Едни неща

***
Понякога, когато прелитам над кафявите води
и кацам бавно там, на острова,
тогава си припомням за това,
което се наричаше деконструктивизъм.
Това, което никога не го разбирах.
Добре, че Нели ми го обясни.
Било е липса някаква.
От важните!

Октомври
Дойде октомври, с дъждовете
и есенните равносметки.
С тъгата, почиваща между паветата,
проблясваща през нощните разходки
на леко разтреперените ходила.
А мамещите перипетии на малките лъжи,
таени дълго до сърцето
така уверено се разлетяха,
че никой вече не си спомня
наистина ли са били..
Дойде октомври, време за любов.
Тогава лятото е отшумяло
и само шепа пясък в багажника
припомня за някои останали неща...


Когато (за кой ли път)
Когато в октомврийски хлад, небрежно плюя по локвите-огледалата на луната
и шляпам тъжно през "Пиротска", около Халите,
тогава се погалвам с няколко слова:
"Да, толкова бе хубаво" и някак си пропускам грешките,
които навестяват мечтателната личност.
Тогава ми се плаче, знам го-
слабохарактерните прояви на духа са мои чести гости,
щом никой не ме вижда.
И само тъжния канон на Печелдел се скита между балконите за да ми каже,
че армиите се предадоха и Райхстага изгоря!
За кой по дяволите е този празник?
Целувки в бална зала, сред маските на палави случайници,
които поливат вечер късмета на тези, които си заминаха
и героичната позиция на другите,
що пускат хвърчилата към кървавия изгрев.
Така провлачвах стъпки тези дни и беше трудно да си спомня това,
което пазех цяло лято.
Да, беше мъчно да намеря онези мънички следи,
останали от веселия поход след мечтите!
Така подсмърчах, октомври бе далече...


Хайку №101
Две чаши - винени
и двете празни,
а в тъмното повръщах героично,
самотно бършех си носа.


Ах, този оранжев следобед
През този мек и замечтан следобед,
когато над града се стелеше мъгла от печените чушки,
тогава пусках старите парчета,
събирани по време на любопитството,
спохождащо ни рядко през живота.
Тогава се поклащах на скърцащия стол
и гледах Лозенец от горе, от високо, от чуждия балкон.
Припомних си за малките, но важни преживявания,
поплаках за големите, несбъднати желания,
а също и за далечният следобед,
прекаран в очакване, някъде сред парка.


Един от онези, побъркани дни
Когато бях на осемнайсет
и мразех българската армия,
тогава небето се извиваше във жегата.
Почти като сега.
Тогава се сбогувах с любовта и другите и загрижености,
чести гости, през младостта на завеяните хора.
Тогава седях на хълма, а Плевен ухаеше примамливо.
Момичетата се усмихваха в просъница.
За да ми прошепнат сутрин рано,
преди тъпизмите на скапания ден,
че ме очакват в сънищата.
Тогава бе горещо, приличаше на днешната потилня,
но имаше и друго, което надолу се търкулна
и някой го намери, но не се обади...


Когато
Когато под дъжда, разсеяните
мисли се стелеха като мъгли,
а стъпките се веселяха по
калната пътека на желанията,
предъвквах поредните фантазии
и бавно напредвах през листата,
разхождани от вятъра.
С хумор се озъбвах на веселите кучета,
а на момичетата изпълзели от
леглата се обяснявах във любов. С очи.
Тогава си припомних,
че имам да напиша няколко писма.
До Дядо Коледа!


Мъртвите желания
Промъквах се през мрачната пустиня на мъртвите желания.
Небето се изцеждаше над мен в лилави струйки,
а вятъра разнасяше албумчета със репродукции.
Така задъхано поемах въздух под кървавото слънце
и позабравените вчерашни миражи се връщаха при мен,
за да ми припомнят за веселите пътешествия
направени с пияна от мечти глава.
Разглеждах с любопитство всички стари камъни,
пораснали наоколо през времето, в което не бях се скитал тук.
Каква досада! В пустинята миришеше на лук.


...така си беше,
...така си беше,
в пролетната нощ, когато разхайтения дъжд е отшумял,
а всички шантави участници са още будни
и утринта е вече близо,
тогава с котките си разговаряхме под виолетовите сенки на дърветата.
Така самотни, завладяващи и нежни!
Та даже малко приказливи с мълчаливото присъствие,
донесено в меланхоличния сумрак на чакащата улица пред мен.
Краката бавно се приплъзваха по плочките
и ми напомняха за някакви познати походи,
пропаднали в онези откачени години...
През избеляващата утрин се препъвах към Буенос Айрес,
не ми се искаше да свърши пътешествието....


Прозореца
Когато в жаркия следобед спокойното море переше черги,
а аз полегнал на леглото надничах през прозореца
и слушах твърде мързеливо шума на вечният двиганел,
тогава мислех за желаната любов и не допусках,
че ще запомня този бавен миг, прегърбил се от жълто.
Прозореца трептеше в зеленото на планината,
от другата страна на залива
и бе лесно да забравиш неоновите дни,
последвани от кадифени нощи.