През март, точно когато падна последния голям сняг ми се наложи да попътувам малко из страна с автобус. За изпът взех сандвичи, две бири и чудесната книга на Реймънд Чендлър "Дългото сбогуване". Бях я чел много отдавна и сега я възприемах като нова.
Произведението ми хареса толкова много та реших, че мога да започна воденето на един вид "Читателски дневник" за книгите, които чета. Вместо бележки - цитати. Работата във воденето на такъв "дневник" е там, че трябва да си отбелязваш цитати и да сканираш страници, дейности отнемащи време...Та чак сега успях да спретна дневника за "Дългото сбогуване". Тук съм подбрал цитати, които тогава ме впечатлиха...
Извинявам се за грешките от сканиране и разпознаване на текста.
………………..
От този ден му стана навик към пет часа да се отбива при мен. Не винаги ходехме в същия бар, но все пак най-често в „При Виктор". Може би имаше спомени от това място, не знам. Никога не пиеше по много и това го учудваше.
- Алкохолизмът, изглежда, е като маларията - щом те нападне, си много зле, а в останалото време нищо ти няма.
- Не мога да си обясня защо човек с твоето положение си избира за компания частен детектив.
- Да не би да скромничиш?
- Не. Озадачен съм. По принцип съм дружелюбен, но ние живеем в различни светове. Аз дори не знам къде ти е къщата - някъде в Енсино, ала къде точно... Предполагам, че и семейният ти живот е на ниво.
- Нямам семеен живот.
Пак бяхме на „гимлети". Барът беше почти празен. Тук-таме по високите столчета се зареждаха за през нощта няколко пияници от онези, които не могат да се контролират. Те винаги много бавно посягат към първата чаша, като внимават да не съборят нещо с ръкава си.
- Не разбрах. Или може би от мен не се очаква да го разбера?
- Голяма продукция, но слаб сценарий, както казват в киното. Предполагам, че Силвия е щастлива по своему, но не непременно с мен. В нашите среди обаче не се държи на това. Винаги намираш какво да правиш, когато не си длъжен да работиш и да се притесняваш за парите: не е много забавно, но богатите не го знаят. Впрочем те никога не се забавляват истински, никога нищо не желаят истински освен може би нечия жена, което направо бледнее пред начина, по който жената на водопроводчика желае нови пердета за всекидневната.
Нищо не казах, оставих го да води разговора.
- Главното ми занимание е да убивам времето, а то много трудно умира. Малко тенис, малко голф, малко плуване, малко езда и изтънченото удоволствие да наблюдавам как приятелите на Силвия се опитват да издържат до обяд, когато трябва да започнат да се борят с махмурлука си.
- Вечерта, когато ти замина за Вегас, тя ми се обади и каза, че не може да понася пияници.
Той се усмихна накриво. Толкова бях свикнал с белезите по лицето му, че ги забелязвах само когато някаква промяна в израза подчертаваше сковаността на едната половина.
- Имала е предвид бедни пияници. Защото богатите са просто пиячи. А ако повръщат в зимната градина, това засяга главно прислугата.
- Ти сам си избра този начин на живот.
Той си изпразни чашата на един дъх и стана.
- Трябва да изчезвам, Марлоу. Досаждам не само на тебе, но и на себе си.
- Не ми досаждаш. Аз съм опитен слушател. Рано или късно се надявам да си изясня защо ти е приятно да бъдеш домашен пудел.
…………….
На едно от столчетата пред бара седеше тъжен мъж и приказваше нещо на бармана, а той бършеше чаша и го слушаше с онази изкуствена усмивка, която хората лепват на физиономията си, когато им иде да крещят. Клиентът бе на средна възраст, елегантен и пиян. Явно му се приказваше и нищо не би могло да му попречи дори й ако всъщност не му се говореше. Беше учтив и дружелюбен и като го слушах, ми бе ясно, че въпреки сравнително членоразделната му реч още със ставането сутрин се хваща за шишето и го изпуска от ръце само когато заспи нощем. Щеше да си остане такъв до края на живота си, пък и това бе животът му. Никога няма да разбереш как е изпаднал дотук, защото дори и да ти го разправи, то няма да е истината. В най-добрия случай ще чуеш изопачен спомен за истината така, както той вижда нещата. Във всеки тих бар на света има по един такъв тъжен мъж.
Погледнах часовника си – могъщият книгоиздател закъсняваше вече с двайсет минути. Реших да чакам до половин час и тогава да си тръгна. Никога не бива да оставяш клиентът да ти диктува правилата. Ако може да прави с теб каквото си поиска, ще предположи, че й другите могат същото, а той не те наема за това. Пък и за момента не бях толкова зле с парите, че да позволя на някой тъпанар от източните щати да ме кара да чакам - някакъв си ръководен кадър с кабинет в ламперии на осемдесет и петия етаж, с безброй копчета, вътрешна телефонна централа и секретарка, облечена по последна мода, с големи, красиви, обещаващи очи. Такъв ти нарежда да се явиш точно в девет и ако не седиш тихо, с кротка усмивка, когато пристигне с два часа закъснение ще припадне от възмущение и ще се наложи да почива пет седмици в Акапулко, докато се оправи.
Старият келнер се плъзна покрай мен и хвърли дискретен поглед към разреденото ми уиски. Аз поклатих глава и той кимна с бялата си коса, но точно в този момент влезе жената мечта. За секунда ми се стори, че заведението затаи дъх, че тарикатите спряха да ръкомахат, а пияният на бара престана да ломоти - все едно, че диригентът чуква с палка по пулта, вдига ръце и ги задържа във въздуха.
Беше стройна, доста висока, с бял ленен костюм и бяло шалче на черни точки около шията. Косата й бе златисторуса като на приказна фея. На главата си имаше малка шапчица и златистата й коса се гушеше в нея като птичка в гнездото си. Очите и бяха е цвят на метличина, с много необикновен оттенък, а миглите й бяха дълги и малко прекалено светли. Тя отиде до отсрещната масичка, като си сваляше дългите бели ръкавици, а старият келнер вече бе издърпал масичката, както никой келнер никога няма да я издърпа за мен. Тя седна, пъхна ръкавиците си под каишката на чантичката и му благодари с такава мила, изумително чиста усмивка, че той едва не се парализира. После много тихо му каза нещо. Той забърза към бара, леко приведен напред, като човек, който има важна мисия в живота си.
Аз, я гледах като втрещен. Тя видя, че я зяпам. Едва-едва повдигна поглед и мен вече ме нямаше. Но къде¬то и да се намирах, дъхът ми бе спрял.
Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат хубавите страни освен може би изрусените до бяло, който са толкова блондинки; колкото и населението на Централна Африка, а пък по отношение на характера са меки като па¬вета. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други - едри като статуи, които набързо те поставят на мястото ти е леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, дето те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увесва ти, се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига длан към челото си с такъв един без¬помощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически - оръжие което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия…
Или сърдечната винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не и пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е в първокласно заведеше с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни и наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, винаги са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо някой шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, болни от анемия - не смъртоносна, но все пак неизлечима. Те са много отпуснати, движат се като сенки, едва-едва отварят уста, а не можеш ги разбра какво представляват; първо, защото не изпитваш никакво желание, и второ, защото все четат я „Опустошената .земя", я Данте, Кафка или Киркегор в оригинал. Такава една блондинка обожава, музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви информира коя от шестте; виоли изостава с четвърт такт, Тосканини също познавал, така че с нея стават двама.
И най-накрая има разкошни парчета като за изложба, който надживяват трима главатари на гангстерски шайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при разводите по милион на глава и накрая притежават бледорозова вила на Атилските острови, алфа-ромео за градско ползване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си.
Мечтата на отсрещната маса не спадаше към нито един от изброените типове. Беше ми невъзможно да я класифицирам - неземна и чиста като планински поток, неуловима като цвета на водата му.
Все още се блещех, когато чух до ухото си:
- Извинявайте за закъснението: Ей това е виновно…
……………………….
Той помръдна сърдито вежди.
- Внимавайте, млади човече. Не обичам иронията. Ясно ли ви е сега защо не мога да допусна каквото и да било по-нататъшно разследване от когото и да било? И защо използвах всичкото си влияние проведеното разследване да бъде възможно най-кратко и възможно най-безшумно?
- Разбира се, ако сте убеден, че той е убиецът.
- Естествено, че е той. Доколко предумишлено, това е вече друг въпрос. Но аз не обичам да бъда на показ пред обществото и нямам намерение да бъда. Винаги съм правил всичко възможно да избягна какъвто и да е било шум около името си. Аз имам силно влияние, но не злоупотребявам с него. Главният прокурор на окръга Лос Анджелос е амбициозен мъж, достатъчно разумен да не рискува кариерата си заради моментната слава. Виждам една лоша искрица в очите ви, Марлоу. Изгасете я. Ние се наслаждаваме на така наречената демокрация - управление на по-голямата част от народа. Прекрасен идеал, ако можеше да се осъществи. Хората избират, но кандидатурите се издигат от партийните машини, а за да се задействат те, са нужни много пари. Някой трябва да им ги даде и този някой, независимо дали е индивид, финансова групировка, профсъюз или нещо друго, очаква в отплата някакво внимание. Това, което аз и хората като мен очакват, е да ни оставят да си живеем живота в прилично уединение. Аз съм собственик на вестници, но не ги обичам. За мен те са една постоянна заплаха за личното ни уединение, колкото ни е останало. Неспирният им вой за свобода на печата означава, с няколко достойни изключения, свобода да ни пробутват скандали, престъпления, секс, сензации, омраза, намеци, политическа и финансова пропаганда. Вестникът е бизнес, който печели чрез приходи от рекламите. Той зависи от тиража, а вие знаете тиражът от какво зависи.
Станах и заобиколих стола си. Той ме наблюдаваше с хладно внимание. Пак седнах. Имах нужда от малко късмет. Божичко, имах нужда от страшно много късмет.
-Добре, господин Потър, какво следва от всичко това?
Но той не ме чу. Мръщеше се на собствените си мисли.
-Има нещо много особено в парите – продължи Харлан Потър. - Когато са в големи количества, те
живеят свой собствен живот, дори имат собствена съвест. Човекът винаги е бил продажно животно. Нарастването на населението, огромните разходи по време на войните, непрекъснатият натиск, упражняван чрез данъците - всичко това го прави още по-продажен. Средният гражданин е уморен и уплашен, а уплашеният уморен човек не може да си позволи да има идеали. Той трябва да осигурява храна на семейството си. В наши дни наблюдаваме шокиращо спадане на обществения и личния морал. Не можете да искате качество от хора, чийто живот е подчинен на липсата на качество. Не може да има качество в масовото производство. Не се стремим към него, защото качествените стоки са прекалено дълготрайни. Затова го заместваме с модата, която е търговска хитрост, целяща изкуствено остаряване. Масовото производство не би могло да пласира стоките си идната година, ако тазгодишната продукция не стане старомодна. Ние имаме най-белите кухни и най-блестящите бани в целия свят. Но в прекрасната си бяла кухня американската домакиня не може да сготви свястно ядене, а прекрасната блестяща баня е по-скоро склад за дезодоранти, разхлабителни, приспивателни и всякакви измишльотини на козметичната индустрия - този мошенически бизнес, който злоупотребява с доверието на хората. Ние произвеждаме най-красивите опаковки в света, господин Марлоу. Но стоката вътре е главно боклук.
Потър извади една голяма бяла кърпа и си избърса челото. А аз седях с отворена уста и се чудех за какво живее този човек - та той мразеше всичко.
………..
-Трябва да се обадим в полицията. В края на краищата има закони.
-Изобщо не сме длъжни да се обаждаме. Нямаме доказателства. Нека полицията сама си върши мръсната работа. Нека юристите измислят нещо. Те създават закони, които други юристи правят на пух и прах пред трети юристи, наречени съдии, така че други съдии да могат да заявят, че първите съдии били сбъркали, или Върховният съд да може да заяви, че вторите съдии били сбъркали. Разбира се, има закони. До шия сме затънали в тях. Единствената полза от тях е, че създават работа за адвокатите. Как смяташ, колко щяха да просъществуват големите гангстери, ако адвокатите не ги учеха как именно да действат?
………
…... И това, приятелче, се нарича комар в рамките на закона - чист честен бизнес с одобрението на щатското правителство. Така ли е? Само че аз съм на друго мнение. Защото това е комар и той възпитава комарджии и като се замислиш малко, ще ти стане ясно, че честен комар няма и не може да има.
- Сега по-добре ли ти е? - попитах аз, докато си слагах безцветен йод на раните.
-Аз съм един стар, уморен, победен полицай. И единственото чувство, на което съм способен, е яд. Обърнах се и го погледнах.
-Ти си много добър полицай, Бърни, но каузата, за която се бориш, е безкрайно грешна. И така е с всички вас, полицаите. Стоварвате вината на грешен адрес. Ако някой си загуби заплатата на зарове, искате да спрете комара, ако се напие - да спрете алкохола. Ако има блъснат и убит от кола - да се спре производство¬то на автомобили. Ако пипнат някого с момиче в хотелска стая - да спрете половите сношения. Ако падне от стълбата - да спрете строителството.
- О, я стига си плямпал!
- Ами да, ето, накарай ме да си затворя устата. Аз какво съм - само един гражданин.
-Я стига, Бърни! Причината за съществуването на гангстери и престъпни организации не е в корумпираните политици и техните агенти в кметството и съда. Престъпността не е болест, а симптом. Полицаите ми приличат на лекари, които предписват аспирин за тумор в мозъка с тази разлика само, че биха предпочели да го излекуват с палка по главата. Ние сме голям, корав, богат и див народ и престъпността е цената, която плащаме за това, както организираната престъпност е цената на нашата организираност. И това не е от вчера. Организираната престъпност просто е мръсната страна на бързо спечеления долар.
-А коя е чистата му страна?
-Никога не съм я виждал. Защо не питаш Харлан Потър? Дай да пийнем по нещо.
…………
…Придърпах я към себе си и тя се разрева на рамото ми. Не беше влюбена в мен, и двамата го знаехме. И не плачеше заради мен. Просто й беше времето да пролее малко сълзи…
… Сутринта станах и направих кафе, а тя все още спеше. Взех един душ, обръснах се и се облякох. Чак тогава се събуди. Закусихме заедно. Извиках такси и свалих куфарчето по стълбите. Казахме си довиждане. Гледах след таксито, докато се изгуби от погледа ми. Качих се горе, влязох в спалнята, разтурих цялото легло и наново го оправих. Върху една от възглавниците намерих дълъг черен косъм. В стомаха си усещах твърда буца.
Французите си имат поговорка за това. Тези копелета за всичко си имат поговорка и винаги са прави. Да кажеш сбогом, в известен смисъл значи да умреш.
…
Няма коментари:
Публикуване на коментар