Читателски дневник: „Великият поход на династронавтите –трета част”

ТРЕТА  ЧАСТ

ДВОЙНАТА   ЕКСПЕДИЦИЯ

I. ЖИВОТ   БЕЗ   ХОРИЗОНТИ   И   КАКВО  ПРАВИ  ЕДИН  КИ НОПРЕГЛ ЕД

Да, такъв беше животът на династронавтите след злокобния ден на трите удара, та чак до края на учебната година: без хоризонти, мрачен, просто убийствен.

При това катастрофата беше здраво документирана: в училищния бележник на Наско Нето се беше настанила завинаги една тумбеста двойка, а в бележника на Сашо Кобалт Болокуду — намалено поведение с три единици! Да не говорим за онова писмо на Външното министерство, което замразяваше възможностите за самостоятелно пътуване в чужбина до старческата осемнайсетгодишна възраст.

Бе настъпила ваканцията, но за какво им бе тя сега? За пионерски лагери? За почивка с татко и мама? За посещаване баба на село? Не, благодарим за такава ваканция! И династронавтите стояха по цели часове в базата, въздишаха и проклинаха законите на тази страна, които така безчовечно ограничават свободата на малолетните ...

Бяха прекратили уроците по испански и негърски; Роландо и Сисулу-Каба не виждаха; с радиостанциите не се занимаваха. В квартала стана гробовно тихо и дори сержант Марко се поуспокои: нямаше вече оплаквания за тарашуване по таваните, спряха смущенията по телевизорите и ако не беше неуловимата шетня на контрабандиста, кварталният щеше да бъде щастлив човек.

. Най-отчаян от всички беше Наско Нето. Той съзнаваше, че носи една трета вина за катастрофата и беше готов да направи какво ли не, само и само да оправи нещата. Уви, през ваканцията двойки не се оправят! И той скиташе омърлушен из квартала, играеше си унило с Никиж-ем, рисуваше безброй печални роботи с мустаци и бради, а вечер се качваше на тавана и дълго разглеждаше съкровището си в зеления куфар.

И кой знае, този разказ навярно щеше да свърши тук, ако не беше се случило нещо извънредно важно, тоест ако династронавтите не бяха отишли на кино. Точно така — на кино, за да гледат научнофантастичния филм „Ракета 08 не отговаря". Предложението изхождаше от Сашо Кобалт Болокуду:

— Е, какво пък — беше казал той — сега и без това не можем да заминем нито за Куба, нито за Африка. Ще почакаме, докато пораснем, а може и преди това да отменят закона, и тогава никой няма да ни спре! Хайде на кино!

И те отидоха на кино със скритата надежда, че докато пораснат, Куба все още ще има разправии с империалистите и че в Южна Африка расистите ще продължават да вилнеят.

Седнаха на втория ред, Кънчо в средата, и се заглеждаха. И никой, никой не очакваше сътресението. Както обикновено, показваха седмичния кинопреглед. Отначало беше скучно — събрания, стари мачове, овчици в планината. После обаче на екрана се появи Фидел Кастро, и с него — бурята! Той крачеше сред някакви развалини, опожарени сгради, изтърбушени чували захар, сетне се спря пред едно момиченце с бинтовани ръце и изгоряло лице, а говорителят през това време обясняваше:”В резултат на нападението на бандитския кораб „Рекс" над захарния завод „Луис Каракедо" са изгорели 70 хиляди чувала захар. Ранени са работници и случайни минувачи, между които и осемгодишното момиченце Мария Ортега…Фидел Кастро призовава всички приятели на Куба да помогнат…"

Династронавтите изведнаж се смалиха като снежни фигурки под слънце. Идеше им да се мушнат под столовете, да се скрият от погледа на този брадат мъж, който ги гледаше от екрана и сякаш ги питаше: „А вие, приятели мои, защо не дойдохте? Нали ви поканих?"

Но те не успяха да си поемат дъх, защото миг след това екранът им нанесе втори плесник…Безкрайни пейзажи на Южна Африка…Сурова джунгла…Диамантени мини…Мрачни, влажни дупки, в които негърски деца тикат вагонетки, пълни с руда…Слаби черни телца, сухи устни, трескави, преждевременно състарени очи…После — някаква манифестация по улиците на голям град, полицаи със стоманени каски обливат негри със струи вода, бият ги с палки…И накрая от вратите на някакъв затвор извеждат един черен гигант с оковани ръце и го вкарват в камионетка, като го блъскат и ритат и дърпат за косата…А говорителят обяснява: „Окървавена манифестация на негърското население в Претория срещу политиката на апартхейд …Негърският вожд Зинакели Сисулу е откаран в неизвестна посока…Съществува сериозна опасност за живота му…Целият цивилизован свят следи с възмущение изстъпленията на белите расисти ..."

И тогава, преди още да бе настъпил краят на прегледа, без всякакъв знак, като един, всички династронавти станаха и тръгнаха към изхода сред шътканията на ядосаните зрители. И само Кънчо пътем питаше: „Ама няма ли да гледаме главния филм, бе бате Димчо?"

До ракетния център те мрачно мълчаха, все още в плен на чувствата, които екранът събуди в тях. Но когато най-после стъпиха на своя територия като древния Антей, който черпел сили от своята майка Земя, изведнаж се освободиха от всички страхове и смущения. Сърцата им се изпълниха с енергия, смелост и дръзновеност. Изразител на общото настроение стана майор Димчо. Без всякакви предисловия той заяви:

—   Аз заминавам. Вие, ако щете, останете.

—   И аз заминавам! — каза Сашо Кобалт Болокуду.

—   И аз ... и  аз . . . и аз . . . — завикаха останалите..

—   И аз — рече Кънчо и сбърчи важно носле.

— Ами как? — попита Рони Дато. — Без паспорти ли?

-  Потрябвали са ни! — гневно закрещя майорът. — Ще минем границата и без паспорти. Нелегално!

—   Като диверсанти ли? — попита Кънчо.

—   Какви ти диверсанти, бе глупчо! — присмя му се Наско Нето. — Ние сме интербригадири.

—   Ами без бради и мустаци ли ще заминем? — попита Фани.

Тия думи попариха династронавтите и те отново оклюмаха. Ах, тия бради и мустаци, които не искат да растат! Те се превръщат в цяло проклятие! И наистина, помислете си само, нима може да се нарушава договорът и се замине за Куба без брада и за Южна Африка без мустаци?

И както мълчаха, Рони Дато изведнаж скочи, странно развълнувано и бързо-бързо зачисти очилата си:

— Знам, знам къде ще намерим бради и мустаци! — завика той с пламнали бузи. — Знам! Само че е свръхтайна!

Веднага прекратиха разискванията, а щабовете на интербригадите се отделиха в бараката, където Рони Да­то изложи своя свръхтаен план за снабдяване с бради и мустаци. Пет минути по-късно майор Димчо четеше след­ната

Заповед   по   интербригадите

1.  Обявява се тревога десета степен.

2.    Бойна  група  начело с  майор  Димчо да снабди    интербригадите с бради и мустаци.

3.         Радиостанциите  да се поставят в бойна готовност.

4.         Всички интербригадири да унищожат личните си документи.

5.         Всички  интербригадири да изперат   пионерските си връзки.

Определя се нощта на 7 срещу 8 юни за нощ П (Потегляне).

Вива Куба! Хоройя а кани! Да живее свободата! Временно обединен Щаб на интербригадите.

Преди да пристъпят към изпълнението на задачите, Наско Нето попита Димчо:

— Слушай, бе майоре, щом като и без това ставаме нелегални, хайде да си вземем онова съкровище от тавана. Милицията не го иска, собственикът не го иска, да си го експроприираме и готово, а? Знаеш ли колко ще се зарадват туземците от Куба и Африка на тия неща!

— Добре — отвърна след кратко колебание Димчо. — Ще го вземем, но ще оставим разписка с обещание, че след победата ще го платим. Само така. Честно! А сега да отидем да изпробваме радиостанциите!

И те отидоха да изпробват радиостанциите. Майор Димчо и Наско Нето се настаниха в третия етаж на една новострояща се сграда, а Рони Дато и Сашо Кобалт Болокуду в пералнята на Рониевата кооперация. Опънаха антените и започнаха . . .

2.   СЕРЖАНТ    МАРКО    ОТКРИВА       И    ЗАГУБВА    СЛЕДА

Пет минутки по-късно телефонът на кварталния остро иззвъня:

— Сержант Марко? Тук Телевизионната кула. Съобщаваме ви, че от няколко минути във вашия квартал отново заработиха черните радиостанции . . . Молим, вземете мерки!

Сержантът веднага се обади на Управлението, оттам обаче му казаха, че знаят за съществуването на тия черни предаватели, но е трудно да ги засекат, защото непрекъснато сменяват вълните, предават някакви непонятни сигнали и главно — постоянно са в движение. Така че, другарю сержант, действувайте сам и търсете, търсете!

Силно разтревожен, кварталният отново тръгна из своя квартал. От любопитство реши да прескочи до Наскови, за да види степента на смущенията. Както винаги, на ниските кресла пред телевизора си седяха Мореви, сякаш не бяха мръднали от последния път, когато ги посети сержантът. Другарката Л. Морева съчиняваше учебник и гледаше, другарят М. Морев пишеше доклад за вредата от пушенето, пушеше и гледаше. Този път тук бяха и другарят Антон Антонов и жена му Дора. А екранът се раздираше от експлозии и въртящи се триъгълници и отново нищо свястно не се виждаше. Сега обаче другарят Антонов не проявяваше особено безпокойство — предаването беше на конкуренцията. Той разказваше, че утре-други ден започва да снима гигантската масова сцена на новия филм „Хан Исперих". Ще участвуват хиляди конници с боздугани и копия и скоро всички телевизионни зрители ще имат великото щастие да я видят на екранчето, стига, разбира се, да не попречат тия бандити на етера! И другарят Антонов кръвнишки изгледа кварталния, сякаш сержант Марко беше един от тия бандити.

Милиционерът не издържа на този смазващ поглед, каза „лека нощ" и си отиде.

И тъкмо слизаше замислен по стълбите, насреща му се зададе някакъв човек. Беше облечен най-обикновено, имаше най-обикновено лице, крачеше най-обикновено и все пак той привлече вниманието на сержанта. Заради черните си очила или заради изпъкналата си бандитска долна челюст — но той имаше много подозрителен вид. Бавно се качваше нагоре и нехайно си подсвиркваше.

Сержантът се спря на долната площадка и се ослуша. Стъпките на човека се отдалечаваха към третия, четвъртия, петия етаж, останаха за миг там и после като че продължиха по-нагоре. Нима отиваше към тавана? Или само тъй му се е сторило?

Кварталният Марко никога не беше виждал това лице в района си. Не живее тук, не работи тук. Може би е гост, а може би…? Сержантът бързо съобразяваше: Радиостанциите . .. Контрабандата ... Кражбите по таваните…Ятагана…Хм…! Дали да спре човека, да му поиска документите? Но на какво основание? Само затуй, че носи черни очила и че има изпъкнала долна челюст? Та и династронавтите ще се смеят на това!

Кварталният понечи да тръгне, но някаква непонятна сила го задържа пред вратата. И в този момент скромният и незабележим квартален милиционер сержант Марко почувствува, че в него става нещо необикновено, нещо съвсем изключително. Той усети как в него се ражда тайнственото, всемогъщо шесто чувство на големите детективи! Онзи загадъчен нюх, който помага на Шерлок Холмс и Авакум Захов безпогрешно да надушват престъпника, да откриват най-невидимите следи, да устройват най-хитрите клопки, от които няма отърваване…И вземайки пример от тези велики предшественици, сержантът реши да не изпусне човека. Скри се в насрещния вход и зачака. Подозрителното лице сигурно ще излезе.

Но подозрителното лице не излезе скоро. Не излезе цяла нощ и сержант Марко го чака във входа до заранта, вкочанясал от студ, гладен, жаден, с изтръпнали от умора ръце и крака. Мина му през ума да изтича до телефонната будка, за да поиска от Управлението помощ, но веднага се отказа от това намерение — отклони ли се дори за секунда от своя пост, онзи с очилата може да се измъкне.

И сержантът стана неволен свидетел на сутрешната шетня пред кооперацията на Мореви: едни граждани отиваха на работа, други на покупки, другарката Л. Море­на — на лекции, а Наско Нето на разузнаване…Чове­кът с очилата обаче не се показваше.

Минаха два часа, три часа…Стана обед. Хората се върнаха от работа, другарката Л. Морева се върна от лекции с връзка лук в ръка, но човекът още си стоеше някъде горе.

По едно време вниманието на сержанта бе привлечено от майор Димчо и Наско Нето, които влизаха в кооперацията, придружени от Никиж-ем. За миг си помисли да ги спре и да ги изпрати до Управлението, но новопробудилото се шесто детективско чувство го задържа. И правилно. Защото само след една кратка минутка човекът с черните очила излезе. Той се огледа наляво и надясно и бавно тръгна към центъра на града. Носеше неголям зелен куфар.

Сержантът незабелязано тръгна след него.

А майор Димчо, Наско Нето и Никиж-ем още по-незабелязано тръгнаха подир сержанта . ..

... А ето какво се случи през тази кратка минутка. Както се бяха уговорили предната вечер, майор Димчо и Наско Нето дойдоха да си приберат безстопанственото съкровище от тавана, като за всеки случай взеха със себе си и Никиж-ем. Но съвсем неочаквано насреща им се зададе човекът с черните очила…Той бавно слизаше надолу със зеления куфар в ръка…Двамата се сковаха и зинали от изненада и разочарование, оставиха човека да мине край тях. И очилатият навярно щеше завинаги да изчезне от техния живот, ако на Никиж-ем не му беше хрумнало да подуши краката му и след това да излае. Ей тъй, просто да изджафка с тъничкото си гласче. Може би казваше добър ден! Но това има неочаквани последици: човекът уплашено трепна и се обърна. Лицето му стана зло, долната челюст се издаде още повече напред, очите му светнаха дори през очилата. С рязко движение на крака той ритна Никиж-ем и бързо се спусна надолу. Кучето се преметна по стъпалата и жално заквича.

—    Мръсник! — процеди през зъби Наско Нето. — Да ми падне само!

—    Видя ли какви черни очила носи? — зашептя майорът. — Също като крадците от криминалните филми.

—    Ама той е наистина крадец, бе! Мръсника му недин, как ритна кучето! Сигурно е откраднал куфара!

—    Откраднал го е, разбира се! Хайде да го проследим! — предложи майорът.

—    Хайде!

И тръгнаха. Тръгнаха не толкова да следят човека, колкото да видят накъде отлита съкровището им. А вън съзряха сержанта, който отдалеч по детективски пристъпваше зад очилатия. Това им подсказа, че въпросът е сериозен и династронавтите решиха да не изпускат от очи нито единия, нито другия .. .

— Никиж-ем! — заповяда майорът на кучето. — Виждаш ли онзи човек със зеления куфар и черните очила? Дето те ритна? Да не го загубиш, разбра ли? Хайде, фъс!

Никиж-ем кимна и  куцукайки, изтича напред.

Като прилагаше всички правила на авакумзаховското изкуство, сержант Марко неотстъпно следеше човека с куфара. А очилатият, като не подозираше, че е предмет на такова внимание, спокойно си ходеше, спираше се пред витрините, гледаше часовника си, купи си цигари и вестници, след това влезе в бюрото на Балкантурист и сержантът го видя през стъклото да купува билет за влак. После излезе и пак тръгна . ..

Сержантът едва се тътреше напред: не е шега да не си спал цяла нощ и да не си ял цял ден! Краката му трепереха от умора, главата му се виеше, стомахът му болезнено се свиваше. Но кварталният не спираше и макар и с мъка продължаваше да следи подозрителното лице…Съдбата обаче се смили над сержанта: на ъгъла край Докторската градинка очилатият се спря и разсеяно зачете вестник. Очевидно чакаше някого. Сержант Марко се стаи зад един храст…

Кварталният не се излъга: след по-малко от две минути иззад ъгъла се зададе сива волга. Колата бавно спря пред зеления куфар, вратичката се отвори, подаде се ръка. Очилатият вдигна куфара . . .

Новородилото се шесто чувство подсказа на сержанта, че моментът за действие е настъпил. Сега ще арестува и двамата, а с тях и веществените доказателства, и никой няма да може да го упрекне в незаконни мерки. Той пое дълбоко дъх, приготви се за скок . . .

... и се спря, закован на място от изненада. Всичко стана за секунди.

В мига, когато ръката от колата поемаше куфара, едно кученце се хвърли върху очилатия и впи зъби в панталоните му. Човекът се опита да се освободи от него, ритна го един-два пъти, но то не отпускаше челюсти. Тогава очилатият се наведе, сграбчи кученцето за шията и го стисна с мощните си юмруци. Кучето нададе страшен, предсмъртен стон, разтвори зъбчетата си. Човекът го запрати в храстите и се втурна към волгата. Не успя обаче да се качи в колата, защото върху него връхлетяха майор Димчо и Наско Нето.

— Защо биеш кучето, бе! — викаше със сълзи на очи Наско и замахна с дясното си кроше. — Не те ли е срам! Сега ще видиш ти!

В същия миг майорът дръпна куфара, който падна на тротоара и се разтвори.

Сержантът се съвзе от вцепенението си, изтича напред, но беше късно. Очилатият се развъртя, блъсна в гърдите династронавтите, които се преметнаха на земята, вмъкна се в колата и хлопна вратичката. След миг сивата волга изчезна зад ъгъла. Единственото, което съобразителният сержант Марко можа да види, бе номерът й: Б-66-17.

Ъгълът зад Докторската градинка представляваше жалка картина: разбит куфар, на тротоара разпилени найлонови чорапи, американски цигари, шишенца парфюм И тубички бял прашец; сред тях — двама плачещи династронавти, в храста — безжизненото тяло на едно кученце, И над всичко това — фигурата на сержант Марко.

„Небеса! — ридаеше в себе си кварталният. — Пак тия династронавти! И то тъкмо когато щях да заловя контрабандистите." Идеше му да грабне тия двамата, па да ги метне на коленете си, па да им тегли един страхотен пердах по онова място отзад… Но вместо да направи това, той им помогна да се изправят, избърса им нослетата, поутеши ги. А те хич и не му обръщаха внимание: прибраха си трупчето на кученцето и започнаха да му правят изкуствено дишане.

Скоро обаче се оказа, че Никиж-ем няма особени повреди и бързо се съвзе. Но в очите му, в тия доскоро добри бебешки очи, сега се беше вгнездила злоба. И ако династронавтите можеха да четат в кучешки очи, щяха да прочетат в тях решимостта на Никиж-ем на всяка цена да си отмъсти на този човек с черните очила, чиито крака впрочем миришеха тъй лошо .. .

Сержантът се повъртя още малко около двамата династронавти и като установи, че те не се интересуват от него, сърцераздирателно въздъхна и се зае да прибира разпилените вещи. Забелязали това, майор Димчо и Нас­ко Нето мигновено забравиха кучето и започнаха усърдно да му помагат и да редят чорапите, кутийките и тубичките с белия прашец в куфара. Когато най-после свършиха, Наско Нето затвори куфара, вдигна го и тръгна с него. Майорът го последва.

—    Ехей, накъде? — спря ги кварталният.

—    У дома — отвърна с най-невинен тон Наско.

—    Тъй ли? А защо у дома?

—    Защото така. Куфарът си е наш.

Сержантът замига:

—    Ваш ли?

—  Ами че да! Това си е нашето съкровище. Помните ли, аз ви казах тогава, когато бях у вас, но вие ме изгонихте и ми казахте да не се мяркаме вече пред очите ви, защото сме ви изгорили душицата и ми казахте също, че ще ни изселите в друг квартал . .. Довиждане!

Двете вежди на сержанта отново заиграха. Той стисна зъби да не извика, грабна куфара от ръката на Наско, седна върху него и отчаяно се хвана за главата.

Династронавтите предпазливо се отдалечиха, като оставиха кварталния сам с куфара и с неговата мъка .. .

А половин час по-късно сержантът стоеше мирно пред началника на районното управление на милицията, който сдържано говореше:

—  Затова, че сте сложили ръка на куфара и сте запомнили номера на сивата волга, хвала, но затова, че сте изпуснали престъпниците заради някакви си деца, заслужавате най-строго наказание. Този път ви прощавам, но искам да се надявам, че в най-близки дни ще поправите грешката си и ще докажете, че сте достоен член на българската народна милиция!

Сержантът се прибра в къщи смазан. Веса, разтревожена от неговия окаян вид, не го и запита дори къде е бил цяла нощ и цял ден и се зае да му приготви вечеря. Той обаче не се докосна до храната, изпи само двайсет капки валериан и тържествено-мрачно изрече:

— Слушай ме добре, жена! Или аз ще заловя тия контрабандисти, или твоят мъж ще излезе от редовете на славната българска народна милиция! И още нещо: или ще изгоня тия династронавти-минастронавти от тоя квартал, или аз ще си отида! Лека нощ!

Легна си и заспа дълбок сън без сънища.

3.   ГЛАСОВЕ   ОТ   ЕТЕРА

Събуди го остър телефонен звън. Сержантът вдигна слушалката.

—  Какво? — скочи той. — Идвам веднага!

Пиян от недоспиване, умора, тревоги и валериан, кварталният се облече и хукна към Управлението.

Завари дежурния офицер и радиста седнали пред контролния радиоприемник.

—  Чуйте! — кратко каза офицерът.

От високоговорителя отначало идваше някакво бръмчене и писукане, но скоро звукът се проясни и се чу глас:

„Ало, ало! Тук говори „Островът на свободата", принадлежащ на Първа червена бригада. Чувате ли ни? Чувате ли ни? — и гласът запя: — Аванти пополи . . . аванти пополи .. . Бандера роса ла триумфера.   Чувате ли ни?"

Отново бръмчене и нищене и на призива отвърна друг глас, малко по-тънък от първия:

„Ало, ало! Тук говори „Нос Добра надежда", принадлежащ на Втора черна бригада. . . Чуваме ви! Чуваме ви! Вие чувате ли ни? — и гласът запя: — Моран-бонг! Боран-бонг! Там-та-там! Там-та-там!"

В настъпилата тишина офицерът попита:

- Как ви се струва,    сержант?    Това е във вашия квартал.

Сержант Марко настръхна. В неговия квартал! И то тъкмо две радиостанции! На някакви си червени и черни бригади!

Първият глас отново се обади:

„Хайде сега да преместим координатите! Ние отиваме на 9-10-32, вие идете на 9-20-02."

„Прието — отвърна вторият глас. — Отиваме на 9-20-02. Дочуване."

Високоговорителят млъкна.

—  Ето затова не можем да ги хванем — каза радистът. — Непрекъснато се местят. Докато ги засечем, те са вече на друго място.

Веждите на сержанта усилено затрепкаха, за втори път през това денонощие — признак, че нервите му вече не издържат. Неговият квартал, първенецът по чистота и вторични суровини, е свърталище на контрабандисти и на червени и черни бандити на етера! Ох! Нямат ли край нещастията днес?

След по-малко от десет минути от високоговорителя отново долетя първият глас:

„Тук „Островът на свободата". Чувате ли ни? Чувате ли ни? Говорим от 9-10-32…Ча-ча-ча…Ча-ча-ча…Танцуваме ча-ча! Вива Куба!"

„Тук „Нос Добра надежда". Намираме се на 9-20-02. Чуваме ви отлично! Вие чувате ли ни? Мо-ран-бонг! Танцуваме макале!"

„Готови ли сте?"

„Уха! Чакаме само да се изпълни параграф 4."

„Ще се изпълни! Заклеваме се в брадата на пророка! Горе главата! Патриа о муерте! Ние тръгваме!"

„Желаем щастие! Хоройя а кани! Да живее свободата! Край!"

Двете станции прекратиха предаването. Тримата в кабината дълго мълчаха, потънали в мислите си.

—    Опасна работа! — промълви пръв сержантът. — Тия цифри и координати…хм…трябва да е шифър!

—    Това са някакви луди любители! — каза радистът.

—  Или деца — добави офицерът.

Сержантът скочи от стола като изхвърлен от катапулт. Династронавтите! Династронавтите! Те са! Само те…! Но нима е възможно? Та това не е шега: да имаш цели две радиостанции! А защо не? Та лани за Марс се готвеха да летят, с Фидел Кастро си кореспондират, мушкат се в разни канали, съкровища откриват, книги пишат за тях…

—     Свободен ли съм? — попита с треперещ глас сержант Марко, нетърпелив по-скоро да провери предположението си.

—     Свободен сте — отвърна офицерът — Но вижте, поразтъпчете се, поразпитайте тук-таме, може да откриете нещо. Нищо чудно да излезе някаква чисто любителска или детинска история. Гражданите протестират. Знаете, нали, телевизорите...

—     Слушам! — каза сержантът. — Ще открия бандитите на етера! — И хукна из квартала да търси династ­ронавтите и техните проклети радиостанции.

Първата му работа бе да провери в собствения си дом: кандидат-династронавтът Кънчо сладко спеше. Не е той значи.

Отиде при Мишо Еквилибриста, който живее най-близо. Той също си беше в къщи, разтворил енциклопедията на думата Претория . ..

Качи се при Мореви: Наско Нето тъкмо рисуваше роботи с бради, а неговите родители седяха на ниските кресла пред телевизора и гледаха предаването за децата от предучилищна възраст.

Вихра слушаше Четвъртата симфония от Брамс.

Рони Дато вечеряше.

Майор Димчо четеше три книги наведнъж и решаваше шахматна задача.

Сашо Кобалтовия юмрук стоеше пред огледалото и решеше фантастичната си коса.

И тъй нататък, и тъй нататък…Сержантът обиколи домовете на всички династронавти и всички до един си бяха в къщи! Нима не са те? Или са успели да се приберат? Или Федерацията има може би нови членове, които той не познава? И какви са тия тайнствени цифри 9-10-32 и 9-20-02, координати и прочее?

Сержант Марко мисли дълго-дълго и накрая взе две важни решения: първо — още утре ще попита шифровчика в управлението какво може да означават цифрите и второ — отсега нататък да не изпуска от очи династронавтите, особено през вечерните часове, когато обикновено се обаждат черните радиостанции.

На улицата, преди да се върне в къщи, сержантът срещна другаря Антон Антонов. Заприказваха се. Режисьорът изглеждаше уморен. Каза, че досега е бил на работа в телевизионната кула, за да подготви гигантската масова сцена, която ще снима утре заран ... Ама какъв филм ще стане! Лека нощ!

Разделиха се. Тази нощ сержант Марко сънува тайнствените цифри на координатите, номера на сивата волга и металически гласове, които пееха ча-ча и моран-бонг, а на другаря Антон Антонов се присъниха безкрайни орди прабългари и всички с бради и мустаци.

4. В СЪРЦЕТО НА РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ

Точно в полунощ, когато сержантът и режисьорът още сънуваха, майор Димчо стана. В къщи всички спяха. Той се облече внимателно и безшумно се измъкна.

Долу, в тъмния вход на кооперацията, вече чакаха Рони Дато, Сашо Кобалт Болокуду, комисарката Вихра и Мишо Еквилибриста. Сашо и Мишо бяха екипирани по алпинистки: с въжета, пикели, фенерчета и всичко, което е необходимо за катерене по скали. С чудовищната си, щръкнала на всички страни черна коса, със зелената си риза на квадрати и с ковбойските си панталони в нощния мрак Сашо Кобалт Болокуду приличаше на прекаран през комин марсианин. Само да го погледнеш, и тръпки те побиват!

Наредиха се в партизанска колона и тръгнаха към Парка на свободата. Пресякоха реката, минаха покрай стадиона, потънаха в гората. Без всякакви приказки. Нямаше нужда от думи: всеки знаеше какво му предстои. От време на време през дърветата се мяркаше аленият връх на Телевизионната кула, който им служеше като пътеводител.

Скоро пред тях се изпречи високото тънко тяло на небостъргача. Двайсететажното здание тънеше в мрак. Светеше само върхът с антените, а отпред блещукаше малкото прозорче на портиерната.

Пролазиха по индиански край входа и минаха към задната фасада. Изправиха се, погледнаха: конусът на кулата се впиваше в небето като клин. Примигваха от блясъка на звездите безбройните тъмни прозорци. Наоколо тайнствено шумоляха боровете.

— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалт Болокуду и пръв подложи гръб.

До него приклекна Рони Дато, над тях стъпи майорът, а над майора скочи ловкият като маймуна и опитен в тия катерачески работи Мишо Еквилибриста. Той заби пикела под рамката на прозореца на първия етаж, пресегна се, хвана се за перваза и с мощен замах на двете си мускулести ръце се покатери върху издатината.

Внимателно се изправи, бутна прозореца — беше затворен. Без да се смущава от това, прилепен целият с лице към стената, той бавно се придвижи надясно.

Другите долу трепетно чакаха.

Пълзейки по крайчеца на каменния ръб, Мишо успя да се докопа до втория прозорец. Натисна — прозорецът лекичко се поддаде. Мишо го отвори докрай и скочи вътре. В мрака се очертаваха контурите на някакви машини. Без да се бави, той пристегна около кръста си единия край на въжето, другия спусна навън и стъпи здраво на крака. След пет секунди в стаята скочи Сашо Кобалт Бо­локуду. Сега пък двамата се опнаха, защото трябваше да изтеглят тежичкия Рони Дато. Въжето запращя, но издържа . . .

Навън   останаха   майорът и  Вихра. Сами. Наоколо беше шушнещата гора, диханието на близката планина, небето с безкрайните огърлици на съзвездията, ароматите на юнската нощ, трептящото сияние на големия град; откъм стадиона долитаха звуци на оркестър (не беше Четвъртата симфония на Брамс)…С една дума, всичко извънредно много напомняше на романтичните сцени, които и двамата напоследък все по-често срещаха в книгите…И отново те почувствуваха необяснимо стеснение, и отново гърлото на майора се сви и той не знаеше какво да каже, и отново Вихра се загледа напрегнато към върховете на дърветата.

—  Дай да те вържа — едва успя да изрече той.

— Не . . . — прошепна тя задавено, макар че ужасно й се искаше именно той да върже въжето около кръста й. — Аз сама ...

Тя се опита, но ръцете й не я слушаха. От прозореца се показа главата на Сашо Кобалт Болокуду:

—  Хайде, бе? Какво се бавите там долу? — прошепна той и пак изчезна.

Тогава Вихра се обърна  към   майора и тихо  изрече:

—    На, вържи ме! Ама само да смееш да ме пипнеш!

—    Няма! — каза той. — Дай!

Димчо направи здрав възел около кръста й, като внимаваше да не се докосне до нея, после подложи гръб и тя стъпи върху него.

След минутка и петимата бяха горе. Светнаха с фенерчетата, огледаха се: машини, апарати, прибори. Не беше интересно. Завъртяха секретната брава на вратата и излязоха, като нарочно я оставиха отворена, за да се върнат после през нея. Озоваха се на площадката на първия етаж, до асансьора. Стълбището се виеше спираловидно нагоре до безкрая. Рони Дато погледна в мрака, където се губеха стъпалата, и сърцето му се сви:

—  Хайде с асансьора! — примоли .се той.

Никой обаче не послуша този малодушен съвет и всички тръгнаха по стълбите, светейки си с фенерчето, като безшумно пристъпваха на пръсти. Начело крачеше Сашо Кобалт Болокуду, който на всяко стъпало по алпинистки почукваше с пикела, за да отстрани всяко евентуално препятствие.

На вратата на втория етаж прочетоха „Оператори". Продължиха. На третия етаж прочетоха „Звукозапис". Продължиха. На четвъртия бяха редакторите, на петия — режисьорите, на шестия — художниците, на седмия — артистите, на осмия — оркестърът, на деветия — хорът, на десетия — дискотеката, на единадесетия — филмотеката, на дванадесетия — началниците, по-нататък — зала №1, зала №2, зала №3 . . .

На седемнадесетия етаж династронавтите се спряха задъхани.

— Ама къде е тая работа, бе? — изпъшка Рони Дато. — Ще се пукна вече.

— Нищо, нищо! — успокои го Сашо Кобалт Боло-куду. — Това е добре за отслабване. Ами ако трябваше да се катерим по Хималаите, какво щеше да правиш?

Рони Дато си помисли, че никой за нищо на света не може да го накара да се катери чак по Хималаите, извади от джоба си кифла, отхапа и като обречен, продължи нагоре: няма как, нали той беше дал идеята да дойдат тук!

Другите го последваха по безкрайните спирали на стълбището и вече им се струваше, че това пътешествие към небето няма предел. И едва на двадесетия етаж прочетоха „Гримьорна и гардеробна". Това беше целта. Те се спряха да се поуспокоят и бутнаха вратата. За щастие тя не беше заключена и те влязоха.

Фенерчетата мигновено зашариха наоколо и откриха еднообразната обстановка на бръснаро-фризьорски салон със столовете и огледалата, а пред огледалата — кутийки с разни кремове, четчици, гребенчета, ножички . . . Но не това ги интересуваше, не! Фенерчетата усилено затарашуваха в чекмеджетата, по шкафчетата, зад огледалата.

Внезапно се чу изненаданият вик на Вихра:

—Вижте какво има тук!

Изтичаха към нея. Тя се бе изправила пред един огромен отворен гардероб. Насочиха всички фенерчета в него. Ахнаха от възторг: гардеробът беше натъпкан с дрехи: рокли, униформи, блузи, поли, работнически комбинезони, средновековни доспехи, родопски носии и какво ли не още! Вихра откачи една рокля. В светлината на фенерчетата тя се открои разкошна с тъмночервеното си кадифе, обсипано със скъпоценни камъни и извезано със сребърни и златни нишки.

—   Това е роклята на Мария Стюарт! — произнесе се компетентно Рони Дато. — Виждал съм я в Младежкия театър.

—   Искам да я облека! — продума с тих глас Вихра, но в тия думи беше скрита суетата на всички жени от всички времена.

Четирите момчета мигновено се съгласиха и се заеха да й помогнат. А Вихра, без дори да й мине през ума, че трябва да се стеснява, великодушно прие. Впрочем без тяхна помощ тя едва ли би могла да облече ужасно тежката рокля. Но когато най-после, с голяма мъка, тя я облече, момчетата изведнаж млъкнаха: пред тях, осветена от фенерчетата, стоеше не тяхната Вихрушка, другарчето, с което правеха цирк, организираха нападения над кварталните банди, летяха към Марс, а една прелестна девойка, възхитителна със златната си коса и с разкошната тъмночервена рокля, която тежко падаше до петите й. Сърцето на майора тревожно заби: нима това е Вихра, която той преди малко бе вързал с въже около кръста? Тя изглеждаше тъй чужда, тъй далечна . . .

Мълчанието бе прекъснато от Сашо Кобалт Боло-куду:

— Хайде да си вземем малко дрехи! За цирка! — предложи той.

—   Какъв ти цирк? — учуди му се Рони Дато. — Нали заминаваме за Претория?

- У, вярно, бе! — отвърна Сашо, който с умиление си спомни ония безгрижни младежки години, когато още си играеха на цирк и не мислеха за съдбата на колониалните народи. — Да ги вземем тогава за туземците от Южна Африка. Те нали ходят голи!

Предложението не беше лошо и династронавтите започнаха да тарашуват в гардероба, та дано намерят нещо подходящо за голите туземци от Южна Африка. И за по-сигурно взеха да пробват дрехите на себе си. Рони Дато измъкна една униформа на хитлеристки генерал и веднага я облече. Мишо Еквилибриста с триста мъки нахлузи през главата си една средновековна ризница, а Сашо Кобалт Болокуду наметна един дебел овчи кожух с рунтава козина като тия, дето са носили нашите пра-пра-пра-прадеди, когато още са се пердашили с боздугани.

Единствен майор Димчо не се поддаде на това гардеробно изкушение и хладнокръвно продължи да търси това, за което бяха дошли тук. И, разбира се, успя. То се намираше в едно сандъче някъде зад шкафчетата.

— Открих! — провикна се майорът.

Всички се скупчиха около него, фенерчетата се насочиха напред, очите се разшириха от радост: сандъчето беше пълно с бради, мустаци, перуки, плитки, бакембарди…Имаше, каквото си искаш: бради къдрави, прави, руси, черни, дълги, къси, енгелсовски и ленински, кастровски и наполеоновски (трети); мустаци вазовски, мандарински, будьоновски, самурайски, с една дума — цяло съкровище!

Находката изкара от равновесие династронавтите. Те като луди започнаха да ровят в сандъка, да вадят, каквото им попадне, и застанали пред огледалата, взеха да си мерят бради, мустаци, перуки, плитки и се кискаха, и блъскаха, и пулеха, и кривяха…Рони Дато, както си беше с генералската униформа, си залепи хитлеровски мустачки и държа реч на немски език. Мишо Еквилибри­ста си лепна дълги чингизхановски мустаци и с ризницата си заприлича на боец от Калояновата армия. Вихра пък си постави една мойсеевска брада и дълги руси плитки и както си беше с роклята на Мария Стюарт, затанцува ча-ча. И тогава момчетата с удоволствие установиха, че Вихра си е все още тяхната Вихрушка от махалата, партизански комисар и астронавт, а Димчо отново я почувствува близка...

Най-живописно се гримира Сашо Кобалт Болокуду. Той взе, че се изхитри, и си залепи две бради — една отляво, другата отдясно, и два чифта огромни мустаци — едните, будьоновски, нагоре до ушите, а другите, мандарински, надолу до шията, и като стегна кожуха с дългата козина около тялото си, проходи на ръце.

И кой знае колко още щеше да продължи тази брадата и мустаката вакханалия, ако внезапно отдалеч някъде не беше долетял трясък на врата. Династронавтите замръзнаха по местата си, ослушвайки се в шумовете. . . Долу някой влачеше крака по стълбището, кашляше, мърмореше...

... Тази вечер дежурният портиер на Телевизионната кула бай Пешо беше много бдителен, защото преди да си отиде, другарят Антон Антонов сто пъти му заръча да внимава. Ето защо бай Пешо, макар че беше понастинал и кашляше, реши да направи малка обиколка из кулата и да провери всичко ли е в ред. И още на първия етаж с изненада установи, че вратата към машинното отделение е отворена. След като изруга техниците, които тъй нехайно се отнасят към социалистическата собственост, бай Пешо затвори вратата и продължи обиколката. Други нарушения нямаше и той се върна в портиерната при главния вход. Настани се зад прозорчето, откъдето можеше да се вижда кой влиза и кой излиза, и продължи да внимава. Но понеже никой нито влизаше, нито излизаше, той измъкна от чекмеджето смачканата книжка „Убийството на улица Морг" и се зачете в страшната история . . .

…Когато най-после стъпките по стълбището заглъхнаха, династронавтите побързаха да си вървят. Нямаше време за губене, часът бе един след полунощ, настъпваше дългоочакваният ден П! Майор Димчо извади торбата и я натъпка с всякакви бради и мустаци, като за всеки случай взе и няколко перуки и плитки. Съблякоха дрехите, които се оказаха неподходящи за южноафриканските негри (няма да носиш на туземците хитлеристки униформи я!), наредиха ги в гардероба, разгримираха се, като само Сашо Кобалт Болокуду си остана с овчия кожух и с двете бради и четирите мустака — не му се искаше да се раздели с тях...

Тихичко излязоха, заключиха вратата и поеха надолу. Сега беше по-лесно и само след две минутки бяха па първия етаж. Тук обаче изтръпнаха: вратата на машинното отделение беше затворена! Същата врата, която Нарочно бяха оставили отворена, за да се измъкнат. Майорът я дръпна — уви, бравата беше секретна. Ами сега? Как ще излезнат?

На бърза ръка проведоха съвещание с дневен ред „Как да се измъкнем оттук". Установиха, че има три възможности: едната — да разбият секретната брава с динамит; втората — да скочат от прозореца на двадесетия етаж, и третата — да излезнат през главния вход, покрай портиерната. От първата възможност се отказаха — динамитът вдига много шум. Втората също отхвърлиха — не им се качваше отново чак до двадесетия стаж. Оставаше третата и по-опасната, но затова пък достойна за династронавтите: през главния вход. Решиха да се изтеглят в следния ред: най-напред минава Сашо Кобалт Болокуду, та ако случайно му се изпречи портиерът, да се справи с него. После идва Рони Дато, след това майорът с плячката, после Вихра и последен като ариергард — Мишо Еквилибриста.

До стаичката на портиера имаше не повече от двайсет стъпала. Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо Кобалт Болокуду, пое дълбоко дъх и смело тръгна надолу ...

Тъкмо в този момент бай Пешо се беше задълбочил В книжката. В нея се разказваше за тайнственото убийство, което една маймуна извършила в Лондон. След като удушила жертвата си, маймуната взела, че напъхала трупа в камината. Бррр! Тръпки побиха портиера само като си представи страшната космата маймуна с дългите лапи и ниското чело . ..

И както си четеше, той дочу подозрителен шум. Бай Пешо вдигна стъклото на прозорчето — от стълбището някой слизаше. Бързо изскочи навън. Натисна бутона на лампата и във внезапната ярка светлина той видя пред себе си едно шимпанзе…Само че това тук беше далеч по-страшно от лондонското: имаше огромна, рунтава козина, шарена риза, тесни панталони, две бради, четири мустака и такава страховита коса, че сърцето на верния портиер не издържа на тази страшна гледка и той без стон се строполи на пода в безсъзнание.

5.   ТРЕВОЖНО   УТРО   ЗА   СЕРЖАНТ   МАРКО

За доблестния квартален милиционер денят започна твърде обезпокоително. Тъкмо отиваше към Управлението, където смяташе да се посъветва с шифровчика относно значението на тайнствените цифри, предадени снощи от черните радиостанции, когато насреща му се зададе другарят Антон Антонов. Сержант Марко едва позна своя съсед — режисьорът ходеше като замаян, без вратовръзка, чорлав, небръснат, и мърмореше някакви безсмислици под носа си.

—  Какво се е случило, другарю Антонов? — запита го той загрижено.

Режисьорът го изгледа с празни очи и продума с бездънно отчаяние:

— Откраднаха ми мустаците ... И брадите...
Сержантът помисли, че неговият именит съкварталец е мръднал:

— Но вие никога не сте носили нито брада, нито мустаци . ..

Другарят Антонов жално поклати глава:

— Не моите...не! А на филма…! Триста и седем­ десет бради и четиристотин   и   два   мустака ...! Освен това и перуки…и бакембарди…и плитки…Пропадна ми масовката . ..

И той едва не се разплака.

—  Но кой е направил   това? — попита   сержантът.
Другият съкрушено вдигна рамене:

— Знам ли? Навярно конкуренцията. Същите ония бандити, дето смущават телевизорите. Най-напред ми провалиха две предавания, сега ми съсипват филма, който щеше да ми донесе световна слава . . .

И си тръгна към къщи — един смазан от съдбата телевизионен режисьор. Другарката Дора веднага му даде рициново масло.

Сержантът изтича към Управлението. От вчера, след злополучното произшествие с контрабандиста и снощното радиопредаване, грозно съмнение глождеше сърцето му и той търсеше и мислеше, мислеше и търсеше .. .

В Управлението завари портиера на телевизионната кула бай Пешо. Тъкмо го разпитваха. Той все още трепереше от преживяното през нощта сътресение и упорито твърдеше, че кражбата е извършена от маймуна.

—   От маймуна? — недоумяваше следователят.

—   Да, от маймуна! И с две бради и четири мустака! И с ей такава коса! Честна дума! — И бай Пешо показа тавана.

—   Да не сте пили   снощи? — попита   следователят.

— Когато съм на служба, капка не слагам в уста­
та! — тържествено заяви бай Пешо.

—   Хм... А какво сте правили, когато се появи...е, да речем, тази маймуна?

—   Аз бдях! — отвърна бай Пешо, като забрави да спомене за „Убийството на улица Морг".

—   Какво друго е откраднато?

—   Нищо друго. Само кожуха, брадите, мустаците, плитките . . .

—   Има ли нещо повредено в апаратурата?

—   Нищо не е пипнато.

—   Да е оставила тази ваша „маймуна" някакви следи?

— Да. Ето това намерих в гардеробната.

И бай Пешо показа един алпинистки пикел.

— Откога пък маймуните ходят с пикели? — попита следователят.

В този момент сърцето на сержант Марко усилено заби и тайнственото шесто чувство на великите детективи отново заговори в него. Този пикел…! Този пикел не е ли на династронавтите? Нали с него те бяха проникнали в каналите в онзи паметен ден, когато откриха писмото на Симеон Безстрашния? Сержант Марко бързо съобразяваше: в кулата нищо ценно не е задигнато, нито камери, нито уреди, нито филмова лента, само бради и мустаци. Кому е потрябвала такава безсмислена дивотия? Очевидно само на династронавтите. Само техният мозък може да роди подобно нещо.  Този пикел тук е последното и окончателно доказателство: 1) че бандитите на етера са династронавтите; 2) че крадците на брадите, мустаците и плитките са също династронавтите; 3) че апашите, които тарашуват из таваните, са пак династронавтите. Неизвестен остава само контрабандистът от сивата волга №Б 66—17...

Стигнал най-после до това важно заключение, сержантът се упъти към ракетния център, решен този път да арестува цялата Федерация и да измъкне от нея всичко. Влезе в двора, огледа се — нямаше никой. Надникна в съседните дворове — нямаше ги и там. Тогава той тръгна из своя район, бдителен, търпелив, съобразителен — същински Авакум Захов, и мислеше и търсеше, и търсеше и мислеше, и знаеше, че рано или късно тия династронавти – минастронавти непременно ще му паднат в ръцете и тогава кварталният сержант Марко ще ги изсели от тази част на града, защото току виж, някой ден те взели, че изобретили някаква водородна бомба и вдигнали столицата във въздуха ...

И сержант Марко продължи да търси и души във всички кьошета на своя квартал ...

Бе забравил само да надникне в бараката на ракетния център ...

6.   ДЕНЯТ   П

... Но ако сержантът се беше сетил да погледне в бараката, щеше да завари в нея цялата Федерация, и то точно в момента, когато си разпределяше телевизионната плячка ...

Първа кубинска бригада, наречена още Червената, получи всички бради, а Втора африканска бригада, наречена още Черната, получи всички мустаци. На Фани освен брадата й се паднаха като прибавка и две плитки, на които много се зарадва, и тя реши да си ги закачи още днес. Бяха руси, но какво от това?

Заедно с брадите и мустаците интербригадирите по­лучиха и по едно шишенце лепило УЛЕ. Рони Дато, който ги купи от книжарницата, каза, че това лепило е най-лепливото лепило на света — лепи всичко: дърво, кожа, стъкло, бради, стомана, мустаци ...

Така започна големият Ден П!

Ден, който изискваше голямо напрежение и бойна хитрост от всички интербригадири. Предстояха сума задачи: да се купят билети за влака, да се сбогуват с Роландо и Сисулу-Каба, да се простят незабелязано с родите­лите, после да се доберат нелегално до гарата. Една разузнавателна група беше установила, че влакът за запад­ната граница тръгва в 20,45 ч., а за южната •— в 21 ч. Следователно всички задачи трябваше да бъдат ликвидирани още към 18 часа.

Щабът бе разработил подробен план за двете експедиции, в който главните пунктове бяха следните:

а) Всяка експедиционна група слиза от влака малко преди границата,

б) Групата пресича границата в мрака и незабавено се отправя към съответната столица Белград или Анка­ра,

в) В тия столици групите се представят — едната в кубинската легация, другата в ганайската, обявяват се за политически емигранти и искат паспорти.. . Оттам нататък е вече лесно.

Така, след като разработиха стратегията и тактиката на похода, интербригадири те   се отправиха към обсерваторията. Знаеха, че Роландо е там — днес той имаше изпит по астрономия.

В двора на обсерваторията сновяха треперещи студенти с книги в ръка, гризеха нокти, прелистваха за кой ли път вече тетрадките и със свито сърце чакаха да ги повикат в къщичката с кубетата.

Майор Димчо помоли един студент да намери Ролан­до. След малко кубинецът се появи. Като го видяха, династронавтите ужасно се разочароваха: нищо, ама нищо героично и партизанско нямаше в него в този момент. Беше облечен в най-обикновени дрехи, изглеждаше бледен и не доспал, гризеше нокти като всички останали, а брадата му, великолепната брада избуяла на Сиера Маестра, беше провиснала и чорлава.

—  След малко е моят ред — изпъшка той покъртително. — И всичко съм забравил! Всичко! А ако ми се падне за Луната, спукан съм.

На Наско Нето му дожаля за него:

—     Компанеро Роландо — каза той бодро, — ако ви се падне за Луната, да знаете, че там има живот. Честна дума! С очите си видях!

—     Как изглежда? — изохка кубинският студент.

—     Ами . .. като динозавър . . . Само че по-голям . . . Представете си Никиж-ем, само че голям колкото планината Люлин, а опашката му е оттук до Марс . . .

—     Добре, добре . . . Ще имам предвид ... — каза Роландо обнадежден. — Но дано не ми се падне за Луната, защото знаеш ли какво, бе Наско, в книгите пише, че на Луната живот няма ...

—     И най-големите учени понякога бъркат! — заяви мъдро Наско Нето. — Ако не вярвате, че на Луната има живот, питайте Кънчо ...

Като приключиха този научен разговор, интербригадирите казаха на Роландо, че са дошли да се сбогуват с него, защото днес заминават за Куба.

— Така ли? — продума кубинецът разсеяно. — Е, добре тогава, хайде довиждане, добър път и поздравете Фидел.

И приведен под тежестта на своите знания, той тръгна към къщичката с телескопите като на заколение, повтаряйки си мислено данните за лунното същество .. . Но по средата на пътя нещо се сети, обърна се:

—   Наско бе, а ти колко изкара по аритметика? — попита той с измъчен глас.

—   Цафе! — мрачно отвърна Наско Нето.

Тази кратка думица като че разтърси Роландо. Стана нещо удивително. Той се изправи като напомпан, осанката му си възвърна старото величие, брадата му войнствено застърча напред, очите му запламтяха. Не, това не беше вече студентът по астрономия пред изпит, а героят от Сиера Маестра, лейтенант Роландо Доминго Хосе Ма­рия Рамон Мансано де Ерера! Гласът му яростно прогърмя:

— Слушай, Наско! Само да си посмял да заминеш за Куба с цафе! Само да си посмял! Щом Фидел е казал шест — значи шест! Разбра ли? Само шестак! Аз отивам! Патриа о муерте!

Вдигна юмрук и с твърда стъпка тръгна към къщичката, където го чакаше професорът. И вече не на заколение отиваше, а на щурм към сияйните върхове на Науката! ... Не му се падна за Луната!

На път към Университета интербригадирите омърлушено мълчаха. Думите на Роландо относно цафето на Наско предизвикаха дълбоко смущение в сърцата им. И какво сега? Нима ще оставят Наско тук? И то когато брадите са намерени, когато всичко е готово и дори парите за влак са налице? .. . Заради някаква си двойка ...!

Горестно въздишайки, те се изкачиха по стълбите на Университета и се отправиха право към аудитория 155. Погледнаха през ключалката: другарката Л. Морева тък­мо изпитваше Сисулу-Каба. Той пишеше някакви изречения на черната дъска, потеше се и черното му лице беше посивяло от напрежение. Явно бе, че другарката Л. Море­ва го върти! Домъчня им за него. Спогледаха се, разбраха се. Наско Нето извади блокчето си за рисуване и майор Димчо написа следното:

„Послание до другарката Л. Морева.

Другарко,

Не е честно да инквизирате така Сисулу-Каба.. Той и без това е политически емигрант и като се върне в Претория, ще го обесят. В името на хуманизма най-енергично настояваме да му пишете 6 и да го освободите, защото ние го чакаме вънка и много бързаме. Долу ръцете от Черна Африка! С академичен поздрав: ФДА"

Дадоха посланието на един студент, който влизаше в аудиторията, и те видяха през ключалката как другарката Л. Морева го прочита и се хили и си закрива лицето с ръце. Какво има за хилене тук?

Затова пък само след десет секунди Сисулу-Каба излезе. Ризата му беше мокра от пот, но ослепителната му усмивка и кръглите му очи сияеха повече от всякога.

—  Шестак! — провикна се той, като ги видя. — Шестак! Но за малко да ме спука! Знаменита жена е тая Морева!

Династронавтите скромно премълчаха безкористната помощ, която оказаха при изтръгването на този шестак, но съобщиха на черния си приятел, че довечера заминават за Претория и че са дошли да се сбогуват.

Това съобщение като че не му направи никакво особено впечатление.

—  Отлично — каза той между другото, — а сега елате да се почерпим по случай шестицата!

Интербригадирите се пообидиха от това пренебрежително отношение на черния си приятел спрямо великия поход, но все пак приеха да влязат в сладкарницата, където пиха боза, ядоха пасти, а Рони Дато унищожи три тулумбички.

Майорът предпазливо попита Сисулу-Каба какво да кажат на брат му Зинакали, ако го видят в Претория.

—      Той не е вече в Претория — отвърна негърът. —Зинакели е преместен в йоханесбургския затвор. Сигурно сте чули, че смъртната му присъда е отменена. Протестите са помогнали ...

Огромно чувство на гордост преизпълни сърцата на интербригадирите, защото и те имаха дял в спасяването на Зинакели Сисулу от бесилото. Сега оставаше да го спа­сят окончателно и от затвора.

— А ако все пак го видим? — попита загадъчно май­
орът.

Сисулу-Каба не отговори на този въпрос и само прегърна с огромните си ръце династронавтите:

— Мили деца сте вие! — каза той трогнат и заръча
още тринайсет баклави. Династронавтите примряха от
удоволствие...

На раздяла негърът ги покани да го наобиколят пак тия дни след изпитите, за да плуват кроул в басейна.

Така, в края на краищата, Сисулу-Каба не повярва, че заминават. Какво пък, негова си работа! Като получи пощенска картичка от Претория, ще повярва!

7.   ДЕНЯТ   П    ПРОДЪЛЖАВА

На обед никой от династронавтите не яде — толкова бяха натъпкани със сладкиши и боза. Пък бяха и развълнувани ... Само Рони Дато си похапна супа от кокошка, баница със спанак и мляко с ориз.

' Седяха на трапезата, мълчаха, въздишаха и мислено се прощаваха с родители, баби, лели, чичковци, братчета, сестричета и други. Веднага след ядене се заеха да сложат в ред личните си вещи.

Майор Димчо прибра в скривалището си под стълбището любимите си книги, макета на ракетата, фотокопирния апарат, като междувременно обаче набързо препрочете „Фотонният звездолет" и реши две шахматни задачи, след това седна и написа прощалното писмо .. .

Вихра също закъта личните си вещи на сигурно място, Със себе си взе само съкровения лист, в който отскоро отбелязваше качествата, които трябва да  притежава бъдещият й любим. Засега тя беше на номер 22, но всеки ден списъкът растеше. Последните, неотдавна записани точки бяха следните: № 18 — ТОЙ да няма лека кола. № 19 — ТОЙ да е от Бургас. № 20 — ТОЙ да обича най-много Брамс. № 21 — ТОЙ да е висок най-малко 1 м и 80 см. № 22 —.ТОЙ да е пътувал из фиордите ... Вихра сгъна листа и го заши в ръкава на жилетката си, та ако случайно при преминаването на границата станат инциденти, да не могат да го открият. След това седна и написа прощалното писмо . ..

Писма написаха и всички останали, включително и Кънчо, който плезеше език и бърчеше носле над тетрадката с тесни и широки редове.

—    Какво пишеш, Кънчо? — запита го майка му.

—    Нищо, ще видиш! — загадъчно отвърна червеният интербригадир.

Изобщо цялата подготовка се развиваше съгласно стратегическия и тактически план и само Наско Нето в тия върховни моменти преживяваше разкъсваща душата драма. В ушите му още звучаха яростните думи на Роландо: „Само да си посмял да заминеш за Куба с цафе! Щом Фидел е казал шест — значи шест" Хубаво, ама откъде да измъкне сега този шестак, когато двойката се е вкопчила в бележника, и то такава тлъста, че и с ножче за бръснене не можеш я изчегърта? И Наско дълго въртя бележника в ръце и се чудеше какво да го прави. Въпросът беше повече от ясен: или двойката трябва да изчезне от този свят, или той, Наско Нето, главен разузнавач на Федерацията, няма да замине за Куба. И както се терзаеше, изведнаж се сети за заповедта на Обединените щабове, която задължаваше всички интербригадири да унищожат личните си документи преди заминаването. Тогава, без повече да му мисли, като дисциплиниран интербрига­дир, Наско Нето събра на балкона разни стари писма, смачкани билети за кино, непотребни рисунки, значки, сложи най-отгоре училищния бележник със злополучната двойка и драсна клечка кибрит. .. След минутка от двойката остана само купчина пепел!

Решил по този категоричен начин мъчителната си душевна драма, Наско Нето седна и след като се порови в учебника по френски език, където имаше разни образци за писане на писма, съчини следното обръщение до своите близки:

„Мили родители, мое малко сестриче, Една птичка ми каза, че вие ще намерите къщата тиха и тъжна без вашия Наско. Но няма как, защото народите от западното полукълбо ме чакат. Мамо, не забравяй да ми събираш през ваканцията „Септемврийче" и „Ваян" — льо журнал льо плю каптиван¹. Заех за временно ползуване четката на вуйчо, защото в Куба ще рисувам кактуси и партизани. Гледайте довечера телевизор, защото филмът е хубав, та като се върна, да ми го разкажете. Да не забравите да извикате и Коко от третия етаж. Наско — таен знак 4—28—18"

След това той сложи в джоба си блокчето за рисуване, боичките, четката на вуйчо си и зачака да стане 18 часа ...

А през това време у Фанини беше неспокойно и тя едва успя да си напише краткото прощално писъмце. Този ден в къщи цареше лошо настроение. Другарят Антон Ан­тонов бе заровил глава във възглавницата и пъшкаше, и гълташе разни хапове и капки, и проклинаше бандитите, които му провалиха филма, и ги заплашваше, че ще ги прати на гилотината ...

Фани не обръщаше внимание на тия вайкания, първо, защото им беше свикнала, и второ — защото си мислеше за предстоящото заминаване и за чудесните плитки, конто носеше в джоба си.

А часовете едва-едва се точеха. Стана 17, 17.30... Стана 18 часа, часа за сбора на интербригадите в ракетния център. Фани се изправи, внимателно се прокрадна в кухнята и сложи писмото в бюфета, та когато довечера майка й приготвя чая, да го намери. После застана пред огледалото и си привърза плитките за черните къдрици. Бяха дълги, руси, плътни и се спускаха в разкошни възли чак до кръста. Сетне огледа за последен път стаята, куклите си, рунтавия мечо, портрета на майка си, който виси на стената, и с тежко сърце се отправи към изхода. Минавайки обаче покрай стъкления портал, тя дочу охканията на татко си. Дожаля й за него, спря се, притвори за малко вратата и надникна.

—    Татко, довиждане! — каза тя мило.

—    Довиждане! — отвърна мъченически от леглото другарят Антон Антонов. — Къде отиваш, моето момиче?

—    Излизам — неопределено отвърна тя.

Той се поизправи да я погледне и потърка очи от изненада: кога пък на Фани са пораснали такива руси плитки? Доколкото си спомня, дъщеря му има   черна   коса!

—    Откъде имаш тия плитки? — попита той.

—    Аз .. . — уплашено започна тя — отникъде ... така ... пораснаха ми изведнаж... ама наистина . . .

Една мисъл като светкавица прониза цялото същество на режисьора, една страшна мисъл. Той скочи от леглото и се втурна подир дъщеря си, която бягаше към изхода ...

8. ПРОЩАВАЙ, ДЕТСТВО! ПРОЩАВАЙТЕ, ИГРИ! ПРОЩАВАЙ, СОФИЯ!!!

Осемнайсет часа и двайсет минути!

Всички бяха готови: с раници на гръб, с гуменки и туристически обувки на краката и с твърда решимост в сърцето.

Бараката бе изчистена, ометена от всякакви следи. Радиостанциите стояха на масата, заредени за последното, прощално предаване.

—    Моментът бе исторически. Само Фани я нямаше още.

—    Докога ще я чакаме? — нетърпеливо се обади Наско Нето. — Тия жени! Ще изпуснем влака!

—    Може да й се е случило нещо? — каза малко неспокойно майор Димчо. — Трябва да проверим.

Изпратиха Игорчо на разузнаване.

Игорчо изхвърча, изкачи на един дъх трите етажа и звънна. На прага се показа другарят Антон Антонов — чорлав, с помътнели очи.

—  Аха! Ето те и тебе! — изкрещя той разярен. — Добре си ми дошел! Сега ти ще ми кажеш поне къде сте затрили моите бради и мустаци!

Игорчо дочу някакъв жален плач — гласа на Фани — и мигновено съобрази, че по-нататъшното стоене тук е придружено с голяма опасност. Плю си на петите и се спусна надолу по стълбището с главата напред. След двайсет секунди бе в бараката, бледен, уплашен:

—  Другарят Антон Антонов знае... знае за брадите.. . — едва изпелтечи той. — Затворил е Фани и я инквизира . ..

Изтръпнаха. Ами сега? Никой, никой не очакваше такъв обрат. Сега всичко зависи от издръжливостта на Фа­ни. Проговори ли — край! Ще се вдигне цялата милиция на крак, граничните войски ще блокират всички граници и тогава прощавай Куба, прощавай Претория! И разбира се, ще има шест години и осем месеца затвор! Така че време за губене няма! Хайде, докато Фани не е капитулирала, да изпълним последните церемонии и да се изтеглим!

Майор Димчо включи радиостанцията, барачката се изпълни с тихо бръмчене. Предводителят на Федерацията вдигна микрофона пред устата си и тържествено произнесе:

— Внимание! Внимание! Тук говорят обединените радиостанции „Островът на свободата" и „Нос Добра надежда". Хора с чисти ръце! Знайте, след няколко минути ние тръгваме! Тръгваме на Велик поход за освобождението на народите от последните робовладелци! Тръгваме да счупим ръката на кървавия империализъм!...Ние може да загинем, нас могат да ни горят на клада като Джордано Бруно, да ни разстрелват в каналите като Си­меон Безстрашния, но ние не се страхуваме, защото знаем, че умираме за вас, за свободата, за бъдещето, за децата… Освен това в далечните страни, където заминаваме, ние ще разнесем славата на Христо Ботев, на Ненчо Христов от колоездачния пробег на мира, на световния шампион по борба Лютви Ахмедов и на гросмайстор Трингов, както и на всички останали български пионери. Хора на бъдещето! Ние ще умрем с чисти ръце! Нека и вашите ръце бъдат винаги чисти! Ние тръгваме! Патриа о муерте! Хоройя а кани! Край!"

Тия крилати думи прогърмяха съвсем отчетливо в радиокабината на милиционерското управление. Дежурният офицер и сержант Марко внимателно следяха ловките движения на радиста, който засичаше предаването. Той завъртя двата бутона и след миг двата лъча се пресякоха на екрана.

—    Готово! — каза радостно радистът. — Хванах ги! В момента станцията се намира някъде на улица „Цар Крум" и „Раковски". Ако побързате ...

—    Така си и знаех! — изохка сержант Марко и като бесен се понесе към ракетния център.

Но в ракетния център нямаше никой. Тук беше тихо, скучно и само прането лениво се вееше на въжетата. Сержантът бутна вратата на бараката, влезе ... Никой! Дори Никиж-ем го нямаше в колибката си.

Сгушените зад оградата династронавти видяха кварталния да излиза от бараката и отчаяно да се бие с юмрук по главата. На Кънчо му стана ужасно мъчно за татко му, но мъжествено замълча: той знаеше, че в Куба го очакват далеч по-тежки преживявания.

Когато сержантът се отдалечи, интербригадирите се изправиха: бяха с раници на гръб, а майор Димчо и Сашо Кобалт Болокуду носеха радиостанциите. Погледнаха към ракетния център, мълчаливи, обзети от грандиозността на момента. Тук, на това кътче от планетата Земя, изминаха най-хубавите години на тяхното детство!    Тук те образуваха научното дружество „Съзвездие Стрелец", тук обучаваха Никиж за космически полети, тук строиха ракетата „ДРН 1 Пегас", тук най-после воюваха с динамичните и тук създадоха Федерацията на династронавтите! Край на всичко това! Довиждане, ракетен център! Прощавайте, игри! Прощавай, детство! Пред нас стоят вече по-важни задачи! Прощавай, София!!!

И като си казаха това на ум, династронавтите се упътиха нелегално към гарата, внимавайки да не срещнат кварталния.

А кварталният бързо се върна в къщи, за да потърси Кънчо. Вместо Кънчо обаче той завари другаря Антон Антонов, който крещеше:

—   Знам! Знам вече кой ми е откраднал брадите и мустаците!

—   Така ли? — попита сержантът равнодушно и уморено се отпусна на стола. — Кой?

—   Ами кой? Хлапетата! Династронавтите на твоя квартал!

—   Знам — въздъхна жално сержантът.

—   Щом знаеш, защо не ги пипнеш и не им откъснеш ушите? На мене ми трябват мустаците и брадите, разбираш ли? Утре продължавам снимките.

—   Те са заминали — продължи със същия унил глас кварталният.

—   Заминали? Закъде?

—   Отидоха да счупят ръката на кървавия империализъм и да разнесат славата на Лютви Ахмедов! Хоройя а кани! Патриа о муерте!

И изведнаж на сержант Марко му се прииска да за^ танцува ча-ча и моранбонг. Но не стигна дотам, защото ОТ съседната стая долетя страшен писък. Обзет от предчувствието за ново нещастие, той изтича натам.

Веса беше седнала на леглото, обляна в сълзи, и четеше някакво писмо.

— Какво   става,   жена? — попита   той    уплашено.

— На, виж! — едва успя да продума тя през риданията си. — Виж!

И му подаде писмото. Сержантът го прочете. То гласеше:

„Мили мамо и татко!

Аз ставам политически емигрант, защото отивам да защищавам Куба от империалистите. Там ще се боря с алигатори и други диверсанти. Ако не се върна, знайте, че никак няма да съжалявам, защото знам, че няма да изневерите на нашето дело и че вие ще се борите докрай, макар че в България няма алигатори. Искам да имам винаги чисти ръце. Ятагана го взех аз. Ако закъснея, да не забравите да ми купите учебници за втори клас. Обещавам да си мия редовно зъбите с паста „Лайка". Патриа о муерте! Вива Куба! Кънчо — Червен интербригадир Таен знак— 1-28-56"

9.  ФЕДЕРАЦИЯТА    СЕ   РАЗЦЕПВА

Беше 20 часа. Над гарата заедно с дима на локомотивите се стелеше мрак и миризма на кебапчета.

Скупчени около крайната скамейка в градинката, там, където никой не можеше да ги види, интербригадирите правеха последното си прощално заседание. Разбира се, време за излишни приказки нямаше, всичко вървеше делово, защото Фани можеше да проговори всеки миг и мили­цията да блокира София и гарата ... И командирите на бригадите бързо проверяваха хората си, хората проверяваха вещите си.

Оставаха само петнайсетина минути до раздялата и сърцата на интербригадирите се свиваха от мъка. Толкова време са били заедно, а сега — на, едните отиват чак в Южна Америка, другите в Южна Африка.

По-особена мъка чувствуваше майор Димчо и той не смееше да признае пред себе си, че тя идва от раздялата с Вихра. Избягваше да говори с нея, да среща погледа й и уж равнодушно и помагаше да скъси каишката на раницата ... Тя също не беше спокойна и само като си помислеше, че след час няма да бъдат вече заедно, идеше й да се разреве .. .

— А сега — каза тържествено майорът — хайде!
Настъпи дългоочакваната  минута.   Всички  извадиха

шишенцата с УЛЕ и четчиците и като си помагаха взаимно, залепиха си брадите и мустаците. Изглеждаха прекрасно: никой, ама никой не можеше да ги познае. Отначало Рони Дато взе да се киска, но веднага го спряха: моментът не е за смях! Никиж-ем се пулеше и се питаеше защо приятелите му се маскират така, все едно, той ги познава всички по миризмата.

И тъкмо Наско Нето си беше поставил една мощна енгелсовска брада, случиха се две съвсем неочаквани неща. Най-напред сам той с остро движение свали брадата си.

— Аз няма да замина — каза той решително.
Всички се стъписаха.

— Няма да замина! — повтори той. — Ами ако Фидел ме запита колко имам по аритметика? Какво ще му кажа, а?

Тази мисъл отдавна терзаеше останалите интербригадири, но никой не смееше да я изрази гласно, защото все пак няма да оставят Наско тука я! И без това бригадите са така малочислени!

Всички замълчаха и започнаха задълбочено да мислят. Откъм гарата долитаха локомотивни свирки и миризма на кебапчета. Трябваше да се мисли бързо, защото влаковете заминаваха след половин час.

Рони Дато свали очилата си и развълнувано заговори:

—   Сетих се! Нека Наско дойде с нас, в Африка. За там няма нужда от шестици по аритметика!

—   Ама аз не знам негърски — продума Наско обнадежден.

—   Голяма работа! Докато стигнем там, ще се научиш.

Наско Нето още се колебаеше, когато настъпи второто неочаквано събитие. Вихра също отлепи мустаците си и почти сърдито заяви:

— Добре! Щом е така, да се разменим. Ти иди в Претория, а пък аз ще отида в Куба. От мен да мине!

Наско не се остави да го канят втори път и побърза да смени мощната си енгелсовска брада срещу мустаците на Вихра. И никой, никой не разбра истинските подбуди на постъпката на Вихра, никой, дори майор Димчо, чието сърце ликуваше. Впрочем не разбра постъпката си и самата Вихра, защото майорът не отговаряше на нито едно от условията на нейния списък ...

И тъй — всичко беше готово! Интербригадирите се изправиха, внушителни, с брадите и мустаците, тържествени. Настъпил бе моментът на раздялата! Всички мълчаливо протегнаха ръце:

—  Довиждане! — с мъжествен глас каза майор Дим­чо. — Патриа о муерте!

—  Довиждане! — с мъжествен глас каза Сашо Ко­балт Болокуду. — Хоройя а кани!

Стиснаха си ръцете и после вдигнаха юмруци.

Мигът беше грандиозен и незабравим, макар че миришеше на кебапчета.

Със свито от вълнение гърло, преди да тръгне към гарата, майор Димчо се наведе и взе Никиж-ем.

—  Ехе! — спря го Сашо Кобалт Болокуду. — Отде накъде вземаш кучето?

—  Че кой ще го вземе иначе? — наежи се майорът. — Той трябва да се запознае с Фидел, да преследва диверсанти и алигатори.

—  Хо-хо-хооо! — завикаха едновременно всички черни, включително и новият черен Наско Нето. — Никиж-ем трябва да дойде с нас, защото в Южна Африка е по-опасно, там са белите расисти и има змии боа.

—  Имаш много здраве! — извика невъзпитано майорът.

—  Кой, аз ли, бе? — възрази Сашо Кобалт Болокуду.

—  Ти, ами!

— Като ти тупна един, ще видиш!
— Тупни де!

Двамата застанаха един срещу друг, заподсмърчаха.

Сашо посегна да грабне кучето, майорът го отблъсна, двамата паднаха на земята и се затъркаляха. Полетяха косми и перушини . . .

Отдавна, много отдавна във Федерацията не беше се разигравала подобна срамна сцена: от онзи паметен ден, когато бе подписан Договорът за съвместно съществуване между астронавти и динамични.

И внезапно сред суматохата Никиж-ем, който кротичко си стоеше настрана и се чудеше на акъла на династронавтите, взе неспокойно да ръмжи и лае…После, настръхнал, войнствено залази към улицата, където в този момент минаваше една сива волга. Колата бавно спираше пред гарата. Никиж-ем се втурна подир нея ...

— Никиж-ем избяга! — провикна се пискливо Кънчо.

Майор Димчо и Сашо се изправиха, прашни, с пооскубани бради и мустаци.

—    Как избяга?

—    Ей тъй, избяга! Отиде към гарата.

—    Видяхте ли какво направихте, магарета такива!

—    Вие сте магарета!

Хукнаха към гарата, нахлуха в чакалнята, заблъскаха се в хората, в багажите, излязоха на перона, занадничаха под вагоните, зад влаковете, в ресторанта, в стаята на чиновниците, в тоалетните, в телефонните будки — от Ни­киж-ем нямаше и следа. А пътниците с любопитство се вглеждаха в тия джуджета с бради и мустаци и ги вземаха за артисти от френския цирк „Париж се усмихва", който тъкмо сега гостуваше в София.

10.  ЕКСПЕДИЦИЯТА НА ПЪРВА ЧЕРВЕНА КУБИНСКА БРИГАДА ЗАПОЧВА. СЪСТАВ: МАЙОР ДИМЧО, ВИХРА, КЪНЧО И ДР.

Интербригадирите обърнаха цялата гара наопаки, но Никиж-ем го нямаше и нямаше…Стана 20,30 ч…20,40…20,44…Удари някаква предупредителна камбанка, от високоговорителя дойде неразбрано буботене:

„Внимание, внимание . . . Влакът за . . . бу-бу-бу ., . заминава . .. бу-бу-бу .. . след .. . бу-бу-бу . . . минути . . . от бу-бу-бу . .. коловоз . .. Умоляват се бу-бу-тниците да заемат бу-бу-стата си . . ."

Майор Димчо се спря и се ослуша. Около него веднага се събраха червените.

—   Това е сигурно за нашия влак — каза Вихра.

—   Откъде знаеш? — попита майорът  задъхан.

—   Нали нашият влак заминава в 20 часа и 45 минути?

—   И, да, бе! — каза майорът. — Трябва да побързаме, иначе ще го изпуснем!

—   А Никиж-ем? — попита Кънчо.

—   Ще заминем без него — каза майорът. — То е вярно куче и непременно ще ни настигне и открие. Искате ли да се обзаложим?

Никой не поиска да се обзаложи, защото никой не вярваше, че кучето може да тича по-бързо от локомотив.

— А кой е нашият влак? — попита някой.
        Огледаха се. Наоколо  беше пълно с влакове, хора, куфари, колички за  багаж, войници и ученици. Кой наистина е техният влак?

И изведнаж на третия коловоз една дълга композиция, съставена от два пътнически и десетина товарни вагони, заскърца с копелетата.

— Ето нашия влак! — извика Кънчо и пръв се втурна към него.

Майорът го последва, настигна и с последни сили се докопа до последния вагон. Хвана се за дръжката, скочи на стъпалата. С негова помощ един по един се качиха и другите. Влакът бавно набираше скорост и след малко той вече летеше напред.

Позадъхани, червените брадати се огледаха: вагонът беше голям, покрит, от тия, дето са за 66 човека или осем коня. Встрани имаше скамейки и беше съвсем празен. Свалиха раниците си и веднага застанаха зад ниската преграда, която служеше за врата. От вълнение не можеха да продумат: пред тях бягаха последните светлинки на  София, някъде в далечината се губеше тъмният масив на Витоша, блестяха червените антени на Телевизионната кула. Наоколо ставаше все по-тъмно, копелетата шумно тракаха, целият вагон се тресеше . . .

Дълго-дълго никой не каза нищо. Само гледаха. Гледаха родния град, който оставаше все по-назад и по-назад...

Пръв проговори Кънчо с тъничкия си гласец:

—  Ама ние наистина заминаваме!

—  А ти какво си помисли? — попита майор Димчо.

—  Аз си помислих, че е на ужким!

И внезапно всички осъзнаха простия факт, че пътуват! Че наистина пътуват и че влакът не е ужким влак, а истински влак!

Стана им страшно!

11. ЕКСПЕДИЦИЯТА НА ВТОРА ЧЕРНА АФРИКАНСКА БРИГАДА ЗАПОЧВА. СЪСТАВ: САШО КОБАЛТ БОЛОКУДУ, НАСКО НЕТО, РОНИ ДАТО, МИШО    ЕКВИЛИБРИСТА, ИГОРЧО И ДР.

След като напразно търсиха Никиж-ем още десетина минути, мустакатите побързаха да заемат места във влака за южната граница. Беше новичък, чист влак с електрически локомотив. Празни купета имаше много и те се настаниха в едно от крайните. Няколко пътника надникнаха през вратата, но като виждаха тия странни джуджета с мустаци, отминаваха.

Локомотивът свирна, гаровият чиновник даде сигнал за тръгване. Игорчо хвърли неспокоен поглед към перона.

—   Няма го Никиж-ем!

—   Нищо! — каза бодро Наско Нето. — Никиж-ем е вярно куче и непременно ще ни настигне. Искате ли да се хванем на бас?

Никой обаче не поиска да се хване на бас, защото никой не вярваше, че куче може да тича по-бързо от  електрически локомотив, дори ако това куче се казва Никиж-ем!

Влакът потегли. Мустакатите интербригадири с любопитство се загледаха през прозореца. Бързо се изнизваха квартали и къщи, а там в дъното бавно се отдалечаваше високият червен връх на Телевизионната кула. Всички мълчаха: Може би защото и те в този миг си мислеха, че влакът наистина се движи и наистина ги носи към южната граница, където ще трябва да слезнат и после да ходят в нощта, и после да стигнат до Цариград, и после да намерят ганайското посолство, и оттам да продължат до Гана И по-нататък, през Танганайка, та чак до Претория ... И не на ужким, а наистина! . . .

На Сашо Кобалт Болокуду му се сви сърцето, но като смел командир не се остави да бъде завладян от страха, а се хвърли върху мекото седалище и започна да подскача. Останалите последваха неговия пример и само Рони Дато презрително гледаше тия развилнели се хлапаци.

Скоро се поуспокоиха и като видяха, че няма нищо страшно, по предложение на Рони Дато взеха, че вечеряха. Ядоха, съобразно програмата, хляб и захар: храната не бива да се пилее, защото не се знае какво предстои към граничните райони.

Малък тревожен момент настъпи, когато се появи кондукторката за билетите. Като отвори вратата и видя пътниците, тя се стъписа и дори примига от изненада. Не каза обаче нищо, надупчи билетите и се отдалечи. Тя също знаеше, че в София гостуват френски артисти и след малко разправяше на началник-влака, че във влака пътуват парижки джуджета с ей такива мустаци!

Уверили се, че не съществува сериозна опасност да бъдат свалени, мустакатите се настаниха удобно на меките седалки. Влакът монотонно тракаше по релсите и бързо се носеше в нощта. Встрани светкавично пробягваха стоманените стълбове на електрическия проводник, блещукаха селски къщи, наблизо лъкатушеше река . ..

— Хей, вижте, вижте! — провикна се Рони Дато, който се бе загледал през прозореца.

Всички скочиха и залепиха носове на стъклото. В далечината се открояваше панорамата на гигантски завод, осветен от безброй мощни прожектори. Припламваха електроженни дъги, ослепително блестяха отворите на високите пещи, които бълваха разтопен метал, над цеховете летяха вагонетки, пълзяха камиони, човешки фигурки се мяркаха като мравки. А точно в средата се извисяваше строен, тънък комин и на върха му святкаха и гаснеха три букви: БКП.

Никога династронавтите не бяха виждали по-грандиозна картина от тази.

— Това е Кремиковци — каза авторитетно Рони Дато.

Влакът бързо се отдалечи от завода и мустакатите отново заеха места на меките седалки и дори се поизлегнаха. И тъй като копелетата тракаха примамливо-приспивно, един по един интербригадирите задремаха .. .

Събуди ги някакво дращене по вратата. Наско Нето скочи с разтуптяно сърце, отвори, наведе се. Никиж-ем скочи на гърдите му и го лизна по бузата.

Появяването на кучето предизвика бурна радост. Веднага го наобиколиха, коментирайки голямото постижение на Никиж-ем, който така успешно бе настигнал електрическия влак.

— Аз нали ви казах — самоуверено каза Наско Не­то. — Никиж-ем е вярно куче, то обича повече нас. То тича най-малко със сто километра в час.

Отново седнаха и дадоха на кучето да вечеря. То обаче беше неспокойно, не ядеше и все се дърпаше навън. Един-два пъти дори изтича до вратата и се връщаше, сякаш канеше приятелите си да излезнат.

— Сигурно му се иска по нужда — каза Рони Дато.
Тогава Наско Нето, комуто също се отиваше по малка, излезе заедно с кучето и тръгна към края на вагона. Никиж-ем обаче не се спря пред тоалетната, а продължи нататък, към съседния вагон. Озадачен от това поведение на кучето, Наско Нето го последва.

Вагоните бяха доста празни, коридорите — тъмни и безлюдни, хората спяха в купетата. Никиж-ем все вървеше напред, като от време на време се обръщаше, за да види дали го следва Наско. Пред едно купе от I класа кучето се спря, сви се като тигърче пред скок, озъби се и заръмжа.

„Какво ли има вътре?" — запита се Наско Нето и надникна през процепа, който оставяше краят на перденцето. В тъмния ъгъл дремеше някакъв човек, вдигнал яката на сакото си до очите. Нещо тревожно имаше във фигурата на този човек, нещо неприятно познато. И когато лампите на някаква гаричка осветиха пътника, Наско изведнаж го позна: беше човекът с черните очила, онзи, дето му беше задигнал съкровището от тавана! Човекът от сивата волга Б-66-17! Наско замря и стисна муцунката на кучето, за да удави ръмженето му. После вдигна Никиж-ем и побягна към своето купе.

Тук набързо разказа всичко. Съобщението предизвика сензация. Значи ето къде бил крадецът на зелени куфари и контрабандист на съкровища! А сега има ли куфар? И какво ли носи в него? И къде ли отива с този влак? Дали няма да се опита и той да премине границата нелегално? И какво да се прави по-нататък?

Въпроси, въпроси, които не можеха да се решат току-така. Наско Нето предложи веднага да уведомят кондукторката и още на първата гара да арестуват подозрителния пътник. Рони Дато обаче възрази и каза, че в такъв случай милицията ще иска да разпита и тях като свидетели, и тогава — сбогом, Южна Африка!

Възражението беше разумно, но да оставят така престъпника без контрол, не биваше — той може би носи в куфара си адска машина или плановете на нашите ракетни площадки, кой знае! И тъй като не можаха да вземат окончателно становище, решиха да установят над купето от I класа непрекъснато наблюдение и да действуват съобразно обстановката.

Пръв на пост отиде Сашо Кобалт Болокуду. Надникна през перденцето: човекът си спеше.

По-късно го смени Мишо Еквилибриста: човекът спеше.

Дойде ред и на Наско Нето: човекът още  спеше.

Или може би си даваше вид, че спи . . . Защото ето вече половин час, откакто Очилатия забелязваше зад стъклото някакви физиономии с всевъзможни мустаци да надзъртат вътре, и той ставаше все по-неспокоен и по-неспокоен ...

А влакът летеше в нощта и оставяше зад себе си бетонните стълбове на проводниците и блещукащата от звездите жица . ..

12.    ЕКСПЕДИЦИЯТА   НА    ПЪРВА КУБИНСКА   БРИГАДА   ПРОДЪЛЖАВА

Конският вагон друсаше и скърцаше като каруца по калдъръм, наоколо беше мрак, през отвора на преградката влизаше пушек. Брадатите кашляха, в окото на интербригадира Кънчо влезе въгленче, Вихра и Димчо седяха един до друг, мълчаха и си мислеха, че скоро ще наближат границата и тогава ще се впуснат в тази непрогледна тъмнина и ще ходят цяла нощ, докато стигнат Белград ...

От време на време влакът спираше на малки гарички, железничари почукваха с дълги чукчета по копелетата, и тогава брадатите се гушеха в ъгъла на вагона и затайваха дъх . . . После локомотивът тежко изпухтяваше и отново потегляше в мрака ... На една гара покрай тях профуча напред блестящ електрически влак и брадатите със завист изпроводиха весело осветените му вагони .. . Даа — друго е да пътуваш с електричество ... !

Минаваха минути, минаваха може би часове... От друсането им се доспа — едва държаха клепачите си отворени — но те героически бодърствуваха: всяка секунда можеше да се появи знакът на границата! Трябваше да бъдат готови! Майор Димчо лекичко опипваше в джоба си писмото на Фидел Кастро, а Вихра проверяваше дали пришитият в ръкава на жилетката списък с 22-те точки си е на място. И в същото време тя си мислеше дали е необходимо да добави още една, 23-та точка, а именно: ТОЙ да е пътувал до Куба".   Тя   решително  се   обърна   към Димчо и с твърд глас го запита:

— Слушай, майоре, като пораснеш, ще си купиш ли кола?

Той се поизненада от въпроса, но все пак веднага отговори:

— Аз ще си купя ракета.

Отговорът я пообърка, но не я разочарова и тя побърза да зададе втория въпрос:

—   Обичаш ли фиорди?

—   Не! Аз обичам марсианските канали — отвърна той.

Това я ядоса и тя зададе третия въпрос:

—   Кого обичаш повече — Брамс или Шуберт?

—   И двамата не са лоши — каза той, — но аз обичам повече да си чета Жул Верн и Джек Лондон.

Отговорът раздразни Вихра и тя реши да хвърли четвъртия си страшен въпрос:

— Майоре, колко си висок?

Тия думи хвърлиха Димчо в дълбок смут. Известно ви е, нали, че той е по-скоро нисък и това го измъчва много. Почти всеки ден в училищната физкултурна зала той се люлее на лоста и халките, та дано се поудължи по-бързо .. .

— Ами . .. един метър и петдесет и осем сантиметра — отговори той колебливо, като добави три сантиметра над действителната си височина.

Тя въздъхна горестно и се загледа навън. Не, мислеше си тя, майорът не отговаря на нито едно от двайсет и двете условия! Може би само на новото 23-то: ТОЙ да е пътувал до Куба!

И в този момент тя видя светлините на завода. Изправи се до преградката и захласнато се взря в огромната панорама с безбройните мощни прожектори, електроженните дъги, ослепителните отвори на високите пещи, летящите вагонетки, пълзящите камиони, човешките фигурки и точно в средата високия комин с трите букви, които гаснеха и святкаха: БКП.

— Кремиковци! — извика тя възхитена.

Всички скочиха и се загледаха навън, затаили дъх пред грандиозността на картината.

Изведнаж майор Димчо трепна и се обърна към Вихра:

—   Че как тъй Кремиковци? Нали пътуваме на запад? Кремиковци се намира на изток от София?

—   Вярно! — уплашено промълви Вихра.

Всички зяпнаха .. . Как тъй се е обърнала географията наопаки?

—   Сигурно влакът прави завой! — каза Кънчо, като важно сбърчи носле. — Нали и влаковете правят завои?

—   Това не е Кремиковци! — отсече Димчо. — Това е сигурно някой нов, таен завод!

Тия думи поуспокоиха брадатите интербригадири и те отново се настаниха в ъгъла. А локомотивът уморено се задъхваше в нощта и оставяше зад себе си дълга опашка от червени искри. В далечината потъваха светлинните на Кремиковци . . .

13. ЕКСПЕДИЦИЯТА НА ВТОРА АФРИКАНСКА БРИГАДА ПРОДЪЛЖАВА

След като изпревари немощния товарен влак, елек­трическият локомотив продължи да лети в нощта...

Притиснал Никиж-ем към гърдите си, Рони Дато не преставаше да наблюдава Очилатия. Разбира се, той не долепваше нос на стъклото на купето, а като всеки разумен детектив стоеше назад в коридора на вагона и си даваше вид, че уж гледа наведен навън. Малко го гъделичкаха мустаците, та непрекъснато трябваше да ги засуква нагоре.

Влакът спря. Беше някаква малка гаричка с островърха куличка, загубена сред тъмното поле, от тия, дето имат много пчелни кошери  и един чиновник. Рони Дато прочете: „Ябълково". От влака слезе една бабичка с вързоп, после чиновникът вдигна сигнала, локомотивът изсвири и копелетата се завъртяха.

И както се беше улисал по интересната куличка, Рони Дато усети подозрителен шум. Обърна се и едва успя да види Очилатия, който тичаше с куфар в ръка към изходната врата на вагона. Докато Рони Дато се съвземе от изненадата, Очилатия отвори, пусна куфара си навън и скочи. Секунда след това Рони Дато беше при стълбичката, но пътника и куфара ги нямаше вече. Стори му се само, че от съседния вагон скача и друг човек...

Влакът бързо засилваше своя ход. Рони се поколеба един миг — да скочи или не? Реши да не рискува (не се уплаши, не, само благоразумието проговори в него) и изтича към своя вагон. Викът   му  стресна   мустакатите:

—   Избяга! Хвърли   куфара   в   движение   и   избяга!

—   Ех, че си баба! — изкрещя му Наско Нето. — Ами сега? Ако в куфара му има водородна бомба? Ще вдигне Кремиковци във въздуха! Трябва да го хванем! Аз ще скоча ...

Свали прозореца, погледна навън: беше тъмно, пък и беше страшничко за скачане. И тогава, без много да му мисли, Наско Нето направи това, което следваше да направи: дръпна внезапната спирачка.

Всичко заскърца, зарева, затрещя. Мустакатите полетяха напред и изпопадаха заедно с раниците. Влакът спря.

— Хайде! — извика Наско и пръв грабна багажа си.
       И докато другите пътници сънно поглеждаха през прозорците и един други се питаха какво се е случило, Втора африканска бригада се измъкна от вагона и потъна в близките ябълкови градини.

Притаени зад дърветата, те видяха някакъв товарен влак да се задава от мрака, навярно същият, дето бяха задминали преди малко. Кондукторката тревожно замаха с фенера насреща му и той бавно спря само на стотина крачки зад първия. От парния локомотив слезе машинистът и оживено заприказва с кондукторката ...

- Ако ни бяха хванали — продума Рони Дато в тишината, — щяхме да платим двайсет лева глоба за непозволено спиране.

Никой не обърна внимание на тази разумна, но малодушна забележка, защото всички мислеха за човека с куфара, който в този момент може би вече зареждаше водородната бомба под Кремиковци.

Наско Нето приклекна до кучето и заговори право в лицето му:

— Никиж-ем! Чуй ме добре! Въпросът е на живот и смърт! Разбра ли? На живот и смърт! Трябва да намерим онзи човек, дето те ритна, помниш ли? Оня с куфара от купето! Той е някъде насам. Търси го!

„Ех, че са глупави хората — си помисли Никиж-ем. — По сто пъти повтарят едно и също нещо. Та краката на онзи човек миришат така отвратително, че аз ще го позная и сред милион хора. Освен това аз имам да разчиствам и лични сметки с него. Ей сега ще го открия!"

И се втурна под ябълките.

Тичайки зад кучето, Сашо Кобалт Болокуду извади стрелите си и опна лъка, Наско Нето приготви ласото, Рони Дато — фенерчето . ..

14. ПЪРВА  КУБИНСКА  БРИГАДА ПРЕД  ГРАНИЧНИТЕ ЗАСТАВИ

Когато товарните вагони оглушително заскърцаха със спирачките си и майор Димчо съзря там пред локомотива фенера на кондукторката, той веднага обяви тревога и вдигна сънната бригада:

— Пристигнахме! — прошепна той. — Трябва да слизаме! Виждате ли онзи електрически влак отпред, дето преди малко ни изпревари? Сега граничарите го проверяват и като свършат, ще дойдат тук. Трябва да побързаме. . .

Грабнаха раниците си, скочиха на земята. Нощта беше тъмна и само сиянието   на   звездите осветяваше вагоните. Свикнали с мрака, брадатите бързо се ориентираха. Наоколо се простираха обширни ябълкови градини. Някъде назад светеше малка сграда с островърха куличка.

—  Това е заставата — обясни майорът. — Трябва да се държим далече от нея. Оттатък е Югославия!

За всеки случай той извади светещото компасче, завъртя се един-два пъти и най-после установи къде е запад: точно зад заставата с островърхата куличка.

Образуваха партизанска колона и тръгнаха: най-напред командирът майор Димчо, последна — комисарката Вихра.

Внезапно в тишината нещо пронизително изсвири. Брадатите настръхнаха и замряха в очакване на картечни изстрели. Скоро обаче разбраха, че това е локомотивната свирка на електрическия влак. Прикрити зад дърветата, те видяха дългото тяло на вагоните да се изнизва през градините и да изчезва зад завоя. След малко потегли и техният парен локомотив с товарните вагони.

И именно в този момент те почувствуваха, че връщане назад няма, че са сами, съвсем сами в нощта. Гърлото на майора се сви, коленете му предателски потрепераха, краката му като че отказваха да вървят напред.. . Беше тихо, беше страшно. Горе блещукаха равнодушните звезди, наоколо ябълките тревожно мълчаха. Майорът усети нечия топла ръчичка в своята десница: беше Кънчо.

—    Бате Димчо — прошепна най-малкият интербригадир, — страх ме е ...

—    Ха! Че какво има страшно? — поокуражи се командирът. — Сега като тръгнем, и след пет минути сме в Югославия.

Откъм   ариергарда   долетя   гласът на комисарката:

—  Какво става там на челото? Защо спирате?

Тия думи окончателно разсяха напрежението у Димчо. Стиснал треперещите пръстчета на Кънчо, той решително тръгна напред в мрака, под безстрастните звезди и безмълвните ябълки.

Вървяха, вървяха... Енергично, мълчаливо, предпазливо и само стъпките им едва отекваха в нощта и скоро заставата с куличката остана далече зад тях ...

„Още малко — мислеше си майорът. — Още малко и ще минем оттатък. Веднаж стигнем ли там, ще си починем, ще вечеряме и после ще продължим   до Белград."

—  Гладен съм, бате Димчо — обади се умоляващо Кънчо.

—  И аз съм гладен — каза някой от последните.
       И понеже и сам той беше ужасно гладен, майор Димчо обяви петминутна почивка за вечеря. Седнаха на тревата, отвориха раниците си и като си святкаха с фенерчетата, задъвкаха — съгласно програмата — хляб и захар. Никога, ама никога през живота си не бяха яли толкова вкусно и с такъв апетит, макар че им пречеха брадите.

Тогава се появи кучето...Дойде откъм градините като светкавица, хвърли се върху Кънчо и едва не го повали, после се запремята върху другите . ..

—    Никиж-ем! Никиж-ем! — развикаха се всички, като запрегръщаха топлото телце на кученцето.

—    Казах ли ви? — заяви майорът самодоволно. — През цялото време е тичал зад нас и ни е намерил! Това се казва вярно куче!

Седнаха отново до раниците, изкараха най-хубавата си храна и я предложиха на кучето, но то се дърпаше към градините и не искаше да яде ...

—  Тихо! — сгълча го майорът. — Тук е гранична зона! Седни и кротувай!

Никиж-ем изпълни тази заповед с явно нежелание. Седна до Вихра, но очите му все гледаха надясно, към градините...

Хубавата вечеря, радостта от завръщането на кучето, чувството, че са почти в Куба, разся всички страхове. Брадатите интербригадири се поизлегнаха на тревата и се загледаха в небето. Там някъде горе беше Марс — тяхната стара мечта, и Димчо си мислеше, че като се върне от Куба, непременно ще трябва да организира нова експедиция към червената планета и този път, разбира се, ще вземе и Вихра със себе си… Вихра пък гладеше дългата си брада, замечтано рееше поглед в гирляндите на Млечния път и си мислеше за точка 20-та от списъка, отнасяща се до любовта към Брамс . . .

— Майоре — прошепна тя, — кажи ми кого обичаш повече — Брамс или Йохан Щраус?

— Брамс! — отвърна той   без   всякакво колебание.

Тя ужасно много се зарадва на този отговор и бързо добави:

— Хайде тогава да си пуснем малко музика от радиото! Може да хванем отнякъде Четвъртата симфония на Брамс.

Майорът си помисли, че тук, в граничната зона, не бива да се пуска музика, но не намери сили в себе си да откаже на такава мила и нежна молба. Изкара радиостанцията от раницата, включи батерията, завъртя бутона.

Тишината се наруши от лекичко бръмчене, после във високоговорителя се смесиха оркестрови звуци, морзови сигнали, песни, джазови ритми. Майорът упорито търсеше Четвъртата симфония от Брамс, но нея я нямаше по цялата дължина на скалата. И изведнаж един мощен глас прогърмя и заглуши всичко:

„Внимание! Внимание! Диверсантите се насочват към рекичката. Носят куфар с водопроводна бомба… Ние сме по следите им… Нуждаем се от помощ… Има опасност да вдигнат във въздуха Кремиковци… Всички на   крак!    Следете нашите светлинни сигнали! Край!"

15. КРАЯТ НА ВЕЛИКИЯ ПОХОД НА ДИНАСТРОНАВТИТЕ

В горичката настъпи тишина, изпълнена със страховито напрежение. Майор Димчо чувствуваше как кръвта му бие в слепоочията.

— Чухте ли? — прошепна той. — Диверсанти!

- Ама не беше ли това гласът на бате Сашо? — поопита Кънчо.

—   Какъв ти Сашо, бе глупчо! — отвърна майорът. — Бате ти Сашо е вече в Цариград. Това са наши граничари, които отчаяно зоват за помощ.

—   Трябва да помогнем! — продума Вихра.

—   Ами Куба? — попита пак Кънчо.

—   Най-напред Кремиковци, после Куба! — отсече Вихра и решително се изправи.

—   Ама диверсантите имат водопроводна бомба! — опита се да възрази плахо Кънчо.

—   Голяма работа! — каза майорът. — И ние ще си направим. А тяхната ще обезвредим като нищо . . . Сега да отговорим на граничарите.

Той превключи радиостанцията на предаване и заговори пред микрофона:

— Внимание! Внимание! Тук група патриоти! Чухме вашия отчаян зов за помощ! Пристигаме! Дръжте се до смърт, дори и да ви направят на парчета! Следим сигналите ви! Край!

Прибра радиостанцията в раницата, измъкна броунинга на Симеон Безстрашния и тръгна.

Кучето, което само това и чакаше, като изстреляно се понесе напред.

Скоро забелязаха светлинните сигнали: беше някакво фенерче, което святкаше и гаснеше от върха на високо дърво. Брадатите ускориха крачки. Сърцата им биеха до пукване, коленете им се подкосяваха, но те не спираха, понесени от неудържим устрем напред.

Внезапно гората свърши и пред тях се откри след­ната, озарена от звездите картина: широка поляна, заобиколена от дървета; вляво — прозрачна рекичка; вдясно — полуразрушена колибка; в средата се открояваха две тъмни човешки фигури, а отсреща към тях бавно пристъпваше кордон от шест мустакати джуджета. Двете фигури чакаха като обречени ...

Първа червена бригада също мигновено се разгърна в кордон и заедно с   другия отсреща образува обръч, който неумолимо се затваряше около диверсантите.

Стъпка по стъпка преследвачите се приближаваха… Двамата не мърдаха, сковани от ужас… Още двайсет метра… Още петнайсет…Още десет…Двамата не мърдаха ...

Никиж-ем, който досега само злобно ръмжеше, изведнаж се втурна към двете фигури и впи зъбчета в панталоните на едната. Човекът дори и не мръдна, вкаменен от уплаха.

Обръчът мълчаливо продължаваше да се свива, ставаше все по-малък и скоро щеше окончателно да се сключи   около   диверсантите и да ги впримчи   завинаги!

И неочаквано, като че по даден знак, дванайсет фенерчета светнаха едновременно и се насочиха към тъмните фигури. И дванайсет гласа едновременно извикаха:

— Горе ръцете!

В ослепителния светлинен кръг, там където се пресякоха дванайсетте лъча, в средата на обръча, единият диверсант безропотно вдигна ръце:

Беше сержант Марко!

Другият не можа да вдигне ръцете си, защото бяха оковани в белезници.

До него, на земята, лежеше куфарче. Майор Димчо веднага го отвори, за да обезвреди водородната бомба. Пред учудените очи на дванайсетте интербригадири се показаха десет бутилки коняк.. .

16. СЕРЖАНТ МАРКО ИСКА ДА СЕ МЕСТИ В ДРУГ КВАРТАЛ

Точно така: в друг квартал, ако може, дори и в друг град. Далеч от тия династронавти, които даже тук помрачиха най-красивия момент в живота му!

Колко усилия, колко воля и размисъл хвърли той, за да се добере до следите на този контрабандист! Колко ловко откри колата Б—66—17   на   улица    „Московска"! Как незабелязано я проследи до гарата, после как се докопа до самия човек във влака, как самоотвержено скочи след него от вагона, как тича подир него из непрогледния мрак, как се бори с него и как най-после го окова.. .

И ето! Сега, вместо сам да обере лаврите за арестуването му, тия хлапета ще прогърмят по целия свят със своя проклет вестник, че те са заловили бандита, па не само бандита, но и самия сержант, а после ще вземат да разкажат цялата история на своя приятел писател и отново ще направят кварталния за резил! Не! Стига! Край! Не мога повече да се разправям с тая Федерация! Капитулирам! Ще се преместя в друг квартал, ако ще, и в друг град! Където и да е, дори на улица „Васил Мулетаров", където няма нито диверсанти, нито династронавти!

Потънал в тия нерадостни мисли, сержант Марко седеше на тревата край колибката до окования диверсант и настръхнал слушаше безкрайните разговори, които брадатите и мустакатите водеха ето вече половин час:

—    Вие сте виновни! — ръмжеше Сашо Кобалт Болокуду. — Ако не бяхте сбъркали влака ...

—    А кой задигна кучето? — отвръщаше майор Дим­чо. — Ако не бяхте го откраднали, ние нямаше да сбъркаме влака ...

—    Кучето само дойде при нас!

—    Не е вярно!

—    Вярно е!

—   Не! -Да!

—   Не! -Да!

—   Мммм! — ръмжаха мустакатите.

—   Мммм! — ръмжаха брадатите.

—   Язък ви за шестиците по география! Не знаете къде е запад!

—   Ами вие? Дето имате само двойки по аритметика?

—   Да не си посмял, чуваш ли?

—   Да не ме уплашиш нещо, а? Ха-ха!

—   Мммм!

 — Мммм!

Двете групи скочиха и протегнаха   напред   юмруци. Сержантът запуши уши с длани, но зверското ръмжене проникваше и през тях. Веждите му заиграха.

— Млък! Млък! — закрещя той в нощната тишина. — Млък! Че ще ви скъсам ушите!

Те млъкнаха и отново насядаха. Контрабандистът затрепера още по-силно. Макар и да се беше примирил със съдбата си, той все още не можеше да дойде на себе си от ужаса, който предизвикаха тия джуджета, когато го обкръжиха на поляната, въоръжени със стрели, копия и ласа . ..

Сержантът погледна часовника си: бе полунощ. Реши да задържи всички тук до зазоряване и едва тогава да ги поведе към милицията, а там — каквото сабя покаже!

И отново настъпи тишина, заредена с експлозив.

—   Значи няма да отиваме в Куба, а? — обади се по едно време Кънчо.

—   Нее ... — въздъхна Вихра, която виждаше как с пропадането на точка 23-та, фактически се сгромолясва целият й списък. — Нее .. .

—   Е, хайде тогава да ядеме! — предложи Кънчо. — Много съм гладен.

—   Вярно, бе! Как не се сетихме по-рано! — възкликна Рони Дато. — И хем да изядем всичко, защо ни е вече храната?

—   И без това ще лежим шест години и осем месеца — каза Наско Нето.

—   А в затвора дават ядене безплатно — добави Рони.

И пръв отвори раницата си. Останалите го последваха и изкараха наяве всичките си хранителни резерви: сухари, сирене, кюфтета, локуми, масло, конфитюр, компоти, фъстъци, семки, сладко от вишни, кисели бонбони, а Рони Дато измъкна роле с яйце. И започнаха да ядат . . .

При третата хапка майорът забеляза гладните погледи, които сержантът и бандитът хвърляха към храната. Съжали ги и бутна към тях цяла раница със сухари и кисели бонбони. Контрабандистът не дочака втора покана и започна да яде. Сержантът отначало малко се превземаше, но после отстъпи и той...

Така, в този късен час, под едрите балкански звезди, дванайсет династронавти, един квартален милиционер и един контрабандист правеха среднощна вечеря, но не се побратимяваха. Ядяха, въздишаха и се гледаха враждебно, обзети от горестни мисли .. .

— Но нищо — обади се по едно време майор Дим­чо. — Ще отложим за догодина . ..

И като каза това, той намаза четиринайсет филии с масло, за всекиго по една, и в тъмнината вместо с бялата сол ги посипа с белия прашец от тубичките.

Изядоха филиите и след десет минути заспаха.

Така ги завари капитан Боянов, който почиваше наблизо в Дома на граничаря, край гаричката на село Ябълково, на 50 километра от София ...

Внимание,  не е край, защото  на другата   страница   има епилог!

ЕПИЛОГ, В КОЙТО ОТНОВО СТАВА ДУМА ЗА ЕДНА ЗАДАЧА ПО АРИТМЕТИКА

Още в самото начало ви разказах как капитан Боя­нов ме извика в Управление гранични войски, как видях контрабандиста и неговите бутилки, пълни с розово масло, как открих интербригадирите, как ги заведох да си обръснат мустаците и брадите, после как ги придружих до домовете им и какви трагедии   се  разиграха там .

Ако сте забравили, прочетете пролога пак. . . Но това не е толкова важно. По-интересно е друго:

Две седмици след края на Великия поход при мен се яви делегация в състав майор Димчо, комисарката Вихра и червеният интербригадир Кънчо и ме покани да стана член па Българо-кубинския филиал на Федерацията на династроиавтите.

—     Само че ще плащате по три лева на месец членски внос — каза делегацията. — А ако искате да станете почетен председател, ще плащате по пет лева. Ще купуваме книги и ще ги пращаме в Хавана и Сиера Маестра на пионерите, които учат български език.

—     Имате ли си почетен председател? — запитах аз.

- Засега само един — отвърна майорът. — Другар­ката Л. Морева, само че няма да плаща членски внос, защото тя измисли Роландо от Сиера Маестра.

И понеже аз не бях измислил нищо, на мен се полагаше да плащам по 5 лева ... Аз съм скромен човек, не ламтя за високи постове и затова се съгласих на обикновено членство.

Делегацията прибра трите лева и си отиде. Пет минутки по-късно на вратата почукаха Наско Нето, Сашо Кобалт Болокуду и Рони Дато.

—     Добър ден — казаха те. — Ние сме делегация на Втора бригада. Образувахме българо-негърски филиал на Федерацията на династронавтите за подпомагане политическите затворници в Южна Африка. Искате ли да станете член? Само че се плаща по три лева членски внос на месец. А ако искате да станете почетен председател, ще плащате по пет лева.

—     Имате ли си вече председател? — попитах аз.

- Да — каза Сашо Кобалт Болокуду. — Другарят квартален сержант Марко. Но той няма да плаща членски внос, защото има заслуги към Федерацията и защото вече живее в друг квартал.

Мигновено се съгласих на обикновено членство, още повече, като узнах, че обикновени членове са станали и другарят Антон Антонов, другарката Мира, другарят Анжел, другарката Зора, маминка и други. Що се отнася до почетния председател сержант Марко, знаех, че се е преместил далеч от нашия квартал, на улица „Васил Мулетаров". Въпреки това обаче той не можа да се откъсне от нашата махала и от нейните, прочути династронавти. Впрочем и да иска да скъса окончателно с Федерацията, той няма да успее — та нали в сърцето му живее най-малкият интербригадир кандидат-династронавтът Кънчо? След като изпълнихме формалностите по записването ми в африканския филиал на Федерацията, делегацията се сбогува. Преди да излезе обаче, Наско Нето се приближи до мен и загрижено ме попита:

— Силен ли сте по аритметика?

Смутено промърморих нещо под носа си. Не посмях да призная, че по смятане и аритметика съм имал все тройки.

— Защото — продължи Наско Нето — все още не мога да реша задачата, макар че я видях с очите си. Нали нашият парен влак замина в 20,45 минути от София със  скорост 60 километра в час? А електрическият замина в 21 часа със скорост 75 километра? Е добре, по учебника двата влака трябва да се срещнат в Крушево. Защо се срещнаха в Ябълково?

Казах, че ще си помисля и ще му отговоря в най-близки дни.

И ето цяла седмица вече тази задача не ми изскача от главата. Изписах сума ти листове и все не ми излиза отговорът. Реших да се обадя на майор Димчо, та дано я реши с помощта на робота БШ 4 ПЕЦО, но и ако ПЕЦО не успее, майорът да я реши в университета, когато ще следва физика.

Аз не мога!

Може би ще успеете вие?

май, 1964, К-л