АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

събота, декември 22, 2012

Читателски дневник: "Като роман" от Даниел Пенак


От мен: Мисля, че това е прекрасен текст и ще е добро коледно четиво. Книгата е писана през 1992 г., а на български излиза през 1998 г. от издателство "Колибри". 
Приятно четене и още по-приятни празници! Наздраве!


На Франклин Рист, голям читател на романи и голям романтик

В памет на баща ми и на Франк Влиг, за когото си спомням всеки ден.

Моля ви (умолявам ви), не използвайте тези страници като средство за педагогически изтезания
Д.П.

I.                  РАЖДАНЕТО НА АЛХИМИКА

1
Глаголът „чета" не търпи повелително наклонение. Същото отвращение към заповедната форма проявяват още някои глаголи: „обичам", „мечтая".
Можете да опитате, разбира се. Хайде: „Обичай ме!" „Мечтай!" „Чети!" „Чети де! Чети, по дяволите, чети, като ти казвам!"
„Иди си в стаята и чети!"
Резултат?
Никакъв.
Той спи над книгата си. Прозорецът изведнъж му се е сторил широко отворен към нещо желано. И той е отлетял през него. За да избяга от четенето. Но и в съня си е нащрек - не е затворил книгата. Само да открехнем вратата на стаята му, и ще го видим да чете, прилежно седнал зад бюрото. Дори да сме влезли на пръсти, пак ще ни чуе през тънката пелена на съня си.
- Е, харесва ли ти?
Няма да каже „не", защото ще е светотатство. Книгата е свещена, невъзможно е да не обичаш да четеш! Не, той ще каже, че описанията са ужасно дълги.
Успокоени, ще се върнем при телевизора. Не е изключено впрочем забележката му да предизвика разпалена дискусия между нас...
- Казва, че описанията били ужасно дълги. Трябва да го разберем, живеем във века на аудиовизуалното, а романистите от XIX век са били принудени всичко да описват...
- Това не е основание да му позволим да прескача половината страници!
Излишно се морим, той пак е заспал.

2
Подобно отвращение към четенето е за нас осо­бено непонятно, ако принадлежим към поколение, време, среда и семейство, които са били по-скоро склонни да ни пречат да четем.
-   Хайде, стига си чел, ще си развалиш очите!
-   По-добре излез да си поиграеш. Виж какво ху­баво време!
-   Гаси лампата! Късно е!
Да, тогава или времето беше много хубаво, или нощта прекалено тъмна, за да седиш над книгата.
Забележете: „чети!" или „не чети!", но глаголът вече е бил в повелително наклонение. Значи пак също­то е било. Само че тогава четенето беше нещо предосъдително. По онова време към радостта, че сме открили за себе си романа, се добавяше възбудата, че се противопоставяме на семейството. Двойна насла­да! О, споменът за откраднатите часове с книгата, ко­ято четяхме под одеялото на светлината на електри­ческо фенерче. Как се устремяваше в тези нощни ча­сове Ана Каренина към своя Вронски! Двамата се оби­чаха и това беше чудесно, но още по-хубаво беше, че се обичаха въпреки забраната да четем! Обичаха се напук на татко и мама, на недовършеното домашно по математика и ненаписаното съчинение по френски, напук на разхвърляната стая; обичаха се, вместо да оти­дат да обядват, предпочитаха любовта си пред десер­та, пред футболния мач и брането на гъби... Бяха се намерили и пред всичко на света предпочитаха да са заедно... Господи, каква красива любов!
И колко къс роман.


3
Да бъдем справедливи: и през ум не ни мина да му наложим веднага четенето като задължение. От­начало искахме само да му доставим удоволствие. Първите му годинки ни изпълниха с блаженство. Безкрайният възторг от този нов живот ни направи почти гениални. Заради него станахме разказвачи. Щом проговори, започнахме да му разказваме приказ­ки. Не подозирахме, че притежаваме такъв талант. Ра­достта му ни вдъхновяваше. Щастието, което изпит­ваше, ни насърчаваше. Заради него измисляхме нови герои, нижехме нови епизоди, усъвършенствахме завръзките... Създадохме му цял един свят, както е направил за внуците си старият Толкиен. На граница­та между деня и нощта се превръщахме в негов автор на романи.
Когато не ни достигаше талант, разказвахме му измисленото от други и го правехме всъщност зле, търсехме думите, бъркахме имената, размествахме епизодите, събирахме началото на една приказка с края на друга, но имаше ли значение... Дори когато не раз­казвахме, а само му четяхме на глас, ние си оставахме неговият личен автор на романи, неговият единствен разказвач, който му помагаше да облича всяка вечер пижамата на мечтите, преди да се пъхне под чарша­фите на нощта. Нещо повече, за него ние бяхме Кни­гата.
Спомнете си тази несравнима близост.
Колко обичахме да го плашим само заради удо­волствието да го успокояваме! А той - как настоява­ше да го плашим! Дори когато почти не вярваше, все още трепереше. Защото беше вече истински читател. Такава двойка представлявахме по онова време - той, дяволитият читател, и ние - Книгата, искреният му съучастник.

4
Обяснихме му всъщност всичко за книгата още когато не знаеше да чете. Отворихме му очите за без­крайното многообразие на въображаемите неща, приоб­щихме го към радостите на пътешествието на духа, да­рихме го с вездесъщност, освободихме го от Хронос и го потопихме в приказно населената самота на читателя... Историите, които му четяхме, гъмжаха от братя, сестри, роднини, неразличими двойници, от сонмове ангели-хранители и тълпи приятели; те поемаха неговите гри­жи, но се сражаваха и със собствените си чудовища и намираха убежище в тревожните удари на сърцето му -като читател той на свой ред се превръщаше в техен ангел-хранител. Без него светът им преставаше да същест­вува. Без тях той би останал пленник между стените на своя. Така той откри парадоксалното свойство на чете­нето - като ни откъсва от света, да ни помага да открием неговия смисъл.
Завръщаше се смълчан от тези пътешествия. Но беше сутрин и се записвахме с друго. Откровено казано, не се и стараехме да разберем какво е донесъл от там. Инстинктивно и той го пазеше в тайна Беше, както се казва, неговият собствен свят. Отношенията му със Сне­жанка или някое от седемте джуджета бяха нещо лично, което не бива да се разгласява. Защото да мълчи, след като е чел, е най-голямата радост за читателя!
Да, разкрихме му всичко за книгата.
Изострихме до немай къде желанията му на чи­тател.
Дотолкова, спомняте ли си, че гореше от жела­ние да се научи да чете!

5
Какви педагози бяхме по времето, когато не ни беше грижа за педагогиката!

6
И ето го сега, юноша, усамотен в стаята си, с книга, която не чете. Безброй желания да е другаде издигат между него и разтворените страници мътен екран, който размазва редовете. Седи пред прозореца с гръб към затворената врата. Страница 48-ма. Не смее да преброи часовете, които са му били необходими, за да се добере до тази четирийсет и осма страница. В книгата те са точно четиристотин и четирийсет. Кажи го петстотин. 500 страници! То поне да имаше диало­зи. Ами! Страници, претъпкани с редове, плътно при­тиснати между тесните полета, струпани един връз друг черни абзаци и тук-там, като по милост, някой диалог - тирето е оазис, подсказващ, че някой герой говори на друг. Но другият не му отговаря. Следва блок от дванайсет страници! Дванайсет страници черно мас­тило! Без глътка въздух! Уф, да се задуши човек! Да й таковам таковата! Той псува. Съжалявам, но той наис­тина псува. Да й таковам таковата на тая тъпа тухла! Страница четирийсет и осма... Поне да помнеше съ­държанието на първите четирийсет и седем! Но той дори не смее да си зададе въпроса, който неминуемо ще му бъде зададен. Зимната нощ е настъпила. От дълбините на къщата до ушите му стига сигналът на телевизионните новини. Трябва да изтърпи още поло­вин час до вечеря. Невероятно плътно нещо е книгата. Няма откъде да я подхванеш. Чувал е, че книгите мно­го мъчно горели. Даже огънят не може да се вмъкне между страниците. Липса на кислород. Такива бележ­ки си прави в полетата на четенето, а полетата му са огромни. Дебело, компактно, тежко нещо е книгата-предмет, с който можеш да цапардосаш някого. Стра­ница четирийсет и осма или сто четирийсет и осма - има ли значение? Все същата работа. Отново вижда устните на учителя, произнасящи заглавието. Чува изтръгналия се като от едно гърло въпрос на съучени­ците:
-Колко страници?
-Към триста-четиристотин... (Лъжец...)
-За кога?
Оповестяването на фаталната дата отприщва единодушен протест:
-Петнайсет дни? Четиристотин страници (пет­стотин) за петнайсет дни! Няма да успеем, господине, невъзможно е!
Господинът не прави пазарлъци.
Книгата е масивен предмет, плътен блок вечност. Материализирана скука. Да, това е книгата. „Книга­та". В темите си той никога не я нарича другояче: кни­гата, една книга, книгите, книги.
„В своята книга „Мислите" Паскал ни казва, че..."
Учителят може да пише с гняв и червено мас­тило, че подобно обозначение е погрешно, че трябва да се говори за роман, есе, сборник разкази или за стихосбирка, защото сама по себе си думата „книга", спо­собна да означава всичко, не казва нищо конкретно, защото и телефонният указател е книга, както и един речник, пътеводител, албум с марки или счетоводен тефтер...
Напразно, думата ще се откъсне от химикалката му и при следващата тема:
„В книгата си „Мадам Бовари" флобер ни казва, И че..."
Защото от гледна точка на сегашната му самота Книгата си е книга. И всяка книга е тежка като енцик­лопедия, като онази с твърдите корици например, чи­ято томове подпъхваха едно време под детското му дупе, за да стигне височината на масата в трапезария-
Тежестта на всяка книга влече надолу. Преди малко с лекота бе седнал на стола си, с лекотата на взетото решение. Но само след няколко страници отново се усети притиснат от тази до болка позната тежест, тежестта на книгата, на отегчението, непоносимата тежест на безуспешното усилие.
Клепачите му подсказват близкото корабокрушение.
Подводната скала на страница 48-ма е направила пробойна под ватерлинията на неговата решителност
Книгата го повлича. Двамата потъват.

7
В същото време пред телевизора аргументът за развращаващото въздействие на телевизията печели привърженици.
- Тези глупави, вулгарни, агресивни програми...Чудовищно! Човек не може да включи телевизора и да не попадне на...
- Някой японски мултфилм... Гледали ли сте японски мултфилм?
- Работата не е само в програмите...Самата същност на телевизията..,,тази леснина..., пасивност­та на телезрителя...
- Е да, включваш, сядаш...
- Сменяш програмите...
- Прескачаш от една на друга...
- Така можеш поне да пропуснеш рекламите.
- Не можеш. Минали са към синхронни програ­ми. Разкарваш една реклама и се насаждаш на друга.
- Понякога и на същата!
Тук замълчаваме: внезапно сме открили една от „консенсусните" територии, озарени от ярките лъчи на зрялата ни проницателност.
Някой се обажда полугласно:
- Точно така, същността на четенето е съвсем различна, четенето е действие!
- Много добре казано, четенето е действие, абсо­лютно си прав...
- А телевизията, то, ако се позамислим, и кино­то, филмът, те ти дават всичко наготово, не правиш никакво усилие, всичко ти се поднася сдъвкано - кар­тина, звук, декори, дори музиката те насочва, ей така, ако случайно не си прозрял замисъла на режисьо­ра...
- Вратата започва да скърца, за да ти подскаже, че е време да те хване шубето...
- А докато четеш, трябва всичко да си предста­вяш...Четенето е непрекъснат творчески акт.
Отново замълчаваме.
(Този път като хора, които „непрекъснато творят").
А после:
- Направо съм смаян от съотношението между часовете, които едно хлапе прекарва пред телевизора, и часовете по френски в училище. Четох статистики по въпроса.
- Смайващи, предполагам!
- Едно към шест или седем. Без да се смятат ча­совете за кино. Едно дете (нямам предвид нашето) седи средно най-малко два часа на ден пред телевизора и между осем и десет часа в събота и неделя. Общо трий­сет и шест часа срещу пет часа френски седмично.
- Ясно – училището е неконкурентноспособно.
За трети път мълчание.
Мълчанието на непроницаемите бездни.

8 
Впрочем много неща могат да се кажат, за да се измери разстоянието между него и книгата.
Изредихме ги до едно.
Казахме например, че не само телевизията е ви­новна.
Че по дълбочината на промените десетилетията между поколението на нашите деца и собствената ни читателска младост се равняват на векове.
Че макар да се чувстваме психологически по-близки до нашите деца, отколкото бяха родителите ни до нас, от интелектуална гледна точка ние сме си ос­танали по-близо до нашите родители.
(Тук несъгласия, спорове, използване на наречи­ята „психологически" и „интелектуално". Подсилени с едно ново наречие:)
-Чувствено по-близки, ако щеш.
-Чувствително?
-Не чувствително, а чувствено.
-Искаш да кажеш, че, що се отнася до чувства­та, ние сме по-близки с децата си, но общо взето сме чувствително по-близки с нашите родители?
-Това е „социално явление". Сбор от „социални явления", които могат да се сведат до това, че нашите деца са и синове и дъщери на своето време, докато ние бяхме само деца на родителите си.
-...?
-Ами да! Като деца и юноши ние не бяхме част от обществото. От търговска и от културна гледна точка то бе общество на възрастните. Дрехите ни бяха общи, храната обща, по-малкият брат доизносваше дрехите на по-големия, ядяхме едно и също ястие, по същото време, край същата маса, неделен ден ходех­ме заедно на разходка, а телевизията събираше се­мейството пред една и съща програма (много по-доб­ра, впрочем, от всички съвременни...). Що се отнася до четенето, единствената грижа на родителите ни беше да качат някои заглавия на недосегаема поли­ца.
-А ако се върнем към поколението на нашите баби и дядовци, то чисто и просто забраняваше на мо­мичетата да четат.
-Вярно, особено романи: „Въображението е враг номер едно на семейството". И влияе много зле на брака...
- А днес... младежта е равноправен член на об­щество, което я облича, развлича, храни, образова, в което процъфтяват „Мак Доналдсите", носят се дънки „Уестън", ризи „Шевиньон" и тем подобни модерни парцалки. Ние ходехме на „купони", те на „дискоте­ки", ние четяхме книги, те си разменят касети... Ние обичахме да общуваме под съпровода на Битълсите, те потъват в уединението на уокмена... Появиха се и невиждани неща като тези квартали, окупирани от младежи, огромни градски територии, предоставени на шляещи се тийнейджъри.
Тук споменаваме Бобур.
Бобур...
Варварският Бобур...
Бобур - гъмжило от фантазми, Бобур-безпъти-ца-наркотици-насилие... Бобур и зейналата паст на метрото... Ямата на Халите!
-                Откъдето неграмотните орди се изсипват пра­во в подножието на най-голямата френска обществе­на библиотека!
Отново тишина - този път неловка.
-                Вашите деца ходят ли в Бобур?
-                Рядко. За щастие живеем в петнайсети район. Мълчание...
Мълчание... 
-С една дума, те вече не четат.
-Не.
-Изкушенията са много.
-Да.

9
Ако не осъждаме разпалено телевизията или кон­сумативното общество, нищим нашествието на елек­трониката; ако не хвърляме вината върху хипнотизи­ращите компютърни игри, корим училището: безум­ното обучение по четене, анахронизма на програмите, некомпетентността на учителите, вехтите сгради, лип­сата на библиотеки.
Какво още?
А, да! Бюджетът на министерството на култура­та - мизерен! Да не говорим за частицата от тези мик­роскопични средства, отделена за „Книгата".
Как искате моят син, моята дъщеря, как искате нашите деца да четат при тези условия?
-Впрочем французите четат все по-малко...
-Вярно.

10
Такива са разговорите ни - непрекъсната победа на езика над непроницаемата действителност, ярки пау­зи, по-красноречиви от изреченото. До един сме прозор-ливи, осведомени, не си правим илюзии за нашето вре­ме. Целият свят се съдържа в онова, което казваме, и е докрай обяснен от онова, което премълчаваме. Защото сме мислещи хора, нещо повече, обожаваме да мислим.
Защо тогава тази смътна тъга след разговора? Среднощното мълчание в опустялата къща? Само защото ще трябва да измием чиниите? Е, не... Та нали на няколко светофара от нас, спрели на черве­но, нашите приятели са потънали в онова мълчание, което, мине ли опиянението от собствената им ин­телигентност, обхваща в обездвижените коли двой­ките, които се прибират от гости. Нещо като мах­мурлук след преливане, като излизане от упойка, бавно връщане към съзнанието, към собствената ни личност, неопределено болезненото чувство, че в изприказваното не намираме себе си. Нямало ни е в него. Всичко останало си е било на мястото - аргу­ментите ни са били уместни и справедливи, - но ни е нямало нас. Пропилели сме още една вечер, през ко­ято сме се опиянявали от съзнанието за ясния ни поглед върху нещата.
Така е - мислиш, че се прибираш у дома, а се връщаш към себе си.
Всичко, казано преди малко край масата, проти­воречеше на онова, което говореше в нас. Твърдяхме, че трябва да се чете, а бяхме до него, в стаята му, и той не четеше. Изброявахме всички фактори, които в наше време са причината той да не обича да чете, а се мъчех­ме всъщност да преодолеем книгата-стена, която ни разделяше от него. Говорехме за книгата, но мислех­ме само за него.
Но и той не ни помогна, като дойде да вечеря в последния миг и се стовари на стола с цялата си юно­шеска недодяланост, без да се извини; като изобщо не си направи труда да участва в разговора и стана преди десерта:
-   Извинете, но имам да чета!

11
Изгубената близост...
Спомням си в започващата безсъница, че докато бе­ше малък, ритуалът на четенето - всяка вечер, до креватчето му, в определения час и по неизменния начин - при­личаше донякъде на молитва. Внезапно умиротворение след шумотевицата на деня, среща, неподвластна на вся­ка случайност, мигове на съсредоточаване преди първите думи на разказа - и нашият глас, най-сетне истински, под­хванал броеницата на епизодите... Да, приказката, която му четяхме вечер, изпълняваше най-хубавото предназна­чение на молитвата - най-безкористното и чуждо на вся­ка показност, обърнато само към хората, за да им прости греховете. Не изповядвахме вина, нито се мъчехме да спе­челим частица вечност, изживявахме миговете на общу­ване и опрощение, които дава текстът, завръщането към единствения рай, който има значение: близостта. Без да подозираме бяхме открили една от най-важните функции на разказа или, взето по-широко, на изкуството изобщо -да даде на хората отдих сред вечните им битки.
Така възкръсваше любовта.
И то даром.

12
Даром. Той точно така го възприемаше. Като подарък. Миг извън миговете. Въпреки всичко. Вечер­ната приказка го освобождаваше от тегобите на деня. Сваляхме оковите му и той, безкрайно облекчен, по­литаше с вятъра, а вятърът - това беше нашият глас.
За това пътуване от него не искаха нищо, нито петак, нищо в замяна. То не беше дори награда. (Ох, тези награди..., колко е трудно да се покажеш достоен за награда!). Тук всичко ставаше в страната на даро­вете.
Дар - единствената монета на изкуството.

13
Какво се бе случило междувременно с онази бли­зост? Какво се бе случило с него - запънал се пред книгата-скала, и с нас, които се опитваме да го разбе­рем (тоест да успокоим себе си), обвинявайки века и телевизора? (Да не би да сме забравили да го изклю­чим?)
Телевизията ли е виновна?
Или прекалено „визуалният" двайсети век? Пре­калено описателният деветнайсети? Защо не прекале­но рационалният осемнайсети, прекалено класически­ят седемнайсети, прекалено ренесансовият шестнай­сети, или това, че Пушкин е твърде руски, а Софокъл твърде мъртъв? Сякаш, за да стане огромно разстоя­нието между човека и книгата, са необходими векове.
Достатъчни са няколко години.
Няколко седмици.
Времето за едно недоразумение.
Не помня той да е намирал описанията ни пре­калено дълги, когато, седнали до леглото му, разказ­вахме за червената рокля на Червената шапчица и до най-малки подробности за съдържанието на нейната кошничка, без да забравяме гъстата гора, ушите на бабата, станали изведнъж толкова космати, и начина, по който се вдига резето на вратата.
Оттогава не са минали векове. А мигове, наречени живот, на които приписваме свойствата на вечност, провъзгласявайки нерушими принципи от рода на „Трябва да се чете".

14
Както винаги, животът си каза думата и удоволствието ни поотслабна. Една година приказки до леглото му, добре. Две години - може. Е, най-много три. Това прави хиляда деветдесет и пет приказки, ако смятаме по една на ден.  1095 - внушителна цифра! То да бяха само петнайсетте минути за приказката, пак добре... Ами онзи четвърт час преди нея! Какво да му разкажа тази вечер? Какво да му прочета?
Така познахме мъките на вдъхновението.
Отначало той ни помагаше. Защото възторгът му изискваше от нас не някоя приказка, а все същата приказка.
- Искам! Искам пак за Палечко!
-Ама, зайче, освен Палечко има и....
Палечко и нищо друго.
Кой можеше да предвиди, че един ден ще съжаляваме за чудесното време, когато гората беше обитавана само от Палечко? Почти ни иде да се проклинаме, че му отворихме очите за разнообразието, дадохме му възможност да избира.
 - Не, тази вече си ми я разказвал!
 Без да става натрапчив, проблемът за избора се превърна в  главоблъсканица.  С краткотрайни решения: да прескочим идната събота до някоя специализирана книжарница и да се поровим в детската литература. В събота сутринта отлагахме за другата седмица. Онова, което за него бе свещено очакване, се включи в домашните ни задължения. Не беше голямо, но се добавяше към по-важните. Впрочем малко или голямо, с всяко задължение, свързано с удоволствие, трябва много да се внимава. А ние не му обърнахме внимание.
 Преживяхме и мигове на бунт.
 - Защо аз? Защо не ти? Съжалявам, но тази вечер ти ще му разкажеш приказка!
 - Знаеш, че изобщо ми липсва въображение...
 При всяка възможност му пращахме нечий друг глас - на братовчед, братовчедка, детегледачка или отбила се леля, глас неизползуван и който все още намира удоволствие в подобно занимание, но често се обърква от изискванията му на придирчива публика:
- Не, бабата не му отговаря така!
 Прибягвахме и към срамни хитрини. Неведнъж изпитахме изкушението да превърнем любовта му към приказките в разменна монета.
 - Ако продължаваш така, довечера няма да има приказка!
 Рядко осъществявахме заканата. Ако го нахокаме, или го лишим от десерт» последици няма да има. Но да го сложим да си легне, без да му разкажем приказка, означаваше да допуснем  денят  да потъне в твърде тъмна нощ. Можеше да се разделим с него и да не сито върнем. Непоносимо наказание - и за него, и за нас.
 И все пак бяхме произнасяли тази закана..., е, от дъжд на вятър...» като израз на избила умора, или непризнат опит  да използуваме и ние веднъж този четвърт час за нещо друго,  за неотложно домашно задължение, или просто за миг тишина..,, за да прочетем нещо за своя душа.
Разказвачът в нас беше на края на силите си, го­тов да се признае за победен.

15
Училището дойде тъкмо навреме.
То пое бъдещето в свои ръце.
Четене, писане, смятане...
Изпърво той се захвана с огромно въодушевле­ние.
Не е ли чудесно, че тези чертички, ченгелчета, колелца и лулички се събират в буквички! Не можеше да се нарадва, че заедно буквичките образуват срички, а те, една до друга, думички. Същинска магия е, че някои от думите са му толкова познати!
Мама например, м-а-м-а, чертичка, дъгичка, чер­тичка, после кръгче с ченгелче, повтаряш отново: чер­тичка, дъгичка, чертичка и кръгче с ченгелче - и ста­ва мама. Може ли нещо толкова хубаво да му омръзне!
Нека се опитаме да разберем. Той е станал рано. В навъсеното есенно утро (да, да, дъждовно есенно утро, с небе като изоставен аквариум, и няма защо да пестим в описанието му драматичните нотки) той е тръгнал е майка си за училище, все още обгърнат от топлината на леглото и е вкус на шоколад в устата, здраво стиснал ръката над главата му и толкова забързан, че чантата на гърба му подскача, защото ако мама прави крачка, неговите трябва да са две. Ето я и вратата на училището, бързата целувка, циментира-нйят двор с черните кестени, първите децибели... Той се е позабавил под колонадата или се е гмурнал ведна­га в гъмжилото, после всички са насядали пред лили­путските чинове. Неподвижни и мълчаливи, подчини ли всяко движение на тялото си на единствения стре­меж - да овладеят придвижването на перото през този коридор с нисък таван - през реда! С изплезен език, вдървени пръсти и стиснат юмрук - дъгички, пръчи­ци, ченгелчета, кръгчета и отново дъгички, - сега той е на сто километра от мама, потънал в странната са­мота, наречена усилие, заобиколен от други самоти с изплезени езици... И ето, той вече слива първите бук­ви..., редовете с „а"..., редовете с „м"..., редовете с „т" (никак не е лесно това „т" с напречната черта, ама е фасулско в сравнение с двете кръгчета, залепени за напречната чертичка на буквата „ф" или с множест­вото чертички, от които се сглобява буквата „ж"), но постепенно всички трудности са преодолени и сега, намагнитени една от друга, буквите най-сетне се под­реждат от само себе си в срички..., редовете с „ма"..., редовете с „та"..., а пък сричките на свой ред...
И тъй, една прекрасна сутрин или следобед, с уши, които още бучат от глъчката в бюфета, той става сви­детел на мълчаливото разцъфване на думата върху белия лист: мама.
Вече я е виждал, разбира се, върху черната дъска, но тук, пред очите му, изписана от собствените му пръсти...
Отначало неуверено произнася двете срички, най-напред поотделно: ма-ма.
После наведнъж:
- Мама!
Радостният вик е ознаменувал края на възмож­но най-дългото интелектуално пътешествие, подобно на първа стъпка върху луната, преминаването от съвсем случаен графичен произвол към пределно на­товарения с емоция смисъл! Дъгички, ченгелчета, кръгчета и... мама! Написано е тук, Пред очите му, но разцъфтява вътре в него! Това не е съчетание от срич­ки, не е дума, понятие, не е някоя, а неговата майка, магично превъплъщение, много по-красноречиво от най-сполучливата снимка, уж нищо повече от кръгче­та и дъгички, но престанали изведнъж и завинаги да бъдат каквото са били - едно нищо, за да се превърнат в това присъствие, този глас, този парфюм, тази ръка, този скут, тези безброй подробности, в нещо толкова различно от изписаното тук, върху релсите на страни­цата, между четирите стени на класа...
философският камък.
Ни повече, ни по-малко.
Той току що е открил философския камък

16
От тази метаморфоза оздравяване няма. Никой не се връща невредим от такова пътуване. Във всяко чете­не има удоволствие, дори когато е неосъзнато. Същин­ска наслада на алхимик по самата си природа, удоволст­вието да четеш не се бои от телевизионните образи, та ако ще да са в целодневни и лавинообразни количества,
Но ако удоволствието от четенето се е загубило (ако наистина, както се твърди, моят син, моята дъще­ря, младежите не обичат да четат), то не е отишло надалеч.
То сама се е позаблудило.
И не е трудно да бъде намерено.
Трябва само да знаем по кои пътища да тръгнем да го търсим и да си припомним за тази цел някои ис­тини, без връзка с въздействието на модернизацията върху младежта. Някои истини, засягащи само нас». Нас, които твърдим, че „обичаме да четем" и бихме желали да предадем тази любов другиму.

17
И тъй, още в плен на магията, той се връща от училище доста горд и дори щастлив. Перчи се с пет­ната мастило, сякаш са медали. Достойни за похва­ла му изглеждат и паяжините, изрисувани от четири­цветната химикалка.
Това щастие все още уравновесява първите мъки на ученическия живот: абсурдно дългите дни, изиск­ванията на учителката, глъчката в стола, първите сърдечни страдания...
Той се прибира, отваря чантата, демонстрира подвизите си, отново изписва свещените думи (ако не е „мама", ще е „татко", или „бонбон", или „котка", или собственото му име...).
Навън той неуморно преговаря безкрайния урок на рекламите: Р-Е-Н-О, С-А-М-А-Р-И-Т-Е-Н, В-О-Л-В-И-К, К-А-М-А-Р-Г; думите сякаш падат от небето, пъстроцветните им срички се пръскат в устата му. Нито една марка прах за пране не устоява на желанието му да я разгадае:
- Най-бя-ло-пра-не, какво значи „найбялопране"?
Ударил е часът на най-важните въпроси.

 18
Дали не допуснахме възторгът му да ни заблуди? Дали не повярвахме, че щом детето се радва на думи­те, то ще надвие и на книгите? Или решихме, че четенето се усвоява от само себе си, както навика да хо­диш прав, или да говориш - още една привилегия на нашия вид, нали така? Тъй или иначе избрахме тъкмо този момент, за да престанем вечер да му четем.
Училището го учеше да чете, а той залягаше със страст, в живота му това беше поврат към нова самостоятелност, нова версия на първата крачка горе-долу това си мислехме, без да го изричаме ясно, защото събитието ни се стори напълно „естествено", просто един от етапите в нормалната биологическа еволюция.
Той беше вече „голям", можеше да чете, да се движи сам из територията на знаците...
Можеше да ни върне нашия свободен четвърт час.
Новата му гордост не пожела да ни противоре­чи. Пъхаше се в леглото със „Слончето Бабар", широ­ко отворено в скута му, а дълбоката бръчка между очите му издаваше невероятна съсредоточеност: той четеше.
Заблудени от тази пантомима, излизахме от ста­ята му, без да разберем, или с нежелание да осъзнаем, че онова, което детето научава най-напред, не е само­то действие, а външната му проява, и че макар тази показност да помага в усвояването, основното й пред­назначение е да го успокои, понеже ни се е харесала.

19
Всичко това съвсем не значи, че бяхме стана­ли недостойни родители. Ние не го изоставихме из­цяло на училището. Напротив, следяхме много от­близо как се справя. Учителката ни имаше за грижовни родители, които идват на всички срещи и са „отворени за диалог".
Помагахме на чирачето да си пише домашните. Когато прояви първите признаци на умора в четенето, храбро настояхме да прочита всеки ден по една стра­ница на глас и да разбира смисъла й.
Не винаги беше лесно.
Всяка сричка се раждаше мъчително.
Смисълът на думата се удавяше в усилието да бъде изречена.
Смисълът на изречението се разпиляваше в мно­гото думи.
Хайде пак.
Отначало.
Неуморно.
-  А сега ни кажи какво прочете току що? Какво значи!
И всичко това в най-лошото време от деня. Или той току-що се е прибрал от училище, или ние от ра­бота. Когато той е най-уморен, а ние направо капна­ли.
-  Изобщо не се стараеш!
Нерви, викове, демонстративен отказ, тръшкане на врати или инат:
-  А сега отначало, всичко отначало!
И той подхващаше отначало с думи, деформира­ни от треперещите му устни.
-  Не ми разигравай комедии!
Всъщност мъката му не беше престорена и той нямаше желание да ни заблуждава. Беше истинска, спонтанна, израз на болката, че вече не е господар на положението и не може да играе ролята си така, че да сме доволни; беше мъка, подхранвана много повече от тревогата ни, отколкото от раздразнението, което проявявахме.
Защото наистина се тревожехме.
Тази тревога много бързо го изравни с други деца на неговата възраст.
Почнахме да разпитваме приятели, чиято дъще­ря..., а, не, не, много е добре в училище, направо поглъ­ща книгите, да, да.
Дали не е глух? Дали не страда от дислексия? Да очакваме ли негативизъм към училището? Няма ли да изостане непоправимо?
Поведохме го по лекари: аудиограма - абсолют­но нормална. Успокоителна диагноза на ушните док­тори. Напълно доволни са и психолозите...
Тогава?
Мързел?
Най-обикновен мързел?
Не, той просто напредваше със свой ритъм, кой­то няма защо да съвпада с този на някой друг, нито е задължително да е равномерен, това бе неговият ритъм на читател-чирак, който си има свои ускорения и за­бавяния, свои периоди на лакомия и на продължител­но безапетитие, своя жажда за напредък и свой страх да не разочарова...
Само че ние, „педагозите", сме припиращи лихва­ри. Собственици на Знанието, ние го заемаме срещу лих­ва. То трябва да ни носи печалба. И то бързо! Защото в противен случай започваме да се съмняваме в себе си.

20
Ако моят син, моята дъщеря, ако младите, как­то се твърди, наистина не обичат да четат - глаголът е употребен на място, тъй като става дума именно за ранена обич, - не бива да обвиняваме телевизията, модерните времена, училището. Впрочем можем, ако щете, но само след като сме си задали най-важния въпрос: какво направихме с идеалния читател, какъвто той беше по времето, когато съчетавахме ролите на разказвач и на книга?
Колко ужасно беше нашето предателство!
Той, разказът и ние бяхме Троица, събирана вся­ка вечер, а сега е сам срещу една враждебна книга.
Тогава лекотата на нашите изречения смъкваше от плещите му всяка тежест, сега неразгадаемото гъмжило от букви потиска дори изкушението да по-мечтае.
Някога ние го приобщихме към пътешествието на духа; сега е смазан от вцепеняващото усилие.
Някога го дарихме с вездесъщност; сега е затвор­ник в стаята си, класа си, книгата си, в един ред, в една дума.
Къде ли са се скрили героите от приказките, всич­ки тези братя, сестри, царе, царици, тези храбреци, преследвани от безброй злодеи, които го освобожда­ваха с виковете си за помощ от бремето на битието? Възможно ли е те да имат нещо общо с петната от брутално размазано мастило, наречени букви? Въз­можно ли е полубоговете да са били така безмилостно разкъсани, та от тях да е останало само това - печатар­ските знаци? Възможно ли е книгата да се е превърна­ла в този предмет! Странна метаморфоза! Обратна на някогашната магия. Героите му и той, задушени за­едно в безмълвната дебелина на книгата!
Не по-малка метаморфоза е ожесточението, с което мама и татко, също като учителката, настояват именно той Да освободи пленената мечта.
- Та какво, казваш, му се случило на принца? Искам да чуя.
А сме същите родители, които някога му четяха книги, без изобщо да се интересуват дали е разбрал, че Красавицата спи в гората, защото си е убола пръста с  вретеното, а Снежанка - защото е изяла ябълката. (Отначало той наистина не разбираше, или не докрай. В приказките имаше толкова много чудеса, красиви думи и вълнения! Напрягаше цялото си внимание в очакване на любимия пасаж, а настъпеше ли мигът, вече си го повтаряше на ум; следваха други, по-неясни части от приказката, в които се заплитаха множество тайни; после полека-лека взе да разбира всичко, абсо­лютно всичко и вече знаеше много добре, че Красави­цата спи заради вретеното, а Снежанка заради ябълка­та...).
- Повтарям въпроса си: какво става с принца, след като баира му го изгонва от замъка?
Настояваме, настояваме. Боже Господи, не е възможно това дете да не е проумяло съдържанието на петнайсет реда! Нищо не са петнайсет реда!
Бяхме неговият разказвач, а се превърнахме в негов счетоводител.
- Е, в такъв случай никаква телевизия след мал­ко!
Е, да...
Да...Телевизията, издигната до ранга на награ­да, четенето, принизено до задължение...Откритието е наше...

21
Четенето е напастта на детството и кажи-речи единственото занимание, което сме в състояние да му предложим.(...) Детето не е заинтересовано да усъвършенства инструмента, с който го изтезават, но ако съумеете да превърнете четенето в извор на удо­волствие, то ще почне да заляга и без вашата намеса.
Какви огромни усилия се полагат, за да се открият най-добрите методи за обучение по чете­не, изобретяват се чинове и табла, превръща се дет­ската стая в печатница (...). Каква глупост! Много по-сигурно и вечно забравяно средство е жаждата за знания. Събудете у детето тази жажда и заре­жете вашите чинове (...), тогава всеки метод ще е добър.
Любознанието – то е двигателят, единственият, който дава сигурен и траен резултат.
(...)
Ще добавя едно-единствено и много важно прави­ло: със сигурност и много бързо се постига най-често онова, което не бързаме да постигнем.
Добре, добре, Русо не би трябвало да има думата по въпроса, защото е искал да изгори юргана заради бълхите! (Глупав рефрен...)
И все пак, той се обажда твърде уместно, за да ни напомни, че маниакалността на възрастните на тема „да знаеш да четеш" не е от вчера, нито идиотщината на педагогическите измишльотини, които само потис­кат жаждата за знания.
Освен това (о, чувам доволния кикот на люби­теля на парадоксите!) не е изключено лош баща да прилага чудесни възпитателни принципи, а добър пе­дагог - отвратителни. Така си е.
Но ако Русо не ни върши работа, какво да кажем за Пол Валери (той не е имал нищо общо с педагоги­ката), който, когато изнасял пред девойките от стро­гия пансион на Почетния легион една дълбоко поучи­телна лекция, пропита от искрено уважение към учи­лищните институции, внезапно преминал към най-същественото - заговорил за любовта, за любовта към книгата:
- Госпожици, Литературата започва да ни привли­ча не с лексиката или синтаксиса. Спомнете си как влизат Буквите в нашия живот. В най-крехка възраст, щом престанат да пеят на бебето песничката, с коя­то то заспива усмихнато, идва времето на приказки­те. Децата ги поглъщат както са поглъщали млякото си. Те настояват магията да продължи и да се повто­ри, те са безмилостна и чудесна публика. Един Господ знае колко часа съм загубил, за да заситя с магьосници, чудовища, пирати и феи децата си, които крещяха: „Още!" на капналия си баща.

22
„Те са безмилостна и чудесна публика".
Те са от самото начало чудесни читатели и ще си останат такива, ако възрастните, които ги обкръжа­ват, подхранват възторга им, вместо да се чудят как да доказват своята компетентност, ако поощряват жаждата им за знания, преди да им налагат задълже­нието да си казват урока, ако не ги изоставят в усили­ята им и не се задоволяват с това да ги причакват на завоя, ако са готови да губят вечерите си, вместо да се чудят как да спечелят време за себе си, ако правят вълнуващо настоящето, вместо да размахват заплаха­та за бъдещето, ако се откажат да превръщат доско­рошното удоволствие в тегоба и се стараят да го подклаждат, докато детето не го превърне само в свое задължение, ако свържат задължението с безкорист­ното усвояване на културата, ако си възвърнат и те удоволствието от тази безкористност.

23
А това удоволствие е всъщност лесно постижимо. И не е трудно да му го върнем. Достатъчно е да не допус­нем да изминат цели години. Достатъчно е да дочакаме падането на нощта, да отворим отново вратата на стая­та му, да седнем на леглото му и да започнем да четем заедно.
Да четем.
На глас.
Без умисъл.
Любимите му приказки.
Онова, което се случва тогава, заслужава да бъде описано. Отначало той не вярва на ушите си - на паре­но дете и приказката му е гореща. Придърпал е одеялото до брадичката си и седи нащрек в очакване капанът да прищрака:
- Хубаво, та какво ти прочетох току-що? Разбра ли го?
Но там е работата, че сега не задаваме такива въпроси. Нито каквито и да било. Само четем. Постепенно той се отпуска. (Ние също). Виждаме го как полека-лека си възвръща замечтаната съсредоточе­ност, която се появяваше на лицето му всяка вечер. И най-сетне ни разпознава. По някогашния ни глас.
Възможно е от силната изненада той да заспи още след първите минути - защото е изпитал облекче­ние.
На другата вечер пак сме заедно. Навярно със същото четиво. Да, има вероятност той да поиска снощната приказка, за да се увери, че не е сънувал, да ни зададе същите въпроси, на същите места, заради радостта да чуе същите отговори. Повторението успо­коява. То е доказателство за близост. То е нейното дихание. А той има нужда да си възвърне това диха­ние:
-Още!
„Още, още...", което, общо взето, значи: „Колко много се обичаме, ти и аз, щом ни стига тази единст­вена приказка, повтаряна безброй пъти!" Да препро­читаш не значи да повтаряш, а да даваш все нови и нови доказателства за неуморна любов.
И значи препрочитаме.
Денят му е отминал. Ние сме тук, най-сетне за­едно, най-сетне другаде. Той е преоткрил мистерията на Троицата: той, текстът и ние (в каквато последова­телност желаете, защото щастието е тъкмо в невъз­можността да подредиш елементите на тази сплав!).
Докато накрая той си позволи върховното удо­волствие на читателя да се умори от текста и да ни помоли да минем към друг.
Колко вечери сме загубили, за да отключим пор­тите на въображаемото? Само няколко, не повече. Да речем, още няколко. Но си струваше труда. Сега той отново е способен да възприеме всеки разказ.
Същевременно в училище чиракуването продъл­жава. Ако все още не напредва в сричането на уроци­те, да не изпадаме в паника - откакто не го караме да печели време, времето е на наша страна.
Успехът, прословутият „успех" ще дойде от дру­гаде и то неочаквано.
Някоя вечер, когато сме прескочили ред, ще го чуем да вика:
-   Прескочи едно място! -Моля?
-   Ами изпусна едно място, прескочи го!
Не, не, уверявам те...
-Дай!
Ще издърпа книгата от ръцете ни и ще посочи с победоносен пръст прескочения ред. Ще го прочете на глас.
Това е първият признак.
Ще последват и други. Ще свикне да ни прекъс­ва:
- Как се пише?
-Кое?
-Праисторически.
-П.Р.А.И.С..
-Дай да видя!
Да не си правим илюзии: това внезапно любо­питство се дължи донякъде и на пробудената му наскоро дарба на алхимик, така е, но най-вече на желанието му да удължи вечерното ни бдение.
(Дадено, ще го удължим...).
Друга вечер ще обяви:
- Ще чета с теб!
Ще наднича над рамото ни и ще следи известно време с очи редовете, които му четем.
Или:
-Аз почвам!
И ще се втурне да щурмува първия абзац.
Чете със запъване, вярно, и бързо се уморява, така е... Няма значение, сега е спокоен и чете без страх. Ще го прави все по-добре и с все по-голямо желание.
- Тази вечер аз ще чета!
Същия абзац, разбира се - предимството на пов­торението, - но после и друг - „любимото му място", а след това и цели откъси. Текстове, които знае почти наизуст и по-скоро разпознава, отколкото чете, но въпреки това ги чете, заради радостта да ги разпознава. Вече не е далеч мигът, когато ще го сварим с „При­казки на котарака" в скута да реши, заедно с Делфин и Маринет, животните от фермата.
Преди няколко месеца беше смаян, че е разпознал думичката „мама", сега от пороя на думите изплува вече цяла приказка. А самият той се е превърнал главно действащо лице на онова, което чете, в онзи когото авторът е упълномощил за вечни времена д освобождава героите, пленени в тъканта на текста, з да го освободят и те на свой ред от тегобите на деня.
Ето. Спечелихме.
Ако искаме да му доставим върховно удоволст­вие, достатъчно е да заспим, докато ни чете.

24
Никой и никога няма да успее да обясни на мом­че, което се е зачело вечер в увлекателна история, не, никой няма да го убеди с доказателства, свързани със самия него, че сега трябва да спре да чете и да си легне да спи.
Това са думи на Кафка, на малкия Франц, чийто татко би предпочел той да прекарва всяка нощ от жи­вота си наведен над сметките.

II.               ТРЯБВА ДА СЕ ЧЕТЕ (ДОГМАТА)
25
Остава проблемът с голямото момче в стаята му.
То също има нужда да бъде сдобрено с „книгите"!
Къщата е празна, родителите са си легнали, те­левизорът е изключен и значи той е сам... пред стра­ница 48-ма.
И пред резюмето на книгата, което трябва да предаде утре.
Утре...
Бърза сметка на ум:
446-48 = 398.
Триста деветдесет и осем страници, които тряб­ва да сдъвче тази нощ!
Залавя се храбро. Страница след страница. Ду­мите в „книгата" танцуват между наушниците на уокмена. Танцуват без радост, защото краката им те­жат като олово. Строполяват се една след друга като застреляни коне. Дори солото на барабаниста не може да ги съживи. (А Кендал е страхотен на ударните!) Продължава да чете, без да поглежда към труповете. Думите са предали Богу духа на смисъла си, мир на праха на буквите им. Това клане не го ужасява. Чете машинално. Подтикван от чувството за дълг. Страни­ца 62-ра, страница 63-та.
Чете.
Какво чете?
Историята на Ема Бовари.
Историята на едно момиче, което много е чело:
Тя беше чела „Павел и Виржиния" и бе мечтала за бамбуковата къщичка, за негъра Домито, за вярното куче, а особено за нежното приятелство на ня­кое добро братче, което ще търси за нея червени пло­дове из големите, по-високи от камбанарии дървеса или ще тича босо по пясъка, за да и донесе птиче гнез­до.
Най-добре да се обади на Тиери или на Стефани да му дадат утре заран резюмето, а той ще го препише набързо, преди да влезе в час, и ни лук ял, ни лук ми­рисал - задължени са му в края на краищата.
Когато навърши тринайсет години, сам баща й я заведе в града, за да я остави в манастира. От­седнаха в една странноприемница в квартала Сен-Жерве, дето за вечерята сложиха нарисувани чинии, изобразяващи историята на госпожица Дьо Лавалиер. Легендарните обяснения, заличени тук-таме от драскотините на ножовете, прославяха религи­ята, нежностите на сърцето и придворното вели­колепие.
Изречението :"... за вечерята сложиха нарису­вани чинии..," го кара уморено да се усмихне: „Дали са им за гризкане празни чиния? Накарали са ги да изкълват историята на тази Лавалиер?" Прави се на саркастичен. Възприема се като страничен наблюда­тел на онова, което чете. Греши, защото иронията му е улучила право в целта. Нещастието на тези двама­та е в това, че Ема е способна да гледа на чинията си като на книга, а той на книгата си като на чиния.
26
В същото време, в лицея (както гласят ръкопис­ните субтитри в любимите на тяхното поколение бел­гийски комикси). Родителите:
-  Вижте, синът ми... дъщеря ми... на тема кни­ги...
Учителят по френски е разбрал: въпросният уче­ник „не обича да чете".
-  Да се чуди човек, като дете много четеше..., просто ненаситно, нали, скъпи, направо поглъщаше книгите.
Скъпият потвърждава: наистина ги поглъща­ше.
-  При това сме му забранили да гледа телевизия!
(Нова формула: абсолютна забрана на телевизи­ята. Решаваш задачата, като премахваш условието -още един великолепен педагогически трик!)
-  Точно така, през учебната година никаква те­левизия, това е принцип, от който никога не сме отстъпвали!
Никаква телевизия, но от пет до шест пиано, от шест до седем китара, в сряда танци, джудо, тенис, в събота фехтовка, от първите снежинки ски, ас първи­те слънчеви лъчи ветроходство, в дъждовни дни грънчарство, освен това пътуване до Англия, художест­вена гимнастика...
И ни най-малка възможност да остане насаме със себе си, па макар и един кратък четвърт час.
Край на мечтанията!
Долу скуката!
Чудесната скука...
Продължителната скука...
Която прави творчеството възможно...
-  Полагаме усилия той никога да не скучае.
(Горкият той...)
-   Правим всичко, как да се изразя? Стремим се да му дадем всестранно възпитание...
-   И най-вече приложимо, скъпа, най-вече прило­жимо.
-   В противен случай нямаше да сме тук.
-   За щастие успехът му по математика не е лош...
-   Само че по френски...
О, това жалко, тъжно, патетично усилие, което налагаме на гордостта си ние, буржоата от Кале или другаде, за да посетим учителя по френски с ключовете на нашия провал в ръка. А учителят слуша, повтаря „да, да" и би желал поне веднъж в дългия си живот на пре­подавател да си позволи илюзията, мъничката илюзия... Но не:
- Смятате ли, че ако не изкара по френски, ще се наложи да повтаря класа?

27
Така върви животът ни: той, зает с мисълта от кого да препише резюмето, ние, пред ужасната запла­ха той да повтори класа, учителят по френски - с при­низения си предмет... И да живее книгата!

28
Един учител много бързо се превръща в стар учи­тел. Не че тази професия похабява повече от друга, не; причината е, че му се налага да изслушва толкова мно­го родители да му говорят за толкова много деца и съще­временно за себе си, да изслушва толкова много разка­зи за съдби, разводи, толкова много семейни истории -за детски болести, за юноши, на които вече никой не може да въздейства, за обични дъщери, чиято любов са изгубили, за изстрадани провали и размахвани като зна­ме успехи, - толкова мнения по куп въпроси и най-вече относно абсолютната и всепризната необходимост да се чете.
Догмата.
Някои хора никога не са чели и се срамуват от това, други вече нямат време да четат, за което не­прекъснато съжаляват, трети не четат романи, а само полезни книги като есета или технически ръководст­ва, както и биографии или исторически трудове, ня­кои четат каквото им падне, други ви заявяват със свет­нали очи, че „поглъщат" книгите, има и такива, които четат само класици, господине, „защото няма по-добър критик от ситото на времето", едни, в зряла възраст, вече само „препрочитат", други не пропускат послед­ните творби на модните писатели, защото е добре да си в течение, нали, господине...
Но всички, всички до един го правят заради не­обходимостта да се чете.
Заради догмата.
Включително и онзи, който е престанал да чете, и твърди, че до вчера е чел много, обаче вече е завършил образованието си, а пък за успехите, които е пос­тигнал в живота - разбира се, сам (той е от хората, които „не дължат никому нищо"), - са допринесли и книгите, готов е да признае това; книгите, от които вече няма нужда, са му били "необходими, да, да, дори абсолютно необходими!"
- Няма как, това дете ще трябва да си го набие в главата!
Догмата.

29
Впрочем „детето" си го е набило в главата. То не поставя нито за миг догмата под съмнение. Поне така може да се заключи от написаното в неговия „отговор на литературен въпрос":
Какво мислите за призива на Гюстав флобер към приятелката му Луиз Коле: „Четете, за да живеете!"
Детето е съгласно с флобер, детето и неговите съученици и съученички, всички са съгласни: „Флобер е бил прав!" Единодушие в трийсет и пет домашни - трябва да се чете, трябва да четеш, за да живееш, защото тъкмо необходимостта да четем ни отличава от животното, от варварина, от невежествения груби­ян, истеричния сектант, триумфиращия диктатор, от ненаситния материалист, да, трябва да четем! Трябва да четем!
-   За да обогатим знанията си.
-   За да преуспеем в учението.
-   За да сме информирани.
-   За да знаем откъде идваме.
-   За да знаем кои сме.
-   За да опознаем по-добре и другите.
-   За да знаем накъде отиваме.
-   За да запазим спомена за миналото.
-   За да хвърлим светлина върху настоящето.
-   За да използуваме натрупания опит.
-   За да не повтаряме глупостите на нашите пред­ци.
-   За да спечелим време.
-   За да избягаме.
-   За да открием смисъла на живота.
-   За да разберем кои са корените на нашата ци­вилизация.
-   За да поддържаме жива нашата любознател­ност.
-   За развлечение.
-   За да се образоваме.
-   За да общуваме.
-   За да развиваме критичния си дух.
Учителят хвали в полето: „да, да, добре, много добре, твърде добре, много точно, интересно, да, мно­го вярно, наистина". И само дето не възкликва: „Още! Още!", въпреки че е видял сутринта в коридора на ли­цея как „детето" преписва с пълна пара резюмето на Стефани; макар да знае от опит, че повечето от цита­тите в тези покорни съчинения са от един много под­ходящ за целта речник и веднага да е разбрал: подбра­ните цитати („дайте примери, извлечени от собстве­ния ви опит") са из прочетеното от други; макар уши­те му още да пищят от воя, последвал изискването му да прочетат поредния роман:
-   Какво? Четиристотин страници за петнайсет дни! Изключено е да успеем, гос'дине!
-   Имаме контролно по математика!
-   И тема по екология за другата седмица!
Макар да знае каква роля играе телевизията в живота на тези юноши и девойки, на Матьо, на Лейла, Брижит, Камел или Седрик, учителят пак не пести похвалите с червеното мастило, когато Седрик, Камел, Брижит, Лейла или Матьо твърдят, че „ТеВе-то" („В темите ви никакви съкращения!") е враг Номер Едно на книгата, пък, ако се позамисли човек, също и кино­то, понеже и двете предполагат пълна, аморфна па­сивност, докато четенето е отговорно действие. (Мно­го добре!)
Все пак на това място учителят оставя писалка­та, вдига глава като замечтан ученик и се пита - о, само мислено - дали някои филми не са му оставили все пак спомен като от книги. Колко пъти е препрочи­тал „Нощта на ловеца", „Амаркорд", „Манхатън, „Стая с изглед", „Угощението на Бабет", „фани и Алек­сандър"? Нали винаги му се е струвало, че образите във филма крият загадката на знаците? Ех, той не е специалист, невеж е в синтаксиса на киното, не владее лексиката на киноманите, но очите са му казали ясно: има образи, чийто смисъл е неизчерпаем, затова вся­ко ново общуване с тях освежава емоцията, такива са дори някои образи от телевизията, ами да: лицето на дядо Башлар на времето, в предаването „Четиво за всички", перчемът на Янкелевич в „Апостроф", голът, който Папен вкара на „Милан" на Берлускони...
Но времето напредва и той се връща към домаш­ните. (Кой ще опише някога самотата на преглежда­щия километри от домашни?) Още няколко тетрадки и думите вече подскачат пред очите му. Аргументите започват очевидно да се повтарят. Вече се ядосва. Уче­ниците му сякаш редят молитви! Какъв неспирен по­ток от поучителни слова: Трябва да четем - но нали всяко изречение доказва, че те изобщо не четат!

30
- Защо се разстройваш, скъпи? Вашите ученици пишат онова, което очаквате от тях!
-Тоест?
-Че трябва да се чете! Догмата! Не си очаквал да ти предадат куп домашни с възхвала на аутодафетата, нали?
-Очаквам само да откачат уокмените и да сед­нат сериозно да четат!
-Не е вярно...Очакваш да ти дават добри резю­мета на романите, които ти им налагаш, да „тълку­ват" правилно стихотворенията, които ти избираш, а в деня на матурата да анализират майсторски текстове от твоя списък, да „коментират" задълбочено, или да резюмират „интелигентно" онова, което изпитващият ще им пъхне под носа. Но нито изпитващият, нито ти, нито родителите имат особено горещо желание тези деца да четат. Не че желаят обратното. Те просто искат успешно завършване на училището, нищо повече. Що се отнася до всичко останало, те си имат куп други грижи. Впрочем и Флобер си е имал други грижи. Ако отпраща Луиз към книгите, то е, за да го остави на мира, да не му пречи да работи спокойно върху своята Бовари. Това е истината и ти го знаеш добре. „Четете, за да живеете!" изпод перото на Флобер и в писмо до Луиз може да значи само: „Четете, за да ме оставите да живея". Ти обясни ли го това на учениците си? Не? Защо?
Тя се усмихва и слага ръка върху неговата:
-       Трябва да се примириш, скъпи: култът към книгата е част от устната традиция. А ти си нейни­ят велик жрец.

31
Не открих в държавните програми нищо насърчи­телно. Дори съдържанието на обучението да беше по-богато и увлекателно, суровата педантичност на баварските учители пак щеше да ме отблъсне и от най-интересната тема...
Цялата литературна култура, която притежа­вам, съм придобил извън училището...
В спомените ми гласовете на поетите се сли­ват с гласовете на онези, които първи ме запознаха с тях: има шедьоври на немската романтична школа, които не мога да препрочитам, без да чуя отново ин­тонациите на развълнувания и звучен глас на Милен. Тя често ни четеше, докато бяхме още едва сричащи деца.
(...)
Още по-вглъбено слушахме спокойния глас на Магьосника... Любимите му писатели бяха руските. Четеше ни „Казаци"от Толстой и странно детински­те, изпълнени с достъпна дидактика притчи от пос­ледния период на творчеството му... Изслушахме раз­казите на Гогол и дори една творба от Достоевски -тревожния фарс, озаглавен „Нелепа история".
(...)
Чудесните вечерни часове в кабинета на татко пробуждаха не само въображението, но и любопитст­вото ни. Ако си изпитал веднъж магическото очаро­вание на голямата литература, ако си почувствал опората, която тя дава, имаш желание да научаваш все повече и повече - още „нелепи истории" и мъдри притчи, още приказки, които могат да се тълкуват по много начини, още странни приключения. Така чо­век започва да чете и сам...
Това са думи на Клаус Ман, син на Томас Магьос­ника и на Милен с развълнувания, звучен глас.


32
Потискащо единодушие... Сякаш от наблюдени­ята на Русо върху уроците по четене до тези на Клаус Ман върху казионното обучение по литература в Бавария, като се мине през иронията на младата съпруга на учителя и се стигне до вайканията на учениците тук сега, училището се е ограничавало навсякъде и всякога да обучава в определени техники и да принуждава към задължителен коментар, преграждало е непосредния достъп до книгата, пропъждайки удоволствието от четенето. Сякаш от край време и за всички ширини е твърдо установено, че в училищните програми няма място за удоволствие, защото знанието може да е плод само на осъзнато страдание.
Това има своята логика.
Аргументи не липсват.
Училището не може да бъде школа за удоволствия, защото в удоволствието има нещо безполезно, училището е необходима фабрика за знания, които изискват усилие. Преподаваните там предмети са сечива на съзнателното отношение към света. Учителите са техните проводници и от тях не може да се изисква възхвала на самоцелното интелектуално развитие, защото всичко, абсолютно всичко в училищния живот - програми, бележки, изпити, класиране, степени, насоки, раздели - всичко потвърждава състе зателната същност на образователната институция, на свой ред обусловена от пазара на труда.
Ако ученикът среща понякога ентусиазиран учи­тел, който преподава математиката заради самата нея и така, сякаш тя е изкуство, учител, който чрез собст­веното си вдъхновение заразява с любов към матема­тиката, превръщайки усилието в удоволствие, това може да е само случайност и няма нищо общо с изиск­ванията на Институцията.
На живите същества е присъщо да внушават любов към живота, дори под формата на уравнение от втора степен, но жизнеността никога не е била включ­вана в училищните програми.
функцията е тук.
Животът другаде.
Четенето се учи в училище.
А любовта към четенето...

33
Трябва да се чете, трябва да се чете...
Но ако вместо да го изисква, учителят реши из­веднъж да сподели собствената си радост от четене­то?
Радост от четенето? Това пък какво е?
Въпроси, които наистина ни подтикват да се вгледаме в себе си!
И като начало да признаем една истина, коренно противоположна на догмата: повечето от четивата, които са ни формирали, сме погълнали не за да, а въпреки че. Чели сме (и четем), като се изолираме, отказваме, като се противопоставяме. Ако поради това запри­личваме на бегълци, ако няма вероятност реалността да стигне до нас през „очарованието" на прочетеното, това значи само, че сме бегълци, които се самоизграждат, че сме избягали, за да се родим.
Всяко четене е акт на съпротива. Съпротива сре­щу какво? Срещу всички ограничения. Всички:
- Социални.
- Професионални.
- Психологически.
- Емоционални.
- Климатични.
- Семейни.
- Домашни.
- Стадни.
- Патологични.
- Парични.
- Идеологически.
- Културни.
- Или егоцентрични.
Доброто четене спасява от всичко, включително и от самия себе си.
А освен всичко друго ние четем и срещу смъртта.
Кафка чете срещу меркантилните планове на баща си, фланъри ОКонър чете Достоевски въпреки иронията на майка си („Идиот"? Не се учудвам, че си поръчала книга с такова заглавие!"), Тибоде чете Монтен в окопите на Вердюн, Анри Мондор потъва в своя Маларме в окупирана франция на черноборсаджиите, журналистът Кауфман препрочита в затворите на Бей­рут отново и отново все същия том на „Война и мир", болният, опериран без упойка, за когото ни разказва Валери, намира „малко облекчение или по-скоро из­вестен прилив на сили и търпение", като си повтаря на ум, „между два пристъпа на болката, любима по­ема". Да не забравяме и признанието на Монтескьо, чиято педагогическа окраска е дала повод да се изпи­ше толкова мастило: „Ученето беше за мен най-доброто лекарство срещу отвращението от живота и н помня да съм изпитвал мъка, която един час четене д не разсее".
В ежедневието четенето, това е по-често стряхата на книгата срещу почукването на дъжда, безмълвното сияние на страниците срещу равномерното полюшване на метрото, романът, пъхнат в чекмеджето на секретарката, припряното прелистване на учителя, дока­то учениците му се потят над нещо, или скришното четене на ученика от последния чин, преди да предаде празните листове...

34
Трудно е да преподаваш Художествена Литера­тура при положение, че четенето изисква усамотяване и мълчание!
Четенето - акт на общуване? Още една хубава шега на коментаторите! Та ние не говорим за проче­теното! Най-често ревниво пазим в тайна удоволстви­ето от книгата, която четем. Било защото не намира­ме в нея тема за обсъждане, било защото, преди да кажем нещо за нея, предпочитаме да оставим времето да упражни чудесното си дестилиращо въздействие. Това мълчание е гаранция за близостта ни с книгата. Прочели сме я, но още сме в нея. Тя е убежище за на­шето „не". Тя ни пази от огромния външен свят. Пре­доставя ни обсерватория, издигната високо над заоби­калящия ни пейзаж. Прочели сме и мълчим. Мълчим, защото сме прочели. Само това липсваше - някой да ни причаква на завоя след прочитането, за да ни попи­та: „Ееее? Хубава ли е? Разбра ли я? Хайде, давай отчет!"
Понякога причина за мълчанието е скромност­та. Не триумфиращата скромност на професионални­те аналитици, а дълбоко вътрешното, самотно, почти болезнено съзнание, че тази книга, този автор току-що са „променили целия ни живот".
Или друго озарение ни кара изведнъж да онеме­ем - възможно ли е онова, което ни е потресло така силно, да не е променило нищо в световния ред? Възможно ли е нашият век да си е останал все същият след „Бесове" на Достоевски? Откъде са изникнали Пол Пот и нему подобните, след като вече е бил създа­ден герой като Пьотр Верховенски? А ужасите на конц­лагерите след Чеховия „Сахалин"? Някой да е прогледнал от бялата светлина на Кафка, на която се е откроило като налеп най-кошмарното от нашата действи­телност? Някой да се е вслушал във Валтер Бенямин по време на най-жестокото изтребление? Защо, след като всичко е било вече факт, целият свят не е прочел „Родът човешки" от Робер Антелм, та макар и само за да освободи Христос на Карло Леви, останал завинаги в Еболи?
Как да не онемееш при мисълта, че книгата може да разтърси така силно съзнанието, но не и да попре­чи на света да върви към най-лошото.
Затова - мълчание...
Не и, разбира се, за празнодумците на културна­та власт.              
Ах, тези салонни брътвежи, в които хората ня­мат какво да си кажат и в които книгата е принизена до равнището на възможна тема за разговор. Романът, сведен до стратегия на комуникацията. Толкова мно­го мълчаливо страдание и безвъзмездно упорство, за да може този кретен да сваля онази фукла: „Не сте чели „Пътешествие до края на нощта"? Как е възмож­но!"
Убиват и за по-малко.

35
И все пак, макар да не е акт на незабавно общува­не, четенето е в края на краищата нещо, което се спо­деля. Но само след дълго отлагане и придирчив избор.
Ако си дадем сметка кое от най-доброто, което сме прочели, дължим на Училището, на Критиката, на всички видове реклама или обратното - на прияте­ля, любимия, съученика и дори на семейството, стига то да не подрежда книгите на лавицата на възпитани­ето, резултатът ще е очевиден: най-хубавото, което сме прочели, дължим обикновено на същество, което ни е скъпо. И със скъпо същество ще заговорим за него най-напред. Може би защото същината на желанието да четеш, както и на всяко чувство, е в избора. Да обича­ме не значи ли всъщност да подарим предпочитание­то си на онези, които сме предпочели? Споделеното изпълва невидимата крепост на нашата свобода. Ние сме населени от книги и приятели.
Когато скъпо същество ни даде книга, ние бърза­ме да го открием сред редовете, да открием вкусовете му, причините да ни сложи този том в ръцете, знаците на проявената от него близост. После текстът ни ув­лича и забравяме човека, който ни е потопил в него, тъкмо защото творбата има силата да помете и това случайно обстоятелство!
Годините минават и се случва, заговорим ли за даден текст, у нас да възникне и споменът за човек -тогава някои заглавия се превръщат в лица.
За да бъдем напълно справедливи, нека кажем, че това не винаги е лицето на любимо същество, а по­някога (о, много рядко!) на критик или на учител.
В детските ми години за мен това беше Пиер Дюмайе, който с погледа, с гласа, с паузите си даваше в „Четиво за всички" израз на дълбокото си уважение към читателя, какъвто щях да стана благодарение на него. Също и онзи мой учител, чиято страст към кни­гите му помагаше да прояви нужното търпение и да ни накара да обикнем четенето. Колко много трябва да е държал на нас и да ни е уважавал, за да ни дава да четем онова, което му е било най-скъпо!

36
В своята биография на поета Жорж Перо Жан-Мари Жибал цитира следните думи на студентка от Рен, където Перо е преподавал:
Той (Перо) пристигаше е сряда сутрин със синия си ръждясал мотоциклет, разрошен от вятъра и сту­да. Прегърбен, в синьо моряшко наметало с качулка, с лула в устата или в ръка. Изпразваше върху масата цяла чанта книги. Това беше истинският живот.
Петнайсет години по-късно тя все още е очаро­вана от него. Наведена с усмивка над чашката кафе, тя се замисля, извиква бавно спомените и казва:
- Да, самият живот: половин тон книги, лули, тютюн, вестник, „франс-Соар" или „Екип", клю­чове, бележници, фактури, свещ за мотоциклета... Измъкваше от хаоса някоя книга, поглеждаше ни и със смях, възбуждащ апетита ни, започваше да чете. Крачеше и четеше с една ръка в джоба, с другата - леко протегнал книгата напред, сякаш докато я чете­ше, ни я поднасяше. Всяко негово четене беше по дарък. Не искаше от нас нищо в замяна. Когато вни­манието на един или една от нас отслабваше, той млъкваше за миг, поглеждаше замечталия се и подсвиркваше. Не беше укор, а весел призив към съзна­нието. Нито за миг не ни губеше от поглед. Дори изцяло погълнат от четенето, пак ни виждаше над редовете. Гласът му, звучен и ясен, леко кадифен, изпълваше докрай пространството на класната стая, както би изпълнил и арена, театър, или Марсово поле, без нито веднъж някоя дума да бъде произне­сена по-високо от друга. Съобразяваше се инстинк­тивно с обема на пространството и на нашите мозъ­ци. Беше естествен резонатор за всяка книга, въп­лъщение на текста, самата книга, станала човек. Чрез неговия глас откривахме изведнъж, че всичко това е било написано за нас. Достигахме до това от­критие след като дълго бяхме ходили на училище и часовете по литература ни бяха държали на почетно разстояние от книгите. Какво повече правеше той от другите ни учители? Нищо. В известен смисъл дори много по-малко. Така е, само че той не ни от­мерваше литература с аналитичен капкомер, а ни я даваше на щедри шепи... И ние разбирахме всичко, което ни четеше. Ние го чувахме. Нямаше по-блес­тящ анализ на текста от неговия глас, който предварваше замисъла на автора, разкриваше подтекста, обясняваше намеците, правеше невъзможно вся­ко невярно тълкуване. Немислимо беше, след като си го чул да чете „Двойно непостоянство", да продължиш да дрънкаш глупости за „стил Мариво" и да обличаш в розово хората-кукли в този театър на дисекцията, Точният му глас ни въвеждаше в ла­боратория, ясната му дикция ни приканваше към вивисекция. Все пак не прекаляваше и не превръща­ше Мариво в преддверие на Сад. Но докато четеше, имахме чувството, че виждаме като в разрез мозъците на Арлекин и Силвия, сякаш асистирахме в ла­бораторния му опит.
При него имахме един час седмично. Този час приличаше на хаоса в чантата му - като при смяна на жилището. Когато ни напусна в края на годината, си направих равносметка: Шекспир, Пруст, Кафка, Виалат, Стриндберг, Киркегор, Молиер, Бекет, Мариво, Валери, Юисманс, Рилке, Батай, Грак, Ардьоле, Сервантес, Лакло, Чоран, Чехов, Анри Тома, Бютор... Из­реждам ги безразборно и пропускам поне още толко­ва. За десетте предходни години не бях чувала дори за една десета от тях.
Той ни говореше за всичко, четеше ни всичко, защото не допускаше да имаме библиотеки в главите си. Не проявяваше и капка лицемерие. Бяхме за него онова, което наистина си бяхме - необразовани гимназистчета, заслужаващи да получат знания. И нито дума за културно наследство, нито за свещени тайни, окачени по звездите; с него текстовете не падаха от небето, той ги събираше по земята и ни ги подарява­ше, за да ги четем. Всичко беше тук, край нас, и бли­каше от живот. Спомням си колко разочаровани бях­ме в началото, когато и той заговори за класиците -онези, за които учителите все пак ни бяха казали по нещо, малкото, които си въобразявахме, че познаваме добре: Лафонтен, Молиер... Само за час те изгубиха статута си на училищни божества и станаха за нас близ­ки и тайнствени - тоест необходими. Перо възкреся­ваше авторите. Стани и тръгни! От Аполинер до Зола, от Брехт до Уайлд те се явяваха в класа ни и бяха живи, сякаш току що излезли от „Мишу" - кафенето отсре­ща, където той ни подаряваше понякога и второ полу­време. Въпреки това изобщо не се правеше на учител-приятел, не беше в неговия стил. Просто продължава­ше онова, което наричаше свой „час по незнание". С него културата преставаше да е държавна религия, а тезгяхът на един бар се превръщаше в катедра, не по-малко представителна от тази в някоя аудитория. Ние, неговите слушатели, не изпитвахме желание да се по-калугерим, да навлечем расото на знанието. Просто искахме да четем, нищо повече... Когато той свършваше, хуквахме да опустошаваме книжарниците в Рен и Кемпер. Защото колкото повече четяхме, толкова по-невежи се усещахме, сами на брега на своето неве­жество, загледани в морето. Но с него вече не ни беше страх, че ще се намокрим. Потапяхме се в книгите, без да си губим времето предпазливо да опитваме дали е дълбоко. Не зная колко от нас са станали учители... – предполагам малцина, за което сигурно трябва да се съжалява, защото той неусетно ни бе заразил с чудес­ното желание да предаваме знания. Да го правим с пълни шепи. Той самият пет пари не даваше за педа­гогиката, но мечтаеше със смях за странстващ универ­ситет:
- Ако можеше да се поразтъпчем..., да посетим Гьоте във Ваймар, да поспорим за Господа-Бога с ба­щата на Киркегор, да се насладим на „Бели нощи" по Невския проспект...

37
„Четенето е като възкресението на Лазар; то по­вдига каменната плоча на думите." Жорж ПЕРО („фрагменти”)

38
Перо не набивал знания в главите, той подаря­вал онова, което знаел. Бил не толкова учител, колко­то трубадур - един от онези певци, които жонглирали с думите, когато се отбивали в хановете по пътя за Компостел и рецитирали епически поеми на неграмот­ните поклонници.
Тъй като всичко трябва да има начало, той съби­рал всяка година малкото си стадо около устните изво­ри на романа. Гласът му на трубадур бил отправен към слушатели, които не знаят да четат. Той отварял очи. Пръскал светлина. Увличал по пътищата на книгите в безкрайно и несигурно поклонничество, в пътуване на човека към човека.
- Най-важното беше, че ни четеше всичко на глас! Защото вярваше от сърце, че искаме да разберем... Човек, който чете на глас, те издига до висотата на книгата. Той наистина те насърчава да четеш.

39
За разлика от него, ние, които сме чели и пре­тендираме да разпространяваме любовта към книга­та, твърде често предпочитаме да бъдем коментато­ри, интерпретатори, аналитици, критици, биографи, тълкуватели, онемели от набожно преклонение пред величието на литературата. Затворено в крепостта на учената ни компетентност; словото в книгите отстъпва пред нашето слово. Вместо интелигентността на текста да говори през устата ни, залагаме на собстве­ната си интелигентност и ние говорим за текста. Не сме емисари на книгата, а заклети пазачи на храм, чиито чудеса възхваляваме с думи, залостващи него­вите врати: „Трябва да се чете! Трябва да се чете!"
40
Трябва да се чете: за ушите на младите това е логическа грешка. Колкото и блестящи да са доводи­те - нищо повече от логическа грешка.
Онези от учениците ни, които са открили книга­та по други пътища, просто ще продължат да четат. Любознателните ще се ориентират в избора на четиво по фаровете на най-сполучливите ни обяснения.
Измежду онези, които „не четат", най-усърдните ще се научат да приказват като нас празни приказки: те ще преуспеят в инфлационното изкуство на коментара (про­читам десет реда, снасям десет страници) и в техниката „живаро" (прелиствам 400 страници и ги свивам до пет); ще се усъвършенстват в литературното въдичарство (ула­вяйки подходящ цитат в някой учебник по сдъвкана кул­тура на разположение у всички търговци на успех); ще свикнат да оперират със скалпела за повърхностен ана­лиз и ще станат рекордьори в премъдрото плуване из плит­чините между томчетата „избрано". Всичко това води с пълна сигурност до матура, до университетска диплома, та дори до диплома за гимназиален учител..., но съвсем не задължително и до любов към книгата.
А останалите ученици?
Онези, които не четат, и много скоро се усещат потиснати от многозначността на думата... Онези, които смятат себе си за глупави... Които са завинаги лишени от книгата... Завинаги без отговори... Скоро и без въпроси.

41
Нека да помечтаем.
Присъстваме на университетски изпит за учите­ли по литература, който се състои в изнасяне на урок.
Тема на урока: „Регистри  на литературното съзнание в „Мадам Бовари".
Младата кандидатка е седнала на един чин, някъде в краката на шестимата членове на комиси­ята, застинали горе на подиума. За да придадем още по-голяма тържественост на случая, ще кажем, че това става в голямата аула на Сорбоната. Сред дъх на векове и свещено дърво. Сред дълбоката тишина на познанието.
Оскъдната публика от роднини и приятели, пръсната из редовете, чува своето общо сърце да бие в унисон със страха на девойката. Обгръщаме с поглед всичко от долу нагоре, заедно с младото момиче там в дъното, примряло от ужас при мисълта колко много неща не знае.
Леко поскърцване, сподавена кашлица: вечност­та преди изпитанието.
Девойката подрежда с трепереща ръка бележ­ките си - отваря своята партитура на знанието: „Ре­гистри на литературното съзнание в „Мадам Бова­ри";
Председателят на комисията (понеже е измис­лен, нека го дарим с тога с цвета на бича кръв, с преклонна възраст, широка хермелинова яка над намета­лото и клепоуха перука, подчертаваща бръчките на издяланото му от гранит лице), та председателят на комисията се навежда вдясно, приповдига ухото на перуката на колегата си и му прошепва нещо. Асис­тентът (по-млад, с розовите бузи на учената зрялост, със същите тога и перука) важно кима, съгласен е. Той предава чутото на съседа си, докато председате­лят шепне на човека вляво. Пълно единодушие от единия до другия край на масата.
Регистри на литературното съзнание в „Мадам Бовари". Изгубена сред бележките си, ужасена от хаоса в главата си, девойката не вижда как комисията става, слиза от подиума, приближава се към нея и я заобикаля. Вдига очи да поразмисли и се оказва уловена в мрежата на погледите им. Би трябвало да се уплаши, но е загуби­ла ума и дума от друг страх - че нищо не знае. Изобщо не се пита какво правят толкова близо до нея. И отново потъва в бележките си. Регистри на литературното съзнание... Изгубила е плана на урока. А беше толкова ясен! Къде е дянала плана на урока? Кой ще й върне ясната последователност на подготвеното изложение?
-  Госпожице...
Девойката не иска да чуе председателя. Тя търси, търси плана на урока, отлетял с вихъра на поз­нанията й.
-  Госпожице...
Търси и не намира. Регистри на литератур­ното съзнание в „Мадам Бовари"... Търси и намира всичко останало, всичко, което знае. Само не плана на урока. Плана на своя урок.
-  Госпожице, моля ви...
Ръката на председателя ли е легнала върху ней­ната? (Откога председателите на изпитни комисии слагат ръка върху ръката на кандидатките?) Дали за­ради детската молба, толкова неочаквана в този глас? Или защото другите членове на комисията са се размърдали на столовете си (всеки е донесъл стола си и всички са насядали около нея)... Но девойката най-сетне вдига очи:
- Госпожице, моля ви, оставете тези регистри на съзнанието...
Председателят и асистентите му са свалили пе­руките. Косите им са разрошени като на съвсем мал­ки деца, в широко отворените им очи се чете нетърпе­лив глад.
-   Госпожице... Разкажете ни „Мадам Бовари"!
-   Не, не, по-добре ни разкажете любимия си ро­ман!

-    Да, „Балада за тъжното кафене"! Толкова обичате Карсън Маккълърс, госпожице, разкажете ни „Балада за тъжното кафене"!
-    А после ще събудите желанието ни да препрочетем „Принцеса дьо Клев". Нали?
-    Събудете жаждата ни за четене, госпожице!
-    Истинска жажда!
-    Разкажете ни „Адолф".
-    Прочетете ни нещо из „Дедал", главата за очи­лата!
-    Кафка! Каквото си изберете из „Дневник"-а му...
-    Звево! „Съвестта на Дзено"!
-    Прочетете ни нещо из „Ръкопис, намерен в
-    Сарагоса"!
-    Нещо из любимите ви книги!
-    фердидюрк".
-    „Съзаклятието на глупците".
-    Не поглеждайте часовника, имаме време.
-    Моля ви...
-    Разкажете ни!
-    Госпожице...
-    Прочетете ни!
-    „Тримата мускетари"...
-    „Царицата на ябълките"...
-    „Жюл и Жим"...
-    „Чарли и шоколадената сладкарница"!
-    „Принца от страната Словосукия".
-    „Базил"!

III.           Да се сдобрим с книгата

42
Да вземем гимназиален клас от около трийсет и пет души. О, той не е съставен от излезли като изпод калъп елитни ученици, които със сигурност ще преми­нат през високите портали на университетите, не, това са другите, неприетите в лицеите в градския център, защото бележките им не обещават добър успех на матурата или изобщо не обещават матура.
Началото на учебната година е.
Корабокрушението ги е изхвърлило тук.
В това училище.
Пред този учител.
„Изхвърлени" е точната дума. Те са корабокру­шенци, изхвърлени на брега, а довчерашните им съу­ченици са излезли в открито море на борда на лицеите –кораби, устремени към големите „кариери". От­ломъци, изоставени от училищния отлив. Така се опис­ват и те самите в обичайната „анкета" в началото на учебната година:
Име, презиме, дата на раждане...
Други сведения:
„Никога не ми е вървяла математиката... "„Ези­ците не ме интересуват..."„Трудно се съсредоточа­вам... " „Не ме бива в писането..."„В книгите има ужас­но много думи (sic! Е да, sic!)..."„физиката изобщо не я разбирам..."„Винаги съм имал двойка по правопис..." „С историята се оправям, но не помня дати... "„Струва ми се, че не работя достатъчно..." „Някои неща прос­то не ги проумявам..."„Изпуснал съм много матери­ал..." „С удоволствие бих рисувал, но май нямам дар6а..." „Беше прекалено трудно за мен..." „Нямам добра памет..."Липсва ми основа..."„Нямам идеи..."„Не ми достигат думи..."
Свършени...
За такива се представят.
Свършени, преди да са започнали.
Сгъстяват малко краските, разбира се. Диктува го жанрът. „Анкетата", както и интимният дневник, предполагат самокритика: в тях човек неволно се очер­ня. Освен това, като се самообвиняваш по всички ли­нии, опазваш се от куп изисквания. Училището ги е научило поне на това: да използват фатализма като удобно прикритие. Нищо по-успокояващо от неизмен­ната двойка по математика или правопис: изключвай­ки възможността за напредък, тя освобождава от не­удобствата на усилието. А признанието, че според вас в книгите има „прекалено много думи", току-виж ви спасило от четенето...
Всъщност автопортретите, нарисувани от тези младежи, не са верни с оригиналите: те нямат лица на нехранимайковци с ниски чела и квадратни челюсти, каквито би си представил лош кинорежисьор, докато чете автобиографичните им телеграми.
Не, те са разнолики като своето време: пънкарите с намазани с гел перчеми, модаджиите със сака „Бърлингтън" или „Шевиньон", влюбените в мотори­те рокери без мотори, но с черни кожени якета, с дълга коса или щръкнала четина според семейната тенденция... Онова девойче е навлякло широката риза на баща си, която стига до съдраните колене на джинсите му; друго се е издокарало в черните одежди на сицилиан­ска вдовица („този свят вече не ме интересува"); за разлика от нея русата й съседка е заложила всичко на естетиката: тяло като от реклама, лице като върху гланцираната корица на списание.
Едва приключили със заушките и скарлатината, и ето ги във възраст да залитат по всяка мода.
И всички са вече толкова високи, че даскалът спокойно може да ги попита какво е времето горе. Едни яки момчета! Едни оформени девойчета!
На учителя му се струва, че неговото юношество е било някак по-неопределено..., беше май доста хи­лав..., бракуваното следвоенно поколение..., кондензи­раното мляко по плана Маршал... По онова време и той подлежеше на възстановяване, както, впрочем, и цяла Европа...
А тези тук са резултатът от възстановяването.
Пращящото здраве и модното облекло им при­дават впечатляваща зрялост. Прическите им, дре­хите, уокмените, електронните калкулатори и жар­гона им, високомерната им сдържаност те карат дори да мислиш, че като нищо са по-приспособе­ни" към своето време от учителя си. И знаят много повече от него...
Много повече за какво? Тъкмо тази загадка крият лицата им... Нищо по-загадъчно от привидната зрялост. Да не беше от стара коза яре, учителят можеше да се почувства лишен от сегашното време на изявителното наклонение, да се усети малко нещо „мухля­сал"... Само че през двайсетгодишния си стаж той е видял толкова много деца и юноши..., някъде над три хиляди..., бил е свидетел на смяната на толкова моди..., че дори е дочакал някои да се върнат!
Непроменено е останало само съдържанието на „анкетата". Максимално показна естетика на „разва­лината": аз съм мързелив, аз съм глупав, за нищо не ме бива, всичко съм опитал, не си правете труда, мое­то минало е без бъдеще...
Накъсо казано, те не се обичат. И го заявяват с все още детинска убеденост.
Е, да, сега са между два свята, изгубили връзка­та и с двата. „В час сме", вярно, „непукисти сме" (и то какви!), обаче училището „ни лази по нервите", от изискванията му „ставаме бръм", не сме вече деца, ама още „опъваме каиша" в безкрайното очакване да пораснем...
Биха искали да са свободни, а се чувстват изос­тавени.

43
То се знае - не обичат да четат. В книгите има твърде много думи. И твърде много страници. И кни­гите са твърде много, за да бъдем точни.
Не, те наистина не обичат да четат.
Или поне това доказва гората от вдигнати ръце, когато учителят задава въпроса:
- Кой не обича да чете?
В това пълно единодушие има известно предиз­викателство. Що се отнася до малкото невдигнати ръце (сред тях и тази на Сицилианската вдовица), то е от пълно безразличие към зададения въпрос.
- Добре - казва учителят, - щом не обичате да четете..., аз ще ви чета.
„И без да се бави, отваря чантата и вади ей такава тухла, нещо кубическо, наистина огромно и с лъскави корици. Възможно най-впечатляващата от книгите.
- Готови ли сте?
Не вярват нито на очите, нито на ушите си. Тоя тип ще им прочете всичко това! Ехе, че то годината няма да му стигне! Объркване... Дори из­вестно напрежение... Няма такъв учител, дето цяла година да им чете такова нещо. Или е страшен канап, или работата не е чиста. Сложил ни е капан. Я ще ни кара да пишем всеки ден „речник на новите думи", я непрекъснато ще дава домашни за чуто­то...
Споглеждат се. Някои изваждат за всеки случай лист и приготвят химикалките.
-  Не, не, излишно е да си водите бележки. Опи­тайте се да слушате, нищо повече.
Сега възниква въпросът за стойката. Какво ста­ва в клас с тялото ти, когато изчезне алибито на хими­калката и белия лист? Какво ли можеш да правиш със себе си при подобни обстоятелства?
-  Настанете се удобно, отпуснете се...
         
(Бива си го тоя - „отпуснете се"...).
Любопитството надвива и онзи с пънкарската
прическа и кожените ботуши пита:
-  Ще ни прочетете цялата книга... на глас, така ли?
- Не ми е ясно как би ме чул, ако чета наум...
Сдържан смях. Но Сицилианската вдовица не се
хваща на тая въдица. Достатъчно ясно, за да я чуят всички, тя подхвърля:
-Излезли сме от тази възраст.
Всеобщо разпространен предразсъдък – най-често сред хора, на които никой никога не е правил чудес­ния подарък нещо да им прочете. Другите знаят, че за този вид наслада възраст няма.
-   Ако след десет минути още мислиш, че си ми­нала възрастта, вдигаш ръка и минаваме на нещо дру­го, става ли?
-   Каква е тая книга? - пита Бърлингтън с тон на човек, когото не можеш                                                                                                                   преметна.
-   Роман.
-   И какво се разправя в него?
-   Трудно е да се каже, преди да си го прочел. Е, готови ли сте? Край на пазарлъците. Започваме.
Те са готови - скептични са, но са готови. - Глава първа:
През осемнайсети век във франция живял човек, когото смятали за един от най-гениалните и най-отвратителните хора на онова време, а то не било никак бедно на отвратителни гении...

44
(...)
По времето, за което става дума, в градовете царяла смрад, невъобразима за модерни хора като нас. Улиците смърдели на тор, задните дворове на пи­коч, стълбищата на гнило дърво и миииляци, кухните на развалено зеле и овча лой; зле проветрените стаи били изпълнени с миризмата на прах и влажни одея­ла, с острата воня на цукалата. Камините бълвали смрад на сяра, кожарските работилнициужасната воня на дъбилните корита, а кланиците на съсирена кръв. Хората вонели на пот и непрани дрехи; устата им дъхтели на развалени зъби, стомасите им се оригвали на лук, телата им, особено на по-възрастните, вонели на гранясало сирене, вкиснато мляко и циреи. Реките смърдели, площадите смърдели, църквите смърдели, зловоние се носело под мостовете и в двор­ците. Селянинът смърдял също като свещеника, чи­ракът не повече от съпругата на майстора, благо­родниците вонели от глава до пети, дори царят во­нял като див звяр, а царицата като дърта коза, зиме и лете...

45
Скъпи господин Зюскинд, благодаря! Вашите страници излъчват миризма, която разтваря ноздрите и разсмива. Вашият „Парфюм" никога не е имал по-ентусиазирани читатели от тези трийсет и петима, тол­кова малко разположени да ви четат. Моля да ми по­вярвате, че още след първите десет минути младата Сицилианска вдовица вече ви имаше за свой връстник. Беше дори трогателно да гледаш сподавените грима­си, с които се мъчеха да прикрият смеха си, за да не заглуши прозата ви. Бърлингтън беше отворил очи и уши и подвикваше: „Шт! Да му се не види, млъквай де!", ако някой съученик не съумяваше да сдържи смеха си. Към страница трийсет и втора, там, където сравнявате вашия Жан-Батист Гренуй, по онова вре­ме на пансион при госпожа Гайар, с непрекъснато деб­нещ кърлеж (нали го знаете, „самотният кърлеж, спотаен, скрит в дървото си, сляп, ням и глух, погълнат единствено от това да надушва на километри наоколо кръвта на минаващите животни..."), та някъде там, където читателят слиза за пръв път във влажните дълбини на Жан-Батист Гренуй, Пънкарят заспа, по­ложил глава върху кръстосаните си ръце. Откровен сън с равномерно дишане. Не, не, не го събуждайте, нищо по-хубаво от дълбок сън след приспивна песен, та това е всъщност първото от удоволствията при четенето. Пънкарят отново е съвсем малко и толкова доверчи­во момче, а няма да е много по-голямо и когато, чуло звънеца, ще възкликне:
-   Мамка му, заспал съм! Кво стана там, при ста­рата Гайар?

46
Благодаря и на вас, господа Маркес, Калвино, Стивънсън, Достоевски, Саки, Амаду, Гари, фант, Дал, Роше, независимо дали сте живи или мъртви. Нито един от тези трийсет и пет противника на четенето не Изчака учителят да завърши някоя от книгите ви, без да я изчете преди него. Защо да отлагат за идната сед­мица удоволствие, което могат да си позволят още същата вечер?
-   Кой е тоя Зюскинд?
-   Жив ли е?
-   Какво друго е писал?
-   „Парфюмът" на френски ли е написан? Човек би помислил, че е писан на френски. (Благодаря, бла­годаря, господин Лортолари, госпожи и господа пре­водачи, разпръскващи светлина, благодаря!)
А след няколко седмици...
-   Голяма работа е тая „Хроника на една предиз­вестена смърт"! В „Сто години самота" за какво се разказва, господине?
-   О, тоя фант, господине тоя фант! „Моето куче Глупчо". Да си капнеш от смях!
-   „Животът е пред теб", Ажар... Така де, Гари... Супер е!
-   Ама и тоя Роалд Дал си го бива! Една жена уби­ва гаджето си с парче замразено телешко, а после про­бутва на ченгетата да излапат вещественото доказател­ство! Е, тоя ми взе акъла!
Добре де, добре... Критическите категории все още не са твърде изтънчени, но и това ще дойде – да ги оставим да четат и ще дойде...
-   Господине, ама то всъщност и „Раздвоеният виконт", и „Доктор Джекил и мистър Хайд", и „Порт­ретът на Дориан Грей", всички са, кажи-речи, на една и съща тема: доброто, злото, двойниците, съвестта, изкушението, моралът на обществото и все от тоя сорт, прав ли съм?
-   Така е.
-   За Разколников може ли да се каже, че е ро­мантичен герой?
Нали виждате – постепенно нещата се наместват.

47
Всъщност станалото не е чудо. Заслугата на учи­теля тук е почти никаква. Защото удоволствието от четенето е било съвсем близо, заключено в килерите на тези юноши от таен страх: страхът (много, много отдавнашен), че няма да разберат.
Те просто са забравили какво е книга, какво може да им предложи. Забравили са, например, че романът разказва преди всичко една история. Не знаят, че ро­манът трябва да бъде прочетен като роман – най-вече, за да утоли глада ни за повествование.
За да заситят този глад, те отдавна вече разчи­тат само на малкия екран, а той си върши работата като на конвейер и ниже мултфилми, сериали и трилъри в безкрайна върволица от взаимозаменяеми стерео­типи: нашата дажба фикция. С нея можеш да си на­пълниш главата, както си тъпчеш стомаха, и това на­сища, но не ти се лепи. Защото мигновено се смила, а ти си оставаш гладен.
Публичният прочит на „Парфюмът" ни срещна със Зюскинд - с една история, разбира се, с красив разказ, странен, бароков, но и с един глас, този на Зюскинд (по-късно, в една тема, те ще го нарекат „стил"). Една история, наистина, но разказана от една личност. – Страхотно начало, господине: „Стаите воняха, хората воняха, реките воняха...", пък на нас такива повторения са ни забранени. Отвратително е, но е и хубаво, нали?
Да, очарованието на стила прави по-силно щас­тието, което ни дарява разказът. Когато обърнем и последната страница, ехото от авторовия глас про­дължава да звучи в нас. Освен това гласът на Зюскинд, дори през двойния филтър на превода и на гласа на учителя, е различен от този на Маркес, „то веднага си личи", или от този на Калвино. Оттам странното чув­ство, че докато стереотипът говори на всички с един и същ език, Зюскинд, Маркес и Калвино говорят всеки на свой език и то само на мен, разказват историята си единствено на мен, младата Сицилианска вдовица, на мен, Рокера без мотор, на мен, Пънкаря, или на мен, Бърлингтон, и аз вече различавам гласовете им и си позволявам предпочитания.
Много години по-късно, застанал срещу наказа­телната рота, полковник Аурелиано Буендиа щеше да си спомни онзи далечен следобед от своето детство, когато баща му го заведе да го запознае със сладоледа. Макондо беше тогава село с двайсетина каменни къщи, с покриви от тръстика, наредени край брега на река­та, чиито прозрачни води търкаляха камъни, валчести като предисторически яйца.
- Наизуст я знам тази първа страница от „Сто години самота"! С камъните, валчести като предисторически яйца...
(Благодаря, господин Маркес, вие сложихте на­чало на една игра, която продължи цялата година: да отделиш и запомниш първите изречения или любими­те пасажи от роман, който ти е харесал.)
- Аз си падам по началото на „Адолф", за стес­нителността, нали знаеш: „Не предполагах, че баща ми е бил стеснителен дори със сина си и че често, след като е чакал дълго да проявя някакво чувство, какво­то привидната му студенина сякаш ми забраняваше, си е отивал с насълзени очи и се е оплаквал на други хора, че не го обичам".
- Също като баща ми и мен! Били са като в клетка пред затворената книга. Сега размахват криле сред разтворените й страници. Вярно, гласът на учителя е допринесъл за одоб­ряването: спестил им е усилието да разгадават, очер­тал е ясно ситуациите, разположил е декора, въплътявал е героите и е подчертавал темите, наблягал е на нюансите, вършил е възможно най-добре работата си на фотографски проявител.
Но много скоро гласът на учителя се оказва из­лишен - превръща се в удоволствие, паразитиращо върху по-изтънчена радост.
- Вашето четене помага, господине, но съм до­волен, че мога после да остана сам с книгата.
Защото гласът на учителя, който ми подарява разказа, ме е одобрил с писмеността и по този начин ми е върнал моя собствен таен и тих глас на алхимик, съшият, който преди десетина години се възторгваше от това, че мама върху листа е чисто и просто моята майка.
Истинското удоволствие от романа идва с откри­ването на тази парадоксална близост между автора и мен...Защото самотата на написаното изисква собст­веният ми мълчалив и самотен глас да възкреси текс­та.
Учителят е тук само сватовник. Дошло е време той да се оттегли на пръсти.

48
Освен натрапчивата мисъл, че не разбират, още една фобия трябва да бъде преодоляна, за да се сдобри това малко общество със самотното четене, и тя е продължителността.
Времетраенето на четенето: книгата като запла­ха с вечност.
Когато видяха „Парфюмът" да се подава от чан­тата на учителя, отначало решиха, че се появява айс­берг. (Нека уточним, че въпросният учител нарочно беше избрал разпространеното издание на „фаяр" с едър шрифт, голямо разстояние между редовете, ши­роки полета - огромна тухла в очите на тези недолюбващи четенето юноши, нещо, обещаващо безкрайно изтезание.)
Но ето, че сега четат тази книга и виждат как айсбергът се топи в ръцете им!
Времето вече не е време, минутите летят като секунди и в края на часа четирийсет страници са вече прочетени.
Учителят кара с четирийсет в час.
Значи за десет часа 400 страници. При пет часа френски в седмицата, това прави 2400 страници за един срок и 7200 за цялата година! Седем романа от по1000 страници! Само с пет кратки часа седмично!
Страхотно откритие, което променя всичко. Една книга се прочита всъщност много бързо: ако чета един час на ден, за седмица се оправям с роман от 280 страници. Но мога да го прочета и само за три дни, ако му отделя малко повече от два часа! Двеста и осемдесет страници за три дни! Или 560 за шестте учебни дни. А ако романът е наистина „готин" („Ко­ето си е право," Отнесени от вихъра" е голяма работа, господине."), можем да добавим в неделята още че­тири часа (като нищо, защото в неделя крайният квар­тал на Пънкаря кърти до късно, а родителите на Бърлингтън го водят на село да мре там от скука), и тогава ето ни със 160 страници отгоре: или всичко 720 страници!
Или 540, ако я караме с трийсет на час - много разумна скорост.
И 360, ако се мъкнем с двайсет в час
- Триста и шейсет тази седмица. А ти?
Бройте си страниците, деца, бройте ги..., и авто­рите на романи го правят. Да можехте да ги видите, когато стигнат стотната! За автора на романи тази стотна страница е нос Хорн! Вътре в себе си той си отваря бутилка вино, друсва му едно хорце, изпръхтява като впрегатен кон и... давай нататък, гмурва се отново в мастилницата, за да атакува страница сто и първа. (Впрегатен кон, който се гмурва в мастилница, страхотен образ!)
Бройте страниците... Възторгът от броя на про­четените страници е началото, следва мигът, когато се ужасяваш, че ти е останало толкова малко. Само 50 страници! Нищо по-прекрасно от тази тъга, ще види­те: „Война и мир", два дебели тома – а ми остават само 50 страници.
Забавяш, забавяш, но нищо не помага...
Наташа се омъжва за Пиер Безухов и това е кра­ят.

49
Хубаво, но от коя част на претовареното си раз­писание да откъсвам всеки ден по един час за четене? От приятелите? Телевизията? От пътуванията? Или от вечерите в семеен кръг? От домашните?
Откъде време за четене?
Сериозен проблем.
Който не е всъщност никакъв проблем.
Щом някой заговори за време за четене, това значи, че му липсва желание. Защото, строго поглед­нато, никой никога няма време за четене. Нито мал­ките деца, нито юношите, нито възрастните. Животът непрекъснато пречи на четенето,
-   Да чета? Много бих искал, но работата, деца­та, къщата, вече нямам време...
-   Как ви завиждам, че имате време за четене!
Но защо тази жена, която работи, пазарува, гле­да си децата, кара кола, обича трима мъже, ходи на зъболекар и ще се мести идната седмица, защо тя на­мира време за четене, а този свенлив пенсиониран ер­ген – не.
Времето за четене винаги е откраднато време. (Както впрочем и времето за писане, или времето за любов).
Откраднато от кого?
Да речем, от задължението да живееш.
Навярно това е причината, поради която мет­рото – уместен символ на споменатото задължение – е най-голямата читалня в света.
Времето за четене, както и времето за любов, удължава времето за живот.
Ако трябваше да гледаме на любовта като на част от дневното ни разписание, кой би се решил да обича? Кой има време да бъде влюбен? Но някой да е виждал влюбен, който не намира време да обича?
Никога не съм имал време за четене, но нищо и никога не е могло да ми попречи да довърша роман, който ми харесва.
Четенето няма нищо общо с организацията на общественото време, то е, както и любовта, начин на съществуване.
Проблемът не е да знам дали имам, или не, вре­ме за четене (време, което впрочем никой няма да ми даде), а дали ще си подаря, или не, щастието да бъда читател.
Дискусия, която Пънкарят резюмира в страхот­на формула:
-  Време за четене ли? Държа го в джоба си!
Като го гледа какво паве вади („Есенни леген­ди" от Джим Харисън,10/18), Бърлингтън одобрява замислено:
-  Ами да..., човек като си купува яке, най-важното е джобовете да са голям формат.

50
Образно казано, една дебела книга е тухла. Освободете я от замазката и тухлата се превръ­ща в облак.

51
За сдобряване с книгата има едно-единствено условие: да не искаш нищо в замяна. Абсолютно нищо. Да не издигаш около книгата стени от пред­варителни знания. Да не задаваш и най-нищожния въпрос. Да не даваш та макар и най-лесното домаш­но. Да не добавяш нито думичка към думите в кни­гата. Никакви преценки на стойността й, никакво обяснение на лексиката или анализ на текста, ни­какви биографични данни... Забранете си да „гово­рите за".
Четете, все едно че правите подарък.
Четете и чакайте.
Любопитството не се насилва, то се събужда. Четете, четете и имайте доверие в очите, които се отварят, в радостните лица, във въпроса, който зрее и който ще повлече следващия въпрос.
Ако педагогът в мен е смутен, че не „показвам творбата в нейния контекст", трябва да убедя споме­натия педагог, че единственият контекст, който има значение в момента, е този на класа.
Пътищата на знанието не свършват при този клас, те трябва да тръгват от него.
Засега аз чета романи пред аудитория, убедена, че не обича да чете. Не мога да й преподавам сериоз­но, преди да разсея тази илюзия, преди да съм свършил работата си на посредник.
Когато се одобрят с книгата, тези юноши ще из­минат доброволно пътя от романа към неговия автор, от автора към времето му и от интригата към многостранния прочит на текста.
Важното е да си готов.
Да изчакаш уверено лавината от въпроси.
Стивънсън англичанин ли е?
Шотландец.
Кога е живял?
През XIX век, епохата на кралица Виктория.

Тя май доста време си е поседяла на трона...
Шейсет и четири години: от 1837-а до 1901-а.
Шейсет и четири години!
Когато Стивънсън се е родил, тя е била от три­найсет години на престола, а той е починал седем години преди нея. Ти си сега на петнайсет, ако в мо­мента я коронясват, когато тя умре, ти ще си на се­демдесет и девет. (И това по време, когато средната продължителност на живота е била трийсетина годи­ни). А трябва да признаем, че не е била най-забавна­та кралица.
- Затова Хайд е роден от кошмар.
Забележката е на Сицилианската вдовица. Бърлингтън е смаян:
- Ти пък откъде знаеш?
Вдовицата - загадъчно:
- Човек се осведомява...
И после - с дискретна усмивка:
- Мога да ти кажа още, че кошмарът хич не бил страшен. Когато Стивънсън се събудил, той се затворил в кабинета си и написал за два дни първа­та версия на книгата. Жена му го накарала веднага да я изгори, понеже така бил влязъл под кожата на Хайд, сякаш самият той бил готов да граби, да насилва, да убива всичко живо! На дебелата кралица това нямало да й хареса. И тогава той измислил Джекил.

52
Четенето на глас не е достатъчно, трябва и да разказваш, да предлагаш съкровищата, които прите­жаваш, да ги разстилаш по плажа на невежите. Слу­шайте, слушайте и вижте какво хубаво нещо е една история\
Искаш ли да пробудиш у някого апетит за чете­не, нищо по-добро от това да го накараш да надуши пир от четива.
За Жорж Перо възхитената студентка ми каза още:
- Той не само ни четеше, той ни разказваше! „Дон Кихот", „Мадам Бовари". Това бяха всъщност прост­ранни откъси интелигентна критика, но той ни ги под­насяше най-напред като обикновени истории. В него­вите уста Санчо се превръщаше в мех, пълен с живот, а Рицарят на печалния образ в голям чувал кокали, въоръжен с ужасно болезнени истини! В неговия раз­каз Ема беше не само идиотка, отровена от „прахта на овехтели библиотеки", но и пращяща от феноменална енергия жена, и в гласа на Перо ние чувахме самият флобер да се смее високо на кашата, която сам бе забъркал!
Скъпи библиотекарки, пазителки на храма, чу­десно е, че всяко съществуващо заглавие е намерило своя клетка в съвършената организация на вашата памет (как бих се оправил без вас с моите толкова смътни спомени!), същинско чудо е, че сте в течение на всички тематики, подредени по рафтовете, които ви заобикалят..., но нямаше ли да е прекрасно да ви чуем как разказвате любимите си романи на посетителите, загубени сред гъстия лес от възможности за прочит, колко хубаво щеше да е, ако им оказвахте чест­та да споделите с тях най-съкровените си спомени от прочетеното. Разказвачки, превърнете се в магьосни­ци и тогава томовете ще скачат от рафтовете право в ръцете на своите читатели.
Толкова е просто да разкажеш роман. Понякога три думи са достатъчни.
Спомен за детството и за един летен ден. Време е за следобедния сън. Големият брат се е изтегнал по корем в леглото, опрял е брадичка в шепи, погълнат от огромна книга. По-малкият брат - като конска муха: - Какво четеш?
Големият: - „Мусонът".
Малкият: - Хубава ли е?
Големият: - Екстра е!
Малкият: - За какво се разказва?
Големият: - За един, дето в началото пие много уиски, а в края пие много вода.
Не ми трябваше повече, за да прекарам края на лятото, потънал до уши в „Мусонът" на господин Луис Бромфийлд, свит от баткото, който така и не дочете книгата докрай.

53
Зюскинд, Стивънсън, Маркес, Достоевски, фант, Честър Хаймс, Лагерльоф, Калвино - всичко това е прекрасно, всички тези романи, прочетени един през друг, без някой нещо да ти подсказва, всички тези раз­казани истории, това анархично пиршество, четенето заради самото четене..., обаче програмата, Господи, как­во да правим с Програмата! Седмиците минават, а прог рамата изобщо не е запоявана. Ужасът, че годината е към края си, призракът на недовършената програма...
Без паника, програмата ще бъде спазена, както се казва за всичко задължително и скучно...
Противно на онова, което си представяше Пънкарят, учителят няма цялата година само да чете. Уви! Уви! Защо трябваше да се пробуди толкова бързо удо­волствието от мълчаливото и самотно четене? Само като подхване на висок глас някой роман и те се втур­ват към книжарниците, за да се насладят на продълже­нието още преди следващия урок. Като им разправи една-две истории и бързат да го спрат: „Не ни казвай­те какъв е краят, господине!" – и вече поглъщат томо­вете, от които е взел историите.
(Единодушие, което, впрочем, не бива да го заб­луждава. Не, не, учителят не е превърнал с вълшебна пръчица 100% от враговете на четенето в читатели. Наистина, сега, в началото на годината, всички четат, победили страха, четат, увлечени от ентусиазма, от съревнованието. Кой знае, може би донякъде неволно и за да се харесат на учителя - който между другото не трябва да заспива върху лаврите си... Нищо не охладнява по-бързо от ентусиазмът, доказвано е не­веднъж. Но засега всички четат, опиянени от всеки път различния коктейл, от който доверчивият клас започ­ва да се държи така, сякаш е един-единствен индивид, запазил своите трийсетина индивидуалности. Това не значи, че веднъж пораснал, всеки от тях „ще обича да чете". Други удоволствия ще заместят, може би, нас­ладата от текста. Но така или иначе тези първи сед­мици на учебната година, актът на четенето – прословутият „акт на четенето"! – вече не тероризира никого и всички четат, при това нерядко много бързо.)
Какво ли се крие в тези романи, та ги поглъщат с такава бързина? Лесни са за четене? Какво значи „лесни за четене"? Лесна ли е „Легендата за Гьоста Берлинг"? Лесно ли се чете „Престъпление и наказа­ние"? По-лесно от „Чужденецът" и „Червено и чер­но"? Не, най-важната причина е, че не фигурират в програмата – неоценимо предимство за приятелчетата на Сицилианската вдовица, които бързо окачест­вяват като „тъпотия" всяка творба, избрана от авто­ритетите за осмислено увеличаване на културата им. Горката „програма"! Вината наистина не е нейна. (Рабле, Монтен, Лабрюйер, Монтескьо, Верлен, флобер, Камю - „тъпотия"? Е, не, наистина...) Само страхът ги кара да наричат „тъпотия" текстовете в програмата. Страхът, че няма да разберат, че ще изтърсят в отговора си някоя глупост, страх от учите­ля, извисен над текста, страх от френския, възприе­ман като непрозрачна материя. Не е ли достатъчно, за да затанцуват редовете пред очите ти, за да се уда­ви смисълът в бързея на изреченията?
Пънкарят и Рокерът са смаяни, когато учителят ги осведомява, че „Спасителят в ръжта" от Селинджър, на който току-що са се насладили, е същинско бедст­вие за американските им съученици, само защото е включен в тяхната програма. Което значи, че е възмож­но да съществува някой тексаски Рокер, който чете тайничко „Мадам Бовари", докато учителят се поти, за да му пробута Селинджър!
Тук (малка скоба) се намесва Сицилианската вдовица:
-   Тексасец, който чете - такова нещо, господи­не, в природата няма.
-       О, така ли? Ти пък откъде знаеш?
-       От „Далас". Да сте видели поне един герой в „Далас" с книга в ръка?
-       (Да затворим скобата).
С една дума, сега, когато се движат сред всевъзможни четива, пътуват без паспорт към чуждест­ранни творби (най-вече чуждестранни: тези англичани, тези италианци, тези руси, тези американци имат предимството да стоят далеч от „програмата"), сега учениците, вече сдобрени с онова, което се чете, се приближават като по концентрични кръгове към твор­бите, които е задължително да бъдат прочетени, пра­вят го неусетно, само защото „Принцеса дьо Клев" се е превърнала в роман „като останалите" и прекрасен като всеки друг... (Дори още по-прекрасен, защото тази история за една поетична любов е така странно близ­ка до тяхната модерна младост, за която малко прибързано твърдим, че е подчинена на фаталния кон­сумативен дух.)
Скъпа госпожо Лафайет, в случай, че новината би ви заинтересувала, познавам един гимназиален клас, известен като не особено „литературен" и доста „раз­сеян", в който вашата „Принцеса дьо Клев" зае първо място в хит класацията на прочетеното от учени­ците през годината.
Та програмата ще бъде спазена, техниките на изложение, анализ, коментар, на подготвяне на резю­ме и обсъждане на текста ще бъдат съвестно усвоени; така ще бъде разработен механизмът, чрез който ще убедим компетентните инстанции в деня на изпита, че не само сме чели за развлечение, но сме и разбрали, положили сме прословутите усилия, за да вникнем.
Въпросът какво всъщност сме разбрали (край­ният въпрос) не е лишен от интерес. Разбрали сме текста? Да, да, естествено..,, но сме разбрали преди всичко, че веднъж сдобрени с четенето и след като текстът е изгубил статута си на парализираща загад­ка, нашето усилие да схванем смисъла се превръща в удоволствие; че надвием ли веднъж страха от нераз­бирането, понятията усилие и удоволствие заработ­ват активно едното в полза на другото, положеното усилие увеличава удоволствието, а удоволствието от вникването ни потапя до опиянение в страстната са­мота на усилието.
Разбрали сме още нещо. Проумели сме, сякаш малко на смях, „как се прави", какви са похватите на „говоренето за", с които можем да се пласираме на па­зара на изпитите и конкурсите. Няма защо да крием -това е една от целите на упражнението. От гледна точ­ка на изпитите и кандидатстването „да разбереш" зна­чи да проумееш какво се очаква от теб. „Добре разбран" е интелигентно спазареният текст. Тогава се жънат ди­видентите от пазарлъка, които младият кандидат, след като е сервирал смелата си, но, моля, не прекалено сме­ла, интерпретация на някой минаващ за загадъчен алек-сандрин, тайничко търси в изражението на изпитващия. („Доволен е май, значи продължавам по същия път, той води право към високата оценка").
Така погледнато, добре проведеното литератур­но обучение е свързано със стратегията на преуспя­ването не по-малко отколкото с проникновеното вникване в текста. А „лош ученик" е, по-често, от­колкото предполагаме, момче, трагично лишено от тактически способности. В паниката си, че не може да ни предложи очакваното, то бързо започва да бърка учение с култура. Самотно сред училищните си дру­гари, то много скоро съзира в себе си парий на чете­нето. Въобразява си, че „да четеш" е по начало дейст­вие елитарно и се лишава за цял живот от книги, само защото не е могъл да говори за тях, когато са го пи­тали.
А това значи, че има още нещо, което трябва „да разберем".

54
Трябва „да разберем", че книгите не са били написани, за да бъдат коментирани от моя син, моя­та дъщеря, от. младежта, а за да бъдат четени от тях, ако им подсказва сърцето.
Нашето познание, обучение, кариера, нашият социален живот са едно. Нашата близост с книгите, нашата култура - друго. Чудесно е да се формират хора, завършили гимназии, университети или Висшето учи­лище по административни науки, обществото има нуж­да от тях и това не подлежи на дискусия..., но колко по-важно е да отворим за всички страниците на всич­ки книги.
Докато чиракуват, учениците от началните и средните училища са задължени да се занимават с тълкуване на думи и текстове и това задължение ги ужасява дотолкова, че лишава повечето от тях от ис­тинско общуване с книгата. Никаква промяна към по-добро не се забелязва в края на нашия век - комен­тарът е всевластен господар, дотолкова, че заслонява от погледа ни коментирания обект. Това затъпяващо дърдорене носи много разпространеното име „кому­никация"...
Да говориш на юноши за дадена творба и да ис­каш те да ти говорят за нея може да се окаже много полезно, но не бива да е самоцел. Целта е произведе­нието. Творбата в техните ръце. А първо тяхно право, що се отнася до четенето, е правото да мълчат.

55
Случва се в първите дни на учебната година да по­моля учениците да опишат една библиотека. Не, не об­щинската библиотека, а мебелта. Библиотеката, в която подреждаме книгите си. И те ми описват стена. Канара от познание, строго подредено, абсолютно непроницае­мо, преграда, от която можеш само да отскочиш.
-   А читател? Опишете ми един читател.
-   Истински читател?
-       Щом искате, въпреки че не знам какво нарича­те истински читател.
Най-"изпълнените с уважение към книгата" ми описват самия Бог-Отец, нещо като допотопен отшелник, седнал върху планина от томове, от които е из­смукал всички сокове, за да може да отговори на все­ки въпрос. Други нахвърлят портрета на абсолютно неадекватен човек, толкова погълнат от книгите, че се блъска във всички житейски врати. Трети рисуват негативен образ, като държат да изредят всичко, кое­то един читател не е: той не спортува, не е достатъчно жизнен, не е забавен, не обича нито да похапне, нито да се издокара, не се интересува от хубави коли, от телевизия и музика, нито от приятели...; най-сетне има и по-добри „стратези-, които извайват пред учителя академичната статуя на читател, който съзнава какви големи възможности му дават книгите да разшири познанията си и да изостри своята проницателност. Някои смесват различните варианти, но нито един, нито един-едничък не описва себе си или член от се­мейството си, или някой от безбройните читатели, които среща всеки ден в метрото.
А когато поискам да ми опишат „една книга", сякаш НЛО кацва в класа - предмет ужасно тайнствен и всъщност неподлежащ на описание, като се има пред­вид тревожната простота на формите му и щедрото многообразие на функциите му, „чуждо тяло", в което се съдържат всички възможности и всички опаснос­ти, свещен предмет, безкрайно ценен и уважаван, на­местван с движения на свещенослужител върху рафта на безукорна библиотека, за да бъде почитан от секта обожатели със загадъчни погледи.
Светия Граал.
Добре.
Да се опитаме да позаличим създадения около книгата ореол с по-реалистично описание на начина, по който се отнасяме с книгите, ние, любителите на четенето.

56
Малко предмети пробуждат по-силно – от книгата чувството за абсолютна собственост. Веднъж в ръце­те ни, книгите стават наши роби – да, роби, които ки­пят от живот, но който някому и през ум не би минало да освобождава, защото са направени от мъртва хар­тия. Затова търпят невероятен тормоз, плод на луда любов или на ужасен гняв. Ще видиш ти, като ти подгъна ъгълчето на страницата (ах, как боли от вида на подгъната страница! „Но нали трябва да знам докъде съм стиииигнал!"), като ти сложа чашата с кафе върху корицата - ох, тези кръгове, тези очертания от филии или петна от плажно масло..., като ти оставя тук-таме отпечатъка от палеца си, същия, с който си тъпча лулата, докато чета...; ами това окаяно томче от библиотека „Плеяда", което съхне на радиатора, понеже е паднало във ваната ти („твоята вана, скъпа, но моят Суифт!)..., ами полетата, изподраскани с коментари, за щастие нечетливи, абзаците, подчертани с флуорес­циращи маркери..., този том, напълно осакатен, защо­то е стоял цяла седмица разтворен, и онзи там, уж за­пазен от отвратителната прозрачна найлонова подвързия с петролни отблясъци..., леглото, отрупано с книги, пръснати като мъртви птици..., грамадата то­мове от поредицата „фолио", изоставени на влагата на мазето..., клетите детски книжки, които вече ни­кой не чете, заточени във вилата, в която никой не стъпва..., и всички други, по кейовете, разпродадени на прекупвачите на роби...
Има ли нещо, на което да не подлагаме книгите? Но се наскърбяваме само от начина, по който ги малтретират другите...
Неотдавна видях с очите си как една читателка изхвърли огромен роман през прозореца на хвърчаща­та си кола: била платила скъпо за него, била се дове­рила на толкова компетентните критици, но останала безкрайно разочарована. Дядото на романиста Тонино Бенакуиста стигнал дотам, че изпушил Платон. Бил пленник някъде в Албания, имал в джоба си малко тютюн и екземпляр от „Кратил" (един Господ знае какво е правел пък той там!), клечка кибрит и... драс! Нов начин да водиш диалог със Сократ – с димни сиг­нали.
Още една, по-трагична последица от същата вой­на: Алберто Моравиа и Елза Моранте, принудени да се крият с месеци в овчарска колиба, успели да спасят само две книги: „Библията" и „Братя Карамазови". От което възникнала ужасната дилема - кой от тези два паметника да използуват за тоалетна хартия? Колко­то и жесток да е, изборът ей е избор* Със свити сърца, те избрали.
Не, колкото и свещен да е ореолът, опасал кни­гите, той няма да попречи на Пепе Карвальо, люби­мият герой на испанеца Мануел Васкез Монталбан, да запалва всяка вечер хубав огън със страниците на лю­бимите си четива.
Такава е цената на любовта, наказанието за бли­зостта.
Озове ли се книгата в ръцете ни, тя е наша, точ­но както казват децата: „Това е моята книга", тя е неделима част от нас. Навярно по тази причина тол­кова трудно връщаме книги, с които са ни услужили. Не е точно кражба... (не, не, не сме крадци, не сме...), нека го наречем смяна на собствеността, или още по-добре, пренос на вещество – което е било притежание на другия, докато е било пред очите му, се превръща в мое, докато го поглъща моето око. И ей Богу, трудно ми е да го „върна", ако прочетеното ми е харесало.
Говоря тук само за начина, по който ние, обик­новените хора, се отнасяме към книгите. Но професи­оналистите не ни отстъпват. Ще видиш как ще ти из-гризкам хартията чак до буквите, та моята джобна поредица да стане по-евтина (текстът е без полета, изпосталелите букви се задушават от липса на място); сега пък ще издуя като балон това мъничко романче, та читателят да повярва, че си е струвало парите (текстът е попилян, изреченията са като замаяни от толкова белота); мога и да ти лепна някоя префърцунена обложка, та ярките цветове и огромните букви на заглавието да крещят на сто и петдесет метра око­ловръст: „Чел ли си ме? Чел ли си ме?". В моя власт е да изфабрикувам и „клубни" екземпляри върху обем­на хартия и с твърди корици, украсени с кретенски илю­страции, в моя власт е да пусна и „луксозни" издания, уж защото съм „позлатил" изкуствената кожа...
Продукт на нашето свръхконсумативно общест­во, книгата се цени почти колкото натъпкания с хормони бройлер и много по-малко от атомна ракета. Впрочем изкуствено храненият и порасъл за часове бройлер твърде уместно може да се сравни с милиони­те книги, написани „по повод" само за една седмица под претекст, че през тази седмица кралицата е преда­ла Богу дух или президентът е загубил поста си. Погледната от този ъгъл, книгата си е чисто и просто предмет на консумация, ефимерен като всеки друг: сложена под нож, ако „не върви", тя умира най-често без да е била прочетена.
Що се отнася до начина, по който дори Университетът се отнася към книгите, добре ще е да попита­ме авторите им за тяхното мнение. Ето какво е напи­сала фланъри О'Конър в деня, когато разбрала, че са изпитвали студенти върху нейното творчество:
Ако професорите се ръководят днес от принци­па, че на една творба трябва да се гледа като на обект за научно изследване, при което всеки отговор е добър, стига да не е прекалено прост, боя се, че студентите никога няма да открият удоволствието от прочита на роман...

57
Толкова за „книгата".
Да преминем към читателя.
Защото още по-поучителни от начините, по кои­то се отнасяме към книгите, са начините ни да четем.
В това отношение ние, „четящите", сме си дали всички права, включително онези, които отказваме на младежите, докато уж ги въвеждаме в четенето.
1) Правото да не четем.
2)     Правото да прескачаме страници.
3)     Правото да не довършваме книгата.
4)     Правото да препрочитаме.
5)     Правото да четем какво да е.
6)     Правото на „боваризъм".
7)     Правото да четем къде да е.
8)     Правото да клъвнем от тук – от там
9)     Правото да четем на глас.
10) Правото на мълчание.
Ще спра произволно на числото 10, първо, защо­то е кръгло, и второ, защото е свещеното число на прос­ловутите Заповеди, та ще е забавно да го видим поне веднъж приложено към списък от позволени неща.
Защото ако искаме моят син, моята дъщеря, ако искаме младежта да чете, крайно време е да им дадем правата, които даваме на себе си.

IV.            ЧИТАТЕЛСКИЯТ КОДЕКС (Или неотменимите права на читателя)

1 ПРАВОТО ДА НЕ ЧЕТЕШ
Като всяко уважаващо себе си „право", това да четеш би следвало да предполага правото да не се възпол­зуваш от него (тоест в случая - правото да не четеш), иначе не би ставало дума за права, а за коварна клопка.
Като начало, повечето читатели прилагат ежед­невно правото си да не четат. Това може да не говори добре за репутацията ни, но между добрата книга и слабия телевизионен филм вторият побеждава по-чес­то, отколкото сме склонни да признаем. В живота ни периодите на четене често се сменят с продължител­ни диети и тогава само при вида на книга усещаме сто­машно неразположение.
Но друго е важното.
Заобиколени сме от голям брой напълно достойни за уважение личности, понякога високо образовани, случ­ва се дори „изтъкнати", някои даже притежатели на твърде хубави библиотеки, но които не четат или четат толкова рядко, че и през ум няма да ни мине да им подарим книга. Е, да, те не четат. Било защото не чувстват необходимост или защото са твърде заети с друго (което е все същото -явно другите занимания ги задоволяват и поглъщат), било защото са обсебени от някаква страст и в нея няма място за нищо странично. С една дума, тези хора не обичат да четат. От това общуването с тях не е застрашено, напро­тив, общуването с тях е много често направо чудесно. (Те поне не ни питат непрекъснато какво ще кажем за пос­ледната прочетена от нас книга, спестяват ни ироничните забележки за нашия любим романист и не ни смятат за интелектуално изостанали, само защото не сме се нах­върлили жадно върху последния Едикойси, излязъл току-що в Едикоеси издателство и за когото критикът филанкишиев се е отзовал похвално). Тези хора са не по-малко „благородни" от нас, отзивчиви за страданията на света, загрижени за „правата на Човека", които строго спазват в рамките на личното си влияние - и това съвсем не е мал­ко; само че ето на, те не четат. Тяхна воля.
Мисълта, че четенето „облагородява" е вярна по начало, дори ако търпи някои потискащи изключения. Човек сигурно става малко по-"благороден", ще рече малко „по-благ" към рода человечески (не толкова „див"), след като е прочел Чехов, отколкото преди това.
Но нека не извеждаме от тази теорема евентуал­ното й следствие, според което на всеки индивид, който не чете, трябва да се гледа априорно като на потенциа­лен примитив или кретен с фабричен дефект. Напра­вим ли го, би означавало да включим четенето в кате­горията морално задължение, а това ще е началото на ескалация, която бързо би ни накарала да съдим на­пример за „моралността" на самите книги според кри­терии, които не се съобразяват с неотменимата свобо­да на творчеството. Тогава примитиви ще се окажем всички ние, които четем. И ей Богу, примитиви от този род не липсват по света.
С други думи, свободата да пишеш не предпола­га задължението да четеш.
Дълг на възпитателя е когато учи децата да че­тат и когато ги приобщава към литературата, да ги остави свободно да преценят имат ли или не „нужда от книгите". Защото, ако можем спокойно да допус­нем отделен човек да отхвърли четенето, непоносимо е той да е, или да се смята, отхвърлен от него.
Безкрайно тъжно е да бъдеш сам в самотата, да бъдеш изолиран от книгите, включително и от онези, без които можеш да минеш.

2 ПРАВОТО ДА ПРЕСКАЧАШ СТРАНИЦИ
Прочетох за пръв път „Война и мир" на дванай­сет или тринайсет години (по-скоро на тринайсет, за­щото бях в пети клас, а не съм взимал по две години наведнъж). От началото на лятната ваканция виждах брат си (онзи с „Мусонът") да потъва в този огромен роман, а погледът му да става унесен като на пътешест­веник, отдавна загубил връзка с родния дом.
-Толкова ли е готин?
-Страхотен е!
-За какво се разправя?
-За едно момиче, което обича един мъж, а се омъжва за трети.
Моят брат много го бива по резюметата. Ако издателите го наемат да им прави текстовете за кори­ците (тези патетични призиви книгата да бъде проче­тена, които залепват на гърба й), той положително би ни спестил много излишно бръщолевене.
Ще ми го дадеш ли да го прочета?
-  Ще ти го подаря.
Живеех в пансион и подаръкът беше безценен. Два дебели тома, които щяха да ми държат влага през целия срок. Пет години по-голям от мен, брат ми не беше пълен идиот (нито стана такъв) и отлично знаеше, че „Война и мир" не може да се сведе до любовна история, колкото и добре да е описана. Но знаеше също, че имам слабост към пламенните чувства и съумяваше да разпали любо­питството ми с тайнствените формулировки в резюме­тата си. (Беше „педагог" точно по моя вкус). Струва ми  се, че тъкмо аритметическата загадка в неговото изре­чение ме накара да изоставя временно моите „зелени, червени и златни библиотеки", за да се нахвърля върху този роман. „Момиче, което обича един мъж, а се омъжва за трети" – кой би могъл да устои? Не бях разочарован, въпреки че сметката на брат ми не излезе вярна. Защото всъщност четирима обичахме Наташа: княз Андрей, онзи нехранимайко Анатол (но неговото може ли да се наре­че любов!), Пиер Безухов и аз. И тъй като нямах никак­ви шансове, трябваше „да се идентифицирам" с другите. (С изключение на мръсника Анатол, много ясно.)
Насладата се засилваше от това, че четях нощем, на светлината на фенерче, под одеялото, щръкнало като палатка насред спалня за петдесет сънуващи, хъркащи, ритащи насън момчета. Палатката на клас­ния, където светеше нощна лампа, беше съвсем бли­зо, но какво от това, в любовта човек рискува всичко. И сега усещам тежестта на тези томове в ръцете ми. Беше джобната версия с прелестната муцунка на Одри Хепбърн, в която се бе загледал царственият Мел ферър с тежките клепачи на влюбен хищник. Преско­чих три четвърти от книгата, привлечен единствено от сърцето на Наташа. Съжалих все пак Анатол, кога­то му ампутираха крака, проклех глупавия княз Анд­рей, задето остана прав пред снаряда в битката при Бородино... („Залегни, за Бога, това чудо всеки миг ще експлодира, не можеш да й причиниш това, тя те оби­ча!") Привличаха ме сраженията и любовта, преска­чах политиката и стратегиите... Теориите на Клаузевиц изобщо не ме интересуваха, та минах и без тях... Проследих много отблизо семейните скандали на Пиер Безухов с жена му Елен (не е „готина" тая Елен, ама хич...) и оставих Толстой да разсъждава сам върху аг­рарните проблеми на вечната Русия...
Прескачах страници - това е положението.
И би трябвало всички деца да го правят.
По този начин ще могат да се насладят много рано на чудесата, смятани за недостъпни на тяхната възраст.
Ако имат желание да прочетат „Моби Дик", но ги обезсърчават подробните описания на Мел вил на средствата и техниките при китолова, не бива да се отказват, а да прескачат, да прескачат страници и да следват Ахаб, без да ги е грижа за останалото, както той следва своята бяла причина да живее и да умре! Ако искат да се запознаят с Иван, с Дмитрий, с Альоша Карамазови и невероятния им баща, нека разтво­рят и прочетат „Братя Карамазови" – книгата е за тях, дори ако трябва да прескочат завещанието на отец Зосима или легендата за Великия инквизитор.
Голяма опасност ги дебне, ако не решат сами какво им е по силите и кои страници да прескочат: други ще го сторят вместо тях. Ще се въоръжат с огромните ножици на глупостта и ще изрежат всичко, което сметнат за прекалено „трудно". Резултатите са ужасяващи. „Моби Дик" или „Клетниците", сведени до резюмета от 150 страници, осакатени, опошлени, орязани, мумифицирани, пренаписани за по-малките на онзи лигав език, който възрастните смятат за дет­ски. Все едно да реша да пренарисувам „Гуерника" под предлог, че Пикасо е напъхал в нея прекалено много неща за окото на дванайсет или тринайсетгодишните.
Освен това, колкото и да ни е неприятно да си приз­наем, дори и когато пораснем, пак ни се случва „да прес­качаме страници" по причини, които засягат единстве­но нас и книгата, която четем. Случва ни се също ка­тегорично да си забраним съкращения, да изчетем всич­ко до последния ред, преценявайки, че тук авторът пре­калено се е разпрострял, а там е изкомпозирал излишна мелодия за флейта, другаде, че се повтаря или че съвсем оглупява. Каквото и да говорим, упоритото отегчение, което си налагаме в подобни случаи, не е задължение, а категория от удоволствието ни на читатели.

3 ПРАВОТО ДА НЕ ДОЧЕТЕШ КНИГАТА
Има трийсет и шест хиляди причини да изоста­виш роман, преди да си го дочел: усещането, че вече си го чел; история, която не увлича; абсолютно несъг­ласие с тезите на автора; стил, от който кожата ти настръхва, или обратното, липса на индивидуален по­черк, която не могат да компенсират никакви разум­ни доводи да продължиш нататък... Безполезно е да изброявам останалите 35 995 причини, сред които след­ва да поставим зъбния кариес, тормоза, на който ни подлага шефът в службата, или сърдечните трусове, от които напълно затъпяваме.
Книгата пада от ръцете ни?
Да пада.
В края на краищата всеки не може да е Монтескьо и да си поднася като по команда утехата на един час четене.
Все пак сред причините да не дочетем книга има една, която заслужава да й отделим повече внимание: смътното чувство за поражение. Отварям книгата, зачи­там се, но много скоро усещам да ме обзема нещо по-силно от мен. Събирам невроните си, сдърпвам се с тек­ста, нищо не помага; колкото и да се убеждавам, че на­писаното тук заслужава да бъде прочетено, аз просто нищо не разбирам, или почти нищо, четивото излъчва някаква „странност", до която нямам достъп.
Отказвам се.
По-точно оставям книгата за друг път. Връщам я в библиотеката със смътното намерение някой ден отново да посегна към нея. „Петербург" на Андрей Бели, Джойс и неговият „Одисеи", „Под вулкана" от Малкъм Лоури ме чакаха няколко години. Други книги още ме чакат и до някои навярно никога няма да стигна. Това не е драма, просто си е така. Понятието „зрялост" е нещо твърде осо­бено, когато става дума за четене. До известна възраст ние наистина още не сме узрели за някои книги. Но за разлика от доброто вино, добрите книги не остаряват. Те ни чакат по лавиците, а остаряваме ние. Когато решим, че сме достатъчно „зрели", за да ги прочетем, атакуваме ги още веднъж. И тогава от двете едно: или срещата ще се състои, или отново ще претърпим фиаско. Възможно е да опитаме някога пак, а може и да не опитаме. Но вината положително не е на Томас Ман, задето и досега все не мога да стигна върха на „Вълшебната планина".
Големият роман, който ни се съпротивлява, не е непременно по-труден от някой друг - просто между него, колкото и да е гениален, и нас, колкото и да се смятаме способни „да разбираме", химическа реакция не проти­ча. Един Божи ден започва да ни харесва творчеството на Борхес, което досега ни е държало на разстояние, но оставаме през целия си живот чужди на Музил...
В такъв случай имаме избор: да мислим, че греш­ката е наша, че ни липсват мозъчни клетки и в някои отношения сме пълни идиоти, или да се поразровим в твърде противоречивото понятие вкус и да се помъчим да очертаем картата на собствените си предпочитания.
Благоразумно е да препоръчаме на децата си вто­рото решение.
Още повече, че то може да им достави рядкото удоволствие да препрочетат нещо и най-сетне да про­умеят защо не им харесва. И още едно изключително удоволствие: да не се впечатляват, когато поредният досадник им изкрещи в ушите:
- Но как е възможно някой да не обича Стендал?
Възможно е.

4 ПРАВОТО ДА ПРЕПРОЧИТАШ
Да препрочетеш нещо, което отначало те е отблъснало, да препрочетеш, без да прескачаш стра­ници, с по-различен поглед, за да провериш дали пак ще ти хареса..., да, ние си даваме всички тези права.
Най-често препрочитаме просто така, заради удо­волствието от повторението, заради радостта от нова­та среща и за да поставим на изпитание вече създаде­ната близост.
„Още, още", казваше детето, което някога бях­ме... Като възрастни препрочитаме, за да задоволим същото желание: да се усетим омагьосани от нещо трайно и да откриваме в него всеки път нови и нови чудеса.

5 ПРАВОТО ДА ЧЕТЕШ КАКВО ДА Е
Като става дума за „вкуса", някои от учениците ми ужасно се измъчват, щом се озоват пред свърхкласическата тема:"Можем ли да говорим за добри и лоши романи?" И тъй като въпреки вида им на хора, които „не правят компромиси", душите им са меки, вместо да се заловят за литературния аспект на проблема, те подхождат от морална гледна точка и развиват тема­та от позицията на човешките свободи. Затова съвкуп­ността от изводите им може да се сведе до формулата: „О, не, не, всеки има право да пише каквото си иска и всяка книга си намира своя читател, така де!" Да, да, да - напълно достойна позиция.
Въпреки това има добри и лоши романи. Могат да се цитират имена, да се приведат доказателства.
За по-кратко ще нахвърлям проблема в най-ши­роки линии: съществува онова, което ще нарека „ин­дустриална литература", и тя се задоволява да възпро­извежда до безкрайност все същото повествование, да фабрикува стереотипи на конвейер, да експлоатира добрите чувства и силните усещания, да сграбчва вся­ка възможност, предоставена от действителността, за да снесе съответната фикция, да „проучи пазара", за да достави в зависимост от „конюнктурата" опреде­лен вид „продукт", за който се предполага, че ще запа­ли определена категория читатели.
Това са без всякакво съмнение лоши романи.
Защо? Защото нямат нищо общо е творчеството, а само с възпроизвеждането на готови „форми", защото са продукт на опростенчество (тоест на лъжа), до­като романът е изкуство на истината (тоест на слож­ното); защото насърчават автоматизма на възприяти­ята и приспиват любопитството ни, а най-сетне и най-вече, защото авторът го няма вътре, нито действител­ността, която има претенцията да описва.
С една дума това е литературна „конфекция", правена по калъп и готова да ни затвори в този калъп.
Не вярвайте, че тези идиотщини са нещо ново, свързано с индустриализацията на литературата. Нищо подобно. Използуването на сензационното, на евтина­та измислица, на лесната тръпка в текст без автор не е от вчера. Ще дадем само два примера: рицарският ро­ман, а много по-късно и романтизмът. Но понеже вся­ко зло е и за добро, като реакция на тази излязла от пътя литература са се появили два от най-хубавите романа на този свят: „Дон Кихот" и „Мадам Бовари".
Така че „добри" и „лоши" романи наистина има.
Обикновено срещаме по пътя си най-напред вторите.
Признавам, когато дойде и моят ред – добре пом­ня, - отначало реших, че са „страхотни". Имах голям късмет: никой не ми се подигра, никой не вдигна очи към небето и не ме нарече кретен. Просто ми дадоха възможност да се натъкна уж случайно на няколко „добри" романа, но не ми забраниха другите.
Беше проява на мъдрост.
Известно време ги четем без ред – и добрите, и лошите. Не се отказваме изведнъж и от детското си четиво. Всичко се смесва. Свършваш „Война и мир" и се връщаш към „Зелената библиотека". Минаваш от поредицата „Арлекин" (истории за доктори хубавци и за добродетелни медицински сестри) към Борис Пастернак и неговия „Доктор Живаго", който впрочем също е лекар красавец, а Лара също е безкрайно доб­родетелна сестра!
А после, един прекрасен ден, Пастернак взема надмощие. Желанията ни неусетно се насочват към „добрите". Вече търсим писатели, търсим стилове. Край на онези, които са били за нас само приятели в игрите, сега са ни нужни приятели в живота. Забав­ното престава да ни е достатъчно. Дошло е време да изискваме от романа нещо повече от това да задоволи веднага и единствено „сетивата" ни.
Една от големите радости на „педагога" е – когато е позволил на ученика да чете всичко – да види как той сам затръшва вратата си пред фабриката за бест­селъри, за да се качи да поеме глътка въздух у прияте­ля Балзак.

6 ПРАВОТО НА „БОВАРИЗЪМ"
Накратко казано „боваризъм" е тъкмо онова бързо задоволяване единствено на нашите „сетива": въображението набъбва, нервите вибрират, сърцето се въодушевява, адреналинът блика, идентифицира­нето е бурно и пълно, а мозъкът приема (за момента) дрипите на ежедневното за пищните одежди на ро­мантичното...
Това е първичното ни състояние на читатели.
То е вълшебно.
Но е просто ужасяващо за възрастния наб­людател, който най-често бърза да размаха под носа на младия „боварист" някое „добро заглавие" и да възкликне:
- Виж, Мопасан е все пак по-добър, нали?
Спокойно... Да не се поддаваме и ние на „боваризма"; да си кажем, че Ема е в края на краищата само героиня на роман, тоест продукт на детерминизъм, при който причините, посеяни от Гюстав, просто са дали плодовете – колкото и истински да изглеждат – пожелани от флобер.
С други думи от това, че дъщеря ми събира „Арлекини, не следва, че тя ще свърши, поглъщайки арсеник със супена лъжица.
Ако й се наложим на този стадий на четенето, ще я откъснем от нас и ще се отречем от собственото си юношество. Ще я лишим от несравнимото удовол­ствие сама да разобличи утре стереотипите, които днес я хвърлят във възторг.
Мъдро е да се сдобрим с младостта си; да мра­зим, презираме, отричаме или просто да забравим юношите, които сме били, е само по себе си позиция на юноши, схващане на юношеството като смъртонос­на болест.
Нека си спомним първите си читателски емо­ции и да издигнем малък олтар на тогавашното си четиво. Дори на „най-глупавото". То си има своя нео­ценима роля: то ще ни накара да се смеем на онова, което ни е затрогвало, и да се трогнем от онова, кое­то сме били. Момчетата и момичетата от собствения ни живот ще спечелят без съмнение уважението и нежността ни.
Нека си кажем още, че „боваризмът" е едно от най-разпространените неща на този свят, след като непрекъснато го откриваме у другия. Ругаем тъпотата на младежките четива и в същото време допринасяме за успеха на някой телегеничен автор, когото ще изя­дем с парцалите, щом престане да е модерен. Появата на литературните звезди прекрасно се обяснява с това редуване на просветените ни пристрастия с прозорливите ни отрицания.
Нас не могат да ни преметнат, ние ги разбираме тия неща – и заедно с това непрекъснато наследяваме самите себе си, завинаги убедени, че госпожа Бовари, това е другият.
Ема сигурно е споделяла това убеждение.

7 ПРАВОТО ДА ЧЕТЕШ КЪДЕ ДА Е
Шалон-сюр-Марн, зимата на 1971 година.
Казармата на Школата за артилеристи.
При сутрешното разпределяне на нарядите ред­ник Едикойси (поделение номер 14672/1, добре позна­то на военните ни служби) редовно е доброволец за най-отблъскващата, най-неблагодарната работа, нала­гана най-често като наказание, уронваща честта и на най-закалените: пословичното, унизително, неназоваемо чистене на кенефите.
Всяка сутрин.
С все същата усмивка. (Вътрешна.)
- Наряд за нужниците?
Той пристъпва крачка напред:
-Аз!
С върховната сериозност, предшестваща всеки щурм, той грабва метлата с окачения на дръжката й парцал, сякаш е знамето на полка, и изчезва, за голя­мо облекчение на другарите си. Той е храбрец, но ни­кой не следва примера му. Армията се е укрила в око­пите на благопристойните задължения.
Часовете минават. Вече го мислят за изгубен. Поч­ти са го забравили. Но ето че към обяд той се появява, удря токове и рапортува пред старшината: „Отходните места в идеално състояние, господин старшина!" Стар­шината прибира парцала и метлата, а в погледа му се чете огромен въпрос, който никога не задава. (Уважени­ето към човека задължава). Войникът козирува, обръ­ща се кръгом и се оттегля, отнасяйки тайната си.
А тайната тежи доста в десния джоб на куртката му: том от 1900 страници, който библиотека „Плеяда" посвещава на събраните съчинения на Николай Гогол. Четвърт час миене на тоалетни срещу цяла сутрин Гогол... Вече два зимни месеца всяка заран, седнал удобно в тронната зала, превъртял два пъти ключа, редник Едикойси се носи високо над военните дела. Целият Гогол! От носталгичните „Вечери в селцето край Диканка" до веселите „Петербургски разкази", като се мине през страшния „Тарас Булба" и мрачния смях на „Мъртви души", без да забравяме театъра и кореспонденцията на Гогол, този невероятен Тартюф.
Защото Гогол е Тартюф, който би измислил Молиер – нещо, което редник Едикойси никога няма­ше да разбере, ако беше отстъпил кенефите другиму.
Армията обича да увековечава военните подви­зи.
За този са останали само два александрина, из­писани много високо върху чугуна на казанчето. Те са сред най-великолепните във френската поезия:
Да, твърдя без лъжа - ти, даскале, мълчи!
Изчетох Гогол аз в кенефа до кори.
(На свой ред старият Клемансо, „Тигъра", и той прочут воин, благодари на един хроничен запек, без който – твърди той – никога не би имал щастието да прочете „Спомените" на Сен-Симон.)

8 ПРАВОТО ДА КЪЛВЕШ ОТТУК-ОТТАМ
Аз си клъввам, ти си клъвваш, да ги оставим да си кълват.
Това право е разрешението, което си даваме, да грабнем кой да е том от библиотеката, да го отворим, където се случи, и да почетем малко, защото за повече нямаме време. Някои книги са по-подходящи за такова кълване, защото са съставени от къси, отделни тексто­ве: събраните съчинения на Алфонс Але или на Уди Алън, новелите на Кафка или на Саки, „Колажи"-те на Жорж Перо, добрият стар Ларошфуко и повечето поети...
И тъй, можем да отгърнем Пруст, Шекспир или „Кореспонденция"-та на Реймънд Чандлър няма значе­ние къде и да покълвем, без да рискуваме ни най-малко да останем разочаровани.
Когато нямаме нито време, нито възможност да си позволим една седмица във Венеция, защо да се откажем от правото си да прекараме там пет минути?

9 ПРАВОТО ДА ЧЕТЕМ НА ГЛАС
Питам я:
-Четяха ли ти приказки, когато беше малка?
Тя отговаря:
-Никога. Баща ми често пътуваше, а майка ми беше прекалено заета.
-Откъде тогава това удоволствие от четенето на глас?
Отговор:
-От училище.
Щастлив, че някой е признал заслуга на учили­щето, радостно възкликвам:
- Ето на, виждаш ли!
А тя:
- Нищо подобно. В училище ни забраняваха да четем на глас. Още тогава четенето на ум беше неос­поримо кредо. От окото право в мозъка. Моментален пренос. Бързина, ефикасност. С проверки на всеки де­сет реда дали сме разбрали. Обожествяване на анали­ за и коментара от самото начало! Повечето от децата си умираха от шубе, а едва започвахме! Ако искаш да знаеш, аз винаги отговарях правилно, но вкъщи си пре­прочитах всичко на глас
-Защо?
-Заради очарованието. Произнесените думи поч­ваха да живеят извън мен, истински. Освен това възприемах го като проява на любов. Като самата любов. Винаги съм мислила, че любовта към книгата минава през същинската любов. Слагах куклите си в леглото, на моето място, и им четях. Случваше се да заспя в краката им, на килима.
Слушам я..., слушам я и сякаш чувам Дилан То­мас, пиян като отчаянието, да чете поемите си с глас, отекващ като в катедрала...
Слушам я и сякаш виждам Дикенс, стария, кока­лест и бледен Дикенс, малко преди да умре, как се качва на сцената..., как многобройната му неграмотна публика изведнъж застива и така притихва, че се чува шумоленето на страниците...Оливър Туист..., смъртта на Нанси..., той ще ни прочете смъртта на Нанси!...
Слушам я и чувам как Кафка се смее до сълзи, докато чете „Метаморфозата" си на Макс Брод, който не е сигурен, че разбира..., виждам и младата Мери Шели как гощава с големи откъси от своя „франкенщайн" Пърси и поразените приятели...
Слушам я и виждам как Мартен дю Гар чете на Жид „Семейство Тибо"... Но Жид сякаш не го слуша... Седнали са на брега на река... Мартен дю Гар чете, но погледът на Жид е зареян..., очите му проследяват два­ма юноши, които се гмуркат - съвършенство в ореол от блеснала вода... Мартен дю Гар е бесен... Не, не, той добре е чел и Жид всичко е чул... Жид казва колко са му харесали тези страници..., в които някои неща тряб­ва все пак да се пипнат тук-таме...
Ами Достоевски? Той не се е задоволявал да чете на глас, той е писал на глас... Задъханият Достоевски, изревал обвинението си срещу Разколников (или Дмитрий Карамазов, не съм сигурен)... Достоевски, който пита Ана Григориевна, съпругата – стенографка:
- Какво ще кажеш сега, а? Какво?
Ана: Виновен!
И пак Достоевски, след като й е продиктувал речта на защитата:
-А сега какво ще кажеш?
Ана: Невинен!
Дааа...
Странен е този отказ от четенето на глас. Какво ли би казал Достоевски? Ами флобер? Да нямаш вече правото да си сложиш думите в устата, преди да си ги наблъскаш в главата? Край на ушите? Край на музи­ката? Край на слюнката? Край на вкуса на думите? И какво още? Нима флобер не си е изкрещял до спуква­не на тъпанчетата тази своя „Бовари"? Няма ли тъкмо той по-голямо право от всеки друг да каже, че разби­рането на текста минава през звука на думите? Не знае ли той по-добре от всеки друг, че смисълът се произ­нася, той, който толкова е воювал против неуместната музика на сричките и тиранията на ритмите. Как­во? Неми текстове за безплътни духове? На помощ, Рабле! На помощ, флобер! Достоевски! Кафка! Дикенс – на помощ! Гигантски глашатаи на смисъла, елате веднага тук! Елате да изкрещите в нашите кни­ги! Думите ни имат нужда от плът! Книгите ни имат нужда от живот!
Вярно е, че мълчанието на текста е удобно - из­чезва опасността от смърт като тази на Дикенс, издъхнал след изнурително публично четене...Само ние и текста... Всички тези думи с намордници в уют­ната кухня на разума ни...Каква важност си придава­ме, докато мълчаливо плетем коментарите си!...А и като преценяваш книгата наум, не рискуваш тя да те прецени..., защото, намеси ли се гласът, книгата може вече много да каже за своя читател..., книгата казва всичко.
Човекът, който чете на глас, се разкрива докрай. Ако не знае какво чете, той е невеж и в думите си, той е жалък и това се чува. Ако отказва да живее в чети­вото си, думите умират и това също се чува. Ако препълва текста с присъствието си, авторът се свива като в цирков номер и това се вижда. Човекът, който чете на глас, се разкрива целия пред очите, които го слушат.
Ако чете истински, ако влага знанията си, но овладява удоволствието си, ако четенето е проява на симпатия към аудиторията, към текста и неговия ав­тор, ако успява да докаже необходимостта да се пише, пробуждайки смътното ни желание да разберем, тога­ва книгите се разтварят широко и множеството, което се е смятало за изключено от четенето, навлиза в него по следите на четящия.

10 ПРАВОТО НА МЪЛЧАНИЕ
Човек строи къщи, защото е жив, но пише кни­ги, защото знае, че е смъртен. Той живее с други хора поради стадния си инстинкт, но чете, защото знае, че е сам. Четенето е близост, която не заема мястото на друга, но и никоя друга не може да я замести. То не дава на човека ясно обяснение за съдбата му, но изтъ­кана плътна мрежа от връзки между живота и него. Незабележими и тайни връзки, които разкриват пара­доксалното щастие да живееш въпреки трагичната абсурдност на съществуването. Така че причините, поради които четем, са не по-малко странни от при­чините, поради които живеем. И никой няма право да ни иска сметка за близостта ни с книгите.
Малкото възрастни, които са ми давали книги, никога не са ме питали какво съм разбрал. Тъкмо с тях съм говорил за прочетеното. На тях, живи или мъртви, посвещавам тези страници.








Няма коментари: