ДВОЙНИКЪТ-роман от Янко Станоев, части 3,4 и епилог

Част трета

В КЪЩАТА НА АРХИТЕКТА

Като слязох сутринта на земята, първата ми грижа бе да подам обява във вечерния вестник. За тая цел бих път чак до операта, срещу която се помещаваше бюрото, но там не ми приеха отведнъж молбата. Бях вписал в бланката телефонния си номер на радиото и чиновничката - някаква възрастна кльощава кикимора - ми поиска писмено разрешение за това от служ­бата. Както и да ѝ навирах журналистическата си кар­та, колкото и да я убеждавах, че сме един вид колеги, защитаващи една и съща кауза, тя не отстъпи и се видях принуден да тичам обратно за проклетата бе­лежка. Ама този ден, изглежда, че не ми вървеше, защото и в канцеларията на радиото също се запъна­ха. Както ви обясних вече, все още не фигурирах в никоя щатна таблица, а по това време се бях озовал отново в период между две раждания, та не ме покровителстваше дори моят прословут член 64-ти. И ми отказаха. Така ли, господа! - ядосах се тогава аз и ето как го разплетох тоя досаден възел - натраках сам бележката, издебнах секретарката в миг, когато влезе за нещо при директора, и ударих собственоръчно пе­чата. Че как иначе - ще ги чакам да им дойде благоволението ли? Ами, намерили опаките чиновници кого да подмятат - Стефан Бесарбовски, стария пират, кой­то вече сам би си протегнал ръцете да му надянат белезниците.

Както се мотаех около тая засукана работа из ста­ите и коридорите, получих между другото и една хвър­чаща поръчка - да извърша проверка по писмо, в което някаква млада жена се оплакваше от грубиянското поведение на бившия си съпруг. Този случай бе само за мен и докато крачех обратно към бюрото, притис­нал бележката до гърдите си вместо щит, реших да го разчепкам още днес и му дам съответната гласност. Нуждата от пари бе причината, която ме караше да прибързвам.

Сега влязох в бюрото с уверената стъпка на човек, подкрепен официално от висшестоящи власти. Дойде ми най-сетне сгода да изпитам и аз силата на покро­вителството, и то по какъв забележителен начин -като си издам лично препоръките. Но щом вписах за втори път върху бланката онова плачливо „Сам, търси квартира"» настроението ми мигом посърна и се почув­ствах разголен и унизен, сякаш с тия думи отправях някакво сърцераздирателно послание към целия град. Какво падение е наистина да се представяш на тая възраст пред обществото с подобни откровения! Какъв непоносим резил!

- Това е вече съвсем друго нещо - рече кикимората, когато и поднесох служебната бележка. - Бърза ли ще я искате обявата или обикновена? Бързата се плаща почти двойно, но ще излезе още в следващия брой.

- Нека да е от бързите тогава, щото нямам никакво време за чакане - отвърнах, но като се приведох за­гворнически над гишето и изявих желание да понадникна в приетите вече обяви - от наемодателите -защо да не изпревариме веднъж събитията, а?, - тя веднага подскочи и така ме нахока, че не усетих как отброих парите и се измъкнах гузно-гузно през вратата. Отвън дадох простор на нервите си, като ги изругах невъздържано всичките тия ревностни пазители на законите, които чакаха само да се появя аз отпреде им, та да заемат моментално позата на строгите и безпощадни съдници. Иначе вероятно я караха през куп за грош и не се сещаха с месеци да погледнат в параг­рафите, но към мен проявяваха завидно старание и не ми издаваха дори една невинна бележчица, без да се допитат до своите мъдри правилници. Сякаш че си бяха поставили за цел да запазят неопетнена честта ми, тъй усърдно ми навираха пред очите разните на­редби и предписания. Е, много благодаря, ако е така! Но пък аз ще решавам тогава кога съм в правото си да престъпвам каноните - да се вмъквам тайно в канцелариите и налагам сам печатите.

Покрай разправиите ми с обявата времето напред­на, затова първо изгълтах на крак половин печено пиле в кулинарния магазин до операта и после тръгнах да търся подателката на писмото. За моя радост тя живееше наблизо - в един прилично обзаведен апар­тамент зад градската градина - и след петнайсетина минути път, изпълнен с най-различни догадки и пред­положения, бях вече при нея. Посрещна ме, облечена в бледорозов пеньоар, босонога и с коси, прихванати изящно над разголения й врат с фина сребърна шнола. Бе привлекателна женичка, някъде към трийсетте, с тесен ханш, виещ се гъвкаво под меката материя, и с такова сладко лице, че в началото просто забравих за какво съм наминал към нея. Наред с това притежава­ше щастливата способност да сменя бързо настроени­ята си - ту изпадаше в скръбна замисленост, ту се разведряваше и тогава по тънките й, освежени с леко нанесено червило устни пробягваше игрива усмивка. Но когато приседнахме в хола и тя заговори срещу бившия си съпруг, хубавото й лице тутакси изгуби своя мек чар и придоби зъл, ожесточен израз. След развода им съдът я оставил да живее пак под един покрив с него - тя в хола и кухнята, а той в единствената им стая отсреща, - което скоро се превърнало в удобна възможност за онзи долен грубиян да я преследва и скандализира пред хората. Почти не минавало ден, без да и нагоди някакъв гаден номер: запушвал кранчето за топлата вода, изключвал телефона, подхвърлял и в пощенската кутия анонимни бележчици, пълни с ци­нични упреци, а когато канела познати на чашка кафе, съвсем пощурявал - отвинтвал бушоните за електри­чество или направо ги пропъждал. Както брутално е постъпил и през оная кошмарна вечер, след която тя не издържала и написала жалбата си до радиото. Пак имала гости и всичко си вървяло тихо и прилично, с лека музика и спокойни танци, когато той се втурнал изневиделица посред веселбата и вдигнал такава прос­ташка дандания, че познатите и просто се втрещили и побягнали без палта на улицата. Спуснала им ги после през прозореца, защото не посмели да се върнат обратно, така били насметени от онзи безочлив нат­рапник. И да речеш, че е някой див невежа, не, худож­ник е на аерогарата, но толкова се озлобил срещу нея, че в последно време дори спрял да ходи на работа, за да я дебне и притеснява.

- И сега е оттатък - рече тя. - Сигурна съм, че в момента ни подслушва. Все го е страх да не изтърве нещо. А какво - само той си знае. Психопат.

-  Още по-добре - рекох и се надигнах енергично от стола. - Таман ще ми спести излишните обяснения. Покажете ми само вратата и чакайте.

Бях любопитен да го зърна тоя буен юначага, дето гаси осветлението и разпръсва тъй храбро гостите, но останах истински изненадан, когато пред мен застана един нисичък и смутен дебеланко, приличащ на непох­ватно глуповато тюленче с късите си ръце и унило провиснали мустаци. Носеше тежки рогови очила и бе толкова далече от представата ми за озлобения и от­мъстителен грубиян, че почувствах мигновено облек­чение и едва се сдържах да не го прегърна и привет­ствам като близък по съдба човек. И ти ли, братко? Това превратно впечатление се подсилваше от окая­ния му вид на запуснат самотник и от небрежния без­порядък, сред който живееше. Навсякъде из оскъдно мебелираната стая се въргаляха чорапи, картонени из­резки, празни консервени кутии, късчета хляб, реклам­ни списания и плакати, но тази разпиляност нямаше нищо общо с артистичното бохемство на художника. Тук явно се бе настанила разрухата.

Той повъртя в малките си, изцапани с боя пръсти писмото и каза, че написаното отговаря на истината, с тая само разлика, че цялата вина за разправиите им носи тя. Лекомислена и изменчива по природа, заради което и сложил край на брака, след развода тя съвсем му изтървала мярката и го ударила на такъв разгулен живот, че превърнала апартамента в сборище на вся­каква паплач. Не минавала вечер, без да насъбере отсреща разни откачени нахалници, които се държали тъй дръзко и разпасано, сякаш се намирали в някой долнопробен шантан, че и по-лошо - надували до пръсване грамофона, скачали чак до среднощ, провиквали се като диваци, кикотели се вкупом из банята и дори подмятали край вратата му мръсни шеги по адрес на довчерашната му съпруга. Само дето не я катурнали току пред очите му, така се разгащили! Е, мълчал, мълчал, но като грабнал оная вечер единия крак на триножника и се втурнал в хола, та не ги и видял как се изтъркаляли отвън по стълбището. Срамно и уни­зително е наистина, но пък кой нормален мъж би се оставил да го баламосват в собствения му дом? Отвър­нах му с кимване на глава, че има право - никой не би се оставил.

-  И знаете ли защо ми ходи всяка вечер по нер­вите? - рече с горчива насмешка. - Да ме подлуди и изтика от апартамента - ето защо. От моя апартамент! С тая хитра цел тя отпрати без съгласието ми и мал­ката ни дъщеря при родителите и в Русе - да ме изо­лира и си развърже ръцете за нейните скандални журчета. Иска и се май да си вдигна сам багажа, но ще има да чака. Не съм чак такъв наивник, за какъвто ме смята.

- Такава ли била работата? - възмутих се искрено аз и минах пак оттатък при жената да я запитам дали наистина стоят така нещата с апартамента и отлъчването на малката. Тя естествено отхвърли с гняв об­винението, като заяви, че заплахите от отнемане на жилището идвали от неговата страна, а що се отнася до дъщерята, дала я принудително на родителите си, защото той непрекъснато я оплитал в мрежите си и я настройвал с всички средства срещу нея, майката, след което трябваше да се обърна отново към другия лагер. После възникнаха разни допълнителни разногласия и аз се оказах в положението да прескачам ту в хола, ту отсреща в стаята, докато не установих, че всъщност тъпча на едно място. Никой от двамата не желаеше да отстъпи и си признае греховете, нито да предложи някакъв разумен изход от това объркано положение, а в същото време бяха заставени да понасят волю-неволю присъствието си. И тъй като разговорите ни не минаха без наздравици - тя ми поднесе коняк, а при него се наквасихме с по чашка червено вино, - аз скоро се въодушевих от мисията си на вещ посредник и като сновях между двете враждуващи страни, ми хрумна изведнъж самарянската мисъл да ги помиря и върна отново в семейното им ложе. Тъй и тъй ще живеят занапред в съседство - рекох си, - няма накъде повече да се опъват. Кой крив, кой прав, все тая - да си подадат най-сетне ръце и заличат границите. Хубаво намерение, но неизпълнимо - още щом отворих с дума за това, те и двамата така настръхнаха срещу мен, че едва не се съюзиха да ме изхвърлят със сила през вратата. Е, вървете по дяволите тогава! - казах си, след което вече с чиста съвест напуснах апартамента. Все пак, преди да обърна гръб на тая разклатена от­вътре крепост, счетох за свой професионален дълг да им дам някои чисто приятелски наставления - като това например: да уважават взаимно териториалните си права и не погазват решенията на съдебните орга­ни, а възникналите междуособици да изглаждат със средствата на мирните, добросъседски преговори и раз­ни такива. Напомних им дори и за свещения родител­ски дълг, пред който всички ние трябва да свеждаме глава и обуздаваме страстите си, но сам не хранех никакви илюзии, че благопожеланията ми ще бъдат чути.

Тия двамата никога няма да запушат лулата и сключат примирие - помислих си отвън. - Ще се сра­жават дотогава, докато единият не падне повален. И както изглежда, това ще бъде пак той - художникът. Симпатиите ми бяха изцяло на негова страна - на този измамен тюлен, седнал тепърва да брани честта и интересите си, подкрепяйки се с консерви - но санти­менталните ми съчувствия бързо заглъхнаха, изместе­ни от една друга грижа - как да я оплета сега моята работа и пъхна някой лев в джоба. Така е в нашата професия, какво ще го усукваме - озвучаваме с музи­кални откъси хорските истории и ги разсейваме без отглас в пространството, за да се наредим смирено после пред касите. А тая семейна трагикомедия пред­лагаше добри възможности за журналиста и като се поразтъпках насам-натам из градината, сложил ръце на кръста и потънал в размисъл, предаването само назря в разпаленото ми въображение. Първо щях да започна с едно леко въведение в темата, след това смятах да се отдръпна назад и предоставя микрофона за мнение на неколцина обиграни бърборковци, под­брани из средите на юристите, писателите и социоло­зите, за да се появя наново после с крайния коментар, в който възнамерявах да отправя няколко неудобни въпроса към ония достолепни господа с тогите и три­ъгълните шапки, дето раздават правосъдието. Че що за разтрогване на брак е това наистина - да разделиш двама души, скарани до смърт, като ги натикаш пак под един покрив? Що за справедливост?

Нахвърлял в общи линии своя пореден шедьовър, аз се отправих незабавно към най-близката телефонна кабина да звънна в радиото и си запазя още отсега място в програмата. Бързах да побия колчето, защото знам - помайваш ли се, някой друг ще заеме мястото ти. Иди да гониш облаците тогава! Както и очаквах, шефът на отдела прие с готовност добре изпипаното ми предложение и поспорихме само около времетра­енето на предаването. Той му отделяше петнайсет ми­нути, а на мен това ми се виждаше малко (сещате се от какви съображения, нали?) и държах на половин час, убеждавайки го с жар колко интересен е случаят и какъв широк отзвук ще предизвикаме чрез него сред слушателите. Обсипах го с куп възторжени фрази, до­като не въздъхна с примирение.

- Ей, голяма драка си – рече. - Проглуши ми уши­те. Но нека да е твоето тоя път - записвам ти ги трийсетте минути и ми се махай от главата. А, и да не забравя. Обажда се одеве съпругата ти - добави той, сякаш да ми напомни, че по-скоро мен трябва да ме изкарат пред слушателите. Мен и моята семейна иди­лия. - Каза да й звъннеш веднага щом се появиш насам. Ясно ли ти е?

- Че как да не е? - отвърнах. - Ще го имам предвид. Благодаря ти.

Но не звъннах. Предстоеше ни мъчителен диалог и реших да го отложа за близките дни, когато вече ще разполагам със собствено жилище. Като бездомен бродяга се чувствах слаб и незащитен, още повече че за завръщане в Убежището не можеше да става и дума - по-лесно бих се простил завинаги с брачното си сви­детелство, отколкото да попадна отново зад оная за­веса. Ето защо зарязах временно другите грижи и ця­лата следваща седмица я изкарах в издирване на някоя евтина и удобна за отдих и работа стая. Това се оказа трудно изпълнимо. Само за някакви си три или четири години, през които забравих какво е да сновеш навред из града и да чукаш по чуждите врати, нещата с предлагането се бяха изменили значително. И то в моя вреда. Най-голямото ми разочарование дойде естест­вено от цените. Усетили накъде духа вятърът, хитрите собственици ме стряскаха навсякъде с такива безбож­но високи наеми, че аз, който не бях от клиентите на банката, нито пък имах подръка някой щедър полков­ник за съдружник, бягах като попарен на улицата. Повечето наемодатели се пазаряха за предплата или предпочитаха договорите с чуждестранни гости на Бал­кантурист, по възможност синове на петролни шейхове и престолонаследници, прахосващи милиони, а на едно място дори ми поискаха цели пет хиляди лева, та да си довършат строежа и ме приемат после сред щастливите новодомци. А кога после? - запитах. Ами скоро - отвърнаха. - Няма да мине и година и се нанасяте. Е, чудесно тогава! След час ще ги имате парите - казах и ги оставих да потриват ръце и броят минутите до завръщането на доверчивия ахмак. Сигур­но все още надничат през прозореца, тъй си бяха навили на пръста да вкарат в капана някой закъсал наивник и му изтупат кесията. Да, ама не и моята - като знаех какво е съдържанието й, стисках я здраво и не позволявах на никого да я пребърка с грабливите си лапи.

Мераци най-различни - някъде търсеха учител по музика, който да развие вродените заложби на детето им и го изпроводи направо към световните сцени, другаде слагаха в сметките и гледане на парализирани старци и аз, отвратен само от мисълта да им сменям подлогите и ги почесвам преди заспиване по петите, изказвах любезно съжаленията си и продължавах на­татък. Наред с ненаситната алчност около тия митар­ства се сблъсках и с едно друго, доста нерадостно за нашето време явление - домовладелците бяха станали страшно прикрити и подозрителни. Навсякъде ме пос­рещаха тъй недоверчиво, сякаш държаха под паркета си заровено имане, и не ме пускаха вътре, без да ме разпитат кой съм, що съм, откъде идвам и какви са навиците ми. Разнищваха родословието ми чак до де­вето коляно и ме принуждаваха да описвам сам себе си като тих, скромен и възпитан младеж, който не пие, не пуши, ляга рано, отбягва компаниите и ненавижда жените. Толкова пъти я разказвах тая чудна легенда, че скоро взех да си мисля дали наистина не съм ня­какъв предрешен ангел или будист, очистен от всички земни желания.

За моя изненада, в началото имах неприятности и с професията си - щом чуеха, че съм журналист, мно­зина измежду собствениците губеха веднага ищах да преговарят, а някои направо ми заявяваха: А, не, ще ни издокараш някъде - и затваряха вратата. Това ме накара да променя бързо тактиката и си опитам късмета чрез други, по-невинни професии. Какъв ли не бях през ония славни дни: библиотекар, възпитател в общежитие, уредник на музей, суфльор, застраховате­лен агент, че и за аспирант се представих на едно място ама все тая - както и да се превъплъщавах, не успях да спечеля докрай доверието на мнителните ха­зяи. Разговорът ни секваше още на прага или стигаше едва до преддверието, а в случай че работата понапреднеше и вече се виждах под фикуса с халат и пан­тофи, ме обвързваха с такива жестоки условия, какви­то и най-презреният роб не може да понесе. Както стана и при оная лукава вдовица, която живееше сама току до Музикалния театър. Прие ме неочаквано лю­безно в просторния си апартамент, където оплака на­дълго и нашироко вдовишките си неволи, изслуша със съчувствено внимание и моите патила, наричайки ме „горкото момче", почерпи ме дори и с кафе и таман взех да се отпускам и съзирам разни пленителни ми­ражи, тя ми поднесе за подпис някакъв неин си пра­вилник, изграден солидно върху дванайсет заповеди. Като прочетох само две от тях - да не влизам в банята и не приемам гости след десет часа вечерта, - ръката ми, вдигнала писалката, падна безсилно.

-  И за жените ли се отнася това ограничение с часовете? - запитах все пак аз.

-  О, господин Бесарбовски, не съм чак толкова старомодна - отвърна хитрата вдовица, - За жените ще се разбереме другояче - ако задържите някоя и след определеното време, плащате ми някаква дребна сума, да речем - пет лева, но не по-малко, и работата ви е уредена. Любовта иска жертви, нали?

- Че иска, не ще и съмнение - съгласих се, - но не прекаляваме ли с цената й, госпожа? Аз и без това трудно прелъстявам дамите, да ви го призная чисто­сърдечно - с почерпки из ресторантите, знаете, със скъпи подаръци, - а ако трябва да плащам после и леглото, къде ще му отиде краят? Съвсем затъвам.

- Е, много съжалявам тогава - въздъхна състрада­телно тя и аз се видях отново под открито небе, да влача уморено крака излапавицата и проклинам целия свят.

Надявах се на обявата, но и след излизането и нещата не добиха очаквания резултат - все същите напразни посещения, подозрителни огледи, извърта­ния и безконечни пазарлъци и нищо по-завършено. Че и шега ми изигра някакъв откачен безделник - пред­ложи ми по телефона да заема срещу нищожен наем вилата му в Бояна, защото заминавал на работа в чужбина, и аз, глупакът, подмамен от изкушението да се видя изведнъж сред нашите бодри дачници, хич и не го разпитах, ами веднага долетях към автобуса. Това бе едно радостно пътуване, през което въображе­нието ми нямаше нито за миг покой, но като пристиг­нах на крайната спирка и открих след дълго лутане адреса, се оказа, че там живее съвсем друг човек -самотен инвалид, подслонен временно в паянтова дър­вена къщурка. Е, преглътнах я и тая мръсна подиграв­ка, но от нея ми остана все пак поуката за в бъдеще да не налапвам така прибързано куката и не викам „хоп", преди да съм прескочил оградата.

Та къде ли не ме заведе нуждата през ония скит­нически дни? Ту с трамвай, ту пешком, пребродих целия град и може спокойно да се рече, че опознах живота откъм всичките му страни: надникнах в тава­ните и мазетата -в трогателното царство на тюлените перденца и мушкатото, обходих също задните дворове и безистените, предадени във владение на кварталните котараци, но нерядко бях гост и на ония Щастливци с роялите и разкошните салони, които се събуждаха галени от лъчите на изгряващото слънце, и си пиеха редовния вечерен чай край пламтящите камини. Срещ­нах най-различни хора - саможиви старци, изоставени жени, непризнати таланти, частни търговци, сутеньо­ри и тайни посредници, че и на луди ми се случи да налитам, и ако бях някой освободен от лични притеснения колекционер на различни характери и впечатле­ния, всичко това несъмнено щеше да ми свърши чу­десна услуга. Но на мен тогава не ми бе до подобни интереси - минавах като слепец край тая човешка пъстрота, обладан от единствената грижа как час по-скоро да надделея над алчните хазяи и завъртя отвътре ключа на някоя скромна стаичка. Тази натрапчива мисъл така властно завладя съзнанието ми, че започ­нах едва ли не да бълнувам - застоявах се все по-често край скъпите кооперации и ги оглеждах тъй старател­но, сякаш съм някакъв заможен и придирчив купувач, зазяпвах се дори и в изящните фасади на посолствата по булевард „Руски" (ех, какво ли ще е да ми падне една такава къщичка, виках си унесено, като се напазвах вместо къщичката да не ми падне нещо изпод опашките на врабчетата, накацали горе по клоните), а нощем ми се привиждаха разни персийски килими, кожени дивани, озеленени веранди, морави с фонтанчета и трябваше да отворя очи и се ощипя, за да проумея, че всичко това е сън. Сън и насмешка на съдбата.

Около тия безплодни митарства добих и порочния навик да си посръбвам. В началото наминавах в гос­тилниците уж да отдъхна за кратко и позагрея измръз­налите си жили с някоя и друга чашка, но оттам на­татък му изтървах мярката и взех да се наливам до умопомрачение. Засядах отрано край тезгяха и ха едно за повдигане на потиснатото настроение, ха още едно за набиране на кураж и повече самочувствие в издир­ването, ха по него и трето за не знам какво си, та докато не спуснеха кепенците и ме приканеха да си хващам пътя. После залитах войнствено по хлъзгавите тротоари, свируках весели песнички, подвиквах след минаващите дами и гледах де с кого мога да се заям, че да си премериме силите. Но никой не ми обръщаше внимание. Отбягваха ме. Не ви стиска да се счепкаме, а, господа? - говорех си сам. - Страх ви е от стария убиец Бесарбовски, нали? О, само посмейте, мили мои - въртях заканително глава, - и ще видите как пукат кости и хвърчат пера. Само посмейте да посегнете!

Боже, колко тъжно е в душата на пияницата! Как­ва бездънна пропаст падаш, падаш и все няма край!

Късно вечерта се довличах като пребито псе до гарсониерата на моя родственик и обикалях дълго край входа, преди да вляза и натисна звънеца.

- Е, как е, братовчеде? - питаше ме с жив интерес той. - Успя ли да ги надхитриш най-после тия софийс­ки мошеници? Да им се навреш под кожата?

-  Май че натам отива работата, Джони - отвръ­щах. - Набелязал съм си няколко адреса и сега остава само да отбера най-доброто. Скоро и това ще стане.

Залъгвах го така, защото вече взе да нервничи. Той и преди не бе особено очарован от присъствието ми, а след като го обрах веднъж и на неговия белот, съвсем изгуби търпение. Нали му се бе усладила оная лека печалба, та все ми подмяташе картите и не се смири, докато не седнахме отново край зелената маса. Да, ама този път хич и не смятах да се правя на щедрия глупак и премълчавам валетата. Да става каквото ще! - рекох си и така ловко го подхванах, че бе принуден да ми върне загубата и дори да сложи десет лева отгоре. Натрих му хубаво муцуната на този мизерен комбинатор и излязох с чест от играта, но оттогава изпаднах в явна немилост. Бях се превърнал в досаден натрапник и това ме накара да предприема последна­та, отчаяна стъпка - плюх си в пазвата и през един мразовит следобед кацнах на площадката между ЦУМ и паметните останки от римската баня.

***

Поставена извън влиянието на сезоните, квартирната борса и в този зиморничав ден бе шумна и оживена като пазарско тържище. Наддаването вървеше с пълен ход и всички се бяха омесили тъй безразборно, че не можете да се разбере веднага кой търси и кой пред­лага. Ето защо не избързах да се влея сред множест­вото, ами застанах по-отстрани и дадох вид на човек, минал случайно тук и привлечен за миг от строител­ното умение на древните римляни. Вече бях придобил известен опит в тая тънка игра на нерви и знаех, че няма да ме оставят дълго сам. Така и излезе - едва стигнах до кръглата апсида, където сребърноногите патрицианки са събличали свилените си хитони, и край мен се завъртя някакъв съмнителен тип с износена кожена полушубка и чанта под мишницата. Още като го зърнах да се промъква насам, скрил лице във вдигнатата яка и нахлупил шапка чак до веждите, нещо ми подсказа, че това ще да е мъж, посветен изцяло на тъмните сделки, или по-точно казано - дребен далавераджия - и не останах излъган. Разгадал отдалече интереса ми към историята, той не си губеше времето с излишни приказки - представи се без заобикалки за частен агент по настаняването и направо попита какви са желанията ми - апартамент, гарсониера или тиха къщичка в зелените пояси на столицата.

- Никакви апартаменти и зелени пояси - отвърнах му със същата откровеност. - Търся само една стая и по възможност да е някъде наблизо. Да е евтина, за­щото съм закъсал с парите. И да е все пак стая, в която ще може да се живее. Трудна работа, нали?

-  Да, условията ви хич не си схождат - призна агентът, - Едното пречи на другото. Ако е, да речем, нещо по-комфортно, с парното там, с топлата вода и телефона, то и наемът ще е по-висок. Или обратното. А така - стаята да е хубава и парите малко, не върви. При сегашните цени, ще знаете...

- Знам - казах, - Всичко ми е известно. Затова и разговарям с вас. Вие сте, така да се каже, специалис­тът по тая част - поласках го аз, - човекът от бранша, който единствен може да разреши въпроса. И ако я поразтворите тая чанта... Бас хващам, че все ще на­мерите нещо и за мене.

- Това не е лъжа - усмихна се агентът. - При мен винаги се намира. Не съм от вчера но настаняването. Но да видим с какво разполагаме. - Той извади от чантата тесте изписани картончета и ги разстла върху дланта си. Докато обхождаше с поглед редовете, мър­морейки си под нос: това не, това също, и това не - прекъснах дори дишането си от напрежение. Или сега, или никога! „Хайде, спри най-сетне! Дай ми моето, човече!" - молех се мислено и когато той се позадържа на едно картонче и после го измъкна от богатата си колекция, сърцето ми замря в очакване. - Май че имате късмет - рече. - Открих тук нещо като за вас - самостоятелна стая с отделен вход, и при това близо до центъра. Пада се някъде в началото на Лозенец, малко след завоя на двойката. Не е свързана с ТЕЦ наистина, но наемът е доста нисък - само четиридесет лева. Като знам как вървят сега цените, съветът ми е да я грабнете веднага. Утре вече ще е късно.

- То се подразбира. Щом случаят не е за изпуска­не... - прикрих радостта си аз, защото идваше ред да се разплащаме. - И колко ще искате срещу това картонче? Не стоите на тоя студ да ги раздавате даром, нали?

- Даром не - отвърна агентът. - Но за двайсет лева може. Толкова е комисионата - половината от наема. Бройте ги и е ваше.

- Това е най-лесно - казах. - Но какво ще стане, ако ударя изведнъж на камък? Ако там вече се е настанил някой друг например или квартирата не ми хване окото? Прощавайте, драги, но тогава аз направо увисвам. Щом ще плащам, трябва все пак да имам известни гаранции. Съгласен ли сте?

-  Естествено - прие доводите ми агентът. - До увисване обаче няма да се стигне. По простата причи­на, че е изключено да се сблъскате с друг. Поне за днеска ще сте първият кандидат. Тъй че това отпада. А ако не одобрите стаята, ще опитаме отново. Докато не се настаните някъде, аз съм на вашите услуги. Всеки ден на същото място и по същото време. Можете да бъдете спокоен - моите клиенти са оставали винаги доволни. фирмата ми е без рекламации.

Нямах никакво основание да не се доверя на този зрял и опитен мъж, а и точно сега не ми бе до протакане на пазарлъка. Затова броих без повече увъртания комисионата и пъхнал веднъж скъпоценното картонче в джоба, полетях като вихър към трамвайната спирка. Бях се добрал най-сетне до нещо, което да отговаря на желанията и възможностите ми, и докато се носех после със звън и трясък по „Граф Игнатиев", душата ми просто пееше от радост. В трамвая бе пре­тъпкано, стоях прав и отвсякъде ме мушкаха с лакти, но тия малки притеснения вече не ме караха да кипвам и отвръщам с гневни ругатни на нахалниците. Бях любезен, мил и усмихнат млад човек, преизпълнен с любов и нежност към целия свят. Ех, най-сетне и на мен да ми потръгне! Да подвия и аз нейде крак и си отдъхна! - мислех си със страхлива възбуда и макар вътрешният ми глас да нашепваше, че трябва да бъда по-сдържан и предпазлив в надеждите, ликуването ми нямаше граници. И защо не - в джоба си държах едно вълшебно картонче, което ме вдигаше чак до небесата и което не бих отстъпил в този миг и за товар жълтици. Още повече че то ме заведе накрая до съвсем нова триетажна къща, построена с разточителен размах на тиха слънчева уличка, в непосредствена близост до гората. Бе нещо наистина изваяно с вкус и въображение - начупено в строго съразмерни пропорции и в същото време леко и въздушно наглед, а не от ония еднотипни грамади, дето ги струпват напоследък надве-натри и си измиват ръцете. Или, както би се изра­зил моят родственик - чиста стока. И най-важното, видях просторна веранда, обърната към гората и почти докоснала боровите върхари. Да, нямаше никакво съм­нение, че това е къщата, в която исках да живея. Ос­таваше само да прекрача дверите и надяна халата. Ха дано! - рекох си и хлътнах смело във входа.

Изкачих мраморното стълбище до първия етаж, където спрях пред тежка полирана врата с табелка над шпионката: „Николай Митрович - архитект". Аха, ето защо къщата изглежда толкова привлекателна - мина ми през мисълта. - Архитектът я е изпипвал за себе си. После успокоих дишането, изпънах яката на ризата и натиснах решително звънеца. Още преди да отворят, върху лицето ми се разля топла, лъчезарна усмивка, която трябваше да спечели отведнъж симпатиите на архитекта. Но вместо него пролетните ѝ сияния огряха след малко една приятна кръглолика старица, облече­на в пухкава домашна роба и наметнала дълъг шал на ресни. Както бе застанала на прага, дребна и спрет­ната, присвила уморените си очи срещу светлината, тя излъчваше някаква мека, благородна смиреност, коя­то идва с възрастта, и веднага си я избрах за моя хазяйка.

- Кой звъни? - запита мило тя, макар че вече бе отворила вратата и стоеше на крачка от мене.

-  Аз съм, любезна госпожо, вашият наемател -отвърнах с весела непринуденост. - Стига да ме при­емете в чудесния ви дом, разбира се. Впрочем да ви се представя.

Казах си гръмкото име и подадох ръка, но кой знае защо тя не пожела да я поеме. Или недовиждаше, за да се държи така странно, или пък я бе страх да не й предам някаква неизлечима зараза. Но старците са такива - все треперят, бедните, за здравето си.

- А, за стаята ли? - рече с равнодушен глас мнителната бабичка. -Хубаво. Почакайте да взема ключа.

Тя обърна бавно гръб и запристъпя предпазливо към хола, като опипваше с протегнати ръце стените. След което вече не се учудвах защо десницата ми, подадена одеве за поздрав, увисна във въздуха - ста­рицата бе сляпа. Това за мен бе една, направо казано, радваща подробност - напатил се от съжителство с хора, които все ме дебнеха и оглеждаха, аз отдавна жадувах да попадна в компанията на слепци и стана невидим. Ето че най-сетне и на тая мечта ѝ бе съдено да се сбъдне. Така е - проработи ли му веднъж къс­метът на човек, нататък всичко се нарежда сякаш от само себе си. Но когато старицата се върна по някое време с ключа и ме прикани да я последвам, въоду­шевлението ми взе полека да стихва - не тръгнахме нагоре, където бе верандата, ами се заспускахме към изхода. Ей, какво става тука? Да не ме водят пак в мазето? - помислих си с тревога и за зла Бога се оказа точно така: като стигна пипнешком до площадката, тя сви вдясно и след миг чувах само провлаченото стържене на пантофите й по стъпалата. Поколебах се за кратко дали да хукна още сега към борсата и го удавя в римската баня онзи подлец, квартирния агент, но смразяващият вой на вятъра отвън ми напомни, че пътят за отстъпление е отрязан. Напред, пък каквото излезе! - рекох си и потънах в тъмното подземие. Тук вече аз се озовах в положението на слепеца - както напредвах със сантиметри покрай стената, нещо ме препъна и едва не се проснах върху цимента.

- По дяволите! - изтръгна се от гърдите ми. - Няма ли поне една лампа в тия мазета? Ще си разбия че­репа!

- Има, но не сте я запалили - обади се току до мен моят водач. - Ключът е на входа.

- Прощавайте - рекох виновно. - Не съм го забе­лязал.

Върнах се внимателно назад и пуснах осветлени­ето. Сега минах спокойно по тесния коридор, от двете страни на който тънеха в хладен полумрак някакви зловещи блиндажи, и спрях в дъното, където бабата се мъчеше да улучи ключалката на вратата. Когато я отвори най-подир, влязохме в малко антре, посипано все още с капки варов разтвор, което водеше за други две врати. Този привиден простор ме изпълни с надеж­ди, особено като долових зад едната врата познатото шуртене и открехнал я нетърпеливо, зърнах чиста, уха­еща на пресен хоросан тоалетна. Това, дето с никого нямаше да споделям най-интимните си моменти, бе повече от приятно, но пък картината, разкрила се зад другата врата, сложи край на всичките илюзии и ми върна спомена за моята майка, която при такива слу­чаи обичаше да казва: Че то ако е хубаво, баш на нас ли ще ни се падне? Не естествено, и стаята отпред го потвърждаваше - бе някаква подземна дупка, отделе­на сякаш за семейна гробница, с нисък таван и кръгло миниатюрно прозорче, затрупано до половината от преспите на двора. Цялото й обзавеждане се изчерп­ваше с чешмата и - това пък що за подигравка ще е? - с бъчвичката, вградена умело във вътрешната стена. Както се въртях замаяно из празната стая, забелязах и огнище, вдълбано в единия ъгъл, но и то не можа да ме стопли и заглуши болката ми по изгубената веранда. Като се подреди, като се понатъкми, като се поукраси... - бъбреше до мен отзивчивата старица, обаче аз почти не чувах думите й. Бях просто смазан при мисълта да заседна в тая мрачна бърлога и краката ми сами ме теглеха да ѝ затръшна вратата и побягна на улицата. Да, но къде да отида после?

-  Като се понагласи, викате - рекох с отпаднал глас. - Наистина, като се... Но онази бъчва там за какво ще е тогава? За повече красота ли?

- Това е работа на дъщеря ми - отвърна старицата. Бъчвата и камината. Бе си наумяла да нрави домаш­на механа, но не ни стигнаха парите. Та засега я от­ложихме.

- Чудесно хрумване, няма що - поразвеселих се аз. - Както отдавна ми се искаше да заживея в някоя изба... Да си точа виното направо от канелката... Но госпожа графинята, когато не се чувства разположена, откъде ще наблюдава илюминациите? През онова про­зорче ли там?

-  Какво, какво? - не разбра старицата.

- Нищо особено - отвърнах. - Казах, че стаята ми се вижда съвсем празна. Дори и легло не сте сложили. Човек все пак трябва да подремне от време на време, нали? А доколкото знам, само конете спят прави.

- Легло ще дадем - рече старицата. - Има едно излишно горе в ателието на съпруга ми, ама кой да го свали по стълбите? Тежко е, а нас и двамата вече не ни бива да вдигнеме и прашинка.

- Това не е беда - казах. - Аз ще го сваля. Посочете ми само къде е.

Изкачихме крачка по крачка стъпалата и стигнах­ме до таванския етаж, където се озовах в едно истин­ско ателие - обширна мансарда с ниши и скосени стени, облечени в опушено дърво, с неоново осветле­ние и нисък прозорец, открил живописен изглед към близката гора. Още като я зърнах тая благодат, и сърцето ми проплака. За тука се бях запътил тъй ус­тремно и вдъхновено одеве - за това великолепно сту­дио, че да се будя сутрин от песента на птиците и разговарям вечер със звездите, а пак ме навряха при мишките в мазетата. Почувствах се отново изигран и ограбен и цялата ми омраза преля към възрастния мъж, който се бе разположил край чертожната маса до прозореца. Той седеше с гръб в дълбоко кресло, подвил топло вълнено одеяло върху коленете и обронил немощно побелялата си глава върху копринените шнурчета на халата. Аха, ето кой ми е отнел слънцето тоя път! - рекох си с ненавист и нали бях вече човекът от подземието, ръцете ми просто ме засърбяха да го стисна за мършавия му врат. - Тази дремеща разва­лина, дето и килерът ще й е много! Това несъмнено бе самият архитект Митрович, моят хазяин, и аз се видях принуден да потисна бликналата неприязън и го поздравя учтиво. Той обаче дори и не трепна - седеше тъй неподвижен и безмълвен, сякаш гаснеха послед­ните му сили. Да не би пък...

-  Моля ви, по-тихо - прошепна старицата. - За­спал е.

- Добре, добре. Няма да го смущаваме. Ще стъп­ваме на пръсти -понижих глас аз, но и без това ар­хитектът можеше да бъде събуден само с топовен гърмеж. Така се бе унесъл, горкият, че и когато повлякох после леглото, не помръдна от мястото си. А леглото наистина си го биваше - солидна старинна изработка с няколко чекмеджета за бельо и с все още запазена зелена плюшена покривка. Бе измайсторено за вели­кани и бая се назорих, докато го смъкна надолу по стълбите. Връщах се три пъти до ателието, изпотен и премалял от умора, но щом веднъж му сглобих наново частите и застлах плюшената покривка, стаята ми вече не изглеждаше толкова жалка и неуютна. Като се понатъкми, нали, като се понагласи...

- Това е друго нещо - подруснах се доволен върху пружината. - Най-важното за един дом вече го имаме. Да намерим сега стол и маса и всичко ще е наред. Повече не ни и трябва.

- Ще намерим - отвърна кротко старицата, която вървеше все по петите ми. - И маса, и стол... Но нека да се върне от работа дъщеря ми и приказвайте с нея. В нас тя се грижи за мебелите.

Хм, пак дъщерята - заинтригувах се аз. - Пак тя ми се намесва. Всъщност не е зле наистина да си поприказвам отблизо с наследницата. Че като я гле­дам тая къща...

- Е, хубаво, госпожа, да не ви задържам на студа - рекох и извадих с решителен жест портфейла, - Взи­мам стаята и ви плащам веднага. Както разбрах, на­емът е четиридесет лева. Ето ви парите за първия месец - наврях й в ръката четири банкноти от по десет лева. - С това нашият въпрос е уреден и можете спо­койно да се приберете горе до печката. Аз нямам други желания.

- А разписка ще искате ли? - запита старицата.

- Не, - казах, - не е нужно. Приехте ме с доверие, за което ви благодаря, и от своя страна ви отвръщам със същото. Разписките да ги оставим за чиновниците и търговците. Между нас те са излишни.

Като отпратих старицата, аз се повъртях из стаята, без да знам какво трябва да върша нататък, после приседнах отново на леглото и усетих да ме обгръща самотата. Но самотата в мазетата е нещо съвсем раз­лично от самотата в салоните - тя изпълзява под вра­тата, просмуква се през стените, нахлува отвсякъде и така те сграбчва в хладните си пипала, че направо те задушава. Ето защо реших да се поразмърдам и про­гоня злите духове чрез топлите пламъци на огнището. За тая цел се разшетах из съседните помещения, къ­дето открих цяла камара дъсчени отпадъци. Свих на­бързо един наръч и го вмъкнах като крадец в стаята, но тъй и не успях засега да стъкна огън - нямах с какво да ги нацепя. Явно все още не съм готов за самосто­ятелен живот - рекох си. - А и вече е късно. Ще започна от утре. Ударих ключа на външната врата и поех с бавна и спокойна крачка към центъра. Промя­ната в поведението ми бе очевидна - обзавел се най-сетне с жилище, аз се движех из вечерната навалица гордо и достолепно, без да блуждая край ъглите и заничам в чуждите апартаменти. Колко малко му е нужно на човек наистина, за да се окопити и придобие самочувствие! И какво печално откровение е това за нас, които черпим вътрешните си сили от мисълта да притежаваме някакви мрачни подземни леговища! Как­ва жалка утеха!

В сладкарницата до реката направих една лека вечеря - сандвич с бутилка бира, - след което се от­правих за гарсониерата на моя родственик. Това бе последната ни среща и стигнал до вратата, натиснах тъй зверски звънеца, че огласих цялата кооперация.

- Ей, я по-леко - скара ми се Джони. - Какво си се раззвънял като бесен. Това да не е къщата на баща ти?

- Не се сърди, братовчеде - ухилих му се аз. - Не се гневи, скъпи. Нося ти радостна вест.

- Хайде де! - усмихна се веднага той. - Да не би да...

- Именно, Джони - мушнах го по изпъкналото му коремче. - Именно, мойто момче. Ето, виж - показах му ключа. - Имам вече стая и тия дни се нанасям. Ще ме изтърпиш още някоя и друга нощ, докато да я подредя, нали?

- Иска ли и питане? - отвърна с охота Джони. -За тебе винаги. Е, много се радвам - протегна ми ръка той. - Моите поздравления.

- Благодаря - стиснах му здраво десницата. - Знам, че се радваш. Ти си истински приятел, а и събитието го заслужава. Та една игричка по тоя чудесен случай, а? - смигнах му тарикатски. - Колкото за убиване на времето. Размесваме картите и...

- А, не - отдръпна се Джони. Напарен от миналия път, той вече не налиташе с предишната стръв към белота. - Утре може, но тая вечер не съм настроен за карти. Ще си дам почивка, че тия дни ми се насъбра доста работа. Де едно, де друго...

- Хубаво, Джони, не настоявам - казах. - Жела­нието ми бе да те развлека малко, дето се вика, да те откъсна поне за час от тревогите, но щом си уморен, млъквам. Ще го отложиме за утре.

Ако има утре, разбира се - добавих мислено, защо­то бях решил да не оставам нито ден повече в това мръсно свърталище. Но не го споделих с моя подоз­рителен родственик, тъй като имах скритото намере­ние да си прибера костюма. Веднъж влязла в главата ми, тази велика идея ме обсеби целия и когато рано сутринта Джони се понесе към телевизията, първата ми грижа бе да скоча от леглото и надникна в гарде­роба. Слава богу, костюмът си бе там. Успокоен да го видя на окачалката, аз се изкъпах бейски в банята, изразходвайки тонове гореща вода, после облякох ле­ниво дрехите, сдиплих нежно костюма в куфара, хвър­лих подарените ръкавици върху писалището и затръшнах външната врата като човек, който е погасил с един замах всичките си дългове.

Ще ме прощаваш, Джони, но не мога да ти го харижа така лесно този костюм - бъбрех си с весела възбуда надолу по стълбите. - Няма как, стари приятелю - това нещо не е шито за дебелия ти задник. С друга цел е поръчано, Джони, със съвсем друга цел... И ще се съгласиш, че не биваше да ми го крадеш тъй безочливо. Идва някак нечестно, мойто момче. А сега сме вече квит, нали? И върви да пасеш, говедо такова! Пресякох реката, свих после зад търговската гимназия (ето къде трябваше да завърша образованието си, та да видим тогава кой кого ще надлъгва в пазарлъците) и след десетина минути равномерен ход се намерих отново в стаята. Разопаковах куфара и чак сега се убедих какво предимство е да държиш край себе си малко вещи и голямо старинно легло - като побрах цялото си имущество в дълбоките чекмеджета, а костюма положих в отделна преграда, пак остана достатъчно място да добавям по-нататък някои неи­збежни за домашния бит дреболии: ютия, кърпи, чет­ки, съдини разни, калъфки и чаршафи... По такъв на­чин отпадаше нуждата от бюфет и гардероб, а и стаята ми щеше да добие чист и спретнат вид.

Тъкмо привърших с подреждането и прикачвах пор­трета на знаменития Сачмо над леглото, та да надуе най-сетне своя сребърен тромпет и ми наслади душата, когато се появи дъщерята на хазяите. Тя бе открита и услужлива дама, но за жалост доста несимпатична наглед - имаше мършаво кривокрако тяло и скулесто, набърчено лице на дърт индианец. Още щом я зърнах на прага, такава една плоска мъжкарана, с протрити джинси и грубо оплетена домашна фланела, и се прос­тих веднага с желанието да съзерцаваме заедно дивите залези от верандата.

След като ме смъмри на шега, задето съм превзел хубавата й механа, тя посочи куфара и запита дали тона е всичкият багаж, с който пристигам в новото си жилище.

- Засега да - подсмихвах се в отговор аз. - Но корабът с мебелите е вече на път и скоро ще хвърли котва на пристанището. Дотогава все ще изкарам някак си.

- Ясно - рече сериозно тя, после нави ръкавите на фланелата и сама се зае да приведе в ред жилището ми. Сложи най-необходимото наистина - масичка, стол, окачалка в ъгъла, стар килим и огледало с инкрустирана дървена рамка, - но и това бе достатъчно да почувствам с нищо незаменимото присъствие на жен­ската ръка. А когато накрая прибоде около леглото и ивица тъмнозелен плат, хармониращ си с цвета на покривката, стаята ми се преобрази до неузнаваемост.

- Мисля, че вече е по-добре - огледа тя с присвит поглед от вратата творението си. - Може да не е съв­сем по вашия вкус, но все пак става за живеене. При­лично е.

-  Какво приказвате? Направо е великолепно! -възкликнах с искрен възторг аз. - Вие просто ме сразихте с щедростта си. Свършихте цялата работа. Сега за мен остава само да налея виното в бъчвата и да ви поканя да осветиме това чудесно жилище. Стига да не ми откажете, разбира се.

- Напротив, ще ми бъде приятно - прие поканата тя. - Но нека да отложим освещаването за идната седмица. Тия дни съм заета с дежурства.           

- Нищо, ще изчакаме - казах. - А къде дежурите, ако не е тайна?

- При нас няма тайни - усмихна се тя. – Синоптик съм в метеорологичния център.     

- Така ли! - възхитих се аз при мисълта да под­държам чрез нея пряка връзка с облаците и ветровете. - Професията ви е повече от интересна. И какви са прогнозите ви за близките дни?

- Време без особена промяна - отвърна незабавно тя. - С преваляване и леко понижение на температурите, главно в сутрешните и вечерните часове. Тъй че ако излизате, трябва да облечете нещо по-топло,

- Благодаря. Ще се възползвам от съвета ви. Като останах сам, аз се поразходих с доволен вид из нагласената стая и си казах, че вече нищо не ми пречи да съживя огнището и се отдам най-сетне на любимото си занимание - радиопредаванията. За тая цел прескочих до кварталните магазини, откъдето се върнах след половин част с брадвичка и трион. Слу­жейки си после ловко със сечивата, успях без особен труд да нацепя дъските и ги подредя тъй, както навремето ме бе учила моята умна баба - опрени една в друга във формата на покрив и с пролука отдолу за подлагане на дебелите подпалки. Сухият чам хвана веднага, коминът създаде добра тяга и скоро в стаята ми лумна буен огън. Потрих радостно ръце и се раз­положих край масичката с писалка и топче превъзход­на хартия, което бях задигнал от службата. Огнището пръскаше около мен благодатна топлина, играеше с веселите си отблясъци по стените и писането ми тръг­на бързо. Може би тук е съдено да изваям моите без­смъртни шедьоври - помислих си с надежда, но тъкмо преполових страничката и в стаята надвисна непоно­сим задух. Да, влагата вече взе да си казва думата! Търпях, търпях, докато не усетих как ризата залепва по тялото ми и станах да отворя прозорчето. Тогава пък отвън нахлу пронизващият мраз и трябваше да подклаждам отново огъня. Брех да му се не види - ту се обливах в пот и скачах от стола да се разхлаждам до илюминатора, ту се присвивах зиморничаво и пусках в действие брадвата. Борих се така около два часа с резките атмосферни колебания, от които добих досадното чувство, че съм стъпил едновременно в тропическия зной и сред полярния студ, и накрая захвър­лих отчаяно писалката.

Не знам кой патил мъдрец беше рекъл, че житейските неволи пречат и на най-надарените умове да се издигнат, но това си е самата истина - поне тази стая не бе мястото, отредено да покрие името ми с венеца на неувяхващата слава. Нещо повече - не я биваше дори за живеене, в което се убедих окончателно през следващите дни, когато свърших дъските и се наложи да прибягвам на здрачаване до съседната горичка, скрил триончето под палтото. Там се отдавах на без­разборна сеч и нали в тъмното не различавах добре сухото от суровото, нарамвах често свежи клони, кол­кото красиви и ароматни, толкова и непригодни за горене - подклаждах ги с цялата си вещина и духах до премаляване, но тъй и не успявах да изтръгна огън. Само пушеха, проклетите, подлютяваха очите и ме принуждаваха да си грабвам шапката и търся някое по-топло ъгълче из града. А то се знае къде - в гос­тилниците. Уж наех жилище да се отърва най-сетне от тях и заживея като порядъчен човек, а ето че отново затънах в чашката. Но какво да се прави - не обърнех ли предварително бутилка червено вино, просто не ми стигаха силите да отворя вратата на моята подземна бърлога.

Денем както и да е - заседявах се до късно в радиото или си взимах билет и предремвах няколко прожекции в кино „Култура", а остатъка от вечерта го прекарвах в скитане из улиците. Нощите ми обаче бяха истинско мъчение - щом угаснеха и последните въг­ленчета в огнището, студената влага тутакси плъзва­ше по стените, промъкваше се под завивката и ме обгръщаше целия с лепкавата си мантия. Събуждах се подгизнал и после не мигвах чак до сутринта. Какви ли хитрости не приложих срещу нощните ми неудоб­ства - подлагах вестници, вграждах се между нагоре­щени тухли, замятах отгоре найлонови чували, ама все тая - само след час вече бях мокър чак до костите. Дори ме осени чудноватото хрумване да прикова върху тавана някаква плътна материя и я обвия около лег­лото, та да се напъхвам под нея като в хралупа, но дали от мързел, или защото съзнавах безсмислието му, не го извърших. Пък и не съм царският син, че да спя под алков, нали?

Да, какво да се залъгваме - настаних се не в стая, а в мухлясал зимник, където и мишките отбягваха да наминават. Е, имаше си и тя едно удобство наистина - бе само на пет минутки път от службата ми, но що за утеха бе това? Още повече че не ми беше съдено да се радвам дълго на тази близост. Така се случи, че докато тичах по разни адреси, в радиото бе назначен нов директор. Като всеки амбициозен мъж, заел току-що креслото, той също не се забави да покаже кой е и утвърди някакъв свой стил в работата. Хвана се естествено от най-лесното - да подмени служебните карти. Онзи зъл досадник, юрисконсултът, само това и чакаше - наложи веднага вето върху моя документ в дирекцията, пак под претекст, че положението ми е неизяснено, и една сутрин, като бързах за запис (бе настъпило вече времето да озвуча семейните разпра­вии в дома на художника), портиерът ми залости с рамо вратата. Странни са тия превъплъщения в душа­та на пазача! Довчера същият този човек бе най-дру­жески разположен към мен, а сега изведнъж ми обър­на гръб и както и да го увещавах, че не съм двойник на никого и че имам ангажирано студио, не благоволи да се отмести. Така ли, фелдфебел! - побеснях тогава аз и както отдавна ми беше дошло до гуша, излязох отвън, плюх си на ръцете и по въжето за гръмоотвода (клетият Ломоносов, за какво се бе сражавал със свет­кавиците!) стигнах чак до третия етаж, скокнах през прозореца и хукнах, без да се озъртам, към студиото. Преди потерята, вдигната от портиера, да влезе в ди­рите ми, аз изкарах записа до самия му край, изваях го като лебедова песен и се предадох в лапите им.

Помъкнаха ме направо при директора и докато тътрузех морно крака по пътеката, смущван безмилос­тно под плешките от железните палци на конвоя, аз се простих мислено с кариерата си. За наша обща изненада обаче директорът, млад човек, представител на втората генерация началници, благоразположен и властен, бивш спортсмен, необременен от дребнави предразсъдъци, като разбра за какво е тая шумна патърдия, вместо да ме наругае, се разсмя така, че лис­тата от бюрото му хвръкнаха във въздуха. Аз незабав­но го последвах. Ония от конвоя се спогледаха глупаво и като усетиха накъде отива работата, също раздруса­ха кореми. Щом се насмяхме тъй братски и до насита, той млъкна изведнъж, прие сериозен вид и ме запита към коя редакция се числя.

- Ами засега към никоя - казах си самата истина. - Все още запушвам дупките. Старая се, колкото мога, и чакам да се освободи някое подходящо място - до­бавих скромно, но така и не го дочаках.

- Изведете го - рече тогава той. - И повече да не стъпва в радиото.

На ония покорни слуги това им и трябваше - сгра­биха ме веднага под мишниците и ме повлякоха надолу към изхода. Бях просто зашеметен от ненадейната развръзка и не оказах никаква съпротива. Едва когато ме изтикаха през вратата и се озовах отвън на студа, проумях в какво ужасно положение се насадих - бях изгубил и последното си препитание. Ама че глупава история - толкова шум и трясък за някакво си изкач­ване по гръмоотвода! При това с каква цел предприех този отчаян риск, забележете - да им запълвам прог­рамите. И вместо да ми изкажат благодарност, те ме изритаха най-позорно на улицата. Службогонци! А та­ка добре започна в началото... Така насърчително... Че дори и се смя онзи новоизлюпен администратор. Пад­на му зрелище да се позабавлява, нали? Пък сетне...

Но било, каквото било. Ще я преживеем някак и тая загуба - рекох си за кураж и като пооправих раздърпаното палто, се отдалечих с бързи крачки от ра­диото.

***

Все още замаян я теглен от желанието да се скрия някъде, хванах първата попаднала ми посока - преся­кох улицата и потънах между дърветата в парка. Както подсказа моята частна синоптичка, денят бе хладен и мъглив, напълно в тон с вътрешното ми настроение. Подминах тичешком малкия стадион с пързалката, откъдето долитаха звучни команди и отекваха ударите на кръстосани стикове, кривнах зад къщичката с гъ­лъбите и далдисах нататък по отъпканата пътечка. Крачех устремно под заскрежените клони, сякаш ме гонеше някаква спешна работа, а всъщност се въртях в омагьосания кръг и нали не бях съвсем на себе си, ту се подсмихвах при мисълта за онова дръзко и не­отразимо изкачване по гръмоотвода, ту изпадах в мрач­на загриженост. Да, добре стана - говорех си сам. - Разбраха най-после кой е Стефан Бесарбовски. Да им е за урок на тия тъпи пазванти. Ама и аз - по въжето, през прозореца... Чудесно го изиграх, няма що. Загазих окончателно...

Като се уморих да обикалям из алеите и позабавих ход; установих, че вървя по старите следи, които ос­тавихме тук преди година двамата със София. Ето го отляво дървеното мостче, където се опитах да я целуна и тя отклони лицето си, ей го отсреща и езерото на въздишките, в което хвърлихме монетите и си пожелахме съдбата да свърже навеки ръцете ни. Нищо не излезе от нашия свещен обет, но сега тази неочаквана среща с миналото ми напомни, че е крайно време да събера решителност и звънна на моята позабравена вече съпруга. Нямаше накъде повече да го отлагам, а и това явно бе ден, определен за разчистване на смет­ките, тъй че стегнах мускули и се отправих към близ­ката телефонна кабина. Когато набрах номера и дочух далечния й глас, едва не коленичих в навятата пряспа, така ми прималя.

- Кой е? - запита разтревожено тя. - Кой се обажда?

- Аз съм, моето момиче - пропях в слушалката. -Аз! Не ме ли позна?

- А, не може да бъде - каза със скръбна насмешка тя. - Ти си спомни най-после и за мене. Благодаря. Много си мил наистина.

- Такъв съм, да ме вземат мътните - обърнах го на шега аз. - Толкова мил, че чак не се понасям. Но за друго ти звъня сега. Трябва да се срещнем някъде, скъпа. Мина цяла вечност, откакто не съм те виждал,

- Мисля, че вината за това не е в мене - притисна ме отново до стената тя. - И ти си много нагъл, щом като...

- Добре, добре - прекъснах горчивите й обвинения.

-  Съгласен съм с всичко. Но нека да ми го кажеш, когато ще си вече при мене. Къде да те чакам? Хайде да е пак на нашето място - в градинката отпред, до фонтанчето с тенекиените лебеди.

- Все ми е едно къде - отвърна равнодушно тя. - Излизам в пет от работа и...

- Чудесно, любима - казах с престорена бодрост аз.

-  Ще те чакам при лебедите. И моля те да не се тревожиш. Чертай си спокойно там твоите замъци и не мисли за нищо. Всичко ще се оправи, обещавам ти го, скъпа!

Когато спуснах слушалката и излязох от кабината, усетих изведнъж такова облекчение, сякаш бях прео­долял някакво огромно препятствие. Но трудното ид­ваше тепърва и се погрижих да го посрещна, както подобава. За тая цел прескочих пак с триончето до моята горичка и макар, че бе все още светло и по алеите минаваха хора, дадох гръб на приличието и като си тананиках безгрижно оная весела песничка - вятър вее, сняг прелита, бичкиджия студ не знай - нарязах голям наръч сухи клони. После, без да бързам и се оглеждам страхливо, ги внесох в стаята и разпалих истинска клада. Справил се така сполучливо с огни­щето, аз се замислих дали това не е моментът да напълня най-сетне бъчвичката, но след кратно коле­бание се отказах - София не обичаше да ме вижда с чаша в ръка. Само изпънах старателно плюшената покривка на леглото, разпилях небрежно няколко лис­та върху масичката, та да си личи, че залягам усилено над работата, и вече бях готов да приема любимата. Но не се чувствах съвсем уверен в себе си, ето защо се отбих първо в съседната кръчмица, където ударих от крак половин ока вино, и чак тогава поех за мястото на срещата.

Точно в пет бях вече при лебедите, край които преди година чаках в нежните есенни привечери моята София. Тогава тя пристигаше винаги усмихната и не­търпелива, с грейнало от радостни вълнения лице, и падаше безмълвно в разтворените ми обятия. Но тия щастливи дни бяха завинаги отминали - сега се зададе с бавна и провлечена крачка по пътеката, смръщила вежди в хладна гримаса, и когато се опитах да я прегърна, изви тяло и ме отблъсна. Каза, че нямала никакво време за излишни любезности, тъй като след час трябвало да бъде в хора - заминавали скоро на в чужбина и репетирали всяка вечер. Та да съм обяснил сериозно с какви намерения я викам и после да бяга към салона. Ако все още съм способен на нещо сериозно, разбира се; ако скитническият живот съвсем не ме е разхайтил...

- Ами, за какво разхайтване говориш - възразих й ласкаво аз. - Сериозен съм като никога и просто горя от желание да те видя отново до себе си. Но ти си много хладна към мен, скъпа, истински ледник. Още не сме си казали и едно „здравей" и веднага ме започна.

- Хладна ли? - изгледа ме с изумление тя. - И след всичко, което направи с мен, имаш нахалството да ме обвиняваш. Виж го ти, господинчото - заряза ме като последната уличница, изчезна, без дори да се обади, а сега ми играе на обиден. Прощавай, но ти наистина прекаляваш. Или ме смяташ за някаква наивна глу­пачка, или...

Това „господинчо", изречено с позната злобна ин­тонация, ми напомни, че трябва да бъда по-внимате­лен - пред мен стоеше не коя и да е, а родната дъщеря на Надзирателя.

- Не съм изчезнал, скъпа - казах разкаяно. - От­теглих се временно, колкото да поразмисля на спо­койствие и огледам отстрани нещата. Да преценя трез­во положението.

- Аха, така ли било то? - усмихна се недоверчиво тя. - Да поразмислиш... И до какво решение стигна, ако мога да знам?

- До най-разумното - отвърнах. - Реших, че няма особена причина да се разделяме. Но за това първо трябваше да се поразтичам и наема някаква самосто­ятелна квартира. Та ето с какво се занимавах през тия земетръсни дни - да сплитам крака насам-натам и търся дом, в който да те повикам.

- Бедният, колко ли се е измъчил - погали ме тя състрадателно по наболото лице. - Дори не е имало време да се обръсне, пък аз съм взела да му вадя душата. И какво - намери ли го най-после този твой дом?

- Слава богу, намерих - казах, не съвсем уверен в думите си аз. - Пребродих целия град и капнах от изтощение, но вече имам стая, която те очаква. Наб­лизо е и мога да ти я покажа още сега. Времето е достатъчно да се върнеш за репетицията.

- Е, добре тогава - съгласи се тя. Все пак и на нея не й бе лесно да сложи отведнъж точка на семейния ни роман. - Нека да я видим тази самостоятелна стая.

Хванах я под ръка и я поведох. Докато вървях към трамвайната спирка, в главата ми се въртеше само една мисъл -дано огънят не е прегорял и се натъкнеме още от вратата на ледената влага. Това щеше да на­ложи мрачен отпечатък върху първото и по моему -най-важно впечатление - и провали всичките ми уси­лия.

- И жителите на коя страна ще развеселите този път с песните си? - запитах, колкото да поразсея тре­вогите.

- На съседна Гърция - отвърна гордо тя. - Ще пеем две вечери в Атина, а после пътуваме из провинцията. Солун, Пирея... Ангажирани сме за над десет концерта...

- Но това е великолепно, скъпа! - възкликнах въз­торжено аз. - Предстои ти нещо наистина интересно. И право да си кажа - завиждам ти. При мен така се случи - разприказвах се, - че до ден-днешен не преко­сих нито веднъж границите ни. Както е тръгнало, ще си остана вечно между изпращачите. А по душа аз всъщност съм един непоправим пътешественик, ако не си го забелязала досега...

- Какъв ли не си ти? - подразни се наново София. - Журналист, студент... Но ако питаш мен, си преди всичко един безотговорен и нечестен човек,

- Хайде сега - нечестен - засегнах се аз. - Не е ли прекалено силно да си служиш с подобни думи?

- Не е - отвърна сухо тя и си отдръпна ръката. - За такива като теб, които пет пари не дават за нищо и ровят тайно из чуждите дневници, е дори малко. Заслужаваш не думи, а нещо много повече.

- А, това ли било? - подсмихвах се злорадо. - Значи си разбрала за дневника? Е, чудесно тогава. Вече не е нужно да ти обяснявам защо избягах през оная съ­бота, нали? Причината е изяснена.

- Какви си ги съчиняваш, идиот проклет! - поспря се тя и в очите й пламна отново бойният дух, унаследен от Надзирателя. - За какви причини бълнуваш? Това е мое минало и ти нямаш никакво право да се навираш в него.

- Де да беше само минало - поклатих глава аз. -Ама не е, там е цялата работа. В дневника има едни редове, които говорят съвсем друго - сетих се за къд­рокосия тенор и пак ме загриза ревността. - Та ще е по-добре, викам аз, да не отваряме точно сега дума за твоя дневник.

-  Май че наистина трябва да се върна - забави крачка тя . - Излишно е да си губя времето. Ти си един болен човек.

- Я не се разстройвай за глупости, скъпа - прих­ванах я леко през кръста. - Ако искаш да ти кажа истината, и аз вече съжалявам, че го разтворих този проклет дневник. Но нека да забравиме лошите спо­мени и отминем напред. Хайде, дай си ръката. Така, сега всичко е наред. Да побързаме, че идва трамваят.

Стиснах здраво дланта й и затичахме към двойката, която току-що затягаше спирачките си на спирката срещу кино „Славейков". Бе часът на голямата нава­лица, когато хората излизаха от работа и се прибираха по домовете, и едва успяхме да се вмъкнем в задната платформа. Притиснати отвсякъде, ние се озовахме плътно долепени един в друг и това бе добре дошло за мене - обвих я с ръце и зарових лице в чистите й ароматни коси. Любима, ти си вече при мен! - прошеп­нах в ухото й и бях щастлив да усетя как тялото й омеква и се притиска в моето. И двамата бяхме зажад­нели за малко нежност, но щом я въведох в ония зловещи мазета и отключих с вълнение вратата, тя отново се скова и настръхна, готова, както преди, да ми издере очите. А и за зла участ неприятните ми предчувствия се потвърдиха - огнището бе угаснало и още с влизането спареният въздух ни блъсна в гърдите и обви целите в задушната си пелена.

- Ето я нашата стаичка, моето момиче - разперих възторжено ръце аз. - Нашето семейно гнездо. Моля, заповядай и се разполагай в нея, както в собствения си дом.

Но тя май не желаеше да се разполага - бе спряла на прага и оглеждаше гнездото с истинско изумление.

-  Боже Господи, и на тая циганска дупка ти й казваш „стая" ли? - изрече накрая тя с някаква вътрешна наслада. - На тоя вмирисан и мухлясал хладил­ник?

Е, да, хладилник - прищя ми се да отвърна, - но пое е нещо, което съществува, а не като твоя измислен апартамент, дето ми го поднасяше на чертежите.

- Че какво и е на стаята, любима? - дадох вид на учуден аз. - Тихо, спокойно, никой няма да ни подслушва и притеснява. Само трябва да подкладеме огъня и… - приклекнах до огнището и се заех да чупя припряно крадените клони. - Пламне ли веднъж камината, ще видиш какъв рай е тука. Не се търпи от горещина.

- Слушай, махни я тая камина сега! - рече с раз­дразнение тя. - Не ми е до нея. И хич недей да си въобразяваш, че мога да остана в твоята плесенясала бърлога.

- Но, мила, нали все отнякъде трябва да се започ­не? - изправих се сконфузено. - Няма да векуваме тука, я. Гледай на тая стая само като на едно временно пристанче.

- Знам, при тебе всичко е временно - каза с тъжен укор тя. - Работата, жилището... Караш я ден за ден, колкото да ти минава животът. А какво мислят дру­гите, въобще и не те е грижа.

- Не е съвсем така, скъпа - възразих и аз и взех да се разхождам възбудено из стаята. - Не съм чак такъв развейпрах, за какъвто ме смяташ. Наистина! през последната година претърпях известни неуспехи, но пък това ми помогна да си извлека някои сериозни поуки за бъдещето. Именно и по тая причина приклю­чих завинаги с радиото - изплюх най-сетне черното камъче. - Защото ми омръзна да вися във въздуха и угаждам на ситите мързеливци. Край, умря баламата Бесарбовски! Да си търсят занапред някой друг слуга, а аз ще се хвана с нещо като за мене - сигурно и трайно.

- Какво имаш предвид? - не се забави да попита тя.

-  Ами засега нищо определено - отвърнах. - Но около издирването на стаята изчетох сума ти обяви по вестниците и трябва да ти каже, че изборът е доста богат. Мога да стана ватман например или... Ще си помисля. Този път съм решил да не прибързвам, ти като стъпя веднъж някъде, да избутам там чак до дълбока старост - намекнах с това за отдавнашната мечта на Надзирателя да ме види най-сетне пенсионер.

- Ватман ли? - зяпна ме с удивление София. - Ти чуваш ли се какво говориш?

- Чувам се, мойто момиче - рекох тихо и приседнах на леглото. - Мен също не ме блазни особено да въртя по цял ден ръчката и оповестявам спирките, но няма друг изход - внуших си аз, че наистина трябва да нах­лупя шапката с крилцата. - Ватман или не, все тая. Нали важното е да се вади хлябът отнякъде.

- Не, Стефане - приближи тя до мен и сложи длан върху рамото ми. По хладния и тон схванах, че се кани да скочи окончателно от моя трамвай. - Тая няма да я бъде. Повече не искам и да слушам за шантавите ти кланове. Дойде ми до гуша от тях.

-  Знам - сведох смирено глава. - Знам, че ти е  дошло до гуша. Но кажи ми какво мога да направя при това положение?

-  Нищо - отвърна тя. - Ти направи достатъчно. Заряза следването, избяга от къщи, напуснал си сега и работата... Сам си виновен за всичко. Но какво ли има да се залъгваме тепърва с празни приказки? Ние у нас обсъдихме нещата и...

- Не, не ми го казвай - възпрях я аз. - Известно ми е как сте я измъдрили. И не възразявам – додадох сговорчиво, сякаш някой ме питаше дали съм съгласен или не. - Тъй че оставям вие да се заемете с подробностите. Аз съм на ваше разположение. Но така ли ще се разделиме, скъпа? - Мушнах ръце под палтото и обзет от неочакваното хрумване да увенчаеме края с една прощална любов. - Няма ли да се прегърнеме преди това за „сбогом"? Били сме мъж и жена пак.

- О, я не се занасяй - отдръпна се тя. - Дръж се поне сега като сериозен човек. А и трябва да тръгвам вече. Закъснявам за репетицията.

- Хубаво, мила, както пожелаеш - казах покорно и се надигнах от леглото. - Да вървим тогава.

На вратата тя се спря и разтвори чантичката.

- Щях да забравя - рече. - Имаш някакво писмо. Нося го от цяла седмица със себе си. Нали не благо­воляваше да се обадиш...

Писмото беше без подател, но по първолашкия почерк върху плика познах, че е изпратено от майка ми. Само тя нанизваше тъй едро и четливо буквите.

- Виж ти! - изненадах се аз и усетих да ме полазват неприятни тръпки, защото тя нямаше навика да хаби току-тъй хартията. - Моята майка се е сетила за мене! Че какво ли я е назорило този път да ми пише?

- Може ли да си четеш след това писмата? - под­викна нетърпеливо София, която бе вече далеч от фа­милните ми грижи. - Ще си изтърва репетицията за­ради тебе.

-  Права си - казах и пъхнах писмото в джоба. -Музиката е над всичко. Да потегляме.

Завъртях ключа на гнездото, което тъй и не успях­ме да свиеме за двама ни, и изтрополихме един подир друг нагоре по стълбите. Стигнахме почти на бегом до спирката, където моят бъдещ колега вече даваше сиг­нал с камбанката за потегляне, и в бързината не ми остана време да почувствам болката и тъгата от раз­дялата. Но така е и по-добре - сбогуване без сълзи, упреци и излишни словоизлияния. Чак когато вратата хлопна зад гърба ѝ и трамваят я отнесе нататък към центъра, осъзнах, че това всъщност бе последната ни среща. И тук, вместо да се хвана за сърцето и сподавя с мъка бликналите ридания, аз усетих прилив на бод­рост и облекчение, сякаш бях се отървал от някакво непосилно бреме. Край, замина любимата - рекох си, все още смаян от лекотата, с която положихме финала на семейната ни драма. - Дойде, видя и изчезна. Което трябваше и да се очаква. Да, махна се и всичко си е вече на мястото - едва не потрих от задоволство ръце. - Свърши най-после и това тегло. Отвя го и него вятърът. А сега да прочетем на спокойствие какво ни пише нашата скъпа майка.

Писмото бе само от няколко реда, с които тя ме молеше да прескоча за ден-два до село, защото имала голяма нужда да сподели пред близък човек нещо важ­но и неотложно. Аз бях близкият и човек, а и точно сега не ми се връщаше в оная ледена пещера, тъй че взех моментално решение да отвърна незабавно на майчиния призив и отпътувам тозчас към родния дом. Речено-сторено - метнах се на първия трамвай и зап­раших към гарата. Пристигнах навреме - тъкмо излизах от касата с билета и влакът потегли. Скочих в движение на стъпалото и се сврях в първото купе. Докато си пробивахме път през задръстените колово­зи, мисълта ми бе заета да гадае за причините, заставили моята горда и войнствена майка да приседне над листа и моли за съвет и помощ. Вероятно онзи откачен тип, бояджията, пак бе прогонил сестра ми. Както вече ни споменах някъде, след втория си несполучлив брак с тоя вечно пиян цапач тя живееше ту при него в съседното село, ту бягаше при майка ми от дивашките му скандали. Че и със синини се връщаше понякога в старата ни къща. О, ако е така, ще има да види това говедо! - заканих се аз. - Както и бездруго съм накипял, лошо го чака бояджията. Ще му нашаря едно хубаво задника с пръскачката, та да ме запомни! После влакът набра скорост, от парното под седалката лъхна топлина и се унесох в дрямка.

***

Когато слязох в близкото на столицата градче, където бях царувал някога като красив и безгрижен гимназист под щедрата закрила на моята незабравима леля Бета, последният автобус за селото бе вече заминал. Но това не ме разтревожи особено, защото от родния двор ме деляха само някакви си десетина километра. Не ми бе за пръв път да ги отмервам с крачката си, тъй че нахлупих шапката, пъхнах ръце в джобовете и поех с бърз ход по следите, оставени от стъпките ми през миналите години. Скоро задминах крайните къщи на градчето и навлязох сред открито поле. Бе някаква вълшебна вечер - хладна и светла, с кръгла луна и безброй звезди по небето. Накъдето и да се обърнех, пред очите ми се разстилаха необятни снежни прост­ранства. Усетих душата ми да полита над блесналата равнина и както се разгорещих от лекокрилия вървеж, разкопчах палтото, килнах назад шапката и запях. То­ва не. ми се бе случвало отдавна и сега ме връхлетяха наведнъж всичките весели и мечтателни мелодии, ко­ито несгодите и притесненията на големия град бяха пропъдили от сърцето ми. Пеех с пълни гърди, посте­пенно възвисявайки глас, а при мисълта, че в същия този миг си деряха гърлата редом един до друг София и къдрокосият тенор, съвсем пощурях - развиках се така, че вдигнах от двете страни на пътя ято подпла­шени врани. Надувах с все сила тръбата, за да заглуша някак си техния предизвикателен дует, и когато наб­лижих селото и замлъкнах, бях отмалял и прегракнал като стар гарван.

Тук вече всеки храст и всяко камъче будеха в мен рой детински спомени. Ей я отляво боровата гора, посаждана някога от майка ми, та да разпраща навред по света тръпчивия аромат на нейната завинаги отле­тяла младост, малко по-нататък се мержелееше през голите върбови клони покривът на воденицата, в която моят напаспален дядо смилаше ситно брашно, пафкайки кротко огризаната си лула, а горе, на хълма, бдеше търпеливо островърхата камбанария на селската черквица, където приех първото си причастие и където, ако се изпълнеше последната ми воля, щях да намеря един ден вечния си покой. Пътеките в гората бяха покрити с тревата на забравата и водата отдавна не въртеше воденичното колело, но това не окъпа очите ми в сантиментална влага. Макар роден и отрасъл сред ливадите, по дух аз съм повече човек на града и сега влязох в селото като чужденец, наминал тук слу­чайно.

Малкото оцелели след великото преселение къщи тънеха в сладка дрямка и из тесните улички срещнах само някакъв непознат възрастен човек с кожена яка и с бастун. Но в нашия овехтял дом, строен навремето от прадядо ми, дребен търговец на добитък, още будуваха. Че каква ли беда ги държи толкова до късно? помислих си с тревога и бутнах леко дървената портичка, настроен вече да раздавам утешения и произ­насям сурови присъди. За моя изненада бях посрещнат с музика - старият ни телефункен лееше игриво хоро и когато изкачих ниското стълбище, зърнах през прозореца само майка ми, при това заета с едно съвсем мирно занимание - свела гръб над ръчната шевна машина, тя кроеше нова дреха от светла вълнена материя. Посребрените и коси пръскаха лъчисти отблясъци под лампата, а сянката на стената отсреща повтаряше всяко нейно движение, докато редеше бод след бод с чевръстите си пръсти. Тази домашна картина така ме завладя, че мина доста време, преди да почукам по стъклото. Сепната от резкия звук, тя изви глава към прозореца и върху лицето и пробягна уплаха.

- Аз съм - побързах да се обадя. - Блудният ти син. Отваряй веднага, че вкочанясвам.

- Я си стой там тогава - бе отговорът и. Но така е - изблиците на ласкави чувства никога не са били въвеждани в нашето семейство.

Тя изкара докрай започнатия тегел, после отхапа конеца, сдипли внимателно дрехата върху лъскавото гръбче на машината и чак тогава се надигна от стола. Същата си е! - помислих си с възторг, докато потраквах зиморничаво пети. - Хич и не даде вид, че е раз­вълнувана от пристигането ми! Когато след малко изникна на прага, от нея лъхна топъл аромат на ва­нилия и се досетих, че пак е свещенодействувала над тестото. Това комай бе единствената й слабост в жи­вота - да замесва сладки и ги изрязва всеки път в различна форма: ту кръгли, ту в полумесец, ту като сърца, обвити в жълта яйчена глазура и излети сякаш в чест на всички неутешимо влюбени по земята. Тъй и ще я запомня - самотен ваятел, чиито тестени тво­рения вместо радост и наслада извикват сълзи в очите. В моите очи.

- А, дойде ли ти най-после кефа? - подхвана ме тя още от вратата. - Мина цял месец, откак ти пратих писмото, а ти чак сега ми се мъкнеш. Не те ли е срам?

- Ей, я по-спокойно - отвърнах с усмивка, зарадван да я видя все така настръхнала и заядлива, скрила дори майчинските си чувства зад стена от жлъчни думи. - Що за език е това? Ометох всичките ви пъртини, до­като да се добера дотука, а ти - мъкнал съм се. Че изчакай поне да се посгрея и тогава пали барута.

- Ще те загрея с тоягата аз тебе, сукин сине, дето с години не се вясваш насам - изрече тя с омекващ глас. - Ами я ако се бях нещо разболяла или... Май хич и не те е грижа какво става с родната ти майка. Жива ли е, умряла ли е...

- Не преувеличавай, госпожо - влязох в обичайния ни тон аз, като я прегърнах леко през рамото. - Грижа ме е, и то повече, отколкото ти си мислиш. Но при тебе, слава Богу, всичко си е наред. Живееш си сред цветя и музика, както гледам.

Малката ни соба бе същата, както я знаех от нев­ръстен - със саксиите по прозореца и стария пеещ часовник върху стената, чието медно валяче отдавна не ронеше звуците на валса „Край пътя цъфтят теме­нуги", с грейналите цветове на домотканите черги и гоблена над леглото, изобразяващ полугола пастирка, изпънала обнажено тяло край бистър поток... Висеше си все още в ъгъла и портретът на баща ми, останал спомен от войнишката му служба. Изпод ниско нахлупената фуражка ме отмери с присвит поглед някакъв оперен подпоручик, за когото знаех само това, че е изкарал цялата война като артелчик. Славно време, когато ключовете от склада с припасите го издигали на почит дори сред офицерството и се е движел често с файтон през селото, край което е квартирувал пол­кът. Та именно тогава срещнал и майка ми. Тя била млада красавица, слаба и източена, облечена винаги с вкус, и, представете си, дръзвала вече да се появява в представленията на самодейния селски театър. Та кой сполучил от тая среща, кой не, но ето ме мен на белия свят - първа издънка на скорострелния брак между напет и приятно загладен подпоручик и наивна селска актриса.

Метнах заскрежения балтон върху металната таб­ла на леглото, изух втвърдените обувки и се разполо­жих царски край печката.

- Ето от какво имах нужда - да подвия най-сетне крак край родното огнище - подхвърлих през рамо. - В последно време брах такива студове, че се усещам отвътре като замразена риба. Още една такава зима и ще трябва да бягам някъде на юг. Друго спасение не виждам.

- Защо, не топлят ли стаите ония серсеми? - на­остри се веднага майка ми и сянката й надвисна над мене като облак, натежал от омраза. - Да не им се свидят парите за електричество?

- Ами, точно пък те ще се изоставят - върнах се отново в дома на Надзирателя, където само от неговия огнен дъх въздухът се нажежаваше и цветята увяхваха. - При тях е вечният май. Макар че... понечих да й доверя истината за брачните ми несполуки, но се въз­прях навреме. - Между другото те всички ти изпращат най-сърдечни поздрави.

- Е, мерси за поздравите - откъсна се едва-едва от устата й. - Ама като ги знам що за важни дрипльовци са, нищо чудно и яденето да крият от тебе. Виждаш ми се съвсем изтънял. Палтото ти стои като на окачалка.

- Хайде, хайде - възпротивих се срещу несправед­ливите й нападки. - Какви си ги измисляш? Вместо да ругаеш невинните хора, по-добре се разшетай и донеси нещо за почерпка. Гостенин съм ти все пак.

-  Гладен ли си? - запита тихо тя и докосна с боязлива нежност косата ми.

- По-скоро жаден - отвърнах. - И ако ти се намира малко от домашната ракия, никак няма да е зле. Гър­лото ми просто плаче за няколко глътки.

- Може и да се намери. Знаеш, че майка ти обича да си посръбва по някоя и друга чашка.

Тя приклекна до шкафа и след миг върху масата изникна шишенце с жълта, искряща на светлината сливова. Само като я зърнах, и в гърдите ми сякаш че пропяха сребърни камбанки. А и това ако не е вече порочен навик - здраве му кажи! После слезе в мазето за зелев сок, наряза в него свежи перца лук, поръси го отгоре със стрита люта чушка и гощавката ни бе го­това. Разположихме се около масата и вдигнахме чаш­ките. Пиенето спореше и на двама ни и скоро върху поруменелите ни лица се изписа истинско блаженство. Бъбрехме си за това-онова, насърчавахме се с наздра­вици, а стаената тревога в мен все не ме напускаше. Докато накрая, замаян хубаво от ракията, не се реших да я запитам:

- Няма ли да кажеш все пак защо ме извика? Ако е за сестра ми, тоя път онзи смахнат тип, бояджията, ще има да пати. Идва ред да си разчистим веднъж завинаги сметките.

- Не е за нея - отвърна майка ми, като сведе поглед и взе да усуква в смущението си ресните на покрив­ката. - И тя не е дип цъфнала, знаеш го що за стока е нейният, но сега аз съм на зор. Само че откъде да започна, като е една особена моята работа...

- Карай по-смело - подканих я. - За днес това може би ще е най-приятната вест, която чувам. Тъй че не се притеснявай.

Но не излязох съвсем прав, защото тази вест над­хвърли очакванията ми -моята майка щеше да се омъжва. Преди около година в селото пристигнал нов началник на пощата, човек солиден и сериозен, както тя ми го представи, а наред с това и освободен от семейни задължения самотен вдовец, водещ живот на уединен отшелник, и същият този човек току преди месец поискал ръката й. Та ето за това ме е повикала - да дам синовната си благословия. Щото тя вече била склонна да се венчае за пощенския чиновник. Не е съвсем прилично на нейната възраст наистина, но пък никъде не е написано, че трябва да живее вечно като монахиня. А и всеки ден не се появяват такива изгодни предложения, та да премисля дълго и се назландисва...

- То се знае - рекох, все още объркан от новината. - Щом кандидатът е толкова надежден, не бива да се отлага. При това положение най-умното е... А той не е ли един висок мъж с кожена яка и бастун?

- Същият е - погледна ме с изненада майка ми. - Ти отде го познаваш?

-  Отникъде - отвърнах. - Срещнах го одеве на улицата. И откровено казано, видя ми се доста приятен мъж. Тъй че аз го приемам. И пия от сърце за вас двамата - вдигнах високо чашата. - Пожелавам ви да изкарате до сто години в мир и разбирателство.

Чукнахме се тържествено и гаврътнахме чашите до дъно, след което аз, освободен вече от догадките и проумял цялата комичност на случая, дадох простор на вродената си веселост - отметнах глава и така се раз­смях, че чак сълзи ми изскочиха изпод клепачите.

- Много ти е весело - рече навъсено тя, като ме изчака търпеливо да се успокоя. - Аз място не мога да си намеря, а той се кикоти, вагабонтинът! За това ли те довя вятърът насам - да ми се подиграваш ли?

- Ами, само ми е до подигравки на мене - отвърнах замислено, освободен вече от неудобството да изкарам на показ и моята семейна история. - Но все пак чу­десно я наредихме ние двамата - ти се омъжваш, а аз се развеждам. Отдето и да го погледнеш, си е за смях.

- Какви ги приказваш? - приведе се тя над масата. - Че нали няма и година, откак се оженихте?

- Все едно - казах. - Времето е без значение. А и в такива случаи колкото по-бързо сложиш край, тол­кова по-добре. Тъй или иначе, жребият е хвърлен. Мах­нах се завинаги от оная къща. Ще стане вече месец, как живея отделно.

- И хубаво си направил - отправи веднага гнева си тя към отсрещния лагер. - Още като ги видях оная вечер, и ги отписах от сметките си. Представят се за не знам какви си, а все те дебнат и оглеждат тъй, като да те купуват. Душевадци! Ако питаш мене, не биваше въобще да се захващаш с тия хора.

Друго и не очаквах от моята майка. Навикнала цял живот да се отбранява, тя държеше оръжието си ви­наги наточено и готово за бой. Нейната будна войнственост бе един сигурен стан, в който можех по всяко време да намеря убежище.

- Както и да е - рекох с прозявка и се надигнах уморено от стола. - Да не съжаляваме за станалото. Слагай ме сега да спя, че едва се държа на краката си. Днешният ден направо ме изстиска.

Нахлузих омекналите обувки и излязох на двора. Отвън цареше светъл покой. Приведени ниско под снежното рухо, клоните на дърветата сякаш че ме разпознаха и се разклатиха леко вместо поклон. Кръг­лата луна плуваше величествено над отсрещния хълм, обкръжена от ярки съзвездия. Вдигнах високо глава и като че съзрях нейде сред безкрая и моя небесен знак. Притворих очи и усетих да се отлепвам от земята и пропадам без следа в бездънния простор. Не е толкова страшно - прошепнах си. - Все едно че си пришълец, когото викат да се завърне обратно. Но нека да поизчакаме. После полях замръзналите храсти и гонен от студа, изтрополих нагоре по дървените стълби. Това ми напомни за плашливите детски години, когато окол­ният свят бе населен с призраци и нощният мрак ме караше да припкам с разтуптяно сърце и се свивам на кълбо под дебелата черга, тъй както зверчето в хра­лупата.

Майка ми вече бе застлала леглото и сега оглеж­даше с критично око моя стар и преслужил балтон срещу светлината на лампата.

-  Има нужда да се прихване тук-таме - рече. - Съвсем е изтънял по ръбовете.

-  Знам му нуждата аз - отвърнах, докато свалях дрехите. - Да го метна на някое бунище и да си купя нов. Но като не ме бие в последно време парата, ще го нося, дорде се разпадне.

И тук тя каза нещо, което едва не ме катурна, както бях стъпил на един крак да си нахлузя пан­талона.

- Стефчо, ти беше толкова паметливо дете - каза. - Защо трябваше така да западнеш?

- Паметливо дете ли? - зяпнах я глупаво аз. - Ами. Щях да си го спомням тогава, ако е било наистина така.

- Разпознаваше всичките числа от малък - продъл­жи тя. - И още преди да тръгнеш на училище, умееше да смяташ. Събиране, умножение... Че те търсеха и другите деца от селото да им решаваш задачите. Пък те си оплетоха до един кошницата, а ти западна. Къс­мет ли е, що ли е, не знам. Но си е така.

Това за връстниците ми е вярно. Доколкото са пруеспели по-нататък - не ми е известно, но навремето те всички бяха такива мили глупачета, че не ги биваше да различат лявата си ръка от дясната. Вдигнеше ли ги учителят от чина, тутакси се смаляваха и въртяха очи като спипани в джунглата дивачета. А по-мало­душните дори подмокряха дънцата на кърпените си потурки край дъската. Без да блестя с особени залож­би, аз все пак притежавах една завидна за годините си схватливост и след последния звънец ме канеха по домовете да им подготвям домашните упражнения. Но частните ми уроци не минаваха даром. Я го вижте детето ми колко е бледичко - казваше моята предприемчива майка, - все на постна попарка го държа и ако искате да ви помага, трябва да дадете по нещо. И те къде ще вървят - даваха. Кой бобец, кой парче сланинка, кой дребни като шикалки яйчица... Тия скромни подаяния бяха добре дошли на нашата оскъд­на трапеза, а и захлупените ми съселянчета връзваха някак тройките. Но ето как я натъкмихме сетне - неуките да процъфтяват, а пък аз, който им оправях сметките, да западам. Изправен пред тази житейска гатанка, предпочетох да махна с ръка на всичко и се скрия в леглото.

- Я недей да се тревожиш за тия неща - казах, като се пъхнах енергично под хладната завивка. - Тъй и тъй двамата с тебе не можем да променяме света. Утре ще приказваме. А сега да не си разваляме съня с излишни грижи.

- Така е - съгласи се майка ми. - Ще ти преча ли, ако пошия още малко?

- Не - казах със затихнал глас. - Ший си спокойно. Завит презглава и потънал дълбоко в разхлабената пружина, бях вече готов да отплувам по реката на забравата. Нужен ми бе само един лек тласък, за да отблъсна от брега моята златна ладия, и ето че и той не закъсня - след миг майка ми затрака с машината и се унесох. Насъбраната умора ме възнагради с лек и спокоен сън и когато отворих очи, мина доста време, преди да установя къде съм попаднал. В стаята няма­ше никой, но тихото къкрене на тенджерата върху печката подсказваше, че майка ми е някъде наблизо. В заскрежените прозорци играеха лъчисти отблясъци и обещаваха един ведър ден. Изпънах се лениво до разголената пастирка, надвесила напъпила гръд току над жадните ми устни, после строгият поглед на под­поручика от портрета ме подкани да ставам. Скокнах като по команда от леглото и се заех с обличането. Панталонът ми бе старателно огладен, а сухите обувки лъснати до блясък. Не ми убягна от окото и закуската, която ме чакаше вече на масата. Да, пощенският чи­новник не ще да е май от глупавите - помислих си с нежна насмешка. - За разлика от мен, той знае какво върши. Хапнах набързо, метнах балтона да увисне на раменете ми (нали бях слаб като окачалка) и напуснах стаята.

Отвън грееше ярко слънце и разтопеният сняг звън­теше весело в капчуците. Скрито в преспите и вдиг­нало струйки дим към ясната небесна синева, селцето бе сътворено сякаш от ръката на някой добър вълшеб­ник. Тъй чисто и миниатюрно. Тъй неосезаемо за заг­рубелите ми сетива.

- Наспа ли се?

Привела гръб над котела с вряща вода, майка ми скубеше кокошка. Около нея отъпканият сняг бе осеян с карминени капки.

- И още как - отвърнах с пресилена бодрост. - Спах като пеленаче. А сега смятам да се поразтъпча наня­къде. Стига да нямаш никаква нужда от мен. Дърва да нарежа, или...

- Не си ми притрябвал - рече тя. - Само гледай да не закъсняваш за обяда. Най-късно до един да си тука.

- Бъди спокойна - казах. - За трима ли ще я готвиш тая кокошка?

- А ти как искаш? - засегна се тя. - Сам ли да се разполагаш на масата? Да не си някакъв принц.

- Ами, пазил ме Бог от такава мисъл - рекох с усмивка. - Е, чудесно тогава. Аз ще тръгвам.

Хлопнах портичката зад гърба си и свих надолу покрай дървената ограда. Стъпвах внимателно, изби­райки откритите места, където слънцето бе изпъстрило пъртината с кални ивици земя. И уж нямах опре­делена цел, а се улових как вървя все по страничните, закътани улички, из които не се срещаха минувачи. От двете ми страни се редуваха ниски, порутени зидове, килнати вратници и изгнили стени на кирпичени къ­щи, изпели отдавна своята песен. Щом дочуех отпреде си човешки говор, тутакси избързвах да кръшна зад първия ъгъл. Естествения допир ли бях изгубил с тия хора, късната сватба на моята майка ли ме изпълваше с неудобство - не знам, но се криех от любопитните им погледи. Едва когато подминах градините и набли­жих реката, отпуснах гърди и поех нататък със спокой­на крачка. Тук се дишаше по-леко и не се налагаше, ако те подпита някой как си, да разтягаш лице във фалшиви усмивки и да послъгваш, че си добре и че всичко ти е наред. Поспрях на брега, заслушан в тихото бълбукане на водата под синкавата ледена пок­ривка. После увисналото току над бързея мостче ме примами да мина оттатък, но се поколебах, защото пазех горчив спомен от това място.

През онова блажено време, когато надеждите къл­няха в края на всяка година и светите старци все още навестяваха грешната ни земя, ходех около коледните празници да тупам заедно с другите хлапета гърбовете на свидливите стопани и събирам дарове. И в едно ранно утро, както бяхме обикаляли цяла нощ из селото и се връщахме по домовете с тежки нанизи от пресни колачета, аз се хързулнах на същото това мостче и цамбурнах в дълбокото. Докато плясках с ръце в ле­дената вода, реката грабна скъпоценните колачета и ги отнесе надолу по течението. Измъкнах се като мок­ро паленце на брега и побягнах с отчаян рев към дома, сподирен от дивашкия смях на останалите коледари. Вкъщи ме разтриха с газ и отървах настинката, но през омая зима бях все унил и замислен, сякаш съзнавах, че една такава ранна несполука може да наложи фатал­ния си отпечатък върху целия ми по-нататъшен живот. Я да видим дали е така - рекох си и стъпих пред­пазливо върху хлъзгавия дънер. Крачка след крачка, балансирайки с ръце като цирков играч, стигнах невредим до отсрещния бряг и поех леко нагоре към би­лото на хълма, където стърчеше в усамотение скромен паметник, издигнат в чест на падналите през трите безсмислени войни. Следвах неотклонно виещата се между храсталаците пътека, издълбана от стъпките на стадата, и скоро се добрах до върха. Краката ми тре­переха и пред очите ми се въртяха розови кръгове. Когато цветната пелена се разсея, съзрях през клоните на брястовете червения покрив на малката ни черквица. Там някъде спяха вечния си сън и моите славни предци - неуки пастири, фалирали търговци, музиканти и затворници... Все буйни и мечтателни хора, носени напосоки от течението на живота и намерили покой и смирение едва в гроба. Отсам църковния зид се гушеше сред диви ябълкови дървета, глог и къпина старото селско училище, отстъпено вече за приют на нощните птици. От навеяния с пухкави преспи двор ме деляха само няколко крачки, но не дръзнах да ги из­вървя и надникна в миналото. Току-виж, че се натъкна случайно там на едно хлапе с моите черти и то ме запита защо не съм оплел кошницата си. Какво да му отговоря тогава? Отминах виновно нататък и отпуснах умореното си тяло върху нагрятата от слънцето плоча на паметника.

Защитен в гръб от мраморния обелиск с изронени­те имена на сразените по бранните полета, аз се по­чувствах най-сетне в безопасност. Открай време това бе любимото ми място. След училище се заседявахме често тук и със сина на свещеника, увлечени в приятелски откровения. Той бе единственото що-годе на­четено момче сред съучениците ми и двамата си до­падахме - притулени край паметника, бъбрехме с ча­сове за времето, когато ще напуснем селото и тръгнем по широкия свят. За нас тогава нямаше никакво съм­нение, че отвъд линията на близките планини ни очак­ваше бляскав и разточителен живот. Бяхме тъй привикнали един с друг, че не се свеняхме да споделяме и най-интимните си мигове - когато през морните летни следобеди ни обхванеше замайваща възбуда, изпружвахме редом тела и само поклащането на висо­ките треви издаваше нашата усърдна игра. По-късно той съвсем я закъса - получи някакво коварно изкри­вяване на гръбначния стълб и заседна завинаги в ба­щината къща. Млад инвалид без пенсия и без реални изгледи за бъдещето. В отчаянието се хвана да изучава езици и което си е вярно, доста напредна в тая област. Но с кого да разговаря на чист английски - с магарето ли, което яздеше дядо поп при посещенията му из енорията? После се зае да майстори от сухи борови клонки разни къщички и украшения, които уж готвеше за някаква голяма изложба. Когато го видях последния път, ми показа цял средновековен замък – с куличките му там, с балконите и откритите беседки за приятни разговори на чаша чай. „Фантазията ще умре заедно с мене" - рече ми сериозно. Бе съвсем мръднал и се държеше тъй, сякаш е призван да спасява изкуството.

Горкото момче - помислих си сега със съжаление. Не я докара доникъде. В сравнение с него аз съм един малък щастливец. Без да се полаская от това, придър­пах пешовете на балтона и оброних глава върху сви­тите си колене. Неусетно съм задрямал. Когато отво­рих очи, слънцето бе влязло в облак и над хълма повяваше хладен вятър. Ща не ща, трябваше вече да събера сили и се представя, както подобава, на тър­жествения обяд - хвърлих един прощален поглед на­около и се заспусках към селото.

У дома всичко бе готово за празненството. Ради­оприемникът лееше приятни танцови мелодии. Носе­ше се аромат на печена кокошка. Измитите прозорци блестяха. Дори маргаритите, избродирани върху пок­ривката на масата, пръскаха нежен аромат из стаята. От стъклената фруктиера надничаше последното тво­рение на майка ми - изрязани във формата на рогчета сладки, потопени до половината в кафе. Самата тя, нагласена в новата си рокля и позачервена от шетането покрай печката, изглеждаше като същинска младоженка. Накара ме да среша с мокър гребен щрък­налите си коси, после гаврътнахме за настроение по чашка ракия и когато пощенският чиновник почука на вратата, бе посрещнат с любезна непринуденост.

Облечен в старомоден костюм на райета и подкастрил изкусно острия си, посребрен мустак, моят пастрок наистина оставяше впечатлението за един улег­нал и разумен мъж, пълна противоположност на под­поручика от портрета. Оказа се, че двамата с него сме под влиянието на едно и също увлечение - пчеларст­вото - и разговорът ни потръгна с лекота. Докато майка ми натъкмяваше блюдата, ние си побъбрихме за медоносните цветя и за удивителния ред, който цари в пчелните семейства. „Има какво да научим от тях" - рече по този повод той и в случая една такава мисъл не можеше да не ми допадне. След това вдигнахме наздравица, без да упоменаваме причината, събрала ни край трапезата. Като по предварително уточнен протокол отбягвахме съзнателно тая деликатна тема и това ни позволи да изкараме гощавката в спокойна и ведра атмосфера. Държахме се тъй, сякаш нищо особено не се бе случило; сякаш сме стари познайници, които имат обичая да обядват понякога заедно. Щом задоволихме апетита си, майка ми раздига празните съдини и поднесе кафе. Към него опитахме и сладките й и ги похвалихме единодушно. „Вкусно нещо - каза учтиво моят пастрок. - Просто само се топи в устата ти." После двамата седнахме на партия домино. Не я бях пипал отдавна тая занимателна игра, но той вед­нага схвана неумението ми и редеше с такава наивност фигурите, че макар и да личеше превъзходството му, завършихме наравно. „Нищо, млади човече. Другия път ще спечелите" - рече ми с добродушна усмивка, след което аз окончателно го приех за съпруг на моята майка.

Тъй неусетно отлетяха минутите и дойде време да заминавам. Съпроводиха ме до спирката и на сбогува­не си стиснахме приятелски ръцете. Изпитвах все по-дълбока симпатия към този мил добряк, за когото довчера дори не бях и чувал. С появяването си той сне един голям товар от раменете ми, за което му бях искрено благодарен. Когато заех мястото си на седал­ката и автобусът потегли, надникнах за последен път през задното прозорче и ги зърнах да се отдалечават един до друг по заснежената уличка. Смалени от раз­стоянието, силуетите им постепенно изгубиха очерта­нията си, докато не се стопиха съвсем в синкавия здрач. Да, тези самотници ги оправихме някак си -помислих си с облекчение. - Да видим сега аз как ще свържа краищата. Чак като подминахме селото и пъхнах измръзналите си пръсти в джобовете, открих с изненада две новички банкноти по десет лева, скътани там тайно от майка ми. И вместо да ме разчувства, този трогателен жест накара сърцето ми да изтръпне, защото го възприех откъм обратната му страна - като напомняне, че за в бъдеще ме очакват все тежки и изпълнени с неизвестност дни.

***

В градчето влязох по мръкнало и се отказах от пред­варителното ми намерение да се отбия за кратко до моята леля Бета. Не ми се щеше да я безпокоя в такъв късен час, пък и не виждах с какво мога да я зарадвам. Тъй че отложих срещата ни за по-добри времена, ко­гато се надявах да я навестя с някоя приятна вест, и закрачих към железопътната гара. В бистрия въздух прехвърчаха дребни снежинки и кръжаха на рояци под неоновите лампи. Движението по улиците редееше и само около киното и пред входа на единствената свяс­тна кафе-сладкарница се мотаеха неколцина гладни за развлечение зяпльовци. Някога и аз множах стадото им. Бях от неуморните скитници и блуждаех с часове из тясното пространство, заключено между училищ­ния двор, старата часовникова кула и парка с езерото. Оставен без родителски надзор, пилеех времето като някакъв млад и безгрижен прахосник, на когото със стъпването му в зрелостта е завещано богато наслед­ство. Нищо подобно не очаквах, разбира се, но тогава нямах излишни притеснения и я карах както ми падне, защото знаех, че в уютния дом на моята щедра нас­тойница мога винаги да намеря легло и топла вечеря. Тя никога и за нищо не ме мъмреше. Не надничаше в бележника ми. Не ме изтезаваше със съвети и строги нравоучения. Кротуваше си мълчаливо отстрани на миндера и съзерцаваше с милосърдна нежност как гълтам лакомо вкусните й гозби. Отнасяше се към мен като към подхвърлено дете, чиято наранена душа не понася назидателните проповеди, и ми угаждаше без мярка, а това е може би най-лошият начин да въведеш някого в живота. Най-пагубният.

Скъпата ми и незабравима леля Бета, тя толкова бе покорена от мисълта да направи нещо за мен, че дори изявяваше желание да прехвърли малката си къщичка на мое име. „Дните ми са броени и не се знае кога ще склопя очи - казваше ми тя, - та да си сложа подписа, докато все още ме бива да държа писалката." Отвръщах с шеги на тая нейна приумица, но в послед­но време гордостта ми май че взе да се сломява и си представях все по-често как отдъхвам с някое леко и увлекателно четиво на озеленената тераса или се раз­хождам бавно в привечерите сред упойващия аромат на чистата и спретната като самата нея градинка. Тя обожаваше цветята и населяваше с тях всяка педя земя - край живия плет цъфтяха перуниките, от двете стра­ни на застланата с бели камъчета пътечка поклащаха жилавите си стебла божурите, в крехките кичури се гушеха дъхавите виолетки... От ранна пролет та до късна есен дворчето бе едно райско кътче, тънещо в цвят и благоухания. Изглежда, наистина е назрял мо­ментът да заседна в къщичката - рекох си мечтателно, докато отбягвах хлъзгавите места по тротоара. - Че току-виж добрата ми леля я отзовали от тоя свят и сбогом тогава на минзухарите, митрите и анемониите. За другиго ще напъпват и се разлистят през веселия май!

Сложил си за цел в най-скоро време да ударим печатите на завещанието, аз поспрях за миг пред рек­ламното табло да видя с какви филми подхранваха фантазията на днешните млади лъвове - даваха „Граж­данинът извън всяко подозрение", после погледът ми се плъзна над реката и оттатък моста, прислонено между брезентовото стрелбище и пивницата, съзрях павилиончето за семки и занимавки на баща ми. Как­то бе запушило с извития си кюнец, отдалече то на­подобяваше някакво допотопно корабче, заседнало в плитчина. Старият хитрец все още причакваше минувачите да им пробута забранената си стока или просто топлеше ревматичните си колене край мангала. Какви ли мисли се въртяха сега в главата му? Пак неговите зозички ли витаеха из въображението му или бяха вече изместени от тревогите по разклатеното здраве, без­паричието и самотата в настъпващата зима на живота? И дали знаеше какъв важен и достолепен господин се бе намърдал отскоро в брачното му ложе? Едва ли. Пък и да знаеше, това в никакъв случай нямаше да изпълни греховната му душа с ревност и разкаяние. По природа шут и богохулник, той бе роден да развлича тълпата и се препитава от нейното благоволение. Слу­жеше за насмешка на всички пройдохи из града. Дори данъчните агенти си затваряха очите пред черната му търговия със слънчоглед и наминаваха покрай пави­лиончето само да се позабавляват с неговите шмекерски историйки и да позяпат порнографските картички, налепени отвътре по стените.

Бедният дявол! - помислих си с възхищение. - Не е цвете за мирисане наистина, но е мой баща. И един­ственото, което мога да му пожелая сега, е онова за­димило коминче в близките години да не угасва! Зап­лашен от нарастващото изкушение да приближа и над­никна през витрината на павилиончето, аз обърнах гръб и поех с бърза крачка към гарата. От двете ми страни се изнизваха като кадри в отдавна гледан филм позабравени вече картини: каменното стълбище на банката, върху което се разполагахме в летните привечери да съзерцаваме парада на местните хубавици, входа на пазарището, сводестата арка с камбанката на пожарната команда, черквата, където порядъчната ми и набожна леля отдаваше редовно своята скромна леп­та... Градчето все повече ме теглеше назад към миналото и изпитвах желание час по-скоро да се метна на влака и потъна без следа в настъпващата нощ.

Тъкмо подминавах крайните къщи и зад потъмня­лото прозорче на кварталната бръснарница ми се мяр­на за миг едрото, безмилостно смачкано лице на един бивш боксьор от полутежка категория, с когото бяхме добри приятели. Казваше се Мекрото и имаше печал­ната слава на човек, който понася стоически и най-тежките удари. Гледах само една негова среща и по­вече не стъпих в залата. Това не бе бокс, а жива ка­сапница. И до ден-днешен си го спомням, притиснат между въжетата и отпуснал безпомощно ръце, да яде такъв грозен пердах, че чак косите ми настръхваха. Сред бесните крясъци - убий го, размажи го, изтърбуши го - и тъпото плющене на ръкавиците виждах как голямото му тяло се мята насам-натам подобно на дърво, люшкано от буен вятър, и очаквах всеки миг да подгъне колене и се строполи върху ринга, но той стоеше здраво на краката си. За всеобща изненада остана прав до последния гонг и което бе най-удиви­телното в случая, когато съдията вдигна ръката на победителя, неговата глава бе сведена ниско, а Мек­рото раздаваше поклони и усмивки на смаяната пуб­лика. Той си имаше своя победа - не бе съборен на пода. Ликуваше, разбит и облян в кръв, но несломен докрай и готов да приеме следващото поражение. Това бе един тъжен урок за мен и докато наближавах гара­та, аз мислено благодарих на съдбата, че изпречи точ­но сега на пътя ми този неустрашим боец. Запази неговия образ - рекох си. - Дръж го близо до себе си, защото скоро ще ти потрябва.

Но за радост преди отпътуването ме чакаше още една приятна изненада - таман пресичах гаровото площадче и някой ме извика. Обърнах се сепнато и бях щастлив да зърна моята съученичка Таня Лещанска. Мъкнеше препълнена пазарска мрежа и макар да бе изгубила предишния си чар, аз разпознах отдалече в нея красавицата Таня, по която лудееха всички мом­чета от гимназията. Тя още в девети клас бе вече зряла и великолепно оформена жена - мургава, дългонога, с малка стегната гръд и бедра на богиня. Имаше цар­ствена походка и когато вървеше из коридорите или се спускаше бавно по стъпалата, извила гордо стройната си шия и разлюляла хълбоци, излъчваше такава лъстива омая, че чак веждите на строгите господа от портретите се повдигаха в знак на възмущение. Около нея витаеха какви ли не легенди, а любовните и исто­рии се предаваха от уста на уста и това разпалваше още повече мераците на училищните хлапаци, но тя ги допускаше до себе си единствено в сънищата им. И ако все пак някой успееше да опита от прелестите на див­ното й тяло, то бе съвсем за кратко, колкото да я разочарова и отнесе мъглявия спомен за разкошно пиршество, от което само е вкусил. Както се случи и с мене по времето на една лятна бригада.

Спомних си, че бе топла вечер и че двамата се озовахме след някаква детинска гоненица зад висока­та копа сено. Там я съборих върху скосената трева и когато усетих да омеква в ръцете ми, из ливадите наоколо се разнесоха възбудени гласове. Останалите момчета бяха открили бягството и тичаха като развилняла се хайка по следите ни. И именно тук тя прояви женската си досетливост - накара ме да приведа гръб, после стъпи върху раменете ми и се метна на върха. „Ела!" - призова ме отгоре и аз се вкопчих с отчаяна дързост в напластеното сено. Но едва стигнах до сре­дата на копата и се търколих обратно. Скокнах вед­нага и в стремежа си да я достигна, заработих тъй енергично с ръце и колена, че наскубах сено за цяло стадо. И вместо в прегръдките на момичето пак се свлякох върху ливадата. След няколко неуспешни опи­та клечах все още в подножието на купата и ми идваше да вия от злоба, А ония амбицирани преследвачи вече сключваха обръча около нас. И когато губех всякаква надежда, видях над мен да се протяга като спасителен пояс голият й, изящно закръглен крак - хванах се за тънкия й глезен, после я обгърнах през кръста и след миг бях при нея. Свряхме се в ароматичното сено и докато онези измамени глупаци блуждаеха из тъмни­ната и викаха имената ни, направихме нещо прибър­зано и несръчно, от което си спомням само това, че накрая тя ме тласна силно с колене и както се претърколих надолу по хлъзгавото сено, едва не изкълчих нещастния си врат. Присъединихме се към останалите и оттогава и двамата избягвахме да оставаме заедно. Държахме се тъй, сякаш случилото се между нас е една измислица.

Сега това чувство ме навести отново. Стори ми се невъзможно прецъфтялата и уморена жена пред мене да е същото момиче, което гонех в оная лунна вечер из ливадите. Както става обикновено, времето бе я наказало жестоко за ранната й слава, а по очите и отгатнах, че след толкова години и аз не изглеждах блестящо. Което си бе и самата истина. Но все пак нещо бе останало от предишната и игривост и когато приседнахме отстрани на пейката да си побъбрим като стари познати и наругаеме в един глас живота - тия любовни несполуки, дяволите да ги вземат, тия бра­кове и разводи!, - между другото тя ме стисна с дъл­гите си пръсти за бедрото и рече: „О, ти не си съвсем зле. Краката ти са още твърди!” Не знам какво точно имаше предвид, но тези случайно подхвърлени думи заседнаха в съзнанието ми и по-късно, като си казахме сбогом и влакът ме понесе към столицата, аз си ги припомних и се разсмях тъй весело, сякаш след ония двайсет лева бях намерил в джоба и кесия с жълтици. Виж я ти, нашата мила Таня - значи не съм бил съвсем зле! И краката ми са още твърди! Е, щом е така, няма защо да се тревожа толкова - да крача напред с тях, пък все ще ме доведат донякъде. Макар че засега се знаеше къде - в моята ледена бърлога.

Столицата ме посрещна с мъгла и напуснах купето без капка желание. В него бе тъй топло и уютно, че дори ми мина през мисълта да се спазаря с началника на гарата за кондуктор. Веднъж да обрамча чантичка­та и затракам с клещите... - въртеше ми се из главата, докато си проправях път през гъстата навалица към изхода. - Да се докопам най-сетне до кочана с квитан­циите... Ще има да видят тогава ония опърпани тари­кати - гратисчиите. До един ще ги натикам зад решет­ките на етапното!

Трамваите все още вървяха, но продавачите на билети бяха прекъснали за днес продажбата, та тряб­ваше да бия път чак до квартирата. И едва сега разбрах какво голямо предимство е да разполагаш със запазе­ни крака - не изтече и четвърт час и се намерих пред къщата на архитекта. Но закъде бързах толкова, да ме попита човек. Стигнах до входа, а не припирах да влизам вътре - тъпчех около стълбището и се озъртах на всички страни, сякаш бях някакъв жалък обирджия, който дебне да отмъкне прането от нечий балкон. Прозорците тъмнееха. Мъглата се стелеше все по-ниско и ме загръщаше в лепкавата си пелена. Тънката ледена кора се чупеше с ясен звън под стъпките ми. Без да искам, будех тишината. И тъй като никой не ме позова на чаша чай край пламтящата камина, поех дълбоко въздух и се гмурнах в зейналото мазе.

Прекосих на пръсти зловещия коридор, в който всяка хвърлена сянка ме караше да изтръпвам, и до­като тършувах припряно из джобовете за ключа, имах проклетото чувство, че съм спрял пред чужда врата. Все още ми липсваха навиците на собственика, но пък триж по-добре щеше да е въобще да не ги придобия. Това жилище, ако мога така да го нарека, бе създадено не за същества със зрение и нерви, а за безплътни призраци. Също и за котките - тъкмо натиснах ключа на лампата и една зла и нашарена като тигърче писана изфуча с дива ненавист насреща ми и се метна в кра­сива дъга през прозорчето. Поради липса на климатич­на инсталация го държах все отворено и ето че тя бе използвала краткото ми отсъствие да се нанесе в ста­ята. Не й придирях. Дори ми стана приятно, че мога да приютя някого в скромното си обиталище. Но ко­гато съблякох дрехите и се канех вече да лягам, я зърнах отново - бе приклекнала върху перваза и сле­деше със зорки очи всяко мое движение. Май и на нея не й се искаше да замръква на двора. Е, така да е -където един, там и двамина - казах си и приближих с нежни, мамещи звуци до прозорчето. Тогава тя от­стъпи назад, изви гръб и тъй злобно оголи зъби, сякаш се готвеше да скочи и впие нокти в гърлото ми. За­рязах я да прави каквото си ще и се захванах с моите грижи около застилането на вестниците срещу влага­та, но тя пак провря глава през илюминатора. Пустата и котка - ту се отдръпваше от мене, ту наново ме притесняваше с любопитството си. Явно нещо по-сил­но от студа я теглеше към стаята и покрай нея взех и аз да ставам подозрителен.

Огледах внимателно ъглите, надникнах после под леглото и какво, за Бога, да видя там - четири новородени котета! Едното бе мъртво, но другите три да­ваха признаци на живот - писукаха жалостиво и се мъчеха да надигнат слепите се муцуни. Диреха майка си. Сега вече я втасахме! - разсмях се аз, след което проумях бедата и веселостта ми тутакси угасна. Да, май че се налагаше да си обирам партушините. Пла­шех с присъствието си котката, а без нея тия трима гладни младенци щяха да вкочанясат и издъхнат до сутринта. Не ми се щеше да си слагам този грях на душата, а и не виждах накъде мога да се запилея. Ама че шантаво положение - увиснах някъде по средата и ни насам, ни натам! Едва не ми премаля от тая бър­котия. Помаях се като смахнат из стаята, повъздишах съкрушено и накрая великодушието ми надделя -облякох криво-ляво дрехите и хлопнах вратата зад гърба си.

Майка му стара, че нали котките раждаха през пролетта! - сетих се отвън и докато крачех без посока из мъглата, това откритие ме изпълни с почуда и удивление. Но да, така си беше - слушал съм ги не един път как вият рано напролет край стоборите и по покривите; как се гонят и чифтосват в тъмнината с канско мяукане. Оттам идваше и онова известно проз­вище - мартенски котарак, - което прикачваха на ня­кои особено темпераментни ухажьори. Демек -разгорещил се като котарак през март. И това си е нещо естествено. Но кой знае защо, тази малка тигрица бе подранила, което идваше още веднъж да ни покаже, че за разврата няма определени сезони. Пролет ли, зима ли - все тая. Който го засърби, ще се почеше, без да наднича в календара, нали? Пък накрая аз обирам калая; аз, дето месеци не съм докосвал жена. Каква подигравка е това наистина! Каква обидна несправед­ливост...

Стигнах неусетно до площад „Славейков" и студът сам ме вкара в съседния хотел. Там обаче не разми­таха за мене - по паспорт бях все още наемател на Надзирателя и ме отрязаха. Както и да уговарях стро­гия служител зад гишето, че съм напуснал отдавна този дом и че оставам тая нощ без покрив над главата, той не склони да ме приеме.

- Разбирам ви много добре - рече, - но не мога да ви услужа. Забранено ни е да настаняваме такива като вас.

-  Че какви сме ние, дето не ни настанявате? -запитах го сдържано.

- Неустановени сте - отвърна ми той. - Ей такива - додаде и размаха тъй плавно ръка във въздуха, сякаш очертаваше криволичещия път на всички нощни скит­ници.

Хванаха ме лудите при тоя нагъл отговор и щях непременно да се заям с него, ако отстрани не бдеше, опрял гръб в парното, якичък милиционер; по привид­но разсеяния му поглед схванах, че само това и чака­ше, за да ме окове и настани в най-близката килия. Не желаех да си имам взимане-даване с тия хора, ето защо пуснах едно примирено: „Е, здраве да е" - и се измък­нах на улицата. Часовникът отсреща веднага ми навря в очите, че е едва единайсет и половина. От утрото ме делеше цяла вечност и почувствах остра нужда да пий­на нещо. Ама де да се подкрепя с някоя чашка - гостилниците бяха вече затворени, а в денонощния магазин не даваха след десет алкохол, та ако ще и да припаднеш пред очите им. Та ето кое не му харесвам на тоя град - освен варакосаните барове, където пилееха парите си заможните синковци, нямаше нито едно евтино и прилично местенце, открило през зим­ните нощи вратите си за нас, неустановените. И като си помислиш, какво толкова се иска да хвърлиш ня­колко волски глави в дълбоките казани и разпалиш огъня - нищо. Ама на, ще им се откъснат ръцете -спрягай тогава улиците с празен стомах и кови клинци за впряговете на Дядо ти Мраз, докато ти окапят ушите. Повъртях се около киното, надзърнах после през витрината на книжарницата и стреснат от някаква богаташки дебела книга с библейско заглавие, напом­нящо ни старата истина, че където е текло, пак ще тече, извърнах лице и забързах нататък покрай трамвайната линия. Наумих си да дочакам изгрева на га­рата, но когато се добрах най-сетне дотам, промених решението си - просторната чакалня бе кръстовище на ветровете. Вместо това ето как я измъдрих - взех си билет за първия заминаващ влак и хукнах към перона. Скоро се поклащах, притворил блажено очи, между приказлив дядка с калпак и бохча върху коленете и млад офицер от пехотата. Пътувах за Плевен. До едно време слушах неспирните дрънканици на стареца, като се надявах наред с приказките да измъкне нещо за хапване и пийване от бохчата, а после съм заспал. Когато отворих очи, в купето бяхме само двамата с офицера. Изкарахме останалата част от пътуването в коректно мълчание и слязохме заедно на плевенската гара. Там се поосвежих с няколко шепи вода и докато чаках обратния влак, хвърлих отдалече поглед към билото на хълма, където дръзкият Скобелев бе нали­тал отчаяно срещу вражите укрепления, следван от преданите му до смърт стрелци. След мен, соколи, напред, юнаци мои! Ще се постараем, ваше високоблагородие, щом е за вас, ще се постараем... И се пос­тарали за своя генерал. А после подлите и завистливи князчета му видели сметката - хвърлили се вкупом отгоре и го умъртвили, както си спял в леглото. Ех, така си е открай време, какво да говориме - ако не е отровата, ще е примката. Или бавното изтощение из мазетата и гаровите чакални...

Обратният влак бе претъпкан и се наложи да пъ­тувам прав до прозореца. Опрял чело в хладното стък­ло, зад което на развиделяване пейзажът изглеждаше унил и безцветен, аз си мислех за всичко онова, спо­летяло ме през последните години. Как добре ми пот­ръгна в началото и колко бързо изтървах юздите и се понесох с главата надолу към пропастта! Да, право казваше моята умна майка - западнах ужасно, а както е тръгнало, ще стигна чак до дъното на човешкото унижение. Да приседна зад ваксаджийското сандъче или... Но това в никакъв случай не биваше да се допуска и сред тревожния ритъм на колелата аз се заех да си припомням хората, годни да ми дадат съвет и опора. Само на първо време, рекох си; само колкото да стъпя на краката, а нататък аз си знам работата. През главата ми минаваха все закъсали типове, сами рожби на нуждата, или изпечени тарикати, които и пръста си не биха подали на удавника. Притиснат от обстоятелствата, аз продължих да си прехвърлям поз­натите, докато накрая не се спрях на полковника, с когото делеше наема моят родственик. Бяхме се виж­дали съвсем бегло с него, разбира се, но пък именно той бе човекът, който ми трябваше - строг и властен, а наред с това и склонен към известни волности. Само като си спомних как сновеше, побеснял от гняв и възбуда, оная привечер из хола и душата ми се обля в радостни предчувствия. „Да, той ще е, или никой друг!" - казах си и когато стъпих отново на столичната гара, поех незабавно към списанието, където моят бъдещ наставник заемаше почетното място на заместник-главния редактор.

Като се дотътрих след дълго лутане до редакцията, полковникът все още го нямаше и седнах да го чакам отвън, в преддверието. Това бе последната възмож­ност да се измъкна на пръсти и офейквам, докато е време, но като не знаех в каква голяма беда щеше да ме въведе срещата с този човек, останах търпеливо на стола. Прелиствах разсеяно чуждите списания върху масичката, пълни с устремени танкови колони и окаляни пехотинци, атакуващи водни прегради, и не из­пусках из очи вратата, от която трябваше да се появи полковникът. Мисълта ми бе заета да гадае за крайния изход от моята случайна визита; как щеше да ме при­еме напереният врабец и дали въобще имаше някаква възможност да намериме общ език с него? От притес­нение усетих да се изпотявам. Та аз бях само един обикновен ефрейтор. Кален в битки и поражения и одръгнат порядъчно от живота наистина, но все пак ефрейтор. И то от запаса.

Когато най-сетне вратата се отвори с размах и на прага изникна полковникът, той бе тъй излят и нео­тразим във военната си униформа, че едва се сдържах да не му козирувам. Все пак станах бързо от стола и ударих почтително пети, но не бях удостоен дори и с поглед. Или не ме позна, или не искаше да му напом­ням с присъствието си за неговите тайни набези в кухнята на Джони. Все едно, за връщане назад не можеше и да се мисли - изчаках го да се настани в кабинета си и почуках на вратата, „Влизай" - долетя отвътре командирската му заповед и аз натиснах пла­хо дръжката. Озовах се в неголяма овална стая, обши­та с ламперия и украсена с бронзови макети на оръдия и бюстове на прочути пълководци. Потънал чак до рамене зад масивното бюро, полковникът бе зает с някакъв телефонен разговор - кимна ми мълчаливо към кожения диван отпред, след което смънках едно „мерси" и се настаних скромно от края. Без това да ми е по вкуса, присвих рамене и се държах като беден роднина, наминал да засвидетелства почитанията си и изпроси някоя стара дреха за настъпващата зима. Но на човека отсреща тия май не му минаваха - когато тракна слушалката и взех да му обяснявам с дълги и заплетени изречения откъде се знаем и какво ме носи насам, той скокна изведнъж от креслото и извика:

- Име?

Схванах веднага какво се иска от мене и като изпънах тяло и прибрах ръце по пешовете, отвърнах с ясен и отривист глас:

- Стефан Бесарбовски. - И добавих мислено: „Сти­га да ви е угодно, сър."

-  Звание? - продължи нататък полковникът.

- Звание ефрейтор - пропях наново аз. - Ефрейтор от запаса.

- Длъжност?

- Длъжност ли? - запънах се аз. - Длъжността ми е мерач, ако питате за това. Мерач на оръдие.

Всъщност аз друга длъжност комай че и нямах.

- Добре. Можете да седнете - подкани ме след тая оперетна церемония той и сам се намести в креслото.

-Да, позабравили сте воинските си навици - рече. - Атова не е хубаво, ефрейтор. Никак даже. Задават се тежки времена, когато ще се разчита на вас. Непрос­тимо е да губите тъй бързо школовката и се размеквате.

Така е, съгласих се незабавно аз, не е зле наистина да лъснем дулата и потегнем разхлабените редици, и именно по тая причина го безпокоя в този ранен час - ще ми се да се върна отново към строя и поне с перото си, докато то е все още здраво и добре наточено, да допринеса и аз нещо за повдигането на бойния дух. А що се отнася до тежките времена, добавих, то не е нужно да ги изчаквам, защото те са отдавна при мене - така съм притеснен напоследък, че не виждам накъде повече; всички пътища за отстъпление са вече отрязани, рекох, и ако ей-сега гръмне тръбата, хич няма и да се поколебая: нарамвам раницата, грабвам пушката и - напред!

- Притеснен сте, казвате - прекъсна устрема ми полковникът. - И кое ви кара да мислите така?

- Ами кое... Едно ли е, че да го подмине човек - отвърнах с усмивка, след което описах спокойно и свързано патилата си. Разказах му за проваленото следване и несправедливото ми отстраняване от радиото, където служих толкова години честно и почтено, поразправих нещо за семейните ми неприятности и бяг­ството от дома на Надзирателя, не премълчах и под­робностите около квартирните неволи... Така се раз­дрънках, мътните да ме вземат, че само дето не отво­рих уста и за женитбата на моята бедна майка. Докато редях тъжната си одисея, забил поглед в килима, пол­ковникът не отрони нито дума - седеше зазяпай през прозореца и съвсем нямаше вид да е в плен на съчув­ствието. Напротив, изглеждаше по-скоро отегчен и изнервен, сякаш изгаряше от нетърпение да млъкна засрамено и си грабна шапката. Което всъщност бе и моето желание. Но накъде да бягам? Когато свърших най-сетне, той се поразмърда в креслото и рече:

-  Мда. И това ли е всичко?

-  Горе-долу това - отвърнах. - Повече не ми и трябва. Цялата тая каша ще ми стигне да я сърбам до края на живота си.

- Така е - съгласи се полковникът. - Здравата сте загазили, няма съмнение. Но не бива да падате духом, защото истинският ефрейтор се познава в поражени­ята. Най-вече там. Макар и повален, той се надига наново и напада с утроени сили. Тъй го виждам аз -винаги с натъкнат щик и готов да се хвърли в атака. Отвърнах му, че напълно споделям неговата пред­става за ефрейторите и че въобще и не смятам да свеждам преждевременно знамената; тъкмо обратно­то - изпълнен съм с желание да запретна ръкави и се заловя с усърдие за работата, па макар да започна и от най-дребното. Но никой не тръгва срещу крепости­те с голи ръце, нали? Колкото и да е смел и безраз­съден, ще рухне още с първите крачки. Та нека да я наредиме и ние веднъж според законите на боя - с артилерийската подготовка там, с обозите и димните завеси... Пък сетне да мериме подвига и обкичваме с медали гърдите на храбреците.

- То се знае, подкреплението е безусловно необхо­димо - прие доводите ми полковникът. Помълча мал­ко и добави: - И мисля, че вие ще го имате. Да видим само какво ще бъде то. Това е въпросът.

Изрекъл най-сетне думите, които очаквах да чуя, той се надигна от креслото и взе да се разхожда бавно из кабинета. Докато крачеше между прозореца и вра­тата, скръстил ръце на гърба и прехапал замислено устни, аз усетих как се вцепенявам; в този миг се решаваше съдбата ми и не смеех да мръдна. „Дааа" - проточи по едно време полковникът, после приседна в края на бюрото и запита дали ще мога да се отделя за около месец от столицата. Отвърнах му да не се безпокои - нищо не ми пречи да се махна от този град и за година, стига да го иска делото, - след което той каза, че в такъв случай всичко е наред. Имал отдавна една чудесна идея, нещо наистина интересно и съблазнително, но все отлагал изпълнението и, защото не намерил досега на кого да я възложи. Нужен му бил човек от по-особена жилка - млад, настойчив, врял и кипял в живота, а не някакво мамино синче, и същев­ременно с известен опит в писането - и според него аз съм напълно подготвен да се заема с тази бойна операция и я доведа без излишно разтакаване до ус­пешния и край. Ако си дам съгласието си, разбира се; ако ми стигне куражът и не се свия малодушно в черупката си. Тогава всичко ще отпадне от само себе си и все едно че не сме приказвали.

- Няма такава опасност - уверих го самонадеяно аз. - Рисковете, каквито и да са те, не ме стряскат. Готов съм да потегля още днес.

- Прибързвате, ефрейтор - смъмри ме меко той. -И не се хвалете, когато тръгвате на бой. Изслушайте първо за какво става дума и после ще говорим. Рабо­тата не е толкова лесна, колкото си я мислите.

- Имате право - рекох аз и затихнах в мълчание, докато той излагаше с офицерска яснота и стегнатост своята чудесна идея. А идеята му бе наистина смай­ваща - да ме остриже до кожа, облече в униформа на прост редник и ме отпрати за около месец в някоя дисциплинарна рота. Там ще бъда въведен с легендата на отклонил се от строя ефрейтор, а после разжалвай и наказан сурово от военния съд, и никой, дори и прекият ми началник, няма да е посветен в тайната на моето привидно затворничество. За това ще знаеме само ние двамата и военният прокурор, който отдавна е дал съгласието си. Целта е да проникна по естествен път зад телената ограда и опозная отблизо биографи­ите и поведението на окошарените авантюристи, та като изляза след това оттам, да нанижа за списанието серия от живи и поучителни репортажи. Че дори и цяла книга, защото едно такова четиво ще се приеме с интерес от всяко издателство. И ще ми донесе извес­тност и - което не е за пренебрегване при моето по­ложение - пари. Това той ми го обещава предварител­но. Преценил е всичко. Дори е измислил вече и заг­лавието - „Ние от  второто издание". Което ще рече, че миналите през затвора са нещо като второ издание. Преработено до основи и изчистено от излишното. Допълнено после с онова, което го изискват законите и нормите на обществото,

- Е, какво ще кажете сега? - запита ме накрая той. - Наемате ли се да облечете войнишките дрехи и зас­танете наново в строя?

Подреждането в разни колони и карета никога не ме е привличало, но иначе идеята си я биваше. Осо­бено ми допадна това за книгата, щото отдавна исках да си сложа и аз най-сетне името върху нещо завър­шено и трайно, което да ми създаде широка популяр­ност, и тук полковникът ме улучи направо в слабото ми място. Не останах глух и при вестта за парите - след тия безсмислени разплащания с добрите стари железници джобът ми просто се молеше да бъде на­пълнен отново. Слава и богатство - та кой ли глупак ще се откаже доброволно от тях? А ето че сега ми ги предлагаха наведнъж и двете. Е, което си е истина, не бе съвсем почтено да се вмъквам като платен съг­ледвач сред ония хлътнали апапи и да крада тайно биографиите им, но както вървяха нещата, бях готов да си продам душата и на дявола. Все пак този път закъснях с отговора, за да си придам известна тежест в очите на полковника; помълчах малко и казах, че така както е замислена, операцията надминава и най-добрите ми очаквания и че ще положа всички усилия да изпълня с чест мисията си и оправдая доверието, което ми се възлага.

- Не се и съмнявам. В края на краищата от това ще зависи вашата кариера, а не моята - рече самоу­верено полковникът и тук вече сбърка. Но както и да е. - Само че да ви предупредя - вдигна пръст той, -в дисциплинарната рота не галят с перце. Ще бъдете подложен на строг режим: маршировки, нормирана работа, нощни дневалства... И при това е зима. С две думи - чака ви голямо опъване. Тъй че размислете хубаво.

- Няма какво да мисля - казах. - Неудобствата не ме плашат. Дайте ми я тази възможност, а останалото е моя грижа. Така ще се вживея в ролята си, че и сам ще забравя как съм попаднал там.

- Именно, именно - потри ръце полковникът, пос­ле скокна от бюрото и взе да тъпче възбудено из кабинета. - Точно това се иска от вас - да се вживеете. Така да наложите маската на затворника, че и сам да не се познаете. Останалото засега не ни интересува. То ще дойде от само себе си.

Явно той гореше от нетърпение да даде най-сетне ход на чудесната си идея. И защо не, след като аз трябваше да запасвам колана и мръзна по баирите. По-късно щях да науча, че на него не му бе за пръв път да си играе с такива чудати хрумвания - планин­ски експедиции, нощни набези в охранявани райони за изпитване на бдителността, инсценирани корабокру­шения и какво ли не още. Щях да си изясня и при­чината, поради която изборът му падна върху мен - не бе намерил друг закъсал смелчага, това е истината, - и да се покая горчиво за прибързаното си съгласие, но сега не бях в състояние да разсъждавам. А и такъв ми е проклетият характер - като се хвана веднъж за нещо, да не го изпускам, докато не хлътна и с двата крака в ямата.

-  Кога заминавам? - запитах с решителност, от която ми припари под лъжичката. - Ще ми се да е колкото се може по-скоро.

- Тъй и ще стане - отвърна полковникът. - Имаме да уредим някои дребни формалности с документите, дрехите и транспорта и веднага след Новата година ви изпращаме. Но за тия неща ще приказваме утре. Да­вам ви още една възможност да размислите и се от­кажете. Ако се видим обаче на заранта тука, това за мен ще означава, че сте наистина готов.

-  Добре. Така да бъде - рекох и се вдигнах от дивана, - Утре ще съм при вас.

-  Вярвам го. Но нека да изчакаме - усмихна се полковникът. - Дотогава има малко време. Работата е такава, че не иска бързане. Трябва да я изпипаме отвсякъде. А, и още нещо - задържа ме той на вратата, - Вие одеве споменахте откъде се познаваме. Не е нужно да го знаят и други, нали?

- Естествено - смутих се аз. - Не ми е минавало и през ум да...

- Нищо, нищо - потупа ме приятелски по рамото той. - Бдителността в тия случаи не е излишна. Е, да си кажем засега довиждане, ефрейтор - протегна ми ръка и от силата на пръстите му схванах с какво прив­личаше снажните дами в оная вмирисана кухня. Бе писък на   ръст, но жилав и отскоклив като рис. -Радвам се, че се запознахме отблизо.

-  Аз още повече - отвърнах с признателност. - Дадохте ми големи надежди. Благодаря ви,

Прекосих преддверието със спокойна крачка, а по стълбите отвън едва не пропях от възторг. Докато прескачах безгрижно стъпалата, въображението ми се носеше някъде далече и не смогвах да го догоня. Виждах се вече друг човек, скъсал завинаги с притесненията и увенчал името си с венеца на славата; представях си живо как книгата ми плъзва навред из града и как моята довчера неизвестна личност става извед­нъж център на всеобщо внимание. Влажни мазета и унизително изритване през вратите ли? О, ще ви покажа аз на вас, господа! - заканвах се на някого си аз. - Само почакайте! Ще ви натрия хубавичко вирнатите муцуни! Така се бях унесъл, че не усетих как препънах крак в желязната решетка пред входа и по-летях с разперени ръце към улицата. Това ме охлади моментално и дойде да ми напомни, че всичко е все още само едно добро желание.

Не бързай да ликуваш, Стефан Бесарбовски! - по­съветвах се отвън и тъй като чувствах нужда да спо­деля с някого радостта си, вдигнах яката на балтона и тръгнах да търся мляко за котката.

Част четвърта

ДВОЙНИКЪТ

Падна ми се да изкарам и аз най-сетне един празничен ден. Колкото и да потисках радостта си, тя преливаше отвъд границите на сърцето и оцветяваше всичко, до което се докоснеше погледът ми. В бистрия въздух къщите изглеждаха като измити. Между високите пок­риви прозираше ведра синева. Из клоните пърхаха не­мирни врабчета и ронеха снежен прашец в разголения ми врат. Но сега не ги стрелках с очите на ловеца - вървях бавно към квартирата, стиснал найлоновия плик под мишницата, и ми бе тъй леко на душата, сякаш се изправях току-що след някакво тежко и продължител­но боледуване.

Отворих с неудобство вратата и се разигра пак снощната сцена: котката изсъска злобно насреща ми и се метна върху перваза на прозорчето. Не направих никакъв опит за помирение, защото нямах и зрънце желание да оставам повече в тази стая. Като бъдеща знаменитост, намирах за унизително да се мотая и занапред из мазетата и гаровите чакални. „Отстъпвам ти я, красавице - рекох и с царствена щедрост. – Живей  си колкото щеш тука. Ще ти опростя дори и наема" Излях всичкото мляко в две дълбоки чинии, че да не мисли и за вечерята, после завъртях ключа и поех направо през гората. Пътеката ме водеше между борови дървета и гъсто преплетени храсталаци. Като се привеждах под надвисналите клони, съзирах тук-таме и следи от моята безразборна сеч. Тази гледка ме накара да се усмихна с ирония на хлапашките си щу­ротии; струваше ми се, че всичко това е един далечен спомен, а не бе изтекла и седмица, откакто се прок­радвах насам с брадвичката. Скъсал така леко с позор­ното си минало, аз пресякох трамвайната линия, спрях покрай оградата на лятната къпалия и продължих да навлизам все по-навътре в гората.

Тъкмо взех да прегладнявам от неспирния вървеж и ето че се натъкнах на някаква малка кръчмичка с привлекателното име „При глинения кос". Да, като му тръгне веднъж на човек, всичко нататък се нарежда според неговата угода - бутнах без двоумение вратата и след минута седях вече пред порция наденица и каничка искрящо вино. Такава вкусна гощавка не бях имал отдавна. Когато полях и последната хапка, усе­тих умората от безсънната нощ да ме оборва върху масата, тъй че побързах да уредя сметката и напусна с достойнство кръчмичката. Поех обратно към града. Докато се носех по криволичещата алея, долавях в душата си нежен и печален припев - това бе самотата, която витаеше навред из гората и ме караше да уско­рявам крачката. Пътем се отбих до откритата пързал­ка, където под звуците на подбрана с вкус музика кънкьорите описваха изящни кръгове. Повечето бяха влюбени двойки, хванати за ръце, но между тях блуж­даеха и отделни фигури и те се плъзгаха тъй устремено в тесните пролуки, сякаш че търсеха изгубения си дру­гар. Поседях около половин част на пейката, загледан унесено в пъстрото ветрило от разноцветни якета и щастливо усмихнати лица, като си мислех колко приятно е наистина да наблюдаваш хора, които умеят да се веселят добре. После студът ме вдигна отново на крака - изминах почти тичешком разстоянието до кино „Култура  и хлътнах в първия салон. Там даваха някакъв занимателен филм за покоряването на мор­ските дълбини, но още недокоснал стола, и очите ми се затвориха; потънах тъй леко в съня, както водола­зът в синьото безмълвие. Когато изплувах отново на повърхността, зърнах с почуда бягащ елен-лопатар, преследван от глутница вълци. Течеше вече филм за тундрата. Вдигнах часовника срещу светлината на про­жектора и установих, че стрелката клони към цифрата пет. Това ме извади веднага от покоя - добрах се опипам до изхода и хукнах с все сила надолу по „Граф Игнатиев". Тичах като бързоног елен, гонен от грижата за настъпващата нощ, и през цялото време се молех да не са ударили вече ключа на зоопарка Сега всичките ми надежди кръжаха около билетопродавачката. Как се казваше тя? Юлия... Юлия... - спомних си с нежност името й, а презимето бях забравил   Както и да е - тя се казваше Юлия и двамата с нея имахме една малка уговорка. „Само да не си е заминала моята четирилистна детелина - мислех си със страх, докато шляпах храбро из локвите. - И дано онзи свиреп юначага не изникне пак отнякъде с куката, че да ми обърка сметките”.                                                              

Страхувах се да не попадна отново в нощния влак, но през този ден съдбата наистина бдеше над мен – когато стигнах зоопарка, жената тъкмо заключва­ше вратата на своята дървена къщичка. Заменила слу­жебната престилка с късо кожено палто и прибрала косите си в синя плетена шапка, тя ми се стори много млада и невинна. Това откритие ме изпълни с гор­дост и самодоволство - застанах разкрачен пред изхода и скръстих ръце като човек, който очаква да се хвърлят след миг в обятията му с вик на радостна изненада.

- Какво обичате? - смръщи лице тя, когато пъхна ключа в чантичката и се натъкна на арогантната ми стойка. - Нямате ли очи да видите, че затваряме?

-  Имам, Юлия - отвърнах усмихнато. - И слава Богу! Иначе как щях да се наслаждавам сега на прек­расния ти вид. Изглеждаш чудесно, моето момиче! -добавих разчувствано. - Направо ми взе акъла, да си го призная. Още съм като шашнат.

- О, ти ли си това? - позна ме с весело оживление тя, защото никоя жена не остава глуха за ласкателс­твата. - Младежът с лошия късмет. Пък аз си рекох, че вече няма и да се веснеш насам. Както беше ларж тогава на обещанията...

-  Милата ми! - не се стърпях да я прегърна. -Какво си е мислила за мене. За Стефан Бесарбовски, чиято дума е повече от закон. Особено ако е дадена пред дама.

-Ами, знам ви ги вашите думи - отблъсна ме леко тя. - Пет пари не струват. Приказвате ги едни, дето и сами не си вярвате. А после се изпарявате.

- Е, да, но не и аз - рекох с прилив на нежност.

- При мене всичко си е, както трябва. Дори и масата ни в „Стадион" е вече запазена.  Та какво ще кажеш да приседнем най-сетне там и да вдигнем чашите.

- Това е вече нещо - отвърна след кратко замис­ляне тя. - Но „Стадион" го отварят в шест, а дотогава имам да свърша някои работи. Да отчета парите, да се отбия после до едно място...

- Хич и не се притеснявай за това, моето момиче - казах ласкаво, като я прихванах под ръка. - Цялата ми вечер е на твое разположение. Приключваме на­бързо с ангажиментите ти и отпушваме бутилките.

- Не, няма нужда да идваш с мене - отказа се без колебание от услугите ми тя, по което схванах, че съм нахълтал в чужди владения. - Ще ме чакаш направо в   ресторанта.

- Както ти кажеш, скъпа - прикрих ревността си аз. - Само ще те помоля да не закъсняваш. Така ми се иска да си до мене, че започвам още отсега да губя търпение.

- Бъди спокоен - засмя се тя. - Аз също си държа на думата. Твоето няма да се изгуби.

Казала много повече от това, което се надявах да чуя, тя метна чантичката през рамо и след миг вече пресичаше с гъвкава крачка улицата. Така плавно и съсредоточено стъпват само жените, които знаят, че отзад някой ги наблюдава. Отпратих я с унесен поглед, пленен от силните извивки на едрото й тяло, и чак когато свърна зад спортната палата, поех нагоре към светлините на светофарите.

В „Стадион" все още не приемаха. Изчаках около половин час, докато да отворят най-сетне вратата, и предадох балтона си на гардеробиерката. Бях първият посетител за тая вечер, тъй че присвоих без никакви затруднения масичката, която си набелязах преди две седмици - онази с металната решетка и пълзящата зеленина. Таман се настаних в ъгъла и ме навести сервитьорът. Видях пред себе си същия невротичен дебелак, който ме наруга тогава през витрината, но вече нищо не бе в състояние да помрачи доброто ми настроение.

-  Сам ли сте? - запита той, като ме огледа с недоверчиво око. Явно не бе особено доволен да му се падне такъв посинял от студ и неплатежоспособен на вид клиент. Не знаеше, глупакът, че отпреде му седе­ше всъщност една бъдеща знаменитост.

- Този път не - отвърнах безгрижно. - Чакам всеки момент една дама. А дотогава ще ми донесете нещо за загряване.

Поръчах си чашка коняк и щом отпих първата глътка и изпънах крака под масата, усетих докрай своето малко щастие. Най-после дойде ден да си кажа, че този свят е създаден донякъде и за мене. Какъв смайващ обрат взе изведнъж животът ми наистина! Едва до вчера се влачех като някакво бито псе из улиците на града, без дом, без работа, а сега се изтягах лениво зад крехката зеленина и не се тревожех за нищо. Имах вече една примамлива цел - да напиша интересна книга и прославя името си. Покрай това се сдобих и със зряла и отзивчива жена, която да ме отърве от нощните влакове и приюти в леглото си. „Твоето няма да се изгуби" - бе ми рекла тя. Тези думи, подметнати сякаш между другото, ми звучаха като най-нежна песен и докато посръбвах с наслада от ко­няка, потъвах все повече в далечния им смисъл; виж­дах се занапред млад и преуспяващ писател, стъпил здраво върху земята. Бодър и самоуверен. Към някои хитреци дори надменен. Обкръжен винаги от игриви и предани на таланта му красавици...

През това време ресторантът започна бързо да се пълни. Скоро не остана нито една свободна маса и взеха все по-често да ме обсаждат разни озъртащи се натрапници, но аз охранявах с твърда ръка свещените си владения. Не пуснах никого до себе си и когато Юлия изникна най-сетне на вратата, бях горд да й предложа едно тихо и уютно кътче, запазено само за нас двамата.

-  Браво на тебе! - похвали старанието ми тя. -Улучил си точно моята маса.

- Искаш да кажеш нашата, момичето ми - отвър­нах с насилен възторг. - Това вече е нашата маса. Запомни го добре.

Сега тя не ми се стори толкова свежа и привлека­телна. Под ярката светлина на полилеите излязоха на показ всичките и недостатъци; грубите пори върху лицето, зле поддържаната коса, широката уста, наплескана с дебел слой червило... Просто се набиваха в очите пораженията, нанесени и немилостиво от време­то, и бях заставен да призная, че моята дама навяваше с вида си представата за стара крепост, край която са минали неведнъж и дваж хунските орди. Не ми допад­на и начинът, по който се държеше с хората от рес­торанта - прекалено открит и общителен за изтънче­ните ми представи. Явно тук я познаваха и миячките на чинии от кухнята и за тия три часа, които прека­рахме в „Стадион", около нас бе истинска върволица. Какви ли типове не се изнизаха нея вечер пред очите ми: бъбриви келнери, смахнати продавачи на лотарий­ни билети, порядъчно пийнали мъжаги, дърти коцкари с пеперудки и разръфани жилетки, че и съвсем млади момченца наминаваха към нашата маса да и шепнат разни неща в ухото. В началото се дразнех от тая просташка неразбория, а после, като гаврътнах набър­зо няколко чашки, престанах да и обръщам внимание. „Нека да дрънка с когото си ще - говорех си в ъгъла. - Това е нейният свят. Свърталището. А за мен е важно да не ме зареже сетне на улицата."

Все пак моята дама притежаваше и едно ценно качество - не бе капризна. За облекчение на тънката ми кесия пиеше от евтината гроздова ракия, към която прибави само порция варен език с хрян, и когато нак­рая ни навести онзи сприхав сервитьор, успях да пок­рия цялата сметка. Дадох с чувство на вина последна­та си банкнота, подарена ми от моята майка, а с ос­татъка наех отвън такси.

- Аз май че си изпълних обещанието - подхвърлих и тихо, като се наместих до нея на задната седалка. - сега вече е твоят ред, момичето ми. Искам си дете­лината.   

- И ще си я получиш - отвърна ми с гърлен смях тя. - Но преди това и аз ще искам нещо. Няма да минеш само с една сиромашка вечеря, момченце. Малко е за мене.

- То се знае, котенцето ми! - рекох и с нарастваща възбуда. - Бъди спокойна за това. Твоето няма да се изгуби. - После заврях ръка под яката на коженото и палто и я притеглих към себе си. - Къде си, скъпа? -прошепнах й разнежено. - Ела да се обичаме!

-  Ето го котенцето! - отзова се незабавно тя и отпусна омекналото си тяло в прегръдките ми. Нак­лонен от тежестта и към вратата, почувствах скоро как слабините ми се схващат и това ме подсети да променя позата - опрях крак в предната седалка, понадигнах се малко и пъхнах ръка дълбоко под деколтето й. Преди да се опомни и ме отблъсне, шепата ми вече си кро­туваше върху едрата й гръд като крадец, който се ослушва в тъмнината. „Мирувай, момченце" - обля ме тя с горещия си дъх и сви рамене в опит да се измъкне. Този плах жест на свенливост ме разпали още повече - отметнах лицето и назад и впих зъби в топлата и шия. В отговор получих едно хубаво ухапване по ухото, след което с чиста съвест плъзнах другата си ръка под дръпнатата и над коленете пола...

Изтезавахме се взаимно през целия път и когато слязохме от колата, изглеждахме като размазани. Бях­ме спрели до грамадна тухлена къща в самия край на града, след която започваше заснеженото поле.

- Ей, къде ме докара? - озърнах се с весела изне­нада наоколо. - Това място ми е съвсем непознато.

- И аз не го знаех до миналата година - отвърна уморено тя. - А сега, представи си, живея в тази къща. Казваме и „Замъкът на безгрижието". Добре сме го измислили, нали?

- Не ще и дума - съгласих се аз. - И кой освен теб обитава тоя замък?

- Кой ли не - рече тя, като бъркаше в чантичката за ключа. - И аз не ги познавам всичките. Наврели сме се така нагъсто, че не си знаеме и имената.

- Но това никак не е лошо, скъпа - казах, загледан с любопитство в нейния дом. - Дори ни улеснява. Ще се вмъкна вътре, без да ме усетят твоите мнителни хазяи.

-  Тук няма такива. Тъй че влизай спокойно. Освободен от неудобството, аз я последвах в сумрачния вход, засипан чак до стълбището с преспи сняг. Сега вече не остана никакво съмнение, че съм попад­нал в замъка - нагоре водеха множество стъпки и се разсейваха в тесни пътечки по етажите. Иззад всяка врата долитаха до нас звуците на сладък нощен живот: лееше се гръмка музика, заглушавана от лудия тътен па танцьорите, които сякаш че издънваха паркета, преплитаха се разгорещени гласове, звънтяха чаши и отекваха разпуснати шеги и подмятания сред истери­чен женски кикот. Тази къща бе наистина един вечно шумен бардак и през следващите дни имах възмож­ността да се убедя сам колко умен и схватлив е бил човекът, дето я е нарекъл „Замъкът на безгрижието", тук не се съобразяваха с времето и проточваха бурните си веселби чак до съмване. Ето защо не скрих радостта си, когато моята дама ме въведе в една сравнително тиха квартира на последния, тавански етаж.

- При тебе се живее, скъпа - рекох й, щом затвори вратата и шумотевицата остана някъде под нас. - Имаш чудесен дом.

Тя държеше само една стая, съединена с миниатюрен бокс, скрит зад надиплена завеса, и цялата и мебелировка се изчерпваше с леглото, двете кресла и масичката. Но всичко бе така умело подредено, че теснотията не си личеше. Да, съвсем друго е, когато се почувства женската ръка, а и леглото си го биваше - бе ниско, широко, усамотено в ъгъла и веднага ми привлече окото.

- Не се оплаквам - отвърна тя, докато включваше електрическата печка. - На мене ми стига.

- О, така ли ще си приказваме? - пристъпих към нея и взех да разкопчавам палтото и. Метнах го върху масичката, а след него полетя и моят балтон. - Какво искаше да кажеш с това, момичето ми? - процедих през зъби, като я притеглих до себе си. - Ти да си останеш тука, а аз да изчезвам, нали? Да затъна от­татък, в царевичните ниви?

- Не, никъде няма да изчезваш - прошепна с от­падащ глас тя и се надигна на пръсти. - Вече не те пускам, малкия. Ще затъваш при мене.

Тя поднесе полуотворените си устни като сочен, разпукнал се плод, от чийто сок очакваше да отпия. Усетил докосването им, в мен пък се пробуди одевешната възбуда и я обгърнах здраво през кръста. Това не бе целувка, а някакво безумно желание да се изпиеме един друг. Притискахме с ненаситна жажда телата си, сплитахме ръце и бедра в пламенни прегръдки и чак когато потърсих ципа на полата й, тя се изви назад и ме отблъсна.

-  Потрай малко, момченце - рече ми. - Първо трябва да отида на едно място.

- Добре, любима - плъзнах длан по изпънатата й блуза. - Ще почакам.

Тя приглади косите си и излезе от стаята. Докато се губеше някъде отвън, побързах да се съблека - снех дрехите и ги сгънах грижливо върху облегалката на креслото. Останах само по гащета и след кратко колебание ги махнах и тях. Като е, да е, нали? После отметнах завивката от леглото и полегнах в невинна поза, сключил отгоре длани вместо лозов лист. Това бе моят дяволски сюрприз и в случая той си падна на мястото.

- Охо, какво виждам! - възкликна с изненада тя, когато се върна в стаята. - Ти си вече готов!

- А ти как си я мислиш, скъпа? - отвърнах неуве­рено аз, защото все още не усещах тъй желаното съ­живяване под шепите ми. - Хайде, идвай насам! Скачай при мене, любима!

- Ей-сега - рече тя и като се поизвърна свенливо встрани, започна да се съблича. Без да давам вид, че проявявам някакво хлапашко любопитство, аз все пак следях с крайчеца на около как падат една след друга дрехите от пищното й тяло. Чрез това тайно наблю­дение целях да поразмърдам ленивите си крайници, но за съжаление не се получи очакваният ефект - когато тя бе вече до мене и обзета от нарастваща страст, ме търсеше с нетърпелива ръка, аз все още не бях годен да и отвърна с нещо по-осезаемо. Дали от погълнатия алкохол, или от насъбраната умора се схванах така - не знам, но скоро изпаднах в доста неудобно положе­ние. Ето какво е желанието да е живо, а плътта да е немощна. Падна ми се и на мен най-сетне да го изпи­там.

Мина около половин час в напразни усилия от двете страни и накрая тя се надигна на лакът.

- Ей, какво става с тебе? - запита. - Съвсем си се размекнал.

- Има такова нещо - отвърнах. - Май че ще трябва да почакам до сутринта. Един хубав сън ще...

- Ами, до сутринта - каза с усмивка тя. - Как ли не! Я по-добре си кротувай сега, а останалото го остави на мене. Отпусни се и не мисли за нищо.

Послушах съвета и и се изпънах по гръб като чо­век, който стаява дъх и замира пред някаква прибли­жаваща опасност. Толкова безпомощен се чувствах в този решителен момент, че дори притворих очи. Но имаше за какво да се преструвам на издъхнал - в следващия миг усетих леко, едва доловимо докосване по изпъкналите ми ребра и потръпнах от приятна въз­буда. Като си служеше ловко с връхчетата на пръсти­те, местейки ги нежно от спуснатите клепачи та чак до глезените, моята опитна дама ме извади постепен­но от вцепенението. Сякаш че ме галеше с пеперудени крила, тъй се оживих; сякаш че играеше с пръстите си по тънкострунна арфа... Човешкото тяло е наистина един фин и чувствителен инструмент и аз имах удовол­ствието да се уверя още веднъж в това - само след минута-две бях превърнат под вещата й ръка в здраво затегнат възел.

- Ето сега! - отпусна се до мене тя и ме придърпа върху себе си.

Коленичих между опънатите и като лък бедра и отпратих с вътрешно ликуване стрелата, чийто връх бе потопен в медовина, право в женската й, податлива сърцевина. А оттук нататък никакви притеснения - протегнал врат към тавана подобно на устремена пти­ца, която се мъчи да откъсне прикованите си крака и литне в простора, аз разпалвах любовта и с бавен размах, както подобава на един истински кавалер от замъка на безгрижието. По такъв начин и дадох време да стигне първа до края и да ме изчака там, увличайки ме след себе си с гърлени звуци и меко притискане на сключените върху гърба ми ръце. Докато затихвахме после, долепили плътно разгорещените си тела, аз галех в изблик на нежност по влажното чело.

- Как си, момчето ми? - запита тя с устни в моите. - Май не беше толкова уморен.

- Благодарение на теб, скъпа - отвърнах смирено. - На твоите вълшебни пръсти. С тях можеше да въз­кресиш и мъртвия.

- Е, чак пък и него - усмихна се тя и разтърси глава. - Хайде, махай се вече - каза. - Задушаваш ме.

- Хубаво, любима - рекох и скокнах от леглото. После грабнах гащетата и се мушнах зад завесата. Това действие ме върна за миг в дома на Надзирателя, където пак така бързах да се прикрия през късните нощи зад изкуствената преграда. Но сега не чувствах и капка неудобство - надигнах се на пръсти до чеш­мата и като си подсвирвах безгрижно, подложих моята гордост под ледената струя.

Когато се върнах чист и освежен при нея, тя бе седнала с целомъдрено прибрани колене в края на леглото и сплиташе косите си зад сведения тил. Тази невинна картина така ме завладя, че се спрях посред стаята, пленен от гледката на голото й тяло.

-  Ей, какво си се зазяпал? - рече тя и прикри гърдите си с ръка. - Я беж в леглото. Лягай веднага и да не те чувам повече.

-  Това и мисля да направя, скъпа - казах и се пъхнах под хладната завивка. - Но ти все още ми дължиш нещо - сетих се, преди да затворя очи. - Знаеш за какво става дума, нали?

-  Знам. Паметта ми е още в ред - рече тя и притисна със своите ласкави пръсти клепачите ми. -Заспивай сега.                                          

Както бях изтощен от преживелиците през последното денонощие, сънят бързо ме унесе. Спах непробудно чак до сутринта, а в това време тя наистина бе изпълнила обещанието си. И след като се любихме на слънчевата светлина, падаща от прозореца, за което бях възнаграден с една хубава закуска, аз поех към моето ново поприще под надеждната закрила на чети­рилистната детелина, избродирана върху ризата ми.

***

Когато влязох в кабинета на полковника, бе ми приятно да установя, че този суров човек можеше и да се усмихва. Тук имах хрумването да се представя според изискванията на военния устав - като тракнах токове и поисках разрешение за посещението си - и това се възприе от него с видимо задоволство.

- Точно така, ефрейтор - изправи се чевръсто той и ми стисна ръката. - Отсега нататък ти навлизаш под строгите задължения на пагона и колкото по-скоро свикнеш с тях, толкова по-добре. Стига да не си раз­мислил, разбира се.

Отвърнах му, че такова нещо хич и не ми е мина­вало през ума. Тъкмо обратното - след всеки изминал час откривам все по-големи възможности в неговата идея и просто губя търпение да надяна най-сетне уни­формата и заема мястото си в строя.

- Духом съм вече зад телената ограда - добавих разпалено. - Очаквам само вашите наставления.

- Радвам се да го чуя - рече той. - И в такъв случай нищо не ни пречи да пристъпиме веднага към рабо­тата. Като начало ще искам да поразлистиш внимателно някои стари дела и си подбереш от тях своя легенда. А за тази цел е необходимо да се представиш още днес ей пред този човек - извади от бюрото си визитна картичка и ми я подаде. - Тук е записано името на военния прокурор. Той подкрепя изцяло на­шия замисъл, тъй че гледай да оставиш у него най-добри впечатления.

- Ще се постарая - отвърнах покорно. - И се на­дявам да не ви изложа. Дори имам намерение да на­мина преди това през бръснарницата.

- Не е излишно - подкрепи ме с готовност той. -И бездруго ще трябва да се разделиш временно с бра­дата. За един мъж това не е голяма загуба. Виж, когато е зле с парите, е вече беда. А ти, доколкото знам, си поопразнил напоследък джоба. Така ли е?

- Има нещо вярно - видях се натясно аз. - Но все ще се оправи някак си. Засега връзвам двата края.

- Хайде, хайде. Няма защо да го увъртаме толкова -  облегна се в креслото той и дръпна чекмеджето. Когато зърнах да измъква оттам познатия ми авансов ордер, сърцето ми подскочи чак до гърлото. - Като ще вършиме работа, трябва и да ядем през това време, нали? Защото се знае, че празният стомах е лош съ­ветник на мисълта - додаде мъдро и замахна с хими­калката. Редеше думите бавно и с много завъртулки, а подписът, който удари накрая, бе цяла плетеница. После се изправи и поднесе тъй церемониално попъл­нения ордер, сякаш че ми връчваше чек за милиони.

- Заповядай, ефрейтор - рече, изпънал рамене и приб­рал лявата си ръка по канта на панталона. - Нека да смятаме, че с тая малка сума полагаме само началото и откриваме, така да се каже, дългосрочен влог, който ще ти се изплаща за в бъдеще.

- Благодаря - отвърнах, едва сдържайки смеха си. - Ще направя всичко възможно да не ви остана длъж­ник.

- Не се и съмнявам - рече той. - А сега тичай към касата, докато не са разграбили парите.

Стиснал скъпоценния лист, аз се изнизах с полупоклони от кабинета. Чак като излязох на улицата, надникнах в ордера и усмивката сама се разля върху лицето ми. Цифрата, която бе извъртял с красивия си почерк полковникът, надхвърли моите скромни очак­вания. Колко лесно се разтварят стоманените сейфове, ако ги дръпне някоя по-силна ръка! Как леко и без излишни усилия падат направо в устата ти плодовете на живота! Стоплен от радостната мисъл, че това на­истина е само началото, аз пъхнах внимателно ордера в джоба и си плюх на петите.

Касата се намираше в близост до къщата-музей на Иван Вазов. Когато минах покрай портичката с месин­говата табелка, забавих несъзнателно крачка и над­никнах в малкото дворче, където поетът бе отдъхвал след изнурителния труд под ароматните люлякови гран­ки. Макар да не бях написал и ред от своята голяма книга, аз вече проявявах скрит интерес към загадъч­ния и забулен в тайнственост мир на знаменитите мъже. Но че стоях все още далеч от тях, ми беше показано веднага след това в касата. Там касиерът - някакъв инфарктен тип с провиснала кожа и торбички под очите - първо ме наруга, задето съм хлопнал вра­тата, а после дълго въртя ордера в ръка, като поглеж­даше кисело ту към мене, ту към засукания автограф на полковника. Или си придаваше ненужна важност, за да се оперва така, или просто го бе яд да радва цял живот чуждите портфейли. „Ако е тъй, то този торбест плъх си е избрал доста неудобна професия - помислих си. - И ще рухне, сразен от собствената си злоба." Опитът ме бе научил да се напазвам от такива хора и когато най-накрая ми отброи с тежко сумтене пари­те, умишлено забравих една новичка петолевка върху зеленото сукно. И ми бе любопитно да наблюдавам как той, без да променя позата си, мигом я затисна с лакът.

- Довиждане - казах на излизане. - И още веднъж извинявайте за одевешното безпокойство.

- Няма нищо - махна с ръка той. - Пак заповя­дайте.

„Дано!" - пожелах си го и аз и затворих безшумно вратата. Отвън заделих две банкноти от по десет лева, с които да посрещам належащите разходи, а остана­лите ги прикътах на сигурно място във вътрешния джоб. После свих гузно зад къщата на патриарха и поех с енергична крачка нагоре по „Раковски”. Усещах такава лекота, че ми идваше да политна над тротоара. Подминах унгарския ресторант, където зад спуснатите завеси се ронеха самотните звуци на цимбал, и хлътнах в бръснарския салон. Когато излязох след половин час оттам, ухаех на парфюм и имах лице, каквото всяка майка иска да зърне у своя син - гладко и лъчисто като току-що разпукал се кестен. С този младенчески вид вече спокойно се запътих към Съдебната палата.

Прокурорът бе зает с някакво дело и докато го чаках, понадникнах тук-таме из етажа. Дългите кори­дори бяха претъпкани с народ. Едни стърчаха търпеливо край масивните врати, а други се лутаха като замаяни с разни преписки и свидетелства из навали­цата. Седнали в ъглите зад допотопните си машинки, просбописците едва смогваха да се оправят с нескон­чаемия поток от молители, вещи лица и изпечени в занаята юристи. Попаднал случайно сред този човеш­ки панаир, скоро добих чувството, че целият свят е хукнал да се съди и брани до гроб правата си. Най-оживено бе пред зала №13, където разтрогваха бра­ковете. Тук ми бе интересно да забележа как довче­рашните роднински съюзи бяха разделени вече на два враждебни, здраво споени лагера, готови всеки миг да грабнат бойните секири и се нахвърлят с дива ярост един срещу друг. От пръв поглед си личеше, че между тия хора и дума не можеше да става за някакво помирение. Те всички горяха от желание да разбият още с първия пристъп противната страна и я натикат чак в миша дупка. Дали и мен не ме заплашваше подобна участ? Само при мисълта да се изправя тук срещу Надзирателя и свитата му, обграден от адвокати и лъжесвидетели, усетих как губя дух и се смалявам. „Я по-далече от това проклето място - рекох си и отминах нататък. - Сега не е време да затъвам в излишни грижи. А и кой знае, може би все още има някакъв начин да се съберем отново. Като напиша книгата и спечеля пари или..."

Докато блуждаех сред хорския мравуняк, не изпус­нах от погледа си вратата на прокурора. Той се появи малко преди обедната почивка. Бе закръглен, с меки движения мъж и толкова  дребен на ръст, че когато се разположихме един срещу друг в масивните кожени кресла, късите му крака увиснаха над килима. Зададе ми няколко най-обикновени въпроса: от кой край е потеклото ми, къде съм учил и работил, какво е семей­ното ми положение... Но веднага схванах, че зад тая привидна любезност се криеше всъщност един тънък професионален маниер, като целеше да ме разприказ­ва и въвлече в откровения. Ама и аз не съм вчерашен - описах тъй умело живота си, че да изпъкнат само добрите му страни: спечелването на конкурса за уни­верситета, дългогодишния ми стаж в радиото, женит­бата и не на последно място амбицията ми да положа и аз най-сетне името си върху нещо по-трайно и зна­чително. А за безбройните си провали, то се знае, премълчах. Сплел пухкавите си пръсти и наклонил глава, прокурорът поглъщаше всяка моя дума. Той умееше да изслушва. Остави ме да излея докрай бод­рата си песен и като помълча малко, каза, че е приятно изненадан да види пред себе си един упорит и способен младеж, който сам и без чужди протекции си е про­бивал пътя в живота. Именно така си е представял и човека, годен да се заеме с тази  колкото интересна, толкова и рискована работа - овладял вече тайните на писането и същевременно зрял в мислите и постъпките си. Съчетаят ли се веднъж тия две качества - талант и здрав разсъдък, - няма никаква причина да се съм­няваме в крайния успех. Той ще дойде от само себе си.

- Стига обаче експериментът да е в границите на разумното - напомни ми в заключение прокурорът. - Иначе ни чакат сериозни неприятности. Всяко откло­нение от закона, под каквато и форма да е то, е на­казуемо.

Уверих го, че съзнавам напълно важността на ми­сията си и ще направя всичко възможно да я изпълня с чест, след което той сам ме заведе в архивния отдел. Течеше все още обедната почивка и сварихме чинов­ничката да се мъчи с цяла камара кюфтета. Бе толкова охранена, бедната, че ако имаше как, щях да й отмъкна обяда без капка угризения. Усещах остър глад, който премина веднага щом тя стовари на масата няколко дебели като самата нея папки и заврях нос в първото дело. Унесох се моментално и не вдигнах глава, докато не прелистих и последната страница. Сега спокойно мога да кажа, че не познавам по-увлекателно четиво от старите съдебни дела. Между прашните им корици с затворен един друг свят, който говори с езика на дързостта и отчаянието. Те са незаменима храна за човешкото въображение и това ме кара да си мисля, че хората са разделени по нечия чужда воля на поря­дъчни, жадни за зрелища зрители, и на омагьосани от зли сили актьори, които разиграват пред тях своите ничии драми. Ако е наистина така, то аз стоях някъде по средата - с единия крак на сцената, а с другия в залата - и тази двойствена роля разпали още повече любопитството ми.

Завързах шнурчетата на първата папка и се прех­върлих веднага към следващата. Когато привърших и с последното дело, стенният часовник отброи пет уда­ра и трябваше да се вдигна от стола. В главата ми бе хаос от какви ли не прегрешения, следователски раз­пити, разкаяния и наказания, но все още не разполагах със своя, излята от началото до края версия. Захласнат по бързата смяна на героите и ситуациите, бях изтър­вал ролята си на страничен наблюдател и се наложи да разровя още веднъж архивите. На другия ден прис­тигнах при дебеланата, въоръжен с писалка и цял топ хартия. Този път подхванах бавно и внимателно дела­та, без да робувам на чувствата си. Като отделях с пренебрежение ненужното, а интересните подробнос­ти запечатвах върху хартията, работата бързо потръг­на и към обяд излязох от палатата с готова легенда в джоба. Подбрах я тъй, както опитният крадец задига нечия чужда дреха - да е горе-долу по мярката ми, и в същото време да е прекроена така, че да не си я познаят.

Всъщност това бе злополучната история на един млад и вероятно даровит пианист, учил музика в Дрез­ден. Там той имал нещастието да се влюби в красива и ако се доверим на свидетелските показания - не особено постоянна в чувствата си студентка от класа по флейта. Та накратко казано, малко преди завърш­ването на консерваторията двамата се оженили и тя го последвала в обратния му път към родината. И именно оттук започваха неприятностите за пианиста - вместо на концертния подиум още със завръщането бил привикан в казармата. Като надежден музикант щял да служи половин срок наистина, при това в столицата, но и тия дванайсет месеца му се видели много. Хайде, без пианото ще ги изкара някак си, но как да се раздели тъй отведнъж с красивата си и любвеобил­на жена? Мисълта, че тя е сама и е наблизо, не му давала нито за миг покой; вечер се въртял дълго в коравото войнишко легло, измъчван от желание да грабне обкованите с желязо обувки и се промъкне на пръсти покрай сънливата стража. Отгоре на всичко скоро подочул някои досадни клюки за поведението на съпругата (в протокола от делото дори се споменава­ше за някакво анонимно писмо, което той бе унищо­жил в пристъп на необуздана ярост) и през една нощ не устоял на изкушението да провери сам как опазват семейната му чест - измъкнал се тихомълком от ка­зармата и прескочил оградата. Но не успял да се до­бере до дома - по пътя налетял на комендантски пат­рул и бил тикнат за десет дни в ареста. Вместо да го поохлади, това наказание сякаш че премахнало и пос­ледните му задръжки. И нищо чудно - музикантите са емоционални хора, пък се и знае, че щом вкусиш веднъж от стръвта, после е лесно да хлътнеш целият в капана. Тъй и станало - още не излязъл от ареста и си опитал наново късмета. Но вече бил под наблю­дение и не стигнал далече - хванали го миг преди да се метне в автобуса. Този път не минал само с арест - бил съден като закоравял беглец и отпратен за шест месеца в дисциплинарната рота. Не издържал там на строгия режим, той предприел още едно неуспешно бягство, след което удвоили присъдата му. Оттук на­татък следите на този отчаян храбрец се губеха и само можех да гадая за края на неговата нелепа и донякъде комична история. Или се е примирил със съдбата си, или е загазил окончателно. Но това вече не ме зани­маваше.

„Горкият пианист, взела му е акъла тая вълшебна флейта - помислих си със симпатия, докато крачех забързано към моя щедър наставник. – Май напразно си е пропилял времето в Дрезден. Е, което е вярно, направи ми добра услуга, но иначе е един наивен глу­пак. Че за него ли е това - да прескача огради?"

Полковникът изслуша с интерес легендата. Дори се посмя на мнимата ми женитба с флейтистката, като подметка, че това неминуемо ще стане повод за шеги и неприлични закачки, особено в дисциплинарната ро­та, където си нямат мярка на езика. Съгласих се с него и флейтата отстъпи място на цигулката. Така вече е добре - рече доволен той. - Минава. А и доколкото знам, пианото си схожда повече със струнните инст­рументи. После пристъпихме към подготовката на операцията и за малкото време, което оставаше до края на годината, свършихме цялата работа. Първо се погрижихме за облеклото. Изпробвах няколко униформи, докато не се спряхме на оная, която да прилегне удобно по тялото ми. Към нея прибавихме кепе, колан и здрави обувки. Поумувахме около отличителните знаци и накрая решихме да представям свързочните войски, за които бе в сила девизът „Умри, но свръзка дай!" След това се наложи да бръкна в джоба и понакупя някои неизбежни за казармения бит вещи: дузина бели якички, ножица, игли и конци, плат за свиване на партенки, четки разни, кърпички и какво ли не още... Като грижлив командир, полковникът следеше лично попълването на снаряжението и не ми даде да си отдъхна, докато не видя, че всичко необходимо за войника е скатано вече в брезентовата торба.

През тия най-щастливи от живота ми дни, когато надеждата ме водеше за ръка като майка рожбата си, двамата бяхме често заедно. И бездруго доверчив по природа, аз все повече се привързвах към този властен и обигран мъж, наел се да ме измъкне от дъното и направи човек. За мен той бе това, което е парченцето суша за удавника. Особено високо се издигна в очите ми, когато ме покани веднъж на вечеря и имах въз­можност да го наблюдавам сред семейството му, пред­ставено от миловидна, с весел нрав жена и две възпи­тани деца - момче и момиче. Присъствието на полков­ника носеше ведро спокойствие около богато нареде­ната трапеза, което се разпростираше над целия дом. А към съпругата си бе толкова нежен и внимателен, наричайки я с гальовни имена и отгатвайки всяко нейно желание, че се запитах дали тайните му посе­щения в оная вмирисана кухня не са някаква моя из­мислица.

„Ще мога ли и аз да се сдобия някога с такъв домашен уют? - рекох си разтревожено, докато крачех след това към покрайнините на града. - Да имам при­ятен дом, жена и деца. Или цял живот ще чукам по чуждите квартири. Ако е тъй, лошо ми се пише - ще завърша земния си път в старопиталище."

Засега не се чувствах зле и в къщата на безгрижн­ото. Като знаех как ще я карам зад оградата на дис­циплинарната рота, стараех се да натрупам в запас колкото се може повече удоволствия. С моята нежнопръста дама това не бе трудно. В късните нощи тя настройваше струните ми подобно на вещ и сръчен акордьор, а сутрин се отправяше към зоопарка и ме оставяше сам в леглото. За мен това бяха блажени часове - излежавах се по цял ден, залисвайки се да чета стари списания, с които бе пълна стаята, и да прескачам чат-пат до хладилника зад завесата. Живеех като принц и наруших покоя си само веднъж, когато ми хрумна да навестя за последен път моята плесенясала бърлога. Там нямах повече работа, но ми бе лю­бопитно да видя как се оправят без мене новите и обитатели. Сварих ги в най-добро състояние. По-точно трите котета - надянали за тия няколко дни пухкави кожухчета, те вече надничаха ококорено изпод леглото и протягаха лапи, а злата писана се бе запиляла на­някъде. Вероятно ловуваше. Трогнат от майчинските и грижи, реших да и поднеса една приятна изненада - изтичах до съседния магазин и донесох вкусна гощав­ка. За котетата мляко, а за нея кренвирши. С това мисията ми се изчерпа - прибрах си само костюма и книгата „Младите лъвове" и като махнах за сбогом на божествения Сачмо, който все тъй унесено надува­ше своя сребърен тромпет, тръшнах след себе си вра­тата. И този път завинаги.

Така ми бе опротивяла тая влажна дупка, че я напуснах с истинско облекчение, без дори да уведомя за това моите мили хазяи. Като се понатъкми, нали, като се понагласи... Е, нека да си я гласят оттук на­татък, както си искат. Аз си измивах ръцете. Пък и като ги знаех що за хора са - едва ще изтраят да се скрия зад ъгъла, че да изхвърлят бедните котета на снега, - изгубих всякакво желание да им се обаждам. „Ще има да чакат" - рекох си с хладна насмешка и побързах да се отдалеча от къщата. После забавих ход и се замислих какво да правя с костюма. Той бе един­ствената вещ, която ангажираше съзнанието ми. Ших го с много мерак, воден от желанието да придам из­вестен блясък на сватбеното тържество, но събитията взеха друг обрат и мисията му отпадна. А напоследък се превърна в истинско бреме за мене. Да, ето защо човек не бива да се обгражда със скъпи вещи - без да ще, постепенно им става покорен роб. Не вървеше да го вкарвам в дома на Юлия, сякаш че се нанасям окончателно при нея, нито ми даваше  сърцето да го харижа на някой закъсал бродяга. И като се поколебах малко, надвих срама си и поех с наведена глава към заложната къща. Сумата, която ми наброиха там, не покри и половината от унижението. Така се притесних, че докато висях наред с другите нехранимайковци пред гишето, на няколко пъти ми припари под краката да избягам. Чак се изпотих от неудобство. Но великолеп­ният ми костюм отиде на сигурно място и когато излязох навън, аз се зарекох да го откупя още с първия хонорар от моята бъдеща книга.

Премахнал и последните си задължения, заседнах наново в замъка на безгрижието, където заживях по старому- с нощните игри, с ленивото излежаване през деня и честите набези до хладилника. Сред това сладко безделие ме свари новогодишният празник. Изкарахме го само двамата. Разкрасихме стаята с елхови клонки и разноцветни гирлянди, опекохме традиционната пуй­ка, не забравихме и шампанското. Като близки хора си разменихме подаръци. Тя ме зарадва с мек вълнен шал, и аз окачих на врата й позлатена верижка със знака на моята зодия, че да и напомня за мен, докато чезна някъде из снежните пътища. После се разположихме около масата и вдигнахме чашите. Имаше ве­сели наздравици, благопожелания и откровени шеги, намекващи за някои комични подробности от нашата първа любовна среща. „Ето сега" - подхвърлях и от време на време и тя се смееше до премаляване. „Ах ги, маймуно такава! - казваше през сълзи - Ще ми се правиш на уморен, а? На кого ги разправяш тия!" И тьй като минутите течаха бавно, а тостовете вървяха с продължителни целувки, неусетно зарязахме праз­ненството и се озовахме в кревата. Така Новата година, на която възлагах толкова съкровени надежди, ме изненада в онзи блажен миг, когато наподобявах во­лен ездач, бързащ да стигне час по-скоро у дома, и топовният гръм прозвуча като тържествен салют към венеца на моето старание.

„Това е добро знамение - рекох си по-късно. - Предсказание за успех. А се и знае, че както започне една година, тъй и ще завърши. Дано да е така и при мене".

Бях толкова уверен в щастливата си звезда, че мисълта да заживея отново със София ми се видя съвсем реална, поради което счетох за свой дълг да я посветя в тайната си. Но точно сега не ми се слушаха нейните горчиви упреци, затова седнах да и напиша писмо. То излезе кратко и прочувствено. Като поех цялата вина за семейния ни раздор върху себе си, аз я приканих да обърнем гръб на миналото и разгърнем нова страница, изчистена от подозрителност и дребнави заяждания. После, без да изпадам в подробности, обясних с няколко думи и повода, накарал ме да й пиша - моето близко заминаване, което предприемам с единствената цел да си стъпя най-сетне на краката и се погрижа, както трябва, за нас двамата. Това вече е нещо наистина сериозно - добавих нататък - и този път смятам да не изтърва големия шанс, подаден ми навреме от съдбата. Ще навия както никога ръкави и ако всичко излезе на добър край, в което не се съм­нявам, усилията ми ще бъдат богато възнаградени, Обещавах й едва ли не мигове, изтъкани от коприна, а дотогава я призовавах към още мъничко търпение; да изчака завръщането ми и след това да решава дали работата е опряла до адвокатските кантори и намесата на случайните свидетели За тях никога не е късно и ще бъде повече от глупаво, ако не използваме и най-малката възможност за помирение, особено сега, когато съм на крачка от успеха...

Като завърших писмото с пожелание за скорошна среща, аз запечатах плика и го отпратих по трамвай­ната поща. Вече нищо не ме задържаше в столицата. Полковникът също настоя да не протакаме повече работата и веднага след празниците си взех довиждане с моята гостоприемна дама, дала ми такъв щедър при­ем, и облякох униформата. Тя стоеше като излята по тялото ми и когато пристегнах колана и понакривих кепето над лявото око, добих вид на млад и оперен боец, който излиза в неделен отпуск. Изглеждах тол­кова добре, че се изкуших да поискам и по една сви­лена нашивка за пагоните.

-  Не е зле да имам там известно предимство - казах. - А и защо не, след като званието ми го поз­волява. Нали съм някой дявол ефрейтор.

- Е, да, но бивш ефрейтор - забеляза меко полков­никът. - От днес ти си вече наказан и разжалвай пред строя. Не бива да го забравяш.

- Да, наистина - съгласих се незабавно аз, защото това всъщност бе и моето старо желание: да си остана редник в живота. Или иначе казано, човек, който не се крие под сянката на разни титли и отличия, а раз­чита единствено на себе си.

Огледахме още веднъж снаряжението, за да не пропуснем нещо, после нарамих брезентовата торба и поехме към комендантството, откъдето щяха да ме подкарат на другия ден за дисциплинарната рота. Бях отвикнал да нося такива тежки обувки и докато се спускахме надолу по излъсканото стълбище, имах неп­риятното чувство, че всеки миг ще се подхлъзна и налетя с глава върху парапета. Но щом стъпих отвън на заснежения тротоар, звънливите кабари си казаха веднага думата - крачката ми стана по-уверена и се отдадох целия на радостта от заминаването. Вървях отново по „Граф Игнатиев", улицата, около която се въртях напоследък като в омагьосан кръг. Накъдето и да се обърнех, съзирах все познати места: двата салона на кино „Култура", където подремвах до пар­ното в следобедните часове, входа за хотел „Севасто­пол", отказал да ме приеме през оная скитническа нощ, градинката пред черквата „Свети Седмочислени­ци", белязала криволичещия път на моето позорно бягство от дома на Надзирателя, след нея витрината на ресторант „Стадион", зад която разнежвах с евтина ракия билетопродавачката, а по-долу накачуления с люлякови храсти канал на Перловската река... Не бе далеч времето, когато се лутах насам, затънал до уши в неприятности, от които сякаш че нямаше спасение, а сега подминавах спомените с презрителна насмешка и ги оставях да чезнат без следа в пространството. Колко леко се късат нишките, щом наденеш веднъж войнишкия шинел - той не само те топли, но и те разтоварва от досадното бреме на миналото. „Там, където те будят с тръба и играе черпакът, твоята е вече лесна - помислих си по този повод. - Махаш с ръка на всички грижи. И не е за чудене тогава, че понякога и затворът идва като избавление."

При паметника на Патриарх Евтимий свихме вдяс­но, после пресякохме канала и се озовахме пред пор­тала на комендантството. Тук трябваше да се отделя от полковника и продължа нататък извън неговата сигурна опека. На раздяла той ме прегърна приятел­ски, пожелавайки ми да се завърна невредим и препъл­нен с впечатления, достатъчни не за една, а за няколко интересни книги, след което ме предаде под надзора на дежурния офицер. Стиснахме си за последен път ръцете и прекрачих със страхливо ликуване прага, кой­то всъщност бе символичната граница, разполовяваща живота ми на две отделни части. Тук все още имах възможност да се върна обратно и изляза сух от тая налудничава история, но за голямо мое съжаление не го сторих. А миг след това бе вече късно - въведоха ме в килията и заключиха вратата.

„Край. Било каквото било - рекох си, щом щракна резето и останах сам. - Дръж се здраво сега, Стефан Бесарбовски! Жребият е хвърлен."

После снех торбата от рамото и се заех да проу­чвам временното си жилище.

***

В килията нямаше какво да се види. Цялата й покъщ­нина се изчерпваше от малка масичка и желязно лег­ло, покрито със старо, протрито чак до вътъка одеяло. Изглеждаше като да е пригодено за монаси отшелни­ци, прекарващи дните си в пост и молитва. Но там, където властвува оскъдицата, избуява на воля човеш­ката фантазия, и в това моята скромна обител не пра­веше изключение и четирите и стени пъстрееха от творбите на неизвестни художници и мислители. Повечето неща се въртяха около разни еротични видения и спомени за жени, увековечени с имената им, но между тях се криеха и истински словесни находки и аз веднага извадих джобния бележник, подарен ми на изпроводяк от полковника. Докато отсявах плявата от зърното, в главата ми се раждаха готови изречения, които бързах да запиша, че да ги вложа после в кни­гата си.

Работих с увлечение и притворих бележника чак когато притъмня и стенописите вече не се четяха. Бяха забравили да сложат поне една лампа за дългите зимни вечери, тъй че скоро потънах в мрак. Но сега тия малки неудобства не ме гнетяха - навлязъл веднъж в ролята си на млад и амбициозен писател, който търси приключения, възприемах всичко около мен с живо любопитство. Тая нагласена игра така ме погълна, че дори и блудкавата вечеря, с която ме навести по някое време дневалният - къшей твърд хляб и алуминиева чиния с водниста каша от картофи, ми се стори като пикантна подробност към моя бъдещ разказ за пати­лата на затворника. Излапах насила кашата, колкото да добия впечатление от вкуса и, после се разтъпках в тясното пространство между запреченото с метални скоби прозорче и вратата и се приготвих за спане. Легнах направо с дрехите, като за възглавница подло­жих торбата, а отгоре метнах шинела, че да ме отдели донякъде от смрадливото одеяло. Сетне се свих на кълбо и си пожелах лек сън, но тъй и не успях да затворя очи - изтече почти час, а аз все още се кокорех като сомнамбул в тъмнината. Вместо това усетих как тялото ми започва да изтръпва. Бе такъв студ, че и куче да завържеш в тая ледена килия, ще се отскубне. Тая няма да я бъде - рекох си и тук вече наистина забравих кого представям, - надигнах се вдървено от коравото ложе и почуках настойчиво по вратата. Дне­валният се бе запилял нанякъде или си правеше оглуш­ки момчето и едва не си изкълчих пръстите, докато да го размърдам. Най-после се дотътри и надникна през шпионката.

- Ей, какво си се разтропал? - запита със сънлив глас. - Не можеш ли да устискаш малко.

Вече го бях видял що за фигура е - някакъв смотан дребосък, който просто се губеше в нагънатата като мях униформа - и нямаше защо да му играя по свирката. Пък и нуждата ми налагаше да си вляза отново в ролята на изпечения арестант, който не се спира пред нищо.

- Я не ги дрънкай тия врели-некипели - отвърнах му, - ами донасяй веднага още едно одеяло. Иначе ще разбия вратата. И тогава лошо ти се пише, момченце!

- А, това ли било? - присви хитро око дребосъкът. - Лесна работа. Ей сега ще стане. - После закри шпи­онката и докато стъпките му заглъхваха към дъното на коридора, аз потрих със задоволство ръце и си казах, че оттук нататък трябва да действувам по този решителен начин, ако не искам да ми се качват разни хилави запъртъци на главата. Идва ред на юмручното право - рекох си, като нанесох за разгрявка няколко резки удара във въздуха - и не е зле да си покажа и аз зъбките. Но нищо не излезе от моето перчене - мина сума ти време, а от онзи синковец нямаше и вест. Май се бе подиграл с мене. При тая мисъл усетих как ме хващат лудите и заблъсках с такъв бяс вратата, че наистина щях да я изкъртя от пантите. Като резултат от това след малко се видях в лице с дежурния майор. Той носеше червена лента и бе запасан с портупей, провиснал отляво под тежестта на кобура.

- Какво става тука? - запита строго. - Що за дан­дания е това?

- Иска второ одеяло - отвърна услужливо дневал­ният, скрил се зад гърба му. - И заплашва да разбие вратата.

- Тъй ли? - вдигна вежди майорът. - Ще разбива прати, а? Ти знаеш ли къде се намираш? - пристъпи той към мене. - Тук е арест, ако не си го разбрал досега, а не концертна зала. Така ще ти засвиря, че ще ми подскачаш с кофата и парцала чак до заранта.

Пред този човек явно не вървеше да заемаш геро­ични пози - ще ти види начаса сметката. Но защо концертна зала? Ах, да - сетих се, -запознал се е вече с легендата. Истина казваше полковникът, че това проклето пиано ще предизвика навсякъде насмешки.

-  Съжалявам - рекох, - но без още едно одеяло направо ще вкочанясам. Трябва да съм ескимос, за да...

-  Никакво одеяло! - отряза ме майорът. - И си затваряй веднага устата, че ще те накарам да лъскаш цяла нощ коридорите. Ясно ли е? - Не дочакал отговор, той тръшна със замах вратата и стъпките му откънтяха към изхода.

„Тоя си го бива! - казах си с възхищение. - Обра­боти ме набързо и избяга на топло при печката. Да видя сега аз как ще се оправям." За лягане и дума не можеше - да става. Приклекнах няколко пъти, че да раздвижа схванатите си колене, и взех да снова отново между нара и стената. Въртях се в кръг и след всеки петнадесет обиколки поглеждах светещия циферблат на часовника. Стрелките пълзяха с отчайваща муд­ност, а вече ме налягаше тежка дрямка. Известно вре­ме се ободрявах с мисли за ония горди страдалци, прекарали голяма част от дните си из разните крепос­ти и влажни каземати - винаги под стража, винаги в окови, - сетне клепачите ми започнаха сами да се притварят и оброних глава върху торбата.

Събудих се чак сутринта, когато пристигна дневал­ният със закуската. Донесе чай, налят в познатата ми алуминиева чиния, очукана така безжалостно, сякаш са я замеряли с камъни, и малка бучка сирене. Докато се отърся от съня и го наругая за снощната му подлост, той тракна чинията върху масичката и побърза да изчезне. Все пак не бе много сигурен, че няма да го пипна за яката и му тръсна един хубав пердах. Надиг­нах се с истинска мъка от леглото и мина доста време, преди да дойда на себе си. Проумял веднъж къде съм попаднал, направих опит да се изправя, но краката нещо не ме слушаха. Бяха като вцепенени. Позагрях ги с масажи, после облякох шинела и насочих цялото си внимание към блюдата. Сега те ме разочароваха напълно - докато да стигне до мен, чаят бе съвсем изстинал, а отгоре му плуваха безброй островчета от вчерашната мазнина. „Какви мерзавци се навират на­последък из кухните! - изръмжах аз, без да знам че идваше и на мене ред да лъскам чиниите. - Да ги хванеш такива за вратовете и им напъхаш муцуните направо в помията!" Но все едно - надвих отвращени­ето си и забих лъжицата в мазната течност. Изгълтах я тъй, както се приема отвара от горчиви билки - с притаен дъх и без колебливи паузи. Когато се добрах най-сетне до дъното, там като снимка от проявител изникна една майсторски издълбана гравюра - гола жена с обнажена гръд и безсрамно разчекнати бедра. Това дойде като награда за положеното усърдие и не закъснях да го впиша в бележника. С радост установих, че колекцията ми вече изпълваше окото, а не бе изтекло и денонощие от моето весело затворничество. Както бързо вървеше, имаше надежда да се натъпча скоро с какви ли не случки и чудати истории. Разведрен от тая приятна мисъл, аз пристегнах торбата и седнах да чакам конвоя, който щеше да ме придружи до дисциплинарната рота.

Според думите на полковника трябваше да ме взе­мат веднага след закуска, но кой знае защо, се забавиха - мина час, изниза се по него и втори, а аз все още киснех в килията. Тогава с право започнах да нервнича. Ами ако се получи някакво глупаво недоразумение и ме забравят в тая ледена пещера? На кого да обяснявам сетне кой съм и по какъв невинен повод съм попаднал в ареста - на онзи любезен мъж с портупея ли? Че нали първата му работа ще е да ме подиграе и ми натика кофата в ръцете! И без това той вече се закани да го стори. При тази мисъл скокнах като убоден и се втурнах към вратата. Бях на път да привикам дежурния и му разкрия картите, но гласът на разума ме възпря навреме. „Я по-спокойно, пианисте! - рекох си. - Потърпи още малко. Винаги ще мо­жеш да захвърлиш раницата и се оттеглиш от играта. Тъй че изчакай."

Мина десет часът и тъкмо бях взел да губя само­обладание, когато отключиха най-сетне вратата и сре­щу мен застана възрастен сержант с посребрен мустак и гамаши. Навярно не идваше отдалече, защото бе само по куртка и без фуражка. Първият му отличите­лен белег, който се наби в очите ми, е, че въртеше някаква лъскава верижка около пръста. Този навик се среща често при старите преслужили сержанти, които навиват със стоическо търпение дните до пенсия из разните артелни и вещеви складове.

- Хайде, момче - подкани ме с добродушие. - За­повядано е да се явиш пред дежурния,

Затегнах колана и го последвах към изхода.

- Ей, сержанте, какво става с онези от дисципли­нарната рота? - запитах пътем. - Уж трябваше да ме вземат след закуската, а все още ги няма.

- И това ще стане. Закъде си се разбързал? - от­върна философски сержантът, след което засвирука под нос някаква къдрава мелодийка. А това бе другата му отличителна черта - като върти синджирчето, да нанизва безконечни славееви трели, които нито си ги чувал някога, нито пък ще ги чуеш втори път. Той твореше музиката на момента и я изпълняваше по всяко време, за което войниците с право му бяха леп­нали прякора Свирчото.

Когато ме въведе при дежурния, сякаш че попаднах в друга климатична област - лъхна ме приятна топлина и погледът ми просто се удави в зелените листа на фикуси, аспарагуси и филодендрони, които растяха навсякъде из стаята. Майорът се бе разполо­жил царски сред тая пищна флора - отпуснат в дълбоко кожено кресло и вдигнал коляно над бюрото. Зад гърба му, заела почти цялата стена, висеше картата на снета. Липсваше само вентилатор на тавана и мрежа срещу комари, за да си помисля, че се намирам някъде в тропика.

-  А, ето го и нашия пианист - посрещна ме с усмивка той. После изведнъж стана сериозен и се на­дигна леко от креслото. - Е, какво, виртуозе, още ли искаш да разбиваш врати?

- Вече не - отвърнах покорно, смален пред вели­чието на континентите и океаните върху стената. - Ще се задоволя и с едно одеяло.

- И няма да сбъркаш - поклати глава майорът. -Уверявам те. Иначе така ще те загрея, че... Но я по­чакай - взря се той в мене. - Този красавец защо не е остриган?

- Не мога да знам - отвърна чинно сержантът. -Така ни е предаден. С коса.

- Ама че безобразие! - разгневи се майорът. - Тия строеваци съвсем са разхлабили дисциплината. Изпра­щат ми ги дявол знае как... Накъдрени като за модно ревю.

- Един момент - побързах да се намеся, защото хич не ми се щеше да бъда остриган посред зима. - Слу­чаят е малко по-особен. Не за красота я държа тая коса, а защото съм зле с главата. Страдам от наследствен синузит.

Тази неочаквана и за самия мен вест така смая майора, че мина цяла минута, преди да каже нещо.

После върху скулестото му и излъскано като стара паласка лице плъзна усмивка, която би накарала и най-големия бабаит да млъкне и подвие опашка. Но аз не се плашех толкова лесно.

-  Това всъщност е и заключението на военните лекари - додадох невинно. - Да нося коса и се запазвам от простуди. Дори ми препоръчват да не лягам без нощна шапчица.

- Без нощна шапчица ли? - удиви се искрено ма­йорът. - Що за дивотия е това? Тоя приятел слуша ли се изобщо какви ги говори? - обърна се той към сержанта. - И къде си мисли, че е попаднал - в пансион или в санаториум за изнежени момченца ли? Тогава май наистина нещо му мърда в главата.

- И на мен така ми се чини - отвърна с готовност сержантът. - Капризен е като някоя госпожица.

-  Виждам - каза с някакво злъчно задоволство майорът. - И ми е напълно ясно от какво страда - от разглезеност. Но ние сме затова тук, нали - да леку­ваме всякакви болести. Нека да сяда още сега на бръс­нарския стол, а после го води в кухнята - разпореди се той. - Като мие няколко дни чиниите, ще ми запее друга песен. Ходом марш и никакви такива баламски приказки за синузити и нощни шапчици!

Разбрах, че няма как да се размина с ножицата и тръгнах смирено след сержанта. Но това за миенето на чиниите доста ме изненада. Според предварителния план трябваше вече да пътувам към дисциплинарната рота, а ето че майорът се закани да ме държи няколко дни в комендантската кухня. С право се запитах дали наистина няма да стане някоя беля и ме изоставят по средата на пътя. Тая мисъл никак не ме зарадва, но реших да не дразня повече боговете с ненужната бъб­ривост - за днес ми стигаше и инцидентът с нощната шапчица, пък и не желаех да минавам в очите на когото и да било за някакво опърничаво и разглезено синче. Че кой ли ме е глезил мене? „Я по-добре си трай - рекох си. - Прави се на глухоням и само наблюдавай какво става наоколо."

Като въртеше синджирчето и подсвиркваше унесе­но, сержантът пресече плаца и сви покрай кухнята. В тесния заден двор клечеше грамаден овчарски пес. Бе вързан за опъната тел, тъй че да снове по цялото протежение на високия зид, върху който стърчаха ос­три метални шипове. От тая страна явно не можеше да се бяга - ако не те захапе кучето, ще се наденеш на шиповете. При появяването на сержанта песът за­въртя радостно опашка и сякаш че се усмихна, но когато аз престъпих владенията му, изведнъж скочи и обтегна с грозен лай синджира. Старият му дявол! Веднага надуши в мен чужденеца и налетя да ме сръфа. - Стой мирно, Бароне! - подвикна му сержантът и захвана нова мелодия. Сега се бе отдал целият на бавно, отмерено танго, което звучеше като ехо от миналите полкови балове.

Сержантът спря до зейналата врата на огнярната, задръстена с камара недогорели въглища. „Тук ли си, Диогене?" - надникна той в окадения отвор, откъдето видях след миг да се подава някакъв дребен и уродлив момък, овъргалян чак до клепналите му уши в размаза чернилка. Имаше голобрадо, ощавено лице, върху което бе кацнал широк и сплескан до основите си нос, и бе толкова далече от представите ми за онзи мъдър и благочестив старец, търсил да зърне човека, че едва потиснах смеха си. Приличаше ми по-скоро на дърт и жесток патагонец, който спокойно би заел мястото на главния огняр в ада. Такъв да те срещне някъде из тъмното и ти се ухили приятелски, ще получиш моментално сърдечен удар.

- Диогене, водя ти клиент - рече му сержантът. - Острижи го до кожа, щото не знае къде какви ги приказва. Като се върна след десетина минута, да е готов. - После обърна гръб и отнесе мелодичната си свирка нанякъде.

- Идвай насам, земляк - прикани ме свойски Патагонеца и аз приведох глава и хлътнах в ателието му. Вътре бе мръсно и одимено като в ковачница, но поне грееше огън и щом седнах на разкривения стол и про­тегнах крака към пламтящата пещ, усетих да ме на­ляга тежка дрямка. В последно време от умора ли, от недояждане ли, ама все ме караше на спане. Тоя път обаче не мигнах мито за минутка - облещих очи още при първия допир ла машинката. Това яко момче ся­каш че не ме стрижеше, а ми смъкваше скалпа.

- Ей, друже, какво става с тебе? - подвикнах му. - Няма ли как да поукротиш тая ръка.

- Не е до ръката, земляк - изхриптя той над гла­вата ми. - Машинката нещо заяжда, да и... Изронени са и зъбците.

-  Е, хубаво. Карай както можеш тогава - рекох примирено и да заглуша донякъде болката, направих опит да го заприказвам. Патагонеца бе вързан в езика и докато ме скубеше зверски, успях да изкопча само това, че търгувал тайно с ракия. Внасял я по свои нелегални канали отвън и я пласирал след това на части сред заклетите смукачи. Срещу известна над­ценка, разбира се. Кой ще се хване иначе с това, ако не му капе по някой лев отгоре?

- Предпочитам да зареждам арестантите - намек­на ми той. - С тях е по-сигурно. А от онез, редовните, все някой може да те насади пред началството. После иди се оправяй.

С тоя дребен търговец явно не вървеше да води разумни беседи. Бе толкова затрит, горкият, че като го запитах откъде му идва този митичен прякор, не можа нищо да каже. „Майната ли му" - отвърна. А както научих след това, работата се оказа съвсем прос­та: в комендантството той бе натоварен да зарежда с газ фенерите, които палеха при спиране на електри­чеството. Но щом спря да ме изтезава и дойде ред за плащането, не излезе да е толкова загубен. „Едно левче, земляк - рече ми. - Толкова е таксата при нас." Бе повече от ясно, че ме взимаше за неопитен глупак и в друг случай бих наврял среден пръст под смачкания му нос, но тъкмо днес не исках да се заплитам в излишни разправии - само се подсмихвах на тая плит­ка хитрост и бръкнах в джоба за портфейла.

- Заповядай, приятелю - подадох му левчето. - Пък привечер наистина мога да намина за някоя и друга чашка от твоята ракия. Както мръзна в оная килия, не е зле да си подгрея стомаха преди лягане.

- Бива, земляк - ухили се Патагонеца. - За къркане ли е, аз съм насреща. Още тая вечер ще се наквасиме.

Когато станах от стола, отърсвайки се като мокър пес, сержантът вече ме чакаше на вратата.

- Много добре - огледа ме той със задоволство. -Сега вече ми харесваш.

- Нали - опипах голия си и бодлив като току-що ожъната нива череп. - Дотук чудесно я наредихме. Да видим нататък какво ще измислите.

- Нататък е лесно - отвърна сержантът и ме въ­веде в кухнята. Там, край врящите казани и лъснати до ослепителност алуминиеви тави и тумбести баки се разпореждаше готвачът - нисък разовобузест дебеланко, на когото казваха Али Баба. Този внушителен пря­кор идваше от известната приказка за Глупавия брат и вълшебната врата, а четиридесетте разбойници в случая бяха войниците от комендантството, които го нападаха по три пъти на ден като някакво гладно, разлудувано стадо.

Готвачът бе голям добряк и когато забеляза, че не откъсвам поглед от тавата, в която цвърчаха сред изо­билна мазнина едри парчета месо, подхвана с решетестата лъжица един. зачервен къс, метна го в чинията и рече с гальовен глас:

-  Лапай, мушморок такъв! Наяж се хубаво. Но после ще искам така да лъснеш съдовете, че да ми ги подаваш, като да са облизани.

- То се подразбира, майсторе - отвърнах, трогнат от грижите му, аз. - След такова посрещане няма как да бъде иначе. Ще са наистина като облизани.

Справих се набързо с вкусната пържола и готвачът ме вкара незабавно в миячното отделение. Това бе тясно, неуютно помещение с грамадна мивка, казан за топлене на водата, хлъзгав от нечистотиите циментов под и дълбок улей за изтичане на помията. Вътре бе задръстено от цели камари неизмити съдове, но за моя радост между тях вече шеташе друг арестант, навля­къл върху униформата дебел брезентов халат в защи­тен цвят, с каквито храбрите разузнавачи припълзяват денем към противниковите окопи. Когато ме видя да влизам, той се засмя тъй весело, сякаш бе зърнал родното си братче.

- Това е Чедото - представи го готвачът и в мен оконачетлно се загнезди убеждението, че тук всеки, прекрачил казармения праг, се прощава с истинското си име. - Голям мързел е, но иначе не е лошо момче. Само дето има навика да бърка в яйцата за кремкарамела. Пие ги като невестулка.

- Нали знаеш, че съм певец, старшина - смигна ми Чедото. - Трябва да си пазя гласа все пак. Изгубя ли го и него, губя всичко. Слагам край на кариерата.

- Ти ще има още много да губиш - поклати глава готвачът. - Не ми е работа да предричам, но с твоите вечни дяволии, да ти го кажа правичката...

След това готвачът ни дръпна кратка бащинска проповед, от която се разбра, че няма лоши чувства към нас, арестантите, приема ни дори с нежност и състрадание, но пък дваж по-доволен ще е въобще да не ни вижда около себе си, и като ни прикани още веднъж към ред и старание, изчезна в готварницата.

- Виждаш ли я тая бъркотия? - развъртя се между съдовете Чедото. - До дванайсет всичко това трябва да бъде измито и готово за поднасяне. Как ти се струва тая работа, а?

- Спокойно, приятелю - рекох му. - Без паника. Ти само забърсвай с парцал отпадъците и ми ги подавай. Другото остави на мене.

Надянах и аз един халат, навих прогизналите му ръкави и потопих гнусливо ръце в сапунената пяна.

***

И ето ме мен, бъдещата литературна знаменитост, в миячното отделение. Вместо да се усуквам вече около апашите в дисциплинарната рота и събирам интересни биографии за моята книга, подмятах една след друга чиниите и слушах неспирните брътвежи на Чедото. Това момче не млъкваше нито за миг и докато сми­таше остатъците от закуската в кофата за отпадъци, ми описа цялата си одисея. Каза, че като млад и волен гимназист държал бас китара в малък самодеен оркес­тър. През зимата свирели по разните танцови вечери и училищни тържества, а в летните месеци - в някакъв открит ресторант край Дунава. И тъй като бил цар на италианските канцонети, често заставал пред микрофона и обирал овациите на публиката с майсторските си изпълнения. Момичетата просто лудеели по него. Не минавало ден, без да получи някое тайно любовно писъмце, пълно от горе до долу със сълзливи откро­вения. Натрупал в домашния си албум към стотина такива писма от неизвестни обожателки. С две думи - живеел си като принц, но после го привикали в казармата и там така му писнали тия маршировки и дневалства, че една нощ, както караулел около веще­вите складове, заредил автомата на единична стрелба и се прострелял в стъпалото. Надявал се да го освидетелствуват като душевно неуравновесен човек и вър­нат обратно у дома, но на онези корави мъжаги от специалните служби не им минават подобни шмеке­рии - изчакали го да излезе от болницата и набързо го осъдили за дезертьорство. Все пак леко се отървал - дали му само три месеца. Сега като мен чакаше да го отпратят в дисциплинарната рота.

- Хайде де! - не се хванах веднага на приказките му аз. - И не те достраша да натиснеш спусъка?

- Хич даже - отвърна нехайно Чедото. - Вкарах патрон в цевта, затворих очи и... Я гледай как майс­торски се надупчих. - Той сне обувката на десния си крак, разви вмирисаната партенка и току над палеца видях малък отвор, оформен тъй правилно, сякаш бе пробит с перфоратор. - Имам сигурна ръка, нали?

- Не ще и дума! - изразих възхищението си аз. -Здраво пипаш. За един изпълнител на италиански канцонети това е доста добро постижение. Но този номер със стрелбата явно не върви. Ще трябва да измислиш нещо друго.

-  Нищо няма да измислям - каза Чедото. - Ще избутам някак си тоя шантав дисцип, а като изляза от казармата, вече знам как да си подредя играта.

Той ми се довери, че след военната служба имал намерение да отпраши веднага към морето и се намърда на някое сладко местенце в големите ни курорти като сервитьор или... Все едно какво ще е. Целият въпрос е веднъж да се влее в потока. Да го забележат. И както смахнати шведки налитат на нас, яките и темпераментни южняци, да свие там някоя богата глу­пачка и си оправи с един замах живота. „Няма значе­ние на каква възраст ще е - рече. - И как ще изглежда. Важното е да е от онези златни рибки, дето ти изпъл­няват желанията."

Като слушах какви ги приказва, вече си представях съвсем ясно как ще завърши морското му приключе­ние - виждах го в жалката роля на пиколото да мъкне тежките куфари из хотелските етажи и се прокрадва на пръсти край вратите, зад които се разнасят любов­ните стонове на неговите богати шведки. Загрявани, разбира се, от други, по-вещи в тая игра темперамен­тни южняци. Това ще му е сладкото място на този недорасъл заплес - между офиса с непраните чаршафи и асансьора за багажите.

Бе толкова приказлив, бедният, че сам ми разказа защо му викат Чедото. Когато майка му пристигнала за първото свиждане, сторила грешка да попита на портала: „Абе да знаете де е чедото ми?" - и шегаджи­ите не закъснели да му лепнат този детински прякор. Което си е право, стоеше му доста добре. Отразяваше го целия.

Постепенно привикнах към празното му бърборе­не, но щом направи опит да си навре носа в моите истории, обърнах гръб и заработих още по-усърдно с чиниите.

- Я малко по-бързичко, приятелю! - подканих го. - По-енергично! Така както сме я подкарали, доникъде няма да стигнем. После ще има да ни трият сол на главите.

От горещата пара и постоянното навеждане взех да се изпотявам и скоро усетих неприятен сърбеж под яката. Онзи калпав бръснар, Патагонеца, изглежда бе наврял всичките косми във врата ми. В бликналия яд се заканих да го подредя едно хубаво в бъдещата си книга; да го представя като тъпа и безсловесна твар, която и физически, и духовно е обида за човешкия род. От това мислите ми се насочиха отново към моя ро­ман, който вече зрееше във въображението ми, и неусетно забравих за досадния сърбеж. Та ето кое му е най-привлекателното на писателството, викам си аз - то така завладява съзнанието ти, че пропадаш целият в него и не чувстваш малките убождания на живота. Ставаш неуязвим като онези тромави животинчета, броненосците, които опитните ловци хващат само с добре оплетени мрежи.

Таман проплаквах последната чиния и оттатък в столовата се чу такова лудо тупуркане, сякаш бяха пуснали вътре табун от подивели коне. Нахълтваха четиридесетте гладни разбойници. Този неудържим щурм ми напомни за моите войнишки години, когато се радвах все още на вълчи апетит и джобовете ми бяха вечно провиснали; тъпчех ги в столовата с остатъци от хляба и после по цял ден ги дъвчех като ненаситен гризач. В строя ли ще е, на учение из полето...

- Хайде миячите! - прекъсна мислите ми готвачът.

-  Ваш ред е!

Грабнах дузина чинии и се завтекох към готварни­цата. Али Баба вече бе застанал с черпака в ръка край зейналото гише, а до него димеше подобно на малък вулкан казанът със супата. „Ха така, келестурчетата ми!" - подвикна възбудено той и раздвижи тъй вихрено черпака, че двамата с Чедото едва смогвахме да му удържиме на ритъма. Купчините чинии просто се то­пяха пред очите ни и трябваше непрекъснато да сновеме между миячното отделение и кухнята. От време на време се застоявах край готвача, захласнат в бър­зината, с която пълнеше чиниите и ги мяташе отсреща върху дървените табли. Вършеше го с такава точност и последователност, че можеше да те хипнотизира. „Я виж как се разпали, пустият му дебелак! - мислех си с възхищение. - Същинска виелица!" Когато се зазяпвах по за дълго в ловките му ръце, той, без да нарушава нито за миг ритъма, ме сръгваше с дръжката на чер­пака в ребрата и аз се понасях отново към миячното.

При нас бе истински кръговрат - от едната страна подавахме измитите съдове, а от другата дневалните ги връщаха, сваляни в застинала мазнина. За някакви си час, час и половина целият ни труд от сутринта отиде на вятъра. Като нахранихме и последния глад­ник и оттатък в столовата настъпи най-сетне тишина, ние се озовахме пак сред безразборно нахвърляни мръс­ни тави, чинии, вилици и лъжици. Това бе гледка, пред която би се стъписал и най-големият смелчага, какво оставаше пък за Чедото, чието юношество бе минало с италиански канцонети и писма на влюбени моми­ченца.

- Ама че гадост! - изруга той и нанесе такъв як ритник на една чиния, че тя отплесна от стената и издрънча чак в тавана. - Всеки плюска и си заминава, а после ние да се накисваме в помията!

-  Спокойно, приятелю - потупах го по рамото. - Не се горещи. Когато хванеш един ден твоята богати шведка, цялата тая унизителна работа ще я върши прислугата.

Като награда за старанието готвачът ни нагости тъй обилно с остатъците от обяда, че мина доста вре­ме, преди да сме годни за каквото и да било действие. „Хайде, стига излежаване. Чака ни вечерята" - подка­ни ни най-сетне той и ние се вдигнахме лениво от пейките край огинщето и се затътрихме към миячното. И ето ни отново до циментовото корито - Чедото да смита отпадъците в кофата, а аз, навил ръкави чак до раменете, да проплаквам надве-натри хлъзгавите от мазнина съдини в сапунената баня. Сега той се бе отърсил от унинието и кръжеше пак около мечтата си да попадне по някакъв начин в Швеция. Убеждаваше ме, че там, както никъде другаде, човек може да му хване бързо цаката и си напълни, както трябва, кеси­ята. „И ще ти кажа защо - говореше ми с тона на познавача. - Ами че шведите си имат всичко, нали тъй? Задоволени са. Затова и не налитат вече толкова на бизнеса. Гледат си кефа хората. Докато ние, офрашканите южняци, дето още не сме се наживели доста­тъчно, пък обратното - надушваме отдалече всяко праз­но място и се намърдваме тъй, че не може да ни помръднеш. Та ти казвам..." Оставих го да се заплита сам в наивните си кроежи и потънах в мисли за моите дела. Все още се надявах, че миенето на чинии за мен е един кратък епизод, нещо като леко въведение към истинското приключение, с което се бях захванал. До­ри вече имах хрумването да го използвам за комично начало на моята книга. Но сериозното действие предстоеше тепърва и докато се жабурках в пяната, пода­вах непрекъснато ухо към външната врата, откъдето очаквах да се появи всеки миг конвоят и ме придружи до дисциплинарната рота. Този ден обаче никой не ме потърси.

Раздадохме и вечерята, приготвихме след това съ­довете за утрешния чай и късно вечерта, пропит с всичките благоухания на казармената кухня, повлякох крака към моята самотна килия. На излизане от миячното се сетих да свия защитния халат под мишница, че да ме топли през нощта, но не можех да разчитам само на него и когато минах край огнярната, бутнах вратата. За късмет Патагонеца бе все още вътре. Прик­лекнал до пещта, той я зареждаше с подпалки за ран­ното сутрешно палене. Ама че уродливо същество! Хем го бях видял вече що за картинка е и пак като обърна лице хъм мене и се захили, сърцето ми подскочи от страх.

-  За къркането ли, земляк? - надигна се той и маймунските му ръце увиснаха под коленете.

- То се знае - отвърнах. - Че както гледам, чака ни голям студ. Не му ли ударя една-две здрави глътки, ще трябва да търсите на заранта друг балама да ви мие чиниите.

- Абе то тая работа с две глътки няма да стане -рече Патагонеца. Той поразрови купчината въглища в ъгъла, после отметна краищата на брезентово покри­вало и отдолу лъснаха дузина разнокалибрени бутил­ки. - Колко ще вземеш?

- Нека да е половинка - отвърнах. - Смятам да ми стигне за тая нощ. Пък утре вечер пак ще намина.

„Ще има обаче да чакаш! - помислих си. - Облякох тая униформа да напълня моя джоб, а не твоя, майму­но такава!"

- Ето ти я половинката - подаде ми той бутилката. - Тук ли ще я пиеш?

- А, не - усетих го аз накъде бие. - Време ми е да се прибирам. Някой друг път ще чукнеме чашките. Животът е пред нас.

Разплатих се и побързах да напусна огнярната. След този изнурителен ден близостта на Патагонеца ме караше да затаявам дъх и търся вратата. Така се бях засилил, че за малко да налетя право в острите зъби на кучето Барон - спряно от синджира, то се вдигна на задните си крака и злобният му лай ме изпроводи чак до входа на арестантското отделение. „Това ще ми е за лека нощ" - рекох си с усмивка и като пъхнах бутилката под шинела, нахълтах в коридора.

Вътре дремеше нов дневален. Видя ми се интели­гентно момче и нещо ми подсказа, че с него ще се разбера по-лесно за второто одеяло. Този път усетът ми не ме подведе - дневалният каза да чакам тихо и мирно в килията и след малко наистина донесе още една завивка. Бях така зарадван от неговия жест, че забравих за миг къде се намирам и му поднесох бутил­ката.

- Я вкусете от това нещо - рекох. - Може да ви хареса.

Той огледа коридора и опъна набързо няколко ед­ри глътки. После ми намигна приятелски и запита дали нямам някакво друго желание. Да ме почерпи с цигара или...

- Не, благодаря - отвърнах. - Засега ми стига и одеялото. А утре смятам да се махна най-сетне от ареста. Две нощи в тая циментова дупка са ми напълно достатъчни.

Нахлузих защитния халат върху шинела, метнах отгоре двете одеяла и се изтегнах по гръб, приютил до себе си бутилката, както майка своето пеленаче. Пър­вата глътка се разля като топло, живително ручейче в гърлото ми. Изчаках горещата вълна да се разнесе навсякъде по тялото ми и налапах отново шишето. И нали бях изтощен от кухненските маневри, та алкохо­лът ме хвана веднага. В главата ми се завъртяха куп неканени мисли. Представих си как ме забравят в тая килия и аз привиквам да си живея в тесния кръг между кухнята и арестантския одър, а когато най-сетне се досещат за мен и отварят вратата, намират вътре един грохнал, полусляп дядка; извеждат ме на свобода, но на портала започвам да се опъвам, защото пред очите ми се открива съвсем непознат град, в който няма и следа от времето на моята младост. Дори лицата на хората са някак различни. И ето ме вече на телевизи­онния екран като сензацията на деня - чудновато стар­че с изронени зъби и уплашен поглед, облечено в ста­ромоден виненочервен костюм от японски терилен. Въртя насам-натам сълзливи оченца и бръщолевя нес­вързано за патилата на някакъв млад и даровит музи­кант, когото злата съдба откъсва преждевременно от концертния подиум. За зрителите ще е интересно да видят дали след толкова години, прекарани в търкане на лоясали баки и чинии, ръцете ми все още ги бива, и обиграният в такива заплетени случаи водещ на предаването веднага ме настанява пред пианото. Пра­вя няколко несигурни движения с непохватните си, изкривени от артрита пръсти, после обронвам побеля­ла глава върху клавишите и острите ми рамене се разтърсват от ридания; през немощните хълцукания признавам, че всъщност не съм никакъв пианист, а жалък литератор, ненаписал и ред от своята голяма книга.- „Ето, господа - обръщам се тогава към любопитните зрители, - взрете се внимателно в мене, за­щото книгата, това съм самият аз. По бръчките на моето лице ще прочетете всичко за живота и страданията на неосъществените писатели от онова време". След това си въобразих, че тъй както се изтягам сам и неизвестен за моите близки и познати в тъмната килия, скръстил ръце върху гърдите, вече съм готов да напусна света; нужен ми е само един лек тласък, за да се пренеса окончателно в отвъдното. Та какво друго е смъртта наистина, ако не да падне мракът над тебе и се озовеш изведнъж в пълна забрава? Кажи-речи, аз бях вече в това състояние, а както лежах и с халата на разузнавача, щях да се промъкна по-лесно през невидимата граница.

За да заглуша тази неприятна мисъл, взех да си тананикам една весела песничка. И тъй като в тъм­нината губех точната мярка на пиенето, неусетно разтворих уста и се разпях с цяло гърло. Бях спрял на оная сантиментална и будеща повече смях, отколкото тъга балада, която проследява живота на човека от ражда­нето му та чак до гроба. Таман бях стигнал до момен­та, в който влюбеният младеж се кани да целуне за пръв път момичето си в парка, и някой издумтя с юмрук по стената на съседната килия.

-  Ей, ти там - подвикна с предразгавял от студа глас.- Няма ли да ме целунеш по задника, като си се разпял посред нощ?

-  Я върви да пасеш, теле такова! - отвърнах му незлобливо, зарадван да чуя човешки глас близо до себе си. После скрих бутилката под леглото, метнах одеялата през глава и се унесох в сън.

Така дълбоко съм заспал, че когато на разсъмване усетих нечия здрава ръка да ме дърпа настойчиво за рамото, с размътеното си съзнание го възприех като част от моите брутални сънища, които ме навестяваха все по-често напоследък. „Събуждай се, момче! - ви­каше някой в ухото ми. - Вдигай се от леглото!" От­лепих пряко волята си глава от торбата и пред мен се изпречи добродушното лице на сержанта.

- Добре де, чух - рекох кисело. - Не съм глух. Ако мразя нещо на тоя свят, то е да ми прекъсват насила спането. Но май вече трябваше да попривиквам на такива грубовати обноски.

- Ставай тогава - отметна завивките сержантът. - И по-живо, че ще те нашаря с верижката.

Както обикновено, сержантът въртеше своето синджирче и аз побързах да скоча от леглото, преди да съм го опитал върху гърба си. Помислих, че вече са пристигнали онези повлекановци от дисциплинарната рота, но работата излезе съвсем друга - сержантът ме будеше да мия коридора. С надеждата, че това ще е последното ми разплащане за любезния приют, който ми оказаха в арестантското отделение, приклекнах вър­ху цимента и размахах енергично парцала. Излъсках надве-натри плочките, после мъкнах въглища от ма­зето за мързеливците в караулното, цепих подпалки, разчиствах с дървено гребло преспите, навеяни отвън по алеята... През цялото време сержантът вървеше неотстъпно по петите ми и ме наставляваше като кап­ризен господар слугата си. Нямаше обаче никаква нуж­да да ме наглежда - вършех всичко с лекота, без да клинча и мрънкам, подкрепен от мисълта, че по такъв начин натрупвам личен опит за моята книга. Поразстроих се само около събирането на мъртвите врабчета. Замръзнали през нощта, десетина от тия мили без­домници лежаха с вирнати крачета под стрехата и сега на мен се падна честта да се погрижа за едно прилично погребение. Направих всичко, което бе във възмож­ностите ми - изрових в дъното на двора дълбока яма, положих в нея вкочанените им телца, а отгоре офор­мих малка снежна пирамида. Нарекох това място „Мо­гилата на врабците".

Сержантът така ми досади със своето монотонно свирукане, че накрая с удоволствие се оставих да ме поведе към готварницата.

- Слушай, сержанте, я да си поговориме най-сетне като мъже - усуках се около него аз. - Колко време смятате да ме държите в комендантството?             

- Това не зависи от нас - отвърна сержантът. - Ще си кротуваш тука, докато не дойдат да те вземат ония от дисциплинарната рота. Може да чакаш седмица, а може и повече. Някои са изкарвали при нас до половин месец.

- Не думай! - зяпнах го аз. - Да ви лъскам половин месец мръсната посуда... Та това направо ще ме довър­ши!

- Че какво му е лошото? - не разбра безпокойст­вото ми сержантът. - Спиш в самостоятелна килия, ядеш колкото ти се иска.,. В дисципа дават само боб и картофи и те изгьрбват от работа, при нас така ще се охраниш, че и родната ти майка няма да те познае.

- Ама какво говориш, сержанте! Защо е нужно да се охранвам? - разтревожих се не на шега аз и ми припари под лъжичката да му кажа че не за това наложих маската на фалшивия затворник, а да пиша книга, но предпочетох да си замълча - с неговия прак­тичен и лишен от въображението ум той щеше да ме вземе за ненормален.

- Да те харесват момичетата, ето защо - опрости нещата сержантът. - Че така, както си опразнил дреш­ките, никоя няма да те погледне.

- Е, хубаво - примирих се временно аз. - Тогава ще облизваме баките и ще пълнеем.

В кухнята се натъкнахме още от вратата на една комична картина - сварихме Чедото, барикадиран зад камара тави и чинии, нахвърляни в безпорядък след закуската, а срещу него налиташе с черпака в ръка готвачът. Това шантаво момче бе посегнало отново към яйцата, отброени за обедния десерт. Сега готва­чът го притискаше до стената и май че наистина се канеше да му стовари отгоре черпака. Чедото бе вдиг­нал една тава пред гърдите си вместо щит и се зъбеше като зверче от дупката си. „Само посмей да ме докос­неш! - заплашваше той. - Ще разбия после всичките ти вмирисани запъртъци! Само се опитай...”

- Какво става тука? - влезе веднага в ролята си на арбитър сержантът. - Този калпазанин пак ли е нап­равил някоя беля?

- Ами, за каква беля приказвате? - обади се иззад прикритието си Чедото. - Чукнах две яйца, колкото да си прочистя гърлото, а я го вижте как напада. Готов е да ме премаже.

-  Я да мълчиш, келеш такъв! - размаха отново черпака готвачът. - Да си затваряш лакомата уста, че като те чукна аз по главата, ще млъкнеш завинаги! Откакто го вкарахте този разбойник в кухнята, все едно че ми вързахте ръцете - обърна се той към сер­жанта. - И не знам вече него ли да дебна или да готвя яденето за войската.

- Че кой ти пречи да готвиш? - съвзе се от уплахата Чедото. - Бъркай си оттатък запръжките и не се за­нимавай с мене.

- Спокойно - изпречи се като усмирителен отряд между тях сержантът. - И на това ще му намериме колая. Хайде, сваляй халата и тръгвай веднага към склада - перна той Чедото с верижката. - От днеска, диване такова, ще работиш под моя надзор.

- Ха така, чудесно я наредихте - побързах да се намеся и аз. - А кой ще я оправя тази бъркотия тука хич и не мислете.

- Бъди рахат, все ще се намери някой - рече сер­жантът. - При нас миячите никога не свършват. А засега ще караш сам.

Като останахме двамата с готвача, той си върна доброто настроение и ме въведе в кухнята, където ми извъртя един разкошен омлет. „Да ти е сладко, мойто момче - каза с добродушието на дебеланковците, ко­ито също обичат да си похапнат. - Пък онзи мискинин нека да лапа нафталина в склада." Закусих до насита, пих след това един силен чай и се отправих без подкана към миячното отделение. Както става при всяка рабо­та, в началото ме обхвана тихо отчаяние при вида на голямото задръстване от тави и чинии и около пет минути се въртях като обран между тях, сякаш не проумявах откъде да ги подхвана, но щом се престра­ших да накисна ръце в помията и взех да отмятам един след друг алуминиевите съдове, смущението ми пре­мина; скоро така се разгорещих, че отпуснах гърди и запях в плавния ритъм на миенето. Бях се заел да изкарам докрай баладата за човека, която ми прекъс­наха през нощта.

***

Сержантът не ме излъга - тъкмо преполових чиниите и докараха нов арестант. Той беше едър здравеняк с червеникава коса и чудновата за това място матроска шапка, която му придаваше трагичния вид на прови­нил се моряк, смъкнат от мостика и наказан да бели картофи в корабния камбуз. Но явно не ставаше за помощник. Още като го зърнах да влиза в миячното, пъхнал ръце в джобовете и нахлупил баретата чак до веждите, а в устата му да дими цигара, разбрах, че и занапред ще се боря сам с мръсните съдове.

- Ей, цацо, ти ли се бе разпял нощеска? - запита, докато проучваше с присвит поглед отделението.

- Да. Аз бях среднощният певец - отвърнах. - Пий­нах малко ракия за разгрявка и не щеш ли, изби не пеене.

- Така значи? И не се сети да прехвърлиш няколко глътки към съседа?

- Да прехвърля защо не? Но отде да знам, че ще ни дойдеш на гости? И то чак от морето,

- Прав си. И аз не знаех - рече матросът, като подритна с тежката си обувка една заблудена чиния.

- Е, какво? Проплакна ли ги вече тия очукани джунджурии за обяда?

- Натам върви - отвърнах. - А и ти ако запретнеш ръкавите, ще им видиме набързо сметката.

-  Я не   разчитай толкова на мене -   потвърди опасенията ми морякът. - Аз, братле, съм лъскал тол­кова пъти палубите във флота, че коленете ми са още мокри. Само като чуя плискане на вода и ми призлява. Но да се запознаем - приближи той към мене и извади най-сетне ръката си от джоба. Имаше твърда, грапава длан и яки кокалести пръсти, които при здрависване се затягаха като челюсти на менгеме. Казах си името и преди да ме пусне, той дръпна ръкава на шинела и над жилестата му китка, сред гъсталак от червеникави косми, зърнах семпла татуировка: Мони 1978. След цифрите бе очертано дебело тире, което даваше да се разбере, че татуировката все още чакаше своето вре­ме, за да бъде завършена.

- Мони. Това е името ми - рече той. - А иначе ме знаят като Адмирала.

- Сполучлив прякор. Ляга ти доста добре - полас­ках го аз. - Който го е измислил, хич не е сбъркал. Само че не виждам другата половина на татуировката. Кога смяташ да я боднеш? - запитах, воден от жела­нието да отмъкна колкото се може повече неща за моята книга.

- Много ли ти се иска да знаеш? А, зайчето ми? - усмихна се надменно той и ме стисна леко за врата. Направи го уж на шега, но така сви железните си пръсти, че пред очите ми се завъртяха розови кръгове.

- О, не! - приклекнах да се измъкна от грубата му хватка. - Не съм любопитен. Попитах, колкото да ни тръгне разговорът.

- Е, добре, ще имаме достатъчно време да се наприказваме - разтъпка се из отделението матросът. -Днеска не бързам за никъде. Но нека първо да позагрея старите си кокали.

Той обърна една тава и се намести отгоре и до казана с топлата вода. После запали нова цигара и каза, че ако ме интересува чак толкова татуировката, зарекъл се е да я довърши в деня, когато успее най-сетне да надхитри бреговата охрана и кацне като умо­рена, изминала дълъг път прелетна птица някъде сред южните морета. През 1978-а е направил първия опит да се шмугне в трюмовете на един чужд кораб, но го хванали, разбира се, иначе сега няма да мръзне из арестантските килии, ами ще се разхлажда с кокосово вино от тропическия пек под някоя палма, а годината, която предстои да изпише, ще бъде годината на него­вата окончателна свобода.

- Та ето как стои въпросът с татуировката - изрече матросът, докато се забавляваше да пуска кръгчета дим към тавана. - Започна я един авер от боцманската команда, а ще я доизбродира, както е тръгнала рабо­тата, някой туземец.

Като си пафкаше цигарата, опрял гръб в топлия казан, той сам се разприказва. Явно му доставяше удоволствие да се перчи с приключенията си и ако трябваше да повярвам на думите му, то виждах пред себе си един беглец по рождение. Така му тръгнало още от най-ранна възраст. Като малък се спасявал често с паническо бягство от шамарите на баща си - докер в бургаското пристанище, а по-късно взел да изчезва от къщи просто ей така - за да броди с приятелчета по крайбрежието - и лека-полека това му станало навик. Бягал от часовете в училище, избягал после и от кораба, където служил като торпедист, за което онези сурови офицери от военния съд му друснали шест месеца и го натикали в дисциплинарната рота, откъдето също избягал... Като го слушаше човек, нямаше как да не си помисли, че животът му е едно непрекъснато бягство. И ако в началото гледал само да стои по-далече от тежките юмруци на докера, то с течение на времето желанието му да захвърли всичко и се запилее нанякъде полетяло отвъд хоризонта и приело примамливия образ на слънчев остров, плискан от вълните на океана.

-  Значи не ти хареса в дисциплинарната рота? -насочих разговора към моите грижи. - Видя ти се там малко нанагорно, а?

- Да ми хареса ли? - удиви се на думите ми мат­росът. - Ти нещо не си добре, братленце. Я върви да свличаш по цял ден камъни от кариерата, впрегнат в шейната като глупаво магаре, а вечер да те гощават с някакви лоясали буламачи, пък после ще си говориме. По-лошо не може да бъде. Ако знаеш какво те чака там, ще ги разбишкаш тия окълцани ламарини и ще отпрашиш накъдето ти видят очите.

- Да отпраща, защо не - рекох, - но май че това не е толкова просто. Щом са успели да спипат такъв опитен беглец като тебе, какво остава тогава за мене? Ще ме сгащят още докато прескачам оградата.

- Щом са ме спипали, викаш... - размърда се върху тавата матросът. - Абе аз нямаше да хлътна така лесно в клопката, ако не сглупих да се доверя на един стар мой приятел от гимназията. Учи тука за библиотекар, копелето, и държи самостоятелна квартира. Заврях се при него, колкото да си поема дъх и премис­ля как да действам нататък, ама той излезе подлец и ме накисна тайно пред кварталния. Изплаши се, изг­лежда, за мизерната си стипендия, говедото. А навре­мето беше свястно момче. Столицата ли ги променя тия чешити или са изпортени още от бебета - не знам, но са голям боклук. Не струват колкото панделките на шапката ми.

- На мен ли ще го приказваш това? - сетих се за гостоприемството, дадено ми от моя мил и щедър родственик Джони. - Ял съм им попарата и ги знам що за мизерни душици са.

- Я ги остави тия лекета - рече матросът. - По-добре кажи тебе за какво те вкараха в ареста.

Нямаше как да премълча и на свой ред и аз пред­ставих затворническата си версия. Разказах я тъй, как­то я бях взел от съдебното дело. От една страна, по­чувствувах се задължен да отвърна на неговата откро­веност, а, от друга, ми се щеше да проверя най-после ефекта, който ще предизвика сред редовия състав ис­торията на злополучния пианист и лекомислената му съпруга. Очаквах матросът да ми се надсмее, но той прие версията ми съвсем сериозно.

- Казваш пианист, а? - изгледа ме накрая с любо­питство. - И си учил музика чак в Дрезден.

- Да, но бивш пианист - отвърнах съкрушено аз. - Повече едва ли ще се върна към пианото. С тия загрубели от миенето ръце и с тая биография на затворник вече не се виждам на подиума.

-  Че какво ти пука за биографията? - изрече с безгрижието на родения развейпрах матросът. - Аз ще те взема и без да ти чета биографията. Както ми трябваше един такъв като тебе, дето го бива в музиката, баш навреме ми идваш. А сигурно знаеш и езици, щом си хойкал из чужди държави?

- Все знам по нещо - отвърнах скромно. - Но как така? Да не си импресарио?

- Никакъв импресарио - намръщи се матросът. -И никакви там салони и пеперудки. Ще свириш в моята кръчма.

- Нямам нищо против. Само кажи къде е кръчма­та! - огледах се наоколо и матросът отвърна, че сега засега тя наистина не съществува, но възнамерявал в най-близко време да я придобие. Това ще е някое ев­тино и уютно заведенийце с обикновени, но свежи и апетитни ястия за непридирчиви клиенти, а към него малка ферма, от която ще зарежда със собствени про­дукти кухнята. Все едно къде ще е - в Африка, Авс­тралия или някъде из островите. Важното е да бъде в близост до морския бряг, та хем да не го мъчи ностал­гията по морето, хем да разнообразява менюто с прес­ни раци, миди и калмари. С всичко онова, което пред­лагат на опитния ловец морските дълбини. А той е точно такъв ловец, защото още от невръстен е замятал мрежата и знае много добре къде спят богатите рибни пасажи. С това и ще започне всъщност - с риболова. Или като докер на някое голямо пристанище. Въртял е вече покрай баща си греблото в корабните трюмове и тая хамалска работа не го плаши. Е, то се знае, в началото ще се наложи да живее тихо и пестеливо и макар това да не му е съвсем по кефа, да затяга ко­лана. Година, две, три - колкото е необходимо. А пос­ле, като събере нужната сума и разтвори широко вра­тите на своята кръчмичка...

- Работата сама ще тръгне - рече уверено той. - Но все пак няма да е зле, ако към вкусната вечеря поднасяме на клиентите и приятна музика. Едно пиано в ъгъла ще ги накара да се бръкнат по-дълбоко в джобовете.

В миячното отделение всичко това прозвуча доста чудновато, но този червенокос приятел говореше с такава сериозност за своята кръчмичка на океанския бряг, че с право се запитах дали не му хлопа нещо в главата. Ако не се майтапеше с мене, разбира се. По-вероятно бе второто и в такъв случай нямах нищо против да развличам клиентите му с весели морски песнички. Още повече, че моето пиано бе толкова ре­ално, колкото и неговото скромно и уютно заведениице.

Докато го слушах какви ги приказва, аз се досетих за онзи заплес, Чедото - той също свързваше плано­вете за бъдещето си с морето. Изглежда, зимният мраз бе причината тия сбъркани момчета да бълнуват неп­рекъснато за топли, огрени от слънцето крайбрежия. Все пак намеренията на матроса бяха къде-къде по-достойни и ако трябваше да избирам между двамата, бих тръгнал с него; предпочитах бягството пред това да нося куфари и се увъртам около някакви дърти шведки.

- Идеята ти никак не е лоша - рекох - и съм готов да те последвам. Но щом като ми е било съдено да изнасям концертите си в кръчма, предпочитам това да стане някъде из Нова Зеландия. Доколкото знам, в тази вечно зелена страна хората работят и се забав­ляват през нощта, а денем се изтягат в леглата. Такъв начин на живот ще е добре дошъл за нашата кръч­мичка.

- А защо не? - съгласи се матросът. - Нищо чудно и натам да ни духне вятърът. Е, тогава всичко е наред - вдигна се той от тавата. - Можем да смятаме, че си вече нает. А сега мисля да направя една малка инс­пекция на кухнята.

Той се прозя като гладен, току-що събудил се лъв и зачатка с тежките си обувки към готварницата. Ко­гато внасях после измитите чинии за обяда, сварих го да си отбира с решетестата лъжица крехките парченца месо от казана и да си бъбри сладко-сладко с готвача. Разказваше му за някакви леки женички, които опра­вяли през съботните следобеди в горичката край дис­циплинарната рота, и Али Баба го бе зяпнал тъй, ся­каш гълташе всяка негова дума.

Половин час по-късно го зърнах през прозореца да се боричка приятелски отвън с Барон и тази мила картина доста ме учуди, като знаех вече какъв зъл и недружелюбен пес караулеше край оградата. Бях чел някъде за хора, надарени със способността да се спо­гаждат бързо с кучетата, и моят намахан съдружник бе явно от тия редки щастливци. А пък аз колчем се окажех в близост и до най-безобидния на вид дребосък, той веднага лъсваше зъби и налиташе да ме захапе. Вероятно надушваше още отдалече какъв мекушав страхливец съм, че да скача така храбро срещу мене. Да, кучетата усещат кой стои насреща им; сами рожба на унижението, те пазят спомена за всеки обиден рит­ник и си го връщат винаги когато им падне удобна възможност.

Раздадохме обяда, дойде след това време да мия наново чиниите за вечерята, а все още никой не се досети да ме потърси. Тогава реших, че имам вече пълно основание да позвъня на полковника, дето ме навря в цялата тая каша, и да му вдигна един хубав скандал. Снех халата, пристегнах униформата и се из­низах тихомълком от готварницата. „Ама що за досад­ни изненади ми поднасят тези господа! - навивах се сам, докато прекосявах плаца. - Книга ли ще пиша, дявол да го вземе, или ще пропадам без вест из комендантските кухни? Ако е тъй, то по-добре ще е наистина да захвърля всичко и офейкам с матроса към морето." Телефонната кабина ми привлече погледа още пре­ди да стигна портала... Тя се гушеше под дърветата на отсрещната градина и трябваше само да пресека ули­цата, за да хвана слушалката. В този миг около бари­ерата нямаше никой и като наложих върху лицето си спокоен израз, поех с твърда и уверена крачка към изхода. Но изглежда, че онези ленивци от поста чакаха да се появя аз, за да покажат своята бдителност - вече бях с единия крак навън, когато някой отвори прозор­чето от пропуска и подвикна зад гърба ми:

- Ей, ти, редника, накъде си се засилил така? Обърнах се и видях рошавата глава на дежурния школник, провряна през гишето.

- Ами какво да ви кажа? - приближих до него. - Налага ми се да звънна по една важна работа. Ще прескоча само за минутка оттатък до телефона и се връщам веднага в кухнята.

- От арестантите ли си? - огледа ме недоверчиво школникът.

- Да, за съжаление - отвърнах с усмивка. - Вече два дни мия чиниите, от които вие всички ядете. Та си помислих, че имам право на едно обаждане, след като от сутрин до вечер вися над коритото.

- Право ли? - наежи се насреща ми школникът. - Я това да не го чувам повече. И се прибирай още сега където ти е мястото, че ще те вземат дяволите!

- Почакай за минутка - приведох се угоднически над гишето. - Нека първо да ви обясня как стоят нещата и после ругайте колкото си щете. Истината е, че при мене стана една голяма бъркотия. Трябваше още вчера да съм на път за дицсциплинарната рота, а кой знае защо...

- Тия ги приказвай на друг - прекъсна ме школ­никът и се дръпна навътре. - Хайде да те няма.

Той тракна прозорчето и аз повлякох обратно кра­ка към готварницата. Когато се показах в задния двор, кучето, което до този момент дремеше в ъгъла; не закъсня да скочи и оголи зъби. Но и без да ми го напомня, вече знаех, че сам нямаше как да се измъкна от коварния капан в който бях попаднал. Сега надеждата ми бе единствено в матроса.

Наобядвал се до насита, той седеше с доволен вид до казана и четеше някакво опърпано романче. Бе вдигнал книгата високо пред лицето си и успях да зърна заглавието. Четеше нещо съвсем подходящо за него - „Капитан на фрегати". За миг си представих, че ролята ми на фалшивия затворник, която играех така злополучно, е вече слязла от сцената и че това е моята книга. Сега тази възможност не ми се видя толкова съблазнителна; стори ми се по-естествено човек да се разсейва помежду другото с чужди истории, отколкото сам да хаби време и нерви, за да забавлява скучаещите. Особено ако за това ще трябва да се прикрива под маската на някого си и му краде биографията.

- Къде скиториш, човече? - запита матросът, без да сваля очи от четивото. - Онзи сладък дебелак, готвачът, започна вече да нервничи.

- Кажи му да си гледа работата - отвърнах безг­рижно, ободрен от близостта на моя спокоен съдруж­ник. - Не съм му слуга и ако много знае, мога още сега да зарежа миячното и си вдигна нанякъде чукалата. Че да ти го призная, хващат ме вече лудите от цялата тая история.

„Да, но забравяш кучето - сетих се за зоркия пазач отвън. - То те дебне."

- Браво, мойто момче! - насърчи гнева ми матросът. - Такъв вече ми харесваш. Плюй на всичко и да изчезваме. Щом си около бате ти Мони, няма да про­паднеш.

- Май че натам отиват нещата - рекох сговорчиво аз и докато смитах отпадъците в кофата, му подхвър­лих, че след като ще бягаме заедно, не е зле да поразкрие картите; не ме кани на някаква лека и приятна разходка все пак, за да ме държи в неизвестност от­носно подробностите на операцията.

- Имаш право - отвърна матросът, после сгъна с нежност книгата за капитаните, пъхна я внимателно в джоба и ми каза да си мия спокойно чиниите и да не се тревожа за нашата работа, защото той е обмис­лил всичко. Може да се рече, че през последните ня­колко месеца не се е занимавал с нищо друго, освен да върти във въображението си целия път на бягство­то. Избрал е вече начина, чрез който ще се промъкнеме под носа на морските граничари - като плуваме под водата близо до брега; просто се гмурваме в плит­чините и ги оставяме да въртят прожекторите от ска­лите и пердашат навътре с техните бързоходни катери. Няма и да усетят как ще се изнижем между водорас­лите и преминеме оттатък. Известно му е също откъде ще задигнем и леководолазните костюми - от морския клуб в Бургас, на който той някога е бил нещо като галено дете и тъй добре познава всичките му коридори и кьошета, че може да се оправи в него и със завързани очи. Спрял се е вече и на мястото, където ще изчакаме затоплянето на водата - във вилата на един столичен художник, когото навремето е снабдявал редовно с прясна риба и знае отблизо навиците му; той отсядал край морето само през лятото, тъй че ще можем спо­койно да се настаним във вилата му и си кротуваме там, докато не подухне южнякът и удари часът на заминаването. А после художникът нека да бълва прок­лятия срещу неизвестните скитници, грели се около камината му, и да вдига на крак охраната. Ние ще сме вече далече. Много, много далече...

Нямаше никакво съмнение, че матросът не си бе губил напразно времето из арестантските килии. Не­говият план вдъхваше доверие и като го слушах, аз си спомних с признателност за един приятел на моя баща, който ми даде първите уроци по плуване. Той се каз­ваше Мики и имаше прост и ефикасен трик да избие вродения ни страх от водата - сграбчваше някое от нас, неуките хлапета, и го топеше в дълбокото, докато не посинее и започне да се задушава. След това го оставяше да рита с крака и гребе като кученце към брега. За тия му номера го бях намразил, но ето че дойде време да си го припомня със симпатия - благо­дарение на него щях да преплувам границата, която дели селския вир от безкрайния простор на океана.

-А кога смяташ да си духнем на петите? - запитах с решителност, от която ме полазиха хладни тръпки по тялото. - Да опънем крила като двойка волни бързолети нататък към морето?

- Днес или най-късно утре - отвърна матросът. -Няма за кога повече да изчаквам. Трябва да се махна оттук, преди да са ме подбрали онези яки мъжаги от военната флота.

-  Добре. Нека да бъде тогава утре - рекох след кратко замисляне. Все още не бях подготвен за бягс­твото и като си давах отсрочка от един ден, оставях времето да ми подскаже накъде да поема - към дис­циплинарната рота или към морето.

Следобеда го изкарахме в приказки за предстоящо­то ни пътешествие. Говореше повече матросът, докато аз плакнех чиниите и се обаждах от време на време, колкото да изразя съгласието си. Според него всеки мъж трябва поне веднъж през краткия си живот да изскочи от своята черупка и се впусне в някое смело и рисковано приключение, което да открие нови хори­зонти пред погледа му. Или в случай на неуспех да го сгромоляса в пропастта. Все едно какво ще излезе -важното е да покаже, че не току-тъй е пръкнал на белия свят; че е все пак човек с воля и въображение, а не някакво покорно добиче, което всеки тарикат може да впряга и ръчка отзад с остена. При нашето положение е просто задължително да си опитаме къс­мета. Сполучим ли, ще благославяме мига, в който сме тръгнали, хванат ли ни - все тая. Няма какво толкова да изгубиме.

- Ще ни лепнат по още шест месеца, не повече -уверяваше ме той. - Не си струва за такава дреболия да си глътнем езиците от страх и пропуснеме единс­твения си шанс.

- Така си е - убеждавах себе си аз. - Така си е и никой не може да го отрече. В тази лотария цената на билетите няма никакво значение. Пълен напред, пък каквото ще да става!...

Нахранихме гладните, подготвих след това съдове­те за закуската й някъде около среднощ поехме към ареста. На минаване край огнярната се отбих за малко при Патагонеца и взех една четвъртинка от разреде­ната ракия за моя зажаднял съдружник. Той я прие с нескрита радост, като каза, че това е най-приятният и навременен подарък, който е получавал през живота.

-  Няма да го забравя - добави. - И ще върна почерпката при първата възможност.

- Не обичам да ми се отплащат за каквото и да било - отвърнах му. - Но ако го направиш в Нова Зеландия, ще вдигна с удоволствие чашката.

След тия думи си пожелахме лек и спокоен сън преди битката и се уединихме в килиите. Докато се намествах върху нара, чух как отвъд стената матросът отпушваше бутилката и това ме изпълни със страхли­во ликуване - вече имах близък другар, с когото делях всичко и на когото можех да разчитам. Живял досега като някакъв зъл самотник, аз бях склонен да тръгна след първия срещнат бродяга, който ми предложеше приятелството си. А в случая ставаше въпрос за нещо много повече - да се измъкна най-сетне от коменда­нтската кухня и дам една неочаквана и доста интерес­на насока на моята книга. Такъв рязък обрат на мни­мото ми затворничество не влизаше в уговорките ни с полковника и прокурора, но нали писателят е чове­кът, който единствен има право да се намесва в съд­бата и поведението на действуващите лица. Още по­вече че и тази объркана история аз представях и двете страни - играех ролята и на автора, и на героя. А след като ме зарязаха по средата на пътя, те сами развързаха ръцете ми и откриха добрата възможност да раз­мествам свободно фигурите и се нагаждам според об­стоятелствата.

„Няма какво да му мисля толкова. Такава авантю­ра не е за изпускане - рекох си между две стоплящи и насърчителни глътки от ракията на Патагонеца. - Дори и само за. това, че ще бъда първият затворник, който се втурва да бяга, без да го заплашва някаква опасност. А дисциплинарната рота може да почака. Никога не е късно да попадна и там.

Все пак не ми бе толкова лесно да предприема този дързък ход и на другия ден, докато търках с несъзна­телно усърдие чиниите, непрекъснато се ослушвах и трепвах при всяко отваряне на външната врата. Надя­вах се до последния миг сержантът да влезе в миячното отделение и ме подкани да си събирам нещата, но за лош късмет и този ден не ме потърсиха. Това премахна и последните ми колебания за бягството - веднага след вечерята обърнах с облекчение гръб на купищата мръсни съдове и като оставих на матроса да залъгва отстрани кучето, преодолях без особени зат­руднения оградата. Така се бях засилил, че за малко щях да се изтърся върху главата на група весели мом­чета и момичета, които се разхождаха отвън по тро­тоара. При моето ненадейно появяване смехът им мо­ментално секна и те побързаха да отминат нататък. Изплашиха се, милите! Стреснаха се от зловещата сянка на стария апаш Стефан Бесарбовски! Матросът не се забави да ме последва. Като опитен беглец той прелетя леко и безшумно над металните шипове, дори подвикна едно хашлашко „хоппала", сякаш че ограда­та се бе изпречила случайно на пътя му. Барон едва сега се досети да излае, но вече бе късно - пресякохме с бърза крачка улицата и потънахме във вечерното оживление на столицата.

***

Напредвахме към гарата по страничните, полутъмни улички. Шинелите зарязахме в кухнята и наместо тях си позволихме да присвоим защитните халати, за да не се набиваме в очите при евентуална среща с комендан­тските патрули. Остриганите ни глави и чаткащите подкови на обувките все пак ни издаваха и на освете­ните кръстовища първо се оглеждахме, преди да про­дължим нататък. Това ми даваше чувството, че сме двойка комични разузнавачи, натоварени с една доста скромна задача - да прекосят града, без да ги блъсне трамваят.

През цялото време се насилвах да доловя в себе си вълнението на беглеца, за да го предам после в кни­гата, но си оставах все тъй спокоен и безгрижен. Дори ме избиваше на шеги и закачки, сякаш не бягахме, а отивахме да се позабавляваме с гаджетата си. Колкото и да се преструвах, не можех да се отърва от досадната мисъл, че в това приключение съм един фалшив съучастник, когото не застрашава никаква опасност. В нощния влак за Бургас пък съвсем се разпуснах и даже изявих желание да прескоча до бюфета за няколко бутилки бира; като не знаех кога отново ще ми падне свястно ядене, така се натъпках с остатъците от вече­рята, че просто жадувах да разхладя гърлото си с ня­колко глътки студено пиво.

- Никакво мърдане - възпря ме матросът. - Дръж здраво курса и не си отклонявай вниманието за такива глупости, че няма и да усетиме как ще заседнем.

-  Слушам, Адмирале - подчиних се веднага аз. Откакто прехвърлихме оградата, вече наистина го при­ех за свой адмирал и това ме задължаваше да го след­вам тъй, както канонерката флагманския кораб. - Из­цяло съм под твоите команди.

Бяхме заели крайните места до коридора, така че да държим под наблюдение и двете половини на ва­гона. Ако се зададеше някаква опасност, щяхме да навреме обувките под седалките и прикрием голите си глави зад дръпнатите перденца. Тъмното купе засега бе едно сигурно укритие и докато влакът ни носеше към морето, разхлабихме коланите и го ударихме на сладки приказки. Отворих разговор за кучетата. Бе ми интересно да науча как моят приятел успя така бързо да спечели доверието на Барон и той ми отвърна, че това за него не представлява никаква трудност, защо­то още от малък се е занимавал с всякакви породи кучета и знае как да ги укротява - просто приближава към случайно срещнатия пес като към стар познат, когото отдавна не е виждал, и той скоро престава да му се зъби и ляга послушно в краката му. Цялата тайна е там кучето да разбере, че не идваш при него с лоши намерения. И не е нужно да го примамваш с вкусни кокалчета - достатъчно е да се усмихнеш и го прилас­каеш с няколко нежни думи и то мигом ще отвърне на усмивката ти и ще завърти радостно опашка.

- Точно това и направих - рекох аз. - Дори коле­ничих в знак на най-миролюбиви намерения. Въпреки това Барон едва не скъса веригата в желанието си да ме разкъса на парчета.

- Защото е усетил, че те е страх - каза Адмирала. - Към кучетата и към жените трябва да пристъпваш без колебание. Усмихнат и любезен, но в същото вре­ме с твърдата стойка и сигурната ръка на китоловец. Иначе нищо няма да излезе.

- Лесно е да се каже - поклатих глава аз. - По-трудно е да се изпълни. Що се отнася до жените, все ще се оправиме някак,си. Те поне не хапят. Но имам чувството, че с кучетата никога няма да намеря общ език. По тая причина моето предпочитание е към кот­ките - добавих и си спомних за злата писана, която ме прогони от жилището ми. Дали е успяла да поохрани през тия няколко дни малките си? И дали онези мили и гостоприемни домовладелци, хазяите, не са разбрали вече какви наематели обитават чудесното им мазе и не са ги изхвърлили отвън на снега? Без законното за такива случаи предупреждение и без намесата на съдия-изпълнител.

Адмирала отвърна, че няма нищо против котките, макар и да знае, че те са коварни и егоистични същес­тва и никога не се привързват докрай към стопанина.

Подозрителни са и все гледат да ти одерат кожата с острите си нокти, които наточват специално за тази цел. Въпреки това котките придават уют и някаква особена топлина във всеки дом, тъй че няма да е зле, ако разположиме в гостилницата ни и един едър, ле­нив котарак, който да дреме някъде в ъгъла и разнеж­ва душите на сантименталните бабишкери, докато дъв­чат с изкуствените си зъби нашите вкусни специали­тети.

- Но що се отнася до мене, наред с моите любимци, кучетата, бих отделил малко пари и за един млад и пъргав жребец - добави замечтано той. - Ще го държа в конюшнята само за езда. Смятам през свободните неделни дни да се развличам с лов из горите край фермата, които, предполагам, ще гъмжат от всякакъв дивеч, а без един здрав и бързоног кон това ще си остане само намерение.

Аз, от своя страна, проявих интерес към двойка приказливи папагали, които да развличат клиентите ни със смешното си бърборене и ги посрещат и изп­ращат като вежливи остроумни портиери. Адмирала прие веднага идеята ми, след което се досети да пос­тави отстрани на бара в нашата въображаема кръчмичка голям аквариум, за да напомня на посетители­те, че сме заведение, където поднасят и морски дели­катеси, и преди да наближиме Бургас, имението ни се оживи от всякакви птици, редки риби и отбрани жи­вотни.

- Ей само за какво си струва да рискува човек - рече замечтано той. - Ако това ще му открие възмож­ност да си изпълни наведнъж и докато е време желанията. Иначе е по-добре да си кисне в затвора. Да, или всичко, или нищо! - добави с мрачна закана. - Среден път за нас двамата няма!

- Точно така! - въодушевих се и аз. - Или всичко, или нищо! Останалото е работа за страхливците.

Пристигнахме в Бургас рано сутринта. Свряхме се в дъното на гаровата чакалня и изчакахме търпеливо времето, в което отваряха магазините, след това нап­равихме някои неотложни покупки - взехме от съсед­ното пазарче два чифта евтини панталони от груба и здрава материя, дълбоки барети за голите ни глави, а към тях по един топъл вълнен шал. После заехме маса в ъгъла на рибния ресторант и докато сервитьорът се бавеше с поръчката - панирани калмари и бутилка червено вино, - влязохме един след друг в тоалетната да се отървеме най-сетне от издайническите войниш­ки клинове. Панталоните ни бяха по мярка и се съче­таваха доста добре със защитните халати. А когато завързахме шаловете, с краища, прехвърлени артис­тично над раменете, и наложихме баретите, вече нищо не ни издаваше, че сме двама избягали затворници. Приличахме по-скоро на млади, обрулени от ветровете планинари, слезли за малко от скалистите върхове да се поразвлекат из ресторантите и улиците на големия град. Все пак не биваше да се мотаем без работа из тия места, където колоритната фигура на Адмирала бе добре известна, и щом привършихме с обяда, побър­захме да отпътуваме за Ахтопол. Там някъде се нами­раше нашето бъдещо убежище, в което ми се искаше час по-скоро да попадна - вилата на художника.

Когато автобусът вече излизаше от града, Адми­рала хвърли поглед през заскреженото стъкло отляво и рече:

- Ето го и моя квартал. Тук се родих и израснах. На две крачки от морето.

Извих глава и зърнах за миг няколко ниски къщич­ки, над които се свеждаше сивото зимно небе, а около комините им се гушеха на завет двойки премръзнали гларуси. Веднага след тях се плъзнаха дюните, обрасли с хилави храсталаци, и аз си помислих, че ако съдбата ти отреди да проходиш сред тия неуютни покрайнини, в близост до примамливата шир на морето, няма как да не станеш още от малък заклет пътешественик. Или отчаян беглец, както се бе случило с моя приятел.

- Чудесно кътче, а? - подхвърли с горчив присмех той. - Какво ще кажеш?

- Да, не е от най-привлекателните наистина - съг­ласих се аз. - Просто плаче да му пратиш няколко цветни картички от вечно зелените тропически острови.

- На това се и надявам - рече Адмирала. - Но да не избързваме. Границата е все още пред нас.

Автобусът направи половинчасов престой в Созо­пол, който и двамата използвахме да подремнем, сви­ти отзад на седалката, и пое отново надолу по крайб­режния път. Когато слязохме на последната спирка, вече се свечеряваше. Тук зимата не бе успяла да дов­таса и още щом стъпихме на безлюдния площад, усе­тихме да ни облъхва мек и топъл вятър, духащ от морето. Зиморничав по природа, аз се почувствувах изведнъж така добре, сякаш бях скъсал завинаги със студовете на северните ширини и се намирах вече край екватора - отгърнах широко защитния халат, повдиг­нах баретата и поех с лека и бодра крачка след Адми­рала.

Повървяхме десетина минути из криволичещите улички на градчето и скоро спряхме пред вилата на художника. Тя задоволи всичките ми очаквания. Бе строена с богаташки размах - на два етажа с веранди и кулички на покрива, със сводести врати и медноковани фенери, и най-важното, стоеше на самия бряг, под оголените скали на който се разбиваха с нестих­ващ грохот вълните. Бе обърната с лице към морето, тъй че нямаше опасност някой от съседите да зърне светлината на лампата и реши да поразсее скуката на зимната вечер, като отскочи за малко до милиционер­ския участък. Защото не бива да се забравя, че в по­вечето случаи доносите се вършат от разни тъпи без­делници, които не намират с какво друго по-свястно занимание да се захванат, освен да дебнат и натапят невинните хорица. Иначе как ще си обясним досадната пъргавина на нашите неукротими дори при мисълта за близката смърт пенсионери?

Адмирала огледа от всички странни вилата, после се метна през перилата на предната веранда и докато да го възпра, разби с лакът стъклото на вратата, която водеше към хола. Звънтенето на посипаните по цимен­та парчета бе погълнато от шума на прибоя и аз си рекох, че този апашки жест няма как иначе да бъде изтълкуван от съдебните органи, ако се оставиме да ни хванат, освен като нахълтване чрез взлом. Досега бягството за мен бе само една забавна игра, но оттук нататък се превръщаше в опасно предизвикателство и аз се поколебах за миг, преди да прескоча парапета. Можех да се върна назад и да изчезна в тъмнината, но не го сторих. Този ход бе прекалено разсъдлив за моята импулсивна натура, пък и близкият тътен на прииждащите вълни ме подтикваше да вървя само напред и не ми даваше време да размислям.

Когато се вмъкнахме в хола и Адмирала натисна ключа за осветлението, ние се озовахме в едно истин­ски артистично студио. Накъдето и да се обърнех, погледът ми се натъкваше върху произведения на из­куството: гипсови отливки, захвърлени в небрежен без­порядък из просторното помещение, малки пластики, осеяли лавиците от пушено дърво, множество маслени платна, окачени по стените, тотеми разни, рисунки и ескизи, загатващи за мимолетни проблясъци на вдъх­новението, угаснали още в зародиш... Тук навсякъде витаеше неукротимият дух на твореца и докато двама­та с Адмирала пристъпвахме нерешително из чуждия дом и заничахме из ъглите, аз си представих за миг всичките тия светли и уютни ателиета, пръснати нав­ред из страната, където човек може да изкара тихо и спокойно живота си, обезпокояван само от любовната игра на гълъбите, а вместо това там се мятат от еди­ния до другия ъгъл разни смахнати господа, които все търсят себе си и все не успяват да се намерят. Това са доброволни затворници, хора на напразните страда­ния, и ако ги зърнеш отстрани, няма как да не се досетиш за кучето, което се върти в кръг, обзето от налудничавото желание да захапе опашката си.

В хола имаше и камина, около която клечаха дъл­боки кресла, покрити с кожа, и просто мамеха да се изпънеш в тях с чаша хубаво вино в ръка и да разпалиш пурата край буйния огън. Тази картина така ни изкуши, че едва се удържахме да не отскочим до ма­зето за ухаещи на смола и боров въздух цепеници. Но не го сторихме.

- Там, където има огън, има и дим - сети се овреме Адмирала. - Тъй че разпалването на огнището се от­лага.

- Е, добре. Ще минем и без камина - съгласих се с нежелание аз. - Но няма да е зле, ако се загрееме по някакъв начин. Както усещам вече, тук е доста хладничко, а на мен все още не ми се влиза в леглото.

- И това ще стане - отвърна Адмирала. - Докол­кото си спомням, в тая къща не оставаха никога без хубаво пиене.

Той се разтършува из шкафовете, опасали стените, и след минута седяхме около камината пред половин бутилка вкусна житна водка. Само толкова бе оцеляло от летните празници на художника, но и то ни стигаше - протегнали крака към въображаемия огън, ние вдиг­нахме чашките с доволния вид на двама млади, без­грижни гуляйджии. И нали бяхме нещо като съзаклятници, свързани от една обща тайна и нахлули в чуждо владение, алкохолът скоро се сля с нашето напрегнато състояние и позамая главите ни. Тогава забелязахме в нишата отдясно на камината цветна картонена ми­шена за хвърляне на стрели. Вероятно чрез тази игра за самотници художникът бе упражнявал в точност ръката си; представих си го как отпраща с отчаян размах стрелата право в центъра на мишената и после се залавя още по-уверено и вдъхновено за четката, за да нанесе последната, смайваща окото мазка на своя шедьовър. А за нас играта бе нужна колкото да запъл­ним с нещо дългата зимна вечер и ние веднага се заловихме за колчана със стрелите.

Противно на очакванията ми, аз се оказах по-доб­рият стрелец. Без да влагам особени усилия, мятах леко и елегантно стрелите и те се устремяваха като притегляни от някакъв невидим магнит към десятка­та, докато Адмирала се напрягаше тъй, сякаш ще хвър­ля копие, и политаше с цялото си тяло напред, воден от голямото желание да порази малкото кръгче, но все не успяваше да го улучи. Явно ръката му не бе създа­дена за такъв изящен спорт. Имаше обаче инат за трима и като го наблюдавах как се мъчи да преодолее с волска упоритост своята тромавост, изпитах съчув­ствие към него. За радост той се показа и тук човек с широко сърце и не ме остави в плен на вината. - Моите поздравления! - стисна с усмивка десницата ми в края на играта. - От тебе ще излезе чудесен ловец. Притежаваш точност, която би повалила и най-бързото животно.

-  Благодаря ти! - отвърнах му поласкано аз. - Досега не съм стрелял по живи цели, но ако се наложи, бих натиснал без колебание спусъка.

- Не се съмнявам - насърчи той готовността ми да убивам. - Във всеки от нас се крие стрелецът. Дай ни само по една хубава пушка в ръцете и друго не ни трябва. Ще падне луда пукотевица.

Поговорихме си на тази увлекателна тема около камината и като привършихме водката, изкачихме с ленива крачка витата дървена стълба към горния етаж. Там блъснахме вратата на първата стая и попаднахме в спалнята. Тя бе обзаведена с най-необходимото за спокойна почивка: ниско двойно легло, нощни шкаф­чета, вграден гардероб и голям лампион от бледолилава коприна; щом го запалихме, стаята потъна в ме­ка, нежна светлина и заприлича на будоар. Това впе­чатление се подсилваше и от картината над леглото, изобразяваща пищна дама, която се съблича. Да, всич­ко около нас ни напомняше, че ни липсват само две красиви, жизнерадостни момичета, за да се пренесем от ареста направо в страната на блажените. Тази праз­нота се усети още по-осезателно, когато отворихме гардероба и се натъкнахме на подбрано с вкус дамско облекло: ефирни летни рокли в ярки цветове, жакети за вечерни разходки, къси хавлиени полички, съшити тъй, че да прикриват едва-едва загорелите от слънцето бедра, и половин дузина грациозни плажни шапки... Изпълнени със завист към художника, ние грабнахме две пухкави одеяла и побързахме да се пъхнем в леглото. Опряхме гръб един в друг да се топлим и скоро заспахме дълбоко, люшкани от равния плисък на вълните. Двама самотни търсачи на щастието, които се разхождаха из своя вълшебен остров все още само в сънищата си.

Събуди ме слънцето - то грееше в стъклата и пръс­каше из стаята ярки отблясъци. Полежах около мину­та, за да проумея къде съм попаднал, после оставих Адмирала да похърква под топлата завивка и се спус­нах с безшумна стъпка надолу по стълбите. Когато застанах в хола с лице към широкия прозорец и погледът ми обгърна безкрайната шир на морето, извед­нъж осъзнах, че наистина се готвя да бягам; дотук все се залъгвах, че се хванах за това опасно приключение само за да го използвам по-късно в книгата си, но сега, примамен от далечния хоризонт, почувствах неудър­жимо желание да отплувам още в същия миг. Пък и не виждах за какво си струва да се връщам тепърва назад, където ме очакваше Надзирателя със свитата си, за да ме притисне веднага до стената, и опрял бръснача в гърлото ми, да постави пред мен куп стари, неуредени сметки. Само представата за това унизител­но зрелище бе достатъчна да ме откъсне от брега и ме тласне напред към неизвестното.

„Да, няма нищо случайно, че хората от крайбрежи­ето са по душа пътешественици - рекох си аз. - Мор­ският простор просто те изкушава да захвърлиш гри­жите зад гърба си и заминеш за някъде. А какво остава тогава, ако имаш някакви сериозни притеснения на сушата - само като отправиш взор към морето и мо­ментално дочуваш омайващия сърцето зов на сирени­те."

Отхвърлил по такъв лек начин вината от себе си, аз се разтъпках из салона и спрях вниманието си върху картините. Както и се очакваше, те всички бяха пос­ветени на морето. По подобие на старите японски майстори, които в желанието си да достигнат съвър­шенството се въртят с години все около един и същ обект, художникът бе рисувал морето в различни със­тояния - при буря и в спокойни дни, в дъжд и пек, при изгрев слънце и вечер, когато вълните изглеждат като позлатени от гаснещите светлини на залеза.

Картините даваха израз на отделни настроения, породени от променливия нрав на морето, а като се загледах по-отблизо, установих, че и така бяха озагла­вени: настроение първо, настроение второ, и все в този дух до края. Това ме накара да предположа, че худож­никът бе подготвил една цялостна изложба, замислена да покаже в нарастваща последователност скритите вълнения на човек, който по душа е скитник, но си остава винаги прикован на брега.

Дори и размерът на платната бе еднакъв. Изклю­чение правеше само картината, окачена по средата, върху която в голям формат бе издълбана такава дъл­бока перспектива, че трябваше да се отдръпна крачка назад, за да я разгледам добре. На нея бе нарисувана красива млада дама с широкопола шапка, седнала до масичка за двама в края на някаква тераса. Върху масичката имаше ваза с клонка люляк, а до нея - кофичка с бутилка шампанско. Зад терасата се разстилаше морската необятност, а някъде в ъгъла на картината, почти изгубен в невидимата граница между морето и небесната синева, се носеше кораб. Дали корабът пристигаше, или заминаваше на далечно пла­ване - не можеше да се разбере, но красивата дама явно очакваше някого, защото на масата се виждаха две празни чаши. Това личеше и в израза на лицето и - леко извърнато към морето, то бе озарено от ра­достни предчувствия. Лице на жена, която се надява да зърне всеки миг своя любим.

Тъкмо се питах дали това не е дамата, чието от­съствие се усеща горе в спалнята, и Адмирала изтрополи с тежките си обувки по стълбата. След спокойния сън той бе бодър и възбуден.

- Край на мързелуването! - извика зад гърба ми. - Всички на палубата!

Разположихме се около камината да обсъдим как ще действаме нататък и веднага се натъкнахме на един доста неприятен факт - бяхме опразнили съвсем джобовете. Билетите за влака и купуването на дрехите направо ни разориха, а до деня, в който щяхме да напуснем вилата, оставаха цели два месеца. Налагаше се да си поразмърдаме мозъците и да намерим пари поне за ядене. Че и за някоя и друга бутилка хубаво вино, с което да разсейваме самотата на зимните ве­чери.

Като стар и опитен бродяга Адмирала пръв даде няколко идеи, но те всички опираха до разбиване на павилиони и грабеж чрез насилие. Не ми се искаше да се забърквам в такива бандитски операции и докато се мъчех да измисля нещо по-невинно, погледът ми се спря върху цветните настроения на художника по сте­ните. Тогава ми хрумна малко шантавата мисъл да търгуваме с картини. И защо не, след като ги имаше в изобилие във вилата? Дори и опитът ни да излезеше несполучлив, поне нямаше да е така опасно, както това да нахлузваш чорап на главата си и стряскаш посред бял ден онези усърдни броячи на чужди суми -  касиерите.

-  Да продаваме картини, казваш... - изненада се Адмирала. - И защо смяташ, че ще се намерят глупаци да се бръкнат за такова нещо?

- Ще се бръкнат, бъди сигурен в това - отвърнах. - Всичките тези бетонни кутийки, дето никнат из предградията, са един безкраен пазар за евтина живопис. А за цената, то се знае, ние няма да се циганиме. Кой колкото даде. Само че преди да предложим стоката за продан, ще трябва да и нанесем една лека корекция. Смъкнах от стената половин дузина картини, пос­ле размесих върху палитрата няколко цвята боя и ко­гато постигнах нужния колорит, покрих с плътен слой инициалите на художника, а отгоре изрисувах с любов първите букви на моето незнайно име. Така се изпъл­ни най-сетне мечтата ми да се обезсмъртя чрез изкус­твото, след което окончателно отпадна нуждата да пиша книга.

- Мисля, че стана добре - огледах с присвито око творението си. - Следите са заличени. И сега вече можем спокойно да пристъпяме към разпродажбата.

Стиснали под мишница настроенията на художни­ка, ние се измъкнахме безшумно от вилата, минахме през задната портичка и забързахме по тясната пътеч­ка, виеща се току до самия бряг.

***

В автобуса за Бургас аз се замислих отново за ролята ми на двойника, която играех напоследък. Но какво ти напоследък - да представям някого си за мен бе стара привичка. Още като юноша замествах любящия син в дома на леля Бета, а по-късно в радиото непрекъснато дебнех някой да се вдигне за малко от редакторския стол, че да му заема незабавно мястото. Дори женит­бата ми не беше нищо повече от един неуспешен опит да наподобя щастливия съпруг, свил крило в топло семейно гнезденце. Да не говорим пък за превъплъще­нията ми, откакто облякох военната униформа - така умело се прикрих зад маската на пианиста, че взех да забравям и собствения си образ. Само търговец на картини не бях досега, но ето че дойде време да се вживея и в тази роля. А какво ли ме очакваше занап­ред?

В Бургас пристигнахме някъде около обяд и вед­нага се понесохме към онзи привлекателен квартал, прострял се по цялото протежение на плажа. Според думите на Адмирала именно там трябваше да потърсиме нашите клиенти: сред хората, успели по един или друг начин да се намърдат в най-живописната зона на града - в близост до парка и с изглед към морето.

Когато влязохме във входа на първата изпречила ни се кооперация и огледахме пощенските кутии, раз­брахме, че сме на прав път - титлите и професиите, изписани върху табелките, вдъхваха пълно доверие. Имаше богат избор от лекари, адвокати и инженери, но усетът ми подсказа да опитам в началото късмета си при някаква актриса с доста странно име, което вече съм забравил. Предпочитах да се срещна с човек на изкуството, пък и от четенето на разни любовни книжлета бях останал с впечатлението, че жените из­питват открай време слабост към младите художници, изпаднали в затруднение. Актрисата живееше на пър­вия етаж и това ми даваше възможност да се изтегля без бавене от сцената, ако се получеше някаква неп­редвидена засечка.

Оставих Адмирала да охранява входа и се понесох с две картини нагоре по стълбите. Спрях пред вратата, затегнах възела на шалчето и натиснах звънеца. Проз­вуча мек камбанен звън, на който се отзова достолепна старица в строг тъмен костюм и очила с позлатени рамки. Държеше книга в красива кожена подвързия и още щом ме зърна на прага, върху лицето и се разля приветлива усмивка.

- Добър ден, госпожо - усмихнах се и аз и повдиг­нах леко баретата. - Ако не се лъжа, вие сте актри­сата…

- Да. Бившата актриса - отвърна с озадачен глас приятната дама. - Какво ще обичате?

- Предлагам картини - казах направо. - Като млад и все още неизвестен художник съм принуден да раз­насям сам своите произведения. И ако се интересувате от живопис, за мен ще бъде чест да ви се представя.

-  Много мило от ваша страна - погледна ме с любопитство тя и се отдръпна леко встрани. - Запо­вядайте.

Изтраках с подковите си по застланото с мраморни плочки антре и се озовах в сенчест хол, между приб­раните завеси на който прозираше тясна ивица от мо­рето. Възрастната дама ми предложи дълбоко плюше­но кресло и когато се наместих в него, запита дали ще приема чашка хубаво кафе, преди да се заемем с моята работа.

-  С удоволствие - казах. - Стига да не ви късам от времето.

- О, ни най-малко - направи красив жест с дългата си, артистична ръка дамата. - При мен времето е в изобилие.

Докато се губеше оттатък в кухнята, разгледах бегло хола, в който се канех да вкарам крадените картини. Той бе задръстен със старинни мебели и вещи - разни диванчета и кресла от тъмно дърво, тежък скрин с резба, изящно бюро върху елегантно извити крачета, свещници и сувенири - и напомняше на декор от класическа пиеса. По стените видях и няколко по­тъмнели от времето картини в масивни рамки и с право се разтревожих дали ще могат да застанат до тях цветните настроения, които кротуваха до мен и очакваха покорно съдбата си. Реших да се отърва на всяка цена от тях, та ако ще да не сложа в джоба и пукната пара.

Малко след това седяхме един срещу друг и докато посръбвахме от кафето, налято в крехки порцеланови чашки, заприказвахме като стари познати. Моята гос­топриемна събеседница прояви жив интерес към ри­суването и аз се постарах да задоволя докрай любопит­ството й. Нанизах такива измислици за някакво незаб­равимо студентство в академията, за горещи спорове из въображаеми ателиета с предани на изкуството съ­мишленици, за разбити любови и романтични мансар­ди, в които пухът се скита на воля, че по едно време се засрамих сам от себе си и прехвърлих деликатно разговора към нейната сценична кариера. Скоро съжа­лих за това, защото тя се оказа голяма бъбрица - мина почти час, откакто влязох в дома й, а разчувствуваната дама не спираше да се рови из спомените си. Попаднах в истински водовъртеж от множество роли, триумфал­ни гастроли и задкулисни интриги. В подкрепа на ду­мите си тя прекъсваше начесто сантименталния раз­каз и разтваряше скрина, за да ме отрупва с все нови снимки, афиши и цветни програми от минали преми­ери. Затънал сред тези поувяхнали реликви, в нача­лото давах вид на погълнат от темпераментния и мо­нолог, но като видях, че тя въобще не се и кани да спусне завесата, започнах да губя търпение - кимах учтиво и раздавах щедри комплименти, а вътрешно бях готов вече да я освиркам.

- О, защо не ми кажете да млъкна? - сети се най-сетне за мене тя, забелязала, че поглеждам крадешком към часовника на стената. - Сигурно ви отегчих с моите истории.

-  Какво говорите, любезна госпожо! – размърдах се неспокойно в креслото. - Напротив, слушах ви с най-голям интерес. Винаги съм бил горещ поклонник на театъра.

- Това е прекрасно, моето момче! - изрече с умо­рен, далечен глас старицата. Изглежда, все още ми­сълта и витаеше някъде в отминалите години. - Теа­търът е едно от малкото неща, които заслужават лю­бовта ни. Но да не прекаляваме - усмихна се мило тя и махна царствено ръка. - Хайде, покажете сега ваши­те картини.

Не чаках да ме подканят - скокнах енергично от креслото и се насочих към прозореца. Обърнах с тре­пет платната срещу светлината и холът просто грейна от ярките им цветове. Усетих за миг да ме обхваща някакво суетно задоволство, сякаш че бяха излезли тъй свежи и привлекателни изпод моята четка. Вед­нага след това в мен се обади безчувственият търговец и докато позирах с картините, местейки ги ту насам, ту натам, ухото ми бе подадено да чуе не хвалебствия, а звън на монети.

- Какво ще кажете, госпожо? - не се сдържах да запитам, когато мина доста време, а тя все още не бе отронила и дума. - Хващат ли ви окото?

- Чудесни са - отърси се най-сетне от мълчанието си старицата. - Имате чиста линия, а колоритът ви е направо великолепен. От натура ли ги рисувахте?

- Не, по въображение - хрумна ми да кажа. - Така се чувствам по-сигурен. Един вид - освободен от зри­мия пейзаж. А ги давам и доста евтино - побързах да кажа и назовах такава жалка сума, че старицата чак се възмути.

- Но как така - надигна се тя от креслото, - по такъв начин вие направо ще се разорите! Все едно че ги давате даром.

-  Е, даром не - отвърнах. - Но не желая и да забогатявам от изкуството. Сега за мен е по-важно картините ми да напуснат ателието и да тръгнат из домовете на хората. Парите сами ще дойдат. А и не бива да забравяме, че в началото и великият Пикасо е продавал картините си на безценица, пък сетне всяко случайно драсване върху хартията е струвало цяло със­тояние.

- Това е така, но все пак.., - поклати съчувствено глава старицата. - Според мен не бива да се отнасяте толкова лекомислено към парите. И ако позволите да задържа картините в моя скромен дом, ще го направя само при едно условие - като прибавя по нещо отгоре.

-  Както решите, скъпа госпожо - сведох поглед към килима. - Аз съм художник все пак, а не човек на сметките.

Старицата отиде до бюрото и дръпна чекмеджето. В ръцете й се появи старомоден кожен портфейл и сърцето ми пропя от радост. Бях така смаян от щас­тливия край на моята визита, че когато пипнах най-сетне банкнотите, сторих поклон чак до паркета и взех да отстъпвам заднешком към антрето.

- Вие ме очаровахте, любезна госпожо... трогнахте ме - бъбрех като презрян лакей. - Просто не намирам думи да изкажа благодарността си...

-  О, не се притеснявайте - рече снизходително старицата. - За мене беше удоволствие да се запозна­ем. И се надявам, че това няма да е последната ни среща.

- Иска ми се да е така - казах вече на вратата. -Ако ми остане време, ще намина още тези дни да си побъбриме.

-  Ще ви чакам - обля ме с мекия си майчински поглед старицата и направи нещо, което съвсем ме обърка - протегна ръка и плъзна меката си длан по лицето ми. - Вие сте толкова мило момче - прошепна. - И толкова талантливо...

Едва когато заслизах надолу по стълбите, проумях за какво бе този ласкав прием - не за картините ес­тествено, в залеза на живота никой не би се хванал да колекционира морски настроения. Старицата явно се чувстваше самотна и всяко посещение в дома и бе повод да го удари на носталгични приказки по безвъз­вратно отлетялото минало. А и това внезапно погалване при раздялата на вратата...

„Да, старицата май че се поразнежи - рекох си към изхода. - И ако бях един от онези млади шмекери, които имат навика да се увъртат около заможните възрастни дами, хич и не ми трябва да бягам чак в Нова Зеландия. Ще си заживея тихо и мирно в уютния й хол, развличайки се със сладки приказки за живопис­та и театъра."

Адмирала се бе схванал от студ и когато ме видя, започна да ругае като моряк, на когото е закъсняла смяната при нощна вахта. Щом обаче му показах па­рите, веднага си оправи настроението.

- Изкара ми акъла, приятелче - ухили се с облек­чение той. - Какво ли не си помислих, докато се ба­веше при актрисата. Но както гледам, търговията ни засега върви добре.

- Така ще бъде и занапред - уверих го аз. - Само ще трябва да сменяме по-често мястото. Нашата ра­бота е такава, че не бива да се навираме за дълго време в очите на хората.

Разходихме се из целия квартал и някъде следобед пътувахме като богаташи към Ахтопол. Продадохме всички картини, но колко нерви ми струваше това? Бях заставен да се запознавам с какви ли не хора: адвокати и морски капитани в оставка, вдовици и леконравни женички, отпратили съпрузите си да печелят и петимни за малко разнообразие с пътуващи млади художници, пресметливи селяци, нанесли се отскоро в големия град, възглухи баби и подозрителни старчоци... Да лъжа и се преструвам на невинен ангел, пленен изцяло от магията на рисуването... Да изслушвам всякакви откровения и сам да се заплитам в неверо­ятни измислици... Капнах от изтощение, но вътрешно бях доволен, че съумях да открия един безопасен и сигурен начин за нашето препитание и с това да вложа своя скромен принос в общата кауза.

От този ден заживяхме в пълно безгрижие, поне що се отнася до парите. Обзаведохме се с малък елек­трически радиатор, който да замества огъня в камината, обрахме от павилионите всички интересни спи­сания, разказващи за планински експедиции и пъте­шествия из непроходими земи, напълнихме хладилни­ка с месо и консервирани зеленчуци, издигнахме вну­шителна пирамида от сухо червено вино и заседнахме във вилата да чакаме пролетта.

Почти цялото си време прекарвахме около готвар­ската печка в кухнята. Надпреварвахме се да изобре­тяваме разни вкусни ястия и скоро навлязохме доста навътре в кулинарното изкуство. Така се роди нашият знаменит специалитет „Палтото на овчаря", който смя­тахме да въведем като една от многото гастрономически изненади в бъдещата ни кръчма. Той бе толкова ефектен и съблазнителен, че само преклонението ми пред романтичната тайна на онези дни ме възпира да издам сега неговата рецепта.

Когато ни омръзнеше да дегустираме ту това, ту онова блюдо, хващахме стрелите. Беше ми приятно да наблюдавам как Адмирала напредваше бързо в играта. Той все по-често улучваше десятката, а и аз не се стараех толкова, като му давах възможност да върви една крачка пред мене; да се чувства и в мятането на стрели водачът, който проправя път и за двама ни към мечтаната цел.

Подтикван от стремежа да не изпадаме нито за миг в плен на скуката, аз открих още един начин на забавление - рисуването. Вилата бе пълна с бои и готови платна, а моят приятел имаше такова изрази­телно лице - едро и грубовато, прорязано от мрачни заливчета и твърди издатини, - че не устоях на изку­шението да си опитам ръката. След кратко увещание той склони да ми позира и като го настаних на висок стол до светлия прозорец, положих платното върху статива и се заех с истинско усърдие да живописвам. Първо нахвърлих образа му с въглен, а когато постиг­нах желаната прилика, размесих боите и хванах чет­ката. Без да имам и най-малък опит в нанасянето на цветовете, съумях с търпение и постоянство да покажа донякъде в картината онова, което бе Адмирала - един суров и мечтателен тип, в чийто поглед се чете весе­лата насмешка на човек, свикнал да рискува и да губи.

Между два сеанса ние отпивахме от виното до камината и се развличахме да подреждаме и разкра­сяваме нашето бъдещо имение. Във въображението ни то постепенно започваше да изглежда така, както ис­кахме да го зърнем и наяве - едно зелено, слънчево ъгълче, закътано нейде встрани от големите пътища и шума и пушеците на градовете. Създадено само за нас и за онези, които обичат тишината. Привиждаха ни се светли тропически дъждове, горещи южни нощи и луди ветрове, огъващи короните на евкалиптовите дървета чак до земята. Ледени планински потоци и девствени сенчести гори... Чисти плажове, галени от нежния плисък на вълните. И то се знае - две гъвкави тъмнокожи жени, които да шетат из къщата и лекуват носталгията ни с пламенната си любов.

Не пропуснахме да измислим и едно подходящо име за нашата кръчмичка. Прехвърлихме няколко ва­рианта, кой от кой по-екзотичен и впечатляващ, и накрая се спряхме на „Тихият кът". Това име не бе толкова гръмко, но пък иначе напълно се сливаше с копнежа ни да стъпим в някой щастлив ден на своя вълшебен остров; да се отърсиме най-сетне от грижите и заживеем като свободни ловци и ездачи сред приро­дата.

Междувременно пролетта, която очаквахме с тако­ва нетърпение, изпрати първите си предвестници. От юг нахлу топъл въздух и разгони облаците. По припе­ците в двора цъфнаха кокичета, раззелени се свежа коприва, която незабавно въведохме в кухнята. Небето се проясни и сякаш че се издигна нагоре, за да открие още по-широк простор пред очите ни. Морето притих­на и се избистри. Лягахме късно и се събуждахме пос­ред нощ, тревожени от безшумните стъпки на някакъв невидим гостенин, който се прокрадваше в тъмнината и шепнеше тайнствени думи в ключалките на вратите. Все по-често излизахме от вилата и се застоявахме на скалите, отправили погледи към хоризонта като кора­бокрушенци, които се надяват да зърнат дим на хори­зонта. Бяхме вече готови да напуснем завинаги наше­то убежище и се гмурнем без колебание в морските дълбини. А оттам нататък - каквото бог покаже!

Щом привършехме парите, грабвахме по няколко от настроенията на художника и се понасяхме към автобусната спирка. Търговията вървеше добре и за около месец успяхме да оголиме съвсем стените на вилата. Не забравихме да пласираме и пищната съблазнителка, която се събличаше тъй безсрамно над леглото в спалнята, та да не смущава повече сънищата ни. Накрая остана само голямата картина с красивата дама на терасата, приседнала в очакване на своя любим.

Това несъмнено бе шедьовърът в замислената из­ложба и когато през една ведра утрин отпътувахме с дамата за Бургас, взех решение да не проявявам из­лишна щедрост и се пазаря дотогава, докато не получа истинската й цена. Ето защо този път не отпрашихме към крайните квартали, ами се залутахме из центъра - по тесните улички, криволичещи между черквата и казиното.

След дълго скитане спряхме вниманието си върху стара, с благороден вид къща, която отвън приличаше на малък средновековен замък. Оставих Адмирала да бди край оградата и бутнах решително желязната пор­та. Застлана с разноцветни камъчета пътека ме отведе до мраморна площадка, от двете страни на която върху ръбести постаменти клечаха излети от бронз къдравогриви лъвчета. Те се зъбеха заплашително насреща ми, но сега вече нищо не бе в състояние да ме сепне. Държах се като тежък търговец, врял и кипял в продажбата на такава деликатна и неподдаваща се на пазарната конюнктура стока, каквато е картината.

Натиснах продължително звънеца и след минута пред мен изникна охранен плешив мъж, облечен не­хайно в нагънат кадифен панталон и стара, провиснала фланела. Носеше тиранти и пушеше лула, а на такива хора гледах открай време с подозрение - кой знае защо, чувствах се сред тях като в стая на ловък и хладнокръвен следовател, който е метнал сакото върху стола и навил ръкави, се кани да ме разпитва.

Стопанинът на хубавата къща изрази най-искрено задоволство от срещата с един млад художник, но ко­гато разбра какво ме носи към него, изведнъж така се разсмя, че кръглото му коремче заигра като живо под тирантите. Около митарствата ми в последно време привикнах да изтърпявам всякакви чешити и поведе­нието на този загладен шегобиец не ми направи особено впечатление.

- Какво става с вас, човече? - рекох спокойно, след като го изчаках да дойде на себе си. - Смеете се тъй, сякаш чувате за пръв път, че рисуването струва и пари.

- Тъкмо обратното, млади момко - изтри с ръка усмивката си шишкото. - И затова ме досмеша - за­щото знам много добре цената му.

-  Така ли? - трепнах от изненада аз и чак сега забелязах, че целият бе опръскай с боя. - Да не би и вие да сте художник?

- Точно тъй - отвърна той и отново се разкиска. - Попаднахте на художник, който сам търси купувачи за картините си.

„И сигурно ги намираш, дебелак такъв - мина ми през ума, докато се озъртах накъде да избягам. - Като гледам само мраморното ти преддверие..."

- Извинявайте тогава - казах и отстъпих назад. - Почукал съм не където трябва.

- А, не - възпротиви се дебелакът. - Това няма да стане. Не е колегиално. Щом веднъж сте дошли дотук, вие сте вече мой гост и ще влезете.

Подвоумих се за миг и после направих най-голя­мата грешка през живота си - влязох. Побутван от тежката му лапа, отмерих с колебливата си крачка един дълъг коридор, изкачих вита дървена стълба за втория етаж и попаднах в ателие, на което би завидял всеки капризен живописец - просторно помещение с висок таван и много въздух. Накъдето и да се обърнех, виждах следите на разкоша: в издигнатата като три­умфална арка камина, топлена от огъня на дебели цепеници, в грамадния статив, заел средата на атели­ето, в масивния кожен диван и в остъклената портална стена, която водеше към широка тераса. Тук всичко бе изпипано според размерите на стопанина и веднага си личеше, че той наистина знае цената на рисуването. „Хората на четката май умеят по-добре от другите да си подреждат нещата - помислих си с лека завист. - И ако имах повечко акъл да се хвана отрано за палитрата... Но кой да те научи?"

- Как я намирате моята скромна работилница? -подхвърли художникът, който по подобие на големите майстори желаеше да мине за неопорочен от изкуст­вото занаятчия.

- Какво да ви кажа... Не ми се вижда да е толкова скромна - отвърнах. - Поне аз все още само мога да мечтая за такова ателие.

- И това ще стане един ден - утеши ме художникът. - Всичко с времето си. Сега трябва да хвърляте силите си в рисуването. Да премалявате от рисуване - додаде той и без да изпада в ненужна любезност, грабна кар­тината от ръцете ми и я положи върху тухлената стря­ха на камината. После се отдръпна назад и взе да я проучва с присвития поглед на обигран ценител, стис­нал лулата в уста и забил едрите си палци в тирантите.

Изтекоха няколко минути в неловко мълчание, а дебелакът продължаваше да опушна въздуха и разтяга тирантите, като поглеждаше ту към мене, ту към кра­сивата дама на терасата.

- Странно - изрече накрая той. - Много странно...

- Че кое му е тук странното? - не се стърпях аз. - Пред вас, доколкото разбирам от рисуване, стои една съвсем обикновена картина.

-  Това е така - пощипна се замислено по ухото дебелакът. - Друго обаче ми прави впечатление. Може би греша, но работата ви напомня за едно платно на моя добър приятел... - назова той името на истинския художник и при тази изненадваща вест усетих как се изпотявам.

- Нямам удоволствието да го познавам - рекох с пресилено безразличие. - Нито него, нито картините му. Но ако питате мен, темата за очакването е толкова стара, че е трудно да кажем кой от кого се влияе.

-  Да, нищо ново под слънцето - обви се в дим дебелакът, след което изрази недоумението си от факта, че и двамата твориме край морския бряг, а не сме се виждали досега. Отвърнах му, че в това няма нищо за учудване, защото из тия места идвам само веднъж-дваж в годината, а иначе живея другаде; наемам ев­тина стая в някое от малките градчета и когато си свърша работата, разпродавам каквото мога и веднага си вдигам чукалата.

-  Карам я все още като онези волни скитници, передвижниците - сетих се да кажа. - Постоянно на път. По тая причина нося и това здраво и практично облекло - добавих, забелязал любопитството, с което той оглеждаше тежките ми войнишки обувки и халата. - Да ме пази от дъжда и студовете, когато рисувам на открито.

- Значи сте от тези, които предпочитат да работят от натура - подхвърли разсеяно дебелакът, като се взря отблизо в красивата дама. - Не се доверявате на паметта.

-  Зависи от много неща - казах, готов вече да прекратя визитата си. - От силата на вятъра, от нас­троението ми... Но ако позволите, нека да отложим този интересен разговор за някой друг ден – додадох хладно и побързах да смъкна проклетата картина от камината. - След около половин час имам среща с един редовен клиент и не бива да закъснявам.

- В такъв случай не ви задържам - каза дебелакът. Само че преди да тръгнете, ще пийнем по чашка от моето вино. Редно е да полеем запознанството ни, нали?

- Е, щом е по чашка, може - съгласих се веднага аз, доволен, че отклонихме вниманието си от живопис­та и го насочихме към виното. - Но ще ви помоля да не се бавиме. Нямам никакво време.

- О, не се безпокойте. Ей сегичка ще стане - оживи се дебелакът, предвкусвайки вече сладостта на първа­та глътка. - Почакайте само за минутка...

Той излезе с гъвкава походка от ателието, затвори меко вратата и стъпките му затихнаха надолу по стъл­бището. Останал сам, аз приседнах в крайчеца на ди­вана и взех да разглеждам картините, осеяли стените. Нахвърляни грубо и без пестене на боите, те всички бяха населени с едри, мускулести мъжаги, които пре­виваха гърбове над обемисти товари, мятаха грамадни лопати или се излежаваха като уморени великани в мигове на почивка. С подобен сюжет бе и недовърше­ното платно върху статива, изобразяващо троица яки рибари с високи ботуши и плътни брезентови пелери­ни; нагазили до колене в морето, те дърпаха задружно пълна с богат улов мрежа. Явно художникът не си пилееше времето да рисува романтични пейзажи и загадъчни дами, застинали в нежно очакване, и това обясняваше донякъде как бе успял да се навре в такава просторна и разкошно наредена къща.

Минаха десетина минути, а той все още не се по­явяваше. Тогава с право започнах да се тревожа - откакто ме заподозря, че съм отмъкнал чужда картина, изгубих предишната си увереност и някакъв неясен страх все ме подтикваше да изскоча час по-скоро на улицата. Тъкмо се канех да го сторя и художникът цъфна на вратата, грейнал целият в тържествена ус­мивка. Носеше голям поднос от пирографирано дърво, върху който се мъдреше закръглена като самия него глинена кана, а до нея - свежо, нарязано на тънки хапки домашно филе.

- Хич няма да съжалявате, че останахте - подвик­на весело той. - Ще опитате нещо, което не се намира всеки ден. Божествено питие, наточено от моята лич­на изба.

Виното наистина си го биваше - бе пивко и аро­матно и разпалваше с всяка нова глътка жаждата. Не му отстъпваше и филето - изсушено с мярка и оваляно в апетитни подправки, то само те караше да протягаш ръка към него.

Вдигнахме наздравица за срещата ни, след което художникът ме въведе в лек и непринуден разговор. Първо отвори дума за студентските години, като се поинтересува при кой професор съм овладявал живо­писната техника. Отпих бавна глътка да спечеля време и отвърнах, че кракът ми въобще не е стъпвал в ака­демията, че следвам трънливия път на онези наивни симпатяги, самоуците, които се образоват сами и на­пипват по усет своя стил в изкуството.

- Така се случи, че и аз като Ван Гог останах без вещи наставници - писах се сред великите отшелници в рисуването. - Напредвам крачка по крачка и се уча от собствените си грешки.

- Аха - поклати глава художникът и запита дали имам вече куража да подредя картините си в самос­тоятелна изложба. - Виж, в това отношение ще мога да ви бъда полезен - предложи услугите си той, - За ангажирането на подходящо ателие, за рекламата...

-  Благодаря, но все още ми е рано за такива из­ложби - отрекох се засега от славата аз. - Когато обаче дойде този радостен ден, ще ви потърся. Стига да не се отметнете дотогава от обещанието си.

-  Бъдете спокоен за това - остави отворени вра­тите на художествените салони дебелакът. - Аз винаги държа на думата си. Но да пием - подкани ме отново той.

Докато посръбвах от виното и си губех времето с празни приказки, нещо все ме теглеше към изхода. Не забравях нито за миг кой зъзнеше отвън край ограда­та, а и поведението на художника взе да ми изглежда доста съмнително - щом се надигнех от дивана, той слагаше тежката си лапа върху рамото ми и веднага напълваше чашите, след което подхващаше някоя но­ва тема. „Какво може да цели този охранен тип? - питах се с тревога. - Да ме напие ли?" Отвръщах разсеяно на нескончаемите му въпроси, разстроен от неприятната мисъл, че в момента съм нещо като доб­роволен заложник, когото залисват с наздравици и лековати разговори до идването на стражата. А и ви­ното започна да ме хваща. Ето защо почувствах истин­ско облекчение, когато по едно време звънецът опо­вести идването на някакъв гостенин и дебелакът слезе да му отвори. Тогава стиснах картината под мишница и се разтъпках нервно из ателието, готов вече да от­блъсна решително натрапчивата му любезност и се измъкна най-сетне на улицата.

„Ама и аз ги върша едни... - рекох си с укор. - Запътил съм се чак за Нова Зеландия, а седя тук и дрънкам с този излъскан шмекер за изложби и рисуване на открито. Да вземе човек, че да ми счупи гла­вата!".

Превърнах се отново в деловия търговец, който живее с грижите за своята стока, но само след миг бях отърван завинаги от вълненията ми по разпродажбата - в коридора се чу възбуден говор, после изтрополиха няколко чифта крака нагоре по стълбите и на вратата изникнаха двама млади милиционери - лейтенант и старшина. Внезапното им нахълтване така ме стресна, че вместо да се изплаша и замръзна в изненада, аз си останах напълно спокоен и върху лицето ми се разля широка усмивка. Те също се смутиха от това сърдечно посрещане и пристъпиха колебливо в ателието. Веро­ятно им се случваше за пръв път да си имат работа с такъв весел и добронамерен престъпник.

Като всеки мизерен доносник, дебелакът нямаше смелост да мине напред и застане очи в очи с мене, ами се спотайваше зад гърбовете им.

- Ей го крадеца! - извика войнствено той и с това ми даде да разбера защо се бе забавил одеве в кухнята: да върти телефона до участъка, подлецът. – Хванете го!

Доста учудваща бе тази рязка промяна за един художник - само допреди малко той вдигаше приятел­ски тостове и се представяше за някакъв щедър меценат в изкуството, а сега искаше да ме види смачкан и прикован върху стълба на позора!

- Я без много шум, ако обичате - призовах го към повече сдържаност аз. - Все още нищо не е станало. А и вие вече ме хванахте. Ето, целият съм пред вас - приближих до старшината, който откопчаваше белез­ниците от колана си, и протегнах покорно ръце. - Водете ме!

Докато напусках след минута къщата, прихванат за ръкава от жилестите пръсти на лейтенанта, дебе­лакът ни следваше отзад и продължаваше да ругае и сипе закани, но аз не му обръщах внимание. В този момент не се тревожех толкова за себе си, а за моя предан съдружник - питах се дали бе успял да зърне навреме появяването на конвоя и се измъкне невредим от капана.

Излязох със свито сърце от двора и хвърлих бегъл поглед към ъгъла на оградата, където го оставих преди половин час да охранява, но за радост Адмирала не бе вече там. Нямаше го и в милиционерската кола, която ни очакваше със запален двигател до изхода. Като стар и опитен беглец, той не се бе забавил да офейка. Пожелах му да стигне благополучно до своя жадуван остров, после махнах за поздрав на любопитните зя­пачи, надвесили се по прозорците на отсрещната ко­операция, и хлътнах без покана в колата.

- Е, мисля, че можем да бъдем доволни - опитах се да поразсея напрежението, когато лейтенантът и старшината се наместиха от двете ми страни, а дебе­лакът зае предната седалка. - Вече всички сме налице. Дори и дама не ни липсва - кимнах към злополучната картина, която старшината държеше непохватно в прег­ръдката си.

В отговор лейтенантът ме подпря мълчаливо с лакът и аз едва сега проумях докрай, че играта свър­ши; оттук нататък не бях двойник на никого и пред­ставях самия себе си - един окован скитник, когото не очаква нищо добро.

ЕПИЛОГ

И ето че дойде ред да попадна отново в килията, но вече като истински арестант. Сега обаче не се зазяпвах по стените и не драсках тайни записки в бележника, обладан от болните амбиции на писателя; излежавах се смирено върху нара, отърсен изведнъж от всички земни желания. Изяждах послушно оскъдното ястие, което ми подхвърляха два пъти в денонощието, и не удрях по вратите за второ одеяло. Кротувах си като някакъв тибетски отшелник в своя тих кът, на няколко стъпки от тротоара, където животът продължаваше да си тече, и скоро усетих как душата ми се отделя от телесната си обвивка и намира най-сетне покоя, към който се стремеше през последните месеци.

Не мислех и не се тревожех за нищо. Миналото ми се привиждаше като далечен низ от случайни и нес­вързани една с друга картини, а бъдещето се губеше в пълна неясност - приличаше ми на чиста и недокос­ната страница, върху която времето тепърва щеше да изписва криволиците на моя богат на случки и събития живот. Чувствах се тъй, сякаш бях спрял за кратък отдих, преди да събера сили и отмина нататък.

Така изнемощях от пост и бдения, че когато ме подкарваха към стаята на следователя, преплитах кра­ка и се люшках като гаснеща свещичка. Все пак при разпитите се държах твърдо и макар във вилата на художника да бяха открити вече следите на матроса, отричах докрай да съм имал съучастник. Поех изцяло вината върху себе си и по такъв начин постигах една малка, но извоювана с много нерви и притеснения победа - да запазя в тайна името на моя съдружник и не позволя да ме причислят към презряното общес­тво на издайниците. Виж, това вече не бе никак в характера ми и по-скоро бих увиснал върху металната решетка на прозорчето, вместо да се раздрънкам и накисна от малодушие приятеля си!

Често ме развеждаха из кооперациите, където пла­сирах крадените картини, и така имах възможност да се видя отново с моите клиенти. Както и очаквах, всички те ме посрещаха с ненужна за случая грубост, като не скъпяха обидите и подигравките, а някои дори изявиха желание да ме наложат с юмруци и чрез това ме освободиха сами от угризенията. По-иначе ни прие единствено старата актриса. „Боже мой, не мога да повярвам! - възкликна с трогателна наивност тя, Ко­гато разбра какво ни води към нея. - Та той ми се стори толкова мило момче! Толкова възпитано!" При тези ласкави думи аз за пръв път сведох засрамено глава и само присъствието на стражата ме възпря да не падна на колене и протегна ръце в знак на дълбоко разкаяние.

Някои от адресите ми бяха изхвръкнали от ума, другаде отрекоха да са имали работа с мене и не ус­пяхме да съберем цялата колекция от настроения на художника. Това нямаше как да не усложни положе­нието ми и когато следствието приключи, бях препра­тен по етапен ред в столицата с едно доста тежко предварително обвинение - за нахлуване чрез взлом в чужда вила и злоупотреба с ценно имущество. Да, за мое най-голямо удоволствие, точно така бяха назовани картините в обвинителния акт - „ценно имущество". Възприех тази комична фраза като едно малко възмездие за бедите, които си навлякох с тяхната продажба.

В столицата ме изцедиха окончателно с разпити и очни ставки, след което ме предадоха на съдебните власти. Отказах да наемам адвокат и поех лично за­щитата си. Пред съда не отрекох нищо и за оправдание наблегнах само върху факта, че все пак това деяние е подбудено от една чиста и невинна в основите си цел - да проникна по свой път сред престъпния свят и напиша книга, която да служи сетне за поука и назидание на подрастващите. „Пренесох се в жертва на една благородна кауза - напомнях непрекъснато. - И моля уважаемия съд да го има предвид. Не търся съ­чувствие, а справедливост." За намерението ми да ста­вам подводен плувец, то се знае, премълчах. Не спо­менах нищо и за мечтата ми да притежавам собствена кръчмичка в тропиците. Но и без това онези строги блюстители на закона с тогите и триъгълните шапки не проявиха капка снизходителност и ме наказаха тъй, както се наказва всеки дребен крадец, хлътнал за пръв път в клопката - с една година лишаване от свобода.

Приех спокойно и невъзмутимо присъдата и се отказах да я обжалвам. За мен тя бе един естествен завършек на цялата тая тъмна и объркана история, в която се заплетох в последно време. Дори я посрещнах с известно облекчение. Ето защо, когато ме подкараха през едно тънещо в слънце и зеленина пролетно утро към онзи дом с кулите и високите зидове, душата ми, вместо да посърне, разцъфтяваше за нови надежди. Бях обзет от някакво ведро настроение и отпращах с усмивка всяко напъпило клонче, без и най-малко да подозирам, че истинското наказание ме очакваше за­напред; когато прекрачих прага на затвора, кой, мис­лите, се изпречи насреща ми - Надзирателя. Той сто­еше сред двора със своите до блясък излъскани ботуши и гладко обръснати месести бузи - този солинген, ако искаш да знаеш, господинчо... - и когато ме видя, от учудване рошавите му вежди подскочиха чак до козир­ката на фуражката. След това изненадата му постепен­но се замени с някакво радостно задоволство, което трябваше да каже само едно: аха, падна ли ми най-сетне, момченце, влезе ли ми в лапите? Дръпнах се инстинктивно назад, но тежката врата се затвори с трясък зад гърба ми и отряза всички пътища за отс­тъпление. „Дръж се здраво сега, Стефан Бесарбовски!" - окуражих се за последен път и закрачих с нагла усмивка към него.

Към части 1 и 2