е прикритие за мошениците — понякога. Не се ядосвайте. Седете си спокойно и аз ще ви го разкажа по друг начин.

            Той се облегна назад с надменен вид.

            — Имайте пред вид, че моето ще бъде само една импровизация. Може и да греша. Но може и да съм прав. Двамата американци не са били там случайно. Пристигнали са със самолет. Престрували са се на ловци. Единият се казвал Менендес, комарджия. Може да се е записал в хотела под друго име, не знам. Ленъкс е знаел, че са там. Знаел е и защо са там. Писмото до мен е в резултат на угризения на съвестта. Защото ме изигра като пръв балама, но беше прекалено свестен, за да не му е неудобно след такова нещо. Банкнотата от пет хиляди долара е сложил в плика, защото е носел много пари в себе си, а знаеше, че аз съм я закъсал… Освен това ми прати в писмото един смътен намек, който можех и да не разбера. Той беше от хората, които винаги имаха най-добри намерения, но неизбежно оплескваха нещата накрая. Казвате, че сте пуснали писмото в пощата. А защо не в пощенската кутия пред хотела?

            — Каква кутия, сеньор?

            — Пощенска. Cajon cartero мисля, че се казва на испански.

            Той се усмихна.

            — Отатоклан не е Мексико Сити. То е едно много затънтено селце. Пощенска кутия на улицата в Отатоклан? Та там никой няма да разбере за какво служи. А и няма кой да събере пощата.

            — Добре, оставете кутията. Но вие не сте занесли кафе в стаята на сеньор Ленъкс, нито сте влезли вътре под носа на ченгето. Затова пък двамата американци са влезли. Ченгето е било техен човек, естествено. Както и много други. Единият от американците ударил Ленъкс изотзад с някакъв тежък предмет. После взел пистолета, извадил едната гилза, извадил патрона от гилзата, върнал я обратно в пистолета, допрял го до слепоочието на Ленъкс и дръпнал спусъка. Получила се грозна рана, но съвсем не смъртоносна. След това го отнесли на носилка, добре увит, за да не се вижда. Когато адвокатът от Америка го видял, той е бил упоен с наркотици, целият ограден с лед в един тъмен ъгъл на carpinteria-та*, а дърводелецът ковял ковчега. Адвокатът го видял леденостуден, в безсъзнание, а на челото му имало почерняла кървава рана. Видът му бил много умрял. На другия ден ковчегът бил заровен — пълен с камъни. Американският адвокат се прибрал у дома е отпечатъците от пръстите и някакъв документ, пълен фалшификат. Как ви се харесва моят разказ, сеньор Майоранос?

            [* Дърводелски дюкян (исп.). Б. пр.]

            Той сви рамене.

            — Не е невъзможно, сеньор. Нужни са пари и влияние. Би било възможно, ако този сеньор Менендес е близък роднина на важни личности в Отатоклан — например на alcalde*, на съдържателя на хотела и така нататък.

            [* Кмет (исп.). Б. пр.]

            — Това също е възможно. Предположението ви не е лошо. То обяснява защо са избрали такова от далечено място като Отатоклан.

            Той се усмихна напрегнато.

            — Тогава не е изключено сеньор Ленъкс да е все още жив?

            — Разбира се. Самоубийството е било инсценирано, за да подкрепи признанието. Трябва да е било достатъчно правдоподобно, за да заблуди един адвокат, който известно време е служил като прокурор, но е щяло да има ужасни последствия за настоящия прокурор, ако нещо изплува наяве. Този Менендес не е страшният гангстер, за който се мисли, но е достатъчно корав, за да ме пребие с пистолета си, задето не си трая. Трябва да е имал уважителни причини. Ако номерът се беше разкрил, Менендес би се оказал в центъра на голям скандал от международен мащаб. Мексиканците мразят корумпираната полиция не по-малко от нас.

            — Всичко това е възможно, сеньор, но вие ме обвинихте в лъжа. Казахте, че не съм влизал в стаята на сеньор Ленъкс, за да прибера писмото.

            — Ами че ти, приятелю, вече си бил там — и си го пишел въпросното писмо.

            Той се пресегна и свали тъмните си очила. Нищо не е в състояние да промени цвета на очите.

            — Струва ми се, че е още рано за „гимлети“ — каза той.

            53

            В Мексико Сити го бяха направили неузнаваем. И защо не? Техните лекари, техници, болници, художници и архитекти с нищо не отстъпват на нашите. А понякога са и по-добри. Парафиновата проба за барутни нитрати е измислена от мексикански полицай. Не са могли да направят лицето му безупречно, но постигнатото не беше никак малко. Променили бяха дори носа му — част от костта бе извадена и сега изглеждаше по-плосък, не толкова нордически. Не бяха могли да премахнат всички следи от белези и затова бяха добавили един-два и на другата му буза. Защото следите от нож не са рядко явление в латиноамериканските страни.

            — Дори ми присадиха и нерв — похвали се той и докосна бузата, която по-рано беше покрита с белези.

            — Колко познах от цялата история?

            — По-голямата част. Някои от подробностите не са така, но не са и от значение. Действувахме много набързо, до голяма степен импровизирахме на място и аз самият не бях никак сигурен какво ще излезе от всичко това. Инструктираха ме какво да правя и да оставям навсякъде ясна следа. Менди не одобри идеята да ти напиша писмо, но аз настоях. Той малко те подцени. Изобщо не забеляза малката подробност с пощенската кутия.

            — Знаеш ли кой е убил Силвия? Но той не ми отговори направо.

            — Трудно е да предадеш на полицията жена, извършила убийство — дори ако никога не е значела много за теб.

            — Да, не е лесно. Харлан Потър беше ли в течение?

            Той пак се усмихна.

            — И да е подозирал, би ли казал на някого? Много се съмнявам. Предполагам, че ме мисли за мъртъв. Кой би го разубедил в това освен теб?

            — Казаното от мен може да се завие в стрък трева. Как е Менди напоследък — ако изобщо съществува?

            — А, много е добре. Сега е в Акапулко. Ранди го отърва, макар че момчетата са много против обработката на полицаи. Менди съвсем не е толкова лош, колкото го мислиш. Той има сърце.

            — И змиите имат сърца.

            — Та какво ще кажеш за един „гимлет“?

            Станах, без да му отговоря, и отидох при сейфа. Отворих го и извадих от един плик портрета на Мадисън и петте стотачки, които още миришеха на кафе. Сложих всичко на бюрото, после взех стотачките в ръка.

            — Тези ще задържа. Вече почти съм ги изхарчил по разследването на делото. А с портрета на Мадисън ми беше много приятно да си играя от време на време. Сега е твой.

            Сложих банкнотата пред него на ръба на бюрото. Той я погледна, но не я докосна.

            — Не, твоя е. Аз съм фрашкан с пари. А ти можеше и да не разчовъркваш всичко.

            — Знам. Ако след убийството на Уейд й се беше разминало, можеше да се заеме и с нещо полезно. Той, разбира се, не беше кой знае какво. Просто обикновен човек с кръв, мозък и чувства. И той е знаел за случилото се и правеше всичко възможно да живее със спомена. Беше писател, може да си чувал името му.

            — Виж какво, не можех да не сторя това, което сторих — бавно произнесе той. — Не исках никой да пострада. Тук за мен нямаше никакви шансове да се отърва. Но човек не може да предвиди всичко. Бях наплашен и избягах. Какво трябваше да направя според теб?

            — Не знам.

            — Тя не беше нормална. Можеше, така или иначе, да го убие.

            — Можеше.

            — Е, хайде де, отпусни си малко душата! Да отидем да пийнем някъде — където е хладно и тихо.

            — Нямам време сега, сеньор Майоранос.

            — Бяхме добри приятели — каза той с нещастен вид.

            — Нима? Забравил съм. Онези, двамата, са била други хора. Завинаги ли оставаш да живееш в Мексико?

            — А, да. Тук дори съм нелегално. Винаги съм живял тук нелегално. Казах ти, че съм роден в Солт Денк Сити, но в същност съм роден в Монреал. В най-скоро време ще получа мексиканско поданство. В Мексико винаги ми е харесвало. Няма да рискувам много, ако отидем в „При Виктор“ за един „гимлет“.

            — Вземете си парите, сеньор Майоранос. Прекалено много кръв има по тях.

            — Но ти си беден…

            — Вие пък откъде знаете?

            Той взе банкнотата, повъртя я между тънките си пръсти и небрежно я пусна във вътрешния си джоб. После прехапа долната си устна със енежнобелите си зъби — зъбите винаги изглеждат много бели, когато кожата е тъмна.

            — Не можех да ти кажа как стоят нещата онази сутрин, когато ме закара до Тихуана. Но нали ти дадох възможност да се обадиш в полицията и да ме предадеш.

            — Аз не ти се сърдя. Ти просто си такъв. Дълго време не можех да разбера що за птица си. Имаше приятни обноски, положителни качества, но нещо не беше както трябва. Имаше си принципи и ги спазваше, но те бяха само твои. Нямаха нищо общо с етиката или скрупулите. Беше добър човек, защото характерът ти беше благ. Но се чувствуваше еднакво добре както с гангстерите и мошениците, така и е честните хора. Важното е мошениците да говорят на правилен английски и да имат добри обноски на масата. Ти си морален пораженец. Може да е от войната, но може да си такъв по рождение.

            — Не разбирам, нищо не разбирам. Искам да ти се отблагодаря, а ти не ми позволяваш. Не можех да ти кажа повече от това, което ти казах. Ти нямаше да играеш по нашата свирка.

            — Това е най-хубавото, което си ми казвал досега.

            — Радвам се, че нещо в мен ти харесва. Но помисли: аз загазих с двата крака и познавах хора, които знаят какво се прави в такива случаи. Те ми дължаха много за нещо, което се случи отдавна, по време на войната. Тогава за пръв и единствен път в живота си действувах хем правилно, хем бързо като светкавица. И когато изпаднах в нужда, те ми се притекоха на помощ. При това гратис. Ти не си единственият човек на този свят без цена, Марлоу.

            Той се пресегна през бюрото и взе една от моите цигари. Лицето му под силния тен се беше зачервило. Белезите си личаха. Гледах го как вади елегантна газова запалка от джоба си и пали цигарата. Лъхна ме на парфюм.

            — Защо, ти купи много от мен, Тери. За една усмивка, едно кимване с глава, махване с ръка и няколко спокойни чашки в един-два тихи бара. Беше приятно, докато го имаше. Сбогом, амиго. Не казвам довиждане. Казах го, когато значеше нещо. Казах го, когато беше тъжно и самотно — и завинаги. Прекалено късно се завърнах. Тези пластични операции отнемат много време.

            — Ти изобщо нямаше да дойдеш, ако не те бях принудил.

            Изведнъж в очите му блеснаха сълзи. Той побърза да си сложи тъмните очила.

            — Не съм сигурен н това. Още не бях взел никакво решение. Те настояваха да не ти казвам нищо. Но аз не бях взел никакво решение.

            — Не се притеснявай, Тери. Винаги ще се намери някой, който да ти направи нужната услуга.

            — Аз бях командос, братче. А там не вземат мекотели. Бях тежко ранен и никак не ми беше забавно в ръцете на онези фашистки лекари. Всичко това силно ми се отрази.

            — Знам, Тери. В много отношения си чудесен човек. Не те съдя. И никога не съм те съдил. Просто вече те няма. Отдавна те няма. Облечен си елегантно, миришеш на парфюм и си изискан като скъпо платена уличница.

            — Та това е само дегизация! — Гласът му беше почти отчаян.

            — Но ти е приятно, нали?

            Устата му се отпусна в кисела усмивка. И сви рамене изразително и енергично, по латиноамерикански.

            — Разбира се. Но всичко е само игра, нищо по вече. Тук — той си потупа гърдите със запалката, — тук е празно. С мен е свършено, Марлоу, отдавна е свършено. И това е всичко.

            Той стана. И аз станах. Той ми протегна тънката си ръка. Аз я стиснах.

            — Сбогом, сеньор Майоранос. Приятно ми беше да се запозная с вас, колкото и краткотрайно да беше познанството ни.

            — Довиждане.

            Той се обърна, прекоси стаята и излезе. Вратата се затвори. Стъпките му се отдалечиха по коридора, облицован с имитация на мрамор. След малко заглъхнаха, но аз продължих да се ослушвам. За какво ли? Дали не ми се искаше да спре внезапно, да се обърне, да дойде при мен и да се опита да ме разубеди — да не мисля за него онова, което мислех? Е, не го направи. И повече не го видях.

            Повече не видях нито един от тях освен полицаите. Още не е измислен начин да им се каже сбогом!