Високият прозорец 20-36-роман от Реймънд Чандлър

20

      В Пасадина беше горещо както предишния ден, а голямата къща от червени тухли на авеню Дрезден изглеждаше все тъй прохладна и оцветеното негърче до портата — все тъй тъжно. Същата пеперуда кацна на същия храст — поне ми заприлича на същата. И същият тежък мирис на лято тегнеше в утрото, и същата кисела лелка на средна възраст с груб глас ми отвори, когато позвъних.

      Тя ме прекара през същите коридори и влязохме в същата невидяла слънце стая. Мисиз Елизабет Брайт Мърдок седеше в Същия плетен шезлонг и в момента, в който влязох в стаята, си сипваше порто на пръв поглед от същото шише, но беше много по-вероятно да е неговият внук.

      Прислужничката затвори вратата, аз седнах и сложих шапката си на пода както вчера, а мисис Мърдок ме изгледа пак втренчено и безизразно и каза:

      — Е?

      — Нещата са зле — заявих аз. — Полицията е по петите ми.

      Дори окото й не мигна.

      — Нима? Имах ви за по-ловък.

      Направих се, че не съм чул.

      — Когато излязох от дома ви вчера сутринта, за мен се лепна някакъв мъж в двуместна кола. Не знам какво е правил тук, нито пък как е стигнал дотук. Може да ме е проследил, но се съмнявам в това. Отървах се от него, а после той се появи в коридора пред моята канцелария. Пак тръгна подире ми, така че го помолих да ми даде обяснение; и той ми каза, че знаел кой съм и се надявал да му помогна и ме покани да отида в апартамента му на Бънкър Хил, за да си поговорим. Отидох след срещата си с мистър Морнингстар и го намерих застрелян на пода в банята.

      Мисиз Мърдок отпи от чашата си. Ръката й може и да е трепнала, но светлината в стаята беше прекалено мъждива, за да го забележа. Тя се изкашля.

      — Продължавайте.

      — Името му е Джордж Ансън Филипс. Младо русо момче, твърде глуповато. Смяташе се за частен детектив.

      — За първи път чувам това име — каза мисис Мърдок студено. — Не си спомням да съм го срещала и не знам нищо за него. Да не би да си мислите, че съм го наела да ви следи?

      — Не знаех какво да мисля. Каза ми, че трябвало да обединим силите си и ми намекна, че работел за член от вашето семейство. Не го каза направо, но се подразбра.

      — Не е вярно. Можете да бъдете сигурен в това — отсече тя с острия си като бръснач баритонов глас.

      — Струва ми се, мисис Мърдок, че не знаете за вашето семейство толкова, колкото си мислите, че знаете.

      — Известно ми е, че сте разпитвал сина ми, въпреки изричната ми заповед — каза тя студено.

      — Не аз, а той ме разпита или по-скоро — опита се.

      — За това ще говорим по-късно — отряза тя грубо. — Какво стана с този човек, когото сте намерили убит? Заради него ли се забъркахте с полицията?

      — Естествено. Искат да знаят защо ме е следял, върху какъв случай работя в момента, защо ме е заговорил, защо ме е поканил у дома си и защо аз съм отишъл там. Но това е само едната част.

      Тя допи чашата и си наля още една.

      — Как сте с астмата? — попитах аз.

      — Зле — отговори тя. — Продължавайте.

      — Видях се с Морнингстар, както ви казах по телефона. Той излъга, че Брашъровата монета не е в него, но призна, че му предлагали да я купи и каза, че можел да я получи срещу известно възнаграждение. Както вече ви казах. Но щом са ви я върнали, няма какво повече да говорим по този въпрос.

      Замълчах, като си мислех, че тя ще ми разкаже как й е била върната монетата, но тя само ме гледаше вторачено с мътен поглед над чашата с порто.

      — Затова почти се уговорих с мистър Морнингстар да му платя хиляда долара за монетата…

      — Не съм ви давала такива пълномощия — излая тя.

      Кимнах в знак на съгласие.

      — Аз в известен смисъл го послъгах — казах. — А сега знам, че съм лъгал и себе си. Във всеки случай, след като говорих с вас по телефона, опитах отново да се свържа с него и да му съобщя, че сделката няма да стане. В указателя фигурира само номерът на служебния му телефон. Отидох в бюрото му. Беше вече доста късно. Човекът, който обслужва асансьора, каза, че Морнингстар бил все още горе. Намерих го проснат по гръб на пода, мъртъв. Беше ударен по главата и по всяка вероятност ударът е бил смъртоносен. Обадих се в болницата, но не си казах името.

      — Хубаво сте направили — одобри тя.

      — Така ли, смятате? Добре съобразих, но не бих казал, че постъпката ми е много хубава. Разберете ме правилно, мисис Мърдок. Две убийства в разстояние на някакви си часове, и двата пъти — аз пръв откривам жертвите. И двамата убити са свързани, по един или друг начин, с вашата Брашърова монета.

      — Нищо не разбирам. Този младият и той ли има нещо общо с тази работа?

      — Да, не ви ли казах по телефона? Мислех, че съм ви казал.

      Смръщих чело в усилие да си спомня. Бях сигурен, че й казах.

      Тя отвърна спокойно:

      — Възможно е. Не обърнах голямо внимание на думите ви. Монетата вече ми беше върната, пък и вие ми се сторихте пиян.

      — Не бях пиян. По-скоро потресен от цялата история, но не пиян. Вие приемате всичко много спокойно.

      — А какво искате да направя?

      Поех дълбоко въздух.

      — Вече съм свързан с едно убийство, тъй като открих трупа и съобщих за това. А скоро може да се забъркам и във второ, защото съм открил трупа, но не съм съобщил. Което е много по-сериозно. Независимо докъде ще стигнат работите, имам срок до днес на обяд да разкрия името на клиента си.

      — Това — произнесе тя със спокойствие, което хич не ми хареса — би било нарушение на професионалната етика и задължения. Сигурна съм, че няма да го направите.

      — Не можете ли поне за момент да оставите този проклет алкохол и да направите някакво усилие да вникнете в положението ми? — троснах се аз.

      Тя ме погледна леко изненадана и остави чашата си настрани — на една педя разстояние.

      — Този Филипс — казах аз — е имал разрешително да работи като частен детектив. Как стана така, че аз открих трупа му? Той ме следеше, аз го заговорих и той ме покани да отида при него, в стаята му. А когато стигнах там, той вече беше мъртъв. Всичко това е известно на полицията. И те дори може да вярват, че е било наистина така. Но не допускат, че връзката между мен и Филипс не е нищо повече от стечение на обстоятелствата. Убедени са, че тази връзка е по-дълбока и настояват да знаят с какво се занимавам в момента, за кого работя. Става ли ви ясно?

      — Ще намерите начин да се измъкнете от тази каша. Естествено, предполагам, че ще ми струва пари.

      Усетих спазми по лицето си. Устата ми пресъхна. Задушавах се. Поех още веднъж дълбоко въздух и се опитах пак да атакувам бъчвата свинска мас, която седеше насреща ми в плетения стол, непреклонна като банков директор, който отказва заем.

      — Аз работя за вас — казах. — В момента, днес, тази седмица. Но след това ще работя за някой друг. А за да мога да си върша работата, трябва да съм поне в умерено добри отношения с полицията. Не е нужно да ме обичат, но трябва да са сигурни, че не ги мамя. Да предположим, че Филипс не е знаел нищо за Брашъровата монета. Да предположим дори, че е знаел, но че смъртта му няма нищо общо с това. Аз пак трябва да кажа на полицията какво зная за него. И те трябва да разпитат всеки, когото пожелаят. Не можете ли да разберете?

      — Законът не ви ли дава право да защитите клиента си? — отряза тя. — И ако не, какъв е тогава смисълът човек да наема… частен детектив?

      Станах, направих един кръг около стола си и пак седнах. Наведох се напред, хванах коленете си и ги стиснах, докато кокалчетата на ръцете ми побеляха.

      — Законът, какъвто и да е той, е въпрос на тълкуване, мисис Мърдок. Както и повечето неща. Дори да имах правото да запазя пълна тайна, да откажа категорично да говоря, направя ли го само един-единствен път, ще означава край на кариерата ми на частен детектив. Ще остана белязан и те ще намерят начин да ме смажат. Аз държа на работата си, мисис Мърдок, но не дотам, че да се жертвувам заради вас и да издъхна на скута ви.

      Тя се пресегна, вдигна чашата и я изпразни на един дъх.

      — Каква попара сте забъркали! Не открихте нито снаха ми, нито Брашъровата монета. Но затова пък намерихте два трупа, които нямат нищо общо с мен, и сте се постарали тъй да подредите работите, че да трябва да разказвам на полицията всичките си лични тайни, за да ви защитя от собствената ви некадърност. Така виждам аз нещата. Ако греша някъде, моля да ме поправите.

      Наля си още порто, гаврътна го прекалено бързо и се задави в страшна кашлица. С трепереща ръка блъсна чашата на масата и разля останалото в нея. Наведе се напред и лицето й стана мораво. Аз скочих към нея и така я фраснах по тлъстия гръб, че щях да съборя къщата. Тя нададе задавен дълъг рев, пое измъчено въздух и спря да кашля. Натиснах едно от копчетата на диктофона, а когато ми отговори звънтящ висок глас, наредих:

      — Бързо чаша вода за мисис Мърдок — и изключих копчето.

      Седнах пак на стола и я наблюдавах как идва на себе си. Когато започна да диша равно и без усилие, казах:

      — Не сте силна и неуязвима, а само се мислите за такава. Прекалено дълго време сте живели с хора, които се страхуват от вас. Ще разберете това, когато се сблъскате един ден с полицията. Там момчетата са професионалисти. Вие сте просто една разглезена аматьорка.

      Вратата се отвори и една прислужничка внесе кана вода с лед и чаша. Остави ги върху масата и излезе.

      Налях на мисис Мърдок чаша вода и я сложих в ръката й.

      — Пийте на глътки, не наведнъж. На вкус няма да ви хареса, но не е вредна.

      Тя отпи една глътка, после наведнъж изгълта половината чаша, сложи я върху масата и изтри устни.

      — Като си помисля само — изхърка тя, — че от всички ченгета, които можех да наема, съм избрала онова, което ще ме тормози в собствения ми дом.

      — Така доникъде няма да стигнем. Нямаме време. Какво ще кажем на полицията?

      — Не искам да знам за полицията. Не искам да чувам. И ако само споменете името ми, ще смятам, че сте нарушили по най-долен начин професионалната етика.

      Това отново ни върна там, откъдето бяхме тръгнали.

      — Едно убийство променя изцяло нещата, мисис Мърдок. Когато е налице убийство, не може да се мълчи. Ще се наложи да им кажем защо сте ме наели и с каква цел. Те няма да го публикуват във вестниците. Тоест няма да го публикуват, ако повярват. А едва ли ще повярват, че сте ме наели да проуча Илайша Морнингстар само защото ви се бил обадил и поискал да купи монетата. Може и да не разберат, че нямате право да продадете монетата дори и да искате, защото може да не се сетят за тази страна на въпроса. Но в никакъв случай няма да повярват, че сте наели частен детектив само за да проучи един евентуален купувач. Така ли е?

      — Това си е моя работа, нали?

      — Не, по този начин няма да се отървете от полицията. Трябва да ги накарате да ви повярват, че сте искрена и пряма и нямате нищо за криене. Докато си мислят, че криете нещо от тях, няма да ви оставят на мира. Разкажете им една приемлива и правдоподобна история и те ще си отидат доволни. А най-приемливата и правдоподобна история е винаги истината. Имате ли нещо против да им я откриете?

      — Абсолютно всичко. Но, изглежда, вече е все едно. Трябва ли да им кажете, че съм подозирала снаха си в кражба на скъпоценна монета и че съм сгрешила?

      — Би било добре.

      — И че монетата ми е била върната и начина, по който бе сторено?

      — Би било добре.

      — Това ужасно ще ме унизи.

      Свих рамене.

      — Коравосърдечен тип! Вие сте безчувствен пън! Не мога да ви понасям. Съжалявам, че изобщо ви срещнах.

      — Чувствата ни са взаимни — казах аз.

      Тя натисна с дебелия си пръст едно копче и излая в диктофона:

      — Мърл, кажи на сина ми незабавно да дойде тук. И ти ела с него.

      Освободи копчето, скръсти дебелите си пръсти и тежко отпусна ръце на скута си. Вдигна мътните си очи към тавана. Гласът й беше тих и унил, когато издума:

      — Синът ми бил взел монетата, мистър Марлоу. Синът ми. Собственият ми син.

      Не отговорих. Седяхме и се гледахме кръвнишки. След малко двамата влязоха в стаята и тя им излая да седнат.

      21

      Лесли Мърдок беше със зеленикав костюм и косата му изглеждаше влажна, сякаш току-що бе излязъл от банята. Седна леко приведен напред, загледа се в белите си обувки от скъпа, кожа и взе да върти пръстена на ръката си. Този път не носеше дългото си черно цигаре и без него видът му беше по-неуверен. Дори мустаците му като че ли бяха по-клюмнали от вчера, когато ме посети в бюрото ми.

      Мърл Дейвис беше същата, както и предишния ден. Вероятно винаги изглеждаше една и съща. Косата й с цвят на светла мед беше все тъй силно опъната назад, очилата с кокалените рамки — все тъй големи и празни, а очите зад тях — все тъй безизразни. Дори беше облякла същата ленена рокля с къси ръкави и не носеше никакво украшение, дори и обици.

      Имах странното чувство, че наново преживявам нещо, което вече ми се е случвало.

      Мисиз Мърдок отпи от чашата си и каза тихо:

      — Хайде, синко, разкажи на мистър Марлоу за монетата. Боя се, че трябва да му кажем всичко.

      Мърдок ме погледна и отново сведе очи. Устната му леко играеше. Когато проговори, гласът му прозвуча глухо, изморено, като на човек, решил да направи пълни признания след изтощителна борба със съвестта си.

      — Както ви казах вчера във вашия кабинет, дължа на Морни много пари. Дванадесет хиляди долара. После го отрекох, но е истина. Дължа му тези пари. Не исках майка ми да разбере. А той доста ме притискаше да му ги върна. Давах си, разбира се, ясна сметка, че рано или късно ще трябва да й кажа, но проявих слабост и все отлагах този момент. Взех монетата един ден, като използувах ключа на майка ми, докато тя спеше, а Мърл беше излязла. Дадох я на Морни и той се съгласи да я пази като залог, защото му обясних, че никога няма да може да я продаде за дванадесет хиляди долара, ако не е в състояние да представи биографията й и да докаже, че я притежава законно.

      Той млъкна и ме погледна, като че искаше да провери как приемам разказа му. Мисиз Мърдок буквално беше впила очи в мен. Момичето гледаше Мърдок с полуразтворени устни и страдалчески израз на лицето. Мърдок продължи:

      — Морни ми даде разписка, с която удостоверяваше, че е съгласен да пази монетата като гаранция и да не я продава без предупреждение. Нещо такова. Не знам доколко е валидна юридически такава разписка. Когато този Морнингстар се обади и попита за монетата, аз веднага заподозрях, че Морни или се опитва да я продаде, или мисли да го стори и проверява цената й при специалист. Много се изплаших.

      Той вдигна поглед и направи гримаса. Може би беше гримасата на много изплашен човек. После извади носна кърпа, избърса челото си и задържа кърпата в ръка.

      — Когато Мърл ми каза, че мама е наела детектив (Мърл не трябваше да ми казва, но майка ми обеща да не й се кара за това)… — Той погледна към мисис Мърдок. Старата стисна челюсти и се смръщи свирепо. Момичето продължаваше да гледа героя и, изглежда, не се притесняваше много дали ще й се карат, а той продължи:

      — …Тогава разбрах, че тя е открила изчезването на монетата и затова те е наела. Дори не допуснах, че те е наела, за да намериш Линда. Аз през цялото време знаех къде е тя. Дойдох при тебе, за да се опитам да науча нещо, но не сполучих. Вчера следобед отидох при Морни и му разказах всичко. Отначало той ми се изсмя в лицето, но когато му казах, че дори майка ми не може да продаде монетата, без да наруши условията в завещанието на Джаспър Мърдок, и че със сигурност ще го обади в полицията, ако й каже къде е монетата, отстъпи, извади я от сейфа и ми я даде, без да каже нито дума. Върнах му разписката и той я скъса. После донесох монетата в къщи и разказах всичко на майка.

      Млъкна и отново изтри лицето си. Очите на момичето следяха движенията на ръката му. Аз наруших тишината:

      — Морни заплашваше ли те?

      Той поклати отрицателно глава:

      — Каза, че си иска парите, че му трябвали, и настояваше да се размърдам, за да ги намеря отнякъде. Но не ме е заплашвал. Държеше се съвсем прилично, доколкото е възможно при подобни обстоятелства.

      — Къде стана това?

      — В клуба в Айдъл Вали, в неговия кабинет.

      — А Еди Пру беше ли там?

      Момичето откъсна очи от неговото лице и обърна поглед към мен. Мисиз Мърдок попита с пресипнал глас:

      — Кой е Еди Пру?

      — Телохранителят на Морни — отвърнах. — Не съм си изгубил цялото време вчера, мисис Мърдок.

      Погледнах очаквателно към сина й. Той ми отговори:

      — Не, не го видях. Познавам го само по външен вид, разбира се. Достатъчно е човек да го види веднъж, за да го запомни. Но вчера го нямаше.

      — Това ли е всичко? — попитах.

      Той погледна към майка си. Тя запита рязко:

      — Не е ли достатъчно?

      — Може и да е — отговорих. — Къде е монетата сега?

      — Къде може да бъде? — отсече тя.

      Без малко да й кажа, за да я видя как ще подскочи. Но успях да се сдържа и вместо това заключих:

      — Значи, всичко е наред.

      Мисиз Мърдок отрони тежко:

      — Целуни майка си, сине, и си върви.

      Той стана покорно, приближи се до нея и я целуна по челото. Тя го потупа по ръката. Той излезе от стаята с наведена глава и тихо затвори вратата. Казах на Мърл:

      — Мисля, че най-добре ще е да ви продиктува да запишете всичко, както го разказа току-що, и да го подпише.

      Тя се изненада. А старата се озъби:

      — Нищо такова няма да прави! Върни се да работиш, Мърл. Исках да чуеш всичко. И ако само още веднъж те хвана, че злоупотребяваш с доверието ми, знаеш какво ще последва.

      Момичето стана и й се усмихна с грейнали очи:

      — Разбира се, мисис Мърдок, няма вече. Никога. Можете да ми вярвате.

      — Надявам се — изръмжа старият дракон. — Върви си. Мърл тихо си отиде.

      Две големи сълзи набъбнаха в очите на мисис Мърдок и бавно си проправиха път по слонската кожа на бузите й, стигнаха ъглите на месестия й нос и се плъзнаха надолу към устните й. Тя взе да тършува за носната си кърпа, изтри сълзите, а после и очите си. Прибра кърпата, посегна към чашата си и каза кротко:

      — Много обичам сина си, мистър Марлоу. И всичко това дълбоко ме огорчава. Мислите ли, че ще се наложи да разкаже тази история на полицията?

      — Надявам се, че не — отговорих. — Много трудно ще ги накара да му повярват.

      Тя зяпна рязко и зъбите й блеснаха насреща ми в полумрака. После стисна силно устни и привела глава, взе да ме фиксира злобно.

      — Какво искате да кажете с това? — изежи се тя.

      — Каквото казах. Историята не е правдоподобна. Личи, че е скроена и прекалено опростена. Той сам ли я скалъпи, или вие я съчинихте и го накарахте да я заучи?

      — Мистър Марлоу — започна тя с убийствен тон, — внимавайте какво говорите!

      Аз махнах с ръка.

      — Всички трябва да внимаваме. Добре — да предположим, че историята ви е вярна. Морни ще отрече всичко и ние пак се връщаме там, откъдето тръгнахме. Морни не може да не отрече, тъй като в противен случай ще се види замесен в две убийства.

      — Кое е тъй невероятното в разказа на сина ми? — изрева тя.

      — Откъде накъде Морни, човек със солидна гърбина, протекции и известно влияние, ще се обвързва с две убийства, за да избегне обвинението в невинно прегрешение, като продажбата на заложен предмет. Няма никаква логика.

      Тя ме гледаше и мълчеше. Аз й се ухилих, защото за първи път щеше да хареса казаното от мен.

      — Открих снаха ви, мисис Мърдок. Вижда ми се странно, че синът ви, когото вие инак отлично контролирате, не ви е казал къде е.

      — Не съм го питала — отговори старата с необичайно тих за нея глас.

      — Тя се е завърнала там, откъдето е дошла, при оркестъра в клуба Айдъл Вали. Разговарях с нея. В някои отношения е твърде опърничаво момиче. Не изпитва нежни чувства към вас. Не изключвам вероятността действително да е взела монетата от злоба. Не изключвам и друга вероятност — Лесли да е знаел това или да го е научил впоследствие и да е скалъпил тази история, за да я прикрие. Той твърди, че много я обича.

      Тя се усмихна. Не беше красива усмивка, тъй като лицето й беше противно. Но все пак беше усмивка.

      — Да — каза меко тя, — да. Горкият Лесли. Той точно тъй би постъпил. И в такъв случай — тя млъкна и усмивката й стана по-широка, почти възторжена, — в такъв случай моята скъпа снахичка може би се е забъркала в убийство.

      Наблюдавах я няколко мига как се наслаждава на тази мисъл.

      — Много би ви харесало това — подхвърлих.

      Тя кимна, все така усмихната, като първо възприе само думите и чак след това — грубостта в гласа ми. Лицето й замръзна, стисна силно устни и процеди през зъби:

      — Не ми харесва тона ви. Никак не ми харесва тона ви.

      — И не ви коря за това. Самият аз не го харесвам. Нищо не харесвам тук. Не харесвам този дом, нито вас, нито тиранията, която властвува тук, нито унизеното изражение на секретарката ви, нито този нехранимайко, сина ви, нито издирването, с което ме натоварихте, нито факта, че от мен се крие истината, а ми се разказват лъжи, нито…

      Тя нададе вик; от освирепялото лице, по което избиха петна, а очите сякаш щяха да изскочат от орбитите си от ярост, гласът излиташе пронизващ от омраза.

      — Вън! Вън от тази къща, незабавно! Нито минута повече тук! Вън!

      Станах, вдигнах шапката си от земята и казах:

      — С удоволствие.

      Отправих и уморено-злобна усмивка, отворих вратата и излязох. Затворих я тихо, като едва чуто щракнах бравата. Без да зная защо.

      22

      Чух, че тича след мен и че ме вика по име, но продължих да вървя чак до средата на всекидневната. Тогава спрях, обърнах се и й позволих да ме настигне, задъхана, очите й сякаш щяха да изскочат от очилата, лъскавата й медноруса коса отразяваше слънчевите лъчи, проникнали през високите прозорци.

      — Мистър Марлоу, моля ви! Моля ви, не си отивайте! Тя иска да останете! Наистина!

      — Гледай ти! Тази сутрин си с по-силно начервени устни. И много ти отива.

      Тя ме хвана за ръкава.

      — Моля ви!

      — Да върви по дяволите! Кажи й да скочи в езерото! И Марлоу има нерви! Кажи й да скочи в две езера, ако едно не я побере! Може да не е най-умното предложение, но то е първото, за което се сещам.

      Погледнах към ръката, която ме държеше за ръкава, и я потупах. Тя бързо я отдръпна и по погледа й личеше, че е слисана.

      — Моля ви, мистър Марлоу! Тя има неприятности. Има нужда от вас.

      — И аз имам неприятности — изръмжах. — Потънал съм до ушите в неприятности. Ти пък защо се тревожиш?

      — О, аз всъщност много я обичам. Зная, че е груба и властна, но сърцето й е златно.

      — По дяволите и сърцето й! Не очаквам да се сближа с нея дотолкова, че това да има значение за мен. Тя е една дебела лъжкиня. Не желая вече да имам нищо общо с нея. И аз мисля, че неприятностите й са големи, но няма да си помръдна пръста за нея. Щом крият от мен истината…

      — О, сигурна съм, че ако сте малко по-търпелив… Прегърнах я през раменете, без да се замислям.

      Тя скочи цял метър встрани и в очите й припламна паника. Стояхме и се гледахме задъхани и двамата — аз, както обикновено, зяпнал, а тя със силно стиснати устни и потръпващи бледи ноздри. Лицето й стана съвсем бяло, сякаш бе зле гримирано.

      — Виж какво — отроних бавно, — да си имала някакво неприятно изживяване, когато си била малка?

      Тя кимна много бързо.

      — Някой мъж да те е изплашил или нещо такова?

      Тя кимна отново и прехапа със ситните си бели зъби долната си устна.

      — И оттогава все така ли си?

      Тя само стоеше и мълчеше тебеширенобяла.

      — Виж какво — продължих, — заявявам ти, че никога няма да направя нещо, което да те изплаши. Никога.

      Очите й плувнаха в сълзи.

      — Ако съм се докоснал до тебе, все едно, че съм пипнал стол или врата. Никакъв умисъл не съм вложил в това. Ясно ли е?

      — Да.

      Най-после проговори. В дълбочините, на очите й, зад сълзите, все още се спотайваше паника.

      — Да — повтори тя.

      — Що се отнася до мен, това е. Няма повече да го обсъждаме. А сега да поговорим за Лесли. Неговото съзнание е насочено другаде. Но в смисъла, който ти влагаш в думите, той е почтен мъж, така ли?

      — О, да, разбира се!

      Лесли беше бог. За нея естествено. За мен той беше шепа курешки.

      — А сега за старата бъчва. Тя е груба и примитивна и смята, че може да постигне всичко, което пожелае, и да се държи безобразно с теб, но всъщност е добра към тебе, така ли?

      — Така е, мистър Марлоу, тъкмо това исках да ви кажа…

      — Добре. Сега защо не се опиташ да забравиш случилото се или онзи тип, който те е изплашил, се върти някъде наблизо?

      Тя вдигна ръка към устните си и прехапа основата на палеца, като ме гледаше над нея, сякаш от балкон.

      — Той умря — каза. — Падна от… от един прозорец.

      Аз я спрях с жест.

      — А, той ли е? Чух за него. Забрави, не можеш ли?

      — Не — поклати тя замислено глава. — Не мога. Изглежда, че изобщо не мога да забравям. Мисиз Мърдок постоянно ми казва да забравя. Често ми говори за това. Но аз не мога.

      — Щеше да е далеч по-добре, ако по-често си държеше голямата уста, затворена. Само ти пречи да забравиш.

      Мърл се изненада и дори се докачи от думите ми.

      — О, това не е всичко. Аз бях негова секретарка. Тя беше негова жена. Става дума за първия й мъж. Естествено, че тя също не може да забрави, как да забрави?

      Почесах се по ухото. Този жест поне нищо не значеше. Сега лицето й беше почти безизразно, ако не се брои, че очевидно бе забравила за моето присъствие. Аз бях глас от пространството — безличен, безплътен, — който тя чуваше в главата си. В този миг ме осени едно от моите странни и внезапни предчувствия.

      — Чувай — казах аз, — да не би да има някой, с когото се виждаш и който ти действува по същия начин? Да ти е по-скъп от останалите?

      Тя се огледа, а заедно с нея и аз. Под стола никой не се беше скрил, никой не надничаше през вратата или прозорците.

      — Защо трябва да ви отговарям? — въздъхна тя.

      — Не трябва. Само ако имаш желание.

      — Обещавате ли да не казвате никому, нито дори на мисис Мърдок?

      — Най-малко на нея. Обещавам.

      Тя отвори уста и на лицето й се появи свенлива, доверителна усмивка, но нищо не последва. Гърлото й се скова. Оттам излезе само дрезгав звук. Зъбите й буквално затракаха.

      Щеше ми се да я прегърна здраво, но се страхувах да я докосна. Стояхме така един срещу друг. Нищо не се случваше. Стояхме. Нищо не можех да направя.

      После тя се обърна и побягна. Слушах стъпките й да отекват в коридора. Чух затварянето на врата.

      Тръгнах след нея и стигнах вратата. Тя хлипаше отвътре. Стоях и слушах нейния плач. Не можех да направя нищо. И се запитах дали изобщо някой може да стори нещо.

      Върнах се при остъклената врата, почуках, отворих и подадох глава. Мисиз Мърдок седеше, както я бях оставил. Като че изобщо не беше помръднала.

      — Кой е наплашил до смърт това момиче?

      — Махайте се от къщата ми — процеди тя през зъби.

      Аз не помръднах. Тогава тя се изсмя прегракнало.

      — Смятате ли се за умен мъж, мистър Марлоу?

      — Е, не преливам от ум.

      — А защо не проверите?

      — За ваша сметка ли?

      Тя повдигна тежките си рамене.

      — Вероятно. Зависи. Кой знае?

      — Вие не сте си направили никакви изводи от нашия разговор — казах аз. — Все така ми предстои да говоря с полицията.

      — Изводи няма да си правя и единственото, за което съм платила, е намирането на монетата. Съгласна съм да я приема срещу парите, които вече ви дадох. А сега си вървете. Досаждате ми. Неимоверно.

      Затворих вратата. Плач и хълцане не се носеха иззад тази врата. Беше тихо. Тръгнах си.

      Отворих си сам входната врата. Постоях навън, заслушан как слънцето гори тревата. Някъде отзад се запали мотор и сив „Форд Меркури“ се зададе бавно по страничната алея. Караше го мистър Лесли Мърдок. Като ме видя, спря, слезе от колата и бързо се приближи до мен. Отново елегантен: този път в кремаво габардинено пардесю; всичко на него трептеше — панталоните, белите обувки с лъскавите черни бомбета, спортното сако на ситно черно-бели карета, черно-бялата носна кърпа, кремавата риза без връзка. Беше сложил зелени слънчеви очила. Дойде съвсем близо до мен и каза с нисък, притеснен глас:

      — Предполагам, че ме смяташ за ужасен глупак.

      — Заради историята, която ми разказа за монетата ли?

      — Да.

      — Това не промени ни най-малко мнението ми за теб.

      — Е…

      — Какво очакваш да ти кажа?

      Той повдигна умолително елегантните си рамене. Глупавите му червеникави мустаци блеснаха на слънцето.

      — Предполагам, че ми е приятно, когато ме харесват — каза той.

      — Съжалявам, Мърдок. Харесва ми, че си до такава степен предан на жена си. Ако това може да те задоволи.

      — О, нима не повярва онова, което разказах? Искам да кажа, нима си помисли, че разправям цялата история само за да я защитя?

      — Има такава вероятност.

      — Ясно.

      Той пъхна цигара в дългото черно цигаре, което извади иззад красивата носна кърпа от горния си джоб.

      — Е, изглежда, ще трябва да се примиря с факта, че не ме харесваш.

      Зад зелените стъкла като риби в дълбоко езеро се виждаха смътно очите му.

      — Това е глупава тема — казах. — При това без никакво значение и за двама ни.

      Той поднесе запалена клечка към цигарата и пое дълбоко.

      — Ясно — въздъхна той. — Извинявай, че бях толкова невъзпитан да я засегна.

      Завъртя се на пети, върна се при колата и влезе вътре. Изчаках го да се отдалечи и чак тогава се размърдах. После, преди да си тръгна, погладих боядисаното негърче по главата.

      — Братче — казах му, — ти си единственото нормално същество в тази къща.

      23

      Високоговорителят на стената в полицейския участък изпращя и някакъв глас каза: „Едно, две, три, проба“. Нещо вътре прещракна и микрофонът замлъкна. Лейтенант Джеси Брийз се протегна, като вдигна високо ръце, прозя се и рече:

      — Закъсня с няколко часа.

      — Да, но се обадих да ти предадат, че ще закъснея. Трябваше да отида на зъболекар.

      — Седни.

      Писалището му в единия ъгъл на стаята беше малко и отрупано с книжа. Той седеше зад него, от лявата му страна имаше висок прозорец без завеси, а отдясно — стена, на която бе окачен календар. Отминалите дни бяха внимателно задраскани с мек черен молив, така че щом погледнеше календара, Брийз знаеше точно коя дата е.

      Спанглър седеше по диагонал зад по-малко и много по-подредено бюро, върху което имаше зелена попивателна преса, комплект мастилница и писалки от оникс, малък меден календар и морски охлюв, натъпкан с пепел, кибритени клечки и фасове. Спанглър замеряше с писци една плъстена възглавница като същински мексиканец, който забива ножове в мишена. Но нищо не излизаше от заниманието му. Перата не искаха да се забиват.

      Вътре се носеше онзи специфичен, бездушен, нито много мръсен, нито много чист и твърде нечовешки дъх, който винаги се носи в такива стаи. Дайте на полицията чисто, ново здание и след три месеца всичките му стаи ще миришат така. Сигурно има нещо символично в този факт.

      Един нюйоркски криминален репортер писа веднъж, че влезеш ли в полицейски участък, напускаш изцяло този свят и преминаваш в едно място извън досега на закона.

      Седнах. Брийз извади увита в целофан пура и започна познатата ми процедура. Наблюдавах движенията му — непроменени, точни. Той пое дима, изгаси клечката, пусна я внимателно в черния стъклен пепелник и каза:

      — Ей, Спанглър!

      Спанглър обърна глава, и Брийз обърна глава. Ухилиха се един на друг. Брийз ме посочи с пурата:

      — Наблюдавай го как ще се поти.

      Спанглър трябваше да премести краката си, за да може да се обърне достатъчно, та да види как ще се потя. Ако съм се потял, поне не го знаех.

      — Вие сте страшно интелигентни момчета — казах. — Просто ви се чудя как го правите.

      — Спести си остроумията — отряза Брийз. — Много работа ли имаше тази сутрин?

      — Доста.

      Той все още беше захилен. И Спанглър все още беше захилен. Най-накрая Брийз се изкашля, смъкна усмивката от голямото си луничаво лице, обърна глава така, че да не ме гледа, но да ме вижда и каза с неопределен, безизразен глас:

      — Хенч си призна.

      Спанглър се извърна целият, за да ме вижда. Наведе се силно напред и на устните му се изписа възторжена, почти неприлична полуусмивка.

      — Какви средства използувахте, за да го накарате да признае? Може би кирка?

      — Не.

      И двамата мълчаха и ме гледаха.

      — Италианец — поясни Брийз.

      — Какво?

      — Слушай, момче, не се ли радваш? — попита Брийз.

      — Ще ми кажете или ще седите самодоволни й разплути и ще ме наблюдавате как се радвам?

      — Обичаме да гледаме, когато хората се радват — каза Брийз. — Не ни се случва често.

      Пъхнах цигара в уста и я задъвках.

      — Използувахме един италианец — каза Брийз. — Казва се Палермо.

      — Ох, знаете ли какво?

      — Какво? — попита Брийз.

      — Тъкмо си мислех какво е характерно за полицейския разговор.

      — Какво?

      — Въобразявате си, че всяка дума трябва да има ефекта на бомба.

      — Всеки ефект, който е ефектен, е добър — каза Брийз спокойно. — Искаш ли да научиш нещо, или предпочиташ да упражняваш остроумието си?

      — Искам да науча.

      — Значи ето каква била работата. Хенч бил пиян. Не пийнал, а дълбоко пиян. Мъртвопиян. Пиел систематично от седмици. На практика бил престанал да се храни и да спи. Само алкохол. Стигнал дотам, че вече не се опивал, а, напротив — из-трезнявал от пиенето. Алкохолът бил последното нещо, което му останало на този свят. Когато човек достигне подобно състояние и ти му отнемеш пиенето, без да му дадеш нещо в замяна за успокоение, той е загубен, ще откачи.

      Замълчах. Спанглър все още се хилеше неприлично. Брийз чукна пурата в ръба на пепелника, но от нея не падна никаква пепел, той отново я лапна и продължи:

      — Той е психически разстроен, но ние не искаме да си имаме работа с психопати. В това отношение сме категорични. Трябва ни човек без досие на психически болен.

      — Мислех, че сте уверени в невинността на Хенч.

      Брийз кимна разсеяно.

      — Бяхме, снощи. Или може малко да съм преувеличил. Както и да е, през нощта, не щеш ли, Хенч откачи. Закараха го в лазарета и му биха голяма доза наркотик. Лекарят на затвора му направи инжекцията. Но това да си остане между нас. Официално няма никакъв наркотик. Ясно ли е?

      — Даже прекалено.

      — Ха тъй. — Отговорът ми го изпълни със смътно подозрение, но беше толкова увлечен от разказа си, че не искаше да си губи времето с мен. — Както и да е, тази сутрин беше добре. Наркотикът все още действуваше, той беше блед, но миролюбив. Посетихме го. Как си, синко? Имаш ли нужда от нещо? С удоволствие ще ти услужим. Добре ли се отнасят тук с тебе? И тъй нататък в този дух. Позната ти е песничката.

      — Да — казах аз. — Позната ми е.

      Спанглър отблъскващо облиза устни.

      — След малко, значи, той си отваря устата, колкото едва да се чуе „Палермо“. Палермо се казва италианецът, който живее отсреща на същата улица и е собственик на погребално бюро, на общежитието и на още много неща. Спомняш ли си го? Разбира се, че си го спомняш. Нали той ни съобщи за високата блондинка. Нищо такова няма, естествено. Всички италианци са побъркани на тема високи блондинки. Привиждат им се на дузини. Но този Палермо ни свърши добра работа. Поразпитах наоколо. Всички в квартала са за него. Не можеш да си позволиш да излезеш срещу него. Викам на Хенч: „Този Палермо приятел ли ти е?“, а той: „Доведете Палермо“. Върнахме се тук в участъка, обадихме се на Палермо и той каза, че веднага ще дойде. След малко ето го пристига. Викаме му: „Хенч иска да ви види, мистър Палермо“. — „Защо ли? — пита Палермо. — Нещастник е той. Но инак е добър. И е човек на място. Щом иска да ме види, добре. Ще отида при него. Ще го видя насаме. Без полицаи.“ — „Добре“ — казвам, — „мистър Палермо.“ Отиваме в болницата и Палермо разговаря с Хенч насаме. След малко излиза и вика: „Всичко е наред. Призна. Аз може би ще платя за адвокат. Симпатичен ми е, горкият.“ Това беше. После си отиде.

      Не казах нищо. Настъпи мълчание. Високоговорителят на стената започна за предава вести. Брийз наклони глава, изслуша няколко думи и повече не му обърна внимание.

      — Влязохме после със стенографа при Хенч и той ни разправи, че Филипс задирял момичето му. Това станало онзи ден в коридора. Хенч си бил в стаята и видял, но Филипс се прибрал в апартамента си и затворил вратата, преди Хенч да успее да излезе. А Хенч побеснял. Цапардосал мадамата по окото, но това не го успокоило. Налегнали го черни мисли, като всеки пиян. Викал си: откъде накъде този тип ще закача моето момиче. Ще му дам да се разбере. И започнал да го дебне. Вчера следобед видял, че Филипс се прибира. Казал на момичето да отиде да се разходи.) Тя не искала да се разхожда и Хенч посинил и другото й око: след което тя излязла. Почукал на вратата на Филипс и онзи му отворил. Хенч малко се изненадал, но аз му обясних, че Филипс е чакал тебе. Както и да е, отворил вратата, Хенч влязъл и казал на Филипс какво мисли по въпроса и как смята да действува, а Филипс се изплашил и извадил пистолет. Хенч го хласнал по главата. Филипс тупнал на земята, но на Хенч не му стигало. Нищо не е да халосаш някого и да го проснеш на пода! Никакво удовлетворение, никакво отмъщение. Хенч вдигнал пистолета от пода, все тъй пиян и неудовлетворен, а Филипс посегнал да го хване за крака. Хенч не знае защо го направил. В главата му било страшно объркано. Замъкнал Филипс в банята и го пречукал със собствения му пистолет. Как ти харесва?

      — Много ми харесва — казах. — Но какво удовлетворение е получил Хенч от всичко това?

      — Знаеш ги пияниците. Ей тъй, пречукал го. Пистолетът не е на Хенч, но въпреки това не искал да изглежда като самоубийство. Нямало да е удовлетворен, защото ще липсва отмъщението. Затова сложил пистолета под възглавницата си, а махнал оттам собствения си пистолет и го изхвърлил. Не ще да каже къде. Най-вероятно го е дал на някой бандит от квартала. После намерил момичето и отишли да хапнат.

      — Много хитро го измислил — казах аз. — Да сложи пистолета под собствената си възглавница! Никога не бих се сетил за това.

      Брийз се облегна назад и се загледа в тавана. Спанглър, за когото по-голямата част от забавлението беше приключила, се завъртя в стола си, взе няколко писеца и замери възглавницата.

      — Да погледнем така на нещата — каза Брийз. — Какъв е ефектът от този номер? Хенч добре го изигра. Главата му работеше, нищо, че беше пиян. Сам открива пистолета под възглавницата и го показва, преди да се разбере, че Филипс е убит. Най-напред научаваме, че под възглавницата на Хенч има пистолет, с който е убит човек или по-скоро от който е стреляно, и чак след това откриваме трупа. Ние веднага повярвахме на Хенч. Разказът му изглеждаше напълно правдоподобен. Можехме ли да допуснем, че някой може да е такъв идиот, че да постъпи като Хенч? Просто няма логика. И затова повярвахме, че друг е сложил пистолета под възглавницата му, взел е неговия и го отнесъл. А пък ако Хенч беше изхвърлил пистолета, с който е убил Филипс, вместо собствения си, щеше ли това да му помогне? При стеклите се обстоятелства ние щяхме да го заподозрем. А по този начин той отклони вниманието от себе си. Накара ни да го помислим за безобиден алкохолик, който на излизане забравил отворена вратата на стаята си, а чужд човек влязъл и му пробутал пистолета.

      Той зачака с леко разтворена уста, пред която държеше пура с грубата си лунччава ръка, а в очите му напираше смътно задоволство.

      — Е — казах аз, — при положение, че, тъй или иначе, е щял да си признае, не виждам каква е разликата. Ще подаде ли молба за помилване?

      — Разбира се. Така мисля. Предполагам, че Палермо ще може да го измъкне с присъда за непреднамерено убийство. Естествено, не съм уверен.

      — Защо пък Палермо ще иска да го измъква?

      — Хенч му е симпатичен. А Палермо е човек, с когото трябва да се съобразяваме.

      — Разбирам — казах аз и се изправих. Спанглър ме погледна косо с блеснали очи. — А момичето?

      — Дума не отронва. Умна е. Нищо не можем да й сторим. Всичко е шито-покрито. А ти няма да риташ, нали? Твоята работа си остава твоя. Нали разбираш какво искам да кажа?

      — При това момичето е висока блондинка — казах аз. — Може би не от най-свежите, но все пак висока блондинка. И единствената. Може би на Палермо му е все едно.

      — Ей, за това хич не се сетих! — рече Брийз. Замисли се, но отхвърли идеята. — Не, не е тя. Липсва й фасон.

      — Като се поизмие и поизтрезнее, нищо не се знае. Фасонът е нещо, което много бързо се разтваря в алкохола. Имаш ли още нещо за мен?

      — Нямам. — Той наклони пурата си и я насочи към очите ми. — Макар че с удоволствие бих чул твоята история. Но ми се струва, че при тези обстоятелства нямам право да настоявам.

      — Много мило от твоя страна, Брийз. И от твоя, Спанглър. Желая ви всичко най-хубаво.

      И двамата ме проследиха с очи, и двамата зяпнали. Минах през просторния мраморен вестибюл, излязох и изкарах колата си от служебния паркинг.

      24

      Стаята, в която седеше мистър Пиетро Палермо, изглеждаше досущ като викториански салон, ако не се смятаха махагоновото бюро с капак-ролетка, религиозният триптих в позлатени рамки и разпятието от абанос и слонова кост. В нея имаше подковообразно канапе и столове с махагонова дърворезба и покривчици от фина дантела върху облегалките. Над камината, върху полицата от сивозелен мрамор, се мъдреха позлатен часовник, в ъгъла мързеливо тиктакаше друг, старинен, а на овалната мраморна масичка с елегантни вити крачета, под стъклен похлупак, бяха поставени восъчни цветя. Дебел килим на нежни пастелни букети. Салонният бюфет бе отрупан с най-невъобразими предмети, като чашки от фин порцелан, стъклени фигурки, миниатюри от слонова кост и розово дърво, изрисувани чинийки, солница и пиперница във формата на лебеди и какво ли не.

      На прозорците бяха окачени дълги дантелени завеси, но стаята беше южна и имаше много светлина. През улицата отсреща се виждаха прозорците на апартамента, където бе убит Джордж Ансън Филипс. Улицата беше слънчева и тиха. Високият италианец с тъмната кожа, красивото лице и металносивата коса прочете визитната ми картичка и каза:

      — Имам важна работа след дванадесет минути. Какво желаете, мистър Марлоу?

      — Аз съм човекът, който откри убития отсреща. Беше мой приятел.

      Студените му черни очи ме фиксираха мълчаливо.

      — На Люк друго сте казали.

      — На Люк ли?

      — Управителят на моята къща отсреща.

      — Аз не говоря много с непознати, мистър Палермо.

      — Това е добре. А с мен говорите, а?

      — Вие сте човек с положение, видна личност. С вас мога да говоря. Вие ме видяхте вчера. Описали сте ме на полицията. Както ми казаха, много точно.

      — Аз съм наблюдателен — каза той равнодушно.

      — Видели сте вчера оттам да излиза висока блондинка.

      Той ме изгледа изпитателно.

      — Не вчера. Беше преди два-три дни. На полицаите казах, че е било вчера. — Той щракна с дългите си мургави пръсти. — Полицаите, пфу!

      — А забелязахте ли вчера някой непознат, мистър Палермо?

      — Отзад също има вход, — каза той. — И от втория етаж има стълбище.

      Погледна часовника на ръката си.

      — Значи не сте — казах. — Тази сутрин вие сте разговаряли с Хенч.

      Той вдигна очи и лениво ги разходи по лицето ми.

      — Полицаите ли ви казаха?

      — Казаха, че сте склонили Хенч да си признае. Казаха, че ви е приятел. Колко добър приятел, това, естествено, не знаеха.

      — Значи Хенч си е признал, а? — Той се усмихна с внезапна, широка усмивка.

      — Само че Хенч не е убиецът — отрязах аз.

      — Не е ли?

      — Не.

      — Това е интересно. Продължавайте, мистър Марлоу.

      — Неговото признание е празна работа. Накарали сте го да признае от някакви ваши съображения.

      Той стана, отиде до вратата и извика:

      — Тони!

      После седна отново. В стаята влезе нисък набит италианец с вид на престъпник, погледна ме и седна на един стол с права облегалка до стената.

      — Тони, този човек е мистър Марлоу. Ето, вземи визитната му картичка.

      Тони отиде да вземе картичката и пак седна.

      — Огледай го много добре. Няма да го забравиш, нали?

      — Оставете това на мен, мистър Палермо — отговори Тони.

      — Значи ви беше приятел, а? Добър приятел, а? — обърна се към мен Палермо.

      — Да.

      — Това е лошо. Да. Лошо. Ще ви кажа нещо. Приятелят си е приятел. Аз ви го казвам това. Но вие не го казвайте на никого. И на проклетите ченгета, нали?

      — Няма.

      — Значи, обещавате, мистър Марлоу? Не забравяйте, че обещахте. Няма да забравите, а?

      — Няма да забравя.

      — Тони също няма да ви забрави. Разбирате какво искам да кажа.

      — Дадох ви дума. Каквото ми кажете, ще си остане между нас.

      — Това е добре. Значи така. Моето семейство е много голямо. Много сестри и братя. Единият брат много лош. Почти колкото Тони.

      Тони се ухили.

      — Този брат живее много кротко. Отсреща. Трябва да изчезне. Добре, но полицаите оградиха всичко. Лошо. Задават много въпроси. Лошо за бизнеса, лошо за този лош брат. Разбирате, нали?

      — Да, разбирам.

      — Значи този Хенч нехранимайко, нещастник, пияница, без работа. Не плаща наем, но аз имам много пари. И му казвам: „Виж какво, Хенч, признай. Ти си болен човек, ще боледуваш две-три седмици. После за съда аз ще намеря добър адвокат. Ще отречеш признанието. Ще кажеш, че си бил пиян. Че проклетите полицаи са те притиснали. Съдията ще те освободи, ти ще се върнеш при мен и аз ще се погрижа за теб. Съгласен?“ Хенч казва съгласен, ще признае. Това е.

      — А след две-три седмици лошият брат ще е далеч оттук — казах аз, — следите ще са заличени и полицията най-вероятно ще картотекира убийството на Филипс като неразгадано. Така ли е? — попитах аз.

      — Да — усмихна се той отново. Широка, топла усмивка, като целувката на смъртта.

      — Това обяснява случая Хенч, мистър Палермо, но не хвърля светлина върху убийството на моя приятел.

      Той поклати глава и отново погледна часовника си. Аз станах. Тони също се надигна. Нямаше защо, но по-добре да е изправен, за всеки случай. По-бързо може да действува.

      — Бедата с такива като вас е, че от нищо правите тайна — казах аз. — Преди да отхапете от хляба, казвате паролата. Ако отида в полицията и им разправя какво сте ми казали, ще ми се изсмеят в лицето. Пък и аз ще се смея заедно с тях.

      — Тони не се смее много — каза Палермо.

      — Светът е пълен с хора, които не се смеят много, мистър Палермо. Вие поне го знаете. Защото имате не малки заслуги за това.

      — Такава ми е работата — каза той и сви рамене.

      — Ще сдържа обещанието си, но в случай, че започнете да се съмнявате в това, не се опитвайте да ме пречукате. Защото съм доста добър в професията си и ако аз пречукам Тони, ще бъде изцяло за сметка на вашето погребално бюро. Без печалба.

      Палермо се засмя.

      — Това беше хубаво — развесели се той. — Едно погребение за сметка на бюрото. О’кей.

      Той стана и ми протегна ръка — хубава, силна, топла ръка.

      25

      Във фоайето на Белфънт билдинг, в единствения осветен асансьор, върху нагънатото сукно, седеше неподвижно същата реликва с воднистите очи и разиграваше ролята на забравения човек. Влязох в кабината и изкомандувах: „Шести“.

      Асансьорът се разтресе и задумка нагоре. На шестия спря, аз слязох, старецът се подаде навън от кабината, за да плюе, и попита вяло:

      — Кво става?

      Извърнах се с цялото тяло като въртяща се кукла-манекен и го зяпнах. Той каза:

      — Днес сте със сив костюм.

      — Така е — казах, — вярно.

      — Хубав е. И синият, с който бяхте вчера, ми харесва.

      — Продължавай — подканих го. — Изплюй камъчето.

      — Качихте се на осмия етаж. Два пъти. Втория път беше доста късно. Върнахте се от шестия. Малко след това нахлуха момчетата със сините униформи.

      — Има ли от тях сега горе?

      Той поклати глава. Лицето му беше като празен паркинг.

      — Не съм им казал нищо. А сега е много късно вече. Ще ме изядат с парцалите.

      — Защо? — попитах аз.

      — Защо не им казах ли? Да вървят по дяволите. Вие разговаряхте с мен като с човек. Много малко хора правят това. Пък и знам, че нямате нищо общо с убийството.

      — Не постъпих почтено с вас — казах. — Никак.

      Извадих визитната картичка и му я подадох. Той порови и измъкна от джоба си чифт очила в метални рамки, закачи ги на носа си и намести картичката на около тридесет сантиметра от него. Бавно я прочете, като движеше устни, изгледа ме над очилата и ми я върна.

      — По-добре си я задръжте. Да не би да я изпусна от разсеяност. Сигурно животът ви е страшно интересен.

      — И да, и не. Как ви беше името?

      — Гранди. Може да ми викате просто „татко“. Кой е убиецът?

      — Не зная. Не забелязахте ли някой да се качва, или да слиза, някой, който няма нищо общо с тази къща или ви се е видял особен?

      — Аз не съм много наблюдателен. Вас случайно ви забелязах.

      — Висока блондинка например или висок слаб мъж с бакенбарди, на около тридесет и пет години?

      — Не.

      — Всеки ли, който се качва и слиза, се вози във вашия асансьор?

      Той кимна с вехтата си глава.

      — Освен ако не използуват резервното пожарно стълбище. То излиза на задната улица, вратата е с резе. Инак могат да влязат само оттук, но отстрани на асансьора има стълби до втория етаж. А оттам лесно се стига до пожарната стълба. Това е положението.

      Аз кимнах.

      — Мистър Гранди, ще приемете ли пет долара, не като подкуп, а като знак на уважение от искрен приятел?

      — Синко, ти ми дай петте долара и гледай с каква скорост ще изчезне Абрахам Линкън.

      Подадох му ги, но преди това им хвърлих едно око. Действително на банкнотата беше изобразен Линкън.

      Той я сгъна няколко пъти и я скъта дълбоко в джоба си.

      — Много мило от ваша страна. Надявам се, че не мислите, че си я изпросих.

      Поклатих отрицателно глава и тръгнах към коридора, като четях пак табелките по вратите: Доктор Е. Д. Бласкоуиц, лекар-хиропрактик; Долтън и Рийз, машинописни услуги; Л. Придвю, експерт-счетоводител; четири врати без табели; куриерска служба „Мое“; още две врати без табели; Х. Р. Тийгър, зъботехник. Намираше се два етажа под кабинета на Морнингстар, но стаите бяха различно разположени: Тийгър имаше само една входна врата и разстоянието между неговата и съседната беше по-голямо.

      Дръжката не поддаде. Почуках. Никой не отвори. Почуках по-силно, но със същия резултат. Върнах се при асансьора. Беше все още на шестия етаж. Татко Гранди ме гледаше как се приближавам, сякаш ме виждаше за пръв път.

      — Знаеш ли нещо за Х. Р. Тийгър? — попитах го аз. Той се замисли.

      — Тромав, възрастен, размъкнати дрехи, мръсни нокти като моите. Виж, сега, като стана дума, се сещам — днес не съм го виждал.

      — Мислиш ли, че управителят ще ме пусне да вляза в стаите му, за да поогледам наоколо?

      — Управителят е любопитен. Не бих ви препоръчал.

      Той много бавно извърна глава и погледна към стената на асансьора. Над главата му, на голям металически пръстен, висеше ключ. По-точно шперц. Татко Гранди обърна пак главата си в нормално положение, стана от табуретката и каза:

      — А сега трябва да отида до едно място.

      И отиде. Когато вратата след него се затвори, аз взех ключа, върнах се пред вратата на Х. Р. Тийгър, отключих я и влязох.

      Попаднах в малко тъмно антре, обзаведено крайно пестеливо. Два стола, висок пепелник, купен от магазин за намалени стоки, лампион от най-евтините, ниска боядисана дървена маса с нахвърляна стари списания. Вратата зад мен се затвори и в антрето стана съвсем тъмно, ако не се смята малкото светлина, която проникваше през матовото стъкло на вратата. Запалих — лампата и отидох до вътрешната врата, разположена в средата на стената, която разделяше стаята на две помещения. На нея пишеше: „Х. Р. Тийгър. Вход забранен.“ Не беше заключена.

      Влязох в квадратен кабинет с два прозореца, гледащи на изток, без завеси и с много прашни первази. Имаше въртящ се стол, два стола с прави облегалки — и двата от обикновено боядисано дърво — и едно почти квадратно писалище. Върху него нямаше нищо, ако не се броят старата попивателна преса, евтиният комплект за писане и кръгъл стъклен пепелник, в който имаше пепел от пура. Чекмеджетата бяха пълни с прашни хартии, кламери, ластици, огризки от моливи, използувани попивателни, четири неунищожени марки от два цента, няколко бланки с адреса му, пликове и формуляри.

      Теленото кошче за отпадъци беше пълно с боклуци. Изгубих почти десет минути, докато ги прегледам внимателно. Това, което научих, го знаех почти със сигурност и преди това: че Х. Р. Тийгър нямаше голяма клиентела, че изпълняваше поръчките на няколко дребни зъболекари от небогатите квартали на града, зъболекари с бедни кабинети над някой магазин, които не притежават умения и уреди, за да вършат сами зъботехничната си работа, и затова предпочитат да изпращат поръчките си при себеподобни занаятчии вместо в големите, модерни лаборатории, които не биха им отпуснали кредит.

      Но все пак намерих нещо. Домашният адрес на Тийгър на улица „Тобърмън“ 1354Б, написан на квитанцията за газта.

      Изправих се, натъпках боклука обратно в кошчето и опитах дървената врата, на която пишеше „Лаборатория“. Бравата беше нова, макар „Йейл“, и шперцът не ставаше за нея. Нямаше какво повече да правя тук. Изгасих лампата в антрето и излязох.

      Асансьорът пак беше долу. Извиках го със звънеца, а когато дойде, промъкнах се зад татко Гранди, като скришом закачих ключа над главата му. Ключът се удари и издрънча. Той се ухили.

      — Изчезнал е — казах. — Сигурно снощи. Трябва да е носел доста неща със себе си. Бюрото му е изпразнено.

      Татко Гранди кимна.

      — Носеше два куфара. Макар че случайно забелязах това. Често ходи с куфар. Предполагам, че сам разнася поръчките си.

      — Какви поръчки? — попитах аз, колкото да се намирам на приказки, докато асансьорът поеме надолу с ръмжене.

      — Ами нескопосани ченета за стари нещастници като мен — отвърна татко Гранди.

      — Едва ли би забелязал — казах аз, докато вратите се отваряха с мъка. — С твоето зрение много работи изпускаш.

      Той се ухили:

      — Какво е направил?

      — Ще отида в дома му да разбера това. Мисля, че най-вероятно е предприел пътешествие в неизвестно направление.

      — Нямам нищо против да се сменим — каза татко Гранди — дори и да е стигнал само до Сан Франциско и там да са го спипали, пак бих си сменил мястото с неговото.

      26

      Улица „Тобърмън“ беше широка и прашна, къщата — облицована в жълто и бяло, апартамент 13545 беше на най-горния етаж и гледаше на юг. Входната врата излизаше на покрита веранда, до нея, на друга, пишеше 1352Б. Вратите на долните апартаменти бяха разположени под прав ъгъл от двете страни на верандата. Натисках продължително звънеца дори след като ми стана ясно, че никой няма да ми отвори. В квартал като този винаги ще се намери опитно око, което да наднича през някой прозорец, за да види кой звъни в съседите.

      И ето че вратата на 1354А се открехна и оттам ме погледна дребна жена с блеснал поглед. Тъмната й коса беше измита, навита на ролки, и представляваше сложна конструкция от стърчащи фиби.

      — Мисиз Тийгър ли търсите? — попита с креслив глас.

      — Мистър или мисис.

      — Заминаха снощи на почивка. Натовариха багажа и заминаха късно през нощта. Помолиха ме да се погрижа да спрат доставката на мляко и вестници. Нямаха време за нищо. Доста внезапно заминаха.

      — Благодаря. Каква им е колата?

      Сърцераздирателният диалог на любовна радиопиеса излетя от стаята зад гърба й и ме хласна в лицето като мокър парцал. Жената с блесналия поглед попита:

      — Вие приятел ли сте им?

      Подозрението в очите й беше явно, като лошата игра на актьорите по радиото.

      — Няма значение — казах грубо. — Ние само си искаме парите. Има много начини да разберем каква е колата им.

      Жената наклони глава, вслушвайки се в радиото.

      — Това е Бюла Мей. Не иска да отиде на танци с доктор Майърс. Боях се, че така ще стане.

      — О, по дяволите! — казах, върнах се при колата и я подкарах към Холивуд, към къщи.

      Бюрото ми беше празно. Отключих вътрешната стая, разтворих прозорците и седнах.

      Още един ден приближаваше към края си, въздухът беше тежък и морен, от булеварда се носеше шумният грохот на забързаните към домовете си коли, а Марлоу седеше в кабинета си, отпиваше от питието и сортираше пощата. Четири реклами, две сметки за плащане, красива цветна картичка от хотел в Санта Роуза, където миналата година бях отседнал за четири дни, докато работех върху един случай, дълго, зле напечатано на машина писмо от някой си Пийбоди от Сосълито, чийто общ мъгляв смисъл беше, че образец от почерка на заподозрян индивид, ако бъде подложен на задълбочения анализ на Пийбоди, ще разкрие дълбоката душевна характеристика на въпросната личност, класифицирана едновременно по системите на Фройд и на Юнг.

      Вътре имаше празен плик с адреса и марка. Докато се опитвах да сваля марката от плика и да хвърля писмото в кошчето, си представих автора му като трогателен стар нещастник с мазна кожа, черна филцова шапка и черна папионка, как се полюшва на стола на скрибуцаща веранда пред облепен с вестници прозорец, а от вратата зад него се носи миризма на кокали от шунка, готвени със зеле.

      Въздъхнах, извадих обратно плика от кошчето, написах името и адреса на нов плик, завих в лист хартия банкнота от един долар и написах на листа: „Това е наистина последно“; подписах се, запечатах плика, залепих му марка и си налях още една чашка.

      Напълних лулата, запалих я, седях и пушех. Никой не дойде, никой не се обади, нищо не се случи, никой не се интересуваше жив ли съм, умрял ли съм.

      Грохотът на движението постепенно замря. Небето изгуби ослепителния си блясък. На запад сигурно беше вече поаленяло. Далеч през покривите на квартала светна подранил неонов надпис. Вентилаторът на кафенето долу в уличката бръмчеше приглушено. Някакъв камион зареди с гориво, обърна на заден ход и с ръмжене излезе на булеварда. Най-после телефонът иззвъня. Обадих се и гласът каза:

      — Мистър Марлоу? Тук е мистър Шо, от апартаментите Бристъл.

      — Да, мистър Шо, как сте?

      — Много добре, благодаря, мистър Марлоу. Надявам се, че и вие сте добре. Тук има една млада дама, която желае да влезе в апартамента ви. Не зная защо.

      — И аз не знам, мистър Шо. Не съм заръчвал подобно нещо. Каза ли си името?

      — О, да. Казва се Дейвис. Мис Мърл Дейвис. Тя е, как да се изразя, на границата на хистерията.

      — Пуснете я да влезе — казах бързо. — Ще дойда след десет минути. Тя е секретарка на мой клиент. Работата е изцяло служебна.

      — Разбира се, разбира се. Аз, ъ-ъ-ъ, да остана ли с нея?

      — Както намерите за добре — казах аз и затворих телефона.

      Като минавах покрай отворената врата на тоалетната, зърнах в огледалото едно сковано, възбудено лице.

      27

      Докато отключа и отворя вратата, Шо вече се надигаше от канапето. Той беше едър мъж с очила и високо изпъкнало плешиво чело, което правеше ушите му да изглеждат, като че ли са се подхлъзнали надолу. На лицето му грееше усмивка на учтива глупост. Момичето седеше в креслото зад малката масичка. Не правеше нищо, просто седеше.

      — А, ето го и мистър Марлоу — изчурулика Шо. — Да. Именно. Ние с мис Дейвис разговаряхме много приятно. Тъкмо й разправях, че прадедите ми са дошли от Англия. Тя, ъ-ъ-ъ, не ми каза откъде са дошли нейните.

      Докато изговори всичко това, той измина половината разстояние до вратата.

      — Много любезно от ваша страна, мистър Шо — казах аз.

      — Моля ви, моля ви — изчурулика той. — А сега ще бягам. Вечерята ми сигурно…

      — Много мило от ваша страна — повторих. — Благодаря ви. Той кимна и изчезна. Неестествената веселост на усмивката му като че остана да виси във въздуха, дори след като вратата щракна зад гърба му, като усмивката на Чешърската котка от „Алиса в страната на чудесата“.

      — Здравей — казах й аз.

      — Здравейте — отвърна тя.

      Гласът й беше съвсем спокоен, съвсем сериозен. Беше облечена в кафеникав летен костюм, с широкопола, ниско нахлупена сламена шапка с кафява кадифена панделка в съвсем същия цвят като обувките и кожените ивици по ръбовете на ленената й чанта плик. Шапката беше нахлупена под твърде екстравагантен за нея ъгъл. Не беше сложила очилата си.

      Ако не бе лицето й, щеше да изглежда съвсем нормално. Преди всичко погледът й беше налудничав. Облещени, очите й бяха приковани в една точка. Речеше ли да ги отмести, движението им бе тъй затруднено, че чувах скърцане. Устата й беше здраво стисната в ъглите, но средата на горната й устна постоянно бягаше нагоре и настрани, оголвайки зъбите, сякаш я дърпаха тънки невидими нишки. На моменти устната й отскачаше тъй силно нагоре, че изглеждаше чак невероятно, и тогава цялата долна част на лицето й се изкривяваше в спазми, а когато отминаваха, устните й се затваряха плътно, а после всичко започваше отново. Освен това нещо ставаше и с врата й, защото главата й много бавно се извърташе наляво под ъгъл от около четиридесет и пет градуса. Там спираше, разтърсваше я тик и главата бавно се връщаше в нормалното си положение.

      Комбинацията от тези две движения заедно с вдървеността на тялото, стиснатите в скута ръце и облещеният поглед можеха да нанесат тежък удар на нервите на всеки човек.

      На бюрото ми имаше тенекиена кутия с тютюн за лула, а между бюрото и нейния стол се намираше масичката за шах и кутията с фигурите. Извадих лулата от джоба си и отидох да я напълня с тютюн от кутията. По този начин застанах от другата страна на масичката, точно срещу нея. Чантата й лежеше на ръба на масичката, малко встрани от нея. Тя подскочи, като се приближих до бюрото, но после отново изпадна в първоначалното си състояние. Дори направи усилие да се усмихне.

      Натъпках лулата, драснах клечка кибрит, запалих я и останах така с клечката в ръка, след като вече я бях духнал.

      — Не си си сложила очилата — казах.

      Тя проговори. Гласът й беше спокоен, сдържан.

      — О, аз ги нося само из къщи и когато чета. Те са в чантата ми.

      — Сега си в къщи. Трябва да си ги сложиш. Протегнах непринудено ръка към чантата. Тя не помръдна.

      Изобщо не погледна към ръцете ми. Очите й бяха впити в лицето ми. Извърнах се леко, докато отварях чантата й. Напипах калъфката с очилата и я плъзнах по масичката към нея.

      — Сложи ги — казах.

      — Ах, да, ще ги сложа. И май трябва да си сваля шапката…

      — Да, свали я.

      Тя сне шапката от главата си и я сложи на коленете си. После си спомни за очилата и забрави шапката. Тя падна на пода, когато посегна да вземе очилата. Сложи ги. Това според мен значително оправи външния й вид.

      Докато вършеше това, аз извадих пистолета от чантата й и го пъхнах в задния си джоб. Не мисля, че ме видя. Приличаше ми досущ на автоматичния 25-калибров колт с дръжка от орехово дърво, който бях видял предишния ден в чекмеджето на бюрото й.

      Седнах на канапето и казах:

      — Тъй, сега какво ще правим? Гладна ли си?

      — Бях в къщата на мистър Ваниър — каза тя.

      — О!

      — Той живее в Шърман Оукс. В края на Ескамило драйв. В самия край.

      — Сигурно — казах, без да имам нищо предвид, и се опитах да пусна колелце дим, но не успях. Някакъв нерв на бузата ми се опитваше да се изпъне като струна. Това не ми хареса.

      — Да — отрони тя със спокойния си глас, а горната й устна отскачаше и се прибираше и главата й се извърташе наляво и рязко се връщаше в нормалното си положение. — Там е много тихо. Мистър Ваниър живее в тази къща от три години. Преди това е живял на Холивудските хълмове, на улица „Дайъмънд“. Живеел с някакъв друг човек, но не се спогаждали много, така каза мистър Ваниър.

      — Напълно го разбирам — казах аз. — От колко време познаваш мистър Ваниър?

      — От осем години. Но не го познавам добре. От време на време му носех разни… пакети. Той обичаше аз да му ги нося.

      Пак се опитах да духна колелце. Не стана.

      — Разбира се — продължи тя, — никога не съм го харесвала. Страхувах се, че може… че може да опита…

      — Но нали не се е опитал?

      За първи път на лицето й се изписа нормално човешко изражение на изненада.

      — Не — отвърна. — Не се опита. Но беше по пижама.

      — Живее си човекът живота. Въргаля се цял ден по пижама. Върви им на някои хора, а?

      — Когато знаеш някои работи, хората ти плащат пари, за да ги забравиш — каза тя сериозно. — Мисиз Мърдок е толкова добра към мен, нали?

      — Разбира се. Колко пари му занесе днес?

      — Само петстотин долара. Мисиз Мърдок каза, че само толкова може да даде, а всъщност тя и толкова не може да си позволи. Каза, че трябва да се сложи край на това. Не може да продължава повече. Мистър Ваниър все обещава да престане, но не го прави.

      — Такива са си.

      — Така че само едно нещо можеше да се направи. Знаех го от години всъщност. За всичко съм виновна аз, а мисис Мърдок е тъй добра към мен. А нещата не можеха да станат по-лоши за мен, отколкото са, така ли е?

      Вдигнах ръка и хубаво разтърках бузата си, за да успокоя нерва. Тя забрави, че не съм й отговорил на въпроса, и продължи:

      — И го направих. Той беше там, по пижама, до него — чашата му. Усмихваше ми се цинично. Дори не стана да ми отвори. Но на външната брава имаше ключ. Някой си беше забравил там ключа. Беше… беше… — гласът й заседна в гърлото.

      — Беше ключ на вратата — помогнах й аз. — И значи си могла да влезеш.

      — Да. — Тя кимна и почти се усмихна. — Всъщност никак не беше трудно. Дори не си спомням дали чух гърмежа. Но трябва да е имало гърмеж, разбира се, и то доста силен.

      — Сигурно — казах аз.

      — Отидох съвсем близо до него, за да съм сигурна, че ще го улуча.

      — А мистър Ваниър какво направи?

      — Нищо. Само дето ми се усмихваше цинично. Е, това е всичко. Не исках да се върна при мисис Мърдок и да й създавам неприятности. Нито на Лесли.

      Гласът й премина в шепот, като произнесе името му, а през тялото й премина тръпка.

      — Затова дойдох тук — продължи тя. — И като не отговорихте на звънеца, намерих стаята на управителя и го помолих да ме пусне тук, да ви почакам. Уверена бях, че ще знаете какво трябва да се направи.

      — А докосна ли нещо, докато беше в къщата на Ваниър? — попитах. — Можеш ли да си спомниш? Имам предвид — освен външната врата. Може би просто си влязла през вратата и си излязла, без да се докоснеш до нещо?

      Тя се замисли и главата й престана да се върти.

      — Да, спомням си. Загасих лампата, преди да си тръгна. Една такава лампа, дето свети нагоре, с големи крушки. Загасих я.

      Аз кимнах и й се усмихнах. Марлоу, целият една жизнерадостна усмивка.

      — Кога стана това? Преди колко време?

      — Точно преди да дойда тук. Дойдох с колата. Колата на мисис Мърдок, за която питахте вчера. Забравих да ви кажа, че тя не я взе, когато си отиде. Или може би ви казах? Да, сега си спомням, че ви казах.

      — Значи така. Оттам дотук е най-малко половин час път. Тук си вече близо час. Значи трябва да е било около пет и половина, когато си излязла от къщата на Ваниър. И си загасила лампата.

      — Точно така. — Тя кимна отново, много бодро. Доволна, че си спомня. — Загасих я.

      — Искаш ли да пиеш нещо?

      — Не — разтърси тя енергично глава. — Аз никога не пия.

      — Имаш ли нещо против, ако аз си налея една чаша?

      — Не, естествено, защо да имам нещо против?

      Станах и я изгледах изпитателно. Устната й все така се повдигаше, главата й още се въртеше, но ми се стори, че вече не тъй силно. Ритъмът замираше.

      Не знаех докога да продължавам в този дух. Може би колкото повече говори, толкова по-добре. Никой не знае колко време е необходимо, за да се преодолее един шок.

      — Къде живееш? — попитах аз.

      — Ами че аз живея при мисис Мърдок, в Пасадина.

      — Искам да кажа, откъде си, къде са родителите ти?

      — Родителите ми живеят в Уичита. Но аз никога не ходя там. От време на време им пиша, но от години не съм ги виждала.

      — С какво се занимава баща ти?

      — Има лечебница за кучета и котки. Той е ветеринарен лекар. Надявам се, че няма да научат за това. Миналия път не разбраха, мисис Мърдок скри от всички.

      — Може да не стане нужда да разбират — казах аз. — Ще отида да си налея една чаша.

      Заобиколих стола й, отидох в кухнята и си налях от силно, по-силно. Изпих го на един дъх, извадих пистолета от задния си джоб и проверих дали е спуснат предпазителя. Помирисах дулото и извадих пълнителя. В цевта имаше патрон, но пистолетът беше от онези, дето не стрелят, ако пълнителят е изваден. Надникнах в цевта. Гилзата вътре беше друг размер и се беше заклинила. Приличаше ми на тридесет и втори калибър. Гилзите в пълнителя бяха от калибъра на пистолета, по-малки. Сглобих отново пистолета и се върнах във всекидневната.

      Не бях чул никакъв звук. Тя просто се бе свлякла на пода и лежеше пред стола, върху хубавата си шапка. Беше хладна като скумрия.

      Изпънах я, свалих очилата и проверих да не си е глътнала езика. После пъхнах сгъната носна кърпа в устата й, за да не си прехапе езика, като дойде на себе си. Отидох до телефона и се обадих на Карл Мое.

      — Тук е Фил Марлоу, докторе. Имате ли още пациенти, или вече свършихте?

      — Свърших. Тъкмо излизах. Какво има?

      — Обаждам се от къщи. Живея в апартаментите Бристъл, номер четиристотин и осем, ако сте забравили. Тук едно момиче припадна. Не ме е страх от припадъка, но се боя да не се побърка, като дойде на себе си.

      — Не й давайте алкохол — каза той. — Тръгвам веднага. Затворих телефона и коленичих до нея. Започнах да разтърквам слепоочията й. Тя отвори очи. Устната й започна да играе. Издърпах носната кърпа от устата й. Тя ме погледна и каза:

      — Ходих в къщата на мистър Ваниър. Той живее на Шърман Оукс. Аз…

      — Ще имаш ли нещо против, ако те вдигна и те сложа да легнеш на канапето? Спомни ли си кой съм — Марлоу, големият глупак, който задава неприятни въпроси.

      — Здравей — каза тя.

      Аз я вдигнах. Тя се вдърви в ръцете ми, но не каза нищо. Положих я на канапето, оправих й полата, пъхнах възглавница под главата й и вдигнах шапката й от пода. Беше се сплескала като мекица. Оправих я колкото можах и я сложих върху бюрото.

      Тя ме следеше с очи през цялото време.

      — Извика ли полиция? — попита тихо.

      — Не още — казах. — Бях много зает.

      Тя се изненада. Не съм сигурен, но ми се стори, че и малко се засегна.

      Отворих чантата й и се обърнах с гръб към нея, за да пусна обратно пистолета. Докато правех това, хвърлих едно око и на останалото съдържание. Обикновените дреболии, една-две носни кърпи, червило, пудриера от сребро и червен емайл, няколко книжни кърпички, портмоне с монети и няколко банкноти, никакви цигари, никакъв кибрит, никакви билети за театър.

      Отворих ципа на вътрешното отделение. Вътре беше шофьорската й книжка и пачка пари, десет банкноти от петдесет долара. Разгледах ги. Нито една от банкнотите не беше чисто нова. Вътре в ластичето, което ги държеше, имаше пъхната бележка. Извадих я, разтворих я и я прочетох. Беше чисто написана на машина, с днешна дата. Най-обикновена разписка, която, ако бе подписана, щеше да удостоверява, че някой е получил 500 долара в брой.

      Но, изглежда, никога вече нямаше да бъде подписана. Пъхнах парите и разписката в джоба си. Затворих чантата и хвърлих поглед към канапето. Тя гледаше в тавана и отново спазми кривяха лицето й. Влязох в спалнята и извадих одеяло, за да я завия. После отидох в кухнята и си налях още една чашка.

      28

      Доктор Карл Мос беше едър, плещест мъж с къси мустачки, изпъкнали очи и със спокойствието на ледник. Сложи шапката и чантата си на един стол, отиде до момичето на канапето и го погледна хладнокръвно.

      — Аз съм доктор Мое. Как се чувствувате?

      Тя попита:

      — Не сте ли от полицията?

      Той се наведе, напипа пулса й и започна да следи дишането й.

      — Къде ви боли, мис…

      — Дейвис — казах аз. — Мърл Дейвис.

      — Мис Дейвис.

      — Никъде не ме боли — каза тя, като го гледаше втренчено. — Аз… аз даже не знам защо лежа тук. Мислех, че сте от полицията. Виждате ли, аз убих един човек.

      — Нормален човешки инстинкт — каза той. — Аз съм убил десетки.

      Той не се усмихна.

      В този момент по лицето й заиграха тикове.

      — Няма защо да правите това — каза той меко. — Вярно, усещате тук-там леки нервни спазми, но само ги засилвате, като драматизирате нещата. Ако пожелаете, можете да ги контролирате.

      — Мога ли? — прошепна тя.

      — Ако поискате. Не е наложително. За мен това е без значение. Значи нищо не ви боли?

      — Не — поклати глава тя.

      Той я потупа по рамото и отиде в кухнята. Аз тръгнах подире му. Той се облегна на умивалника и ме изгледа спокойно.

      — Каква е работата?

      — Тя е секретарка на моя клиентка. Мисиз Мърдок от Пасадина. Клиентката ми е ужасна грубиянка. Преди около осем години някакъв мъж посегнал на Мърл. Не знам докъде са стигнали нещата. След това — не искам да кажа веднага, но приблизително по същото време, същият мъж паднал от някакъв прозорец или е скочил. Оттогава момичето не може да понася мъж да се докосне до нея, дори и най-случайно.

      — Аха.

      Изпъкналите му очи продължиха да изучават лицето ми.

      — Тя да не би да си мисли, че той е скочил от прозореца заради нея?

      — Не зная. Мисиз Мърдок е вдовицата на този мъж. После тя се омъжила отново и вторият й мъж също умрял. Мърл останала да живее при нея. Старата я държи изкъсо, както строгият родител — палавото си дете.

      — Ясно. Регресия.

      — Какво е това?

      — Психически шок и несъзнателен опит да се върне обратно в детството. Ако мисис Мърдок й се кара често, но не прекалено, това засилва тенденцията. Отъждествяване на детското подчинение със закрилата от детските години.

      — Нужно ли е да навлизаме тъй надълбоко? — изръмжах аз.

      Той ми се усмихна спокойно.

      — Виж какво, приятелю, момичето очевидно е неврастеничка. Отчасти поради обстоятелствата, отчасти преднамерено. Искам да кажа, че на нея тази роля всъщност й доставя удоволствие. Дори и да не го осъзнава. Впрочем това сега няма значение. Какви са тези приказки, че е убила човек?

      — Някой си Ваниър, който живее на Шърман Оукс. Изглежда, че е професионален изнудвач. Мърл му е носила парите от време на време. Страхувала се е от него. Аз съм го виждал. Неприятен тип. Била е при него днес следобед и твърди, че го е застреляла.

      — Защо?

      — Казва, че не й харесал циничният начин, по който я гледал.

      — С какво го е застреляла?

      — Имаше пистолет в чантата й. Не ме питай защо го е носила. Не зная. Но ако го е застреляла, не е било с него. Куршумите в пистолета са друг калибър. В състоянието, в което е, с този пистолет не може да се стреля. Пък и изобщо не е стреляно с него.

      — Това е прекалено сложно за мен. Аз съм един прост лекар. Какво да я правя?

      — Освен това — продължих, без да обръщам внимание на въпроса му, — тя твърди, че лампата светела, а това е станало в пет и половина часа на един слънчев летен следобед. Той пък бил по пижама; от външната страна на ключалката на входната врата имало ключ и той не станал да и отвори. Просто седял и я гледал цинично.

      Той кимна и възкликна:

      — О! — пъхна цигара в плътните си устни и запали. — Ако очакваш да дам отговор на въпроса дали тя действително мисли, че го е застреляла, не мога да направя това. От твоите думи разбирам, че човекът е бил застрелян. Така ли е?

      — Братче, та аз не съм бил там. Но по всичко личи, че е така.

      — Ако тя си мисли, че го е застреляла, и не разиграва театър (а пък ако знаеш само какви представления изнасят неврастениците!), това говори, че идеята не е нова за нея. Казваш, че носела пистолет. Значи и друг път е мислила за това. Може да има комплекс за вина. Може би подсъзнателно иска да бъде наказана, да изкупи някакво действително или въображаемо престъпление. Пак те питам — какво искаш да правя с нея? Не е болна и не е луда.

      — Тя няма да се върне в Пасадина.

      — О! — В погледа му светна любопитство. — Има ли семейство!

      — Живеят в Уичита. Баща й е ветеринарен лекар. Аз ще му се обадя, но тя ще трябва да остане тук тази нощ.

      — Не знам. Има ли ти достатъчно доверие, за да остане през нощта?

      — Дойде по собствено желание, а не просто на гости. Затова предполагам, че ми има доверие.

      Той сви рамене и подръпна края на гъстия си черен мустак.

      — Добре, ще й дам нембутал и ще я сложим да си легне. А ти ще имаш възможността да се разхождаш из апартамента и да се бориш със съвестта си.

      — Аз трябва да изляза — казах. — Трябва да отида там и да видя каква е работата. А тя не може да остане сама. И никакъв мъж, дори лекар, не ще може да я сложи да си легне. Намери ми по-добре медицинска сестра. Аз ще спя другаде.

      — Фил Марлоу, старомодният рицар. Добре. Ще остана, докато дойде сестрата.

      Той се върна във всекидневната и се обади да изпратят медицинска сестра. После позвъни на жена си. Докато говореше по телефона, Мърл седна на дивана и свенливо скръсти ръце в скута си.

      — Не разбирам защо светеше лампата — продума тя. — В къщата никак не беше тъмно. Не беше за лампа.

      — Как е първото име на баща ти? — попитах аз.

      — Доктор Уилбър Дейвис. Защо?

      — Искаш ли да хапнеш нещо?

      Карл Мос, все още на телефона, каза, като ме гледаше:

      — Утре ще се оправи. Тя вече се успокоява.

      Той свърши разговора, затвори телефона, отиде при чантата си и се върна с две жълти капсулки в ръка, върху късче памук. Наля чаша вода, подаде й капсулките и каза:

      — Глътни ги.

      — Нали не съм болна? — попита тя, като вдигна поглед към него.

      — Гълтай, детето ми, гълтай.

      Тя ги взе, сложи ги в устата си, пое чашата с водата и ги изпи.

      Нахлупих шапката си и излязох.

      Вече слизах с асансьора, когато се сетих, че в чантата й нямаше никакви ключове, затова излязох през партера и входа към авеню Бристъл. Не беше трудно да открия колата. Беше паркирана накриво, на около половин метър от тротоара. Сив „Форд Меркури“ с гюрук и номер 2X1111. Спомних си, че това беше номерът на колата на Линда Мърдок.

      На таблото висяха ключовете. Влязох, запалих мотора, видях, че има много бензин и потеглих. Беше хубава, бърза малка кола. Полетя като птица по прохода Кауенга.

      29

      По „Ескамило драйв“ на разстояние само от четири преки имаше три големи завоя, кой знае защо. Беше много тясна улица, от една пресечка до друга имаше средно по пет къщи, а отстрани беше прихлупена от обрасли кафяви хълмове, по които в това време на годината не вирееше нищо друго освен градински чай и диви ябълки. При петата и последна пряка пътят правеше хубаво леко завойче наляво, захапваше основата на хълма и умираше без вопъл. В разстоянието между четвъртата и петата пресечка се бяха сместили три къщи — двете една срещу друга в началото на завоя, а третата в задънения му край. Именно тя беше къщата на Ваниър. В светлината на фаровете видях, че ключът бе все още в ключалката.

      Беше тясна къща от английски тип, с висок покрив, оловни рамки на фасадните прозорци, гараж отстрани, пред който бе паркирано ремарке. Рано изгрялата луна меко светеше над полянката. Голям дъб растеше досами верандата. Сега в къщата нямаше светлини или поне не се виждаха от улицата.

      Като се има предвид теренът, паленето на лампи във всекидневната през деня не беше неоправдано. Къщата сигурно беше доста мрачна, освен може би сутрин. Като закътано любовно гнездо тя имаше положителни черти, но като главна квартира на професионален изнудвач не бих й поставил висока оценка. Внезапната смърт може да стигне човека навсякъде, но Ваниър прекалено бе улеснил пътя й.

      Завих в алеята за коли към къщата на Ваниър, дадох заден ход, за да се насоча с гръб към задънения край, после закарах колата до ъгъла и там паркирах. Върнах се по платното, защото нямаше тротоар. Входната врата беше от обковани с желязо дъбови летви, скосени в точките, където се съединяваха. Бравата беше обикновена, а не топка. От нея стърчеше плосък ключ. Натиснах звънеца и отекна далечен звън — като в празна къща посред нощ. Заобиколих дъба и насочих светлината на фенерчето към вратите на гаража. Вътре имаше кола. Върнах се, заобиколих къщата и погледнах към малкия двор без цветя, ограден с ниска каменна стена. Имаше още три дъба, под единия се мъдреха маса и два железни стола. В дъното имаше приспособление за горене на боклук. Преди да се върна пред къщата, осветих с фенерчето вътрешността на ремаркето. Вътре като че нямаше никой. Вратата му беше затворена.

      Отворих входната врата, като оставих ключа в ключалката. Нямах намерение да правя никакви експерименти. Исках само да проверя каква е работата. Опипах за ключа на лампата, намерих го и го натиснах. Слаби лампи, две по две наредени по цялата дължина на стените, светнаха и тогава видях голямата лампа, за която говореше Мърл. Запалих я, после се върнах и загасих стенните светлини. Лампата представляваше порцеланов абажур с голяма крушка. Имаше три регулатора за силата на светлината. Превъртах копчето, докато я наместих на най-силното.

      Стаята заемаше цялото пространство от фасадата до задната стена, където имаше врата, а вдясно — сводеста ниша. Малка трапезария заемаше част от помещението. Завесите, отделящи нишата, бяха дръпнати наполовина — зелени завеси от брокат, съвсем не нови. Камината се намираше в средата на лявата стена, а от двете й страни се виждаха библиотечни рафтове. Два дивана бяха поставени под ъгъл в единия край на стаята и имаше още: едно позлатено, едно розово, едно кафяво и едно златистокафяво кресло с табуретка за крака.

      На табуретката лежаха жълти крачоли на пижама, голи глезени и крака, обути в тъмнозелени кожени чехли. Вдигнах поглед от краката — бавно, внимателно. Тъмнозелен халат на едри фигури, препасан с колан с пискюли. Под разтворения от колана нагоре халат се виждаше монограма върху джобчето на пижамата. В него — грижливо сгъната носна кърпа; подаваше се и крайче бельо. Жълт врат, главата извита встрани към огледалото на стената. Заобиколих и погледнах в огледалото. Изражението му действително беше цинично.

      Лявата ръка лежеше между коляното и страничната облегалка на креслото, дясната висеше навън, краищата на пръстите докосваха килима. Докосваха се и до малък пистолет, около тридесет и два калибров, почти без дуло. Дясната страна на лицето бе подпряна на облегалката на стола, дясното рамо беше тъмнокафяво от кръвта, на десния ръкав също имаше кръв. Също и на стола. Много.

      Не мисля, че главата се беше обърнала така по естествен начин. Някоя чувствителна душа не е могла да понесе гледката на дясната й страна.

      Повдигнах крак и леко бутнах табуретката няколко сантиметра встрани. Петите на чехлите се плъзнаха неохотно по жакардовата повърхност, а не се поместиха с нея. Човекът беше вцепенен като дърво. Затова посегнах да докосна глезена му. Ледът не е бил толкова студен.

      На масичката до десния му лакът стоеше полуизпита чаша с изветряло питие, пепелник, пълен с фасове и пепел. Върху три от фасовете имаше следи от червило. Яркочервено червило. Каквото слагат блондинките. До друго кресло имаше втори пепелник, а в него — кибритени клечки и много пепел, но без фасове.

      Във въздуха тежък парфюм безуспешно се бореше с миризмата на смърт. Но макар и победен, все още беше там.

      Огледах останалата част на къщата, като палех и гасях лампите. Две спални, едната мебелирана в светло дърво, другата в червен клен. Светлата, изглежда, не се използуваше. Хубава баня, облицована в бежови и тъмночервени плочки, и кабинка за душ със стъклена преграда. Кухнята беше малка. Мивката — задръстена с бутилки. Много бутилки, много чаши, много отпечатъци от пръсти, много улики. Или пък никакви в зависимост от случая.

      Върнах се във всекидневната и застанах по средата, опитвайки се да дишам с уста, като се чудех какво ще стане, когато съобщя и за този случай. Да съобщя за него и да си призная, че аз съм открил трупа на Морнингстар и съм избягал. Ще бъде лошо, много лошо. Марлоу — три убийства. Марлоу — затънал до колене в трупове. И неспособен да даде никакво разумно, логично, благоприятно за него обяснение. И това няма да е най-лошото. От момента, в който проговоря, преставам да бъда свободен детектив. Приключвам с всякакви задачи и разследвания независимо какви са те.

      Карл Мос може донякъде да се съгласи да закриля Мърл под мантията на Ескулап. Но може и да реши, че за нея в крайна сметка ще е по-добре да облекчи душата си от всичко, каквото й да е то.

      Върнах се при жакардовия стол, стиснах зъби и хванах кичур коса, за да отместя главата от облегалката. Куршумът беше пробил слепоочието. Можеше да бъде и самоубийство. Но хора като Ваниър не се самоубиват. Изнудвачът, дори изплашеният изнудвач, изпитва чувство за власт и обича това чувство.

      Пуснах главата му и се наведох да избърша ръка о мъха на килима. При навеждането забелязах ъгъла на някаква картина под долната полица на масичката до Ваниър. Заобиколих и я взех с носната си кърпа.

      Стъклото беше спукано. Беше паднала от стената. Виждаше се гвоздейчето. Можех да предположа как е паднала. Някой, който е стоял отдясно на Ваниър, който дори се е навеждал към него, човек, познат, на Ваниър, от когото той не се е страхувал, внезапно е извадил пистолет и го е застрелял в дясното слепоочие. А после, изплашен от кръвта или от рипването на оръжието в ръцете му, убиецът отскочил назад към стената и съборил картината. Тя паднала в ъгъла, оттам се плъзнала под масата. А убиецът е бил прекалено предпазлив или уплашен, за да я пипне.

      Погледнах я. Малка, неинтересна картина. Мъж в старинен жакет и тесни панталони, с дантели на ръкавите и кръгла кадифена шапка с перо, надвесен през прозорец, явно вика някому долу. Това долу не се виждаше на картината. Беше цветна репродукция на нещо, поначало ненужно.

      Огледах по-внимателно стаята. Имаше и други картини, два доста свестни акварела, няколко гравюри — тази година гравюрите не са много на мода или може би греша? Общо шест. Е, може пък човекът да е харесвал тази картина, защо не? Мъж, наведен през висок прозорец. Много отдавна.

      Погледнах Ваниър. Той няма да ми помогне ни най-малко.

      Досегът на мисълта бе тъй лек, че за малко да я пропусна и да я оставя да отлети. Като докосване на перо, дори по-лек. По-скоро докосване на снежинка. Висок прозорец, мъж, който се навежда, преди много време.

      Всичко за миг застана на мястото си. Мисълта внезапно жегна мозъка ми. От висок прозорец преди много време — преди осем години — мъж, който се навежда — още напред, прекалено — полита — към смъртта. Един мъж на име Форас Брайт.

      — Мистър Ваниър — промълвих аз донякъде с възхищение, — добре го изиграхте, няма що.

      Обърнах картината. На гърба бяха изписани дати и парични суми. Дати от преди почти осем години, суми предимно от по 500 долара, няколко по 750, две по 1000. Имаше направен сбор с дребни цифри: 11 000. Ваниър не бе получил последната вноска. Бил е мъртъв, когато е пристигнала. Не бяха много пари за осем години. Клиентът на мистър Ваниър здравата се е пазарил.

      Картоненият гръб беше прикрепен към картината със стоманени игли. Две от тях бяха паднали. Разхлабих го и даже малко го скъсах. Между него и картината имаше бял плик. Запечатан, ненадписан. Вътре намерих две квадратни снимки и един негатив. Снимките бяха едни и същи. Мъж, силно наведен навън през прозорец, с отворена уста, крещящ. Ръцете му, опрени на тухления перваз на прозореца. Зад рамото му се мяркаше лицето на жена. Слабоват, тъмнокос мъж. Лицето му не се виждаше много ясно, нито пък лицето на жената зад него. Надвесен от прозореца, той крещеше или викаше нещо.

      Стоях така със снимката в ръка и я разглеждах. Доколкото можех да видя, тя нищо не значеше. А знаех, че трябва да значи нещо. Но не можех да разбера защо. Продължих да я разглеждам. И изведнъж осъзнах, че нещо не беше в ред. Нещо съвсем дребно, но фатално. Разположението на ръцете на мъжа — устремени към ръба на перваза. Ръцете не се държаха за нищо, не се допираха до нищо. Сухожилията на китките докосваха ръба на перваза, но дланите се опираха във въздуха.

      Той не надничаше. Той падаше.

      Напъхах всичко обратно в плика, сгънах картонения гръб и го мушнах в джоба си. Скрих рамката, стъклото и картината във вградения гардероб под пешкирите.

      Всичко това продължи прекалено дълго време. Пред къщата спря кола. Чух стъпки по алеята. Скрих се зад завесата в нишата.

      30

      Вратата се отвори и после безшумно се затвори. Последва тишина, която увисна във въздуха сякаш топъл дъх в мразовит ден, а после дрезгав вик, който завърши във вой на отчаяние.

      След това мъжки глас, изопнат от ярост, избълва:

      — Не беше лошо, но не и достатъчно добре. Опитай пак.

      Женският глас изплака:

      — Боже мой, това е Луис! Мъртъв!

      Мъжкият глас:

      — Може би греша, но и този път ми звучи фалшиво.

      — Боже мой, той е мъртъв, Алекс! Направи нещо, за бога, направи нещо!

      — Да — отряза твърдо гласът на Алекс Морни, — би трябвало да направя нещо. Би трябвало да те подредя да изглеждаш като него. С кръвта и всичко. Би трябвало да те направя мъртва, студена и отвратителна като него. Или не, не е необходимо. Ти вече си като него. Също тъй отвратителна. От осем месеца сме женени и ме мамиш с подобно жалко и продажно същество. Боже мой! Къде ми е бил умът, та съм се свързал с мръсница като тебе?

      Той почти крещеше. Жената отново простена.

      — Престани да разиграваш театър — каза Морни горчиво. — За какво мислиш, че съм те довел тук? Никого не можеш да излъжеш. Следя те от седмици. Ти беше снощи тук. И днес си идвала. Видяла си каквото има да се види. Твоето червило е по фасовете, тук е и чашата, от която си пила. Виждам те, седнала на облегалката на стола му, как го галиш по мазната коса и после му теглиш куршума, докато той още мърка. Защо?

      — О, Алекс, мили, не говори такива ужасни неща!

      — Играеш не по-зле от Лилиан Гиш — каза Морни. — А сега прескочи сцената с агонията, сладурче. Аз трябва да зная как да оправя тази работа. За какво мислиш, съм дошъл тук? Вече не давам и пет пари за теб. Пет пари, чуваш ли, сладурче, чуваш ли, моя малка, ангелски руса убийце? Но аз държа на себе си, на репутацията си, на бизнеса си. Например избърса ли пистолета?

      Тишина. После се чу удар. Жената изпищя. Беше оскърбена, безкрайно оскърбена. Оскърбена до дълбочината на душата си. Доста добре го изигра.

      — Виж какво, ангелче — изръмжа Морни. — Не ми ги продавай на мен тези. Играл съм във филми. Познавам отдалеч лошата игра. Затова си я спести. Ще ми кажеш как е станало това, дори ако се наложи да те влача из стаята за косата. Хайде — изтри ли пистолета?

      Изведнъж тя се разсмя. Неестествен смях, но ясен и звънък. Сетне смехът й секна също тъй внезапно и тя каза:

      — Да.

      — А чашата, от която си пила?

      — Да. — Този път гласът беше съвсем тих, съвсем студен.

      — А сложи ли неговите отпечатъци на пистолета?

      — Да.

      Той се замисли в настъпилата тишина.

      — Вероятно това няма да ги заблуди — произнесе той. — Почти е невъзможно да се поставят по убедителен начин отпечатъците на мъртъв човек върху пистолет. Но както и да е. Какво друго си изтрила?

      — Н-нищо. О, Алекс, моля те, не бъди толкова коравосърдечен.

      — Стига! Престани! Покажи ми как си го направила, къде си стояла, как си държала пистолета.

      Тя не помръдна.

      — Не мисли за отпечатъците! — каза Морни. — Аз ще сложа по-добри. Много по-добри.

      Тя бавно мина покрай процепа между завесите и аз можах да я зърна. Беше облечена в светлозелен габардинен панталон, бежово яке с много тегели, ален тюрбан със златна змия. Лицето й беше обляно в сълзи.

      — Вдигни го! — изкрещя Морни. — Покажи ми!

      Тя се наведе зад стола и се появи отново с пистолета в ръка и с оголени зъби. Видях как насочи пистолета към вратата в дъното на стаята. Морни не помръдна, не издаде нито звук. Ръката на блондинката се разтресе и пистолетът изпълни странен танц във въздуха. Устата й започна да трепере и ръката й се отпусна.

      — Не мога да го направя — прошепна тя. — Би трябвало да те застрелям, а не мога.

      Разтвори ръка и пистолетът тупна на пода.

      Морни мина бързо край процепа между завесите, блъсна я настрани и бутна с крак пистолета на мястото му, където беше преди това.

      — Не можеш да го направиш, а? — каза с пресипнал глас. — Не можеш да го направиш? А сега гледай!

      Той извади с рязко движение една носна кърпа и се наведе да вземе отново пистолета. Дръпна затвора. Бръкна с дясната си ръка в джоба, извади патрон и започна да го върти между пръстите си, опипвайки метала, после пъхна патрона в пълнителя. Повтори движението четири пъти, щракна затвора и завъртя барабана, за да го нагласи на определена точка. Постави пистолета на пода и се изправи.

      — Не можеше да ме застреляш — каза подигравателно, — защото в цевта имаше само една празна гилза. Сега е зареден. Един куршум е изстрелян. И твоите отпечатъци са върху пистолета.

      Блондинката стоеше неподвижна и го гледаше с измъчен поглед.

      — Забравих да ти кажа — продължи той тихо, — че аз избърсах пистолета. Исках да бъда сигурен, че твоите отпечатъци ще бъдат на него. Бях уверен, че са там, но исках да съм напълно сигурен. Разбираш ли ме?

      Момичето попита тихо:

      — Значи смяташ да ме предадеш на полицията?

      Той беше с гръб към мен. Тъмни дрехи. Филцовата шапка — ниско нахлупена. Не можех да видя лицето му, но сякаш видях злобната усмивка, с която каза:

      — Да, ангелче, смятам да те предам на полицията.

      — Разбирам — каза тя и го погледна право в очите. По изрисуваното й лице внезапно се появи изражение на мрачно достойнство.

      — Ще те предам, ангелче — отрони той бавно, като отделяше думите една от друга, сякаш им се наслаждаваше. — Някои ще ме съжалят, други ще ми се смеят. Но това няма да на вреди ни най-малко на бизнеса ми. Ни най-малко. Това е една, от хубавите страни на работата ми. Малко скандал никак няма да ми навреди.

      — Значи за тебе аз имам вече само стойността на реклама — каза тя. — Освен, разбира се, опасността, че ти самият можеше да бъдеш заподозрян.

      — Точно така — каза той. — Точно така.

      — А каква е била подбудата, за да го убия? — попита тя, все още спокойна, все още отправила към него поглед, изпълнен с такова тежко презрение, че той дори не го усети.

      — Не зная — каза той. — Не ме интересува. Вие сте замисляли нещо. Еди те е проследил до центъра на града, където си се срещнала с рус мъж в кафяв костюм. Дала си му нещо. Еди те оставил и проследил мъжа до някакво общежитие наблизо. Опитал се да го следи и след това, но му се сторило, че мъжът го усетил и се наложило да го остави. Не зная каква е била цялата работа. Но зная едно. В същото това общежитие вчера е бил застрелян млад мъж на име Филипс. Да знаеш нещо затова, мила?

      — Не, нищо — отговори блондинката. — Не познавам никакъв Филипс и колкото и да ти се вижда странно, не съм застреляла никого ей тъй, заради една прищявка.

      — Но си застреляла Ваниър, скъпа — каза Морни почти нежно.

      — Ах, да — провлече тя — разбира се. Тъкмо се чудехме каква е била подбудата. Измисли ли някаква?

      — Ще имаш възможност да я обсъдиш с полицията — отряза той. — Да я наречем кавга между любовници. Наречи я както искаш.

      — Възможно е — каза тя. — Като се напиеше, приличаше досущ на тебе. Може би това е била причината, за да го убия.

      — Аха — промълви той и пое дълбоко въздух.

      — Но беше къде по-хубав — продължи тя, — по-млад, с по-малко шкембе. Но със същата гнусна, самодоволна усмивка.

      — Аха — отново промълви Морни, не успявайки да прикрие страданието си.

      — Как ти се струва, ще мине ли като основателна подбуда за убийство? — запита тя меко.

      Той направи крачка напред и замахна с юмрук. Улучи лицето й от едната страна и тя се строполи на пода — с единия дълъг крак изпънат напред, с ръка на бузата и с ясносините очи, вторачени в него.

      — Може би не трябваше да правиш това — каза тя. — Може би сега няма да се съглася на всичко.

      — Ще се съгласиш и още как. Нямаш избор. Ще се отървеш леко. Боже мой, знам, че така ще стане. С твоята външност. Няма как, ангелче, отпечатъците ти са на пистолета.

      Тя се изправи бавно, с ръка все още на бузата. После се усмихна.

      — Знаех, че е мъртъв — каза тя. — Ключът на бравата е мой. Съгласна съм да отида в полицията и да кажа, че съм го застреляла. Но да не си посмял да ме докосваш пак с гладката си бяла ръчичка, ако искаш да изиграя ролята си. Да, с желание ще отида в полицията. Там ще се чувствувам в по-голяма безопасност, отколкото с теб.

      Морни се обърна и аз видях жестоката усмивка на побелялото му лице и потръпването на белега му. Мина край процепа между завесите. После чух да се отваря входната врата. Блондинката постоя неподвижно още един миг, хвърли поглед през рамо към трупа, потръпна леко и излезе от полезрението ми.

      Вратата се затвори. Чуха се отдалечаващи се стъпки по алеята. Вратите на колата се отвориха и затвориха. Моторът запали и колата потегли.

      31

      Мина доста време, преди да изляза от скривалището си и да огледам отново стаята. Отидох до пистолета, вдигнах го, избърсах го много внимателно и пак го сложих на старото му място. Взех от пепелника на масата трите фаса, изцапани с червило, занесох ги в банята, хвърлих ги в тоалетната и пуснах водата. След това се огледах за втората чаша с нейните отпечатъци. Нямаше втора чаша. Занесох в кухнята тази, която беше пълна до половината с изветряло питие, изплакнах я и я изтрих с кърпата за чинии.

      После дойде най-неприятната част. Коленичих на килима до неговия стол, вдигнах пистолета и посегнах да взема провесената му, втвърдена като камък ръка. Отпечатъците нямаше да са много качествени, но все пак щяха да бъдат някакви отпечатъци, и то не на Лоуис Морни. Дръжката на пистолета беше покрита с нарязана на квадратчета гума и едно парче се беше отчупило от лявата страна под винта. Там нямаше да останат отпечатъци. Един отпечатък от показалец от дясната страна на дулото, два на предпазителя, един от палеца — на плоската част отляво, зад патронника. Достатъчно.

      Огледах за последен път помещението.

      Намалих светлината на лампата на най-слабото. Но пак беше прекалено силна за мъртвото, жълто лице. Отворих входната врата, извадих ключа, избърсах го и го вкарах отново в ключалката. Затворих вратата, избърсах дръжката и отидох до колата.

      Върнах се в Холивуд, заключих колата и тръгнах по алеята край другите паркирани коли, към входа на Бристъл.

      Дрезгав шепот долетя от тъмнината откъм една кола. Шепнеше името ми. Дългото безизразно лице на Еди Пру се мярна зад волана близо до покрива на малкия „Пакард“. Беше сам. Облегнах се на вратата и го погледнах.

      — Как са работите, ченге?

      Хвърлих клечката кибрит и му духнах дим в лицето.

      — Кой беше изтървал сметката за доставка на зъболекарски материали, дето ми я даде снощи? Ваниър или някой друг? — попитах аз.

      — Ваниър.

      — И какво според тебе трябваше да правя с нея? Да разгадая тайните на живота на някой си Тийгър?

      — Нямам слабост към глупаците — каза Еди Пру.

      — Преди всичко какво е търсела в джоба му, та да я изтърве? — попитах аз. — И ако наистина той я е изпуснал, защо просто не си му я върнал? С други думи, след като виждаш, че съм глупак, защо не ми обясниш как става така, че една сметка за доставка на зъболекарски материали може да обезпокои някого до такава степен, та да потърси помощта на частен детектив? Особено човек като Алекс Морни, който не обича частните детективи?

      — Морни е голяма глава — каза хладно Еди Пру.

      — Знам, той е човекът, за когото са измислили фразата „тъп като актьор“.

      — Не прекалявай. Знаеш ли за какво се използуват тези зъболекарски материали?

      — Да, научих. Албастона го използуват за изливане на калъпи за зъби и пломби. Той е много твърд, ситнозърнест и по него се отпечатват много ясно и най-дребните детайли. Другият материал, кристоболитът, се използува за изливането на восъка във восъчен калъп. Използува се, защото издържа на високи температури, без да се деформира. Става ли ти ясно за какво говоря?

      — Предполагам, че ти е известно и как се правят златни инкрустации — каза Еди Пру. — Известно ти е, нали?

      — Днес съм прекарал два часа в изучаването на въпроса. Сега съм, тъй да се каже, специалист. И какво от това?

      Той помълча малко, после каза:

      — Четеш ли вестници?

      — От време на време.

      — Тогава сигурно си прочел, че един старец на име Морнингстар е бил пречукан в Белфънт билдинг на Девета улица, само два етажа над кабинета на този Х. Р. Тийгър. Прочел си го, нали?

      Не му отговорих. Той ме гледа още миг, после протегна ръка към таблото и натисна стартера. Моторът запали и той даде газ.

      — Много глупаво постъпваш — прошепна тихо. — Много глупаво. Е, хайде, лека ти нощ.

      Колата се откъсна от бордюра и потегли надолу към Франклин. Аз се усмихвах в пространството след нея, докато се изгуби от погледа ми.

      Качих се у дома, отключих вратата и я открехнах няколко сантиметра, после леко почуках. Усетих движение в стаята. Вратата ми отвори яко момиче в бяла медицинска униформа с черна ивица на шапката.

      — Аз съм Марлоу. Живея тук.

      — Влезте, мистър Марлоу, доктор Мос ми разправи за вас. Затворих тихо и попитах шепнешком:

      — Как е тя?

      — Спи. Унасяше се още когато пристигнах. Аз съм мис Лимингтън. Не мога да ви кажа много за нея, освен че температурата й е нормална и пулсът — доста ускорен, но вече се нормализира. Предполагам, че е на нервна основа.

      — Намерила е убит човек — казах аз. — И това страшно я разстроило. Здраво ли спи, ще мога ли да си взема някои неща за хотела?

      — Да, ако не вдигате шум. Сигурно няма да се събуди. Но дори да се събуди, няма значение.

      Оставих малко пари на масата.

      — В къщи има кафе, бекон, яйца, хляб, доматен сок, портокали и алкохолни напитки — казах аз. — За всичко друго ще трябва да се обадите по телефона да ви донесат.

      — Вече проучих запасите ви — каза тя с усмивка. — Имаме всичко необходимо за закуска. Тя ще остане ли тук?

      — Зависи от доктор Мос. Предполагам, че ще си отиде веднага щом се почувствува добре. Но нейният дом е доста далеч, в Уичита.

      — Аз, разбира се, съм само медицинска сестра — каза тя, — но ми се струва, че не страда от нищо, което един хубав сън да не може да излекува.

      — Един хубав сън и промяна на средата — казах аз, но това не означаваше нищо за мис Лимингтън.

      Прекосих коридора към спалнята и надникнах вътре. Бяха я облекли в една от моите пижами. Лежеше по гръб, а едната й ръка беше отвита. Ръкавът на пижамата бе навит нагоре. Малката ръка, която се подаваше от него, беше стисната в юмрук. Лицето й изглеждаше измъчено и бледо, но съвсем спокойно. Порових в гардероба, извадих един куфар и го напълних с някои вещи. На излизане хвърлих още един поглед към Мърл. Тя отвори очи и ги впери право в тавана. После ги раздвижи колкото да ме забележи и в ъглите на устните й се появи лека усмивка.

      — Здравей.

      Гласът й беше слаб и изтощен, глас, който знаеше, че собственикът му е на легло, че над него бди медицинска сестра, и всичко останало.

      — Здравей.

      Приближих леглото и й отправих една от лъскавите си усмивки.

      — Аз съм добре — прошепна тя. — Нищо ми няма, нали?

      — Разбира се.

      — В твоето легло ли съм легнала?

      — Няма значение, няма да те ухапе.

      — Не ме е страх — каза тя. Ръката й се плъзна към мен и легна с дланта нагоре, в очакване да бъде взета. Взех я. — От тебе не ме е страх. Никоя жена не може да се страхува от теб, нали?

      — Като имам предвид кой го казва, предполагам, че трябва да е комплимент.

      Очите й се усмихнаха, после пак станаха сериозни.

      — Аз те излъгах, не съм застреляла никого.

      — Зная. Аз бях там. Забрави за това. Не мисли повече за него.

      — Хората винаги ти казват да забравиш неприятните неща. Но те не се забравят. Искам да кажа, че е някак глупаво да ти говорят така.

      — Добре — рекох аз и се престорих на засегнат. — Глупав съм. А сега какво ще кажеш за още малко сън?

      Тя обърна глава, за да ме погледне право в очите. Седнах на ръба на леглото, като я държах за ръката.

      — Полицията ще дойде ли?

      — Не. Само не се разочаровай.

      Тя се смръщи.

      — Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.

      — Е… само малко.

      Две сълзи бликнаха от очите й и се търкулнаха бавно по бузите.

      — Мисиз Мърдок знае ли къде съм?

      — Още не. Сега отивам при нея и ще й кажа.

      — Трябва ли да й кажеш… всичко?

      — Да, защо не?

      Тя извърна глава.

      — Тя ще разбере — промълви тихо. — Тя знае за ужасното нещо, което направих преди осем години. Ужасното, страшното нещо.

      — Разбира се. Нали за това е плащала на Ваниър през всичкото време.

      — Боже мой — простена тя, извади другата си ръка изпод завивката и издърпа тази, която държах, за да ги вкопчи една в друга. — Не исках да научиш за това. Не исках. Никой не знаеше освен мисис Мърдок. И родителите ми не знаят. Не исках и ти да научаваш.

      Влезе сестрата и ме погледна строго.

      — Не мисля, че е редно да говори толкова, мистър Марлоу. Мисля, че сега трябва да си отидете.

      — Чакайте, мис Лимингтън, аз познавам това момиче от два дни, а вие само от два часа. Този разговор е от полза за нея.

      — Може да предизвика друг… ъ-ъ… пристъп — каза тя строго, като избягваше погледа ми.

      — Е, ако ще има друг пристъп, не е ли по-добре да го получи сега, докато сте тук, и да приключи. Идете в кухнята и си налейте нещо за пиене.

      — Никога не пия, когато съм на работа — отсече тя студено. — Освен това някой може да ме усети.

      — Сега работите за мен. Всички мои служители са задължени да се напиват от време на време. А ако вечеряте добре, никой няма да ви усети.

      Тя ми се усмихна бързо и излезе от стаята. Мърл слушаше разговора като весела интермедия към сериозна пиеса. По-скоро отегчена.

      — Искам да ти разкажа всичко — рече задъхано. — Аз…

      Пресегнах се и сложих голямата си ръка върху двете й стиснати ръце.

      — Недей. Знам всичко. Марлоу знае всичко — освен как да си изкарва хляба. Който никак не е евтин. Хайде, сега поспи, а утре ще те закарам в Уичита, да видиш родителите си. Разноските плаща мисис Мърдок.

      — Колко мило от нейна страна! — извика тя с ококорени, грейнали очи. — Винаги е била чудесна с мен.

      Станах от леглото.

      — Тя е чудесна жена — потвърдих, като й се усмихнах. — Чудесна. Сега ще отида при нея и ще си поприказваме мило на чашка чай. А не заспиш ли веднага, няма да ти позволя да си признаеш никакви други убийства.

      — Ти си ужасен — каза тя. — Не те обичам.

      Обърна глава, пъхна ръце под завивките и затвори очи. Тръгнах към вратата. Преди да изляза, се обърнах рязко и я погледнах. Едното й око беше отворено и ме следеше. Усмихнах й се закачливо и то бързо се затвори.

      Върнах се във всекидневната, подарих на мис Лимингтън каквото беше останало от усмивката ми и напуснах квартирата заедно с куфара.

      Насочих колата към булевард Санта Моника. Заложната къща беше все още отворена. Старият евреин с черната шапчица се изненада, че съм в състояние толкова бързо да освободя залога си. Обясних му, че в Холивуд тъй стават работите.

      Той извади плика от касата, отвори го, взе от мен парите и разписката и пусна в ръката ми лъскавата златна монета.

      — Толкова е ценна, че ми е мъчно да се разделя с нея — призна си той. — Изработката, нали разбирате, изработката е превъзходна.

      — И златото, от което е направена, сигурно струва поне двадесет долара — добавих аз.

      Той сви рамене, усмихна се, аз пуснах монетата в джоба си и му пожелах лека нощ.

      32

      Лунната светлина се беше опънала като бял чаршаф върху зелената поляна пред къщата, само под хималайския кедър се бе притаила гъста тъмна сянка от черно кадифе. Светеха два прозореца на долния етаж и един на горния. Прекосих чакълената пътека и позвъних. Този път не погледнах към малкото боядисано негърче. Нито го погладих по главата. Шегата вече се беше изтъркала.

      Вратата му отвори белокоса червенолика жена, която не бях виждал преди. Представих й се:

      — Аз съм Филип Марлоу. Бих искал да говоря с мисис Мърдок. Мисиз Елизабет Мърдок.

      Тя ме погледна недоверчиво.

      — Мисля, че си е легнала — каза. — Не мисля, че ще можете да я видите.

      — Часът е само девет.

      — Мисиз Мърдок си ляга рано.

      Тя понечи да затвори вратата. Беше мила старица и никак не ми се искаше да подлагам крак на вратата. Затова само леко се облегнах върху нея.

      — Става дума за мис Дейвис — казах аз. — Много е важно. Можете ли да й предадете това?

      — Ще проверя.

      Отстъпих крачка назад и й позволих да затвори вратата.

      От някакво тъмно дърво недалеч долетя песента на присмехулник. Една кола профуча по улицата и гумите й изскърцаха на завоя. Звънки пръски момичешки смях се разпиляха в тъмната улица, сякаш колата ги бе изсипала в бързината си.

      След време вратата се отвори и жената каза:

      — Можете да влезете.

      Последвах я през големия празен вестибюл. Една-единствена лампа хвърляше слаба светлина, която едва достигаше до срещуположната страна. Въздухът в къщата бе твърде застоял, имаше нужда от проветряване. От дъното на вестибюла се изкачихме по стълби с парапети от дърворезба и колона, която подпираше парапетите. Още един вестибюл на горната площадка и в края — отворена врата.

      Жената ме въведе през вратата и я затвори след мен. Озовах се в голяма всекидневна с много драперии, тапети в синьо и сребристо, канапе, син килим и големи френски прозорци, които водеха към тераса. Терасата беше покрита. Мисиз Мърдок седеше в голямо кресло, а пред нея имаше маса за игра на карти. Беше облечена в пеньоар на баклавички и косата й беше леко разрошена. Редеше пасианс. Държеше тестето в лявата ръка и преди да ме погледне, сложи една карта и извади втора. После каза:

      — Е?

      Приближих се към масата и погледнах — пасиансът на Канфийлд.

      — Мърл е при мен, у дома — казах. — Получи истеричен припадък.

      Тя попита, без да вдигне очи:

      — А какво по-точно е истеричен припадък, мистър Марлоу?

      Премести една карта и после бързо още две.

      — По-рано му викаха нервна криза — отговорих аз. — Улавяли ли сте се в хитруване при редене на пасианс?

      — Не е интересно да се лъже — каза тя с пресипнал глас. — А още по-безинтересно е, като не се лъже. Какво става с Мърл? Никога не е закъснявала преди. Бях започнала да се безпокоя.

      Придърпах една табуретка и седнах от другата страна на масата. Оказах се по-ниско от нея, затова станах, взех си по-добър стол и седнах на него.

      — Няма нужда да се безпокоите за нея. Повиках лекар и медицинска сестра. Сега спи. Ходила е при Ваниър.

      Тя остави тестето карти, положи големите си сиви ръце на ръба на масата и ме погледна безчувствено.

      — Мистър Марлоу, нека си поговорим откровено. По начало направих грешка, като ви наех. Причината беше, че не исках една малка използвачка като Линда да ме прави на глупачка, както бихте казали вие. Но щеше да е много по-добре, ако изобщо не бях вдигала шум. Много по-лесно щях да преглътна загубата на монетата, отколкото вас. Дори и никога да не я получех обратно.

      — Но нали си я получихте? — запитах аз. Тя кимна. Очите й бяха вперени в мен.

      — Да, получих я. Разказах ви по какъв начин.

      — Но не повярвах.

      — Нито пък аз — рече тя спокойно. — Глупавият ми син просто пое вината на Линда върху себе си. Постъпка, която смятам за детинска.

      — Притежавате чудната способност да се ограждате с хора с подобно поведение — отбелязах.

      Тя взе отново картите и сложи черна десетка върху червено вале — двете карти, които идваха на ред. После протегна ръка към тежката масичка отстрани, на която стоеше портото й. Отпи, остави чашата и ме погледна спокойно и твърдо.

      — Имам чувството, че се каните да бъдете нагъл, мистър Марлоу.

      Поклатих глава.

      — Не нагъл. Просто искрен. Аз ви свърших доста добра работа, мисис Мърдок. Вие действително си възвърнахте монетата. Предпазих ви от полицията, поне засега. Не съм направил много за развода, но открих Линда — синът ви е знаел през цялото време къде е тя — и не мисля, че ще имате неприятности с нея. Тя осъзнава, че е направила грешка, като се е омъжила за Лесли. Но все пак, ако смятате, че не съм оправдал парите, които…

      Тя каза „хм“ и сложи още една карта. Извади асо каро най-отгоре.

      — Асото пика е затрупано, дявол да го вземе. Няма да успея да го извадя навреме.

      — Можете да го измъкнете скришом, когато не гледате натам — посъветвах я аз.

      — Не е ли по-добре да продължите разказа си за Мърл? — каза тя много тихо. — И не злорадствувайте прекалено, ако сте открили някоя друга семейна тайна, мистър Марлоу.

      — За нищо не злорадствувам. Изпратили сте Мърл при Ваниър днес следобед с петстотин долара.

      — И какво от това?

      Тя си наля още порто и отпи, като ме фиксираше упорито над чашата.

      — Кога поиска той парите?

      — Вчера. Но чак днес можех да ги взема от банката. Какво е станало?

      — Ваниър ви е изнудвал и е измъквал суми от вас в течение на близо осем години, така ли е? Заради нещо, което се е случило на 26 април 1933 година?

      Паника се мярна дълбоко в очите й, но много далече, много смътно, сякаш винаги се е криела там и само за миг надникна към мен.

      — Мърл ми разказа някои работи — продължих аз. — Синът ви ми каза как е умрял баща му. Аз прерових днес архивите и вестниците. Злополука. На улицата, точно под кабинета му, станал нещастен случай и много хора надничали от прозорците. Той просто се е надвесил прекалено напред. Носела се мълва, че било самоубийство, защото бил разорен и бил застрахован за петдесет хиляди в полза на семейството си, но следователят бил добър човек и не обърнал внимание на слуховете.

      — Е, и? — каза тя. Гласът й беше хладен и остър, нито изкрякване, нито изпъшкване. Студен, твърд, напълно спокоен глас.

      — Мърл е била секретарка на Хорас Брайт. Тя е странно момиче в някои отношения — прекалено плаха, неопитна, с манталитета на малко момиченце, обича да драматизира нещата, свързани със самата нея, има много старомодни схващания за мъжете, и така нататък. Предполагам, че един ден съпругът ви е изпаднал в настроение, закачил е момичето и го изплашил до смърт.

      — Така ли? — Още един от лаконичните й отговори, който ме ръгна като дулото на пистолет.

      — Налегнали я черни мисли и се озлобила вътрешно. После идва удобният случай и тя си отмъщава. Когато той се надвесил от прозореца. Някъде да греша?

      — Говорете направо, мистър Марлоу. Разбирам само когато ми се говори направо.

      — Боже мой, как по-ясно да ви го кажа? Тя е блъснала шефа си от прозореца. Убила го, с две думи. И й се разминало. С ваша помощ.

      Тя погледна надолу към лявата си ръка, стиснала здраво картите. Кимна с глава. Брадичката й помръдна съвсем леко — надолу-нагоре.

      — Имал ли е Ваниър някакво доказателство? — попитах аз. — Или просто може би е видял какво е станало и е започнал да ви шантажира, а вие сте му давали от време на време пари, за да избегнете скандала и защото много сте привързана към Мърл?

      Тя нареди още една карта, преди да ми отговори. Непоклатима като скала.

      — Говореше за някаква снимка — каза тя. — Но не му повярвах. Не е възможно да е направил снимка. Защото, ако имаше такава, щеше да ми я покаже рано или късно.

      — Да, и аз мисля така. Би било прекалено голяма случайност, дори ако заради произшествието долу на улицата е имал зареден апарат в ръце. Но разбирам защо не се е осмелил да ви я покаже. Вие сте корава жена в някои отношения. Може да се е страхувал, че ще го предадете там, където трябва. Искам да кажа, че с нечистата си съвест на мошеник сигурно така е разсъждавал. Колко сте му платили?

      — Това не е ваша… — започна тя, но спря и сви масивните си рамене. Властна жена, силна, сурова, безмилостна и способна да се справи с всичко. Замисли се.

      — Единадесет хиляди и сто долара, без петстотинте, които му изпратих днес следобед.

      — Ясно. Това е било голям жест от ваша страна, мисис Мърдок, като се вземат предвид обстоятелствата.

      Тя махна с ръка и отново сви рамене.

      — Мъжът ми си беше виновен. Беше пияница. Отвратителен човек. Не мисля, че й е сторил нещо, но както казахте, сигурно я е изплашил до смърт. Аз… аз не мога да я виня. Тя достатъчно се наказваше сама през всичките тези години.

      — Тя трябваше лично да носи сумите на Ваниър, така ли?

      — Това беше нейната представа за изкупление. Странно изкупление.

      Кимнах.

      — Мисля, че е типично за характера й. По-късно вие сте сключили брак с Джаспър Мърдок, оставили сте Мърл да работи при вас и сте се грижили за нея. Знае ли някой друг за това?

      — Никой. Само Ваниър. Той едва ли би казал другиму.

      — Да, и аз така смятам. Е, сега вече всичко е свършило. Ваниър го няма.

      Тя бавно повдигна очи и ме изгледа дълго и изпитателно. Сивата й глава беше като скала на върха на голям хълм. Най-после остави картите и силно стисна ръба на масата. Кокалчетата й побеляха.

      — Мърл дошла у дома, докато ме нямало — казах аз. — Помолила управителя да я пусне да влезе. Той ми се обади по телефона да ме попита и аз казах да я пусне. Върнах се в къщи веднага. Каза ми, че застреляла Ваниър.

      Дъхът й в тишината на стаята беше като тих, припрян шепот.

      — В чантата си носеше пистолет, един господ знае защо. Предполагам, за да се защищава от мъжете. Но някой, вероятно Лесли, го е обезвредил, като е напълнил патрон от друг калибър в цевта. Съобщи ми, че е убила Ваниър и припадна. Повиках един познат лекар. Отидох в къщата на Ваниър. На вратата имаше ключ. Той лежеше в един стол, отдавна мъртъв, студен, вкочанен. Мъртъв много отпреди Мърл да отиде при него. Тя не го е застреляла. Просто разиграваше драма, като ми каза, че го е убила. Лекарят го обясни по някакъв начин, но няма да ви досаждам, като ви го преразказвам. Предполагам, че разбирате.

      — Да, мисля, че разбирам — каза тя. — И сега какво?

      — Тя лежи в моя апартамент. При нея има медицинска сестра. Обадих се по телефона на баща й. Той иска тя да се прибере при родителите си. Нямате нищо против, нали?

      Тя само ме гледаше.

      — Той не знае нищо — казах бързо. — Нито за това, нито за предишното. Сигурен съм. Просто иска тя да си се върне при тях. Реших аз да я закарам. Сега май аз отговарям за нея. Ще имам нужда от онези петстотин долара, дето Ваниър не ги получи, за разноските по пътя.

      — И още колко? — попита тя грубо.

      — Не говорете така. Вие знаете по-добре.

      — Кой е убил Ваниър?

      — Прилича на самоубийство. До дясната му ръка има пистолет. Раната в слепоочието е от упор. Морни и жена му дойдоха, докато бях там. Аз се скрих. Морни иска да прикачи убийството на жена си. Тя беше любовница на Ваниър. Тя пък сигурно си мисли, че мъжът й го е направил или е накарал да го убият. Но се очертава като самоубийство. Полицията трябва да е вече там. Не зная какви изводи ще си направят. Ние трябва просто да си седим тихо и да изчакваме да отмине.

      — Хора като Ваниър — мрачно каза тя — не се самоубиват.

      — Това е все едно да кажете, че момичета като Мърл не блъскат хора през прозорците. Човек никога не знае.

      Гледахме се един друг с онази вътрешна враждебност, която се породи у нас от самото начало. След малко бутнах стола назад и отидох до френския прозорец. Дръпнах завесата и излязох на верандата. Нощта ме обгърна, мека и тиха. Бялата лунна светлина светеше хладна и ясна като правдата, за която мечтаем и която никога не откриваме.

      Под лунните лъчи дърветата долу хвърляха тежки сенки. В средата на градината имаше нещо като втора градина. Блесна водата на езерце. До него градинска люлка. Някой лежеше в люлката и в момента, в който погледнах натам, светна огънчето на цигарата му.

      Върнах се в стаята. Мисиз Мърдок отново редеше пасианса. Приближих се до масата и погледнах.

      — Значи асото пика е излязло — казах аз.

      — Изхитрувах — каза тя, без да вдигне поглед.

      — Исках да ви попитам нещо. Тази история с монетата е все още много тъмна, защото двете убийства губят смисъла си при положение, че сте я получили обратно. Това, което се питах, е дали Брашъровият дублон има някакъв белег, по който експерт като стария Морнингстар например да може веднага да го отличи от другите?

      Тя се замисли, неподвижна, без да ме погледне.

      — Да. Трябва да има. Инициалите на производителя, Е. Б., са на лявото крило на орела. Казват, че обикновено те са върху дясното. Това е единственото, за което се сещам.

      — Мисля, че ще бъде достатъчно. Вие наистина сте получили монетата обратно, нали? Искам да кажа, че не сте си го измислили само за да спра да си пъхам носа тук-там?

      Тя ме стрелна нагоре с очи, после отново ги сведе:

      — В момента е в касата. Ако намерите сина ми, той ще ви я покаже.

      — Е, лека нощ тогава. Моля ви, наредете да опаковат дрехите на Мърл и да ги изпратят утре сутринта на моя адрес.

      Главата й рязко се вдигна нагоре, а в очите й пламнаха огънчета.

      — Много се разпореждате по този въпрос, млади човече.

      — Наредете да ги опаковат — повторих аз. — И ги изпратете. Мърл повече не ви е необходима. Ваниър нали е мъртъв.

      Очите ни се вкопчиха и се бориха в продължение на един безкраен миг. Странна скована усмивка раздвижи ъглите на устата й. После тя наведе глава, взе с дясната ръка най-горната карта от тестето, което държеше в лявата, обърна я, погледна и я прибави към купчинката неизползувани карти до наредените, после обърна следващата карта безмълвно, спокойно, с ръка, непоклатима като каменен мост при лек ветрец.

      Прекосих стаята и излязох; затворих внимателно вратата, минах през вестибюла, слязох по стълбите, после през долния вестибюл, през остъклената стая, през малката канцеларийка на Мърл и излязох в безрадостната, задушна, необитаема всекидневна, в която, щом влезех, започвах да се чувствувам като балсамиран труп.

      Френският прозорец в дъното се отвори, Лесли Мърдок влезе в стаята и спря, вперил в мен очи.

      33

      Костюмът му беше измачкан, косата разрошена. Малките му червеникави мустачки обаче бяха все тъй нелепи както и преди. Сенките около очите му бяха като дупки. Дългото черно цигаре, което държеше в ръка, беше празно и той потупваше с него по лявата си длан, недоволен; не искаше да ме види, не искаше да разговаря с мен.

      — Добър вечер — каза сковано. — Отиваш ли си?

      — Още не. Искам да говоря с теб.

      — Не мисля, че има за какво да си говорим. Омръзнало ми е да говоря.

      — О, да, има за какво да си говорим. За един човек на име Ваниър.

      — Ваниър? Много слабо го познавам. Виждал съм го и доколкото го познавам, не ми харесва.

      — Познаваш го много по-добре, отколкото твърдиш.

      Той влезе по-навътре в стаята и седна в един от непредразполагащите столове, наведе се напред, подпря брадичка на лявата си ръка и се загледа в пода.

      — Е, добре — промълви уморено. — Казвай каквото има. Предчувствувам, че ще е нещо изключително умно. Безмилостен поток от логика и интуиция и други подобни глупости. Също като детективите в книгите.

      — Естествено. Ще разгледам доказателствата едно по едно, ще ги свържа в стройна картина, ще вмъкна нещата, които съм открил, ще анализирам подбудите и характерите на хората и ще разкрия, че са съвсем различни от това, за което всички, или поне аз, са ги смятали до този златен миг и накрая съвсем неочаквано ще се нахвърля върху най-малко подозирания.

      Той повдигна очи и почти се усмихна.

      — Който при думите ти пребледнява като лист хартия, от устата му започва да излиза пяна и измъква пищов от дясното си ухо.

      Седнах близо до него и извадих цигара.

      — Точно така. Някой ден двамата ще поиграем на тази игра. Имаш ли пистолет?

      — Не е в мен. Много добре знаеш, че имам.

      — Беше ли в теб снощи, когато отиде при Ваниър? Той сви рамене и се озъби.

      — О, нима съм ходил снощи при Ваниър?

      — Така мисля. Умозаключение. Ти пушиш „Бенсън енд Хеджис“. Пепелта на тази марка цигари е твърда и запазва формата си. В един от пепелниците в дома на Ваниър имаше такива сиви цилиндърчета колкото от две цигари. Но фасове нямаше. Защото ти пушиш с цигаре, а фасовете от цигаре са различни. Затова си ги прибрал. Как ти харесва?

      — Не ми харесва.

      Гласът му беше тих. Отново наведе очи.

      — Това е един пример за дедукция. При това лош. Защото може да не е имало никакви фасове, но ако е имало и са били прибрани, това е може би, защото са били изцапани с червило. Определен цвят червило, което би могло да посочи поне каква е косата на пушачката. А жена ти има странния навик да изхвърля фасовете си в кошчетата за боклук.

      — Не забърквай Линда — рече той студено.

      — Майка ти все още мисли, че Линда е взела монетата и че историята, дето уж си я дал на Алекс Морни, е просто измислица, за да я прикриеш.

      — Казах, не замесвай Линда.

      Той започна да почуква зъбите си с черното цигаре и звукът беше остър и бърз, като от телеграфен ключ.

      — Добре, да я оставим — казах, — само че аз не повярвах на историята поради друга причина. Ето тази.

      Извадих монетата и я поднесох пред очите му.

      Той я загледа напрегнато, със стиснати челюсти.

      — Същата сутрин, докато ти разправяше историята си, тя беше на съхранение в една заложна къща на булевард Санта Моника. Изпрати ми я един начинаещ детектив на име Джордж Филипс. Простодушно момче, което допусна да се забърка в неприятна история, защото зле преценяваше хората и беше прекалено нетърпелив да се залови за някаква работа. Набито русо момче с кафяв костюм, тъмни очила и доста живописна шапка. Караше „Понтиак“ с пясъчен цвят, почти нов. Може би си го видял да се навърта около бюрото ми вчера следобед. Следеше ме, а преди това може да е следял тебе.

      Той изглеждаше искрено изненадан.

      — Че за какво му е да ме следи?

      Запалих цигара и хвърлих клечката в нефритения пепелник, който като че ли никога не бе използуван.

      — Казах, че може да те е следил. Не съм сигурен. Може просто да е наблюдавал тази къща. Той се залепи за мен пред вас, а не мисля, че ме е проследил дотук на идване.

      Още държах монетата в ръка. Погледнах я, обърнах я с подхвърляне, огледах инициалите Е. Б., отпечатани на лявото крило, и я прибрах.

      — Може би е наблюдавал къщата, защото е бил нает да продаде рядка монета на един стар нумизмат на име Морнингстар. А старият нумизмат по някакъв начин заподозрял откъде е, монетата и казал на Филипс или му е намекнал, че монетата е крадена. Впрочем той не е бил прав. Ако вашият Брашъров дублон в момента действително е горе, то тогава монетата, която Филипс е бил нает да продаде, не е била открадната. Тя просто е била фалшива.

      Раменете му потрепераха леко, сякаш му стана студено. Иначе не помръдна, не си смени стойката.

      — Страхувам се, че в края на краищата историята, която ще ти разправя, ще излезе твърде дълга — казах доста меко. — Съжалявам, но няма как. Историята не е красива, защото в нея има две убийства, а може би и три. На някой си Ваниър и на някой си Тийгър хрумнала идея. Тийгър е зъботехник, има кабинет в Белфънт билдинг, където е и старият Морнингстар. Идея та била да фалшифицират една рядка и ценна златна монета, не дотам уникална, че да не може да се появи на пазара, но достатъчно рядка, за да струва скъпо. Методът, който имали предвид; същият, който се използува от зъботехниците за направата на златни протези. Изисква същите материали, същите инструменти, същото умение. С други думи, да се възпроизведе даден модел от злато, като се използува матрица от твърд, фин, бял цимент, наречен албастон, после се изработва калъп от оригинала, като се излива восък в матрицата, който отпечатва и най-дребните подробности; сетне восъкът се влага, както се казва на професионален език, в друг вид цимент, наречен кристоболит, който пък притежава свойството да издържа на много високи температури, без да се деформира. Оставя се малко отворче от восъка в посока навън и се прикачва стоманена игла, която се издърпва, щом циментът се втвърди. След това отливката от кристоболит се изпича на огън, докато восъкът изтече през отворчето, и се получава кух калъп на оригиналния модел. Този калъп се затяга здраво в центрофуга и в него се влива разтопено злато с помощта на центробежната сила. После кристоболитът, все още горещ, се потапя в студена вода, където се разлага, и остава златната отливка със златната игла, стърчаща от мястото на отворчето. Иглата се маха, отливката се почиства с киселина и се излъсква и ето ти, както в този случай, новичка Брашърова монета, направена от чисто злато и досущ като оригинала. Схващаш ли идеята?

      Той кимна и уморено прекара ръка през челото си.

      — Необходимото умение в случая — продължих аз — е колкото на един зъботехник. Този процес не може да се използува за редовно отливане на монети, защото материалът и трудът ще струват по-скъпо от монетата. Но за златна монета, която е нумизматична рядкост, е много подходящ. Те точно това искали. Но нямали модел. И тук в играта влизаш ти. Ти наистина си взел монетата, но не си я дал на Морни. Взел си я, за да я дадеш на Ваниър. Така ли е?

      Той беше забил очи в пода и мълчеше.

      — Хайде де, кажи. Като се имат предвид обстоятелствата, не е чак толкова страшно. Предполагам, че ти е обещал пари, а ти си се нуждаел страшно, тъй като трябвало да изплащаш дълговете си от комар, а майка ти е стисната. Но Ваниър те е държал много по-здраво в ръцете си.

      Той бързо вдигна поглед, лицето му силно пребледня, в очите му пробяга ужас.

      — Откъде знаеш? — почти прошепна.

      — Сам го открих. Една част ми разказаха, друга — сам открих, за останалото се досетих. Но към това ще се върнем по-късно. Значи Ваниър и приятелят му получават монетата и решават да опитат какво ще излезе. Искат да са сигурни, че стоката им ще издържи на щателната проверка на специалист по редките монети. Тогава на Ваниър му идва идеята да наемат някой наивник и да го накарат да се опита да продаде фалшивата монета на стария Морнингстар, при това достатъчно евтино, та той да си помисли, че е открадната. За жертва си избрали Джордж Ансън Филипс благодарение на едно глупаво обявление, което той поместил във вестника. Мисля, че Лоуис Морни е била връзката на Ваниър с Филипс, поне в началото. Не смятам, че е била замесена във фалшификацията. Видели са я да предава на Филипс някакво малко пакетче. Това пакетче сигурно е съдържало монетата, която Филипс се е опитал да продаде. Но когато я показал на стария Морнингстар, ударил на камък. Старецът като специалист познава колекциите и редките монети. Вероятно е взел монетата за истинска (да се докаже обратното, са необходими лабораторни изследвания), но начинът, по които са отпечатани инициалите на производителя, е малко необичаен и това му подсказало, че монетата може да е от колекцията на семейство Мърдок. Обадил се у вас и се опитал да разузнае каква е работата. Това събудило подозрението на майка ти, тя открила липсата на монетата и заподозряла Линда, която ненавижда;, затова ме наема да върна монетата и да склоня Линда за развод без претенции за издръжка.

      — Аз не искам развод — каза Мърдок разгорещено. — И през ум не ми е минавало такова нещо. Тя няма право…

      Той млъкна, махна отчаяно с ръка и от гърлото му излезе нещо като хълцане.

      — Това ми е известно. Та значи старият Морнингстар подплашил Филипс, който не е мошеник, а просто едно глупаво момче. Успял да измъкне от него телефонния му номер. Аз сам чух стария да му звъни на този номер — подслушах го, когато си мислеше, че съм си отишъл. Тъкмо му бях предложил да откупя обратно монетата за хиляда долара и Морнингстар прие предложението, като смяташе, че ще може да измъкне монетата от Филипс, да спечели малко пари и изобщо всичко най-розово. Междувременно Филипс наблюдавал вашата къща, вероятно за да се увери дали влизат и излизат оттук полицаи. Видял мене, видял колата ми, записал името ми от регистрационния картон и случайно се оказало, че знае кой съм.

      Започнал да върви подире ми, защото не можел да се реши да ме помоли за помощ, докато го хванах натясно в един хотел в центъра и той смотолеви, че ме бил познавал от едно дело във Вентура, когато бил там помощник-шериф, и че се бил насадил в една ситуация, която хич не му харесвала, че го следял някакъв висок мъж със странно око. Това е бил Еди Пру, телохранителят на Морни. Морни е знаел, че жена му е в интимни отношения с Ваниър и наредил да я следят. Пру я видял с Филипс близо до мястото, където той живее, Корт стрийт на Бънкър Хил, и го проследил, но после разбрал, че Джордж го е усетил. Пак Пру или някой от хората на Морни може да ме е видял, като съм отивал в апартамента на Филипс на Корт стрийт. Защото се опитаха да ме сплашат по телефона, а по-късно Пру ме покани да се срещна с Морни.

      Хвърлих фаса в нефритения пепелник, погледнах към посърналото, нещастно лице на мъжа срещу мен и продължих. Не беше лесно, а от звука на собствения ми глас започна да ми се повдига.

      — А сега да се върнем към теб. Когато Мърл ти казала, че майка ти е наела частен детектив, това пък изплашило тебе. Ти си решил, че е открита липсата на монетата и дойде при мен напушен, като се опитваше да изтръгнеш малко информация. Непринуден и саркастичен отначало, силно загрижен за жена си, но и много разтревожен. Не зная какво си сметнал, че си научил от мен, но си влязъл във връзка с Ваниър. Налагало се да върнеш бързо монетата на майка си, при това с някакво обяснение. Срещнал си се някъде с Ваниър и той ти дал монетата. Възможно е да ти е пробутал фалшива. Типично би било за него да се опита да задържи оригинала. Ваниър усетил, че има опасност проектът му да пропадне, преди да е започнал да се реализира. Морнингстар се обадил на майка ти и ето, че наемат мене. Значи Морнингстар е надушил нещо. Ваниър отишъл в апартамента на Филипс, като се промъкнал през задния вход, и разговарял с него, опитвайки се да разбере как стоят нещата. Филипс не му казал, че вече ми е изпратил фалшивото копие от монетата с адрес, изписан с печатни букви; по-късно в дома му откриха дневник, изписан по същия начин. Вадя това заключение от факта, че Ваниър не направи никакъв опит да си вземе от мен монетата. Не знам, естествено, какво му е казал Филипс, но предполагам да му е заявил, че цялата работа е престъпна фалшификация, че знае откъде произхожда монетата и че ще отиде да съобщи в полицията или на мисис Мърдок. Тогава Ваниър извадил пистолета, ударил го по главата, а после го застрелял. Претърсил и него, и апартамента, но не открил монетата. Сетне отишъл при Морнингстар. Фалшивата монета не била и у него, но Ваниър сигурно е мислил, че той я укрива. Халосал стареца по главата с дулото на пистолета и претърсил касата, може да е намерил малко пари, може и нищо да не е намерил, но във всеки случай оставил след себе си впечатление за обир. После мистър Ваниър се върнал бързо у дома си, все още ядосан, че не е открил монетата, но доволен, че е свършил добра работа за деня. Две ловки, спретнати убийства. Оставаш само ти.

      34

      Мърдок ми хвърли бърз, напрегнат поглед, после очите му се върнаха върху черното цигаре, което още стискаше в ръка. Пъхна го в джобчето на ризата, изправи се внезапно, стисна силно ръце и пак седна. Извади носна кърпа и избърса лицето си.

      — Защо пък аз? — попита с надебелял, продран глас.

      — Защото знаеш прекалено много. Може да си знаел и за Филипс, а може и да не си, това зависи доколко си бил затънал в тази работа. Но за Морнингстар си знаел, А планът се провалил и Морнингстар е убит. Ваниър не може да седи спокоен и да се надява, че няма да научиш за Морнингстар. Той трябва да ти затвори устата, при това много, много плътно. Но за целта не е необходимо да те убив’а. Дори напротив, ако те убие, ще сбърка. Няма да държи вече майка ти в ръцете си. Тя е студена, безчувствена, алчна жена, но да направи нещо с тебе, би означавало да събуди у нея дивата котка. Тя не би се замислила над последиците.

      Мърдок вдигна очи. Опита се да предаде с тях смайването си. Но успя само да изрази тъпота и страх.

      — Какво… майка ми?…

      — Не се преструвай! — казах аз. — До гуша ми дойде да ме лъжат в това семейство. Мърл дойде при мен тази вечер. И сега е у дома. Ходила е днес в къщата на Ваниър да му занесе пари. Пари за изнудване. Суми, които периодически са му били изплащани в продължение на осем години. Аз зная защо.

      Той не помръдна. Ръцете в скута му се бяха схванали от напрежение. Очите му сякаш бяха изчезнали дълбоко в черепа. Бяха очи на обречен.

      — Мърл намерила Ваниър мъртъв. Дойде при мен и каза, че тя го е убила. Нека не се задълбочаваме във въпроса защо смята, че трябва да поема върху себе си чужди убийства. Аз ходих там и видях, че е мъртъв от снощи. Беше вкочанен като восъчна кукла. На пода до дясната му ръка имаше пистолет. Пистолет, за който вече бях чувал, пистолет, който е принадлежал на един човек на име Хенч, живеещ в апартамента срещу Филипс. Някой подменил пистолета, с който бил убит Филипс, и взел този на Хенч. Хенч и момичето му били пияни и вероятно са оставили вратата на апартамента отворена. Още не е доказано, че пистолетът е на Хенч, но ще се докаже. Ако оръжието е негово, а Ваниър се е самоубил, то това свързва Ваниър с убийството на Филипс. Лоуис Морни също го свързва с Филипс, но по друг начин. Ако Ваниър не се е самоубил (а такова е моето мнение), това все още не означава, че не е свързан с Филипс. А може и някой друг да е свързан с убийството на Филипс, някой, който е убил и Ваниър. Само че тази идея никак не ми допада поради ред причини.

      Мърдок вдигна глава и попита: „Така ли?“, с внезапно звънък глас. На лицето му се появи нов израз, ясен и сияещ и същевременно глуповат. Израз на слаб човек, който се чувствува горд.

      — Мисля, че ти си убил Ваниър — казах. Той не помръдна, а ясният, сияещ израз си остана на лицето му. — Отишъл си снощи там — продължих аз. — Той те е повикал. Казал ти е, че се е натопил в неприятна история и че ако полицията се докопа до него, ще се погрижи да накисне и теб. Така ли ти каза?

      — Да — промълви тихо Мърдок. — Точно така ми каза. Беше пиян и възбуден и се чувствуваше силен. Направо злорадствуваше. Каза, че ако попадне в газовата камера, аз ще бъда плътно до него. Но не каза само това.

      — Не, не само това. Не му се отивало в газовата камера, пък и не виждал защо трябва да попада там, ако ти си държиш устата добре затворена. Затова изиграл най-големия си коз. Първото нещо, с което те е държал в ръцете си, онова, което те е заставило да му дадеш монетата, освен че ти е обещал и пари, е нещо относно Мърл и баща ти. Зная тази история. А майка ти ми разказа онова, за което аз самият не бях успял да се досетя. Това е било първото, с което те е държал, и то доста здраво. Но снощи му е трябвало нещо много по-силно. Казал ти е истината и е добавил, че има доказателства.

      Той потрепера, но горделивият израз успя да се задържи на лицето му.

      — Тогава извадих пистолета — прекъсна ме той с почти щастлив глас. — В края на краищата тя ми е майка.

      — Това поне никой не може да ти отнеме.

      Той стана, изправен, висок.

      — Отидох до стола, в който седеше, и допрях пистолета до главата му. Той имаше пистолет в джоба на халата си. Опита се да го извади, но не успя. Аз му го отнех. Прибрах моя пистолет в джоба си, допрях другия до слепоочието му и казах, че ще го убия, ако не извади и не ми предаде доказателството си. Той започна да се поти и да пелтечи, че само се шегувал. Аз запънах ударника на пистолета, за да го изплаша още повече.

      Лесли млъкна и протегна напред ръката си. Тя леко трепереше, но той я фиксира известно време втренчено и тя се успокои. Отпусна я и ме погледна в очите.

      — Пистолетът трябва да е бил изпилен или пък с много лек спусък. Изгърмя. Аз отскочих към стената и съборих някаква картина. Стресна ме звукът от изстрела, но не загубих присъствие на духа. Избърсах пистолета и сложих отпечатъците на Ваниър, после го оставих на пода близо до ръката му. Той умря на място. Почти нямаше кръв, само в първия момент. Беше просто нещастен случай.

      — Защо разваляш ефекта? — попитах почти подигравателно. — Защо да не е едно хубаво, чистичко, честно убийство?

      — Казах ти как беше. Не мога да го докажа, разбира се. Но мисля, че, така или иначе, щях да го убия. Какво ще правим с полицията?

      Станах и вдигнах рамене. Чувствувах се уморен, изчерпан, изтощен, с изсмукани жизнени сокове. Гърлото ми дращеше от продължителното говорене, а мозъкът ме болеше от усилието да подредя мислите си в главата.

      — Не знам за полицията — казах аз. — Ние не сме в много дружески отношения, защото те смятат, че крия от тях някои неща. Което не е лъжа. Може да се доберат до теб. Ако не са те видели, ако не си оставил отпечатъци от пръсти, а и дори да си оставил, ако нямат други причини да те заподозрат, може изобщо да не се сетят за теб. Но ако разберат за монетата, тогава вече не знам. Ще зависи колко добре ще се представиш пред тях.

      — Ако не беше майка ми — издума той, — все ми е едно. Винаги съм си бил без късмет.

      — От друга страна — продължих аз, без да обръщам внимание на унизителното му самосъжаление, — ако спусъкът е бил много лек и си намериш добър адвокат, като разправиш честно как е станало всичко, никой съдебен заседател няма да те осъди. Те не обичат изнудвачите.

      — Това е много лошо — каза той, — защото не съм в състояние да се възползувам от подобна защита. Не знам нищо за шантажа. Ваниър ми показа как да спечеля малко пари, а аз страшно се нуждаех в момента.

      — Ами! — казах аз. — Ако се наложи, ще използуваш и номера с шантажа. Майка ти ще те накара. Когато стане въпрос за твоя живот или нейния, тя всичко ще каже.

      — Това е ужасно, ужасно е, че го казваш.

      — Имал си късмет с пистолета. Всички, които познавам, си поиграха с него — изтриваха отпечатъци и слагаха нови. Дори и аз сложих едни, за да не изоставам от модата. Когато ръката е вкочанена, е доста сложно. Но трябваше да го направя. Морни беше там и накара жена си да сложи своите отпечатъци. Той мисли, че тя е убила Ваниър, а тя вероятно мисли, че той го е убил.

      Той само ме гледаше тъпо. Аз прехапах устната си. Почувствувах я твърда и студена като стъкло.

      — Е, аз си тръгвам вече — казах.

      — Искаш да кажеш, че няма да ми направиш нищо? — В гласа му отново се промъкнаха нотки на подозрение.

      — Няма да те предам, ако това имаш предвид. Повече нищо не мога да ти обещая. Ако ме замесят и мен, ще трябва да търся изход. Не става въпрос за етична постъпка. Просто не съм нито полицай, нито доносчик, нито служител в съда. Казваш, че било нещастен случай. Добре, нека бъде нещастен случай. Не съм очевидец. Нямам никакво доказателство нито за едното, нито за другото. Работих за майка ти и ако това й дава някакви права да иска от мен да си затварям устата, ще си я затварям. Тя не ми харесва, ти не ми харесваш, тази къща не ми харесва. И жена ти много не ми харесва. Но Мърл ми харесва. Тя е малко глупава и възприема болезнено нещата, но инак е мила. И знам как са се държали с нея в това проклето семейство през последните осем години. Зная също, че не е блъснала никого от никакъв прозорец. Това обяснява ли нещата?

      Той забръщолеви, но нищо членоразделно не излезе от устата му.

      — Ще закарам Мърл при родителите й — продължих. — Помолих майка ти да изпрати сутринта дрехите й у дома. Ако тя случайно забрави, залисана в реденето на пасианси, ще те помоля ти да се погрижиш за тази работа.

      Той кимна безмълвно. После каза със странно тънко гласче:

      — Значи си отиваш — ей тъй, просто си отиваш? Аз дори… аз дори не ти благодарих. Един човек, когото едва познавам, поема рискове заради мен… Просто нямам думи.

      — Ще си отида така, както винаги си отивам. С безгрижна усмивка и махване с ръка. И с дълбоката надежда, че повече никога няма да се срещнем. Лека нощ.

      Обърнах му гръб и излязох през вратата. Затворих я с тихо, но твърдо щракване на ключалката. Хубаво, достойно излизане въпреки всички мръсотии. За последен път отидох и погладих изрисуваното негърче по главата, после прекосих поляната, минах край потъналите в лунна светлина храсти и хималайския кедър, излязох на улицата и оттам при колата.

      Върнах се в Холивуд, купих си половинка хубаво уиски, регистрирах се в хотел „Плаца“, седнах на края на леглото, загледах се в краката си и надигнах направо от бутилката.

      Като изпаднал алкохолик.

      Когато погълнах достатъчно количество, та да ми се замая главата и да престана да мисля, съблякох се, легнах си и след известно време, но не много скоро, заспах.

      35

      Беше три часът следобед и до вратата на апартамента ми бяха наредени пет парчета багаж, едно до друго на килима. Там беше моят жълт кожен куфар, здравата одраскан от двете страни от блъскане из багажниците на разни коли. Имаше два елегантни самолетни куфара и двата с инициали Л. М. Имаше един стар куфар, имитация на моржова кожа, с инициалите М. Д. И една чанта от изкуствен материал, каквато може да се купи от всяко магазинче за долар и четиридесет и девет цента.

      Доктор Карл Мос тъкмо си беше излязъл, ругаейки ме, защото беше закъснял за следобедната си среща с ипохондриците. Сладникавият мирис на женската му цигара беше отровил въздуха. Прехвърлях в ума си, или по-скоро това, което беше останало от ума ми, отговора му на моя въпрос, за колко време ще се съвземе Мърл.

      — Зависи какво имаш предвид под съвземане — отговори той. — Тя винаги ще си бъде с изопнати нерви и заспали физически инстинкти. От нея би излязла чудесна монахиня. Религиозният блян с неговата ограниченост, изострена чувствителност и мрачна чистота би бил за нея едно освобождаване от всичко. Но както вървят нещата от нея най-вероятно ще излезе една от онези кисели девственици, дето седят зад малки бюра в обществени библиотеки и слагат дати по книгите.

      — Е, чак пък толкова — казах аз, но той само ми се ухили с мъдрото си лице и излезе. — Пък и откъде знаеш, че са девственици? — подхвърлих на затворената врата, но каква ли полза?

      Запалих цигара, отидох до прозореца и след малко тя се появи от вратата на спалнята, застана там и ме загледа с очи, около които тъмнееха кръгове, и с бледо, успокоено личице без грим, само с начервени устни.

      — Сложи си малко руж на бузите — казах й аз. — Приличаш на снежен човек.

      Тя отиде и си сложи руж. Като се върна пак, погледна към багажа и каза тихо:

      — Лесли ми даде назаем два от своите куфара.

      Аз измънках: „Ъхъ“ и я огледах. Изглеждаше много добре. Беше обула чифт ръждиви панталони, елегантни обувки, шемизета в кафяво и бяло и бе вързала оранжево шалче. Не бе сложила очилата си. Големите й ясни очи с цвят на кобалт бяха леко замъглени, но по-малко, отколкото очаквах. Беше си опънала още по-силно косата, но не можех да й се бъркам.

      — Ужасно ти досадих — каза тя. — Съжалявам много.

      — Глупости. Аз говорих по телефона и с майка ти, и с баща ти. Страшно се радват. За осем години са те виждали само два пъти и вече са смятали, че са те изгубили.

      — И аз се радвам, че ще ги видя — промълви тя, като гледаше надолу към килима. — Много мило от страна на мисис Мърдок, че ме пуска да си отида. Тя все не можеше да ме пусне за по-дълго.

      Започна да движи неловко краката си, като че ли не знаеше къде да ги дене, както са в панталони, макар панталоните да си бяха нейни и сигурно и по-рано да се е изправяла пред същия проблем. Най-сетне стисна колене и сложи ръце върху тях.

      — Ако имаме да си кажем нещо — започнах аз — или ако ти искаш да ми кажеш нещо, сега е моментът. Защото нямам намерение да прекосявам половината страна с нервна криза до себе си.

      Тя захапа кокалчето на ръката си и ми хвърли един-два бързи погледа.

      — Снощи… — започна, млъкна и се изчерви.

      — Нека се върнем пак на въпроса — казах аз. — Снощи ти ми каза, че си убила Ваниър, а после, че не си го убивала. Аз зная, че не си. Така че въпросът е приключен.

      Тя остави кокалчето си на мира, погледна ме твърдо, спокойно, уравновесено и ръцете върху коленете й не бяха вече напрегнати.

      — Ваниър е бил мъртъв много преди да отидеш там. Отишла си да му занесеш пари от мисис Мърдок.

      — Не, от мен — каза тя. — Макар че самите пари, разбира се, бяха на мисис Мърдок. Дължа й толкова, че никога не ще мога да й се отплатя. Разбира се, тя ми плаща малка заплата, но това едва ли…

      Аз я прекъснах грубо:

      — Това, че ти плаща малка заплата, е типично за нея, и че й дължиш повече, отколкото някога ще можеш да изплатиш, е също много вярно. Но това сега не е важно. Ваниър се е самоубил, защото са го хванали в изнудване. Това е известно със сигурност. А поведението ти снощи беше чисто театралничене. Получила си тежък нервен шок, като си видяла присмехулното мъртво лице в огледалото и този шок се е слял с друг един, от преди много време, а ти си драматизирала всичко по свой собствен извратен начин.

      Тя ме погледна срамежливо и кимна с меднорусата си глава в знак на съгласие.

      — И не си блъснала Хорас Брайт от никакъв прозорец — добавих аз.

      Лицето й трепна тогава и силно пребледня.

      — Аз, аз…

      Ръката й се вдигна към устата и остана там, а ужасените й очи ме гледаха над нея.

      — Нямаше да говоря за всичко това, ако доктор Мос не ми беше казал, че може и че най-добре още сега да си изясним нещата. Струва ми се, че си си втълпила, че си убила Хорас Брайт. Имала си повода и удобния случай и за секунда може би и желанието да се възползуваш от тази възможност. Но не е в характера ти. В последния момент нещо би те спряло. Само че в този последен момент не си издържала и си припаднала. Той не е паднал сам, разбира се, но не си ти тази, която го е блъснала.

      Замълчах за миг и наблюдавах как ръката й се отпуска при другата и как двете се вплитат и се стискат една друга.

      — Внушили са ти, че ти си го блъснала — продължих аз. — Много внимателно, съвсем умишлено и с хладна жестокост, която може да се открие само у някои жени, когато става въпрос за друга жена. На теб не би ти минало през ума да свържеш мисис Мърдок с понятието ревност, като я гледаш каква е сега, но ако търсиш подбуда, това е истинската. Тя е имала и по-добра, разбира се: петдесет хиляди долара застраховка за живот, последните трохи от едно прахосано богатство. Изпитва странна, дива любов към сина си, типична за жени като нея. Тя е студена, озлобена, безскрупулна и те е използувала без милост, без жалост като резерва в случай, че Ваниър някога се раздрънка. Ти си била просто една изкупителна жертва. Ако искаш да се измъкнеш от този мъртъв, полусъзнателен живот, който водиш, трябва да разбереш и да повярваш онова, което ти казвам. Знам, че не е лесно.

      — Това е абсолютно невъзможно — промълви тихо тя, за гледана в носа ми. — Мисиз Мърдок винаги е била чудесна с мен. Вярно, че не си спомням много добре какво се случи тогава, но не бива да разправяш такива ужасни неща за хората.

      Извадих белия плик, който бях намерил на гърба на картината на Ваниър. Две фотографии и един негатив. Застанах пред нея и сложих една от фотографиите в скута й.

      — Добре, погледни тогава. Снел го е Ваниър от отсрещния тротоар.

      Тя погледна.

      — Я! Та това е мистър Брайт! Снимката не е много добра. А това е мисис Мърдок — тогава беше мисис Брайт, точно зад него. Мистър Брайт изглежда ядосан.

      Тя вдигна поглед към мен с някакво кротко любопитство.

      — Ако тук изглежда ядосан — казах аз, — би трябвало да го видиш няколко мига след това, когато е летял надолу.

      — Когато какво?

      — Виж какво — казах аз, този път вече отчаян, — на снимката се вижда как мисис Елизъбет Брайт Мърдок блъска първия си съпруг от прозореца на кабинета му. Той пада. Погледни как са разположени ръцете му. Той крещи от ужас. Тя е зад него и на лицето й е изписана ярост или нещо подобно. Не разбираш ли? Това е именно доказателството, което Ваниър е имал през всичките тези години. Мърдокови никога не са видели снимката и никога всъщност не са вярвали в съществуването й. Но тя съществува. Открих я снощи, по една случайност, не по-малка от случайността, когато е била направена снимката. Което е доста справедливо. Започваш ли да разбираш?

      Тя погледна към снимката още веднъж и я остави настрана.

      — Мисиз Мърдок винаги е била чудесна към мен — каза.

      — Тя е направила от теб една изкупителна жертва — рекох с леко напрегнатия глас на театрален режисьор по време на несполучлива репетиция. — Тя е една умна, безкомпромисна, търпелива жена. Познава добре комплексите си. Тя дори би изхарчила долар, за да запази друг долар, нещо, което малцина биха направили. За това й свалям шапка. Бих искал да я цапардосам с шапката, след като я сваля, но ми пречи доброто възпитание.

      — Да — каза тя. — Значи така.

      И видях, че не беше чула и половината от онова, което и казах, а в онова, което беше достигнало до съзнанието й, не беше повярвала.

      — Не показвай това на мисис Мърдок. Ужасно ще я разстроиш.

      Станах, взех снимката от ръката й, скъсах я на парченца и я хвърлих в кошчето.

      — Може би ще съжаляваш някога, че я скъсах — казах, без да споменавам, че имам още една снимка от негатива. — Може би някоя нощ, след три месеца, след три години, ще се събудиш и ще разбереш, че съм говорил истината. И може да ти се прииска да хвърлиш още едно око върху тази снимка. А може и да греша. Може да се разочароваш, че в крайна сметка не си убила никого. Няма значение и в двата случая. А сега ще слезем долу, ще се качим в моята кола и ще отидем в Уичита при родителите ти. Не мисля, че ще се върнеш при мисис Мърдок, а може и тук да греша. Но няма да говорим повече за това.

      — Аз нямам никакви пари — каза тя.

      — Мисиз Мърдок ти изпраща петстотин долара, в джоба ми са.

      — Страшно мило от нейна страна.

      — По дяволите — казах аз, отидох в кухнята и гаврътнах една чаша за из път. Но не ми помогна. Само събуди у мен желание да се покатеря по стената и да изгриза тавана.

      36

      Отсъствувах десет дена. Родителите на Мърл бяха завеяни, мили, търпеливи хора, които живееха в стара дървена къща на тиха, сенчеста улица. Плакаха, като им разправих от историята толкова, колкото сметнах, че трябва да знаят. Казаха, че се радват, че тя се е върнала у дома, че ще се грижат за нея и коряха много себе си, а аз им позволих да го правят.

      Когато тръгвах, Мърл беше препасала една престилка и точеше баница. Дойде до вратата, като бършеше ръце в престилката, целуна ме по устата, заплака и изтича към къщата, като ме остави сам, докато не дойде майка й с широка приветлива усмивка и ме изпрати.

      Усетих нещо странно, като гледах как изчезва къщата, сякаш бях написал хубаво стихотворение, което съм изгубил и никога вече няма да си спомня.

      Като се върнах, обадих се на лейтенант Брийз и отидох при него да го питам как напредва делото Филипс. Бяха го разгадали много добре, с необходимото за подобни случаи количество от ум и късмет. Морни и жена му в крайна сметка не се явили в полицията, но някой се обадил и казал, че чул изстрел в къщата на Ваниър и затворил бързо телефона. Експертът по отпечатъците не харесал много тези, които намерил върху пистолета, и затова изследвал ръката на Ваниър за барутен прах. След като го открили, решили, че в крайна сметка е самоубийство. После на някакъв полицай на име Лаки от Централното криминално управление му хрумнало да поработи още малко върху пистолета и открил, че описанието му е било разпространено по всички участъци и че подобен пистолет се търсел във връзка с убийството на Филипс. Хенч го познал, а и открили половин отпечатък от палеца му върху спусъка, който не бил избърсан достатъчно добре.

      С тези данни и с по-добра колекция от отпечатъците на Ваниър, отколкото аз можах да направя, претърсили още веднъж апартаментите на Филипс и Хенч. Открили отпечатъците от лявата ръка на Ваниър върху вътрешната страна на леглото на Хенч и един от пръстите му върху клапанчето за водата в клозета в апартамента на Филипс. След това разпитали из квартала с фотографията на Ваниър в ръце и доказали, че е бил видян два пъти на алеята и поне три пъти в страничната уличка. Интересно нещо обаче, никой в къщата не го бил виждал или поне не искал да признае, че го е виждал.

      Единственото, което им липсвало, бил мотивът за убийството. Но Тийгър услужливо им го дал, когато го пипнали в Солт Лейк Сити, опитвайки се да продаде един Брашъров дублон на някакъв търговец, който го взел за оригинален, но откраднат. В стаята му в хотела открили още десетина подобни монети, едната от които била истинската. Той си признал всичко и показал един миниатюрен знак, с който белязал истинската монета. Не знаели откъде Ваниър е взел оригинала и така и не разбрали, макар вестниците да писали достатъчно, та да може собственикът й да се яви, ако е била открадната. Но собственикът така и не се обадил. И полицията повече не се интересувала от Ваниър, веднъж убедена, че е бил убиец. Класирали случая като самоубийство, макар че хранели някои съмнения.

      След време пуснали и Тийгър, защото сметнали, че не знае нищо за убийството и единственото обвинение срещу него било опит за измама. Златото било купено законно, фалшифицирането на остаряла монета от щата Ню Йорк не било престъпление според федералните закони. Престанали да се занимават с него.

      Изобщо не били вярвали в признанието на Хенч. Брийз каза, че го бил използувал само за да упражни натиск върху мен в случай, че крия нещо от тях. Знаел, че няма да мълча, ако имам доказателства, че Хенч е невинен. Но той си пострада в крайна сметка. Разследвали го и открили, че заедно с някакъв италианец на име Гаетано Приско е извършил пет обира на магазини за спиртни напитки, при единия от които бил застрелян човек. Така и не разбрах дали Приско е роднина на Палермо, но пък и те не го хванаха.

      — Какво ще кажеш? — попита Брийз, след като ми разказа всичко това.

      — Два момента не са ясни — отговорих аз. — Защо е избягал Тийгър и защо Филипс е живеел на Корт стрийт под чуждо име?

      — Тийгър избягал, защото човекът, дето кара асансьора, му казал, че старият Морнингстар е убит, и той се изплашил. Филипс живял под името Ансън, защото някаква кредитна компания го гонела заради колата, а той бил без пукнат долар и много отчаян. Това обяснява защо добродушен млад глупак като него се е забъркал в история, която отдалече мирише на гнило.

      Кимнах и се съгласих, че сигурно е било така. Брийз ме изпрати до вратата. Сложи тежката си ръка върху рамото ми и ме стисна.

      — Помниш ли случая Касиди, за който вдигна шум пред Спанглър и мен онази вечер у вас?

      — Да.

      — Тогава ти каза на Спанглър, че не е имало такъв случай. Имаше — но под друго име. Аз работих върху него.

      Той свали ръка от рамото ми, отвори вратата и ми се ухили в лицето.

      — Заради случая Касиди — продължи той, — заради въздействието му върху мен понякога съм по-мек с хора, които не заслужават това. Малко възнаграждение, което се изплаща на живи мъртъвци като мен и теб от мръсните милиони. Хайде, всичко най-добро.

      Навън беше нощ. Върнах се у дома, облякох старите си домашни дрехи, наредих шахматните фигури, налях си чашка и изиграх една от партиите на Капабланка. Партия от петдесет и девет хода. Красив, студен, безмилостен шах, от чиято мълчалива неумолимост просто те побиват тръпки.

      След като приключих партията, постоях заслушан в звуците на нощта, нахлуващи през отворения прозорец, и вдишвах нощта. Сетне отнесох чашата в кухнята, изплакнах я и я напълних с вода и лед; застанах пред мивката, вдигнах чашата и се погледнах в огледалото.

      — Наздраве — за теб и Капабланка — рекох аз.