Големият сън - роман от Реймънд Чандлър - части I-XIII

От мен:
Публикувам романът, издаден от издателство "Хр. Данов" през 1984 г., с преводач Михаил Грънчаров
Предговорът е от Богомил Райнов, който е добър въпреки, че носи социалистически нотки. За любопитните ще добавя, че Райнов е повлиян в голяма степен от Чандлър.

Големият сън - предговор от Б. Райнов:

ЕДИН НЕУДАЧНИК В СВЕТА НА БОГАТИТЕ

      Навремето Съмърсет Моам бе писал: „Дашиъл Хамет и Реймънд Чандлър са най-добрите представители на черния роман, като Чандлър е по-голям майстор.“ Неотдавна Труман Капоти нарече Чандлър „един от големите американски творци“. В интервала между тези две оценки редица други автори — чието цитиране би отнело премного място — са се изказвали в същия дух. Най-високо признание обаче Чандлър получава от страна на публиката. Произведенията му и днес все още биват филмирани или преиздавани в огромни тиражи. Много читатели даже не подозират, че Чандлър е отдавна умрял. Те го смятат за съвременен автор и вероятно имат основания за това.

      Биографията на Чандлър е като биографията на повечето прогресивни американски писатели, принудени да минат през суровата школа на живота, преди да стигнат до литературата. Той е роден през 1888 в Чикаго и е едва седемгодишен, когато родителите му се разделят. Заминава с майка си в Англия, където получава образование. Взима участие във войната като доброволец, после се установява в Калифорния, опитва се да си изкара прехраната с физически труд, следва курсове по счетоводство. Образованието и интелектуалните качества му помагат да влезе в администрацията и бързо да се издигне до високи постове в сферите на петролната промишленост, с всички шансове да посвети живота си на тази дейност, която, както сам казва, дълбоко ненавижда.

      Въпросът за съдбата на Чандлър бива решен не от самия Чандлър, а от избухването на голямата криза. През 1932 той загубва мястото си и остава на улицата. Това му осигурява достатъчно свободно време, за да поразмисли за бъдещето и да почне да пише.

      Всъщност Чандлър почва да пише от младини. Той е едва 19-годишен, когато публикува първата си поема, и още преди войната сътрудничи в различни списания. Но всичко това е останало далеч в миналото. Сега, в разгара на голямата депресия, бившият поет, бившият журналист, бившият надничар и бившият администратор, навършил вече 45 години, се опитва да проникне в литературното поприще откъм една съвсем друга страна. В продължение на пет месеца той търпеливо работи над новелата „Изнудваните не стрелят“. С тази новела, публикувана през 1933 в списание „Черна маска“, започва литературната кариера на Чандлър.

      В областта на популярните жанрове на Запад съществува едно комерческо правило, което обикновено се превръща и в творчески принцип: след като авторът е предизвикал интерес у публиката, този интерес трябва да бъде редовно поддържан и щедро задоволяван. По силата на това правило даже писатели, нелишени от талант, произвеждат огромен брой романи, което неизбежно става за сметка на качеството. Джон Диксън Кар е публикувал над 50 тома. Агата Кристи — над 70, Джеймс Хадли Чеиз — също над 70, Ърл Стенли Гарднър — към 110, а Жорж Сименон — над 200, без да говорим за плеядата занаятчии, произвеждащи точно толкова книги, колкото издателят им поръча. Сравнен с подобни асове на жанра, Чандлър е отчайващо непродуктивен. Той е автор на осем романа, последният от които остава незавършен, и на две дузини разкази. Той не само пише трудно, но е твърде самокритичен към написаното, така че нерядко — основно го преработва или направо го унищожава. В редица писма до своя издател Чандлър се извинява за своята мудност и говори за творческите си мъки: „Написвам една сцена, прочитам я, намирам, че е лоша. Три дни по-късно я прочитам отново и намирам, че е ужасна. Ето как стоят нещата. Не можете да разчитате на мене“

      Дашиъл Хамет бе първият писател, който стигна до простата и важна истина: криминалният роман трябва да бъде реалистичен роман, сиреч да отразява престъпленията, тъй както те възникват в буржоазната действителност. Една твърде черна действителност, от която именно се роди и тъй нареченият „черен роман“.

      Реймънд Чандлър се оказа най-талантливият последовател на Хамет. Последовател в никакъв случай не означава подражател. Чандлър обогати жанра с нови находки. Той се опита да внесе повече човечност в студения и жесток свят на Хамет. Естествено романистът постигна това не като направи по-хуманни убийците, а като създаде един по-човечен главен герой.

      Главният герой на Чандлър — също като този на Хамет — е частен детектив. Един дребен детектив, който няма дори секретарка. Един беден несретник, чието имущество се свежда до малката кола, до окачения под сакото люгер, до не особено елегантния костюм и до вечната тъмна шапка, която всеки момент може да бъде продупчена от някой куршум — заедно с намиращата се вътре глава. Името на този прозаичен герой, както вече бе казано, е Филип Марлоу.

      Няма защо да се заблуждаваме — Марлоу е груб човек, макар не дотам груб като героите на Хамет. Той има остър език, силен юмрук, а понякога прибягва и до пистолета. Той си служи с хумора не за да развеселява хората, а да ги уязвява. Защото такава е професията му и такива са хората, с които има работа. И все пак лесно е да забележим, че през грубите обноски на героя нерядко прозира съчувствие и великодушие — не, разбира се, към мерзавците.

      Макар съвременният преситен от информация читател да е далеч по-опитен и недоверчив от читателя през миналия век, с Филип Марлоу се случва същото, което някога се бе случило с Шерлок Холмс — публиката започва да вярва в неговото действително съществуване. Чандлър е обсипван с писма, чиито автори настояват да получат всевъзможни сведения за бита, привичките, вкусовете на един човек, който никога не е съществувал. При това тия кореспонденти предварително са си създали определени представа за героя и не е никак лесно да бъдат задоволени. „Вие, изглежда, знаете много повече неща за Филип Марлоу от мене — пише романистът на един подобен кореспондент, — тъй че може би трябва именно аз да ви задавам въпросите, които вие ми задавате.“

      В желанието си да задоволи поне отчасти любопитството на своята публика, писателят все пак отговаря, доколкото му е възможно, на поставените въпроси, благодарение на което ние разполагаме с допълнителна информация за Марлоу, получена направо от неговия създател. В едно от писмата на тази тема Чандлър отбелязва: „Ако бунтът срещу корумпираното общество е признак на липса на зрелост, то Филип Марлоу е напълно инфантилен. Ако привичката да виждаш мръсотията там, където тя се намира, е белег за социална неприспособимост, то Марлоу е социално неприспособим. Той е неудачник и това му е известно. Неудачник е, понеже няма пари.“

      Да нямаш пари означава в онова общество да си достоен за презрение. Марлоу обаче е дотам нахален, та използува бедността си като предизвикателство спрямо своите богати клиенти. Той по разни начини им дава да разберат, че едва ли е възможно да бъдеш богат и честен едновременно. „Беден, но честен“ — тази максима в буржоазния свят се приема като хилаво самооправдание на некадърника. Именно за да оспори презрителното отношение към честността, Чандлър предоставя на героя си известни възможности за добра печалба, които Марлоу безучастно отхвърля. В последния си незавършен роман „Загадката на Пудъл Спринг“ авторът стига даже дотам, че оженва героя за милионерскита щерка Линда, явяваща се по-рано в „Дългото сбогуване“. Но този богаташки финал съвсем не е финал, а само уловка. Марлоу няма да се възползува от парите на Линда и бракът ще се окаже краткотраен.

      В едно писмо, където съобщава, че е решил само временно да задоми героя си, Чандлър между другото пише: „Смятам, че той винаги ще има някаква мизерна кантора, някаква квартира на самотник. Смятам, че винаги ще бъде събуждан в някакъв необичаен час от необичайни хора, за да предприема необичайни неща. Смятам, че това е орисията му — може би не най-завидната, но именно неговата? Никой няма да го направи богат, защото съдбата му е да бъде беден? Виждам го винаги в една безлюдна улица, сред безлюдни стаи, всякога застрашен и все пак непобеден?“

      Марлоу по правило бива заблуждаван от клиентите си, спъван в своите действия от полицията и заплашван с убийство от престъпниците. Така той фактически е заставен да воюва срещу всички и да разчита единствено на себе си. Криминалната задача отстъпва място на опасното приключение. Ние вече не се вълнуваме толкова от въпроса кой е убиецът, а от това дали героят на свой ред няма да бъде убит, защото той често поставя на карта живота си.

      Всъщност в името на какво рискува живота си Филип Марлоу? Той пет пари не дава за клиентите си, нерядко свързани с престъпния свят. Той не се интересува особено нито от печалбата, нито от женските съблазни. Той съчувствува на хората в беда и има една единствена страст: истината.

      Опасна страст в един свят, изграден върху лъжата, корупцията, насилието. Луксозните места край Холивуд, из които героят е заставен да се подвизава, са нечисти места. Финансовата аристокрация, политическите кръгове, артистичните среди, гангстерските банди, продажните полицаи са взаимно свързани с престъпни връзки. Тук не обичат натрапниците, нито любопитните, а Филип Марлоу е един любопитен натрапник. Лесно е да си представим какво може да му се случи.

      Случват му се наистина доста неща, и то не твърде приятни. И все пак, въпреки всички рискове, най-лошото не му се случва. Защото иначе историята на Марлоу не би могла да продължи. Но и защото в модерния черен роман, също както в най-древните народни приказки, правдата винаги побеждава. Тъкмо затуй черният роман на Чандлър съвсем не е така черен, както изглежда на пръв поглед.

      Книгите на Хамет и Чандлър, макар привидно да са близки до масовата продукция, принципно се различават от нея. И не само с качеството на реализацията, а с нещо много по-основно. Масовата продукция представлява популяризация на буржоазните митове за индивидуалната свобода, за индивидуалния успех, за възможностите на трудолюбивия човек, за любовното и семейно щастие, за стойността на моралните принципи — всичко това в рамките на собственическото общество, на американския начин на живот.

      Черният роман на Хамет, Чандлър, Томпсън представлява не утвърждаване, а разрушаване на тези митове. Това е една подривна литература, чийто безпощаден реализъм разяжда като сярна киселина фалшивите легенди, за да оголи скритата под тях грозота.

      В обичайния криминален роман съществуват два свята: светът на порядъчните хора и този на престъпниците. В романите на Чандлър границата между тези два свята е заличена. Сам авторът посочва, че писателят на Запад е изправен пред „свят, където гангстери управляват градове и народи; където хотелите и ресторантите принадлежат на хора, забогатели от публични домове; където почтеният джентълмен може да се окаже бандит; където кметът на града е способен да извърши убийство за пари; където никой не може спокойно да се движи по тъмната улица, защото за закона и за реда само се приказва,“

      За разлика от много свои колеги, Чандлър не се интересува особено от престъпниците по професия. Те са тук само епизодични герои. Те не са твърде интересни като хора, а подбудите им са достатъчно ясни. Авторът насочва вниманието си към високостоящи и уважавани персонажи. В „Големият сън“, „Високият прозорец“, „Сбогом, моя красавице“, „Дългото сбогуване“ убийците са от типа на „порядъчните“ хора, най-порядъчните, тези, дето притежават милиони.

      Светът, обрисуван от Чандлър, е свят на пълната безизходица, може би не тъй кошмарна като при Кафка, но не по-малка заплашителна в мрачната си прозаичност. Правата на човека тук не са нищо повече от демагогски фрази. За да влезеш в затвора, не е необходимо да си нарушил закона — достатъчно е да си станал неудобен за някого („Дългото сбогуване“). За да изчезнеш безследно, също не е нужно много нещо. В „Сбогом, моя красавице“ Марлоу бива пребит от полицаите, хвърлен в един зимник и доведен до делириум чрез наркотици, за да умре на самото място или да издъхне малко по-късно в някоя психиатрия.

      Главно условие за успеха на едно дело е да вярваш в смисъла му. Чандлър, както сам неведнъж изтъква, пише своите романи, защото това му доставя удоволствие и защото е убеден, че с тях може да каже нещо съществено на читателя. „Всички тия хора, които са получили образование, но са полуграмотни, постоянно ми повтарят: «Вие пишете така добре, та би трябвало да се заловите с някой сериозен роман.» Те без друго биха се почувствували оскърбени, ако им обърнеш внимание, че художествената дистанция между един много добър криминален роман и най-добрия сериозен роман от последното десетилетие, е почти нулева, сравнена с дистанцията, която разделя този сериозен роман от всяко що годе представително произведение на гръцката литература през IV век преди Христа.“

      Чандлър смята, че главното не е формата на жанра, който си избрал, а стойността на това, което казваш, че популярната форма не е пречка, а предимство за сериозния писател: „Смятам, че има дълбока разлика между това да пишеш, като се принизяваш до нивото на публиката и това да правиш каквото желаеш, под една форма, която публиката е привикнала да възприема.“_

      Прозата на Чандлър, като всяко човешко дело, има и свои слабости, за които сам той си дава сметка. Интригата понякога е излишно усложнена, допускат се повторения на неща, вече известни на читателя, злоупотребява се със сравнения, понякога доста измъчени, или с еднообразни духовитости върху неизменната механика на хиперболизацииге.

      Но даже някои от слабостите в това дело показват, че става дума за истинско творчество, а не за механичен процес. Сам Чандлър споделя: „Аз съм писател, който никога не твърди «имам страшна идея за роман». Нямам идеи. Понякога намирам някоя ситуация, която неусетно развивам. Измислям трудно интригите и изграждам зле.“ И още: „Когато строя интригите, имам един ужасен недостатък: оставям персонажите да действуват свободно, а после отказвам да съкратя сцените, които не съвпадат (с намеренията ми).“

      Като всеки сериозен автор, Чандлър не се задоволява да развива сюжетните етапи на някаква предварително скалъпена история, а ни въвежда в един свят. Само че за да въведеш читателя в един свят, трябва най-първо да си го създал. Романистът умее пестеливо да рисува пейзажи и обстановки, да изтъква своеобразието им с някой експресивен детайл, да извиква с няколко думи жива представа за персонажа, да ни подсказва неговите интимни пориви и скрити реакции чрез едни или други черти на външното поведение, чрез тикове, жестове или изтървани думи.

      Авторите на класическия криминален роман бяха на мнение, че щом даден детайл не е свързан с развитието на интригата, той е не само излишен, но и вреден, понеже отвлича вниманието на читателя и предизвиква отегчение. Чандлър хладнокръвно и на всяка крачка нарушава това правило. Повечето му описания и коментарии — а те са твърде чести и достатъчно изчерпателни — биха могли да бъдат съкратени или изцяло зачеркнати, без интригата да пострада от това. Ще пострада другото, заради което всъщност авторът е написал своята книга.

      Романистът преодолява редица ограничения на жанра по най-прекия и най-верен път, като им обръща гръб и се насочва към задачите ни реалистичната белетристика: „Настъпва момент, когато трябва да избираш между ритъма и дълбочината, между действието и персонажите, между напрежението и хумора. Сега аз винаги избирам втория елемент.“

      Тази тенденция се проявява особено ясно в по-късните му произведения като романът „Дългото сбогуване“. По повод на него писателят казва: "Може да се залага върху действието и това е чудесно, стига да го обичаш? Но уви, човек пораства, става по-сложен и колеблив, поставя си по-скоро морални проблеми, вместо да се пита кой кого е „ударил по главата".“

      В „Дългото сбогуване“ има две убийства, които не са в състояние да ни развълнуват особено, и две самоубийства, едното от които се оказва фиктивно. В началото на романа в течение на 20 страници не се случва нищо — тоест е само първият от многото „празни“ пасажи. Героят се среща и разговаря с хора, несвързани с интригата. Той се движи из места, където не успява да открие нищо. Той разсъждава по въпроси, съвсем, чужди на криминалната проблематика. Всичко това е достатъчно, за да убеди схватливия читател, че криминалната анкета в случая съвсем не е най-важна.

      Чандлър е пратил героя си да броди из тия места на охолство не за да му даде възможност да залови някакъв престъпник. Даже когато Марлоу най-сетне изобличава жената, извършила двете убийства, той нито я „залавя“, нито я предава на полицията, а я оставя на собствената и съдба.

      Задачата на автора не е да разбули механиката на едно престъпление, а да разбули действителната същност на един загнил свят, в който престъплението е нещо обичайно. Тъкмо — това осмисля лутането на Марлоу и тъкмо така криминалната анкета прераства в анкета върху едно общество, а романът — в социален и политически роман. Детективът казва по повод на Айдъл Вали, квартала на богаташките имения: „Рай с ограничен достъп. Само каймакът. Само най-прекрасните хора.“ Но ние бързо разбираме, че „каймакът“ е нечиста утайка, а „прекрасните хора“ са човешки измет. „Гражданите избират свободно, но кандидатурите се издигат от партийните машини, а за да се задвижат те, са нужни много пари?“ „Вестниците се притежават и издават от богати хора. А те всички членуват в един и същи клуб?“ „Законът не значи справедливост. Той е един много несъвършен механизъм?“ „Още не е измислен чистичък, начин да спечелиш сто милиона?“ Романът изобилствува с подобни убийствени констатации, звучащи непреднамерено, понеже са изречени когато трябва и от когото трябва, като спонтанен извод на някоя конкретна ситуация.

      Втората задача на писателя е органично свързана с първата. Чандлър ни показва една човешка драма, тъй както тя би могла да възникне и да се развие в подобна нездрава среда. Вечната драма на самотника, копнеещ тайно за близост с някой себеподобен. Това не е схема на банална любовна история. Това е история на дружбата между Филип Марлоу и Тери Ленъкс._

      Марлоу вече ни е познат с грубостта си. Ленъкс е негов антипод. „Той беше човек, когото не можеш да не харесаш.“ — мек, учтив, дружелюбен и даже донейде честен. Решен да помогне на Ленъкс, Марлоу попада под заплахата на влиятелни гангстери и на всесилни милионери, бива задържан, натикан в затвора, подложен на жесток побой от страна на престъпници и полицаи. Той издържа изпитанието и побеждава, но само за да установи, че човекът, заради когото се е борил, е излъгал доверието му. Не че Ленъкс е чак негодяй. Той е просто от онези „добри“ безхарактерни хора, които стават играчка в ръцете на лошите. Един герой по време на войната, обезличен по-късно от безделие в света на богатите. Още едно разочарование и още едно разсейване на привидностите: грубиянът Марлоу се оказва чувствителен и предан приятел, а милият Ленъкс — един безволев, похабен човек.

      Фактът, че прозата на Чандлър и досега звучи съвременно, едва ли е случаен. Една от причините е в това, че системата, която писателят тъй безпощадно клеймеше, с нищо не се е подобрила. Напротив, тя докрай е разголила зловещия си характер. В тази насока САЩ действително успяха да докажат, че са страна на неограничените възможности. Страна, в която сферите на тежкия бизнес, на администрацията, на продажните политикани и на вулгарните престъпници дотам са се слели, та вече е невъзможно да се каже къде свършват едните и къде почват другите. Страна, в която бандитизмът и тероризмът са прераснали във външнополитически курс. Страна, в която се разпорежда най-страшната и най-могъща мафия — тази на военнопромишлените тръстове, издигаща свои слуги и шутове на видни места и поставяща на карта живота на планетата заради мръсните си печалби.

      Някога образът на Марлоу бе създаден като една несигурна хипотеза. Днес хипотезата — поне в този си вид — изглежда абсурдна. В наши дни Марлоу щеше просто да бъде разстрелян в мизерната си кола от някой наемен убиец на ФБР.

      Но фактът, че Марлоу като литературен герой е още жив, има своя дълбок смисъл. Милиони читатели упорито отказват да приемат победата на Злото като окончателна и неотменима. И не е трудно да видим, че този самотен и прозаичен детектив, увлечен в своята всекидневна, неравна и патетична борба срещу Злото, това е всъщност самият Чандлър. Дошъл уж за да ни разкаже една интересна история, той изразява суровата си присъда срещу обреченото общество и човешката си вяра в едно по-чисто бъдеще.

БОГОМИЛ РАЙНОВ

Големият сън - роман от Реймънд Чандлър 

            I

            Беше около единадесет часа сутринта, в средата на октомври, нямаше слънце и изглеждаше, че над безоблачните хълмове ще се излеят потоци пороен дъжд. Носех гълъбовосиния си костюм с тъмносиня риза, вратовръзка и кърпичка в горното джобче, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмносини ивици. Бях спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знаеше за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив. Бях дошъл на посещение при четири милиона долара.

            В къщата на Стърнудови преддверието бе високо колкото втория етаж. Над входните врати, през които би могло да мине цяло стадо индийски слонове, имаше голям витраж, изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама, съвсем без дрехи, но с дълги коси, много удобни за случая. За да бъде по-общителен, рицарят бе вдигнал забралото на шлема си и човъркаше възлите на въжетата, с които дамата бе вързана за дървото, но никак не му вървеше в това начинание. Застанах там и си помислих, че ако живеех в тази къща, рано или късно трябваше да се покатеря при него и да му помогна. Не приличаше на човек, който си дава много зор.

            На другия край на салона имаше двукрили стъклени врати, зад които се простираше изумрудено-зелена трева чак до бял гараж, пред който строен тъмнокос млад шофьор с лъскави черни гамаши бършеше прахта от един открит пакард в тъмночервен цвят. Отвъд гаража растяха някакви декоративни дървета, подрязани така грижливо, че приличаха на пудели. Зад тях се виждаше голяма оранжерия с куполообразен покрив. По-нататък имаше още дървета, а зад всичко това — плътната, неравна, успокояваща линия на хълмовете.

            В източната част на салона изящно стълбище, облицовано с плочки, водеше към балкон с перила от ковано желязо и към още една стъклописана рицарска идилия. Големи твърди столове с кръгли червени плюшени седалки бяха подредени близо до стената, там, където имаше празно място. Не личеше някой някога да е седял на тези столове. По средата на западната стена имаше голяма празна камина със сгъваем месингов параван, а над камината — мраморна полица с амурчета в двата края. На полицата бе окачен голям портрет, нарисуван с маслени бои, а над портрета — две разкъсани от куршуми и изпоядени от молци кавалерийски знамена, кръстосани зад стъклена рамка. Портретът изобразяваше вдървено изправен офицер в пълна парадна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война. Офицерът имаше гиздава черна заострена брадичка, черни мустаци, пламтящи, черни като въглен очи с твърд поглед и, общо взето, приличаше на човек, с когото си струва да се спогаждаш. Помислих си, че това може да е самият генерал, макар да бях чувал, че годинките му са доста напреднали и има две дъщери все още в опасната двадесетгодишна възраст.

            Продължавах да гледам втренчено пламтящите черни очи, когато далече в дъното под стълбището се отвори една врата. Не беше икономът. Бе някакво момиче.

            Тя бе на около двадесет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше държелива. Носеше светлосини панталони и те й стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Имаше светлокестенява коса на вълни, подстригана много по-късо от модните напоследък разпуснати като на паж коси с подвити навътре краища. Очите й бяха тъмносиви и почти безизразни, когато ме погледна. Тя се приближи към мен и ми се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките й, прекалено изопнати устни. Лицето й беше бледо и нямаше много здрав вид.

            — Височък си, а? — каза тя.

            — Без да искам.

            Очите и станаха кръгли. Тя бе озадачена. Мислеше. Можех да видя, дори след едно толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да й създава ядове.

            — И хубав — добави тя. — Бас държа, че го знаеш.

            Изсумтях.

            — Как се казваш?

            — Райли — казах аз. — Догхаус Райли.

            — Смешно име.

            Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти прилепнаха върху бузите й, и бавно ги повдигна отново като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.

            — Да не си професионален боксьор? — попита тя, когато видя, че не се търкулнах.

            — Не съвсем. Аз съм детектив.

            — А-а — вирна тя ядосано глава и разкошният цвят на косите и се открои в сумрака иа големия салон. — Подиграваш ми се.

            — Аха.

            — Какво?

            — Гледай си работата — казах аз. — Добре ме чу.

            — Не каза нищо. Само се занасяш.

            Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма — тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберончезалъгалка.

            — Ужасно си дълъг — каза тя.

            Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига нозе. Ръцете й се отпуснаха надолу. Тя се наклони към мен, като се полюляваше на пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците, а тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката й станаха от гума. Трябваше да я притисна към себе си, за да не падне. Когато главата й бе върху гърдите ми, тя се изви към мен и се разкикоти.

            — Симпатяга си — хихикаше тя. — Ама и аз съм симпатяга.

            Не казах нищо. И така, икономът избра точно този подходящ момент, за да се върне през остъклените врати и да види как съм я прегърнал.

            Това, изглежда, не му направи впечатление. Той бе висок, слаб човек с посребрени коси, около шестдесетгодишен — малко по-млад или малко по-стар. Очите му бяха сини и безразлични до немай-къде. Имаше гладка светла кожа и се движеше като човек с много яки мускули. Той тръгна бавно към нас и момичето рязко се дръпна от мен. Тя се стрелна през салона до началото на стълбището и хукна нагоре като сърна. Изчезна още преди да съм успял да си поема дълбоко въздух и след това да го изпусна.

            — Генералът ще ви приеме сега, мистър Марлоу — рече икономът с безстрастен глас.

            Наместих долната си челюст, която бе увиснала надолу, и му кимнах.

            — Коя беше тази?

            — Мис Кармен Стърнуд, сър.

            — Крайно време е да я отвикнете да бозае. Вижда ми се доста голяма.

            Той ме изгледа мрачно и вежливо и повтори онова, което бе казал.

            II

            Излязохме през стъклените врати и тръгнахме по настланата с гладки червени плочки пътека, която минаваше между долната страна на ливадата и гаража. Хлапакът шофьор сега беше извадил една голяма черна лимузина с хромирани части и бършеше прахта от нея. Пътеката ни изведе до оранжерията, икономът отвори една врата и се отдръпна. През нея се влизаше в нещо като вестибюл, в който бе горещо, кажи-речи, като в слаба фурна. Той се вмъкна след мен, затвори външната врата, сетне отвори някаква вътрешна врата и ние минахме през нея. Тогава вече стана наистина жежко. Въздухът бе тежък, влажен, пълен с изпарения и смесен с тлъстата сладникава миризма на цъфтящи тропически орхидеи. Стъклените степи и покривът бяха силно запотени, а върху растенията тежко падаха големи капки. Светлината имаше нереален зеленикав цвят, сякаш се процеждаше през аквариум. Растенията запълваха цялото пространство, същинска гора с отвратителни месести листа и стебла като току-що измити пръсти на мъртвец. Тяхната миризма бе убийствена като миризмата на врящ под одеялото ти алкохол.

            Икономът стори всичко, което бе по силите му, за да ме преведе, без да ме пляскат по лицето прогизналите листа, и не след дълго ние стигнахме до едно празно място в средата на тази джунгла, под куполовиден покрив. Тук върху пространство, покрито с шестоъгълни плочки и застлано със стар червен турски килим, имаше инвалидна количка, а от нея ни наблюдаваше един стар и на пръв поглед умиращ човек, в чиито черни очи бе угаснал всякакъв огън, но все още се познаваше открият поглед на въгленовочерните очи от портрета, висящ над камината в салона. Останалата част от лицето му представляваше оловна маска с безкръвните си устни, с острия нос, с хлътналите слепоочия и с щръкналите долни месести части на ушите, предвестници на близка смърт. Дългото му мършаво тяло беше увито — в тази жега — с пътническо одеяло и с една избеляла червена хавлия. Ръцете му, подобни на птичи крака — кожа и кости и с морави нокти, — бяха скръстени и лежаха отпуснати върху одеялото. Няколко кичура суха бяла коса бяха залепнали за скалпа му, сякаш се бореха за живот като диви цветя, растящи на някоя гола скала.

            Икономът застана пред него и каза:

            — Това е мистър Марлоу, генерале.

            Старецът не се и помръдна, нито пък каза нещо, дори не кимна. Просто ме гледаше с безжизнен поглед. Зад мен икономът бутна един влажен плетен стол до краката ми и аз седнах. Той взе шапката ми с ловък жест.

            Сетне старецът каза с глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец:

            — Бренди, Норис. Как пиете брендито си сър?

            — Всякак — рекох аз.

            Икономът се оттегли сред гадните растения. Генералът бавно заговори отново, използувайки силите си с предпазливостта на безработна вариететна актриса, която обува последния си чифт здрави чорапи.

            — На времето пиех моето с шампанско. Шампанското — студено като Вали Фордж*, а под него до около една трета от чашата — бренди. Можете да си свалите сакото, сър. За човек, в чиито жили тече кръв, тук е твърде горещо.

            [* Вали Фордж — село в Югоизточна Пенсилвания; там е бил зимният щаб на Джордж Уошингтън (1777 — 1778 г.) – Б. пр.]

            Станах и смъкнах сакото си, извадих една носна кърпа и попих потта от лицето, врата и външната страна на китките. Тук бе много по-горещо, отколкото в Сейнт Луис през август месец. Седнах отново и автоматично затърсих цигара, но спрях. Старецът забеляза жеста ми и се усмихна немощно.

            — Можете да пушите, сър. Харесва ми миризмата на тютюна.

            Запалих една цигара и издишах с пълни гърди към него, при което той започна да души жадно дима като териер пред миша дупка. Немощна усмивка разтегли потъналите в сянка ъгли на устата му.

            — Бива си го положението, щом човек трябва да се отдава на пороците си чрез посредник — каза той сухо. — В момента пред вас се намира угасващата останка на един доста пищно прекаран живот, инвалид с два парализирани крака, който притежава само половината от долната част на корема си. Много малко са нещата, които си позволявам да ям, а сънят ми толкова прилича на бдение, че не си заслужава да го наричам сън.

            До голяма степен съществуването ми се поддържа от горещината, като новороден паяк съм, а орхидеите служат само като претекст. Обичате ли орхидеи?

            — Не особено — казах аз.

            Генералът притвори очи.

            — Гадни растения. Прекалено много наподобяват човешка плът. А аромата им е като прогнилата сладост на проститутка.

            Бях го зяпнал. Меката влажна горещина ни беше обгърнала като плащеница. Главата на стареца, клюмаше, сякаш вратът му се боеше от тежестта й. Сетне икономът дойде, като си проправяше път през джунглата с количката за чай, приготви ми едно бренди със сода, обви с влажна кърпа медната кофичка за лед и тихо се отдалечи сред орхидеите. Зад джунглата се чу отварянето и затварянето на вратата.

            Посръбвах си от питието. Наблюдавайки ме, старецът облизваше непрекъснато устни, като бавно прокарваше едната си устна върху другата, с траурното самовглъбяване на собственик на погребално бюро, който грижливо си мие ръцете.

            — Разкажете ми за себе си, мистър Марлоу. Предполагам, че имам право да искам това.

            — Естествено, но няма какво толкова да се разказва. На трийсет и три години съм, някога посещавах колеж и все още мога да говоря сносно английски, когато това се налага. Но в моята професия не ми се налага много често. Работех по едно време като детектив при мистър Уайлд, окръжния прокурор. Неговият главен следовател на име Бърни Олс ме повика и ми каза, че сте искали да ме видите. Не съм женен, защото не ми харесват жените на полицаите.

            — И падате малко циник — усмихна се старецът. — Не ви ли харесваше да работите за Уайлд?

            — Уволниха ме. За неподчинение. При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение, генерале.

            — И с мен е така, сър. Радвам се да го чуя. Какво знаете за семейството ми?

            — Чувах, че сте вдовец и имате две млади дъщери, и двете хубави лудетини. Едната от тях е сключвала брак три пъти, последния път е била омъжена за някакъв бивш контрабандист на спиртни напитки, познат в своя бранш под името Ръсти Риган. Това е всичко, което съм чувал, генерале.

            — Нищо ли не ви се стори странно?

            — Може би само онази част от историята, коя то засяга Ръсти Риган. Но самият аз винаги съм се разбирал с контрабандистите на спиртни на питки.

            Той се усмихна със своята немощна, пестелива усмивка.

            — Изглежда, аз също се разбирам с тях. Много обичам Ръсти. Той е един едър къдрокос ирландец от Клонмел с тъжни очи и с усмивка, широка колкото булевард „Уилшир“. Първия път го взех за такъв, за какъвто и вие сигурно го мислите. — луда глава, успял да чукне малко аванта.

            — Личи си, че сте го харесвали — казах аз. — Понаучили сте техния език.

            Той мушна слабата си безкръвна ръка под ръба на одеялото. Изгасих фаса си и довърших питието.

            — Той ми вдъхваше живот, докато беше тук. Прекарваше часове с мен, потеше се като прасе, изпиваше цели бутилки бренди и ми разправяше истории за Ирландската революция. Бил е офицер от ИРА. Дори престоят му в Съединените щати не беше законен. Разбира се, този брак беше едно недоразумение и вероятно не е траял и месец. Издавам ви семейните тайни, мистър Марлоу.

            — Те ще си останат тайни — казах аз. — Какво стана с него?

            Старецът ме изгледа с невиждащ поглед.

            — Замина си преди месец. Внезапно, без да каже нито дума. Без да си вземе сбогом с мен. Това ме огорчи малко, но той е преминал през сурова школа. Рано или късно ще ми се обади. Междувременно отново се опитват да ме изнудват.

            — Отново ли? — попитах аз.

            Той извади ръце изпод одеялото заедно с един кафяв плик.

            — Щеше да ми е много жал за всеки, който би се опитал да ме изнуди, когато Ръсти беше тук. Няколко месеца преди да се появи той — значи преди около девет или десет месеца — платих на някакъв тип, наречен Джо Броуди, пет хиляди долара, за да остави на мира по-малката ми дъщеря Кармен.

            — Аха — казах аз.

            Той мръдна тънките си бели вежди.

            — Какво искате да кажете?

            — Нищо — рекох.

            Продължи да ме гледа втренчено, полунамръщено. След това каза:

            — Вземете този плик и го разгледайте. И си наливайте от брендито.

            Взех го от коленете му и отново седнах. Изтрих дланите си и го обърнах обратно. Беше адресиран до генерал Гай Стърнуд, улица „Алта Бреа Кресънт“ 3765, Западен Холивуд, Калифорния. Адресът беше написан с мастило, с наклонен технически шрифт. Пликът бе разрязан. Отворих го и извадих една кафява картичка заедно с три правоъгълни картончета. Картичката бе от тънка хартия и отгоре имаше надпис със златни букви: „Мистър Артър Гуин Гайгър“. Нямаше адрес. В долния ляв ъгъл се виждаше миниатюрен надпис: „Редки книги и луксозни издания“. Обърнах картичката обратно. Отново наклоненият шрифт: „Драги господине, въпреки невъзможността да осребря по законен път тук приложените полици, които, откровено казано, представляват дългове от игра на комар, предполагам, че бихте желали те да бъдат изплатени в срок. С уважение, А. Г. Гайгър.“

            Погледнах белите картончета. Това бяха полици, попълнени с мастило, на които имаше няколко дати от началото на септември — миналия месец. „При поискване обещавам да изплатя на Артър Гуин Гайгър в брой или с чек сумата хиляда долара (1000.00) без лихва. Стойността получена. Кармен Стърнуд.“

            Това бе написано с разкрачения почерк на слабоумен, с множество едри завъртулки и с колелца вместо точки. Приготвих си друго питие, отпих и оставих настрана вещественото доказателство.

            — Заключенията ви? — попита генералът.

            — Още никакви. Кой е този Артър Гуин Гайгър?

            — Нямам никакво понятие.

            — Какво казва Кармен?

            — Не съм я питал. И дори нямам такова намерение. Ако я попитам, ще започне да си смуче палеца срамежливо.

            Аз казах:

            — Запознах се с нея в преддверието. И тогава си смучеше палеца. После се опита да седне в скута ми.

            Изражението му не се промени. Скръстените му ръце кротко почиваха на ръба на одеялото, а жегата, която ме караше да се чувствувам като задушена сланина със зарзават, изглежда, не бе в състояние дори да го постопли.

            — Трябва ли да говоря вежливо? — попитах аз. — Или просто да се държа естествено?

            — Не забелязах да страдате от прекалено много задръжки, мистър Марлоу.

            — Момичетата заедно ли скитат?

            — Не мисля. Смятам, че всяка следва своя собствен и малко различен път надолу по наклонената плоскост. Вивиан е разглезена, придирчива, хитра и съвсем безжалостна. Кармен пък е дете, което обича да къса крилцата на мухите. И двете нямат повече усет за добро и зло от една котка. Аз също нямам. Нито един представител на фамилията Стърнуд не е имал такъв усет. Продължавайте.

            — Предполагам, че те са добре образовани. Знаят какво вършат.

            — Вивиан посещаваше добри училища, от ония снобските, а също така и колеж. Кармен смени половин дузина училища, едно от друго по-либерални, и свърши там, откъдето беше започнала. Предполагам, че и двете имаха и все още си имат всички обичайни пороци. Ако това, което казвам като родител, звучи малко зловещо, мистър Марлоу, то е, защото ми остава прекалено малко да живея, за да плащам дан на някакво си викторианско лицемерие.

            Той облегна глава назад и притвори очи, сетне внезапно ги отвори отново.

            — Излишно е да добавям, че човек, който за първи път е имал щастието да стане баща на петдесет и четири години, си заслужава всичко онова, което получава.

            Отпих от питието си и кимнах. Пулсът на мършавия му посивял врат забележимо туптеше и все пак толкова бавно, че едва ли приличаше на пулс. Старец с единия крак в гроба, но все още твърдо решен да вярва, че ще понесе и това.

            — Изводите ви? — попита той внезапно.

            — Аз бих му платил.

            — Защо?

            — Защото с малко пари човек може да си спести много неприятности. Зад всичко това трябва да има нещо. Но никой не се готви да разбие сърцето ви, ако това вече не е сторено. Пък и ще са необходими ужасно много мошеници и ужасно много време, за да ви ограбят дотолкова, че да го забележите.

            — Аз имам гордост, сър — каза той студено.

            — Някои разчитат точно на това. И тъкмо това е най-лесният начин да ги подведем. Или така, или чрез полицията. Гайгър може да осребри тези полици, освен ако вие не докажете, че е измамник. Но вместо това той ви ги подарява и си признава, че те са дългове от комар, което може да ви даде средство за защита, дори и да беше запазил полиците у себе си. Ако е мошеник, той си знае работата, а ако е почтен човек, който само иска тайно да заеме някой и друг долар, трябва да си получи парите. Кой беше този Джо Броуди, на когото сте платили пет хиляди долара?

            — Някакъв комарджия. Не си спомням точно. Норис трябва да знае. Моят иконом.

            — Дъщерите ви имат ли свои собствени пари, генерале?

            — Вавиан има, но не много. Кармен е още не пълнолетна и според завещанието на майка си е под попечителство. И на двете периодично им отпускам големи суми.

            Аз казах:

            — Мога да ви го махна тоя Гайгър от главата, генерале, ако искате. Независимо кой е той и какво има. Може да ви струва малко пари, като не се смятат тези, които ще платите на мен. И разбира се, с това нищо няма да спечелите. Когато човек угажда на такива, никога не печели. Вече сте влезли в техния списък с тлъсти имена.

            — Разбирам. — Той сви широките си остри рамене, увити в избелялата червена хавлия. — Преди малко казахте да му платя. Сега твърдите, че с това нищо няма да спечеля.

            — Искам да кажа, че щеше да е по-евтино и по-просто, ако човек се остави да го поизнудят малко. Това е всичко.

            — Страхувам се, че съм малко раздразнителен, мистър Марлоу. Какъв е вашият ценоразпис?

            — Вземам по двайсет и пет долара на ден плюс допълнителни разноски — когато ми потръгне.

            — Разбирам. Съвсем прилична цена за човек, който премахва злокачествени израстъци от главите на хората. Твърде деликатна операция. Надявам се, че си давате сметка за това. Ще направите вашата операция без излишен шок за пациента, нали? Може да се окаже, че израстъците са няколко, мистър Марлоу.

            Довърших второто питие и изтрих устните и лицето си. Брендито в стомаха ми ни най-малко не намали горещината. Генералът премита към мен и подръпна края на одеялото си.

            — Мога ли да се споразумея с този тип, ако открия у него и най-хилавите зачатъци на почтеност?

            — Да. Сега работата е изцяло във ваши ръце. Аз никога не върша нещата наполовина.

            — Ще го накарам да излезе от дупката си — казах аз. — И когато го стори, ще си помисли, че върху главата му се е срутил мост.

            — Сигурен съм, че ще успеете. А сега трябва да ме извините. Уморих са.

            Той се присегна и докосна звънеца, намиращ се на едната ръчна облегалка на стола. Шнурът бе свързан с черен кабел, който се виеше покрай дълбоките тъмнозелени сандъци, в които растяха и гниеха орхидеите. Той затвори очи, отвори ги отново и ми хвърли, мигновен ясен поглед, след което се настани сред възглавниците си. Клепачите му отново се отпуснаха и престана да ми обръща внимание.

            Изправих се, взех сакото си от облегалката на влажния плетен стол и тръгнах сред орхидеите, сетне отворих двете врати и се спрях отвън в свежия октомврийски въздух, за да поема малко кислород. Шофьорът, когото бях видял пред гаража, си беше заминал. Икономът се приближаваше по червената пътека с плавни леки стъпки и с гръб, изправен като дъска за гладене. Докато го наблюдавах как идва, навлякох сакото си.

            На разстояние около две стъпки от мен той спря и каза тържествено:

            — Мисис Риган би желала да ви види, преди да си отидете, сър. А що се отнася до парите, генералът даде разпореждания да ви връча чек за желаната от вас сума.

            — Даде ви разпореждания? Че как така?

            Той доби озадачен вид, сетне се усмихна.

            — Аха, разбирам, сър. Вие, то се знае, сте детектив. Познава се по начина на звънене.

            — Значи вие пишете чековете му?

            — Радвам се на тази привилегия.

            — Това сигурно ще ви спести бедняшкото погребение. Никакви пари засега, благодаря. Защо иска да ме види мисис Риган?

            Очите му ме гледаха с хитър немигащ поглед.

            — Съставила си е погрешно мнение за целта на вашето посещение, сър.

            — Кои и е казал нещо за моето посещение?

            — Прозорците и имат изглед към оранжерията. Тя ни видя, като влизахме. Бях длъжен да й кажа кой сте.

            — Това не ми харесва — заявих аз.

            Сините му очи станаха сурови.

            — Нима се опитвате да ми кажете какви са задълженията ми, сър?

            — Не. Но се забавлявам ужасно много, като се опитвам да отгатна, какви са те.

            За миг се гледахме втренчено. Сините му очи се взряха сърдито в мен и се извърнаха.

            III

            Тази стая бе прекалено обширна, таванът — прекалено висок, вратите — прекалено големи, а белият килим, проснат върху цялата площ на пода, приличаше на току-що навалял сняг край езерото Ароухед. Цялата стая бе пълна с кристални дрънкулки и с огледала, в които можеш да се огледаш в цял ръст. Мебелировката бе с цвят на слонова кост и с хромирани части, а огромните драпирани завеси в същия цвят падаха тежко върху белия килим на разстояние цял ярд от прозорците. Бялото правеше слоновата кост да изглежда анемична. Прозорците гледаха към потъмнелите хълмове. Скоро щеше да завали. Напрежението вече се чувствуваше във въздуха.

            Седнах на ръба на едно дълбоко меко кресло и погледнах към мисис Риган. Тя си заслужаваше да бъде добре огледана. Можеше като нищо да вкара човек в беля. Беше се изтегнала на модерен шезлонг, без чехли, така че аз се втренчих в краката й, обути в чорапи от най-фина коприна. Сякаш бяха изложени, за да ги гледа човек. Виждаха се до коленете, а единият от тях, и доста по-нагоре. Коленете бяха с трапчинки, а не костеливи и заострени. Прасците бяха прекрасни, глезените — дълги и изящни, с достатъчно поетични очертания, за да вдъхновят написването на музикална поема. Тя бе висока и дългонога и изглеждаше доста яка. Бе облегнала глава на атлазена възглавничка с цвят на слонова кост. Косата й беше черна и остра, с път по средата, а очите й бяха пламенните черни очи от портрета в салона. Имаше красива уста и красива брадичка. Устните й бяха леко отпуснати в намусена гримаса, а долната бе доста пълничка.

            Държеше чаша. Тя отпи от нея и ми хвърли студен, равнодушен поглед над ръба й.

            — Значи вие сте частен детектив — каза тя. — Не ми беше известно, че такива хора наистина съществуват, освен в романите. Поне си ги представях като типове с угоднически лица, които слухтят из хотелите.

            В тези думи нямаше нищо като за мен и затова ги оставих да минат покрай ушите ми. Тя сложи чашата на плоската странична облегалка на шезлонга и на пръста й проблясна един изумруд, след това пооправи косата си. Каза бавно:

            — Как намирате татко?

            — Харесва ми — отговорих аз.

            — Той харесваше Ръсти. Предполагам, че знаете кой е Ръсти?

            — Аха.

            — Ръсти бе груб и понякога вулгарен, но в замяна на това беше съвсем земен. И страшно забавляваше татко. Ръсти не биваше да си заминава току-така. На татко му е много мъчно, въпреки че не споменава нищо за това. А може би е казал нещо?

            — Спомена нещо такова.

            — Май не обичате много словесните излияния, а, мистър Марлоу? Но все пак той иска да го открие, нали?

            Последва пауза, през която я гледах учтиво.

            — И да, и не — казах аз.

            — Що за отговор е това? Мислите ли, че можете да го намерите?

            — Не съм казал, че дори имам намерение да се опитвам да сторя това. Защо не опитате чрез Бюрото за издирване на изчезнали лица? Те са цяла организация. Това не е работа за сам човек.

            — О, татко не ще и да чуе за намеса на полицията в тази работа.

            Тя отново ме погледна хитро над ръба на чашата си, гаврътна я и натисна един звънец. През странична врата в стаята влезе някаква прислужница. Тя бе жена на средна възраст с продълговато жълтеникаво благо лице, с дълъг нос, без брадичка и с големи влажни очи. Приличаше на добър стар кон, който е бил отпратен да си пасе на пасбището след дългогодишна служба. Мисис Риган махна към нея с празната си чаша и тя приготви ново питие, подаде й го и излезе от стаята, без да обели дума, без дори да погледне към мен.

            Когато вратата се затвори, мисис Риган каза:

            — Та, значи, как ще действувате?

            — Как и кога офейка той?

            — Татко не ви ли каза?

            Аз й се ухилих, наклонил глава на една страна. Тя се изчерви. В горещите й черни очи се четеше ярост.

            — Не виждам какво толкова ви кара да бъдете предпазлив — озъби се тя. — И освен това маниерите ви не ми харесват.

            — И аз не съм си загубил ума по вашите — казах. — Нито пък съм молил за свиждане с вас. Вие изпратихте да ме повикат. Малко ме е грижа дали ще се държите изискано с мен, или пък ще си пиете обеда от бутилка от шотландско уиски. Нямам нищо против да ми показвате краката си. Те наистина са много шик и е цяло удоволствие човек да се запознае с тях. Не ме е грижа дали харесвате обноските ми. Те са доста лоши. Седя и ги оплаквам през дългите зимни вечери. Но хич не си губете времето да ме подлагате на кръстосан разпит.

            Тя блъсна чашата толкова силно, че съдържанието й се разплиска по една от възглавниците с цвят на слонова кост. Метна крака на пода и се изправи, като при това от очите й захвърчаха искри, а ноздрите й се разшириха. Устата й бе отворена, а белите й зъби святкаха гневно към мен. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

            — Не съм свикнала да ми държат такъв тон — каза тя дрезгаво.

            Аз си седях и се хилех насреща й. Много бавно тя затвори уста и погледна надолу към разлетия алкохол. Седна на крайчеца на шезлонга и подпря брадичка върху едната си ръка..

            — Божичко! Ти си голям тъмнокос красив звяр! Би трябвало да те прегазя с буика.

            Драснах една кибритена клечка на нокътя на палеца си и този път, по изключение, тя се запали. Издухах дим във въздуха и зачаках.

            — Властните мъже ме отвращават — каза тя. — Просто ме отвращават.

            — От какво точно се страхувате, мисис Риган?

            Очите й се разшириха. Сетне потъмняха, докато накрая сякаш целите се превърнаха в зеници. Ноздрите й побеляха.

            — Той съвсем не ви е повикал заради онова — каза тя с неестествен глас, в който все още се промъкваха гневни нотки. — А заради Ръсти, нали?

            — Защо не попитате него?

            Тя кипна отново.

            — Вън! Вървете по дяволите, махайте се!

            Станах.

            — Седнете! — каза рязко тя.

            Аз седнах. Щракнах с пръсти и зачаках.

            — Моля ви — рече тя. — Моля ви. Вие бихте могли да намерите Ръсти? ако татко е поискал от вас.

            И този номер не мина. Кимнах и попитах:

            — Кога си замина той?

            — Един следобед, преди месец. Просто се качи на колата си и замина, без да каже никому нито дума. Те намериха колата някъде, в някакъв частен гараж.

            — Те?

            Не й липсваше лукавство. Цялото й тяло се отпусна предизвикателно. После ми се усмихна чаровно.

            — Значи той не ви е казал?

            Гласът и бе почти ликуващ, сякаш ме бе надхитрила. Може би беше така.

            — Значи той не ви е казал?

            — Да, той ми каза за мистър Риган. Не по тази работа искаше да ме види. Това ли се опитвахте да изкопчите от мен?

            — Хич не ме интересува какво казвате.

            Станах отново.

            — Ами тогава да си заминавам.

            Тя мълчеше. Отидох до високата бяла врата, през която бях влязъл. Когато погледнах назад, видях, че хапеше долната си устна като пале, което си играе с ресните на някой килим.

            Излязох, минах по облицованото с плочки стълбище и слязох долу в салона, където икономът изникна отнякъде с моята шапка в ръка. Сложих я на главата си, докато той ми отваряше вратата.

            — Направихте грешка — казах аз. — Мисис Риган съвсем не искаше да ме види.

            Той наведе посребрената си глава и каза учтиво:

            — Извинете сър. Правя много грешки.

            Затвори вратата зад гърба ми.

            Застанах на стъпалото, като вдишвах цигарения дим, и погледът ми се плъзна надолу по редицата тераси с цветни лехи и подстригани дървета, до високата желязна ограда с позлатени шипове, която заобикаляше имението. Една алея за коли се виеше надолу към отворените железни порти. Отвъд оградата хълмът се спускаше в продължение на още няколко мили. Долу по неясната и далечна равнина едва се различаваха някои от старите дървени сондажни кули на петролното находище, от което Стърнудови бяха натрупали състоянието си. По-голямата част от полето сега бе превърната и обществен парк, разчистен и дарен на града от генерал Стърнуд. Но малка част от кладенците в него все още произвеждаха петрол и от тях изпомпваха от пет до шест барела* на ден. Тъй като се бяха преместили да живеят горе на хълма, Стърнудови вече не усещаха миризмата на отпадъчните води и на петрола, но все още имаха възможност да хвърлят поглед от предните прозорци и да видят онова, което ги бе направило богати. Ако искаха, разбира се. Мисля, че не горяха от такова желание.

            [* Барел — мярка за течност, равна на 195 литра — Б. пр.]

            Тръгнах надолу по една пътечка, настлана с тухли, и след това продължих покрай вътрешната страна на оградата, докато излязох през портите и стигнах до колата си, паркирана на улицата под едно мастиково дърво. Откъм хълмовете сега се чуваше трясък на гръмотевици, а небето над тях бе моравочервено. Щеше да завали като из ведро. Във въздуха се усещаше влажният мирис на дъжд. Вдигнах гюрука на колата си, преди да се отправя към центъра на града.

            Тя имаше прекрасни крака. Поне това можех да кажа за нея. Големи хитреци бяха те двамата с баща й. Той вероятно само ме проверяваше, работата, която ми бе възложил, бе за юрист. Дори ако мистър Артър Гуин Гайгър от „Редки книги и луксозни издания“ се окажеше изнудвач, работата пак си оставаше адвокатска. Освен ако в цялата история нямаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Дори един повърхностен поглед обаче ми подсказваше, че добре щях да се позабавлявам, докато открия истината.

            Отидох с колата си до градската библиотека и проучих набързо и без много да се задълбочавам един скучен том, озаглавен „Знаменити първи издания“. Половин час занимание с него ме накара да се замисля за обеда си.

            IV

            Фасадата на зданието, където се помещаваше магазинът на А. Г. Гайгър, гледаше на север към булеварда, близо до Лас Палмас. Входната врата се намираше доста навътре в сградата, на витрините имаше медии первази, а самите витрини бяха прикрити отвътре с китайски паравани така, че вътрешността на магазина не се виждаше. Зад витрините се търкаляха един куп ориенталски вехтории. Не можех да кажа дали имат някаква стойност, тъй като не колекционирах антики, а само неплатени сметки. Входната врата беше от огледално стъкло, но през него не се виждаше много ясно, защото в магазина бе много тъмно. От едната страна в съседство с магазина се намираше един от входовете на сградата, а от другата имаше лъскава витрина на бижутерски магазин на кредит. Бижутерът бе застанал на входа и се поклащаше на пети с отегчен вид — висок, хубав, беловлас евреин, облечен в тънки тъмни дрехи, чиято дясна ръка бе обсипана с диаманти с тегло около девет карата. Едва забележима многозначителна усмивка се плъзна по устните му, когато влизах в магазина на Гайгър. Пуснах вратата да се затвори тихо след мен и направих няколко крачки по синия килим, с който бе застлан целият под. Имаше сини кожени кресла с подставки за пепелници край тях. Няколко комплекта кожени подвързии, украсени с релефни орнаменти, бяха изложени между поставки за книги върху тесни полирани масички. Други украсени подвързии се виждаха по стените зад стъклени витрини. Стока и половина, от оня тип, дето някой богат гешефтар ще си купи на килограм и след това ще нареди да му лепнат отвътре етикетче с името. В дъното имаше шперплатова преграда със затворена врата по средата. В ъгъла, образуван между тази преграда и стената, зад малко бюро, върху което бе сложен дървен фенер, украсен с резба, седеше една жена.

            Тя се изправи бавно и се полюшна към мен в тясната си черна рокля, която поглъщаше светлината. Бедрата й бяха дълги и в походката й имаше нещо такова, което не бях виждал често в книжарски магазин. Беше пепеляворуса блондинка със зеленикави очи, гъсти ресници, косата й бе гладко опъната зад ушите, в които блестяха големи кръгли обеци от черен кехлибар. Маникюрът й бе сребрист. Въпреки грима й очаквах да заговори с акцента на някоя обитателка на пансионерска спалня.

            Приближи се към мен със сексапилна походка, която би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост, наклони глава, за да оправи с пръст едно не дотам непокорно тънко кичурче от меко сияеща коса. Усмивката й беше колеблива, но човек можеше да я склони да стане любезна.

            — Какво обичате? — осведоми се тя.

            Бях с тъмните си очила с рогови рамки. Наострих гласа си на горен регистър и започнах да чуруликам превзето.

            — Случайно да ви се намира някое издание на „Бен Хур“ от 1860 година?

            Тя не каза „А?“, но й се прииска да го стори. Усмихна се мрачно.

            — Първо издание?

            — Трето — казах аз. — Онова с печатната грешка на страница 116.

            — Страхувам се, че го нямаме? в момента.

            — А да имате „Шевалие Одюбон“ от 1840 година, всички томове, разбира се.

            — Ъ-ъ, в момента не — рече тя с дрезгав глас.

            Сега усмивката й едва се крепеше на лицето и вероятно се чудеше какво ли ще удари, когато падне долу на пода.

            — Нали продавате именно книги? — казах аз с учтивия си фалцет.

            Тя ме изгледа от главата до петите. Никаква усмивка нямаше вече. Очи — почти сурови. Поза — много изправена и скована. Махна със сребристия си маникюр към остъклените лавици.

            — А това на какво ви прилича, на грейпфрут ли? — попита тя язвително.

            — О, видите ли, не бих казал, че тези ме интересуват. Вероятно имат дубликати серийно производство с евтини офорти, по два пенса цветната и по един пенс черно-бялата. Обикновената пошлост. Не, не, съжалявам.

            — Разбирам.

            Насили се да сложи усмивката отново, сякаш я вдигаше от земята с крик. Беше кисела като градски съветник, страдащ от заушки.

            — Може би мистър Гайгър, но в момента той не е тук.

            Очите й внимателно ме изучаваха. Тя имаше толкова понятие от редки книги, колкото аз знаех как се урежда битпазар.

            — Може би той ще се върне по-късно?

            — Страхувам се, че доста късно.

            — Много жалко — казах аз. — Ах, много жалко. Ще поседна в едно от тези очарователни кресла и ще изпуша една цигара. Цял следобед съм свободен. Нямам за какво друго да мисля, освен за урока си по тригонометрия.

            — Да — каза тя. — Да-а, разбира се.

            Изтегнах се в едно кресло и запалих цигара с кръглата никелирана запалка на подставката на пепелника. Тя продължаваше да стои с неясна тревога в очите, прехапала долната си устна.      Най-сетне кимна, обърна се бавно и се върна на малкото си бюро в ъгъла. Загледа ме втренчено иззад лампата. Кръстосах крака и се прозинах. Сребристите й нокти се плъзнаха до вилката на телефона върху бюрото, не го докоснаха, отпуснаха се надолу и започнаха да тактуват по повърхността му. Тишина за около пет минути. Вратата се отвори и някакъв висок екземпляр с изгладнял вид, с бастун и с голям нос се вмъкна чевръсто, затвори вратата след себе си, като я натисна, за да преодолее съпротивлението на механизма за затваряне, приближи се с маршова стъпка до бюрото и постави върху него един увит пакет. От джоба си той извади портфейл с позлатени ъгълчета, който се закопчаваше с щифтчета, и показа нещо на блондинката. Тя натисна едно копче на бюрото. Високият тип отиде до вратата в шперплатовата преграда и я отвори колкото едва-едва да се промъкне през нея.

            Довърших цигарата си и запалих нова. Минутите течаха бавно. По булеварда пищяха и ръмжаха клаксони. Голям червен градски автобус избоботи покрай входа. Чу се звънтене при смяната на светофара. Русата се облегна на лакът, подпря челото си с ръка и започна да ме наблюдава иззад нея. Вратата на преградата се отвори и високият екземпляр с бастуна се измъкна оттам. Той носеше друг увит пакет с формата на книга. Приближи се до бюрото и плати. Отиде си така, както бе дошъл — вървейки на пръсти, дишайки с отворена уста, като ми хвърли внезапен кос поглед на минаване.

            Станах на крака, докоснах шапка, за да се сбогувам с блондинката, и излязох след него. Той тръгна в западна посока, като размахваше бастуна си, който описваше малка дъга точно над дясната му обувка. Не бе трудно да го следя. Сакото му беше скроено от нещо като конски чул в доста крещящ цвят и имаше такива широки рамене, че вратът му стърчеше като стрък керевиз, и като вървеше, главата му се клатушкаше най-отгоре. Когато стигнахме до светофара на „Хайланд Авеню“, аз спрях до него и му дадох възможност да ме забележи. Отначало той погледна нехайно към мен, но после изведнъж с внезапно нараснало внимание ми хвърли кос поглед и бързо се извърна. Като светна зелената светлина, пресякохме „Хапланд“ и изминахме още една пресечка. Той разтегна дългите си крака и до ъгъла ме беше изпреварил с двайсет ярда. Зави надясно. Извървя стотина крачки нагоре по хълма, след това спря, окачи бастуна на ръката си и като потършува в някакъв вътрешен джоб, измъкна на бял свят тапицирана с кожа табакера. Пъхна цигара в устата си, изпусна кибритената клечка на земята, погледна назад, докато я вдигаше, и забелязвайки, че го наблюдавам от ъгъла, той се изправи, сякаш някой го беше ритнал отзад. Вървеше покрай сградите с дълги тромави крачки и ровеше тротоара с бастуна си, като едва ли не вдигаше пушилка след себе си. Отново свърна наляво. Беше ме изпреварил най-малко с половин пресечка, докато стигнах до мястото, където зави. Задъхах се. Излязохме на тясна улица с дървета, от едната страна на която имаше зид, а от другата се виждаха три тесни улички с едноетажни вили.

            Той бе изчезнал. Повъртях се наоколо, надничайки тук и там. Във втората тясна уличка забелязах нещо. Тя се наричаше „Ла Баба“ — тиха, сумрачна, с двойна редица едноетажни вили, засенчени от дървета. От двете й страни бяха засадени италиански кипариси, подрязани ниско, със заоблената форма на делвите за масло от „Али Баба и четиридесетте разбойници“. Зад третата делва мръдна крайчецът на ръкав с крещящи шарки.

            Облегнах се на едно мастиково дърво и зачаках. Гръмотевиците отново тътнеха откъм хълмовете. Заревото на светкавиците се отразяваше по надвисналите черни облаци на юг. Няколко колебливи дъждовни капки паднаха на тротоара и оставиха петна, големи колкото петцентови монети. Въздухът бе неподвижен като в оранжерията на генерал Стърнуд.

            Ръкавът се показа отново зад дървото, а след него се появиха голям нос, око и малко рижа коса без шапка. Окото се втренчи в мен. Изчезна. Неговото другарче се появи отново като кълвач от другата страна на дървото. Минаха пет минути. Това му стигаше. Хората от неговия тип са доста нервни. Чу се щракането на кибритена клечка, а след това и подсвиркване с уста. Сетне някаква неясна сянка се плъзна по тревата към съседното дърво. После той беше вече на алеята и вървеше право към мен, като размахваше бастуна си и си подсвиркваше. Кисело подсвиркване с нотки на уплаха. Погледнах разсеяно нагоре към тъмното небе. Той мина на около десетина крачки от мен, без да ме погледне. Сега бе в безопасност. Беше се отървал. Наблюдавах го, докато изчезна от погледа ми, сетне отидох до централната алея на „Ла Баба“ и разтворих клоните на третия кипарис. Издърпах една увита книга, мушнах я под мишница и се отдалечих. Никой не извика след мен.

            V

            Когато се озовах отново на булеварда, аз влязох в телефонната кабина на една дрогерия и намерих адреса на мистър Артър Гуин Гайгър. Той живееше на „Лавърн Теръс“ — стръмна улица близо до булевард „Лорън Каниън“. Пуснах петцентова монета и набрах номера му, ей така, за разнообразие. Никой не отговори. Обърнах указателя на специални справки и си записах адресите на две книжарници, отдалечени на няколко пресечки от мястото, където се намирах.

            Първата, в която отидох, имаше северно изложение. На първия етаж се продаваха канцеларски материали и принадлежности, а в мецанина имаше голямо количество книги. Изглежда, не бе това, което на мен ми трябваше. Пресякох улицата и изминах две пресечки в източна посока, докато стигнах до другата книжарница. Тя изглеждаше по-подходяща. Представляваше малко задръстено магазинче, затрупано с книги от пода до тавана, в което се въртяха четирима-петима хлапаци, ровеха се из книгите и оставяха отпечатъците от пръстите си върху новите им обложки. Никой не им обръщаше внимание. Продължих, докато стигнах до задната част на магазинчето, преминах през една междинна врата и се озовах пред дребна смугла женица, седнала зад бюро, която четеше някаква книга по правните въпроси. Отворих със замах портфейла си, давайки й възможност да погледне и да се стресне от полицейската значка, прикрепена отвътре. Тя я видя, свали очилата си и се облегна назад. Прибрах портфейла. Жената имаше деликатните черти на интелигентна еврейка. Гледаше ме и дума не обелваше.

            Аз казах:

            — Бихте ли ми направили една услуга, съвсем незначителна услуга?

            — Не знам. Какво точно ще искате? — Гласът й бе равен и пресипнал.

            — Нали знаете магазина на Гайгър отсреща, две пресечки по на запад?

            — Струва ми се, че може и да съм минавала покрай него.

            — Това е книжарница — казах аз. — Но не като вашата. Дяволски добре ви е известно.

            Устните й се свиха леко, но не каза нищо.

            — Виждали ли сте Гайгър? — попитах аз.

            — Съжалявам. Не познавам мистър Гайгър.

            — Значи не бихте могли да ми кажете как изглежда той?

            Устните й се свиха още малко.

            — Че защо да ви казвам?

            — Просто така. Ако не искате, не мога да ви принудя.

            Тя погледна навън през вратата и пак се облегна назад.

            — Онова беше звезда на шериф, нали?

            — На доброволен сътрудник. Нищо не означава. Струва колкото една евтина пура.

            — Разбирам.

            Тя се присегна, взе пакет цигари, изтърси една малко навън и я издърпа с устни. Поднесох й кибритена клечка. Тя ми благодари, отново се облегна назад и се вторачи през дима в мен. Каза предпазливо:

            — Искате да знаете как изглежда, а не искате да се срещнете с него.

            — Той отсъствува — казах аз.

            — Предполагам, че не за дълго. В края на краищата магазинът е негов.

            — Засега не искам още да го виждам — казах аз.

            Тя отново погледна навън през отворената врата. Аз рекох:

            — Разбирате ли нещо от редки издания?

            — Можете да ме изпитате.

            — Намира ли ви се „Бен Хур“ от 1860 година, трето издание, онова, което има дублиран ред на страница 116?

            Тя премести настрана жълтата правна книга и свали на бюрото един дебел том, разлисти го, намери необходимата страница и се загледа в нея.

            — Никъде няма да го намерите — каза тя, без да вдига глава. — Няма такова издание.

            — Правилно.

            — Какво искате, за бога?

            — Момичето в магазина на Гайгър не знаеше този факт.

            Тя вдигна поглед.

            — Разбирам. Вие ме заинтересувахте. Но не много силно.

            — Аз съм частно ченге, което разследва случай. Може би задавам прекалено много въпроси. Но някак си на мен не ми изглеждат чак толкова много.

            Тя пусна едно пухкаво сиво колелце дим и го промуши с пръст. То се разпадна на неустойчиви тънки лентички. Заговори гладко и с безразличие.

            — Малко над четирийсетте е, предполагам. Среден ръст, възпълен. Вероятно тежи около сто и шейсет фунта*. Тлъсто лице, мустаци като на Чарли Чан, дебел, отпуснат врат. Целият е отпуснат. Добре облечен, ходи гологлав, дава си вид, че разбира от антикварни предмети, но не притежава такива. Ах, да. Лявото му око е стъклено.

            [* фунт — мярка за тежест, равна на 453,6 г. — Б. пр.]

            — От вас би излязло чудесно ченге — казах аз.

            Тя постави справочника обратно в откритото отделение на края на бюрото си и отново разтвори пред себе си правната книга.

            — Пази боже — каза тя.

            Сложи си очилата.

            Благодарих й и си излязох. Дъждът бе започнал да вали. Спуснах се да тичам, държейки увитата книга под мишница. Колата ми се намираше в една пресечка, която извеждаше към булеварда почти срещу магазина на Гайгър. Добре се намокрих, докато стигна до колата. Тръшнах се вътре, вдигнах двата прозореца и изтрих пакета с носната си кърпа. След това го разтворих.

            Естествено знаех какво ще намеря в него. Тежка, добре подвързана книга, красиво напечатана върху фина хартия. Изпъстрена с претендиращи за художественост фотографии, които заемаха целите страници. Както снимките, така и текстът към тях бяха неописуемо неприлични. Книгата не бе нова. На предния форзац бяха напечатани дати — на заемането и на връщането. Заемна книга. Заемна библиотека за изкусна порнография.

            Завих книгата отново и я заключих в отделението зад седалката. Незаконна търговия като тази, извършвана открито на булеварда, предполага солидни покровители. Седях, тровех се с цигарен дим и разсъждавах върху това, заслушан в дъжда.

            VI

            Дъждът пълнеше канавките, плющеше по паважа и отскачаше на височина до коляното. Едри ченгета, облечени в мушами, блестящи като дуло на пистолет, се забавляваха много, като пренасяха хихикащи момичета над непроходимите места. Дъждът барабанеше силно по покрива на колата и той протече. В краката ми се образува локва вода, за да има къде да си ги държа. Беше прекалено ранна есен, за да вали такъв дъжд. Навлякох с усилие един тренчкот, хукнах през дъжда към най-близката дрогерия и си купих половин литър уиски. Като се върнах, аз употребих достатъчно количество от него, за да се стопля и да прогоня скуката. Колата стоеше паркирана на това място вече доста дълго време, но ченгетата бяха прекалено заети да пренасят мадами и да надуват свирките си, за да се разтревожат от този факт.

            Въпреки дъжда, или може би точно поради него, търговията процъфтяваше в магазина на Гайгър. Пред книгопродавницата спираха разкошни коли и вътре влизаха хора с много почтен вид, след което си излизаха, носейки увити пакети. Не всички бяха мъже.

            Той се появи около четири часа. Кремав двуместен закрит автомобил спря пред магазина и аз успях да зърна тлъстото лице с мустаците на Чарли Чан, когато онзи се измъкна от него и се шмугна в магазина. Беше гологлав и носеше зелена кожена мушама с колан. От такова разстояние не можех да различа стъкленото му око. Един висок и много симпатичен хлапак, облечен в кожена куртка, излезе от магазина и закара двуместния автомобил зад ъгъла, след което се върна пеш с коса блестяща, черна и цялата мокра от дъжда.

            Измина още един час. Стъмни се, а тъмната улица поглъщаше светлините на магазините, забулени от дъжда. Звънците на трамваите дрънкаха сърдито. Около пет и петнадесет високото момче с кожената куртка излезе от магазина на Гайгър с чадър в ръка и отиде да докара кремавия закрит двуместен автомобил. Когато го паркира отпред, Гайгър излезе и високото момче вдигна чадъра над главата му. След това сви чадъра, изтръска го и го подаде в колата. Изтича обратно в магазина. Аз запалих колата.

            Двуместният автомобил тръгна на запад по булеварда, което ме принуди да направя ляв завой и с това да си спечеля куп врагове, включително и един ватман, който подаде глава на дъжда, за да ме наругае. Двуместният автомобил ме беше изпреварил с две пресечки, докато влязох в нормалния поток на движението. Надявах се, че Гайгър се прибира в къщи. Два-три пъти го зърнах и след това забелязах, че завива на север по „Лоръл Каниън Драйв“. На половината път нагоре по стръмното той се понесе наляво по една виеща се лента от мокър бетон, която се наричаше „Лавърн Терас“. Това бе тясна улица с висок насип от едната страна и с множество пръснати къщи, наподобяващи вили, построени от другата страна в подножието на склона, така че покривите им не бяха много по-високи от нивото на пътя. Предните им прозорци бяха закрити от плетища и храсти. Пейзажът се допълваше от прогизнали дървета, от които се стичаше вода.

            Фаровете на Гайгъровата кола бяха запалени, а моите — угасени. Увеличих скоростта и го задминах на един завой, зърнах номера на някаква къща, когато минах покрай нея, и завих в края на пресечката. Той бе вече спрял. Фаровете му бяха насочени към гаража на неголяма къща с правоъгълен плет от чемшир, подреден така, че да замаскира напълно входната врата. Видях го как излезе от гаража с разтворен чадър и влезе през плета. Не изглеждаше да подозира, че е следен. Вътре се запали светлина. Подкарах бавно до следващата къща, която изглеждаше необитаема, но отпред нямаше никакви обявления. Спрях, проветрих автомобила, отпих от бутилката си и продължих да седя. Не знаех какво чакам, но нещо ми подсказваше, че трябва да чакам. Провлачи се нова армия от тягостни минути.

            Две коли се изкачиха по склона и се скриха зад билото на хълма. Изглежда, това бе много тиха улица. Малко след шест часа през проливния дъжд проблеснаха други ярки светлини. По това време вече бе тъмно като в рог. Една кола намали и спря пред къщата на Гайгър. Тънките лъчи на нейните фарове проблеснаха мътно и угаснаха. Вратата се отвори и излезе някой. Беше дребна стройна жена с шапка на скитник, облечена в прозрачен дъждобран. Тя премина през чемшировия лабиринт. Чу се слабо звънене, едва доловимо през пелената на дъжда, сетне затваряне на врата, тишина.

            Извадих електрическо фенерче от колата и тръгнах надолу по стръмното, за да огледам автомобила. Беше пакард с подвижен покрив, бордо или тъмнокафяв. Левият прозорец бе свален. Напипах рамката с документа за правоуправление и насочих светлината към нея. На регистрацията пишеше: „Кармен Стърнуд, «Алта Бреа Кресънт» 3765, Западен Холивуд“. Върнах се обратно в колата си и дълго седях там. Покривът капеше и водата падаше по коленете ми, а стомахът ми гореше от уискито. Никакви коли не се изкачваха повече по хълма. Никакви светлини не се запалваха в къщата, пред която бях спрял. Кварталът изглеждаше твърде порядъчен, за да си позволи човек да се отдаде на лошите си привички.

            В седем и двадесет един-единствен лъч ярка бяла светлина се стрелна от къщата на Гайгър подобно блясъка на лятна светкавица. Когато тъмнината настъпи отново, поглъщайки този лъч, отекна пронизителен звънлив писък и заглъхна, задавен сред прогизналите от дъжда дървета. Преди ехото да бе заглъхнало, бях вън от колата и на път към къщата.

            В този писък нямаше и следа от страх. В него се долавяха нотки, предизвикани от почти приятна изненада, — пиянски звуци и оттенъци на чиста лудост. Отвратителен писък. Накара ме да си представя мъже в бяло, прозорци с решетки и твърди тесни нарове със закачени по тях кожени каиши за връзване на ръце и крака. Скривалището на Гайгър бе отново потънало в тишина, когато аз се шмугнах през отвора в плета, заобикаляйки ъгъла, който маскираше входната врата. За чукче на вратата служеше една желязна халка, пъхната в устата на лъв. Посегнах към него, хванах го. Точно в този момент, сякаш досега някой бе чакал условния знак, вътре в къщата изтрещяха три изстрела. Чу се звук, подобен на дълга хъркаща въздишка. Сетне — глух шум от тупване на нещо тежко и меко. После долових бързи отдалечаващи се стъпки вътре в къщата.

            Пред вратата имаше тясна пътечка, нещо като мостче над канавката, която запълваше пространството между къщата и края на насипа. Нямаше веранда, нямаше твърда земя и затова не можеше да се проникне в задната част на къщата. Задният вход се намираше на върха на едно дървено стълбище, което започваше от подобната на тесен проход улица. Разбрах това, защото долових трополене на слизащи нозе. Сетне чух внезапния рев на потегляща кола. Той бързо заглъхна в далечината. Стори ми се, че наред с шума на първата кола се чу шум и от друга кола, но не бях сигурен. Къщата пред мен бе притихнала като гробница. Нямаше защо да се бърза. Каквото и да имаше вътре, то щеше да си стои там.

            Възседнах оградата откъм пътеката, наведох се силно напред към закрития със завеси, но без капаци френски прозорец и се помъчих да надникна вътре през процепа, там, където завесите се съединяваха. Видях стена, осветена от лампа, и единия край на библиотека. Върнах се обратно на пътеката, засилих се по нея и покрай част от плета и блъснах силно входната врата с рамо. Това бе глупаво от моя страна. Може би единственото място, през което е невъзможно да се вмъкнете в една калифорнийска къща, е входната врата. Само ме заболя рамото и се вбесих. Пак се покатерих на оградата и разбих френския прозорец с ритник, след което, използувайки шапката си за ръкавица, издърпах по-голямата част от долното стъкло. Това ми даде възможност да бръкна с ръка, за да достигна болта, който затваряше прозореца отвътре и да го изтегля. Останалото бе лесно. Ключалката се поддаде. Вмъкнах се вътре и отмахнах с ръка завесите от лицето си.

            Никой от двамата души в стаята не обърна внимание на начина, по който влязох, въпреки че само единият бе мъртъв.

            VII

            Стаята бе широка колкото цялата къща. Таванът бе нисък и с греди, а стените — измазали с кафява мазилка и украсени с китайски гоблени и с китайски и японски щампи, поставени в рамки от имитация на дърво. Имаше ниски рафтове за книги, имаше и един тежък възрозов китайски килим, в който някоя къртица би могла да си рови цяла седмица, без да си подаде носа над дебелия мъх. По пода се виждаха възглавници за сядане, а наоколо бяха разхвърлени странни копринени дрехи, сякаш този, който живееше тук, нарочно бе сторил това, за да му бъдат под ръка. Имаше и един широк нисък диван, покрит с пурпорночервена дамаска. Върху него бе натрупан куп дрехи, сред които се подаваше и копринено бельо в люляков цвят. Виждаше се и една голяма лампа на поставка, украсена с резба, и два лампиона с нефритовозелени абажури с дълги пискюли. Имаше черно бюро, чиито ъгли бяха украсени с резба, изобразяваща причудливи готически фигури, а зад него — жълта атлазена възглавница, която беше поставена върху полиран черен стол, чиито странични облегалки, а и задната, бяха украсени с резба. В стаята се долавяше някаква странна смесица от миризми, от които най-силни в момента като че ли бяха лютивата остатъчна миризма на кордит и противният дъх на етер.

            В единия край на стаята, на нещо като нисък подиум, се намираше стол от тиково дърво с високо облегало, на който върху оранжев шал с дълги ресни седеше мис Кармен Стърнуд. Седеше много вдървено, с ръце, поставени върху страничните облегалки на стола, с прибрани колене, а цялото й тяло бе сковано в позата на египетска богиня. Брадичката й бе вирната, а малките й бели зъби святкаха между полуотворените устни. Очите и бяха широко отворени. Тъмносивият цвят на ирисите изцяло бе погълнал зениците й. Това бяха очи на луда. Тя изглеждаше в безсъзнание, но позата й не беше на човек, изпаднал в несвяст. Тя имаше вид на някой, който върши нещо много важно на ум и се справя отлично с тази задача. От устата й излизаше тенекиен звук, напомнящ кискане, който нито променяше изражението й, нито я караше да помръдва устни. Носеше чифт дълги обеци от нефрит. Обеците бяха хубави и вероятно струваха няколкостотин долара. Но освен тях тя не носеше нищо друго.

            Имаше хубаво тяло — дребно, гъвкаво, стегнато, твърдо и закръглено. При светлината на лампата кожата й сияеше с трепкащия блясък на бисер. Нозете й не притежаваха съвсем пищната грация на тези на мисис Риган, но все пак бяха много хубави. Гледах я без смущение и без похотливост. Като голо момиче тя въобще не присъствуваше в тази стая. Беше просто една наркоманка. За мен тя завинаги си остана просто една наркоманка.

            Престанах да я наблюдавам и погледнах към Гайгър. Той лежеше по гръб на пода, не на китайския килим, а пред нещо, което приличаше на тотемен стълб. То имаше орлов профил, а голямото му кръгло око бе фотообектив. Той бе насочен към голото момиче на стола. Отстрани на тотемния стълб бе прикрепена една почерняла лампа — светкавица. Гейгър бе обут в китайски чехли с дебели плъстени подметки, надолу бе облечен в черна копринена пижама, а горната част на тялото му бе загърната в жакет, украсен с китайска бродерия, чиято предница бе почти цялата, в кръв. Стъкленото му око проблясваше към мене и то май беше най-живото нещо у него. От пръв поглед стана ясно, че нито един от трите изстрела, които чух, не бе отишъл нахалост. Той беше съвсем мъртъв.

            Светкавицата, която бях видял, бе произведена от фотографската крушка. А налудничавият писък бе реакцията на упоеното голо момиче. Трите изстрела представляваха нечия идея за това как да се разнообрази цялата работа. Всъщност идеята бе на момъка, който бе слязъл по задните стълби и вмъквайки се с трясък в колата, бе офейкал. Неговата гледна точка си имаше своите достойнства.

            Две крехки чаши със златни жилки бяха поставени върху червен лакиран поднос на края на черното бюро до тумбеста гарафа, съдържаща кафява течност. Извадих запушалката и я подуших. Миришеше на етер и на нещо друго, вероятно лауданум. Никога не бях опитвал такава смесица, но тя, изглежда, бе съвсем подходяща за домакинството на Гайгър.

            Вслушах се в дъжда, който шибаше покрива и прозорците от северната страна. Навън не се чуваха никакви други звуци! — нито коли, нито сирени, само поройният дъжд. Приближих се до дивана, изхлузих тренчкота си и започнах да ровя из дрехите на момичето. Имаше една бледозелена рокля от груба вълна, с три четвърти ръкави, от онези, които се навличат направо през главата, без да се закопчават. Стори ми се, че ще мога да се справя с нея. Реших да не се занимавам с бельото, и то не поради някакво чувство за деликатност, а защото не можех да си представя как и обувам пликчетата и й закопчавам сутиена. Занесох роклята до стола от тиково дърво на подиума. От разстояние няколко стъпки мис Стърнуд също миришеше на етер. Тенекиеното, кискане все още се чуваше да излиза от устата й, а надолу по брадичката й се процеждаше малко пяна. Ударих и една плесница. Тя премигна и спря да се киска. Плеснах я пак.

            — Хайде — казах аз бодро. — Да бъдем послушни. Да се обличаме.

            Кармен се взря в мен с тъмносивите си очи, празни като очите на маска.

            — Гъл-гъл-гъл — каза тя.

            Понаплясках я още малко. Не обръщаше никакво внимание на шамарите. Не бяха в състояние да я извадят от вцепенението. Залових се с роклята. И на това не обърна никакво внимание. Остави ме да й вдигна ръцете, сетне разпери пръсти широко, сякаш това бе страшно духовито. Успях да намушкам ръцете й в ръкавите, дръпнах роклята надолу върху гърба й и я изправих на крака. Тя се строполи в прегръдките ми, като се кикотеше. Сложих я отново на стола и й обух чорапите и обувките.

            — Хайде да се поразходим малко — рекох аз. — Хайде да направим една малка хубава разходчица.

            Направихме разходчицата. Най-напред нейните обеци ме биеха по гръдния кош, а после изпълнявахме шпагати в унисон, като че играехме балет. Разходихме се до трупа на Гайгър и се върнахме обратно. Накарах я да го погледне. Тя сметна, че той е симпатяга. Кикотеше се и се опитваше да ми го каже, но успяваше само да пуска мехури. Заведох я до дивана и я проснах отгоре. Тя хлъцна два пъти, покикоти се още малко и заспа. Натъпках вещите й в джобовете си и отидох зад онова нещо, дето приличаше на тотемен стълб. Както и очаквах, вътре бе поставена камера, но в нея нямаше касета. Огледах пода наоколо, предполагайки, че той може да я е извадил, преди да го застрелят. Нямаше я. Хванах го за отпуснатата изстиваща ръка и го пообърнах малко. Касетата я нямаше. Това никак не ми хареса.

            Излязох в един коридор на гърба на стаята и започнах да изследвам къщата. Вдясно имаше баня и една заключена врата, а в дъното се намираше кухнята. Прозорецът на кухнята бе разбит с лост. Капакът му бе изчезнал, а на перваза личеше мястото, където куката бе оказала съпротива. Задната врата не бе заключена. Оставих я незаключена и надникнах в една спалня от лявата страна на коридора. Това бе кокетна, натруфена женска спалня. На леглото имаше покривка, украсена с волани. На тоалетната маса с трикрило огледало бе поставено шишенце парфюм, наред с носна кърпичка, известна сума пари, мъжки четки и ключодържател. В шкафа имаше мъжки дрехи, а под украсения с волани край на покривката на леглото се подаваха мъжки чехли. Това бе стаята на мистър Гайгър. Взех ключодържателя и се върнах във всекидневната, където се заех да претърсвам бюрото. В шкафа намерих малък стоманен сейф. Отворих го с един от ключовете. В него нямаше нищо, ако не смятаме един азбучник със синя кожена подвързия и доста дълъг зашифрован текст, написан със същия наклонен почерк от писмата до генерал Стърнуд. Сложих тетрадката в джоба си, изтрих стоманения сейф, там, където го бях пипал, заключих бюрото, пъхнах ключовете в джоба си, изгасих изкуствените цепеници в камината, увих се в палтото и се опитах да свестя мис Стърнуд. Непосилна задача. Нахлупих й скитнишката шапка на главата, омотах я в палтото и я занесох до нейната кола. Върнах се, изгасих всички светлини и затворих външната врата, сетне изрових ключовете от чантичката й и запалих пакарда. Заспускахме се по хълма със загасени фарове. До „Алта Бреа Кресънт“ имаше по-малко от десет минути път. Кармен ги прекара в хъркане, при което бълваше етер в лицето ми. Не успях да й попреча да обляга глава на рамото ми. Това бе единственото нещо, което можех да сторя, за да не я положи в скута ми.

            VIII

            През тесните оловни рамки на остъклената странична врата на Стърнудови се процеждаше мътна светлина. Спрях пакарда под навеса за коли и изпразних съдържанието на джобовете си на седалката. Момичето продължаваше да хърка в ъгъла с шапка, килната кокетно върху главата, с ръце, отпуснати безжизнено върху гънките на шлифера. Излязох и натиснах звънеца. Чу се бавно приближаване на стъпки, които сякаш идваха отдалеч, от някакво място, изпълнено с печал. Вратата се отвори и изпънатият иконом с посребрената коса се показа и ме изгледа. Светлината от коридора правеше косата му да прилича на ореол.

            Той каза:

            — Добър вечер, сър.

            Каза го учтиво и погледът му се плъзна покрай мен към пакарда. След това очите му отново се втренчиха в моите.

            — Тук ли е мисис Риган?

            — Не, сър.

            — Надявам се, че генералът спи?

            — Да, за него вечерта е най-подходящото време за сън.

            — А прислужницата на мисис Риган?

            — Матилда ли? Тя е тук, сър.

            — Няма да е зле да я повикате. За тая работа трябва женска ръка. Погледнете в колата и ще разберете какво искам да кажа.

            Той огледа вътрешността на колата. След това се върна.

            — Разбирам — рече той. — Ще повикам Матилда.

            — Матилда ще се справи с нея — казах аз.

            — Ние всички се опитваме да се справяме с нея. — каза той.

            — Предполагам, че практика не ви липсва — рекох аз.

            Той се направи, че не е чул.

            — Е, лека нощ — казах аз. — Оставям всичко във ваши ръце.

            — Много добре, сър. Да ви повикам ли такси?

            — Категорично не — казах аз. — Всъщност аз не съм тук. Просто ви се привиждат разни неща.

            Тогава той се усмихна. Кимна ми с глава, а аз се обърнах и тръгнах надолу по алеята за коли, докато излязох през портите.

            Изминах десетина пресечки, криволичейки надолу по извити улици, измити от дъжда, под непрестанно капещи дървета, покрай осветените прозорци на големи сгради, издигащи се сред огромни призрачни пространства, с триъгълни островърхи покриви, потънали в бръшлян, а високо по склоновете на хълма бяха накацали други светещи прозорци, далечни и недостъпни като къщи на горска магьосница. Излязох до една автомобилна пиаца, цялата залята от безполезни светлини, където отегчен човек от обслужващия персонал с бяла фуражка и тъмносиньо яке седеше прегърбен на една табуретка зад изпотеното стъкло и четеше вестник. Понечих да вляза вътре, но сетне продължих пътя си. Вече бях мокър до кости. А в нощ като тази човек може да си пусне брада, докато чака за такси. Пък и шофьорите на таксиметрови коли имат добра памет.

            След малко повече от половин час бърз ход успях да стигна до къщата на Гайгър. Там нямаше никого, а на улицата не се виждаха никакви автомобили, освен моята собствена кола, паркирана пред съседната къща. Изглеждаше унила като бездомно куче. Изрових от вътрешността и бутилката уиски и излях в гърлото си половината от онова, което бе останало в нея, след което седнах вътре, за да запаля една цигара. Изпуших я до половината, хвърлих я навън, излязох отново и отидох до къщата на Гайгър. Отключих вратата, влязох във все още топлия мрак и застанах неподвижно, заслушан в дъжда, а през това време от мен кротко се стичаше вода по пода. Намерих пипнешком една лампа и я запалих.

            Най-напред забелязах, че някои от китайските гоблени бяха изчезнали от стената. Не бях ги броил, но празните им места стояха оголени върху кафявата мазилка и биеха на очи. Отидох малко по-навътре и запалих друга лампа. Погледнах тотемния стълб. В основата му, извън края на китайския килим, върху голия под бе проснат друг килим. Преди малко този килим го нямаше. Но на същото място бе лежал трупът на Гайгър. Сега трупът па Гайгър бе изчезнал.

            Вцепених се. Изкривих устни в гримаса и се ухилих злобно срещу стъкленото око на тотемння стълб. Отново претърсих къщата. Всичко си стоеше точно така, както го бях оставил. Гайгър го нямаше в неговото украсено с волани легло, нито пък беше под него, нямаше го и в гардероба. Не беше нито в кухнята, нито в банята. Оставаше да се провери само заключената врата от дясната страна на коридора. Един от ключовете на Гайгър стана. Стаята зад тази врата бе интересна, но Гайгър го нямаше в нея. Беше интересна с това, че бе съвършено различна от стаята на Гайгър. Това бе една оскъдно мебелирана мъжка спалня с излъскан дървен под, с няколко малки черджета, украсени с индиански орнаменти, два стола с прави облегалки, бюро от имитация на дърво, върху което имаше мъжки несесер и две черни свещи, поставени в пиринчени свещници, високи по една стъпка. Леглото бе тясно и изглеждаше твърдо, а върху него имаше тъмночервена покривка от батика. Стаята бе студена. Заключих я отново, изтрих дръжката на вратата с носната си кърпа и се върнах при тотемния стълб. Коленичих и погледнах повърхността на килима, докато погледът ми стигна до входната врата. Стори ми се, че видях две паралелни бразди, водещи в тази посока, сякаш оставени от петите на влачено тяло. Който и да беше свършил това, той се бе отнесъл сериозно към работата си.

            Това не бе работа на полицията. Иначе би трябвало да са още тук, тъкмо започнали да се разгорещяват с техните рулетки и тебешири, с техните фотоапарати и прахове за откриване на отпечатъци, с евтините си пури. Непременно щяха да са още тук. Това не бе работа и на убиеца. Той навярно бе напуснал къщата с най-голяма бързина. По всяка вероятност бе видял момичето. Но не е бил сигурен дали тя е била достатъчно упоена от наркотика, за да не го види. Сега той вероятно вече се беше впуснал в далечен път. Не можех да се досетя какъв е истинският отговор, но нямах нищо против, ако някой предпочиташе Гайгър да бъде не само убит, но и да изчезне. Това ми даваше шанс да открия дали бих могъл да съобщя на полицията, без да замесвам Кармен Стърнуд. Заключих отново, съживих задъхващия се мотор на колата и подкарах към душа, сухите дрехи и късната вечеря у дома. Сетне се мотах из апартамента и изпих прекалено голямо количество горещ пунш, докато се опитвах да схвана какъв е шифърът в Гайгъровия син азбучник. Бях сигурен в едно: че текстът представлява списък с имена и адреси вероятно на клиентите. Имаше над четиристотин. Това говореше за една хубавичка незаконна търговия, без да се смятат сумите, придобити чрез шантаж, чийто брой вероятно не бе малък. Всяко име в списъка можеше да е това на убиеца. Не завиждах на полицията за работата, която ги чакаше, след като списъкът им бъде предаден.

            Легнах си, изпълнен с чувство на безсилие и с уиски, и сънувах някакъв човек в окървавена китайска дреха, който преследваше голо момиче с дълги нефритени обеци, а аз тичах след тях и се мъчех да ги снимам с незареден фотоапарат.

            IX

            На другия ден утрото бе светло, ясно и слънчево. Събудих се с пресъхнала уста и надебелял език като ватманска ръкавица. Изпих две чаши кафе и прегледах сутрешните вестници. В нито един от тях не се споменаваше за мистър Артър Гуин Гайгър. Тъкмо се опитвах да поогладя измачкания си влажен костюм, когато телефонът иззвъня. Беше Бърни Олс — главният следовател на областния прокурор, същият, който ме бе насочил към генерал Стърнуд.

            — Е, как си, момчето ми? — започна той.

            Гласът му звучеше като на човек, който се е наспал добре и няма много дългове за изплащане.

            — Махмурлия съм — казах аз.

            — Тц, тц.

            Той се изсмя разсеяно и след това гласът му прозвуча малко прекалено небрежно — предпазлив глас на ченге.

            — Успя ли вече да се срещнеш, с генерал Стърнуд?

            — Аха.

            — Свърши ли му някаква работа?

            — Много валеше — отговорих аз, ако това въобще бе някакъв отговор.

            — На това семейство май честичко му се случват разни неща. Един голям буик, собственост на някого от тях, се плиска из прибоя до вълнолома в Лидо.

            Стиснах слушалката така, че малко оставаше да я счупя. Затаих дъх.

            — М-да — каза Олс бодро. — Нов-новеничък закрит буик, целият задръстен с пясък и пълен с морска вода? О, за малко щях да забравя. Вътре в него има някакъв тип.

            Издишах толкова бавно, че дъхът ми почти залепна за устните.

            — Риган? — попитах аз.

            — А? Кой? О, имаш предвид оня бивш контрабандист на спиртни напитки, дето го изнамерила по-голямата дъщеря и взела, та се омъжила за него. Никога не съм го виждал. Че какво ще търси той там?

            — Стига си го увъртал. Какво би могъл човек да търси там?

            — Че аз отде да знам, приятелю? Ще прескоча да хвърля едно око. Идваш ли с мен?

            — Да.

            — По-живо тогава — каза тон. — Ще бъда тук, в моята дупка.

            Обръснат и облечен след леката закуска, за по-малко от час аз бях в Съдебната палата. Качих се с асансьора до седмия етаж, където се намираха множеството малки канцеларии, в които работеха хората на областния прокурор.

            Канцеларията на Олс не бе по-голяма от другите, но той се бе разположил сам в нея. На бюрото му нямаше нищо друго освен попивателна преса, евтин писалищен комплект, неговата шапка и единия му крак. Той бе възрус, среден на ръст, с гъсти бели вежди, спокойни очи и добре поддържани зъби. Изглеждаше като обикновен човек от улицата. Случайно знаех обаче, че е убил девет души — трима от тях, докато са го държали на прицел, или поне някой си е мислел, че е така.

            Той се изправи, пъхна в джоба си една плоска метална кутия с малки пури марка „Антракт“, размърда нагоре-надолу тази, която бе захапал, и внимателно и косо погледна към мен с отметната назад глава.

            — Не е Риган — рече той. — Проверих. Риган е едър мъжага, висок колкото тебе и малко по-тежък. Някакъв младок е.

            Не казах нищо.

            — Какво е накарало Риган да изчезне? — попита Олс. — Това интересува ли те?

            — Не, струва ми се — рекох аз.

            — Да, но когато някакъв тип, който се е занимавал с контрабанда на алкохол, се ожени в богато семейство и след това каже „чао“ на една хубавица и на няколко милиона долара, придобити по законен начин, това вече е достатъчно да ме накара, дори мен, да се замисля. Предполагам, че си смятал тази работа за тайна?

            — Аха.

            — Окей, прави си пас, момчето ми. Не го вземай навътре.

            Той заобиколи бюрото, като потупваше джобовете си и се присегна за шапката си.

            — Не разследвам изчезването на Риган — казах аз.

            Олс набързо заключи вратата, слязохме до служебния паркинг и се качихме в един малък закрит син автомобил. Подкарахме по булевард „Сънсет“, като отвреме-навреме надувахме сирената за сигнализация. Беше свежа утрин и въздухът бе точно толкова студен, колкото му трябва на човек, за да му се стори животът прост и сладък, стига да няма много неща на главата си. Аз обаче имах.

            До Лидо имаше около тридесет мили по крайбрежната магистрала и първите десет бяха задръстени от движението. Олс взе разстоянието за тричетвърти час. След това плавно спряхме пред една арка с олющена гипсова мазилка. Измъкнахме се навън. Дълъг вълнолом с парапет от бели летви — два на четири инча започваше от тази арка и отиваше навътре в морето. Група хора стояха надвесени в далечния край на вълнолома, а под арката бе застанал полицай с мотоциклет и не пускаше друга група хора да излезе на вълнолома. От двете страни на магистралата бяха паркирани коли, в които седяха обичайните любители на ужасите и от двата пола. Олс показа значката си на моторизирания полицай и ние излязохме на вълнолома, където ни блъсна силна миризма на риба, която дори поройният дъжд, валял цяла нощ, не бе успял да поизчисти.

            — Ей я къде е, на шлепа — каза Олс, сочейки с миниатюрната си пура.

            Черен шлеп с ниски бордове и с кормчийска кабина като на влекач се бе долепил до дървения парапет на края на пристана. На палубата му нещо блестеше под лъчите на утринното слънце, а около него все още се виждаха веригите на подемен кран. Това бе голям черен автомобил с лъскави никелирани части. Стрелата на подемния кран бе прибрана и спусната до нивото на палубата. Около автомобила се бяха насъбрали хора. Слязохме по хлъзгавите стъпала на палубата.

            Олс каза „здрасти“ на един помощник шериф в зелена униформа и на един цивилен. Екипажът на шлепа се състоеше от трима души, които се бяха облегнали на предната част на кормчийската кабина и дъвчеха тютюн. Единият от тях триеше мократа си коса с мръсна хавлиена кърпа. Сигурно се бе гмуркал във водата, за да закрепи веригите на крана.

            Ние разгледахме колата. Предната й броня бе изкривена, един от фаровете беше разбит, а другият — смачкан, но стъклото бе останало здраво. Върху решетката на радиатора имаше голяма вдлъбнатина, а боята и никелът бяха олющени на много места по цялата броня на колата. Тапицерията бе прогизнала и черна. Изглежда, нито една от гумите не бе повредена.

            Шофьорът си стоеше още там, сякаш драпиран около кормилната ос с глава, отметната неестествено на една страна. Беше строен тъмнокос хлапак, който не чак толкова отдавна е бил дори хубавец. Сега лицето му бе бяло със синкав оттенък, под притворените клепачи очите му лъщяха със слаб мътен блясък, а в отворената му уста имаше пясък. От лявата страна на челото му имаше тъмно петно от подкожен кръвоизлив, което се открояваше върху белотата на кожата.

            Олс се отдръпна. От гърлото му излезе някакъв звук и той поднесе кибритена клечка към малката си пура.

            — Какво точно се е случило?

            Униформеният посочи към зяпачите в края на пристана. Един от тях опипваше мястото, където бе избита голяма дупка в белите летви. Разцепеното дърво се жълтееше и бе чисто като току-що нарязан чам.

            — Минал е през тази дупка. Трябва здравата да се е джаснал. Тук дъждът престана рано, около девет часа вечерта. Разцепеното дърво е сухо отвътре. Значи се е блъснал, след като дъждът е спрял. Колата е паднала в доста дълбока вода, щом не се е смачкала повече, но е било по-рано от средата на отлива, защото течението щеше да я завлече по-навътре, и не по-късно от средата на прилива, защото иначе щеше да я изхвърли върху коловете. Значи се е блъснал към десет часа снощи. Може би към девет и половина, не по-рано. Тази сутрин, когато момчетата дошли да ловят риба, тя се подавала над водата и тогава докарахме шлепа да я измъкнем и вътре намерихме тоя мъртвец.

            Цивилният прокара върха на обувката си по повърхността на палубата. Погледът на Олс се плъзна встрани и се спря на мен, а малката пура играеше между устните му като цигара.

            — Пиян? — попита той, без да отправя въпроса си специално към някого.

            Мъжът, който бършеше главата си с хавлиената кърпа, отиде до парапета и шумно прочисти гърлото си, което накара всички да погледнат към него.

            — Влезе ми малко пясък — рече той и плю. — Не чак толкова, колкото на тоя приятел, но ми влезе.

            Човекът с униформата каза:

            — Може и да е бил пиян. Искал е да се изфука сам в дъжда. От пиян човек всичко може да се очаква.

            — Ами, пиян — рече цивилният. — Лостът на газта не е натиснат докрай, а освен това някой е цапардосал човека в слепоочието. Ако питате мен, това си е чисто убийство.

            Олс погледна към мъжа с хавлиената кърпа.

            — А ти какво мислиш, приятелче?

            Човекът с хавлиената кърпа бе поласкан. Той се ухили.

            — Самоубийство, мой човек. Не ми е това работата, ама след като ме питаш, казвам ти, че е самоубийство. Първо, тоя тип е изорал една ужасно права бразда по вълнолома. Следите личат почти по цялото протежение. Значи това се е случило след спирането на дъжда, както каза шерифът. Здравата се е джаснал във вълнолома, иначе как ще го пробие и ще се сгромоляса на една страна. По-скоро се е преобърнал няколко пъти. Значи карал е много бързо и се е блъснал право в парапета. Лостът на газта не е натиснат докрай. Но може да го е бутнал с ръка, като е падал, а и главата може да си е ударил тогава.

            Олс рече:

            — Наблюдателен си, приятелче. Обискирахте ли го? — попита той помощник шерифа, който погледна към мен, сетне към хората от екипажа, облегнати на кормчийската кабина.

            — Карай, остави тая работа — каза Олс.

            Един дребен очилат човек с уморено лице и черна чанта слезе по стълбите на вълнолома. Избра едно доста чисто място на палубата и остави там чантата си. Сетне свали шапка, разтри тила си и се загледа в морето, сякаш не знаеше къде се намира и за какво е дошъл.

            Олс каза:

            — Ей ви го пациента, докторе. Гмурнал се снощи от вълнолома. Приблизително между девет и десет часа. Това е всичко, което знаем.

            Дребният мъж погледна мрачно мъртвеца в колата. Той попипа главата, взря се в удареното място, раздвижи я с две ръце, опипа ребрата. Вдигна едната отпусната и безжизнена ръка и се втренчи в ноктите. Пусна я да падне, като я наблюдаваше. Отстъпи назад, отвори чантата си, извади един тефтер с бланки и индиго и започна да пише.

            — Предполагаемата причина за смъртта е счупването на врата — каза той, докато пишеше. — Което значи, че не е нагълтал много вода. Кое то пък означава, че ще започне да вкочанясва доста бързо сега, когато е изваден на въздух. Не е зле да го измъкнете от колата, преди да му се случи това. Защото после тая работа хич няма да ви се хареса.

            Олс кимна.

            — От колко време е мъртъв, докторе?

            — Че откъде да го знам.

            Олс му хвърли строг поглед, извади малката пура от устатата си и също я изгледа строго.

            — Радвам се, че се запознахме, докторе. Човек от отдела за убийства и да не може да познае за пет минути, това ще ме убие.

            Дребосъкът се ухили кисело, сложи тефтера в чантата и отново пъхна молива в джобчето на жилетката си.

            — Ако снощи е вечерял, ще ви кажа. И то ако знам точно кога е вечерял. Но не за пет минути.

            — Как се е ударил? Като е падал ли?

            Дребният мъж разгледа натъртеното място отново.

            — Едва ли. Бил е ударен с нещо увито. И още докато е бил жив, се е получил подкожен кръвоизлив.

            — Палка, а?

            — Твърде вероятно.

            Дребният медик кимна, вдигна чантата си от палубата и се изкачи по стълбите на вълнолома. Една линейка се настани на заден ход отвъд гипсовата арка, за да бъде под ръка. Олс погледна към мен и каза:

            — Да тръгваме. Май не си струваше да идваме дотук, а?

            Върнахме се по вълнолома и се качихме отново в закрития автомобил на Олс. Той форсира, зави, излезе на пътя и подкара назад към града по измитата от дъжда магистрала с три ленти за движение и покрай невисоки вълнообразни хълмове от жълтобял пясък, по който на ивици растеше жълтозелен мъх. Над морето кръжаха няколко чайки, които се стрелнаха надолу към нещо, което плуваше в прибоя, а далеч навътре се виждаше бяла яхта, сякаш увиснала в небето.

            Олс вирна брадичка към мен и рече:

            — Познаваш ли го?

            — То се знае. Частният шофьор на Стърнудови. Видях го вчера да бърше прахта от същата тая кола.

            — Не искам да те притеснявам, Марлоу. Кажи ми само оная работа имаше ли нещо общо с него?

            — Не, дори не му знам името.

            — Оуен Тейлър. Откъде го знам ли? Това е интересна история. Преди около година го бяхме окошарили по обвинение за отвличане. Оказа се, че закарал Стърнудовата разхайтена дъщеря, по-малката, в Юма*. Сестра и хукнала след тях, докарала ги обратно и тикнала Оуен в пандиза. После, на другия ден, отишла при окръжния прокурор и го накарала да моли щатския прокурор да пусне момчето на свобода. Започнала да му разправя, че то имало намерение да се ожени за сестра й и че наистина искало да го стори, ама сестра й не искала. Онова, което тя искала, било да полудува в някоя кръчма и да се позабавлява. И така, ние пуснахме хлапака да си върви и проклет да съм, ако те не са го назначили отново на работа при тях. Малко след това получихме от Вашингтон обичайните сведения за отпечатъците от пръстите му и се оказва, че те са били снети предварително в Индиана, преди шест години заради опит за нападение с цел грабеж. Отърва се с шест месеца в окръжния затвор — същия, от който офейка Дилинджър. Съобщихме за това на Стърнудови, но те пак го оставиха при тях. Какво ще кажеш за тая работа?

            [* Юма — град в щата Аризона, на границата с Калифорния — Б. пр.]

            — Те, изглежда, са смахнато семейство — рекох аз. — Знаят ли за снощната случка?

            — Не. Сега ще трябва да ги попритесня.

            — Не забърквай стария, ако е възможно.

            — Защо?

            — Болен е и си има достатъчно неприятности.

            — Риган ли имаш предвид?

            Намръщих се.

            — Казах ти, че не знам нищо за Риган. Не се занимавам с издирването на Риган. Не ми е известно Риган да е причинявал неприятности някому.

            Олс каза: „О!“ и се втренчи замислено в морето, а колата почти изхвръкна от платното. През останалата част от пътуването до града той почти не обели дума. Остави ме в Холивуд близо до Китайския театър и обърна обратно на запад към „Алта Бреа Кресънт“. Обядвах в закусвалня и прегледах един следобеден вестник, но в него не намерих нищо за Гайгър.

            След като привърших обеда си, аз се отправих на изток по булеварда, за да надникна отново в магазина на Гайгър.

            X

            Мършавият черноок бижутер от магазина на кредит стоеше на вратата в същата поза, както и предишния следобед. Той ми хвърли същия многозначителен поглед, когато влизах. Магазинът не се беше променил. Същата лампа светеше върху малкото бюро в ъгъла и същата пепеляворуса блондинка, облечена в същата рокля от плат, подобен на велур, стана от бюрото и се приближи към мен със същата неуверена усмивка на лицето си.

            — Вие търсехте?? — каза тя и млъкна.

            Пръстите й със сребристия маникюр потрепваха отстрани до тялото. Личеше си, че усмивката й е малко пресилена. Не бе никаква усмивка. Беше гримаса. Тя само се заблуждаваше, че е усмивка.

            — Ето ме пак — казах аз весело и махнах с цигара в ръка. — Мистър Гайгър днес тук ли е?

            — Страхувам се, че го няма. Не, не, страхувам се, че го няма. Да видим? Вие търсехте??

            Свалих тъмните си очила и деликатно потупах с тях вътрешната страна на лявата си китка. За човек с тегло сто и деветдесет фунта, аз правех всичко, което бе по силите ми, — за да приличам на самодива.

            — Онова там, за първите издания, то беше чисто усукване. Трябваше да се пазя. Имам нещо, което ще му хареса. Нещо, което той отдавна иска.

            Сребристите нокти докоснаха русата коса над едното малко ухо, украсено с обеца от чер кехлибар.

            — О, значи вие сте търговски посредник? — каза тя. — Тогава? бихте могли да наминете утре. Мисля, че утре той ще бъде тук.

            — Хайде, хайде, разкрийте си картите — казах аз. — И аз съм от тоя бранш.

            Очите й се присвиха, докато остана да се вижда само един слаб зеленикав блясък, като горско езерце сред гъстите сенки на дърветата. Ноктите й се впиха в дланта. Тя се втренчи в мен, дъхът й секна.

            — Да не би да е болен? Бих могъл да отскоча до дома му — казах аз нетърпеливо. — Не разполагам с излишно време.

            — Вие? ъ? Вие? ъ? — гърлото й направи засечка.

            Стори ми се, че ще се строполи по нос на пода. Цялото й тяло се тресеше, а чертите на лицето й се разпаднаха като кората на сватбена торта. Тя бавно ги овладя отново, сякаш вдигаше огромна тежест само с усилие на волята. Усмивката пак цъфна, само че тоя път ъгълчетата на устата й бяха доста кривички.

            — Не, не — каза тя. — Той не е в града. Просто няма никакъв смисъл. Не бихте ли могли? да наминете? утре?

            Тъкмо бях отворил уста да кажа нещо, когато вратата в преградата се открехна около една стъпка. Високият смугъл красавец с кожената куртка надникна с бледо лице и стиснати устни, видя ме, бързо затвори пак вратата, но аз успях да зърна на пода зад него множество сандъци, застлани с вестници и напълнени донякъде с книги. Някакъв човек, облечен в много нови работни дрехи, се суетеше около тях. Изнасяха част от стоката на Гайгър.

            Когато вратата се затвори, аз си сложих отново тъмните очила и докоснах шапката си с ръка.

            — Тогава до утре. Бих искал да ви оставя визитната си картичка, но нали знаете как стоят нещата.

            — Д-да. Знам какво е. — Тя потрепери още малко и издаде слаб всмукващ звук с ярките си устни.

            Аз излязох от магазина и тръгнах на запад по булеварда до ъгъла и след това — на север по улицата, докато стигнах до алеята, която минаваше зад магазините.

            Малка черна камионетка с телена каросерия и без номер бе опряла задната си част до магазина на Гайгър. Човекът с прекалено новото работно облекло тъкмо вдигаше един сандък в каросерията. Върнах се обратно на булеварда, минах покрай сградата, която се намираше в съседство с тази на Гайгър, и намерих едно такси, което беше спряло до пожарен кран. Зад волана седеше някакъв хлапак с нахална физиономия и четеше списание с криминални истории. Аз мушнах глава вътре и му показах един долар.

            — Малко шпиониране, а?

            Той ме изгледа.

            — Ченге?

            — Частно.

            Ухили се.

            — Готово, мой човек.

            Мушна списанието зад огледалцето за обратно виждане и аз влязох в таксито. Завихме в първата пресечка и спряхме срещу уличката на Гайгър край друг пожарен кран.

            Човекът с работните дрехи затвори закритите с перденца врати, вдигна задния капак на каросерията, влезе в кабината и седна зад волана. Имаше около една дузина сандъци.

            — Карай след него — казах аз на моя шофьор.

            Човекът в работно облекло запали мотора на камионетката, хвърли поглед нагоре и надолу по уличката и подкара бързо в противоположната посока. Зави наляво и излезе от уличката. Ние го последвахме. Зърнах камионетката, когато завиваше в източна посока по улица „Франклин“, и казах на моя шофьор да се приближи малко. Той не го стори, може би защото не успя. Когато излязохме на „Франклин“, видях камионетката две пресечки пред нас. Не я изпускахме от поглед, докато стигнахме до улица „Вайн“ и я пресякохме, а и по целия път до „Уестърн“. След като подминахме „Уестърн“, я видяхме два пъти. Имаше голямо движение и хлапакът с нахалната физиономия следваше камионетката на прекалено голямо разстояние. Тъкмо му казвах това, без много да се церемоня с него, когато камионетката, сега вече далеч пред нас, отново зави на север. Улицата, по която зави, се наричаше „Британи Плейс“. Когато стигнахме до „Британи Плейс“, камионетката бе изчезнала.

            Хлапакът с нахалната физиономия започна да издава утешителни звуци към мен през стъклената преграда и ние подкарахме нагоре по хълма с четири мили в час, като гледахме да открием камионетката зад храсталаците. Две пресечки по-нагоре „Британи Плейс“ завиваше в източна посока и се съединяваше с „Рандал Плейс“, като между двете улици оставаше ивица площ, където се издигаше бял жилищен блок, чиято фасада гледаше към „Рандал Плейс“, а вратите на гаража, който се намираше в приземния етаж, бяха откъм „Британи“. Тъкмо минавахме оттам и хлапакът с нахалната физиономия ми казваше, че камионетката не можела да бъде много далеч, когато аз погледнах през сводестия вход на гаража и я видях навътре в полумрака с наново отворени задни врати.

            Заобиколихме, спряхме пред блока и аз излязох. В преддверието нямаше никого, нямаше и разпределително табло. Едно дървено бюро беше избутано назад до стената, на която имаше множество от най-скъпите пощенски кутии. Прочетох имената. Някакъв човек на име Джоузеф Броуди живееше в апартамент 405. Някакъв човек на име Джоузеф Броуди бе получил пет хиляди долара от генерал Стърнуд, за да остави на мира Кармен и да си намери някое друго момиченце, с което да се забавлява. Този можеше да се окаже същият Джо Броуди. Прииска ми се да проверя това.

            Заобиколих зад ъгъла и отидох до шахтата на асансьора в основата на покритото с плочки стълбище. Покривът на кабината му бе на равнището на пода. До шахтата имаше врата с надпис „Гараж“. Отворих я и слязох надолу по тясното стълбище в мазето. Вратата на асансьора бе подпряна, за да стои отворена и човекът в новите работни дрехи трупаше тежки сандъци в него, силно запъхтян. Застанах до него и запалих цигара, като го наблюдавах: Това не му хареса. След известно време се обадих:

            — Внимавай с килограмите, приятелче. Асансьорът издържа само половин тон. Закъде го товариш всичко това?

            — За Броуди, апартамент четиристотин и пет — каза той. — Ти да не си домоуправителят?

            — Да. Стокицата изглежда хубавичка.

            Той ме изгледа свирепо със светлите си очи, очертани от бледи кръгове.

            — Книги — изръмжа той. — Почти стофунтови сандъци за моя само седемдесет и пет фунтов гръб.

            — Карай, но внимавай с тежестта — казах аз.

            Той се качи в асансьора заедно с шест сандъка и затвори вратата. Аз се върнах обратно по стълбите във фоайето, излязох на улицата и таксито ме откара пак в центъра на града до зданието, в което се намираше моята кантора. Дадох твърде голяма сума на хлапака с нахалната физиономия, а той ми връчи една омачкана картичка с името си, която аз по изключение не изхвърлих в керамичния съд с пясък, поставен до асансьора.

            Държах стая и половина на седмия етаж откъм задната страна. Половината стая бе канцелария, разделена на две части, които служеха за чакални. Освен името ми, на вратите на моите помещения нямаше нищо друго, при това то фигурираше само на вратата в чакалнята. Аз винаги я оставях незаключена заради клиентите, които, ако им се чакаше, сядаха и чакаха.

            Чакаше ме клиент.

            XI

            Тя бе облечена в кафеникав костюм от туид, носеше риза със спортна кройка и вратовръзка, и ниски груби обувки. Прозрачните и чорапи бяха също така невидими, както и предния ден, но краката й не се показваха много. Черната й коса блестеше под кафявата шапка модел „Робии Худ“, която вероятно и беше струвала петдесет долара, но изглеждаше все едно че сама си я беше направила от попивателна преса, и то с една ръка.

            — Аха, значи все пак ставате понякога — каза тя, бърчейки нос при вида на изтърканото червено канапенце, двете причудливи полукресла, тюлените завеси, които имаха нужда от пране, масичката за четене с размери като за дете и остарелите списания, сложени върху нея, за да придават на мястото професионална атмосфера. — Вече започвах да си мисля, че може би работите в леглото като Марсел Пруст.

            — Тоя пък кой е?

            Захапах една цигара и се втренчих в нея. Изглеждаше малко бледа и напрегната, но като момиче, което може да действува, когато е на зор.

            — Френски писател, любител на дегенерирали типове. Откъде ще го знаете?

            — Тц, тц — казах аз. — Заповядайте в моя будоар.

            Тя се изправи и рече:

            — Оня ден не се разбрахме нещо. Може би се държах грубо.

            — И двамата се държахме грубо — казах аз.

            Отворих междинната врата и я поканих да влезе. Минахме в останалата част от апартамента ми, съдържаща ръждивочервен килим, който не бе в първа младост, пет зелени папки, три от тях пълни с атмосферата на Калифорния, рекламен календар, изобразяващ близнаците Куинс, които се търкаляха на небесносин под, облечени в розови премени, с тъмнокестеняви коси и проницателни черни очи, големи като сини сливи. Имаше три стола почти от орехово дърво, обичайното бюро с обичайната попивателна преса, писалищен комплект, пепелник, телефон и обичайния скърцащ въртящ се стол зад него.

            — Кантората ви не е много претенциозна — каза тя, сядайки срещу бюрото.

            Отидох до отвора на пневматичната поща и вдигнах шест плика, две отворени писма и четири рекламни брошури. Окачих шапката си на телефона и седнах.

            — И на пинкертоновците* е същата — казах аз. — С тоя занаят не се правят много пари, ако човек е честен. Ако кантората ти е претенциозна, значи правиш добри пари, или пък очакваш да ги направиш.

            [* Алан Пинкертон, американски детектив (1819–1884 г.). Името му е станало нарицателно. — Б. пр.]

            — Охо, значи вие сте честен? — попита тя и отвори чантата си.

            Извади цигара от една емайлирана френска табакера, запали я със запалката си, след това пусна табакерата и запалката обратно в чантата и я остави отворена.

            — До болка.

            — Тогава как се е случило така, че сте се хванали с тоя мръсен занаят?

            — Ами вие как така сте се омъжили за контрабандист на спиртни напитки?

            — За бога, нека не започваме пак да се препираме. Цяла сутрин съм се мъчила да се свържа с вас по телефона. Звъних и тук, и в апартамента ви.

            — Във връзка с Оуен?

            Лицето й рязко се изопна. Гласът й бе мек.

            — Горкият Оуен — рече тя. — Значи и вие сте научили.

            — Един от хората на областния прокурор ме закара до Лидо. Смяташе, че може да знам нещо във връзка с тази работа. Но се оказа, че той знае много повече от мен. Знае, че някога Оуен е искал да се ожени за сестра ви.

            Тя дърпаше мълчаливо от цигарата си, като ме преценяваше с немигащите си черни очи.

            — Може би това нямаше да се окаже много лоша идея — рече тихо. — Той я обичаше. Такова нещо не се среща често в нашите кръгове.

            — Имал е досие в полицията.

            Тя сви рамене. Сетне каза нехайно:

            — Не е имал стабилни връзки. Това е всичко, което означава наличието на полицейско досие в тази скапана и затънала в престъпления страна.

            — Не прекалявате ли малко?

            Тя изхлузи дясната си ръкавица и захапа върха на показалеца си, като ме гледаше с немигащи очи.

            — Не съм дошла да ви търся заради Оуен. Смятате ли вече, че ще можете да ми кажете по каква работа искаше да ви види баща ми?

            — Не бих могъл да го сторя без негово разрешение.

            — Заради Кармен ли беше?

            — Дори това не мога да ви кажа.

            Донатъпках лулата си и започнах да я паля с клечка кибрит. За момент тя остана така, наблюдавайки дима. Сетне бръкна с ръка в отворената чанта и извади дебел бял плик. Подхвърли го на бюрото.

            — Все пак най-добре ще е да му хвърлите един поглед — каза тя.

            Аз го взех. Бе адресиран на машина до мисис Вивиан Риган, „Алта Бреа Кресънт“ 3765, Западен Холивуд. Беше изпратен по куриер и щемпелът показваше, че писмото е тръгнало в 8 часа и 35 минути. Отворих плика и издърпах единственото нещо, което бе вътре — лъскава фотография с размери четири и половина на три и половина инча.

            Това бе снимка на Кармен, която седеше на Гайгъровия стол от тиково дърво с високо облегало, поставен на подиума. Беше само с обеци и в Евин костюм. Погледът в очите и бе дори още по-налудничав, отколкото си го спомнях. На гърба на фотографията нямаше нищо. Сложих я отново в плика.

            — Колко искат? — попитах аз.

            — Пет хиляди, за негатива и останалите копия. Сделката трябва да бъде приключена тази нощ, иначе ще предадат снимката на някой вестник, който се занимава със скандални истории.

            — Как научихте техните условия?

            — Някаква жена ми телефонира около половин час след като се получи пликът.

            — Това за вестникарските истории е вятър работа. В днешно време за такова нещо съдебните заседатели осъждат, без дори да напускат местата си, за да се съвещават. Какво друго имате да ми кажете?

            — Че трябва ли да има и нещо друго?

            — Да.

            Тя ме изгледа, леко озадачена.

            — Добре, има. Жената каза, че във връзка с тая афера могат да загазят и някои полицаи и че ако продължавам още да се бавя, ще приказвам със сестра си през решетките.

            — Толкова по-добре — рекох аз. — Как да загазят?

            — Не знам.

            — Къде е Кармен сега?.

            — В къщи. Снощи не беше добре. Все още е на легло, струва ми се.

            — Излизала ли е снощи?

            — Не. Аз бях излязла, но прислугата казва, че тя не е мърдала от къщи. Ходих в Лае Олиндас да играя рулетка в заведението на Еди Марс „Сайпръс Клъб“. Загубих всичко.

            — Значи обичате рулетката. Така си и мислех.

            Тя преметна крак върху крак и запали нова цигара.

            — Да. Обичам рулетката. Всички членове на семейство Стъруд обичат игри, в които се губи, като рулетката или бракове с мъже, които ги зарязват, или пък обичат да участвуват в конни надбягвания с препятствия, когато са на петдесет и осем години, за да бъдат хвърлени на земята от някой състезателен кон и да останат осакатени завинаги. Стърнудови имат пари. Но всичко, което са получавали за тях са празни обещания.

            — Защо снощи Оуен е бил с вашата кола?

            — Никой не знае. Взел я е без разрешение. Винаги му даваме кола, когато излиза да прекара свободните си вечери, но снощи той не беше свободен. — Тя направи гримаса с уста. — Нима мислите??

            — Че е знаел за тази снимка? Откъде бих могъл да науча? Може и той да е бил замесен. В състояние ли сте веднага да намерите пет хиляди долара в брой?

            — Не, освен ако не кажа на татко или не ги взема назаем. Навярно бих могла да ги заема от Еди Марс. Той трябва да се покаже щедър към мен, бог ми е свидетел.

            — По-добре опитате второто. Може да ви потрябват много скоро.

            Тя се облегна назад и подпря ръка на облегалото на стола.

            — Какво ще кажете, ако съобщя на полицията?

            — Добра идея. Но няма да го сторите.

            — Така ли?

            — Да. Трябва да предпазите баща си и сестра си. Не се знае какво може да открие полицията. Може да е нещо, което те да не са в състояние да преглътнат. Макар че в такива случаи всичко се преглъща.

            — Можете ли да помогнете с нещо?

            — Мисля, че да. Но не мога да ви кажа защо или как.

            — Харесвате ми — каза тя внезапно. — Вярвате в чудеса. Нямате ли случайно нещо за пиене в кантората?

            Отключих бюрото и извадих служебната си бутилка и две малки ликьорски чашки. Напълних ги ние отпихме. Тя затвори чантата си с щракване и блъсна стола назад.

            — Ще намеря петте бона — каза тя. — Досега съм била добра клиентка на Еди Марс. Има и друга причина той да се държи добре с мен. Вие може би я знаете.

            Тя ми се усмихна с една от онези краткотрайни усмивки, в които очите дори не вземат участие.

            — Русата съпруга на Еди е дамата, с която Ръсти избяга.

            Не казах нищо. Тя ме изгледа напрегнато и добави:

            — Това не ви ли интересува?

            — Този факт би трябвало да улесни издирването му, ако се занимавах с него. Не мислите ли, че и той е замесен в тая каша?

            Тя бутна празната си чаша към мен.

            — Налей ми още едно. Не съм виждала тип като тебе. Човек нищо не може да изкопчи. А и окото ти не мигва.

            Напълних малката й чашка.

            — Изкопчихте от мен всичко, което ви трябваше. Добре че не се занимавам с издирването на съпруга ви.

            Тя гаврътна чашата на един дъх. Това я накара да изпъшка или по-скоро й даде благоприятната възможност да изпъшка. Въздъхна бавно.

            — Ръсти не беше мошеник. Ако на времето е бил такъв, то не си е играл на дребно. Отмъкнал петнайсет хиляди долара в банкноти. Той ги наричаше своите луди пари. Имаше ги, когато се оженихме, и все още бяха у него, когато ме напусна. Не, Ръсти не е замесен в никакви евтини изнудвачески номера.

            Тя посегна за плика и се изправи.

            — Ще държа връзка с вас — казах аз. — Ако искате да се свържете с мен, за да ми предадете нещо, телефонистката от блока ще се погрижи да ми обади.

            Отидохме до вратата. Потупвайки с белия плик по кокалчетата на ръката си, тя каза:

            — Все още ли смяташ, че не можеш да ми кажеш за какво татко?

            — Първо трябва да го видя.

            Тя извади снимката и се вгледа в нея, като стоеше до вратата.

            — Има красиво телце, нали?

            — Аха.

            Тя се наклони леко към мен.

            — Да беше видял моето — каза сериозно.

            — Може ли да се уреди нещо?

            Тя се изсмя внезапно и остро и мина наполовина през вратата, сетне извърна глава и каза хладно:

            — Едва ли съм срещала по-студенокръвно животно от теб, Марлоу. Или всъщност мога ли да те наричам Фил?

            — Дадено.

            — Можеш да ми викаш Вивиан.

            — Благодаря ви, госпожо Риган.

            — О, върви по дяволите, Марлоу!

            Тя излезе, без да се обърне.

            Оставих вратата да се затвори и стоях с ръка на дръжката, втренчил поглед в нея. Лицето ми гореше. Върнах се до бюрото, прибрах уискито, изплакнах двете малки чашки и също ги прибрах.

            Вдигнах шапката си от телефона, набрах канцеларията на областния прокурор и поисках да ме свържат с Бърни Олс.

            Той се бе върнал в своето уютно местенце.

            — Оставих стареца на мира — каза той. — Икономът твърди, че или той самият, или някое от момичетата ще му каже. Тоя Оуен Тейлър е живял над гаража и аз претърсих вещите му. Родителите му са в Дюбюк, щат Айова. Телефонирах на тамошния шеф на полицията, за да разбера какво искат да сторим с него. Семейство Стърнуд ще поеме разноските.

            — Самоубуйство? — попитах аз.

            — Никой не знае. Не е оставил никаква бележка. Не е имал разрешение да вземе колата. Снощи всички, с изключение на мисис Риган, са си били в къщи. Тя е била в Лас Олиндас с някакъв нехранимайко на име Лари Коб. Проверих това. Познавам едно от крупиетата там.

            — Трябва малко да позабраните този разюздан хазарт — казах аз.

            — С монопола, който имат в този окръг? Не се вдетинявай, Марлоу. Смущава ме оня белег от удар върху главата на момчето. Сигурен ли си, че не можеш да ми помогнеш в тая работа?

            Харесва ми, че постави въпроса по тоя начин. Даваше ми възможност да му откажа, без да лъжа. Казахме си „сбогом“ и аз напуснах кантората, купих и трите следобедни вестника и наех такси до Съдебната палата, за да взема колата си от паркинга. В нито един от вестниците не пишеше нищо за Гайгър. Прегледах отново синята му тетрадка, но шифърът бе също така неразгадаем, както и предишната нощ.

            XII

            Листата на дърветата в горния край на „Лавърн Теръс“ имаха свежозелен цвят след дъжда. Под лъчите на студеното следобедно слънце можеха да се видят стръмният склон на хълма и стълбището, по което бе избягал убиецът, след като бе стрелял три пъти в мрака. На улицата по-надолу се открояваха фасадите на две малки къщи. Техните обитатели може би бяха чули изстрелите, а може би — не.

            Пред къщата на Гайгър, както и надолу из квартала, не се забелязваше никакво оживление. Чемширеният плет се зеленееше кротко и плочките на покрива бяха още влажни. Минах бавно с колата покрай къщата, прехвърляйки в ума си една идея с упорството на куче, което гложди кокал. Предишната нощ не бях погледнал в гаража. След като тялото на Гайгър бе изчезнало, нямах кой знае какво желание да го открия. Това би било прибързано и против схващанията ми. Но ако го бяха завлекли до гаража в неговата собствена кола и ако след това бяха я закарали в някой от уединените каньони около Лос Анжелос — повече от сто на брой, — това би бил един добър начин да се отърват от него и щяха да минат дни, дори цели седмици, преди да бъде открит. Това предполагаше две неща: едни ключ за неговата кола и два ключа за кола у извършителя на деянието. Това значително щеше да стесни полето за разследване, особено като се имаше предвид, че неговите собствени ключове бяха в джоба ми по времето, когато трупът е бил отвлечен.

            Не ми се удаде възможност да погледна в гаража. Вратите бяха затворени и заключени с катинар, а зад плета нещо се размърда, когато се приближих. Някаква жена в палто на зелени и бели квадрати с кръгла като копче шапчица, наложена върху меки руси коси, излезе от чемширения лабиринт и се втренчи в колата ми с безумни очи, сякаш не бе я чула да се изкачва по хълма. Сетне тя се извърна бързо и отново изчезна. Разбира се, това беше Кармеп Стърпуд.

            Продължих по улицата оставих колата и се върнах пеш. На дневна светлина ми се стори опасно да се движа така без прикритие. Влязох през плета. Тя стоеше там изправена и мълчалива на фона на заключената предна врата. Едната й ръка бавно се вдигна нагоре докато стигна до устата и зъбите захапаха особения палец. Под очите й имаше сини кръгове, а лицето й бе съсипано, побеляло от напрежение.

            Тя ми се усмихна с половин уста.

            — Здрасти — каза с тънък и колеблив гласец. — Какво? Какво??

            Думите й заглъхнаха и тя отново се зае с палеца си.

            — Помниш ли ме? — попитах аз. — Догхаус Райли, оня, дето беше пораснал много дълъг. Помниш ли?

            Тя кимна и по лицето й премина бърза конвулсивна усмивка.

            — Да влезем вътре — предложих аз. — Имам ключ. Гот, а?

            — Как? как??

            Избутах я настрани, пъхнах ключа в ключалката, отворих вратата и я блъснах вътре. Отново затворих вратата и започнах да душа въздуха. На дневна светлина мястото изглеждаше ужасно. Китайските вехтории по стените, килимът, натруфените абажури, мебелите от тиково дърво, изобилието от пищни цветове, тотемният стълб, гарафата с етер и лауданум — през деня от всичко това се излъчваше някакво прикрито безсрамие като от оргия на извратени типове.

            Двамата с момичето стояхме и се гледахме. Тя се опитваше да задържи на лицето си една малка мила усмивчица, но то бе твърде изморено, за да си дава толкова труд. Непрекъснато ставаше безизразно. Усмивката й се изцеждаше като вода от пясък, а бледата кожа под зашеметените й и изпълнени с тъпа безизразност очи имаше груба зърнеста повърхност. Отвреме-навреме белезникавият и език облизваше ъгълчетата на устата. Едно хубаво, разглезено и не особено умно момиченце, което бе твърде много загазило, а никой не си мръдваше пръста да му помогне. По дяволите богатите! Повдигаше ми се от тях. Свих си една цигара с пръсти, бутнах няколко книги, за да освободя място, и седнах на ръба на черното бюро. Запалих си цигарата, духнах стълбче дим u известно време наблюдавах мълчаливо играта на зъбите й с палеца. Кармен стоеше пред мен като провинила се ученичка в кабинета на директора.

            — Какво правиш тук? — попитах я аз най-сетне.

            Тя започна да чопли плата на палтото си и не отговори.

            — Какво си спомняш за миналата нощ?

            На този въпрос тя отговори, а в дъното на очите й проблесна хитро пламъче.

            — Какво да си спомням? Миналата нощ бях болна. Бях си в къщи.

            Гласът й беше предпазлив, гърлен и едва достигаше до слуха ми.

            — Друг път си била.

            Клепките й запърхаха нагоре-надолу много бързо.

            — Преди да си отидеш в къщи — казах аз. — Преди да те закарам у вас. Тук. На тоя стол — посочих стола, — върху този оранжев шал. Не може да си забравила.

            По шията й бавно пролази червенина. Това вече бе нещо. Тя можеше да се изчервява. Около замъглените сиви ириси проблесна бялото на очите й. Кармен дъвчеше усилено палеца си.

            — Ти? ти ли беше оня? — прошепна тя.

            — Аз. Какво си спомняш?

            — Ти полицай ли си? — каза неопределено.

            — Не, приятел на баща ти.

            — Нима не си полицай?

            — Не съм.

            Тя въздъхна едва чуто.

            — Какво искаш?

            — Кой го уби?

            Раменете й потръпнаха конвулсивно, но лицето й остана неподвижно.

            — Кой друг знае?

            — За Гайгър ли? Не знам. Във всеки случай полицията не знае, иначе досега щяха да са се настанили тук на бивак. Може би Джо Броуди.

            Това бе изстрел наслука, но попадна в целта.

            — Джо Броуди! Той!

            Сетне и двамата млъкнахме. Аз пушех цигарата си, а тя си дъвчеше пръста.

            — Не хитрувай за бога — започнах да я увещавам аз. — Дошло е време за малко старомодна откровеност. Броуди ли го уби?

            — Кого да е убил?

            — О, по дяволите! — казах аз. Тя, изглежда, се засегна. Брадичката й клюмна един инч надолу.

            — Да — рече Кармен тържествено. — Джо го уби.

            — Защо?

            — Не зная.

            Тя разтърси глава, убеждавайки самата себе си, че не знае.

            — Виждала ли си го често напоследък?

            Ръцете и се отпуснаха надолу и дланите й се свиха в бели юмручета.

            — Само веднъж-дваж. Аз го ненавиждам.

            — Значи знаеш къде живее?

            — Да.

            — И вече не го харесваш?

            — Мразя го!

            — Тогава ще ти хареса, ако го пречукат, а?

            Отново кратка пауза. Много избързвах с нея. Беше ми трудно да карам по-бавно.

            — Имаш ли нещо против да кажеш на полицията, че убиецът е бил Джо Броуди? — опипвах почвата аз.

            По лицето й се изписа панически страх.

            — Разбира се, ако успея да замажа оная работа със снимките ти — добавих аз успокоително.

            Тя се изкикоти. Обзе ме чувство на погнуса. Ако бе изпищяла или се бе разциврила, или дори ако се бе хвърлила по нос на пода и бе изпаднала в несвяст, това щеше да ми се стори нормално. Но тя просто се изкикоти. Изведнъж всичко й се видя дяволски забавно. Беше се фотографирала като Изида, някой бе отмъкнал снимката, а друг бе пречукал Гайгър пред очите й, докато тя през цялото време е била по-пияна от легионер на легионерско сборище, и изведнъж всичко това й се струваше голям цирк и страшно забавно. Затова се и изкикоти. Много хитро. Кикотенето се усили и отекна в ъглите на стаята, сякаш имаше мишки зад ламперията. Тя започна да изпада в истерия. Смъкнах се от бюрото, приближих се до нея и я плеснах по бузата.

            — Също като снощи — рекох аз. — Големи скици сме с тебе. Райли и Стърнуд — две марионетки, които си търсят кукловод.

            Хихикането секна, но шамарът не й направи по-голямо впечатление, отколкото предишната нощ. Вероятно всичките й гаджета започваха рано или късно да я шамаросват. Ясно ми беше защо са го правили. Отново седнах на ръба на черното бюро.

            — Името ти не е Райли — рече тя сериозно. — Казваш се Филип Марлоу. Ти си частен детектив. Знам го от Вив. Показа ми визитната ти картичка.

            Тя поглади бузата си, по която я бях плеснал. Усмихна ми се, сякаш й бе много хубаво с мен.

            — Както и да е. Ти много добре си спомняш всичко — казах аз. — И си се върнала, за да потърсиш оная снимка, но не си могла да влезеш в стаята, нали?

            Брадичката й бързо се отпусна и пак се върна до първоначалното си положение. Съумя дори да ми се усмихне. Започваше да ме прелъстява. Оставаше само да извикам „ура“ и да я поканя да отидем в Юма.

            — Снимката е изчезнала — казах аз. — Миналата нощ, преди да те заведа у вас, я търсих. Вероятно Броуди я е взел със себе си. Нали не ме будалкаш за Броуди?

            Тя поклати сериозно глава.

            — Тогава работата е лесна — казах аз. — Не мисли повече за нея. Не казвай никому, че си била тук, нито за снощи, нито за днес. Дори на Вивиан. Просто забрави, че си била тук. Остави всичко на Райли.

            — Името ти не е? — започна тя, но после млъкна и закима енергично с глава, изразявайки съгласие с онова, което казах, или с нещо, което току-що й бе хрумнало. Очите й се присвиха и станаха почти черни и празни като емайла на табла от ресторант на самообслужване. Беше й хрумнала някаква идея.

            — Вече трябва да си вървя — рече тя, сякаш досега бяхме пили чай.

            — Добре.

            Не мръднах. Тя ми хвърли още един мил поглед и тръгна към предната врата. Едва бе сложила ръка на дръжката, когато се чу шум от идваща кола. Тя погледна въпросително към мен. Свих рамене. Колата спря пред входа. Лицето й се изкриви от ужас. Чуха се стъпки и звънецът иззвъня. Кармен се бе втренчила в мен през рамото си, стиснала здраво дръжката, а на устата й беше излязла пяна от страх. Звънецът продължаваше да звъни. Сетне престана. Чу се шум, сякаш някой гъделичкаше ключалката с ключ. Кармен отскочи назад и замръзна. Вратата се отвори. Някакъв мъж се вмъкна през нея и застина на място, като ни наблюдаваше спокойно, запазвайки пълно самообладание.

            XIII

            Той беше облечен в сиво — целият бе сив, с изключение на лъснатите черни обувки и двата алени диаманта, забодени в сивата му копринена вратовръзка. Носеше сива риза и чудесно скроен двуреден костюм от мека сива каша. Забелязвайки Кармен, той свали сивата си шапка и под нея се показаха косите му, сиви и изящни, сякаш пресети през марля. Неговите сиви дебели вежди се отличаваха със същия не особено забележителен, но ефектен вид. Имаше издължена брадичка, гърбав нос, замислени сиви очи, които изглеждаха полегати поради това, че гънките кожа над горните му клепачи бяха увиснали в ъгълчетата.

            Той стоеше там във вежливо очакване, опрял леко една ръка на вратата зад себе си, хванал с другата сивата шапка, с която потупваше леко бедрото си. Имаше вид на твърд човек, но това не бе твърдостта на гангстера. По-скоро приличаше на изпечен жокей. Само че това не беше никакъв жокей. Беше Еди Марс.

            Той бутна вратата зад себе си и я затвори, а сетне пъхна ръка в горното джобче на сакото си, оставяйки палеца си отвън да се белее в доста мрачната стая. Усмихна се на Кармен. Усмихваше се непринудено, добродушно. Тя облиза устни и отправи поглед към него. Страхът изчезна от лицето й. Усмихна му се в отговор.

            — Извинете ме за безцеремонното нахълтване — каза той. — Изглежда, никой не чу звънеца. Тук ли е мистър Гайгър?

            Аз казах:

            — Не. Нямаме представа къде може да е. Намерихме вратата леко открехната. Затова влязохме вътре.

            Той кимна и докосна издължената си брадичка с ръба на периферията на шапката си.

            — Естествено вие трябва да сте негови приятели?

            — Просто се познаваме служебно. Наминахме насам за една книга.

            — Аха, книга?

            Той произнесе тези думи бързо и бодро и както ми се стори, малко лукаво, сякаш цялата работа около библиотеката на Гангър му бе известна. Сетне отново погледна към Кармен и сви рамене.

            Тръгнах към вратата.

            — Време е да си обираме крушите — казах аз.

            Хванах я за ръката. Тя се бе втренчила в Еди Марс: Харесваше го.

            — Нещо да му предам на Гайгър, ако се върне? — каза кротко Еди Марс?

            — Не бихме искали да ви притесняваме.

            — Жалко — рече той прекалено многозначително.

            Сивите му очи проблеснаха, когато минах покрай него, за да отворя вратата, станаха студени. Той добави небрежно:

            — Момичето може да изчезне. Бих искал малко да си поприказвам с теб, храбрецо.

            Пуснах ръката й. Изгледах го с безизразен поглед.

            — Шегобиец си, а? — рече той любезно. — Не си прави тоя труд. Навън имам двама юначаги в колата и те винаги правят точно това, което аз им кажа.

            Кармен изскимтя от едната ми страна и се шмугна през вратата. Стъпките й бързо заглъхнаха надолу по стръмнината. На идване не бях видял колата й и затова предположих, че трябва да я е оставила някъде надолу. Започнах:

            — Какво, по дяволите?!

            — О, я остави тая работа — въздъхна Еди Марс. — Тука става нещо, което не ми харесва. Имам намерение да разбера какво е точно. Ако искаш да вадиш куршуми от корема си, опитай се да ми пречиш.

            — Хайде, хайде — рекох аз. — Ама че бабаит си бил.

            — Само когато е необходимо, храбрецо.

            Вече не гледаше към мен. Обикаляше стаята, мръщейки се, без да ми обръща ни най-малко внимание. Погледнах навън над счупеното стъкло на предния прозорец. Над плета се виждаше покривът на някаква кола. Моторът й работеше на празен ход.

            Еди Марс се натъкна на пурпурната гарафа и двете чаши със златни ивици върху бюрото. Той подуши едната от чашите, а сетне и гарафата. Устните му се изкривиха в усмивка, изпълнена с отвращение.

            — Тоя мръсен сводник — изрече с равен глас.

            Хвърли поглед към няколко книги, изръмжа, заобиколи бюрото и застана пред малкия тотемен стълб с обектива. Разгледа го внимателно и сетне погледът му се плъзна по пода в основата му. Изрита килимчето и бързо се наведе. Тялото му се напрегна. Той коленичи на пода върху едното си сиво коляно. Бюрото частично го скри от мен. Чу се рязко възклицание и Еди Марс отново се показа. Ръката му се стрелна мълниеносно под сакото и се появи отново, стиснала черен „Люгер“. Той го държеше с дългите си кафяви пръсти, без да го насочва нито към мен, нито към нещо определено.

            — Кръв — каза той. — Тук има кръв на пода, под килима. Цяла локва.

            — Нима? — рекох аз. - Със заинтригуван вид.

            Той се смъкна на стола зад бюрото, притегли слушалката на телефона в черничев цвят към себе си и прехвърли „Люгера“ в лявата си ръка. Намръщи се внезапно, с лице към телефона, при което дебелите му сиви вежди се събраха и на загрубялата кожа в основата на закривения му нос се образува дълбока бръчка.

            — Мисля си, че май ще трябва да повикам няколко ченгета — рече той.

            Аз се приближих и сритах килима, постлан на мястото, където бе лежал Гайгър.

            — Това е стара кръв — казах аз. — Съсирена е.

            — Независимо от това ще повикам няколко ченгета.

            — Че защо пък не — казах аз.

            Очите му се присвиха. Светското лустро бе паднало и отдолу се бе показал един добре облечен гангстер с пистолет „Люгер“. Това, че се съгласих с него не му хареса.

            — Я ми кажи, храбрецо, кой, по дяволите, си ти?

            — Викат ми Марлоу. Частно ченге.

            — Не съм и чувал за теб. Кое беше момичето?

            — Една клиентка. Гайгър се опитваше да й хвърли примката и да я изнуди. Дойдохме, за да поговорим във връзка с тая работа. Но него го нямаше. Тъй като вратата беше отворена, влязохме вътре, за да го почакаме. Май вече ти мазах това.

            — Много удобно — каза той. — Да намериш вратата отворена. Особено когато нямаш ключ.

            — Да. Ами как така ти имаш ключ?

            — А на теб какво ти влиза в работата, храбрецо?

            — Може и да ми влиза.

            Той се усмихна със свити устни и бутна шапката си назад върху сивата си коса.

            — Гледай само аз да не почна да се бъркам в твоята работа.

            — Няма да ти хареса. Малко плащат.

            — Добре, умнико. Тая къща е моя. Гайгър ми е наемател. Я да видим какво ще кажеш на това.

            — Ще кажа, че познаваш прекрасни хора.

            — Не мога да си ги избирам. Всякакви идват.

            Той погледна надолу към своя „Люгер“, сви рамене и го мушна отново в кобура под мишницата си.

            — Някакви идеи за това, което става тук, храбрецо?

            — Един куп. Може някой да е пречукал Гайгър с пистолет. Може някой да е пречукан от Гайгър, а той да се е измъкнал. Или пък са били двама други юначаги. Или пък Гайгър е изповядвал някакъв култ и е правил кървави жертвоприношения, пред тоя тотемен стълб. Или пък си е готвил пиле за вечеря, а обичаят му е бил да ги коли във всекидневната.

            Човекът в сиво ме изгледа навъсено.

            — Предавам се — казах аз. — По-добре викни приятелите си от града.

            — Не те разбирам — каза той. — Не разбирам каква игра играеш сега.

            — Давай, извикай жандарите. Веднага ще се юрнат насам.

            Той обмисли това, без да се помръдне. Озъби се.

            — И това не разбирам — процеди той.

            — Може днес просто да не ти върви. Аз те познавам, мистър Марс. „Сайпръс Клъб“ в Лас Олиндас. Изискан хазарт за изискания свят. Местните ченгета — вързани в кърпа, и зелена улица към Лос Анжелос. С други думи — добри покровители. Гайгъровата незаконна търговия също се е нуждаела от такова нещо. Може би отвреме-навреме си му оказвал малко помощ, нали ти е бил наемател.

            Устните му побеляха и застинаха в гримаса.

            — В каква незаконна търговия е бил замесен Гайгър?

            — Търговията с порнографска литература.

            Той запази самообладание, цяла минута ме гледа втренчено.

            — Някой го е спипал — каза тихо той. — Ти знаеш нещо за тая работа. Днес не се е появявал в магазина. Никой не го знае къде е. Когато го търсих по телефона тук, не отговори. Затова дойдох да видя какво може да се е случило. И ето че намерих кръв на пода под килима. И тебе с някакво момиче.

            — Малко неубедително звучи — казах аз. — Но може би ще успееш да продадеш тази история на някой услужлив купувач. Все пак изпусна една малка подробност. Днес някой изнесе книгите му от магазина — ония шедьоври, дето ги дава под наем.

            Той щракна с пръсти и каза:

            — Трябваше да се сетя за това, храбрецо. Май че ме надхитри. Какво според теб може да се е случило?

            — Аз мисля, че Гайгър е бил очистен. Мисля също, че това е неговата кръв. А преместването на книгите дава претекст да се скрие тялото за известно време. Някой поема незаконната търговия вместо него и му трябва малко време, за да се организира.

            — Не могат да се измъкнат безнаказано — рече Еди Марс мрачно.

            — Кой казва това? Ти и един-двама хубавци с пищови в колата ти отвън? Сега градът е голям, Еди. В последно време в него са довтасали много опасни типове. Такива са вредните последици от нарастването на града.

            — Много дрънкаш, по дяволите! — рече Еди Марс.

            Той оголи зъби и изсвири рязко два пъти. Отвън се затръшна врата на автомобил и през плета долетя шум от тичащи нозе. С бързо движение Марс измъкна отново своя „Люгер“ и го насочи към гърдите ми.

            — Отваряй вратата!

            Дръжката изтрака и някакъв глас извика. Не се и помръднах. Дулото на пистолета изглеждаше като входа на тунела на Втора улица, но въпреки това аз не помръднах. Отдавна бях свикнал с мисълта, че не съм непроницаем за куршумите.

            — Отвори си я, Еди. Кой, по дяволите, си ти, че да ми заповядваш? Дръж се прилично и може да ти помогна.

            Той се изправи сковано, заобиколи бюрото и тръгна към вратата. Отвори я, без да снема очи от мен. В стаята влетяха двама души, като едва не се преметнаха презглава и започнаха припряно да бъркат под мишниците си. Единият съвсем очевидно бе бияч — хубавец с бледо лице, със сплескан нос и ухо като ресторантска пържола. Другият беше строен, рус, с безизразно лице и с разположени близо едно до друго безцветни очи.

            — Я вижте дали тоя тип не носи патлак — каза Еди Марс.

            Русият измъкна с бързо движение един пистолет с късо дуло и го насочи към мен. Биячът тръгна решително напред, приближи се и внимателно опипа джобовете ми. Аз се извърнах, за да го улесня като отегчена хубавица-манекенка, която показва вечерна рокля пред публиката.

            — Няма патлак — рече той с продран глас.

            — Провери кой е.

            Биячът мушна ръка във вътрешния джоб на сакото ми и измъкна портфейла. Отвори го със замах, след което започна да проучва съдържанието му.

            — Името му е Филип Марлоу, Еди. Живее на улица „Франклин“ в Хобърт Армс. Има разрешително за частна практика, значка на сътрудник и тъй нататък. Частно ченге.

            Той мушна отново портфейла в джоба ми, плесна ме леко по лицето и се извърна.

            — Изчезвайте — рече Еди Марс.

            Двамата гангстери излязоха и затвориха вратата. Чу се как отново се качиха в колата. Запалиха мотора и пак го оставиха да работи на празен ход.

            — Добре. Хайде, говори — каза Еди Марс.

            Връхчетата на веждите му образуваха остри ъгли върху лицето.

            — Не съм готов да давам интервю. Убийството на Гайгър с цел да се заграби незаконната му търговия би било много тъп номер и аз не съм сигурен, че това е било така, ако приемем, че е бил убит. Обаче съм сигурен че оня, който е взел книгите, си знае интересите, и освен това съм сигурен, че русата дама от магазина му е изгубила и ума, и дума за нещо си. Освен това си имам и една догадка за това кой е отмъкнал книгите.

            — Кой?

            — Точно това е онази част от историята, върху която не съм готов да давам интервю. Имам си клиент, нали разбираш?

            Той сбърчи нос.

            — Тази? — той млъкна бързо.

            — Предполагам, че познаваш момичето — казах аз.

            — Кой отмъкна книгите, храбрецо?

            — Не съм готов да говоря, Еди. Пък и защо ли?

            Той постави „Люгера“ върху бюрото и го по тупа с отворената си длан.

            — Заради туй — каза той. — А може пък и да имаш някаква полза от тая работа.

            — Това е вече друго. Забрави пистолета. Звънът на парите винаги ми е бил много приятен. Колко ще ми звъннат в джоба?

            — Ако направиш какво?

            — Ти какво искаше да направя?

            Той удари силно с пестник по бюрото.

            — Слушай, храбрецо. Аз ти задавам въпрос, а ти ми задаваш друг. Така доникъде няма да стигнем. Искам да знам къде е Гайгър, имам си съображения. Тая незаконна търговия не е по вкуса ми и аз не съм го закрилял. Просто къщата е моя. Точно сега тази афера не ме интересува кой знае колко. Вярвам, че всичко, което ти е известно за нея, е още тайна, защото ако не беше така, отдавна цяла глутница ченгета щеше да скърца с подметките си из тоя вертеп. Нямаш какво да ми продадеш. Мен ако питаш, на теб самия ти трябва малко закрила. Така че разправяй.

            Това бе вярна догадка, но нямах никакво намерение да го оставя да разбере, че е така. Запалих цигара, духнах клечката и я подхвърлих с рязко движение към стъкленото око на тотемния стълб.

            — Прав си — казах аз. — Ако нещо се е случило с Гайгър, ще трябва да съобщя на полицията онова, което знам. По тоя начин всичко излиза наяве и на мен не ми остава нищо за продан. Така че, с твое разрешение, аз просто си обирам крушите.

            Лицето му побеля под загара. За момент на него се появи подло, нехайно и безжалостно изражение. Посегна за пистолета. Аз добавих небрежно:

            — Впрочем как е госпожа Марс в последно време?

            За момент ми се стори, че съм прекалил с шегите. Треперещата му ръка посегна с конвулсивно движение към пистолета. Мускулите на лицето му бяха силно изопнати.

            — Да те няма — каза той много тихо. — Пет пари не давам къде ще отидеш или пък какво ще направиш, когато стигнеш там. Само се вслушай в съвета, който ще ти дам, храбрецо. Не ме забърквай в плановете си, или светът ще ти се види тесен. Ще ти се прииска да бъдеш Никой от Никъде.

            — Е, това не е много далече от Клонмел — казах аз. — Чувам, че имаш някакво приятелче оттам.

            Той се облегна на бюрото и застина в неподвижна поза, с изцъклени очи. Аз отидох до вратата, отворих я и го изгледах. Беше ме проследил с поглед, но мършавото му тяло, облечено в сиво, не бе помръднало. В очите му се четеше ненавист. Излязох, минах през плета, изкачих се по склона до колата и седнах в нея. Завих и подкарах нагоре по билото на хълма. Никой не стреля след мен. След няколко пресечки пак завих, загасих мотора и останах така седнал за известно време. Никой не ме преследваше. Подкарах обратно и се върнах в Западен Холивуд.