ДВОЙНИКЪТ-роман от Янко Станоев, пролог, части 1 и 2

От мен:

Предлагам ви един много хубав роман на Янко Станоев. Писателят разказва с хумор и поезия за абсурдите и мечтите ни по време на късния комунизъм - така наречения "хепи соц". 

Важното е че всичко е истина - тези истории съм ги преживял, така си беше...

Граматиката е леко променена, но това не се усеща.

Книгата е издадена през 1990 година и според мен е последната добра на този писател, въпреки, че излизат и други, като продължението на произведението, наречена "Блудния син". Може би ще я сканирам и нея...

Желая ви приятно четене.

ПРОЛОГ

Животът на един великолепен творец, и без да е минавал през специални школи по сюжетност и композиция, често пъти ни поднася сам занимателни истории, и при това тъй завършени, че ние трябва просто да се сврем в някое тихо ъгълче и напря­гайки паметта си, да ги запишела. Ето защо справедливостта не ми позволява, както повечето автори, да уверявам чита­телите още в началото, че всяка прилика между героите на тази книга и някои дейс­твителни лица е случайна. Напротив, из­мислицата тук заема скромно място и това бе една от причините - наред с при­родния ми мързел и леност на духа, - ко­ито ме възпираха да грабна смело перото и с подобаващи за годините ми жар и вдъх­новена изобретателност да предам върху хартията преживяното от мен и от моите мили познати. Радостите и скърбите. Възторзите и паденията. Надеждите и крушенията. Малките ни човешки драми, помитани от неумолимата вечност. И оттам – отчаяните ни усилия да се закрепим поне за миг върху отлитащата вълна на времето. Или всичко онова, което браним ревностно от хорските погледи, прикри­вайки се зад паравана на така нареченото законно право на анонимност. Бях вът­решно притеснен и разколебан. Така отми­наха дълги месеци на отлагания и напразни закани, докато накрая работата не почука сами на вратата. Сврял се сега в моето тихо кътче, аз си казах за свое успокоение, че кой както ще да ме упреква после, но единственият начин да остане поне нещо от пас - от мен и от моите скъпи позна­ти - е да затворим скромните си образи между кориците на тази книга. А ако на нея не й е съдено да ни надживее, толкова по-добре – тогава всичко ще е било напраз­но. Пък и в края на краищата не е моя вината, че героят ми, от чието име ще разказвам, се прибираше с клатушкане през онази решителна за него нощ нагоре по стълбите.

Част първа

И УТРЕ Е ДЕН

Прибирах се пиян и размекнат по стълбите на старата кооперация, която нарекох в един от честите си прис­тъпи на мрачна веселост Убежището. Това ми се случваше за пръв път, откакто бях въведен в този дом от моята скъпа съпруга София, тъй че не знаех как да се държа - като разкаян грешник, хлътнал случайно в порока, или като свободен човек, който има правото да разполага със себе си, както намери за добре.

Истината е, че не бях кой знае колко разклатен от алкохола. Макар и да нямах богат опит в пресушава­нето на чашките, защото върху ми все още тегнеше бремето на материалните несгоди, аз умеех да се дър­жа здраво на краката си. Даже из пътя за насам, след като едва успях да се изтръгна от обятията на разго­рещената компания, крачех сърцато, килнал шапка и разкопчал балтона срещу връхлитащия декемврийски мраз, и за кураж свируках ритмична мелодийка, под която, спомням си го и сега, танцьорките в бара си изкарваха честно и почтено хляба. Шест посърнали момичета, обкичени сякаш за насмешка с вирнати щраусови пера, и сред тях една тънконога чародейка - тя ликуваше, открила зъбчета в надменна усмивка, играеше с явна наслада, окъпана от светлините на прожекторите, блестеше над останалите и аз, притис­нат в ъгъла, малко зъл и малко разнежен, си мислех, че човек не бива да бъде обиждай така. Я по-внима­телно с мене, господа, приказвах си сам, не съм няка­къв вековен дънер, та да гнездите отгоре ми както ви падне, нито домашен слуга, пригоден за всякакви кап­ризи, и трябва наистина да не сте с всичкия си, че да не се досещате за това. О, тогава ще видите кой стои насреща ви, мили мои, ще разберете най-сетне, че пътят към брачния олтар е понякога и път през съл­зите. И ще дойде ден да се каете горчиво, обещавам ви го...

Поради ред злополучни обстоятелства, стекли се около мен в последно време, бях искрено възмутен и готов да вдигна тупурдия и наговоря дързости, но щом наближих Убежището, решителността взе да ме напус­ка. Още повече че като по предварително нагласен заговор срещу мен - смутителя на среднощния покой - цялата кооперация тънеше в дълбока тъмнина. Но тъмнина, зад която дебнат поне стотина чифта очи. Сякаш че всички едва бяха дочакали да се задам по улицата и в един миг под отривистата команда на Надзирателя - моя многоуважаван тъст - са изключи­ли осветлението и притаили дишането си зад пердета­та. Иначе в този стар и преслужил дом, разположен и без друго в най-шумната част на града - помежду гарата и трамвайните линии, - цареше от сутрин до вечер страшна гълчава. Ехтяха тупалки, свиреха гръм­ко радиоприемници, заглушавани на неравни интерва­ли от жалостивото скрибуцане на трамвайните колела, пищяха деца, бити немилостиво от вечно размъкнатите им начумерени майки, скърцаха пружини сред дрънчене на кухненски съдове, гърмяха гневни ругатни и крясъци до небето и само сирените на отлитащите в далечината бързи влакове напомняха, че животът -това е времето, което отминава без спиране покрай глухите станции, но кой да ти ги чуе? Тук хорицата бяха заети комай само с едно - да се вкопчат колкото се може по-здраво за тесните квартирки, тъй както жителите на пустинята за парченцето земя, и да не позволят с цената на нищо да бъдат изтласкани оттам. Поне за тия няколко месеца, които преживях в съсед­ство с тях, не видях нито един да се пресели в друг район на града, да отпътува нанякъде или, не дай си Боже, да премине направо в отвъдния свят. Старците, натоварени между другото и с тежката, но благородна мисия за облекчаване на претрупаната ни земя, тук се държаха със смайваща за годините им жилавост, а младоженките, вместо - по завещания ни от предци чудесен обичай - да пристъпват в къщата на женихите, ги подслоняваха под своя покрив. Както стана и с нас двамата все пак.

Преди съдбата да ме събере със София, наемах една мизерна стаичка нейде из прочутите Слатински редути. Кой и против кого се бе сражавал там, че да ги нарекат така - въобще и не ми стана ясно, но аз водих в тая приземна килия доста продължителна бит­ка със студа и влагата, от която и досега ме наболяват коленете. Ама както и да е - в нея изкарахме първата си любовна нощ, в нея наскоро след това решихме и да се оженим. И двамата наближавахме трийсетте, възраст, стимулираща подобни начинания, но щом се стигна до брак, София настоя да изоставим моята ер­генска бърлога и се прехвърлим при родителите й. Срещнала още в началото твърдия ми отказ, тя упот­реби цялата си женска упоритост и гъвкава тактич­ност да ме убеди в предимствата на едно общо домакинство с близките нам хора, като накрая даже ми подхвърли, че това преместване е всъщност временна мярка, докато излезе собственият й апартамент, който бил едва ли не пред окончателно завършване. И за доказателство веднъж домъкна някакъв жилищен план, откопиран върху оризова хартия, та да ми покаже и точното разположение на бъдещото ни семейно кътче. Макар и бъкел да не отбирах от чертежи и проекти, разположението ми допадна - бе на удобния трети етаж, с няколко стаи и просторна веранда, обърнати по посока на слънчевия, топъл юг. Кой вятър я отнесе по-късно тази така щедро обещана ми зестра, тъй и не разбрах, но тогава нямах никакъв повод да се съмня­вам в истината, защото това всъщност бе и професията на София - тя работеше като чертожничка в архитек­турно бюро. И то не къде да е, ами баш в столичния съвет. Така че бързо надвих гордостта си и поех сми­рено през една есенна привечер към дома на Надзи­рателя, скътал в стария и изпитан куфар всичкото си имущество. Ако можех да надникна напред във време­то и зърна дори и половината от неприятностите, ко­ито ме очакваха там, щях веднага да кръшна зад някой ъгъл и си плюя на петите, но кой да ти го подскаже? Изглежда, така е отредено, че един дом, колкото е по-неудобен и притеснен, толкова повече народ да се натъпче в него. Ето да вземем само апартамента, в който и аз заживях след оная фатална вечер - стая, хол, кухня и антре. Съвсем прилично, ще речете. Е, да, но за един човек или най-много за двамина. Но хайде, не сме толкова придирчиви, и за трима става, че и за четирима. Ама я вижте колко души се бяхме наврели вътре: в стаята - съседът, някакъв учител по физкул­тура с бездетната си жена (за късмет ли да го вземем в случая това нейно безплодие, за беда ли - и аз вече не знам); в кухнята - нашата чистичка и спретната баба; в хола... Тук направо губя дъх и бих ви помолил, ако имаше възможност, да не прекрачваме въобще този праг - в хола двамата със София деляхме мегдан не с кого да е, а с Надзирателя и неговата предана съпруга, Сладкарката - моята любезна тъща. Те оби­таваха едната половина, ние другата. Помежду ни ос­къдното пространство бе разделено със завеса. Боже мили - завеса! Да се смееш ли, да плачеш ли? Или просто да си наложиш маската и с артистичен поклон да приканиш всичките съседи към едно забавно и без­платно зрелище. Както и семейни сценки не ни лип­сваха в последно време, бяхме съвсем узрели за дома­шен театър. Водевил ли ще бъде там, трагедия ли – каквото излезе. Поне публика около нас колкото щеш, бяхме, както вече ви споменах, обградени отвсякъде с гъсто население, изнервено и жадно за развлечения. Но кого, питам се, да виниме за всичко това? Ни­кой доброволно не би се нагърбил с участта да споделя съкровените си мисли, интимни въздишки и гневни изблици с другите през фалшивите прегради, тъй че в това наименование - Убежището - влагах не толкова укорна неприязън, колкото безобидна насмешка. Ис­тината обаче е, че в такава теснотия могат да съжителствуват само хора, скрепени от духовна близост или от искрена любов. Да, ама точно в това работите ни напоследък вървяха от зле по-зле и макар засега да запушвахме с усърдно старание пукнатините, те се множаха по някакъв дяволски начин и нашето семей­но корабче се пълнеше с вода, влечеше го неудържимо дъното. А като си помисля колко насърчително потег­лихме в началото колата, направо недоумявам как така скоро взе да поскърцва и засяда, докато накрая съвсем не затъна и ни насам, ни натам; куп от упреци и жлъчни натяквания, сълзи, нескончаеми обяснения, горчиви закани и, меко казано - нарастваща нетърпи­мост. От тяхна страна. От моя непристъпно мълчание. Презрителна надменност. Толкова, обаче да падна в краката им и моля за снизхождение - хич не ми и минаваше през ума.

В първите дни срещнах известни трудности само около сватбеното тържество, което се състоя в тесен домашен кръг при вдигнати завеси. Освен нас, младо­женците, край празничната трапеза бяха заели места съседът със съпругата си, Надзирателя, Сладкарката и още неколцина роднини, все непознати на мен люде. Аз бях представен от трима - леля Бета, майка ми и баща ми. Затрудненията ми идваха именно от послед­ните двама. Те живееха разделено, откакто ги помня, и положих доста усилия, докато да ги убедя, че случаят налага да забравят поне за една вечер старата вражда и се представят с ниско сведени бойни знамена на тържеството. Къде с молби и увещания, къде със зап­лахи за отричане от родство и най-вече с умелото посредничество на леля Бета - моята отдавнашна нас­тойница - потегнахме криво-ляво редиците и с цветята там, с тортата и скромните дарове цъфнахме вкупом в дома на покълващите надежди. И това бе една от първите прикрити лъжи - че сме едно ненакърнено цяло, над което като върху бодли, застлани с ефирен воал, съединихме ръцете си с моето момиче. Изглеж­да, че тогава не съм бил съвсем на себе си, за да я скалъпя тая обидна за възрастта и достойнството ми престорена роднинска сцена. Знаех, че да приемаш и почиташ родителите си такива, каквито са в действи­телност, е твой пръв дълг и все пак през оная вечер се подведох, за което и до ден-днешен съжалявам. Поврага и на вас, и на кретенското ви самомнение, викам си сега със злобата на унизения, мислете как­вото си щете, но хич не ме е и еня как ще ни приемете и какво ще шушукате после зад гърба ни, и паднали ниско, ние пак ще стоим над вас, защото носим открито кръста и не кадиме тамян на никого, и на когото не му уйдисва това, да върви и се обеси... И прочие, и прочие закъснели отговори, но, дето има една дума, стореното си е сторено и назад не се връща.

Наистина в тия сватбени обреди винаги има по нещо нагласено и фалшиво, а и отвъдната страна бе тъй задружна и добре натъкмена, че човек няма как да не се изкуши и извади и той нещо подобно насреща им. Да, ама където е пришито с бели конци, веднага проличава. Първа за това даде тон майка ми, като побърза да заяви още с влизането, че въобще не е и мислила да идва насам, най-малко пък с него - посочи тя баща ми, — защото не си струва да прави масраф за хора, дето няма нито да ги види, нито да ги чуе повече през живота си, мерси за такива покани, кой ще й признае един ден, че за кефа на някого си - обърна се тя към мене - ще бие толкова път и се трепе и мръзне сега по трамваите... Но как така - вдига в почуда рошавите си фелдфебелски вежди Надзирателя, - как няма да се виждат повече, след като са вече сродени, що за приказки са това от нея в този извънреден и, би казал той, паметен ден за техните единствени рожби... За тях може да е единствена, ама за нея не е, щото винаги става така, че някои се стискат и си гледат рахата, а другите, баламите, обират целия калай - отяде се незабавно майка ми, при което Надзирателя съвсем се сащиса, защото досега не бях намерил за нужно да го уведомя, че имах и сестра, по-голяма от мен, която след втория си, несполучлив, брак живееше ту при майка ми, ту при съпруга си - един вечно пиян бояджия. Пък и никой не ме бе питал за това. А и която си е нейна рожба, тя е около нея, та поне да не е сама - додаде майка ми, - а не като някои важни фукльовци - обърна се тя отново към мене, - дето ги веят халищата с години и се вясват само когато имат нужда да отмъкнат по нещо... Тук тя вече попрехвърли мярката, но не бе време да й отвръщам, тъй като забелязах, че в този миг погледите на всички бяха втренчени в мене. Нищо, нищо - ухилих се безгрижно аз, защото си знаех колко дръпната в устата бе майка ми, тъй че отнапред му бях ударил няколко чашки за кураж, после с вещата намеса на Сладкарката, която нямаше равна в замазване на недоразуменията, подре­дихме гостите около масата.

Постарах се да разположа моите сприхави родите­ли така, че да са по-далече един от друг, и не сбърках - поне между тях до края на празненството не възник­наха непристойни за околните свади. Е, отекнаха там няколко словесни картеча, изстреляни с острота зад рамо, но това почти не направи впечатление. Иначе замислената церемония бе разстроена в самото й на­чало и нататък просто си личеше как всички гледаме да претупаме по-набързо веселбата и си кажем довиж­дане. Дори и неукротимият дух на Надзирателя, въз­питан от дългогодишната служба в житейска смелост и дисциплина, не успя да въведе ред на масата. Съз­даде се един разногласен хор, в който ми бе любопитно да наблюдавам каква партия ще избере за себе си баща ми. По природа той е весел особняк, надарен с непомръкващо безгрижие, и това донякъде се издаваше от лековатото му лятно костюмче с факирска папийонка и писалка, бодната в джобчето на сакото (да му е под ръка за сватбения чек вероятно), и от хитроватото му лице на беден дявол, но сега, седнал до Надзирателя, се силеше да изглежда сериозен и дълбокомъдрен. За тия екстрени случаи той си държеше в запас една резервна тема - нещо там за падението на нравите и разхайтването на младите поколения, с неизменния припев: а какви бяхме ние навремето. Винаги ми е било драго да го чуя това, и то не от кого и да е, а от баща ми, като знам много добре какъв е бил той навремето: учил-недоучил, прахосник още от младини, ерген по призвание, заклет любител на винцето и раз­пуснатите женички, на които той им казваше с неж­ност „зозички", играч на томбола, търговец на дребни стоки по панаирите, гарсон, съдържател на стрелбище, пътуващ фотограф и какъв ли не още... Докато накрая, сразен от годините и разклатеното здраве, не приседна кротко в павилионче за евтини занимавки - пуканки, фъстъчки, семчици, леблебийки, - за което пък на мене в гимназията ми лепнаха прякора Стефчо Сем­ката. Стефан, това е името ми, а презимето, неудобно ми е дори да го спомена, е невероятно гръмко - Бесарбовски. Просто да се чудиш как още не съм нап­равил с него дипломатическа кариера или спечелил някаква почетна титла.

Та мисълта ми е, че такива хора, дето на младини са имали навика да си разиграват свободно кончето, много ги бива после в нерадостната старост да си почешат езиците с приказки за нравите на времето. Сега обаче моралната проповед на баща ми не си бе намерила отзивчивия слушател. Надзирателя само даваше вид, че е погълнат от разговора, като кимаше мъдро с глава и примлясваше, а всъщност бе подал ухо към другата страна на масата, където майка ми, изоставила за кратко заядливия си тон и поразмекната от почерпката, редеше някакво разнежено слово пред Со­фия. Заслушах се и аз и долових думите на една стара, скръбна балада, в която се говореше за невесело моминство, преминало в самота и лишения в затънтено селце край западната ни граница, където семената на надеждата се посяват и никнат върху голи скали, за слепи годежи и безвъзвратно погубени мечти - за жи­вот, ограбен немилостиво от злата съдба.

-  Ей, накъде я подкара така? - подхвърлих тихо. - Я се съвземи. На сватба ли се намираш или на опяване?

- Ти да мълчиш, чедо юдейско! - жигоса ме тя с пръст. - Знам ти я аз душицата на тебе - от кого какво да докопаш, това ти е все в акъла. Егоист проклет! Напазвай се от тоя човек - обърна се тя към София и възвиси глас, като че искаше да го съобщи на всич­ки: - Той и с негърки си е имал работа.

Тази неочаквана и за мене вест падна съвсем из­невиделица на масата. Аз не я взех толкова навътре, защото познавах словесния похват на майка ми - в нападките срещу мен тя влагаше скрита любов и като ме ругаеше тъй пресилено и ми приписваше несъщес­твуващи пороци, тя всъщност ме възвеличаваше, - но домакините, лишени и бездруго от проницателност и усет към комичното, нямаше как да не го приемат за буквално. Добре че повечето от тях не схванаха за какво става дума, а и Надзирателя бързо взе поводите в ръцете си, като почука с вилицата по бутилката и заяви тържествено, че сега ще последва малък концерт, изпълнен в чест на гостите от младоженката. Тук му е мястото да кажа, че София бе надарена с хубав глас и пееше вече няколко години в един от известните ни хорови състави. Но концерт не послед­ва, защото тя отказа категорично да ни забавлява, с което даде да се разбере, че в нейните очи, свикнали да обгръщат само препълнени салони, това не е пуб­лика за рецитали. Последва обаче хапливо подмятане от страна на майка ми, нещо в смисъл, че както сме я карали досега без концерти, ще си я караме и занап­ред, след което сконфузеният Надзирател подкани всички ни да запеем дружно и сам подхвана единствената песен, която знаеше - тази за пияния смок, дето свирел на върба, и за куцата жаба. Никой не се присъедини към него, с изключение на преданата му Сладкарка, която обаче не я биваше за тая работа, тъй че Надзи­рателя постепенно изгуби глас и замлъкна. Но струва ли си да продължаваме нататък? Бедната леля Бета, бих добавил само, къде й се случи да попадне с това нейно старомодно жакетче, с бродираните цветчета по бялата й блузка на чистичка и прибрана вдовица и с вечно сияещата й добра и наивна усмивка, възславяща покой и ангелско смирение над враждите. Тя, която бе дала толкова много за мене, при това без да иска друга отплата, освен да ме види един ден стъпил сигурно на краката си, заслужаваше да бъде посрещната по иначе. Но както и да е, викам си сега аз. Както и да е...

Не съм склонен да мисля, че досадните недоразу­мения около сватбеното празненство са нещо, което може да хвърли още в началото някаква тъмна сянка върху целия ни бъдещ живот, но несъмнено те бяха събудили подозрение у новите ми сродници относно моята благонадеждност и ги бяха накарали оттук нататък да се държат нащрек. И по-късно, когато между нас възникнаха сериозни поводи за разногласия, те, подени от желанието да ми внушат на всяка цена вина, не пропускаха да подхвърлят и по някоя жлъчна нас­мешка за злополучното представяне на близките ми. При това по околен път се бяха добрали до ония под­робности, които аз не намирах за нужно да излагам на показ (старият разрив между родителите ми и най-вече малко тъжната истина, че почти от невръстен съм оставен под грижите и покровителството на леля Бета), и намеците им придобиваха силата на веществено доказателство.

За мен нямаше никакво съмнение, че семейното им разузнаване, макар и позакъсняло, бе заработило с пълна нара. Платени агенти ли наемаха, сами ли се докопваха до мълвата на улицата - не знам, но съвсем скоро което житие-битие бе прочетено и разнищено от кора до кора. Никак не е приятно да ти смъкнат дрешката и разголят по такъв унизителен начин и аз щях да им дам заслуженото още преди да бяха наврели  в личните ми тайни, ако в първите дни София не бе се държала на страни от разследването. Все пак ние тогава карахме медения си месец, който при нас излезе май че по-дълъг от при­етото, та и на двамата не ни бе де това. Сутрин ли ще бъде, вечер ли, но когато ни паднеше сгодна възмож­ност, затягахме обръча и с призивни, мамещи звуци -тъй както се токуват и глухарите, доколкото ми е известно - сплитахме тела в едно огнено кълбо. Моята младоженка не бе от омайните красавици, обвити от­вън в лъстива женственост като от сладка омара, по-скоро имаше вид на строга пансионерка със своето сухо скулесто лице и твърда, издължена фигура, но зад тая привидна аскетичност се таеше пламъкът на една естествена и неугасима страст. Потискана дълги годи­ни от всадените й предразсъдъци и тираничната власт на Надзирателя, сега тази страст се пробуди и разгоря до неузнаваемост; духът, тъй да се каже, напусна бутилката. Аз, от своя страна, както бях все още млад и бодър юначага, вече с опит и вещина в разпалването на чувствените клади (макар и да не бяха придобити в игри с тъмнокожите чародейки, както ме поласка майка ми), отвърнах със същата монета, даже по-добре отсечена. И дните около запознаването ни, и пър­вите месеци след това преминаха за нас като в просъница, като сред бърза и опияняваща мелодия, изпята на два гласа. Това бе и една от причините, струва ми се, наред с понапредналата ни възраст и самотата, които ни попречиха да отмерим трезво нещата и ко­гато проучим внимателно разположението и муници­ите на двете страни, както сполучливо го правят ста­рите, обгорели в битките генерали, чак тогава да нас­тъпим. Толкова по-зле, че не го сторихме! Но ще ре­чете: да предоставим това на търговците и военните, а там, където витае лебедовото крило на любовта, по му подобава да се хвърлим сляпо и с опиянение към щастието, пък каквото ще да става. Да, ама е известно колко трае това опиянение - от ден до пладне трае -и щом вълната на сляпото желание се оттегли и пог­леднеш какво е останало, току-виж, че си излязъл с опърлени крила от цялата тая вълшебна история. Поне при нас нещата стигнаха дотам. В смисъл - доникъде.

Докато ни владееше онова нещо, на което му каз­ват радостите на плътта, малките беди на живота ни докосваха, без да будят тревога, но когато се отля на първото чувство страстта и след нощта на безгрижни­те удоволствия блесна утрото с цялата му голота и реалност, дойде ред на кръглата маса и пред мен бе поставена сметка с куп стари, неуредени дългове. Как­то споменах  вече,  от сватбената вечер  насам Надзирателя се бе заел да попроучи що за птица е свила гнездо в дома му и скоро излязоха наяве някои, хм, хм, меко казано, смущаващи обстоятелства, които нямаше как да бъдат отминати с мълчание. Особено това за дипломата ми от университета и за моята служба. А тия неща при мене са тъй впримчени едно в друго, че не мож се оправиш кое е в началото и кое н края. Но за да се разнищи този философски възел, трябва все пак да започна от кратката предистория на моето следване. Та нека по този повод да си поема за малко дъх и се върнем назад в миналото.

***

Навремето аз едва успях да завърша гимназия и по­вече не възнамерявах да се ограмотявам, но през един горещ летен следобед, както бях разхлабил тирантите и се канех да подремна на хладина в парка, намерих върху пейката забравен стар вестник. Поразгьрнах го да надникна какво става по света и там покрай другите новини се натъкнах на обява за писмен конкурс между абитуриенти, от който заелите първите три места при­добиваха правото да бъдат вкарани в Софийския уни­верситет без приемен изпит. Темата бе съвсем школска - „Моят роден край" - и докато се изтягах в полудрямка под сведените гранки, нещо прещрака в съ­нената ми глава и някакъв тайнствен глас ми нашепна иззад ухаещите храсти (гласът на провидението веро­ятно), че това ще да е нагласено специално за такива като мен - за ленивите и неученолюбиви синковци. Срокът за конкурса вече изтичаше и аз начаса скокнах да заложа капаните.

Купих от близкия павилион топ листове, заех една прикътана масичка в бирарията до реката, поръчах чаша студено пиво и загризах молива. До този момент не бях мъчил словото, освен в случаите, когато се налагаше да придумам в мрака някое опърничаво мо­миченце, та пристъпих с плаха стъпка към работата, но щом положих върху хартията първото хрумнало ми изречение - нещо от рода на: моят роден край е най-красивият на света, - неочаквано и за самия мен съчиненийцето ми потръгна. Тъкмо привършвах с пиво­то и ето че отметнах първата страничка. Поръчах вед­нага друга чаша и продължих без спиране нататък. Редовете се нижеха един след друг. Връхлетяха ме куп спомени и ми бе интересно да ги отсявам и нанизвам        в стройни колони, удивен да открия как разни дребни и незначителни неща, които някога бях подминавал с нехайно пренебрежение, сега придобиваха някакъв свой смисъл и дори ме вълнуваха.

Без да съм човек на перото, писането ми спореше, течеше леко и занимателно, предполагам, най-вече от това, че не му придавах особено значение - да опитаме там, пък каквото ни е било съдено. Тъй си го мислех тогава и бях на прав път.

Пивото се лееше с не по-малка наслада в гърлото ми и когато накрая повиках келнера, отброих пари за шест чаши. Точно толкова бяха и готовите страници - да няма ощетени. Преписах ги после на чисто, по­ложих ги в лазурносинкав плик с четирилистна дете­лина отпреде им за доказателство, тъй като имах щас­тливото хрумване да подметна, че небето над моя ро­ден край е винаги синьо, а детелините - до една че­тирилистни (лутането из поляните край малкото ни градче всъщност ми отне най-много време), и като им ударих клеймото в пощата, отпратих ги по живо, по здраво.

След този ден продължих да я карам пак постарому, в скитане с верни приятелчета и в любовни закач­ки, без да храня излишни надежди, но оная детелина, изглежда, си бе паднала на мястото, защото не мина месец и получих известие, че моята творба е одобрена наред с други седем и ме приканваха да се явя на публична защита. Приех хвърлената ръкавица и в про­тивовес на останалите бозайници се отправих за сто­лицата сам, без приближени и ходатаи (че откъде ли и да ги вземех тогава?), държах се с гордо спокойствие пред зяпналата ме публика, като човек, който няма какво да губи, не позволих на обиграните академици от комисията да ме подхлъзнат чрез някоя от хитрите си уловки, отбранявах се с рицарско хладнокръвие, даже и сам нападах, когато ми дойдеше на сгода, и спечелих достойното трето място.

В чест на победата сметнах за уместно да прибягна до услугите на един уличен фотограф и след като ме отмери в цял ръст пред парадния вход на университе­та, отпътувах незабавно за родния край, където леля ми Бета даде за двама ни щедра вечеря, по време на която, край наздравиците и благопожеланията, намок­ри доста батистени кърпички от радост. И аз бях доволен в случая най-вече от това, че съумях да сюрпризирам поне веднъж самотната старица и да й пока­жа, че грижите й не са отишли на вятъра. В условията на конкурса обаче не влизаше освобождаването от казармата, пак от тая проклета традиция нищо да не се изпипва до края, та се наложи преди това да отдам дължимото и на строя, а като се върнах след две го­дини, някои господа май че направиха опит да се от­метнат, бръщолевейки ми за отминала давност и сва­ляне на ангажименти. Но удариха на камък. Отвърнах им направо да не ми ги дрънкат тия врели-некипели, защото аз сам съм си адвокат и зная добре как да я наглася тая работа, та ако трябва и да претрия нечии високи прагове, и те, щат не щат, кандисаха, вписаха ме в дневниците на факултета по журналистика.

Тая обидна за достойнството ми разправия уби някак още в началото желанието ми да напредвам в науката, но и без това бе съдено университетът да остане извън обсега на моето усърдие. По простата причина, че около следването влязох в някои неизбеж­ни разноски, а то подкарах, кажи-речи, с празна кесия. И докато за безбройните таванчета, сутерени и подгизнали мазета, в които се промъквах вечер, както въл­кът в леговището си, можем и да не отваряме дума (нека да му мислят за това ония, дето ще ни поставят паметните плочи, ако, не дай си Боже, станем един ден известни личности), но храната и облеклото не са не­що, на което да махнеш с ръка и го отметнеш. Ами сутрешното кафе, ами киното, пакетчето цигари, цве­тята за рождения ден на дамата, ами почерпката с предани сътрапезници… Не, стига, не ми се продължава на татък! С две думи казано - изпадах в унизи­телна бедност. От търговията с пуканки в моя джоб не капеше нищо, да прахосвам париците на майка ми, припечелени от копаене на тераси за борови насажде­ния в горското стопанство, ми беше съвестно, не иде­ше да ставам тепърва ортак на скромната вдовишка пенсия на леля ми Бета, нито пък стипендиант става­ше от мене. И трябваше или да вляза като мияч на съдове в студентската готварница, където, затънал до пояс в помията, да придобия отвращение не само към яденето, но и към живота, или да се поогледам нао­коло с окото на ловеца и развъртя някаква странична дейност. Второто по прилягаше на гордата ми натура и запретнах ръкави.

Като скромно начало се присламчих през една сут­рин към барабите на пиацата и тъй като плещите ми тогава напираха видимо под палтенцето, около мен веднага наминаха разни изпечени посредници, лукави дрипльовци, като ме зазъртаха така, сякаш им се ще­ше да огледат и зъбите ми, и бях нает да обрушавам с още неколцина нехранимайковци някаква съборетина чак в Павлово. Боже милостиви, какъв отровен прах, наслояван там със столетия, какви прогнили вех­тории, какви димни завеси - и до ден-днешен кихам от тоя вандалски юруш! Трепах се повече от другите, в като теглихме накрая чертата, каква излезе тя - взех най-малко. Ония шмекери се бяха спазарили отделно и свиха по-голямата пари, а аз опъвах за тоя, дето духа. Но тъй е при новаците, тъй си е и в живота човешки - да си плащаш поуките, докато не ти узрее тиквата. Узрее ли, ясно е - отдават ти почит с камбаната. Отиваш си, тъй да се изразя, поумнял.

Сетне се хванах с още двама-трима закъсали сту­денти да лъскаме веднъж в месеца пода в унгарския ресторант, та валсиращите танцьори да се плъзгат вихрено по огледалния паркет. Сетне се подвизавах за няколко месеца около една филмова продукция като помощник-организатор. Там що ядове брах покрай тия бойни сцени, разхлопани талиги, вироглави коне и нес­кончаеми пиршества, щото от невежество се бях на­бутал в исторически филм, не е за приказване. Сетне... Но какъв ли не бях през ония объркани години: разнос­вач на лед, статист, спасител на плаж, манекен (и ако това не е резил - здраве му кажи!), лъжесвидетел, че и в покера си изпробвах късмета, където, то се знае, майсторите в занаята веднага ме вкараха в капана и обраха до шушка. Само към заложната къща не ми се случи път, и то не от немарливост, а защото там размяната вървеше само срещу вещи.

Вещи тогава, а май че и сега, не задръстваха моето жилище, бях своего рода артист, човек на духовното, готов образец за показване като жив пример в прени­ята на практичните преструванковци срещу съвремен­ното еснафство. Но това никак не ме грееше - да я изпълнявам именно аз тая роля. Нека да си показват когото си щат, казвах си, мен какво ме е грижа, не съм подстриган за монах, та да я карам в пост и молитва, нито пък съм толкова балама да сея семената на веч­ното и възвишеното там, където играе аршинът. На­лагаше се да смеся картите и започна наново, ако не исках да бъда избутан на опашката, където се виждат само дирите на живота. Но това не можеше да стане по стария начин - ден за ден, с дребните хитрувания на наемния работник - нужно бе да се заловя за нещо сигурно и трайно, чрез което да стъпя така здраво на краката си, че да помръдвам само когато аз пожелая. Новото вино да си го наливаме в нови мехове, нали! И като си мислех с какво да се захвана и прехвърлях в главата си най-различни хрумвания (кое от кое по-шантави, като това например да си продам предвари­телно тялото на Медицинската академия), се видях отново в оная провинциална бирария да нижа с вдъх­новена ръка бод след бод върху хартията, притиснат от неумолимата нужда, и си казах, че писането при мен, изглежда, ще е спасителният пояс, подхвърлян ми винаги навреме, когато вече гълтам вода, в отчаян опит да се добера до сушата. И веднъж решил да се отдам на това поприще, за мен нататък не бе трудно да намеря и хора, които да ме представят където трябва. Слава Богу, покрай митарствата си в последните години бях навъдил доста познати, между които и един завеждащ редакция в радиото, на когото имах честта да копая кладенец за вилата му. Обърнах се към него със смирена молба - хайде, напой и ти сега жадните, човече! - и той, по-скоро да се отърве от мене, ми подхвърли една незначителна тема, с която да изпита доколко към годен за тая работа. Да, ама изпитът излезе сполучлив. Още с първия замах аз му предло­жих нещо напълно излято, хем живо и пивко, хем дълбоко по смисъл, и той, хъката-мъката, като не зна­еше какво е това последен напън миг преди да целу­неш дъното, бе принуден да го приеме и ми възложи нова поръчка. Така и започна. Нататък ми бе лесно да разпростра пипала и къде с поклон, къде с духовитост и ведра услужливост (да отскочиш за някоя покупка до отсрещния магазин или да се наредиш в бюфета за кафе, то се знае, няма да ти. навреди, нито пък ще ти се откъснат ръцете), скоро бях приет с радушност нав­сякъде из етажите и особено сред жените. Ах,- тия нежни съзаклятнички, викам си сега с вина и възхи­щение, тия сестри на милосърдието, колко щедро ме даряваха и колко злини от разглезеност и лекомислие им сторих, направо съм да ме претрепят с камъни!

Някои измежду тях още в началото ми дадоха знак, че мога без боязън да прескоча оградата, но поне в първите месеци се запазвах от подобни приключения, държах се като наивно чираче, което има амбицията да напредва само в работата. А работа там колкото искаш - радиото е мелница с ненаситно гърло и аз му се оставих да ме нагълта до петите. И тъй като нямах определено място, вършех всичко по угодата на дру­гите. Някой го домързяло да си отмести задника от бюрото, друг не бил на кеф, трети не му виждал фай­дата, четвърти не знам какво си - и ето ме насреща мен, бързоногия пратеник, готов за една кратка ин­формация да се клатушка по цяла нощ в окадените влакови купета или да се зарее чак над облаците в самолет. Осъмвах и замръквах по гаровите чакални, в глухи краища и евтини странноприемници, споделях стаите и чашките с непознати лица, бях изповедник на чужди драми и възторзи, някъде ми уйдисваха на при­щевките, другаде насъскваха кучетата (че и с нож ми налетя веднъж някакъв бабаит в барчето на един от пловдивските хотели), събуждах се често в непознати спални и поемах наново.

Не изкарвах кой знае колко и за онова, което някои тарикати докопваха с леко и почти незабележимо дви­жение, аз трябваше да се бъхтя със седмици, но бях спокоен, що се отнася поне до разплащането на хазяите и сития обяд, и не му придирях толкова, без обаче да приспивам скрития търговец в мене. Мълчах, но си отварях очите на четири и не след дълго, като се поокопитих и усвоих тънкостите в бранша, съумях да се отърся от дреболиите и се докопам до няколко по-едри и вкусни късове, както стана и с онова забеле­жително предаване „Цветът на нашето всекидневие", което премина изцяло под моя власт. Прелитах като неуморна пчеличка от цвят на цвят, бях находчив и откривах нектар дори и там, където никнеха тръни, всичко, до което се докоснех, напъпваше и се разлис­тваше като в приказките, никога не се връщах с празна торбичка и шефовете бяха доволни. Вече бях необхо­дим и когато една от редакторките излезе в отпуск по майчинство, съвсем справедливо ми предложиха да заема аз стола й според правата, дадени ми от член 64-ти на трудовия кодекс. Този знаменит член бих го възхвалил надълго и нашироко, псалми бих му изпял, тъй като оттука нататък той ми беше опекунинът.

В благоутробията на жените, наред с младенците, се зачеваха и моите назначения. И като стар орач, подвластен на небесните сили, молех богу хвърлените семена да попаднат в добра почва и дадат плод. Лю­бете се и множете царството небесно! - пророкувах аз И всеки набъбнал корем ме караше да потривам довол­но ръце, изкушен да се подслоня отново и отново под Временния покрив на детеродния член 64-ти. Положе­нието ми на постоянен заместник даде и повод за доста насмешки естествено (дори чух и подмятания, че едва ли не аз съм подреждал някои от булчетата), но не намирах за нужно да се разправям с шегобийците, взели ме на подбив. И ние сме временни гости на тоя свят - мислех си, - днеска сме тука, утре ще ни няма, а който смята да векува, нека да си застила, както му е удобно, но пък да не ми се пречка пред краката, че тогава настръхвам и ставам зъл като вързано куче! Вършех си тихо и съвестно работата, не досаждах на никого и се навардвах единствено от юрисконсулта на радиото - някакъв озлоблен педант, който сякаш си бе турил за цел да ме навре в миша дупка, тъй нео­тстъпно ме дебнеше по петите. По-сетне разбрах, че той самият е една бита карта, зарязан от жена и деца (че кой ли би я изтърпял тая износена ръкавела?), но защо бе избрал точно мен да си излива омразата; що не си кръстосаше меча с някой по-добре въоръжен противник, като е толкова войнствен? Ама не - аз да съм му насреща. Още седнал-неседнал на нечий стол, и ето ти го и него, изтърсва се с всичките си закони и разпореждания да ме притеснява и вдига шум до небето. Колкото и да му втълпявах, че не съм сложен току-тъй на това място и че законите са създадени да ни служат, а не обратното, и да му припомнях за скри­тите пролуки в член 64-ти, пустият му мъчител не кандисваше и като да бе роден брат на Надзирателя, все се перушинеше за проклетата диплома.

А пък следването аз не го бях докарал и до средата, даже след втората година успях да изкрънкам служеб­на бележка и се прехвърлих в задочния курс, защото не смогвах да съм едновременно и в студиото, и на лекциите в университета (не съм вълшебник, я), след което съвсем го занемарих. Ще се мярна там от дъжд на вятър, колкото да си измия съвестта, а после с месеци не идваше ред да поразлистя учебниците. По-късно и съвестта не ме гризеше. Но какво да се прави, като заседнах така по средата и ни насам, ни натам. Мнителните доценти държаха да ме виждат пред себе си на банката като кротък и спретнат ученик, който поглъща жадно всяка тяхна дума, и хич не ги бе грижа за това, че празният стомах е лош съветник на мисъл­та. От друга страна, в службата искаха да си гледам работата и не ме питаха колко са дините под мишницата ме, при което пък аз имах вече правото да отмеря на моите си везни накъде да наблегна. К когато изборът ми бе веднъж завинаги направен и довчера оклюмалият ми гребен взе да се изправя, ей го и онзи твърдоглав конник да ми мъти водата. Но докога тъй? Този тип така умееше да се приравни с властта, че човек не можеше да обиди него, без да засегне нея, но един ден, след като отдавна ми бе омръзнал с досад­ните си врънкания, не устоях да не се обадя.

-  Е, добре - рекох, - аз разбирам, пречката е в дипломата. Но да предположим, че я отстраним най-сетне тая пречка. Тогава какво?

- Тогава, другарю Бесарбовски, ако не съм в греш­ка с името ви - отвърна любезно юрисконсултът и аз му кимнах, че не е в грешка, - тогава вашият въпрос ще бъде приключен благополучно. В случай обаче -забави той, оглеждайки ме с недоверие, - че и жител­ството ви е наред. Диплома и жителство - ето кое ни дължите и досега.

- Аха, и жителство. Ами ако го нямам това жител­ство? - подхвърлих, защото тази графа в паспорта ми сиротееше и все още чакаше някой да й удари клей­мото. А откакто прекъснах редовното следване, изгу­бих дори правото за временно пребиваване в столич­ния град, та минавах на пръсти покрай вратите на домоуправителите. Но те ще ме пипнат за яката един ден, знам си го как ще стане!

-  В такъв случай пак не е възможно да бъдете назначен - отсъди без колебание той.

- И по член 64-ти ли? - подсмихнах се аз.

- Точно така. И по член 64-ти - усмихна се жлъчно и юрисконсултът, с когото явно не бе никак лесно да се излезе на глава.

Не, ти няма да ми го отнемеш този член, юристе - заканих се мислено аз. - О, моите уважения, но твърде много неща съм погребал за него, та да ти го дам така безславно. Ще се сражавам докрай, с гръб към всички бебешки люлки на земята и с лице срещу теб, стиснал в десницата си символите на продължа­ващия живот вместо копие. Или ти, или аз! Другояче не може и да бъде! Но до кръвопролитни схватки тъй и не се стигна. Онзи ревностен хранител на законите не притежаваше чак такава власт, че да отклони и бутне колата в ямата, пък и аз бях хванал вече пово­дите в ръцете си, знаейки от горчив опит, че по-добре е да сграбчиш здраво, отколкото да изтървеш. Жени­те, слава Богу, си раждаха, като им дойдеше времето, а и в безплодните промеждутъци между две зачевания го карах по стария начин, като се лутах насам-натам с поръчките на ситите и мързеливите. Не виждах за­сега друго поприще, на което да отдам сили и вдъх­новение, а и радиото бе навлязло тъй навътре в живота ми, че гледах вече на него като на нещо, с което ме е орисала съдбата. Дори и само за това, че покрай него се срещнах и с моята София.

Както се разкарвах един ден без работа из фоайето, бъбрейки си с тоя и оня, я мернах с крайчеца на окото да се оглежда около стълбището, сякаш че търсеше някого, но не ми направи особено впечатление. После дочух зад гърба си някакъв плах и безцветен глас да пита: „Извинете, къде е студиото за музикалните за­писи?" - и преди да се извърна, вътрешният ми усет вече ми подсказа на кого е този глас. Той така добре прилягаше на онова, което бях зърнал преди миг, че не се изненадах, когато се обърнах и я видях пред себе си. Сега си мисля, че тя избра да пита мен не защото с била поробена от чара ми, а поради факта, че сред цялото гъмжило от хора единствено аз съм имал вида на необременен със задължения човек, на развейпрах н дърдорко, и с това още тогава към нея бе отпратено едно недвусмислено предупреждение, което тя тъй  и не успя да разгадае.

Докато й обяснявах как да се оправи из коридори­те, бегло я огледах и осъдих на пълно забвение - бе висока, с плоска гръд и остри като мидени черупки ключици, а аз имах влечение повече към сочните и закръглени миньончета. Но когато след час влязох да се подкрепя в бюфета, я зърнах отново. Вътре бе, както винаги, нафрашкано с народ и тя стоеше в края на опашката. Щом ме забеляза, барманката грейна в ус­мивка (барманки, машинописки, куриерки - ето сред кои цъфтях аз в моето ежедневие) и тихомълком, как­то само жените го умеят, ми промуши желаното през облака пара от еспресо-машината. За непознатата да­ма - сандвич и нектар от праскови, а за мен - чаша горчиво кафе.

- Дали съм улучил желанието ви? - рекох с усмив­ка, като приближих до нея.

- О, да! Много мило от ваша страна! - възкликна изненадано тя и в дългите й пръсти с проядени до основата нокти (тя го имаше този ученически навик, моята катеричка - да си изгризва ноктите) изникна черно изтъркано портмоненце, в което разрови за монети. Отблъснах с аристократичен жест опита й да се разплаща, като подхвърлих, че каквото и да се говори за нас, журналистите от радиото, ние сме достатъчно заможни да се справим все пак с цената на един сандвич.

- Да, но не става ли много? - смути се тя. - Чувствам се неудобно.

-  Не е много - рекох и добавих тихо: - За нас не  е. А що се отнася до неудобството - всичко с вре­мето си.

Сега ми е трудно да отсъдя в кой точно миг бе бликнал топлият, живителен извор, от който сърцата ни се сведоха да отпият. Тя бе тогава безпомощна и трогателна по начин, който не можеше да не ме зав­ладее и пробуди в душата ми добрия чичо Застъпник. Аз, от друга страна, бях предостатъчно уморен от го­нитбата на разни изменчиви миражи, за да му придирям тепърва и се държа с горда надменност. Тя и аз - тъжно ли, весело ли, кой ти го знаеше тогава? Но след като напуснахме бюфета, я съпроводих до трам­вая. Бе ранна слънчева есен, сияйна и тиха, отредена за смирена любов, и както си бъбрехме за щяло и нещяло, вместо към спирката, стъпките ни отведоха в близкия парк. Тя не знаеше нищо за мен, аз също не я познавах, но алеята ни притегляше все по-навътре, в самото лоно на догарящото лято, и някъде там, зад папратовите храсти, аз дръзнах да я хвана за ръ­ката. „Недейте - отдръпна се тя. - Ще ви се разсърдя." Каза го просто, без капка престореност, и това ме разчувства. В знак на нежно преклонение й откъснах елхова клонка и когато тя я пое с мълчаливо кимване, бях радостен да открия, че едно лице все още притежава способността да се изчервява. После пред нас изникна празната сцена на летния театър.

- Тук съм пяла - рече тя. - През майските праз­ници.

- Приятно ми е да го чуя - казах. - Обичам музи­ката, но жалко, че не я следя отблизо. Иначе сега щях да зная името ви.

- Няма как да го знаете - усмихна се тя, - защото пея в хор. А името ми е София.

-  О, София! - не сдържах изненадата си аз, изкушен от възможността да се сдобия наведнъж и с любовта, и със столицата.

- Не София, а София - поправи ме тя.

- Да, прощавайте - казах и я прихванах леко през Кръста. - Ето тук сега, София, по онова дървено мос­тче, внимателно над ручеите... Все натам, към езерото не надеждите.

- Да си опитаме късметите ли?

-А какво друго? Но да ви напомня, сбъдва се само онова, което си го пожелаят и двамата. Едно и също, София, иначе не става. Ето сега, внимавайте вече с желанието, и всичко ще бъде наред.

- Всичко ли? Е, щом е така... Нарекох си го вече.  

- И аз. Бог да ни пази тогава.

Метнахме през рамо по една монета в сенчестото езеро, застлано по цялото дъно със знаците на непомръкващите надежди, и тук бе съвсем естествено да скрепим тайния заговор с печата на целувката. Тя обаче ми попречи да го сторя - отклони устните си и отмина нататък. Последвах я незабавно, разпален вече от мисълта де го имам това момиче - да вкуся и аз най-сетне от веселото празненство на безгрижния май, -  и зад мраморния обелиск, покрай фонтана с лебеди­те, привеждайки се тук-таме под увисналите клони, излязохме от парка и потънахме сред уличната тълпа. Скитахме безцелно около час-два, гледахме някакъв филм, пихме май че и по едно коняче в малка сладкарничка и късно вечерта я изпратих до дома й. От тогава започнахме да се виждаме всеки ден, а наскоро това бях представен и на Надзирателя като надежден журналист и сериозен кандидат за ръката на дъщеря му. Но какво - всичко дотук си е една обикновена история. И като си помисля сега, просто не ми се ще да вярвам - не мина и година от онзи есенен ден и София- вече ми каза, кършейки пръсти с горчиво съжаление: „О, защо ли ми трябваше да те срещам тогава!"

Разбира се, за много хора е дваж по-добре пътят да не ги е изпречвал един срещу друг, но струва ли си да се разкайваме за неща, които не ги избираме ние, а ни орисва с тях съдбата! Случайно се видяхме, слу­чайно попаднахме после в парка, но в това, дето там край езерото си бяхме нарекли едно и също желание, все пак нямаше нищо случайно. Сближихме се съвсем спонтанно и освен незначителните недоразумения око­ло ударението на името й поне в началото други раз­ногласия между нас не съществуваха. Е, наложи ми се да преодолявам и някои пречки наистина, но без това не може. Като я чаках веднъж след репетицията пред салона, при мен дойде един едър и къдрокос красавец, който изпълняваше теноровите партии в хора. Та този тип направо ме заплаши да не се мяркам повече край София, защото щял да се разправи лесно с мен и ми смачка набързо фасона. „Хубаво - рекох. - Ще го имам предвид". И ето какво направих - купих ловджийски нож и когато на следващата вечер този самонадеян синковец пак се зададе от изхода, насочих към него бляскавото острие и подвикнах зловещо: Ела! Ела на­сам дати разпоря тлъстия корем, песнопоец нещастен! Вероятно видът ми е бил доста апашки, защото той се повърна веднага назад и оттогава му мина меракът да ми се пречка из краката. Ако беше приближил, може би наистина щях да замахна и му забия ножа чак до дръжката. Кой ли знае на какво е способен човек в такива мигове? Но не казах нищо за този комичен случай на София. Не ми се искаше да внасям и най-малък смут в самия разгар на нашата любов и я раз­стройвам с излишни притеснения. Тя ми бе тогава искрено предана, аз също, все още нищо не помрача­ваше чувствата ни, и ако имах акъл поне колкото един заек, щях да я заведа на някой таван и си живеем в мир и спокойствие и до ден-днешен, а за съседи да ни долитат гълъбите. Пък аз с моята душа на наплашен бездомник взех, че заседнах в Убежището и се наврях сам право в устата на омразата. Даром дадено после три пъти се връща, ама кой да ти го подскаже, след като нашият най-добър учител е напразно изгубеното време.

***

Та както ви казах вече, Надзирателя скоро се докопа до моите лични тайни и къде с лукави намеци, къде направо ми даде да разбера, че с такъв жених като мене - учил-недоучил, без сигурна професия - той не ще да стане съдружник. За незавършеното ми образование не го бе толкова грижа, колкото за назначаването ми на постоянна служба. И знаете ли от кое най-много му докривяваше - от това, дето не ми тече времето за пенсия. Както и да го убеждавах, че е още твърде рано да се потягаме за нерадостната старост, че аз и тъй не съм за оплакване, щото имам известен опит и зная как се свързват краищата, той все си знаеше своето - то си е тъй, ама от повече глава не боли, а пенсията си е нещо такова, дето и царят не може да ти го вземе. Хайде, че иди излизай срещу подобен наставник! Само нервите си ще скъсаш, а полза никаква. Той донякъде би се примирил с положен­ието ми на наемен работник (не ми е дал царската дъщеря, та да иска от мен да бъда принц, нали?) и щяхме да се спогодиме някак си, стига да му се бях повел още отначало по свирката, ама какво да сторя, като не съм никак от сговорчивите. Още повече с такива съдружници като Надзирателя, които хем не ги бива да свържат две свестни думи, хем все напират да те поучават или забавляват с остроумията си. А от неговите остроумия направо може да ти призлее. Ей оная ужасно забавна история например, в която той като войник играл с аверите си комар в казармения сеновал и като ги спипал дежурният, те глътнали за­ровете, а сутринта на другия ден ги изровили и пак подкарали хазарта, съм я чувал поне десетина пъти. И няма да подбере друго време, чешитът му с чешит, ами ще я бръщолеви все на масата, точно когато си наче­вах десерта. И при това винаги го удряше на такъв смях, че чак сълзите му изскачаха. Сладкарката, то се знае, му пригласяше. Кискаше се и бабата, но със събрана уста, за да не й хлопа изкуственото чене. И което най-много ме изкарваше от кожата - към този хоров кикот се пригаждаше и моята София. Което си е право, поглеждаше ме виновно, бедната, защото схва­щаше колко далече са песните на Шуберт от ровичкането за заровете в казармените клозети, но все пак се смееше. Толкова ги бе потиснал с властта си онзи преял шегаджия. Да, но не и мене - усмихвах се едва-едва, сякаш че бях любезният чужденец в къщата и бутвах настрани купичката с крем карамела, на който, нека да не си кривим сега душата, Сладкарката бе виртуозен майстор.

Моята неприязън не можеше да убегне от зоркия поглед на Надзирателя. Той веднага забеляза, че кол­чем тръгнеше към мен, аз тутакси се затварях в обвивката си и надничах оттам като зверче от дупка, готово да дращи и да хапе. Откъде се породи тая омраза и кой от двама ни пръв изрови бойната секира, сега ми е трудно да кажа. Ако прехвърля вината изцяло върху него, ще излезе, че искам да се измъкна сух от тая заплетена бъркотия; да накисвам единствено себе си - и това не ми е в характера. Но тъй или иначе, тогава не виждах нищо нередно аз да си вървя по моя път, а те по техния, и да не си надничаме през клю­чалката, че не се знае какво ще зърнем оттатък - я лъчезарна усмивка, я някоя пълна с жлъч и ненавист гримаса. С хладна учтивост и взаимна търпимост, с почит към личния мир и с отстъпчивост - така го виждах аз и сам бих ратувал за подобни обноски само че кой да ти отвърне?

Надзирателя бе невъздържан в презрението си към мен, той не си направи труда да ми спести унижението и дори, воден сляпо от волския си инат, премина съв­сем разумната граница, като повлече след себе си и околните в тая никому ненужна битка. Сладкарката и бабата да не говорим, те волю-неволю трябваше да застанат на негова страна, но бедата бе там, че постепенно и София ме изостави и премина в противниковия лагер. Добре, нека бъде тъй, но на война като на война, ето кое ми допада, ама моето момиче го правеше тъй дяволски, че ми идваше да й дръпна един хубав бой и да си грабна шапката. Ще издебне, когато сме в миг на разнеженост, да речем, когато съм захвърлил за кратко грижите зад гърба си и тогава, сякаш че между другото, ще ми подметне: „Но, мили, помъчи се да ги вземеш най-сетне тия проклети изпити. Какво ти струва да им доставиш това удоволствие?" „Че на кого да доставям удоволствие? - настръх­вах аз. - На тях ли, дето все дебнат оттатък зад заве­сата и не ме оставят нито миг на спокойствие!" „О, защо злобееш така? - наскърбяваше се тя и скръстваше умолително ръце. - Защо си лош към хора, които ти мислят само доброто?" „А, това ли било? - изръмжавах аз. - Доброто. Я да не ми се бъркат в работата - това е доброто за мене." „Нищо, нищо, решавай си сам" - отдръпваше се хитро тя, но не минеше ден и пак ме подхващаше - отдалече, без настойчивост, но с някаква вътрешна, жилава упоритост (все пак не бе дете на кого и да е, а на Надзирателя), чрез която накрая постигна своето - надвих над себе си и една сутрин цъфнах заедно с неколцина закъсали като мен пред кабинета на граматиците.

По това време бях отново в периода между две зачевания и спрягах посоките с чужди поръчки, та се случи тъй, че нощта преди изпита я изкарах във влака. Все пак успях да изгълтам учебника и каталясал за сън, но зареден порядъчно с разни знания и надъхан за открит словесен двубой, отворих смело вратата, зад която ме очакваше млад навъсен доцент, който още с киселия си вид като че искаше да ни внуши, че до един сме натрапили му се тъпи негодници. Той повъртя с отвращение студентската ми книжка, огледа ме от горе до долу с очите на следовател и незабавно се озъби - къде съм тръгнал такъв небръснат, рече ми, това да не е хан, че да се изтърсваме, както ни падне. Смотолевих нещо там за моите неизбежни ангажи­менти и в объркването си дори посегнах в джоба за командировъчното.

- Това не ме интересува - отяде се веднага доцен­тът. - Но я ми обяснете защо не ви познавам аз вас?

С което искаше да каже, че не ме е виждал да пристъпвам на мъдрите му лекции. Ама че опако чо­вече - още не си прекрачил вратата, и вече пали фитилите. Намерил е обаче върху кого да сее пепел!

- Кой ли да знае? - отвърнах скромно. - Вероятно защото не съм достатъчно известен.

- Какво? - стъписа се той. - Я не ми се дръж като овен, че ще те изхвърля през вратата.

- Е, здраве да е - усмихнах се безгрижно. - Но щом аз съм овен, вие тогава ще сте овчарят. Нали разби­рате - нещо като пастир на невежите души.

- Приберете си я - хвърли ми той книжката. - Този изпит няма да го вземете никога.

- В такъв случай само мога да съм ви благодарен - поклоних се аз. - Помагате ми да взема едно реше­ние, за което досега се колебаех.

- Това си е ваша работа - обърна ми високомерно гръб доцентът. - Да идва следващият.

Махай ми се от главата, доценте! - казах си незлобливо и напуснах с бавна, нехайна крачка кабинета. Отвън взех да си подсвирвам, но вътрешно кипях от злоба. Не толкова към опърничавия доцент, колкото към моите загрижени роднини, които ме принуждава­ха да се подлагам на тия обидни за възрастта ми пререкания. Ех, че послушник им падна в ръцете -мислех си с ненавист, докато се тътрех после из града.

- Наговориха му ги някакви и той веднага хукна да им угажда. На ти на теб тогава едни изпити, пенсионере, получи, каквото си търсеше... Но тая иначе глупава и незначителна случка не ми бе изпратена току-тъй -ако не беше тя, едва ли някога щях да се добера до онзи злополучен дневник, който ми докара толкова болез­нени чувства и превърна живота ми със София в ис­тински ад.

Получи се така: като останах сам на следващото утро, в стремежа си да притуля на скришно място студентската ми книжка, аз се залутах из стаята й в най-долното чекмедже на скрина, между семейните албуми, опърпани облигации и стари квитанции за разни дребни плащания зърнах дебела ученическа тетрадка. Аха, ето къде ще пъхна веществените улики срещу проваленото ми студентство - казах си и когато разтворих тетрадката, разбрах, че това всъщност е лич­ният дневник на София. Сега, когато здравата се опа­рих, аз знам колко опасно е да надничаш в тайните записки на близкия ти човек и ако имаше как да се върна назад, бих затръшнал скрина и побягнал чак на улицата, но тогава не устоях на изкушението - сврях се в ъгъла и зачетох с лудо любопитство.

София бе започнала да води дневника си съвсем отскоро - около година и половина преди срещата ни - и в първите му страници нямаше нищо особено. В тях, след като от самото начало поясняваше защо при­бягва до подобно занимание, свойствено за наивните и сантименталните гимназистки - колкото да си за­пълва празните вечери и пропъжда скуката, - тя бе изхабила писалката да записва съвсем обикновени дела: телефонни  разговори, посещения при познати, сънища, тьжовни възпоминания по някакво двуседмично турне в Будапеща, мисли и сентенции за музиката и живота, почерпени от книгите, куплетчета, въздишки.... Общо взето разпокъсани излияния на една самотна и незадоволена душа, които извикаха в мен прилив на топла снизходителност и любов към моето момиче. Приятно ми бе да се натъкна и на няколко пасажа, където тя изразяваше възмущението си срещу твър­доглавието и деспотичната власт на Надзирателя. На­татък обаче дневникът бе посветен изцяло на едно име, което бе отбелязано само с инициалите - Т. К. Оказа се, че същият този Т. К. е един от солистите в хора и София се влюбила в него още щом попаднала сред певците и го видяла за пръв път. Поне така съдя по редовете в дневника - в тях между другото тя си припомняше и оня трепетен миг, когато се запознали и го рисуваше едър и усмихнат младеж, който бил нещо като некоронован цар и всеобщ любимец. Вие може би вече се досещате за кого става дума - да, за къдрокосия тенор, дето ме принуди да се въоръжавам с ловджийския нож. След оная наша среща край сало­на аз имах възможност да го зърна на няколко пъти из града, този едър и усмихнат младеж, и нищо чудно да е бил наистина всеобщ любимец - един явно само­доволен глезльо, когото изглежда, че го биеше отнейде парата, защото караше открита спортна кола, чиято предна седалка бе винаги заета от някоя отегчена кра­савица, а отзад се изтягаше охранен, може да има към стокилограмов дог. Е, знаем как се смогва с такива песове - по пет кила телешко филе на ден изяждат.

Та че е любимец, не ще и съмнение, особено сред жените, които пей дават да се доберат до шармантните типове с къдриците и спортните коли. Тъй че за моята София, която не блестеше с външността си, шансът да направи компания на дога е бил нищожен и макар тя да е пяла редом с къдрокосия, се е задоволявала в началото само с бляновете. И вероятно едно желание е щяло да пропадне без отглас в пространството, ако не е възникнало най-сетне онова фатално турне, по времето на което (ето откъде идваха тъжните възпо­минания) в някой от хотелите на Будапеща е станало непоправимото. Не ми бе трудно да се досетя, че лю­бимецът се е спрял тогава на София, защото не е имал подръка нещо по-добро, и като се зачетох нататък,така и излезе - за него това е било само едно крат­котрайно приключение, което забравил веднага щом свършило турнето и стъпили на наша почва. Тогава вълшебният дует изведнъж замлъкнал и София, макар и дълбоко наранена от неочаквания край, намерила сили да се оттегли с достойнство, като за утеха дори презряла измамника.

„Въобразих си - бе записала тя, - че това е мъжът, когото ще обичам. Каква глупост! Той е само един приятен, лекомислен женкар и не заслужава чувствата ми. Да не мисля повече за него!" Но изглежда, че не е устояла дълго на заканата си, защото след няколко привидно спокойни страници, в които и аз си отдъхнах, налетях неочаквано на някаква „безумна" нощ, изпросена от нея, колкото да се убеди за сетен път, че е излишно да го търси и се унижава. Ама го е търсила все пак. А когато изпробвала търпението си и не по­сягала за седмица-две към телефона, обаждал й се онзи фалшив играч и тя се отзовавала, без да се дво­уми, на прищевките му - сломена, покорна, готова да моли и прощава. „О, защо трябва да ме измъчва така!" - ще възкликне с отчаяние, а на следващия ден вече ще изгаря от желание да бъде привикана отново. И нататък дневникът бе изпълнен с такива „безумни" вечери и нощи, последвани от самотни дни, угризения и нетрайни заричания „никога повече", докато накрая тя не изтръгваше от себе си тъжното признание: „Как­вото и да стане, аз го обичам и едва ли ще обичам така друг човек!" Това прочувствено откровение нямаше да ме засегне толкова болезнено, ако не беше записано няколко дни след нашето запознаване. Нещо повече -като съпоставих датите, установих, че тя се бе срещала с него и по времето, когато бяхме, така да се рече, в годеж, и този смайващ сюрприз бе отразен ето как в дневника: „Тази вечер му казах най-после за С. Той побесня и се нахвърли върху мен с думите, че съм го направила нарочно, за да му отмъстя. Знам, това е от мъжкия му егоизъм, но все пак в беса му имаше и нещо искрено. Както и да е, повече не бива да лъжа С. Излиза подло!" И по-нататък: „Тая сутрин ми бе едно криво... После се обади С." Тук дневникът свършваше и аз, като не съзнавах какъв огън бях наклал сам под краката си, потрих доволно ръце и прикрих тъй грижливо тетрадката в дъното на шкафа, както се прикътва ценна полица. О, сега вече май сме квит, господа - казах си злорадо. - И вие се опитвайте да ми триете пак сол на главата. Тогава ще ви припом­ним някои, хм, хм, меко казано, неудобни подробнос­ти. Опитайте се само и ще ви стане наистина криво!

Да, тогава прочетеното не бе проникнало докрай в съзнанието ми и си мислех, че дневникът ми е из­пратен от случайността като надежден съюзник в съп­ротивата ми срещу Надзирателя и приближените му, стори ми се жив късмет човек в моето положение да държи в резерв такъв разобличителен документ (пред­ставях си с възторг слисаните им лица, когато ще го изкарам в един миг на белия свят), но съвсем скоро проумях, че дневникът е обърнат изпяло срещу мене. Първо бях поразен от това какво незначително място бе отделено в него на моето появяване. За мен се споменаваше с две-три фрази, и то съвсем вяло, без ни най-малък изблик на радост. Бях поставен в сянката на другия, присъствах някак инкогнито, като буквен знак, а когато изниквах на арената, дневникът тогава свършваше. А защо става така, момчето ми? Защо му слага край точно когато идва ред щастливата младоженка да сплита венци и пее радостни песни? - запи­тах се и сам си отговорих: - Ами много просто -младоженката не е била чак толкова щастлива. Не е била, момчето ми, не е била...

Това печално откритие ме накара да се върна с година назад и си дам сметка колко оскъдно и невз­рачно преминаха дните около сватбата ни - без кавалкади и пищни шествия, без музика и приятели, без обичайните лудости. Ето, да вземем сватбеното тържество, за което вече споменах - че какво тържество бе това? Жив срам. „Не искам никакви шумотевици" - рече ми тогава тя и си спомням, че го приех с охота,защото сам не изпитвах желание да бием камбаните. Оженихме се някак тихо, набързо, като да сме съзна­вали още тогава, че вършим нещо неискрено и нетрай­но, при което не бива да има свидетели. Но хайде, това как да е, понася се (та колцина са хората помежду нас, над които е разперено ангелското крило на любовта?), и аз не бих взел толкова присърце дневника, па ако ще да ме представяше като най-презряната твар на земя­та, стига в него да не ми се бе изпречил другият. Е, да, но той ми се изпречи. И то така, че и до ден-днешен скърцам със зъби и съжалявам защо наистина не му разпорих тлъстия корем оная вечер.

Боже милостиви, колко напразни терзания, каква дивашка злоба и мрачна ненавист, колко погубени нахалост часове, направо не мога да проумея как аз, склонният повече към безгрижието и добротата, от­колкото към омразата на човека от подземието, се оставих да ме погълне ревността като тресавище. До­тогава това чувство ми бе непознато. Легендите за великите рогоносци ме развличаха, драмата на Отело предизвикваше в мен насмешка, а сцените на ревност ми изглеждаха комични фарсове, разигравани от бол­нави комедианти за забавление на публиката. Мъжът, който си къса в изстъпление копчетата и скубе безми­лостно бакенбардите си, след като току-що е получил анонимно писъмце за изневярата на съпругата му, ме караше да го соча с пръст и се кикотя на глас. А когато се случеше да харесам някоя дама и тя пред­почиташе друг, това засягаше само честолюбието ми и не го взимах навътре - страдах от ден до пладне и после ми минаваше. Не хранех илюзията, че е достатъчно желанието да излезе от мен, за да му се отвърне, напротив, признавах правото на всяко същество да таи в себе си интимни въздишки по когото си ще, но комай че любовните истории се уреждат така естествено и миролюбиво само докато в тях не се намеси собстве­никът. Наумете си тогава, леконравна госпожо, да пус­нете чуждия гостенин във владенията му и ще видите как се пропукват и рухват до основите семейните кре­пости; как неумолимо се стоварват върху грешната ви плът всичките бичове и печати на позора; как пропа­дат надежди и се дели имущество... И никакви молби, вопли и сърцераздирателни клетви не ще ви отмият петното , защото станалото не се връща.

Знам, че се намират доста мъже, склонни да оп­рощават (разни сговорчиви симпатяги, меркантилни типове, домашни елени, опитомени дъждосвирци...), но за зло или за добро - аз не излязох от тях. В началото се опитах да се разсея и заглуша болката, ама нищо не стана - таман ще се залисам в работа или в приказки с познати, таман ще си поотпусна и разведря душата, и онзи усмихнат и къдрокос младеж току ще се навре, без да го викам, в мислите ми и аз тутакси ще посърна. Отпъждам го, а той все се мотае около мен, преследва ме неотстъпно до петите. „Ей, момко, какво си се оклюмал такъв, да не си болен?" - ще ми подхвърли някой, като ме зърне унил и отпаднал, аз ще се захиля и отвърна нехайно: „А, гледай си работата, нищо ми няма" - но след час съм пак като попарен. Нищо ли? Бях болен от ревност. Не можех да пя, не можех да ям.   Колчем останех сам в стаята, дяволът веднага ме изкушаваше да отварям тетрадка| и гълтам страниците й с възбудата на заклет наркоман. Вече знаех дневника наизуст, но го препрочитах отново и отново, сякаш между редовете му бе скрито някакво целебно разковниче, което - успея ли да го разгадая - щеше да ме излекува. Уви, вместо облекчение аз като че ли сам търсех какво още може да ме навре докрай в калта, разпъвах се доброволно върху кръста на мъченията. Въображението ми, и без­друго доста разюздано, сега все ме навираше из хотелските стаи и разхвърляните спални, където... Но стру­ва ли си да продължавам нататък? В представите ми се въртяха такива вакханически картини, за които е неудобно и да се споменава. Внушавах си, че тя все още го посещава и стигнах дори дотам, че на няколко пъти я проследих, прикривайки се зад дърветата, но за мое голямо разочарование нито веднъж не попадна в клоп­ката, та да извикам на всеослушание: Ето я грешни­цата, убийте я с камъни!

София и не подозираше какъв ревностен съгледвач я дебнеше отстрани, иначе едва ли щеше да се издаде в оная вечер, когато предадоха по телевизията концерт на техния хор. Не зная кой от двама ни бе впил тогава с по-голям интерес очи в екрана, но когато отпред излезе в солово изпълнение тенорът и нарочно сложих ръка върху нейната, тя се сви несъзнателно и я отд­ръпна. И вместо да се разгневя, в мен се разля жлъчно задоволство.

-  Концертът беше доста сполучлив, нали? - под­хвърлих й после, като се приготвяхме за сън.

- Ами, нищо особено - отвърна тя - Подбрали са най-скучните ни песни.

- Е, да - рекох. - Но мисълта ми е, че певците си ги бива. Истински майстори в занаята. И най-вече онзи едър и къдрокос младеж в партията на тенора. Може и да му е скучно, но иначе, като го гледаш, така се унася, сякаш че лети над облаците.

-  Тъй ли? - оживи се тя. - Значи ти хареса?     

-  Не знам, може и да греша, но... - сподавих аз бликналата неприязън. - Поне даваше вид, че се опия­нява от музиката.

-  Не грешиш - каза тя. - Той е измежду най-добрите ни изпълнители. Изключително надарен пе­вец. Само дето е малко суетен и капризен.

- Нима? - като че се огорчих аз. - Дано това не погуби таланта му. Ще бъде жалко.

- Дано...

Седеше с гръб към мен пред огледалото и както бе вдигнала ръце да свива косите си, изпитах страшно желание да се прокрадна безшумно отзад и я цапардосам с все сила по открития й врат. Тогава за пръв път ми се прищя да я убия и през следващите дни мисълта ми бе заета да изобретява най-префинени начини за отмъщение - от отровата, плисната в ухото, та до пробождането с тънка игла в слепоочията. Нам­разих я и когато бе край мен, всяка дума и всеки жест в нея ме караха да настръхвам. Станах сприхав и из­бухлив, влечеше ме все навън, вечер отбягвах да се връщам рано, кръжах с часове около кооперацията или се отбивах в кварталната кръчмичка на чаша добро вино, където бъбрех надълго и нашироко със случайни сътрапезници. А пък оная нощ съвсем му изтървах мярката и се прибрах чак призори.

***

Убежището ме посрещна с враждебно мълчание. „Ето ни и нас, господа. Точете сабите" - промърморих си аз и след като полях заснежените храсти в градинката, да не будя горе злите духове, се заклатушках нагоре по стълбите. Като стигнах до вратата, поспрях да си поема дъх и прилепих ухо към ключалката. Отвътре долетя гръмкото хъркане на Надзирателя. В паузата, за да докаже и в съня своята вярност, Сладкарката подсвирваше пискливо с нос. Този божествен дует ина­че все ми ходеше по нервите и докато да му свикна, не можех да мигна с часове, но в този миг ми прозвуча като любима песен и дори си казах разнежено: „Ми­лите ми, нанкат си!" Имаше надежда да се промъкна до постелята, без да ме усетят, а на сутринта да се разминеме. Те отрано ще запрашат на работа, Надзи­рателя с неговата стегната униформа на стар и заслу­жил старшина към централния затвор, да наглежда и мъмри бащински там ония с пижамите и стриганите глави (бас ловя, че отдавна му се искаше да ме види сред тях зад решетката), а Сладкарката към фабрика­та за бонбони. Аз естествено ще се преструвам, както обикновено, че си карам третия сън. Тъй че опасност­та ме грозеше сега не отдясно, а отляво, където в кухнята беше бабата. Тая устата дъртица имаше оби­чая да дебне кой какво върши и да го долага после на Надзирателя. Нали си бе храненица, стараеше се да угажда на господаря и се отплаща за хляба, като на­топя, когото й падне. През деня подремваше на кушетката, а нощем подрипваше и при най-малкия шум и подаваше ухо към вратата. Не баба, а цяла напаст, ви казвам.

Помолих се късният час да й е склопил любопит­ните оченца, след това открехнах безшумно дверите и се вмъкнах като крадец в антрето. Тук за малко да объркам работата - както опипвах с протегнати ръце тъмнината, се блъснах в бицикъла на съседа ни, учи­теля по физкултура, вкаран след дълги разправии в антрето за сметка на бабата, която срещу това се сдоби с правото да преспива в общата кухня. Лашнах с ко­ляно каската, окачена на щръкналата ръчка, тя хлопна в резервоара и аз застинах в позата на игривия фавн, надничащ иззад туфите да зърне някоя къпеща се пас­тирка. Нищо, слава Богу, глуха тишина, в която се обади само бабата.

- Кой е? - изписка тя откъм кухнята и в паниката си едва не нахълтах при нея да запуша устата й с възглавницата.

„Трай там, дърта гадино!" - нахоках я наум, шмуг­нах се бързо в стаята, минах на пръсти покрай ложето на Надзирателя и чак когато се намерих в другата половина и завесата падна зад гърба ми, въздъхнах с облекчение. Сега вече бях в безопасност, доколкото ми оставаше да се справя и със София. Тя се обърна по лице и ритна нервно завивката, за да ми подскаже без думи, че тук няма как да се провра тихомълком между капките, но това не ме смути особено. Срещу нея аз разполагах не само със старото, изпитано оръ­жие - мъжката власт, но и държах под ключ тайните на интимния й дневник, който ми развързваше ръцете. Тъй че снех спокойно дрешките от размекнатото си тяло и добре разположен, блаженно засмян, се пъхнах при нея и се сврях като измръзнал врабец в затопле­ното й гнезденце. Тя побърза да се отдръпне, аз се примъкнах след нея и в тая, при други условия бла­годатна гонитба, достигнахме до ръба на леглото, от­където повече не можеше да се отстъпва - нататък бе Надзирателя.

Тази близост ни създаваше куп затруднения. Трябваше винаги да чакаме кога Надзирателя ще благоволи да се унесе в сън, та чак тогава, като метнем юргана през глава, да се отдадем шепнешком в горещата хралупа на любовните си страсти, ослушвайки се при всеки подозрителен звук. А прибавим ли към това и упоритото нежелание на София да навъждаме дечица, докато не си стъпиме на краката (мигар нещо на тоя свят заслужава такава жертва?), ще си представите донякъде между колко огъня лавирах по време на мо­ите среднощни празници. Сега обаче бях достатъчно замаян от алкохола, за да робувам на житейските неудобства - метнах отгоре юргана, притеглих с крепка десница София към себе си и зашепнах с жар в ухото й: о, любима, прегърни ме, защото зъзна, скъпа, вледенявам се, мой божествен дъх, ела и ме стопли... В отговор тя ме прободе с лакът и изсъска да й се махам с пиянските си бръщолевения и вървя да ме топлят там, откъдето съм дошъл, и други такива, но аз не бях вчерашно хлапе. Продължих да я държа здраво в прегръдките си и я примамвам с нарастващ плам. Тъй се бях захласнал, че не усетих пробуждането на Надзирателя оттатък, и когато София комай вече бе склонна да отстъпи и ме приюти, онзи пазвантин взе, та се обади:

- Я стига там - подвикна той иззад завесата. – И утре е ден.

Повярвайте ми, че ако не бях пришелецът в него­вия дом, щях да скоча и да го надупча със собствения му пищов, тъй побеснях. Но в моето деликатно поло­жение и най-големият бабаит би подвил опашка пред грубата арогантност на Надзирателя. „Ама че идиотщина!" - изругах тихо и обърнах гръб, свих се на кълбо и заврях глава под възглавницата като обидено мом­ченце. Сега бе много важно София на чия страна ще застане - каквото и да мислеше за мен, тя бе длъжна в този миг да направи някакъв жест на помирение и се съюзим срещу оня нагъл досадник, ама не го стори за жалост. Мина почти час, Надзирателя оттатък за­почна да се дави, а ние с нея все още лежахме един до друг, без да се докоснем, всеки сам за себе си.

„Няма какво да се каже, дотук добре я наредихме - помислих си с тревога. - А как ли ще я подкараме от утре, само един Господ знае."

Спах под непрекъснат страх. Сънувах, че вървя с оковани ръце към затвора, конвоиран от юрисконсул­та и Надзирателя, а някъде отзад ме изпращаха неми­те фигури на София и Сладкарката. Обърнах се да им махна за сбогом и се вцепених от някакъв вътрешен ужас. „А къде е бабата? - извиках. - Няма я бабата!" В отговор Надзирателя само поклати скръбно глава, а юрисконсултът ме смушка в ребрата, рече: „Мълчи! Бабата умря." И това бе единствената приятна вест в съновиденията ми. После изведнъж вместо затвора пред нас изникна входът на университета и аз се за­пънах. „Недейте, не съм бръснат" - изхленчих, но ония двамата ме сграбчиха от двете страни и ме повлякоха нагоре по стълбището. Натикаха ме силом в кабинета на доцента, но зад бюрото не седеше той, а къдроко­сият тенор. „Готов ли сте?" - запита студено той и разлисти някакъв учебник. Като приближих към него, видях, че в ръцете си държи дневника на София и паднах виновно на колене, простенах: „Не знам! Нищо не знам!" - а отзад юрисконсултът и Надзирателя се изсмяха с глас...

Събудих се, изпотен от притеснение, и имаше за какво - минаваше десет, а ония двамата, кой знае защо, все още не бяха тръгнали на работа. Тогава с ужас проумях, че днес е събота и първата ми грижа бе да се напъхам отново под завивката. Престорих се на заспал и обърнах слух към вражеския стан отсреща. Там цареше шумна неразбория, дрънчаха съдове, шур­теше чешма, скърцаха врати на долапи и по всичко личеше, че е в пълен ход приготовлението за редовния съботен набег до „имота", както важно назоваваше Надзирателя парченцето земя с няколкото хилави дръв­чета и малката барачка сред скалистата пустош над Искъра. Аз се излъгах да изкатеря само веднъж козята пътечка до това диво място и след като цял ден мъкнах вода чак от реката да поливам овощията, кракът ми не стъпи повече там, което бе един от поводите да се смразиме окончателно с Надзирателя. Не го биваше, горкия, да изкара и половин ден в спокойна самота сред природата (кого тогава да надзирава и води под строй - трънаците ли?), ровичкаше чакълестата почва с мисълта, че така пише завещанието си за нас - наследниците - и моята незаинтересованост му изглеждаше безочливо нахалство. Като всеки войнствен здравеняк, той бе убеден, че винаги е на прав път и държеше другите да го следват без излишно умуване. Аз обаче не проявих ищах да му ставам водоносец и докато се потягаха в съботите за влака, си кротувах в леглото, заслушан с удоволствие как в същото време Надзирателя кипи от възмущение и излива злобата си върху главите на бабата и Сладкарката. Но тая сутрин не се чуваше никакъв глас и в мълчаливата шетня отвъд завесата долавях притаена закана срещу мен, която тегнеше и надвисваше отгоре ми като градоно­сен облак, събиран с месеци. И този облак нямаше може би да се излее, ако София бе овладяла нервите си поне още половин час, пък тогава да подхваща разправията за среднощния ми  гуляй. Само двамата щяхме да се разбереме някак си, но тя избърза със скандала (да ги има ония за съюзници, вероятно) и това преля чашата.

Разтвори с бесен замах прозореца да ме окъпе светлината на деня и подхвърли заядливо: - Закуската в леглото ли ще я искаш? Оставих думите й да заглъхнат без отговор в застоялия въздух, но тя явно бе решила да доведе този път скандала до края.

- Ей - отметна завивката и ме разтърси за рамото, - чуваш ли какво те питам? Закуската къде ще я искаш -  в леглото ли?

Измучах уж сънено и понечих да се покрия с юр­гана, но тя така гневно го дръпна от ръцете ми, че се видях разголен до петите на щипещия мраз.

- Я по-полека - казах миролюбиво и провесих кра­ка от леглото. - Какво те прихваща още от сутринта?

-  Така ли било, а? - развика се тя да я чуят и съседите. - Я го вижте вие него - губи се по цели нощи някъде си, кандилка ми се тука пиян и отгоре на всич­ко мен ме прихващало! Няма ли да се позасрамиш най-сетне?

- Е, чак пък по цели нощи.... - вкопчих се за думите й аз. - Не е ли прекалено силно да го кажеш?

-  Три и двайсет беше - обади се иззад завесата бабата като от някакъв друг, порядъчен свят. - Що ми е на мене да лъжа, ако не е тъй.

- Бъди рахат, бабке, вярвам ти - не се стърпях да й отвърна, докато надявах панталоните. - Та ти и за кога повече да трупаш грехове? Твоите дела вече не ние, ами Бог ще ги съди. А при него, ще знаеш, няма лъжа.

Исках чрез непринудена веселост да поразгоня об­лаците, че усещах просто по кожата си ледения повей от яростното сумтене на Надзирателя оттатък, но Со­фия го взе като подигравка и пламна още повече - кресна ми да съм си затварял нахалната уста, и ако ме забавлявало да си играя с нервите на другите, то поне към една възрастна жена да съм се държал с подобаващо приличие и разни такива. Отвърнах й, че в случая хич и не ме е грижа за възрастта, след като на някои май много им се ще да си пъхат гагата в чуждите работи, и че аз съм този, който ще решава кога да си отваря устата и кога не. На свой ред тя ми заяви, че може всичко да допусне, но не и да тормозя и съсип­вам здравето на най-близките й хора, сторили и без­друго толкова жертви за нея, и аз го приех с благос­клонност, като само запитах какво е все пак това „всичко" - раздор ли, отричане от съпружество ли, при което тя ме нарече подлец, и като от немай какво да прави се бе захванала да разтребва масичката, блъсна вазичката и тя се разби в металния ръб. Водата плисна и потече по стената, точно под сватбения ни портрет, където ние току-що бяхме произнесли свещеното ДА и се канехме да отпием от шампанското, а повехнали­те карамфили се разпиляха върху пода.

Тогава завесата се вдигна и към семейната сцена се присъедини и Надзирателя, по домашна фланелка и разхлабени тиранти. Бе насапунисал бузите си с обил­на пяна, а в ръката стискаше бръснач. „Тоя солинген, ако искаш да знаеш, господинчо, бръснеше още покой­ния ми баща" - казваше често той и после - шлят, шлят, шлят - наточваше с мерак прояденото острие в дебелия си служебен колан...

-  Какво става тука? - запита сега с драматичен глас и веднага влезе в действието. - Каква е тая дан­дания?

В отговор аз само повдигнах рамене, а София се приведе да събира отломките от вазата.

-  Вие чувате ли какво ви питам? - извика тъй гръмко той, че пръсна като разпенен кон сапунената пяна из стаята.

-  Ами не виждаш ли? - отвърнах с приятелска усмивка. - Счупихме вазата. Дето се вика, може и да е на добро.

- Ваза ли? - наемете се Надзирателя. - Ти, госпо­динчо мой, майтапи ли искаш да си правиш с нас?

-  То бива, бива, ама това наникъде не върви - напомни ни пак за себе си иззад завесата скритият герой - бабата.

- Че как ще върви, бабке - подвикнах й, - щом като вдигаме такава врява за някаква си ваза. Счупеното си е счупено, не мож да го залепиш наново. Що за паника е това тука и аз, право да си кажа, не проумявам.

- О, не мога повече! - възкликна вече с трагизъм София и като хвърли порцелановите останки в ъгъла, захлупи лице на леглото и се разтърси в ридания.

Обхвана ме жал за нея, но сега нямаше как да раздавам утешения, защото и аз бях в явна беда, из­правен очи в очи срещу Надзирателя. Като стар и кален боец, той не закъсня да ме нападне. Налетя сляпо върху мен, размахал резеца на солингена току пред носа ми, и ме обсипа с дъжд от разпокъсани, необуздани обвинения, от които схванах само това, че откакто съм се появил аз, един честен и почтен дом е подложен едва ли не на огън и разорение. Изкарваше ме по-лош и от татарин, след което пък аз не се стър­пях да му подметна, че е твърде смело да се говори за честност сред общество, където все още играят тайни­те джобове и двойните дъна. С това намеквах за Сладкарката, която имаше обичая на път за вкъщи да се изнизва покрай пазача на бонбонената фабрика с раз­ни лакомства, скрити в пришитите й под престилката джобчета или в двойното дъно на пазарската й чанта. Не бе съвсем коректно да го казвам наистина, защото аз също се подслаждах понякога с тия трофеи, а и никак не съм от моралистите, дяволите да ме вземат, по нали трябваше по някакъв начин да обезвредя Надзирателя - изтърсих го и веднага проумях, че му бях попрехвърлил мярката.

- Какво? - облещи се насреща ми той. - Как сме­еш! За двойни дъна да ми говориш ти, дето си ми ортак на масата! За джобове, а! Ето, мила ми дъще - вдигна той като за проклятие ръце над София, - ей ми я наградата от тебе, крадец да ме изкарват. О, това ли заслужи твоят баща? - оброни глава той и се хвана за сърцето, сякаш всеки миг щеше да рухне на пода.

Знаех го що за жилав здравеняк е и не се трогнах от превземките му, но милата му дъщеря го взе на сериозно - съсипват баща й.

- Ах ти, идиот! - скочи тя от дивана и докато да се опомня, ме цапардоса със свито юмруче по ухото. - Какво направи с нас, безсрамник такъв!

Тук му бе мястото да им натрия муцуните с оня дневник и да млъкнат, но се побоях да го сторя - видя ми се прекалено жестоко и в същото време неизгодно за мен да обръщам в такъв миг гнева на Надзирателя срещу София. Току-виж ни натирили и двамината от райските градини и иди се оправяй тогава из дебрите на зимния град с хленчеща на врата ти жена, към която при това не изпитваш нищо повече от неизле­чима омраза. Сам срещу всички - ето кое ми отърваше в този решителен момент. Все пак бях в правото си да се защитя от твърдите й юмручета, които тя не прес­таваше да размахва сред вой и обиди над главата ми, тъй че побързах да я сграбча за слабичките й рамене и притисна до стената. Направих го, колкото до овла­дее нервите си, но онзи, дето ме изкарваше ортак на масата му - мигар не бягах именно от това - да го имам него за сътрапезник, докато кръжах във вечери­те около къщата му, - възприе действията ми като сигнал за атака и налетя изотзад. Приклещи ме за врата с гадните си ръчища (ама пък и как стискаше, злобарят му със злобар, сякаш че ме душеше!) и аз се видях обграден и от двете страни. Вдигна се олелия до Бога, в която всеки дращеше, дърпаше, пъхтеше и ругаеше другия, както му дойде, и тая срамна бъркотия кой знае докъде щеше да стигне, ако изведнъж не ме бе залюляло хорото на свети Вит - както се мятах ту към София, ту към Надзирателя, подбелих очи и се свлякох в краката им.

Това не бе никаква новост за мене. По природа съм невротик, човек на крайностите, който лесно губи дух и веднъж-дваж вече бях имал случая да понадникна в отвъдното (не ви нося никакви утешителни вести от­там за съжаление), ето защо привикнах да посрещам без паника прииждането на меката, бездънна тъмни­на, и дори повечето пъти съумявах да я отклоня чрез самовнушение от себе си. Щом се надигнеше да ме погълне, поемах дълбоко въздух, усмихвах се като без­грижен заплес и я прогонвах с думите: Ние сме добре, за обяд имаме пуйка, а вечерта сме канени на танци, върви, пръждосвай се на друго място - и припадъкът ме отминаваше. Сега обаче нямах никакво намерение да се държа като храбър бодряга и както се катурнах безволево по гръб, така си и останах. Даже придадох малко и от себе си, като разтърсих крайници в конвул­сивни гърчове и за прибавка ударих и два-три резки ритника в стената. Вероятно съм имал вида на обре­чен, чиято душа се отделя от тялото, защото онези клети хорица така се объркаха, че мина доста време, преди да предприемат нещо.

Пръв се окопити естествено Надзирателя. „Викай­те веднага лекар!" - разпореди се с присъщата му властност той и докато София завъртя телефона на Бързата помощ и изтича навън да изчака колата, сам се зае да ме свестява - коленичи до мен и с енергичност, на която би завидял и най-опитният санитар, взе да ми прави изкуствено дишане и ме призовава към смелост и самообладание. „Не така, човече, не се тръшкай, ами дишай спокойно, дръж се като мъж" - сумтеше той току над главата ми и уж ме насърчаваше, а всъщност усещах по гласа му, че ако можеше да заличи уликите, би ме отпратил направо на оня свят. Да, Надзирателя не проявяваше капка милост, но­сеше сърце на безжалостен съдник в гърдите си, макар и насапунисан, той не даваше ни най-малък повод за насмешка, и когато сряза грубо Сладкарката, която знаеше само едно - да се вайка сълзливо и привиква Бога за свидетел, - аз едва не скокнах посрамен на крака да му стисна десницата в знак на най-искрена възхита. Въздържах се да го сторя все пак и до идва­нето на лекаря бяхме толкова дълго един до друг, че съвсем си омръзнахме и накрая между двама ни ня­маше толкова омраза, колкото взаимно отвращение. Тъй че щом дочух забързаните крачки по стълбището и на вратата изникна бялата престилка, сподирена от запъхтяната София, вече бях изгубил всякакво жела­ние да се преструвам на припадничав епилептик.

Лекарят май че веднага схвана какъв пациент му е отворил работа, защото още не ме и огледал както трябва и веднага ме подкани да се вдигна от пода и мина в леглото. Опънах се колкото за приличие, като прошепнах с отпаднал глас, че не ме бива и малкия си пръст да поместя, толкова съм омаломощен и замаян, но онзи безцеремонен мъжага хич и не искаше да ме слуша.

- Я ставай, че виждаш ли това! - измъкна той от чантата си спринцовката, надяна дълга игла и я насочи срещу ми. - Така ще те мушна, драги, че ще ми подскочиш чак до тавана.

- Е, добре тогава - рекох примирено и подкрепян майчински от София, изпълзях до леглото и положих морно глава върху възглавницата. - Ето, вече съм готов - промълвих, затворил очи. - Мушкайте сега колкото ви е угодно.

- Колкото е нужно - каза лекарят, дръпна надолу панталона и заби с такъв юнашки замах иглата в мършавото ми бедро, че насмалко да изгубя съзнание. И този път без преструвки. После той се обърна към милите ми родственици и докато прибираше зловещи­те си такъми в чантата, запита откога ги имам тия състояния - в резултат на някаква наследствена бо­лест ли са или съм ги придобил по-късно. И още - редовно ли ме спохождат или са от редките гости, дето минават и заминават без сериозни последствия.

- Де да знаеме и ние, докторе - вдигна рошавите си вежди Надзирателя, който със засъхналата пяна от лицето бе самата маска на недоумението, - Досега не сме го видели да е дип зле с нервите, а какво е било преди, той да си каже. Събори го отведнъж.

- Че ще го събори я, като пие до среднощ - отвърна вместо мене бабата, спотайвала се досега в кухнята. - Чашката на никого не прощава.

-  О, бабо, моля те! - намеси се и София, решила най-сетне да се застъпи и за мене. - Не. Не е от това - каза тя на лекаря. - Причината е съвсем друга, от личен характер. Неудобно е да ви занимаваме с тия неща, но... Имахме известни неприятности и вероятно те са го разстроили повече, отколкото е нужно. Трябва да ни извините за безпокойството,

- Нищо, случва се - отвърна с професионална любезност лекарят. - Ние сме за това. А сега ни оставете малко сами, ако обичате.

***

Четиримата се изнизаха от стаята като мълчаливо, скърбящо шествие и щом вратата се притвори безшум­но, лекарят привлече стол до леглото, после седна и ме загледа с благото и съчувствено изражение на све­щеник, пред когото ще дам последната си изповед. Явно си бе наумил да изрече нещо топло и съкровено, след което да се разлистят и разцъфнат всичките цветя на живота, защото мина цяла вечност, преди да отвори душата си.

- Няма да ви питам за естеството на неприятнос­тите ви - подзе накрая той. - Донякъде се досещам, но в случая не това е най-важното. Че никой не е всецяло щастлив, е известно отдавна. Да го повтаряме наново е губивреме, работа за глупаците. Така ли е?

-  Така е - съгласих се аз. - Кой да го отрече?

- Ето че се разбрахме - усмихна се доволен лека­рят. - Като интелигентни хора, без излишни приказки. Но сега искам да ми кажете нещо друго - според вас, на колко години изглеждам? Вижте ме внимателно и преценете. Аз съм целият пред вас.

Това предложение ми се стори доста странно, но положението, в което бях затънал, не ми даваше въз­можност да му отвърна по моя си начин и ща не ща, погледнах бегло лекаря. Зърнах масивна лиса глава, върху която с чук желязо да огъваш, тежки очила в златна рамка, фелдшерска брадичка и, то се знае, ко­ремче, изпънало до пръсване копчетата на престилка­та. Че дявол ли го знае на колко години може да бъде? И що за идиотщина е да се изложиш така срещу ня­кого, който и без тебе си има сума ти грижи, и да го караш да те оглежда! „Да не би пък..." - мина неволно през разстроеното ми съзнание и начаса изтрезнях

- Хайде, хайде - подкани ме нетърпеливо той. - Няма какво толкова да го увъртаме. Мъже сме.

- Ами щом държите да го чуете - поколебах се. - Да речем, че сте около петдесетте.

- Там някъде - потвърди сериозно лекарят. - Или ако сме по-точни - на четиридесет и четири. Износена подметка, ще кажете, нали? Стара птица, изпяла от­давна своята песен. Е, добре, вижте тогава ей това нещо и после ще приказваме - измъкна той от джоба си солиден кожен портфейл, съшит да се радва на едри банкноти, и само с два пръста, съвсем нежно извади от дълбините му някаква цветна фотография и ми я подаде. - Моля.

От фотографията ме пронизаха сините очи на златокоса девойка, облечена в светъл тоалет и поднесла с престорена невинност свежа роза към устните си, напъпили от желание. Девойката бе разположена вър­ху тънкото канапе до мраморна масичка и излъчваше такъв изкусителен чар, че усетих да ме облъхва и ароматът на розата. „Боже мой - сви се от болка сърцето ми, - че слизат ли още ангелите на земята?"

- Харесва ли ви? - залита прямо лекарят.

- Какво да ви кажа - отвърнах с половин уста, -изглежда чудесно. Заснета е сякаш в някоя от гради­ните на рая.

-  Не, във Варшава - поясни лекарят и прикъта обратно снимката   в портфейла. - Където всъщност стана и нашата среща. Казва се Марта, Марта Ковалска, но от известно време насам носи моето име. Да, драги, това красиво двадесет и три годишно момиче е при мен, в моя скъп апартамент, а когато й доскучае - и в моята вила сред зеленината под Витоша. Колед­ните празници по принцип ги прекарваме в старинния Краков, където миналите традиции все още се съхраняват, а през лятото обикновено сме по Средиземноморието. Смяната на мястото не е проблем за нас, защото пътуваме с кола. Марката е „Мерцедес". Оби­чаме също да разлистим приятно четиво, да се отмо­ряваме с изящна музика, а вечер край камината да изпием по чаша чисто вино. С две думи не умъртвяваме желанията си, а напротив, стремим се всекиднев­но да ги подклаждаме. Но може би вече се питате защо ви разказвам всичко това?

Да, наистина се питах. Този начин на утешение -като го удариш на хвалби пред изпадналия в беда - ми се видя доста неприемлив за човешката природа, тъй че не се сдържах да не подметка:

- Май че има такова нещо. Чувствам се, откровено казано, притиснат до стената.

- Което бе и намерението ми - заключи лекарят и стана от стола. - Не исках друго, освен да се замис­лите как ще изглеждате на моята възраст, ако още отсега сам не щадите здравето си. Знайте, че животът не свършва нито на тридесет, нито на петдесет години, той винаги започва, стига да не убиеш в себе си най-ценното качество - умението да му се наслаждаваш. Е, аз повече нямам какво да ви кажа. Довиждане.

- Довиждане и благодаря - отвърнах с признател­ност, защото в думите на лекаря съзрях спасителната вратичка, през която, откриеш ли я веднъж за себе си, ще можеш да излезеш от всяка беда и отминеш без­грижно напред, подтикван от вечно живото желание да се наслаждаваш. И подведен така наивно, аз вече бях готов да протегна ръка към дръжката на тази тайна врата и се мушна в пролуката, но заблудата ми бързо угасна, още щом стъпките на лекаря заглъхнаха отвън по стълбите и зад завесата долових възбуденото шушукане на моите родственици.

Не, драги - стиснах зъби, - ти няма да ме премет­неш тъй лесно с твоите сладки брътвежки. Я ела ти тук зад завесата, а мен ме остави с малката омайница до камината и после да видим как се разпалват жела­нията. Така ще ги разпаля, че чак искри ще хвърчат. Виж го ти, стария му хитрец, намерил къде да чете мъдрите си проповеди! Кой ли го знае колко закъсали хорица е прилъгал, докато си натъпче джоба, а сега седнал да ме баламосва. Умението да се наслаждаваш ли? Ами тогава ми се ще да я подпитам нея докъде го е докарала това умение с такъв дърт козел като тебе. Онова шоколадено зайче с розата. С книжката и музиката ще я залисваш, а? Че докога?

В това време завесата се отдръпна и аз забравих мигом за лекаря и събрах остатъците от силите си да смогна на още едно изтезание. Може би най-неприя­тното за днес. Ще мълча - реших набързо - Ще се обвия в мълчание, пък да става каквото ще.

Влязоха София, а след нея и Надзирателя. Той бе успял да смъкне пяната с бръснача и бузите му се къпеха в синкав блясък. Тоя солинген, ако искаш да знаеш, господинчо.... Бе стегнат в анорак, брич и бе­зукорно смазани обувки, видимо готов всеки момент да потегли към имението. Преди това вероятно искаше да поднесе съчувствията си, та с чиста съвест после да мъчи камънаците над реката. Или да ми покаже вратата. О, ако е така, аз сам знам как се къса нишката!

- Как се чувстваваш? - приседна до мен София и прекара длан по челото ми. - Успокои ли се вече? - запита, а всъщност нейната ръка имаше нужда от нечия подкрепа.

- Добре съм - отвърнах с поглед към тавана. - Все едно че нищо не е било.

- Дано - въздъхна тя. - Какво ти каза лекарят? Може би ще трябва да вземем нещо от аптеката.

-  Не е нужно - рекох - Работата не е толкова сериозна. Според него въпросът е сега как аз сам ще съумея да си подредя живота... да пазя здравето си и подклаждам желанията. Горе-долу това ми каза.

- Много правилно - видя възможност да се намеси Надзирателя. - Дай си сам сметка като разумен човек дали бива да се живее така ден за ден, без да се мисли за бъдещето. Ние също може да имаме някаква вина, никой не отрича, но те приехме като син в нашия дом, ама каква я чакахме, каква излезе тя. Вместо да сме ей така - стисна той космат юмрук, - като крепост, дето с топ не мож я разби, ние за резил ще си извадим очите.

- Така си е - рекох смирено, докато си представях как бихме отбранявали домашната крепост с Надзи­рателя: аз бдя зорко на кулата, а той дебне около стените със солингена в ръка. - Кой ще желае лошото?

- Ами тогава, щом го разбираш, ние няма за какво да говорим повече -  каза Надзирателя, сякаш бяхме сключили току- що траен договор и оставаше само да си ударим подписите. - Всичко оттук нататък ще за­виси от тебе. Търпяхме досега, ще потърпим още. Но така вече не може да продължава - разгорещи се на­ново той. - И да си го кажем направо, ако не ви бива с моята щерка да завъртите дом, по-добре ще е и за двама ви всеки да си поеме пътя. Няма защо да си губите напразно времето, а и нас, старците, да тормо­зите. Така го мисля аз.

Аха, това ли било! - подсмихнах се вътрешно и тъй като София мълчеше, свела глава в безволева покорност, трябваше да бъда съвсем без очи, за да не прозра във всичко това един набързо скроен семеен разговор. Явно бе, че след моя припадък се бях превърнал в някакво тягостно бреме за тях - нито да ме изритат през вратата, нито да ме оставят в къщата си. Стра­хуваха се, бедните, че мога да се вкопча в тях, както слепецът за тоягата, и сега ми го намекваха с коварни загатвания.

Е, добре, Надзирателю, и утре е ден! - помислих си с хладна надменност и вместо да се затворя в че­рупката, неочаквано и за самия мен си наложих разкаян израз и ги наприказвах едни, от които и до днес, спомня ли си, ме наляга срам. Казах, че през тия няколко часа, донесли за всички ни толкова горчиви­ни, аз сам съм осъдил себе си, осъзнавайки колко неприятности съм донесъл с идването си в този дом, за което от душа съжалявам, но ако все още могат да забравят безразсъдните ми постъпки, то ще направя, каквото е по силите ми, и заживея поновому, за да будя всеобщо възхищение, а не тревоги и разочарования, и прочие, и прочие, все в тоя дух.

Направих го, защото наистина реших при първата удобна възможност да си обирам крушите, но изглеж­да, че Надзирателя не хвана вяра на думите ми -свърших своите синовни излияния с очакването да ме прегърне и разцелува бащински, но не би; не само че ме ми отвърна с нищо, ами извърна поглед към прозореца, сякаш го занимаваше повече да гадае с какво време ще го посрещне небето над имението. От дългогодишния си опит като пазач на пропаднали нехра­нимайковци той бе приучен да бъде винаги нащрек и на не вярва много-много на такива обещания. И си бе прав, човекът.

- Да не говорим за това сега - смили се над мен София, схванала с женския си усет, че сам се бях натикал в задънената улица. - Нека да го отложиме за следващия ден, когато всички ще сме на себе си.

- Хубаво - отвърнах като засегнат и додадох мис­лено: ако въобще го дочакаме заедно този следващ ден, разбира се! След което между нас надвисна тягостно мълчание, нарушено навреме от Сладкарката. Как то обикновено тя се появи в ролята на ангела-хранител! - пристъпи с подчертана кротост до леглото и положи; върху нощното шкафче поднос с кекс и чаша мляко.,

- Хапни си - рече и побутна чашата към мене, че на човек и от глад му прилошава. Кексът е изваден от фурната. Яж, докато е топъл,

С това тя съвсем ме обезоръжи и без да ще, изостри още повече желанието ми да се запилея час по скоро нанякъде, където и да е, но по-далече от та проклета стая.

- Не искам сега, по-късно - отвърнах, едва сдържайки нервите си. - Така съм уморен, че и хапка не мога да преглътна. Нека първо да си отдъхна.

После изпънах нозе, скръстих ръце върху гърдите и замрях подобно на подплашено зверче, което изчаква да го отмине опасността, преструвайки се на умряло

- Добре, няма да те безпокоим повече - рече Софи и стана от леглото. - Оставяме те сам. Аз също ще прескоча до вилата да се поразсея, че и на мен ми дойде много. Чувствам се като смазана. А ти се помъчи да заспиш.

Тя се бои да останеме само двамата - помислих си - и вече ме отбягва, а и аз не правя нищо да я задържа до себе си. Ето го и края.

- Ще се помъча - казах й. - Сега освен малко сън друго не ми и трябва.

- Но как така с празен стомах? - навря ми отново даровете си Сладкарката. - Поне млякото да беше изпил.

- О, наистина не мога - отблъснах чашата на търпението аз и тя преля - миниатюрна млечна вълна удари в ръбчето и се плисна върху подноса. - Прощавай, но очите ми вече се затварят - казах с отпадащ глас и за убедителност спуснах клепачи и затихнах - отидох си.

- Стига толкова! Да вървим! -даде тогава команда Надзирателя, след което с решителна крачка напусна сцената. И тъй като сам се лиших от зрителната кар­тина, последното ми възпоминание за този забележи­телен човек бе екотът на подкованите му обувки; екот тъй устремен и непоколебим, нагоден да вдига на крак и води в стегнат строй цели орди от изпуснати разбой­ници. В този миг само Сладкарката и София бяха покорният отряд, който го последва нататък към кух­нята. И настана тишина. Махнаха ли се най-сетне? - достигна със забавяне до съзнанието ми, но продължих да наподобявам изплашеното зверче. Чак когато чух бясното затръшване на външната врата и трополенето надолу по стълбите, аз се отърсих от вцепене­нието, скокнах пъргаво, облякох се набързо, после измъкнах изпод леглото стария куфар, съпътствувал ме неотлъчно в последните ми години, и взех да си прибирам вещите.

Бях пристигнал с малко неща в този дом, а и след това не ми стигна ръка да понакупя кое-що, тъй че сега не бях особено затруднен - към дъното на куфара полетяха няколко чифта чорапи, една-две ризи, летни сандали, износени джинси, купени от оказион, тенисфланелка с изображение на тореадор в миг преди да прободе животното, лятна шапка, слънчеви очила, портрет на великия Сачмо, заснет, както се кани да надуе сребърния си тромпет, опашато дяволче-талисман от абанос, което се плезеше злорадо и правеше нос някому (че на кой друг, ако не на мене?), книгата „Мла­дите лъвове", моето любимо четиво, а най-отгоре сгъ­нах внимателно единствената ми що-годе свястна дре­ха - сватбения костюм от виненочервен японски терилен, щит с надеждата да се превърне в празничен символ на брачния ми живот - и багажът ми бе готов. Накрая хвърлих последен поглед наоколо да не забра­вя нещо и се досетих за студентската си книжка, ук­рита в ъгъла на скрина. При мисълта, че можеше да попадне в ръцете на Надзирателя, косата ми настръх­на - така се чувствах уязвим от тая си страна, че реших да се освободя от нея още щом мина покрай първото улично кошче.

Коленичих до шкафа, изтеглих жално проскърцва­щото чекмедже и като разрових из нафталиновите партакеши за книжката, пак се насадих на онзи злополу­чен дневник, от който всъщност тръгна всичко с гла­вата надолу. И пак ме присви и замъчи старата болка. Но сега нямах време да я удължавам до истинските й размери. Дали да отнеса тайната със себе си, или да я изкарам наяве? - подвоумих се за миг, след това, воден от сляпото чувство за отмъщение, отгърнах днев­ника на последната страница, където София бе завършила с думите: „Тая сутрин ми беше едно криво...! После се обади С." - и добавих с едър почерк: „И на С. му е криво. Вървете всички по дяволите!" Върнах: тетрадката обратно, затворих скрина и повече не виждах за какво трябва да се помайвам - вдигнах куфара и дръпнах завесата зад гърба си, без ни най-малко да се съмнявам, че с това слагах края на едно завършено действие от моя живот.

Прекосих на пръсти другата половина на стаята, където витаеше духът на Надзирателя, и подадох ухо към кухнята - изостреният ми слух долови тихо, безлично похъркване, по което отсъдих, че бабата вече бе присвоила миндера. Да ти се присънят казаните в пъкала дано, дърта маймуно - проклех я добродушно и минах опипом през тъмното антре. Преди обаче окончателно да напусна този дом, счетох за свое право да се отбия за малко до тоалетната. Толкова нощи бях стискал насила слабините си - от неудобство да не събуждам Надзирателя и правоверната му, а веднъж даже в отсъствието на София полях и балконите на долните етажи от прозореца, та сега с чиста съвест извъртях на спокойствие една хубава струя.

Облекчен така от бремето на плътта, аз открехнах леко външната врата и заслизах със свободно нехайс­тво по стъпалата, сякаш ми предстоеше някакво при­ятно пътуване. Това бе, ако срещнех някой от любо­питните ни съседи, дето все слухтяха да се докопат до нечий провал, та да го разнасят сетне от уста на уста из цялата махала. За мой късмет не се натъкнах на никого, освен на някакво хлапе, което мъкнеше като малък богатир тежката си шейна нагоре по стълбите и това ме подтикна да не се осланям дълго на случай­ността, ами да ускоря ход. Едва на площадката долу се позапрях, привлечен от името ми, изписано върху пощенската кутия. Редом с имената на ония четири­мата то стоеше вече като подхвърлено сираче и сякаш че ми подвикна изплашено: Ей, накъде така? Поколе­бах се дали да го задраскам, но ми се видя прекалено нагло и продължих нататък към изхода.

Оставям те да решат кога е удобно да изтрият следите - помислих си. - А междувременно пощальо­ните могат да ми донесат някоя важна пратка. Покана за коктейл или... Къде да я дяват тогава?

От полумрака хлътнах направо в грейналия декем­врийски простор и заслепен от светлината, усетих лек шемет - притиснал инстинктивно клепачи, пропаднах за миг сред измамените розови облаци, разстлани вър­ху бездънна пропаст. Ако ме зърнеше някой отстрани - опрян с рамо на стената и скрил лице в шепата, - щеше да ме вземе за човек, споходен току-що от скръб­но известие. А аз само изчаквах земята да се втвърди под краката ми, след което бавно отворих очи. Реал­ният свят не ми предложи нищо особено в замяна - празен съботен предобед, огласен от дрънченето на съдове, глухи удари на тупалки и ръждясало стържене на трамвайни колела. Е, имаше и ярко слънце, искря­що в снежните преспи, но какво ме грееше то мене? В този миг то светеше за ония щастливци по верандите на планинските хотели, или за Надзирателя, запретнал ръкави там над пролома да прекроява природата по свой образ и подобие. Аз пет пари не давах сега за слънцето, та ако ще да угасне и никога повече да не се пробуди. Което, помнете ми думата, все един ден и ще стане.

С връщането на нормалното ми състояние се оба­ди и болката в бедрото, А сега накъде да поемам? На изток или на запад? - запитах се объркано и както още от малък имах навика да си говоря сам и се подкрепям в такива мигове с насърчителни думи, аз си казах като на близък другар: Не губи дух, Стефан Бесарбовски! - после хванах куфара и го помъкнах с куцукане към трамвайната спирка.

Част втора

СЛУЧАЙНИ СРЕЩИ

Свит на една от задните седалки, с крака върху топ­лата решетка на парното, аз се носех без определена цел из града. Бях, кажи-речи, единственият пътник в трамвая; единственият постоянен пътник, искам да кажа. Другите се качваха и слизаха, ама не и моя милост - мирувах си отзад в разхлопаната каруца, ся­каш очаквах да стане чудото и неочаквано да спрем пред вълшебен дворец, където ще бъда поканен да сляза по килим от цветя; или да се озова изведнъж сред вечната зеленина на някой тропически остров, та за покрив да ги имам листата на палмите.

Допреди малко бях наясно какво трябваше да нап­равя - да побягна колкото ми крака държат, но сега, сдобил се най-сетне със свободата си, не знаех как да се оправя с нея. И се превърнах в нещо като попаднал на откъснат сал, носен напосоки от течението. Поло­жение, съвсем незавидно за мене. Трамваят отмина канала на Перловската река (де сте вие, мои майски люляци?), звънна покрай пазара до римската стена, оживен в този час на деня, и заизкачва със скриптене гористия хълм, а аз продължавах да сгрявам дървената седалка. Тя ме придърпваше надолу и както не виждах накъде да поема, щях да остана в топлата й хралупа дотогава, докато не ме намереха издъхнал от глад. Но на последната спирка ми се наложи все пак да се поразмърдам - в опразнения трамвай влезе начумере­но женище с помпа на гърба да пръска дезинфекци­онен разтвор и аз, волю-неволю, вдигнах куфара и се помъкнах към вратата. Още не бях отлепил крак от стъпалото и заледеният тротоар отвън ми изигра лоша шега - подхлъзнах се и в стремежа да запазя равно­весие, налетях с глава право върху дъсчения заслон. Така се цапардосах в коравия ръб, че насмалко да си извадя зъркелите. Боже милостиви, та биваше ли точ­но сега да ме наказваш! Свих посрамен зад стената и опипах челото си. Както и очаквах, току над веждата ми се бе надигнала грамадна цицина. Туйто - накахърих се, - ето ти сега и печата на позора. Белязаха те. Да, право беше казано някъде, че закъсалия и клона го шиба.

В това време ватманът удари камбанката и хукнах към трамвая, като че бързах по някаква важна работа. А работата ми бе една особена - тичах да не пропадне билетът, дето го бях вече надупчил. По причина, че кесията ми бе съвсем отъняла, а в близките дни не виждах коя каса би отворила сейфовете си за мене, та се навардвах от излишни харчове. Всеки да се мери според своя си аршин, викам аз. Настаних се пак на познатата ми седалка (обичам да създавам трайни навици) и хайде отново по същия път - през боровата гора, покрай пазарището, и набрали скорост, с гръм и трясък по тесния пролом на улица „Граф Игнатиев"... Само че вече в обратната посока, от което в мен се породи ласкаещата мисъл, че съм избран да потърся един прост житейски закон - как човек рано или късно се връща пак там, откъдето е тръгнал. Тоест - в ни­щото. Още повече че сега трамваят ме носеше към Орландовци.

Стигнахме благополучно до края и след кратка пауза, колкото ватманът да си източи водата, поехме наново по нашия си маршрут, определен строго от релсите. И кой знае докога щях да се въртя в тоя омагьосан кръг, ако някъде около Лъвов мост не влезе в трамвая с приятелката си един мой бегъл познат от редовния курс на университета. Облечени в еднакви яркоцветни якета и панталони и с кънки, прехвърлени нехайно през раменете, те бяха като жива реклама на някоя спортна къща. Тъй млади, тъй здрави и жиз­нени...

Двамата нахлуха с шумна веселост откъм предния край и аз моментално се втренчих през стъклото, на­дявайки се да отбягна срещата. Като човек, заставен да води свой, отделен живот, не бях никак от общи­телните и подобно на охлювите си прибирах рогцата, колчем към мене се приближеше някой зяпльо да ми навира муцуната си. Да не говорим пък, че сега хич не ми бе до любезности, особено с такава пъстро опе­рена птица. Ама оня синковец ме забеляза и като се ухили тъй, сякаш бе зърнал скъпия си вуйчо, незабавно се насочи към мен, прихванал момичето през кръста. Но така е, какво да се прави - който е добре, напира да го изложи пред целия свят, пък който е зле, то се знае - спотайва се в царевичните ниви. А песият му син имаше какво да покаже - приятелката му бе та­кова лъскаво котенце, че с истински кеф бих се оста­вил да ме издраска по гърба с лапичките си.

- Запознайте се, мила, мой колега от университета - представи ме той и аз трябваше да се повдигна със схванатия си крак и подам десница. - Стефан... Сте­фан... Ама кой Стефан, убий ме, братче, не мога да си спомня - рече с надута дружелюбност, като че това бе от особено значение - дали ще отгатне името ми. Мигар аз знаех неговото.

- Бесарбовски - казах на малката и нарочно задър­жах ръката й, като скромен данък срещу слабата па­мет на нейното наперено мъжле. Горката катеричка, веднага усети какъв колега стои насреща й и понечи да се измъкне, но при мене тия неща не стават толкова лесно - стиснах я още по-силно, докато не заби нокътчетата в дланта ми.

- Но, разбира се, Стефан Бесарбовски - сякаш че грейна от новината онзи глупав петльо, ама не съумя да потули докрай ревността си. Явно вече съжаляваше, че изобщо ме е срещнал. - Впрочем докъде я докара? - запита той и уж нехайно прехвърли ръка през врат­лето на момичето, а пък си личеше, че само това му е в глупавата глава - как да я отдръпне от мене. Не му попречих, защото играта с пръстчетата престана да ми е интересна.

- Кое докъде? - направих се на разсеян.

- Следването, следването докъде го докара? - взе да нервничи той, схванал най-сетне, че го поднасят.

- Аха, щото имам и някои други неща да ги дока­рам донякъде - подметнах, обърнат към момичето. -Всъщност следването отдавна не ме вълнува. Ликви­дирах го.

- Как така? - не разбра веднага онзи. - Че колко време мина, откакто...

- Ей така, фрас-прас и край - не му дадох възмож­ност да ме подпитва. - Било е и го няма. А вие накъм пързалката, а? Малко развлечение в съботата?

- Натам сме - прие с готовност смяната на темата онзи. - По принцип кънките ги слагаме веднъж-дваж през седмицата, а в събота и неделя сме на ски, но днес се наложи известна промяна - погледна той с превзета усмивка момичето и я щипна покровителствено по бузката. - Старият ни окупира колата, а да се тъпчем из автобусите не върви. И ето ни тука сега.

- Наистина неприятно - изразих съчувствието си аз. - Но като си помислим, че зимата едва започва... Няма място за съжаление, нали?

-  Естествено - отвърна той. - И бездруго идва ваканцията. Ще я изкараме цялата в Пампорово или Боровец. Още не сме решили окончателно.

Да, ето един младеж, който хвърчи нависоко - мина ми през ума. - Такъв да вземеш, че да му смък­неш панталонките и го нашариш хубаво с някоя жи­лава вършина.

- Жалко, че не мога да дойда с вас - казах. -Аз също не съм чужд на кънките. Имаше време, когато не ги свалях от краката си. Тъй ме бяха увлекли.

- Предстои ти пътуване, както изглежда - кимна онзи към куфара, скрил зад охлузения фибър съкрове­ните ми тайни.

- Ами така е, имам запазено място в самолета за Варна - кой знае защо, го ударих изведнъж на лъгане.

- Само след час и петнайсет, час и двайсет - погледнах : за доказателство в часовника си - ще бъда вече във въздуха. А вечерта съм с перото и бележника до те­лефона. Ако ви интересува това, в което, откровено казано, се съмнявам, но ако наистина ви интересува, довечера по новините в седем ще чуете от мен за откриването на един голям симпозиум.

- Да, да, спомням си, че се подвизаваше в радиото - рече недоверчиво онзи. Небръснат и запуснат, с пряс­ната цицина на челото, аз едва ли бих убедил докрай някого, че съм аташирано лице, ала сега ми бе все едно дали този нафукан петльо ще ми повярва, или не. Интересуваше ме по-скоро малката, сгушена под ръ­ката му и стрелкаща очи ту в него, ту в мене, сякаш ни отмерваше върху двете блюда на някакви си нейни, вътрешни везни; през цялото време я наблюдавах като сантиментален птицеловец, мъчейки се да позная дали изобщо ще се сдобия някога със златната мрежа, та да хвана и аз някоя такава стърчиопашка. Засега това бе невъзможно - никоя измежду тях не желае да флир­тува с човека от улицата. Може би след години, когато напредна в попрището и понатрупам парици, подобно на онзи вещ лечител, дето знае как се подклаждат желанията. Но кой да ти го обещае? Както е тръгнало, едва ли - тогава и една залязваща вдовица ще ми е в повече.

- Вероятно работата ти е доста интересна? - хвана се от немай-къде за тая тема онзи. - С тия пътувания, срещи с разни хора...

- Че е интересна, интересна е. Но май идва ред да се разделяме - отвърнах. Наближавахме спирката на площад „Славейков" и нали се бях писал пасажер на някакъв несъществуващ самолет, трябваше да сляза. - Довиждане, госпожице - поклоних се леко на мал­ката, но тя, опарила се веднъж, не посмя да подаде ръка. Е, все тая! - Довиждане, приятелю - не подминах и колегата си. Бившия колега. - Беше ми драго да се видим. Припомних си веселото студентство.

- За мен също беше приятно - отвърна с искрена откровеност приятелят. И как иначе - което желаеше, това и стана - отивам си. Изчезвам. - Ще се радвам, ако се срещнем пак някъде - добави малодушно той и тук доброто му възпитание го подведе - излъга. След което бяхме квит с лъжите.

- Няма да се изненадам - добавих вече от вратата и сега съвсем внимателно спуснах крак на тротоара, защото никак не идеше такъв стар кънкьор като мене да разпери изведнъж ръце и се строполи върху поле­дицата.

Изчаках да включат зеления сигнал и когато трамваят отнесе завинаги оная чудесна седалка, пресякох линията и поех с бърз вървеж по „Раковски", сякаш някой ме следеше отзад дали наистина ще се отправя към бюрото на ТАБСО. След двайсетина крачки бях едва ли не изненадан да осъзная, че всъщност никъде не отивах, и позабавих ход. Но на тая вечно нафрашкана с шляещи се безделници улица бе твърде вероя­тно да се натъкна отново на някой мил познат, затова кръшнах благоразумно край фирмения магазин за пло­дове, от витрината на който ме изгледаха накриво камара сочни портокали по два и петдесет килото, подминах с гузна свитост входа за Сатиричния театър и сподирен от дружния смях на публиката, се проврях тихомълком край оградата на основното училище и навлязох сред спасителния за беглеца мир на градинката пред църквата „Свети Седмочисленици".

Намерих свободна пейка, обърната към застива­щото зимно слънце и приседнах да отдъхна. Вдигнах изтръпналите си нозе върху куфара - хем за по-удобно, хем да не го отмъкне под носа ми някой случаен апаш, ако задряма, отметнах глава на облегалката и си ка­зах: а сега да помълчим и погледаме небето! През голата плетеница на клоните прозираше дълбока и чиста синева. Потънала сред величието на пространството, мисълта за насъщните ми беди полека заглъх­на и усетих как душата ми се откъсва като балон, изтръгнат от въжетата, и се издига нагоре към откри­тите за всички жадни и гладни двери на Светилището. За това спомогна и храмовото пеене, което се лееше наблизо през отворената врата на черквата. Вътре има­те служба.

Дали да вляза смирено и коленича като стар богомолец? - запитах се, обзет от прилив на неясна набожност, но не го сторих. Черковния праг прекрачват или преситените тарикати, или изгубилите всякаква надежда да си подредят живота още тук, на земята, а аз не бях нито от едните, нито от другите; стоях някъде по средата и това ми се видя недостатъчно да държа редом с останалите вощеницата. Току-виж, някой по-прозорлив светец от олтара ме разпознае и подаде мълком знак на онзи буен архангел, възседнал коня, та вместо дракона, да прободе мен с копието. А и бедната ми глава бе натъпкана с прекалено много познания за света (в нея като всесилно божество тържествуваше родената сякаш от само себе си материя), за да се уповавам тепърва в целебната вода, пръсната върху раните от ръката на Спасителя. Но си припом­них как някога като невръстно хлапе приех първата си комка и се пренесох в онзи ден, когато моята майка ме нагласи в къси панталонки с презрамки и бяла ризка с кръгла бродирана яка, ушити от нея, самата тя облече венчалната си рокля от синя коприна на бели точици, която пазеше за празниците, среса дъл­гата ми сламеноруса коса с мокър гребен и като ме огледа отвсякъде със своята невесела нежност, ме по­веде нагоре към селската черквица. Бе някъде през пролетта или началото на лятото, тъй като из тревите на хълма все още надничаха виолетките; тя се приведе, отбра няколко запазени стръкчета и ми ги подаде. „Ще ги оставиш после пред иконата на Света Богородица" - рече ми с благост, защото това бе закрилницата на нашето село. Стиснах здраво крехките стъбла и про­дължихме да вървим по пътеката, виеща се сред аро­матна зеленина към височината, където биеше вече камбаната. Пред входа за черквата, очертан от два реда чимширови храсти, чакаха още неколцина селя­ни, повечето стари хора, облечени в черно, и ние застанахме отзад. Стъпка по стъпка наближихме ниска­та, сводеста арка на вратата, от която все по-ясно звучеше пеенето на свещеника, обвито в мека пелена тамянов аромат, и със сърце, изпълнено от страх, аз се притиснах в роклята на майка ми. „Глупчо, защо се боиш? - каза ми тихо тя. - Сега дядо поп ще ти даде комка." Но нататък не посмях да се отделя от нея и вътре, в хладния полумрак, разсеян тук-таме от треп­кащите светлини на свещите, тя трябваше леко да ме отблъсне от себе си, за да поема лъжицата с виното и целуна ръката на свещеника. Чак като положих теменугите под божествения лик на закрилницата от иконата и излязохме навън сред грейналата морава, страхът се отдръпна от гърдите ми и задишах спокой­но. „Видя ли? - усмихна се майка ми. - В черквата никой не яде деца." И тук се случи нещо, което ставаше рядко между нас - тя се приведе и допря устни до челото ми. „Моето момче! - прошепна. - Моята златна паричка! Сега светата Богородица ще го пази!" После заслизахме към селото, но не стигнахме веднага у дома. Там, зад църковния зид, сред малка полянка процъфтяваха вишневи дървета и двамата се отбихме от пътеката да поседнем под сянката им. Около нас в слънчевия покой прелитаха пеперуди, кръжаха в опи­янение над високите треви, а от клоните се ронеха бели цветчета и падаха леко върху златистите коси на майка ми. Тя протегна ръка и откъсна някакво цвете с коронка от жълти листа. „Това е иглика - рече ми. Виж я колко е красива!" Тя тогава бе все още много млада и по моему - хубава. Когато останеше сама, приседнала с бродерия или прежда в ръцете до прозореца, я чувах понякога и да пее. Песните й до една бяха тъжни.

Горката ми майка - помислих си сънено, - Какво ли ще й е сега, ако знаеше докъде ме доведе закрилата на пресветата наша Богородица - до градинските пей­ки. Сигурно ще отиде веднага до черквата да й избоде очите с вретеното.

Изтощен от тазсутрешните преживелици, не усе­тих как съм заспал. И както бях се засилил одеве към Варна, сънят ме пренесе на лебедовите си криле чак край морето. Зърнах се с тъмните очила и сватбения костюм да се изтягам върху пясъка точно до мократа ивица на прилива, с крака, обърнати към водата. Но някак не се чувствах удобно; лежах така, сякаш се излагах пред очите на някого, и ето ти го след малко и него - иззад дюните изникна лекарят и сянката на бялата му престилка надвисна над главата ми като облак, напоен с амоняк. Вместо спринцовка в ръката си държеше лъжица с вино. „Виждаш ли това нещо? - рече ми лукаво. - Вкусиш ли го и край - излекуван си. Но трябва да ми платиш, драги, иначе не може. Донесъл съм го чак от Краков. Плащай и е твое." „Ей-сега - повдигнах се на лакът и бръкнах в джоба. – Ето -  подадох му трамвайния билет, - платено е вече. Давай ми го сега!" „Платено е, ама не е платено - огледа той билета. - Не става. Използван е. Затова ще направим тогава ей така" - изрече със сатанинска усмивка той и изля бавно лъжицата в пясъка. Недей! - понечих да се изправя, но в петите ми плисна хладна вълна и подгънах зиморничаво крака. В този миг из­викаха името ми и се събудих.

И що да видя - някакъв загладен пес от неизвестна за мен порода бе направил стойка върху куфара и душеше с влажната си муцуна обувките ми.

- Рекс, Рекс - викаше пискливо от другата страна на градината възрастна дама с маншон и старомодна шапка и преди да получи един здрав ритник в ребрата, нахалното псе побягна към нея. Но студът си остана. Сякаш в потвърждение на предсказанието ми слънце­то се бе запиляло нанякъде и баба ти Зима си показа веднага зъбките - откритите ми крака зъзнеха като двойка безприютни сирачета и със събуждането от топлия морски бряг се наврях направо в прегръдките на ледения мраз.

Какво ли нямаше в тоя ден - мина ми през мисъл­та, докато разтривах схванатите си пищялки. - Че и море накрая... Но що за идиотщина бе всичко това? -запитах се ядосано. - И докога ще ме преследва така онзи мръднал дъртак с престилката? Не е ли време най-сетне да се махне от пътя ми? Ама и аз - да се обърна на пейката като последния бродяга. На ти едно море посред зима тогава...

Ругаех съня, но пък именно той ми подсказа онова, за което сам не бих могъл да му намеря колая - покрай морските видения ми текна за един мой добър познат, когото бях срещал навремето в Златни пясъци. Поводът да се озова тогава в този курорт бе доста комичен и ще ви го предам накратко. В радиото се получи писмо от пациентите на калолечебницата, в което се оплакваха, че персоналът там от мързел не подменял калта, ами изхвърлената от предишната смяна я връ­щали наново да я наплескват по телата им, и аз зами­нах да проверя доколко това отговаря на истината. Прекрачил вратата на калолечебницата, сякаш че по­паднах в най-мръсното отделение на ада. Из двора се разкарваха важно голи мъже, овъргаляни от главата но петите в тлъста синкава кал, като начесто спираха до огромни дървени корита, загребваха с пълни шепи от активната тиня и я мятаха върху гърбовете си, досущ биволи в блато, а вътре, по вдлъбнатите гуми­рани нарове, лежаха човек до човек, накаляни така  обилно, че се виждаше само бялото на очите им. По циментовата пътека между наровете тикаха пълни ко­лички неколцина кльощави тарикати, препасани само с по един мръсен чаршаф около кръста, и разхвърляха наляво и надясно калта с лопати. Та именно тия ле­ниви тарикати преобръщаха процедурата и колкото и да се оправдаваха по техния типичен мангасърски начин, да се кълняха в децата си и ми викаха „бащице", аз бързо схванах каква им е дяволията - изкарваха през единия вход изтощената кал и вместо да замесят нова, я връщаха обратно през другия. Изобщо - кална история. Щом разбраха кой им е дошъл на гости, па­циентите мигом наскачаха от наровете, нахълтаха и ония от двора и се вдигна такава адска олелия, в която те нападаха, а ония се отбраняваха (е, това е всеки да хвърля кал върху другия), че накрая запуших ушите си и побягнах навън.

Така се бях просмукал от тинестата воня, че след като се изкъпах в морето, почувствах остра нужда да отмия някак и душата си, тъй че щом падна вечерта, побързах към един от първокласните ресторанти да ангажирам място на терасата. Името на ресторанта, ако не ме лъже паметта, бе „Лазур". Та точно в него се срещнах с моя познат - както отпивах от чашката, зазяпан с неприсъщо за годините ми добродушие в танцуващите на дансинга, той дойде при мен, представи се с артистичното име Джони и предложи да сме се чифтосали за танците с две хубави и самотни германки. Благодарих и го последвах с готовност. Германките бяха наистина самотни, но както обикновено се случва, хубава бе само едната - тази, която той покани. Лишен от избор, аз взех другата - някаква луничава дебеланка - в обятията си и я завъртях сър­цато под звездното небе. След танците заехме обща маса, където в чест на дамите устроихме тържествени салюти с няколко бутилки шампанско. Пийнали поря­дъчно, късно вечерта моят енергичен партньор ни натика в такси и сред лудешки кикот и необуздани за­качки не усетих как стигнахме до малка електрическа подстанция, разположена в края на курортното сели­ще. Джони работеше там като нощна охрана и разпо­лагаше с просторна стая, чието единствено обзавеж­дане, като изключим цветните фотоси от разни порносписания, разделени навсякъде по стените, бяха две­те легла, покрити с груби одеяла, масата и радиограмофонът в ъгъла. Даже и един стол не се намираше вътре, което, както ми обясни по-сетне той, бе нагласено с тънката цел гостенките да не се заплесват много-много, ами още от вратата да търсят направо лег­лата. Разхлабените им пружини показваха, че е избрал наистина най-прекия път към удоволствието. А и за радост дамите не бяха от придирчивите и се забавляваха със заразителна веселост, всичко им се виждаше забавно, и дори онова непрекъснато „буууу", с което трансформаторите на станцията изпълваха, цялата сгра­да, ги подбуждаше да се споглеждат удивено и прими­рат от смях. Те сами ни въвлякоха после и в някаква уж невинна игра, наречена не знам защо „Феди рос", от която доста скоро и четиримата се видяхме напълно разсъблечени. Накратко казано, изкарахме една бурна нощ и рано сутринта, като изпроводихме уморените дими до хотела им, двамата се отправихме към морето.

По това време на деня безлюдният бряг, огласян от нежния плисък на вълните, бе удобно място за откровения и седнали в края на кея, моят познат от дума на дума откри пред мен някои свои лични при­теснения. От твърде неясните му и уклончиви приказ­ки разбрах само това, че един млад човек, иначе надарен с природна будност и всестранни интереси, кой­то между другото и пописва по нещичко и има увле­чението да събира песни и поверия от родния си Добруджански край, е заставен да живее като пройдоха, ден за ден, и пропилява най-ценните си години. Син на бедни селски родители, той сам и без ничия помощ успял да се образова и придобие литературни познания (снимките по стените на стаята му вероятно бяха все на героини от прочути романи), че даже и да изкара донякъде задочния курс във факултета по история на изкуствата, но какви ти изкуства биха виреели в това змийско свърталище, където всеки идва да си смъкне кожата на плажа, да преоре нечие легло и после да офейка. Ето, да вземем например тая нощ, ама само тя ли е? Брой нямат случаите, когато от скука и ду­шевна самота се забърква в подобни приключения, за да излезе от тях още по-опустошен и разочарован; разкъсван жестоко между това, което чувства и може, и онова, което е животът му в момента. Би било съв­сем друго да тегли ключа на тая забутана в пущина­ците подстанция, която толкова години краде алчно заложбите му, и се загнезди някак си в столицата, където е убеден, че ще получи своето, ама като не се сеща на чия врата да почука... Като е сам на коня си, без нужната протекция... Че да не е смахнатият Дон Кихот, та да потегли ей тъй, слепешката, и се бори сам с разните му замъци и вятърни мелници? Колкото и да е, все нещо е понаучил от тоя шантав свят, за да се надява на нечия случайна милост.

- Дааа, май че ги няма вече онез добряци, меце­натите - рече, загледан унило във водата. - Измряха ли, завист ли ги заяде всичките, не знам, но хич не ги виждам. Губят ми се нещо. Насвяткани германки, виж, колкото щеш около мене, а от онез и за цяр не се намира. Тъй си е то - прави го, струвай го, все натам отива. В смисъл - наникъде.

Я го гледай ти него какво му се прищяло - помис­лих си тогава, - от подаянията да се препитава. Душичката му божия! На такъв воденичен камък да му наденеш през врата, че да го бутнеш в морето.

Около журналистическите си митарства се бях на­тъквал неведнъж на подобни доморасли таланти, хлен­чещи гратисчии, петимни да се намърдат в колата на първия срещнат наивник, та да ги вкара даром през портата на големия град, и при други обстоятелства не бих му обърнал внимание, па ако ще добруджанските пословици да потънат без вест из дъбравите. Но тогава се чувствах задължен от приема, а и не ми се щеше да се наредя до ония шмекери, дето обръщат леглата и офейкват, затова го посъветвах да не се колебае и захвърли всичко излишно, след като е чул вече в себе си гласа на твореца, защото само който не рискува, той не печели; да не заравя заложбите си в дюните, ами да ги изнесе пред отбрания свят и ги покаже в истин­ския им блясък... И други такива безцелни напътствия, че накрая, поувлечен от ролята си на покровител, да­дох и адреса си.

- Ето, вземи - казах му щедро, - и знай, че в столицата има един човек, на чиято врата можеш ви­наги да почукаш.

После дочухме някакви познати гласчета да извикват: „буууу" - и от вълните под краката ни изникнаха като две охранени русалки нашите германки. Това бе добър повод да се отърсим от всякакви амбиции за бъдещето и скочим при тях. Захвана се една лудешка игра във водата, която продължи през целия ден и завърши чак на другата сутрин, когато аз счетох за разумно да кажа „сбогом" и си замина. Но не излезе тъй, поне що се отнася до моя нов приятел, защото някъде в началото на есента той ми се изтърси на главата заедно с целия си багаж - с радиограмофона, цветните снимки и песните от родния си край, и за моя голяма изненада обясни, че идва, за да остане; вслушал се в съветите ми и я зарязал завинаги оная шибана подстанция. Е, какво да се прави, речено-сторено: като скромно начало го приех в стаята си и през следващи­те седмици бях зает да му издирвам удобно жилище и го представям из кафенетата и редакциите на познатите ми от бранша, като за повече тежест пред някои от тях минаваше и за мой родственик. Но не изгубих кой знае колко време около това - провинциалният ми роднина излезе доста пъргаво и предприе­мчиво момче, от тия, дето още не си им подал пръста, а вече те захапали чак до лакътя, и скоро нямаше никаква нужда от моето покровителство; веднъж стъ­пил в града, той така нашироко се разположи в него, че още няколко такива скромни таланта без протек­ции - и щяхме да живеем по дърветата. За година-две успя да се сдобие с диплом от онзи факултет, да се настани на постоянна работа, и то не къде да е, ами във филмовата редакция на телевизията, из която се навъртат все такива изпечени типове, дето знаят под кой ключ заспиват парите, да се ожени и разведе, но вече с печат на софийски жител в паспорта, и сега, когато аз, неговият кръстник, бърша градинските пей­ки, да заема сам цяла гарсониера в центъра. При това имаше и един вроден недъг, за който бях забравил -левият му крак бе малко по-къс от десния и макар да слагаше обувка с висок ток, стъпваше с едва забеле­жимо накуцване, тъй че да се чудиш как ни изпревар­ваше нас, с нормалния вървеж. Вероятно крачката му бе премерена да го отвежда винаги навреме до желаната цел; нито по-рано, нито по-късно, а точно в мига, когато се отварят дверите на дарителницата. Така или иначе, бе явно човек, осиновен от късмета.

Спомних си сега за всичко това, защото гарсони­ерата му бе съвсем наблизо - в оная изпипана коопе­рация срещу английското посолство, - а връхлитащият мраз ме подсети, че съвсем скоро ще замръкна на улицата. Не ми бе в навиците да се изтърсвам неканен и чуждите домове, но в този момент не виждах ника­къв друг изход, тъй че вдигнах куфара и се затътрих нататък по замръзналата алея, като за успокоение на съвестта си казах, че той ми е длъжен ако не друго, то поне приюта, предоставен му от мен през оная есен. Което, от своя страна, пък ми създаде неприятното усещане, че съм тръгнал като някакъв заклет лихвар из града да събирам минали дългове. Тягостно поло­жение - както и да го обръщаш, все ти се набива в очите откъм опаката си страна; върти и се измята като стар, опашат дявол.

А и онзи зловещ талисман - досетих се - докога ще го мъкна със себе си? Я да го видим на кого ще се плези отсега нататък.

Поспрях се на ъгъла, разтворих куфара и го метнах в кошчето за смет. А заедно с него отлетя, та се не видя, и студентската ми книжка. Отървал се най-сетне от това досадно бреме, продължих пътя си с олекнало сърце. Още повече че навлязох под липовите клони на улица „Хан Крум", от близостта на която в душата ми се пробуждаха винаги сантиментални спомени като от танго, чуто след полунощ. Някога в самия й край, току до реката с люляците, другарувах в свободно нает апар­тамент с един друг мой приятел. Това бе единственото що-годе свястно жилище през живота ми - държахме две слънчеви стаи с просторен салон помежду им, в който приемахме гости, и с тераса към салона, обвита в пълзяща зеленина, където седяхме през летните ве­чери да бъбрим; да си вещаем сами ореола на безсмър­тната слава. Беше време, когато хазяите все още про­явяваха някаква милост към бездомниците, а надеж­дите, породени от наивната младост, изглеждаха нещо съвсем близко и осезаемо - да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Но сетне моят приятел се ожени за едно красиво момиче, замина с нея на сватбено пътешес­твие до Венеция и повече не се върна. Пропъди се. След година чух, че разнасял пакети в някаква лондон­ска поща. А мен ме изритаха от онзи апартамент с терасата, че по-скоро да се запозная с Надзирателя. Та ето какъв плод раждат понякога мечтите, заченати в лунни вечери - единият да разпраща някъде на май­ната си коледни картички с чужди благопожелания, а другият да крета по същата тая улица, оседлан с товар от куп славни провали на гърба си. Под същите кестенови дървета...

Не мож му го хвана края на това - помислих си с уморена разсеяност, - така се е оплело. Но иначе всич­ко си бе на мястото - и улицата, и кестените... Дето има една дума, вятърните мелници ги няма отдавна, но вятърът си е все още там. Ние също, ако не се лъжем, ето ни, крачка по крачка наближаваме и след малко ще похлопаме на една врата. Да видим как ще ни посрещнат. Хайде, отваряйте сега! Поднасяйте пи­тата и солта!

***

Кой знае защо обаче, не отваряха. При това от улицата бях вече зърнал светещия прозорец, а и табелката на вратата - специално изработен емайл с тлъсто изписани букви на името - ми подсказваше, че не съм сбъркал: да, тук живееше той, Джони, моят скъп род­ственик. Тука, зад тая тежка дъбова врата, която май че не щеше да разтвори пред стария си, идващ от дълъг път вуйчо. Но да отстъпвам лесно назад нямаше на­къде, затова продължих да натискам звънеца, докато отвътре най-сетне се пробудиха - долових тихи стъпки откъм преддверието и едно бдително око да се взира в мен през шпионката. С неловкото чувство, че в този миг съм откритата, уязвима страна - я ще ми отворят, я не, - аз отстъпих назад, та да ме огледат по-добре. После вратата полека се открехна и в тесния процеп надникна непознат за мене, не млад мустакат мъж с вратовръзка и тиранти. Ако знаех в каква ужасна каша щеше да ме забърка по-късно същият този човек, щях веднага да побягна, ама като не съм ясновидец, казах с учтив тон „Добър ден" и дори му се усмихнах. Но това не бе толкова проява на любезност, колкото чис­та насмешка, избликнала спонтанно из гърдите ми. Донякъде сам шут по природа, аз не подминавах нищо, което би ми дало повод да се посмея, а този мнителен тип, дето надничаше през шпионката, бе доста смешен на вид - разполовен на две от вратата и изтръгнал с любопитство тънкия си врат, приличаше на стар на­парфюмирай врабец, който се озърта да клъвне нещо. Най-много да си клъвне мустаците, както ги бе издал напред, сякаш душеше с тях въздуха.

- Добър ден - отвърна някак предпазливо той, като ме опипваше с присвито око. - Джони ли търсите?

- Не търся, а направо пристигам - казах развесе­лен. - Ето - повдигнах куфара, - не ми ли личи? Само билета от влака дето го изтърсих някъде, иначе всичко си е наред при мене.

-  Негов близък ли сте? - не отваряше все още вратата онзи.

- Не близък, а нещо много повече. Родственик -казах. - Отрасли сме в един двор с Джони. Не ви ли е говорил за мене?

-  Не ми е говорил - смръщи вежди онзи. - А и Джони го няма. Излезе нанякъде.

-  Е, нищо, все ще се върне един ден - рекох, не­търпелив да му съединя най-после двете половини на този раздвоен пазвантин; да го видя цялостен пред себе си. - Аз ще почакам. Не бързам за никъде - до­дадох и без да хабя повече думи, проврях умело куфара през пролуката и сам се напъхах след него в антрето. Случил пред кого да заклещва вратите тоя мнителен тип - пред пътника, гонен немилостиво от злата зима, който по-скоро би го обесил с тирантите му, отколкото да се върне обратно на улицата. А и едва прекрачил прага, усетих да ме обгръща отвсякъде живителна топ­лина. - Има и парно - отбелязах мимоходом. - Точно като за мене е. Да позагрея и аз най-сетне старите си кости.

Онова, което зърнах с влизането в хола, до извес­тна степен изясни хладното ми посрещане - на дивана седеше зряла жена, около четиридесетгодишна дама и зяпаше програмата по телевизията. Тя само за миг откъсна поглед от екрана, колкото да отвърне на поз­драва ми, но и това бе достатъчно да почувствам, че съм се изтърсил баш когато не трябва. Не се искаше много, за да схвана веднага каква е работата; свенливо притиснатите й закръглени колене, прекомерният й интерес към иначе скучното предаване (водеше се ня­какъв разговор за разнообразяването на свободното време, сякаш свободата не е сама по себе си едно приключение), мъжкото сако, прехвърлено върху сто­ла до нея, димящата цигара в пепелника на масичката не оставяха никакво съмнение, че се бях вмъкнал пос­ред разгара на дискретна любовна сцена. А това е едно от малкото неща, които пораждаха в мен дълбоки скрупули; смятах го за смъртен грях да се навирам там, където има място само за двама. Отношението ми към този деликатен въпрос вероятно бе изострено и от притесненията, на които бях подложен напоследък от потискащото съседство с Надзирателя. Но когато ка­зах, че предпочитам да изчакам завръщането на моя родственик оттатък в кухнята, мъжът, който вървеше след мен, не знам защо ме побутна настойчиво в гърба и рече:

-Ами, в кухнята... Ще се разположите тука някъде. И да му се не надяваш - сам пое куфара от ръката ми и го занесе до гардероба в ъгъла. После измъкна иззад писалището някакво подобие на кресло с напу­кана кожа и го тръсна пред мен с повелителен жест сядай и не приказвай! Подчиних се и наместих цар­ски умореното си тяло в хлътналата седалка, но да мълча сега бе пряко силите ми - неловкото чувство за кина ме подтикна да си развържа езика.

- Пустият му Джони - заговорих с игрива непри­нуденост, - и той е като мене, бедният, никак не го свърта на едно място. Ако щеш и дворец му дай, все тая - тегли си го улицата него. Там му е най-добре.

Изчаках да ми отвърнат, но онез двамата хич и не се обадиха - жената все така даваше вид на погълната от телевизията, а възбуденият врабец бе мушнал палци под тирантите и тъпчеше нервно килима в тясното пространство между масичката и бюфета. Само скър­цането на контешките му обувки озвучаваше настъпи­лата тишина.

- Като си припомня, още от малък си е такъв - додадох сякаш на себе си. - Другите деца все около печката обикалят, а той ще грабне комата и беж да го няма. Горките му цървулки, и един ден не изтрайваха. Бяха винаги пробити.

Мъчех се да пораздвижа някак напрегнатата ат­мосфера, но не е възможно да приказваш безспир, докато другите и дума не обелват. Затова млъкнах и се престорих, че ме интересува картината отсреща на стената, изобразяваща захождащо слънце, отразено в бивните на четири слона с мощни предници и крака, като вкопани в тревата (в напредъка си вкусът на моя родственик бе изминал главоломния път от порног­рафските картички до залезите над пампасите), а всъщ­ност с крайчеца на окото наблюдавах онзи разпален женкар с мустаците и тирантите. Той все повече ме караше да му се възхищавам, дори и само за това, че се бе наел да укротява жена, поне два пъти по-едра от него. Нещо, с което аз отбягвах да се захващам; боях се в неудовлетворената си страст да не се разярят и ми пречупят гръбнака. А този изкъпан в парфюм вра­бец с хилави, но юнашки изпъчени гърди, изглежда, че не се стъписваше пред размерите. Но все пак, поглед­нат отстрани, издаваше някакво вътрешно неспокойствие.                                                                          

Както крачеше с настръхнала перушина, той извед­нъж спря, откри с властен замах на ръката си часов­ника и изръмжа:

- Безобразие! Ще го уволня още утре тоя мерзавец! Вярата ще му разкатая!

Помислих си дали тая закана не се отнасяше до моя разпуснат родственик, но се въздържах да попи­там; и бездруго се чувствах прекалено задлъжнял към този разгорещен любовник, когото вече уважавах, за да му додявам и с въпросите си. А и от сутринта не бях слагал хапка в устата си и вече усещах празния ми стомах да се присвива и моли за милост. Ето защо реших да отскоча за кратко навън и се подкрепя в някой от близките ресторанти, като наред с това щях да прибавя и удоволствието от мисълта, че съм пре­доставил възможност на двамата да останат най-сетне насаме.

- Налага ми се да поизляза - рекох и се вдигнах енергично от стола. - Имам един малък ангажимент и ако дотогава Джони се върне, предайте му, моля ви се, че след час, час и половина ще бъда тук,

По моя преценка това време бе напълно достатъч­но двамата да си изкарат работата до края. Ако, раз­бира се, аз бях причината за прекъсването на любов­ната им игра.

- Мда - отвърна разсеяно мъжът, като не престана нито за миг да снове по килима подобно на раздразнен лъв, който търси кого да сръфа, и това ми позволи да се изнижа без излишни благодарности и извинения през вратата.

Отървал се веднъж от куфара (дотегна ми да съм прикован към него, както Прометей към скалата), от хамалин се превърнах за миг в безгрижен скитник и пъхнал ръце в джобовете, зачатках леко надолу по стълбите. Отвън притъмняваше и в мразовития син­кав здрач танцуваха снежни вихрушки, но сега градът не ми се стори така неуютен - имах вече подслон над главата си. Така че вдигнах яката на балтона си и поех спокойно нагоре по свечерената улица. Малко преди да достигна мемориалната стена в чест на падналите през Европейската война, се натъкнах на онова, което ми бе нужно - евтина гостилница за позакъснели с обеда клиенти - и след минута седях вече вътре, обър­нат с лице към бюфета, откъдето очаквах да ми под­несат кренвирши и халба бира. Те не закъсняха да пристигнат - в гостилницата бях единственият посетител. Бе пет без двайсет и изглежда, че освен мене, всички си кротуваха на топло по домовете, а редовните пиячи ги потягаха в изтрезвителните отделения за след­ващата седмица. Толкова по-добре - намерих си тихо местенце да ги отметна несмущаван от никого тия час, час и половина, докато онези оттатък си уталожат страстите. Но още не си го и помислил, и ето че сервитьорът - очилат завързак с олизана папийонка и провиснало сатенено палтенце - отлепи задник от печ­ката и като бръсна пътем трохите от лекьосаните пок­ривки, метна с отегчение кърпата през рамо и се намърда неканен на масата ми. При това не седна, дя­волът му, като хората, ами обърна стола и подпря лакти на облегалката, та да ми навре в очите и разнищените ръбове на ръкавите си. Ей кое им е забележителното на тия евтини гостилници - в тях никога не те дават на скуката.

-  Как са кренвиршите? - запита ме с прозявка.

- Кренвиршите не знам - рекох, - още не съм ги опитал, ама бирата ви е една... Ще ме прощавате, но като да е точена от чешмата. Хич я няма, бедната.

-  Бира ли е, не ми я хвали - отвърна нехайно сервитьорът. - Бебешка пикня. Да си я пият немците. - Той измъкна от вътрешния джоб кутия „Астор", изчука към мене една цигара и получил мълчаливия ми отказ, сам я захапа. После все тъй с морна апатия щракна запалката и издал устни, пусна няколко безуп­речни кръгчета към тавана. - Просто им се чудя на тия бирени кореми къде намират място да я сместят - рече. - С часове се наливат и все им е малко. Гледам ги, трима или четирима такива шваби, разхлабили коланите, а отпреде им гора - има-няма петдесетина празни шишета. Не дават да се раздигат, та всеки да ги види. Голямо геройство, нали? А само една чашка ракия да обърнат и ги търси под масата.

Говореше му се на тоя пезевенк. Бе натрупал наб­людения из кръчмите и се стремеше да ги изрази пред някого - да покаже, че не е повикан на тоя свят само да разнася кренвирши.

- Така си е с бирата - отвърнах, - но нали човек все с нещо трябва да си разкваси устата. Да прокара хапката.

- Ако питате мен тогава, тая работа я върши по-добре виното. Червеното ни не е от най-лошото. Онзи ден ни докараха десетина каси, а гледам, че е вече на свършване. Бързо върви.

Каза го без видима умисъл да си пробута стоката, а да услужи, и това бе достатъчно да се обади в мен щедрият прахосник - отвърнах, че сам не бих се спра­вил с цяла бутилка, но ако и той се присъедини, на драго сърце бих пресушил няколко чаши в компанията му.

- Да ви кажа, че не го обичам, ще ви излъжа - рече ми. - Но сега няма как. Вдругиден съм на едни завър­зани изпити и както ми е тръгнало с тях, само това ми липсва - да си замътя още отсега главата.

-  Студент ли сте? -- запитах.

- Кажи-речи - отвърна уклончиво онзи. - Карам двегодишния курс по фотография. А това - подръпна той пешовете на палтенцето - е между другото. Кол­кото да се намирам на работа,

С тия думи той ми припомни времето, когато и аз така между другото се трепех до припадък в летния ресторант срещу Народния театър. Ресторантът отдав­на е заличен, но и сега, колчем мина покрай същото място, вместо цветарските магазинчета виждам зеле­ната дъсчена ограда с надвисналите отгоре й акациеви клони, зад която стоеше винаги, опрян на гишето, шкембестият управител, астматичен добряк с бяла ри­за и черна вратовръзка, и следеше с ястребово око изхода, за да не се измете някой от кръшкачите. А ние, неговите послушни роби, си проправяхме самоотвер­жено път през кипналата гмеж, вдигнали високо под­носите с вмирисаните кюфтета и повяхналата салата като нафора - по-далече от грабливите ръце на пия­ната пасмина. Прелетна птица в бранша, аз трябваше да засищам зиналите гърла по най-отдалечените маси, но се справях криво-ляво - когато идваше ред да тегля чертата, държах кочана със сметките близо до себе си, та само аз да си знам какво е записано в него. Оттогава, мисля, си развалих непоправимо и почерка -драсках такива неясни криволици в тефтерите, че пос­ле и самият аз не можех да ги прочета. Но едно ми бе ясно - да не влизам никога в излишни приказчици с посетителите, като този очилат акъллия тука. Та от това по-лошо за сервитьора няма - да се сприятелява с клиентите си! Непознат да изръсиш с някой и друг лев - бива, но никак не върви да обираш приятелите си. Тогава все с празен джоб ще се прибираш нощем вкъщи, та да ти дойде умът в главата.

Спомних си и името на управителя – Мелконян, Гаро Мелконян. Той бе от потеклото на арменските преселници и представете си само, съчиняваше стихове; невероятно нежни и наивни стихове за човек с неговата външност и професия. Хайде иди после да вярваш, че поезията е присъща само за изтънчените мечтатели, които въртят шпагата и съзерцават звез­дите.

- Не съм от просветените в тази област - рекох скромно, - но доколкото съм попречел тук-таме по нещичко, сегашната фотография май все повече се доближава до изкуството. Делите мегдан с художни­ците, струва ми се.

-Ами, вятър - отписа се от артистичното съсловие онзи. - Да се докопаш до някоя по-тлъста поръчка и си напълниш джоба - ей я цялата философия. Тия за изкуството и разни такива ги мелят тарикатите, дето делят едрата пара помежду си и не те и пускат да припариш до кокала. Сами да си го оглозгат - това им с изкуството на тях. По-зли са и от хиените, ще знаеш.

- Къде ли не е така? - съгласих се аз, мъчейки се да преглътна повдигането от вкиснатата бира. - Който хване веднъж, не си го дава. Затиска с лапата и доб­лижиш ли се, ръмжи.

-  Охо, на мен ли ще го говорите - усмихна се накриво онзи сервитьор ли, фотограф ли - не виждах вече при кои да го сложа. - Че не ги ли знам: всеки се наместил в някакво ателиенце, ударил ключа отвът­ре и нали не се бърка нито за хартията, нито за нищо, промива и реже, човекът, та чак пушек се вдига. Като да си е отворил частна печатница, тъй се сипят в ръчичките му ей тия - подръпна той палтенцето за яката и в джоба му дрънкаха монети. - Здраво барат, нима шега. Шапка им свалям. И замисляли ли сте се кое му е най-сладкото на тоя занаят, ако се добереш и ти до сергията? - запита, полуизвърнат към вратата, която зейна за миг да пропусне къс от зимата, а заедно с това и някакво убого старче, облечено не според сезона - с разхлопани обувки без връзки, с изгубил боята шлифер и копринено шалче, усукано на възел около мършавия му врат.

Разполовен в момента между две загадки - как се спогажда така леко загърнатото старче с ледения мраз и кое й е сладкото на фотографията, - в отговор аз само свих рамене.

- Пипаш все на тъмно, ето кое - поясни онзи и се надигна. - Никой не те зазърта в пръстите. Лепнал си отвън едно: „Не влизай - копирам", но какво и за кого копираш, друг освен тебе не го знае. Голямо изкуство, а, какво ще кажете? - подсмихва се злорадо той и не дочакал да му отвърна, развя палтенцето към стареца с коприненото шалче, седнал предвидливо оттатък, до печката. По нервната му крачка и по недопушената цигара, която заряза на масата ми, си личеше, че прос­то гори от нетърпение да се върне обратно и си начеше докрай езика. Да, ама не и с мене! Побързах да при­върша с гощавката и да стана от стола още преди да ме е сложил натясно с неговите разтегливи недомис­лици. Пресрещнах го на пътеката, както бе понесъл чаша от тяхното прехвалено вино за стареца. Леко скършил гръб и препънал ръка в безупречно прав ъгъл, той не се отличаваше по нищо от подобните му в бранша. Имаше жеста, момчето, но бе лишен от най-важното - от умението да печели. Горкият глупак: или ще тръгне из улиците да прикляква безочливо около шляещите се туристи с фотоапарата, или цял живот ще обира мръсните чаши и досажда на хората по масите с жалните си оплаквания. Друго за него не бе отре­дено.

-  Какво, вдигаме ли се вече? - подвикна ми той със свойски тон на общителен симпатяга, неопорочен от професията на келнера.

- Натам върви - отвърнах и се бръкнах за кесията. - Каква ще ни е сметката?

-  Дребна работа - позамисли се той. - Бирата, кренвиршите, малко хляб... Няма даже и лев.

- Нищо, следващия път ще го наваксаме - казах и отброих две по петдесет. - Щом се отървете веднъж от ония завързани изпити и ще отпушим бутилките.

-  Майната им на изпитите - отвърна безгрижно той, като метна парите и ги пързулна в джоба. - Ид­вайте, когато ви е удобно. Аз съм винаги втора смяна - от три до десет. Без неделята.

- Ще запомня - казах и се насочих към вратата. Защо все на мен ми се случват такива неща? - запитах се отвън. - Защо на всяка крачка трябва да спирам и ставам душеприказчик на някого си, дето нито ще го видя, нито ще го чуя повече? Ама че гламава история - денят не бе свършил, а вече ометох паяжината из главите на неколцина непознати бъбрив­ци. И то какви - още не си ги срещнал и ето че бързаш да изчезнеш в която ти посока падне. Но ако продължаваше така, скоро щях да се окажа в положението да бягам от половината град. Накъде тогава? Ей го и тоя пишман фотограф - прогони ме с дрънкането си от масата, та да се чудя сега кой път да хвана. Пустият му келеш, как ме насади само! Дето никога не опита сладкото на занаята, копелето му проклето - проклех го. - Да пропадне в кухнята и не излезе оттам, докато ръкавите на палтенцето му не изгният в помията!

Едва прекрачил вратата и студът ме сграбчи с мъртвешката си лапа за врата, а не бе минал и час от времето, което обещах на онези сластолюбци - накокошинения врабец и дебелокръстата му метреса. Как­ва невъобразима свинщина е наистина да си син на случайните обстоятелства - куфарът ти да е на топло, а самият ти да тракаш зъби по замръзналите улуци. По улуците на бляна, бих добавил аз. Един не го сдър­жа да смъкне тирантите и рипне върху дивана, друг бълнува за някакво ателие, където да съсипва чужда хартия в тъмното, трети не знам какво си - и цялата тая неразбория трябва ти да я предъвкваш. В смисъл аз. Но да търся наново някое по-заветно място не се реших - току-виж, съм изтървал удобния момент да улуча моя повратлив родственик в жилището му и ударя на празна врата. Не, така не бива. Лошо ще стане. Затова се сгуших в балтона и взех да се разхож­дам напред-назад край английската легация, като не изпусках из погледа си входа отсреща за гарсониерата. Прозорецът на хола горе не ми говореше засега нищо - лампата бе угасена. Онези двамата или се бяха омели вече оттам, или все още се стараеха в дружен тласък да стигнат до последния, заключителен стон; до вене­ца на славното им дело. Второто ми се видя по-въз­можно, тъй че продължих да спрягам тротоара, без да давам отдих на скрития съгледвач в мене.

Както се въртях така устремено в кръг, глух и сляп за света наоколо ми, сигурно приличах на луд гений, в чиито гърди бушува гръмка музика. А всъщност подтичвах да се сгрявам. Но с това не можеше да не привлека вниманието на постовия милиционер и скоро забелязах, че той все по-често взе да наднича през стъклото на дървената си къщичка, за да разбере що за субект е този, дето снове толкова време покрай посолството. Вероятно се усъмни дали не издебвам посланика, та да му връча закъснелия си протест сре­щу английската намеса в Освободителната война, на­кърнила свещените ни граници; или да му поставя ребром въпроса докога техните консервни томита ще си жвакат дъвката из улиците на Северна Ирландия. Кой ли знае какво му минаваше под фуражката, но стана доста неспокоен. И когато усетих как вече се канеше да напусне топлата си бърлога и ми поиска паспорта, зърнах по отсрещния тротоар моя родстве­ник да крачи с някакъв вързоп под мишница. Тук, вместо да го приветствам с радостен възглас, аз се притулих зад първото дърво и не се показах, докато не хлътна оттатък във входа. След миг лампите горе свет­наха и на прозореца се открои за миг фигурата на Джони, преди да го скрие спуснатото перде. Виж ти! Значи онез двамата са отложили играта за по-добри времена. Или врабецът наистина я е претупал по врабешки - помислих си, но не тръгнах веднага. Изчаках за всеки случай още десетина минути и чак тогава пресякох улицата и заизкачвах бавно стълбите, при­виквайки в себе си хладнокръвието на човек, който няма какво повече да изгуби.

***

Натиснат леко, бутонът възпроизведе един немощен звук, толкова по-мизерен пред това, което привика да се появи в широко отворената врата - моят стар при­ятел Джони, блестящ в бялото си поло и тъмносиния блейзер, чиито метални копчета, изглежда, бяха от чисто сребро, тъй меко заобляха гнездата си в рехава­та материя. Но кой знае защо, в ръката му стърчаха остриетата на голяма разчекната ножица. Какво ли си бе наумило това шармантно момче - да ме обърне в бяг още от вратата ли? Или да пререже с нея тържес­твено лентата?

- О, ти ли си бил онзи гостенин - не скри изнена­дата си той. Но не забелязах да е неприятно изненадан. Напротив - върху загладеното му лице се разля за миг благата усмивка на бащата, хванал детето си в някаква невинна лудория.

- Аз съм - ухилих се насърчено. - Аз съм твоят роднина, с когото си отрасъл от малък.

-  Да те... и в роднината - изруга снизходително Джони. - Е, хайде - щракна той с ножицата, - скачай тогава вътре, братовчеде.

Пропусна ме да мина и така за втори път през този следобед попаднах в хола, И тъй като отликата бе само в това, че сега зад мене вървеше друг, а не онзи врабец с тирантите, стори ми се да разигравам по нечий нелеп каприз едно и също явление, но с различни партньори. Липсваше обаче и зрялата дама. Вместо нея на масич­ката очакваше да бъде освободен от канапите обемист пакет, изпъстрен с бандероли и пощенски клейма, и това изясни присъствието на ножицата при посреща­нето ми - Джони току-що се е канел да проникне отвъд картонената преграда на една велика тайна.

- Ей, какво става с тебе? - сбърчи загрижено чело той. - Като да си изваден от хладилник, така си по­синял. Из улиците ли се развява досега?

-  Нищо, Джони, бели ядове са това - рекох. -Поразтъпках се насам-натам, колкото да убия време­то. Че иначе кога ще я види човек тая дърта сводница, наречена София. Гледам я, нанизали й разни цветни дрънкулки за Новата година, ама да ти кажа правото, здравето ни ще вземе, така се е озъбила. Още отзарана сме се вчепкали с нея и...

-  Я не й бери грижата толкова - прекъсна ме Джони. - Събличай се и сядай оттатък до парното, че като ми стоиш такъв, и мен вече ме втриса.

- Прав си, какво да ти отвърна - казах и се заех да разкопчавам балтона. Но пръстите ми бяха така вкочанясали, че закъсах още при първото копче; заинати се, проклетото, и както и да го премятах, не скланяше да се промуши през илика - мреше май да ме види отново на улицата.

- Ама много си зле - не се стърпя Джони и ме притегли към себе си. - Като гипсиран си - приближи се той толкова плътно до мен, че усетих сладникавия му дъх. Разбита пломба ли имаше това момче, със стомаха ли не беше нещо в ред, не знам, но в лицето ми сякаш че въздъхна тресавище, и докато се оправя­ше с копчетата, прекъснах дишането. Вцепених се.

Изхлузи балтона от раменете ми и го подметка веднъж-дваж със свития си на ченгел пръст, като да го претегляше.

- Ей, как го носиш това нещо? - рече с насмешка. - Ръката ми ще откъсне, толкова е тежко.

- Свикнал съм му, Джони - изпуснах на тласъци насъбрания въздух. - Мъчиме се един друг от години и както е тръгнало, той мене ще надживее. Ако не ми направиш тая услуга да го изхвърлиш през прозореца, отърване няма. Ще си го влача чак до гроба.

- Хайде друг път - каза Джони и се огледа. - Да. Засега ще го оставиме оттатък на окачалката. Че да ти кажа - обади се вече от антрето, - при мене е една теснотия - ад. Уж не държа нищо излишно, а като дойде време, няма къде и чифт чорапи да завреш. Навсякъде е натъпкано.

Да те заврат тебе пак в оная подстанция, че тогава да те питам колко ще ти е широко, келеш такъв -отвърнах му мислено и приседнах в дъното до парното. Нагорещените ребра на радиатора се впиха с магне­тична сила в изтръпналия ми гръб и притворил за миг очи, усетих да ме наляга тежка дрямка. Клепачите ми горяха. Размекнатият врат едва крепеше главата ми изправена. Ръцете отказваха да се подчиняват. Бях като парцалена марионетка, на която са скъсани кон­ците - още малко и ще се превърна в купчина отпадъци на пода.

- Значи ти си бил моят неизвестен братовчед? - сепна ме бодрият глас на Джони. - Какъв срам, а, да а не си знам родословието?

Той, изглежда, бе забравил времето, когато минаваше за мой близък роднина, при все че то не беше отдавна. Но тъй си е с човека, тъй е и с Джони - да помни само онова, което му е угодно. Другото - на боклука.

- Ама какво ли си помисли, а? - поразсъних се аз.

-  Изведнъж гостенин, че и с куфар отгоре. Цяла мистификация, нали?

-  Което е истина, доста се изненадах - отвърна Джони, като кацна върху крайчеца на писалището и прехвърли елегантно крак връз крак. Сякаш че излъчваха обясненията му по двата канала на тяхната теле­визия, такава изразителна поза зае. - Връщам се от централната поща с ей тоя колет, дето още не знам какво има в него, а е събота, все пак гласиш си разни свои планове, пък и на никого не си пращал телеграма да се качва на влака, и ето ти тебе гръм от ясно небе -  гостенин. Че и роднина! А да съм давал на някого адреса си, не, пази Боже от това, да го знаят само старците ми и една моя позната от Балчик, чието име стои върху колетчето. Те не тръгват така лесно на път, само със сила можеш да ги отлъчиш от кокошките им на село, тъй че отпадат, а с нея говорих ей тая сутрин по телефона - звънна да ми обади за пратката. Че кой ли ще е тогава? Ще ме извиняваш, братче, но като видях куфарчето ти, си помислих, че наистина може да е някой от селските ми братовчеди. Предпочитам да е някой случаен бродяга от улицата, но не и роднина. Давам му на такъв ключа и сам се пренасям в някой хотел. Друго спасение няма. Така ли е?

„Аха, ето за какво е била оная усмивка одеве -помислих си. - По-малкото зло надделява. И сравнено с другото, буди весели чувства."

-  Ами тъй си е - отвърнах, зарадван да чуя, че вместо очакваната неприязън съм донесъл с появяването си една приятна изненада. Ето ти на тебе късмет, роден от нищото. - Комай че и аз не съм по иначе с моите близки - додадох като заклет родоизменник. - Повечето от тях даже не ги помня как изглеждат. Да ги срещна на улицата и ще ги отмина. Отчуждение ли е това, неудобство ли, кой ли го знае?

- Даа, животът на никого не прощава - поклати с мъдра примиреност къдрокосата си глава Джони. - Счупеното веднъж не мож го залепиш наново. Личи му. Бе очевидно доволен. В този миг от всичко онова, което е той, Джони, се излъчваше на плавно раздип­лящи се вълни самата божия истина, пропита не с аромата на благовония, а с дезодорант. Още повече се повдигна настроението му, когато чу какво ме е при­нудило да се впусна в това рисковано приключение. И макар по-сетне да даде вид на загрижен, от мигнове­ното просветване на лицето му можа да се забележи, че вестта за моето брачно фиаско накара душицата му да се присвие от удоволствие, сякаш я бяха залели с медовина. Сам опърлил преди мен козината си на семейния огън, той бе вече напълно разположен да посрещне съпружеския ми провал с вътрешна наслада. Но когато стигнахме до нуждата да бъда приютен за няколко дни, доброто настроение изведнъж го напус­на; помръкна, бедният, и взе да срича като тъп пър­волак.

- За няколко дни, викаш? - развъртя се неспокойно върху писалището. - Е, колкото до това... След като си вече тука, не мога да ти откажа, нали? Звяр да съм, пак не... Макар че, ако си говориме откровено, и аз самият съм доста натясно. За един все пак се ядва, при двама обаче... Но ще гледаме да я наредиме някак си. Още не съм забравил, че и аз бях закъсал така нав­ремето. Ще се отплащаме, няма как.  

- Не става въпрос за отплащане - казах, въпреки че ставаше въпрос точно за това, - а да се завра някъде за тия три-четири дни, пък все едно къде ще е. Даже, ако питаш мен, бих се чувствал най-добре оттатък, в кухнята. Таман няма да си пречиме един другиму.

-  Да, в кухнята - щипна се загрижено по бузата Джони. - Но там е цялата работа, че в нея е още по-неудобно. Не става.

- Че какво й е на кухнята? - учудих се аз. - Одеве, като рекох да те почакам оттатък, онзи твой гостенин май че ми отвърна същото. Слушай, я недей да се притесняваш толкова за мене. Свикнал съм всякак. Ако няма легло, или... Хич не ми е до разкош сега. Случвало ми се е и на два стола да преспивам. Не съм от капризните.

-  Абе легло си има - всмукна замислено устни Джони. - Но какво да ти кажа? Положението с кухнята е малко по-особено. Тя е наета от мен заедно с ей това нещо - посочи той хола, - и юридически аз я прите­жавам, временно естествено, но това е само по дого­вора със собствениците, а иначе не разполагам с нея. Нали разбиращ - пренаета е.

Отвърнах с мълчалив знак, че не ми е съвсем ясна тая комбинация, и Джони бе принуден да разкрие за­гадката около тази мистериозна кухня. А то каква ти: загадка - жив майтап! Тъй като не било според кесията му да се натовари сам с целия наем за гарсониерата, а, от друга страна, се изкушавал да притежава самостоятелно жилище в центъра, решил да постъпи по подобието на цар Соломон, двояко - като предос­тави на своя глава кухнята за тайни любовни посеще­ния. На онзи напарфюмирай врабец, който се оказа извън цивилния живот цял полковник, заместник-главен редактор на военно списание, и на още един пламенен любовник, негов подчинен в службата. Срещу съответното заплащане естествено. И то солидно зап­лащане - кажи-речи, половината от наема. Двамата били сигурни хора, вършели си бързо и безшумно ра­ботата, и най-важното - издължавали се винаги нав­реме. Точно на първо число, когато изминавал и ха­зяинът за парите.

- Та ето как стоят нещата с кухнята - добави спокойно той. - Но за това нито дума, нали? Че ако ни пипнат, ще знаеш, каменоломните не ни мърдат. Ще чукаме камъните, докато се изприщим и под езика.

- Иска ли и питане - отвърнах, разведрен да си припомня сцената с наперушинения полковник и хри­симата дама. - Значи ето кого се канеха да уволняват одеве - подчинения. - Изглежда, че се бе поувлякъл отсреща. Тук едва не изровиха паркета от бяс.

-  Да, получи се известно недоразумение - рече Джони. - Обикновено те се разминават с предварител­но уточняване на часовете, но този път, кой знае защо, се засякоха. Тяхна си работа. Нас това не ни засяга.

- Естествено - засмях се аз. - Но този полковник си го бива наистина, и без да е облечен в мундир, школовката си му личеше. Раз-два и без много приказ­ки. И само как надничаше през шпионката - ужас! А обувките му така поскърцваха, сякаш току-що ги бе снел от калъпите в склада. Браво на него.

- Шшшт - сложи пръст на устните си Джони. - По-тихо приказвай, че може да ни чуе. Още е оттатък.

- Добре, добре - казах. - Да не го смущаваме. Но при това положение не виждам какво ни пречи да използвам за тия няколко дни кухнята. Вероятно ония двамата нощуват при жените си, а и аз ще идвам тук колкото да преспивам. Кое му е толкова неудобното?

- Всъщност това е някакво разрешение - склони да каже Джони. - Щом е за едното преспиване... Още повече че утре е неделя, а в този ден те са заети със семействата си. Няма опасност от изненади. Само че оттатък не бива да внасяме дрехи или каквото и да било. Нали разбираш - не ми се ще да си помислят, че нарушавам споразумението. Държа да сме на чисто.

-  Бъди спокоен - рекох, - няма и да усетят, че някой друг се търкаля в леглото им. Освен това, дето е на мене, не нося почти нищо. Само за ей този костюм ако се намери някъде място - станах да разтворя ку­фара, - ще бъде добре. Нова дреха е и не ми се иска да я мачкам сред останалите парцали.

- Това не е голям проблем. Ще го сместим някак в гардероба - каза нехайно Джони, но като извадих костюма, моментално облещи очи и скокна от писа­лището. - О, че ти си имал много шик дрешка, бе! Я да я видя - взе костюма от ръцете ми и го заобръща в светлината на прозореца. - Да, наистина е от класа. Платът е чудесен, а и кройката му е още модерна. Кога си го правил?

- Ами няма и година - отвърнах с приятно смуще­ние. - Ших го за сватбата, но тя така и не стана. И оттогава да съм го слагал само веднъж или два пъти. В същия вид е, както го взех от шивача.

- То си личи - рече Джони и наложи костюма по тялото си, заел изпънатата поза на манекен. - Добре ли ми стои?

-  Доста добре - отвърнах искрено. - Отваря те.

- Да, знам, вишневият цвят винаги ми е отивал - потвърди с тона на суетните господинчовци Джони. Разговаряхме като някакви превзети дами, срещнали се в моден салон. - За съжаление никога не ми падна случай да се сдобия с подобно нещо. А открай време си мисля за една такава дреха. Какво да ти кажа - изпреварил си ме. Чувствам се ограбен.

- Че вземи я тогава - предложих неочаквано и за самия мене. Подхвърлих го колкото за приличие, за­щото Джони бе с моя ръст, но значително по-едър в ханша и едва ли щеше да се побере в панталона. А и не съм от племето на ескимосите, за които е въпрос на чест да си подаряват вещите, харесани от техния гост. Гостът все пак бях аз, а не Джони, Но той въз­прие думите ми буквално и докато да се усетя, вече бе хвърлил блейзера и надянал моя нещастен костюм. И просто да не повярваш - побра се. Наистина закръг­леният му задник изхвръкна назад и копчетата на пан­талона простенаха жалостиво, но тъй или иначе успя да натъпче в него бухналите си телеса. Боже мили, влезе! - проплака сърцето ми. - Стана му!

- Ей, като че е шит за мене, така ми ляга - дос­тигна като в просъница до слуха ми щастливият глас на Джони. - Само в чатала ме стяга малко - пристъпи напред-назад той, - но ще се отпусне. Таман това ще ме накара да смъкна някой и друг излишен килограм. Отдавна си го мислех. Е, благодаря, голяма услуга ми направи, братовчеде! - ръгна ме той игриво в ребрата. - Както утре съм канен на едно събиране в дома на шефа, нещо като делови обяд между най-приближени­те му, тази дреха ми идва точно навреме. Ще мътиме там една важна работа и е от значение да изглеждам добре - добави с небрежна лекота той, сякаш че единственият ми приличен костюм, с който ме свързваха толкова свети за мен надежди и на който тоя вонящ тип продължаваше да вика „дреха", е поръчван специ­ално за техния делови обяд.

- Радвам се, че мога да ти помогна с нещо - от­върнах като замаян. Все още не ми се вярваше, че е възможно да бъда съблечен по такъв разбойнически начин. Стана някак много бързо, за да се опомня сво­евременно и съумея да защитя интересите си. Чак когато Джони сне костюма и го окачи грижливо в гардероба, се усетих, че бе вече късно - бях ограбен. Подхлъзнат. Изигран надве-натри и изпратен за зелен хайвер. И то с моята помощ. Така ми прималя, че коленете ми се разхлабиха и се свлякох като празен чувал на стола.

Ей, какво става с тебе? - казах си. - Що за мало­душие е това? Всичко се обърнало с краката нагоре, а той, глупакът, виждате ли го, примира за някакъв костюм. Я се съвземи. Не падай толкова ниско, чове­че, дръж се на висота! - насърчавах се с нежна загри­женост, но от това не ми стана по-добре. Волята ми ме изостави и в този миг единственото живо нещо в мен бяха очите, които с нямо удивление наблюдаваха как Джони сдипля старателно панталона по ръбовете и приглажда реверите на сакото. В завършек той дори прехвърли няколко кърпички и избрал една - тъмно­червена на кафяви ивици, - я бодна с артистична ле­кота в джобчето. Отдръпна се да огледа творението си и остана видимо доволен - кърпичката стоеше добре. После се замисли за нещо и преди да блъсне вратич­ката, приклекна, разрови из гардероба и като се изп­рави с почервеняло от титаничните усилия лице, в ръката си държеше чифт стари ръкавици.

-  Ето, това е от мене - рече и ги метна върху коленете ми. - Да си сгрееш пръстите, че както те гледам, не те бива вече и дюкяна да си разкопчееш с тях. Така са се схванали.

- О, много мило от твоя страна - чух се да отвръ­щам и нали бях изтървал съвсем краищата, взех, че нахлузих ръкавиците и се ухилих като кретенче, намерило дребна пара на улицата. - Хващат ми се - оповестих радостно. - Все едно че са правени по моята мярка. Благодаря! Таман имах нужда да си загърна в нещо ръцете.

Та ако ми хрумне да те удуша тая нощ, поне да не оставям отпечатъците си върху мръсния ти врат - добавих мислено и както става обикновено при моя наклонен към шегата нрав, веднъж намерил смешния израз, аз веднага се отърсих от унинието. И забравих за печалната участ на костюма - да върви по дяволите!

- Нали? - усмихна се покровителствено Джони. - Носи ги със здраве тогава. А сега - потри с нетърпение ръце той - да сложим кръст на неприятностите и над­никнем какво ни е изпратила нашата мила позната. Предполагам, че това не е безинтересно и за тебе. Сигурно си точиш отдавна зъбите, а?

- Не съвсем - отвърнах. - Само преди час похапнах в една съседна гостилница. Още ми държи.

- За което ще съжаляваш - рече ми Джони, вдиг­нал ножицата като хирург, който се готви да демон­стрира на асистентите си последния, фатален разрез. - Моята приятелка, която и бездруго е една малка сладка женичка, има две забележителни качества: де­ликатността да не пристига, когато не я викат, и уме­нието да подрежда колети. Само в кутията си за пудра това момиче е способно да вмести толкова неща, кол­кото ти и с двете ръце не би обхванал. И ги подбира с такъв вкус, че пръстите си да оближеш. Несравнима е в това отношение. И нищо чудно, след като по майка с гъркиня. Гъркините са родени за съпруги. Това, май­чинското, го носят в себе си още от люлката.

Той сряза внимателно канапите, разгърна обвив­ката и аз със собствените си очи можах да се убедя колко близо бе до истината - вадеше едно след друго плътно загънати в целофан пакетчета и ги редеше с мерак върху масичката, цяла камара се натрупа пред него, а те сякаш че нямаха свършване. Извираха в непрекъснат поток из кутията и таман да си помислиш - ето на, секнаха, пустите!, - и Джони с ловък жест измъкваше още едно. Това го бях наблюдавал само при илюзионистите, които имат обичая да смайват публиката с техните бездънни скривалища на гълъби и разноцветни ленти, и го възприемах предимно от външната му, чисто техническа страна. По природа злояд и непридирчив към кулинарията, самото съдър­жание на колета не ме вълнуваше. Докато моят лаком родственик бе погълнат именно от него. Той подушваше всяко от пакетчетата, сбърчил чипия си нос, примлясваше звучно, после открехваше леко целофа­на, колкото да надзърне в светилището, и като обявя­ваше високо: „луканчица" или „пушена рибка", или не помня какво още, го полагаше нежно при останалите. Последното, което изкара на бял свят, бе плик с писъмце от приятелката му. Него той сложи най-отстрани и го разтвори чак когато похапна доволно от всичките деликатеси - и от луканчицата, и от пушената рибка, и от не помня какво още, - а остатъците прибра на сигурно място в шкафа. И което ме втрещи - за­въртя ключенцето и след това го пъхна под ажурената покривка на телевизора.

- Не е излишно - рече, забелязал изненадата ми. - Никак даже. Щото онзи бандит, не полковникът, а другият, има хубавия навик да тършува из провизиите ми. Иска му се на животното да се прави ларж пред жените, ама с чужди мезета. Хитрец. Ще ме хване за...

Справил се с пратката, той извади от писалището кутия ментолови цигари и запита:

-  Ще запушим ли?                                               

- Благодаря - отвърнах, - но аз избягвам тютюна, защото съм зле с гърдите. Задушава ме.

Което си бе и самата истина - освен от хронично безпаричие като за добавка цялата ми фамилия стра­даше и от наследствена астма. За да няма мърдане, изглежда.

- И добре правиш - рече Джони. Полегнал на дивана и обвит в зеленикава пелена от дим, той бе в състояние да събуди завист у всеки азиатски дембел. -Аз също не съм от редовните пушачи и запалвам ей тъй, само колкото за кеф по някоя папироса. Я ми се събират три-четири къса на ден, я не. Това, от друга страна, ми позволява да си поддържам постоянни за­паси от скъпите отбрани марки. Но да четеме - про­тегна се мързеливо и вдигна писмото от масичката. После разряза плика с дългия нокът на малкия си пръст, измъкна сгънатия на две лист с ефирния бледосин цвят на девическа нощница и се унесе. В този сюблимен миг се чуваше само мекото шуртене на топ­лата вода в радиатора, нарушавано от сладострастните простенвания на Джони, който при всяка по-силна фраза си размърдваше задника и измъркваше като мартенски котарак. Знаех, че е от похотливите натури, дето и ден не могат да изтраят, без да се поотъркат в нечие бедро, но това му свойство - да се възбужда и от писмото на жена, която е на километри от него - ми се стори доста странно. Изглежда, че отделните пасажи извикваха в буйното му въображение еротични видения от миналите срещи между двамата, за да се нажежава така. Тогава за рядката му способност да прониква отвъд редовете би трябвало да отдадем дължимото и на неговата приятелка, която наред с уме­нието си да подрежда котлети вероятно притежаваше и дарбата да оставя в съзнанието на партньора си трайни, неувяхващи с времето картини. И през следващите няколко дни, в които имах възможността да ги подслушам как се прикоткваха с часове по телефона - с подправянето на гласовете, със звучните целувки в мембраната и с разните му там „пушенко", „пипинко”, „душенко", сякаш че жицата между тях бе пъпната им връв, - аз наистина се убедих колко законо­мерно е именно тя, а не някоя друга, да бъде незаме­нимата позната на Джони.

- Ей, щури жени - въздъхна самодоволно накрая той, като смачка на топка писмото и го метна в кошче­то. - На всички им хлопа по някоя и друга дъска, да ти го кажа. Влюбят ли се и пощуряват. Губят разсъ­дъка. Ето и тази, дето я чакам тая вечер към осем -уж играе на независимост, уж това, уж онова, а си я знам - само чака да й река „хайде" и е готова да хукне с цялото си величие към гражданското отделение. До­там й се простира въображението - да впише веднъж името си до моето и ми увисне като топуз на врата. Ще има обаче да чака, мисля си аз, един път засега ми стига. Само че с тебе какво да правим тая вечер? - обърна се той към мен и ме прониза с остра струйка ментолов дим. - Нали си вече ерген, дяволе, а и мой гост, та сигурно и жена ще искаш да ти търся сега? Усещам ти отдалече намеренията.

-  Ами, глупости - отвърнах. - Жена... Така съм капнал, че едва се държа на краката. Хич и не ставам за такава работа.

- После ще разберем за какво ставаш и за какво не ставаш - каза Джони и се повдигна. - Не бързай да говориш. Първо да звъннем на моето момиче, щото около нея винаги се навърта по някоя и друга самотна девица. Тя им е нещо като ангел-пазител - баламосва ги с хороскопи и гледане на кафе. Я да видим тогава дали е познала какво ги чака тука... Какъв здрав и темпераментен младеж...

Но за мое облекчение не успя да звънне - таман взе да набира номера и цялата кооперация изтрещя и се разклати, сякаш някакъв разгневен исполин я бе изтръгнал из основите й. Изгубили за миг опора, ние се озовахме сред трясък и бъркотия от падащи пред­мети. „Майко мила, земетресение!" - извика Джони и като зъхвърли слушалката, хукна вихрено към изхода. Миг след това го последва и полковникът с дамата. Аз си останах кротко на мястото. Не го направих от излишна за случая смелост, нито от желание да се над­смея със самообладанието си над останалите. Напро­тив, по природа съм по-скоро малодушен страхливец и в някое друго състояние на духа щях пръв да офей­кам, но сега бях прекалено смазан и опустошен вът­решно, за да се страхувам за кожата си. Пък и какво ли можех тепърва да изгубя - стария си куфар ли? Нека да треперят в този час ония с имотите и тлъстите банкови сметки, на тях е ред да поразмислят за човеш­ката суета и преходността на всичко земно. А аз съм лесен - разчистил сметките си и готов да приема сми­рено лъжицата с причастието.

А какво ли е сега там, край реката? - досетих се за ония трима заговорници, дето отидоха да се разсей­ват от мен сред шубраците. Вероятно Надзирателя е прекъснал семейния съвет и ги е извел своевременно и в стегнат строй отвън на поляната. Или са били дотолкова увлечени в обсъждане на мерките срещу моето поведение, че въобще и не са усетили гръмотевичния тътен. Кой ли ги знае? За бабата поне бях наясно - както обикновено, тя е подремвала в кухнята и люшкането на миндера й се е присънило като меко възнасяне върху ангелски криле към небето. Но горе ще те поразпитат за греховете ти, бабке, бъди сигурна - помислих си с насмешка. - Съд Божи е това, а не старчески приют. И току-виж, че за доносничество и подлизурство те наврели с ръжените право в казана. Ври там тогава, дърта вещице, та да видиш как се слухти и наднича през ключалките! Ще ме дебнеш в нощите и натапяш пред Надзирателя, а?

След първия трус втори не последва. Натежали от многовековна умора, земните пластове отъркаха с глу­ха въздишка гърбовете си и прилегнали удобно, се укротиха. Живейте още, казаха, любете и се множете, люде, защото тъй и тъй ще дойдете при нас! Извес­тно време чувах хаотична врява и безразборен тропот отвън по стълбите, после тупурдията полека затихна. Ето че ме навести и покоят, за който жадувах през целия ден. Прехвърлих изтръпналите си крака върху масичката, притворих клепачи и до притъпения ми слух стигна тиха оркестрова музика - някъде горе сви­реше неизключен в суматохата приемник. Изпълнява­ха нещо класическо - бавно и тържествено - и в този миг то звучеше като скръбен реквием над обезлюден и съсипан от злите сили град, из който скитат само ветровете, И крадците! - добавих мислено, защото външната врата, зарязана да зее от бегълците, проскърца на тласъци и ми се стори, че някой влезе на пръсти в антрето. Да не ми играят нервите? - рекох си и проточих врат като някакво плашливо животинче, доловило притаените стъпки на дебнещ хищник. И изтръпнах - оттатък наистина имаше човек, по учес­теното и хрипливо дишане на когото схванах, че не идва с добри намерения; явно набираше смелост и се канеше да нахълта в хола. Той вероятно не подозираше присъствието ми, затова взех светкавичното решение да нападна пръв и го изненадам. Напрегнах мускули, приближих безшумно вратата и я дръпнах със замах, готов да впия нокти и зъби в гърлото му. Но какъв ли противник излезе насреща ми - същият онзи опърпан старик с шлифера и коприненото шалче, когото бях върнал следобеда в бирарията. Сега бе въоръжен с прокъсан чувал и като ме видя, го вдигна пред лицето си да се предпази. Но аз и не мислех да го нападам.

-  Ох, ти ли си бил това? - рекох с облекчение и отпуснах ръка. - Дяволите да те вземат, човече, изкара ми ангелите! Че може ли тъй - да се вмъкваш като разбойник в чужди къщи? Редно ли е това. а?

-  Не е - съгласи се веднага старикът и прикри чувала зад гърба си. - Ама гледам отворено и...

-  И право вътре, нали? - не се сдържах да го посмъмря, - И тая хубава! Че я се виж - внуци трябва да бавиш на тая възраст, а не да тършуваш с чувал из къщите. Срам, старче, срам и позор за годините ти?

- Нямам внуци - хвана се за думите ми старикът. - Инак що да не ги бавя.

- И добре, че ги нямаш - казах с усмивка, - та да не теглят сега резила на дядо си. Но да не приказваме повече. Не съм стражар. Карай нататък по етажите и не се бави, че току-виж, стопаните се върнали и те сварили на местопрестъплението. Хайде, хайде, не се назландисвай - избутах го нежно към стълбището. -Това е твоят час, човече, и не бива да го изпускаш. Твоята жътва. Или сега, или никога! Бързай, докато е време!

Дал по такъв ласкав и насърчителен начин път на старика, аз залостих вратата и се върнах развеселен в хола. Сам Бог го бе изпратил тоя дрипав дявол, та да ми разведри сърцето. Кажи-речи, вече нищо не бе в състояние да ме подкрепи така в трудните житейски моменти, както видът на тия мили несретници, дето надничат с дискретно любопитство в уличните кошче­та или теглят, опънали шии, своите допотопни колич­ки, пълни с всякакви вехтории; те са, които все още ме карат да се усмихна и махна с ръка на грижите. Че и с чувал бе успял да се снабди, сякаш го известяваха за земетресенията направо от някоя сеизмична стан­ция. Дъртият му апаш, намерил кога да се вре из гардеробите! Опипат ли го разярените собственици, хич не му завиждам - ще го натикат в чувала и метнат през прозореца.

Малко след стареца дойде и Джони да си вземе палтото. Мъчеше се да изглежда нехайно спокоен, но му личеше колко е изплашен - бе тичал по стълбите и едва си поемаше дъх.

- Ей, страшна друсавица, братче - възкликна със страхлив възторг той. - Убива те като едното нищо. Няма шега, ти викам - като ни разлюшка насам-натам и си рекох; край, свърши се. Загинахме.

- Но не сме - казах. - Размина ни се и тоя път. Прескочихме трапа. И защо ли, питам се, когато и без това ще лягаме в пръстта. Ден по-рано или по-късно...

- Разминало се е, ама не се е разминало - прекъсна словоизлиянията ми Джони. На него сега не му бе до философски размисли - теглеше го просторът на ули­цата. - Целият град е навън. Чака се вторият тласък. Та ще е по-умно, вместо да ги дрънкаш тия празни приказки, и ти да наденеш балтончето. Не се бой -къщата няма да избяга,

-  Именно за това, Джони - рекох. - Именно за това, мойто момче. Къщата си е тука и взеха да я наобикалят крадци. Точно преди да влезеш сгащих един от тях в антрето. Че и чувал си носеше човекът - да го пълни с вещите ти.

-  Така ли? - забрави мигом за земетресението Джони. - Крадец, казваш, с чувал... Виж го ти, подлеца, от толкова апартаменти баш мен избрал да пребарва! И какво го направи тоя мръсник?

-  Ами какво да го направя - отпратих го към съседите. Ние сме скромни, честни хора, рекох му, и нямаме нищо излишно за даване. Беж при англичани­те отсреща, както те крадоха навремето колонните, сега пък ти тях ги кради? Обери ги до шушка!

- И хубаво си му рекъл - похвали старанието ми Джони. - Все пак жалко, че не налетя на мене. Щях да му разбия мутрата на тоя мошеник. Ама че гадно племе - ти се чудиш къде да завреш глава, а той едно си знае - как да ти обере имуществото. Що за идиоти са това - и аз не разбирам. Но както и да е, сега няма да оправяме света - досети се наново той за втория тласък, - Време е да вървя, че моето момиче сигурно ме чака. Ужасно е страхлива и трябва да я успокоявам.

- Върви, Джони, върви при момичето - опънах се пак върху дивана. - А аз ще остана тука. Нали съм нещо като пазач...

- Добре, пази тогава - рече нетърпеливо той. - И недей да ги жалиш тия серсеми - навърти ли се още веднъж някой насам, цапардосай го направо със стола, та да запомни кога е идвал да краде от нас. Пръсни му черепа.

- Бъди спокоен, Джони. Докато съм тука, пътят на крадците е отрязан. Могат да минат само през трупа ми - уверих го аз, но щом изчезна надолу по стълбите, вдигнах мощи от дивана и се заклатушках към кухня­та. Повече нямах нито сили, нито желание да охранявам имуществото му - и без чужда намеса бях жив труп. Сега исках само едно - да спя.

Като влязох в кухнята, едва не ахнах - вътре ма­сата бе отрупана като след хусарско пиршество. Какво ли не се мъдреше върху нея: бутилка с червено вино, още една с бяло, сухо филе, руска салата, маслини, бадемови ядки, няколко портокала... И всичко това бе едва наченато, сякаш че още в началото на веселбата някакъв непредвиден вестоносец бе изревал: На коне­те, господа! - и пируващите са наскачали презглава да запасват сабите. Този бейски размах толкова ме озадачи, че когато по-късно се сближих с полковника, аз не се стърпях да го попитам защо все пак е нужно да се изръсва така щедро за нещо, от което не ще да употреби и половината. Ела на моята възраст и ще разбереш защо - отвърна ми накратко той. Отговорът му напълно ме задоволи, но реших да доуточня нещата и подхвърлих: За тая цел сигурно ще трябва и аз да съм полковник, нали? Изглежда, че ще трябва - рече ми тогава този забележителен човек, на когото бе съдено да обърка окончателно живота ми, а донякъде и аз неговия. Но за това после.

Ударих няколко здрави глътки от червеното, хайде след това и от бялото, за да не личи, после сдиплих старателно панталона върху облегалката на стола, мет­нах отгоре сакото и преди да легна, разстлах върху възглавницата носната си кърпа. Иначе ме бе гнус да я допра до лицето си: кой ли ги знае къде я бяха подпъхвали онези морни, окъпани в пот орачи - пол­ковникът и подчиненият му. По същата причина се отказах и от одеялото и легнах така, както си бях - скръстил ръце върху гърдите и протегнал в тъмното голите си крака, напълно готов да посрещна втория, решителен тласък.

***

Спах неспокойно, преследван от невъобразими кош­мари. Още неспуснал клепачи и се видях пак да бягам с куфара от Убежището, но сега подире ми сумтеше с бръснач в ръка Надзирателя. И както става само в сънищата, преодолявах всяка крачка с титанични уси­лия, сякаш си пробивах път през дълбоко тресавище. Едва докретах до изхода и онзи връхлетя отгоре ми и ха да замахне с резеца, когато цялата кооперация отзад рухна и го погълна. Най-сетне, най-сетне! - извиках радостно аз, но нямах много време за ликуване - миг след това, както преплитах окаяно крака из развали­ните, мамен от близко шуртене на вода, която все не успявах да достигна, го зърнах да търкаля насреща ми грамадна бъчва. Бе загърнат в дълга бяла престилка и уж идваше да ми помогне, но като спря до мен по самодоволната му лукава усмивка схванах, че нещо не е в ред. Това вино, ако искаш да знаеш, господинчо, ми го докараха тая заран - рече. - Ама е вече на свършване. Отбрана стока е и бързо върви. Я виж - завъртя канелката той и върху тротоара плъзна тънка пенлива вадичка. Изплашен живителното поточе да не секне, аз паднах на колене и протегнах ръце, ала вместо вино в шепите ми потекоха с меко трополене лъс­кави кафени зърна. И таман да ги поднеса към напу­каните ми от жаждата устни, някой ме дръпна грубо за рамото и зърната се разпиляха. Ей, къде дават така? - чух възмутения глас на моя родственик. - Аз пари съм броил за това нещо. Ще ми го крадеш, а? Я марш от къщата ми тогава, дрипо нещастна!...

При тия думи скокнах като убоден и мина цяла вечност, преди да дойда на себе си и проумея, че все още съм в леглото и че светът продължава да същес­твува.

Откровено казано, това откритие не ме възхити особено - предпочитах да се слея и потъна сред общия хаос, а не да стърча отстрани като някакъв самотен неудачник, изложен на присмеха на тълпата. Тая ге­роична поза хич не ми изнасяше, но кой да те разбере. Подпрян на лакът и вторачен с тъпа неподвижност в тъмнината, аз сякаш че изчаквах да влезе камериерът и ми поднесе чехлите и халата, толкова бях зашеметен и неспособен за каквото и да е действие. Отгоре на всичко часовникът ми бе спрял, та стоях някак извън времето - бледа сянка в нощния мрак. Ама не съвсем - близо до мене капеше чешмата и отмерваше с рав­нодушна точност секундите.

Ах, да, водата - сетих се. - Май че от нея започна. Лутах се да я търся из камънаците, а тя ей къде била - изтича току до устата ми. Бях плувнал в пот и пре­съхнал от жажда, тъй че се налагаше да размърдам мощи - спуснах бавно крака на пода и преодолял с усилие световъртежа, който налиташе да ме повали, запристъпях като насвяткан матрос по люшканата от вълните палуба към чешмата. Хванал се веднъж за спасителния кран, аз го отвих до края и наврях глава под свистящата струя. Боже, каква неземна благодат! Право казват мъдреците, че само жадният знае цената на всяка капка - пих ненаситно, докато водата не преля през зъбите ми, после отворих широко прозоре­ца и подложих тяло на хапещия мраз. Тролеите все още вървяха и това ми подсказа, че бях проспал едни някакви си час, час и половина от нощта. Нищожно време, а толкова нелепости преминаха през изостреното ми съзнание, че с право се запитах дали вече не губя разсъдъка си. Има си хас да съм полудял и да не го знам - помислих си за миг. Тогава оставаше сами едно - да разперя ръце и политна като простреляни птица към заледения тротоар, та да отърва най-после и себе си, и околните. Нямаше никакво съмнение, че за всички тях това щеше да е един чудесен новогодишен подарък. Край, свърши се, ще кажат, умря нашият мил и непрежалим Стефан Бесарбовски. Пукна копелето! И сякаш да проверя колко надеждна за тая бла­городна цел е височината, аз се опрях на перваза и надникнах предпазливо навън.

Улицата по цялото ѝ протежение бе осеяна с раз­тревожени хора - наметнали одеяла и скупчени в от­делни мълчаливи групи, те потрепваха зиморничаво с крака и поглеждаха начесто към небето над покриви­те, като че очакваха вестта за втория тласък да им дойде някъде отгоре. Неколцина измежду зорките наб­людатели ме забелязаха, смушкаха останалите и нат­рупаният страх намери повод да прелее в истерично кикотене. „Подайте му стълбата!" - подвикна някакъв заклет шегобиец и аз се дръпнах веднага назад. Не, това не бе час за отчаяни подвизи - смъртта иска ако не друго, то поне малко съчувствие, а сега нямаше да трогна никого: както бяха излезли до един от равновесие, току-виж, че вместо траурно оплакване ония долу заиграли около смазаното ми тяло възторжени дивашки танци,

Я без мене тогава! - рекох си и затръшнах прозореца. Нахлулият студ ме погна обратно в леглото, къ­дето се видях принуден да направя един мъчителен за вродената ми гнусливост компромис и го раздипля най-сетне онова казармено одеяло. Свит на кълбо под коравата, вмирисана завивка, аз си пожелах отново спокоен сън и този път молбата ми май че стигна където трябва - спах дълбоко и без сънища.     

Събуди ме бодрият глас на моя роднина.

-Ей - извика той почти в ухото ми, - какво става с тебе? Жив ли си, братовчеде?

Надигнах се сепнато и присвих очи, заслепен от ярката светлина, която трепереше навсякъде из кухнята. О изгрей, ти мой ден, изгрей и заблести! Ето ти го сега и него - искри в стъклата и къпе с поток от лъчи вкиснатото ми лице на неотспал си пияница.

-  Жив съм, Джони - рекох навъсено. - Все още дишам. Малко ме наболява глава, ама карай да върви. По-добре кажи ти как си, скъпи? Успя ли да я успо­коиш твоята сладурана?

- Иска ли питане? - изпъна рамене той. - Бате ти Джони не е от баламите. Впрочем, ако те интересува това, цялата нощ я изкарах в нейната стая. По-точно - в леглото й. Наминах насам, колкото да се облека, и пак изчезвам. Как ти изглеждам? - завъртя се той като някаква кокона току под носа ми и чак сега забелязах, че бе нагласен вече в моя костюм. Усетих отново да ме връхлита злобата на ограбения и ми се прищя да грабна някоя вилица от масата и я забия с все сила в опнатия му задник; или да увия около ръ­ката си фамозната му вратовръзка и да стягам, да стягам, та докато не подбели очи и се свлече кротко в краката ми.

- Ами че добре изглеждаш, Джони - рекох вместо това и пуснах една от моите безгрижни прозявки нас­реща му. - Дори великолепно. Направо си корицата на някое модно списание, ако питаш мене.

-  И така трябва да бъде - отсъди уверено той. -Нали ти казах снощи, че съм канен на обяд у моя шеф. Важна среща е и държа много да се представя на висота. Ще се съгласиш, че външният вид при такива официални събирания не е без значение. Прави впе­чатление, нали?

- Кой да го отрече? - съгласих се. - Но нима дойде вече време за обяда, а?

- А ти какво си мислиш? Единайсет и половина Тъй че не е зле да станеш и освободиш леглото. Днеска едва ли ще имаме посещения, неделя е, пък и това непредвидено земетресение обърква плановете, но за всеки случай я поразчисти тука тая неразбория и мини отатьк. Или смяташ и ти да се поразтъпчеш нанякъде?

- Че да се поразтъпча, Джони, защо не - казах, ама като нямам ключ от вратата? Как да - по водосточната тръба ли? - Да, ключ – подръпна замислено ухото си той. - Там е работата обаче, че и полковникът и другият, гълтат ли ги, къде ги дяват, не знам, но през седмица съм клиент на ключарите. Сума ти пари отидоха на вятъра. Останал ми е един-единствен и изръсиме ли го и него, за мустака сме - ще спиме и двамата на улицата. А и откровено казано, не виждам за какво ти е. Като свършиме с обяда и се връщам веднага обратно. Тъй че не му бери още отсега грижата за влизането. Аз съм насреща.

Бе повече от ясно, че всичките тия си ги съчиняваше в момента. Хайде де - точно пък той, Джони, всепризнатият цар на тайните чекмеджета, да се остави така без нито един резервен ключ, скрит в джоба ма някое вехто палто. Явно не му се искаше да ми предостави свободен достъп до апартамента, сякаш че го бе страх да не задигна в негово отсъствие песнопой­ката и натрупам състояние, като я изпълнявам в съп­ровод на латерна из пазарищата. Или се боеше да не ми дойде друг акъл и си духна внезапно на петите, свил костюма под мишница. Кой ли да отгатне какво се таеше в главата му?

- Хубаво, Джони, разбрахме се - казах отстъпчиво. Това наистина урежда въпроса. Тъй че заминавай спокойно и гледай да се наложиш още в началото над ония дяволи. Хич и не им позволявай да те избутат в крия на масата. Дръж се по към средата и няма да сбъркаш. Знам го по себе си. Изтикат ли те веднъж в страни, иди после, че...

- Я ги остави на мене - отказа се от напътствията ми Джони. - Не съм вчерашен. Ти по-добре внимавай на излизане да спуснеш докрай секрета, че както ни наобикалят обирджиите, ще видим едно налагане. Та­кива типове не си поплюват - докопат ли ни веднъж, свършено е с нас. Ще ни смъкнат и дрехите от гърба.

Че кои дрехи бе, Джони - напъна ме да го запитам - Ти моите нали вече ги смъкна. Забрави ли? Аз съм гол.

-  Недей да се тревожиш за това - казах. - Не си разваляй обяда. С обирджиите аз лесно се оправям. Както си ме учил - с бутилката, та между веждите.

-  Точно така - рече Джони и хванал се вече за бравата, я задържа един миг в съсредоточена замисленост, като актьор, който се готви да изскочи пред публика и я стресне с някакъв трагичен монолог. -Точно така, мойто момче. С бутилката - додаде той, после дръпна решително вратата и замина.

Полежах около десетина минути, та Джони да не се повърне за нещо и ме свари как се разполагам из свещените му владения, след това отметнах вонящото одеяло, приклекнах няколко пъти да раздвижа схвана­тите си мускули и хлътнах в банята. Когато пуснах душа и топлата вода изригна и се разля по раменете ми, едва не изкрещях от възторг; само проклетото чувство, че върша нещо непозволено, ме възпря да не изпъча гърди и оглася кооперацията с някоя весела ария. И за да ме разберете правилно, ще ви кажа, че в къпането съм като гмурците - мога с часове да кисна във водата и пак да не ми омръзне.

Тая си слабост, изглежда, я наследих от моя незаб­равим баща. Той, горкият, иначе не бе човек на реда и личните си дела ги водеше доста небрежно, бих добавил дори - немарливо, но по отношение на хигиената проявяваше завидно старание и не пропускаше ден, без да се проплакне и напръска с одеколон. Дали суетната грижа за външността идваше при него да запълни отсъствието на вътрешна порядъчност, или неугасващото с годините му влечение към нежния пол го караше да се застоява сутрин край чешмата - не знам, но твърде вероятно е това чистофайнство да се бе предало и на мене. А защо го наричам слабост ли? Ами много просто - какво друго, ако не проява на слабост е да робуваме на желания, които по волята на залата съдба се явяват неосъществими за нас. Поне моят живот взе още в началото си такава насока, че останах някак встрани от удобствата на нормално ус­троения дом. Като невръстен ме къпеха в дървено корито и топлата вода все не достигаше - избърсваха пяната от ушите ми с кърпата. И да речеш, че се искаше някакво особено майсторство да натъкмят ня­къде из къщата огнище с ведро и черпак, не, ама как да го проумеят с глупавия си селски акъл. Я се раз­карвай оттука! - само това ги биваше да казват. Да, бедността и невежеството си вървят ръка за ръка и ако някой хитрец седне да ви говори обратното, не му вярвайте - изпитал съм го върху себе си.

А когато по-късно се разкарах наистина от дома и тръгнах да чукам по чуждите врати, пак същото, че и по-лошо - навсякъде гледаха да свият парите и ме натикат в най-неприветливата и мухлясала дупка, а какви бяха нуждите на младото ми и все още жадно за въздух и наслаждение тяло - хич и не ги интересу­ваше. Слухтяха за всяка моя крачка и ме заставяха и аз да ги дебна кога ще захъркат отвъд стената, та да се промъкна на пръсти до банята, трепвайки и при най-малкия шум, сякаш вършех нещо тайнствено и греховно; сякаш не е написано и в светата книга, че трябва да пазим плътта си чиста, защото тя е и храм, и огледало на душата. Боже милостиви, но докога тъй тогава? Докога някои твои миропомазани синове ще водят и телефонните си разговори или разлистват романчета, изтегнати нехайно във ваната, а пък аз ще се ослушвам като крадец в тъмното, пъхнал - вместо нож - парченце сапун в джоба? Не е ли крайно време да разтворим по-широко дверите и влеем светлина и покой в храма, питам аз? Че май много й се събра на душата - взе вече да се присвива и трепери дори и когато липсват видими причини за притеснения.

Ето и сега - уж бях сам в банята на Джони, а се държах така сковано и неловко, като че ме наблюда­ваха отнякъде и си водеха скрито сметка за поведени­ето ми; търках с нервна припряност измършавелите си плещи и щом се отместех макар и за миг от душа, протягах несъзнателно ръка и спирах водата, та да не разпилея и една излишна капка. При това по дух и възпитание не съм от стиснатите. Напротив, сребролюбието ми е непознато и бях винаги готов да поделя и последния си петак със закъсалия. Раздавах подая­ния с царствен размах, но когато дойдеше ред и аз да взема нещо, от разточителството ми не оставаше и следа - тогава изведнъж губех увереност и се чувствах като най-презрян храненик. Може би и затова се вла­чех все в опашката - нямах навика да получавам.

А не бива тъй, момчето ми - рекох си с укор. - Че както наивно я караш, съвсем ще затънеш. Гледай какво вършат останалите и ти по тях - падне ли ти възможност, грабвай своя дял и отминавай напред. Животът никого не чака!

Вдъхнал си така повече дързост, аз отвих кранчето до края и завърших къпането, както ми е по сърце - сред истински порой, достоен да ороси всичките ми досегашни години, лишавани от освежителния и бла­готворен достъп до водата. После вниманието ми бе привлечено от самобръсначката на Джони, положена върху стъклената лавица и скътана акуратно там, къ­дето й е мястото - в оригиналната й пластмасова ку­тия. Както и очаквах, бе нещо изискано, чиста стока с марката на „Жилет", а не от ония ръждясали окопни стъргалки, дето ти съдират кожата, и просто сама ме подкани да ѝ опитам резеца. Но до бръснене тъй и не се стигна - когато застанах пред огледалото, бях при­ятно изненадан да установя, че няколкодневната рас­тителност прилягаше доста добре върху хлътналите ми страни на изтерзан аскет и взех мигновено решение да си оставя брада. По такъв начин се наредих изцяло в свитата на разведените мъже, които, водени от ин­стинктивния стремеж да сложат край на миналото и започнат живота наново, променят дори и външния си облик, като си пускат мустаци и бакенбарди.

На излизане от банята трябваше още веднъж да отбележа, че при мене нищо не идва даром - водата бе плъзнала под вратата и заляла коридора. За тая цел обаче моят предвидлив родственик бе пъхнал парцал зад радиатора и аз го вкарах незабавно в действие. Подсуших старателно локвата, след това се облякох надве-натри, заличих следите от пребиваването ми в кухнята, тракнах с все сила секрета и поех с устремена стъпка надолу към изхода, сякаш закъснявах за някак­ва важна среща. Озовал се вече навън, бях принуден да възпра крачката и си призная откровено, че никъде не ме очакваха.

Отзарана бе наваляло. Изпълнена от край до край с блеснала на слънцето белота, столицата ми се стори като една необятна пустош, дори и само за това, че по улиците ѝ не минаваха хора. Те или спяха, или още на разсъмване бяха избягали в планината. „А сега накъ­де?" - запитах се и грейналата шир ми отвърна на своя безмълвен език да не изпадам в дребнави тревоги -хубавото на човек, който не знае накъде да поеме, е, че може да отиде навсякъде.

Вдаден в тая бяла загадка, аз насмалко щях да изтърва появяването на младия господин с тъмните очила и бомбето, който излизаше в същия момент от градинката, където е модната къща. А една среща с този човек не ми вещаеше нищо добро. Той бе от ония пропаднали големановци без постоянна служба и сигурни доходи, дето много ги бива да плещят на едро и се разполагат не според кесията си - мотаеше се все из клубовете и кафенетата и се присламчваше около наивните хорица да ги врънка за пари, които никога не връщаше обратно. Безочливата му наглост стигаше чак дотам да проси заеми и от беглите си познати. Както се случи всъщност и с мене - макар че нямах честта да знам дори и името му, вече бе съумял на няколко пъти да ме пребърка, та бях съвсем наясно какво щеше да последва, ако го допуснех до себе си. Джентълмен, кредитоспособен ли си? - ще ме попита със своята мазна учтивост и аз, както владея лъжите и извъртанията, току-виж, че съм останал без пукнат лев в джоба. Баш сега обаче това не трябваше да позволявам. И тъй като у нас професионалните батакчии не ги връзват за позорния стълб, нито пък ги пропъждат извън чертите на града, налагаше се аз да отстъпя - подминах посолството и кривнах в първата попаднала ми улица.

Мимоходом установих, че вървя под кестеновите дървета на „Любен Каравелов". За зла шега в бързи­ната се бях наврял точно там, където преди години изпращах една красива и любвеобилна състудентка. Докато се носех по хлъзгавата пъртина, развял като криле пешовете на балтона, зърнах за миг и вратата, край която на раздяла си разменяхме изтощителни целувки. Тогава бе късна есен, вятърът метеше листа­та по тротоара, с буен порив разклащаше клоните и ни подбуждаше да се гушим един в друг и си нашепваме пламенни обещания, които, уви, никога нямаше да се сбъднат. Къде ли е тя сега? И дали все още си спомня за мене? О, прости ми, любима, но не мога да спра! Натясно съм, скъпа! Виж - преследват ме! Крачех, без да се обръщам назад, и намалих ход чак когато изми­нах цялата улица и свих зад високата стена на зоопар­ка. За мой късмет касата работеше - тутакси измъкнах портфейла си и след миг вече бях вътре.

Озовал се най-сетне в безопасност, снех ръкавици­те, поразхлабих яката и си поех дълбоко въздух. Кра­ката ми трепереха и по гърба ми се стичаха хладни вадички. Майко мила, докъде я докарахме - изумих се на вълнението си аз, - да бягам и се крия като прес­тъпник заради собствените си пари! Тия излъскани нахалници, дето са превзели целия град, наистина ня­маха милост - душеха покрай ъглите и в неделята. Ама че гадна пасмина - още малко и щях да скоча при лъвовете! Но къде ли са те? - огледах се наоколо. - Де ги тия царствени затворници? Килията им бе праз­на. Не виждах също тигрите, леопардите и пантерите, пустееха и клетките на нашите кресливи роднини -шимпанзетата и орангутаните. Всичките обитатели на топлите страни бяха подвили опашки и сега се изле­жаваха в циментовите си бърлоги. Зимуваха. Сякаш забравили в любовния си унес да отлетят на юг, самот­на двойка лебеди браздяха миниатюрното езеро отля­во, притворили блажено очи и сплели нежно изящните си шии. Подминах ги с радушна усмивка и продължих нататък по заснежената пътека, снишавайки се тук-таме под ниско сведените вейки на плачущи върби. Търсех проход към богаташкото домовладение на сло­на, което със своя обширен двор и басейн за къпане се издигаше като княжески замък сред лабиринта от мизерни къщички на по-дребните му и незначителни съседи. Да, той е същински княз - бавен и достолепен - и със своята горда осанка винаги ме е изкушавал да отложа шапката си и сторя поклон до земята. Но за мое искрено съжаление днес бе невъзможно да му засвидетелствувам уважението си - князът не приема­ше. Вероятно се бе оттеглил да подремне след сития обяд в покоите си.

Явно зимата не бе по вкуса на повечето животни - караше ги да зъзнат в хралупите си и броят дните до пролетта. Попитаме ли обаче полярната мечка, то­зи сезон ще се окаже вълшебен за къпане на открито. Тя току-що излизаше от каменната вана, поклащайки се тромаво и непохватно нагоре по стъпалата подобно на някоя дебеличка матрона. Като се измъкна навън, приседна уморено върху облия къс мрамор, сложен ѝ вместо канапе, и взе грижливо да приглажда с лапа щръкналата си козина. Сресваше се, госпожицата. Има­ше разкошен кожух, купуван ѝ сякаш по специална поръчка от Джони - гладък и лъскав, а не от ония болнаво проскубани шуби, дето висят с години по ока­зионите. Толкова ми хареса, че ако го съблечеше дори и за миг, щях веднага да го грабна и занеса на моята София. Както отдавна ми натякваше, милата, че не съм я зарадвал нито веднъж с някакъв свестен пода­рък, кожухът щеше да е една скромна утеха за всич­ките ѝ досегашни разочарования. Иначе отде да го взема тоя свестен подарък - да тръгна с чувал под палтото из магазините ли? Ами че пазачите там само това и чакат - да ме спипат още на вратата и съдерат собствената ми кожа от бой. Пари искат хората за скъпите подаръци, много пари, ей, цели пачки, с които аз тъй и не успях да се сдобия.

Оттам дойдоха всъщност и неприятностите ни -спомних си отново за нас двамата със София, - от моята наследствена беднотия. Тя е истинският корен на злото, постоянният дразнител, а останалото все някак се понася. Ако ме биеше парата да свия и за двама ни някое тихо и уютно гнезденце, сега нямаше да правя компания на зверовете, ама кой ли те пита? По-скоро слонът ще се помести и ни пусне в къщата си, отколкото някой измежду мислещите ни събратя. Дали пък да не запозная негово височество с положе­нието си, а? - подвоумих се за миг, но веднага зарязах това унизително решение и обърнах смутено глава, защото усетих, че ме наблюдават - бях удостоен с вниманието на една дърта и изпосталяла камила. Про­тегнала охлузения си врат над отсрещния парапет, тя ме оглеждаше с най-жив интерес. Бе спряла дори и да преживя, което е нещо рядко при тия вечно дъвчещи тревопасни. Здравей, хубавице! - подвикнах й кавалерски, разведрен от тая мила среща, но тя хич и не мигна. Долових израз на тъпо презрение във втренчения й поглед и ми се стори, че се кани да ме заплюе, затова поех незабавно обратно. Върнах се по предишните стъп­ки, запечатали в снега нечия самотност, под увисна­лите клони на върбите, край малкото езеро, където лебедите все още не бяха се наситили един на друг, и преди да напусна окончателно зоопарка, наминах за кратко и през аквариума.

Като влязох в топлата полуздрачна зала, изпитах измамното чувство, че вървя по морското дъно - нав­ред около мен плуваха сред крехка, раздипляна от лекото вълнение зеленина пъстроцветни рибки. Зър­нали ме, те приближаваха със страхливо любопитство до стъклото, но щом протегнех ръка, моментално се стрелкаха назад и изчезваха на ята в гъстата растител­ност. Взимаха ме вероятно за хищна акула и тази мисъл ме разсмя, защото аз по-скоро съм голяма и безобидна костенурка, която живее в черупката си. Увлечен в играта с мнителните рибки, стигнах неусет­но до края на аквариума и тук, сякаш от морските дълбини бях навлязъл направо сред някоя слънчева поляна, видях едно съвсем бяло зайче - сгушено в ъгъла на ярко осветената клетка, то хрупаше купчинка поувяхнали моркови. Я го гледай ти малкия хитрец къде си е намерил рахатлъка - при рибите! - рекох си изненадано и тогава забелязах, че зайчето не е само - близо до него спеше, навит на кълбо, огромен питон. Прозрял в същия миг повода за това необикновено и на пръв поглед мирно съжителство, аз побягнах мо­ментално навън, изплашен питонът да не се пробуди и нагълта зайчето току пред очите ми. Такава една картина щеше направо да ме довърши. Но и без нея видяното ми стигаше - бях истински отвратен и готов да отсека чак до рамо ръката на човека, напъхал глу­поватото и беззащитно животинче в клетката. Че и моркови му сложил, мръсникът! Триж по-добре ще е него да натикат при влечугото, или онзи просещ лен­тяй, дето ме погна така изневиделица и навря в това дяволско свърталище, та да го налапат с все бомбето и очилата. И пак ще им е малко на тия проклети идиоти, с които не мож се разминеме напоследък по улиците.

Най-гадното е, че то въобще и не подозира къде е попаднало - замислях се, докато газех из преспите към изхода. - Иначе ще седне ли да обядва така спокойно до самите уста на смъртта? И за кого ли уреж­даха тия кошмарни зрелища - за тъпоумните кретени ли? Ама че ужасен ден - уж излязох да се поразсея от грижите, а обрах за някакви си час, час и половината цялата смет на града. И какво ли ме чакаше още - само един Господ знае...

***

Чакаше ме засега продавачката на билети - като ми­нах край гишето, тя открехна малкото прозорче и под­викна;

-  Че защо толкова бързо?

-  Защо ли? - позапрях се аз. - Ами какво да ви кажа, любезна госпожо - такъв ми е, изглежда, тем­пераментът. Да прибързвам. Още невлязъл вътре и хайде обратно. Тъй е при мене.

- Аха. И във всичко ли я карате така на галоп? - обърна изненадващо разговора тя, с което ме изкуши да приближа и я огледам по-внимателно. Бе около четиридесетгодишна моята случайна и непринудена събеседница - мургава, тъмнокоса и едрогърда. Хва­ната като на портрет в тясната рамка, тя излъчваше топла и податлива женственост; прищя ми се, както бях уморен и объркан, да заровя лице и си отдъхна в щедро надарените й обятия.

- Зависи - отвърнах, надвесен свойски над отворе­ното прозорче. - Зависи много от това кой стои нас­реща ми. Ей при такива мили и сърдечни красавици като вас например ставам доста бавен. Забравям се.

- Мила красавица ли? - засмя се тя и начервените й устни оголиха неприятно няколко позахабени корон­ки. Цяла златна мина криеше в устата си тая жена и ако я целунех, както аз си знам, между зъбите ни вероятно щяха да проблеснат светкавици - На кого ще ги разправяш тия? Че аз имам дъщеря колкото тебе.

- Хайде де. Не може да бъде - рекох, замаян от близостта й, и в желанието да проуча как е и от кръста надолу, промуших глава през ниския процеп и едва не заврях нос в облия й скут. Нахалното ми нетърпение бе богато възнаградено - зърнах за миг чифт здрави, опънати бедра. Изскочили на свобода от късата сате­нена престилка и леко раздалечени, те сякаш бяха вече готови да политнат във въздуха. Задържаше ги като несигурен страж само едно голямо лъскаво копче. Да се пресегнех по-решително и...

- Ей, къде се заплесна? - отблъсна ме меко тя. -Не си ли виждал жена? Я се дръж по-прилично.

- Извинявайте - казах и се отдръпнах неохотно зад преградата. - Исках само да разгледам ей това нещо - допрях пръст до четирилистната детелина, избродирана над лявата й гръд. - Вие ли си го шихте?

- Ами че кой друг? - поизпъчи се тя и налетите й пазви запълниха рамката. - Харесва ли ти?

-  Много даже - отвърнах възхитен по-скоро от онова, което напираше под бродерията. Детелината този път не лъжеше - щастието бе тука и кротуваше в крехката си обвивка само на педя от жадните им очи.

- И ако си така добра да го пришиеш и на мене, хич няма да е зле. Щото в последно време късметът май взе нещо да ни подминава. Та да го задържиме за малко и при нас, а? Стига е ходил все у съседите.

- Да го задържиме, защо не? - съгласи се веднага жената. - Нямам нищо против. Дай си ризата и след ден-два ще е готова. Не е голяма философия. Но пазарлъкът си е пазарлък, нали? - обля ме пак със злат­ната си усмивка тя. - Първо ще почерпиш по чашка оттатък в „Стадион" и чак тогава заминавай да гониш късмета. Иначе не става,

- То се подразбира, мойто момиче - рекох, покорен от простоватата й откровеност, и тук не устоях да я щипна нежно по бузата. - За такова нещо не си жаля парите. Бъди спокойна. Не по чашка, ами... Но с какви очи ще погледне мъжът ти на тая работа, а? Как ти се струва - няма ли да те изрита тоя кучи син през вратата, като види чужда риза в къщата си?

- Ти не бери грижа за него - намръщи се жената. - Кучия син аз съм го изритала. И то отдавна. Живея сама, ако това те интересува,

-  О, не, моля ти се, не любопитствам - вдигнах възмутено ръце аз, макар че именно това бе новината, която исках да чуя: че е сама. - Аз съм, кажи-речи, на същото положение и знам какво е. Не ми се и говори даже. Та нищо не ни пречи тогава да напълниме още днес чашите, а? Защо да го отлагаме?

- Още днес ли? - изненада се тя. - Ти наистина си бил от бързите. Но точно днес няма да стане. Заета съм. Запази парите за някой друг ден и късметът ти е в кърпа вързан. Стига да не забравиш дотогава какво сме говорили. Че както си евтин на обещанията...

- Туйто, вече се и обиждаме - дадох вид на засегнат аз. - Прощавай, но не ме познаваш - Стефан Бесарбовски никога не се е отмятал от думата си. Каквото е обещал, все е изпълнено. Впрочем това е името ми. Ти как се казваш?

- Юлия се казвам. Юлия Терзийска.

-  Чудесно име - рекох с искрено възхищение. -Драго ми беше да го чуя. Но аз май трябва да потег­лям, че окъснях. Имам билет за студийното кино от среща - послъгах набързо, забелязал някакъв едричък мъжага да излиза от съседното хале и се насочва с тежка крачка насам, обрамчил гумена престилка и стиснал дълга месарска кука в ръка. - Е, добре, Юлия, ние се уговорихме. Няма да мине ден и съм при тебе. Тъй че засега - само довиждане.

- Довиждане, младеж.

Пресякох с подхлъзване заледеното платно и тръг­нах по отсрещния тротоар. Тук слънцето бе сколасало да размекне снега и намерили по-сигурна опора, кра­ката ми ме понесоха устремено нагоре към „Граф Иг­натиев". Бързах да се отдалеча на безопасно разсто­яние от зоопарка, защото очаквах онзи юначага да изскочи на улицата и подвикне зад гърба ми. Нямаше да спра естествено - току-виж, че не хванал вяра на обясненията ми и в пристъп на дива ревност ме нашарил от вси страни с куката. Ами, ще има да взима! Ако не в друго, то поне в офейкването съм вече доста добър. Ей такива агресивни типове като него ме на­викнаха да отгатвам по-отрано заплахата, надвиснала над главата ми, и спасявам овреме кожата си. Или кесията. Както се случи. Нещо ми подсказваше, че това е именно човекът, заради когото не успях да съблека още тая вечер ризата си и вкуся от прелест­ните тайни на четирилистната детелина. Ако не е точ­но той, то ще е някой подобен на него - някой прим­итивен здравеняк, с тяло и ум на неопитомена горила. Другиго не виждах как би се наел да буди страстите в тая чернокоса лъвица - ще го сдъвче надве-натри и захвърли полумъртъв под леглото. Освен себе си, раз­бира се. Аз бих я подхванал, без да ми трепне ръката, защото в любовните стълкновения съм като отчаяно дързък капрал - налитам срещу противника дори и тогава, когато битката е предварително обречена.

Но дали въобще ще се стигне дотам? - запитах се, като наближих жив и невредим пресечката. - Нищо чудно. Тя не е от милите красавици наистина, а и с тия обковани зъби просто те принуждава да притвориш очи и заработиш пипнешком, но иначе не е от най-лошите. Напротив - сочна женичка е и разпалва же­ланията. При това тя първа вдигна белия флаг и ще е глупаво и недостойно за възрастта ми да отстъпя назад като неопитен и малодушен хлапак. О, не ,така не бива! Напред с оръжието, пък каквото ще да става! А ето го и нейния „Стадион", откъдето има вероятност да започне нашата късна и самотна любов.

Вътре бе празно и по пътеките шетаха само сер­витьорите, заети с подготовка за вечерния наплив. Като ме забеляза да зазъртам през витрината, един измежду тях - някакъв нервозен и размъкнат шишко, - изломоти нещо неразбрано и ми посочи ядосано часовника, взел ме, изглежда, за подранил пияница. Оставих го без отговор и продължих да оглеждам вни­мателно салона. Търсех масата, край която бих желал да седна с моята елегантна и изтънчена дама. Зърнах една за двама, прикътана към края зад меднокована решетка, обвита в пълзяща зеленина, и я ангажирах веднага. По-далече в такива деликатни моменти от оркестъра и лъстивите намигвания на пияната паплач, ако искаш да ти е мирна главата! Настанил веднъж двамата в това тихо и уютно ъгълче, където думите имат своя смисъл, аз отлепих нос от стъклото и зак­рачих спокойно нататък. Подминах паметника на Пат­риарх Евтимий, около който и в този безлюден ден клечаха няколко непокръстени млади синковци, свих вляво край светофарите и влязох в киното. Нали имах билет.

Прожекцията вече течеше и касата бе закрита. Превърнало се в сцена на някакво невидимо зрелище, фоайето кънтеше от лудешка надпревара с полицейски свирки, бясно трополене по стълбища и вой на прес­ледващи се коли, заглушавани начесто от гръмкия смях на развеселената публика. Гонеха пак онзи мил несретник с бастунчето и торбестите панталони, но искрено казано, не съжалих, че останах извън залата. Гледал съм почти всички филми на мистър Чаплин и с времето интересът ми към тях взе да отслабва. А и откакто прочетох автобиографията му, май че попрестанах да го боготворя. В нея той почти през страница се хвалеше на всеослушание колко пари е натрупал от комедиите си, колко е прочут и в яхтата на коя богата знаменитост е прекарал уикенда, а аз, глупакът, все очаквах да направи дарения или основе с милионите си приют за бездомни сираци, в какъвто и той е живял като малък. Нищо подобно - само лични сметки и неутолимо тщеславие. Че в това ли е цялата дяволия - рекох си тогава, - да продадеш с ловка находчивост драмата на низините, за да напълниш джоба и се намърдаш сред върхушката; сред същите ония, които изхвърлят с ритник твоя герой и довчерашен събрат на улицата? Ако е така - благодарим за удоволстви­ето! Нека друг да ти кади тамян и превъзнася до небесата. Доверчиви наивници за тая работа има кол­кото щеш. А ние ще обърнем гръб и си отминем гордо по пътя...

Като излязох от киното, се подвоумих дали да клек­на вече в оная смрадлива кухня, или погостувам за малко на именитите покойници в парка, но празният стомах ме поведе съвсем в друга посока - тръгнах да търся готварницата, където ще ми поднесат нещо за похапване. Това се оказа трудно изпълнимо - в недел­ния следобед навсякъде бяха спуснали ролетките и овършах половината град, преди да открия най-сетне една отворена кръчмица зад куполите на новия цирк.

Името й, ако не ме лъже паметта, бе доста задушевно - „Квартална среща". Иначе по нищо не се отличава­ше от всички ония неприветливи дупки с лекьосаните им покривки и изтърбушени седалки, но поне бе при­лично отоплена и което не е без значение за мен, който не продавам комедии - с приемливи цени.

Разположих се по-близо до печката и докато чаках човека, на когото би трябвало да съм дал среща, по­ръчах тройка престояли кюфтета с чаша разводнено вино, каквото, доколкото знам, са пили и древните гърци. Още непреполовил обяда, и ето ти я тебе за компания и сервитьорката - тръсна едрото си тулови­ще насреща ми и сякаш да оправдае името на кръч­мата, взе да ми приказва като на стар приятел. По външност напомняше билетопродавачката, само че бе още по-съсипана и погрозняла. Няма какво да се каже - днес ми вървеше на такива мили запознанства. И така е било винаги, знам си го - когато съм в известен подем, всичките тия западнали и жадни за интимни излияния компаньонки никакви не се вясват, но щом закъсам, тутакси се виждам оплетен в мрежите им. Те, изглежда, притежаваха някакъв свой, непогрешим усет да отгатват точно кой сред мъжкото стадо е сродната душа, самецът, на когото могат да разчитат. Сега оба­че нямах нито капка желание да им пригласям, та ако ще и нозете ми да омият. Бях изчерпан и непригоден за каквито и да било похождения. А и наближаваше пет часът - времето, когато онези бодри планинари се връщаха в Убежището. Вероятно вече са открили бяг­ството ми и бе прекалено нагло в същия този миг, в който София припада от изненада, а Надзирателя се хваща за кобура, аз да подслаждам тук гощавката си с лековити флиртове. Затова побързах да се разплатя и поема към покоите на моя родственик.

С настъпването на вечерта градът постепенно се събуждаше за живот. Из централните улици, обкичени с нанизи разноцветни лампи, край кината и цветарските павилиони бяха плъпнали първите вестители на голямото неделно увеселение. Взел вече своето и по-загрян от онова файтонджийско вино, аз крачех енер­гично срещу човешкия поток, сляп и глух за възбуде­ната шетня наоколо. Идваха великите коледни праз­ници и това се долавяше във всичко - в нагиздените с гирлянди и елхови клонки витрини на магазините, в пъстро изрисуваните афиши, обещаващи ни безкрайни карнавални шествия, и дори в блажената занесеност, изписана по лицата на минувачите. Нещо май бе за­ченато и скоро щеше да се роди, за да ни поучи и напъти с мъдрото си слово. Лично аз нямах нищо против, стига да не чуя пак онази стара глупост, че като ме зашлевят по лявата страна, трябва веднага да подложа и дясната, та да не ги затруднявам. Не, на това не съм съгласен; ударят ли те веднъж, ти удари два пъти, тъй я чета аз тази заповед. Виж, другото - да не се грижим за утрешния ден, защото и на днешния е достатъчна злобата му, - някак си по ми допадаше. Сега аз пет пари не давах за нищо и само молех Бога вратата, на която след малко щях да звънна, да ми се отвори.

За моя радост Джони си бе вкъщи и при това ме прие доста радушно.

- Охо, ето те най-после и тебе - възкликна усмих­нат той, като ме зърна на прага. - Къде чезнеш, братовчеде? По жени ли скиташ, че те няма толкова време?

- Ами, де ги тия жени? - рекох скромно. - Поразтъпках се насам-натам, позяпах из улиците... Нищо особено при мене. Кажи ти как я изкара неделята? Успя ли да се наложиш там на обяда над ония изпе­чени играчи?

- И още как - отвърна с надменна усмивка той. - Аз не се предавам лесно, запомни го веднъж завинаги това. Но да не дрънкаме повече. Хвърляй по-скоро дрешката и идвай насам, че ми трябваш.

- Сега, Джони, ей-сега ще стане - засуетих се аз в приятната си изненада да бъда поставен в услуга пред моя благодетел. - Само за минутка и съм на твое разположение.

Съблякох припряно балтона, отскочих бързешком в банята да се освободя от разводненото вино, сетне измих криво-ляво ръцете си и бях готов. Когато влязох при Джони, той вече бе разположен бейски зад бюро­то, разгърнал върху вдигнатото коляно разкошна ко­жена папка. Май че се канеше да ми чете това момче!

- Сядай там - посочи с властен жест ъгълчето на дивана. - Сядай да те видим най-сетне що за журна­лист си. Така, слушай сега внимателно. Ей това нещо тук - размаха той папката - го завърших току преди да дойдеш и ми е още прясно в главата, а утре ще трябва да му дам пътя. Нали разбираш - сериозна поръчка е и искам да чуя нечие странично мнение. Тъй че си отваряй хубавичко ушите.

- Бъди спокоен, Джони - рекох и прехапах език да не се разсмея. - Ще го имаш мнението ми. Целият съм вече на слух.

Скръстих ръце на гърдите и притихнах в очакване да се пренеса сред добруджанските дъбрави чрез някоя сладкогласна песен или дивно предание, но работата изведнъж взе съвсем друг обрат. Още като се прокаш­ля важно и подхвана творбата си със: Скъпи колеги, събрали сме се тук да... - ми стана ясно, че Джони бе хабил хартията да съчинява служебна реч. И то каква реч - обвинителна. Скъпите колеги са събираха да разобличават някого от редакторите в отдела им, а моят родственик се явяваше в ролята на главния обвинител. При това той го вършеше с такава йезуитска изтънченост на слога, че просто не се усещаше как след всеки ловко извъртян ред затягаше все по-здраво обръча около жертвата; бесеше я, така да се каже, с въже, обвито в коприна. Написаното не оставяше ни­какво съмнение, че ако бе роден по време на светата инквизиция, Джони щеше да направи блестяща кариера в преследването на еретиците.

- Как ти се струва? - запита той, щом стигна до края, където предлагаше вече без всякакви заобикал­ки онзи грешник да бъде отлъчен завинаги от телевизионното братство и изхвърлен позорно на улицата. -Добре ли звучи?

-  Бива си го - отвърнах. Че какво друго да му кажа? - По-добре не може и да се желае. Направо хваща за гушата, така си го засукал. Но кой е този нещастник, когото ще съдите, и в какво точно е вината му? Щото от чутото разбрах само това, че май искате да се отървете от него.

- И правилно си разбрал - потвърди Джони. - Абе има при нас един неприятен тип, дето отдавна ни ходи по нервите. Иначе не е глупав, напротив,   сече му пипето, че и с езици борави, диването, но е дръпнат в устата и не знае какви ги приказва. Съвет ли ще е, заседание ли, все той се обажда да ни мъти водата. Това не му харесвало на господина, онова го дразне­ло... Така ли? Я върви на майната си тогава, като не щеш да си налягаш парцалите! Та именно с тая цел се събрахме днес у шефа - покрай обяда да му скроиме и кюляфа на тоя досадник. Както виждаш, за него всичко е вече предрешено. Четеме му набързо еванге­лието и.... Схващаш накъде отива работата, нали?

-  Изглежда, че да - рекох. - Накъм вратата. Но интересно ми е той дали го е схванал.

- Едва ли - отвърна Джони. - Което нас само ни улеснява. Така се е унесъл, горкият, че няма и да се усети как ще го препънеме. Чак като хлътне с все езиците си в ямата, ще разбере къде е стъпил, но ще бъде късно за връщане. На такива устати многознайковци ние не прощаваме, тъй че го чака утре една голяма изненада.

Както и зайчето в клетката - сетих се за онази зловеща клопка в зоопарка. - Горе-долу същата исто­рия. А питонът дали се е пробудил вече? Сигурно. Но я да не мисля сега за това, че съвсем ще ми причернее пред очите. Нека да си хлътват кой където му е било писано, мен какво ме засяга? А и самият аз не съм ли и с двата крака вътре.

- Добре сте го измъдрили, няма шега - отзовах се с фалшив възторг. - Явно обядът ви не е минал нап­разно. При такъв новогодишен подарък и най-големи­ят ербап ще се облещи. А и речта ти, Джони, е една... Откровено казано, хич не бих искал аз да съм човекът, за когото си я нанизал. Не е реч, ами нож на гилоти­ната. Така си я наострил.

- Нали? - усмихна се снизходително той, като прит­вори папката и я положи нежно върху бюрото. - И не ти го и препоръчвам, ще знаеш. Аз не си хабя приказ­ките на вятъра. Но по-важното в случая е друго - че я възложиха именно на мен тая тънка работа. Това какво ти говори?

- Ами говори ми да си влязъл вече под кожата на шефовете, Джони - отвърнах. - Щом те имат за дясна ръка. Ясно е, че си оплел както трябва кошничката. Сега остава само да я напълниш. Което, сигурен съм, няма да ти убегне.

-   Точно така си е, момчето ми - отпусна се като отегчен творец в креслото Джони. - Сяхме, що сяхме дотука, вече идва ред и да жънеме. Тъй го виждам аз, тъй го мисля и да стане. Но да не избързваме. Я по-добре ми кажи как си ей с тия? - бръкна той в чек­меджето и извади тесте оръфани карти, - Щото смя­там тая вечер да я изкараме по-спокойно.

Отвърнах, че колкото за убиване на времето бих седнал насреща му, но като предложи и залог за пет лева на игра, се запънах. Нямах излишни пари за раз­даване, пък и вътрешният глас ми подсказваше, че е напълно в характера на моя родственик да си служи с белязани карти.

- Предпочитам свободния белот - рекох. - Слаб съм в хазарта и да заложа пари е все едно да ти ги напъхам направо в джоба. Къде ми е файдата от та­кава игра?

- Ами, на мен ли ще ги разправяш тия! - намигна ми Джони. - Не го увъртай, драги, защото те знам каква хитра лисица си. Хайде - разпери във ветрило той картите, - не ставай дребнав. Правиме три игри, слагаш си петнайсет лева в портфейла и после си казваме „Лека нощ". За какво  толкова трябва да се назландисваш?

- Е, хубаво, щом е за три игри - съгласих се от любезност аз. - Тъй и тъй повече няма закъде да обеднеем. Но само без дяволии, нали? Държа да се играе честно, иначе хвърлям веднага картите. Имай го предвид това.

- Естествено - рече възбудено Джони и се разпо­ложи насреща ми. - Излишно е да говориме. Между нас не може и дума да става за мошеничества. Нали сме някой дявол братовчеди, как ще се лъжем? Това ще е жив позор.

- Абе така си е, но аз да ти го напомня за всеки случай - отвърнах му и излязох прав в подозренията си, защото още при първото раздаване го хванах да наднича в последната карта. Направих се на разсеян, тъй като ми бе раздал една дълга поредица от най-силния цвят и ги взех без колебание.

 - Пики викаш, а? - усмисли се той. - Я го виж ти, тариката! Уж така, уж иначе, а още не седнал, и вед­нага ме награби. Показа си зъбките, момченцето.

- Случайно е, Джони - ухилих се аз. - Малък аванс, колкото да налапам   въдицата. Трай си и ми гледай сеира.

Но не беше случайност - при второто раздаване пак ми дойдоха хубави карти, при третото също... Джони бързо изгуби самообладание, но както и да шмекеруваше в писането, колкото и да се извърташе в правилата, везните клоняха все на моята страна. Макар и наистина да не бях опитен в хазарта, при такъв наплив от силни карти нямаше как да не спе­челя - доста скоро прехвърлих границата на сто и петдесетте и моят партньор трябваше да ми брои за­лога. Но колко трудно се разделяше с парите този заклет картоиграч - ровичка цял час из джобовете, докато да събере на масата тия жалки пет лева. При това бе така накокошинен от яд и злоба, че чак ръцете му трепереха като на паралитик. Ще крадеш венчални костюми и пишеш доноси, а? - мислех си злорадо, докато го наблюдавах как пъхти и не може да си намери място на стола. - Рожбо ехидна! Плащай сега, та да разбереш как се изнудват и натапят закъсали хора!

-  На и бъди проклет - рече уж на шега той и блъсна парите към мене. - И друг път недей да плачеш предварително, щото за такива лигави номера някъде и бият. Запомни го добре това.

- Няма такова нещо, Джони - отвърнах с престорено неудобство. - Как можеш изобщо да допуснеш, че ще седна да те подвеждам? Та за мен ти сега си повече и от брат. Отде накъде ще...

-  Брат ли? Я не ги дрънкай тия, ами играй по-бързо, че ще те... в братчето! - отяде се той и плъзна така бясно картите по масичката, че отхвърчаха чак на пода. Като ги вдигнах, какво да видя - отново една чудесна поредица от моите пики. Но този път я пре­мълчах, тъй като нямах намерение да спя на улицата. Както бе кипнал, Джони наистина щеше да ми покаже вратата, ако го накарах да се бръкне още веднъж в джоба. Затова втората игра я изтървах съвсем умиш­лено, като при едно раздаване не обявих дори четворка валета. Тайният ми план бе, като го поуспокоя с меж­динната печалба, да грабна с лекота после третата, заключителна игра и се измъкна сух от това дребнаво надлъгване, но не излезе тъй - подиграх се на няколко пъти с късмета и сега той ме заряза. Както до този момент хубавата карта сама вървеше към мен, отвед­нъж секна и колкото да приканвах и омагьосвах с разни заклинателни знаци, повече не се яви. И изгубих.

- Е, няма как, трябва да плащаме - рекох и извадих портфейла. - Който е паднал, да брои парата и да не се озърта като прасе в чужди картофи - подметнах, докато му подавах банкнотата. - Така е около зеленото сукно. Но вече не смяташ, че съм ти кроил някакви лигави номера, нали?

- Абе кой ли те знае тебе - подсмихна се самодо­волно Джони и пъхна с небрежен жест петолевката в джобчето на сакото. На моето сако. - Като ме нагъна одеве, рекох си: това момче ще ме обере в собствената ми къща. Така се изсили. Но ще се съгласиш, че при мен тия неща не стават толкова лесно. Старо куче съм и не пускам лесно кокала. Малко хора могат да се похвалят, че са обрали бате ти Джони. Много малко, уверявам те.

Ами ако се намират и други наивници като мене, така ще да е - мина ми през ума. - Но ти никога няма да разбереш какви пари спечели тая вечер, келеме такова! Парите на унижението са това, а не на побе­дата, както си го мислиш.

- Тъй си е Джони, кой да ти го отрече - съгласих се. - Боравиш с картите като първокласен майстор и просто ми е чудно как все още не си отпрашил за Монте Карло. Де да ги имах аз тия твои ръце, сега щях да си другарувам с милионерите. Бъди сигурен в това.

- Абе че ни бива в шмекериите, не ще и съмнение - размекна се Джони. - То ни е в кръвта на нас, селянчетата в големия град. Но да си призная, идва ми някак неудобно, че точно ти ми падна на мушката. От един двор излизаме, така да се каже, и не е редно да се обираме помежду си. Макар че - огледа ме с ирония той - ти седна със същата цел, нали? Признай си го честно.

- Нужно ли е да се говори? - отвърнах. - Това бе и моето скрито намерение, тъй че не се притеснявай толкова. Срещата ми с тебе, стари приятелю, е вън от всякакво подозрение. А и да поизгубиш от такъв опи­тен играч, какъвто си ти, не е позор, а истинско удоволствие - додадох, но не беше така. Чувствах се из­мамен и когато веднага след играта моят родственик ме прикани да лягаме и събираме сили за утрешните битки, аз се повлякох към кухнята като човек, прои­грал цяло състояние. Там седях дълго до прозореца, обгърнат от тъмнината и замислен върху нерадостно­то ми положение сам да си нагласям провалите. Всич­ко идваше от моето вродено малодушие естествено, но наред с него и положението на зависим бездомник, в което бях изпаднал, ме принуждаваше да свивам зна­мената и се оттеглям без бой от полесражението. Ето защо взех решение час по-скоро да се измъкна от опеката на стария приятел, та ако ще и да заживея на някой балкон. Където и да е, само не тука!

Опрях лице в стъклото и пред очите ми се разля море от светлина, сред което тъмнееше единствено прозорецът на моята скромна стая. Тя вече ме очакваше, а и аз бях нетърпелив да приседна най-сетне край огнището ѝ и намеря в нея тъй жадувания покой. Но дано я свършиш по-скоро тая работа, Стефан Бесарбовски - рекох си, - че както е тръгнало, онзи куц дявол ще смъкне и ризата от гърба ти. Бягай оттук, момчето ми, спасявай се, докато е време! После снех сакото, изхлузих обувките от подбитите си крака и се изпружих в цял ръст върху леглото. Заспах моментал­но и както може да се случи само с мене, вмирисаното войнишко одеяло тутакси се превърна във вълшебно килимче и ме понесе из царството на виденията: над гори и планини, край сини езера и приказни замъци, все натам, все натам, накъдето ме мамеха неосъщес­твените ми желания...

към части 3 и 4