НЕАНДЕРТАЛЕЦО МОЙ - роман от Янко Станоев

От мен

Предлагам  на вниманието на любезния читател първият роман на писателя Янко Станоев, излязъл от печат за първи път през далечната 1976 г. Според мен, въпреки изминалите от тогава години, четивото си остава свежо и хубаво. Хубаво четиво не само като литература, а и като настроение и история в него.

Янко Станоев пише по-сериозно от средата на седемдесетте до към средата на деветдесетте години на миналия век, изглежда темите са му се изчерпали... Разкази, романи и т. н. „Неандерталецо мой” е най- добрия, въпреки че е първия – изглежда вдъхновението е било най-голямо…

Янко Станоев пише така, както сега не се прави у нас, с добро подреждане на думите, използване на тяхното значение и наситеност с доброта в разказа. Жалко наистина, че писателя спря да пише толкова отдавна, но все пак неговите книги продължават да носят наслада за душата на тези, които обичат и умеят да четат…

Предисловието е от второто издание на книгата – през 1988 г.

Приятно четене!

ПТИЦАТА НА ВДЪХНОВЕНИЕТО

След излизането на първия ми сборник с разкази аз изпаднах в едно, меко казано, деликатно положение — бях вече автор на самостоятелна книга и в същото време името ми все още тънеше в неизвестност. Ако си представим литературата като салон за отбрани гости, то аз стоях някъде в преддверието и подавах палтата на знаменитите. Тази портиерска роля никак не ми изнасяше, но тогава не виждах как ще мога да разсека с един замах коварно заплетения възел и прескоча границата между това, което съм в момента, и онова, което ми се искаше да бъда. Давах си ясна сметка, че за тази цел трябваше да се превърна в доброволен отшелник и напиша някоя по-особена книга — за предпочитане голям роман с изящна фраза и живо действие, което да галопира като млад жребец, изтърван на воля в просторни, слънчеви ливади. Та какво е хубавата творба, дявол да го вземе, ако не сбор от стотици хубави изречения, подредени едно до друго и хванати братски за ръце подобно на буйни веселяци в някакъв празничен, пищен карнавал!

Точно тази свобода обаче не можех да постигна. Пречеха ми ред неща и най-вече това, че все още нямах софийско жителство. Нещо повече — бе изтекъл и срокът за временното ми пребива­ване в столицата и тъй като не виждах коя властна ръка ще нанесе печата в паспорта ми на про­винциалист, живеех в постоянно вътрешно напре­жение.

Стана ми навик да изтръпвам при всеки сигнал на звънеца, а когато отвън на улицата зърнех да крачи срещу мен човек в униформа, бързах да свия зад първия ъгъл, сякаш бях белязан с ня­какъв особен знак, различим само от неговото зорко око. С две думи, държах се като черната овца в хорското стадо, а това е, ще се съгласите, едно доста неудобно състояние за писане на сво­бодна и красива проза.

Когато писателят седне над белия лист, нещо в него трябва да звъни и да пее — тъй сполуч­ливо се бе изразил за нашата деликатна работа един световноизвестен автор, към когото се отна­сям и до ден днешен с юношеско преклонение. Тези думи казват почти всичко за писателския труд, но бедата бе там, че не ми влизаха в услу­га, защото по онова време в мен нищо не звъ­неше. Нито пееше. Биеше ускорено в мен сърце­то на страхливото зверче, което току наостря уши и се ослушва, сякаш очаква всеки миг нечия ко­варна лапа да го сграбчи изотзад за опашката и го измъкне от топлата му хралупа.

А хралупата ми тогава наистина си я бива­ше — наемах една просторна стая в самия център на столицата. В нея всичко сияеше от белота, тъй като някога бе служила за кабинет на някакъв моден лекар с отбрана клиентела за домашни консултации. Имаше висок таван, твърда медицинска кушетка, осигуряваща здрав, спартански сън, остъклен шкаф, в който да подреждам лю­бимите си книги, и елегантно бюро за старата ми портативна машинка „Хермес бейби". Но онова, което най-много ме привързваше към тази стая, бе малката чешмичка, вградена изкусно в стена­та, защото тя ми даваше възможност да облек­чавам напрегнатите си слабини, без да минавам оттатък и смущавам спокойствието на домовладелците.

Ако хазяйката ми прочете сега тези редове, тя с право би се възмутила. Като вдовица на бивш посланик в скандинавските страни тя бе вкусила от един друг свят — на светските обноски и салонната куртоазия — и проявяваше аристо­кратично снизхождение към моето неясно ста­тукво в столицата. Канеше ме понякога на чаша индийски чай и аз се отзовавах по един подоба­ващ за изтънчените й обноски начин — отскачах набързо до отсрещната цветарница, купувах бу­кет свежи карамфили, после слагах най-хубава­та си риза, премятах около яката й копринено шалче в артистичен възел, приглаждах косите си и едва тогава почуквах на нейната врата.

— Трогвате ме,  господин  Станове! — казваше винаги тя, когато й поднасях цветята и прегъвах тяло о лек поклон, за да целуна поувехналата й, но  грижливо  поддържана  ръка. — Вие наистина сте един рядко възпитан и учтив младеж.

— Дребна работа, госпожо — отговарях с не­присъща  за    буйния    ми  и    невъздържан  нрав скромност.  —  Това е само един малък жест на благодарност  за   нашето   приятно   съжителство.

Разполагахме  се  в  дъното на  обширния хол, сред уютно кътче от меки кресла, тънконоги ма­сички и виеща се зеленина, хазяйката поставяше върху диска на грамофона някоя плоча с класи­ческа музика и се отдавахме на приятни разгово­ри. Говореше повече тя — за впечатленията й от далечни страни, за дипломатически приеми и сре­щи с известни личности и преди всичко за покой­ния й съпруг, когото боготвореше и обгръщаше в спомените си едва ли не с ореола на безсмъртието. . .

— Докато беше жив моят мъж,  в нашия дом не можеше  да  стъпва кой и да е — казваше  с въз­дишка тя.  — Приемахме само неколцина близки приятели  от  неговото  равнище.  А   след  смъртта му изведнъж всичко се промени. Взеха да се на­въртат  насам  разни роднини,   случайни  познати, досадни натрапници. ..  Без него ми е трудно да се оправям с цялата тая паплач.

— Няма съмнение,  че е така — съгласявах се аз, като поглеждах със страхопочитание към пор­трета на стената,  обкован  в тежка рамка и из­образяващ един суров мъж с висока яка, хладно изражение на воднистите му очи и надменно вир­ната брадичка. — И от портрета си личи, че по­койният с бил човек с твърд и непреклонен харак­тер. Но се надявам това за досадните натрапници да не се отнася до мене.

— О, какво говорите! — даваше си вид на ос­кърбена  тя. — Присъствието на такъв възпитан и  интелигентен младеж,  при  това  и     писател,  е чест за моя 'дом. Но ще ви помоля все пак да се оправите по някакъв начин с онези хора.   Че, да ви призная, обидно ми е да си имам вземане-даване с тях.

Под „онези хора" моята хазяйка имаше пред­вид най-вече домоуправителката — една злобна . и неотстъпчива старица, която вървеше все по пе­тите ми и не минаваше ден, без да ма навре нейната домова книга. Тази дърта злодейка така ме бе притиснала до стената, че вече губех само­обладание и ми идваше и аз като бедния студент Разколников да пъхна брадвата под сакенцето и се промъкна някоя нощ на пръсти до пар­терния етаж, където живееше.

Като не виждах как да се оправя с тази рев­ностна пазителка на законите, бях принуден да напускам все по-често моята чудесна стая. Из­мъквах се рано сутрин, минавах със затаено ди­шане покрай нейната врата и едва когато свиех отвън зад ъгъла и потънех сред тълпата, гърди­те ми се освобождаваха от напрежението. „Боже мили, докъде я докарахме! — казвах си с горчиво съжаление, докато се носех вихрено по трото­ара. — Да ме обръща в позорно бягство някаква изкуфяла дъртачка, която вече е с единия крак в гроба. Мен, покълващата надежда. Бъдещата литературна знаменитост..."

Това бяха дни на голямото, безцелно скита­не. Превърнал се по принуда във волен бродяга, спрягах големия град от единия, та чак до дру­гия му край. Зазяпвах се по афишите за разни, премиери и изложби, които никога нямаше да почета с присъствието си, пиех по няколко кафета на ден, колкото да убия времето, бъбрех със слу­чайно срещнати познати, пътувах в произволна посока, полюшвай върху задните седалки на разхлопани трамваи и автобуси... Прибирах се къ­сно вечерта е моята стая и заспивах веднага, Под „онези хора" моята хазяйка имаше пред­вид най-вече домоуправителката — една злобна . и неотстъпчива старица, която вървеше все по пе­тите ми и не минаваше ден, без да ма навре нейната домова книга. Тази дърта злодейка така ме бе притиснала до стената, че вече губех само­обладание и ми идваше и аз като бедния студент Разколников да пъхна брадвата под сакенцето и се промъкна някоя нощ на пръсти до пар­терния етаж, където живееше.

Като не виждах как да се оправя с тази рев­ностна пазителка на законите, бях принуден да напускам все по-често моята чудесна стая. Из­мъквах се рано сутрин, минавах със затаено ди­шане покрай нейната врата и едва когато свиех отвън зад ъгъла и потънех сред тълпата, гърди­те ми се освобождаваха от напрежението. „Боже мили, докъде я докарахме! — казвах си с горчиво съжаление, докато се носех вихрено по трото­ара. — Да ме обръща в позорно бягство някаква изкуфяла дъртачка, която вече е с единия крак в гроба. Мен, покълващата надежда. Бъдещата литературна знаменитост..."

„Боже милостиви, нима толкова бързо изгу­бихме младежкия си чар? — запитах се с тревога и за самия себе си. — Та нали не са минали и две години, откакто напуснахме университета, а виж на какво сме заприличали — на избледнели петна в есенния пейзаж!"

— Ей, същата хубавица си! — казах й все пак аз. — По всичко изглежда,  че си от щастливите младоженки.

— То пък едно щастие при мене — рече с тъж­на сериозност тя. По тона й схванах, че наистина не е много радостна,   и  отново ме заядоха рев­ността и омразата срещу онзи розоволик галеник на съдбата и подобните му.

„Е, да, но ако не ме бе изоставила тогава, мо­же би сега нещата щяха да изглеждат другояче — помислих си. — И за двама ни!"

— Че какво може да ти липсва? — запитах с вътрешна надежда.

— На пръв поглед нищо — отвърна тя.  — И там е бедата. Но я да не говорим за това. Кажи по-добре ти как я караш.  Чух,  че си издал ня­каква книга.

— Сполучливо се изрази, моето момиче — про­стих в миг нейната незаинтересованост, защото знаех, че бе скарана с литературата. — Това на­истина беше  „някаква"  книга. Но мога да ти обещая, че тази, която пиша в момента, ще е не­що по-различно. Вземи я за един малък шедьо­вър и няма да сбъркаш.

—   За какво се разказва? — запита без особено любопитство тя. — Да не е някое криминале? Сега такива се търсят.

— Не е криминале — разграничих се веднага от лекия жанр. — Но това съвсем няма да й по­пречи да се чете с интерес.

— Е, хубаво, писателю — вглъби се отново тя е собствените си грижи.  —  Пиши си шедьовъра, пък като ти омръзне да чукаш на твоята машин­ка,  завърти един  телефон  да си поговорим. На­последък си седя повече вкъщи и ще ми е прият­но да те чуя.

Даде ми номера и си казахме довиждане. До­като я отпращах с разнежен поглед, аз вече зна­ех за какво ще разказвам в бъдещия си роман. Но знаех също, че няма да й звънна. Писателят може да твори в самота, подкрепян от мисълта за благополучния край на своята книга. Но след като нанесе последния ред, той има нужда от ня­какъв вътрешен стимул, за да събере наново раз­битите словесни редици, и като ги въоръжи с бодрост и настроение, да ги хвърли в следващата атака. А такъв стимул е в състояние да създаде най-вече една красива и любвеобилна жена. Не обаче и жената, която веднъж те е предала. Ако не друго, авторът трябва да има поне гордост и достойнство! Иначе как ще седне да пише?

Продължих да живея още известно време по-старому. Чувствувах нужда от някаква рязка промяна в живота си и докато скиторех из гра­да, все очаквах да стане най-сетне нещо — да ме грабнат извънземни същества с летяща чиния като рядък избраник на съдбата, белязан с осо­бен знак, или просто да ме изритат по етапен ред от столицата. Бях се оставил да ме носи течение- то, утешавайки се с мисълта, че за писателя вре­мето никога не с изгубено — все може да долови и научи нещо, което да му влезе в услуга после при писането. Но никое дело не бива да се отла­га до безкрайност, ето защо един ден взех моята „Хермес бейби", топ листя, портрета на великия Армстронг, заснет в мига, преди да надуе сребър­ния си тромпет, и заминах на село.

Течеше вече късна есен и в старая дядов дом нямаше никого. Настаних се сред тишина и по­кой, разпалих огнището, приседнах зад машин­ката и навих ръкави. Писането тръгна сякаш от само себе си. Така е, когато никой не слухти край вратата ти и нищо не те притеснява. Бях все още млад, наивен, мечтателен, необременен от всичко онова, което по-късно превзе съзнанието ми. Сънят ми бе кратък и неспокоен. Събуждах се понякога нощем, заслушан във воя на есенния вятър, и в душата ми нахлуваше неясна трево­га — какво търся сред това изоставено място, къ­дето витаят само духовете на близки хора, напу­снали отдавна белия свят? И на кого са нужни моите усилия, погубените ми години? Но щом отворех сутрин очи, съмненията ми се разсейва­ха и в мисълта ми идваха сами готови изречения, като весели, желани гости. За мен не оставаше нищо друго, освен да скокна бодро от леглото и ги нанижа в стройна редица върху белия лист.

Нервите ми бяха изпънати до краен предел. От самотата и вътрешния възторг под напора на онова, с което се занимавах ден след ден. Пишех с изблици на силно чувство, което в случая може да се нарече и тихо отчаяние. Понякога вълнени­ето така ме заливаше, че захлупвах лице върху машинката и... Но при нас, мъжете, за това не е прието да се говори. То трябва да се долавя меж­ду редовете на книгите ни.

Започнат през есента, романът бе завършен в началото на лятото. А последните страници на­несох в компанията на поета Борис Христов, зе­мляк и духовен приятел, когато скитническият ни нрав ни отнесе чак във Велико Търново, мястото на неговите студентски спомени. Там покрай вол­ните лудории из улиците и кръчмички на въл­шебния град успях да положа и епилога на своя­та книга, донесла ми толкова терзания и радости. Ако не ме лъже паметта, поетът също не остана назад и с вдъхновена лекота, току пред очите ми, написа онова прекрасно стихотворение за събо­тата, тази вятърна мелница, от жените въртяна, която ни смила неусетно и разпръсва на прах във времето.

Като се върнах наново в столицата, всичко си бе постарому и (никой не ме посрещна с овации. Както стана всъщност и след излизането на ро­мана — пак от тази наша проклета традиция ни­кога да не признаваме докрай стореното от дру­гия. Но промяна все пак имаше и тя си остана вътре в мен — в окрилящото чувство, че пряко всички зли сили, които се изпречват често на пъ­тя ни, бях успял да излея своята словесна мело­дия от началото до края. И то на един дъх. През онези години, когато птицата на вдъхновението кацаше все още сама върху моето рамо. Без да я примамвам в позлатени клетки.

10 юни 1988 г., София                                                                     Я. Станоев

Солта е  хубаво   нещо.   Но  ако тя изгу­би сила, с какво да се осоли  тогава?                                                                                                                           От Йоана

ПЪРВА  ЧАСТ

БЕЗУМНО ДЪРЗЪК

I

И тъй — историята, скъпи мои приятели, човеш­ката история... Не, историята на моята любов, която така и си остана незавършена. Но аз не се питам вече защо Мариана не склони да се омъ­жи за мене. Лекомислено момиче излезе тя, уте­шавам си сега душата, не се и опита да оцени благородните ми чувства, а интелектуалните ми заложби останаха за нея неоткрита тайна. А кол­ко много я увещавах, че онова, което се вижда отвън, не означава нищо, стига в него да обитава човекът, че всеки мъж е достоен за любов, ако не е някой суетен невежа, и че острият ум се про­дава по-скъпо от вродената красота... Но кой от нас, питам се, е успял да убеди в това едно прелестно момиче?

Наистина, аз не се откроявам с кой знае как­ви природни качества. Останала ми е малка снимка от провинциалните ученически години и там все още се виждам в целия блясък на гимна­зиста музикант. Очевидно е, че и фотографът си е свършил съвестно работата, като ме е уловил в характерен момент — сгънал дългото си тренирано тяло зад барабаните, отдаден без остатък на соло-ритъма, под вдъхновения, буен, вълнуващ алаброс. Но все пак по онова време аз бях едно доста обиграно за възрастта си  момче.

Жалко, че годините ни отнемат по-скоро све­жестта, отколкото ни даряват с мъдрост!

Тъй се случи, че в девети клас изостанах от другарите си, разстроен от някаква неясна сянка в областта на черния дроб, служих в армията пълен срок, . а когато се озовах в Историческия факултет, бях донякъде закъснял. От разкошния ми алаброс не бе останало почти нищо. Природ­ната ми веселост взе да се смущава от пристъпите на неканена меланхолия. Паметта започна да .ми изневерява. Абитуриентското ми костюмче вече едва се справяше с разрушителните стихии на времето. Зъбите ме боляха. Около мен, сякаш за контраст, подскачаха осемнадесетгодишни мом­чета —- пухкави, отракани приятелчета с цветни панталонки и кожени якета — и току припяваха на два гласа: шугър, шугър, о, шугър, шугър…

Мариана сияеше тогава с целия чар на не­оформената .си женственост. Беше малка, мека и в леко блуждаещите й зеленикави очи виждах намеци за далечно безбрежно щастие. Моята да­ма на сърцето владееше още тогава тайните на грима и аерозолните лакове, но при нея това не бе превърнато в безкрайна и празна игра около огледалата. Тя не тичаше по коридорите и не си губеше времето в гуляещи компании — сядаше тихо зад банката, разгръщаше учебника и се под­готвяше за следващия час.

А пък аз, да си призная, съм доста разпилян човек. Нещата при мен оставаха все започнати и недовършени. Може би и затова не посетих нито веднъж през следването си близката Витоша. Не че в неделите съм свършил някаква работа, но когато се събудиш сутринта на този ден с тягост­ното чувство, че си пропилял напразно цялата седмица, е излишно да си разнасяш грижите по разни озеленени кътчета.

„Ти, приятелю, напразно се стараеш — каз­ваше ми по този повод по-късно моят случаен благодетел Тони Калев. — Тази столица е виж­дала и по-отворени от тебе. Научи се да си пазиш париците — наставляваше ме той — и не обръщай гръб на спортните игри. Защото здравото тяло прикрива недостатъците на ума."

.. .Тони правеше сутрин лека разгрявка с пру­жините, после хващаше гирите и ги въртеше със смайваща лекота — разтягаше изпъкналите си мускули по някаква японска система за физкул­турници любители. Накрая се поливаше обилно със студена вода и поруменял като младенец, отпускаше доволното си тяло върху леглото. Раз­листваше страниците на списание „Екран". От­там надничаха с премрежени погледи зрели кра­савици с леко открехнати устни, склонили предано къдрици върху косматите гърди на мъже, които поразително приличаха на моя приятел — свежи типове с бистри погледи и коси, сресани на път.

Все още не мога да си представя как едрите мускули биха прикрили несъвършенството на ума. Съгласен съм, че бодростта е нещо полезно, но да започваш деня с спъване на пружини и хлад­ни масажи и по такъв начин да си бистриш по­гледа — е, това никога не ме е привличало. А и я е смятах, че имам видими умствени недостатъци, в този смисъл самочувствие никога не ми е липсвало.

Свободното си време отделях изцяло за чете­не. За добро или лошо, това ми стана навик още отрано. В малкото планинско селце, където жи­веех някога като невръстен хлапак, все още няма­ше нито читалище, нито библиотека. А майка ми обичаше да чете. Тя заемаше книги от учителя по естествознание, но тайно, защото в старата ни къща цареше хилядолетно презрение към чети­вото. Майка ми пъхваше прочетената вече книга под ризката и казваше тихо: „Като я върнеш на учителя, той ще ти даде друга. Гледай само да не те забележат."

Как ми се искаше тогава да разтворя книга­та и да надникна поне за миг в опасните думи, скрити между изтърканите й корици, но не се ре­шавах на тази дързост и тичах, тичах към дома на учителя като таен пратеник на светлината и знанието. И оттогава май не се спрях. . .

Промъквах се из всемирната литература като изгубен пътник в джунглите. От тъжните драми на парижанина Юго попадах направо в спокой­ната мъдрост на Антон Павлович Чехов; след поетично-сантименталния свят на Йовков скачах изведнъж сред епикурейската ирония на великия испанец Сервантес. . . И не усетих как и самият аз станах такъв, разностранен — и сантимента­лен, и весел, и на моменти трагичен, а и иронията не ми бе чужда...

За съжаление свободното време никога не ми е достигало. Вие знаете, че във всеки клас има едни Любки и Зойки, едни такива невероятно емоционални мадами, които просто си умират за забавления. Те скоро ме откриха, познаха в мен податливия мъж и не ме оставиха дълго време — цели четири години. Колко кафета и оранжади изпихме само, колко филми изгледахме, колко ви­цове забравихме, какъв смях падаше само тогава!

Студентска чанта все още нямах. С учебници се снабдявах доста нередовно. Лекциите не ме покоряваха. Щуреехме ние под кестеновите кло­ни на „Руски", в студентската кафе-сладкарница, по разните музикални и забавни вечери, по разните там клубове, салончета и кварти­ри — шугър, шугър, о, шугър, шугър...

Късно вечер се придвижвах към моята таван­ска стая. Вървях тежко надолу край канала, с крака, подгънати от умора, и с едно леко огор­чение в душата си, което все още бе далеч от самоукоряването, но все пак ми навяваше тъж­ни размисли. „Отпратих още един ден — говорех си сам, — а утре, току-виж, ми провървяло и съм прекарал още по-весело."

На другия ден, естествено, излизаше същото. Оснежен с паста за зъби „Мери" и с няколко кап­ки силен одеколон, тръгвах към университета, а необяснимо защо, попадах в кафе-сладкарницата. Мечтаех да намеря тихо и внимателно момиче, което да ме радва само с присъствието си, да вселява в душата ми покой и радост, а се завръщах всяка вечер сам. Имах идеята да спечеля малко пари и да си купя това-онова, а не бях находчив — не използувах щедрите възможности на столица­та. При това моята фамилия се бе погрижила да ми завещае добър пример, що се отнася до пълненето на кесията.

Навремето  моят  дядо,    бог да   прости   греховете му, бе един във висша степен порядъчен н предприемчив човек — търговец на вина и дан­тела. Шест дни се трудеше, а на седмия почива­ше. Спомням си го, на бял кон и с бомбе, да се носи като чужденец из селото, пристигнал сякаш от някакъв друг, по-разумно изграден мир — на процъфтяващия бизнес, благопристойните молит­ви преди лягане и традиционните семейни обеди. Да ме зърнеше сега отнякъде, би ме обругал и нашибал с камшика — взех от него само името му и нищо повече.

О, и Мариана защо не ми повярва, че бъде­щето е пред нас и че за всеки остава достатъчно време да покаже занапред на какво е способен! И защо е това нетърпение, този стремеж към бързо задоволяване!

Не усетих как отминаха първите години от студентството ми. Просто се плъзнаха край мене като вагони на пътнически влак и дори не успях да им махна с ръка за поздрав. С предметите се справях без излишни нерви — с вкаменелостите и автентичните остатъци от праисторически вре­мена, с възникването на старите цивилизации и с нескончаемите войни за власт и чужди земи, — е, въпросът е там, към какво се стремиш, а аз ая-мах особени претенции. Допълвах празнотите в знанията си с прояви на стил и въображение, не се свенях да откривам и собственото си гледище върху някои спорни моменти, като относно това, дали Пир е загинал в случаен уличен скандал, или смъртта го е сварила в леглото, а професо­рите ме насърчаваха с хубави оценки. Кой знае защо, те проявяваха нескрита симпатия към мене.

Тогава календарът не ме тревожеше, бях все още под двадесет и петте и живеех с близки на­дежди, но към четвърти курс спокойствието взе да ме напуска — ето, вече ще завърша, мислех си, а какво постигнах досега? Почти нищо. Дори момиче си нямах, което да е нежно към мен, да ме разбира, защото и победата не е сладка, ко­гато я посрещаш сам, да не говорим за пораже­нието. С две думи — загрижих се за себе си.

Веднъж, подтикван от скитническия си нрав, попаднах случайно в Археологическия музей. „Во­дя откъснат и затворен живот — помислих си с вина, — а древните реликви ей ги къде са, на­право под носа ми!" Влязох тежко в залата, като кандидат на историческите науки, като автор на нова теория :за първоначалното преселване на славяните, пък се измъкнах подвил опашка. Още от вратата се озовах лице в лице с озверял дивак, космат неандерталец в цял ръст, който току-що из­лизаше от истинска каменна пещера, стиснал дебела сопа в ръка, и побягнах; стори ми се, че за мен с ударил съдният час, и си плюх на пе­тите. . .

Отвън се съвзех и пригладих перушината, но страхът, изглежда, ми остана — като се прибирах още в следващата нощ към таванската стая, усе­тих, че някой пристъпва зад мен и ха, ха да за-махне. . . Обърнах се стреснато, готов да простра умолително ръце, но не видях никого — само ле­кият вятър шушнеше с накапалите листа по тро­тоара. „Ох, ти, страхлива мишко!" — въздъхнах с облекчение, но оттогава избягвах тъмните ули­ци, ослушвах се по стълбището на кооперацията и нощем надничах под леглото.

Сега   не  зная  дали  това   бе  наистина  любов, или търсене на подкрепа, но в края на следване­то, когато лекомисленото безгрижие взе да ме напуска, изведнъж свързах скромните си намере­ния за бъдещето с Мариана. Исках да се сдобия вече със закрилата на нещо по-трайно и, ща не ща, постегнах разбитите редици, вдигнах знаме­ната и дадох сигнал за настъпление.

— Ти не си за мен — каза ми тя, когато раз­крих сърцето си. — Да не се ядосваш, но между нас не може да има нищо сериозно. А от коя зо­дия си всъщност?

— Везни  — отвърнах  с  надежда.  —  И  ако  не ти е известно, това е една от търсените зодии — уравновесеност и артистичност, чувство за хумор — весело  и  забавно  се живее с  нас,  родените  през октомври.

— Чудесно,  но  не си  ми  в  зодията  и  изобщо ние двамата с теб не си допадаме — каза с нотки на апатия тя.

— Я  остави  тия  глупости!   —  ядосах се  аз.  — И за  какво да  намесваме тук някакви сн зодии! Та  те  дори  не  почиват  на  научна  основа.  Пред­положения   разни,   мистификация. . .

— Излишно   е  да   приказваме   —   прекъсна   ме тя.  — Знаеш,  че тия  неща  не са въпрос само на желание.

— Какво  искаш да  кажеш?  —  запитах сурово.

— Е, имам приятел — усмихна се с тъга тя. — Годеник. Скоро ще се оженим. Сам разбираш, че всичко е свършено.

Дълбоко в себе си схванах, че наистина е свършено, но външно запазих присъствие на ду­ха. В това отношение вече притежавах солиден опит. И както често се случва, веднъж тръгнал напред, аз и не помислих да се отказвам — нале­тях със сляпата решителност на боксьор, който няма какво повече да губи.

— Все  още  не  е  късно да  размислиш,  Мари­ана — посъветвах я сдържано. — В живота често ви се струва, че това, което сме избрали, е най-доброто, пък после разбираме, че сме се излъга­ли. Знаеш ли колко страшно е тогава, колко глу­паво и непоправимо?

— Как така ще е страшно? — смути се за миг момичето.

— Ами да  речем,  че  той  не те  обича.  Просто грубото  физическо  влечение  е  взело в  него  връх над трайното чувство. . .

— О, я стига! — отряза ме тя. — Той ме оби­ча,  а ти отгоре на всичко си злобен, за да гово­риш така.  Колко си лош само, колко си лош!. . ..

Стояхме двамата тогава на стълбите пред университета, в тия пословични топли вечери, а в другия край на улицата бе опрян със завидна небрежност върху черно-жълто беемве-ти (ах, чудна е тая кола!) някакъв доволен, дебел юно­ша, с преситено изражение на младото си лице.

И откъде ли ги вземат тия изражения толко­ва отрано? По всяка вероятност им идват в на­следство. Пък и кой ги знае под чия зодия са?

— Това е той,  моят приятел — оповести гордо Мариана. —  Казва се Валдемир. Харесва ли ти?

Що за глупост, помислих си, като останах сам — дали ми харесва! Що за въпрос, що за про­сташко доволство! Та как е възможно тя да се свърже с такъв млад ленивец, такъв необработен момък, и при това да му даде ръката си!

По онова време  аз все още не отдавах нужното значение на икономическите причини, макар именно историята да ни напомня, че всичко за­почва оттам. Надценявах чувствата, а както из­лезе, и жените не съм познавал добре. Защото след последното откровение с Мариана аз не за­хвърлих надеждите си за любовно щастие, мислех си, че не е възможно да не получиш нещо, след като си го желал дълго и силно. Останах чужд на всякакви там хитрости и ловки маневри, да които обикновено прибягват мъжете, и пристъ­пях с открито лице. Предлагах й билети за ин­тересни премиери, купувах от любимите й цветя — карамфили, — изпращах й илюстровани картич­ки от местата, които посещавах, накратко — разголих се целият. Докато в един ден тя не ми каза:

— Скучно ми е. Вместо да приказваш, направи нещо по-интересно за мене. Можем да отидем на ресторант, да изпием по нещо, а след това... За­жадняла съм за една весела вечер.

— На ресторант ли? — едва не подскочих аз. — Та   това   е   най-малкото,   което   мога   да   направя за тебе!

— Е, тогава започни от малкото.

Излишно е да споменавам, че нейното жела­ние си падна точно на мястото. Надеждите ми май взеха да се сбъдват! Наистина, като желаеш силно нещо, в края на краищата го постигаш! Са­мо не се оставяй на отчаянието, вярвай в най-ху­бавото, с което може да те дари съдбата!

Очаквах я точно в часа на срещата. Тя не за­късня. Тя не бе от момичетата, които се превзе­мат. Дойде усмихната и лъчезарна н с една свой­ствена сдържаност, която я правеше още по-привлекателна. Няма какво да се каже, съдбата ме даряваше с прекрасно момиче — хайде сега да те видим, приятелю!

— Къде   ще  пожелаеш  да   отседнем?   Избирай спокойно, ресторантите в столицата са наши. Да отидем в „Берлин", а?

Мариана веднага се намръщи.

— Как ти хрумна да ми предлагаш това про­сташко заведение,  селянин    такъв!  — засегна се тя. — Знаеш ли кои се мъкнат там? Разни съм­нителни типове, които знаят само да те събличат с поглед.

— Не възразявам — отдръпнах се аз. — Така си е. Казах го съвсем случайно, иначе там не съм стъпвал никога.

Тук малко поизлъгах, но нямаше как иначе: в тези случаи не си струва да изпадаш в ненуж­на откровеност.

— Кой ли те знае тебе? — каза замислено тя. — Добре, ще отидем в парк-хотела. Но я виж за ед­но  такси.   Нямам   намерение да   се  блъскам    по трамваите.

Разтичах се моментално. Ама като не ми вър­ви — празните таксита като че се бяха наговори­ли да ме бойкотират и профучаваха без спиране пред широко отворените ми очи.

— Ех, че си! — рече с невъздържана досада мо­мичето.  —  Една  кола  не  можеш да  спреш  като хората!

Но тъй си е — какво да й отговоря? След по­ловинчасови мълчаливи опити тя се смили над мен, каза вяло: „Хайде, стига, видяло се е, че не ни върви" — и потеглихме с трамвай. Както и се очакваше, вътре бе достатъчно понатъпкано и не­удобно и ние не намирахме думи, отчуждихме се един от друг. Дори си помислих с горчивина: „Гледай го наивника — неокопитил се още, пък цвили, пръхти като жребче! Ще му се да пре­пусне, а?" Но щом се настанихме в ресторанта на маса за двама и оркестърът подзе приятна мелодия, ние се спогледахме с весели очи и ве­черта, криво-ляво, тръгна. Разбъбрехме се за раз­ни мили глупости и полека нагазих в свои води — още след първата чашка взех да съпернича по красноречие чак на онзи словоохотлив оратор Демостен.

Говорих изключително за себе си. Тук, есте­ствено, не се придържах !ревностно към реалното.

—- Вече имам достатъчно опит — говорих скрои­ло аз, — а и не ми липсват известни възможности. При мен успехът е вече въпрос на време. На тър­пение и на тъй необходимото спокойствие на духа.

— Ще станеш учител  и  какво повече?  —  каза .Мариана,  защото  и  тя  си  бе една  от трезво мислещата   нежна   половина.   —   Ще  те     подхвърлят нанякъде   и  там   ще   изгаснеш  със  скромната   си заплата.

— О, не, тая няма да я бъде!  — заявих войн­ствено. — Аз зная много добре какво мога.

— И какво можеш? — запита тя, боцна кръгло морковче в чинията,  а то й  се  изплъзна.  Взех й вилицата,   набучих   немирния   зеленчук   и   го   по­дадох.

— Какво мога ли? — Замислих се. — Ще ти ка­жа, че като гимназист бях джазбандист в малък училищен  оркестър.  Разбира  се,  това  бе увлече­ние на любители, но все пак добих известна тех­ника и  което е    най-важното,    усетих в себе си «скрити   заложби,   недостъпни   за     непросветения. Струва ми се, че вече не ми е трудно да съчетая опита и знанията на годините със свежите чув­ства, запазени все още в мен от онова време. . ,

Приказвах тъй и както се случва често, не усе­тих как сам започнах да си вярвам на думите. Няма съмнение, че тук алкохолът, пък и цялата нежна вечер с любимото момиче си казаха своето.

Отпих от чашката и продължих нататък под проницателния й поглед:

— Не съм  склонен да подценявам  шанса. До­брият  шанс  вече  е  чудесна  награда  за  начинае­щия.  Но  и  не смятам да се облягам единствено на него. Зная, че идва време на тежка работа, на решително изпитание на ума  и волята.  И  мисля, че съм готов за това време. Няма да се хвърлям в  рисковани   ходове.   Като  начало  ще  започна  с нещо просто — текст и музика за отмора. А пос­ле,  ако излезе на добър  край,  ако го приемат. . . не ми се ще да говоря — славата носи пари, а па­рите ще ми помогнат да се погрижа най-сетне за себе си. И за тебе, Мариана.

Като достигнах самия връх на мечтите си, прекъснах монолога в очакване на нейния отго­вор. За мен бе крайно важно какво щеше да от­върне тя. Помолих се да не ме изоставя сега, ко­гато се надявах повече на нея, отколкото на въз­можностите ми в музиката.

—Ти си безумно дързък — отвърна тя. За­мълча за кратко, приведе тяло и запита тихо и ласкаво: — Искаш ли да дойда тази нощ при тебе?

Боже мой, дали искам!

— Дали  искам  ли?  —  стреснах се  аз.  —  По-хубаво   ме   попитай   имам   ли   друго  желание  на този свят!

— Тогава   плащай   и   да   тръгваме   —   усмихна се тя. — Намират ли ти се пари?

— Намират се, намират се, скъпа! — засуетих се аз, разтършувах се из джобовете.. .

Не ми бе известно, че точно по онова време отношенията между Мариана и розовобузестия й годеник бяха разстроени от някакви двустран­ни съмнения, от неясни подозрения и взаимни упреци, които предхождат обикновено браковете, но в тия случаи, колкото по-малко знаем, толко­ва по-добре — разплатих се щедро на сервитьо­ра и поехме към покривите на града.

А жилището ми тогава бе наистина едно мя­сто по-скоро за раздели, отколкото за срещи — таванско, капамдурно, захвърлено сякаш на най-безлюдната и пуста част на света. Уж вре­менно се заселих в него, докато да намеря нещо по-добро, а после ден след ден, останах си там и толкова — спях в него, размислях, събирах сили­те. .. Но сега идвах тук с Мариана и самочувст­вието ми едва не страдаше.

Изкачването на стълбището, украсено от ре­довните кооператори със стогодишни фикуси и репродукции из творчеството на прочути майсто­ри, мина спокойно. Сега не се ослушвах дали не ме дебне оня дивак със сопата. „Виждаш ли — помислих си, — тя е слаба и с нищо не може да ти помогне, ако те погнат, но с нея не те е страх. С нея, с нея да бъда!" — казах си с упование. Но когато горе след седмия етаж изскърца в тъмното металната таванска врата, тежка и студена като врата на каса, Мариана се разколеба.

— Къде ме водиш? — прошепна тя и ме хвана за ръката. — Какво е това място, що за глупости измисляш, идиот такъв!

— Ами  от   какво се  страхуваш,   момичето  ми, от какво? — разприказвах се аз, като я насочвах «с твърда нежност в пещерата и прашният цимент стържеше   под   нерешителните   й   стъпки.   —   Ето, вече сме вкъщи и ще попаднеш в една забележителна стая — говорех й, докато изваждах от джо­ба грамадния, като за катедрала ключ, и се опит­вах да улуча ключалката.

— Не се страхувам — отвърна с афект тя.  — И   вместо да  дрънкаш,  отваряй  я  най-после тая врата, защото ме ядосваш.

Дрънкал съм! Господи, каква ли още словесност имах да чуя от милите уста на тия моми­чета!

— Отворена е вече. Заповядай!

Запалих свещ и от тавана изхвърчаха заспа­ли гълъби, паднаха пера в откритата ми стая.

— Олеле, гълъби!  — смая се момичето. — Ос­тава да срещна  и  плъхове!   Ще ме побъркаш!

— Не, това няма да стане. „Нали нощем плъ­ховете  спят"  —  отвърнах  по заглавието  на една от любимите ми книги и ми стана смешно. Тъжно-смешно обаче.

Мариана дори не проумя какво й рекох. Тя бе заета сега с едно сериозно занимание — про­учваше стаята. Това продължи дълго. Изглежда, тя все още не можеше да свикне с мисълта, че онзи, който иска толкова много да го обичат, е същият, който стои в момента до нея и който живее в тази стая.

— Та тук няма и осветление! — съобщи откри­тието си с някаква радостна изненада тя.

—-Да, така си е — потвърдих с дълбоко при­мирение в гласа. — Ние сме още до лоените свещи.

Седнах върху леглото и протегнах крака, уса­мотих се.

— Виждам само едно нещастно легло и нищо друго —  продължи да  върти тя очи  в    кръг.  — Ти в леглото ли си прекарваш цялото време, музиканте?

— Само част  от  него  —  отвърнах.  Подруснах се  на  пружината  и    добавих:  —  При  това  най-приятната част.

— О, и си нахален отгоре на всичко. Не стига, че  ме  вкарваш  в  някакви  празни тавани,  ами. .. Л,  чакай,  с  какво ти тогава  съблазняваш твоите момиченца от „Берлин"? — напомни ми тя за лъ­жата одеве. — Зная, че са съвсем лесни, но нали все пак трябва да  им предложиш нещо?

— Тук никой не идва — казах с тъга, непосил­на за нито една красавица. — Само аз живея в това  голо  пространство  и   едничкият  ми  приятел е вятърът, който ден и нощ тича по покрива. Тъй я караме тук с гълъбите.

Замълчах и в тишината чухме невидимия вя­тър — промъкваше се през пролуките в стените и свиреше своята хладна, магьосническа песен.

— Ох,   моето   самотно   момче!   —   разчувствува се тя. Седна до мен и се притисна с такава пре­даност, че чак свят ми се зави. — Моят самотен, беден  музикант!  — шепнеше с любов тя, докато галеше с  топли  пръсти . бледото  ми,    изпито от терзания лице.

Привлякох я към себе си и я обгърнах с де­сница, но тя изведнъж се откъсна.

— Почакай  —  каза  и се  вдигна  от леглото.

— Ей, къде побягна така? — запитах я уж спо­койно,  но за  миг изпаднах в паника. Точно сега ми бе направо невъзможно да оставам сам, а съ­знавах, че ако тя реши да си замине, едва ли ще н а,меря с какво да я задържа.

Опасенията ми отидоха напразно, защото тя и не мислеше да ме изоставя. Нещо повече — ми­на в тъмния ъгъл и започна да се,съблича. По­бързах да я последвам, като преди това включих малкия си транзистор и намерих хубава музика — страстният и тъжен глас на Нада запя за нас „Татко, кажи на мама". Благословена да бъде музиката! Особено когато тя е фон на една жадувана любов!

. . .Обичахме се като ангели и не забелязахме как в приемника бяха преминали няколко емисии. Сега микрофонът бе в ръцете на шкипера и той като че се бе напъхал целият в него — интимни­чеше без мярка със слушателя, лееше славееви трели, лъкатушеше и сякаш пет пари не даваше, че го освиркват от няколко места с остри, сму­щаващи сигнали. Представих си го с пригладена коса к блестящи зъби, излязъл като от реклама за шампоан, как говори и в същото време се лю­бува на гласа си. Един такъв самодоволен тип, герой с бъдеще, един. . .

— Искам цигара — каза лениво Мариана и се обърна към  мен, подпряна на лакът. — Да изпу­шим по една цигара и да тръгвам, че стана вече сутрин.   И  потърси  някаква   музика,  защото  този транзистор  започва да  ми ходи  по нервите.

Аха, вече започва да ти ходи по нервите! Е, добре, с музиката как да е, ще се справим някак си — кратко придвижване по скалата, и ето ти песни от близки и далечни народи. И цигари се намират — само протягаш ръка в тъмното. Но с острите, смущаващи сърцето сигнали как да постъпим, когато нито бузите са ни розови, нито зъбите блестящи, нито бъдещето. . .

— Запали я де!

Запалих й покорно цигарата, захапах и аз една. Не съм от редовните пушачи, да ви кажа, но когато съм в потиснато и объркано състояние, запалвам с ищах по някоя папироса. Сега бях точно в това състояние и поемах дима с увлече­ние. Обикновено така се пуши след добре свър­шена работа. Добре ли я свърших, зле ли — не знаех. Но пушех. Какво да се прави?...

Тя угаси фаса в стегата и каза, че ще вземе вече да си върви. Ле била много сигурна, че ба­ща й няма да я чака, докато не се прибере. Спо­собен бил да не мигне цяла нощ, само за да й напомни, че едно младо момиче трябва да знае какво искат от него родителите му — искат да го виждат повече време вкъщи.

— Никак не е лош за един баща, но понякога го прихваща нещо.  Вбесява  ме понякога — каза тя, седна в леглото и започна да се вчесва. Смеш­но  наистина  —  още  нищо  не сложила  върху  се­бе си, а вече се грижи за прическата си. Но тя имаше хубава прическа — права и опъната,  а не с разни глупави букли по кея. И тук   аз се засег­нах  малко  и  ето  какво  направих  —  разбърках косите й, просто ги пръснах около нейните малки уши  и започна(х да я целувам по лицето.  Не го направих грубо. Само исках да не ме забравя та­ка изведнъж, а тя се ядоса. Каза да не й показвам мъжественост, защото не обичала никакви лигави номера, а да си държа ръцете при себе си, по което донякъде схванах, че онова увлека­телно пушене не е било съвсем в тон с нещата. И как успя да го измисли — показване на мъже­ственост! Съвсем ме обезсърчи.

Станах, намерих панталона в полумрака и като го обувах, едва не се препънах в него, тол­кова бях посърнал. Обличах се с гръб към нея и си мълчах, за да разбере, че съм засегнат дъл­боко. Беше донякъде неловко наистина, но си ми­слех, че така ще стане по-милозлива към мен. На­дявах се на женското й милосърдие, но изглежда, че в случая не съм познал.

Тя бе престанала със сресването на косите. Седеше в леглото и гледаше към мен. Забелязах го, като се навеждах да завържа връзките на обувките. А като бях вече готов, тя все още се­деше в леглото и ме наблюдаваше. Нямаше ни­какво съмнение, че погледът й в този миг ми казваше едно мълчаливо „Сбогом!" Приех го ка­то знак, отпратен от неумолимата съдба. Когато после отворих вратата, тя мина тъй внимателно • край мен, че не ме и докосна даже — слизаше бавно надолу по стълбите и си гледаше в крака­та, а палтото й се люлееше на пръста, опрян вър­ху рамото. Тогава ми стана някак особено тъж­но. И не за мен толкова, а за нея, като я виждах да върви пред мен замислена и самотна, а палто­то й да се люлее като обесено върху рамото й. И ме обзе страшна нежност към това мо­миче, помислих си че мога да направя всичко за нея, мога дори да не я потърся никога повече, стига тя да го поиска — да й е добре без мен! Да е радостна и безгрижна, пък аз все някак си ще се оправя.

И да не се изненадате от тия мои мисли, ис­кам веднага да добавя, че имам вродено велико­душие. Презрението и завистта са чужди на душата ми. Случвало ми се е да бъда отстъпчив и към хора, нарушили по отношение на личността ми всякакви принципи на чест и благородство. Толкова съм великодушен. Особено към момиче­тата. Тия момичета, които все си играят на не­зависимост и гордост и все не успяват да при­крият своята безпомощност. Но както и да е.

Бързо, без бавене, стигнахме до дома на Ма­риана, под един балкон с цветя, на който аз съв­сем доскоро се виждах по домашен халат и чашка топло кафе в ръката — нежен съпруг и любящ баща на две палави дечица — момче и момиче. Отлетя сега този блян, та се не видя!

— Трябва  вече да се качвам —  каза  на стъл­бището тя.  —     Завърти  един  телефон  някой  път да се чуем.

— Ти наистина ли искаш да се чуем?  — запи­тах. — Да не е само на думи?

— О,  хайде  сега  —  отвърна  тя  и  едва   не  се прозя.  Горката, толкова й се спеше!

— Е,  добре  —  казах.  —  Лека  нощ,  мила!

— Лека нощ — каза    тя  и което си е право, не ми обърна веднага гръб — целуна ме, преди да тръгне. Докосна ме съвсем леко с устни наистина, но в този миг аз бях благодарен и на това.  Ето кое  всъщност  ме кара  да не ги осъждам  докрай тия  момичета  — иначе може и пукната пара да не дават за тебе,  но няма да ти тръшнат току-тъй вратата под носа — ще те целунат за довиждане. Иди им се сърди,  ако можеш, след това!

Постоях известно време отвън, докато вкусът от нейната целувка съвсем не се разсея. Заедно с нея обаче усетих как чезне в мрака и моята надежда за любов. Но не рухнах на тротоара и не се разтърсих от ридания, тъй като още от от­давна — някъде от зората на моя живот — съм навикнал да не ми се изпълняват желанията. Спомням си по този повод, че като малък веднъж се разхленчих за нещо — за краищник хляб ли, за ябълка ли, забравил съм вече, — ама не го по­лучих, да ви кажа сега. Прибирахме се привечер от полето и домашните, както бяха каталясали от работа, ми отвърнаха горе-долу да вървя на майната си. И какво направих тогава, глупачето му с глупаче — взех, че се търкулнах на пътя и надух цафарата. Скъсах се от рев, но онези син­ковци въобще не се и обърнаха — отминаха на­татък, напълно глухи за горчивите ми вопли. Е, млъкнах начаса, отупах праха от дънцето и защъпурках виновно след тях.

Тъй стана и сега — поотърсих се от срама на падението и потънах в сенките на града.

II

Крачех самотно, пъхнал ръце в джобовете, а оня космат мъжага със соната — току по петите ми. Но сега бях все пак прекалено разбит и опусто­шен, за да държа сметка за кожата си. Че какво ли имаше и да изгубя повече?

За една нощ изгубих най-съкровеното си же­лание — да заживея по някакъв начин с това мо­миче. Не обвинявах никого — нито мен, нито нея. Но да се връщам вече сам в таванската стая, напомняща ми за нечие отсъствие, и не мислех. Тъй че, когато достигнах езерото в централния парк, извадих тежкия ключ и без капка угризения го захвърлих далече във водата. Точно тогава ми­крофоните край езерото изливаха в тишината му­зика от праотеца на хармонията Йохан Себастиан Бах. Все още не съм забравил тази мелодия в изпълнение на орган и се надявам тя да про­звучи в сърцето ми, преди то да е отмерило по­следния си удар.

След като постъпих тъй, както храбрите центуриони при Алба изгорили с дръзка решител­ност корабите зад гърба си, за да приемат сра­жението лице в лице, студът ме подгони към по-топли местенца. Отправих се към вътрешните зо­ни на града, където животът не стихва никога. Първо по „Руски", като съвсем неизвестен човек, като самотния несретник Чарли от най-добрите му бездомни години (повярвайте ми, изпитах ис­тинско задоволство от тази аналогия!), след това край безлюдната тераса на „Ялта", а когато се озовах на площада с конника, поех нататък със спокойна крачка. Тук не бе изключено да попад­на сред познати, а това ме принуждаваше да при­ема отдалече един по-независим и неуязвим вид — нещо като млад герой, вкусвал с часове от за­бранения плод.

Истина е, че човек става нещастен едва след като останалите около него забележат, че неща­та му не вървят добре. Или поне аз съм склонен да плащам висока цена за чуждото мнение ма­кар и да зная със сигурност, че войнствените ма-ли са побягнали при появяването на Александър не защото им се сторило, че тялото му излъчва странна светлина, както твърди древната хрони­ка, а защото са видели зад гърба му настъпва­щите легиони. Въпреки това продължавах да вървя гордо напред и да излъчвам мнима свет­лина за скъпите ми познати.

Прикрит изцяло зад тази завеса, аз направих произволен кръг около конника — привидно лю­бопитен поглед към заоблените хълбоци на жре­беца, с присвити очи след това откъм мощната му задница — и обърнах внимание на ресторанта отсреща. В този миг видях да изниква от вратата на „Берлин" моят случаен благодетел Тони Калев, за когото вече стана дума. Той бе в компа­нията на някакъв солиден господин с фланелен костюм и хонгконгски мокасини, в устата на ко­гото димеше пура като в банален гангстерски филм. След като възнаградиха раболепието на портиера (в джоба се бръкна солидният господин, естествено), двамата се отправиха към една спортна ланчия-фулвия, притиснала с острата си муцуна тротоара. „О, виж го ти, Тони, сред какво изискано общество си прекарва нощите!" — помислих си аз и почувствувах лека празнота в гър­дите. Познавах Тони като един от вечните студен­ти, като весел и безгрижен прахосник, но в този миг той просто ме смая с великолепието си. Да, някои от нас наистина умеят да стъпват здраво върху земята!

Съдено ми било обаче през тази нощ да не оставам дълго в плен на огорчението. Тони вече отваряше вратата на колата, когато ме забеляза. Той кимна и след като се поколеба за кратко, прекоси площада с апатичната, гъвкава крачка на роден спортсмен. Косата му стоеше неестествено гладка и лъскава под неоновата светлина. Зъ­бите му блестяха. Той целият излъчваше странна светлина и аз едва се сдържах да не побягна.

— О, Тони! — възкликнах с тона на слабия и покорен  човек.  —  Бих  искал да    съм  като  тебе, Тони!  Като виждам как си живееш и нищо не ти липсва!

— Така   си   е,   ще  знаеш   —   отвърна  сериозно Тони,  като  ме  обля  отблизо  със  сиянието  си.  — А  ти  за   какво  стоиш  точно  под  опашката,  дете невръстно?   —   вдигна   той   блестящата   си   глава към задницата на коня.

— Ами   аз,   Тони. . . —  замънках  неясно,  —  аз с  моите  си   лични  грижи. . .   с   нескончаемите   ми истории, да ме вземе дявол. . .

— Да,  време е вече, ще знаеш — отбеляза  не­търпеливо той и добави:  — Виж какво се полу­чава сега. . . Може би съм ти разказвал, че имам богат чичо в Ливърпул, шеф на голяма търговска фирма,  който  ме  обича  като    роден син  и  не се стърпява,  ако не ме вижда от време на време. ..

— Не, Тони, не зная нищо за чичото.

—- Е, та той е сега с мен, онзи там в колата, и така е пощурял от радост, бедният, че трябва да прескочим и до „Астория". Там ще ни чакат три госпожици, а ние сме само двама с чичото. Я идвай да попълним редиците.

— Че не е лошо, ще знаеш — съгласих се вед­нага   аз.   В  моето  объркано  състояние  бих  приел сега и едно гостуване у дявола, ако ме поканеше.

— Хайде тогава, малкият, тръгвай след мен — подтикна ме Тони.

И тръгнах да попълвам веселата фамилия — богатият чичо, любимият му племенник, че и аз накрая, далечен родственик за особени случаи. С комплексите на бедния роднина забързах след моя познат към колата. Едва не си разбих гла­вата в ниския таван от припряност, но как и да е, настаних се отзад и присвих крака.

— Този е мой приятел — представи ме Тони. — Студент, роб на науката.

— О, студент! — възхити се чичото и разклати така възторжено пурата в устата си, сякаш бе шеф на някаква фондация за насърчаване на вис­шето образование. — Обичам студентите, защото те са щастливи. О, много щастливи!

„Какво ли пък знаеш ти за щастливите студен­ти!" — помислих си и в отговор огънах тяло на­пред в нещо като почтителен поклон, доколкото ми позволяваха възможностите. Излезе някак комич­но, но чичото не го забеляза или поне не даде вид на засегнат. Нямаше съмнение, че пред мен седеше един истински англичанин — възпитаник на реномиран колеж за аристократични синчета, първокласен играч на кегли, майор от гвардията на нейно величество кралицата, редовен член клуба „Пикуик", бивш чиновник за специални поръки в индийските колонии, или всичко това, взето в едно.

— И  какво  изучава  младият  човек?  —  насочи пурата си към мен майорът.

— Археология, мистър — отвърнах, без да ме е грижа за точността.

— О,   археология!   —   възкликна   майорът.   Той изказа  още  няколко  възторжени  мисли,  от които долових  по  усет само  това,  че съм  избрал  една, макар  и  недоходоносна,  но иначе интересна,  бютифул фор евър професия.

— Ай ем сори — подхвърлих, в смисъл   че съ­жалявам за лошия си английски, но майорът не ме разбра, схвана го като отношение към профе­сията ми.

— Ноу,   сър,   ноу  —   възпротиви    се  енергично той, след което реших да бъда по-предпазлив.

Не можеше да не ми направи впечатление, че чичото не схващаше ни бъкел от езика ни, но то­ва не постави нито за миг под съмнение роднин­ската му връзка с моя случаен благодетел. Въоб­ще чичото не будеше подозрения, той бе един завършен джентълмен, дори и само за това, че не правеше разни фокуси със спортната си кола, ами си я караше съвсем леко по безлюдните улици. Къде са сега нашите нахакани приятелчета, дето връхлитат с разбрицаните си коли върху минува­чите, та да го видят? Направо бе за подражание! Натискаше спокойно педала за газта, димеше с пу­рата — чист индийски от бившите колонии на ней­но величество — и си тананикаше разни танцови песнички. В закръгленото му и подвижно тяло ка­то в Музикален шкаф бе събрано цялото песенно творчество на народите. Изпълняваше всякакви мелодии, но отдаваше предпочитанието си на джа­за. И тъй като с това попадна в моето имение, не ми бе трудно да хвърлям мостчето на приятелст­вото, по което да преминавам от време на време на гости у майора.

Навеждах  леко  тялото  си  напред  и   подхвър­лях внимателно:

— Самюел Барбер, нали, драги мой сър?

— О йес, сър,  о йес!  — приветствуваше позна­нията ми той.

Или още по-скромно:

— Големият Дюк, ако се не лъжа?

— О йес, сър, о йес. ..

В този тон успяхме да издържим до „Астория", Там пред входа наистина ни очакваха вече три момичета. Две от тях бях ги зървал нейде из со­фийските потайности, а третата бе непозната за мен. Още като я видях аз тази третата — такава дебеланка, пълнобузеста Пепита, с разни буфони по ръкавите на роклята (и защо ли закръглените се обличат винаги с такива смешни рокли?), аз разбрах, че тя е отредена за мен. С това ролята ми на далечен родственик във веселата фамилия съвсем се избистри.

С вродената си интуиция на жена, или по-скоро от горчив личен опит, розовата Пепита преце­ни моментално шансовете си в тази „лав стори". Котешкият й поглед премина бегло край шармантната фигура на Тони, задържа се с любопитство върху изтънчената осанка на майора и накрая спря върху мен. Боже, каква широка гама от мрачни полутонове — сиво, мръсно розово, безиз­разно кафяво, примесено с жлъчни зеленикави петна. . . Дори и тази стара и почтена наука — ар­хеологията — не успя да ми придаде известно сия­ние в очите й.

Поех пълничката й ръка с хладна отчужденост, с коректно мълчание, което трябваше да й внуши, че самият аз съм жертва на една сляпа случай­ност. В знак на примирение със съдбата тя ми поднесе мила усмивчица и прекрачихме вратата на бара. Слизахме бавно и церемониално един до друг по мекия килим, проснат в краката ни, почти като в сватбен ритуал и при това отсъствието на известния марш не се чувствуваше — зад гърба ни чичото тръбеше вариации върху „Училище по злословия" — тю бу ду дал, тап, тап, тю бу ду дап, тап.. .

Настанихме се открай в ъгъла и след като То­ни взе поводите в опитните си ръце, нашата маса се превърна в малко море от уиски, осеяно с ле­дени планини и кафяви бадемови островчета. Звъннаха чашите и ние всички вдигнахме котви. Имаше изгледи за едно дълго и приятно плаване.

— Чиро,  мистър — насочих за  миг вниманието си към майора.

— Чиро,   мис   археология   —   прояви   незабавно той  прочутото  английско чувство за хумор и оне­зи две дамички изпискаха във фалшив възторг.

Моята   Пепита  се  държеше  с  подобаваща   на тежката й фигура сериозност. Отпиваше с изяще­ство от чашата  и зяпаше програмата  на дансин­га. Тогава някакъв мъжествен тип с американски мустачки   въртеше половин дузина чинии   над   гла­вата  си,   асистиран  от  млада    красавица.  Тя  му подхвърли бомбе, после тънко бастунче и той тряб­ваше да се заеме и с тях, без да изоставя чинии­те. Измъчваше се, нещастникът, потта от слепена­та   му  коса  се ронеше направо    върху пода,  но моята   Пепита, бас хващам за това, сигурно   не   за­белязваше   страданието   му,   нейното   закръглено лице бе потънало в екзалтация при вида на ела­стичните   мускули,   които  играеха   в  бесен  ритъм под коприненото трико.

Аз се задоволявах тихо и кротко с чашката.И тъй като на масата нямаше човек, който да про­явява въздържание, скоро добихме съвсем разгу­лен вид. Майорът се държеше като храбър офи­цер в завоювана страна, както бе пъхнал ръце чак до лактите в деколтетата на разпуснатите дамички, седнали от двете му страни. Той им правеше непрекъснато гъдел, а Тони го насърчаваше от­страни:

— Летц,  летц!  —  подвикваше тон  като цирков дресьор.

Двамата с розовата Пепита открихме простор за чувствата си чрез един разюздан танц на дан­синга. Оркестърът -дънеше като бесен, цяла банда от изпечени танцьори се въртеше н подскачаше в малкия кръг, блъскаше ни отвсякъде, но и ние не се давахме лесно. Приятно ми бе да установя, че розовата Пепита бе една великолепна партньорка. Виждал съм и други от нейния тип да танцуват добре, но при една евентуална среща тя би ги. сложила без остатък в джоба си. Във всеки слу­чай, ако имаше конкурс за танцуващи дебеланки, аз бих заложил за моята Пепита и съм убеден, че ще грабна спокойно голямата премия.

В началото недоумявах как е успяла да се до­бере до такъв чист и съвършен стил — да бъде бухнала и лъщяща като содена пита и в същото време да е така изтънчена и изящна, — но малко след това се убедих, че Пепита не е никак за под­ценяване. Тя бе вкусила от удоволствията и не­удобствата на един свят, създаден от хора ката майора и себеподобните му. Това бе нейната мал­ка тайна, която тя ми разкри по един случаен по­вод — след беглия и несъвършен комплимент, който изказах по отношение личността на англича­нина.

— В  жилите  на  този  човек тече  неспокойната келтска кръв — казах, колкото да се намирам на разговор. — Какво ли не бих дал, да имам него­вата жизненост.

— Нищо няма да спечелиш от това — отвърна с неочаквана досада в гласа си Пепита. — Такива като този тук са така    жизнени, че    може да ти втръсне.

— Че защо да ти втръсне? — не проумях аз.

— Ами много просто — каза ми Пепита. — Та­кива като него изглеждат страшно жизнени с тях­ната неспокойна кръв, а след това излиза, че са съвсем отпуснати. Точно като трябва да са жиз­нени, ги няма никакви.

— Аха.. .  Нещо като лъжлива жизненост?

— Лъжлива я.

Логиката на моята събеседница бе крепка и необорима като самата нея. Тя ме задоволи на­пълно, що се отнася до лъжливата мощ на част от мъжете, но бях любопитен да науча повече за онзи, който я бе навел към подобни размисли. Продължих да пристъпвам леко и внимателно на­пред — да се прокрадвам на пръсти край чужди врати — и неусетно стигнах до нейната изповед, която бих сложил под надслов: „Наслада за желаещия да странствува из земите на света".

Историята, която чух в бара, засягаше само времето, което Пепита бе посветила на Макс Крюгер, преуспяващ посредник за недвижими имоти от Виена. Тя го срещнала случайно край север­ното ни Черноморие и тъй като все още била съв­сем млада и неразумна — нещо като зряла девица с душа на дете, — и още тогава проявявала вле­чение към риска, приела поканата му за едно го­стуване без ангажименти в столицата на валса и светските салони.

През  оная топла  и    миньорна    есен  Виена  я пленила с поезията на природата и непринудено­то чувство за безгрижие и покой у нейните жите­ли. Вечер по тесните каменни улички, където все още витаел духът на лудия гений Бетховен, се раз­хождало  пъстро,  весело общество,  театрите отва­ряли  вратите  за  най-отбрана  публика,  градините на  Пратера  ухаели  на  свежест,   а  от  украсените с разноцветни фенери увеселителни корабчета по Дунава се разнасяла чак до среднощ дивната му­зика  на  цигулките. . .  Пепита  преживяла  първите дни като в сън, като в леко и игриво дивертименто, под неотлъчния съпровод на надеждния посред­ник Макс Крюгер. Той бил учтив, приятно подви­жен и развлекателен. Поднасял й начесто    мили и     неочаквани     изненади     във     вид    на    скъпи подаръци, разтварял широко портфейла си в най-изисканите ресторанти, занимавал я с любопитни салонни   историйки   и  весели   анекдоти,   а  сутрин сам й поднасял кафето с прочутите виенски кифлички. . . Накратко казано, притежавал бодър дух и лирична душа,  незасегнати  от покупко-продажбата  на  недвижими  имоти,  и  по  стара    семейна традиция сам изпълнявал малки сонати на мандо­лина. А за къщата му, разположена сред зеленина в един от аристократичните квартали, да не гово­рим! Нали по професия си бил обигран в тази об­ласт, та станал собственик на дом, съчетаващ тън­кия практически усет с изяществото на вкуса — просторна вила в стил късен сецесион, с веранда и фонтани, в двора на който отглеждал собствено­ръчно рози — кралска червена и кралска виолетова. Отпуснат   в   плетен     стол-люлка,   посредникът Макс  подръпвал  с   късичките  си,  пълнички  пръ­сти   струните  на   мандолината,   розите    пръскали ефирен аромат, фонтаните изпълвали тишината с тих ромон, а погледът му, с който съзерцавал Пепита, бил препълнен от обожание и любов. Сами виждате, че тази картинка е тъй завършена и съ­вършена, че й липсва само едно сериозно предло­жение за съпружество. И това предложение не закъсняло.

В пълничките устни на Пепита вече набъбвало свенливото  и  покорно  да,   но  от  предвзетост тя помолила разпаления жених за възможност да по­мисли и се посъветва по телефона със старите си и  немощни  родители,   без   чиято   благословия  уж не могла да  приеме венчалния пръстен.  Като истински   потомствен   бюргер,   женихът  оценил   нейното раздвоение  и  особено  преклонението й  пред родителската воля и дал съгласието си. Неговата търпеливост   била   възнаградена   —   не   минала   и седмица, и ръцете им се солели завинаги под сво­довете на древен  католически храм.  Тържествени церемонии,   култова   музика,   хорални   прелюдии, камбани, хор на младенците, кортеж от коли, гир­лянди  с  цветя,  пищна  вечеря  в  околностите  на Виена, остроумни тостове, игриви благопожелания и. . . И дойде първата брачна нощ!

Когато късно през нощта камериерът оставил новобрачните сами в разкошната стая с разкошно­то балдахинено легло, розовата Пепита била об­ладана от лоши предчувствия. Тя с тревога в сър­цето забелязала как в този миг от закачливостта и непринуденото веселие у жениха не останала н следа — Макс изведнъж замлъкнал и дълго се туткал из стаята, преди да я последва в леглото. Вече сред пухените възглавници и копринените чаршафи, край тежката кадифена завеса, под която се прокрадвала лунната светлина, Пепита предвкусила тръпчивия вкус на любовното разоча­рование. И то не се забавило да я споходи, тъй като и най-натруфеният мъж не може да протака до безкрайност заниманията си с облеклото. А по­сле само сподавени стонове, кратки въздишки и нищо по-съществено. . .

О, братя, не тези звуци трябват нам!

Пепита, естествено, се примирила с лъжливата жизненост на съпруга или поне дала вид, че не държи толкова на чувствените удоволствия, под­крепена вътрешно от надеждите за един двой­ствен живот — съблазнителна представа, почерпена от ония вкусни любовни романчета, осеяни с добродушни и наивни рогоносци, темпераментни съпруги и оперени капрали, които се прехвърлят чевръсто през перилата нощем, а сребърните им шпори прозвънват в мрака... Тя се надявала, че посредникът на имоти ще бъде поне по-сдържан и няма да я притеснява често със своята досадна отпуснатост, но и тук останала излъгана — Макс бил игрив като фавън и всяка вечер се захващал да изпълнява свещените съпружески задължения, макар и по такъв изопачен начин. Опечалената Пепита прибягвала до хитростта да се заседява до полунощ с „Мадам Бовари" в ръка, та умората да затвори ококорените оченца на търговския посредник, обаче той я посрещал все така палаво в леглото: протягал ръка под възглавницата и като шепнел призивно „Катце, катце!", подрасквал с пълничките си пръсти по бедрото й, като по струните на мандолина. Уви, нищо не трепвало в  пищното тяло на Пепита,  не прозвучавали нежните и опияняващи тремоли на желанието.

Още през медения месец (то пък един меден, да ти призлее чак!) Пепита се изпълнила с нена­вист към ненаситния Макс, достатъчна да убие стотина съпрузи наведнъж. От онази превратна нощ тя била заета да открива и подрежда недо­статъците му с ревностното увлечение на вещ ко­лекционер. Вече и най-дребните привички на посредника, като например навика му да пуска тай­но след обилната вечеря неприлични звуци на верандата, придобивали в очите й някакъв блуд­кав и дразнещ оттенък. Дори и мандолината, пък и всичко останало, до което се докосвали пръст­четата на Макс, я изпълвало с мрачни душевни акорди. И ето я розовата Пепита сега — нито съ­пруга, нито свободна жена; не може да отлага повече отсъствието си от станалия в последно време подозрителен Макс, а и да се връща при него не й се ще...

— Тъй че няма защо да ми я хвалиш тази тях­на келтска или не знам каква си жизненост! — завърши накрая тя с неприязън, на която не на­мерих за необходимо да отвръщам. В края на кра­ищата не съм аз този, който я бе навел към съм­нения относно лъжливата жизненост на някои от мъжете, даже ако вземем само това, че никога не съм сядал в плетен стол с мандолина на ко­ленете.

Откровението на Пепита не бе изненада за мен. Не ми е хрумвало да се наблюдавам в огле­далото, но изглежда, че лицето ми навява пред­ставите за дискретен олтар, пред който всеки мо­же да коленичи смирено и да излее душевните си копнежи. Бивал съм изповедник на най-раз­лични човешки драми, но сега тъжната любовна одисея на моята партньорка по танци отекна дъл­боко в сърцето ми. Тя ми напомни отново за Ма­риана, която също тъй се помами по преситеното изражение на онзи пухкав юноша и отхвърли не­спокойната ми, но все още крепка десница. Дали я тя няма да бъде сполетяна от подобна участ? Не й го пожелавах, но ако станеше така, аз щях да бъда последният, който ще й се притече на по­мощ. Все пак имам честолюбие, малката ми, и ти посмей тогава да почукаш на моята врата като разкаяна грешница. Само посмей!

През това време пищното празненство около нас взе да заглъхва. Оркестрантите бяха изчерпа­ли репертоара си и вече обличаха калъфите на инструментите. Чашите и бутилките пресъхваха. Майорът бе притихнал като голямо бебе в мило­сърдните ръце на двете дамички и само офицер­ската му чест го възпираше да не се предаде окончателно на съня. Между нас единствено любимият племенник Тони Калев будуваше. В мо­мента той бе зает да води някакви потайни пре­говори с бармана. Бе насочил вниманието му към нас и докато шепнеше нещо на ухото му, онзи су­бект ни опипваше с хитри очи. Вероятно се поста­вяше отново въпросът за благосъстоянието на майора.

След като се споразумяха, Тони ми кимна с .глава и двамата се уединихме зад колоните на кратък частен разговор.

— Е, синчето ми, доволен ли си от тази ве­чер? — подзе отдалече той. — Луда веселба бе­ше, нали?

— Че така си е, Тони — отвърнах. — Отдавна не бях имал  такава  забава. Да  ме беше взимал по-често с тебе, Тони!

Тони ме погали бащински по главата.

— И това  ще стане,  ако си послушно дете — рече покровителствено той. — Слушай сега тази принцеса с тебе май иска да ти направи нещо, а?

— Ами какво да ти кажа, Тони — взех да скромнича аз. — При мен това не става лесно, да ме харесват жените, никак не е лесно. . .

— Повече самочувствие,  момче — разтърси  ме той за рамото. — Слушай мен, тази те харесва и ти трябва да се заемеш още сега с нея. И без това ще ни пъдят вече оттука.

— Да  се заема  бе, Тони, щом ти смяташ,  но къде да се заема? — рекох аз, изцяло подчинен на желанието му. — Отвън вече не върви, светло е. а пък  аз, ще знаеш, съм от    известно време на улицата.

— Ох,  да  те...   —  изруга    невъздържано  То­ни. — И какво да те правя сега?

— Знам ли и аз? — казах виновно. — Да има­ше някое удобно местенце... с    вана там и му­зика. ..

— Без вана не те бива — ядоса се още повече Тони. Той изпадна в мъчително колебание, но тъй като бе притиснат от обстоятелствата, извади се­кретен ключ и ми го пъхна в джоба. — Да пази бог от такива като тебе — рече с въздишка той. — Хайде,  изчезвай сега, но гледай всичко да  мине по-тихо. Пази ми името, човече, докато се надбяг­вате в къщата ми с онази сладурана. Беж да те няма сега!

Взех адреса и напуснах бара, обгърнал с ръка кръглата и твърда като дънер талия на Пепита. Тя ме последва покорно, без излишни въпроси, но това в случая не ме направи особено горд, защо­то, докато изкачвах обратно мекото стълбище, все имах чувството, че някой бе решил да се отър­ве от нас двамата. Не че държах кой знае колко за ролята си на далечен родственик, но никак не ми е приятно да ме изритват по такъв прикрит начин, вместо да ми го кажат направо. Случвало ми се е и друг път да бъда нежелан гостенин и винаги ми са го подсказвали тъй, сякаш са загри­жени за мене, любезните му негодници, подлите му, престорени собственици!

„Нищо, господа, ще ви видим как ще я карате без нас! — мърморех пиянски на себе си, оставил зад гърба вмирисаното дъно на „Астория". — Не съм убеден, че ще я карате по-добре, не съм убе­ден! — търкаляше се в размътената ми мисъл. — И доблестният Метел е бил изгонен от надменни­те патриции, пък след това му устроили шествие и го славословели. Ето как става накрая, госпо­да, но на нас тези не ни минават, никакви шест­вия и почести после, никакви извинения, ще знаеш. . ."

А навън вече бе ден, само дето по улиците не се виждаше жива душа. Стъпките ни изкънтяха звучно край стените на задрямалите кооперации и аз си махнах ръката от талията на Пепита. От­кровено казано, само допреди миг бях приел ми­сълта за едно надбягване със сладураната, отча­сти поради готовността на Тони да се жертвува за тази кауза и отчасти поради моята обърканост, която не ми позволяваше да вземам трезви решения, но като излязох навън, където всичко бе светло и реално голо, желанието да се надбягвам с някого съвсем се изпари. Изглежда, че невидимо­то слънце не бе в услуга на Пепита. То по някакъв свой път бдеше за семейната чест на търговския посредник Макс Крюгер.

Достигнах с нежелание до Градската градина. Главата ме болеше, нещастният ми гръб се бе размекнал и едва поддържаше тялото ми изпра­вено, въобще бях лишен от всякаква жизненост. Цялата тази нощ ми дойде много, съсипа ме нрав­ствено и физически, но от приличие потиснах желанието си да избягам веднага в леглото и предложих на Пепита да изпушим по още една цига­ра. Тя прие с неудоволствие, като се надяваше предполагам, че това бе само случайно хрумване след което ще последва истинската игра. Клетата Пепита, изпитвах съчувствие към нея, без да мо­га да я зарадвам с нещо по-осезаемо!

Отпуснах се на пейката и протегнах крака в тревата. Тя приседна съвсем на края, с което ми подсказа още веднъж, че не бива да се пилее вре­мето по градинките, отредено за по-сериозни и смислени занимания. Но аз запалих цигарите и се обвих в непроницаем дим. И както става понякога с мен, изведнъж усетих прилив на ораторско вдъх­новение. Дръпнах му един дълъг и монотонен диалог, който накрая ми омръзна и на самия мене.

Отпочнах с леко встъпление, нещо по повод на природата и свежия въздух, от които напразно се отдалечаваме, после преминах плавно към неумението ни да се наслаждаваме на мига, който от­лита, и постепенно набрах скорост, като зад прикритието от думи забелязах със задоволство как кръглите бузи на Пепита се отпускат във все по-нарастващо безразличие.  Говорих за незавидната съдба на хората, надарени с вкус и въображение, и в същото време изправени всеки миг пред жал­ките  отломки  на   собствените  си  надежди;  засег­нах  със  страстта  на    безмилостен    разобличител суетата и лекомислието ни да смятаме, че непре­менно  трябва  да  ни  спохождат само  приятни  и радостни  вести,  сякаш животът е  един  безкраен новогодишен празник, на който пеят весели звън­чета и се раздават подаръци; спрях се бегло вър­ху темата за смирението и дори в този    смисъл подметнах  нещо   и  за   родителската   власт,   пред която наистина би трябвало да се прекланяме... Тук обезсърчената Пепита намери място да се намеси.

— А пък моите родители заминаха за морето — спомена като че между другото тя. — И сега се шляяяйкам сама из празния апартамент.

„Хм, какви тънки намеци, господи!" — помис­лих си вяло.

— Някои се шляйкат в празни апартаменти, а други в празна стая — отвърнах. — Пък в един филм гледах как някакъв тип се шляйкаше в цял замък и от скука всяка вечер си сменяше легло­то. Човек е сам в края на краищата.

След тази мъдра мисъл разговорът ни се на­мери в задънена улица — премина през всички входове и салони на замъка и се озова на края на тавана, омете паяжините под покрива. Между нас се възцари тягостно мълчание, в което аз имах наглостта да му пусна една продължителна прозявка и това сложи край на градинската сцена — розовата Пепита се вдигна от пейката и каза, че за нея е време да си върви вкъщи. Не я възпрях, макар че в този миг ми трябваше съвсем малко, за да я придружа до нейния празен апартамент, където сигурно имаше великолепни условия за приятно съжителство. Отдавна, всъщност никога не съм живял до един добре зареден хладилник, който с равномерното си пропукване да вселява в изтерзаната ми душа уют и безгрижие, а ми е нужно вече, че по кожата ми пот тече и аз трепе­ря леко, защото знам — остана още много малко време от сладкия живот. ..

Излязохме на улицата и тук едно случайно такси ни отърва набързо от неудобството. Както си бе побесняла от яд, розовата Пепита се метна в колата и отпраши в неизвестна посока, дори не ми даде възможност да се поинтересувам от уч­тивост за телефона й. Нищо, така е по-добре. И бездруго бях натъпкан достатъчно със случайни истории — разни евтини похождения без никакво бъдеще, — за да прибавям към тях още една. Не­ка с това се позанимават малко и ония млади другари, дето майките им нареждат годежите — да .счупят с жълтите си човчици черупките и да си опитат крилцата. Ние, старите птици, имаме нуж­да вече от удобен дом с пламтяща камина, около която да гаврътваме бавно по чашка горещ грог и да си прехвърляме спомените.

Ние, гарваните. Уморените и проскубани гарвани.  

ІІІ

Затътрих се по улицата и като бях грохнал като маратонец (онзи бърз атинянин нали, дето бягал с вестта за победата), не ми останаха силици да си направя равносметката. Иначе винаги съм склонен към самопреценка, в мисълта ми при та­кива случаи изниква изневиделица някакъв не­подкупен съдия, който се нахвърля срещу самия мене с разобличителни тиради и саркастични под­мятания, но сега, изглежда, този съдия също се бе изсмукал и бе задрямал така както е — с три­ъгълната шапка и тогата — върху обвинителната реч. Но той ще се събуди все пак и ще ме призо­ве на скамейката в един открит и позорен съде­бен процес, аз съм убеден в това. И тогава — мо­ли се, грешнико!

На площада с конника се отбих до автоматите за кафе и след като позатоплих стария си стомах с чаша кафява помия, поех нататък по улицата. Излезе така, сякаш се връщам по минали следи, но на моста с орлите, отлетели в този час наня­къде, свих вляво и продължих да вървя край ка­нала. Скоро се дотътрих до дома на Тони. В моя чест осветлението не работеше, та се наложи да се мотая около пет минути из тъмното стълбище, докато открия вратата. Над втренченото в мен око на шпионката проблесна строга емайлирана та­белка: „Александър Рап — адвокат". Аха, ето кой ще поеме защитата ми пред съда — господин Рап, хазяинът на моя приятел. Нещата изведнъж взе­ха да си застават на мястото.

Отстрани под звънеца стоеше по-скромно надписче, изрязано от картон: „Тони П. Калев — журналист". Бях приятно изненадан, че на процеса ще присъствува и представител на печата, който ще даде гласност на случая. Целта ми беше не да търся популярност, а да поучим и напътим под­растващите. „Пустият му Тони! — помислих си с нежност, докато отключвах вратата. — Където го не сееш, там никне, пустият му чешит!."

Промъкнах се тихо в непознатия апартамент и заопипвах като крадец стените. В ръката ми попадна бомбе и го нахлупих апашки на главата си. Продължих да търся бастуна. В този миг бях стреснат от нечий хриплив, астматичен глас: — Кой там?

В дъното на коридора, през матовото стъкло на кухненската врата, прозрях побеляла старческа коса, обрасъл врат и чифт увиснали, като на бит териер, уши. Вероятно това бяха ушите на самия адвокат Рап, с когото не държах да се срещам още отсега, тъй че захвърлих бомбето и потърсих убежище в първата попаднала ми стая. Голяма­та фотография отсреща на, стената, изобразя­ваща един нахакан млад човек с фотоапарат през рамо, ми подсказа, че съм попаднал направо в студиото на репортера Тони Калев.

Отдъхнах си от преследването и направих ог­лед на стаята. Първо видях две легла, събрани в ъгъла, и това ме задоволи напълно. На времето-си бях принуден да съжителствам дълги години с още няколко души в общо ложе и оттогава про­сто настръхвах при мисълта да споделям възглав­ницата с друг. Часовникът на стената бе спрял и единствената му стрелка сочеше към свещеното число 3. По три пъти си наплисквай сутрин лице­то и бог ще те види, както ме поучаваше някога моята баба. Бедната старица, вместо- мен бог взе„. че я видя нея и я пренесе в царството небесно. Но числото 3 винаги ме е подтиквало към приятни ре­шения и сега също ми подсказа, че е време да се-пъхна в леглото.

Докато сгъвах акуратно костюмчето върху бю­рото на журналиста, погледът ми падна на бе­лия лист, захванат в пишещата машина. Имаше-само едно изречение, написано с грешки и нерав­ни интервали, и то гласеше следното: „Т они е мъ гар е". Тази мъдра мисъл вероятно бе оста­вена от пръстчетата на някое отворено момиче — момичетата имат навика да отпращат подобни послания към отегчените им любовници.

Настаних се развеселен под завивката и с ле­ка погнуса сложих глава върху възглавницата. Всеки човек си има свой аромат, а това легло бе цял парфюмериен магазин — издаваше аромата на няколко хора наведнъж. „Колко ли бездомни^ души са намирали убежище сред тия чаршафи — помислих си сънливо, — колко ли прокудени от бащиното огнище са сумтели тук насън, разтърс­вани от кошмарни видения?. .."

Събудиха ме стъпките на журналиста, Той,, изглежда, излизаше от банята, защото го видях да се разхожда бос и с пъстър халат из стаята като източен владетел. Тони дръпна пердето и нахлулата светлина обагри елинското му тяло в пурпурни отблясъци; с боксьорски ескиваж отмет­на хавлията върху леглото и грабна тирите, по гърба и раменете му заподскачаха мускули като охранени акули. Като се наигра с тежестите, той извади от бюрото ампула с дезодорант (какво ще кажете тогава за така наречената кухня на твореца?)  и — ксс, ксс — обля се с ароматни изпа­рения от петите 'чак до гладко подстригания врат.

— Сър, на работа! — извика бодро той, имай­ки   предвид  вероятно   начина,  по  който  Сен   Симон  е бил подтикван всяка    сутрин към  велики дела от слугата си.

— Каква работа  бе, Тони?  — повдигнах с не­желание глава. Имах нужда поне от още три часа сън  (пак това три, да му...), за да си стъпя добре на краката.

— Тази, от която се яде — отвърна мъдро То­ми. — Ти нали обичаш да си похапваш?

— Че защо да не обичам? Аз и сега бих похап­нал нещо. Стига да ми предложиш, Тони, хич и не се отказвам.

— Аз не предлагам, детето ми — озъби се То­ни.  —  Оставям  това  на  другите,  но  ако  продъл­жаваш да се разхождаш в леглото, ще ги изтървеме. Хайде скачай в нещастното си костюмче.

Заех  се  спокойно  с дрехите,  но  когато  опрях до ризата, онзи приятел отвори уста:

— Сигурен ли си, че искаш да го сложиш това нещо върху себе си?  — подхвърли той с добросърдечния  глас на  палача,  който подканва жерт­вата си да стъпи на стола.

— Че какво  му намираш на това нещо? —на­стръхнах  веднага  аз,  готов да стисна за     врата всеки, дръзнал да навре нахалната си муцуна в «бельото ми.

— Вижда ми се малко мръсна — забеляза внимателно  Тони.  — А това    буди    подозрение, ще знаеш.

— Мръсен ти е  езикът на тебе!  — възнегодувах аз. — И ако питаш мен, крайно време е да го дадеш на химическо чистене.

— Хайде, хайде — отстъпи той. Такъв си му е нравът — удря и веднага отстъпва, за да не му отвърнеш. — Донякъде така е и по-добре — до­бави той. — Нали минаваш за беден студент, за­тънал до уши в науката.

Минавам, както ме представят — исках да ка­жа, но Тони бе вече на изхода. Метнах отгоре сакото и тръгнах след него. А табелката с името на журналиста пред външната врата ми напомни, че всичко на този свят се връща. И докато слизах­ме по стълбите, аз се разплатих за онова коварно подмятане около ризата ми — запитах с наивно гласче дали не излизаме да направим интервю с някой виден гост за вечерния вестник; да го подпитаме отдалече за настроението му и за това, какви чувства подбуждат у него златните кубета на „Невски". . .

Тони не се засегна. Той и бездруго трудно се засяга, но сега посрещна намека ми съвсем спо­койно, като ми обясни, че журналистиката в слу­чая е само параван пред любопитните очи на съ­седите. И ако не ми е известно, подзе той, първата грижа на всеки, който е в началото на кариерата, е да прикрие гърба си с някакъв параван — тит­ла или почтена професия, няма значение, стига да затваря вратите пред разни квартални изследователи на чужди биографии. Съгласих се вед­нага, след което изникна тревожният факт, че аз все още нямах такъв параван. С общи усилия прехвърлихме няколко професии и в хотел „Бал­кан" влязох като млад композитор, който прави първите стъпки в естрадния жанр. Изпълни се едно от стогодишните ми желания.

Тук вече ни очакваха. Във фоайето на хотела нервничеше млад, около тридесет и пет годишен мъж, с почти бяла коса (кога ли успяват някои да се изживеят, че и косата им да се посребри?), с излят по сухото му тяло „хусарски" костюм и лула между зъбите. Този човек носеше гръмкото име Кристиан Андерсен, като параван или може би като истинска професия му служеше художе­ствената фотография, а острият тютюнев аромат, който витаеше около него, вече подсказваше, че Кристиан е роден, отрасъл и възпитан в страната на лалетата и морските диги, Холандия.

Когато приближихме към него, установих, че косата му е промивана жестоко с кислородна емулсия. Той подаде бледата си ръка и кимна уч­тиво. Имаше хладни пръсти, а погледът му, из­глежда, също бе промиван, за да достигне до този безцветен, апатичен израз. В противовес на буйния ливърпулец от нощес, той бе сдържан и мълчалив. Това ми допадна и настроението ми в този ден не бе помрачено от нищо до мига, в който холандецът не изрази надежда, че ще се завърне в стра­нната си със серия сполучливи снимки от преддве­рието на Ориента. Не понасям никакви намеци от този род, макар и да се говори деликатно за пред­дверие (та най-досадно е да те поставят именно там, зная го от собствен опит!).

— Господинът, изглежда, забравя кой е Шарл дьо Баац, граф дьо Кастелмор? — казах аз тогава, потискайки гневните интонации в гласа.

— О, извинете! — възкликна съименникът на прочутия разказвач на приказки и в безизразния му поглед проблеснаха най-сетне искрици живот. Не му бе трудно да схване, че лично на мен не ми минават предвзети глупости от рода на „И ко­гато бог раздавал земята. . ." Плащай, но и внимавай все пак в картинката, драги, подбирай си изразите, когато очертаваш картата на света!

Освен този незначителен инцидент, който и два­мата с холандеца се постарахме да забравим, ос­таналата част от времето протече според предва­рително нагласения протокол. След Руския клуб последва посещение на любезност в бистрото на „София", където се сляхме окончателно и към полунощ попаднахме отново в „Астория". Там. .. Но струва ли си да връщаме времето назад със стари, познати описания? И бездруго вече е ясно, че в моя живот настъпи рязък обрат — поста­вих се изцяло в услуга на международния ту­ризъм.

Светът се движи и това е очевидно и за сле­пия. Ние с Тони не бяхме встрани от това велико преселение на народите, нищо, че го правехме по такъв своеобразен начин — да си седим на място като портиери и да разтваряме дверите пред пътника. А пътници да искаш през пролетта и нача­лото на онова лято! И жълти, и бели, и черни, как­то се пее в онази детска песничка за братството. Хора, различни по цвят и вероизповедание, но всички еднакви, що се отнася до обилния обяд и любовната съблазън. Именно върху това сходство на човешките характери се опряхме двамата с Тони, когато устройвахме пищните Дионисиеви шествия с младите менади там, с палавите ероси и сладкозвучни флейти.

Имаше и дни на затишие, празни часове за от­дих и размисъл, като прекарвах разположен удоб­но в покоите на Тони. Вече се бях сближил с ад­воката Рап и понякога се забавлявахме с беседи върху законите на обществото и правото. Като юрист от старата школа, моят събеседник се при­държаше към метода за пълно и неотменно изкуп­ление на деянието, а пък аз застъпвах едно по-свободно тълкуване на правните норми. Често стигахме до остри, непристойни пререкания, осо­бено когато си позволих да подхвърля нещо около възгледите на Конфуций за това, че човешката постъпка не бива да се осъжда строго, ако в нея е вложено цялото сърце на онзи, който я е извър­шил. „Протестирам! — викаше тогава моят опо­нент, задъхан от астматични пристъпи. — Вие влагате литература в прочита на законите, не­уместна литература, млади човече!" „Моля съ­дебното тяло да прекъсне това безобразие! Тук се отправят обиди!" — крещях весело аз, обър­нат към вратата. В ролята на съдебното тяло се появяваше госпожа Рап — дребна, спретната старица с кок — и мъмрейки ме нежно, извежда­ше от залата невъздържания адвокат.

И в свободните от карнавални шествия дни Тони не си губеше напразно времето. Той става­ше рано, обличаше се, пак — ксс, ксс, — след, това сядаше пред машината. Изписваше нещо-върху малки гланцирани картончета (имаше ця­ла пачка от тях върху бюрото му), после ги пъх­ваше в джоба и изчезваше нанякъде. В началото си мислех, че нахвърля върху тези картончета някакви бързи хрумвания, но пък никога не го видях да ги доразвива нататък в нещо по-завър­шено. „Дали не ме накисва някъде си моят дру­гар?" — мислех сутрин в леглото, като прехвър­лях всички възможни улики срещу моята скромна личност, но съвсем наскоро загадката около тайн­ствените картончета се разсея.

Аз и преди имах навика да бродя безцелно из града, а откакто навлязох чрез Тони в това неспирно посрещане-изпращане и се отърсих от грижата за насъщния, скиторенето вече ми ста­на постоянен навик. Излизах някъде към обяд и се връщах късно вечер, препълнен от впечатле­ния. А то какви впечатления — случайни срещи с бегли познати, здравей и довиждане, надничане през витрините и безплодни стойки край ав­томатите за кафе — ето ги моите впечатления от улицата. Е, посетих някоя и друга изложба, но пак с чувството, че идвам отново тук само за да кажа сбогом. Крачех бавно и сантиментално по тротоарите, сякаш куфарите ми бяха изпрате­ни вече и а гарата и аз минавах за последен път през познатите кътчета, за да се сбогувам окон­чателно. Тъжно занимание наистина, но пък имен­но то ме отпрати по следите на ония картончета, които приятелят ми печаташе по никое време на машинката.

Та ето как стана това: както се разкарвах в един следобед по „Витоша" и зяпах във витрини­те, зърнах неочаквано в магазина за готова мебел Тони. Тази картинка веднага привлече внима­нието ми и аз залепих нос на стъклото. Не тряб­ваше да стоя дълго, за да забележа, че поведе­нието на моя приятел се отделяше рязко от това на нормалните купувачи. Той се бе прислонил зад гърба на огромен гардероб и не проявяваше капка интерес към мебелите, ами оглеждаше клиентите. От време на време се залепваше за някой от тях, подшушваше му нещо на ухото и го примамваше зад гардероба, където му пъхваше в ръцете едно от ония картончета. Явно тук се водеше тънка игра на нерви, като се имаше пред­вид, че след дълги пазарлъци някои от клиенти­те скланяха да приемат картончето и напускаха магазина.

Влязох незабелязано вътре и се присламчих зад Тони точно когато той дебнеше следващата жертва. Лъхна ме опияняващ мирис на дезодорант. Да, младият господин пред мен бе Тони и никой друг.

— Ще предложите ли и на мен? — прошепнах зад  ухото  му  и  той   изви  спокойно  глава  назад като   обигран   контрабандист,   който   умее   да   се овладява   при   подобни   изненади.   Любезната   му усмивка се смени за миг с тъмна досада.

— А, ти ли си? — изръмжа той. — Какво над­ничаш  зад  гърба   ми,   моето  момче?   Следиш  ли ме, нещастнико?

— Не бе, Тони — побързах да отблъсна гнева му. — Минавах случайно насам и те зърнах през витрината.  Чакай, рекох, да  видя какви ги вър­ши   тук   моят   приятел.   Ще   се   обзавеждаме  ли, Тони?

— Ще ти дам аз едно обзавеждане — изсумтя Тони. — Я ела с мен.

Свихме в съседния безистен и той ми навря пред очите ,гланцирано картонче — чети, клетнико! Отворих широко очи. В изящен стил и подходяща за случая форма върху картончето бе из-г писан следният забележителен текст:

САМО ПРИ МИТРАКИ!

Ако искате да имате във вашите домове здрави,

удобни и евтини мебели, поръчвайте само при МИТРАКИ!

Митраки ще задоволи вашия вкус!

Следваше адресът на мебелиера и малки, ди­скретни инициали в долния ляв ъгъл: Т. К., кое­то идваше да рече — Тони Калев.

— Добре  е  изпипано  —  произнесох  се  аз.   — Лови окото.

— Но  на   някои  не  го  лови.   На  ония  строги суворовци   от данъчното   управление — рече  Тони. Той  добави,  че  именно  от това  съображение  се е въздържал досега да ме въведе в тайните вхо­дове  на  мебелния  бранш.  Нарочно  изчаквал,  за да се убеди окончателно, че вече съм превъзмог­нал   инфантилните   представи   за   живота,   които училището насажда в главите на младите питом­ци, но след като картите вече са разкрити, не е зле да се хвана веднага за работа.

— Само  че внимавай, детето  ми  — посъветва ме Тони. — Когато пристъпяш прага на магазина, не забравян, че не си сам.  Знай, че около тебе ще се увъртат хора, които не ти мислят доброто. По-далече от тях.

— Бъди рахат — отвърнах с развълнуван глас. В този миг Тони ми бе по-близък и от роден брат.  — Аз  няма да  те поставя  натясно, Тони, по-скоро ще се обеся в първия трикрил гардероб.

— Вярвам, ти си даровито дете — насърчи ме моят приятел. — На тебе може да разчита човек.

От беседите ми с адвоката Рап вече знаех, че оттук нататък влизах в крещящо противоречие със закона за правото на частна търговия, но в този миг сърцето ми биеше като на спартанец пред атака. Напред, пък ако ще диваните и ма­траците на Митраки да не струват и пукната пара!

— А този номер с инициалите отдолу, Тони? — подхванах  предпазливо   аз.   —  Мисля,  че  трябва да  ми се  изясни, щом  като съм  въведен  вече в бранша.

— Аха,   за   инициалите   —   отвърна   без   ищах Тони. — Че точно в тях е комисионната, ще зна­еш  —  изплю  камъчето  той.  —   Всяка   визитка  с тия  инициали  ще    ни  носи от  Митраки  по де­сет лева.

— На  пас,   казваш.  Е,  прекрасно, давай  тога­ва от тия вълшебни картончета.

Грабнах половин дузина и отпраших момен­тално към мебелния магазин зад стария цирк, Топурках като младо жребче по тротоара, вдиг­нал глава и разтворил ноздри; промушвах се през тълпата и едва не цвилех от страхлива въз­буда. Срещу мен течеше жив, нескончаем поток от хора, увлечени в обикновените си, ежедневни грижи. Някой си бързал към частния си шивач, друг към игрището за тенис, трети пък купувал венчален пръстен за своята годеница, четвърти потягал багажа за летния воаяж до Ривиерата. .. И само аз, тайният търговски агент, криех намеренията си за бъдещето във вътрешния джоб на сакото. Но кой, мисля си, ще разбере някога какво ми бе на мен тогава по софийските улици!

Достигнах до магазина, но не бързах да вли­зам. Първо си отдъхнах, овладях чрез самовну­шение нервите и като призовах на помощ онзи хитър мъж с крилатите сандали и жезъла — бога на извъртането и измамата Хермес, — отворих вратата. Още от прага изостреният ми поглед падна върху един-двама подходящи клиенти, но отминах с безразличие край тях и се престорих, че разглеждам мебелите. С малки изключения тук обитаваше сивата безвкусица и това ме под­тикна към действие. Оставаше само да бъде намерен човекът.

По-голямата част от посетителите на магазина бяха жени, но аз мислено ги отстраних от игра­та. Бях се ровил достатъчно в историята, за да знам, че никое сериозно дело не е доведено до­край, щом в него е замесена жената. Тя ще даде вид, че приема сделката, а само след минута ще те посочи с пръст през витрината. Не, в такива случаи стой по-настрани от тях, ако искаш да ти е мирна главата. Пази се също и от сухите, жлъчни пенсионери — те имат навика да гълтат? с буквите вестникарските страници, посветени на морално-етичните теми. Не се разголвай и пред хора, прикрепени към кожени чанти, дипломати­чески куфарчета и дори обикновени папки — кой ги знае какви указания носят в тях? Заобикаляй и ония с белите ризи и тънките вратовръзки, на конто бакенбардите са обръснати чак до веж­дите — отбягвай всичко, което още отдалеч намирисва на измама и предателство. Защото и Исус знаеше отначало кой ще го предаде..." С други думи, търси човека от низината — онзи с неподстригания врат и евтините сандали — и ня­ма да сбъркаш.

Тръгна ми още в началото да налетя точно на такъв човек. Той изглеждаше като кочияш от третокласен дилижанс — тромав, с добре развит корем, с разкопчана яка и космати гърди. От тия, дето се наливат с кисело вино в крайпътните гостилници, потупват с камшика кръчмарките по месестите задници и не се оставят лесно да ги метнат в сметката. Проследих го отстрани и не останах излъган. Като видях как оглежда с при­свити, недоверчиви очи мебелите, как опипва с дебелите си пръсти материала и затръшва с крак чекмеджетата, нещо ме сви за гърлото. Той ще­ше да бъде първият!

Когато стигна до дъното на магазина и се огледа в стъклата на някакъв нескопосан скрин, аз приближих безшумно до него и казах сякаш на себе си:

— Няма ги вече старите майстори. Умират за­наятите пред очите ни.

— Ти да си жив — благослови ме онзи. Ясно бе,  че  при  този  човек не вървеше да  потичваш отстрани,  подхвърляйки изящни фрази. При него трябваше да се метнеш направо на капрата.

Измъкнах едно картонче от джоба и го на­врях в подпухналото му лице.

— Я виж това — казах с груб глас  — и после ще си поговорим!

Онзи стисна картончето с извития си показа­лец, протегна ръка и от разстояние го опипа с поглед, после бавно измърмори думите на рекламния текст. През неговата уста написаното веднага доби блудкавия си, бездарно изразен смисъл и аз се почувствувах унизен, склонен да плюя па цялата тази история с мебелите на Митраки и да се оттегля още сега от бранша. Да, но къде да се оттегля?

— Е,  и какво ще кажеш на  това, другарю?  — пристъпих   напред,   изправен   пред  жестоката   чо­вешка   алтернатива:   сега   или   никога!   —   Чиста стока, а?

— Какво да  ти  кажа ли?  — почеса  се по об­раслия   врат     кочияшът   и   бавно     пришпори   ко­нете,   заскрибуцаха   изсъхналите   колела   на   ми­сълта му. — Ще ти кажа, че цялата тази работа ми се вижда търчилъжи.  И този приятел тука, с главните букви, ще е някой шмекер, дето и дяво­лът бяга от него. Тъй ми се струва на мене.

— Ей,  че твърда  глава!  —  възмутих се  аз.  — Предлагат  му нещо износно,  а той ти говори за нечестивия.  Както  я  подкара, друже  мой,  с тебе н до утре няма да се разбереме.

Дадох вид, че прекъсвам преговорите и се от­теглям, но думата „износно" вече бе проникнала от другата страна.

— Ти  не се  пали толкова  —  хвана  ме за ръ­кава   твърдата   глава.   —   Така   търговия  не  се върти. Я ми кажи сега, ще има ли отстъпка?

— Че  нали  за  това  говорим   бе,  човек!   —  из­виках отчаяно аз и го разтърсих леко за яката.— Първокачествеи  материал,  липа  и орех,  а не ка­то тия трески тук,  пълнеж от пресни водорасли, идеална   еластичност   на   пружините,   и   при   това на  цени, удобни  за  клиента. . . А ти си взел да ме разпитваш за отстъпки. Я  помисли де, не са малък!

— Тъй  значи  — захвана    се другият.  — Така може и да  излезе нещо. Ще почерпиш тогава в „Квартална среща" по една мастика и тръгваме. Да полеем случая.

— Не,  поливането  след това   —  отблъснах  по­каната аз. — Чака ме още работа, а ти можеш да се представиш още сега на майстора,  ако искаш да  спечелиш.   Хайде,   побързай,  докато  не  са   те изпреварили. Днес е твоят добър ден и не го из­тървавай.  Бягай  към  трамвая,  човече!

Без да прекъсна словоизлиянията си, аз го из­проводих до изхода и после се отпуснах в пър­вото попаднало ми кресло — протегнах крака и разтрих слепоочията си. Отпратих вече една визитка, горе-долу се справих с първия клиент, но колко усилия ми струваше това? „Така търго­вия не се върти!" Какъв дълбок и поучителен смисъл имаше в тия прости думи! Какъв тънък практически усет криеха те за непосветения в комерционните дела! Не, не се върти наистина, ако час по-скоро не се отървеш от проклетия инфантилизъм и особено от чувството, че си роден за друго призвание. Възвишени стремежи и свет­ли пориви на духа ли? Но с какви сълзи да оп­лачем тогава съдбата на малко известния Анексенор, роден за патриций, а принуден да се прехран­ва от продажба на морски гъби в Месина? Преклони глава пред отреденото от съдбата, тъй ка­то и бездруго биографите никога няма да напи­шат за тебе: „.. .виждаме как той, роденият за музиката и красотата, в разцвета на артистич­ните си способности е бил заставен дълго време да се препитава от търговия с мебели.. . Какво тъжно откритие е това за нас!... Каква обидна несправедливост!..."

В магазина влезе симпатичен посетител — плах мъж с платнен каскет и мрежичка, от коя­то надничаха две краставици — и аз скокнах Да го посрещна. Сега не усещах неприятното сви­ване в стомаха, дланите ми не овлажняваха и по гърба ми не полазваха мравки. Бях спокоен и самоуверен, а и вече знаех как да подхвана кли­ента — отдалеч и с търпение, без грубости и на­силие го вкарай в капана.

Да отпращам една след друга визитните кар­тички стана единствената ми грижа, на която под­чиних всичките си възвишени пориви!

До вечерта се освободих от картончетата, без да срещна особена съпротива. Само веднъж из­паднах в неловко положение, когато след един погрешен ход попаднах на някакъв досаден пе­дант и ми бе поискано разрешение за практику­ване па занаята, но абдикирах навреме. Казах — само за минутка, моля — и през лабиринта от масички и столчета изскочих на улицата, свих зад близкия ъгъл... Този случай ми подсказа, че не е разумно да се заседявам за дълго на едно мя­сто, и оттогава светкавичните преходи от мага­зин в магазин бяха привичка за мене. Изпращах посланията до Митраки от различни райони на сто­лицата и се боях само от едно — да не се набия в очите на продавачите.

След като веднъж продадох душата си на дявола, аз се заех да върша умно и добросъ­вестно работата. Внесох някои свои допълнения в рекламния текст, като наблегнах още повече върху изгодата от сделките с нашата фирма. За анонимност сложих тъмни очила. Замислих се до­ри върху ползата от семплите изкуствени мустачки. В маниерите ми също се прокрадна нещо криминално — когато сядах вечер след работа под чадърите на „Рила" да изпия на спокойствие бутилка портер, аз се хващах да оглеждам посе­тителите като платен доносник. Изглежда, че бях обхванат от някакво професионално забо­ляване, което ме караше да се държа като ма­лък кикер.

За няколко дни усвоих тънкостите на бранша и вече умеех да отгатвам мислите на партньорите си. Тони се довери на способностите ми и пре­хвърли, кажи-речи, цялата дейност на рекламата в моите ръце. Не му придирях. Открай време съм улеснявал всеки, който е проявявал желание да отърве джоба ми от някой и друг лев. Получавах скромна част от комисионната и бях доволен. Ве­че не мислех с какво ще си платя вечерята, ос­вежих гардероба си с леко цветно облекло за лятото, имаше и врата в този град, която се от­варяше за мене — какво повече? Нищо, или съв­сем малко — малко тъга, на която не успях да кажа сбогом.

Ех, защо Мариана не пожела да се омъжи за мене? Може би животът ми щеше да тръгне то­гава в друга посока и да не ми спира дишането, когато чуя стъпки зад гърба си. Та аз по приро­да съм мек и отстъпчив човек и още от детин­ство сърцето и умът ми са били по-скоро склон­ни към нежното чувство на добротата, отколкото към някакви дяволски машинации. А ето какво се случи сега с мен — вдадох се целият в широ­ката търговия и не виждах как ще се измъквам оттам. О, ако тя беше приела ръката ми!

„Да напомня ли още веднъж за себе си, или да остана завинаги в неизвестност?" — питах се аз, докато убеждавах мнителните клиенти във вечната еластичност на пружините, с които Митраки омекотява своите диванчета. Дни наред се съпротивявах на изкушението и накрая непо­корното желание надделя над трезвия разсъдък.

IV

В един следобед привърших по-рано с ангажимен­тите ми около мебелите, взех бутилка уиски, ня­колко соди, малко осолени фъстъци, блокче шо­колад, кутия „Дънхил" за префинения вкус на дамата и се отправих към дома на адвоката Рап. Влязох в стаята все още неуверен в тембъра на гласа си, тъй че се наложи да се подкрепя. Уда­рих няколко юнашки глътки направо от бутилка­та, почаках около пет минути да ме хване и вдиг­нах слушалката. Когато набрах номера и чух сигнала „свободно", съвсем изтрезнях.

— Ало — каза тя и едва я познах през чуждите смущаващи  сигнали.  —  Ако  —  извика  още  вед­нъж   като   момиченце,   изгубено   в   гората.

— Аз   съм,   Мариана!   —   отвърнах   трогнат   от безпомощния й вик.

— А, ти ли си бил — каза    тя и от    нейното крехко „ало" остана в слуха ми само бледо ехо.

— Здравей!   — изпях   аз   с   бодрия,   лъчезарен глас на млад чиновник в началото на кариерата. В моята мебелна кариера, естествено.

— Здравей — отзова се тя.  —  Но говори по-силно, ако нямаш нищо против. Хич не те чувам.

— Май така  ми  е било писано,  никога да не ме  чуваш,  както  трябва   —  забелязах  аз  с  тъж­но откровение, но усетих,  че така  нищо няма да постигна,  и  побързах  да  си    върна    фалшивата бодрост. — Какво ново при теб? — пропях отново.

— Чакай. . .  да  си  взема   една   възглавница   — отвърна тя.  — Схванах се да седя  на леглото,

„Поръчвайте само при Митраки! — изникна ненадейно в разстроената ми мисъл. — В леглата на Митраки никой не се схваща. И гърбица да имате отзад, ще ви я наместим в леглата на..."

— Ще се омъжвам тази седмица — върна  ме тя на земята. — Това ми е новото.

— Знам — разлюшках се аз. — Ти ми го подметна и миналия път.

— Не  помня   какво  съм   ти   подмятала,  но  си е  така.   Остават  още  около  три  дни   до  неделя­та и... имам вече и венчален пръстен.

Пак това  три, дявол да го вземе!  Преследва ме непрекъснато!

— И   сигурно    нямаш    предвид     мен,   като   го казваш? — пуснах аз една от моите отчаяни ше­ги.

— Не, наистина — засмя се отсреща тя. — На друг съм дала дума.

— Знам го аз другия — казах с весела ирония, но пак ме посети тъгата. — Виж какво, любима — продължих с ридание нататък, — хайде да се ви­дим  за  малко.  Омъжвай се, но изскочи сега  от леглото и ела при мен за няколко минути.

— Къде е това при теб? — запита тя. Все пак не й бях съвсем чужд човек.

— Ами  вкъщи  —  отвърнах.   —  Откъдето   и  ти се обаждам в момента.

—- Че ти имаш ли къща? — запита тя. — Все си мислех, че живееш на някой балкон.

— Имам  —  отвърнах  не  съвсем  уверено  аз. — Поне засега  мога да ти  кажа,  че  имам.

— Не става — възпротиви  се, но в гласа  й се прокрадна колебание. — Нали чу, че се омъжвам. А  при  омъжените,  както ти  е  известно. . .

— Всичко ми е известно — прекъснах я аз. Не исках  и да слушам повече за  венчалните й  исто­рии с онзи розовопръст юноша. — Но аз замина­вам, Мариана, и повече никога няма да се срещ­нем. Ти  можеш  все    пак да    направиш това за мен  —  да   прекосиш  за   няколко  минутки  улица­та. На няколко крачки съм от тебе, скъпа!

— Къде заминаваш?  —  заинтересува  се тя.

— Не  знам  —  отвърнах.  Наистина  не  бях  на­ясно  по този  въпрос —  просто така го изтърсих, колкото да й разнежа сърцето, а взех да си вяр­вам,  че  удря  часът  на  тръгването.  —  Не    знам къде ще замина — продължих да се навивам аз, — но  знам,   че   ще  бъде  скоро.  Може  би  след  три дни. Хайде, отвори вратата.

— Слушай, но само за малко — склони да ка­же тя. — Тази вечер няма да се виждам с него, но, тъй или иначе, трябва да си стоя до телефо­на.   Кажи  къде  се  намира  твоето  „вкъщи"!

Обясних й набързо адреса и се разшетах. Сложих две чаши на масата, но това ми се видя някак нагласено и върнах едната в шкафа.

След това включих грамофона и поставих плоча с оркестъра на Дъдли Моор и Барбара Стрейзън. В притъмняващата стая се разляха приятни зву­ци. Напълних чашата и я пресуших до дъното. Налях още една. Така ще си отпусна нервите, а и бутилката няма да изглежда като купена спе­циално за срещата. По същата причина изпуших една след друга и няколко цигари. Бях добре за­маян и в състояние да приема вече любимата и да я прилаская нежно преди брачната церемо­ния, но не щеш ли, вместо нея в стаята се из­търси Тони. Едва не нададох вик на възмуще­ние. Повярвайте ми, че ако имах някой колт подръка, щях да го простра още преди да е прекра­чил вратата.

— Ей, какво става тук? — извика той и запали  лампата.  —   Гориш  ли  вече,  синко?  Или  все още само пушиш?

„Мътните да те вземат! — изругах наум аз. — Откъде се намери да пръкнеш точно с;та, келеш такъв!"

— Вдигам   само   пушек,   Тони   —   отвърнах.   — И аз като оня, Бельо пушилката.

— Аха,  като него  —  каза разсеяно Тони. Той метна сакото на стола и приближи, привлечен от натюрморта    на    масата.    Подсвирна просташки, грабна шепа фъстъци и ги изсипа в ненаситната си уста. Ох, що не ти преседне на тебе!

— Как   върви   рекламата?   —  осведоми  се  той с тона на виден опекун в бранша. — Като гледам как пируваш, сигурно си доста добре за днес.

— Не се оплаквам — отвърнах скромно. — Но този пир си е друга история и няма нищо общо с мебелите. Аз, Тони, чакам сега една дама. И трябва да ти кажа, че много държа да я посрещ­на добре.

— Любов ли,  що ли  —  въздъхна с насмешка той. — Е, хубаво, аз няма да преча.

— И няма да сгрешиш, Тони  — казах милозливо аз. — Хич няма да сбъркаш, ако ни оставиш насаме, ще знаеш.

Тони лапна още една шепа фъстъци, мина в ъгъла и за моя изненада взе да се съблича.

— Какво правиш бе, Тони? — разтревожих се не на шега аз. — Нали ти казах, че очаквам да­ма тук. Или искаш да те свари гол в стаята. Ти имаш мъжествено тяло, но хич няма да ми е при­ятно, ако. . .

— Ще се къпя — отвърна кратко Тони. — Тряб­ва да се видя с едни хора, а съм — ауу — прозина се той срещу мен като    пробуждащ    се лъв  — страшно уморен. Топвам се под душа и изчезвам.

— Абе разбирам  те,  човече,  но хич  няма  да ми  е  приятно,  ако  всичко  се  обърне  наопаки  от твоята баня.

— Ето какво било — каза безгрижно Тони, до­като смъкваше панталоните.

Видът на съблечени мускулести юначаги със следи от ластици по бялата им кожа винаги ме е отблъсквал, а в случая, когато любимата всеки миг можеше да надникне при нас, се чувствувах направо съсипан. Каква мръсотия е да си задъл­жен на такъв досаден чистник.

— Тогава ще те моля да побързаш, Тони — го­ворех му жално-жално на път за банята. — Ина­че съвсем ще я оплетеме. Изкъпи се надве-натри и си загърни тялото с нещо.  Влез ми в положе­нието, Тони!

— Вече  влизам   —  каза  тарикатът  Тони  и се пъхна  в  банята.  Отприщи докрай  водната струя, запляска се по просторните плещи и дори си засвирука песничка. Ето това е — щом се навре ня­кой под душа, и го избива на пеене. И онзи, конто е  скаран   навеки  с  музиката,  изведнъж  просвирва. Катарзис някакъв  на душата ли,    потиснати комплекси ли — знам ли и аз какво става с нас понякога?. . .

Задържах се около банята в пълно неведение какво ще последва по-нататък. Бях като на тръ­ни, но, слава богу, размина ми се. Когато звъне­цът ме извади от вцепенението, Тони вече се бе облякъл и затягаше възела на вратовръзката. С разтварянето па вратата върху бледото ми лице се отвори и една широка, любвеобилна усмив­ка — ела при мен, о, радост на сърцето ми!

— Лъжецо — закани ми се с пръст Мариана. — Твоите   няколко   краски   ми     извадиха душата. Мислех да се върна, заслужаваш си го, но хайде да мине от мен този път.

—  Великолепна си! — възкликнах аз и понечих да я възнаградя с една целувка,    но тя вече бе забелязала Тони и си отклони бузата. Успях само да я обърша с нос по ухото и отпуснах ръце. — Това    е    Тони   —   казах,   —   най-близкият    ми приятел.

Моят близък приятел се отлъчи само за миг от огледалото, кимна някак си хладно, после пак обърна гръб и се хвана за къдриците си, без да му мигне и окото, че дамата, на която аз толкова държа, е вече в стаята. И това ако не е номер, здраве му кажи!

— Сядай, където завариш — подхвърлих с не­принуденост  аз,  доколкото   можех  да  си   намеря място  между двамата.  —  Настанявай се, докато налея по една глътка.

— За вас това няма да е първата, нали? — за­беляза тя, с поглед по-скоро към Тони, отколкото към  мен. Дали не се свързваха  по някакъв таен начин чрез огледалото? Моят приятел е способен на такива трикове.

— Няма да   е   и   последната   —  обади   се  той, сякаш да подкрепи подозренията ми.  — Празни­кът едва сега започва.

— Тогава аз трябва да побързам — каза тя. — Не е честно да ме изпреварвате.

— Трудно ще ви  бъде да  ни догоните, госпо­жице — отзова се пак онзи шмекер. — Ние сме стари попивателни.

— Поне да се опитам  — продължи безцелния разговор тя, който взе да  ми намирисва на  явен флирт, тъй че реших да се намеся своевременно.

— Наздраве!  — извиках бодро и вдигнах стакана. — Пия за тебе, Мариана!

— Наздраве.  — Тя ми се усмихна  мило, отпи от чашата и пак се обърна към Тони. — Жалко, че твоят приятел се оттегля — каза, — иначе три­мата щяхме да си направим весело пиене.

— И това може да стане, ако се намерим ня­къде по-късно — даде надежди Тони. — Той знае местата за поклонение.

Той, тоест аз, но оставиш ли го на мен, ще има да чакаш, мили мой, ако ще да ми се покло­ниш и до земята!

— Не е изключено, Тони — казах, — никак не е изключено.

— Е, тогава, скъпи деца, мога да ви кажа до­виждане — реши той  най-сетне да  се  махне.  — Пожелавам ви приятни мигове.

— Довиждане   —   каза   Мариана   и   в   погледа й   изникна  нейното  странно,   разсеяно,   томително изражение,  което в такива  моменти винаги ме е наскърбявало.

„Махай се по-скоро от главата ми, любез­ни!" — благослових го на изпроводяк и станах да затръшна вратата, която моят нахакан съ­дружник оставяше винаги отворена зад гърба си. Имах надеждата за известен духовен прелом след оттеглянето на Тони, но останал насаме с люби­мата, не почувствувах топлия съживяващ при­лив на желанието. Оскъдните ми запаси от търпимост и енергия се прахосаха напразно в мъл­чаливия двубой, който се наложи да водя, изпра­вен между двамата. Лошо започна, а от опит знам, че както започне, така и ще свърши.

Седнах срещу Мариана и запалих още една цигара. Тя се бе свила сега в креслото като в не­сигурно убежище. Жените имат способност да отгатват кога нещата не стоят на мястото си. В това отношение Мариана бе надарена с бърза схватливост, а и аз не предприемах нищо, за да разсея облаците. Седях като дърво и само раз­палвах цигарата, сякаш това бе единствената ми цел в живота — да изгарям цигари. Но какво да правя? Аз съм слаб, неустойчив човек и такъв ще си остана до края, докато не удари камбана­та. Не мога, а и не виждам особен смисъл да променям себе си. В края на краищата светът не е населен само с твърди и дръзки типове. Ако бе така, този свят щеше да бъде непрекъснато в стогодишни войни — ако не бяхме ние, меките и отстъпчивите. Ние сме като станалите вече по­словични с гъвкавостта си пружини на Митраки — смекчаваме страстите, а когато се наложи, издигаме бялото знаме и го развяваме без свян пред очите на войнствените редици. Всеки с кръ­ста си, боже помилуй, и ние с нашия — да пре­даваме крепостите.

— Тук никак не е лошо — прекъсна тягостното мълчание Мариана. — Като знам в каква хралу­па се бе наврял преди...

— Потръгна ми в последно време — задвижих се  бавно  аз.  — Укрепвам се постепенно,  крачка по крачка. Принуден съм да натрупвам с години това,  което пада на някои в ръцете още с раж­дането им, но не се оплаквам.

Отпращах   острите   си   стрели   срещу   дебелия задник на жениха, но с доста посредствен успех.

— Ти сам  ли  се  изтягаш в тия легла,  или  в компанията на онзи, не му чух и името? — запи­та Мариана. Или мисълта й витаеше още около личността на Тони, или самият аз бях неуместно подозрителен.

— Засега   съжителствувам     с    него   —   отвър­нах. — Не е особено приятно, но съм притиснат от обстоятелствата.

— Защо?  Той  изглежда  напълно  поносим.     В смисъл че може да се живее в една стая с него.

— В този смисъл може и да е поносим — ка­зах, — но иначе не е от най-поносимите.

— Хайде,   хайде   —   смръщи   лице   Мариана. — Я по-добре пусни някаква музика, вместо да злобееш срещу хората.

Подчиних се и върнах отново плочата с онези веселяци Дъдли и Барбара. Сега, след като се създаде естествен повод да напусна мястото си, имах добра възможност да приближа до нея н да я прилаская, но бях прекалено напрегнат, за да го направя непринудено. Ето какво става, когато те отклонят в самото начало на пътя — мотаеш се със завързани ръце около целта.

— Още  по  една   чашка?   —  запитах,   надвесен нерешително над нея. Пътят в косата й бе чист и опънат, челото й — гладко и лъскаво като кора на   ябълка.   Същинска   младоженка!

— Налей мъничко — съгласи се тя. — Усещам, че вече ме хваща. Отвикнала съм да пия, откакто не се виждам с тебе.

— И  сигурно  затова  отбягваш  срещите   ни   — да ти е порядъчен животът ли?

— То пък един  порядък около  мен...  —  каза с тъжна сериозност тя. Понякога става неочаква­но тиха и отстъпчива. Но само понякога за съжа­ление. — Слушай — съживи се веднага след това тя, — тук ли смяташ да ме държиш цялата ве­чер? Виж го ти, рискувам си хубавия брак за не­го, а той ме залъгва тук с уиски.

— Но нали трябваше да се връщаш бързо, ми­ла? — изненадах се аз. — Да стоиш до телефона там   и  да    очакваш    сладкото    гласче  на   мъжлето ти?

— Ти недей да се грижиш толкова за мъжлето ми — каза с лекомислено безгрижие тя. — Той и без това си е доста добре.

— Знам  —  казах.  — Иначе щях да предложа нещо на младото семейство — помислих да из­мъкна едно от моите листчета, но се отказах на­време от тази атракция. — .. .Нещо наистина удобно и евтино, ако не стояха така нещата с жени­ха. Той не се нуждае от нас, тъй че ще се обър­нем направо към годеницата.

— Я се обърнете към годеницата — прие вед­нага тя.  —  Но по-енергично,  момченца, скачайте бързо насам и да видим какво ще стане нататък.

— Сега, сега! — процвилих аз, заразен от спон­танната й отзивчивост. — Да хвърля нещо отгоре и съм готов!

Обърнах чашата с непоколебимата решител­ност на призван да предвождам празничното ве­селие и станах да се понатъкмя. В огледалото се отрази лице, което отбягваше да ме погледне в очите.

— Твое ли е това нещо? — зарадва слуха ми гласът на Мариана. Тя стоеше там, където са би­ли и всички останали  като нея в такива  момен­ти — до масата с пишещата машина.

— Мое  е  —  спестих  истината   аз.   —  Едно  от малкото мои неща на тоя свят.

— Писател ли си решил да ставаш,  мили? — насочи се тя към най-реалното за случая.

— Не съм — отвърнах. — В мен не живее пи­сателят за жалост. Надарен съм с душа на хитър търговец,   записвам   си   вечер   печалбите   на   нея. Новогодишните   пожелания   към     клиентите,   ре­кламите   на   фирмата...скучна    дейност, общо взето...

Мариана не обърна внимание на грижите ми в търговския бизнес. Тя бе заета с онова, което диктуваше нейната женска природа — протегнала пръстче, търсеше бавно и съсредоточено буквите на машинката. Бях любопитен да зърна какво послание изпращаше към мен, но запазих изне­надата за по-късно, когато предполагах, че ще се завърна разочарован и сам в стаята. Така е винаги за предпочитане — да си оставиш нещо в запас и за накрая.

Отвън се постарах да застана с гръб към та­белката на стената, тъй че тя да не забележи онова „Тони К. — журналист". Боях се, че в този миг нямаше да намеря сили в себе си да не кажа какво се крие зад паравана. Не ми изнасяше точно сега да подкрепям мнимите достойнства на някого си, особено пък на моя приятел, който и бездруго навлезе тази вечер прекалено навътре в свещените ми владения. По същите съображе­ния аз се отклоних от обичайния път и вместо в „Астория" предпочетох да отседна с дамата в ба­ра на „София".

Часът на разюзданите тълпи още не бе настъ­пил и фоайето пред бара бе празно. Празно, праз­но, но все ще се намери някой,    който да ти се изпречи  в  последния миг пред краката. Точно обяс­нявах на онзи с ливреята кой стои насреща  му, когато из съседната телефонна кабина се изхлузи мой познат от улицата — едно от ония малокръвни и объркани деца, натрапници по чуждите маси — и ми се зарадва тъй, сякаш бе видял младата де­вица Артемида, която дава живот на всички. Не, драги,  аз  не карам тревата да расте и не леку­вам болести — най-много да те пронижа с копие­то! Дръпнах го встрани и му дадох набързо пътя, но така, че да не разбере Мариана.  Не желаел да  си  навличам   грижи  с  женското  милосърдие, още по-малко да разкривам пред нея ходовете на тънката си игра срещу натрапниците. Та жени­те пей дават за натрапници.

В бара избрах полутъмно местенце, скрито от чуждите погледи, и там вече се успокоих. С при­същата щедрост на бедния поръчах наведнъж бу­тилка „бяло и черно", четвърт фъстъци от страна­та  на  гладните и оставих времето да тече леко и приятно — да донася там за кого какво е от­редено.

— Ей, да  не си  забогатял?  —  откри     зъбчета Мариана.

— Малко  —   казах.   —   Така,   за   нас двамата.

— За нас, казваш — обърна тя разсеяно глава наоколо. — А това ли са светите места за покло­нение? На теб и твоя приятел.

— Това, на мен и моя приятел — отвърнах, без да се засягам сега от компанията, след като моят приятел не се подвизаваше около нас. — Това и още  някои други  — добавих  небрежно.   —  След оная  нощ   аз   пребродих доста    места,  Мариана, след   нашата   последна   нощ   —   подметнах,   като очаквах  тя да   прояви  интерес    към   бурното  ми тайнствено житие.

— Да, ти си падаш малко скитник — каза тя. — От тия, дето не ги свърта много-много на едно място. Такъв си си, откакто те. ..

Навести   ни   сервитьорът,   затворен   и   мрачен като  истукан,   нахвърли   през  пръсти  стоката  си върху масата и обърна гръб, без да си и отвори скъпоценната уста. Изглежда, че на тия юначаги трябва злато и диаманти да им изсипеш в ръчищата, за да  те поласкаят с някоя хубава дума. Върви,   че се  опитвай да  създаваш след  това  с такива типове атмосфера около себе си — ще си чуеш само ехото, отпратено от широките им гър­бове.

— Бива  си  го  —  проследи   го с  поглед Мари­ана. — Ще му се пръсне палтенцето от мускули. Целият е сила.

— Бива   го да хвърля  чаши  по  масите  — ка­зах. — Ето докъде му стига силата  на  него... с пръснатото палтенце.

— Наздраве — вдигна тя чашата и се усмихна, вероятно   да   възпре   справедливото   негодувание, което напираше в гърдите ми.

— Наздраве  —  отстъпих  веднага   аз.   Я   по-добре наистина да не се занимавам с този и онзи, ами   да   си   гледам   момичето.  Моето   момиче,  съ­кровището ми, което е дало дума  на друг. — За тебе, мила! — казах прочувствено. — И за стария Менделсон,  който  е написал  за  някого  една   ху­бава песен.

— И за теб — отвърна ми тя. — За скитника, който броди някъде около нас.

Пихме, както никога, приятно, тихо и заду­шевно, отдадени на лек и незначителен разговор, в който прекрасно се съчетаваха нейното лекоми­слено безгрижие на избягала за кратко време от дома и моето сантиментално, любовно припяване. Междувременно оркестърът зае мястото си на подиума, прозвучаха познати ритми и при пър­вата възбуда от музиката аз се почувствувах за­дължен да я поканя за танц. Тя отблъсна внима­телно поканата ми, като каза, че засега така се чувствува по-добре — да пие с мен встрани от лудориите. Приех спокойно отказа й, дори дадох вид на зарадван от желанието й да се уединяваме заедно в тъмното кътче, но вътре в мен се обади гласът на болката: отказаха ли ти, момче­то ми, отказаха ли?!

— А, забравих — прислони се тя към мен,  — какво стана там с песните? Имаше намерение да съчиняваш песни, доколкото си спомням.

Как знаят милите дами кога да проявят ин­терес към личността ти? И точно това е подкупващото в тях, мисля си, в това трогателно усилие да хвърлят в неудобните моменти цялата си изо­бретателност, за да премахнат възникналите не­доразумения.

— Ами   това   мое  желание  доста   напредна   — помъчих се да върна уханието на една от безброй­ните ми  мечти.  — Мисля, че вече съм  почти до прага… остава само да отворя вратата, пък как­вото сабя покаже.

— Каква    врата?   —  запита    разсеяно  тя.   Бе обърнала поглед към пътеката отзад и бе вдигна­ла вежди,  като че търсеше нещо. Май че флир­туваше с някого зад гърба ми това момиче, дока­то   аз  разгръщах  тук    моите  гениални    планове! Взех тайно решение да не давам засега гласност на съмненията си и да продължа нататък, все ед­но че съм глухият слепец.

— Вратата е само символ в случая — продъл­жих  аз,  без да давам  отдих на скрития пазач в мен.   —  Образно  казано,  всеки  начинаещ в  как­вото и да е било поприще приближава постепен­но към  такава  врата  и  колкото по приближава, толкова  повече забавя  крачката си  — просто от­лага времето, когато ще я отвори. Какво има там, пита се той, и как ли ще ме приемат мен, неиз­вестния? А зад моята врата, ако искаш да чуеш, не стоят кой и да е — Гершуин там, великият Сачмо, Дизи с кривия тромпет, Шуберт, ако щеш... все корифеи на музиката. Та мисълта ми е, че...

— Аха, ето го и него! — прекъсна мисълта ми Мариана и замаха с ръка. — Появи се и старата попивателна!

Обърнах се без капка илюзии и го видях — Тони стоеше до вратата (ето какво ме очаквало там!), с оня безгрижен израз на нашето време, осветен от прожекторите, и оглеждаше залата ка­то император плебейско тържище. Набитото му око се спря върху размаханата като бяло знаме ръка и той си проби път към масата ни, стиснал здраво челюсти.

— О, Тони! — посрещнах го с възторг, който в други случаи  отпраща  направо на  гилотината. — О, радост за очите ни! Как те очаквахме, да зна­еш, как се озъртахме за тебе, Тони!

— Очаквахте     ме,   нали?   —   изправи    до   нас юначното си тяло моят съдружник. — И затова се свряхте чак тука, нали? Криете се от мен, а, вну­четата ми? Криете се от стария ви дядо?

— Но,   Тони,   какво     говориш?   Кой     би  дръз­нал. . . кой е този наивник, дето си мисли, че мо­же да се скрие от теб?

— Не  може  я!   —  хвърли  ни  победоносен  пог­лед   Тони   умилостивен,   седна   мудно   между   нас двамата.  —  Впрочем  —  обърна  се  към  Мариана той — целувам ви ръка, мадам.

— Ето я ръката — протегна пръстчета тя към сладострастните му устни.

Той целуна ръката, която го бе повикала, и дори притвори очи в нещо като томителен унес. „Няма ли да ме целунеш с този унес по..." —помислих си гневно, без да държа в този миг на приличието.

— Добър  вечер, Тони!  — приветствувах го аз.

— Добър вечер, детето ми — погали ме бащин­ски той по главата. — С какво ще зарадваш ста­рия си дядо?

— Ами малко пиячка за дядото — отвърнах. — Ако все още пие и не си пази сърцето.

— Дядото се радва на цъфтящо здраве — ус­покои  ме  моят умен  сътрапезник,  —  кара  нещо като втора младост. А и тук, както виждам, ня­кой е отворил широко кесията — кимна той към наченатата   бутилка.   —   Отлично  си   се  справил, синчето ми — по|хвали ме той, — но преди това имам нужда от малко кафе. Хайде, бъди послуш­но дете,  изприпкай до  бара  и  кажи да донесат бързо едно двойно за стария човек.

— Защо не, Тони, защо не — засуетих се аз. — Едно кафе за тебе   винаги, Тони...

„Едно кафе. . ." — припомнях си глупаво, до­като се влачех към бара. Бях съвсем отмалял, а и онзи тип, дето целият е сила, се бе запилял на­някъде, та се наложи да го чакам. Дойде бавно отнякъде и едва се мъкнеше, клетият, толкова го мързеше.

— Ей,   джентълмен   —   подвикнах   му,   —   къде така чезнете по    никое време.    Къде се губите, драги?

— Леко, леко — стисна ме той за врата с де­белите си пръсти. — Не подскачай, пиленце.

— Кафе — изрекох все пак аз. — Едно двойно-кафе за нас.

— Кафе ли? — отпусна    клещите    онзи. — Я марш оттук!

Помъкнах се обратно към масата. Тъй или ина­че, отървах се леко, а и свърших работата до­някъде.

— Поръчано е,   Тони  —  съобщих  отдалече.  — Казано е,  където трябва  и каквото стане там...

— Ще стане, пий си спокойно — увери ме То­ни. — Чудесен е, а? — посочи ме той на Мариана, като  че  ме  представяше  за  награда. —  Бърз  е, това му е най-хубавото. Не е от най-бързите, да кажеш, но е доста добър. Бяга като... — закотви се той. Винаги са му липсвали достатъчно силни думи, но и не съм го видял да се трогне от това.

— Може би искаш да кажеш като заек, Тони — подхвърлих му края на  въжето.  — Като    заека, който срещнал по едно време камилата.

— Тъй,  тъй — оцени сравнението Тони.  — Аз обаче нямам тая бързина — додаде той и гаврътна  чашата.  В  пиенето обаче бе  бърз,  в пиенето на чужди бутилки. — По това ще се познае ста­рият  човек,  той  върви  винаги  бавно — заключи мъдро Тони, като ме подкани с поглед да му на­лея. — Старият, опитен човек.

— Но все пак от време на време се разбързвате, нали? — хвана се да доведе докрай въпро­са с бързането Мариана. — Раздвижвате понякога старото тяло, а?

— Е,  от време  на  време  — позасмя  се  Тони, доловил нежния намек. — Но само когато тряб­ва, никога излишни движения.

— Пестите силите си за  накрая,  а? — тичаше вече по стъпките му моето момиче. — За реша­ващия момент?...

Пълнех чашата  на Тони, учуден на това, как могат двама такива наши отворени връстници да си подхвърлят празни мисли и в същото време да се улучват там, където трябва. Що се отнася до мен, аз си подреждах мислите по добрия старо­моден начин, но каква полза от това? На няка­къв друг език ли разговарях, що ли, но факт е, че стрелях все встрани от целта. А Тони...

— Старият човек се засилва само когато има не­що за прескачане — прицелваше се нататък той, — а иначе да го гледаш, дреме като. . .

— Като лъв, Тони  — услужих  му още веднъж, аз.  —  Като  стар и проскубан  лъв.  Ти  си  лъвът, които дреме.

— Аз съм лъвът н мога да те изям, ако не слу­шащ — закани ми се той и обърна рамо към Ма­риана.  —  Сега  имам   желание да  се  пораздвижа малко, мадам. Какво ще кажете?

—  Нещо за прескачане ли? —  присви тя лука­во очи.

— Не,  засега  само  танц  —  вдигна  се  уверено от стола  Тони.   —  Докато  нашето  другарче  пази тук масата. Моля!

Тя го последва покорно и подкрепяйки я за ръката, за същата ръка, която го повика, той я поведе към дансинга. Което си е истина, добре стояха един до друг и жалко, че в момента въоб­ще не бях в състояние да им се наслаждавам. Да­дох си труд да погледна трезво на нещата, но само след миг рухнах изцяло и се оставих да тег­не свободно болката върху мен. „А на него не отказаха — обади се незабавно вътрешният глас, — на него не, момчето ми, приеха го от две думи само!"

Напълних чашата, изпих я наведнъж и си ка­зах весело: я ги остави да се прескачат, мадам я Тони, старият лъв. . . Желанието отмина, но бол­ката в душата остана! Не издържах и надникнах към дансинга. Там свиреха блус, барабанистът ле­ниво приглаждаше тимпаните с телените четки (навремето аз нямах такива четки за съжале­ние, слагах носна кърпа върху опънатата кожа), двойките се поклащаха в ритъма, слепени като. . . Като какво, Тони? Моят приятел все още не бе сле­пен — бе леко отдръпнат и говореше нещо си на Мариана. Нещо ли? Я се опитайте да отгатнете това нещо. Не дочувате ли вече познати думи?

— ... Той все пак е добро момче.

— Великолепно момче е.

— Не го казвайте така. Той наистина е добро момче.

— Той е доброто момче. А аз кое момче съм? . ..

Справих се с още една чаша и запалих цига­ра. Бях толкова съкрушен, че я запалих от обрат­ната  страна.   Криво-ляво се  оправих  с цигарата, вдигнах малко  дим  към  покрива,  но  не замерих с какво повече да се заема, тъй че след кратка борба замъгленият ми поглед опипа отново дан­синга, като през окулярите на бинокъл. Видяното не  ми  донесе  облекчение:   Тони  бе претупал  на­бързо словесния увод   (пак поради липса  на до­статъчно силни  думи  може  би?)   и   бе преминал към езика на жестовете. Тук нищо не му липсва­ше, като виждах как едва си отместваше крака­та,  както я  бе прилепил до себе си  — само се разклащаха, колкото да не бие на очи.  Та това танц ли   е,   господа?  Живо  натискане  си   е,   ако питате мен, обир посред бял ден!

„Обраха ли те, момчето ми — напомни ми от­ново гласът на болката, — свиха ли ти момичето пред очите ти?".

Пих още, пуших, но какво пушене бе това — живо страдание! Алкохолът ме замая, ала не дотолкова, че да не забележа при след­ващото обръщане как ръката на Мариана, пре­хвърлена през рамото на Тони, не стои вече безу­частна към общото оживление на дансинга — повдигаше и се спускаше ръката й, галейки в екстаз крадеца по врата. По гладко обръснатия му, окъ­пан в дезодорант врат.

Постепенно ми омръзна да наблюдавам влю­бените на своето време и реших да се оттегля по достоен начин от сцената. За допълнителен нюанс около изчезването ми се почувствувах в правото си на търговски агент да предприема скромна стъпка в интерес на фирмата — извадих едно от рекламните листчета и го оставих на масата, до чашата на Мариана, след което понесох размекнатото си тяло по пътеката. Тони и мадам бяха тъй опиянени от танца, че нямаше опасност да бъ­да забелязан. Тони, моят приятел, последната ми надежда, защо точно той трябваше да ми прескача оградата и да тъпче там, където бях скътал малко зеленина? Но нищо ново около приятелството, след като и доблестният Цезар е предаден не от други, а от близките си. И ти ли, Тони?

На излизане открих онзи мощен момък с пръс­натото палтенце и оправих сметката. Излезе ни по-малко, ни повече от комисионната за седмина клиенти, изпроводени от мен до Митраки. Но па­рите, какво значение имаха в случая парите, след като не ги притежавах толкова, че да прикрия зад тях посърналото си лице като зад надежден параван? Дай там колкото имаш от тях и обърни смело гръб на бала, усмихнат с надменно снизхождение.

V

Обърнах гръб на тържеството и усмихнат горчиво на себе си, направих няколко крачки по стълбите, когато някакъв сладък глас извика след мен:

— Ей, открит си, не бягай!

Погледнах назад със страх и надежда и зърнах като през сива мъгла кръглото сияещо лице на розовата Пепита. В този миг не знаех да се смея ли, или да се облея в сълзи.

— Аз не бягам — казах с известен трагизъм. — Никога. Само се оттеглям.

— По това време! — възкликна разгорещената Пепита. — А ние сега започваме. Отваря се чудна веселба.

— За вас, да — казах с тъга и очите ми едва не се замъглиха, толкова  бях прочувствен.  — За вас, веселяците. ..

— Но какво става с тебе? — скърши тя ръце в сестринска загриженост. — Сам ли си тази вечер?

— Не сам, а самотен, нежна!  — ридаех аз. — Така съм загазил, че не мога да ти го опиша, ня­мам толкова силни думи да ти го предам, както се полага! Разбит съм, ако знаеш какво значи това.

— Знам, знам! — спомни си за нещо свое тя и ме стисна за ръката.  Но как стискаше това мо­миче, ще ми почупи пръстите. — Я ела при нас — притегли  ме тя,  — седнала  съм  оттатък с едни италианци,  страшно  весели   и   приятни  хора.  За­рязвай всичко и няма да съжаляваш.

— Не, не мога да се връщам назад — успях да се задържа на стъпалото. — Но слушай, я тръгни ти с мен — видях за миг в това някакъв изход от потиснатото ми състояние. — Да се измъкнем два­мата оттук.

— Но как така? — обърка се тя и ме обгърна с неподвижен поглед, в който забелязах отблясъ­ци от минали,  неизпълнени желания.  — Ти нали чу, че съм с едни италианци, дарлинг?

— Чух — отвърнах. — Ще кажеш едно  „чао" оттатък на тенорите и после ще дотичаш при мен. Хайде, хайде — подтикнах я по-решително, — не му    мисли    толкова    за    италианците.    Бъди    по-разумна.

— О, какъв си!  — нацупи устнички Пепита. — Преди не беше толкова лош.

Това вече направо ме порази — преди, когато тя избяга от мен и не каза дори „довиждане". О край на добротата тогава, все пак трябва да се подслоня някъде, не мога да замръквам на улица­та. Когато се спусне вечерният здрач и заблести луната...

— Да оставим спомените за миг — казах и при тази  гениална фраза едва  не изтрезнях и не по­бягнах навън.  —  Сега сме двамата с теб, добри или  лоши. . .  Хайде,  иди  да  съобщиш  скръбната вест  на  ония  веселяци.  Полей   ги   със   студения душ — настоях аз без предишния плам. Бързо ми. минава при такива случаи и само мисълта за пей­ките в парка и студените гарови чакални ми под­гряваше все още желанието.

— Е, хубаво — съгласи се колебливо тя, вероят­но   под   спомените   за   злополучния   завършек   на срещите ни от миналото.  — Чакай ме отвън, са­мотнико.

— Чакам, чакам! — влях й малко непреклонен дух за диалога й с италианците и поех нагоре по стълбите.

Отвън си дадох сметка, че ми предстои нещо, за което не съм особено подготвен. Не че не съм попадал и на по-тежки случаи, но след като бях посветил всяка минута от този ден на сърцето си... Моят голям ден, за който от седмици дебна невинните хора иззад гардеробите! Ах, как ме на-кисна моят приятел! Как жестоко ме обиди!

Пепита се показа сериозна и почти тържестве­на, както подобава на една истинска покровителка на самотни отшелници.

— Ти си прекрасна! — разнежих се отново. — Сега ти си всичко за мен!

— Прекрасна   съм,  как   не,   щом   като  зарязах така   ония   момчета — продължи  да  ме държи  в плен  на  вината  тя.  Или по-точно с укора си  ме предупреждаваше по  един деликатен  начин:  вни­мавай как ще се държиш този път, момче!

— Не, ти сега си всичко за мен! — не отстъпвах от своето аз. — И щом си тук, значи не си заря­зала никого. По принцип това не е чисто зарязва­не, а само временна промяна, частично оттегляне на силите. Ето, както аз се оттеглих например.

— По принцип си е зарязване — противеше се Пепита. — Не зная как е при тебе, но да се махна така изведнъж, още преди да...

— Как е при мен ли? — върнах се мислено от­ново в бара и си представих ония двамата, Тони и сие, как пият с чиста съвест и се опипват под масата, без още Да подозират, че доброто  момче вече се е оттеглило. — Как е при мен ли?  — на­стръхнах аз, сякаш някой ме бе погледнал накри­во.  —  А  питаш ли  как  е   при  онези,   с   чистата съвест?

— Ч.е къде ги виждаш ти с чистата съвест? — отнесе се чисто философски към въпроса ми Пепита.

— Но, разбира се, че не ги виждам, драга — слях се за миг с нея, — никак не ги виждам! Не че не съм полагал усилия в това отношение — да зърна ангелското лице на някой от тях, — но или наистина  не съществуват,  или  на  мен  ми  върви да  налитам  все на  разни хитри  мошеници, дето нямат срама и от собствения  си  брат.  Ето тази «вечер. . . е, да е само тази, ще я преглътнеш някак си, но като помислиш, че и занапред те очакват сюрпризи от този род, ти идва да спуснеш и ти щита пред очите си и да стиснеш здраво меча. Как ти се струва това, а — непрекъснати турнири, сеч и кръвопролития? И знаеш ли откъде идва беда­та? — запитах, обхванат   както в оная нощ с Пепита   от прилив на неудържимо красноречие. Тъй си е — попадна ли в компания на дама, която не ме привлича особено, все го удрям на приказване. Стена от думи, зад която съм в като топло убе­жище. — Бедата е — продължих сам нататък, — че те са  прекалено заети със себе си и със соб­ствените си мераци, за да повдигнат поне за миг шлема и да огледат полесражението, какво остава да се замислят върху поуките на историята. Чо­вешката история! ... — възвисих тон аз, почувству­вал, че се опирам най-сетне върху нещо солидно и непоклатимо. Но къде са моите професори сега, да ги просълзя от умиление? — Ето откъде изли­за  бедата  всъщност — тия  типове въобще не се интересуват  от историята.  Прелиствали  са  я,  да речем, колкото да им залепят някоя нещастна бе­лежка, но какво ли са запомнили? От онази стара лъжа там — дойдох, видях и победих, — изглежда, ие са и мръднали по-далече. Иначе щяха да са подразбрали докъде стига накрая свещеният им­ператорски път на победите — до глупавата смърт от треска край някоя чужда река, да ме прости най-великият сред великите крадци — Алексан­дър, — ето докъде стига. Щяха да знаят поне как­во е да възседнеш тигъра — нито да скочиш, нито да препуснеш. . . Но, уви, какво да се прави — за­ключих набързо аз, видял, че ме въвеждат във входа на нечия кооперация. — Ще си я караме по стария начин.

Пепита ме бе оставила дотук да лея поучител­ната си реч, насочвайки ме мълчаливо към целта. Вече идваше време да се възседне тигърът и, ща не ща, трябваше да се измъквам полека от словес­ното укритие — показах се без желание навън, където и човешката история не бе в състояние да ми помогне.

— Тук ли са нашите покои, мила? — прескочих от миналия свят направо в голата реалност.

— Тук  са  покоите  —  отвърна  Пепита,  докато тършуваше в чантичката за ключа. Бяхме спрели пред   врата   с   обичайната   емайлова   табелка,   на която сега се четеше: „С. Лесновски — зъболекар". Вървеше ми напоследък, да си го призная — освен частен адвокат имах вече и зъболекар, който да се заеме по-отблизо с разклатените ми зъби.

Пепита С. Лесновска, дъщерята на зъболекаря» разтвори дверите и пред мен се разкри една кар­тинка, която ми е липсвала, откакто се зная — просторен хол с пиано, персийски килимчета, мно­жество миниатюрни скулптури от слонова кост и абаносово дърво, подсказващи, че зъболекарят се е подвизавал известно време край зяпналите уста на тъмнокожите жители от някоя слаборазвита страна, и дивани, за които клиентите на Митраки само можеха да мечтаят. На стената в дъното ви­сеше като нож на гилотина тежък портрет, пре­създаващ един колкото забележителен, толкова и свиреп мъж — с надменно вирната, пълна бра­дичка, с обръсната като на самурай глава и с хладен поглед, прикрит едва под старомодно пенсне. Това несъмнено бе образът на зъболекаря.

Застанал в средата на хола, аз мислено си по­желах съдбата никога да не ме среща с този човек.

— Тук е прекрасно, мила! — възхитих се искре­но. — Произведения на изкуството, отбрани гости, чай с бишкоти, полонези за пиано — вълшебно е направо!

— Противно е. — Пепита дойде до мен и скло­ни глава върху рамото ми. — Омръзнало ми е да се шляйкам сама из стаите — прошепна в ухото ми. — По цели дни сама!

Не очаквах да ме подхванат още от прага, но, тъй или иначе, и това нямаше да ме отмине — об­гърнах я през врата и потърсих устните й. Бях ве­че решил да им залепя една страстна целувка, пък каквото ще да става, но тя се отдръпна и сбърчи носле.

— Не те искам такъв — каза, — целият си вми­рисан на цигари. Ела бързо в банята.

— В банята ли? — не проумях веднага, толко­ва бях зает с мисълта за целувката. — Я да оста­вим банята за след това — притеглих я отново към себе си. Не ми се искаше да прекъсвам, след като веднъж си бях вдъхнал решителност да й дам обе­щаното.

— След това пак — утеши ме тя. — Ела сега да изкъпем момченцето. Аз също имам нужда да се освежа малко.

Последвах я, разперил отпред пръстите на ръ­ката си като лозов лист. Представата да заплу­ваме един до друг вече не ми изглеждаше тол­кова страшна. Човек с какво ли не се примиряла? Но Пепита прояви свенливост, за която й бях на­пълно благодарен — показа ми крана за топлата вода и ме остави сам. Сам със себе си, да раз­мислям за неведомите пътища, захвърлили ме чак в банята на зъболекаря Лесновски. Къде ли още ми предстоеше да попадам, колко ли още случай­ни ключове ще нося в джоба си? А, ключа от вра­тата на Тони — досетих се, — да не забравя да го хвърля н него в езерото. Така както ми е тръг­нало, ще затворя всичките врати зад гърба си н току-виж, съм изтървал и ключа за онази врата„ зад която не стои кой и да е. Ако не съм го из­тървал вече. Е, сбогом тогава на музиката, ще си останем обикновени слушатели.. .

Върнах се прекалено трезв и свеж в хола, за да продължа веднага прекъснатите закачки, но проницателната Пепита се бе погрижила и за това — масата бе отрупана със закуски, а отворена­та вратичка на барчето предлагаше изобилие от етикети. Едва сега усетих докрай моето малко краткотрайно щастие в порядъчния, отлично под­държан дом на стария самурай Лесновски. Изпи­тах почит към вкуса и чувството за ред и пълнота у този човек.

Пепита ми пожела да си пия спокойно питието, докато се цамбурне за кратко оттатък, и веднага след излизането й аз приклекнах до барчето и си извъртях майсторски коктейл — чашка бакарди, чашка кианти, чашка мозелвейн и всичко това в една по-голяма чаша. Омекотих светлината, като я сведох до маслено зелено и лек цинобър от два­та лампиона, сложих на радиограмофона харлемски джаз и когато черният диск потръгна, взех бокала в ръка, отпуснах тяло в един от фотьойли­те и примижах от наслаждение. . .

Та по въпроса за вещите. Чел съм доста лите­ратура върху тази тема, изпадал съм под влия­нието на различни гледища, но така, отстрани, ка­то безпристрастен наблюдател, без да изхождам от опита, за да заема някое по-твърдо становище. За бездомния клошар, който спи върху половинка от вестник под моста на мечтите, е все едно дали вещите убиват личността, или я възвисяват, което пък съвсем не засяга ония, дето са отпуснати удоб­но в меките кресла и огънят от камината ги гъделичка приятно по петите. Седнал във фотьойла с чаша в ръка, аз се отнасях съчувствено към без­домниците и в същото време усещах с целия си организъм приятното гъделичкане. Разколебан съм, господа, наистина съм разколебан!

Допивах коктейла, на който междувременно бях измислил и име — „Всички в банята", — кога­то се появи Пепита — обемиста маса от свежест и ухания, загърната в царствен пеньоар, вероятно японски, тъй като бе осеян с изображението на вулкана Фуджи. Този вулкан, доколкото ми е из­вестно, все още тлее и пуши само, но той ще из­бухне все пак и както изглежда, аз ще бъда пър­вата му жертва. Засега всичко бе спокойно. Предложих на Пепита моя специалитет и тя прие да го опита. После я запитах не би ли изсвирила вещо за мен на пианото — ще бъде удоволствие да я чуя. Тя се извини, че не е изпробвала пръсти­те си от години, но щом съм изявил желание... Стана и без да се глези, седна на кръглото столче. Ако всички красавици притежаваха нейната скром­на сдържаност или пък тя ако бе взела по нещо от чара им? . . . Но винаги нещо да липсва — та­кава е ориста ни!

Пепита отметна къдрици и подхвана лека пиеса за пиано, останала й от розовото девичество. Опрял лакът върху огледалната политура като Иля Ефремович Репин в дома на Глинка, аз слушах уж унесен в дивните звуци, а всъщност мисълта ми се носеше далече във времето. Спомних си как някога женихме моята застаряла леля за еди« ов­довял капитан от кавалерията. От този спомен ми замириса на току-що опечени сладки и на опър­лени коси — накъдриха тогава косите на леля с нагорещен гвоздей. Чух и кон да пръхти — при­стигна капитанът. Цялата къща се изсипа да го посрещне, а когато влезе при леля, домашните се •натрупаха отвън да надничат през ключалката — баба, дядо и всички останали роднини. А пък аз, сополивото му любопитно хлапе, се покачих в клоните на ореха и надзърнах край пердетата. Вътре всичко бе ново — килими, черги, кувертюри ли и.е щеш, албуми, картини с целувки, букет маргарити, брани от мен из ливадите, портрет на леля отпреди десет години, стар грамофон върху масата... Грамофонът свиреше „По дивите степи байкалски". Леля бе седнала на леглото и свела поглед, навяваше с пръст ресните на покривката, а капитанът се бе облегнал на стената, пускаше колелца дим и съзерцаваше леля отвисоко. Като свърши песента, той обърна плочата от другата страна и приседна до леля. После се пресегна, из­мъкна от вазата една маргарита и я подаде. Леля я взе и се усмихна смирено. Капитанът положи ръка върху раменете й...

Пепита нанесе последния акорд, отпусна умо­рено ръце и прегъна гръб в поклон. Избледня спо­менът и се погуби, преди още да зърна изчервяването на леля и доволните усмивки по лицата на домашните — баба, дядо и всички останали род­нини, а заедно с тях и онова любопитно хлапе, отлетяха и потънаха отново в забвение. Нямаше за кога повече да се отлага — приближих зад Пепита и прошепнах, че е време да запушим бутилките и да извикаме нощта. Тя промълви, че наистина е време, и като ме ощипа по мършавия ми прасец (никак не понасям номера от подобен род, но си премълчах), вдигна вятър нататък към спалнята.

Допих бавно чашата, захлупих грамофона и влязох след нея. Стаята бе тъмна и безмълвна.

— Ей, къде сме? — прошепнах, но никой не се отзова; моята дама вече спеше.

Съблякох се слепешком, приближих на пръсти До леглото и се пъхнах безшумно под завивката. Пепита свиреше тихо с нос до ухото ми и простенваше насън, преживявайки някакви минали радо­сти. Аз се повъртях, както обикновено, докато да склопя очи. 'Преследваха ме кошмари. Явяваха се подсъзнателни заплахи отстрани — първо бях пог­нат от онзи дивак със соната, взел този път обра­за на сервитьора от „Астория", а като се отървах с бяг от него, попаднах неочаквано на зъболекаря Леоновски. Сега той бе в японско кимоно, а е ръ­ката си размахваше истинска самурайска сабя. „О, пипнах ли те! — ухили се зловещо той и изкре­щя: — Сядай веднага тук, пиленце!" Седнах покор­но върху мокрия тезгях в бара и сабята в ръката му изведнъж се превърна в огромни ветеринарни клещи, с които ми извади набързо всичките зъби. „А сега как ще пея?" — питах смутено аз, а зъбо­лекарят квичеше от радост в лицето ми, ония ог дансинга бяха спрели танците и също си кривяха муцуните; превиваха се от смях, Тони и Мариана им пригласяха, после моето момиче сведе глава и заплака. Стори ми се, че някъде встрани зърнах угрижената фигура на художника Винсент, нара­мил сандъчето с боите, вероятно под спомена от едно негово писмо до брат му Тео. „Братко — пи­шеше той, — отидох на зъболекар и ми извадиха дванадесет зъба. . ." След това се видях с папионка и цилиндър — конферансие на някакво живо­писно сборище. Бе ми приятно да установя, че се справям превъзходно с тази роля — преплитах крака и настъпвах бомбетата на грамадните си обувки, аплодиран шумно от публиката. „Имам чест, княже!" — приведох се в почтителен поклон и отмахнах с широк жест цилиндъра...

Събудих се, без да получа аудиенция при неиз­вестния княз. Бях като разбит след тия сънища и с труд вдигнах глава от възглавницата. Пепита се смили над мен и ме остави да се излежавам колкото си желая. Каза, че ще ми завърти по-късно един телефон, и отиде да се среща някъде с някого си из града. Протягах тяло още час в сладка ле­ност, после се облякох и преминах оттатък в хо­ла. С вид на необременен от задължения човек изсвирих мимоходом няколко свободни вариации на пианото, хвърлих бегъл поглед върху книгите

на лавицата и отделих една — „.На лов с кану";, от някакъв италиански пътешественик. „Тия ита­лианци — казах си незлобливо — пречкат ми се непрекъснато в краката. Тия англичани, холанд­ци и тям подобни. .." Че и французи пръкнаха сетне отнякъде. Тъкмо разтворих книгата и кануто ме понесе по горните ръкави на Амазонка, и Пе­пита се обади. Бе отседнала в унгарския ресторант с компания от весели французи и ме призова да споделя трапезата им. Ако все още не съм във. форма, мога да си приготвя нещо за ядене в кух­нята — каквото намеря там, — а по-късно тя ще удари още един телефон да се осведоми как съм. се справил с обяда. Казах й, че предпочитам да остана там, където съм в момента, като не про­пуснах да пожелая на веселите французи приятно» прекарване в страната ни. Отсреща прозвуча соч­на целувка — адио, мои ами, адио!

Но докога ще се ровя в тия глупости!

Прехвърлих още няколко страници и тъй като пътешественикът отби кануто към брега, изнурен? от непрестанната борба с пенестите потоци, и при­седна в тревата да похапне и събере сили, аз за­творих книгата и се озовах в кухнята. А тук се намираше хладилникът и шкафовете пращяха от припаси. Стъкмих бекон с яйца и шунка, подпра­вих го с лъжица доматен соус и се разположих на масата. Обядвах обилно, изпих чашка силно кафе и поканих госта отново в хола. Като по пред­варително наговаряне пътешественикът също бе привършил с обяда и като завърза такъмите си отблъсна кануто от брега. Последвах го неза­бавно. . .

Малко по-късно, точно около залагането на капани за сребристи лисици, бях сепнат пак от теле­фонното звънче. Сега гласът на Пепита долетя от преддверието на „България". До вечерта тя звъня още  няколко  пъти,  все  от  различни  места.  Явно ония френски гренадири не си поплюваха — бяха непрекъснато с крак в стремената,  Обаждаха се и непознати мен личности, загрижени все за едно и  също:  кога и  къде?  Отвръщах  им —  не знам. Записвах  имената  и  ги  предавах на  Пепита  при нашите телефонни сеанси.  Превърнах се в своего рода  частен  секретар.  Но  не и  в придворен  лакей — ако някой от непознатите гласчета се опит­ваше да ме въвлече в грижите си, веднага му от­рязвах пътя. Отстъпих само веднъж, когато позвъниха на вратата и видях пред прага една цветуща .дама на средна възраст. Пристигнала току-що след дълго отсъствие от Белград и още не оставила ку­фарите. . . В мен окончателно се загнезди чувство­то, че този дом е едно вечно открито пристанище, нещо като станция за смяна на конете. И всичкото това под непреклонния, хладен поглед на зъболе­каря Лесновеки!

Дамата имаше гарванов бретон, тъмен поглед, гръден, леко дрезгав глас и аз я поканих вътре. Поднесох ц от „Всички в банята" и се наместих срещу нея. Отдавна исках да схвана какво се крие зад екзотичната дума „арлезианка" и ето че ми се удаде такъв случай — пред мен седеше една арле­зианка по рождение.

— Какво четете? — запита тя, забелязала раз­творената книга.

Обърнах корицата да зърне заглавието. .„На лов с кану" — изрече бавно тя. — Интересна ли е?

— Ами какво да ви кажа? — подвоумих се аз усетил дълбоката пропаст между италианския пъ­тешественик и онова, което е арлезианка. — Вку­сове най-различни, но на мен ми се видя интересна,.

— Отдавна не съм пипала книга — призна да­мата.

Това откровение от своя страна я насочи не­усетно към причините, откъснали я от четивото,, и постепенно дамата се върна на гарата, потегли обратно с влака за Белград, заплете се пак в стари истории, хвърли тъмния си поглед тук-там по-прашните ъгли на спомените, отстъпвайки назад в годините и — о, боже, как върви времето, не-можеш да вдигнеш глава и да прочетеш една свяст­на книга! Разлисти се обикновена история: наив­но увлечение край морето с капитана на югославския: кораб „Мославина", с името Мате, несполучлив брак, драматичен разрив и пак брак, и пак. . . Сват­бени церемонии около мен и бракоразводни дела.. Светът бе затънал в нескончаеми женитби, докато аз тъпчех на място с моето единствено увлечение!'

Непознатата дама разказваше одисеята си спо­койно и без нотки на угризение, като не забравяше,, че държи в ръката си чаша. Времето тече наисти­на, но и тя не бе останала завързана на брега,, насочвала бе своето кану все по течението, без. да се замисля за потайните подводни скали, и в това аз вече видях кое е общото между арлезианците и всички нас, понесени от голямата река.

Запитах я дали е обядвала и тя отвърна, че не е хапвала нищо от сутринта освен един сандвич във влака. Казах й, че съм специалист по пригот­вяне на всякакъв вид бекони и ако тя позволи... Кимна ми с усмивка и ме придружи до кухнята.

Навих ръкави и  подхванах   тигана   с   виртуозно вдъхновение, което не убягна от погледа и. Прав после до прозореца съзерцавах с нежно умиление как тя унищожава с апетит ястието. Стигна ми и на мен ръка да нахраня някого — бъркайки в чужд хладилник. Пипнат ли ме, изваждането на зъбите си остава  най-справедливото наказание.

— Ох, ще преям — каза накрая дамата.

— Кафе след обеда? — запитах с вълнение аз.

— О, не, не, стига — вдигна ръце тя. — Доста­тъчно ми е. И без това се задържах много, а имам да оправям толкова работи...

— Тогава   ще   оставим  кафето  за  друг  път  — подхвърлих с надежда.

— Да, ще намина пак някой ден — каза тя и се ;усмихна. — Тука не е лошо.

— Не е, не е — присъединях се, — никак даже. Я минете утре насам, ще измислим нещо друго за хапване. Яйца на очи или. . .

— Добре, може и утре — отвърна тя. — Трябва да се видя с нея. Кажете й, че съм я търсила.

— Ще й предам — казах, но не предадох. Кой знае защо, си премълчах пред Пепита за гостува­нето на дамата, вероятно подтикван от необходи­мостта да имам нещо мое в чуждия дом — едно кътче за посещения, та  ако това кътче ще да е и кухнята.

Като останах сам в хола, потрих доволно ръце срещу портрета на Лесновски — ама как се оправяме с гостите, а? После взех отново книгата. Че­тях, а от време на време върху устните ми пробягваше весела усмивка — досещах се за прекрасната арлезианка и за онова гърлено „МОЖЕ И УТРЕ". ,Бях изкушен от възможността да затворя окончателно житейския кръг: предана съпруга, уютен дом и нежна любовница за тайни посещения. Липсваха само няколко малки палавници за продължение на рода. Кога ли ще се сдобия с деца? Дано да не бъде далече този ден. Дано. . . Кануто се носеше напред, рискувайки всеки миг да се разбие в острите скали. Храбрият италианец размахваше бързо греблото, подкрепен от надеж­дата да се добере час по-скоро до равнината, къ­дето реката се разстила бавна н широка край зе­лените брегове...

Дочетох  книгата  и  се разположих  пред теле­визора. Зяпах до среднощ програмата и после се скрих  в леглото. Но се опънах обратно,  с  крака под възглавницата,  и  когато  Пепита се  завърна, разпалена от забавленията с гренадирите, и отмет­на завивката, надавайки призивни звуци, едва не припадна от изумление. „Ах,  идиот  проклет!"  —  изписка тя и се хвърли да ме прегръща, а аз си мислех вече за прекрасната арлезианка. Но какво да се прави, след като така сме създадени — ви­наги  незадоволени,  винаги  в  раздвоение...

VІ

Следващият ден бе като близнак на предишния. Пепита изскочи отрано по нейните важни срещи, за да ме призовава оттук-оттам по градските те­лефони, аз подремвах на дивана с книга в ръка: бях се спрял върху корабния дневник на Васко де Гама. Заседналият ми живот все ме тласкаше по далечни реки и океани. Но в този ден имаше една малка новост — очакването на тъмнокосата арлезианка. Обръщах страниците и се улавях, че от време на време изтървавам нишката. Все по-чест» се заблейвах към стената, където се сблъсквах с проницаемия поглед на самурая. Този поглед ме предупреждаваше да бъда по-сдържан и скромен в желанията си.

Тя се появи някъде следобед. С присъщата й невъзмутимост прие отсъствието на домакинята: „Това момиче скита повече от мен" — каза. За съ­жаление бе обядвала, което ме лиши до голяма степен от възможността да я приближа до себе си. Докато забърквах коктейлите, разказваше с гърления си, равен, несмутим глас за подробностите около пристигането й — старите телефони не отговарят, приятелите и познатите се пръснали, роднините поглеждат първо през шпионката и се спотайват. . . пълно откъсване, върви като чужден­ка из града. . . „Тъй, тъй" — бъбрех аз, наливайки мозелвейна. Пихме, после намерих тесте карти к направихме един преферанс. Изгубих с удовол­ствие. „Нищо — каза тя, — следващия път ще се реваншираш." „А кога ще бъде следващият път?" — запитах. „Не зная, може и утре — отвърна тя, — или в някой друг ден." „По-добре утре да бъ­де" — казах, потънал в тъмния й поглед. На вратата я целунах по сухите, горещи устни, после-нежно зад ухото, отмествайки гарвановите й коси. „О, лошо момче!" — каза още по-гърлено тя и ме погали с пръсти по лицето.

По-нататък корабният дневник не успя да при­кове вниманието ми. Отпуснат в дивана и вдигнал крака на масичката, аз подръпнах лениво цигарката, потънал в мисли. Общо взето, мислите ми се въртяха около следното: колко хубаво би било, ако... Зная, че наш дълг е да разсъждаваме, а не да бленуваме напразно, но когато се развихрят примамливите картинки на въображението, съвсем омеквам. И откъде се взе тая моя необуздана мечтателност, дяволите да я. . . Като невръстен в оно­ва далечно селце бях завързан с години за една кокалеста, вечно гладна крава и докато ненасит­ното животно сумтеше около мен, лежах по гръб в тревата и с часове съзерцавах небето и обла­ците, поели път зад билото на планината. Къде ли отиват, питах се, и какво ли има там? Е, сетне видях какво има и даже му се нагледах до наси­та, но оттогава може би ми остана в наследство склонността към блянове и мечти. Макар че и мъдрият Хезиод е отрасъл сред дребните селяни на беотийската земя н все пак е изрекъл: „Пагубно за духа е, ако жадуваш за онова, което не съще­ствува!". Мир нему, а и на всички мечтатели!

В началото мислех за тъмнокосата арлезианка и за това с какво толкова привлича желанието ми. Тя не е в първа младост и през владенията й вече са преминали хунските орди! После арлезианката отстъпи мястото си на домакинята и тук по­чувствувах нещо средно между неудобство и въз­хищение. Но това в никакъв случай не можеше да се нарече любов, други думи потърсих в речника си — благодарност, признателност и дори възторг пред нейните енергични набези от сутрин до сред­нощ из разните ресторанти и барове. Сред остана­лите лица се мяркаше и образът на Мариана и колкото го отпъждах, толкова повече се натрап­ваше в съзнанието ми. Накрая отстъпих и се вглъбих изцяло в историята на нашия кратък, калпаво изграден роман. В този роман липсваше всякаква логика, не се знаеше къде му е началото и къде краят, сякаш някой бе късал, където му падне, от страниците. Не, краят поне е известен, знае се и кой откъсна последния лист — Тони, моят прия­тел, този подлец ми отне правото да нанеса за­ключителния ред. Той ми попречи да кажа своето законно „Сбогом и прости!".

Мислих, мислих и кой знае докъде щях да стиг­на с това безцелно мислене, тъй ми се бе подпали­ла главата, ако една малка случайност не ме изтръгна за кратко от грижите. Бях включил приве­чер телевизора и попаднах на естраден концерт.. Леки песнички, свити гласчета и неловко подска­чане пред микрофоните, както и да е, но към свършека на предаването вадещата се усмихна хитровато, направи трапчинки на бузите и каза, че е приготвила приятна изненада за младите почита­тели на естрадния жанр — конкурс между ония, които ще имат смелостта сами да напишат песен. Има ли такива между нас? Има ли млади даро­вания? Ако се намират, нека да изпратят колкото се може по-бързо творенията си до редакцията „На вълните на младостта", където компетентно жури ще си каже тежката дума. Песните, издър­жали конкурса, ще бъдат изпълнени по телеви­зията, обеща тя, а най-добрите от тях ще бъдат издадени и в малка плоча. Текст и музика в най-добрите ни традиции...

Тази вест дойде точно навреме, иначе кой знае кога щях да открехна оная врата, зад която се разхождат, необезпокоявани от никого, корифеи на музиката. Реших да се заловя за работа още докато е живо в мен желанието. Потрих ръце и седнах пред клавиатурата. Бях удивен да чуя как под пръстите ми изникват направо готови мелодии за песен. Онова, което бе назрявало отдавна в ду­шата ми, намери най-сетне своя отдушник — сви­рих около час с опиянение, но когато след това се опитах да положа песента в окончателния й вид, не ми се удаде — мелодии, мелодии и нищо за­вършено. Не, така няма да стане. Нужен ми бе текстът, който Да укроти разпалената ми фан­тазия.

Намерих лист и загризах писалката. Потърсих в мисълта си ония прости и задушевни думи, кои­то да бъдат в унисон с чувствата ми от последно време и не се измъчвах дълго, преди да запиша:

Мила Мариана,

погледни към мен.  

Знам, че е измама,

но съм заслепен... 

Продължих в същия дух и нататък и след по­ловин час произведението стоеше като излято на масата. Поставих отгоре „Въздишките на нелюбимия" и сега не ми бе трудно да изпея докрай моята песен. Спрях се на първата хрумнала ми мелодия и останах доволен — бе се получило не­що, което ставаше за пред хората. Но във всеки случай не възнамерявах да вдигам шум до бога и да кудкудякам наляво-надясно като кокошката, снесла току-що яйцето. Гледах на случая само като на част от моята обща надареност; като на умението ми да подгрявам бекони и размесвам вкусни коктейли например.

Късно  през  нощта  изпях  песента  на  Пепита, акомпанирайки си сам на пианото. Признавам си, че се вълнувах пред първата ми публика — бурна аплодисменти ли ще чуя сега, или позорни освирк­вания?

— А коя е тази Мариана, скъпи? — запита Пе­пита.

Да, просто се налагаше да бъда изслушан от някое чувствително, музикално ухо. Да приближа към него със свито сърце, както младият Моцарт в дома на маестро Глук, и да кажа, изпотявайки се от притеснение: „Учителю, простете ми, аз дръз­нах. .." Още повече не вървеше да се покажа пред компетентното жури, изсвирвайки песента с уста. Налагаше се да я запиша върху нотния лист, а аз, макар и Да притежавах несъмнен музикален та­лант, не владеех нотното писмо. Така се случи, че още като малък минах на пръсти край вратите на музикалните школи и ето в какво неловко поло­жение изпаднах сега — да измислям песни, без да съм в състояние да ги записвам. Но си казах, че и обратното не е за предпочитане, и потърсих спо­койно между многобройните си познати някой про­фесионален музикант.

Появяваха ми се журналисти и художници от рода на Тони Калев, все начетени типове без сис­темно обучение, но никой от тях не се закачи и не прилепна към целта. Започнах вече да се разколебавам в успеха, когато някъде в среднощ, притихнал като пеленаче в прегръдките на спящата Пепита, се досетих как веднъж изпаднах случайно в компанията на такъв тип — студент в музикал­ната академия. На някакъв домашен жур се бях залепил за една приятна особа, пък тя бе там с приятелката си и така чрез дамите ние си казахме имената. Името, му веднага забравих, макар и да бе доста особено, но си спомних сега, че в оная вечер бяхме доста сближени от грижата да наме­рим някое потайно местенце, където да примамим приятелките. Аз не се натисках особено, но той бе нагълтал здраво въдицата и накрая в безиз­ходицата предложи да опитаме у тях — родителят бил на премиера същата вечер, след това имало коктейл и ако се задържи на коктейла.. . Не се бе задържал и стигнахме едва до вратата, тъй че квартетът тогава бързо се разпадна, но адресът ми остана в съзнанието.

Едно запознаване е все пак известен повод за посещение и рано на другия ден аз стоях до съ­щата врата с моята „Въздишки на нелюбимия" в джоба. Преди да натисна звънеца, бях огледал внимателно емайлираната плочка. С недоумение прочетох името на един от известните ни компо­зитори, после се досетих, че това е старият мае­стро, а другият, моят познат, е надеждната издънка — продължение на фамилните традиции.

Това откритие не бе изненада за мен. Не за пръв път се сблъсквах с подобна наследственост, а и не съм дребнав като мнозина други, за да тър­ся в нея нечисти подбуди. Така съм възпитан още от малък. „Където е минало кучето, все ще е мо­кро" — казваше някога моята баба и аз оттогава не си губя времето да заничам по дънерите — .зная какво Ще зърна там. А и тук му е мястото, докато не са ми отворили вратата, да поясня, че що се отнася до музиката, аз също не слизам от тавана. Още след залеза на непоклатимия, благо­пристоен ред, създаден в миналото от дядо ми, търговеца на вина и дантела, в нашия род настъпиха години на весела, епикурейска разруха, озву­чена от най-!различни инструменти — флигорни, хармоники, кларнети и даже евтини глинени окарини... Скоро нямаше човек във фамилията ни, който да се примири със съдбата на прост слуша­тел и всеки надуваше по нещо. Баща ми държеше цигулката в семейния оркестър. Той свиреше, по­дал ухо към грифа, и не бе рядкост отслабналата му от ракията ръка да не улучи, както трябва, струните. Но свиреше без умора, да ви кажа, и не познавам случай да е отпуснал ръка по среда­та на тържеството. С него започваше, с него...

Отвори ми поживяла старица с домашна престилчица, с пантофки и ръчна прахосмукачка, ве­роятно прислуга в дома на именитите. А може би и някоя самотна закъсала родственица — такива често пи наемат срещу храна и миндер в кухнята. Тя обаче пазеше ревниво чуждото имение и не от­варяше докрай вратата, а колкото да огледа подо­зрително неканения гостенин.

— С народния артист или със сина му? — запита пак тя. Не слушаше, опърничавата й старица, а са­мо оглеждаше. Я бягай в кухнята, бабке!

— Не, народният да не се безпокои — усмихнах се подмамващо, — нужно ми е да   се   видя   със синчето.

— Чакайте тук — каза бабата и затвори вратата. Чаках, подкрепен от мисълта, че по този път са минали всички мои събратя. По трънливия път на славата. А че е наистина трънлив, ми бе под­сказано още веднъж от свъсеното лице на стари­цата, която се показа отново на вратата.

— Изтрийте си краката! — каза строго бабката и това вече го приех като нещо съвсем естествено — все пак тя е, която тича с прахосмукачката.

Изтрих се старателно н минах в преддверието, леко обезверен в ползата от нежеланата визита. Над посивелия кок на старицата зърнах в салона края на роял, върху който стоеше статуетка на мрачен разчорлен мъж. „Знаменитият Бетховен!" — помислих си с любов. Пред рояла се разхождаше напред-назад също такъв мрачен и разчорлен мъж по халат, който поразително приличаше на великия майстор, това е Бетховен II — казах си, — а къде е тогава издънката?" Кимнах почтително, но онзи не ме н забеляза — така бе вглъбен в себе си, че не виждаше нищо наоколо. Оратория ли този път? Или за отдъхваме само няколко малки вариации?

Достигнахме една от крайните стаи, старицата отвори вратата, прошепна: „Младежът, Йозеф", и ме пусна напред. Аха, това бе особеното му име! Йозеф, Йозеф Хайдн, ето откъде започваше ловка­та игра с имената. Подмладен по такъв начин, маестрото седеше до прозореца и четеше „Животът на Моцарт". Годините п музикалните стилове така се объркаха пред очите ми, че за малко не се запи­тах дали не сънувам.

Младият Йозеф вдигна поглед от четивото и върху умното му лице се изписа нескрито недоу­мение — кон с младежът, позволил си да го обез­покоява в миг на душевно усамотение? Колкото и да го уверявах, че двамата сме свързани с един, макар и незначителен случай, той не склони да свали от лицето си маската на надменността и учудването. Безсмислено бе да настоявам — обяс­них с две думи какво ме води насам, след което извадих „Въздишките на нелюбимия" и му го под­несох. Йозеф прочете текста, замисли се, загледан разсеяно през прозореца, после излезе от вцепене­нието си и благоволи да каже, че не би могъл да се произнесе, преди да е изслушал мелодията.

— Но аз точно за това си позволих да ви обез­покоя — подзех меко, — да изслушате цялата пе­сен. Вашият ценен съвет ще бъде от голяма полза за мен, непросветения в музиката. Аз се осланям без остатък на вас, на желанието ви да помогнете и   насърчите  начинаещия,   тъй  както  и   Волфганг Амадеус Моцарт  е  напътствал  учениците  си. . .

Човешкото ухо никога не е останало глухо за ласкателствата. В този смисъл Йозеф не правеше изключение. Той каза, че е премного зает в момен­та (и с какво бе зает толкова — да чете чужди биографии ли?), но от любопитство би отделил малко време да чуе съчинението ми. Само че това не може да стане без инструментален съпровод, а роялът не е свободен. Баща му тръгвал след около час за лекциите в академията, но. . .

— Нищо не м,и струва да почакам — намесих се незабавно аз. — Когато се отнася до музиката, не си скъпя времето.

Отнемай-къде Йозеф ми предложи стол и да не скучая, докато си завърши заченатата глава в книгата, ми предостави за развлечение няколко броя на „Музикален албум". В този дом всичко, изглежда, бе озвучено освен ръчната прахосму­качка на мнителната старица. Но и тя пееше по килима зад вратата — „тъъроунг, тъъроунг" — ка­то по клавишите на разстроено пиано. „О, ще умра от музика!" — бе извикал някога си неуморимият Вагнер.

Разлиствах списанието, което не ме интересува­ше, и подавах ухо нататък към салона. Там мълчаха и чак след половин час изгърмя бравурен откъс и разтърси кооперацията. Нещо се бе насъбра­но и сега се изливаше без всякакви задръжки. „Ко­гато заговорят оръдията. . ." — помислих си, но след единичния залп канонада не последва. Снаря­ди ли липсваха, или отсреща вдигнаха белия флаг, не знам, «о роялът проговори и замлъкна. После ,в настъпилата тишина чух бясно затръшване на врата. Прозвуча ми като заключителен акорд на героична симфония.

— Май че се оттеглиха — напомних плахо. „От­стъпиха  от  полесражението"  — добавих  мислено.

Йозеф затвори книгата н надникна през прозо­реца към улицата.

— Да — каза, — можем да започваме.

Преминахме в салона и седнах пред рояла. Стол­чето просто пареше — доста дълго го бяха загря­вали, преди да възпламенят барута. Положих „Въз­дишките на нелюбимия" отпред и подкарах мело­дията. Първо я изсвирих от начало до край, след това я подзех отново и запях. Бързо преодолях не­удобството, тъй като се отнасяше за бъдещето ми в музиката, и отворих широко уста — тихо въз встъплението, възвисявайки постепенно глас. Раз­рида се, разхълца се моята тъжна любов; простена около низините на петолинието; съвзе се и запъл­зя нагоре по стълбицата; грохна от изтощение на. върха и още не отдъхнала, пое обратно.. . Тюба ду дап, тюба ду дап — пригласяше хорчето. Йо­зеф се разхождаше загрижено около мен с ръце на гърба. Бабата бе застанала отстрани и ме на­блюдаваше с почуда. „Мила Мариана" — пеех не­спирно аз. „Виж го, кретена, пее ли пее" — обаж­даше се подло моят вътрешен глас, докато извивах безочливо трели право в свъсеното лице на Бетховен. Срещу и бездруго повредения му слух.

„Някакъв млад човек му свирел; когато спрял, маестрото изведнъж му казал: „Но кога най-сетне ще започнете?"

Най-сетне спрях с дълбоко чувство на вина. Не желаех да се унижавам повече, но Йозеф пожела да чуе още веднъж творбата ми н, ща не ща, тряб­ваше да я повторя. Пеех, без да поглеждам към статуетката над главата ми. Сега „Въздишките на нелюбимия" ми прозвучаха още по-отблъскващо и просто копнеех някои да ме освирка отстрани и да спуснем набързо завесата. Освирка ме стари­цата; „търоунг, търоунг" — изтрака прахосмукач­ката в коридора.

Йозеф прекъсна разходката, зае мястото ми и съвсем професионално, като си служеше и с пе­дала, изсвири мелодията.

— Има музика — произнесе се той. — Несъмне­но яма музика, но е още сурова. Ако оставите «а мен да я пипна тук-таме...

— Но, разбира се — отвърнах доволен, че най-сетне си измивам ръцете. — Сам н повече от това аз не съм в състояние нищо да добавя.

— Естествено, естествено — кимна с глава Йозеф и изсвири още един откъс, вслушвайки се вни­мателно в мелодията. — Обявен е конкурс, казва­те? — запита между другото.

— Нещо подобно — отвърнах, вече с мисъл до вратата. — За  поощряване  на млади  дарования. Ще ги издават и в плоча — поощрих любопитството му аз.

— Аха — каза тон. — Е, така се разбираме тогава — нека да остане при мен, а вие ще се обадите след някой и друг ден. Ще видим заедно как­во може да се направи.

— О, великолепно — рекох. — Много съм ви за­дължен.

— Моля, все още няма за какво — каза той. — Оставете всичко на мен и първото място ще ни бъде вързано в кърпа.

Оставих всичко на него, без да ме е грижа за мястото, смигнах за довиждане на смръщения Бетховен (вече с чиста съвест) и побягнах надолу по стълбите. „И как няма да е смръщен — помислих си, прескачайки стъпалата, — я какви комични зингшпили се разиграват непрекъснато пред очите му." Бравурни гърмежи, сола за прахосмукачки и сантиментални въздишки... Аз обаче не биваше да участвам в този хор на водоносците, нека за в бъдеще да си мокрят дънерите без мене. И ако трябваше да въздишам, не виждах защо е нужно да го правя в съпровод на пиано и да го предла­гам след това на някакво компетентно жури. Ид­ваше ми съвсем нагласено — да ти оценяват въз­дишките. . .

Като се отдалечавах отвън по улицата, ме до­гониха отзад звуците на позната мелодия: младият Йозеф се бе заел още на часа да опипва творе­нието ми, докато не са го изместили от рояла. Та­зи несигурност го караше да бърза. Откакто се отървах от ангажиментите ми в музиката, аз не бързах за никъде и щях да прекарам няколко часа в скитане из града, ако не ме очакваше срещата с прекрасната арлезианка. Това ме подтикна да заложа отрано капаните в дома на Лесновски.

Чаках около час и вече губех търпение, когато тя се появи. Бе както винаги сдържана и сериозна — но с онази нейна податлива сдържаност. Моята прекрасна арлезианка — обсипах я още в антрето с целувки! Тя се съпротивяваше и в съ­щото време усещах как тялото й омеква, а тъмният й поглед се засенчва от топлите облаци на жела­нието. „Боже, какви сме ние двамата!" — избълбука в гърлото й и нагоре по устните, притиснати от моите. „Какви, божествена?" — прошепнах за­маяно. „Лоши сме — отвърна тя. — Не бива да правим така. . . на това място." „Не бива, ама би­ва" — казах аз.

Обядвахме спокойно, любувайки се един на друг само с погледи, след което се настанихме на оби­чайните си места в хола, пихме от обичайното „Всички в банята" и се забавлявахме: коленичил зад нея, аз подухвах зад врата й, косите я гъделичкаха и тя свиваше рамене и се смееше. „Ето го и немирния Астрей, ветрогонеца" — шепнех и изпращах към врата й най-приятния от ветровете — нежния Зефир, който разцъфтява дърветата. „Ох, престани! — възкликваше тя. — Престани, ще ме умориш!" Но аз нямах намерение да преставам. Столчето пред пианото бе свободно, обаче строгият поглед на самурая ми напомняше, че и най-дъл­гият курорт на море все някога свършва, и това изостряше нетърпението ми.

Избрах плоча с бавни блусове и притеглих да­мата в прегръдките си. „Танци ли ще има?" — за­пита тя с ирония, но аз съвсем не бях словоохотлив в такива мигове — поклащах я в стъпките на блуса, приближавайки я неусетно към спалнята. По­духвах в косите й, приятният ветрец поклащаше леко къдриците и те я гъделичкаха по мургавата кожа. „Ох, лоши сме!" — изнемогваше вече дамата. „Фиуууу" — облъхнах я с разгорещения си дъх к усещах как забраненият плод разцъфтява, добива сочна зрелост и е готов да падне от дървото. Бях забравил обаче, че освен пролет нежният Зефир носи п дъждовни облаци, придружени с гръмоте­вици, н те се изсипаха след малко върху грешната ми глава.

Тъкмо вече прекрачвахме прага, когато арлезианката се откъсна неочаквано от мен и в очите й видях истинско изумление. Преди да се обърна,, вече знаех кой ни е сварил в чуждото лозе — онзи с ветеринарните клещи — и се простих със зъбите, но на вратата стоеше Пепита и ни съзерцаваше с усмивка, която не вещаеше нищо добро. Ухилен глупаво, с ръце още във въздуха, аз потърсих в. мисълта си онова нещо, което да свали донякъде вината от крехките ми плещи и го намерих.

— Тук има танци! — изкрещях весело. — Всички оркестри на градчето днес свирят за нае, лудите веселяци. Моля, дамите да не стоят настрана. Ка­лете   дамите   —   обърнах   се   към   въображаемата тълпа и направих дълбок реверанс пред малката стопанка   на   големия  дом,   изнесъл   крак  напред като за танц от миналия век. — Оркестрите да се приготвят за гавот! — разпоредих се властно. Да­ли наистина не съм създаден да конферирам?

— Хайде без гавот този път — мина край мен Пепита, без да ме погледне. За моя почуда тя оти­де при смутената арлезианка .и двете се разцелуваха, след което почти прегърнати, влязоха отта­тък в спалнята, закъдето аз се бях запътил преди малко. Ето един трик от висша класа, на който са  способни  само  жените.  Притворството  им  е в кръвта на тях, а и да си владеят нервите ги бива повече от нас.

Свих знамената и се пъхнах в кухнята, приту­лих се между хладилника и печката като прислуж­ник, хванат да пие от отбраните вина на господаря. Оттук започна и моят флирт с прекрасната арлезианка, донесъл ми изведнъж такава беда. „Пъ­тят към любовта минава през кухнята" — бе казал някакъв умен човек. Но и в нея свършва понякога, бих добавил сега, тъй като след минутка Пепита намина насам само за да ме уведоми, че трябва незабавно да напусна къщата й.

— Но, мила, това бе една невинна игра — свих в недоумение рамене аз. — Колкото да не скучае твоята приятелка... леки танцови стъпки за уби­ване на времето...

— О, не ставай досаден! — срази ме Пепита и ме заряза. Да, нямаше съмнение, че това бе фина­лът на нашия любовен романс. Този ден, изглеж­да, бе отреден за раздели — първо с мечтата ми да музицирам активно, а сега и с лома на Лесновски, дал ми такъв радушен прием. Но няма какво да се прави, освен да отминем гордо напред, до­като сърцето се свива при мисълта за изгубеното.

Хвърлих прощален поглед на хладилника, на барчето в хола, махнах с ръка на самурая, с кой­то тъй и не успях да се срещна, и затворих без­шумно вратата зад гърба си. Адио, мон ами, адио!

VII

Отвън сияеше, ликуваше ранната пролет. Бе на­чалото на май и кестените в градската градина се разлистваха. Фонтанът отсреща изхвърляше като кит весели струи в кристалния въздух, а под него се чипуркаха палави врабчета. По пейките бяха нанизани старчета със старомодни бомбета и с жилетки като лястовици върху телефонна жица и подрямваха, примижали срещу слънцето. Край тях течеше пищният парад на красавиците, раз­крили на показ онова, което е било загърнато от погледите през зимата. И никой и не подозираше на кого дължат тази благодат: та не бях ли аз ветрогонецът, който докара ароматния вятър, раз­листващ дърветата? Духах без отдих горе и ето че трудът ми не отиде напразно — пъпките се раз­тваряха, розовееха цветята чаровни на нашата младост! Е, трябваше да приема н гръмотевиците върху себе си, но без това не може — като се хва­неш да правиш добро, прави го докрай. Така н го натъкмих аз — до самия му край. Така го скалъпих, че...

Край мен изтрополи с количката си стар вехто­шар с пробито бомбе и офицерски кител без коп­чета и пагони, подарен му вероятно от някой мекосърдечен о. з. полковник, и тъгата ми веднага се разсея. Хората от този род винаги са ми идвали като незаменим балсам срещу наранената ми ду­ша и те са, които с целия си вид на родени бродяги ми нашепват: който обича душата си, ще я из­губи! Милият несретник! Сам бог го изпрати насам да лекува страдащите! . . .

Над блестящите кубета на „Невски" се издигна тежък лайнер, понесен към далечните сини про­странства, и ми навя радостното желание за отпъ­туване. Скоро, съвсем скоро ще разперя крилата и аз! Заминал в неизвестна посока — ето кое ще подобава за надслов към легендата на моето вне­запно изчезване. Ако има легенда, естествено. Мене са ме забравили вече. Хвърлих поглед върху състоянието си и останах зримо доволен — благо­дарение на Митраки все още се радвах на иконо­мическа независимост. Оставаше и пари да тръгна да прося сега! Кой ли пък ще ми даде?

Влязох в бръснарницата отсреща, приведох се в най-добрия си вид и тръгнах да търся място в хотела. Голям наплив в началото на сезона — че в един хотел, че в два, та чак във „Витоша". Там се оказа, че няма свободни стаи, та трябваше да деля покоя с непозната личност. Не ги обичам тия работи! Какъвто съм си късметлия, все ми се па­дат в съседство едни, дето хъркат като запушени хеликони, или скачат насън, стряскани от невъоб­разими кошмари. Аз спях като новородено, но кой ти се съобразява с това? Нямаше как — придви­жих се по стълбите до етажа.

В стаята за „Добре дошъл" ме посрещна неиз­бежната миризма на некъпани чорапи. Веднага ми се набиха в очите и чорапите — протегнати от края на леглото, те просто се втренчиха в мен с дупките си на петите. Останалото не се виждаше — бе скрито зад брой на „Паралели". Върху масичката има­ше цяло тесте от това занимателно списание, а до него като опровержение на всичко видяно досе­га — тлъста пачка банкноти. Кратък отдих след поредния банков обир, нали? Какви ли ги няма из този развинтен свят: скъсани чорапи до куп от пари!

Непознатият махна най-сетне списанието и про­мърмори нещо неясно на поздрава ми. Видях само дълъг, изпит нос, чифт несъразмерни уши и наелектризирал алаброс. Този приятел сякаш няма­ше лице, толкова бе кльощав. Отпуснах тяло вър­ху разхлабеното легло и се заех да развързвам връзките на обувките. Но, изглежда, съм зяпал повече, отколкото е прилично към пачката с банк­нотите, защото онзи неочаквано се обади:

— Много пари, а? — каза заядливо.

— Ами така,  както виждам, не е малко — от­върнах миролюбиво. —- Все по двайсет ли са?

— Всичките — каза онзи. — Това е остатъкът. Другите фюйййй — подсвирна той, — отидоха, та се не видяха.

— Доста време са заминавали — подхвърлих, — като гледам какво е останало.

— А тебе какво те интересува? — засегна се ни в клин, ни в ръкав онзи. — Да не би да са твои?

— Не, те не са мои — отвърнах развеселен. — Но не би било лошо.

Онзи помълча и рече по-меко:

— Парите нищо не струват.  Струва само това, което можеш да купиш с тях. Разбран ли съм правилно?

— Охо и още как! — съгласих се. — Парите се превръщат в нещо. Не ги ли превърнеш, никакви ги няма.

— Никакви — добави онзи и се повдигна. — Слу­шай — каза, — ти ми се виждаш образовано мом­че: в коя годила и кой цар е покръстил българите?

— Борис  Кръстителя  в 856 —  отговорих неза­бавно  аз.  Намерил глупакът къде да  ме пребарва — в историята.

— Грешка! — извика той. — В 865 е.

— Е, глупости — казах, — просто объркване на близки числа. Да не се хващаме за това.

— Правилно — каза онзи. Замисли се къде да почука още веднъж, но се отказа и предложи: — Виж какво, я да слезем долу и да изхарчим кол­кото  можем   от  парата.   Стои  тука  и  ми  дразни нервите.

— Защо не — приех аз и стегнах отново обув­ките. Досега не съм отказвал на никого, останал без компания на масата, и такава покана съвпада винаги с онова, което съм и самият аз в момента.

Слязохме в барчето на хотела и току-що се на­станихме, и пред нас се изправи сервитьорката — затули с надвисналата гръд хоризонта. Отпред бе­ше чудесна, а и отзад хващаше окото.

—  Виждаш ли  я?  —  каза след това моят поз­нат. — В тази отидоха част от парите.  Какво ще кажеш?

— Заслужава   си   —  отвърнах.  —  Това  е  слу­чаят, в който парите струват нещо.  Най-добрият случай.

— Така е — съгласи се онзи. — За какво жи­веем?

— И аз това се питам — отвърнах.

— Ей   за   това   живеем:   да   похарчим   някой   н друг лев — намери отговора той. — А аз ще жи­вея   малко,  затова  харча   много.  Да  изхарча   на­бързо каквото ми е дадено.

— Как така малко!  — стреснах се  аз.

— Ето така — усмихна се зловещо онзи и на­прави няколко дълбоки вдишвания. В гърдите му се захапаха две-три зли тигърчета. — Стъклена­та!  —  оповести  някак радостно той.  — Дните са преброени!

— Не ми изглежда да.. . — обърках се аз. — Може да грешите. Все пак друг брои дните ни.

Онзи отвърна, че тук именно не стават грешки. Навсякъде другаде тъй и иначе, ,но тук само греш­ки няма. Вече десет години влизал на триста ме­тра под земята в една от най-тежките мини в Ро­допите и макар все още да се държи, стъклената не е простила досега на никого. Ситният кварц, стъкленият прах се полепва вътре в гърдите и къ­дето да отидеш, си го носиш със себе си. Но не го носиш дълго. Срещу шестстотин лева на месец. Не е малко, нали? Колко получава един генерал? Сигурно не взима толкова — отвърнах и си по­мислих: ето кога парите струват нещо. Чувството на вина, което добих сутринта пред рояла, ме на­вести отново. Леки песнички с весел съпровод ли? Въздишки пред компетентно жури? Траурен марш трябва да се напише тука, макар че и това не е нужно на никого. Цялата моя беда ми се видя се­га само като една невинна закачка на съдбата в сравнение с човека срещу мен.

Донесоха бутилката, наляха, без намек дори за специалните връзки, и ни пожелаха приятни мигове.

— Красавица! — разчувствува се моят сътрапез­ник. — Да пием за нея!

— Екс за красавицата! — възвисих тон аз, все още потиснат от случая.

Пихме екс за красавицата, след това екс за на­шата среща и още няколко екса по незначителни доводи. Скоро между нас не остана никаква тай­на. Аз си нахвърлих набързо биографията, без да споменавам само за опитите ми да пиша музика, той разказа надълго и с подробности хрониката на живота си. Тя изобилстваше с теми за трагични балади, но в нея, към самия край, неочаквано прозвучаха весели нотки. Когато разкри повода за посещението си в столицата. Каза, че идва тук да хване актьора Стефан Данаилов и да го заведе в Родопите, та барабите и дечурлигата там да се убедят с очите си, че наистина е оцелял след оная бясна гонитба във филма „На всеки километър".

— Как да го хванеш? — приех го като хубава шега  аз.  —  Цялата  царска  полиция не успя да свърши тази работа, че ти ли? Даваш ли си смет­ка с какво си се захванал?

— Трудно е — кимна моят другар по маса, — Изгубих на вятъра сума ти време. Все ми се из­мъква, но скоро май ще го пипна за яката.. .

Той бръкна в джоба и измъкна половинка от вестник. Посочи ми малък репортаж със заглавие „Снима се нов филм". Авторът уведомяваше, че търсеното лице е забелязано някъде около Алтимир в киногрупата „Чифликът край границата". Бе поместена и снимка за доказателство: лек фнакър сред нива с разлюляно жито, а във фиакъра актьорът, седнал до красива дама. Той в унифор­ма на поручик, тя в муселин и с цветя на сламе­ната шапка. Прекрасна двойка от доброто ста­ро време.

— И заминаваш, а? — запитах.

— Утре — отвърна с някакво странно наслаждение моят другар.

Пихме екс за успешния край на важната му мисия по развенчаване на кумирите, после екс за актьора и дамата, след това за нас самите и късно през нощта се подкрепяхме един другиго нагоре по стълбите. Той викаше гръмко, че това актьорче, колкото и да му се изплъзва из ръцете, все ще го притисне някой ден в ъгъла и ще му види сметката, аз крещях, че ако остави работата на мен, бих видял по-скоро сметката на дамата от фиакъра и така неусетно достигнахме стаята и потънахме в леглата. Когато се събудих късно на другия ден, той бе заминал. Върху масата бе оставил една банкнота и лист от бележник с кра­тък текст: ЗА ПОЧЕРПКА! Сложих отделно тази банкнота в джоба, с намерението да я изпия в по-тържествен и красив ден, подобаващ на случая и на този забележителен човек, когото едва ли щях да срещна отново.

Към обяд мястото му бе заето от съвсем по­средствена личност — някакъв глупав шмекер, зло­употребил при отглеждането на прасета и осъден на две години затвор. Идвал в столицата да тър­си влиятелен човек, на когото не каза името, но който бил от селото му. Името на селото също не каза. Кръгъл негодник и при това бях сигурен, че нищо свястно не е успял да постигне с ония не­щастни животни, освен да ги е изял сладко с не­гови побратими, като гледах сам какво охранено прасе е. Отклоних предложението му да се „чифтосаме" за половинка ракия и напуснах стаята. От една страна, не желаех да си развалям вкуса от чашките, които пресушихме заедно със забеле­жителния му предшественик, а, от друга, бях взел твърдото решение да се справя най-сетне с послед­ния изпит в университета, който отлагах вече с месеци.

Осведомих се в катедрата за датата на поред­ния сеанс и се усамотих за няколко дни в библио­теката. Бях изтрил от паметта си някои дребни, но съществени подробности — ето случая с покръ­стването на българите, — а не ми се щеше тези незначителни грешки да  хвърлят сянка  върху лю­бовта ми към историята.

Опресних знанията си и на изпита се държах спокойно с тази проточена история. С историята на вам комисията с точно, образно слово и с непри­съща за годините ми ерудиция, а да приключа спокойно и самоуверено. Целта ми бе не да смай следването ми, искам да кажа.

— Историята е... — подхванах аз и спрях за миг, изкушен от желанието да добавя: моята лю­бов,   но   се  възпрях   благоразумно.   —   Историята като наука — продължих без щуротии нататък...

— Защо наука, а не наука? — прекъсна ме не­очаквано професорът.

Този въпрос бе доста дребнав и принизяваше поведението ми още в началото, но не ми бе ра­бота да възразявам.

— Ами вероятно идва от диалекта — отвърнах. — Особеност   на   изговора...   Родих   се,   отраснах  и проговорих   на   село  —  добавих  сериозно,  сякаш бях подхванал биографията на някой виден пълководец. — В Западните покрайнини.

— Разбирам, разбирам — поклати опрощаващо глава професорът, — но все пак трябва да доби­ваме вече известни навици.

Досетих се, че при лекциите той поставяше уда­рението винаги на а. Все ми бе едно на коя буква от историята ще акцентувам, а и при такива слу­чаи не бива да се забравя, че още преди новата ера императорът Клавдий създава университет, в кой­то се изучавали само негови трудове. Продължих нататък без затруднения, като сега имах грижата да размествам, както трябва, ударенията — да на­блягам там, където бях слушал да набляга и професорът. Той остана доволен от моята старателност, даже накрая ме запита дали не проявявам по-особени амбиции към предмета, освен да стана учител. Ако желая да опитам възможностите си в едно друго, по-възвишено поприще. . . Отвърнах, че засега съм лишел от научни стремежи, и с това интересът към мен се изчерпа — бях отпратен с благопожелания. „Хубаво — помислих си, — но накъде ме отпращат?" За мен сега бе изключител­но важно каква панорама ще се разстила пред зареяния ми поглед, докато някой от моите питом­ци мънка пред картата на света, а аз надничам през прозореца, подхвърляйки уморено: еее, какво става там, защо мълчиме? По-смело нататък, мом­ко, по-решително. . . Затова не изчаках да ме на­паднат в гръб и нападнах пръв — вмъкнах се след няколко дни в канцеларията точно по време на обедната почивка, за да разреша въпроса на че­тири очи.

В департамента, ако мога така да се изразя, цареше празно, лениво спокойствие. Служителите бяха наизлезли отвън в градината да се приличат на слънце и само зад едно от бюрата седеше жена, не съвсем красива, дори грозна, да си назовем направо истината, с глава и фигура безжалостно ограбени от природата. „Творецът е също човек — казах си, — със свои вкусове и симпатии." Же­ната отхапваше от сандвич с кашкавал, без да скрива отвращението си, подобно на някоя знатна особа, когато си избърсва носа. Погледна ме с отегчение и не престана да дъвче. Тази проява на характер ме окуражи и аз пристъпих към действие: след като си наложих моя безпомощен, будещ съ­страдание израз на лицето, описах накратко какво ме гони да пристъпвам реда и се вмъквам тук по ни едно време. Нуждата ме гони насам, казах, грижата за престарелите родители, на които съм единствена утеха и опора, нередовните приходи в семейната каса, разклатените пломби в зъбите, не­търпението на кредиторите, безсънието, мигрената, натрапчивите психози, страха пред забравата. . . Говорих, говорих като бъбрив адвокат, който це­ли на всяка цена да привлече съчувствието на съ­дебния състав върху довереника.

Жената ме изслуша с безразличие и като свър­ших, без да отрони дума, открехна с крак близкия шкаф, откъдето измъкна папката със списъците. Казах си скъпоценното име и сърцето ми замря в очакване.

— Екзарх   Антимово   —   съобщи   тя,   след  като преглътна парче от сандвича.

— Какво ще е това? — запитах, покрусен вече от новината.

— Ами това ще е някакво село — отвърна же­ната.  —  В  Средна  гора  ли  там,  къде беше. . .  — Тя  се  взря  в  картата   на  страната,  опъната   под стъклото на бюрото. — Ето го тук — посочи тя с пръст. Имаше великолепни  пръсти,  от тия,  които обичам  —  дълги и нервни, с дълбоки, правилно очертани   заливчета   на   ноктите. Но онова, което сочеха в момента, съвсем не ми бе по душа — ня­каква  точка,  толкова  близка  до  морето,  колкото само да ме ядосва. Ни в двореца, ни зад оградата, а   някъде  по  средата. О, не ми   трябва никаква Средна гора!

— Много лошо! — въздъхнах и очите ми се на­ляха  с  влага.  В  такива  мигове  ставам  изключи­телно сантиментален. — Толкова лошо, просто да не очаква човек!  И все на  мен!  Все аз ще съм жертвата!

— Какво му е толкова лошото? — запита же­ната.

— На това  Екзарх Антнмово ли?  —  избърсах първата сълза аз. — Лошото му е, че никак не ми се ходи там, ето кое му е лошото.

— А кой тогава да ходи? — зададе съвсем спра­ведлив въпрос жената.

— Ами   кой  ли?   —   „Свободата   не   ще  екзарх, иска Караджата!" — помислих си. — Ето тия приятелчета тук — махнах към списъка, — дето никога не са си  показвали  носа  по-далече от столицата. Че каква справедливост има в това да. . .

— А вие къде сте си показвали носа? — прекъс­на ме тя.

— По-скоро  къде  не  съм   го  показвал. . .  Чудя се дори как още не съм го изгубил някъде — на­мерих   сили   да   се  пошегувам,   но   жената   не   се усмихна.  Тук  хуморът  не  оправяше  работата.   — Не   е   справедливо   —   продължих  сериозно   ната­тък   — да  ни  връщат отново там,  където не сме би.ш година и две, докато тия другарчета тук не са я помирисвали село. Че какво разпределение е това,  питам  аз  —  ядосах се изведнъж, — да накисват винаги едни и същи хора? Що за подбор, що за селекция  ни сервират  в тия  мъдри списъци?  Че ние Да  не сме  коне,  хванати  в прерията, дявол да го вземе?

— Не ми крещете — каза спокойно жената.

— Извинете  —  отдъхнах  си  от  свещения  гняв на ограбения. — Когато се замисля за някои не­ща,   излизам  от  кожата  си.  Някога...  —  подзех тихо и тъгата  на спомена  едва не ме задави —живеех някога в малко планинско село, откъсна­то от целия свят. Там парите, да ви кажа, не при­стигаха и го карахме като в старите векове — сто­ка срещу стока. За да си взема например един кандиран фондан от бакалницата (а аз плачех тогава за тия бонбони, ние всички малчугани от селото сънувахме по цели нощи кандирани фондани), та да оближа този проклет фондан, тряб­ваше да занеса на продавача яйце. С яйца търгу­вахме в ония векове, а кокошките снасяха нере­довно. Но защо и да снасят — разгневих се отно­во, — когато никой не им пръска зърно, а и петелът, заклан за Гергьовден по липса на друго, съсечел зверски на дръвника, тъй като от него .нямало пол­за, след като не снасял! Ето, виждате ли колко примитивно се разсъждаваше тогава? А кой ще насърчава кокошките тогава, скъпи мои близки и роднини, глупаци мои наивни, кой ще им под­шушна на ухото да снасят не от дъжд на вятър, а всеки ден? Отгоре на всичко продавачът бе издълбал отвор в тезгяха и когато му занесеш все пак безценното яйце, този шмекер го напъхваше там да му вземе мярката — премине ли през от­вора, ще си останеш само с надеждите за блену­вания фондан канде. А минаваха, да ви го кажа сега, яйцата ни по онова време бяха дребни като шикалки и просто се изхлузваха под тезгяха. Я да поставим само за миг някой от членовете н-а комисията, създала този хитър списък, там, в селската бакалница, на мястото на едно от ония хла­пета, което кокори изплашено очи в ръцете на шмекера, пробутващ яйцето през тезгяха, и ще видим тогава как се правят списъци. О, тогава искам да го зърна аз него — след като яйцето вече е минало през тезгяха, отвъд, където не може и да се мечтае за фондани и за каквото и да би­ло. О!

Жената бе спряла да дъвче и ме наблюдава­ше с растящ интерес. Предполагам, че в скучната обедна почивка аз бях жива забава за нея. Нещо като безплатен клоун от пътуваща трупа за народ­ни увеселения.

— Но за какво ми разказвате всичко това? — запита тя в риторичната пауза.

— Не случайно, любезна госпожице, не случай­но — уверих я аз. — Я си представете сега след всичко чуто, как същото това момче чака с годи­ни един шперплатов, изтърбушен автобус, от кой­то ще слезе баща му, за да каже дали са им да­ли стая в града. Една. само една-единствен а стая, госпожице, но колко време е минало, преди да я получат? Колко време е пътувало това момче на­татък към света само с надеждите си? И ето тук някаква комисия решава да го върне отново там, където е очаквало радостната вест, че най-сетне заминават в града. Но справедливо ли е, госпожице, питам аз, справедливо ли е да връщат чо­века по такъв начин назад, докато някои не са си показвали по-далече носа от.. . що за справедли­вост е, ако не си сменим местата поне за известно време. Не стига, че ние теглихме през ония яйчени векове, ами...

— Но това не е причина — каза жената. Явно тя бе далеч и от най-елементарните социални кон­фликти: от иначе ясната ми и благородна идея за справедливо разместване на пластовете.

— Наистина — съгласих се с нея, докато  ми­сълта ми се луташе пред залостената врата и търсеше пролука. — Причината е другаде — пристъ­пих пипнешком напред — и тя е колкото нищож­на, толкова и важна за мен — аз все още нямам личен живот. В това отношение съм изостанал на­зад, ако разбирате какво искам да ви кажа.

Жената вдигна очи и в погледа й успях да про­чета далечни отгласи на съчувствие, което ме на­кара да си помисля, че съм налучкал правилния път. Но точно така, тя също не е за завиждаме относно личния живот, както ми се струва, тъй че това бе единственият начин да й стана близък. Толкова близък, че да пораздвижи, макар и частично, редиците.

— А който все още няма личен живот — под­чертах аз, — той не бива да бъде изпращан там, където възможностите му стават все по-малки. Онзи, който не е успял да се засити през празни­ците, в постите пък съвсем ще измършавее. Може и да отиде в царството небесно.

Млъкнах предвидливо, тъй като видях, че же­ната разгърна отново списъците и обходи с поглед колоните. Строените там изтръпнаха, но и моето сърце имаше за какво да се присвива — след тол­кова несполуки просто бе жизнено необходимо щастието да почука поне веднъж и на моя про­зорец. Само този път — дадох обет пред съдбата аз — и повече никога няма да настоявам за снизхождение! Но този път нека да не се огорчава­ме! ... От вцепенения строй в този миг се разнесе отчаян вик и аз въздъхнах с облекчение — някой бе рухнал кротко, сразен от стрелата на неумо­лимата Справедливост.

Жената се усмихна хладно, после сложи вели­колепния си пръст върху картата, там, където щеше да бъде постлан моят наместник, и го придвижи баело на изток. Дъхът ми замря, като наблюдавах как овалният й нокът приближава към синьото про­странство накрая, прорязано от пунктирите на далечните водни пътища, към заливите, плажове­те, островите и полуостровите — към топлите ла­гуни, където никнеха в бистрите плитчини подобни на крехки и нежни водорасли моите надежди за мъничко, съвсем мъничко радости в личния ми живот. И когато пръстът на жената закръжи като албатрос над Бургас, сякаш ме докосна с него по-сърцето — изтръпнах от щастливи предчувствия.

— Ето тук — каза тя и пръстът й кацна малко преди синята ивица.

— Какво има там? — запитах, изпънат от жела­ние да продължим полета и нататък, докато стиг­нем до жадувания бряг.

— Има голям комбинат, училище към комбина­та,  местенце за  преподавател  по история —  изпя жената. — Само на някакви си пет-шест километра от града. Автобуси  вероятно  колкото  щеш. Сут­рин, вечер. . . Хубаво ли е, лошо ли е, това е, кое­то виждам засега.

— Чудесно е! — хванах се веднага за най-доб­рото  в  момента, въпреки че не бях окончателно задоволен. Още няколко километра и щях да зър­на дима от комините на  параходите в пристани­щето. Но, изглежда, че между теб и мечтата вина­ги трябва да има парченце суша, малка безводна пустиня за и без това уморените ти крака. Е, ни­що, поне онова, което се виждаше след тия пет ки­лометра, не бе мираж. — Почти до морето! — ка­зах възторжено аз.  —  О, какъв – късмет за мен!

Толкова съм ви задължен, госпожице, смаян съм и не зная как да ви се отблагодаря! Може би няколко чашки приятен коктейл — подхвърлих внимателно нататък, — привечер или когато й е удобно, в някое от добрите заведения за отпразнуване на победата, обаче тя отблъсна поканата. Прие отново непроницаемия си, хладен вид и каза, че ако искам да й се отблагодаря, до­статъчно е да запазя случая в пълна тайна. Нищо повече. Уверих я в своята неопетнена досега ди­скретност и с поклони и реверанси — ваш покорен и завинаги признателен роб, госпожице! — напус­нах канцеларията.

VIII

Лятото нахълтваше от юг и тротоарът пареше при­ятно краката. Подухваше вятър, но горещ, сух и шумеше в зелените листа на кестените. Не ми се връщаше в хотела да слушам свинските истории на онзи тип чревоугодник, а и вече ми се струва­ше, че керванът е стегнат и готов за път, тъй че нямаше повече смисъл да се затварям из стаите на този град. Из чуждите мен стаи.

Закрачих бавно по „Руски", с наслаждение се оставих да ме притиска в гърба буйният вятър по улицата, където съм прекарал едни от най-хубавите си часове, после от павилиона пред полския център взех петдесетцентова пура и поех нататък По „Раковски", пак по старите следи, издълбани в плочките... Над рамото ми кръжаха ароматни тютюневи облаци и се разсейваха меко в трептящия въздух. Нещо ще остане все пак тука в мен— във въздуха, в отразяващите очи на прозорците отсреща, в музиката дори, в мебелите по домове­те. . . Нещичко, което да напомня за пътника, спрял за-кратко да отдъхне и събере сили, преди да отмине напред.

Стигнах „Витоша", видях мебелния магазин, откъдето започна скромната ми кариера в бран­ша, и си спомних, че ми се намират още две-три рекламни листчета в джоба. Влязох вътре и този път, без да залягам зад гардеробите, ги отпратих едно след друго към Митраки. Там ще приемат сигналите ми и моят бивш съдружник Тони ще има доста да се чуди защо търговският агент вее още не е в оставка. О, Тони, това е последният ми подарък за тебе, скъпи, последното писъмце за добрия дядо от послушното внуче! Оттук нататък се справяй сам с опърничавите клиенти, аз няма да преча. Но и няма да помагам, ще знаеш... Ня­ма да стоя повече на лъва в устата, докато някои се клатят на дансинга и се гъделичкат по врато­вете.

Хрумна ми след това, докато вървях към пло­щада с черквата, хитра идея за филмова комедия, в която ролята на главния герой може спокойно да се повери на онзи мил глупак Луи дьо Фюнес. В нея героят ще бъде пак рекламен агент и пак ще е стигнал до решителен разрив с фирмата — почти като в моя случай. Почти като мен от ня­мане какво да прави, той влиза в един мебелен магазин и по стара привичка отпраща няколко клиенти с листчетата в джоба. И оттук започва комедията: той броди от магазин в магазин, от град на град, клиентелата расте, фирмата процъфтява, докато героят, т. е. милият Луи, изпада във все по-голяма нищета н когато го откриват приз­нателните собственици, той вече издъхва кротко в бедна крайпътна хижа, приютен, да речем, от някоя милостива старица. Устройват му пищно погребение в скъп ковчег с пружинени матраци, с музика, канделабри, венци н прочее. За колорит на погребението всички трябва да бъдат в подчер­тано черно — за предпочитане е господата да са в цилиндри, конто да държат почтително в ръце, а дамите с воали, — докато кърпичките, с които ще попиват обилните сълзи, да бъдат изрядно бе­ли. Бялата коприна върху плътен черен фон из­виква винаги трогателни чувства. . .

„А, ето и черквата, където ще се отслужи тър­жествената литургия" — казах си, когато стигнах площада. Там влязох в бистрото и поръчах чашка ментовка за разхлаждане. Отдавна не бях вкусвал от това тревистозелено питие, може би откакто на­пуснах завинаги онова селце в Нова Зеландия. Колко време измина оттогава? Стотици, а вероят­но и хиляди години! Откъснах се прекалено рязко от миналото си, а това никога не е било на добро. Ето, ще замина и кой знае кога ще зърна пак родното гнездо със стария орех в двора. Гнездото отдавна е празно и не звучат вече там флигорните, окарините и кларнетите, но виж, до близкото градче, където премина не съвсем безгрижното ми юношество и където се надявах да е останал ня­кой инструмент от семейния оркестър, можех да прескоча. Би трябвало даже. И то още сега, ако съм момче на място!

Камбаните отсреща прозвъняха и в това видях божествен проглас да изпълня на часа синовните си задължения. Разплатих се и забързах към спир­ката, обзет от първите приливи на тъга и съжале­ние пред спомените от миналото. Миналото, което пилеем насам-натам, докато не стане колкото си­напено зърно. Но макар и да се смалява неусет­но, то никога не чезне и аз усетих сега как зърното набъбва и кълни в мен, поливано от сантиментал­ната влага. Нататък в пътуването пък съвсем се размекнах — взех да гледам на себе си като на блудния син, който след дълги митарства се за­връща у дома. Родната къща винаги ще те прие­ме, но колко тежко е завръщането на неуспелия! Тук обаче притчата за изгубения търпеше малка промяна и разкаянието ми стигаше едва до дървения праг, където дори нямаше да коленича и да искам прошка. Наред с успехите преживях и из­вестни поражения, разбира се, но за това не си струва да се плаче. И безразсъдно смелият Касий Сцева изгубил щита си срещу галите, нещо, кое­то се смятало за позорно по онова време, но хо­рата на Цезар го посрещнали с радостни викове, защото се бил храбро и дал каквото е по силите му. Не, все още няма за какво да свеждаме за­срамено глава!

Автобусът влезе в градчето и отляво през праш­ните стъкла изникнаха жълтите двуетажни бло­кове на „Монте Карло". Това бе най-старият квар­тал в селището, тук прекарах част от дните си, не особено весело, както споменах, за което и не съжалявам. Шофьорът бе добър да спре колата и от стъпалото, преди да скоча долу, обгърнах с поглед малкия квартал, който сега ми се стори още по-малък, и го приветствувах с пристигането си. Помисляли ли сте през колко места е минал кракът ви, през какви случайни кътчета на света сте разнасяли раниците си? Аз се отказвам да мисля за това. Умът на човека е несъвършен да побере градчетата, уличките, гарите, купетата, су­терените и таваните, сред които съм пребивавал по един или друг повод. Но оттук започна съзнател­ният ми живот, от този незабележителен с нищо квартал, ако изключим това, че на някой веселяк му бе хрумнало да го нарече с гръмкото име „Монте Карло". И моето няколкогодишно престояване в него, естествено.

Да не ви обременявам със спомените си, но ко­гато попаднах за пръв път тук от онова селце, но­сех спретнати и чисти дрешки, ушити от майка ми — къси панталонки с презрамки и бяла ризка с бродирала якичка. Знаех доста книжки наизуст, някои от които тя ми бе прочела на глас още до­като не вървях на училище. Мълчах си и не престъпвах пътя на никого. Когато по-голямата ми сестра избързваше да грабне единствените здрави обувки за училище — такива с катарамки и дупчици отпред, — не го повдигах на въпрос. Знаех си докъде можеха да ми се простират желанията. Но какво искаха от мен тогава тия нагли квартални бандитчета, тия Тришка и Пеци и Карамба, тази бездарна орда, която ме дебнеше на всеки ъгъл, та да ме мачка с часове в мръсната трева — да ми къса хубавите дрешки, скалъпени с толкова труд от майка ми? „Сега нагласихме детето" — говореше тя с нейната отдавна невесела усмивка. И аз повярвах, че съм нагласеното дете, докато не попаднах в града. Бършех там сълзите на оби­дата в прашната трева, а вкъщи не се оплаквах никога, .да не прибавям към останалите грижи ти моята беда. О, и баща ми, цигуларя!"

В прочутия „Монте Карло" наред с подивелите злосторници, край грубияните, фукльовците и разхайтените гуляйджии се срещаха и симпатични .лица, като далечни светлинки на прозорец в тъмно, непроходимо поле. Спомних си с носталгия за Чарли Малкия от втория етаж, който веднъж в годината задигаше цялата заплата на баща си, счетоводител в минната дирекция, и с парите купуваше евтини писалки или хармонички „Пикола" за хлапетата от махалата. Счетоводителят обхож­даше след това домовете да събира подаръците, а вечерта налагаше крадеца с гъвкава метална линийка. „Не оставя следи — обясняваше той отвън на мъжете, — а иначе пари, като че те разрязват с бръснач." За чест на Малкия трябва да кажа, че изтърпяваше екзекуцията, без да издаде звук, и излизаше несломим изпод линийката — не мина­ваха няколко месеца, и драмата в дома на счето­водителя се повтаряше. „Това дете ще спи някога в килия, ако не си сгъне пръстите" — говореха съ­седите. Не знаех нищо повече за съдбата на Малкия, но се помолих черното предсказание никога да не го е достигнало. Че колко такива безгрижни дарители имаме около нас, за да ги отпращаме в килиите?

Зърнах в спомена и дебелата Заза, детето-чудо, да преминава гордо с кутия от акордеон „Велтмайстер" по тротоара, под дърветата и главната улица на градчето. Тя отиваше на солфеж и аз не дръзнах сега като онова жестоко дяволче Ачо, сина на фелдшера от съседния вход, да блъсна кутията, за да се разкрие пред очите на целия квартал, че в нея няма нищо; не ми се искаше в тихите ми спомени да закрещи отново свадливата майка на детето-чудо от прозореца: „Простаци, диваци селски, на гроба ви да засвирят с акор­деон!" ...

Оставих глупавата Заза да отмине с празната кутия и продължих нататък. След няколко крачки се усмихнах вътрешно: видях блока, в който жи­вееха инженерите от строителството на електро­централата. Той се открояваше сред останалите с дървената кула на покрива, където отглеждаха гъ­лъби, и с единствения балкон, свързан със стаята за специалните гости. В тази стая бе настанен чешкият инженер Петер Немцел със съпругата си Франи и малката им дъщеря Емилия. Те бяха щастливо и богато семейство, като гости на един друг свят в нашия оскъден квартал — като истин­ски жители на едно истинско Монте Карло. Поздравяваха учтиво, качваха се в тъмночервения „Юнион" — единствената кола в целия град — и потегляха на уикенд в планината. Блестящата глазура на лимузината грееше срещу слънцето, сияеше не по-слабо и бялото свежо лице на Емилия, дългата й руса коса се развяваше свободно от вятъра.. .

Ние всички бяхме влюбени в дъщерята на ин­женера. За да привлечем височайшето й внимание чупехме каквото ни падне наоколо, удушавахме котки с телени примки по клоните, катерехме се чак до покривите по водосточните тръби или на­падахме с взлом чуждите мазета и се оплесквахме до уши с домашен мармалад от шипки. А когато тя излизаше на балкона да сресва копринените си коси, ние я посрещахме с облаци от дим — дърпахме със стръв цигарите, за да й дадем да раз­бере, че в никакъв случай не сме от лесните.

В един ден тя обаче се показа на балкона с паничка в чародейката си ръка и като почака да се съберем отдолу, бръкна в съдината и хвърли шепа монети — разлетяха се във въздуха жаду­ваните сребристи кръгчета. Ние останахме за миг в колебание, после наследствената бедност надде­ля над любовта и честолюбието ни и се хвърлих­ме в тревата. Боричкахме се, дращехме свирепо лицата си, блъскахме се с юмруци, а високо над нас малката русокоса сеячка пръскаше монетите от паничката и се смееше. Петер Немцел и съпру­гата му излязоха на балкона. Прегърнати, те съ­що се смееха, развеселени от палавата игра на бла­городната им жизнерадостна дъщеричка. После тримата се прибраха вътре, а ние останахме в дво­ра, изподрани, смачкани, унизени, всеки стиснал по няколко дребни монети в джоба.

„Дали не е останало нещо подобно в мен от онова време? — запитах се, докато прекрачвах стълбището на стария ни дом. — Дали не съм бе­лязан с това за цял живот — да се прекланям пред разни неща, които служат на ситите само за раз­влечение; да пея любовните си серенади под бал­кон, от който любимата ще ми хвърли с цветето .и шепа монети? . . ."

Антрето на двустайния апартамент, който винаги обитавахме с някое друго семейство, бе тъ­мен и пропит с влажната тръпчива миризма на кухненски отпадъци, от която бях отвикнал. Твоят дом е там, където дъхът не се чувствува! Протег­нах в бледия спомен ръка, пръстите ми пропъл­зяха по хладната стена и се натъкнаха на ключа за  лампата.  Почувствувах  облекчение  да  открия все пак някакви верни следи от миналото, но свет­лината не обля бледото от вълнение лице на за­върналия се. Изгорялата лампа в антрето  не бе сменена  и от стар  опит отсъдих, че отношенията със съседите пак бяха достигнали задънената ули­ца. Запалих клечка кибрит и в разлетия полупро­зрачен кръг изплуваха бомбетата на чифт износени обувки, козирката на кариран каскет с прокъсано дъно, жилетка с подшити ръкави и телена тупалка, която навремето бях опитвал неведнъж върху гърба си. В цепнатината на вратата бе защипана бележка.  „Аз съм в „Славеите" — оповестяваше: тя с танцуващи, леко пийнали букви. Пъхнах об­ратно бележката, подвоумих се дали да потърся: ключа из старите скривалища, но размислих и се отказах. Знаех какво щяха да зърнат вътре очите ми: печка, маса, легло, календар, отразяващ някоя, отминала година, килим на стената, бродирай от майка ми, когато е била млада и е пеела: „Вятър, вее, сняг прелита", докато пъргавата й ръка е навивала конеца. Бод след бод, бод след бод. . . О,. нека да не прекрачваме прага, моля ви!

Изчатках с копита обратно по стълбите, после; в нервен галоп край жълтите блокове, където тиктакаха часовниците на друга епоха през безлюд­ния площад на градчето, между нагретите релси на железопътната линия и след последните къщи. закретах по пътеките към билото на малката пла­нина. Насам се дишаше по-леко. Някога тук в. славеевите ливади идвахме да берем шипки за ония мармалади. Имаше закачки, естествено, надничане под ефирните роклички на момичетата, кръшен смях и волни игри... В зелените поляни цъфтеше ранен кукуряк, от топлите местенца под храстите надничаха дъхави виолетки. „Край пътя цъфтят теменуги, за кой ли ги има в зелени тре­ви? …"

Имало и вече го няма. Сега се задъхвах по пъ­теките и когато нагазих горе в ливадите, краката ми трепереха като на преживял дните си кон. От­дъхнах и поех бавно към сенчестия оазис наблизо, където през дърветата червенееше покривът на са­наториума за гръдоболни. Още отдалеч усетих в ноздрите си тежкия дъх на карбол и амоняк и по­тръпнах. Иначе не съм от най-страхливите, но бол­ничните престилки ми навяваха тих ужас. Още при мисълта за медицинска намеса в нежния ми и чувствителен организъм се изпотявах. Слава бо­гу, че поне дотук тромбите на „Бърза помощ" не са свирили в моя чест. Ще склопя безсилно очи за едното нищо.

Пациентите се разхождаха в градината. Паза­чът излезе да ме спре на дворната врата, но и без това аз можех да бъда внесен вътре само на ръ­це. Казах името на болния и той го извика на най-близките райета, те го предадоха нататък и ехото стигна на края до целта — от една групичка в дъното се отдели висока, попрегърбена фигура и закуцука насам, подкрепяйки се с бастун. Имах неловкото усещане, че виждам да приближава към мен непознат човек, който не ми е чужд, но и ни­кога не съм живял под един покрив с него. Съста­рил се бе баща ми, с пожълтяващ пергамент бе обвито изнуреното му тяло и бойният дух на неу­морим компаньон на всички пияни сатири от ми­налото сякаш бе взел да го напуска.

Той раздвижи лице в несигурната, почти виновна усмивка на родителя, които не е направил за своите деца ш що повече от това да ги изкара на белия свят и да ги пусне като глухарчета на тече­нието, а къде са попаднали нататък и върху каква земя са никнали, да не знае. Отвърнах му с едно лъчезарно ухилване да не му бере грижата за това и да си кара спокойно старините, а що се отнася до наследството, никой никого не бива да осъжда: кой каквото сам ой е посял, това и да си жъне.

Стиснахме ръцете без прегръдки и търкане на носове. Изблиците на нежност не са били никога въвеждани в нашия дом. Когато някой от нас за­минаваше, достатъчно бе да затвори вратата и ние знаехме, че вече го няма.

— Пак тръгнах на три крака — каза той с глъх­нещия глас на човек, който все за нещо се изви­нява. — Като куция вол — колата не тегли, а и да мре не иска.

— И е прав да не иска — под метнах, докато все още се чудех дали това  е  наистина  моят  баща, или някой друг. — Както ми се струва, хич не из­глежда зле. Още не е да му се удря клеймото.

— Абе държим се — прие подкрепата ми той. — Но докога?

Отстрани бе подредена дървена беседка за го­стите, обкръжена с цъфнали розови храсти, и два­мата със стария се настанихме в сянката. Както бе седнал, той протегна ръка под пейката, хитро усмихнат, и измъкна бутилка с мастика, опразнена докъм половината.

— Някой е смъркал — рече той, като ми намиг­на. — Сутринта я заложих пълна. Да бях изпил само два пръста отгоре...

— Това ли е тайната изба? — запитах, удивен от непомръкващата изобретателност на баща  ми и останалите от бандата Смукачеви.

— И вътре вкарваме, но тука е най-безопасно — отвърна той, отпушвайки бутилката. — За такава работа изритват без церемонии. Не внимаваш ли, обираш багажа.

„Бедният — помислих с радост, — цял живот е бил завързан за бутилката! И няма да мръдне от нея, докато все още може да протяга ръка!" Пих­ме, без да си хабим думите в излишни разговори, после той отиде да донесе цигулката. Тя бе съ­щата, откакто я помня — великолепен някога „Страдивариус", купена за два хляба по време на окупацията от някакъв закъсал гръцки музикант, но вече занемарена, с подменено столче от грубо дърво и с превързани струни. Някога, като малък, обичах Да надничам през деликатно изрязаните резонатори в полумрачната, миришеща на прах и туткал хралупа: струваше ми се, че там е заклю­чена музиката.

Той опъна струните, настрои ги по слух, до­колкото слухът му бе останал верен, и потегли лъка. Звуците, които се разсипаха сред розовите храсти, не бяха безукорно чисти, но кой ще ти придиря сега! Нали не се навирахме с изпълнения­та си право в киселото лице на маестро Бетховен, пък и мастиката не стоеше току-тъй между нас на пейката — тя самата бе скръбна песен в сърца­та ви.

—  „Сребърни струи разлива  белокаменна чеш­ма" — обяви баща ми и аз кимнах в съгласие.

Подхванахме тихо на два гласа песента за мла­дия войник, поздравен от смъртта край далечната белокаменна чешма — зазвъняха сребърните струи и в горещия въздух наоколо повя елеен хлад. Вой­никът издъхна под обсипания със звезди свод и последва веднага — „Ела под липите зелени." „Юл дури-дури, юл дури-дури — закършихме гласове ние, опиянени от възможността да срещнем два­мата влюбени под липите, когато се спусне нощ­та. — Целувай ме сладко иии се смей, юл дури-дури, юл дури-дури, о хей-хей-хей" — поклащахме рамене ние в такт с мелодията. След тази за­качлива любовна история подзехме нещо по-печално: за рибаря, който свирел безгрижно на свирка от тръстика без да знае, че реката е от­несла единственото му момиченце.

Една след друга изкарахме всичките песни от стария ни репертоар и накрая заседнахме на „Красавице мила, незнайна". Залепихме се за кра­савицата и не можехме да се отместим от нея. „Типи-типи-тип, типи-тип. . ." — повтаряше баща ми припева и напрягахме глави да си спомним някоя от забравените песни. Слънцето бе слязло към билото на планината и ни постилаше меки дюшечета за спане. Тъмният дъх на розовите хра­сти бе достигнал до упойващата сила на аромат­на наркоза. В неподвижния въздух жужаха пчели,

— Ех, толкова песни да имаме — бъбреше съ­нено баща ми, като подръпваше с палец струните.

— Ами онази, „Жените обичат вечно. . ." — до­сетих се аз.

—  „ . . . момчета как нас сърдечни" — събуди се веднага той.

Справихме се и с тази песен, но без предиш­ната живост и към края тонът ни съвсем спад­на — провличахме мелодията като грамофонна плоча, пусната на по-ниски обороти. Отпивахме от мастиката и постепенно потъвахме в меките слънчеви дюшечета. До едно време палецът на-баща ми все още чоплеше струните, после настана: тишина, в която долетя до разхлабения ми слух самотно и мирно похъркване. Той спеше. Аз също подремнах около половин час, след това го раз­търсих леко за рамото, колкото да си взема сбогом.,

— А! — сепна се той и брадата му отскочи от-пижамата.

— Нищо, нищо — казах тихо. — Трябва да тръг­вам вече.

— Ааа — достигна отстрани в съзнанието му. — Е, както си решил. Пак намини някой ден.

— Ще намина. Ти спи,  не ме изпращай — казах,   запуших   бутилката   и   излязох  на   пътеката.

От хълма в злачните ливади бе паднала сякаш във формата на Африка; ясно личаха разтворени­те челюсти на нос Хафун, заобленият хълбок на Западна Сахара, издаденият като тюленова му­цуна бряг на Кейптаун, дори ми се мярна отдясно, източената ивица на Червено море. . . Ускорих крачка и изведнъж почувствувах, че моята раздяла; всъщност свърши, че прекалено дълго размахвах, кърпичката от прозореца на експреса, след като на перона отдавна не стоеше никой.. Гаровата кам­банка даваше вече последния сигнал за тръгване, тъй че реших да замина още днес.

Наех такси и когато потеглихме, вдигнах стра­ничното стъкло срещу свистящата струя и с него отрязах нишката на спомените. Сбогом, сенки от моето минало! Аз минах вече през зелените треви и късах стръкчета теменуги. Нека други отсега нататък да берат от виолетовия цвят на невинна­та младост. Те несъмнено сами ще открият пътека­та към ливадите, където злато сияй и ги очаква красавица незнайна. Нека да се целуват сладко и да се смеят до насита, но едно не им пожела­вам с най-искрено, братско сърце — да не гастро­лират из улиците с празни кутии от акордеони. Макар че вероятността да не се намери и в идва­щите след нас някое такова дете-чудо е доста съмнителна.

В колата портативният приемник гръмко сви­реше джаз. Маймунката талисман подскачаше неу­морно от клон на клон пред лицето ми. Падна ми се приказлив шофьор и аз бях приятно възбуден от мисълта за предстоящото отпътуване, та сплетохме изреченията и не усетихме как се врязахме в гъстия каймак от здания, пъплещи хора и звън­тящи трамваи и си проправихме път към центъра на столицата.

— Пред табсо! — казах с решителност, от която изпитах уважение към себе си.

Възнаградих, без да ми се свиди, бъбривото момче, отминах с леко неудобство сектора за външ­ните линии — ей тия Ер Франс, Кралски въздушни на нейно величество, КЛМ и Сабена, тия каравели и боинги! — и се настаних скромно в опаш­ката за Бургас. Огледах пътниците, с които бяхме избрали една и съща посока — току под носа си видях здрав, неподстриган от години врат, фу­ражка на флотски офицер пред него, отрязък от профила на незабележителна дама, надвесена над гишето за билети. . . Не проблеснаха диамантени обеци върху апетитни розови ушенца, не се из­търкаляха по стъклото на касата като билярдни топки думите:  „Уан тикет фор Мадрид и Торон­то,  мис.. ."

Взех място за един от вечерните рейсове. Кога­то излязох отвън, часовникът на ъгъла ми бе за­пазил още около час и половина за раздяла със: „светите" места. Но високата тераса на хотела „София" не бе открита по това време на деня, за да махна оттам с ръка на целия град. Това бе единственият начин да благословя накратко всички кътчета, през които съм минал. Задоволих се да кимна за сбогом само на паметника с конника и: като подритвах с безразличие жалките отломки от моите глинени замъци, прекосих площада и се метнах на автобуса за аерогарата. През прозореца видях още веднъж ресторант „Берлин", белите ко­лонади на университета, където увенчах вродени­те си заложби с мъдростта и опита на вековете, оранжевите чадъри на „Ялта" и моста с орлите.. Старите птици бяха долетели от близката гора и чистеха с човки перушината си. От крилото на един падна сребристо перо и докато кръжеше във въздуха, успях да протегна ръка и да го хвана. С него щях да напиша дисертацията си, ако се сдо­бия за бъдеще с научни амбиции.

В залата, отделена за пасажерите от вътреш­ните линии, не можеше и лешник да подхвърлиш, без да улучиш нечия глава — такава човешка ма­са се бе стълпотворила в чакалните. Тогава се досетих, че единствен сред преселниците не дър­жах в ръка дори и една пътническа чанта. Ако го оставят на мене, бих предпочел да не се об­вързвам с излишен багаж в преходите си по земното кълбо, по подобие на бързо подвижните асирийци, тръпнали на поход само с леко наметало върху плещите и с малък меч в десницата, но се опасявах да не привлека с нехайния си вид вни­манието на пазачите от изходната контрола. Току-виж, ме взели за някой от въздушните пирати, де­то променят рязко курса на самолетите.

Огледах се наоколо и установих, че наистина не се сливам незабележимо с пейзажа. Имаше нещо хъшлашко във волния ми полет сред тълпите от каталясали носачи на куфари, така че се насо­чих загрижено към павилиона за сувенири и пасмантерийни дребосъци в дъното. Надзърнах през витрината почти между сгънатите крака и щрък­налия бюст на една лъстива жена от рекламно приложение за дамски чорапи и зад гърба на продавачката зърнах повехналите, сгърчени от някаква неизлечима кожна болест търбухчета на спортни­те чанти „Адидас". Тия чанти освен с удобния си колан за окачване през рамо няма с какво друго да се похвалят, но в случая им бях признателен, че се застояват в забрава по рафтовете. Веднага осинових една и за да не се свива от срам пред надменно издутите кореми на по-заможните й срод­ници наоколо, бръкнах в джоба за някои незначи­телни покупки: половин дузина носни кърпи, паста за зъби, тесте карти за бридж и пакетче ментолов дропс за поддържане на самообладанието около въздушните ями. От съседния щанд добавих джобен географски атлас на света, романа „Височините на града", с името на неизвестен досега за мен ав­тор, и вече почти нищо не ме отделяше от всич­ките мои себеподобни, наврени по гарите и при­станищата на атласа.

Обрамчих добре заредения „Адидас" и съвсем спокойно се влях в множеството. Пуснах монета в автомата за кафе и докато топлата струйка шур­теше в чашата, следях неотклонно улея за блок­чето захар. В този миг придавах особено значение на това, дали ще получа своето. Машината изтрака приятелски и изхвърли наведнъж две блокчета. Бях удовлетворен. Проврях се успешно през кон­тролната врата и излязох отвън на площадката за отвеждане към самолетите.

Седнах върху опряна до стената количка за багаж, тъй че лицето ми да е в сянка, а протег­натите ми крака да се приличат на слънцето като чифт задружни близнаци. Чашата с кафето бе ма­лък димящ вулкан в ръката ми. Небето бе чисто и удобно за излитане. От залата за задгранични рейсове изникна шумен контингент от преселници и се запъти припряно и без строй към готовия за старт боинг на пистата. Тласнат в гърба, чинов­никът в синьо се видя принуден да изтича бързо напред и да заеме прохода към стълбите. Всеки се натискаше да мине пръв, само една млада да­ма, с аеродинамични линии на високото тяло — самата богиня на небесните слънчеви простори вероятно, — стоеше гордо встрани от тълпата. От­разена цялата в очите ми, тя щеше да влезе за­винаги там и да се появява случайно понякога — да блести като диадема на неосъществените ми желания, недостигаема за времето. Чиновникът също я бе забелязал и като усмири с повелителен жест недостойните, я покани да се качи първа. Тя премина царствено по стълбата и когато тъмната утроба на самолета я погълна, си казах без капка надежда: „Отиде си, изчезна красавицата незнайна!

„Какво е това нещо да стане всичко за тебе? — изплува в мисълта ми. — Мечтата на всяка жена е интелектуално лице и диво, примитивно тяло, но от това ли се подхранва любовта? А върху какво се крепи животът?" — запитах се аз. Стори ми се, че отговорът е скрит далече от нас, в привидно сключения хоризонт над отсрещната планина, и ако го намерим все пак, той ще бъде толкова прав­доподобен, колкото и илюзията ни, че краят на света достига до билото на планината. Не, на­празно губене на време е да се стремиш с настой­чивостта на окаян мислител да търсиш справед­ливия отговор — та той винаги ще ти се изплъзва, примамвайки те от хълм на хълм! Само ще си набиеш петите от тичане!

Боингът разтваря турбините, набра скорост и излетя. След него бялата ивица постепенно се раз­сея и попи във въздуха, но образът на слънчевата богиня остана. Скрих го в себе си и тръгнах да търся телефонен апарат. Прищя ми се да запитам онзи тип от хотела докъде е докарал историята с изчезналите прасета. Това бе единственото, което все още бе забулено в неизвестност преди зами­наването ми. За радост той си киснеше пак в стая­та. Такива не си ръсят парите по хотелските барчета.

— Как си, приятелю? — залитах, сърбайки шум­но кафето в слушалката. — Изкара ли наяве ония животни?

— Тях и дяволът не мож ги изкара — отвърна със шмекерски глас похитителят. — Ама и от оная дебела присъда нищо не остана — дим и да я ня­ма. Ще ме пипнат за. ..

— Е, поздравявам те — не му позволих да довърши. — Това е, което ме мъчеше — казах и затворих телефона.

Замислих се какво ли още не бях успял да свърша преди тръгване, за което мога да съжаля­вам по-нататък, но обявиха полета за Бургас и махнах с ръка — хукнах да се тълпя след неподстригвания врат, флотската фуражка и дамата с незабележителния профил, която преди час бях видял да се вре в гишето за билети. Едва когато потънах в седалката и примигна червеният сигнал „Не пушете! Затегнете коланите!", се досетих за важното нещо, което бях пропуснал — не успях да прочета посланието, което остави за мен Ма­риана в оная вечер върху листа на машинката, в стаята на Тони; малко преди да тръгнем към зло­получния бар, където бях безсрамно подхлъзнат. Изигран. Смачкан. Принуден да се измъквам като набит пес по стълбите. Захвърлен на улицата, къ­дето всъщност е и мястото на всичките изоставе­ни деца. Какво ли бе написало за мен моето люб­веобилно момиче — моята не съвсем щастлива младоженка? Иронични подмятания или думи, из­лъчващи нежна грубост? Това бе посланието, кое­то нямаше никога да получа.

„Нека думите, написани от нея — помислих си, да бъдат превърнати на прах от времето и вятъ­рът ги разпилее във вечността!"

Старият двумоторен „Ан" вече гърмеше ярост­но на пистата. Затегнах колана, отпуснах назад глава и притиснах клепачи.

ВТОРА ЧАСТ

НЕВЕРОЯТНО МЕРЗЪК

І

Тъкмо бях взел да си внушавам около това пъту­ване, че житейският ми роман встъпва едва ли не в нова глава и че човешкият живот може наисти­на да се разделя на части — част първа, част вто­ра и накрая епилог, естествено, — когато мла­дежът, седнал до мен откъм външната страна, ме заговори и с две думи сля частите в едно непрекъсвано действие, без антракти и отделни картини; тъкмо нишката взе да се къса, и той скокна да я завърже, бъбривият му, услужлив момък! Аз го бях забелязал него още на аерогарата и мислено го бях нарекъл „Хари — брезентовия трубадур" по простата причина, че целият бе като подвижна реклама ма спортни стоки от брезент. Шапката му с дълга козирка, аноракът, опънатият клин и даже високите му обувки на безобиден командос бяха от брезент. Да не говорим пък за грамадната раница, торбата с палатката я калъфа на китарата, опряна досами него на стената... Изненада ме, когато по едно време измъкна от предния джоб на анорака носна кърпа от обикновена материя да избърше стъклата на очилата си. Носеше очи­ла за късогледи и с тях, както и бездруго стър­чеше дълъг и ръбест, бе същински Хари. Разсея­ният, добродушен особняк Хари, конто единствен можеше да тръгне в тая жега към морето, опако­ван в брезент като за зимна алпийска експедиция. После го разгледах отблизо и зад кокалестата му фасада съзрях упоритата жилавост на човек, приел като непоклатимо верую плодовите коктейли и осемчасовия сън на отворен прозорец. От него ка­то от климатична инсталация лъхнаха обилни струи озон, горски въздух и цветен нектар и несвикналвят ми организъм едва не получи кислородно пресищане. Той не се докосна до колана. Към скърцането и трясъците в износения корпус на самолета се отнесе със спокойното безразличие на безсмъртен — извади от джоба на анорака спи­сание „Природа, знание, сила" и се зачете в него,..

Та когато се пооткъснах от пълзящите по тяло­то ми пипала на страха и си позволих да надник­на през борда, той също протегна врат към илюминатора и каза:

— Стремската долина. Гледана от пет хиляди метра.

Гласът му едва побираше природата, знанията и силата, които бе натрупал в главата си.

— Нима сме вече над долината? — усъмних се аз, скован от мисълта за дълбоката бездна под нас.

— Не мога да греша — усмихна се надменно Хари. — Имам отправна точка — малка пещера там,  вляво от  нас,  с плитко синтрово  езеро. От неизвестните у нас средни кладенци.

Спомних си как ми отвърна един подобен на Хари, когато го запитах пред хижа „Щастливеца" на Витоша откъде е купил пакета „Липтън". „От онова магазинче там при долна лифтна точка" — отвърна ми сериозно интелигентът. Като ги слушаш такива, имаш чувството, че си попаднал по недоглеждане в компания на средни техници.

— А как ще е неизвестна, след като я използ­вате за ориентир? — запитах. — Или е неизвестна за географията?

— За спелеологията — поправи ме брезентовият Хари. — Спелеология — наука за  изследване на пещерните феномени: скали, езера, подземни реки, калцитни кристали, замръзнали газове, атмосфер­на среда...

— Скални рисунки — надигна се в мен худож­никът. —  С бизоните и мамонтите му, с ловните сцени от ръката на някой екзалтиран дивак. . .

— Грешите — възпря ме с мека снизходителност Хари. — Не бива да смесваме спелеологията с нау­ките, с които тя сътрудничи — археологията, хи­мията, биологията. . .   Предметът, който тя об­хваща. . .

— Разбирам — не го оставих да ме вкара отно­во в кладенеца. — Ами пак да ви запитам за онази пещера, дето я отминахме преди малко — за кого не е известна все пак?

— За всички  освен моя милост — каза скромно Хари. — По случайната причина, че аз я открих. Все още никой  не знае за съществуването й.

— Аха, искате да кажете, че вие също сте? ... — започнах да проумявам какво бе отнело брезента от цирковите стрелбища.

— Спелеолог — поклати глава Хари. — Точно тъй — това е моето хоби, а иначе съм студент по математика. Със спелеология се занимавам в сво­бодното време.

— Великолепно,  много  се  радвам!   —  казах  и протегнах пакетчето с ментоловия дропс. — Едно кисело и ароматно за освежаване?

— Да не съм враг на себе си! — закри се зад списанието Хари. — Няколко от тия ароматни, и бягай веднага при зъболекаря.

— Е, нищо — казах, — аз и без това си го имам зъболекаря за отправна точка. Наскоро прескочих до него и ми извади дванадесет зъба. От тях по­ловината кътници.

— Изключено от медицинска точка — отхвърли лъжата ми Хари. — Всичко на всичко кътниците са четири в устата на нормалния човек. Нито кътник повече.

— Кой ли ги знае — предъвках аз. Очевидно с него трудно се излизаше на глава, тъй че прехвър­лих разговора към  природните кладенци. Бях се зачитал някога в пътепис от една експедиция в някаква дълбока пещера и като изразих интереса си към подобни приключения, го подпитах дали и той не е имал случай да попадне в такава бригада от смелчаци. Отвърна ми, че отбягвал да се хваща с експедиции. Предпочитал сам да се напъхва в скритите подземни  проходи, между сталактитите и сталагмитите, под капещата от сводовете кар­стова вода.

— И колко часа  престоявате долу? — изтръп­нах леко.

— Колко дни престоявам по-скоро — порази ме набързо Хари. — Седмица, две, месец — колкото е необходимо...

Забивал колчетата на палатката близо до вхо­да на пещерата и оттам предприемал дълги раз­ходки из тъмните каменни пролуки. Връщал се назад късно вечерта, а понякога подреждал бивак долу и нощувал в спалния чувал. Мили боже, да легна сам в някаква дупка на стотина крачки под земята, дърветата и звездите! Не ми и трябва — да мине пещерна мравка край главата, само при мисълта, че съм сам в хралупата, щях да получа сърдечен разрив.

— Бих пожелал да ме ликвидират преди това — изразих твърдото си становище по въпроса аз. — И мъртвопиян не ще Да вляза в подземието.

Брезентовият Хари ме помилва отново със своя ироничен, остъклен поглед.

— Алкохолът е недопустим при нашата рабо­та — каза той. — Виж, малко кафе в термоса... Но аз го подгрявам долу с вода, за която отвън само може да се мечтае. Кристално чиста, почти без инсекти. Разпалвам огън, приготвям вечеря, чета, свиря на китара... Акустиката в подземните зали е превъзходна. Да не говорим за тишината — три   часа сън в условията на пълен покой са достатъчни да се освободиш от нервното напре­жение.

— Така е — съгласих се, — но къде да ги скрия влечугите, насекомите, прилепите и пещерните меч­ки? Тия неканени гости, дето ти се навират в чу­вала и не те и подушват, преди да те захапят за врата. А сенките от огъня,подскачащи като опа­шати дяволчета по стените? Ами получовекът, полумаймуната, който, ако му паднеш в ръцете, жив ще те опече на огъня? — досетих се за онзи кос­мат мъжага със сопата, който и бездруго се на­върташе в последно време около мен. — С планинарски песни на китара ли да го укротявам?

— Безпочвени внушения, лабилна психика, раз­строено въображение... — повлече ме отново към пещерата Хари. — Единствената опасност е да изгубиш следите, но при опитните пещерняци това е изключено. А що се отнася до насекомите и при­лепите (получовеци долу отдавна няма, да ви на­помня), те са безобидни животинчета, значително по-миролюбиви от нас. По-скоро когато си сред хората, можеш да очакваш някой да те стисне за врати.

„Но все пак това са хора, човече божи! — разбунтувах се вътрешно аз. — Хора като теб и мен, от същата материя н със същото разстроено въоб­ражение! Всъщност като мен, живеещия на повърх­ността — добавих мислено, — ти си от другия свят, неуязвим под защитната кора на земята."

— Допускам и това — склоних да отстъпя, за­белязал светването на предупредителния знак за притягане на коланите. — Може би е по-разумно да се опита и от двете страни, преди да се взима това или онова становище. Да се сверят часовниците.

— О, разбира се — отстъпи една крачка назад и коректният Хари. — Ще ми се да престоите поне няколко часа в пещерното укритие и после да по­говорим — кима да ви се излиза отдолу.

—  До престоя ли? — достигна отдалече до съз­нанието ми. — Брр, дано и не се стига дотам...

Старата проскубана птица взе застрашително пропада към земята. Стегнат в колана, аз впе­рих отново очи в тавана и без да достигат устните ми, от вцепенената ми мисъл плъзваха смирени молби за пощада н се размазваха в небцето. Ся­каш да изтъкне още веднъж непоклатимия харак­тер, с който спането в чувала дарява човека, бре­зентовият Хари протегна удобно напред дългите си крака и потъна блажено в страниците на безвремието. Това ме изпълни с неприязън, за което си дадох сметка едва след благополучното призе­мяване. Побързах напред в тесния проход и за известно време около слизането и получаването на багажа го изгубих от очи, но по не знам какви житейски закони в автобуса за града попаднахме пак на една и съща седалка. За да няма ощетени, този път аз бях заел страната до прозореца, от­където в притъмняващия въздух прозираха ясно светлините на аеропорта, жълтите фарове на ко­лите по-нататък по крайбрежния път за Слънчев бряг, Несебър и Варна — за всички оазиси на летовното щастие, — а веднага след тях и заобле­ният, аленеещ от изгряващата лупа корем на мо­рето. То ми напомни, че пристигам за дълго тук и никой не ме очаква. Почувствувах нужда да се вкопча за някой плаващ отломък, преди да съм нагълтал вода.

— Ето го и него! — обърнах се към единствения ми познат. — Морето! И то да потънеше, че да се свърши всичко наведнъж — да си изплатим дъл­говете, лихвите и да ни няма. Но ето, че си е тук — топли, разплисква се, поклаща водораслите — как да го изоставиш?

— Как ли? Ще го изоставя още утре, без да си намокря и пръстите — пресуши за миг моретата Хари. — Да си поклаща когото си иска. На мен обаче.

—- Но защо тъй? — наскърбих се аз. — Така за морето! Та то, ако го погледнеш, е самият връх на добротата — и камък да хвърлиш по него, ще го погълне с желание. Такава мека душа е, чак да ти стане жал.

— От всички морета по света избирам плани­ната — отвърна остроумно Хари. — Тя е моята сти­хия. По дъната на моретата и океаните също се наблюдават  възвишения  със  скални  кладенци  и растителност, но бедата им е, че все още са недо­стъпни за обикновено изследване.

Но ето, така си и знаех — готов е да пресушава! Да кладе огън от повехнали водорасли и ске­лети на умрели риби! О, преди това бих го хвърлил в здраво стегнатия чувал от кея! Така, както спра­ведливо постъпвали в древния Вавилон със злите и нечестивите — хвърляли ги завързани в свеще­ната река Ефрат, която в качеството си на висш съдия се смятала и за бог.

— Не зная — обърнах се към себе си. — Открай време обичам морето и нищо не спечелих, като не проходих някъде край брега. Като си помисля, че в него се зараждат първите живи същества, нито растения,  нито животни,  за да се стигне до нас, които  вървим  сега  насам-натам  с  мислещите си глави и го пълним със смет... От амебата до чо­века, а? И цялата тази красива глупост е извър­шена от морето — старателно, търпеливо, в про­дължение на колко там милиона години...

— В  тази  насока  нищо  не може да  се възра­зи — прие дружелюбно морските трилобити Хари, но моментално ги подгря в безинсектна вода и ги поднесе на масата. — Моретата и океаните не са­мо са отгледали живите организми, но при съвре­менното състояние на жизнените ресурси и фатал­ното нарастване на населението ще дойде ден и да  ни изхранват.  И аз съм убеден, че този ден вече не е далече — според сигурни данни една тре­та от света буквално гладува, а друга е обречена на   системно   недояждане.   Гладът   ни   притиска към брега.

— Ами какво да правим тогава? — изгубих рав­новесие аз и ха да цамбурна във водата. — Ще варим медузи. Със сос от рибени опашки. Няма да ни се свиват стомасите от глад я?

— Медузи не все още, макар че и дотам ще стигнем — предрече менюто на недояждането Ха­ри. — Планктон на първо време. Световните ба­сейни   крият  тонове   планктон.   Ще  го  измъкнем оттам и ще плюскаме.

— А като свърши в някое ранно утро? — обез­покоих се още отсега за гладните си дечурлига. Та дотогава се надявах да навъдя няколко чифта здрави, жизнерадостни гризачи! Да им крия паничките по тавана ли, бедните!

— Ще го обърнем на стриди със шампанско — засмя се най-сетне като хората брезентовият Хари. Но на собствената си духовитост, естествено.

Казах, че, що се отнася до мен, ще се задоволя с няколко пресни миди, опечени върху нагорещен камък, и нататък разговорът ни протече около ма­сата, в приготвянето и сервирането на еднокле­тъчните. С рибите и костенурките се справихме още в предястието н когато автобусът ни стовари в града, моретата и океаните бяха напълно обез­людели. Помогнах на Хари да свали брезентовите пакети и тук, пак като под вътрешна диктовка на неизвестни за мен житейски правила, пътниците се изнизаха един след друг в различни посоки я на тротоара останахме само двамата. Около нас, като край необитаемо островче, се разливаха въл­ните на живота.

Вече бяхме поръчали на лицата си съответните любезни усмивки за довиждане, когато безмълв­ният глас на прииждащата самота ме подтикна да наруша приличието. Преглътнах горчивия хап й запитах уж между другото:

— Накъде се отправяте всъщност?

— Въобще или в момента? — реши да доизбистри въпроса ми Хари.

— Къде възнамерявате да отсядате с този ба­гаж тук, искам да кажа? — ядосах се аз. Намерил съм къде да залагам мрежите! Няколко ненужни думи в брезентови калъфи ще ми е уловът!

— Не на плажа, разбира се — отвърна Хари. — Ще пренощувам в града и утре сутринта потеглям за Странджа. Отдавна съм хвърлил око там  на една пещера. А вие?

— Аз ли? — отдръпнах се предвидливо встра­ни, сякаш въпросът бе отправен към човек, с който бях само бегъл познат. От тази гледна точка вече с чиста съвест дадох някои уклончиви и не съвсем ясни обяснения, от които все пак се разбра, че то­зи друг човек току-що идва в града да приеме назначението си за учител по история, и тъй като хотелите не са предизвестени за пристигането му... Сега, в разгара на сезона, когато навсякъде е нафрашкано с немци. Бели като каймак немци, които се наливат с бира и забравят историята,..

— Историята ли? — оживи се Хари. — Тя е една от науките, с които спелеологията поддържа тясно сътрудничество.  Често се преплитат при  изясня­ване на легендите, извлечени от тази или онази пещера.

— Не се и учудвам — потвърдих незабавно. — Малко са науките, с които моят предмет да не е влязъл във връзка. Ето да вземем онези скитащи философи, богомилите. Гонени като прокажени от официалната църква, те често пъти са намирали убежище именно в пещерите. Ами стоиците, мона­сите отшелници, ранените хайдути, отлъчени от двора царевичи — разтварях все по-широко входо­вете на горските кладенци аз, бездомният, гонен пак от същата нужда да се приюти някъде. — Ами Захари Стоянов, апостолът, не очакваше ли и той в пещера Да му донесе хляб оня притворен овчар и вместо хляб? . . .

— Не е за говорене! — избъбри унесено Хари. — Не е за говорене!.. .

В духа на утвърденото сътрудничество между науките, които двамата в момента с него предста­вяхме, той неочаквано ме изненада с предложе­нието да го придружа, ако желая — както винаги, щял да се настани тук у една самотна жена, вдо­вица, негова далечна родственица по майчина ли­ния, която давала стан под наем и у която е съвсем възможно да се намери и за мен свободно легло. Дали желая ли? Че пита ли се пътникът, замрък­нал под стените на непознатия град?

— Това  е някаква възможност все пак — отвърнах сдържало и мислено се укорих за прибързаните преценки спрямо Хари. Душата му не бе засегната чак дотам от брезента, че да не се при­тече, когато чуе вик за помощ. А и те, планинарите,  обладават друга  етика,  изваяна  от бурите, грохота на лавините и зловещия вой на старите вещици — снежните вихрушки. Не случайно спа­сителни служби  има  само  по  планините.  Около морето също, но там в повечето случаи бият — влезеш ли по-навътре във водата, татуираните юначаги, дето се излежават по цял ден под сенниците като преяли каймани, скачат да те давят н гощават с бързи ъперкъти под плешките. От брега из­глежда така, като че спасяват човека, а те всъщ­ност го накисват. Зная им от опит тяхната помощ, Още ме...

— Е, Да крачим тогава — подкани ме Хари.

Той бе заметнал вече раницата. Отблъсна опи­та ми да поема останалите пакети, като каза, че от утре няма кой да го разтоварва и ще е по-добре тялото му да не губи част от бремето, което тъй и тъй ще пренася по височините. Безсмислено бе да настоявам. Оставих го да си обремени докрай тялото и тръгнах след него. Изпитах неудобството да вървя с празни ръце редом с претоварения Ха­ри, като съвременен господар, наел носач за ба­гажа. Едва когато отминахме оживените улици и влязохме в градината, се освободих от притесне­нието. Застоях се почтително пред бюста на боле­дуващия вече Мицкевич, после обърнах взор към светлините на корабите в морето, поех няколко глътки солен въздух и затичах да настигна вода­ча. Той се бе слял с широката си отмерена крачка и вървеше, без да нарушава ритъма. Стъпките му отекваха уверено и надеждно по асфалтовите алеи. „Ето защо не бива животът ни да се разделя на глави и на части — помислих си. — Скъсаната нишка се завързва трудно, а така, по конеца, по конеца... Все ще те заведе донякъде."

Стигнахме последните кооперации по край­брежния квартал и без да каже нещо (той мълча през целия път, което вероятно бе негласно ус­ловие при продължителните планински преходи с товар на гърба), брезентовият Хари (в това двой­но име влагах все повече симпатия вместо иронични насмешки) влезе във входа на една от тях и заизкачва стълбите. И тук не измени ритъма на крачката, пустият му скален козел, и аз, изглежда, се уморявах повече от него да го следвам. Уморя­ваше ме еднообразието. Когато вървя или потичвам, или едва-едва се влача и дай ми да бъбря през цялото време — Да се хващам за думите ка­то за протегнати храсти по стръмнините. Словото вероятно бе моята стихия, тъй както поклащането на стогодишните дървета в боровата гора за Хари. Самотната жена, вдовицата, или далечната родственица, не знаех все още на кое да се спра, живееше на самия връх в седеметажната коопе­рация. Когато отвори вратата, не я видях веднага, но онова, което чух, ми бе достатъчно:

— Ай, ай, ай! — извика с искрена радост тя и тези  отсечени, тържествени трели ми  прозвучаха като подкана да запеем в едно възвишение, осво­боден от користолюбие, хим.н на гостоприемството.

Скрит зад раницата, аз тръпнех в очакване да­ли химнът ще проехти и в моя чест.

— Ай, ай, ай! — не понижи нито с полутон при­ветствената песен жената, след като й бе казано що съм и за какво идвам при нея.

Нашата близка и мила родственица (върху то­ва определение се спрях на първо време) бе от ония жени, които с вида и енергията си оставят впечатлението, че никога не са били под петдесет­те години, но и никога няма да преминат напред по стълбичката на възрастта. Винаги на петде­сет! — със семпло и чисто облекло, с открито ли­це, прибрана коса и чехли с весели памучни кам­банки отгоре. Нито затворена, нито по старчески фамилиарна. Ако мълчиш, и тя ще си мълчи, но ако се засмееш, ще те придружи в смеха. И кой може да е сигурен тогава, че идва ден да изсъхват корените на живота!

Единственият син на родственицата ни — на­шият любим племенник — бе войник и сега стаяваната и майчинска нежност намери близък отдуш­ник при появяването на двамата гости и се разтвори като натежал облак — върху прашните ни глави заваля тихият, напоителен дъжд на лятната слънчева благодат. Като пляскаше протрити те си от прането ръце и тръбеше приветствения химн, тя ни въведе в стаята, свали раницата от гърба на Хари, дръпна пердето от прозореца, бръсна някак­ви невидими за простото око прашинки от нощната лампа и забърза към кухнята да стопли вода за момченцата — камбанките върху чехлите й запяха в звънлив двуглас.

— Не е лош бивакът, а? — запита Хари.

— По-добър да си търси принцесата на Мона­ко — отвърнах. — Каролин, тази малка глезла.

Стаята не бе по-добра, но в никакъв случай не и по-лоша от стопанката й — с чисти стени, удоб­ни легла, с фотография на пристан и лодки, с ва­за с наскоро откъснати цветя и с широк родоп­ски козяк на пода — цяло богатство лежеше в краката ни. Но възхищението ми нямаше граници, когато видях, че имаме и веранда, което за мен винаги е означавало — твоите стаи не са една, а две.

Преминах през плътния, пружиниращ козяк като през килим от горска шума, излязох на верандата и сякаш след дълго лутане из гъстала­ците се бях добрал до открита поляна — светът се отдръпна зад гърба ми и отпред се разкри необятният свободен простор. Морето нахлу към мен и в тъмнината ми се стори, че разби вълните си току в краката ми. Толкова стремежи и жела­ния, куп разпокъсани грижи, господи, и да не зная, че цялата драма е била да се изправя на края на този балкон, когато морето се слива с нощта « делфините разговарят помежду си с чужди дум.н, чути през деня на плажа!

Наклоних се и протегнах призивно ръка — през топлата гъделичкаща вода почувствувах докос­ването на мокри, доверчиво вдигнати муцуни и дочух „Добър вечер!" на няколко езика. „Тук ще живея!" — каза сърцето ми.

— Да съм го имал досега това място, едва ли щях   да   тръгна   в   компанията   на   онзи   несретен пътник, Пантелей — подвикнах към стаята. — До­като не ни подарят на всички по един такъв бал­кон, има да се чудят какво ни гони по улиците. Че кой ще бяга от доброто, питам?

Обърнах се да разбера защо словата ми потъ­ват без отглас сред вълните и срещнах самия об­раз на безразличието — Хари бе зяпнал към пода и вдигнал нагоре крака в йогийска стойка.

— Ей, какво четеш там? — подвикнах. — Тайнописна бележка върху паркета ли?

— Почивам — изръмжа отдолу той.

Ах, да, като в японския парламент по време на петминутния му отдих — нагоре с краката! Оста­вих го да си ороси обилно главата и заех мястото му: я да видим и ние как я карат там, в страната на изгряващото слънце! С нескопосни подскоци успях да опра пети о стената и задържа равнове­сие, но след като ме поставиха в това неудобно положение, мускулите ме зарязаха — бедните ми ръце се прегънаха и рухнах като изгнила къща на пода; претърколих се чак до вратата, където бе застанала нашата родственица с хавлия през рамо.

— Ой, немирници! — поклати с умиление глава тя.   —  Ой,  стаите  ми  съборихте!   Вие,  отвързани теленца!  Бързо да  идете  в  банята!  Беж,  беж!  — размаха тя хавлията.

Вкара ни като разлудувано стадо в банята и ни обля с топла вода. После ни отпрати обратно да се отморяваме, но до това ли ми бе сега? Вле­чеше ме навън. Градът ме зовеше чрез няколко езика наведнъж.

— Време е май за вечеря — казах. — Я да пре­скочим до казиното, докато ония месоядци там не са омели до троха жизнените ресурси. А? Мисля, че  повод  за  това  не  ни  липсва,  а  и  намирам  в джоба някакви забравени пари — развях във въз­духа банкнотата, подарена ми в софийския хотел с краткото и недвусмислено напътствие „ЗА ПОЧЕРПКА". Ето че назря моментът да разпечатим наследството и изпълним завещанието на дарителя.

— Аз  съм  запасен  с ядене — отвърна  Хари и. разтвори раницата. — Предвидил съм и за вечеря.

Долових  потракването на  алуминиеви кутии и настръхнах.

— Нека  да  не будим тази вечер  консервите — помолих го,  — да  не  мислим  за гладните по зе­мята. Така или иначе, с два хляба и няколко ма­риновани риби не можем ги изхрани.

— Всъщност аз имам едно излизане — измъкна ръка от дъното на раницата Хари.  — Трябва да се обадя по телефона на моята приятелка в София. Ще се безпокои как съм пътувал насам.

— Но ето че всичко е наред — не проумях веднага  по-далечния  смисъл  на   тази  новина  аз.  — Да вървим тогава към телефоните.

Отидохме в пощата и докато той чакаше реда си пред кабините, а аз се разхождах във фоайе­то, проумях историческата неизбежност на слу­чая — Хари да е в строя на онези, които поддър­жат връзка, а аз да го чакам отвън, тъпчейки по зацапания  цимент. Ами точно  така  —  всички от сектата на порядъчните си имат приятелки, на които се обаждат,  щом като мръднат само през две улици, или ги засипват с цветни картички и писъмца по  време на отсъствието си. Това, из­глежда, е едно от условията да те приемат в брат­ството им. И най-често приятелките на такива като Хари са красиви и прилично умни момичета, при­вързани не толкова  към смахнатите си годеници, колкото към присаденото чувство за ред и после­дователност:  уроците в училището, забавленията, прекрачването на университета, сгодяванията, май­ките и бащите, сватбите и раждането на детето да вървят ръка за ръка. Очебийното им целомъд­рие по време на разделите е също част от тази нагласена последователност. Както и тайните им изневери, предполагам. На тази ненарушима хар­мония могат да съперничат единствено фугите на Бах и смяната на четирите годишни сезона.

— Как е приятелката? — осведомих се, когато Хари свърши с разговорите. — Не скучае ли сама с плетивото вкъщи?

— Нещо не е в ред с гърлото — отвърна загри­жено Хари. — Винаги съм й казвал, че това ядене без мярка на сладолед ще й довлече някоя  на­стинка.  Но кой те слуша!  Между впрочем, тя ви поздравява.

— О, много мило от нейна страна! — възклик­нах, поласкан да погостувам, макар и инкогнито, в щастливото семейство. — Ще вдигна с удовол­ствие една чаша за оздравяването й — открих ле­ко пътя за казиното. Моят другар обаче каза, че вместо пилеенето на енергия по ресторантите пред­почитал малка разходка край морето преди лягане; освен това е дал и обещание на приятелката си да не хойка из града, а да се прибере в леглото.

Преклонях се пред задълженията  на любовта и запечатах  завещанието за по-добри часове. И бездруго, да попадна с него в развълнуваното ка­зино, е все едно да остана сам на масата. Няма да сподели с  мен бутилката, ще ме намрази с келнерите, като поръча  само  порция сухо сирене и чаша безинсектна вода, оркестърът ще го дразни, а към танцьорките на дансинга ще се отнася като към долни слугини на неговата благопристойна годеница. Не, всичко с времето и с човека си! Разходихме се мълчаливо    по крайбрежната алея  и се укрихме от летните съблазни горе в стаята. Там похапнахме   от пещерната храна в алуминиевите кутии, после Хари предложи малко музика за отмора преди съня. Притегна струните на китарата и изкара няколко тиролски песни с юй ла ри, ой ла ра, като каза, че свободно мога да му пригласям. Аз обаче останах мълчалив слушател. Не че музиката му бе толкова лоша, на­против, той пееше вярно и не допусна нито една грешка,  но  когато  те уведомят още  в  началото, че ще слушаш мелодии за отмора преди сън, прос­то устата ти не се отваря да запееш. Пригласяше му нашата мила родственица. Облегната на вра­тата, с плетено елече върху раменете, тя поклащаше в такт глава и следваше пеенето на Хари с тъжно-весела замисленост на лицето. Имаше приятен глас, топъл и мек, създаден за прочувствени романси.

Точно в десет Хари върла китарата в калъфа и даде команда да се гасят лампите. Аз го оставих в тъмното и излязох на балкона. Седях около час, загледан към морето, без да размислям, отпуснат и спокоен като корабен капитан в оставка. Кога­то ми се случи такъв претрупан ден, вечер нямам зрънце мисъл в главата. По това отгатвам дали съм преживял, както се следва, отредените ми ча­сове — ако мислите ми чезнат в далнината, значи мога да бъда доволен от себе си и да пуша без угризения цигарата. А тази вечер бях като добре избърсана черна дъска, върху която се мъдреше само изречението: „И този път ти провървя, момко!"

Изпуших няколко цигари и гонен от комарите, скрих всичко, което може да се хапе, под чарша­фа. Протегнах изтръпналите си крака в хладното крайче на леглото и усетих докрай моето случайно благоденствие — буквите на онова изречение за­блестяха като току-що извадени от златна баня.

II

Спах лошо, да ви го кажа. Едва бях затворил очи, когато усетих ужилване по ухото и в просъницата чух близко бръмчене, като че ято леки самолети облитаха главата ми. Надигнах се и настана ти­шина: ескадрилите накацаха по аварийните лети­ща. Щом симулирах лягане обаче, асовете се хвърлиха във въздуха, а след тях и ордите дребосъци. Нямаше как, трябваше да скокна и с ризата — прас насам, прас натам... Ометох нахалната пап­лач в тъмните простори и затворих прозореца. И тук нова беда — стана задушно. Хай да му се не види и белята! Тъкмо си помислиш, че всичко е вече на мястото си, и ето че ще се намеря кой да ти създава главоболия?

До мен Хари спеше непробудно и сънуваше мо­же би как се спуска в отвесните подземни про­пасти все надолу и надолу по издатините и ръбестите площадки, подпомаган от дружелюбно настроените към него праисторически животни — десеттонните трицератопи с щитове от назъбена кост, дълги седем стъпки, и с мозък от шейсет грама. Неговата твърда, обрулена от дъждовете и ветровете брезентова кожа го правеше неуязвим за острите игли на комарите.

Разтворих отново прозореца, угасих лампата и зачаках. Онези дяволи като че ли ме наблюдаваха отстрани и се държаха на безопасно разстояние. Само няколко луди глави дръзнаха да нарушат въздушните граници, но аз незабавно им дадох да се разберат — вдигнах се и ги погнах с ризата по ъглите. Боже, каква сеч — застлах полесраже­нието с кръв и трупове! Баялдисал от продължи­телната битка, заспах дълбоко под чаршафа, като под тропически шлем. Събудих се късно сутринта, покрит целия в зачервени хълмчета. Моят другар не бе в стаята. От брезента бе останала само ми­ризмата на войнишка палатка. Пещернякът Хари креташе сега някъде по стръмните скатове на Странджа. Пожелах му лек път и нагазих в сухата и остра трева на козяка, прозявайки се в сла­достно безгрижие.

Слънце, слънце през остъклената стена! Грее­ше ярко моят свободен ден и ме приказваше да изляза час по-скоро навън и подложа белия са епидермис да го опече като коричка на баница. „Почакай, слънце!" — заканих се аз и свирукайки марша на веселите момчета: полом-тюм-пом, полом-пом-пом, нахълтах в банята. Мих се дълго, израз­ходвайки много вода, без да зная, че градът е все още в сухия режим и че милата ни родствени­ца я изнася чак от мазетата с котли като пъплещ по стълбите елеватор. Вместо укори тя ми даде оцет да облея изпохапаното си бяло тяло. Изпъл­них препоръката й и като награда за старанието бях почерпен с чаша хладно мляко.

Ухаещ на оцет, изгълтах млякото и побъбрих с жената. Говореше повече тя — все около синчето й, войника, — а аз слушах и само кимах с глава: но да, да, времето тече като из ръкав, ще отмине като крадец покрай ъгъла и следващата година и ето че някой потропал на вратата... Ставай тогава, майко, да посрещаш сина, надеждата, сет­ната утеха, скъпоценното морско камъче. .. „Ох! — простена тя и едва не ме прегърна при тази трогателна картина. — Ох, кога ли ще ми дойде тази радост!" „Идва, идва — бръкнах аз в джоба. — Всичко си идва навреме" — подадох й банкнота от два лева.

— Платата за последната нощ, госпожа — ка­зах делово.

— Ах, доброто ми момче! — скърши тя ръце. — .Че защо бързаш толкова с парите?

— Обичам   чистите   отношения   —  отвърнах.  — Плащай в брой и без отлагане. Да ги нямаме такива и онакива. Спал си — плащай тогава, господинчо, и не го усуквай.

— Виж  ти  какъв  честен   квартирант  съм  има­ла! — отдръпна се да ме огледа по-хубаво родстве­ницата.  —  Що  всичките  не  бяха  такива  на  тоя свят! А се навъдили   едни…Но за парите ще измислим нещо друго, рожбо. — Тя ме заведе от­татък в стаята и  повдигна покривката на маса­та. — Слагай тук онова, което ти е в повече — по­съветва ме тя. — Носиш ли ги в тебе, ще ти ги измъкнат лесно ония  крадци в кръчмите, а като си  кротуват тук, ще има и за двама  ни. Добре ли е така?

— О, чудесно! — проявих веднага усет към но­вото, но не го приложих веднага в живота, а се задържах след нея  в  стаята, за да  не  види,  че нямам кой знае колко за внасяне под покривката.

Останал сам, аз се осмелих да надникна в джо­ба и това не ми донесе особена утеха — освен да­рението ресурсите ми бяха почти на изчерпване. Засега обаче не намирах за нужно да изпадам в загриженост — слънцето тъй детински ми намиг­на през стъклото, че броенето на пари пред невин­ното му лице би го накарало да се скрие потресе­но зад първото облаче. Не желаех курортистите да зъзнат заради мен на плажа. Заложих една десетачка под покривката и тръгнах да излизам. На вратата се обърнах и леглото ми проплака — то стоеше тъй опърпано и жалко до безукорно опъ­натото одеяло на съседа му. Върнах се да го при­гладя по неравното му гръбче, но тъй и не успях да постигна чистотата на линиите, оставени от вещите ръце на Хари. Примирих се с недостатъка си и като го почаках да се запилее сред по-го­лемите ми слабости, като джудже в страната на великаните, извиках „Довиждане" на родствени­цата и се спуснах надолу по стълбите.

Горещината отвън ми подсказа, че тъй както съм облечен, като за скромен рожден ден — с ко­стюма, вратовръзката и плътните обувки, — хич и не ставам за бягащ по вълните. Най-много да си докарам един хубав слънчев удар. Затова не запраших направо към морето, ами потърсих сен­ките на отсрещната горичка и оттам излязох до оградата на плажа. Полугол народ и фриволна пъстрота, докъдето ти стигнат очите! Веднага на­сочих обектива към две бързоноги и тънкокръсти русалки, които играеха с голяма цветна топка. Те я удряха неумело с длани и се заливаха в еклив кикот, защото играеха, колкото да покажат висо­ките си задничета и едва набъбналите възвишения отпред. И тук лятото ми изпрати първата си ви­зитна картичка: в един миг топката се вдигна високо, морският бриз я пое и прехвърли през огра­дата в краката ми. По-близката светлокоса весталка на плажните радости изтича след нея, но аз не й я върнах, докато не сключи ръце в молитве­на поза. Ах, вие, палави чародейки! С баскетбо­лен отскок върнах топката на момичетата и тръг­нах нагоре край оградата.

Минах досами евиния плаж, погъделичкан под лъжичката, после с апатия край адамовия и про­дължих нататък, обърнал лице към прохладния вятър, тласкан насам от прилива. С всяка крачка шумът отдясно затихваше, докато остана само рав­ният плисък на вълните. Теглен от желанието всич­ко Да зърна, стигнах чак до солниците. Там край плитките езера работеха двама мъже — единият възрастен, сух като етиопец и също така до синкаво-кафяв от слънцето, а другият — по-млад, око­ло петдесетгодишен плещест мъжага със сламена шапка. Старият се трудеше отсам, а другарят му на отсрещната страна. Извличаха сол от езера­та. Старият бе събрал четири пирамиди, а съседът му шест. Наблюдавах ги доста време, но не ги чух да си разменят нито дума. Събираха мълча­ливо солта на земята, без да поглеждат един към друг. „Тия не ще да са другари — помислих си, — някаква вражда витае между тях. А казват, че човек не ти става приятел, докато не изяде поне една торба сол с тебе. Глупости — ето я солта с тонове, а къде е приятелството?"

Прескочих оградата и тръгнах край морето. Хрумна ми да мина тъй, както съм спретнато об­лечен, през целия плаж и ето че се заех веднага да го извърша. Не търсех евтина слава, както би си помислил някой, ами се изложих на показ с на­деждата да бъда забелязан от някой познат; оста­нал сам, усетих как нишката на живота ми взе отново да се прокъсва и предприех този плажен гастрол, уповавайки се отново на случайността. Уви, на този паралел бях скаран с познатите. Об­ходих морето, опънал всичките въдици, и събрах само безобидни насмешки. Реших да напусна сце­ната и да сляза сред публиката — закупих от па­вилиона в централния плаж платнени гащета с котва отпред, предадох дрехите на гардероб и тръг­нах, устремен към водната шир. Бях нещо като бяла врана сред чернокожите около мен и това ми създаде чувството, че съм излязъл напълно гол. Затичах по горещия пясък и се бухнах върху въл­ните.

Първо проверих дали водата е все още солена на вкус   (дали онези двамата, старият етиопец и другият, не са я преточили вече), после се погмурках в плитчината, колкото да привикна към сре­дата, в която съм живял някога като трилобит, и, когато долових в разгорещената си кръв далечния зов  на  предците,  далдисах   навътре.   Напредвах,, без Да  мисля за  удавяне:  не съм  богата плячка,, знам, и ако се удавя, морето няма с какво да се прочуе! Тъй че единствената ми грижа   бе да не гълтам често вода — рано бе за планктона. Но все пак  гълтах.  Постепенно  натежах,  забавих ход и накрая заседнах като пробита гемия. Обърнах се и установих с учудване, че почти не съм мръднал от брега — някакви си там двеста метра от без­брежността. Тази  приятна измама  на  понесените срещу  теб  златисти  талази!  Да,  но   татуираните слуги  на  стария  пияница  Посейдон  вече  проявя­ваха видимо желание да ме налеят с вода до гър­лото, затова  побързах да се върна обратно.

Под тента на спасителите лежаха трима. Два­ма бяха в прегръдките на момичета. Разпознах. малките русалки, дето играеха с топката, и ми стана едно тъжно. . .

— На кой му се пие? — погледна ме лошо тре­тият, който нямаше момиче.

— Ако се намери кой да почерпи. .. — отвърнах дружелюбно и отминах.

— Запомних те! — извика онзи след мене. „Майната ти, неудачник   проклет!"   —   изругах го мислено, пробивайки си път през прострените тела. Намерих свободно местенце и се опънах по гръб, замижах срещу огнената колесница. Крака­та ми още тръпнеха и гърдите ми се повдигаха от нарушеното дишане. И заплашва, кретенът му с кретен! Ето че имам един познат вече на плажа, но какъв познат! С мускули на чукохвъргач и с мозък на трицератоп — бягай от такъв познат чак в Австралия!

Слънцето ме подгря и без да усетя, съм задря­мал. Когато се събудих, бях вече опържен. От то­ва се страхувах през цялото време и ето, че не ус­пях да се измъкна невредим — отделях топлина като нагрята пещ. Отгоре на всичко вече ме сле­дяха с весло на кея. „Лош ден!" — отсъдих, до­като подскачах под студения душ в съблекалните..

Пооблекчих болката, облякох се и заседнах под сенника на близкия павилион. Утолих глада, разквасих устата си с пиво. . . насладих се на глед­ката. Денят бе към изхода и вечерта бързаше да заеме мястото му. Като стара къщовница, тя се разшета по плажа, разхвърля тук-там сенчести петна, скри някъде продавачите на сладолед, пус­на прохладните влажни ветрове и вдигна черния флаг да плющи в тях. Отнякъде долетяха ятата на гларусите и огласиха небето с вечно разтрево­жения си писък. Току над главата ми изпращя фу­ния и мелодичен глас на момиче запя от другия-бряг песента на делфините. „Лунният път не е кратък, не е кратък. . ." — пееше момичето и би­рата се лееше в гърлото ми. Кабалистичните знаци върху флага ми изглеждаха сега като тайн­ствена, магическа формула, която трябва да раз­чета, за да бъда допуснат в лоното на лятото. Сам обаче не бих могъл да се справя с тази загадка.

Допих бутилката и напуснах плажа. Послед­ното, което видях, бе моят зъл познат от спаси­телната команда. Той ходеше на ръце и правеше флик-флаци върху пясъка. Горкото тритонче — липсата на жена пред наближаващата вечер го караше да се престарава. Но аз също бях на неговия хал и недоумявах защо точно към мен на­рочи тризъбеца. „Не тъй се постъпва, момче — смъмрих го бащински, — да опъваш тетивата сре­щу себеподобните ти! Премервай се по-високо, ако ти се ще толкова да улучиш птицата! Купидон ли ще бъдеш или шут в палатите на ситите? Любовник или глупав слуга! Я се заравяй в пясъка, щраус наперен, къш да те няма, водочерпецо!. .." Реших да убия времето до вечерта, като мина край пристанището да видя кои кораби са ни пристигнала на гости. По стената на вълнолома до­стигнах източния кей и се спуснах на площадката. В дървената кабинка пазачът ядеше хляб с тънки резенчета сланина. Подкрепяше се за зимата дядото. До кабинката се поклащаше старо кори­то и скърцаше с борд в кея. На малката палуба спеше по гръб едър мъж, раззинал челюсти срещу залязващото слънце. По-нататък се възвися­ваше мощният корпус на тежък океански съд, че­рен като коминочистач, вероятно въглевоз. Не завидях на капитана, който разкарва въглища из сините акватории, но след коминочистача се откри пристанът за пътническите корабчета и там забе­лязах нещо наистина като за мен — бяла яхта с медна камбана под флага на някоя средиземноморска държава. Принцът на Монако или самата малка глезла Каролин са ни ощастливили с висо­чайшето си присъствие? Дадох знак на представителния оркестър за церемониален марш и по­бързах да поднеса приветствията си на знатните гости. Очаквах да зърна срещу себе си достопочтени господа в бели костюми и изтънчени госпо­жици с кафяв загар по съвършените им лица, при­ятна реч и фини обноски. Нищо подобно — от каютата излезе готвачът и изля в морето тендже­ра с вкисната супа. Махнах на оркестъра да за­пуши тромбоните и прибере литаврите и отминах разочарован по ръба на кея. Водата бе застояла,, тъмнозелена, и в нея разтваряха парашутите си невъобразимо големи медузи. Един ден и те ще. изчезнат. Ще ми се да ги видя тогава преситени­те яхтсмени как няма да си дояждат супата. Ох, и чиниите ще си облизват дори!

„Мославина" — вряза се в съзнанието ми име­то, залепено върху високия нос на кораба, акости­рал до западния пристан. Досетих се за прекрас­ната арлезианка и за нейния първи мъж — сръбския капитан Мате, Мате. . . откъснал с власт­ната си моряшка ръка непорочната й невинност когато е била все още малко и наивно момиче. „То­ва ли ще да е корабът с розовите платна?" — за­мислих се и почувствувах как поразнищената ниш­ка, свързваща този ден с миналото, взе отново да се затяга. От трюмовете на „Мославина" подемникът изнасяше топове ламарина, което нару­шаваше представите за романтичното увлечение на арлезианката — бисери, корали и ароматни под­правки трябваше да се изсипят на кея! — но па­метта ми май не ме лъжеше: тук витаеха сенките на една разбита любов.

С намерението да прескоча младата чиновнич­ка, седнала отстрани върху обърнат кашон за ри­ба да описва товарите, и се представя сам на ка­питана, тръгнах нагоре по въжената стълба. Но едва стигнах до средата, и тя извика:

— Къде отивате, другарю?

— При капитана — увиснах над водата. — На лична визита.

— Капитана го няма — отряза въжетата моми­чето. — Слезте оттам, ако обичате!

Огледах я отвисоко — нещо като светла пътеч­ка в опънатата назад коса, черешки в плитката, приведено гръбче... нещо като издължени от по­зата на тялото крака, скрити под разтворения днев­ник. . . Кръгла четворка, а за това, че се превъзнася, ще й сложа н един минус отпред.

Спуснах се по стълбата и приближих към нея.

— А къде е капитан Мате? — запитах, да проверя за името.

— На плажа — отвърна тя, забила поглед в ко­лонките с цифри, сякаш, ако ме погледне, ще за­тъне в неустоимия ми чар. Но все пак капитанът се казваше Мате.

— А вие? — запитах, тъй като не знаех къде да отида. — Да криете образ зад бордовете на ко­рабите! Че бива ли тъй?

Тя вдигна за миг поглед, да ми подскаже какво трябва да направя — да се махна. Видях едно от интересните мургави лица на тоя свят и неза­бавно замених минуса с цяла единица. Не, няма да се махна!

Приклекнах до нея и заговорих: — Минавам одеве край морето и нали съм си пришелец, нали току-що слизам от оная яхта там, чудя се каква е тая оскъдица в разгара на сезона — нито едно свястно момиче. Я да бягаме об­ратно към Сингапур, викам си, докато не сме свършили с провизиите, и тъкмо да вдигнем котва, и охо, каква е онази развалина там? — питам готвача. — Не е ли това прогнилото корито на моя стар приятел Мате? — продължих, насърчен да за­бележа как четири плюс едно подава вече ухо. — Качвам се по стълбата и тогава вие…Но хубаво, че се обадихте, иначе и досега щях да се питам защо на бургаския плаж са кът красавиците.

Момичето се усмихна. Ласкавите звуци, които извивах като сладкопоен славей, обсебиха мисъл­та й — писалката в ръката й започна да рисува неясни фигурки в дневника.

— А защо лишавате морето от още малко слън­це, е все още неясна загадка?

— Аз съм на работа — отвърна тя — и нямам време да се разхождам с яхти.

— Странно —  казах, отминавайки намека, — какво имате предвид, като   говорите за работа? Седите си тука на сянка, чакате да се посмрачи и пропеят  тромпетите в  казиното  и  оттук  —  право на дансинга — луди танци с годеника. . .

— О, и годеник! — засмя се момичето и този път ме изгледа с нескрит интерес. — Как ги измисля­те тия годеници?

— Я чакайте — надникнах в лицето й. — Какви са тия зелени очи изведнъж във вас?

— Как зелени, като са кафяви? — отдръпна се в сянката тя и откри лицето си срещу мен.

— Кафяви  са  наистина.  Изглежда,  че  аз съм зле с очите.

— Кафяви ли? — Тя погледна към слънцето и в очите й заблестяха зеленикави кристали. Удиви ме тази промяна в цветовете — ту в кафяво, ту в прозрачно зелено!  Кой ли щастливец си има две момичета наведнъж?

— Е, и това ми се случи! — възхитих се аз. — Играете си с цветовете, както ви хрумне.

— Само два цвята са — каза тя. — Кафяво и зелено. Още от рождение.

Трюмовете на „Мославина" изплюха топ лама­рина и кафяво-зеленооката сложи чертичка в книгата.

— Значи   за   годеника  се  разбрахме  —  подзех: отново, — измислен е. Но какво да кажем за прия­теля?

— Той е войник — каза тя.

„Войник ли!" — разтревожих се за синчето на милата ми родственица — да не му прекъсна още с появяването любовната кореспонденция. Но име­то на нейния млад капрал бе друго и това разчи­сти окончателно пътя пред колоните — дадох ко­манда за атака.

— Срещате   се   случайно   в   училищния   двор„ нали? — запитах. — Бели якички, ненаписани до­машни, първи трепети. . .

— Първи, ама дали ще са последни? — въздъх­на момичето.

— Че защо така? — загрижих се аз. — Изтля ли на първото чувство страстта? Или времето за­личи образите в сърцата?

— Времето — каза момичето. — Цели две години, а и след тях нищо не се знае.

— Точно там  е причината  — потвърдих,  — не сме убедени, че не чакаме на спирка, където вла­кът няма да се отбие. Аз лично съм се застоявал на  тази  спирка  и   нищо добро  не  мога да  кажа за нея.

Спомних си, че като войник се бях присламчил в набързо скалъпен отбор за армейските състезания по бокс, само колкото да направя среща с едно момиче от моя клас, което следваше в столи­цата. Още в първата минута паднах в тежък но­каут, а когато се съвзех от сътресението и посетих любимата, я заварих да глади непознат панталон. Но тази трагична история мокреше кърпичката в полза на войника, тъй че я премълчах.

— Вашите кафяво-зелени очи не бива да се насълзяват — казах, — още е рано   да ги потопя­вате в тъжна влага.

Проехтя корабна сирена и потвърди думите ми — момичето не бива да плаче!

— На  кой  както  му дойде  — отсъди  философ­ски тя.  — Има и  една приятелка,  нейният  мъж е с риболовните,  с  месеци не го  вижда. А като се върне за седмица-две, не може да го измъкне от ресторантите.  Бил  като  разсъхната  бъчва,  казва, та да му се стегнели обръчите.

— О, навсякъде драми — рекох. — Като си по­мисля колко млади момичета. . . А защо те, питам се? За нас са страданията, а не за тях — за нас, грешните крокодили.

Момичето ме погледна да види колко грешен крокодил съм и колко ми е искрено съчувствието. Сведох натъжено лице към земята.

— За никого не е — прошепна тя и записа още една чертичка.

Бе сантиментална и податлива към чуждите грижи. Казах си, че тогава ще ми е от полза да се представям пред нея в реалния си вид и да не се качвам известно време на яхтата.

— Да слагате чертички, това ли  ви  е цялата работа? — запитах с истинския си глас.

— Това е всичко — отвърна. — Аз съм талиманка, записвам товарите, които свалят на брега.

—Талиманка ли? — удивих се още веднъж след играта с цветовете. — За пръв път го чувам. Та­лиманка!  Звучи приятно и — да ви кажа — стои ви добре. Отразявате се в него.

— Че какво му е приятното? — остана си при скуката момичето.  —  От сутрин до вечер едно и също… само корабите са различни. Вися тука с книгата...

— И капитаните, и те са различни — върнах се при началото. — Само моят приятел е един и същ, откакто го зная. Този Мате, този стар разбойник — изругах  нежно,  —  вечно   се   пилее   нанякъде!   В Бомбай ли, в Хавана ли, вечно бяга от каютата…

— Той не е разбойник — каза тихо момичето. — Много си е добър даже.

В гласа й долових мастилените вълнения на ученичката, влюбена тайно в своя учител. Да не би пък и тя да е видяла вече розовите платна, тъй както навремето прекрасната арлезианка? А ед­на пробойна, капитане, под прелъстителката ти, пиратска шапка? Как ще я понесеш, а?

— Не е от разбойниците, естествено — добавих меко. — Навик ми е да ругая хората, които оби­чам, а ги няма. Така им отмъщавам, че в момен­та са с друг, а не с мене.

Кафяво-зеленооката талиманка не отвърна ни­що. Или сърцето й още не можеше да ми прости за „стария разбойник", или ревността й гадаеше за другата, присвоила в момента капитана. Кой знае какви чувства вълнуваха младата й гръд? Гръдта й между впрочем привличаше окото — из­дигаше блузата в забележимо високи хълмчета.

— Да ви кажа, не съм по-различен от червените раци — споделих болката си като на близък. — Не живея, а горя.

— Така е, който се зазяпва по жените на пла­жа — смъмри ме като всеопрощаваща съпруга тя.

— Де да беше така — казах. — Но нали няма в какво да се отвлече човек, нали вие си пишете чертичките тук, заспал съм на пясъка. Хак ми е. Както съм  опечен  сега,  плача за рожден ден на малка фамилия човекоядци. Подправел с бамбу­кови клонки.

— Чашка кисело мляко ще ви оправи — усмихна се момичето. Тъй, тъй, когато тя се смее, аз почти не се питам чия е. Досущ като в ония над­писи по бръснарниците — „Хубавото сапунисване е половин бръснене". Я още малко пяна тогава:

— Чашка цианкалий ми е оправянето  — под­хвърлих й и тя се засмя отново. Знаех си, че таки­ва шеги ще й допаднат. — Иначе няма друго спа­сение, освен да изляза от кожата си. Но някой трябва здравата да ме ядоса.

— Ее, чак толкова — не схвана словесната ми игра тя. — Когато само няколко лъжици кисело мляко...

— Само, но кой да се досети? — заплувах пак в нейната непресъхваща сериозност. — Нали току-що влизам в града и все още трудно се оправям из лабиринтите му. . .

— На пътешествие с яхта ли? — подметна хитрушата.

— Ще ставам учител по история — вдигнах за­весите аз и пред очите на публиката изникна чер­на дъска с окачена карта и млад мъж с поизтъркан костюм и дървена показалка да се разхожда замислено край полунаселените материци на древните земи. — Ще чета старите писания с подраства­щите дяволчета. Ето за какво съм тук.

— Аха — остана доволна тя. — Това е интересно,

— Сигурно — казах, — но ако ми провърви с учениците. Дано ми се паднат умни и послушни деца! Да не са като мен, когато бях на тяхна въз­раст — за това се моля през цялото време.

— Дано  —  засмя  се на  признанието ми талиманката. — А на мен ми вървеше литературата — каза тя мечтателно, —  а кандидатствах химия. В нашия град има институт по химия.

— И какво?

— Не ме приеха — покруси се тя. — За някакви си стотни там...

— Е, нищо — сложих за миг ръка върху рамо­то й. — И Менделеев е получавал двойки по хи­мия, а сега вижте как му се чете името — шапка му сваляме.

— Аз не искам толкова — да  ми свалят шап­ки! — почти проплака момичето. Колко тежко пре­живяват някои неуспехите си по разни изпити, конкурси и колоквиуми, сякаш им отнемат с това законното място в семейството на избраните. Никой не иска да остане в сянката, хвърлена от ръ­ката на божествената съдба, дявол да го вземе! Но моята хубава талиманка не биваше да се из­мъчва — моето единствено островче сред непозна­тия град.

— Аз ще свалям шапката си пред вас! — казах пламенно и едва не коленичих в краката й. — Аз! Дори и никога да не получите тия няколко жалки стотни! Ако ще и цялата химия да изчезне и се изпари завинаги в колбите! Купувам си още утре шапка — цилиндър ли, борсалино ли ще бъ­де — и я свалям пред вас!

— Мерси! — разсея тъгата си момичето. — Мно­го сте добър!

„Ако има засега някой, който ще завързва прокъсаната нишка, то това е тя!" — казах си и тази мисъл опрости донякъде магическата формула на лятото.

— Какво да ви река? — възползвах се от ме­костта й да я погаля по косите. — Не че съм от най-добрите, но когато видя пред себе си неспра­ведливост, сърцето ми се насълзява — капе като пробит ананас. Ставам зъл и...

Вратът й бе гладък и топъл.

— Моля ви се! — събра рамене тя и аз вдиг­нах ръка и се почесах от неудобство по ухото. По-леко, момче, по-леко! Както я подкара, току-виж, те зарязали по средата на пътя!

— Копчетата на китела да му имах! — откло­них вниманието към мъжа, който идваше отсреща, излязъл  като от морски роман на Херман Мелвил — с рижа грива и широко като скалист бряг лице, върху което нордостовете и тайфуните бяха издълбали мрачни фиорди, остри рифове и слън­чеви лагуни. Оригинален корабен лъв крачеше към нас, с фунийка сладолед в ръката.

— Ето го и него! — възкликна момичето и два­та цвята на очите й се сляха в една радостна и лъчиста гама. Чувствата й към капитана за мен вече не представляваха никаква тайна.

Скокнах да го посрещна, докато все още не е станало ясно какви приятели сме ние двамата. Той протегна с недоумение десница. Побързах да ка­жа, че идвам от името на нашата обща позната и бях поканен без предисловия на борда. Споделих възхищението на талиманката — с такъв човек ня­ма да заседнеш в плитчините на дребнавите от­ношения; той стоеше здраво на мостика и за ком­пас му служеха далечните сияния на звездите.

Преди да се уединим горе, капитанът поднесе фунийката сладолед на безмълвно съзерцаващата го талиманка.

— О, капитан Мате! — смути се тя. — Толкова мило от ваша страна! Точно умирах от жажда и вие...

— Елен! — откри приветливите  лагуни  върху лицето си капитанът. — Елен! — сложи той ръка на сърцето си в знак на преклонение и лъчите от лъскавите му копчета оплетоха в златната си пая­жина талиманката.

На стената в каютата горе разпознах портрета на прекрасната арлезианка в компанията на пет други красавици. Капитанът ги бе запазил в спо­мена си от времето на наивната им младост и ако този пантеон не потънеше един ден, те никога ня­маше да бъдат засегнати от старостта; щяха да станат вечно свежи и прелестни, като току-що напуснали ученическия стол. В усмивките им за­белязах и тъга, сякаш са прочувствували, че след краткотрайната любов сред лазурните палмови бре­гове ще бъдат заключени в скучните домашни стаи с досадните им развлечени съпрузи.

Посочих арлезианката и капитан Мате кимна в потвърждение.

— Зора — каза той, — Оливера, Марико, Бета, Сандра и Сара.

Сред избраничките на капитана видях и мал­ка японка — крехко лотосово цвете от чайните на Иокохама — и това обясни донякъде появяването на бутилката оризова ракия, която Мате сложи пред нас на масата. Изпихме по чашка, прави до отворения люк, където се повдигаше и спадаше морето. Оттук се заминава по света и това е от­критото око, жадно да види как се появяват и по­тъват бреговете — да се радва и скърби, докато само не погледне към дъното. Капитаните изоста­вят последни кораба, ако не ги спуснат преди това през борда в дълбините под свален флаг и бавни удари на камбаната. Но и тогава, бях убеден в това, окото в тях си остава живо, защото и без­друго то е било винаги далече от тялото — там, където няма дом, грижи, пръст, повяхващи цветя, лъжица вино и залък хляб, пропит с оцет, а са­мо безсмъртни надежди. Мислех си, че ако миг преди да се преселиш окончателно от света, си за­държиш в окото образа на някое момиче, никой не бива да плаче за теб, а всички да пеят търже­ствени песни и сплитат венци от свежи цветя.

— Искам да ви запитам, капитан Мате — ка­зах, — вие сте обичали жените по цялата земя и все още, пожелавам ви го, ще пленявате доверчи­вите им сърца: какво все пак остава от любовта? Един мълчалив хор на тихата печал преди края или нещо повече от тези портрети тук на стената? Къде отиват жените, които някога са посребрява­ли крилете ни, капитане?

— О, момчето ми, те никога не са били при нас — отвърна капитанът и мрачните фиорди вър­ху лицето му подсказаха, че е така — над тях не премина и сянка от оживление. — Какво остава? — завъртя замислено той чашата в ръка като рул и корабът му закръжи безцелно в кръг. — Но кой може да бъде сигурен в това?...

Той извади от шкафа портативен грамофон и сложи плоча с песента „Били смо деца, шетали смо боси, девойчица си била, с цвете у коси". „На­здраве" — вдигна чашата капитанът. Пихме мъл­чаливо, докато грамофонът пееше за босоногото детство и малкото момиче, което свирело в къщата сред ливадите най-нежни етюди на клавир. „Били су Добра времена.. ." — напомняха ни в песента.

— Къде сте роден, капитане? — запитах.

— В Босна — отвърна той. — На село.

— Там  сред ливадите?  В добрите времена?

— Било е някога — каза капитанът. Песента  свърши  и  Мате  запуши  бутилката.

— Какво е останало от детството ни? — запи­та се той. — Ето, това е въпросът. Цял живот ние губим събраното от детинство и щом изтървем и последното камъче, трябва да се прощаваме — до­шъл е краят. А джобовете на всички ни са прокъсани и камъчетата падат, падат. . .

— Тъй — казах, — като в оная приказка за про­гоненото от дома хлапе, което пускало из пътя по едно камъче, за да не се изгуби в гората на връ­щане. Но при нас връщане няма да има, капитане. Да се радваме, докато все още е останало ня­кое и друго камъче.

— Намират се — каза усмихнат капитан Мате. — Поне за тази вечер... Имам среща с една дама в казиното — погледна часовника си той — и ви каня на малка вечеря.

— Взехте ми думите от устата, капитане — от­върнах. — Само че аз ще стоя донякъде самотно на масата ви, ако момичето долу на кея не тръгне с нас.   Както ми се стори, вие имате влияние върху нея и вашата тежка дума, капитане...

— Надценявате моите възможности — каза сдър­жано той. — Но доколкото е вярно, можете да раз­читате на мен. Да слезем смело долу и да опитаме.

III

Капитан Мате облече вечерния кител и се спуснах­ме по стълбата с джобове, поувиснали от камъ­четата, останали в запас за тази вечер. В очите на талиманката видях съжаление, а усмивката й бе на момиче, което изпраща от брега любимия на далечно плаване.

— Елен, идвайте с нас — прикани я капитанът на борда. — Оставете вашите чертички и тръгвай­те да се почерпим с младия господин в казиното. Той ни е гост и не бива да го оставяме сам.

— Много сте любезен, капитан Мате — поглед­на към  мен  момичето, — но да бяхте  ми  казали по-рано. Не съм облечена за ресторант, а и в къщи ще ме чакат.

— Нищо, Елен — пропусна към фиордите мал­ко светлина капитанът, — вие и така изглеждате достатъчно добре. Повярвайте на стария човек, който е имал случай да присъствува и на прием с принцесата на Монако — самата тя, прочута с кра­сотата си, ще бледнее пред вас.

Виж ти, ето че и малката глезла Каролин се завъртя около нас! Нишката не само че се завър­за, ами подръпна звънчетата чак в двореца на принцесата от Монако!

— Как  ме  лъжете,   капитан  Мате!   —  поласка се талиманката Елена. —  Какъв майстор сте на комплиментите! Кой знае пък как сте приказвали там на принцесата.

— Но, Елен, как може да ме подозирате в то­ва  — възнегодува  капитанът.   —   На моята въз­раст. . .  Хайде, не ми отказвайте този път, иначе; няма да ви купувам повече сладолед. Край на сла­доледите и  на  приятелството — ще вдигна котва и ще отплувам в морето.

— Е, тогава тръгвам с вас — преклони се та­лиманката Елена. — Но вие ще сте виновен,  ако> ме изгонят довечера от къщи и остана на улицата..

— Не се страхувайте, момиче — изпъна китела с гърди старият пират Мате. — Докато съм тук,, това едва ли ще се случи — да мръзнете под дър­ветата. Обещавам ви го отсега.

— А като заминете? — замисли се за бъдещето талиманката.

— Ще ви взема с мен — прие я в пантеона на изоставените капитанът. — Качвам ви на кораба, и право в Япония. Ще ядете с пръчки и ще сви­рите на шамизет като истинска гейша. Става ли така?

— А защо не? — скочи през прозореца на ба­щиния си дом талиманката. — И без това отдав­на исках да отида в Япония. Стига съм посрещала и изпращала корабите.

„Не, още малко, момичето ми! — помислих си. — А капитан Мате и Япония ще почакат!" Вървях­ме край кея — забележителният капитан, хубавата талиманка и моя светлост, новопристигналият учи­тел по история. На минаване край яхтата моми­чето ми намигна, напомняйки ми да се разпоредя на излизане за вечерята и вината. Помилвах я с поглед за шегата. Това, че прояви известно чув­ство за хумор, я отдалечи съвсем от Япония — харесах я още повече. Винаги съм бил склонен да простя на грозничкото момиче, стига да е надаре­но с вроден усет към смешното в живота, а какво остава за талиманката, която бе и добре отгледан плод — с цвят, ухание и сочност.

Всъщност  за  сочността  все  още  не можех  да; се произнасям, а колкото до цвета и уханието, да­мата,  която  ни  представи  капитанът,  идваше ся­каш от градините на рая — към тридесетгодишна блондинка, израсла и налята под златистото слън­це на Южна Франция. Тя бе   бретонка с името Катрин и аз завидях за нея на капитана, но външ­но останах чист и безгрижен.

— Приятно ми е — казах, поел топлата стег­ната ръка на дамата. — За разлика от Карл Ве­лики аз нямам нищо против бретонците — не се сдържах да не изкарам на показ широката си ин­телигентност. С този мой калпав навик да се до­карвам пред чуждите  красавици! Някой ден ще си отрежа езика за наказание!  Бретонката обаче не схвана милия ми намек и само се усмихна. Ос­вен женственост и секс в тази жена нямаше ни­какви излишни примеси. Бе като модерна дивачка, с надменно вирната брадичка и открити във вечна усмивка зъби. Тя стоеше отлично до капи­тана, но за нея бе късно да я окачват на стената — ще  изглежда  като  светотатско  поругание в храм от невинни девици.

Капитан Мате я взе подръка и с властна стъп­ка се насочи към вратата, където портиерът се бо­реше геройски с тълпи от незначителни гости; тълпите се отдръпнаха встрани, дверите се разтвориха широко и великолепната двойка премина в шпалир от възхитени погледи. Ние с талиманката бук­вално се напъхахме в проправения проход. „С не­то сме, с него!" — подвикнах на портиера, който бързаше да заприщи входа след капитана и чак сега почувствувах какво означава израза „На мо­ре с вуйчо ми, адмирала" — пуснаха ни, после от целия наваляк изтръгнаха и свободна маса за нас, застлаха я, сложиха ваза с цветя... Пърхахме като весели стърчиопашки под стрехата на ка­питана.

Интересно същество е покровителствуваният — той е като ябълка, разрязана на две и залепена отново. Колкото и да се мъчи да изглежда цяло­стен, все повече ще се разполовява — в едната по­ловина тих угодник, а в другата нищожен себелюбец.

— Нека да бъде направо бутилка — добавих, след като капитанът поръча за всички ни „Скоч" и сервитьорът с право ми подметка една от техните езуитски усмивчици. Та кой по-добре от тях знае кой е юнгата и кой капитанът? Но в мен не­що ме караше да блестя с отразена чужда свет­лина в очите на талиманката Елена. Примирих се с мисълта, че бретонката никога не ще бъде лъ­жица за моята уста, и се заех да покорявам момичето до мен. Питах я дали обича раци и тя от­върна разсеяно, че е чувала за хора, които се гощават и с охлюви, но тя не би се докоснала до прехвалените му деликатеси: раци, жаби и таралежови лапички... „Ами костенурките — запита тя? — Човешко ли е да ги хвърлят в огъня тия тромави и беззащитни животни? Да ги изяждат като зверове?"

Милосърдната ми наивка, тя се разхождаше още из царството на приказките; стъпваше пред­пазливо с позлатени чехлички, не дай си боже, да нарани някое малко, беззащитно стръкче. И ро­неше сълзи за всяко обидено бръмбарче.

— Не е човешко, разбира се — вписах се в ней­ното дружество за защита на животните. — Аз сам не бих разпалвал огъня за костенурките и гонил охлювите с вряла вода от уютните им  къщички… Просто гледам как оттатък на една маса нагъват раци и ги поливат с шампанско. Цяла купа с димящи раци за преситените гастрономи.

— Раците са страшни — отклони тя най-сетне погледа си от капитана и  бретонката.  —  Хайде, ела малко и към мен, момиче! — Повдига ми се от тях.

— Струва ви се, че ако ги поднесете към уста­та, могат да ви захапят за носа ли? — запитах. — Така ли?

— О, с техните щипки отпред! — смръщи лице тя и се усмихна със зеленото  на очите.  — Като нищо ще се простя с носа. Нали и Гогол има един чиновник, който си изгубил носа. Аз ще съм вто­рият случай.

Оставих раците да си ходят назад из реките и като взех предвид любовта й към литература­та, поразтворих книгите на класиците — спомних си, че и Достоевски по подобие на своя учител бе написал нещо на тази тема. Талиманката Елена потвърди фактите, като внесе и някои съществе­ни подробности, изпуснати от уморената ми памет.. В нейната глава всичко бе подредено като в аптека и когато нещо й потрябваше, не се налагаше да го търси — само протягаше ръка и го подна­сяше на клиента. После го връщаше там, където е било и това изключваше възможността да го замени с друго — Дантес да прониже Лермонтов, а Мартинов — Пушкин. При мен пък бе разхвър­ляно и претрупано като във вехтошарски магазин: стреляха кой в когото пожелае, разменяха си же­ните, умираха и се раждаха, когато им хрумне, ги губеха спечелени вече сражения... Нейната безпогрешна последователност от своя страна ме под­тикваше да обръщам нещата с главата надолу.

— Такъв нещастник е той — казах съчувствено за Гогол, — да го тикнат толкова млад в катор­гата и романът му „Мъртви души" да остане не­завършен. . .  само  в   една  част.   Горкият  писател, при това не му вървяло и с жените: едната го ма­ми в  Париж с приятеля  му,  някакъв бездарен  и суетен драскач, за другата тича чак до Сахалин, пиесите му не вървят, освиркват ги разни графо­мани и предвзети поручици, в имението му съща­та  картинка — управителят  е  мошеник,  краде и продава,  мужиците  мързелуват. . .  И  все  пак  пи­ше, а за това се иска невероятно търпение и же­лязно здраве. Не случайно на тая възраст накрая побягва от дома си и намира смъртта в неизвестен край, в бедна селска къщурка. А ето че сега го четем  и  се възхищаваме на  хумора  му и леката ръка, с която е нахвърлил ония приятни веселя­щи — Ноздрев, Собакевич. . .

Талиманката Елена ме изчака да завърша, с ръце на бедрата, като майка, която оставя детето да се провини докрай и после да развърти пръчката.

— Боже, какъв хаос е при вас! — възхити ми се тя и протегна ръка към подредените рафтчета с фактите. — Всичко объркахте!  Гогол никога не е бил изпращан в каторга — запрелиства катало­зите тя, — а втората част на романа сам е изго­рил, защото не е бил доволен от написаното.  А после намесвате  Чехов,  що за глупост там   —   с Париж и приятеля му, с пътуването до Сахалин,. .. Че  и Достоевски,  Толстой. ..  Ами  какъв приятен веселяк е Собакевич? Хайде, за Ноздрев, може да се каже, той е поначало развейпрах, но за то­зи недодялан субект Собакевич, дето все настъп­ва дамите по обувките, да кажете, че е веселяк... Такава каша не  бях виждала. Как го правите, не знам.

— И аз самият не мога да си обясня — преда­дох се послушно в ръцете й. — Чета, както ми падне, а след това всичко се размесва в мисълта ми — пълен хаос, както благоволихте да отбележите преди малко. По такъв начин някой от героите на Куприн би се изразил, ако пак не се лъжа...

— Не толкова на Куприн, а на писателите, кои­то забъркахте около Гогол — продължи да ме на­ставлява тя.— Това обръщение е свойствено за средите на чиновниците и военните през миналия век в Русия: ваше превъзходителство, милостиви господарю, осмелявам се, с ваше позволение...

— И „С най-дълбока почит и преданост имам честта да съм, господин бароне, на ваша светлост най-смирен и покорен слуга..."

— Да, това е един от познатите завършеци на писмата по онова време — прие благосклонно на­месата ми умната талиманка. — Но с онези писа­тели така го оплитате, че никой не може да ви оправи — върна се пак върху назидателния урок тя. Приятно й бе да ме мъмри и поучава в греш­ките ми. Е, добре, нека да бъде тъй, след като усещах, че по такъв начин я приближавам към себе си.

— Не, все пак вече има кой — казах смирено, — й това сте вие. Вие с вашите солидни познания и с  вашата  търпеливост  и доброта  сте  единствена в състояние да внесете ред в хаоса. Осланям се всецяло на вас, любезна госпожо.

— Господине, вие ме ласкаете! — настани се на отоманката срещу мен тя и повя с абаносово вет­рило пред умното си и живо лице. — Но щом е тъй, ще трябва да изпълнявате съветите ми и да не се оплаквате от моята строгост. Предупрежда­вам ви, че ще бъда безмилостна към грешките ви.

— На това се и надявам, госпожо — поклоних се аз. — Ще бъда ваш най-смирен и най-покорен слуга.

Бъбрехме тъй на светски и салонни теми, аз все така се оплитах в нарочни грешки и хубавата талиманка ме хващаше за ръка и извеждаше на полянката — обливаше ни светлина и чувствувах, до себе си момичето, което исках да имам. Бях доволен, че намерих начин да я откъсна от скри­тата й ревност към капитана. Той през това време разговаряше на френски с бретонката. Отдръпна­ти леко встрани и потънали в празника на думи­те, те постепенно се отдалечаваха от нас, понесени върху кораба на желанието: разхождаха се вече из ябълковите градини на Бретан или съзерцава­ха залеза над океана. След малко станаха да тан­цуват. Дансингът заприлича на сборище от парцаливи плебеи, сред които се бе появила царствената двойка. Капитанът бе строг, тържествен и мълчалив и дамата му се отдаваше с гъвка­ва нежност в обятията му. Пожелах си да бъда като него, когато прекрача границите на младост­та и навляза в златната възраст — тъй спокоен, властен и благороден. А засега исках да си оста­на това, което съм — новоназначеният учител по история, който свързва двата края на скъсаната нишка.

— Те са чудесни! — удивляваше се талиманката  Елена  на  двамата.  В  гласа  й   кънтеше   само възхищението и аз бях доволен да открия още ед­на  ценна черта в  характера й — способността й да се възвиси над желанието и да погледне в един миг на света с очите на покорената от творенията на природата. Открих и нещо друго — че я наблю­давам така, сякаш венчалната халка ми бе вече в джоба и избирах ръката, на която да я сложа. Нещо май притихнах, дявол да го вземе, и като че отпуснах уморено и покорно глава! И преди си бях мека и отстъпчива душа, но от известно вре­ме сякаш станах брат на добрия самарянин — в сърцето ми бе като в светилище за   гладните   и жадните.

Певицата взе микрофона и запя италианско танго. Мелодията се сля с близкия плисък на въл­нолома. Светилището разтвори врати — пръснаха във въздуха миро и стръкчета здравец; подкани­ха вътре поклонниците и ги благословиха.

— Да танцуваме, Елена. Грях е да изпускаме това танго.

— Заведете ме.

Прегърнах я на дансинга и тя склони глава върху рамото ми. Почувствувах на гърдите си две убождания и видях неясната линия на врата и рамото й, слети с тялото ми. Не исках повече да говоря. Толкова думи, отпратени в безкрая! Тол­кова излишни мисли, останали без отзвук в про­странството! „Нека да помълчим и гледащи се в очите, да постоим..." И това не. Звучи ми от уста­та на плах и мечтателен юноша. Да се прегърнем и повярваме в щастието — ето за кое жадуваше цялото ми същество.

Тангото бе толкова прочувствено, че просто ре­ших за светотатство да не го придружа от една бегла н нищо неозначаваща целувка. Допрях устни до бузата на момичето и тя постъпи като истин­ска жена — оценявайки силата на неутолимата възбуда, разляна от медногласните тръби на ор­кестъра, прие да я целуна и даже усетих как сключва ръце в прегръдка. Този изблик на есте­ствена нежност ми подсказа начина, по който тряб­ва да се домогвам по-нататък до любовта й — с мека настойчивост, ако схващате какво влагам в тези думи: да пристъпвам неотклонно към нея и в същото време да пея арията на младия горски пастир, който гледа на жената като на зора, окъ­пана в ручей.

След тангото последва лек рокендрол, който ни отдели за кратко един от друг, после засвири­ха валс и прегърнати отново, се завъртяхме по­край ръба на желанието; тя се увлече по мен и едва не изгубихме равновесие и не се строполихме между танцьорите.

— Ох, зави ми се свят! — увисна тя на рамо­то ми.

— На твоите желания най-предан роб, скъпа! — подкрепих я за раменете и я върнах на масата.

Там изпихме още по глътка и като се съвзе, тя каза, че я зове домът. Сбогувахме се с капитана и бретонката, които също даваха признаци на уса­мотение, и през терасата се заспускахме към мо­рето. Вече на стълбите едва не се сблъскахме с разлудувана компания от момчета и момичета, сред които веднага разпознах онзи заядлив тип, дето ме сплашваше през деня на плажа. Успях да се укрия своевременно зад гърба на момичето до мен и тъй се измъкнах и този път невредим от пипалата на октопода; отминах със страх, а при морето излязох с любов. С любов към хубавата талиманка, която, без да знае, вече се превръща­ше и в моя закрилница.

На пясъка тя взе обувките в ръце и затича край водата. Нещо и в нея се бе насъбрало — от не­успешните изпити, от раздялата с войника ли, от заминаващите кораби... — и сега се изливаше в моя чест сред морския покой. Погнах я с весели викове и като я оставих да се умори, връхлетях върху нея — търкулнахме се в дюните и в размятаните ръце и крака намерих устните й и настъ­пи тишина, огласяна от рева на вълните. Бях до­стигнал до прага и чуках на вратата; чувах вече шляпането на боси крака отвъд, шумоленето на нощница и още миг, и ще ми отворят.. . Тя се от­късна като пощурял от зрелост плод и побягна отново край пенестата вода Останах за малко седнал, почти блажен от сполетялата ме радост, и след това затичах след нея. Достигнахме кея и я дръпнах навътре.

— Страх ме е! — направи крачка-две тя и ръ­ката й се обтегна в моята.

— С мен няма страх! — казах и направих това, което момичетата никога не отхвърлят в по­добни мигове — вдигнах я на ръце и я понесох по кея. Вълните гърмяха страхотно в мастиления мрак, ечеше подземното им бучене и ми се стру­ваше, че морето разтваря дълбините си и ни по­глъща. Едва достигнах до края, и паднахме на цимента, оглушали в шума и мокри от облаците светли капчици. Тя се притискаше в мен от страх, трепереше, шепнеше и викаше думи, които потъ­ваха като бисерни огърлици във вълните; молеше се отчаяно в лицето ми, притискаше ме в луда за­брава и онова, което й направих, достигна напъл­но до съзнанието й чак когато се върнахме обрат­но. Там седна направо на пясъка и заплака. Хлипаше тихо и с неутешима болка. За какво пла­чат момичетата, седнали след всичко в леглото или на плажа до морето? За рухналите мечти и изгубената младост ли? От щастие или от жал към нещо неясно, но което е вътре в тях, неподдаващо се на описание? От опасения за самота пред светлината и голата безизходност на настъпващия ден ли? О, тъжно е, тъжно е. . . Не, ра­достно е!

Галех я прав до нея по влажната коса и тя, прегърнала краката ми, се разрида съвсем; ра­менете й се разтърсваха и устните й шепнеха сми­рени думи: „На ваше сиятелство имам честта да бъда най-покорна робиня!..." Почаках я да излее докрай болката си и я повдигнах — казах й, че не бива да плаче, защото станалото не е повод за тъга, а за радост и песни.

— Ако двама се харесват и обичат — казах й, — нека забравят, че се познават само от часове, и се отдадат без болка и съжаление.

— Да, обичат се! — хълцаше   на   гърдите   ми тя. — Лесно ти е на тебе да го кажеш... колкото да се излъжем сега! Но аз съм глупавата да тръг­вам нанякъде си само защото.. . само защото на някого му се е приискало да си прекара времето.

— Ти съжаляваш ли за това? — Накарах я да ме погледне. В тъмнината мокрите й очи бяха съв­сем зелени — като два смарагда, извадени от во­дата. — Съжаляваш ли толкова за случая?

— Не съжалявам, но... — отклони тя погледа си и върху ръката ми капна гореща сълза.

— Знам — казах и я целунах по подутите й от плача устни. — Но аз те харесвам и обичам и точ­но това искам да чуеш сега: докато плачеш или се смееш, не бива да забравяш, че те обичам се­га и ще те обичам завинаги. Ето какво трябва да запомниш.

Изричайки тези невъзвратими думи пред мо­рето в тъмната вечер аз бях обхванат от почти мистичния трепет на човек, който се заклева пред лицето на всесилно божество; край бушуващата вода си повярвах, че това е тъй и няма да се про­мени и за в бъдеще. „Така се избират смелите ре­шения — помислих си, — в миг, когато можеш да кажеш НЕ, но чувствата те тласкат в обратна по­сока и казваш ДА. И вече ти се струва, че всички пътища за връщане са отрязани: поел си товара и щеш не щеш ще трябва да си го носиш до края. Но да дойде денят и тогава ще отсъдим..."

Попих с целувки сълзите от кафяво-зелените очи на талиманката Елена и я поведох нататък. Казал най-сетне словата, които напираха от годи­ни в устата ми, аз изведнъж станах тих, мълча­лив и в известен смисъл апатичен — сякаш току-що бях изпял някоя епична любовна балада, тъй се чувствувах празен и уморен. Тя вървеше покорно до мен, хванала ме за ръката. За нея това бе до­статъчно — да се държим за ръце и да крачим един до друг в живота. Но за мен не и морето ми напомни колко измамен е този покой и че ако вър­вя все още по брега, то е, защото моят кораб про­дължава да се бави — вятърът ли е стихнал платната му, капитанът му ли се е натряскал на някое пристанище и е заспал в скута на лъстива мулатка... Или лежи отдавна разбит на дъното и компасът му напразно сочи посоката.

Талиманката Елена живееше близо до коопе­рацията на нашата мила родственица. Това от­страни и най-малката възможност да се разбун­тувам срещу нея. Съдбата изглежда, вървеше пред нас и разчистваше всичко, което би ми попречило да поднеса венчалния пръстен. Но тези благо­приятни съвпадения са подмамили толкова много, иначе проницателни мъже, че е все едно дали още един ще падне през борда, омаян от пеенето на сирените.

— Утре мога да се махна и на обяд — каза тя пред входа.

— Но прекрасно, тогава направо да дойдеш при мен — отвърнах и си запалих цигара. — Смятам да се настаня ей оттатък в края, около скалите. Сам с морето, един вид. И с тебе.

— Ще ти донеса и кисело мляко — докосна ме тя по ръката. — Още гориш. Как ще   можеш   да заспиш такъв?

— О, това не е страшно. Комарите, те са, които ми държат отворени очите — разтревожих се пред настъпващата нощ на кръвожадните.

— А защо не сложиш тънък плат на прозореца?

— Да сложа, ама няма. Не става.

— Аз ще ти хвърля от балкона — каза тя. — Виждах едно парче да се мотае из гардероба, точ­но колкото за прозореца.

— Де да го направиш, ще им отрежа пътя на ония разбойници.

— Но нали ти казвам... почакай ме отдолу.

Разменихме си целувки за лека нощ и тя изти­ча по стълбите. След минутка се появи на балко­на и хвърли парче плат. То падна бързо, защото в него имаше завити два портокала. Скъпото де­те, вече си имах кой да се грижи за мене! Малка­та недоверчива птичка! Махнах й с ръка и про­дължих по алеята. Когато отминах завоя и се обърнах, тя все още стоеше на балкона. Така ще ме посреща и изпраща. С какво го бях заслужил? Там в края на кея ли? Не с това, а по-скоро с фи­зиономията си на изпечен бродяга, блъскал се насам-натам из света, на когото тя ще свали с май­чина любов бремето от гърба и ще го привърже към себе си. Ето, с това може би — с екзотична­та си мутра на патил негодник, в който все още припламва нещо добро и човешко.

Когато разгърнах парчето плат в стаята, видях, че е избеляло от слънцето и с ръждиви следи от кабарите по краищата. Свалила го бе от нейния прозорец вероятно за да го даде на мен. Така да бъде — повече няма да се удивлявам на нежните й грижи, като несвикналия на изобилие пред от­рупаната с лакомства маса. Ако и нататък ахкам от изненада н не го приемам като нещо естестве­но, ще го изгубя. Така че потиснах изблиците на топла признателност, опънах платното на прозореца и легнах спокойно между чаршафите. Раз­творих „Височините на града". Началото ме граб­на, но след няколко страници бях почти заспал. Преди да загася лампата, се досетих да вдигна покривката на масата — там имаше точно осем лева. Новите икономически отношения, наложени от нашата близка родственица, вече бяха влезли в сила. „Какъв ден само — помислих си уморено, — дар от морето за гостенина!"

IV

Уединих се още преди обяд сред безлюдните ска­ли, далеч от плажните русалки, с очи на безсрамни съблазнителни и тела на изплъзващи се риби и от заплахите на татуирания тритон. Тук брегът бе извън натрапената им опека и можех да плу­вам и си играя във водата наравно с делфините. Това бе истинско море — с мрежите на таляна отляво, с ятата птици и мекия слой водорасли и миде­ни черупки, застлани върху пясъка. Тишината бе погълнала прибоя и шумът му звучеше с меко шуртене като през раковина. Замислих се за ония нещастници, които си нямат този богоподобен из­поведник — морето, — при който да намират уте­ха и лек за наранените си души.

Построих колиба от клони и водорасли, нало­вих миди от скалите и ги опекох върху нагореще­ни камъни. Седнах да похапна. Вкусът им бе пре­възходен. Изядох с апетит около дузина, освежих се с единия от портокалите — ароматът му напом­няше за моето момиче, — другия зарових в запас във влажния пясък и легнах на сянка да почина. Наоколо цареше покой и слънчева светлина. „Всич­ко онова, което не успях да постигна, ще ми бъде заменено от морето!" — казах си с упование. Липс­ваше ми само една тънкострунна цитра в ръцете, за да запея старите песни на беловласия Нестор, заповедник на песъчливия Пилос: „Приятели, вождове аргивски, вие, които се грижите за своите племена!. . ."

Разхладих се в морето и ободрен седнах върху скалата. Вълните обливаха краката ми н ги по­криваха с пяна. Вятърът ме обгръщаше с про­хладна мантия. Мисълта ми неусетно пое към хо­ризонта, понесена на бърза галера край древни пристанища с имена, изронени от слънцето и во­дата. Като ми омръзна да разхождам въображе­нието си по места, които вече не съществуваха, влязох отново под шушнещия навес и се опънах по лице на пясъка. Една от страничните пръчки се бе наела с ролята на слънчев часовник. Очертах мислено кръг около нея и установих приблизител­но време десет и половина. В този час знатните си поспиват и по тяхно подобие затворих очи. Сънят дойде неусетно в колибата. Събудиха ме стъпки­те на хубавата талиманка — видях сред трептя­щите сияния мургавите й колене и цветята по ней­ната басмена рокля. Тя носеше чанта от тръстика, в която бе стъкмила обяд — аленееха изпръхнали домати наред с обвито в целофан пиле, изпечено до светлокафяво ала Гоген — и конопени санда­ли с преплетени връзки, завещани й от някоя рим­ска патрицианка. С вида си на благопристойна, чистичка съпруга, тя пораждаше в мен неудържи­мото желание да разпилея сресалите й коси в пясъка.

— Здравей! — зарадвах й се. — Здравей, миде­на черупко!

— Ох, и мидена черупка! — коленичи тя до мен и ме поздрави с устните си. — А ти — червен рак. Ето ги и щипките му — възпротиви се срещу про­тегнатите ми лапи.

— Но червеният рак си има  вече къщичка   — изпънах се под навеса. — Тя е за двама. Скачай бързо в колибката — направих й място до себе ся.

— Да си сваля роклята — повдигна се   тя.   — Топло ми е.

Банският й бе светлосив. Кожата златиста и хладна. Зелени срещу светлината, очите й стана­ха кафяви в сянката на колибата.

-— О, Мони! — въздъхна с любов тя.

Доживях да чуя името си! Бях го забравил във водовъртежа на „синчето ми", „внучето ми", „мом­чето ми" и ето че си го възвърнах отново. Мони, Симеон — това бе прокуденото ми име.

— Не! — възкликна тя, но ръцете и очите й ка­заха ДА.

.. .По-късно в скалистата ни обител витаеше пак същата ненарушена от чужди стъпки тишина н морето се плискаше едва чуто в брега. Лю­бовта ни не бе накърнила с нищо свещеното спо­койствие на водата, рибите, птиците и дърветата. Слънчевият часовник сочеше към числото три и сянката му пълзеше вече от другата страна на пръчката. Кръгла е наистина земята ни и се вър­ти, но докога ще бъде така? След като преди пет милиарда години не я е имало въобще, това не ни ли подсказва нещо? Няма да остане вечно, ако си помислим, и в един ден ще спре изведнъж или ще полети в безкрая като падаща звезда, само колкото някой от неизвестна населена планета, вдиг­нал случайно поглед нагоре, да си пожелае нещо. Нека поне да му се сбъдне! А ние всички ще из­хвърчим в пространството, с изключение може би само на брезентовия Хари — той ще си подрънк­ва на китарата, седнал край синтрово езерце под земята, и няма и да подозре, че благонравната му годеница е вече спътник на земята.

„Какво ли прави сега това момче — запитах се, — този пещерен трубадур?" Изпитах желание да съм с него сега и да пълзя по следите му в тъм­ните тунели, към дъното на самотната тишина. И седнали край огъня до сталактитите, да гоним страхливия мрак с тиролски напеви — ой ла ри, ой ла ра...

„Ой ла ри, ой ла ра" — затананиках си тихо и навлязох във водата. Процедих бистри струи през пръстите, намокрих пламналото си лице. Мое­то момиче дойде при мен с буркан кисело мляко в ръка. Сложила банския костюм, тя отново бе добила вида си на добра и грижлива съпруга, са­мо дето вече не ме искаше толкова да й разпиля­вам косите. „Стой мирно" — каза и ме покри със студена лепкава броня. Сега оставаше да ме овъргалят в перушина, както са наказвали навремето непокорните роби — поливали ги със смола или катран и ги наперушинвали, както се следва.

Излекувала ме, тя разстла бродирана покрив­ка в сянката и поднесе обяда. Бе задигнала целия хладилник от дома си, но бе забравила да вземе сол. „Това не е беда за нас" — рекох й и с удо­волствие отскочих до ония двамата, които изцеж­даха наблизо морето. Те бяха заели, както и ми­налия ден, двата края на езерата и с безгласното си съжителство поддържаха везните на летния ден в пълно равновесие.

Сламената шапка бе разпръснала отсреща со­лените пирамиди да се изсушават и вървеше край тях с дървено гребло като в харман с жито. Ста­рият етиопец седеше отсам върху обърнато сито и се хранеше, верен на класиката — с хляб, сире­не и домати. Дъвчеше бавно и изтръгваше от вся­ка хапка максимално най-голямата полза и удоволствие. „Този човек е гладувал навремето — помислих си — и все още си дояжда."

— Добър ден и наздраве — поздравих го с ид­ването си.

— Благодаря  —  отвърна  старецът,  без   да   ме погледне. Сигурно ме е видял още докато се кач­вах по насипа и ме е оставил на произвола.

— Изминавам   към вас за   една   услуга — ка­зах, — да ми заемете щипка сол. Обядът ни е безсолен.

— Да  заемем  ли?  —  повдигна  ръжени   вежди старецът. — Що да не заемем, но знае ли се дали ще ни се върне?

— Ние връщаме — усмихнах се, — не   сме   от ония, дето завличат.

— Е, щом е тъй, можеш да си вземеш — преви се старецът. — Посипи се от главата до долу, ако ти се иска. Ей, че нацвъкан гларус се намери — ядоса се той, — ще ми връща сол на мене! Че аз само панталоните да си изтръскам, и ще ви насоля до един по плажа, скумрии такива!

Взех развеселен щипка сол, но не тръгнах вед­нага. Когато нямам момиче, съм нервен и нетър­пелив, но намери ли се една, която да е вярна и да ме чака наблизо, ставам бъбрив и ако попадна на приятна компания, мога да словословя с ча­сове. Знам, тя не ще си отиде, докато не се върна, и това ми развързва езика.

— Ама и вие как си живеете тук, а? — колени­чих край стареца. — Солта ви сол, само да про­тегнете ръка, и си топвате. Кой е като вас?

— А какво да топваш? — върна ме на земята старецът. Той отчупваше внимателно от  хляба, притискаше с палец късче сирене и хапваше бав­но залъка, после отрязваше резенче домат. . . При гълтането тънкият му врат се издължаваше като на птица, забелязала  зърно между камъчетата.

— Е, това е — казах. — В това е въпросът, стар­че — какво да се топва?  Но вие, гледам, сте му намерили  колая  —  закусвате като праведник.

— Както мога, тъй закусвам — отвърна ми ста­рецът.

Бе обикновен човек соларят и от него наистина се излъчваше нещо библейско и навяваше мисъл­та за скромните, свети старци, придружавали ня­кога небесния прорицател из витлеемската земя, Но ми направи впечатление, че въобще не се про­тягаше към солената пирамида.

— Виждам, че нямате особен ищах към солта — подхвърлих. — Ядете си доматите, както са откъс­нати от градината.

— Трийсет години все сол около мене — рече старецът. — Отяде ми се.

— Така и предполагах. Когато нещо ти е под­ръка, много-много не се протягаш към него — ми­на ми през ума за вярната талиманка, която ме очакваше на брега. — А колко сол изкарвате на ден? Има ли за едно хубаво приятелство?

— Колкото остане накрая, това се смята — отвърна старецът. — Това, което не го отнесат дъж­довете, то е за нас.

— Значи веселите летни дъждове ви объркват сметките? Тия, дето потрепват по покрива   и   ни подкарват на дрямка; дето измиват листата и ни разхлаждат приятно?

— Да му... и на разхладата! — отяде се ста­рецът. — Като закапе, иди се оправяй — каквото си събрал, става на саламура!

— Аха — погледнах към небето. Чисто и нито едно облаче. — И само двамата се сражавате тук със стихията? С онзи работлив човек оттатък? — кимнах към сламената шапка от другата страна, носена неспирно около разпръснатата сол. — Сго­ворчива дружина срещу капризите на природата, а?

— Дяволът му е дружина на него — отхвърли братството старецът.

— И аз това забелязвам — казах, доволен, че моята наблюдателност не ми изневери и този път. — Тия тук, викам си, не ще да потеглят заедно ко­лата. Че защо тъй?

— Той е един чешит   —-  толстоист   —   отвърна старецът и взе да загъва остатъка от обяда. — Не ми трябва такъв съдружник на мене. Дяволът му взел душата и му оставил само ръцете да гребе по цял ден сол с тях. Наказал го.

Погледнах по-внимателно към сламената шап­ка. Винаги съм изпитвал любопитство, примесено с малко мистичен страх към членовете на разни секти и религиозни сдружения. Имам потискащото чувство, че те не сядат в празник на масата, без да са принесли в жертва на своето божество ня­кое невръстно детенце, отгледано тайно на тава­на. Сега установих, че макар и да изглеждаше по-млад, човекът със сламената   шапка е  донякъде връстник на стареца.

— Доколкото   знам,   толстоистите   проповядват точно обратното: смирение и любов към ближния — казах. — Отказвали се от земните блага и се побратимявали с бедните и  простите. Събирали   се с тях.

— Не ги знам с кого се събирали, но този, де­то го виждаш, от нищо не се отказва — отвърна старецът. — Пие си сам ракията и да умреш, не ще ти пусне и капка в устата. А не дай си боже, да закъсаш с нещо около него — и очите ти няма да затвори.

— Виж го ти — казах съчувствено, разкрил за себе си корена на омразата, — да си пие сам ра­кията. .. Че това на нищо не прилича!

— Хайде де — възмути се и соларят. — Иди му кажи на такъв стипция, че който пие сам, и мо­рето не мож го засити.

— Нищо, старче — казах и станах да си вър­вя. — Аз тръгвам сега да осолявам обяда, а ня­кой ден ще намина да му   пийнем   двамата.   Да вдигнем чашите като истински толстоисти.

— Че защо да не ги вдигнем? — разположи се вече на масата старецът. — Кой ни пречи?

— Тъй и ще стане. А как ти е името, дядо? — .запитах на тръгване.

— Демостен е името на дядо ти — отвърна ста­рецът. — Демостен Василев.

— Демостен ли? — задържах се за миг аз. — Да нямаш някаква далечна връзка с онзи Демо­стен, словоохотливия грък от Атина?

— Кой ще е той?

— Ами онзи, ораторът, който омайвал съвета на избраните с дар-слово и съдил опекуните на оси­ротялото си семейство за наследството.

— С този нямам връзка, но с гърците имам — рече соларят и стъпи на крака. — Ние, от старото Анхиало, падаме малко гърци. Такава ни е маята.

— Добре сте заквасени.  Е,  бог да поживи  ху­бавото ти име — казах и поех на скокове през на­горещените дюни.

Скалите вече хвърляха сянка в двора на дър­вената ни къщичка. Талиманката Елена бе обляк­ла роклята и четеше половинката от вестник, с който бе завивала яденето. Зарадвах й се. Ето, това е в характера ми — да се помайвам някъде, след като знам, че ще ме чака, и да й се зарад­вам, когато се върна. Така я откривам винаги през очите на пътника, а неговите очи са жадни.

— Къде изчезваш   така? — запита   без   видим укор тя.

— Наблизо, мила — целунах я по лъчезарното й чело. — Нося ти сол. Солта на земята е в ръ­ката ми.

— Колко време я носиш тази сол? — не се стър­пя все пак тя. — Но ето, ето —задава се вече до­машната кавалерия и размахва отдалече саби!

— О, така стана да се разбъбря оттатък със сладкогласия Демостен — отвърнах безгрижно. — Просто нямаше как да се откача от него — повече от двадесет века го чаках да се срещнем  и  най-после ми провървя — скрил се в солта там, яде домати. И представи си, същият бедняк си е, от­както го е напуснал баща му — онзи тарикат Афоб, безчестният опекун, и до ден днешен не му з из­платил наследството. Каква дълга несправедли­вост, а?

Талиманката Елена само ме порица с поглед и взе да подрежда закъснелия обяд. Помраченият от мен семеен обяд. От мен, нехайния съпруг, кой­то блуждае нанякъде, докато трапезата изстива. Приседнах до нея и се залових с печеното пиле. Хранехме се мълчаливо, дъвчехме в самотна със­редоточеност, като две гладни сърдити мечета. Тя ми отделяше хубавите неща и скоро яденето се прехвърли почти изцяло към моята страна. Приемах жеста й безмълвно и в захладняващата привечер си мислех за непреклонния инат на себелюбеца, който никога не си признава вината. Но в случая това бе само предварителна цена срещу нежностите, които неминуемо ще последват — по­милвах я по ръката и като всяка жена, тя момен­тално ми опрости вината.

— Да не   забравя — каза, докато отпращаше към мен още едно апетитно късче месо, — капитан Мате ни кани и тази вечер в казиното на прощал­на вечеря. „Мославина" заминава утре.

— Благодарен съм му — отвърнах. — Но това, че  все ни  изпреварва с поканите,  започва да ми напомня за онзи, който толкова дълго се бъркал за портфейла, че все изоставал в плащането. Помайвал се, един вид.

— Имам пари да платя една сметка, ако за то­ва става въпрос — засегна се тя.

— Не, въпросът е, че аз нямам — отвърнах. — Моят джоб е бездънната пропаст, в която. ..

„В която и Хари, опитният пещерняк, ще се из­губи" — добавих на себе си и изпитах отново же­ланието да погостувам поне още веднъж на това момче.

— Защо говориш така? — прие го като лична обида тя. — Важно ли е дали парите са мои, или твои? Как можеш да ги измисляш такива?

— Мога — казах, — защото за мен е важно. Много даже.

Станах и навлязох в морето. Водата бе топла, а отвън тялото ми зъзнеше. Гмурнах се към дъ­ното и се оставих на течението да ме носи над пя­съка като удавник. Поех въздух и пак се скрих под вълните. След няколко потапяния неясната болка в гърдите ми, която ме навестяваше поняко­га незнайно откъде, постепенно изчезна и след при­лива й настъпи празно, тихо безветрие. Отблъс­нах се от дъното и заплувах. Хоризонтът ме при­мамваше навътре, но силите бавно ме напускаха,, отмалявах и брегът ме теглеше назад. „Така ли ще бъде винаги занапред?" — мислех си, докато се връщах обратно.

Когато излязох отвън, талиманката Елена я ня­маше край колибата. Разтревожен, аз се покачих на скалите и се успокоих да я видя от другата страна на плажа — събираше камъчета и ги мя­таше във водата. Всичко си бе на мястото. Поча­ках да изсъхна, облякох дрехите и тръгнах по плажа. Тя вървеше встрани от мен и продължа­ваше да се цели в морето — хвърляше си камъ­четата от детството. Крайбрежието опустяваше. Водните колела отдъхваха на пясъка и всичко на­около се съвземаше за следващия ден.

Пред летния театър се тълпеше народ. Без да се поинтересувам какво им възбужда духовете, взех два билета и влязохме вътре. Каменните елипсовидни пейки, откритата сцена и дорийските колони от двете й страни, обвити с бръшлян, обе­щаваха пищно императорско тържество с гладиаторски бой, но излезе, че сме попаднали на фолклорен фестивал. Засвириха цафари, отекнаха ба­рабани и на сцената изскочиха четирима едри момци с дълги овчарски сопи и носии на шотландски «овчари и заиграха „Танцът на гегите". Подсвирваха с уста, приклякаха, тичаха на колене и та­ка бясно въртяха сопите, че не проумявах как не се удрят по главите. Бяха здрави, ловки играчи я си вършеха отлично работата. Колкото по-дъл­го ги наблюдавах, толкова повече ми ставаха сим­патични: имаше нещо невероятно и в същото вре­ме безкрайно обнадеждаващо в това, че край морето, сред кипежа на страстите и изкушения­та — сред целия този объркан и войнствен свят, — се намират все още четирима веселяци, които да подскачат в кръг, да подвикват задружно и раз­махват сопите пред лицата си, без да си нанесат болка. Техният безгрижен танц дойде като горчи­во обвинение срещу моята тщеславна дребнавост: радостен да почувствувам отново вродената доб­рота и отстъпчивост в себе си, аз прегърнах оби­дената талиманка и тя се свря на топло в мен — разтвори се пак и разцъфтя женската й нежна преданост.

— О, Мони, нали няма повече! — помоли се тя. Не, побърза да се запаси с обещание за утре и вдругиден тя — за цял един живот!

— Няма, момичето ми — дадох искрени увере­ния аз.

Танцът на шотландските овчари така ме издигна във висините, че забравих болното си честолю­бие и склоних да се отзовем на поканата, дадена от капитана. Напуснахме концерта и с кратки спирки край шубраците в морската градина, под един от които се застояхме за по-дълго време, стигнахме до казиното. Там сред бушуващите вълни на празненството капитан Мате, храбрият корсар, бе запазил за нас спокойно и сигурно остров­че. Той ни посрещна прав до маса с цветя — целуна в поклон ръка на дамата и стисна топло и креп­ко десницата ми.

— Моят кораб потегля — каза той. — За Танжер, а след това веднага към Марсилия — усмихна се капитанът на бретонката и тя кимна с при­знателност: видях ги вече как отпращат камерие­ра от стаята на някой марсилски хотел и спускат тюлените завеси.

— Ние оставаме — помахах с кърпичка от кея. — Тук, на брега, да посрещаме и изпращаме.

— Да пием тогава за тия, които остават — вдиг­на чашата капитанът. — За  нашите приятели от брега.

Пихме за тези, които остават, после за зами­наващите. Вечерята продължи около час и  капи­танът погледна часовника си — време бе да стяга екипажа за отпътуването. Той повика сервитьора, разплати се и след като пожела на всички ни ско­рошно виждане, взе бретонката под ръка и зами­на. Замина и това си е! Двамата с моето момиче останахме на масата. Пих още и после танцувах­ме, но що за танцуване бе това? Като гледах как вяло и отпуснато се поклащат двойките около мен, ми се щеше да нахълтат ненадейно тук ония че­тирима шотландци и да размахат гегите. Аз вед­нага щях да бъда петият — с микрофона на пе­вицата, ако не се намери друго, като го развъртя във въздуха и надам вик от платото на овчаря...Алкохолът пълзеше към главата ми.

— Недей да пиеш повече — сложи длан моето момиче върху бутилката.

— Ще пия — заинатих се аз. — Това е бутил­ката  на капитан Мате, а той си   отиде. Танжер, Марсилия. . . Ето за това ще пия — някои отиват, където им хрумне, а аз съм като залепен, не мо­га да мръдна от мястото си. Ще. плувам в чашата тогава.

— Стига, Мони — прегърна ме тя. — Достатъч­но ти е, остави чашата на мира.    Хайде да   си вървим.

— Не ми  е достатъчно — разкисвах се   аз. — Ето затова ще пия — нищо не   ми е  достатъчно! Нищо не ми стига, да ме вземат мътните, сърце­то ме боли...

— Боли те от алкохола — галеше ме тя по из­мъченото  лице.  —  Послушай  ме сега  и да  тръг­нем. Късно е вече.

— Да тръгна ли? — повдигнах се от стола. — А къде ми е конят? Не виждам моя кон — отпус­нах се отново. — Италианците са ми изяли коня — хрумна ми да се позабавлявам, — моят верен другар, опекли са го и сега не мога да си отида.

Няма ми го коня!

— Можеш, мили — подхвана ме   през   кръста тя. — Хайде да се махаме оттук, защото ни гледат.

— Нека ни гледат — оставих се да ме поведе като слепец тя. — Кой, аз ли съм виновният? Ита­лианците ми изядоха коня, а аз съм кавалерист! — извиках и от масите,  край които минавахме,  се обърнаха да видят кой е ограбеният улан. —  О, за конете няма никога хубаво време!  — скърбях аз – Ето за кое пия – никога не ми върви на тях. Ама никога!

— Тихо, Мони, не викай! По-тихо сега! — говореше ми изплашено тя, докато не   излязохме от казиното и тръгнахме през градината.

— Не мога да мълча!  — събуждах   тишината аз. — Италианците ми изядоха коня, а аз съм ка­валерист!

Тази мисъл все повече ми харесваше и си й повтарях чак до квартала. Талиманката Елена ве­че не ми отвръщаше. Тя ме бе привързала отново до себе си и това, че се грижеше единствена за мен и ме направляваше по пътеката, я задоволя­ваше напълно.

— Ей, какво става тук?  Къде ме   вкарват? — спрях се пред входа на нейната кооперация. — Аз не живея в тая къща.

— Ела, у нас няма никой — подкани ме тя. — Всички са  на  вилата. Ще ти направя чай.

Ах, да, вече в къщи! Това засега не ми допа­даше, но вестта за вилата не ме подразни. Напро­тив — зърнах се на верандата да пуша лула в мек шезлонг и да съзерцавам морето.

— Кои всички? — запитах все пак.

— Ами всички — майка ми и баща ми — отвър­на тя. — Това сме вкъщи.

— Чудесно — казах, — но нека да го оставим за друг път. Искам да си отида в моето легло.

— Ти пак ще си отидеш в твоето легло — по­дразни се май тя от нежеланието ми да влизам в мрежата. — Само колкото да изпиеш един чай горе,

— Ще мина и без чай — държах я а своето аз. — Италианците ми изядоха коня, а аз ще пия чай — наложих си отново удобната маска на пияния аз. — Кон ми трябва на мене, а не чай. Все още аз съм кавалеристът тук! Дайте ми коня, и ви подарявам короната и всички чайни плантации   по света.

— Добре — сгъна тя мрежата за по-удобно вре­ме. — Добре, Мони, както ти пожелаеш.

Тя ме заведе до апартамента на родственица­та, съблече дрехите ми и ме сложи в леглото. Пос­ле отиде в кухнята, където я чух да говори тихо с хазайката — обясняваше й вероятно състояние­то ми. Моето всъщност превъзходно състояние. Върна се с каничка димящо мляко и ме накара да го изпия. Сторих го с удоволствие.

— Боли ли те глава? — сложи тя ръка на че­лото ми.

— Не, но ме боли за коня — отвърнах. — Из­ядоха ми коня.

— Стига  вече с този кон — смъмри  ме тя.   — Мълчи и заспивай.

— Хубаво, любима,  ще мълча. Но ми почети малко на глас.

Тя се настани до мен и разгърна „Височините на града". Четеше приятно и увлекателно за лю­бовта на смелия алжирец Бен със стройната пла­менна Монка и за двубоя му с косматата горила Алмаро. Унасяше ме в дрямка.

— Я виж там под покривката — досетих се, — колко пари са останали. Шест ли са?

— Шест — бе отговорът.

— Така си и знаех — промърморих сънено. — Нищо ново под луната! 

V

На другия ден тъкмо привършвах с обяда, който ми бе донесла през почивката си хубавата талиманка, и заваля. Затупаха едри капки, носени от вятъра, и аз се досетих за стария солар — на ка­къв ли хал бе той в този момент? Скрих дрехите в колибата и побягнах към солените езера. Когато изкачих насипа, дъждът вече се лееше обилно и пред очите ми се разкри .плачевна картина — Демостен бе разпръснал пирамидите и сега се мъ­чеше да ги събере; тичаше в паника с дървеното гребло, а около него пихтия, солени, разплути медузи, плуващи в саламура. От другата страна пирамидите на толстоиста стояха цели и непокът­нати, загърнати в найлонови покривки, а самият той се спотайваше между тях на сухо в гумена мушама и гледаше насам как конкуренцията му се промива. Ох, ти, гумирано чучело!

Хвърлих се в помощ на стареца, но това бе все едно .да доливам маслото в огъня — докато съ­бирахме едната купчина останалите изчезваха яко дим. Водата прииждаше на буйни пристъпи и солените хълмчета, затоплени от слънцето, се топяха като сладолед, изпуснат върху печката. Тук нищо не се губеше — солените вадички се стичаха в езерата, откъдето щяха отново да се изпаряват, но пропадаше, чезнеше трудът на ста­реца и щом бурята отмина и небето се проясни, от работата му не бе останало нищо: няколко щипки сол, колкото за една прилична салата. Бо­рихме се все пак докрай с природното бедствие. То бе наш дълг и не отпуснахме ръце, докато не се показа слънцето.

Седнахме върху ситото и Демостен извади ку­тията с цигарите. Тя се бе разложила от дъжда и той я хвърли. Всичко около нас бе вкиснато, лепкаво, размазано, но най-вкиснати тук бяхме ние двамата. Аз не толкова, към солта винаги съм се отнасял през пръсти, но старецът в този миг бе олицетворение на безнадеждното отчаяние, ся­каш стоеше пред останките на догарящата си къща. В тези случаи никога не съм намирал думи за утеха. Отсреща толстоистът отгръщаше пира­мидите и аз казах:

— Онази птица там излезе суха от наводнение­то. Запази си перушината.

Демостен не отвърна нищо: дишаше тежко, гърдите му свистяха и голата му синкава глава димеше на слънцето. Там, където раменете му из­съхваха, се покриваха с плътен белезникав слой от сол. Обгръщаше се целият в солена броня, усамотяваше се в нея и потърсих други думи, за да проникна през нея.

— Я да отидем  някъде и да му пийнем, стар­че — казах. — Няма какво да му мислим толкова. Станалото — станало.

— Да отидем — проговори той.

Отскочих до колибата да облека дрехите и по­ехме към града. Плажът бе все така изпълнен, като че нищо не бе станало. Малка драма се раз­игра наблизо, кратка борба с облаците и никой не я забеляза; човек рухна на площада, сразен случайно от проклятието на небето, но викът му не достигна до празнуващите. Отдадени на без­грижно веселие, те бяха станали глухи към чуж­дите вопли, но бих желал да ги видя, ако не намерят сол  на масата  — ще замлъкнат на часа вълшебните песни.

— Къде  ще отседнем? – запитах изпадналия в затруднение.

— Знам ли  и аз — отвърна той с униние. —По това време навсякъде е затворено. Та не ще да е лошо, ако прескочим до острова — там я ка­рат целия ден.

— На острова, на острова. Само място да се намери.

До кея корабчето вече приемаше пасажерите. Едно дребно и опечено като кестен човече с мо­ряшка фланелка и сдъвкана капитанска шапка ги посрещаше на борда. То протегна късите си ръце и ме прихвана за мой ужас през кръста. Какво да ви кажа сега: подобна мъжка лъстивост винаги ме е карала да настръхвам, но тук нещата стояха малко по-иначе — прегръдките на матроса бяха замислени за дамите и да не бие на очи, той не подминаваше и мъжете. Това бе, като да си изядеш съвестно овнешкото, преди да стигнеш до десерта. Дамите той все пак задър­жаше по-дълго във въздуха и когато някоя изпищяваше от престорена уплаха, нея той попритискваше към борда: леко, госпожа, леко!

От трюма бе подало глава съвсем същото та­кова човече с моряшка фланелка и сдъвкана шап­ка и гледаше завистливо как се обработват то­варите. На връщане обаче то посрещаше гостите и дамите пак разперваха рокли и чуруликаха в ръцете му. Както разбрах сетне, това бяха двама близнаци гърци, които си разпределяха удовол­ствието по братски. Съперничество имаше между тях, но то бе около капитанското място и когато единият от тях стоеше долу при машините, все гледаше да злепостави временния капитан пред пътниците. Тъй стана и сега „Стоп масини!" — извика капитанът, щом наближихме острова, от­долу отвърнаха: „Ес, стоп масини" — но не на­малиха ход и налетяха върху пристана. „Стоп масини!" — крещеше капитанът, докато въртеше бързо руля и в отговор ехтеше от трюма: „Ес, стоп масини". Така направихме няколко кръга, докато се залепим за кея. После се разпали съскава караница между двамата по морското пра­во и никой от тях не отстъпваше. Бедните, макар и излезли заедно от черупката, те също не бяха пощадени от пагубното съперничество за над­мощие!

Получихме си по още едно прихващане през талиите и стъпихме на острова. Другите пътници насочиха камерите към фара и кресливите ята на гларусите, а ние с Демостен се запътихме да си вършим нашата работа. Отседнахме под наве­са на бирарията и аз извадих станалата вече про­чута двадесетлевова банкнота, завещана ми преди години в софийския хотел. Моментът бе подходяща да освободя джобовете си от тази тежест — от­стъпих я на съдържателя със съвета да се раз­простре свободно в нейните граници. В отговор той ни увери, че ще вкусим нещо, скътано само за скъпи гости — филе от акула, — и се осведоми само за напитките: студена бира ли да поднася или коктейл „Гоби" — негов специалитет.

— Горещо е и носете бира — казах му, — а след това ще почетем и изобретението ви.

Леденото дванадесетградусово пиво и апетит­ните резени от морския хищник в прохладната  сянка на платнения навес — ето кое ни направи радостни в онзи следобед. Пяната капеше от ръбчетата на чашите като от бърните на препускащ кон. Демостен отпиваше бавно и протягаше с достопочтен жест ръка към акулата в чинията. С осанката си на библейския старец, който задоволява глада със скромен обяд, той ме подтикваше да изпитвам сладостта на всяка хапка. Морето се издигаше плавно между скалите и ни облъхваше с дъх на солена влага, водорасли и тропически зной.  Островът се поклащаше леко върху вълни­те и сенникът се издуваше от вятъра, като че бе платно на кораб, с който се отдалечавахме в открити води. Съдържателят бе скръстил ръце и ни гледаше нежно усмихнат от вратата.

— Не обичате ли бира? — запитах го.

— Кой не обича хубава бира?  —  отвърна ни той.

— Тогава идвайте да ни правите компания. Той отвори бутилка за себе си и станахме трима. Съдържателят имаше татуирана шхуна на мършавите си гърди, избърсваше с пръст устните си след всяка глътка и бе начетен мъж.

— Младият човек може би не знае — обърна се със сядането той към мен, — но това е извест­ният остров Света Анастасия, откъдето са из­бягали през двайсет и  пета  година ония четиридесет затворници, осъдени на смърт. Сигурно ще му е интересно да понаучи нещо около бягството.

— Несъмнено — отвърнах. — Аз съм учител по история и това винаги ме е занимавало:  мислил съм за осъдения, който побягва, преди да са му нахлузили  въжето,  без да  се страхува, че може да изгуби нещо. А и случаят, който ми споменахте, ми напомня донякъде за ония четиридесет мъченици, известни ни от Библията.

— Тук сте напълно прав — намести се на сто­ла  съдържателят. — Гледах преди  години  филм за тях и да ви кажа сега, бих накарал тия умници дето са го правили да  бягат като осъдените от филма и после да си поприказваме. Хайде да не се хващаме за  измислицата,  че затворниците участвували уж в някаква пиеса и точно вечерта преди   представлението решили да се изнижат тихо през морето, но този номер с корковите тампони направо ме ядоса: нанизаха им по една връз­ка тампони и ги вкараха във водата.   Че я си помислете как ще стане този номер, когато всеки час могат да те открият, а оттук до брега с плу­ване до никъде няма да я докараш. С тапи им се приплувало! — възнегодува   опитният моряк в него.

— С лодки е станало — обади се Демостен. — Две или три лодки, иначе им е била спукана ра­ботата.

— С лодки я — потвърди съдържателят. — Но думата ми е не толкова за бягството, а за това, какво им  се е случило по-нататък. Че завързали стражите и офейкали, както и да е и аз не бих.му мислил толкова щом утре-вдругиден  кръц — стисна се той за врата, — ама нататък как са я карали, е въпросът: като ги погнали от сутринта из Странджа? Само с няколко пушки и  малко ядене, което не стига и за седмица. . .

— Опичали хляб — подхвърли Демостен, който вече се съвземаше от соления  провал. — Носели брашно и го замесвали.

— Това да го разправяш на друг — отвърна му съдържателят.  — Кой ще ти пече хляб,  ако  му припарва под петите?

— Пекли са  — държеше на своето  моят другар. — Знам го със сигурност — където може са пекли, а където им припарвало, размесвали на­бързо брашното с вода и го яли.

— Ей, че инат! — вдигна,ръце съдържателят. — С  Демостен да разговаряш,  че да видиш хаир — погледна той към мене и разбрах, че се познават и спорът им не е от днес. — Чул-недочул, и бърза да скочи отгоре. Пекли хляб!. . .

— Замесвали тестото, пък където им стискало, пекли — каза навъсено соларят. — Тъй я карали.

— Да те подкарат теб с...— проклетиса го съдържателят. — Ами да разсъдиш малко не мо­жеш ли — до ядене ли ще ти е, ако ти пеят кур­шумите край ушите? Ще  седнеш ли да печеш хляб, когато ти редят молитвата?

— Ние с тебе няма да седнем, но ония са ся­дали — хвърли още наръч съчки във фурната со­ларят, а онзи взе да ги гаси; замесиха безконечна разправия и тъй щяхме да си замръкнем, ако в бирарията не нахълтаха няколко жадни туристи и съдържателят стана с неохота да ги разхлажда.

— Ама и умник се намери!.— каза след него Демостен. — Тъй  било,  иначе  било,  само да го поиш с бира и да го слушаш — с часове ще ти ги връзва.

— Бъбрив е, това му е особеното — заех се да посреднича  между двата  лагера  аз.  —  Знае нещо и то напира отвътре, не го държи спокоен,— търси слушатели. Ние с теб му паднахме този път.

— Като ни се изтърсва такъв — рече Демостен.— Разтяга ги, както му дойде, а очите му все в чуждата бира. То бива нахалство, ама...

Не ми е приятно, когато нещата се свеждат до няколко монети, и приканих стареца да оста­вим бъбривеца настрана.и да вдигнем с наслаждение чашите. Довършихме вторите бутилки, но с настъпването на вечерта вятърът донесе хлад и почувствувахме нужда от нещо по-силно. Поръ­чахме коктейла на съдържателя, назован с името на една от великите пустини. Той се оказа смес от обикновен коняк и ментовка и хрумването на кръстника му бе цяла сполука,— с няколко глътки поемаш из пясъците на пустинята, привлечен от неясни миражи. Облаци от червен вятър запяха протяжно в бодлите на кактусите и ни пълнеха устата, песъчинките хрущяха между зъбите ни, очите сълзяха. Демостен се препъваше в полите на изпокъсаната тога, залиташе немощно в дю­ните и сумтеше ядосано. Гневът му сега се изли­ваше върху главата на толстоиста.

— Шантавите и времето  ги  пази — говореше с бликнала  омраза той, —  а за добрия човек и една капка да падне, него ще улучи. Как не го видях досега да загази поне веднъж, ама не, ви­наги подушва кога ще потече отгоре и си наглася, както трябва, работата.

— Да се усъмниш, че има някаква тайна връзка с небето, а?

— Знам ли го, но не го видях мокър през това лято — отвърна Демостен. — Ей и тая сутрин — гледам го, седи си и не подхваща нищо, а аз ба­ламата разстилам. Нямаше нито един облак, пък сетне се изсипа изведнъж.

Сигурно слуша сутрин бюлетина за време­то? — подсказах аз.   

— А,  бюлетини, кой им вярва на тях  — рече с презрение старецът. — Оставиш ли се на бю­летини, загубен си. На него.дяволът му изпраща бюлетините.

— Че щом е тъй, защо не го държиш под око и както я нарежда, ти след него  —  намерих разумно решение.аз. — Що не се подслониш и ти под неговата сушина, без да те усети?

— Да  му стана ортак ли? — отдръпна се гор­до под дъждовните струи старецът.  — Пазил  ме бог! По-добре да не извадя и една шепа сол.

— Казах го, защото виждам полза от това — да си имаш край себе си жив барометър. Ще из­преварваш дъждовете.

— А, полза от такъв човек — махна с ръка старецът. — Стой по-далеч от него, това ще ти е ползата. Никой не е видял добро от този човек, а какво да речем за ония, дето живеят в къща­та му — направо да ги оплачеш. Само бой и гюрюлтии, а за ползата да не говорим.

— Кои са  в къщата  му?  — усетих косата ми полека да настръхва.

— Има две нещастници — жена и дъщеря. Мой познат живее близо до тях и разказва —перда­шел ги през вечер. Върне се пиян и залоства вра­тата. Еее, близките си да тормозиш — това пък накъде отива!

— А за какво размахва ръжена? — запитах, потиснат от спомена за минали семейни драми, когато бях дете и треперех като крушево листо под чергата нощем.

— Кой ли го знае — отвърна старецът. — Каз­ват, че жена му дълги години нямала дете и за­това я налагал, но и след като родила, не си сменил мръсния нрав — все тъй си я пердашел. Защото детето било момиче. Луд човек! Че тая работа да не става по желание, байно!

— А не се ли намира кой да му хване ръката?

— Кой да се намери?

— Ех,  кой,  съседите, да речем,  близките!... — ядосах се аз, защото знаех от опит, че в семейната крепост се прониква трудно и владетелят се раз­порежда, както му хрумне, с робите зад стените.

— А, съседите — рече с пренебрежение старият солар, — какво могат да помогнат съседите? Чели ненавист се блъсна в тесните стени на слабото ми сърце. Когато на жената се падне такъв мъж, нищо не може да я отърве — ще си тегли до края.

— Гледай го идиотът му с идиот!  — замислих се за  бедната женица  аз.  — Мълчи  си  под сла­мената шапка,  а вкъщи разиграва коня!  И това ако е толстоист, Лев Николаевич да му бере гре­ховете.

— Свинска зурла е той! — нарисува образа му старецът.   —   Говори  се,   че  вкарал   баща   си  без време в гроба, да наследи къщата, и нищо чудно, като го видях как преби онова куче преди месец. Навърташе се един  бездомен пес около солници­те, подхвърлях му по някой залък да си правим компания, а то нали не чете по лицата кой е за приятел и кой не, прескачаше и от другата страна и оня му взе мярката. Като го прасна с лопатата, пък  и ръка  има  за  това,  право  в  челото го цапардоса и то се обърна с краката нагоре.

— Претрепа го, а?

— На място — рече старецът. — И звук не се чу.  Какво  му пречи животното, да го попиташ? От него няма да обеднееш, ако му хвърлиш хляб, ще яде, ако нямаш, пак ще стои около тебе и ще те гледа. Какво умно куче беше, гледа те и като че се смее с очите.

— Ами що някой него не цапардоса под капелата! — пристегна уреда за мъчения в мен безпощадният екзекутор. — Един хубав електрически стол — ето какво му пожелавам в близко време. Мръсният му убиец — да удря с лопатата!

Тази история с бездомното куче съвсем ми разстрои гуляя. Човешкото страдание не би ме разчувствувало толкова, колкото болезнените сто­нове на някой клепоух уличен пес. Това съжаление към животните ми е останало от моята майка, която страдаше винаги, когато видеше хилавите коне, впрегнати в претоварените платформи и шибани безмилостно от каруцарите по стръмното. „Така да измъчват бедните гладни коне!" — пла­чеше тя до прозореца и аз, още невръстен и слаб да се справя със злото се разтърсвах от злоба срещу грубияните, с камшици в гумените боту­ши; измислих им във въображението си хиляди страшни наказания и всяко от тях ми изглеждаше нищожно, като предателство към конете. После осъзнах, че не мога да накажа никого — че нико­га няма да стана достатъчно властен и силен — и това ме потапяше в горчиво униние.

Тъй се случи и сега: приливът на свещената ми ненавист се блъсна в тесните стени на слабото ми нервно тяло и като вдигна малко пяна, се оттегли назад — обзе ме апатия и празната бутилка с писъмцето вътре за помощ тъй си и остана неотворено на пясъка. „Що не си пия пустинния кок­тейл — казах си, — ами се тревожа напразно за бездомните кучета? Тъй и тъй не мога да ги приютя всички при себе си." Допрях уста до ча­шата, но желанието ми да пия на острова под звездите бе потънало в морето. Демостен също отпадаше и станахме да си вървим.

Съдържателят ни изпрати с поклони и поже­лания да го навестяваме по-често.

— Младият учител  ще бъде винаги добре до­шъл — каза ми той тихо. — Имам уважение към културните хора.

— Бъди спокоен, ще се виждаме често — отвърнах поласкано.  Числото на  познатите ми набъб­ваше неусетно. Оставаше да добия и навиците на жител от крайбрежието и котвата ми щеше съв­сем да ръждяса ла дъното.

Бяхме единствените пасажери с Демостен и прегръдки за радост нямаше. Не се разигра и теа­търът с непослушните машини — приземихме се плавно на бургаския кей. Градът тънеше в праз­ника на вечерта. Площадът пред гарата бе мно­голюден — едни идваха, други си отиваха.

— Бабата май ще набие с точилката дядото — казах.

— Бабата умря — отвърна Демостен. — Дядото я кара сам.

— А къде живееш, старче?

— Нали казах — в Поморие. Там варя рибата.

— Прекрасно — казах и го потупах по рамото. Изпитах жал към дядото. — Утре отново, нали? Да се преборим още веднъж с облаците.

— Тъй ще е — рече старецът.

Оставих го да чака на автобусната спирка и се отправих към дома на милата ни родственица. Тя ме посрещна в антрето и ми се закани с пръст.  

  — Ще дърпам ушите на някого — каза. — Кой си зарязва така хубавото момиче.

В стаята ме очакваше талиманката Елена. Се­деше на леглото и четеше „Височините на града”, но в неудобна поза, колкото да се залъгва, докато мисълта й гадае за пътищата на скитащия не­хайник.

— Здравей,  мила!  — разтворих обятия от вра­тата. — Радост ми е да те видя отново при мен!

— Здравей — преглътна тъгата си тя. Прегръд­ката й бе твърда и  преднамерено  хладна.  — О, Мони, защо ме излъга? — прошепна с укор, до­като заравях лице в топлото й, меко, приветливо тяло. — Нали щеше да ме вземеш от работа?

— Така се случи, зайчето ми — целувах я, раз­пален от нейната принудена отпуснатост. Изпитвах, неутолимо  желание да  я  изтръгна от  безстраст­ната й студенина.  —  Виновен съм, любима, гре­шен съм пред теб. Не го ли чувстваваш?

— О, Мони, нали обеща? — милваше ме тя по. лицето и в същото време се отдръпваше назад да надникне  в  греховния   ми   поглед.  —  Нали   каза, че няма да ме ядосваш повече?

— Е, да, но така се случи — прибрах си ръцете и запалих цигара. — Не ми трий сол на главата, скъпа,  защото  за  тази  сол  стана  всичко:   спася­вахме солта от дъждовете с оратора, онзи, стария Демостен. Разми ни водата в саламура, но пора­ботихме колкото можем.

— Каква пък сол си измисляш сега? — възму­ти се още повече моето момиче.

— Сол — разперих ръце  аз.  — Най-обикнове­на сол.

— Ти си   невероятно   мерзък понякога — рече тя. — Измисляш си разни лъжи и искаш да ти вярвам.

— Недей с такива силни думи, скъпа — усмихнах се аз да чуя, че отгоре на всичко съм и мер­зък. — Нищо не измислям, ами наистина си имах­ме грижи със солта оттатък, край морето. Е, отиде солта,  но после бяхме толкова уморени  и  потре­сени,  че  трябваше  да  подкрепим  духовете  си  с по няколко чашки.

— Аха,    потресени   —  закима    с  глава  тя.   Бе сложила ръце на хълбоци, като кипнала жена, но с това се изчерпваше цялата й войнственост — в кимането  й имаше само тъга.  —  Аха — каза пак, — пиеш си със  случайни хора там, докато  аз вися на пристанището. И дори не благоволяваш да се обадиш поне преди това.

— Не са случайни хора, скъпа, не са — запафках цигарата и се обвих в дим.  — Няма такива хора и даже онзи, убиецът на добрите кучета, не е случаен,  а си е нещо съвсем закономерно. Раз­казаха  ми  там  за  един,  такава  гадост  е,  да  ти кажа, че още не мога да дойда на себе си. Какви типове се разхождат по нашата земя, любима, аз съм ангел небесен до тях.

— Хубаво  —   взе  да  отстъпва  тя,   —  но  нали първо трябва да ми се обадиш и после да се запиваш? Не съм казала, че не бива да сядаш вечер с мъже да се почерпите, но да изчезваш по такъв начин!  Знаеш ли колко се тревожих, Мони?

— Знам  —  отвърнах  и  излязох  на  верандата. Седнах като обиден в шезлонга и обърнах поглед към морето. Дали думата „мерзък", изтървана без особен умисъл от нея, е наистина прекалено силна за такъв като мен? Не е ли всъщност слабо казано, когато се отнася до безотговорната ми в прикрита личност? И дали все пак трябва да бъде обвиняван в мерзост онзи, от когото искат нещо пълно и искрено — една любов без остатък, — а той не е склонен да го даде?

Талиманката Елена бе застанала в рамката на вратата и ме гледаше мълчаливо — сърцето й вече се прекланяше пред образа на любимия зло­сторник.

— И сигурно онези твои приятели не се погри­жиха да те нахранят? — влезе си отново в ролята на съпругата тя.

— Не съм хапвал нищо от обяд — хванах се за тази версия като удавника за сламката. — Хра­ниха ме с омраза и гняв — стомахът ми сякаш е пълен  с убити дъждовници.

— Виждаш   ли  какво ще ти навлекат   твоите пиячи? — поруга тя другаря ми — соларя. — Помисли поне за здравето си, Мони!

— О,   ти  си   трогателна!  — разчувствувах   се веднага,  както става  винаги,  щом  някой  ме  по­гледне с нежна загриженост. — В тебе ми е ця­лото  упование,   мила   и   ако  оцелея   по  някакъв начин,  твоя  ще  е  заслугата.   Съкровище  мое!   — склоних отново   глава в меката   злачна котлови­на на скута й.

— Тогава защо се криеш от мен? — приюти ме тя, но като грешник, който трябва да коленичи в да се покае.

— Не от теб, а в теб, любима!  —  коленичих, аз и я обгърнах с ръце. — В теб се крия от беди­те! — целувах я по лекия плат на роклята, пропит с аромата на тялото й. — Ти си моето скривалище!

— Ох, какъв хитрец си ми ти! — стисна ме любовно тя за косата. — Какво глезено бебе си! Ела сега да изгоним дъждовниците. Не го заслужаваш, но от мене да мине — ще ти направя вечеря.

Последвах я покорно към дома й, но отвън зашумя морето и ми напомни да не се отдалеча­вам прекомерно от брега.

— Има  ли  някой  горе?  — запитах.

— Само  майка ми е вкъщи — отвърна тя. — Ако не е в съседите.

— Е, аз ще почакам долу — казах. — И без­друго  не съм  много гладен.  А тук,  в тревата с теб, близо до морето — това да ми е вечерята.

— Не ме лъжи,   Мони  —  натъжи   се   отново тя. — Ти просто не искаш да идваш в нас. Забе­лязах го вече — нямаш желание.

— Може   и така да е — закръжих   пак   като предпазлива риба около спуснатата мрежа. — Но това не е най-важното, скъпа, а другото — ти да ме  нахраниш.   От  твоята  ръка  да   взема  къшей хляб и той да ми е по-вкусен от всичко. Тук, край морето, парче хляб от ръката ти — целунах я с благоговение по дланите.

— Наистина  ще е само парче хляб, щом се криеш в тревата — принуди се тя да затвори вра­тата на дома си, но ключа все пак   остави под изтривалката.

— Нищо, моето момиче — казах, — аз ще знам, че си донесла всичко, което си намерила за мен и ще бъда сит.

Тя наистина се върна с всичко, което й бе попаднало в кухнята. След онова филе на остро­ва не бях никак гладен, но седнал в острата тре­ва, през която тихо свиреше вятърът, гълтах лакомо, за да и доставя радост. Опряла лице върху свитите колене, тя разсейваше тъмнината около мен с погледа си, излъчващ смирена обич и съ­кровени надежди. Бях отново до нея, гладен и покорен, а това вече й обещаваше още много об­щи вечери, пръснати напред във времето. Защото жената знае, че ако мъжът има добър апетит, той винаги ще се завръща, помамен от ароматната топлина на семейното огнище. Където и да отиде и през каквито съблазни да премине, ще бърза накрая уморено назад към дома като героя Оди­сей и даже ще си запушва ушите с мек восък, за да не чува изкусителното пеене на сирените.

— Как е твоята майка? — запитах.

— Мерси, добре е — отвърнаха ми. — Каза да ти предам, че не яде хора.

— Не съм си и помислил — усмихнах се, но не ми стана весело да науча, че вече знаят за мен. Потулването в тревата изгуби всякакъв смисъл и се видях разкрит от всички страни. От това тай­ната вечеря взе да ми пресяда. — Тя вероятно е много  по-милостива  и добра  от човекоядците  — казах.

— Такава е. Баща ми също — събра   семей­ството момичето до мен. — Двамата са най-свест­ните хора, които зная,  и  помежду им  никога не е имало неприятности — каза назидателно тя.  — А живеят заедно от двадесет и пет години.

— Четвърт век вярно и спокойно съпружество, какво по-хубаво от  това?   —   възприех поуката аз. — Двамата тогава са щастливо изключение сред безкрайното царство от разстроени и разби­ти до основите връзки. Майка ти е сполучила, но колко други са изтеглили за зла участ черното билетче, чет нямат — досетих се за патилата жена на толстоиста и в гърдите ми отново се надигна безсилната злоба срещу пазача на крепостта — видях го набит на кол да издъхва в адски мъ­чения.

— Да, на някои никак не им е провървяло — рече състрадателно момичето ми. — Има при нас една жена, чистачка в пристанището, мъжът й не излиза от затвора. Да я съжалиш, като гледаш как сама се оправя с три деца. Такива мъже въ­обще не бива да се женят.

— Не бива, но кой да им попречи? — казах и подтикнат от вътрешното желание да се отделя окончателно от свирепата орда на тези мъже, аз се изпънах по гръб в тревата и. сложих глава в ръцете й. Сега тя не се възползува от разнежването ми да ме впримчи в своето: „О, Мони, нали няма повече?", мисълта за нерадостната участ на някои жени я възпря да се погрижи за себе си, за което й станах признателен — сведох устните й към мен и ги възнаградих за мълчанието им с дълга целувка. Най-малкото е неприлично да се тюхкаш за въжето, което ти е задигнал само­убиецът от балкона. Спомних си във връзка с то­ва как един познат ми се оплакваше на улицата до стена с некролози; той бе с гръб към стената и докато кършеше ръце за някаква дребна неспо­лука, аз гледах портретите на покойниците и в мен растеше сляпо недоумение: защо похлипва някой на рамото ми и какво значи да не ти вър­ви? Що за сълзи са това пред лицето на смъртта? Що за вайкане, дявол да го вземе!. ..

Пръстите на талиманката трептяха като пепе­руди върху очите ми и през просветващите им пролуки се оглеждаха небето и звездите.   

VІ

Денят бе ясен и не предвещаваше буря. Но от­среща толстоистът, или казано по-точно убиецът на бездомните кучета, не се хващаше за работа и това ме караше да се съмнявам в небесната светлина.

— Демостене —  казах,  — онзи  човек не раз­стила. Това не е ли предвестие на дъждовете?

— Не  е  —  отвърна  старецът.  —  Той  днес ще продава. Чака колите с товарачите.

— Да не се накиснем пак, ей?

— Каквото бог дал — отсъди мъдро старецът. Бог бе дал в този ден хубаво време — чисто небе, без видими облаци. Самолетите, които се вдигаха от близкото летище, не оставяха перушинести следи във въздуха, а това бе още един знак, че ни е отреден добър ден. Слънцето нямаше милост и косата ми пращеше като суха слама, а устните ми лепнеха от солената влага. Сол, сол, накъдето и да се обърнеш — сол, — целият свят е от сол и на сол ще стане! Демостен крачеше край езерата с аерометър в ръка и отмерваше градусите. Той знаеше кога водата от едното ко­рито е достигнала нужната гъстота, за да се от­лее в следващото. От морето — в Северното езеро. От Северното — в Южното. Докато не достигне накрая в изпарителите и там, когато градусите отскочат на цифрата 25, солта казва „Сбогом!" на морето и тръгва послушно към дъното. После идва ред да се събира.

Все още не бе за събиране. Солта зрееше в езерата и Демостен я обикаляше край брега като заклинател, та да прибере плода от тайнствения акт   между   слънцето   и  водата.   Аз   клечах  край него, готов да грабна греблото.

— Още й  е малко  бомето  — говореше загри­жено старецът.

— Какво ще рече това? — додявах му с въ­просите си.

— Нисък й е градусът на водата. Вчерашният дъжд е стопил градуса.

— Аха, бомето — това са градусите.

— Боме  е  човек  —  отвърна  търпеливо старецът. — Французин ли, немец ли... Той ще е изна­мерил начина да   се определя солеността на во­дата. Голяма услуга ни е направил. Без него сме за никъде.

Нищо повече не успя да ми каже Демостен за този Боме. И както си бях любопитен, а все още нямаше работа за мен, прескочих до градската библиотека да потърся нещо из живота и делото на неизвестния нам учен, изнамерил аерометъра, с който да мерим градусите на морето. Прерових за около час техническите справочници и биогра­фиите на известни откриватели, но името на Бо­ме не срещнах никъде. То бе потънало във вре­мето. Представих си го като обикновен чиновник от някое третостепенно бюро за патенти, умрял в бедност и забвение; оставил е върху стената на скромния си дом формулата за определяне на солеността и напуснал без излишен шум света. „Ако е така — казах си, — то Боме е бил един достоен мъж, мястото на който са градините на рая."

Докато разлиствах книгите обаче, се натъкнах на някои любопитни подробности за солта, която ядем, тъй че имаше какво да занеса на Демостен.

Изпитвах вътрешно желание да помогна с нещо на стареца, къде с приказки, къде с работа, или поне да го поразсея от грижите на досадната възраст; това, че той стоеше някак самотно встра­ни, ме караше да забравям себе си и да го залисвам с незначителното си дърдорене.

Демостен   все   така   привеждаше   гръб   около езерата и шепнеше  приспивни  думи на водата.

— Знаеш ли, старче, какви интересни страници са изписани за нашата  проста сол?  — подпитах то, като седнахме да обядваме.

— Какви — нарязваше той краставица на тънки колела.

— Ами да вземем само по колко сол има в тя­лото на всеки човек — отвърнах, — по сто грама. Ако ти отнемат и няколко грама, не си вече така здрав — разболяваш се.

— Тъй, тъй — разгръщаше хартията с неизбеж­ното сирене Демостен.  — Че аз как съм още на крака, като не хапвам и зърно сол?

— Ще ти кажа: сол се намира във всичко, ето в сиренето, в краставиците също и оттам я наба­вяме. Но това все още не е нищо. Римляните на­ричали  бога на  здравето  Салус, а войниците им получавали  в дажбите си  и  сол, оттам  и запла­тите им се казвали салъри. Някои държави в ми­налото,  като Етиопия и Индия си разменяли солени  питки  вместо  пари.  Толкова  ценна  била солта. А старите французи били задължавани да купуват като данък всяка година определено ко­личество сол от складовете на императора. Който иска, да я яде, който не — да я хвърля.

— Тогава да си вадил сол — рече Демостен.— Едно време соларите са били на почит, а вече не ги слагат в сметката.

— Били са. Солта не е достигала и я прекарва­ли като скъпоценен товар през пустинята. А виж. сега какво пише тук — показах му листа, върху който бях извадил любопитни подробности из един трактат за царската власт. —  Княз Хуан, който управлявал Китай още преди новата ера, запитал своя висш сановник Гуанзи дали да въведе данък върху сградите, горите, добитъка и хората. Мъд­рият министър отвърнал, че това ще сложи край на строителството, растежа  на  дърветата  и раз­въждането на добитъка, а хората ще започнат да се крият. „Но как да управлявам тогава? — запи­тал  князът. „Да  се управляват  планините и  мо­ретата — отвърнал му съветникът. — В едно се­мейство от десет души и десетимата ядат сол — казал му. Ако се издаде заповед към стойността на солта да се прибави само една незабележима единица, това ще даде голям приход за държав­ната хазна. И вълкът сит и агнето цяло."

— Удряли ги в цената — откри простия меха­низъм старецът.

— Да, но виждаш ли какво важно място е зае­мала някога солта в живота на хората? А сега я. пръскаме и пет пари не даваме за нея. На нищо, вече не се придава значение, старче — отидох по-далече аз. — Нищо не ценим вече, и шоколад не желаят да ядат децата и ако питаш мен, точно в това е нашето нещастие — в безразличието ни към всичко. Изтягаме се като преситени котара­ци и ни е все едно какво става около нас — досетих се да надникна към убиеца на бездомните кучета. Той се бе опънал между пирамидите и бе захлупил лице със сламената шапка. Подремва­ше, проклетникът, нечистата съвест не му пречеше да се отдава на съня.

— Преди и сол не се намираше — върна се на­зад в спомените Демостен. — Тогава да имаш в къщата сол, се смяташе да си богат човек. А сега отиваш в магазина  и каквото щеш, купувай, са­мо парата да те бие по джоба. Кой го е грижа сега?

— Не, това не е на добро, старче — казах, пред­разположен към дълга и занимателна беседа. — Един мъдрец бе написал, че след като нахраним човека, ние не ще знаем какво да направим по-нататък с него. Ето в това е въпросът — как да се оправим със ситите?

— Ох — прозя се старецът. — Като се нахра­ниш, лягай да поспиш — разгъна той палтото вър­ху земята и се намести отгоре, зави се с ръка. — Който спи, зло няма да ти стори — промърмори той.

„Няма ли?" — замислих се пак за съседа, но нямаше вече с кого да споделям думите, които зрееха в затоплената ми глава. Над езерата треп­теше слънчева омара и отразена в кристалите на солта, заслепяваше очите. Тръгнах към морето да се изкъпя. Листата и водораслите върху пок­рива на колибата бяха изсъхнали и тя приличаше на опърпан скелет — на изоставен и занемарен дом. Разхладих се във водата, после извадих заровения отпреди портокал. Той бе хладен и свеж. Изядох го в самота край запустелия дом. „Така изглежда къщата — помислих си, — когато стопанката е избягала с друг. Разруха и тихо отчаяние, в които се досещаш, че в газовата печка се крие синьо упойващо пламъче..." До срещата с хубавата талиманка оставаха още няколко часа. Моят истински дом бе чист, уютен и пълният хла­дилник в кухнята бръмчеше тихо и спокойно, в съпровод на веселия дует за щастливата семейна двойка.

Като се връщах към солниците, току налетях на един от хората, с когото винаги съм отбягвал да се срещна — зъболекаря Лесновски. Около задницата на грамаден опел адмирал се въртеше възрастен мъж с бръсната до голо глава и в не­го веднага познах самурая, който по едно чудо не ме спипа в апартамента си да ми извади грешни­те зъби. „Но дали не греша?" — запитах се с трепет. В чертите на отегчената дама, която се­деше на предната седалка и си вееше с кърпичка, разпознах сходния образ на розовата Пепита и това вече ме накара да приближа до колата, го­тов всеки миг да извикам: „Аз съм! Ето ме и вадете клещите!"

Имаше спукана гума и мъжът се опитваше да я повдигне с крика, но тази работа не му идваше отръки — капризният механизъм все отказваше да се подчини на ръката му. Забелязах, че две-три от зъбчетата му бяха отронени, и ми хрумна да подхвърля:

— Де да се намери сега един зъболекар да му върне зъбите...  Веднага ще тръгне.

— Зъболекарят е тук, но каква полза?  — от­върна мъжът и ме погледна — същата   пълна, надменно вирната брадичка, същият  хладен  по­глед…Той е, познатият ми самурай Лесновски, и никой друг!

Взех малкия подемник от ръцете му и се захванах да го укротявам с горещина и старание, на които в друг случай не бях способен. Чувству­вах се задължен към зъболекаря и когато най-сетне успях да освободя негодната гума, изпитах, задоволството на човек, погасил някакъв стар заем от миналото.

— С какво да ви се отблагодаря, младежо?  — каза накрая Лесновски. — Направихте ми такава услуга. . .

— Моля ви се, не ми дължите нищо — отвър­нах,  убеден  този  път,  че  казвам   истината.  —   В София ли се връщате?

— За там сме, ако ни закара колата — усмихна се Лесновски и от надменната  му  студенина  не остана и следа — пред мен стоеше любезен и добросърдечен мъж, чужд на  всичко  онова,  което  е самураят. „Изглежда, че наистина мерзкият тип съм аз — помислих си, — след като виждам дру­гите все в мрачни краски. Като че ми се ще да са точно такива. . ."

— Е,   тогава   занесете   един   хубав   поздрав   на столицата — казах. — Това  ще бъде достатъчно..

— От  скоро ли сте я  напуснали?   —  запита? Лесновски.

— Не, отдавна. Много отдавна.

. . .Сол, сол около мен и безкраен слънчев по­кой! Обърнал гръб на пътя, аз крачех бавно и уморено през пясъците и бледата ми сянка ме следваше по гладката повърхност на езерата. Отдавна, сякаш че е било преди години—сякаш че никога не го е имало,— но има ли значение? Демостен вече шеташе с аерометъра край бре­говете на солниците и примамваше солта към дъното. Отсреща убиецът на бездомните кучета обядваше. Встрани от него стоеше някакво момиче като покорна слугиня за прищевките на господаря. Към четиринадесетгодишна, с басмена рокля и панделка в плитките — боязлива тръстика, поклащана от повеите на онзи тъп гладник.

— Това дъщеричката ли е, Демостене?  Виновницата ли?

— Тя е, горката. Носи му ядене, а пък на него и отровата ще му е много.

— Узря ли солта? Дойде ли време за беритбата?

— Още ден-два и ще стане. Ако дъждовете не ни дойдат на гости.

Онзи си напълни търбуха, момичето прибра остатъците и тръгна нататък по пътеката за гра­да. Беше красива, тънка, източена нежно нагоре и това ми скъса сърцето. Вървеше с наведена глава, защото може би усещаше, че я наблюда­ваме и че знаем всичко. Знаем, стъбълцето ми, и бдим — ей сега ще сложа ведрото със смолата над огъня.

— Че тя била съвсем малка бе, Демостене?'

— Нали   ти говорих — жена му закъсняла с раждането. Добила  момиче и затова отнесла боя,

— До утре няма ли да стане? Какво слънце ни гря днес. . .

— Кой ли ти знае? Може и да стане.

Убиецът на кучетата се размърда край езерата оттатък, приведе гръб над водата и аз затичах веднага към него с ведрото и излях нагорещената смола отгоре му: разнесе се кански вик, от който душата ми разцъфтя като мирта. После, да се на­сладя напълно, го завързах полумъртъв за коле­лото на мъченията и увиснах с цяло тяло на витела — костите му пращяха, мускулите му се отделяха от тялото, но аз навивах, навивах... А като пристигнаха колите да приберат солта, раз­творих дъждоносен облак над събраните пирамиди и те изчезнаха за секунди пред смаяните очи на товарачите; грохнал от умора, но напълно дово­лен, поех към казиното да отпразнувам победата.

Да се напия от яд.

Керванът с безценната стока замина през пясъчните дюни. Търговецът потри доволно ръце и сам се запиля нанякъде. „Махна   се,   нечести­вият!" — казах си с облекчение, но не след дълго той се върна — носеше бутилка ракия. Отвори я и засмука, без да знае, че вече бях пуснал в нея от онзи прашец с дъх на бадеми. Всеки миг очак­вах да рухне, но той и не даваше   признаци   на слабост  —  взе да  оправя  нещо  по  валовете  на езерата. Поливаше добрата сделка,  но  не се от­вличаше съвсем от работата — подготвяше се за следващите дни. Този идиот да векува ли смяташе на земята! С хилядолетия ли да тъпче крех­ките стъбла!

— Някой ще плаче довечера — подхвърли Демостен. — Щом надига шишето, ония двете да му мислят.

— Натам ли го подкарва ракията?

— А, той си е винаги там, но като пийне, мозъ­кът му става на бахур. Подивява.

След тези думи аз не изпусках из очи убиеца на бездомните кучета. Сложих край на мнимите наказания и вече събирах войските, раздавах му­ниции, държах въодушевяващи речи, а вътре в мен се спотаяваше страхът; в стомаха ми гнезде­ше една постоянна уплаха, останала вероятно от невръстните ми години, когато треперех под чергата. Обикновено тя взимаше връх над мисълта за възмездие, но този път корабът за връщане из­горя — бях видял момичето. Ако боязливото стъбълце не се залюля току пред очите ми, едва ли щях да поведа напред обърканите легиони, знам си добре каква страхлива душа съм. Но сега пъ­тищата за отстъпление бяха наистина отрязани.

Когато онзи довърши бутилката и привечер напусна солниците, аз вече бях по петите му. Държах го на разстояние, без да го губя от полезрението си; в замъгления ми поглед неговият широк гръб се уголемяваше и набъбваше до раз­мерите на хищен трицератоп, докато аз усещах как постепенно се смалявам. Подскачах след тро­мавото влечуго като плахо зайче, събрало цялата си смелост в една топчица, голяма колкото грахово зърно.

Преследваният достигна къщите на града, но не тръгна към центъра, а сви в страничните глухи улици и аз го последвах, прикривайки се зад дър­ветата. Стори ми се, че забавя крачката. Да не би пък да ме е забелязал и сега изчакваше да приближа, за да ме сграбчи в капана? Тогава ще крещя, докато не се разтворят прозорците на це­лия град, и ще го покажа на всички с пръст: ето го злодея, който преминава в сянката край вра­тата ви — линчувайте го! Излезте навън от домо­вете си, въоръжени кой с каквото намери, защото това е вашата вартоломеева нощ за изтребване на плъховете — да ги изчистим от лицето на града и после ще спим спокойно!

Зад стените на къщите никнеше зелена, про­хладна и непристъпна гора от човешки гласове, смях, музика от радиоприемници и звън на освободени чешми. Край оградите бяхме само двамата с убиеца  на  бездомните кучета и аз го държах непрекъснато под обстрела на впитите ми в тъм­нината очи. Той се поспря, бръкна в джоба да отброи монети и продължи нататък. Улицата до­стигна   до малък осветен   площад с кръчма на ъгъла и той влезе в нея. Видях го след минута до тезгяха да вдига сам чашата. Малко му бе оная бутилка на палача, та се и наливаше от крак в кръчмата, преди да нахълта с камшика в килия­та на осъдените. Помислих си дали не е по-добре докато сме все още тук, на обетованата земя, да изникна уж случайно до него и като го почерпя щедро и предразположа към тих и откровен раз­говор — за солта, облаците и морето или за мъдрите завети, завещани ни от Лев Толстой, — да му подхвърля мимоходом нещо около   сто двадесет и седмия закон на справедливия вавилонец Хамурапи; ако човек вдигне ръка срещу човек и не до­каже вината, той трябва да бъде повален пред съдиите и да му се обръснат на сухо слепите очи. . . Останах притулен зад дърветата.  Запалих ци­гара  и смукнах жадно, скрил огънчето в шепа. Онзи допи чашата и хлътна отново в мрака на вечерта. Аз  се залепих зад него.  Наближавахме покрайнините на града. „Тука някъде трябва  да бъде!"  —  помислих  си  вдървено  и  пъхнах  ръка под  палтото  за  колта.  Когато този път се спре, ще се  прицеля и ще стрелям  веднъж, два пъти, докато не се строполи  на  паважа.  За  идиота  — идиотска смърт! Той спря пред дворната портичка на една от крайните къщи, но не я отвори вед­нага — постоя, като че душеше въздуха, после се скри зад оградата и го зърнах отсреща на прага в светлината на отворената врата. След миг на­стъпи дълбока тишина, която никак не ме рад­ваше — тежеше в нея заплахата и ме притискаше към земята. Не, не е за слабия да охранява кре­пости в тъмните нощи — трепери, озърта се и призраците играят хоро около него! Но нямаше как, след като веднъж се бях наел с тази мисия, щях да си я изкарам докрай.

Прилепих тяло до оградата и огледах какво можеше да ми влезе в помощ. Не видях за жа­лост подкрепления отстрани. Зад гърба на къщата се простираше полето, минувачите си намираха тази вечер други пътеки и само съседният двор отдясно даваше известни надежди — там шуртеше вода. Надникнах оттатък и през храстите проблес­на лисото теме, а сетне и приведеният тил на мъж, който поливаше тревата. Бе дребен и мършав като изпосталяло пиле, тъй че го отпратих веднага на­зад в обоза да бели картофи. Останах сам на предната линия, все още в неизвестност за наме­ренията на противника. Засега той мълчеше, но сетивата ми вече долавяха издигането на буря­та, затова напуснах наблюдателницата, прекосих на пръсти двора и се прислоних до стената на къщата, заради която собственикът й бил изпратен без време в отвъдния свят.

Подадох ухо към прозореца и след малко до­чух първия тътен:

— Този шкаф докога ще мирише? — наруши тишината убиецът на бездомните кучета. — Аз ли да ви мия чиниите?

Гласът му бе учудващо тънък и писклив за ед­рото му тяло на роден дръвник.

— Всичко съм измила — обади се жената. Самата каеща се безпомощност бе тя в този миг.

— Всичко ли? А това тук какво  е? — откри май някаква улика онзи. — Мито   ли е това, а? Мито ли е? — изписка разгневено той и горе из­трещя като шрапнел захвърлена чиния.

Войната тлееше, набираше мощ и чакаше удо­бен повод да избухне. Поводът бе вече налице — немитата чиния — и ето че първият снаряд из­гърмя наблизо и вдигна пепел и дим в семейното огнище. „Не, този път оръдията ще замлъкнат, фелдфебел!" — заканих се за смелост и прекра­чих прага. На стената отвътре в антрето бе опряна счупена дръжка от лопата и си помислих дали не е по-разумно да я стисна в десницата за оръжие, но реших, че не бива да се намесвам в свадата като укротяващ отряд — ролята на мирен посред­ник по би ми подхождала. Знаех, че злото е неизтребимо и всеки опит да го залича от земята ще ми донесе само поражение; но нека да не го отбягвам и стоя някъде около него с моята без­крайна доброта, пък все ще има от това полза за някого.

Издигнал доброто си сърце като хоругва, аз почуках храбро на вратата.

— Кой  подлага мръсните чинии в шкафа? — заглуши призива ми онзи. — Траете си, а? Ще ви отворя устата аз на вас сега!...

Изпреварих го и отворих вратата. В разширя­ващия се процеп видях първо момичето, седнало в края на леглото и забило виновен поглед в ня­какъв учебник. Тази картинка ме разстрои съв­сем, защото и аз някога като малък се прикривах от семейните свади зад кориците на учебниците. После ми се изпречи и той — разгърдена и настръхнала дивотия в средата на стаята — и на­края видях и жената да мие бързо-бързо тра­гичната чиния на мивката в ъгъла. Бе свита женица, с посивели коси, а чинията бе алуминие­ва — почерняла и очукана като нея.

— Аз ги подлагам — казах усмихнато. — Чи­нии, динени кори, крак... аз ги подлагам, човече. Моя е вината.

— А ти кой си? — изненада се все пак отлъче­ният от човешкия род — позорът   на почтеното братство на толстоистите. Сега разгледах отблизо образа му, но какво срещнаха младенческите ми, лъчезарни очи: ниско чело, надвесено над мрачно лице, като стряха над стена в задния двор, про­пукана, мръсна и надраскана с гадни думи от ро­да на „Аз ще ви..." Ръката ми, понечила да из­пише върху тази стена светли четиристишия за нежността и любовта към ближния, изгуби уве­реност и едва не се отпусна безсилно. Подкрепиха я уплашените погледи на жената и момичето: за тях бях задължен да си вдъхна малко смелост и сложа край на кръвопролитията, ако ще и да за­пушвам дулата с тялото си.

— Кой съм аз ли? — отвърнах все така усмих­нат. — Ето един въпрос, на който никога не успях да си отговоря, но след като нахълтвам  неканен в къщата ви и вие ме питате... човек, приятелю, като теб, като това мило момиче там, като онази скромна и отрудена жена...Човек, който желае само доброто на твоя дом.

— Я да те няма! — захвърли даровете ми през прозореца онзи и пристъпи към   мен. — Марш оттук, келеш с келеш!

— Не, има ме, човече! — изгубих усмивката си и цялата ми смелост отиде в краката, които за радост все още ме държаха. — Има ме и това е най-лошото — не мога да се махна. Докато са тук това момиче и онази жена там, все ще ме има. Ще трябва да ме приемеш някак си, другарю. Или ти, или аз!

— Така ли? — дишаше вече в лицето ми кучият му син. — А ако ти извия врата? — протегна лапи той към мене.

— Не, ти няма да ми извиеш врата — отстъпих назад през прага. — На никого няма да…Ти си вече стар човек, разбери го!  Внуци трябва да ба­виш, а не да. ..

— Бягай оттук, че ще те смачкам! — налита­ше онзи.

— Не, ти няма да  ме смачкаш!  — говорех  и отстъпвах назад.

Аз заднишком, той към мен, като в аржентин­ско танго — като в танца на смъртта, — преминах­ме през коридора и се озовахме навън. В отсрещ­ния двор водата бе спряла да плющи. Съседът вероятно отдавна бе залепил ухо зад оградата и оттам следеше развитието на двубоя. Задкулис­ното му присъствие и откритият простор ми да­доха известен кураж.

— Ти много обичаш да мачкаш, нали? — изви­ках. — Бездомни кучета, слаби жени, малки момичета, старци... Ти, вмирисана бъчво, с твоите мръсни ръчища! Да удряш ти се иска, а, вратове да извиваш, проклет идиот!

— Млък, гадино! — размърда  туловището   си онзи след мен по стълбите. — Изчезвай, докато си жив, че като грабна тоягата!...Той се скри вътре и след миг се показа   на вратата с дръжката от лопатата в ръка — изникна в рамката като освирепелия неандерталец из гър­лото на пещерата. Ето, ето го и съдният час, на­ближава! Дръж се сега, ако можеш!...

— Не, ти изчезвай! — взех да крещя аз. — Ти и всичките мръсни идиоти като тебе — да се продъните в земята! Докога ще тъпчеш близките си, свиня такава? — възвисих глас аз. — Нямаш ли капка срам, животно?

— Ще те пребия, копеле! — запъхтя се онзи и надвисна със сопата над мен.

— Няма да ме пребиеш, тъпо говедо! — не мръднах от мястото си и не вдигнах ръце да се защитя аз. — Деца и жени можеш да пребиваш с гадните си лапи, търбух такъв, а не мене! Скот, пияна мърша, катил, свинска зурла!... — надувах тръбата аз.

Крещях от страх, да ви призная. През живота си бях прочел стотици описания на велики битки, бях се възторгвал от хладнокръвието, с което по­срещат смъртта храбрите воини, но изправен се­га сам пред опасността, губех самообладание. Още от невеселите нощи на моето детство в мен се бяха насъбрали куп гневни думи срещу простака и ги изливах сега, прислонил зад тях малодушие­то си като зад защитна стена от тиня. С това ця­лата ми войнственост се изпари и когато онзи ме халоса със сопата, бях вече готов и бездруго да рухна в тревата. Но аз докрай не вярвах, че той ще се реши да спусне гилотината — не очаквах жестокостта му да отиде толкова далече, — и приех удара с тъжно изумление. Пък и той наисти­на имаше сигурна ръка за тази работа, отмери ме  точно  отгоре  и  даже  издаде  едно  отривисто „Хат", като че отрязваше дънер.

Свлякох се кротко до оградата. Лъчезарните ми очи отлетяха в непрогледната тъма и в праз­ните им орбити се завъртяха калейдоскопични картини, обагрени в розово. Не ми бе за пръв път да губя съзнание, бях ококорвал няколко пъти очи в лекарските кабинети около отчаяните ми опити да се вместя в редиците на кръводарители­те, тъй че розовата прожекция не бе новост за мен. Сега в кадъра изскочиха онези близнаци от гемията със сдъвканите шапки: единият ме при­хвана през кръста, докато падах, а другият бе подал глава от трюма и ни гледаше с печално съчувствие. Не отплавахме за съжаление, макар че от филмотеката на спомените ми този път бях попаднал на една от най-приятните ленти — съв­зех се бързо.

Съзнанието ми бавно се проясняваше и в мъг­лата дочух някой да вика над мен с далечен, мек глас, сякаш се обаждаше иззад облаци от памук: „Убиха го! Убиха го!" Това сигурно бе гласът на съседа. Той бе изчакал да стихне битката и сега изстрелваше залежалите си ракети над притих­налото полесражение, осеяно с трупове. Към не­говия глас се присъедини друг, цвърчащ като на мишка: „Олеле, пребиха момчето!" Появиха се още гласове, те се приближаваха отвсякъде, като светлинки в мрака, и около мен зажужаха рояк раз­тревожени и загрижени пчели. „Тичайте за лекар, тук убиха едно момче!" — извика в пространството съседът и отнякъде се обади ехото: „Викайте ле­кар, там са убили някакво момче!"

„Много ли ви се ще да са го убили?" — изникна в размътения ми мозък. Главата ми бе като про­пукан кокосов орех, от който се изливаше на тла­съци хладен сок, но в себе си усещах спокойствие и тихо ликуване като след свършено добро дело, давах си сметка, че мисията ми е приключила и цялата опасност на света е вече някъде встрани от мен. При това бях останал жив и здрав и си­лите постепенно се завръщаха в тялото ми, на продължавах да си кротувам по гръб в тревата, предоставил останалото на санитарната команда. Тя бе поела грижите за ранения воин и скоро дочух сигналите на „Бърза помощ".

„Къде е  пострадалият?"  —  запитаха  и  хорът на санитарите отвърна вкупом: „Насам, насам, ей го къде лежи! Ударен е в главата!" „Я се отдръп­нете!" — казаха и над мен се спусна бяла сянка и  долових  толкова   неприятната   ми   миризма  на карбол и болница — бях в ръцете на пристигналия лекар. След като подържа няколко секунди длан на сърцето ми, той оповести на всички, че ще жи­вея. „Нищо  му няма" — каза и аз едва-що не му се усмихнах за тези думи, но той добави нещо за зашиване на спукани глави  и това  ми скова лицето. Идваха нови страдания за мен — в дву­боя ми с медицината, — а тук аз нямах особени, резерви за съпротива. Още докато лекарят ме превързваше набързо   в двора, аз завъртях за кратко лентата, а когато ме вкараха по-късно на, количката в хирургическото отделение, моето вът­решно око бе свидетел на една  безконечна прожекция — затънах сред вихър от образи и цветни картинки. Отървах се от това изобилие едва ко­гато ме сложиха в леглото, зареден, както тряб­ва, с наркоза.  

 — Сега се опитайте да заспите – каза сестрата и угаси лампата.

— Ще заспя като нищо — отвърнах с гласа на щастливеца,  излязъл  току-що  от  устата  на  крокодила. — А как ви е името, сестра?

— Корнелия — отвърна тихо тя.

—  Чудесно — казах. — Поседнете за малко до мен Корнелия.

— Добре — отвърна тя и приседна до възглав­ницата. — Но се помъчете да заспите. Това сега е важно за вас.

— Важно ли е за мен, Корнелия? — ръката ми запълзя и достигна нейната, опряна на леглото. — О, страдам, сестра! Пека се на огъня! — простенах с болка аз. Наистина ме болеше, но какъвто си бях палав щурчо, щеше ми се да се позабавлявам със сестра Корнелия, която все още не бях видял, но я чувствувах до себе си.

— Нищо, ще мине — отвърна тя състрадателно и се остави да взема дланта й в моята. — Ще по­спите и утре ще се чувствувате добре.

— Чак утре ли? Утре е много късно, Корнелия. Искам сега да се чувствавам добре.

— Сега няма да може — каза   тя. — Ще   ви боли известно време.

— Може, може — прошепнах, — дори и да ме боли!

Дланта й бе мека и влажна, а това не говоре­ше ли за вродена страст у сестрата? Докато охках страдалчески и тя ме утешаваше, пропълзях неусетно нагоре към лакътя й и пръстите ми докоснаха твърдата заостреност на гръдта й.

— Охо!  — удиви се тя. —  Вижте го вие болния! Той се бил преструвал на такъв! — стисна тя ръката ми.

— Какво ти преструване тук, Корнелия? — усе­тих да набъбва животът в мен под чаршафа. — Само спартанската ми воля ме крепи все още на този свят, любима!

— Сега пък станах и любима — засмя се тя ш се вдигна от леглото. — Някои се влюбват, без и да са видели с очи любимата.

— Не, ти сега си  моята  любима, нищо че не съм те видял — казах с нежен призив, закопнял да  я  върна отново до възглавницата.  — Ти си моята  любима, защото  си единствена до мен в бедата и аз държа ръката ти, както издъхващият кръста. Но къде е ръката?

— Тук си е — отвърна сестрата. — С нея ще затворя вратата сега и ще ви оставя сам. Имам и други пациенти.

— Да, но ти си моята любима — прошепнах от­паднало, — а за другите какво си — сестра Корнелия. Ела при мен, любима, искам да ти кажа колко много те обичам!

— Хайде да ми го кажеш утре —  отвори тя вратата. — Ако го чуя и утре, мога и да ви повяр­вам. А сега спете.

— Аха, да спя. Само това ли? Няма ли да ме целунеш за лека нощ, сестра?

— Боже, какъв сте! — възкликна с възторг тя. „Любовта на медсестрата е  лавровият венец за ранения храбрец" — изникна в отслабналата ми, упоена мисъл, когато момичето излезе от стаята. Клепачите ми натежаха и си пожелах спокоен сън след бурята.

VІІ

Тази нощ не бе никак лека за мен. Поспах около час и се събудих, разтърсван от видения — убие­цът на бездомните кучета точно бе вдигнал една от гегите, с които играеха онези веселяци в летния театър, и се канеше да я стовари върху гла­вата ми. Този удар вече щеше съвсем да ме довър­ши, ако не бях отворил очи. От съня попаднах направо в прегръдките на болката  —  наркозата постепенно се оттегляше и върху черепа ми раз­палваха буйни клади. За да се разсея, извиках в паметта си забавни случки от историята и живота, като тази за суетния кариец Анфимах,  потеглял в бой, покрит със  злато и накити като глупава мома, и после за един мой съученик от началния клас на  гимназията, чиито родители  идваха  вед­нъж в седмицата да го къпят, но не успях да об­лекча  страданието си  —  кладата  се разпалваше все повече и около нея заподскачаха подивели ка­нибали,  удряйки бясно барабаните. Към страда­нието ми се присъедини и тягостното чувство, че съм  изоставен в пълно забвение. Лежах сам в тъмната стая, далече от близки и познати,  като корабокрушенец,   за  който отдавна   нищо не   се знае. И всичко това благодарение на калпавия ми навик да заминавам нанякъде, без да се обаждам на  никого. През живота  си  бях прибягвал  само веднъж до услугите на пощите и то съвсем бег­ло — когато преди години получих ненадейно за­грижени съвети от майка  ми, затворени в плик, и трябваше да й драсна в отговор два-три реда. Някакъв бъбрив хапльо я бе залъгал, че уж съм се колебаел дали да приема ръката на момиче от високопоставено семейство, или да съхраня по за дълго свободата си, и тя, наивната, бе побързала да ми напише. „Синко — пишеше тя, — знай от мен, че на този свят няма нищо по-тежко от не­щастието да си беден човек. Бедният навсякъде е чужд и подритван и никой не го кани, ами го при­смиват и отбягват всички…" — и прочее. Отвър­нах й накратко да не вярва толкова на хорските приказки, но от моя страна това не бе писмо, а жива принуда — да отхвърлям иначе изгодни, но несъществуващи годежи. Оттогава обаче аз ся­каш не виждах към кого мога да се обърна с пис­мо и да напомня за себе си. Мълчах си и отсре­ща, като не знаеха адресите ми, също мълчаха. „Но това не е добре, човече — казах си с укор, — никак не е добре, дето си заличаваш сам следите, както лисицата го прави с опашката си!"

Търпях стоически срещу болките и угризенията на виновната съвест и едва към сутринта сънят ми донесе облекчение. Когато се събудих, бе вече утро и през прозореца струеше обилна светлина. Чувствувах се в бодро настроение и отново готов за подвизи, но щом направих опит да се повдигна, изскочиха на часа лудите островитяни и заблъска­ха барабаните. Нямаше как — налагаше се да остана все още прикован към леглото.

Отпратих чрез звънеца призивни сигнали в ефира и пристигна сестра Корнелия. За моя го­ляма изненада видях пред себе си едно грозничко момиче, сякаш божествената фея, която седеше снощи до възглавницата ми, се бе превъплътила в невзрачно същество с дебели прасци и месесто лице на лакома сладкарка. Прикрих разочарова­нието си и я посрещнах с пламенна спонтанност: „О, любима, лъч божествен, дивен дар!" — но тя веднага схвана фалша и се отнесе хладно към възторзите ми.

— Как се чувствувате? — запита сухо. — Добре ли спахте?

— Превъзходно — отвърнах. — Мислех си ця­лата нощ за тебе, Корнелия, и си прекарах чу­десно. Едва дочаках утрото да те зърна.

— Стига глупости! — намръщи се тя. — Имате ли нужда от нещо?

— Да ям — отказах се от серенадите аз. — То­ва ми е единствената нужда, след като. . . И сут­решната преса, ако е възможно. Искам да прочета как са отразили събитието от снощи.

— Докато не се възстановите напълно, четене­то не ви е разрешено — каза сестра Корнелия. — Закуската е след половин час. Тук обаче е един служител от милицията и пита дали сте в състоя­ние да поговорите.

— Нека да заповяда. Но гледайте закуската да е  по-обилна,  защото не съм  слагал нищо  в уста от вчера. Нарушете стереотипа,  ако се наложи.

— Ще получите само необходимото — каза се­стра  Корнелия  и  напусна  стаята.  Поставих  се  в доста  неудобно положение, но не бе моя  вината, че утрото сменя нощта за да ни покаже действи­телността в истинския й вид. Снощи аз наистина си повярвах, че държа ръката на някаква боже­ствена спасителка, а излезе нещо като маскен бал, когато не знаеш как изглежда дамата, скрита до теб зад доминото.

След минута бях посетен от следователя. Опи­сах произшествието, без да пестя краските, и до­като разказвах, преживях още веднъж подробностите около драматичния ми опит да спасявам беззащитните. Целта ми бе да накисна тъй убиеца на бездомните кучета, че да си получи докрай възмездието.

— Отдавна му бях вдигнал мерника на този човек — каза следователят, — но сега вече няма да се отърве. Ще го вкарам, където му е мястото.

„А защо тогава не си натиснал спусъка на­време — помислих си, — ами изчака аз да се поя­вя? Аз, страхливата жертва. . ."

— И за какъв срок смятате, че може да бъде вкаран?

— Ще искам не по-малко от пет години — от­върна  следователят.  — Това  е опит за  убийство.

— Отлично — казах. — Тогава всичко е наред. Някои ще си отдъхнат пет години.

Уж наистина всичко бе в ред, а излезе, че не е. Когато следователят взе паспорта ми да нанесе точните данни, той се задържа на страничката за адресната регистрация и запита:

— Откога сте в нашия град?

— Ами стана вече седмица — отвърнах, схванал вече накъде отива работата.

— Защо тогава не сте регистриран? — постави ме натясно той. — Нали знаете, че нямате право да престоявате повече от едно денонощие, където и да е, без да се регистрирате?

— Знам, но докато се настаня, докато да под­редя някои неща... — заувъртах го   аз, забеля­зал как въпреки всичко следователят е на път да ми отреже глобата.  —  Залисах  се и ден след ден...

— Не бива да се залисвате — размаха назида­телно паспорта следователят и го метна на шкафчето,  — ами като излезете оттук,  веднага да  си впишете адреса. Редът трябва да се спазва.

— Трябва — приех почтителен вид аз. — Нали затова е ред.

Както и да е — размина ми се и този път. След като дадох по такъв начин ход на следствието и останах  сам,  аз  се вдигнах с усилие от леглото, спуснах райбера и се повдигнах на пръсти до чеш­мата. Едва не получих припадък, но честолюбието ми излезе по-силно от болката и докато струята не изми пенестите следи от позора ми, не се вър­нах в леглото. После закусвах и посрещах гости. Мълвата за доблестната ми постъпка бе обиколила болницата и няколко души наминаха насам да се убедят с очите си, че всичките смелчаци не са из­бити през войната. Никога не съм имал повод да се чувствавам герой, освен може би само веднъж, когато скочих на плажа от десетметровата кула надолу с главата. Тогава ние, няколко приятели, се покачихме на кулата, подкарвани от погледите на една позната ни красавица, но горе нервите на останалите не издържаха и те се върнаха на­зад по стълбата, сподирени от дюдюканията на тълпата. Аз много желаех красавицата  да бъде моя и скочих. Не, просто се откъртих отчаяно от трамплина и така лошо пльоснах във водата, че гащетата ми отхвърчаха встрани като простреляна птица. Едва се добрах до брега, а красавицата се изгуби след това към близката горичка с един от пъзльовците. Още тогава се разубедих в ползата от смелите полети, но ето че сега се наложи да приемам отново почестите и възхвалите. Славата обаче пак си показа опаката страна, тъй като лекарите проявиха прекалена загриженост за оздравяването ми, от което получих още няколко хубави припадъка.

Вестта за неравния ми двубой със злото се бе разпростряла над града и рано следобед бях навестен от нашата близка родственица. Тя бършеше очи с бродирана кърпичка и въздишаше горестно: „Как­ви лоши хора живеят, господи, какви изверги, да ми  ударят така детето!..."  Пресметнах дните и установих, че под покривката в нейния дом са останали само два лева, колкото е платата за та­зи вечер.

— Хазяйке — казах, — я бръкни, моля те, в джоба на сакото, там имам малко пари. Вземи за три вечери, защото не мисля да оставам по за дълго в болничното легло.

— О, не, момчето ми, ние сме се разбрали вече за това — размаха с укор кърпичката тя. — Като се върнеш, ще ги сложиш пак на онова място и така ще има и за двама ни.

— Тъй да бъде — отвърнах, — да не променяме уговореното.

По-късно пристигна и хубавата талиманка. По­срещнах я с усмивка, за да не я тревожа, но тя се държеше храбро, моето момиче — по зачервените й очи разбрах, че отвън се е обливала в топли сълзи, а тук, коленичила до леглото, преглъщаше воплите.

— О, Мони! — мълвеше с любов и състрадание тя. — О, скъпи, какво се случи с теб!

— Нищо не се е случило мила — галех я по косите аз. — Поразтърсихме малко духовете, това е всичко. Отървахме града за няколко години от един идиот, а с останалите нека и другите да се посражават.

— О, Мони, защо ти трябваше това? — целуваше храбрата ми десница тя.

— Било, каквото било — отвърнах и я повдиг­нах за брадичката. — Я погледни насам.

Тя обърна очи към светлината и цветът им се преля от кафяво в зелено.

— Същите са  —  казах доволен.  —  Радвам  се, че всичко е запазено така,  както си  бе и преди.

— Запазено е за тебе — усмихна се тя — Всич­ко!  Веднъж да  се оправиш и да  излезеш оттук.

— Скоро и това ще стане. Обичаш ли ме, скъпа?

— О, Мони! — преклони се тя още веднъж пред името ми.

„Ако се случеше нещо с мен, не друг, а това момиче щеше да полива цветята над гроба ми!" — помислих си и само неудобното място ме възпря да не я взема в обятията си. Бях обзет от приливи на нежна признателност към нея и от носталгия по нашата колиба край брега, където да разпи­лявам косите й в пясъка. Изгубил за кратко пре­дишния ни мир, аз го украсявах в представите си и му придавах разкоша на неземен палат, където жадувах час по-скоро да се завърна.

След този случай моето момиче се привърза още повече за мен и когато бе свободна, не се отделяше от леглото ми. Това ми навлече оконча­телно хладното пренебрежение на сестра Корнелия и отношенията ни нататък се сведоха изцяло до задоволяване на желанията ми в рамките на позволеното от болничния правилник. Но аз укреп­вах бързо и след няколко дни вече излизах сво­бодно на терасата. Сядах там в шезлонга и бъб­рех с другите болни. Постепенно разговорите ни се изместиха от подвига ми и той се позабрави —слях се в приятна непретенциозност с пациентите и заживях тихо и безметежно като в пансион.

Един ден имах рядко приятен гост — брезен­товият Хари. Той бе изплувал на повърхността и на път за София бе решил да споходи изпадналия в беда представител на една наука, с която той като пещерняк сътрудничеше. Донесе в болнична­та ми стая цветен отломък, голям колкото юмрук, и полъх на билки, борова смола и мечи стъпки; погледът му сияеше не по-слабо от цветните лъчи, отразени в камъка.

— Убедихте ли се,  че и отвън не е по-малко опасно? — върна ме той към разговора ни в са­молета. — В пещерата това никога нямаше да ви се случи.

— Кой  знае?   —  отвърнах  разколебано.  —  Но истина е, че все си мислех да тръгна някой ден към вас в планината. Тъй и не успях да си изпълня намерението.

— Нищо, следващото лято ще го изпълните — даде надежда за бъдещето Хари. — Аз имам още малко работа горе. Ще ми бъдете гост. Или каза­но на наш език, ще представите един от трите вида живи организми в пещерите — тези на троглосенкте, на случайните гости.

— И не мисля, че мога да бъда от постоянните посетители — казах, — от тия, дето ще свикнат с компанията на пещерните паяци.

— От триглофилите — добави с усмивка  Ха­ри. — Те са, които се приспособяват и обикват ус­ловията на пещерния живот. Ние, спелеолозите, сме донякъде триглофили. Приспособяваме се.

— Може само да ви се завижда — отвърнах. — Но все пак нека да си остана такъв, макар и като случаен гост. Тук, на земята, да стоя до края, пък каквото ще и да става.. .

Все още бях убеден, че убиецът на бездомните кучета с удара на соната отмери и тона на най-свястната песен, която бях изпял през живота си — песента за освобождаване на робите от веригата. Нищо по-добро не съм извършил досега, мислех си, от това, дето ще облекча поне за известно вре­ме съдбата на онази женица и на момичето. Ето защо, когато наскоро видях жената да влиза в стаята ми, аз го приех като посещение за изразяване на гореща признателност. Още повече че тя ме засипа с подаръци: плодове, кутии с бисквити и шоколадови бонбони и даже една евтина риза от тафта, каквато не бих облякъл, но при вида на която бях трогнат и притеснен от неудобство. Че откъде, като си помислим, жената може да вземе пари за тези дарове? Имала е няколко скътани левчета и ги е извадила изпод дюшека, за да се отблагодари колкото може на спасителя.

— Не биваше да го правите — казах. — Та аз съм здрав и читав и не си струва да се изхарчвате толкова за мен.

— Ох,  момче,  момче!  —  въздъхна  тя  и  извед­нъж захлупи лице в шепите и се разрида — съл­зите й потекоха през свитите й сухи пръсти. По­чувствувах  такава   синовна   жал да нахлува в сърцето ми, че едва не се разхлипах с нея.

— Недейте! — сложих ръка на рамото й. — Всичко вече отмина и сега трябва да се успокои­те, а не да плачете.

— Ох, минало е, нищо не е минало — потръп­ваше тя. — Ще го осъдят, а може и в затвора да отиде.

— Сигурно ще отиде — уверих я аз. — Това е неизбежно за него.

Жената спря да плаче и се вкопчи за мен.

— Само ти можеш сега да помогнеш!  — каза неочаквано тя. — Ти си като мой син, станалото — станало, но все едно че майка ти те моли — спаси го! — Говорих с един адвокат и той каза същото: само момчето, вика, може да помогне, ако заяви в милицията, че никой не е виновен. . .

Жената отвори кутията с шоколадовите бон­бони и ги тикна към мен:

— Вземи си, момче — каза молещо, — от ху­бавите са, за тебе съм ги избрала!

— Ами защо така?  — разстроих се съвсем аз и в объркването си налапах една бонбона. — Че нали ви тормози, доколкото научих, и ако го вка­рат в затвора, ще се отървете от него за няколко години? Нали за вас с момичето бе всичко?

— Ох, за нас е да не отиде! — въздишаше тя. — Той не е лош човек, момче, като пийне малко, ще повика, такъв му е характерът, ама без него не е добре за нас. Спаси го, дете, помогни ни и бог ще те поживи!

При това обръщение аз взех, че си спомних за оная песен „Били смо деца, шетали смо боси", която чух в каютата на капитан Мате, и без да искам, ме напуши смях. Чак сега проумях за какво бяха подаръците и като си представих как убие­цът на бездомните кучета се бърка с неприязън в джоба, та да ми купят усмирителна риза, изпад­нах във весело състояние на духа и едва не се разсмях на глас. Цялата героична история из­веднъж се сведе до забавен фарс, в който аз за­играх ролята на глупака.

— Хапни си, момче, подслади се — поднасяше ми плодове жената.

— Ще хапна, ще хапна — усмихнах се и лапнах няколко зърна грозде. — Значи тъй да стане, а? Искате да не отива?

— Да не ходи, момче, вкъщи да си остане! — каза с обнадежден глас тя. — В тебе ни е надежда­та сега и те моля като родна  майка да ни  по­могнеш!

Родната ми майка не ме бе молила за нищо и сега ми се удаваше възможност да премахна по­не част от неизпълнените си синовни дългове.

— Е, добре — казах, отправил поглед към та­вана,  — тъй да  бъде.  Обещавам ви,  че няма да отиде. Щом това  е добре за вас, нека да остане в къщата ви. Можете да се върнете спокойно у дома. Аз ще поема вината.

— Ох, товар  ми свали от гърба, момче! — за­радва се жената. — А си мислех: дали ще склони воля? Яж, яж, хапни си да оздравееш по-бързо. . .

До бонбоните и плодовете повече не се и до­коснах. Раздадох ги на болните, а ризата подарих на един старец от съседната стая, с когото дру­жахме на терасата. Той я облече веднага да види как ще му стои и остана доволен — в знак на благодарност ми даде ножчето си. С него аз из­рязах името си върху парапета на терасата и дни­те, които престоях в болницата. Те бяха шест, а сутринта на седмия ме изписаха и хубавата талиманка Елена ме очакваше отвън, за да ме за­веде в къщичката край морето. Бях отслабнал и се люлеех като пламък на свещ в светлия, лек въздух, изпълнил последните дни от лятото и нямах сили да браня свободата си — оставих се да ме въведат без труд в златотканата мрежа. Моето момиче ме подкрепяше подръка и в този миг изразът на лицето й бе напълно на съпруга, поела грижата за семейството. Помислих си дали жената не би позволила да халосат мъжа с тоя­га, стига да е уверена, че това ще го привърже поне за известно време към нея. Вероятно жена­та не би се спряла пред нищо, за да се сдобие с малко власт над мъжа.

Стигнахме края на градината и пред нас се откри морето. Там, в края на плажа, видях блес­налите огледала на солниците и една самотна фигура да се движи около тях — старият Демостен. Времето бе тихо и небето спокойно. Сега се береше солта и би трябвало да съм до соларя, докато не са паднали дъждовете; да развъртим двамата дървените лопати, а вечерта да тръгнем към острова на блажените мъченици. . .

— Хайде, Мони! — дръпна ме за ръката мо­мичето и аз я последвах покорно към дома й.

Изкачихме бавно стълбите до тринадесетия етаж, където тя взе ключа изпод изтривалката и ме въведе в апартамента. Влязохме в слънчев, дъхащ на чистота хол. В средата му ни очакваше дълга маса със старинни столове отстрани, в ъгъла поклащаше листа стогодишен фикус, а цялата сте­на отдясно бе остъклена. В нея се отразяваше един друг салон, по-причудлив и странен, като кът от приказките за добрите вълшебници. В този салон все исках да попадна и аз, изглежда, в ми­ниатюрния свят на джуджетата и да ям от понички колкото орехови черупки и прекрасната фея да ми прислужва под звуците на сребърни звънче­та… За там се бях запътил — отвъд границата на видимото от всички, — но тъй и не успях да пристигна. Спрях се по средата на пътя, разполовен на две — телом отсам, а с мисълта си отта­тък, където се отразява изменчивото лице на меч­тата; в едната половина троглосен, а в другата троглофил — господ да ми е на помощ!

— Харесва ли ти тук? — запита ме Елена.

— Прекрасно е! — завъртях очи аз. — Всичко си е тъй, както трябва да бъде.

— Сядай тогава на масата  — подкани ме тя. Разположих се в старинното кресло като папата в трона и сключих притихнало ръце. Моята фея се разшета и на масата изникнаха дузина вкусни блюда. Хапнахме в мълчание заедно с другите двама като нас, отразени в стената, след това тя ме настани на дивана и пусна грамофона да отпочина и се разсея с музика. Каза, че е взела една нова плоча по случай завръщането ми и сега ще я чуя. Аз все още не мога да си обясня какви тайнствени сили се бяха сговорили да изпреварят по такъв невероятен начин времето и да ме изне­надат с този мил сюрприз, но така си беше — сред песничките от плочата изведнъж прозвуча една мелодия, която не бих могъл да не позная. Съвсем неочаквано зашумя и въздъхна песента на моята голяма любов, изоставена от мен в спомените. Тя бе променена с чужди вариации и музикални пан­делки, но в основата си бе същата, както я изля душата ми на пианото в дома на зъболекаря Лесновски.

Талиманката Елена бе застанала в сянката на фикуса и ме наблюдаваше с нежна, загадъчна усмивка, сякаш и тя бе един от тайнствените заговорници, взели решение да ме поставят на последно изпитание. Така или иначе, аз и не възна­мерявах да се покланям повече пред останките от­миналото си.

Изслушах песента без особено вълнение и вдигнах плочата от диска. Както и очаквах под: „Въздишките на нелюбимия" стоеше само името на младия Хайдн. Йозеф, синчето, надеждата на всички ни, бе дръзнал вече да отвори онази врата водеща към царството на корифеите и въздиша­ше там вместо мен. Казах си, че така ми е било отредено от провидението — друг да се настани при момичето, за което копнеех, а после друг да изпее любовната ми песен на сцената, — и върнах пло­чата обратно. „Мила Мариана, погледни към-мен" — пропя отново чуждият глас и излязох на; балкона.

Морето се плъзна в краката ми и ме облиза предано. „С теб ли, приятелю? — запитах го. — Двамата ръка за ръка ли?"

— За какво си се замислил? — застана до мен Елена.

— За нищо, скъпа — отвърнах и я приютих до себе си. — Отдъхвам си след битките. Но бих мо­гъл да помисля за древните антедонци, които страстно обичали прехвърлянето и пътуването по море, но все оставали на сушата. Те всички били. червенокоси и слаби. Прехранвали се от ловене на риба и пурпурни миди и остарявали на морския бряг сред водораслите и скалите. В часа на раз­дялата синовете им разпръсвали   праха върху вълните и чак тогава мечтата им  се сбъдвала. С морето край брега ли? Е, така да бъде! 

ЕПИЛОГ

И все пак дойде денят, когато нишката на житей­ския ми роман, която аз с такава настойчивост .завързвах, да се прокъса и изплъзне от ръцете .ми; видях как кълбото се търкулна и не затичах ,да го догоня. Нещо завинаги бе свършило и отлитането на птиците по дългия понтийски път не бе единственото, което ми го подсказа.

В този ден осъмнах като един млад и бодър човек, с когото почти не се познавах. Този млад човек облече чиста риза, огладена от НЕЯ, стегна възела на вратовръзката и тръгна към училище­то. Вратата след него остана отворена и съпрово­дена от насърчителния плисък на обредната вода, той се заспуска надолу по стълбата, а всъщност пое нагоре — към издигнатото място на наставник и пастир на невръстните, жадни за знания души. Прие няколко почтителни поздрава от съ­седите — „Добро утро, учителю!", „Имаме хубав ден, а учителю?", — махна на момичето, излязло на балкона да му се полюбува как ще направи първите стъпки в попрището, и закрачи отмерено към спирката. Там взе новия брой на градския вестник, пакетче цигари и остави рестото, за да го запомнят — да създаде още в началото тради­цията. Кимна по същите съображения на шофьора, с когото вероятно щяха да бъбрят по-нататък в сутрините за международните събития и непослуш­ните деца вкъщи и се метна на автобуса. Циган­ското лято грееше в стъклата. Пресният вестник шумолеше в джоба му. Дърветата край пътя скла­няха короните си да го приветствуват. Е, на до­бър час, учителю!

В класната стая влезе с ведро, но строго изра­жение на лицето си, стиснал под лакът картата на земята като копие. Предстоеше му да се сра­жава безброй дни с немирниците и чрез копието в ръката искаше да им намекне, че няма да се спре пред нищо, докато не ги застави да седят на чиновете като послушни, спретнати и ученолюби­ви хлапета. Посрещна го стена от мълчаливи и любопитни погледи, но той знаеше, че тази тишина е измамна — няма да мине и ден, и същите тия момченца и момиченца ще се разлудуват като па­лави жребчета. Но той имаше надеждно средство, с което да ги укротява — историята. Тя е, на коя­то се надяваше да погълне вниманието им и да ги впрегне в колата, а той само ще ги подкарва на­пред със словото си, с неговото слово, все още свежо и зелено като тревата по таванските хъл­мове.

Вписа първия ден в чистия дневник и вдигна глава.

— И тъй, историята, скъпи мои приятели — подзе той усмихнат, — човешката история е пред­мет, който ние заедно с вас ще изучаваме. Това няма да ни е никак трудно, да ви кажа още от­сега, защото тя сама се е постарала да бъде ин­тересна и увлекателна за нас, които ще я разгръ­щаме ден след ден. Но по какъв начин го е постигнала, ако си помислим — с цената на колко човешки живота, изгубени на полесраженията, или в леглото от кинжала и отровата на изменника! Милиони знайни и незнайни жертви, за да станат интересни страниците й, което ни задължава всич­ки нас ако не да я обичаме, то поне да се отна­сяме към нея с уважение. Уважавайки историята, ние ще достигнем лесно до поуките, скрити в нея, защото никакви други познания освен познанията за миналото не могат да бъдат от по-голяма полза .за хората. При това не само отделните историци, и то не само мимоходом, а може да се каже, че всички те вкупом започват и свършват своите пи­сания с твърдението, че поуките,  почерпени от историята са най-правдивите, че те просвещават :най-добре хората и ги учат да понасят доблестно превратностите на  съдбата. Който от вас схване правилно развитието на събитията, той ще успее да извлече от тях много съвети, които да бъдат от полза за живота му. Тъй като от двата пътя, по които можем да бъдем доведени до нещо по-добро, единият е чуждото, а другият — нашето собствено нещастие. Първият път е по-безвреден за нас и аз ви го пожелавам от сърце, стига да не тръгнете по него като Марк Атилий, който не проявил към победените  нито милост, нито снизхождение, пък после бил отведен при тях да ги моли на колене за пощада. Който иска много, той не ще получи нищо, а който мисли единствено за собствената си глава, той ще я изгуби! Но само на това ли ни учи  историята? И тъй,  момчета и момичета, ще тръгнем от началото — разгърна той картата на стария свят с оскъдните петна на първите посе­лища. — Имало е време, когато нашата планета е била все още пуста и безлюдна, макар по нея да скитали от отдавна стадата от животните. Липсвал й онзи, който да увенчае творението на при­родата и с разума и делата си да стане солта на земята. Но ето, виждаме го най-сетне н него — показа той горния ъгъл на картата, където от пещерата излизаше с тояга в ръка косматият ди­вак. — Все още е без умствени способности, но вече с надеждата да напредне и се превърне в Човек!