Ледоразбивачът 2 от В. Суворов

Към Ледоразбивачът 1

Глава 22

            Още веднъж за съобщението на ТАСС

            Сталин не е от тия, които открито оповестяват намеренията си.

            Робърт Конкуест

            1

            На 13 юни 1941 година московското радио предава доста странно съобщение на ТАСС, в което се твърди, че „Германия също така неотклонно спазва условията на съветско-германския пакт за ненападение, както и Съветският съюз…“ и че „тия слухове (т.е. слуховете, че Германия се готви да нападне СССР — б.а.) са несръчно пропагандно съчинение на сили, враждебни на СССР и Германия, заинтересувани от разширяването и подпалването на война…“ На другия ден централните съветски вестници публикуват това съобщение, а само след една седмица Германия напада СССР.

            На всички е ясно кой е авторът на съобщението. И генералите на съветските щабове, и лагерниците, и западните експерти разпознават стила на Сталин.

            Не е безинтересно, че след войната Сталин „прочиства“ ТАСС, но на никого от ръководителите на тая организация не е предявено обвинение за разпространяването на съобщение, което би могло да се счита за „явно вредителско“. Вината за съобщението на ТАСС от 13 юни 1941 година Сталин би могъл да стовари върху всеки член на Политбюро (във време, удобно за Сталин). Но той не е направил това и по тоя начин е поел цялата отговорност пред историята единствено върху себе си.

            За това съобщение се е писало много и в съветския, и в чуждия печат. Всички, които са засягали тая тема, са се присмивали на Сталин. Съобщението на ТАСС понякога се разглежда едва ли не като проява на късогледство. Но то е по-скоро загадъчно, отколкото смешно. Ясен е само един въпрос — за неговия автор. Всичко останало е загадка.

            Съобщението на ТАСС никак не се връзва с характера на Сталин.

            Човекът, който познава Сталин много по-добре от всички останали, неговият личен секретар Борис Бажанов, го характеризира по следния начин: „Изключително потаен и хитър. Той в много голяма степен притежаваше таланта да мълчи и в това отношение беше уникален в страната, в която всички говореха прекалено много.“

            А ето и други характеристики. „Той беше непримирим враг на инфлацията на думите — на дърдоренето. Не казвай какво мислиш…“ (А. Авторханов).

            „В критични моменти действията на Сталин изпреварваха думите му“ (Антонов-Овсеенко).

            Видният изследовател на Сталиновата епоха Робърт Конкуест отбелязва мълчаливостта и потайността на Сталин като една от най-силните черти на неговата личност: „много сдържан и потаен“, „все още сме принудени да се вглеждаме в мрака на изключителната му потайност“, „Сталин никога не е казвал какво мисли дори когато е ставало дума за политически цели“.

            Умението да се мълчи според точния израз на Д. Карнеги е много по-рядко срещан талант, отколкото всички други. От тая гледна точка Сталин е бил гений — умеел е да мълчи. И това не е само много силна страна на характера му, но и свръхмощно оръжие за борба. С мълчанието си той е приспивал бдителността на противниците и затова неговите удари винаги се били внезапни и неотразими. Но защо Сталин изведнъж се е разприказвал, и то така, че да го чуят всички? Къде е прословутата му потайност? Къде е хитростта му? Къде са действията, които изпреварват думите му? Ако Сталин е имал някакви съображения за по-нататъшното развитие на събитията, защо не ги е обсъдил в тесен кръг от съратници? И в края на краищата защо не е премълчал? Към кого се обръща Сталин? Към Червената армия? Но кой е тоя, дето предава важни съобщения (става дума за война и мир, за живот и смърт) на армията си чрез столичното радио и централния печат? Армията, флотът, тайната полиция, лагерите, промишлеността, селското стопанство, всички хора от по-нисък и по-висок ранг са част от държавната система и се подчиняват не на вестникарски съобщения, а на началниците си, които по специални (често — тайни) канали получават заповеди от висшестоящото началство.

            Сталиновата империя беше централизирана като никоя друга и механизмът на държавното управление особено след Голямата чистка е бил регулиран така, че всяка заповед се е предавала от най-високото равнище до най-последните изпълнители незабавно и се е изпълнявала моментално и безпрекословно. Грандиозните операции например, арестуването и унищожаването на привържениците на Ежов и фактическата смяна на целия ръководен апарат на тайната полиция са били проведени бързо и ефективно, при това така, че сигналът за операцията не само не е бил разшифрован от никого, но дори и сега не се знае как и кога Сталин го е дал.

            Ако през юни 1941 година Сталин е имал някакви мисли, които е трябвало незабавно да се доведат до знанието на милионите изпълнители, защо не се е възползвал от добре смазаната управленска машина, предаваща незабавно всяка заповед без изопачавания? Ако това съобщение е било сериозно, то щеше да бъде още веднъж потвърдено и изпратено по всички тайни канали.

            Маршалът на Съветския съюз А. М. Василевски свидетелства, че след това съобщение в печата „не са последвали никакви нови принципни указания относно въоръжените сили и преразглеждане на по-рано приетите решения“ („Дело всей жизни“, с. 120). По-нататък маршалът казва, че в работата на Генералния щаб и Народния комисариат на отбраната нищо не се е променило и „не е трябвало да се променя“.

            Съобщението на ТАСС не е било потвърдено по военните тайни канали. Нещо повече, разполагам с документи, че по същото време във военните окръзи е била издадена заповед до войските, която е направо противоположна по смисъл и дух на съобщението на ТАСС, какъвто е случаят с Прибалтийския ВО (Архив МО СССР, фонд 344, опись 2459, дело II, лист 31).

            Публикациите във военните вестници (крайно недостъпни за странични лица) са също с противоположно на съобщението съдържание (например „Осажденная Одесса“, с. 16, автор — вицеадмирал И. И. Азаров).

            Съобщението на ТАСС изобщо не се връзва не само с характера на Сталин, но и с централната идея на цялата комунистическа митология. Всеки комунистически тиран (а Сталин най-вече) през целия си живот повтаря една проста и ясна фраза: врагът не дреме. Тая магическа фраза позволява да се обясни и липсата на месо в магазините, и „освободителните походи“, и цензурата, и мъченията, и масовите чистки, и затворените граници, и изобщо всичко, което може да ви дойде на ум. Фразите „врагът не дреме“, „ние сме заобиколени от врагове“ не са само идеология, те са най-силното оръжие на партията. С това оръжие е било унищожавано всичко опозиционно, с това оръжие са били наложени и поддържани всички комунистически диктатури… И ето че веднъж, само веднъж в историята на всички комунистически режими главата на най-могъщия от всички тия режими заявява на целия свят, че заплаха от агресия не съществува.

            Хайде да не възприемаме съобщението на ТАСС като глупаво, смешно, наивно. Хайде да го възприемем като странно, неясно, необяснимо. Хайде да се помъчим да разберем неговия смисъл.

            2

            13 юни 1941 година е една от най-важните дати в съветската история. По своето значение тя, естествено, е много по-важна от 22 юни 1941 година. Съветските генерали, адмирали и маршали описват този ден в мемоарите си много по-подробно от 22 юни. Ето едно съвсем стандартно описание на тоя ден.

            Генерал-лейтенант Н. И. Бирюков (по това време генерал-майор, командир на 186-а стрелкова дивизия от 62-ри стрелкови корпус от Уралския военен окръг): „На 13 юни 1941 година получихме от щаба на окръга изключително важна заповед, съгласно която дивизията трябваше да се премести на «нов лагер». Адресът на новото разквартируване не ми беше съобщен дори на мене — командира на дивизията. И чак когато минахме през Москва, научих, че нашата дивизия трябва да се разположи в горите западно от Идрица“ (ВИЖ, 1962, №4, с. 80).

            Ще напомним на читателите, че в мирно време една дивизия има „секретни“, а понякога и „строго секретни“ документи. Документ от „изключителна важност“ може да се появи в дивизионен щаб само по време на война и само в краен случай, когато става дума за подготовка на операция от изключителна важност. Много съветски дивизии по време на цялата война не са имали нито един документ с тая най-голяма степен на секретност. Ще обърнем внимание и на кавичките, в които генерал Бирюков поставя думите „нов лагер“.

            186-а дивизия в Уралския окръг не е единствената, получила подобна заповед. ВСИЧКИ дивизии в окръга са получили подобни заповеди.

            Официалната история на окръга („Краснознаменный уральский“, с. 104) точно фиксира тая дата: „Първа започна да се товари 112-а стрелкова дивизия. Сутринта на 13 юни от една малка жп станция ешелонът тръгна… След него тръгнаха и останалите ешелони. После започна транспортирането на частите от 98-а, 153-та, 186-а стрелкова дивизия.“ За отпътуване са се подготвяли 170-а и 174-та стрелкова дивизия, артилерийските, сапьорните, зенитните и други части. За нуждите на уралските дивизии са били създадени управления на два корпуса, а те на свой ред са били подчинени на щаба на новата 22-ра армия с командващ генерал-лейтенант Ф. А. Ершаков.

            Цялата тая маса от щабове и войски се е насочила тайно към белоруските гори под прикритието на съобщението на ТАСС.

            22-ра армия не е била единствената.

            Армейски генерал С. М. Щеменко пише: „Преди самото начало на войната в граничните окръзи почнаха да пристигат допълнителни сили, което се държеше в най-строга тайна. От вътрешността на страната на запад бяха прехвърлени пет армии“ („Генеральный штаб в годы войны“, с. 6).

            Армейски генерал С. П. Иванов добавя: „Заедно с тях за предислоциране се готвеха още три армии“ („Начальный период войны“, с. 211).

            Възниква въпросът: защо не са започнали едновременно да се придвижват на запад всичките осем армии? Отговорът е прост. През март, април и май е било извършено грандиозно тайно прехвърляне на съветски войски на запад. Целият жп транспорт на страната е бил ангажиран за тая колосална тайна операция. Тя е приключила навреме, но десетки хиляди вагони е трябвало да се върнат обратно на десетки хиляди километри. Затова на 13 юни, когато е започнало новото свръхмащабно тайно прехвърляне на войски, просто не е имало достатъчно вагони за всички армии.

            Почти е невъзможно да си представим мащабите на приключилото предислоциране. Точни цифри нямаме. Но ето някои откъслечни сведения.

            Бившият заместник на народния комисар на държавния контрол И. В. Ковальов: „През май и началото на юни транспортната система на СССР трябваше да осъществи извозването на 800 000 запасняци… То трябваше да се извърши тайно…“ („Транспорт в Великой Отечественной войне“, с. 41).

            Маршалът на Съветския съюз И. Х. Баграмян описва обстановката през май в Киевския специален окръг: „На 25 май заедно със състава на войските от Далечния изток трябваше да пристигне управлението на 31-ви стрелкови корпус… През втората половина на май получихме заповед, в която ни се нареждаше да посрещнем управлението на 34-ти стрелкови корпус, четири 12-хилядни дивизии и една планинскострелкова от Севернокавказкия военен окръг… Предстоеше ни в кратък срок да разместим почти цяла армия… В края на май ешелоните започнаха да пристигат един след друг. Оперативният отдел се превърна в нещо подобно на диспечерски пункт, в който се стичаше цялата информация за пристигащите войски“ (ВИЖ, 1967, №1, с. 62).

            Такава е била обстановката през май. Точно същата е била и на 13 юни, когато е започнало новото тайно прегрупиране на войските, от които е трябвало да се сформира Втори стратегически ешелон на Червената армия.

            В ранните публикации по тоя въпрос съм споменал числения състав на Втори стратегически ешелон: 69 танкови, моторизирани и стрелкови дивизии, без да се смятат десетките полкове и стотиците батальони. По-късните ми изследвания показаха, че съм бъркал. Сега имам сведения за 77 дивизии и огромно количество полкове и батальони, които са почнали тайно придвижване на запад под прикритието на съобщението на ТАСС.

            Ето едно от десетките свидетелства, по тоя въпрос.

            Генерал-лейтенант от артилерията Г. Д. Пласков (по това време — полковник): „53-та дивизия, в която бях началник на артилерията, се дислоцира на Волга. Старшият команден състав бе повикан в щаба на нашия 63-ти корпус. За съвещанието пристигна командващият окръга В. Ф. Герасименко. Идването на голямото началство ни накара да застанем нащрек: значи предстои нещо важно. Командирът на корпуса А. Г. Петровски, обикновено спокоен и невъзмутим, явно се вълнуваше.

            — Другари — каза той, — заповядано ни е да комплектуваме корпус. Необходимо е частите да се комплектуват според изискванията на военновременния щат, за което трябва да използваме неприкосновения запас. Необходимо е срочно да свикаме останалите от списъчния състав. План за реда на товаренето и изпращането на ешелоните ще получите от началник-щаба на корпуса генерал-майор В. С. Бенски.

            Съвещанието не беше дълго. Всичко беше ясно. И въпреки намека на генерал Герасименко, че отиваме на учения, всички разбираха, че работата е много по-сериозна. На учения никога не се взимаше пълният комплект от бойни снаряди. Не се мобилизираха и хората от запаса…“ („Под грохот канонады“, с. 125).

            Сега да видим какво е ставало в Първи стратегически ешелон в момента, когато съветското радио е предавало такива, на пръв поглед наивни, декларации.

            „На 14 юни военният съвет на Одеския военен окръг получи нареждане за създаването на армейско управление в Тираспол“ (ВИЖ, 1978, №4, с. 86). Тук става дума за 9-а армия. „На 14 юни военният съвет на Прибалтийския специален военен окръг утвърди план за предислоциране на редица дивизии и отделни полкове в граничната зона“(„Советская военная энциклопедия“, т. 6, с. 517).

            „Едновременно с придвижването на войските от вътрешността на страната към западната граница започна тайно прегрупиране на съединенията в самите гранични окръзи. Под формата на промяна в дислокацията на летните лагери съединенията се придвижваха по-близо до границата… Повечето съединения се придвижваха нощем…“ (Генерал армии С. П. Иванов. „Начальный период войни“, с. 211).

            Ето и няколко съвсем стандартни свидетелства от ония дни: Генерал-полковник Л. М. Сандалов (по това време полковник, началник-щаб на 4-та армия в Западния специален военен окръг): „На южния фланг на 4-та армия се появи нова дивизия — 75-а стрелкова. Тя бе вдигната от Мозир и разположена в горите във вид на добре замаскирани палаткови градчета“ („Пережитое“, с. 71).

            Официалната история на Киевския военен окръг: „87-а стрелкова дивизия на генерал-майор Ф. Ф. Алябушев на 14 юни под предлог, че извършва учения бе изнесена към държавната граница“ („Киевский Краснознаменный, История Краснознаменного Киевского военного округа. 1919-1972“, с. 162). Методът на придвижване на войски към границата под формата на учения не е местна самодейност.

            Маршал на Съветския съюз Г. К. Жуков (по това време армейски генерал, началник на Генералния щаб): „Народният комисар на отбраната С. К. Тимошенко препоръча на командващите военни окръзи да провеждат тактическите учения на съединенията по посока на държавната граница и до такъв начин да приближат войските до районите, в които трябваше да се разгърнат според плановете за прикритие. Тая препоръка на народния комисар на отбраната се изпълняваше от военните окръзи, но седна съществена забележка: в движението не взимаше участие голяма част от артилерията“ („Воспоминания и размышления“, с. 242).

            Маршал на Съветския съюз К. К. Рокосовски (по това време командир на 9-и механизиран корпус) изяснява простата причина, поради която войските са се придвижвали към държавната граница без артилерията — на артилерията й било заповядано да се придвижи към границата малко по-рано („Солдатский долг“, с. 8).

            Маршал на Съветския съюз К. А. Мерецков (по това време армейски генерал, заместник народен комисар на отбраната): „По мое нареждане беше проведено учение на механизирания корпус. Корпусът беше вкаран тренировъчно в граничния район и там си остана. После казах на генерал-майор Захаров, че в окръга се намира корпусът на генерал-майор Р. Я. Малиновски, който по време на ученията също трябва да се дислоцира в граничния район“ („На службе народу“, с. 204).

            Маршал на Съветския съюз Р. Я. Малиновски (по това време генерал-майор, командир на 48-и стрелкови корпус от Одеския военен окръг) потвърждава, че тая заповед е била изпълнена: „Корпусът още на 7 юни беше вдигнат от района на Кировоград и на 14 юни разположен в района на Белци. Това преместване беше извършено под формата на големи учения“ (ВИЖ. 1961, №6, с. 6).

            Маршал на Съветския съюз В. М. Захаров (по това време генерал-майор, началник-щаб на Одеския военен окръг): „На 15 юни управлението на 48-и стрелкови корпус, 74-та и 30-а стрелкова дивизия под формата на учения бяха съсредоточени в горите на няколко километра от гр. Белци“ (Вопросы истории, 1970, №5, с. 45). Маршалът отбелязва, че управлението на корпуса, корпусните части и 74-та стрелкова дивизия са били вдигнати по сигнал за бойна тревога. Той казва още, че в „ученията“ в тоя момент е участвала и 16-а танкова дивизия.

            Маршал на Съветския съюз И. Х. Баграмян (по това време полковник, началник на оперативния отдел на Киевския специален военен окръг): „Наложи ни се да подготвяме цялата оперативна документация, свързана с прехвърлянето на пет стрелкови и четири механизирани корпуса от районите на постоянна дислокация в граничната зона“ („Так начиналась война“, с. 64). „На 15 юни получихме заповед да започнем… придвижване и на петте стрелкови корпуса към границата… Те взеха със себе си всичко необходимо за бойни действия. С цел секретност движението се осъществяваше само нощем“ (пак там, с. 77).

            Генерал-полковник И. И. Людников (по това време полковник, командир на стрелкова дивизия №200 от 31-ви стрелкови корпус) е един от тия, които са изпълнявали заповедта.

            „В директивата на окръга, постъпила в щаба на дивизията на 16 юни 1941 година, се даваше нареждане да тръгнем на поход… в пълен състав… да се съсредоточим в горите на 10–15 километра североизточно от граничния град Ковел. Препоръчваше се движението да се извършва тайно, само нощем, през гориста местност“ („Сквозь грозы“, с. 24).

            Маршал на Съветския съюз К. С. Москаленко (по това време генерал-майор от артилерията, командир на 1-ва противотанкова бригада): „Пристигаха нови и нови ешелони с хора и бойна техника“ („На Юго-Западном направлении. Воспоминания командарма“, с. 19).

            Маршал на Съветския съюз А. И. Ерьоменко (по това време генерал-лейтенант, командващ 1-ва армия): „На 20 юни щабът на 13-а армия получи нареждане от командването на Западния военен окръг да се предислоцира от Могильов в Новогрудок“ („В начале войны“, с. 109).

            Към държавните граници се прехвърлят не само армии, корпуси и дивизии. Намираме стотици свидетелства за предислоцирането на много по-малки подразделения. Пример.

            Генерал-лейтенант В. Ф. Зотов (по това време генерал-майор, началник на инженерни войски от Северозападния фронт): „Сапьорните батальони бяха комплектувани според изискванията на военновременния щат… десет батальона, пристигнали от Далечния изток, бяха напълно въоръжени“ („На Северо-Западном фронте (1941–1943). Сборник статей участников боевых действий“, с. 172).

            Моята колекция е не само от спомени на маршали и генерали. Офицери от по-нисш ранг говорят същото.

            Полковник С. Ф. Хвалей (по това време заместник-командир на 202-ра моторизирана дивизия от 12-и механизиран корпус на 8-а армия): „През нощта на 18 юни нашата дивизия излезе на полеви учения“ („На Северо-Западном фронте (1941–1943)“, с. 310). Полковникът веднага добавя: „така се случи, че подразделенията на дивизията в началото на войната се оказаха непосредствено зад граничните застави“, т.е. в непосредствена близост до държавната граница.

            Известен е малък откъс от бойна заповед, която същия ден — 18 юни 1941 година — е получил полковник И. Д. Черняховски (по-късно — армейски генерал), командир на танкова дивизия от същия 12-и механизиран корпус: „Командирът на 28-а танкова дивизия полковник Черняховски веднага след получаването на настоящата заповед да приведе в бойна готовност всички части в съответствие с плановете за вдигане по сигнал за бойна тревога, но тревога да не се обявява. Всичко да се извърши бързо, без да се вдига шум, без паника и излишни разговори; да бъдат в наличност, в рамките на нормата, ръчните и превозимите запаси, необходими за живот и водене на бой…“ (ВИЖ, 1986, №6, с. 75). Много жалко, че цялата заповед не е публикувана. Тя си остава строго секретна, както и преди половин век. Според германските трофейни документи първата среща с 28-а танкова дивизия е станала край Шауляй. Но дивизията е имала задачата да се приближи до самата граница.

            Маршал на бронетанковите войски П. П. Полубояров (по това време полковник, началник на автобронетанковото управление на Северозападния фронт): „Дивизията (28-а танкова) трябваше да напусне Рига и да заеме позиции на съветско-германската граница“ („На Северо-Западном фронте (1941–1943)“, с. 114). Тая дивизия, както и много други, е още на път, когато германците нахлуват в СССР, и затова просто не е успяла да стигне до границата.

            А ето и спомените на майор И. А. Хизенко („Ожившие страници“).

            Първата глава от тази книга е озаглавена „Отиваме към границата“. Става дума за 80-а стрелкова дивизия от 37-и стрелкови корпус. „Вечерта на 16 юни генерал Прохоров (генерал В. И. Прохоров е командир на 80-а стрелкова дивизия от 37-и стрелкови корпус — б.а.) събра щабните работници на съвещание. Той огласи заповедта на командващия Киевския специален военен окръг за предислоциране на дивизията в друг район… говори се, че предстоящият поход ще бъде необичаен…“

            Тоя списък може да продължава безкрайно. В личната ми библиотека има толкова много документи за придвижването на съветските войски към западната граница, че биха стигнали да напиша няколко дебели книги на тая тема. Но да не уморявам читателите с изреждане на маршалски и генералски имена, с номера на дивизии, корпуси и армии. Нека се опитаме да си представим картината цялостно. В Първи стратегически ешелон е имало 170 танкови, моторизирани, кавалерийски и стрелкови дивизии. 56 от тях са били разположени непосредствено до държавните граници, така че не е имало накъде да се придвижват. Но дори и в тоя случай всичко, което е могло да се придвижва до самата граница, се е движило и се е криело в горите покрай границата.

            Армейски генерал И. И. Федюнински (по това време полковник, командир на 15-и стрелкови корпус от 5-а армия) свидетелства, че е извел четири полка от състава на 45-а и 62-ра стрелкова дивизия и ги е разположил в „горите близо до границата“ („Поднятые по тревоге“, с. 12).

            Останалите 114 дивизии от Първи стратегически ешелон са се намирали на територията на западните гранични окръзи и са могли да се придвижват към границата. Интересува ни следният въпрос: колко от тях са почнали да се придвижват към границата под прикритието на успокоителното съобщение на ТАСС? Отговорът е: ВСИЧКИ! „Между 12 и 15 юни е издадена заповед до западните военни окръзи: всички дивизии, разположени в дълбочина, да се придвижват по-близо до държавните граници“ (А. Грилев, В. Хвостов. Коммунист, 1968, №12, с. 68). Към тия 114 дивизии от Първи стратегически ешелон ще прибавим 77-те дивизии от Втори, които, както вече знаем, също са почнали да се придвижват на запад или са се готвили да направят това.

            И така 13 юни 1941 година е началото на най-голямото предислоциране на войски в историята на всички цивилизации. Точно сега е моментът отново да вземем в ръце съобщението на ТАСС от 13 юни и да го препрочетем внимателно. В съобщението се говори не само за намеренията на Германия (кой знае защо историците съсредоточават вниманието си върху уводната част на съобщението), но и за действията на Съветския съюз (тази част от съобщението според историците не е интересна).

            „Слуховете, че СССР се готви за война с Германия, са неверни и провокационни… сега провежданите летни сборове на бойците от запаса и предстоящите маневри не целят нищо друго освен обучение на запаса и проверка на работата на жп транспорта, които, както е известно, се провеждат всяка година, така че представянето на тия мероприятия като враждебни на Германия е най-малко нелепо.“

            Сравнявайки декларацията с онова, което е ставало в действителност, откриваме известно несъвпадение между думи и дела.

            В съобщението на ТАСС се казва „проверка на жп транспорта“. Позволяваме си да се усъмним в това. Прехвърлянето на съветските войски започва през февруари, през март се засилва, през април-май достига грандиозни размери, а през юни придобива наистина всеобщ характер; в придвижването не участвали само дивизиите, които вече плътно са се били доближили до границата, както и тия, които са се готвели за нахлуване в Иран или е трябвало да останат в Далечния изток. Пълното съсредоточаване на съветските войски на границата с Германия било планирано да приключи на 10 юли (Генерал армии С. П. Иванов. „Начальный период войни“, с. 211). Почти половин година жп транспортът (основният транспорт на държавата) е парализиран от секретни военни превози. Държавният план през първото полугодие на 1941 година е провален по всички показатели с изключение на военните. Основната причина за това е транспортът, втората — тайната мобилизация на мъжкото население в новосформираните армии. Да се нарече „проверка“ провалянето на държавния план е, меко казано, неточно. То се разбира, че не е никаква проверка. В съобщението на ТАСС се говори за „обичайни учения“, а съветските маршали, генерали и адмирали опровергават това:

            Генерал-майор С. Иовлев: „Необичайността на сборовете, които не бяха залегнали в плановете за бойна подготовка, държеше хората нащрек“ (ВИЖ, 1960, №9, с. 56).

            Вицеадмирал И. И. Азаров: „По правило ученията се провеждаха есен, а сега започнаха по средата на лятото“ (ВИЖ, 1962, №6, с. 77).

            Генерал-полковник И. И. Людников: „Обикновено запасняците се свикваха след прибирането на реколтата… През 1941 година това правило беше нарушено“ (ВИЖ, 1966, №9, с. 66).

            Армейски генерал М. И. Казаков, който тогава е бил в Генералния щаб и лично се е срещал с генерал-лейтенант М. Ф. Лукин и други висши военни, тайно придвижващи се към западните граници, е категоричен: „Ясно беше, че те не отиват на маневри“ („Над картой былых сражений“, с. 64).

            Да обърнем внимание на още едно обстоятелство: всички маршали и генерали употребяват словосъчетанието „под формата на учения“. Ученията са само предлог, за да се скрие истинската цел на прегрупирането и съсредоточаването на съветските войски. А каква е истинската причина — никой не казва. Четири десетилетия след края на войната истинската цел на това предислоциране продължава да си остава държавна тайна в Съветския съюз.

            Тук читателят е в правото си да попита: А може би Сталин е усещал, че се задава нещо лошо, и е съсредоточавал войските си за отбрана? Да, но всичко, за което вече стана дума, говори за едно: провежданите мероприятия нямат отбранителен характер. Войските, които се готвят за отбрана, се окопават. Това е нерушимо правило, усвоено от всеки подофицер още от времето на руско-японската война и всички следващи войни. Войските, които се готвят за отбрана, първо заемат обширните поля, през които противникът ще настъпва, преграждат пътищата, поставят телени заграждения, копаят противотанкови ровове, подготвят отбранителни съоръжения и укрития зад водните прегради. Червената армия не прави нищо подобно. Съветските дивизии, армии и корпуси унищожават изградените отпреди отбранителни съоръжения. Старите телени и минни заграждения се вдигат. Войската се съсредоточава не зад водните прегради (което е удобно за отбрана), а пред тях (което е удобно за настъпление).

            Съветските войски не се разполагат в обширните поля, удобни за придвижване на противника, а се крият в горите точно така, както и германските войски, които се готвят за настъпление.

            Може би всички тия мероприятия са били просто демонстрация на сила? Не, разбира се. Демонстрацията на сила трябва да се вижда от противника. Червената армия прави точно обратното — не демонстрира подготовката си, а се мъчи да я скрие. Пък и самото съобщение на ТАСС не е написано, за да сплаши противника, а за да го успокои.

            Поразително е, че по същото време германската армия извършва буквално същите действия: придвижва се към границите, крие се в горите, макар че всъщност е много трудно да се скрие. Съветски самолети „по погрешка“ летят над германска територия. Никой не ги сваля. Над германска територия с разузнавателна цел летят не само редови летци, а и командири от доста висок ранг. Ето как генерал-майор от авиацията Г. Н. Захаров, командир на 43-та авиационна дивизия от Западния специален военен окръг, вижда германските войски отгоре: „Създаваше се впечатление, че на огромна територия, в дълбочина, се заражда движение, което постепенно забавя своя ход и спира пред самата граница, сякаш се блъсва в нея като в невидима преграда и е готово всеки момент да я прескочи“ („Повесть об истребителях“, с. 43).

            Интересно е, че германски летци прелитат над съветска територия също „по погрешка“, че също никой не ги сваля и че виждат същата картина! В старите трофейни архиви намерих впечатления на германски летец, който описва съветските войски със същите буквално думи!

            Германските военни историци са направили повече от всички останали, за да разберат смисъла на събитията през 1941 година. Аз съзнателно не цитирам германски документи, за да не повтарям онова, което вече е казано в Германия. Само подчертавам, че думите на съветските офицери, генерали и маршали напълно съвпадат с твърденията на германското разузнаване преди 22 юни 1941 година.

            Червената армия като гигантски поток се е устремила към западните си граници.

            Има много други независими източници, които твърдят същото. Един от заместниците на авиоконструктора А. Н. Туполев — Г. Озеров, точно тогава заедно с Туполев и цялото му конструкторско бюро е бил в затвора. Озеров написа книга, разпространявана в Съветския съюз чрез Самиздат, т.е. нецензурирана, която попадна на Запад и беше издадена в Западна Германия. Според него дори до съветските затвори е стигал страшният ритъм на гигантското движение на Червената армия към западните граници. „Живеещите във вилите по Белоруското и Виндавското шосе се оплакваха, че нощем не могат да спят от грохота на танкови и артилерийски колони“ („Туполевская шарага“, с. 90).

            След като публикувах първите си статии по този въпрос, получих много писма. Един ден ще ги поместя в отделна книга. Дори без всякакви коментари те предават картината на чудовищното движение на съветските войски на запад. Пишат ми хора от най-различни националности, с различни съдби. Между тях има естонци, евреи, поляци, молдовани, руснаци, латиши, немци, унгарци, литовци, украинци, румънци. По това време те всички по различни причини са живели на „освободените“ територии. После войната е пръснала тия хора из цял свят. Писма пристигат от Австралия, САЩ, Франция. Германия, Аржентина, от Западна Германия и дори от… Съветския съюз. Имам писмо и от Канада, от бивш войник от Руската освободителна армия (РОА). През 1941 година той е бил в Червената армия и се е криел с полка си в горите покрай границата, където го е заварила войната. После — плен, участие в руското освободително движение, отново плен, бягство и дълъг живот под чуждо име в чужбина. От него научих заглавията на няколко книги от бивши бойци и командири от РОА, по чудо оцелели след войната. Интересното е, че всички автори започват книгите си от момента, в който започва тайното придвижване на съветските войски към западните граници.

            Освен писма лично до мене някои свидетели на събития или хора, които са ги познавали отблизо, изпращат писмата до редакции на научни списания. Някои от тях са публикувани. Британският гражданин Джеймс Рушбрук например обръща внимание на книгата „Обещанието, което Хитлер изпълни“ от Стефан Сценде, написана през 1944 година и публикувана през 1945-а в Швеция. Авторът е полски евреин, който през 41-ва е бил Лвов. Ето неговите впечатления от дните непосредствено пред 22 юни: „Влакови композиции, натъпкани с войници и военно снаряжение, все по-често и по-често минаваха през Лвов в посока на запад. По главните улици на града се движеха моторизирани части, а по жп гарите влаковете бяха пълни само с военни“ (с. 88). На всички, които пишат — до мен и до редакциите на списанията, добавяйки нови и нови щрихи към картината на общото движение на Червената армия на запад — благодаря.

            Освен секретните архиви съществува и голямо количество официални публикации, между които и истории на съветски военни окръзи, армии, корпуси, дивизии.

            Всеки, който се интересува от дадения въпрос, може да намери много бързо стотици, дори хиляди съобщения от следния род: „Преди началото на войната според указанията на Генералния щаб на Червената армия някои съединения от Западния специален военен окръг започнаха да се придвижват към държавната граница“ („Краснознаменный Белорусский военный округ“, с. 88).

            Ако някой обаче се съмнява в достоверността и на тия източници, има едно доказателство, което не може да бъде опровергано, и то е историята на самата война. След като разгромяват Първи стратегически ешелон и пробиват отбраната, германските части от предната линия неочаквано се сблъскват с нови дивизии, корпуси и армии (например с 16-а армия при Шепетовка в края на юни), за чието съществуване германското командване дори не е подозирало. Целият план за светкавична война е изграден върху идеята за светкавичен разгром на съветските войски, които се намират непосредствено до границата. След като осъществява този план обаче, германската армия открива пред себе си нова стена от армии, които идват отвъд Волга, от Северен Кавказ, от Урал, Сибир, Забайкалието, от Далечния изток. Дори само за една армия са необходими хиляди вагони, които да се композират по гарите, да се натоварят с жива сила и техника, със запаси и боеприпаси и да изминат хиляди километри. Щом германските войски са срещнали сибирски, уралски, забайкалски армии в края на юни, значи извозването им на запад не е започнало на 22 юни, а по-рано.

            3

            Наред с прехвърлянето на съветските сухопътни войски на запад, започва и предислоцирането на съветския флот. „Съветският Балтийски флот излезе от източната част на финския залив в навечерието на войната“ („Эстонский народ в Великой Отечественной войне Советского Союза. 1941-1945“, т. I, с. 43). Да погледнем картата. Ако флотът е излязъл от източната част на финския залив, възможно е движение само в посока на запад. Разбира се, флотът не е излязъл на учение, „флотът имаше задачата да действа активно в морските комуникации на противника“ (пак там). Чудно нещо: още няма война, Сталин още не знае, че Хитлер ще го нападне, а съветският флот излиза от базата си с бойната задача да действа активно.

            Едновременно с предислоцирането на войските върви и пребазирането на авиацията. Авиационните дивизии и полкове на малки групи, нощем, под формата на учения, се прехвърлят на аеродруми, някои от които на разстояние по-малко от 10 км от границата. Но за това ще стане дума по-нататък. Сега само ще запомним, че освен прехвърлянето на бойни авиационни единици върви усилено прехвърляне и на най-нови самолети, които още не са включени в никакви полкове и дивизии.

            Генерал-полковник Л. М. Сандалов: „От 15 юни ще започнем да получаваме нова бойна техника. Кобринският и Пружанският изтребителен полк ще получат нови изтребители Як-4, въоръжени с оръдия, щурмовият полк ще получи Ил-2, бомбардировъчният — Пе-2“ („На Московском направлении“, с. 63). Ще напомним на читателя, че изтребителните полкове от онова време разполагат с по 62 самолета, щурмовите — с по 63, а бомбардировъчните — с по 60. Следователно само в една дивизия (10-а смесена авиационна) са очаквали 247 най-нови самолета. И генералът съобщава, че дивизията е започнала да получава новата техника, запазвайки старите самолети. Така дивизията се е превръщала в гигантски боен организъм с неколкостотин самолета. Архивните документи показват, че тоя процес е протичал повсеместно. Например 9-а смесена дивизия, която също се е придвижила до самата граница, е разполагала със 176 най-нови МиГ-3, както и с няколко десетки Пе-2 и Ил-2. Но новата техника е пристигала непрекъснато.

            На 22 юни сутринта Западният фронт е получил заповед да приеме от аеродрума в Орша 99 МиГ-3 („Командование и штаб Советской армии в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг.“, с. 41). След като е било заповядано самолетите да се приемат на 22 юни сутринта, очевидно на 21 юни вечерта те са били готови за път.

            Главният маршал на авиацията А. А. Новиков съобщава, че на 21 юни Северният фронт (където тогава той е командващ ВВС с чин генерал-майор) е получил ешелон с изтребители МиГ-3 (ВИЖ, 1969, №1, с. 61).

            А освен изтребители непрекъснато са пристигали танкове, артилерия, боеприпаси, гориво. „На 22 юни призори на гара Шауляй пристигна ешелон с един полк от тежката артилерия“ („Битва за Ленинград 1941-1944“, с. 22). Естествено, ешелонът не е бил само един и не са пристигали само оръдия. Ето нещо и за камионите. „Към края на юни 1941 година по жп линиите стояха 1320 влакови композиции с камиони“ (ВИЖ, 1975, №1, с. 81). Германската армия напада на 22-ри, а към края на юни близо до фронтовата полоса по жп линиите има такова огромно количество ешелони с камиони. Стандартната вместимост на един военен ешелон от онова време е 900 тона (45 вагона с вместимост по 20 тона на вагон). Ако във всеки вагон е имало по един камион, това значи, че се е очаквало да бъдат разтоварени 59 400 камиона. Но много често, когато няма опасност от противниково нападение (а такава опасност не е имало), камионите са товарят „змиеобразно“: предните колела на всеки камион са качени върху каросерията на предния и така до края. По този начин, за по-икономично, един ешелон е побирал повече камиони. Значи някой е трябвало да събере това огромно количество вагони и камиони, да натовари камионите във вагоните и да ги изпрати на западната граница. Ясно е, че този процес е започнал преди войната. Само дето камионите не са могли да бъдат разтоварени… А в същото време към границата непрекъснато са пътували ешелони с боеприпаси. В. „Красная звезда“ от 28 април 1985 г. отбелязва: „На 21 юни 1941 година вечерта комендантът на жп участъка на станция Лиепая получава съобщение: «Посрещнете специална композиция. Тя е с боеприпаси. Трябва да й осигурите „зелена линия“ до мястото на назначение»“. Лиепая по онова време е била много близо до границата, но ешелонът е минал транзит, т.е. отивал е на самата граница.

            По всички фронтове боеприпасите са били в жп вагони, което обикновено се прави при подготовка за настъпление в голяма дълбочина. При отбранителна война е по-просто, по-сигурно и по-евтино боеприпасите да бъдат на предварително подготвени позиции. След като войските са изразходвали боеприпасите от едната позиция, бързо, без излишен товар те отстъпват на втората, където има други боеприпаси, после — на третата и т.н. Пред настъпление обаче боеприпасите се съхраняват направо в транспортните средства, което е много скъпо и много опасно… „Само на малката гара Калиновка Югозападният фронт държеше 1500 вагона с боеприпаси“ (Г. А. Куманев. „Советские железнодорожники в годы Великой Отечественной войни (1941–1945)“, с. 36).

            Разполагам с много материали за спасяването на ешелони с боеприпаси през 1941 година. Естествено обаче, не всичко е могло да бъде спасено.

            Генерал-полковник от артилерията И. И. Волкотрубенко съобщава, че през 1941 година само Западният фронт е загубил 4216 вагона с боеприпаси (ВИЖ, 1980, №5, с. 71). А фронтовете са били пет, т.е. не само Западният е загубил вагони с боеприпаси. Ще се помъчим мислено да си представим количеството боеприпаси от всички фронтове, което е попаднало в противника, и онова, което е било спасено. В средата на юни всичко това под прикритието на съобщението на ТАСС е пердашило в затворени вагони към границите с Германия.

            Маршалът на Съветския съюз С. К. Куркоткин съобщава, че в началото на юни „съветското правителство по предложение на Генералния щаб одобри план за преместването на 100 хиляди тона гориво от вътрешността на страната“ („Тыл Советских Вооруженных Сил в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг.“, с. 59). Очевидно освен това решение е имало и други подобни. „По жп възлите и дори по глухите линии на жп магистралите се бяха натрупали около 8500 цистерни с гориво“ (пак там, с. 173). Дори ако са били използвани най-малките цистерни, тия от 20 тона, количеството на горивото пак не е 100 хиляди тона, а много по-голямо. Освен това най-широко разпространената цистерна през 1940 година не е 20-тонната, а 62-тонната. Тия 8500 цистерни са само онова количество, което е стояло по гарите в очакване да бъде разтоварено в първите дни на войната. А трябва да се има предвид и вече унищоженото от авиацията на противника по жп гарите в първите минути и часове след нападението. Генерал-полковник И. В. Болдин (по това време генерал-лейтенант, заместник-командващ Западния фронт) съобщава, че 10-а армия (най-мощната на Западния фронт) е имала достатъчно запаси от гориво в складовете и жп цистерните и в първите минути и часове на войната е загубила всичко („Страницы жизни“, с. 92).

            В навечерието на войната цялата тая маса от цистерни е отивала към границата заедно с войската, техниката, въоръжението, боеприпасите…

            4

            Когато говорим за причините за поражението на Червената армия в началния период на войната, кой знае защо забравяме основната: Червената армия е била във вагони. Всеки изследовател може да намери хиляди съобщения, подобни на тези:

            „Точно в началото на войната половината от ешелоните на 64-та стрелкова дивизия бяха на път“ (ВИЖ, 1960, №9, с. 56).

            „Войната завари голяма част от съединенията на 21-ва армия в ешелоните, проточили се по жп линиите през цялото огромно пространство от Волга до Днепър“ („По приказу Родины, Боевой путь 6-й гвардейской армии в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг.“, с. 5).

            „Когато войната започна, 63-ти стрелкови корпус беше на път. Само първите ешелони бяха успели да пристигнат на 21 юни на гарите Добруш и Ново Белица до мястото на разтоварването. Останалите пристигаха до първите дни на юли на различни гари близо до Гомел крайно разпокъсано. А редица части от корпуса например, всички полкове от 53-та стрелкова дивизия, с изключение на 110-и стрелкови и 36-и артилерийски, преди да стигнат до Гомел, бяха обърнати на север“ (ВИЖ, 1966, №6, с. 17).

            Армейски генерал С. П. Иванов (по това време полковник, началник на оперативния отдел в щаба на 13-а армия) разказва за 132-ра стрелкова дивизия на генерал-майор С. С. Бирюзов:

            „Противникът внезапно атакува ешелона, в който пътуваха за фронта една част от силите на дивизията и нейният щаб. Наложи се да влезем в бой направо от вагоните и платформите“ („Красная звезда“, 21 август 1984 г.).

            Маршал на Съветския съюз С. С. Бирюзов (по това време генерал-майор, командир на 132-ра стрелкова дивизия): „Буквално в последния момент бяхме включени в състава на 20-и механизиран корпус. Не бях виждал нито командира, нито началник-щаба на корпуса и дори не знаех къде е разположен техният команден пункт. Вляво от нас действаше 137-а стрелкова дивизия под командването на полковник И. Т. Гришин. Тя беше пристигнала от Горки… Нашият съсед отдясно, както и ние, беше хвърлен в бой направо от вагоните, когато до мястото на разтоварването все още не бяха пристигнали всички ешелони“ („Когда гремели пушки“, с. 21).

            Армейски генерал С. М. Щеменко (по това време полковник в оперативното управление на Генералния щаб): „Ешелоните с войските се движеха на запад и югозапад в непрекъснат поток. Ту едни, ту други от нас бяха насочвани към гарите за разтоварване. Сложността и динамиката на обстановката често налагаха разтоварването да бъде прекъсвано и ешелоните да се насочат към друга гара. Случваше се командването и щабът на дивизиите да слизат на едно място, а полковете — на друго, или дори на няколко различни места на голямо разстояние едни от други“ („Генеральный штаб в годы войны“, с. 30).

            „Вражеската авиация непрекъснато нанасяше удари по жп гарите и жп линиите. Графикът на движение се нарушаваше. Разтоварването често ставаше не на мястото по предназначение, а в други пунктове. Имаше случаи, когато подразделенията попадаха в съседни армии и там влизаха в бой“ (В. А. Анфилов. „Провал блицкрига“, с. 463).

            „На път бяха единайсет дивизии от 20-а, 21-ва и 22-ра армия. Не бяха приключили съсредоточаването 19-а армия на генерал И. С. Конев и 16-а на генерал М. Ф. Лукин“ („История второй мировой войны (1939–1945)“, т. 4, с. 47).

            „Колосалното струпване на вагони почти изцяло парализира работата на много жп възли. На повечето гари оставаше само една свободна линия, за да минават влаковете“ (И В. Ковалев „Транспорт в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг.“, 159).

            Генерал-полковник А. С. Клемни говори за началото на юли: „По жп линиите имаше 47 000 вагона с военен товар“ (ВИЖ, 1985, №3, с. 67).

            Би могло да се предположи, че всичко това е натоварено след 22 юни и е изпратено на фронта. Но такова предположение е неправилно. След 22 юни фронтовете са имали нужда само от празни вагони, за да изтеглят от границата огромните количества от съсредоточеното въоръжение, боеприпаси, горива и други военни запаси.

            За да си представим трагичността на ситуацията, струва си например да си спомним отново за генерал М. Ф. Лукин. Той като командващ армия вече воюва в Шепетовка, а неговият щаб още е в Забайкалието. Ешелоните с армията му са се проточили на хиляди километри. По-късно щабът пристига, но свързочният батальон все още пътува. Такива ситуации са възниквали навсякъде; на едни гари са слизали щабовете без войските, на други — войските без щабовете. Още по-лошо е било, когато ешелоните са спирали не на гара, а в открита местност. Един танков батальон е огромна сила. В ешелона обаче той е беззащитен. Когато войната е заварвала ешелон с тежка бойна техника там, където няма място за разтоварване, налагало се е той да бъде или унищожен, или изоставен. Но и дивизиите, включени в Първи стратегически ешелон и придвижващи се нормално към границата, не са били в по-добро положение. Дивизия, строена в колони по време на поход, е чудесна цел за авиацията. Цялата Червена армия била чудесна цел.

            5

            Прехвърлянето на съветските войски е видяно от мнозина; всеки обаче е виждал само част от него. Малцина са могли да си представят истинския му размах. Германското разузнаване е смятало, че е налице гигантско нарастване на силите, но дори то е виждало само Първи стратегически ешелон и не се е досещало, че има и Втори (и Трети, за който ще стане дума по-нататък). Мисля, че много съветски генерали и маршали, като изключим най-видните и пряко участвалите в това прехвърляне, също не си представят истинския му размах, а следователно и неговото значение. Тъкмо затова мнозина от тях разказват толкова спокойно за него. Непознаването на общата обстановка и истинските мащаби на съсредоточаването на съветските войски на запад никак не е случайно. Сталин е взел драконови мерки за маскировка. Сталиновото съобщение на ТАСС е една от тия мерки.

            Невъзможно е било да се скрие, разбира се, самият факт на предислоцирането. Най-важното обаче е, че неговите мащаби и цел Сталин е успял да скрие от цялата страна, от германското разузнаване и дори от бъдещите поколения.

            Генерал-полковник А. С. Яковлев (по това време личен референт на Сталин) свидетелства, че в края на май или началото на юни „в Кремъл се състояло съвещание по въпросите за маскировката“ („Цель жизни. Записки авиоконструктора“, с. 252).

            По-горе видяхме някои от мерките, които са взимали съветските генерали: на войските се съобщавало, че отиват на учения, макар висшият команден състав да разбирал, че не става дума за учения, т.е. налице е целенасочена дезинформация на собствените войски. Германското командване по това време прави същото: сред войската се разпространяват слухове за нахлуване във Великобритания, мнозина дори са знаели наименованието на операцията — „Морски лъв“, във войските се появяват преводачи от английски и т.н.

            Уместно е да се напомни, че към дезинформация на собствените войски се прибягва само пред настъпателна операция, за да се скрият от противника намеренията, времето и направлението на главния удар. При отбранителна война или непосредствено преди да започне такава не е необходимо собствената войска да бъде лъгана — на офицерите и войниците се поставя проста и ясна задача: това е твоят рубеж, нито крачка назад! Умри тук, но не пускай врага!

            Фактът, че съветските воини и командири са били лъгани, е свидетелство за подготовка на настъпателна операция. Ако се е подготвяла отбранителна, защо да не се каже на войските: да, братлета, обстановката е напрегната, всичко може да се случи, отиваме да копаем окопи и да залегнем в тях. Ако войските наистина отиват да копаят окопи, няма значение дали ще им се съобщи за целта на преместването, след като пристигнат на новото място или докато са на път. Такова нещо не е било казано на съветските офицери и войници нито когато са тръгвали, нито когато са пристигали. Пред тях била поставяна друга цел и както са я криели тогава, така я крият и сега.

            Ще посоча само един от многото примери, за да си представим степента на секретност при прехвърлянето на войските.

            Маршал на Съветския съюз М. В. Захаров: „В началото на юни началникът на ВОСО* в Одески военен окръг, полковник П. И. Румянцев, се отби в кабинета ми (по това време бях началник-щаб на окръга) и тайнствено ми доложи, че през последните дни през гара Знаменка минават «Анушки», които идват откъм Ростов и се разтоварват в района на Черкаси. «Анушки» — така се наричаха дивизиите в органите на ВОСО. След два дни получих шифрограма от Черкаси, подписана от заместник-командващия войските на Севернокавказкия военен окръг М. А. Рейтер, в която се искаше разрешение да заемат няколко от бараките на вещевия склад на окръга, за да поместят имуществото на войските от Северен Кавказ, пристигнали в нашия район. Тъй като щабът на окръга ни не бе информиран, че тук ще се съсредоточават войски, позвъних в Оперативното управление на Генералния щаб. Обади ми се заместник-началникът на управлението А. Ф. Анисов. След като му съобщих за шифрограмата, получена от Рейтер, помолих да ми обясни какво става. Анисов ми отговори, че веднага трябва да унищожа шифрограмата и че на Рейтер ще му бъдат дадени необходимите указания от Генщаба, а щабът на окръга да не се намесва в тая работа“ (Вопросы истории, 1970, №5, с. 42).

            [* ВОСО — военно-съобщителна служба. — Б.р.]

            По-нататък маршал Захаров съобщава, че командващият войските на Одеския военен окръг генерал-полковник Я. Т. Черевиченко също нищо не е знаел за „Анушките“. При предислоциране на съветски войски винаги се взимат предпазни мерки и намеренията винаги се пазят в тайна. Това наистина е така. Но всичко си има граници. Един командващ военен окръг в Съветския съюз, особено пък командващ граничен окръг, и неговият началник-щаб са хора с изключителни пълномощия и власт. Те отговарят изцяло и за всичко, което става на територията, контролирана от тях. Посочете ми друг пример, при който командващият окръга и неговият началник-щаб да не знаят, че на територията на техния окръг се съсредоточават някакви други войски! Дори нещо повече: когато командването на Одеския военен окръг случайно научава за съсредоточаване на някакви военни части на територията на окръга, Генералният щаб, командван от Г. К. Жуков, настоява получената информация да се забрави, а шифрограмата, предназначена само за очите на началник-щаба — да се унищожи. Дори ако остане в сейфа му, тя представлява опасност! Впрочем вече споменах, че в съветските архиви има много интересни документи и от тоя период. И все пак най-интересното или никога не е попадало в архива, или е било унищожено. Следи от унищожени документи са останали в архивите. Ето един пример: на определена страница започва, да речем, някакво изречение, следващата обаче я няма, а понякога липсват стотици следващи страници. Унищожената шифрограма в Одеския военен окръг просто е потвърждение на думите ми.

            Интересно е поведението в тази ситуация на генерал-лейтенант Макс Рейтер. Дисциплиниран германец, полковник в щаба на руската армия по време на Първата световна война, войник с пруска закваска, той много добре е знаел как се пази тайна. Но дори и той, заместник-командващият Севернокавказкия военен окръг, след като се оказва на територията на чужд военен окръг със своите „Анушки“, смята, че е напълно естествено да се свърже с равния по ранг местен бос, за да поиска разрешение, когато трябва да направи нещо (разбира се, с персонална шифрограма). От Генералния щаб обаче на бърза ръка го вкарват в „правия път“ и той вече никога не ще пише подобни шифрограми.

            А ето и още няколко примера от друг характер.

            Генерал-полковник Л. М. Сандалов прави оглед на строителството на отбранителни съоръжения в района на Брест и с учудване открива: укрепленията са толкова близо до границата, че се виждат от германската страна. Изпълнен с недоумение, той задава въпрос на В. И. Чуйков. Чуйков, тая бъдеща сталинградска лисица, въздиша (лицемерно, разбира се): „Много жалко, но е точно така — германците ще видят нашето отбранително строителство“ („На Московском направлении“, с. 53). Гудериан е започнал войната именно от другата страна на реката и е виждал всичко много добре: укрепленията са се изграждали и денем, и нощем; нощем — при много силна светлина. Чудно нещо: нито Сандалов, нито Чуйков, нито някой друг ще заповяда строителството да се пренесе на няколко километра в тила, та противникът да не вижда точното разположение на огневите точки и направлението на амбразурите, по които много лесно може да се разкрие огневата система.

            Маршалът на Съветския съюз И. Х. Баграмян през 1940 година наблюдава същата картина в друг окръг: „Изгражда се укрепен район (УР) буквално пред очите на германците. Строителните площадки са заградени с ниски огради. Тия оградки ми приличаха на смокиновите листенца по античните статуи.

            — Как мислите — попитах ръководителя на един от строежите, — досещат ли се германците какво правят нашите строители на брега на реката зад тая ограда?

            — Безспорно! — отговори ми той, без да се замисля. — Трудно би било да не се досещат за характера на нашето строителство.

            Помислих си: подобна тактическа неграмотност у хората, избиращи местата за строителство на укрепления, лесно може да се квалифицира като вредителство. Очевидно точно така е ставало преди години“ (ВИЖ, 1976, №1, с. 54).

            Да. През 1938 година за подобни действия някой щеше да бъде разстрелян. Но през 1940–1941 година във всички западни военни окръзи укрепленията са се изграждали именно по този начин и нито някой от нещо се е страхувал, нито НКВД се е месел в тая работа, нито някого са арестували и разстрелвали. Защо? „Явна демонстрация на отбранително строителство“ — така го определя Баграмян и веднага добавя: „Планът за строителството беше одобрен от висшестоящото началство.“ За укрепленията в районите са отговаряли лично командващите окръзи. Но кой е тоя идиот, дето е одобрил плана? По онова време — Г. К. Жуков. Да, да, същият Жуков — най-бляскавият пълководец във Втората световна война, който не е имал нито едно военно поражение в живота си. Същият Жуков, който току-що се е върнал от Монголия, където е изграждал демонстративно отбрана, а после е нанесъл внезапен удар по 6-а японска армия. Същият Жуков, който след няколко месеца ще стане началник на Генералния щаб и ще въведе драконови правила за опазване на военната тайна при предислоцирането на войски, но „явната демонстрация на отбранително строителство“ ще продължава и дори рязко ще се увеличи.

            Интересно е и поведението на Баграмян в тая ситуация. Баграмян е най-хитрата лисица, каквато е могла да роди човешката природа, а освен това е бил и талантлив командир в най-добрия смисъл на думата. По време на войната той прави най-блестящата кариера в цялата Червена армия: започва я като полковник, завършва я като армейски генерал, заемайки длъжност, която му дава правото да получи званието маршал на Съветския съюз — и го получава. В дадената ситуация той е изпълнявал на границата лично поръчение на Жуков, действайки като подчинен и като личен приятел. Защо Баграмян не се е развикал моментално да спрат демонстративното строителство?! Защо, след като се е срещнал с Жуков, не му е казал: Георгий Константинович, става нещо страшно! Някакви идиоти строят укрепления на самата граница, тия укрепления струват на страната милиони, а противниковата артилерия ще ги унищожи още в първия час на войната, защото знае разположението на всяко укрепление! И тебе, и мене ще разстрелят за тая работа! Но Баграмян нито се е развикал, нито е заудрял с юмрук по масата. На 22 юни става точно така — укрепленията са унищожени, но Сталин не разстрелва нито Баграмян, нито Жуков, нещо повече — повишава ги. Това доказва, че подобно строителство не е нито идиотизъм, нито неграмотност, а нещо друго.

            Според приятелите на Съветския съюз съветските войски не са копаели окопи, защото Сталин е правил всичко възможно да не провокира война. Но обикновените окопи са несравними с железобетонните укрепления. А Сталин изгражда демонстративно гигантска отбранителна линия и не се страхува, че това може да се окаже повод за нападение от страна на Германия. Защо обаче да не се даде заповед на войските да се окопават? В сравнение с новата линия от железобетонни укрепления окопите в никакъв случай не биха могли да помрачат политическата обстановка. Да, ама не. Пристигащите войски не получават такава заповед. Крият ги в горите. Онова, което е предназначено за отбрана, преднамерено ще го покажем на противника, само че никой не бива да види пристигащите войски, което значи, че те не са докарани за отбрана, а за други цели.

            Странен контраст — натрапчиво, демонстративно строителство на самата граница, и унищожаване на шифрограма в щаба на военен окръг. Но това са двете страни на един медал. При Жуков е било така винаги — и по-рано, и по-късно: усилена подготовка за отбрана, извършваща се пред очите на противника, и в същото време — тайно съсредоточаване на войски в горите за внезапен удар…

            Ударите на Жуков винаги са били внезапни…

            6

            На 13 юни Молотов вика германския посланик и му връчва текста на съобщението на ТАСС (В. Хвостов, генерал-майор Л. Грылев, Коммунист, 1968, №12, с. 68). В съобщението се казва, че Германия не иска да нападне СССР, че СССР не искала нападне Германия, но „сили, враждебни на СССР и Германия, заинтересовани от разгръщане и разширяване на войната“, се опитват да ги скарат, разпространявайки провокационни слухове за наближаването на война. В съобщението тия враждебни сили са назовани поименно: „британският посланик в Москва г-н Крипс“, „Лондон“, „английската преса“.

            Нашето изследване няма да бъде пълно, ако не видим какво става в Лондон на 13 юни 1941 година.

            Може с основание да предположим, че на тая дата е имало среща между министъра на външните работи на Великобритания А. Идън и съветския посланик И. М. Майски. На срещата Майски хвърля на масата съобщението на ТАСС, удря с юмрук, тропа с крака и настоява Крипс да бъде прибран от Москва, за да не прави интриги между добрите приятели Сталин и Хитлер, за да се пресекат провокационните слухове за война между СССР и Германия. Така ли именно си представяте тая среща? Грешите. Нещата стоят съвсем иначе.

            На 13 юни действително се е състояла среща между Майски и Идън. Само че Майски не предава съобщението на ТАСС на британското правителство, не тропа с крака и не удря с юмрук по масата. Срещата протича в приятелска атмосфера. Обсъжда се важен въпрос: мерките, които Великобритания ще вземе, за да помогне на Червената армия, „ако в най-близко бъдеще започне война между СССР и Германия“. Сред конкретните мерки са преки военни действия на британската авиация в подкрепа на Червената армия, военни доставки, координация на действията между военните командвания на двете страни („История Второй мировой войны (1939–1945)“, т. 3, с. 352).

            На 13 юни Сталиновата дипломация поставя основите на онова, което след известно време ще бъде наречено „антихитлеристка коалиция“. От страна на Великобритания тук няма нищо лошо: тя е във война с Хитлер. Но Съветският съюз води мръсна игра. С Германия е сключен пакт за ненападение и веднага след това — договор за приятелство. Ако съветското правителство е смятало, че тия документи повече не отговарят на реално създалата се обстановка, те би трябвало да бъдат анулирани. Сталин обаче прави обратното: уверява Хитлер, че СССР изпитва горещи приятелски чувства към Германия и в съобщението на ТАСС разобличава „ония, които искат разширяване на войната“, т.е. — британските политици. В същото време в Лондон се водят разговори за военен съюз с противник на Германия, за конкретни военни мерки против нея. Учудващо: Германия все още не е нападнала Съветския съюз!

            Зад неутралния дипломатически тон се крият съвсем сериозни неща. Неотдавна съветските дипломати са водили преговори с Германия за Полша: „… ако на територията на Полската държава станат промени…“ Сега е дошло времето, когато съветските дипломати започват да говорят за Германия зад гърба й с подобен тон. Учудващо е, че на разговорите в Лондон двете страни употребяват словосъчетанието „ако започне война“, вместо — „ако Германия нападне“. С други думи, събеседниците изобщо не изключват възможността войната да започне не с агресия от страна на Германия, а по някакъв друг начин. Интересното е, че в разговорите в Лондон СССР се поставя на първо място: „ако започне войната между СССР и Германия“, точно така е казано и в съобщението на ТАСС: „… слуховете, че войната между СССР и Германия е близка.“ Защо не е казано обратно: между Германия и СССР, щом се предполага, че агресорът ще бъде Германия?

            Може би и в този случай ще ми се възрази, че съветският посланик с водил разговори без знанието на Сталин, превишавайки пълномощията си, както ония съветски генерали, които са изпращали армиите си на границата, „без да предизвестят Сталин“? Не. В този случай номерът няма да мине. Лично Майски подчертава, че още през 1932 година, когато е заминавал за Лондон, е имал среща с М. М. Литвинов. Народният комисар на външните работи Литвинов го е предупредил, че той ще изпълнява не инструкциите на Литвинов, а на „по-висши инстанции“. По-висшите по това време са Молотов (шеф на правителството, чийто член е Литвинов) и Сталин. През 1941 година Литвинов вече и изгонен, остават „по-висшите инстанции“ — Молотов и Сталин. Майски преживява всички чистки и остава на своя пост много дълго, спасявайки главата си тъкмо защото не е нарушавал инструкциите на „висшестоящите инстанции“.

            За да придобием точна представа за другаря Майски и за съветската дипломация изобщо, трябва да добавим, че след завръщането си в Москва подир 11 години работа в Лондон той съпровожда Сталин на срещата с Чърчил и Рузвелт, на която настоява за оказване на по-голяма помощ. По-късно издава книгата „Кой помагаше на Хитлер“, от която научаваме, че Хитлер не би могъл да започне Втората световна война без помощта на Великобритания и Франция. Освен това съветският посланик прехвърля вината за „множеството жертви и страдания“ върху плещите на страната, която е предлагала военна и икономическа помощ на Сталин още на 13 юни 1941 година.

            7

            Съобщението на ТАСС цели да прекъсне слуховете за неизбежна война между СССР и Германия. Сталин решително се е борил с тия слухове. В началото на юни в Москва отново най-неочаквано се разразява терор. Отново падат глави, при това доста знаменити.

            Хитлер е изправен пред същия проблем. Трудно е да се скрие подготовката за война. Хората я виждат и изказват най-различни предположения. На 24 април германският военноморски аташе изпраща тревожно съобщение в Берлин, че се бори с „явно нелепите слухове за предстояща германо-съветска война“. На 2 май посланикът Шуленбург докладва, че се бори срещу слуховете, но всички сътрудници, пристигащи от Германия, донасят „не само слухове, но и факти, които ги потвърждават“.

            На 24 май шефът на отдела за чуждестранната преса в Министерството на пропагандата на Германия Карл Бьомер в пияно състояние казва нещо в повече за отношенията със Съветския съюз. Той незабавно е арестуван. Лично Хитлер се е занимавал със случая и според думите на Гьобелс придал на това събитие „изключително важно значение“. На 13 юни, в деня, когато е било предадено съобщението на ТАСС, че война няма да има, Карл Бьомер застава пред Народния съд (потресаващо — „народен съд“! — също като в СССР!) и заявява, че думите му са пиянско бръщолевене: разбира се, че война между Германия и Съветския съюз изобщо няма да има! Това обаче не спасява нещастния Бьомер от жестоко наказание, което ще послужи за добър урок на цяла Германия: война няма да има! война няма да има! война няма да има! А за да няма и никакви съмнения в чужбина, Рибентроп изпраща на 15 юни строго поверителни телеграми до своите посланици: очакват се големи преговори с Москва. Това, разбира се, трябва да се съобщи на тоя-оня под най-строг секрет. Например съветникът на германското посолство в Будапеща е бил длъжен да съобщи новината под най-голям секрет на унгарския президент.

            Принципите на дезинформацията са еднакви за всички: ако не искаш врагът да научи тайните ти, крий ги и от приятелите си! Така че на другия ден след съобщението на ТАСС Германия прибягва към преднамерена дезинформация и на дипломатите, и на военните си съюзници. Както вече знаем, и съветското висше командване е правило същото по отношение на съветските войски.

            Вглеждайки се в мрака на германския и съветския социализъм, откриваме потресаващи прилики не само в лозунгите, песните и идеологиите, но и в историческите събития. В историята на националсоциализма има едно събитие, което много прилича на съобщението на ТАСС. На 8 май 1940 година германското радио съобщило, че Великобритания има намерение да нападне Холандия. По-нататък следва най-интересното, а именно: сведенията, че две германски армии са се прехвърлили на границата с Холандия, са „нелепи слухове“, пуснати от „британските подпалвачи на война“. Какво става след това се знае много добре. Съобщението на германското радио и съобщението на съветското радио се повтарят буквално дума по дума. Основната мисъл е: ние не прехвърляме войски, това е измислено от „британските подпалвачи на война“. Знам, че сравнението не може да послужи за доказателство, но в случая двете съобщения не само си приличат, те са почти копия едно на друго.

            8

            След първите ми публикации съветските историци се развикаха; да, придвижване на съветските войски е имало, но съветските историци отдавна са дали задоволително обяснение на тази акция (тя била отбранителна), затова няма смисъл да се търси друго, всичко е ясно.

            Не, господа! Не всичко е ясно. И в Съветския съюз никога никой не е давал задоволително обяснение. Тъкмо липсата на обяснение на тия действия привлече вниманието ми. Съветските генерали и маршали не само че нямат обяснение, ами нито един от тях нито веднъж не е посочил точния брой на дивизиите, участвали в това огромно движение: 191! Нито един от тях никога не е споменал дори приблизителната бройка. Можем ли да очакваме задоволително обяснение от генерал, който или не знае, или съзнателно крие мащаба на протичащите събития.

            Изтъкнатият съветски познавач на първия период от войната В. А. Анфилов казва за Западния специален окръг: „От вътрешните райони на окръга в съответствие със заповедта на наркома на отбраната на запад са се придвижили десет стрелкови дивизии“ („Бессмертный подвиг“, с. 189). И малко по-нататък говори за Прибалтийския специален военен окръг: „Близо до границата са били прехвърлени четири стрелкови дивизии — 23-та, 48-а, 126-а и 128-а.“

            Всичко това е вярно и ние ще намерим множество доказателства, че е било точно така. Но нима от Прибалтийския военен окръг не са се придвижили към границата 11-а и 183-та стрелкова дивизия? Нима всички танкови и моторизирани дивизии по това време са си на мястото?

            Някои съветски маршали, включително и Жуков, казват, че от вътрешността на страната към границата са се придвижили 28 стрелкови дивизии. Това е самата истина. Но не цялата. Маршалът на Съветския съюз А. М. Василевски подчертава, че 28-те дивизии са „положили началото за изпълнението на плана за съсредоточаване на войските“ („Дело всей жизни“, с. 119). 28-те дивизии са само началото. А ние знаем, че е имало и продължение, многократно надвишаващо началото, но маршал Василевски, след като казва нещичко, млъква и точни цифри у него няма да намерим.

            За да се обясни явлението, първо трябва точно да се очертаят неговите размери. Всеки изследовател, който се опитва да обясни придвижването на съветските войски и съобщението на ТАСС, прикриващо това движение, не може да бъде възприет сериозно дотогава, докато не се опита, макар и приблизително, да сумира всичко, което е известно и публикувано за това придвижване.

            След като обясненията на експертите по тоя въпрос не ме задоволиха, аз се обърнах към мемоарите на генерали и маршали, които са взели участие в това придвижване или са го ръководили. И тъкмо тук открих удивителната гъвкавост на съветската историческа наука и на съветските мемоаристи, които избягват отговора.

            Примери.

            Командващият войските на Одеския военен окръг генерал-полковник Я. Т. Черевиченко между 9 и 12 юни е бил в Крим, където е приемал войските от 9-и специален стрелкови корпус. Това го знаем от маршал М. В. Захаров (Вопросы истории, 1970, №5, с. 44). Към тоя корпус пак ще се върнем. Той е бил доста необикновен и не напразно се е казвал „специален“. Но опитайте се да намерите поне един ред за това събитие у генерал Черевиченко. По някакви причини генералът го премълчава. Между другото това е същият Черевиченко, който приема пристигащия корпус, но не знае, че на територията на неговия окръг се съсредоточава цялата армия на генерал-лейтенант И. С Конев и заместника му генерал-лейтенант Макс Рейтер.

            И. С. Конев по време на войната става маршал на Съветския съюз и ние грабваме книгата му с надеждата да намерим обяснение за това как се е оказал в чужд окръг с „Анушките“ си и защо; но с учудване откриваме, че юначният маршал изцяло е пропуснал първия период от войната. Предпочел е да пише за 1945 година и така е озаглавил книгата си — „Сорок пятый“. Взимаме книгата с мемоари на армейския генерал П. И. Батов — Черевиченко е посрещал неговия корпус в Крим. Но, уви, Батов е пропуснал да напише за най-интересното. А той е бил заместник-командващ Закавказкия военен окръг. Възниква въпросът: как и защо се е оказал в Крим начело на елитен корпус? И още: защо корпусът се е наричал специален? Защо части и съединения от корпуса са усъвършенствали елементите на бързина при товаренето на войски и бойна техника в бойни кораби от Черноморския флот и дебаркиране на чужд бряг с превземане и разрушаване на петролни кладенци? Защо в специалния корпус на Батов се е водила невиждана пропаганда дори според стандартите на Червената армия за „освободителна война на територията на агресора“? Защо тази пропаганда се е водила от висши представители на Главното управление по политпропаганда, дошли специално от Москва? Защо на 13 юни 1941 година всички от личния състав на 9-и специален корпус са получили кратки руско-румънски разговорници? Отговори на тия въпроси ще намерим в други източници, но не и в Мемоарната книга на генерал Батов, който е командвал този наистина необикновен корпус. Батов просто елегантно пропуска целия този период.

            След като не намираме отговор тук, сме принудени да се изкачим на по-високо ниво. Но от посветените в тайните — Сталин, Молотов, Маленков, Берия, Тимошенко, Жуков — мемоари е писал само Жуков. Е, и това не е малко. Жуков е бил началник на Генералния щаб, т.е. лично е отговарял за дислоцирането и предислоцирането на войските и без негово разрешение нито един батальон не би могъл да се премести. Освен това службата ВОСО е била подчинена лично на Жуков, т.е. всичко, свързано с използването на жп транспорта за военни цели: ако Жуков не разреши, нито един вагон с военен товар не може да мръдне от мястото си. И накрая: всяко съобщение на ТАСС, в което се е споменавала Червената армия, се е подготвяло в Генералния щаб, т.е. в „кухнята“ на Жуков.

            Жуков е единственият източник, който е имал отношение към целия комплекс от въпроси, поставени в тази глава. В мемоарите си той е бил длъжен да поеме върху себе си цялата отговорност за невярното съобщение на ТАСС или да се разграничи от него: ами някакви си цивилни другари взели, че вдигнали тупурдия, излъчили в ефир едно глупаво съобщение на ТАСС, без да познават истинската обстановка и без да попитат Генералния щаб имали предислоциране на войски, или няма.

            И така отговори на всички въпроси трябва да има в мемоарите на Жуков. С вълнение разтваряме дебелия сив том „Спомени и размисли“ и не откриваме нито спомени, нито размисли. Жуков бяга от отговорите. Неговата книга е написана така, сякаш читателите са умствено непълноценни. „Да — казва Жуков, — прехвърляне на войски имаше.“ Но не казва каква е целта на това прехвърляне. Жуков отминава с мълчание и количеството на войските. Забравя да каже кой и кога е взимал решение за прехвърлянето им. Остава неясно защо началото на предислоцирането и съобщението на ТАСС, което опровергава слуховете за него, съвпадат по време. Разминаване на две ведомства? Или тъкмо обратното — точна координация на действията?

            Вместо цифри и обяснения Жуков дава обширно описание на дислоцирането — на цели три страници. Хитростта тук се състои в следното: Жуков не описва прехвърлянето на войските от свое име, а цитира приятеля си Баграмян, който по това време не е имал достъп до държавните тайни. Слушайте Баграмян, който по това време е бил… полковник! Слушайте Баграмян, който по това време е бил в Първи стратегически ешелон и не е имал право да знае нито състава, нито крайната цел на придвижването на Втори стратегически ешелон. Тъй като е в Първи, Баграмян е могъл да наблюдава незначителна част от пристигащите войски. Тъкмо с това описание Жуков се спасява от необходимостта да каже истината.

            В какво положение изпада Жуков, който използва цитати от Баграмян? Ами например в същото, в което би изпаднал стъпилият на Луната астронавт, описвайки я с фрагменти от романите на Жул Верн и Хърбърт Уелс, на които не им се е случвало да стъпят на нея.

            За какви ни мисли Жуков нас, читателите? Ако искаме да научим мнението на Иван Христофорович Баграмян, ще отворим книгите му и сами ще си ги прочетем. Спор няма, Баграмян пише много и хубаво, той е с блестяща ерудиция и точна памет, майстор е на тънкия анализ, но не е планирал и не е ръководил предислоцирането на Втори стратегически ешелон. И планът, и ръководството са на Жуков. Ето защо от книгите му бихме искали да разберем какво е неговото мнение, да видим обстановката от главозамайващата височина на неговото положение, а не от камбанарията на Иван Христофорович.

            Острият завой на Жуков зад гърба на Баграмян е несръчен опит да се избяга от отговора; има данни, че тук не всичко е чисто, не всичко е гладко, че има нещо, което тогава се е налагало да се крие, както се налага да се крие и след петдесет години.

            За съобщението на ТАСС и за събитията, станали на същата дата, се говори много. Но говорят само ония, които не са били допуснати до тайните на Втори стратегически ешелон. А ония, които са знаели крайната цел на предислоцирането, мълчат или цитират свидетелствата на непосветените.

            Има за какво да мълчат.

            А сега да направим равносметка на станалото през тоя ден. На думи: „британските подпалвачи на война“ искат да предизвикат война между СССР и Германия. На дело: Съветският съюз води тайно преговори за военен съюз срещу Германия със същите тия „подпалвачи на война“.

            На думи: не прехвърляме войски. На дело: прехвърляме такива количества, каквито никой никога не прехвърлял.

            На думи: учения. На дело: предстои нещо много по-сериозно.

            Глава 23

            За изоставените военни окръзи

            В Червената армия отдавна е въведено правилото: войските още са в поход, а командването вече тръгва към мястото, където предстои да се действа.

            Маршал на Съветския съюз К. К. Рокосовски

            1

            Съветски генерал, който се изкачва по служебната стълба, минава през длъжностите: командир на дивизия, на корпус, командващ армия… И накрая — командващ военен окръг. Но тази длъжност не е просто следващата степен. Това е скок. Командващият окръг е военен началник от висок ранг, но освен това е своего рода военен губернатор на територия от стотици, хиляди, а в някои случаи и десетки милиони километри, на която живеят милиони и дори десетки милиони хора. Командващият военен окръг отговаря не само за войските, но и за използването на населението, на промишлеността, транспорта, комуникациите, селското стопанство, природните ресурси за целите на войната.

            Преди войната територията на Съветския съюз е била разделена на шестнайсет военни окръга. Осем са били гранични, други осем не са имали граници с чужди държави и са се смятали за вътрешни. Всеки окръг е важен по свой начин. В един има много войски, в други — по-малко, но затова пък те са мощен промишлен и мобилизационен потенциал.

            На 13 май 1941 година седем души командващи вътрешни военни окръзи (Московският е изключение) са получили изключително важно нареждане: във всеки от седемте окръга да се сформира по една нова армия с непосредственото участие на всички щабове и войски от окръга; командващите окръзите лично да оглавят новите армии и точно след един месец, на 13 юни 1941 година, да започне прегрупирането на запад.

            И така, седемте командващи вътрешни военни окръзи се превръщат в командващи армии. Но само седем генерали не вършат работа. Всеки командващ армия има нужда от заместници, щаб, началници на артилерията, на инженерни войски, на свързочни и на тила. Откъде да се вземат толкова генерали? Проблеми няма. При Сталин всичко е подготвено, всичко е предвидено. Аз започнах разказа за прегрупирането на войските от дивизията на Уралския военен окръг. На базата на този пример ще обясним и Сталиновото решение. В Уралския военен окръг се създава 22-ра армия. Командващият окръга генерал-лейтенант Ф. А. Ершаков лично оглавява армията. Членът на военния съвет на окръга комисарят на корпус Д. С. Леонов става член на военния й съвет. Началник-щабът на окръга генерал-майор Г. Ф. Захаров става неин началник-щаб, а щабът на окръга се превръща в щаб на 22-ра армия.

            Въпросът е: кого да оставят на Урал? Урал — това е Магнитка, Уралмаш, никому неизвестният тогава Танкоград. Урал — това е стоманеният пояс, който свързва Европа и Азия в неделим монолит. Урал — това са ресурси, заводи, работна сила в лагерите.

            Не е ли опасна цялата тази територия да се остави без военен губернатор? Ще ми подскажат, че всеки командир си има заместник, който е предвиден точно за това — да замества командира, докато той отсъства. Но работата е там, че заместник-командващият Уралския военен окръг генерал-лейтенант М. Ф. Лукин вече е получил заповед да се премести в Забайкалието. Там той е сформирал 16-а армия и след съобщението на ТАСС тя тайно е тръгнала на запад. Затова начело на Уралския окръг се оказва никому неизвестният генерал-майор А. В. Катков, фактически без щаб, след като командването на окръга е оглавило новосформираната армия.

            Същото е станало и в Харковския военен окръг. Знаем, че в навечерието на войната на границата с Румъния е сформирана 18-а армия. Командването и щабът на тая армия са командването и щабът на Харковския военен окръг. Командващият окръга генерал-лейтенант А. К. Смирнов, началник-щабът генерал-майор В. Я. Колпакчи, началникът на авиацията на окръга генерал-майор С. К. Горюнов и всичките им подчинени са прехвърлени на границата с Румъния, в новата 18-а армия. Така че окръгът остава без всякакво ръководство.

            19-а армия — това са всички войски и щабове от Севернокавказкия военен окръг. Командващият окръга генерал-лейтенант И. С. Конев е обединил всички войски от своя окръг в 19-а армия, оглавил я е и е поел на запад, оставяйки окръга без всякакъв военен контрол. Теоретически вместо него е трябвало да остане неговият заместник — немският комунист генерал-майор Макс Рейтер, но вече знаем, че по това време той не е бил в Кавказ, а в Украйна и по-точно в Черкаси, където са пристигали ешелоните на 19-а армия. Знаем, че Рейтер е бил в Украйна — не само от мемоарите на М. В. Захаров, но и от много други източници — например от мемоарите на маршал И. Х. Баграмян („Так начиналась война“, с. 63).

            Да видим какъв е командният състав на ВВС в Севернокавказкия военен окръг. Командващият е генерал-майор Е. М. Николаенко, началник-щаб на ВВС — полковник Н. В. Корнеев, командир на изтребителната авиодивизия — генерал-майор Е. М. Белейки. След съобщението на ТАСС ги виждаме на същите длъжности, само че не в окръга, а в 19-а армия, която тайно се прехвърля в Украйна.

            20-а армия — това е Орловският военен окръг. Командващият окръга генерал-лейтенант Ф. Н. Ремезов е обединил всичките си войски и войските от Московския военен окръг под свое командване, взел е щаба на окръга, след като го е превърнал в щаб на 20-а армия, и е поел тайно на запад, изоставяйки централната част на Русия на произвола на съдбата, без военен контрол.

            21-ва армия — това е Приволжкият военен окръг. Командващият окръга генерал-лейтенант В. Г. Герасименко е станал командващ 21-ва армия, началник-щабът на окръга генерал В. Н. Гордов — началник-щаб на армията. Началниците на различните родове войски и служби, стотици други командири заменят в своите названия думите „Приволжки военен окръг“ с „21-ва армия“. Например, ако ви попадне информация, че главният маршал на ВВС Г. А. Ворожейкин в началото на 1941 година (по това време, разбира се, с по-нисък чин) е оглавявал авиацията на Приволжкия военен окръг, без да надничате в архивите, може да твърдите, че след 13 юни той е станал началник на авиацията на 21-ва армия и тайно е отпътувал към границата с Германия. Ако знаете, че генерал-полковник от инженерни войски Ю. В. Бордзиловски по същото време и в същия окръг (с по-нисък чин, разбира се) е служил в инженерния отдел, без всякакво колебание може да твърдите, че след съобщението на ТАСС е служил в инженерния отдел на 21-ва армия.

            В Сибирския военен окръг (с командващ генерал-лейтенант С. А. Калинин) е била сформирана 21-а армия, а в Архангелския (с командващ генерал-лейтенант В. Я. Качалов) — 28-а армия.

            В един и същи ден, на 13 юни 1941 година, в момента, когато по съветското радио се предават странните съобщения на ТАСС, по безкрайните територии на Централна Русия, Северен Кавказ, Сибир, Урал, от Архангелск до Кубан и от Орел до Чита старият военно-териториален ред фактически престава да съществува. В случай на бунт, да речем, той не би могъл да бъде потушен — ВСИЧКИ дивизии са се придвижили към границата с Германия. Нещо повече — не би имало и кой да вземе решение за потушаването на евентуалния бунт — фактически всички генерали тайно са отишли на запад. Бунтовете се потушават от НКВД, но в случай на доста сериозни събития само войските на НКВД са крайно недостатъчни, необходима е армия. Между другото във войските на НКВД в тоя момент са ставали не по-малко странни неща, но за тях — по-нататък.

            Възниква въпросът: какво е ставало? Може би Сталин не е имал доверие на своите командващи и е решил да ги свали всичките едновременно? Не, не е така. Всички, на които не е имал доверие, Сталин предвидливо ги е изтребил, а на тяхно място е поставил ония, на които е имал доверие. Трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че на мястото на заминалите генерали често пъти не е оставал никой. След като командващият окръга е взимал със себе си своите заместници, началник-щаба, целия щаб и е тръгвал тайно на запад, Сталин не е назначавал нов генерал. Например командващият Сибирския военен окръг генерал-лейтенант С. А. Калинин е превърнал цялата войска и щаба на окръга в 24-та армия и тайно я е извел на запад, а новият генерал е пристигнал в Сибир чак през 1942 година („Советская военния энциклопедия“, т. 7, с. 338). Новите командващи на всички останали вътрешни военни окръзи са идвали или със закъснение от няколко месеца, или са били генерали от третостепенно значение, които никога — нито по-рано, нито по-късно — не са били удостоявани с честта да командват окръг или армия. Ярък пример в това отношение е генерал-майор М. Т. Попов в Приволжкия военен окръг.

            Остава да предположим, че всички командири и техните войски е трябвало да направят нещо по-сериозно от запазването на съветската власт във вътрешните райони на Съветския съюз.

            От всички осем вътрешни окръга изключение прави Московският. Естествено, Москва си е Москва. Тук за разлика от всички останали вътрешни окръзи командващият не е бил нито генерал-лейтенант, нито дори генерал-полковник, а армейски генерал — И. В. Тюленев.

            Но ето, че под прикритието на съобщението на ТАСС съветските генерали, щабовете, войските напускат вътрешните военни окръзи. И дори изключителното положение на Московския не го спасява от тая участ. Всички войски от окръга отиват да подсилят Първи стратегически ешелон и 20-а армия от Втори. Всички оръжейни запаси, боеприпасите, имуществото от Московския военен окръг са изпратени на западната граница. След това идва ред и на командването. Ясно е, че генерал И В Тюленев в този момент е бил с много по-висок чин (а се е ползвал и с голямото доверие на Сталин), за да командва само армия. С решение на Политбюро в присъствието на Сталин Тюленев е назначен за командващ Южния фронт. Заминавайки на юг, той взима със себе си целия щаб на Московския военен окръг начело с генерал-майор Г. Д. Шишенин. Вече знаем състава на Южния фронт: 9-а (свръхударна) и 18-а (планинска ударна) армия, 9-и специален и 3-ти въздушнодесантен корпус, авиацията на фронта…

            Решението управлението и щабът на Московския окръг да бъдат преобразувани в управление на Южния фронт и прехвърлени във Виница, е било взето на 21 юни 1941 година, но има достатъчно сведения, че за офицерите от щаба това решение е било неочаквано, дори нещо повече, много отдели от щаба в тоя момент вече са били в района на границата с Румъния. Например генерал-майор А. С. Осипенко, заместник-командващ ВВС в Московския военен окръг, в началото на 1941 година вече е бил там.

            Командването и щабът на окръга, заминавайки за Виница, всъщност изоставят столичния окръг, без да предават някому командването — на мястото на заминалите командири никой не е бил назначен.

            Нима дори Московският военен окръг е останал без военно ръководство? Да. Наистина след нападението на Германия, на 26 юни 1941 година, командването на окръга е поето от генерал-лейтенант П. А. Артемиев („Ордена Ленина Московский военный округ“, с. 204), формално тук е имало някой, а фактически — никой! Артемиев не е военен. Той е чекист. Длъжността, която е заемал, преди да дойде в Московския военен окръг, е началник Управление на оперативните войски на НКВД. През юли Сталин е назначил за член на военния съвет на Московския военен окръг дивизионния комисар на войските от НКВД (по-късно генерал-лейтенант) К. Ф. Телегин. Той също е чиста проба чекист, който преди това е служил в частите на Осназ, а по време на Голямата чистка е бил политкомисар на войските на НКВД в Московския окръг, после е заемал някакъв отговорен пост в централния апарат на НКВД.

            Чудно нещо! Дори по времето на Голямата чистка военните окръзи са си оставали военни. Сега Московският окръг на НКВД по нищо не се различава от Московския военен окръг. Теоретически Московският военен окръг съществува, но в Москва няма бойни части на Червената армия, има само две дивизии на НКВД и двайсет и пет изтребителни батальона също на НКВД.

            Генерал-лейтенант К. Ф. Телегин си спомня, че в момента, когато в щаба на Московския военен окръг идват „новите хора“, т.е. чекистите, много от отделите на щаба рязко са съкратени, а най-важните, без които един военен окръг не може да съществува — оперативният и разузнавателният — изобщо липсват. „Новите хора“, които зле са разбирали военната специфика, е трябвало „да употребят немалко усилия и време, за да се запознаят със състоянието на окръга, с неговите задачи и възможности“.

            И така под прикритието на съобщението на ТАСС военни командири от най-висш ранг, които стоят начело на армии, а един дори — начело на фронтови щаб, тайно се прехвърлят на границата с Германия, изоставяйки на произвола на съдбата (и на НКВД) ВСИЧКИ вътрешни военни окръзи. Безспорно е, че подобно нещо в съветската история не се е случвало никога — нито по-рано, нито по-късно, както е безспорно, че такова движение е пряко свързано с война, която за Съветския съюз е абсолютно неизбежна и неотвратима. Ако е имало макар и най-малко съмнение, че войната не е неизбежна, поне тук-таме командирите биха останали на своите места. НО! Тия действия на съветското командване не са подготовка за отбранителна война. При една продължителна отбранителна война никой не праща всичките си командири на противниковата граница, част от тях остават на ония територии, на които противникът може да се появи неочаквано. Освен това при продължителна отбранителна война е абсолютно необходимо присъствието на истински военни, а не на полицаи в най-важните индустриални и транспортни центрове на страната, за да бъдат защитавани и за да се използва правилно целият военен потенциал на тила за нуждите на войната.

            Само в случай че съветското командване е планирало светкавична война на противникова територия, разчитайки на предвоенните мобилизационни запаси повече, отколкото на въоръжението, което може да бъде произведено в хода на войната, генералите няма какво да правят в индустриалните центрове, тяхното място е на границата.

            Не стигаме ли далеч в разсъжденията си? Не. Генерал-лейтенант К. Ф. Телегин, имате думата: „Тъй като се предполагаше, че войната ще се води на противникова територия, складовете, които преди войната се намираха в границите на окръга, с мобилизационни запаси от въоръжение, имущество и боеприпаси, бяха предислоцирани в граничните военни окръзи“ (ВИЖ 1962, №1, с. 36).

            Нима това са мои измислици?

            Глава 24

            За черните дивизии

            Сталин ще прибегне до насилие в невиждани размери.

            Л. Троцки, 21 юни 1939 г.

            1

            Основната прилика между Първи и Втори стратегически ешелон е, че най-мощните армии в техния състав се разгръщат не срещу Германия, а срещу петролните залежи на Румъния. Основната разлика между Първи и Втори стратегически ешелон е цветова. Да, да. Ешелоните са били с различен цвят. Първи е бил със зелен и сиво-зелен цвят (защитен, както казват в армията) — в цвета на милионите войнишки гимнастьорки. Защитният цвят е доминиращ и във Втори ешелон, но той е обилно изпъстрен с черен.

            Веднъж ми се случи да присъствам на среща с генерала от запаса Ф. Н. Ремезов, който през 1941 година под прикритието на съобщението на ТАСС е изоставил Орловския военен окръг, обединил е цялата му войска и войските от Московския в 20-а армия и, след като я е оглавил, тайно я е повел на запад. Разговорът се водеше в тесен кръг, външни лица нямаше и затова той беше доста откровен. Слушатели бяха офицери и генерали от щаба на окръга, запознати с тоя въпрос не само от мемоарите на генерала. Завърза се спор. В разгорещения спор един темпераментен полковник зададе на генерал Ремезов следния директен въпрос: защо немците наричат 69-и стрелкови корпус от вашата армия „черен корпус“? Генерал Ремезов не даде задоволителен отговор. Той все се връщаше към 56-а армия, която е командвал по-късно и която поради недостиг на сиви шинели била облечена в черни, железничарски. Но това е било през декември.

            Ремезов явно бягаше от отговора. Питаха го за юни 1941-ва, когато недостиг все още не е имало и войниците не са тичали, облечени в шинели — много естествено: било горещо. В 69-и стрелкови корпус доста войници през лятото са били облечени в черна униформа. И те наистина не са били много малко, щом германското разузнаване ги е забелязало и неофициално е нарекло 69-и корпус „черен“.

            Тоя корпус не е бил единствен. 63-ти стрелкови от 21-ва армия от Втори стратегически ешелон също фигурира като „черен корпус“ в германските документи. Командирът на тоя корпус Л. Г. Петровски е бил голям пълководец от гледна точка на всички възможни стандарти. На петнайсет години той участва в щурма на Зимния дворец, минава през цялата гражданска война, три пъти е тежко раняван. В края на гражданската война осемнайсетгодишният Петровски е вече командир на полк. На двайсет години блестящо завършва Генералщабна академия. Командва най-добрите съединения на Червената армия, включително 1-ва Московска пролетарска стрелкова дивизия. На 35 години е заместник-командващ Московския военен окръг.

            Командирът на корпуса Петровски се проявява в боевете като пълководец от стратегически мащаб. През август 1941 година получава войнското звание генерал-лейтенант и е назначен за командващ 21-ва армия. В един момент 63-ти стрелкови корпус след ожесточени битки е попаднал в обкръжение Сталин заповядва на Петровски да изостави корпуса и незабавно да оглави армията. Петровски моли заповедта за назначението му за командващ армията да бъде отсрочена с няколко дни и връща самолета, който е изпратен да го вземе, натоварен с ранени войници.

            Петровски извежда от обкръжение своя „черен корпус“ и отново се връща в тила на противника, за да изкара от обкръжение още една дивизия — 154-та стрелкова (командир на дивизията по това време е бригаден командир А. С. Фоканов). По време на пробива Петровски е бил смъртоносно ранен. Германските войници, които са намерили и разпознали трупа му, по заповед на висшестоящото началство погребали съветския генерал с всички подобаващи военни почести. На гроба му е поставен огромен кръст с надпис на немски: „Генерал-лейтенант Петровски, командир на «черния корпус»“.

            Съветски източници потвърждават тоя необичаен жест на германското командване по отношение на съветския генерал. За действията на 63-ти „черен корпус“ може да се прочете по-подробно в статия, публикувана във ВИЖ, 1966, №6. „Советская военная энциклопедия“ (т. 6, с. 314) потвърждава правотата на тая статия. За „черния корпус“ на Петровски се споменава и в книгата на генерал-лейтенант от артилерията Г. Д. Пласков („Под грохот канонады“, с. 163).

            Германското разузнаване е отбелязало наличието на черна униформа и в други армии от Втори стратегически ешелон. Когато тая униформа е преобладавала над обичайната зелена, полковете, дивизиите, а понякога и цели корпуси са получавали названието „черни“. 24-та армия от Втори стратегически ешелон, тайно вдигната от Сибир, не е била изключение. В хода на боевете германците са нарекли „черни“ няколко от нейните полкове и дивизии. Но още преди да влязат в бой, с дивизиите и корпусите на тая армия са ставали доста странни неща.

            В края на юни ешелоните на тая армия са се проточвали на разстояние от хиляди километри. По това време командващият армията генерал-лейтенант С. А. Калинин (след като е изоставил Сибирския военен окръг) вече е в Москва и решава проблема за прехраната на 24-та армия. Той е приет от секретаря на Московския градски комитет на партията. Има думата генерал-лейтенант С. А. Калинин: „Секретарят на МГП се свърза по телефона с Народния комисариат на вътрешните работи.

            — Другарят, с когото току-що говорих — поясни секретарят на МГК, — има опит в организирането на изхранването. Дълго време се е занимавал с тая работа при строителството на канала Волга-Москва. Той ще ни помогне.

            След двайсетина минути в кабинета на секретаря влезе висок, стегнат, строен командир от НКВД с три ромба на яката на гимнастьорката, бързо се договорихме по всички въпроси“ („Размышления о минувшем“, с. 133).

            Жалко, че генерал Калинин се стеснява да спомене имената на секретаря на МГК и на стройния военен с трите ромба.

            След първите боеве 24-та армия попада в сигурни ръце: командването и е поето от генерал-майор от НКВД Константин Ракутин. А генерал-лейтенант С. А. Калинин по лична заповед на Сталин се връща в Сибир. Не, не да командва окръга. Окръгът си остава без военно ръководство. По заповед на Сталин Калинин сформира, десет нови дивизии. Даваме думата на Калинин: „Съединенията се формираха в такива места, където по-рано изобщо не е имало военни части. Аз започнах работата си с посещение на тия пунктове.

            Първият ми полет беше до един сибирски град. Няколко години преди войната там, в затънтените гори, е било построено градче с дървени бараки за дървосекачи. Точно то беше използвано за разквартируване на частите от съединението, което се формираше.

            Почти от всички страни градчето беше заобиколено от непроходима тайга“ (пак там, с, 182).

            Всичко за „градчетата с дървени бараки за дървосекачи“ намираме в „Архипелаг ГУЛАГ“, в трите тома на Александър Солженицин. И така: десет нови дивизии (с над 130 000 души) в Сибирския военен окръг се формират не по места, където по-рано е имало военни части, а в „градчета с дървени бараки“. Може би ще ми се каже, че едва ли са превърнали затворниците във войници. Просто генерал Калинин е използвал празните бараки, за да разквартирува пристигащите мобилизирани запасняци, които тук се подготвят за войници. Добре. Ще се съгласим с това. Но в такъв случай къде са отишли „дървосекачите“? Защо градчето (а то не е единствено) е празно? Ами просто защото генерал Калинин ОЩЕ ПРЕДИ ВОЙНАТА е комплектувал 24-та армия с „дървосекачи“, тайно я е подготвил и я е изпратил на запад. Ето защо полковете и дивизиите в тази и във всички останали армии от Втори стратегически ешелон са били „черни“: „дървосекачите“ много често изобщо не са били обличани във военна униформа. Тъкмо затова армията, която Калинин тайно е прехвърлил на запад, е зачислена на продоволствие не към. Управлението по организация на тила към Генералния щаб на РККА, а към Главното управление на лагерите при Народния комисариат на вътрешните работи. Ето защо Сталин поставя начело на 24-та армия не получекиста Калинин, а чекиста от чиста проба Ракутин. Той по-добре е знаел как трябва да се оправя с „дървосекачите“.

            2

            Добре известно е, че по време на войната Сталин прочиства ГУЛАГ, изпращайки на фронта всичко годно да носи оръжие. Понякога поради липса на униформи затворниците са били изпращани на фронта в техните си дрехи. По принцип разликата не е голяма: същите груби ботуши като войнишките, през зимата — същата ушанка, през всички сезони — бушлат*, който се различава от войнишкия само по цвят.

            [* Бушлат — сукнена куртка. — Б.р.]

            А ние живеем с убеждението, което кой знае откъде се е взело, че Хитлер ни е нападнал, а Сталин е изпратил на фронта затворниците, за „да си изкупят вината“.

            Но германските войски се сблъскват с „черните“ дивизии и корпуси още в началото на юли 1941-ва. Тия дивизии и корпуси започват да се придвижват към западните граници на 13 юни 1941 година. А армиите от Втори стратегически ешелон, в чийто състав влизат всички „черни“ дивизии и корпуси, са били сформирани още през юни 1940 година, когато Хитлер се е обърнал гърбом към Сталин, изтегляйки от границата със СССР почти всичките си дивизии.

            Всяка армия от Втори стратегически ешелон е създавана специално, с оглед внезапната й поява на западната граница. Всяка армия е била създадена в района на най-голямата жп магистрала. Всяка е била от района на концлагерите: там хората са научени на ред, задоволяват се с малко и да се вдигнат от лагерите е много по-лесно, отколкото от селата — и бездруго вече са събрани, групирани на бригади; но най-важното е, че ако се приберат хората от селата, ще плъзнат слухове за мобилизация и война. А Сталин иска всичко да става тихо, кротко, без излишни приказки. Тъкмо затова е написал и съобщението на ТАСС. Тъкмо затова хиляди мъже предварително са събрани в лагерите — първо да ги научат на дисциплина, после без много-много шум да ги пратят на фронта.

            След много години за това време ще се напишат книги и ще се пеят песни. Спомнете си Висоцки:

            И другие заключенные

            пусть читают у ворот

            нашу память застекленную —

            надпись: „Все ушли на фронт!“*

            _И други затворници

            нека четат пред вратите

            нашата памет остъклена

            с надпис „Всички отидоха на фронта!“

            Или написаното от бившия криминален Михаил Дьомин: „Почти цялата армия на Рокосовски се състоеше от лагерници“ („Блатной“ с. 26).

            През целия си живот Рокосовски е командвал само една армия — 16-а. Но е забравил да съобщи в мемоарите си от какви хора е била съставена. Рокосовски започва мемоарите си с думите: „През пролетта на 1940 година бях със семейството си в Сочи“, забравяйки да каже, че преди това е бил В ГУЛАГ.

            Наистина по-нататък в книгата си между другото споменава: „Животът ме убеди, че може да се вярва дори на ония, които някога по някакви причиниха нарушили закона. Дайте възможност на такива хора да изкупят вината си и ще видите, че доброто у тях ще надделее, обичта към родината, към народа, стремежът на всяка цена да си възвърнат доверието им ще ги направят смели воини“ (К. К. Рокосовски. „Солдатский долг“, с. 136).

            С това Рокосовски абсолютно еднозначно признава, че е имал достатъчно възможности да се убеди, че затворникът може да се превърне във войник.

            Но не това е главното.

            Главното е, че Сталин предоставя на затворниците „възможността да изкупят вината си“ и „да станат храбри воини“ ПРЕДИ НАПАДЕНИЕТО НА ХИТЛЕР. Армиите, специално приспособени да приемат в своя състав затворници в качеството на пушечно месо, са започнали да се формират още преди да се появи планът „Барбароса“! 16-а армия — родоначалницата на Втори стратегически ешелон — е била създадена (в Забайкалието, където е имало достатъчно затворници) в района на Транссибирската магистрала за бързо прехвърляне на запад. Тя и преди Рокосовски е била наказателна. Рокосовски приема командването й чак през август 1941 година. А преди него е била ръководена от друг генерал, жертва на чистките — Михаил Фьодорович Лукин, на когото му предстои да се отличи в страшната битка край Смоленск, предстои му тежко раняване, плен, ампутация на крак, признание от страна на германците, че е доблестен воин, отказ да им сътрудничи, четири страшни години в германски концлагер, освобождаване и отново ГУЛАГ, по-точно — затвор.

            За германското командване срещата с 16-а армия на Лукин е пълна изненада, както и с целия Втори стратегически ешелон. Ето защо германските архиви пазят доста документи за тая среща. Всеки, който има желание, може да намери в тях стотици и хиляди снимки, на които са запечатани моменти от оценяването на съветски войници от Втори стратегически ешелон. И тук, между лицата на млади момчета, току ще се мерне лице на човек, блъскан от живота, облечен във военна униформа без отличителни знаци. И не може да се разбере с черен бушлат ли е или със зелен. Но дори да е със зелен, и той не може да скрие, че човекът не прилича на войник. Освен това тия хора са с груби мазолести ръце, с бръснати глави и изпити лица. Защо са толкова слаби, та те все още не са минали през германските концлагери? Ами ще ви обясня защо: такива като Рокосовски са отивали от ГУЛАГ в армията, но първо са се поохранвали в Сочи, а тия хора са се разминали със Сочи…

            Щом германската армия още в началото на юли среща корпуси и дивизии, пристигнали със състава на армиите от далечните уралски, сибирски, забайкалски провинции, значи Сталин е снабдил затворниците с бойно оръжие преди 22 юни 1941 година.

            3

            Нямам представа какво е знаело германското разузнаване през първата половина на юни и какво не е знаело. Но хайде да си представим, че е знаело съвсем малко, само отделни откъси, които се знаят сега, а именно:

            1. Към западните граници на Съветския съюз тайно се придвижват няколко армии.

            2. В състава на тия армии определено количество войници, а понякога цели дивизии (по 15 000 души всяка) и дори цели корпуси (над 50 000 души всеки) са облечени в необичайна черна униформа, която прилича на затворническа.

            3. Минимум една от тия армии и зачислена изцяло към ГУЛАГ на НКВД.

            4. Съветското правителство в съобщението на ТАСС категорично и публично отрича необичайността на това прехвърляне на войски и неговата масовост и говори за „обичайни учения“.

            От началника на военното разузнаване се иска да оцени обстановката и срочно да даде препоръки на правителството. Основният въпрос, на който трябва да се даде категоричен отговор, е: ако ние не нападнем, какво ще направи Сталин — ще изземе оръжието от затворниците и ще ги върне в ГУЛАГ или просто ще ги разпусне да си вървят по домовете? А може би Сталин има и други варианти за използването на въоръжените затворници, които тайно се изпращат на границата с Германия?

            Глава 25

            За командирите на бригади и командирите на дивизии

            Може да победи силен противник само оня, който преди това е победил собствения си народ.

            Шан Ян, V в. преди Христа

            1

            Ние започнахме разказа за „черните дивизии“ и корпуси с 63-ти стрелкови корпус от 21-ва армия. Във връзка с това споменахме командира на корпуса Петровски и бригадния командир Фоканов. Защо те не са генерали? Отговорът е прост. В „черните“ корпуси и дивизии не само войниците и офицерите, но и висшите командири са били ветерани от „градчетата с дървени бараки за дървосекачи“.

            Пред 1940 година за висшия команден състав на Червената армия са били приети воинските звания комбриг (бригаден командир), комдив (командир на дивизия), комкор (командир на корпус), командарм (командващ армия). За отличителни знаци са се използвали ромбове на яките. Един ромб — за командир на бригада, два — за командир на дивизия и т.н. Но ето че през май 1940 година Сталин прави подарък на висшия състав на армията си — той въвежда генералското звание, лампазите, звездите вместо ромбовете. Новите звания: генерал-майор, генерал-лейтенант, генерал-полковник, армейски генерал — изобщо не са свързани със старите воински звания. Правителствена комисия е извършила преатестация на целия висш команден състав, при което много бригадни командири стават полковници, т.е. понижени са с една степен по-долу от званието, което са имали само допреди няколко години. Някои бригадни командири са станали генерал-майори, а бригадният командир И. Н. Музиченко — генерал-лейтенант. Много армейски командири стават генерал-полковници — О. И. Городовиков, Г. М. Щерн, Н. Н. Воронов. В. Я. Качалов е понижен, той става генерал-лейтенант. Затова пък командирът на корпус Г. К. Жуков получава най-високото генералско звание — армейски генерал. Между другото не е широко известен фактът, че Жуков е бил генерал №1. Той пръв получава генералско звание в Червената армия. С постановление на съветското правителство от юни 1940 година воинско звание генерал и адмирал получават 2056 воини.

            Въвеждането на воинското звание генерал е Сталиновата бучка захар след голямото размахване на камшика през 1937–1938 г. Защо изведнъж другарят Сталин е станал толкова добър? Ами защото е планирал да пусне в обръщение в най-близко бъдеще всичките си командири. В противен случай би могло да не се бърза толкова с бучката захар.

            Но на Сталин не му стигат хиляда генерали. Създават се нови и нови дивизии, формират се корпуси и армии. И генералските длъжности се заемат от полковници. Ще срещнем не по-малко от стотина полковници, които заемат генералски длъжности, каквато е длъжността командир на дивизия. А малко по-горе вече срещнахме полковник И. И. Федюнински дори на длъжността командир на 15-и стрелкови корпус от 5-а армия.

            Но въпреки всичко командири не стигат. Докато Хитлер е бил обърнат с лице към Сталин, Сталин май се е задоволявал с наличния състав. Хитлер обаче се обръща с лице към запад и гърбом към Сталин. И ето че на Сталин вече му трябват командири от по-висок ранг. При това много, много командири! Ето защо вагоните със затворници бързат към Москва. Тук, на „Лубянка“, посрещат най-учтиво бившите командири, минали през ГУЛАГ, за да им обяснят, че е станала грешка. Наказателните дела са прекратени, присъдите се отменят. Командирите бързат за Сочи, а оттам — под бойните знамена. Но не всички се радват на еднаква почит. Едни получават генералски звания и сред тях е генерал-майор К. К. Рокосовски, бъдещ маршал на Съветския съюз, но повечето от излезлите от затвора си остават със старите воински звания: комбриг, комдив, комкор. Странно положение се създава в Червената армия, където продължават да съществуват две системи на воински звания за висшия команден състав, две системи на отличителни знаци, две различни униформи. Едни командири ходят гордо със звезди и червени лампази (във войската им казват „раирани гащи“), в гиздави парадни униформи, а други, които вършат същата работа, носят скромни ромбчета.

            Мелгунов е описал и документално удостоверил един използван от чекистите в Киев похват по време на Червения терор. Оня, който не е искал да отговаря на въпросите на чекистите, без много-много приказки е бил слаган в ковчег, заравян, после изравян и разпитът отново е продължавал.

            По принцип Сталин прави същото през „периода преди войната“: в годините на Голямата чистка хиляди командири попадат в ГУЛАГ, някои със смъртни присъди, други с дългогодишни, и са изпратени в Колима. Според много свидетелства (например „Колимски разкази“ на В. Шаламов) животът тук не е по-добър вариант от разстрела. И изведнъж хора, които вече са се простили с живота, пътуват с вагони I класа, охранват се в санаториуми за номенклатурата, дават им в ръцете властта, която са имали някога, и възможността „да изкупят вината си“. Само генералско звание не им дават (т.е. не им дават изобщо никакви гаранции) — командвай, а по-нататък ще видим… Можем ли да си представим как всички тия бригадни и дивизионни командири се залавят за работа? За истинска работа!

            Опитайте се да осъдите невинен човек на смърт, а после му дайте работа, за чието изпълнение ще последва амнистия и връщане на заемания висок пост. Как мислите, няма ли да се старае да я свърши?

            Сталин си е направил сметката точно. Мнозина от освободените са му служили вярно и предано, хвърляли са се в боя и с дела и готовност за саможертва са доказали, че са достойни за доверие.

            Сред тях е командирът на дивизия Г. А. Ворожейкин, назначен за командващ авиацията на 21-ва армия от Втори стратегически ешелон. Той се отличава още в първите боеве и през юли 1941 година е удостоен със званието генерал-майор от авиацията. През август вече е началник-щаб на ВВС на Червената армия. Всяка година Ворожейкин получава ново звание и през 1944-та става маршал.

            Бригадният командир А В. Горбатов, пуснат през март 1941 година, получава длъжността заместник-командир на 25-и стрелкови корпус от 19-а армия във Втори стратегически ешелон. Той стига до чин армейски генерал и заема длъжността командващ въздушнодесантни войски на Съветската армия.

            Ето как той описва освобождаването си:

            „Жена ми отишла в НКВД, оттам буквално долетяла, разказала, че много добре я приели, разговаряли с нея учтиво, поинтересували се как живее и няма ли нужда от парична помощ…

            … На 5 март 1941 година в два часа през нощта следователят ме закара от площад «Комсомолская» при мои познати. Остави ме и, след като се сбогува, учтиво ми каза:

            — Ето моя телефон. Ако има нещо, може да ми звъните по всяко време. Разчитайте на моята помощ.

            Като реликва взех със себе си кърпената торба, галошите, няколкото черни като смола бучки захар и сухара, който пазех за в случай че се разболея“ (А. В. Горбатов. „Годы войны“ с. 168–169). Сравнението със заравянето и изваждането от гроба не е моя идея. Заимствал съм я от армейски генерал Горбатов: „Пети март за мене е датата на второто ми раждане.“

            Бригадният командир Горбатов е бил освободен (както и много други) след точно пресмятане на времето: един месец отпуска в санаториум, встъпване в длъжност, а ето ти го и съобщението на ТАСС. И вече виждаме храбрия бригаден командир с неговите „Анушки“ тайно да се придвижва на запад.

            А като един истински затворник той не случайно си е запазил „сувенирите“ от ГУЛАГ. Слава Богу, не му потрябвали. Но на някои са им потрябвали. Ето например бригадният командир И. Ф. Дашичев намъква галошите повторно. Пуснат през март 1941 година, той отново влиза в затвора през октомври и лежи най-малко до 1953 година.

            Командирите на бригади, дивизии и корпуси били използвани за попълване и на Първи стратегически ешелон. Бригадният командир С. П. Зибин получава 37-и стрелкови корпус, дивизионният командир И. Е. Магон — 45-и стрелкови, бригадният командир М. С. Ткачов — 109-а стрелкова дивизия от 9-и специален стрелкови корпус. Бригадният командир Н. П. Иванов става началник-щаб на 6-а армия. Дивизионният командир А. Д. Соколов — командир на 16-и механизиран корпус, 12-а армия. Дивизионният командир Г. А. Буриченков става командващ Южната зона на ПВО. Дивизионният командир П. Г. Алексеев — командващ ВВС на 13-а армия. Бригадният командир С. С. Крушин — началник-щаб на ВВС в Северозападния фронт. Бригадният командир А. С. Титов става началник на артилерията в 18-а армия. И много, много други.

            С бригадните и дивизионните командири са запълвали празнините, след като Втори стратегически ешелон тайно е поел към западната граница.

            Ето например бригадният командир Н. И. Христофанов е станал военен комисар на Ставрополския край, а А. М. Хрипунов — началник-отдел в щаба на Московския военен окръг. В щаба на окръга, както вече знаем, са дошли чекисти, които много-много не разбират от военни работи. Затова са си изписали от ГУЛАГ горкия Хрипунов — да им помага.

            И все пак основното предназначение на командирите на корпуси, дивизии и бригади е Втори стратегически ешелон. Тоя ешелон е комплектуван от „дървосекачи“, тъй че и командирите тук са такива. Тъкмо затова тук срещаме и Петровски. Помним, че последната му длъжност е била заместник-командващ Московския военен окръг. После е арестуван. Освободили го през ноември 1940 година и му заповядали да формира 63-ти стрелкови корпус. Ето кога са се появили „черните“ корпуси! От трите дивизии на корпуса две се командват от бригадните командири Я. С. Фоканов и В. С. Раковски, командир на третата дивизия е полковник, Н. А. Пришчепа. Той не е бил бригаден командир, но е бил… затворник. И полковници са лежали в затворите, а после са били пуснати за докомплектуването на Втори стратегически ешелон. В затворите и лагерите е имало и майори, и капитани, и лейтенанти.

            67-и корпус също е пълен с бригадни командири. Дори начело на корпуса стои командир на бригада — Ф. Ф. Жмаченко (по-късно — генерал-полковник). Погледнете всяка армия, която тръгва тайно от вътрешността на страната — и навсякъде ще видите цели стада от освободени бригадни командири. В 22-ра армия има два корпуса, начело и на двата са бригадни командири. Поветкин — на 51-ви корпус, и Карманов — на 62-ри. Вижте началник-щабовете, началниците на артилерията, на инженерните войски, на тиловете, началниците на артилерията, на инженерните войски, на тиловите и на всяка друга служба или род войски — всички са пропуснати от затворите. В тази армия има две много „черни“ дивизии, главно съставени от „дървосекачи“, но и командирите им са от същата среда: на 112-а стрелкова — Я. С. Адамсон, на 174-та — А. И. Зигин.

            Няма да претрупваме изложението с десетки други имена и номера на дивизии и корпуси. Всеки, който се интересува от историята на Втората световна война, може сам да си направи колекция от имена на висши военни, пуснати от затворите, на които Сталин е дал възможност „да изкупят вината си“.

            Комунистите казват, че това било защитна реакция на Сталин. След като усетил, че става нещо лошо, започнал да укрепва армията. Не, това не е защитна реакция! Сталин е започнал да освобождава командири на бригади, дивизии и корпуси, преди да се появи планът „Барбароса“. Кулминацията на тоя процес не е моментът, в който германските войски са вече на границата на СССР, а моментът, в който отиват във Франция.

            А сега представете си, че Сталин упорито пробива коридори, унищожавайки неутрални държави, които стоят на пътя му, и наред с това дава възможност на много командири, осъдени на бавна или бърза смърт, „да се родят за втори път“. Не се знае броят им, но явно е огромен. На тия хора са им дали оръжие и власт, но всеки от тях всъщност е осъден на смърт и гори от желание на дело и с кръв (своя и чужда) да се върне на онова високо място, от което го е свалил Сталин. И ето че маса войски под ръководството на командири, пуснати от затворите, тайно се насочват към вашите граници, при това Сталин официално е заявил, че не става нищо сериозно. Как бихте постъпили вие в подобна ситуация?

            Глава 26

            Защо е бил създаден Втори стратегически ешелон?

            Мобилизацията значи война и ние не я тълкуваме по друг начин. Маршал Б. М. Шапошников

            1

            Комунистите обясняват създаването и придвижването на Втори стратегически ешелон на Червената армия към западните райони на страната с получените предупреждения от Чърчил, от Зорге, от не знам си още кой, с една дума — придвижването на Втори стратегически ешелон е реакция на Сталин, предизвикана от действията на Хитлер.

            Но това обяснение не издържа критика.

            Армейски генерал И. В. Тюленев веднага след нахлуването на германските войски разговаря в Кремъл с Жуков. Ето думите на Жуков: „Доложиха на Сталин, но той продължава да не вярва, смята, че е провокация на германските генерали“ („Через три войны“ с. 141).

            Мога да цитирам хиляди подобни свидетелства, но отдавна е доказано, че Сталин до последния момент не е вярвал, че германците могат да нападнат Съветския съюз, та дори и след като са го нападнали.

            В изследванията на комунистическите историци нещата не се връзват: Сталин извършва най-крупното прегрупиране на войски в историята на човечеството, за да предотврати германската агресия, в чиято възможност не вярва!

            Придвижването на Втори стратегически ешелон от вътрешността на страната не е реакция, предизвикана от действията на Хитлер. Създаването на Втори стратегически ешелон е започнало преди „предупреждението“ на Чърчил, преди „важните“ съобщения на Зорге, преди масовото прехвърляне на германски войски на съветската граница.

            Предислоцирането на войските от Втори стратегически ешелон е жп операция, която изисква продължителна подготовка и предварително точно планиране. Маршалът на Съветския съюз С. К. Куркоткин съобщава, че Генералният щаб е предал всички необходими документи за извозването на войските в Народния комисариат на транспорта и съобщенията на 21 февруари 1941 година („Тыл Советских Вооруженных Сил в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг.“, с. 33). Но и на Генералния щаб му е трябвало време, за да подготви старателно тия документи. Необходимо е било на железничарите точно да се посочи кога, къде, какви композиции трябва да подадат, как да замаскират товаренето и прехвърлянето, какви маршрути да използват, къде и как да подготвят пунктовете за разтоварването на войските. Но за да се подготви всичко това, Генералният щаб е бил длъжен да определи точно къде какви войски и по кое време трябва да се появят. Значи решението за създаването на Втори стратегически ешелон, началото на неговото предислоциране и на включването му в бойни действия трябва да се търси някъде по-рано. И ние го намираме…

            Създаването на военни части във вътрешните окръзи и тяхното прехвърляне в западните гранични райони е процес, който е започнал на 19 август 1939 година. Започнал с решение на Политбюро, той никога не е прекъсвал, а постепенно е набирал скорост. Ето за пример само един военен окръг — Уралския. През септември 1939 година в него се формират две нови дивизии: 85-а и 159-а. 85-а я намираме на 21 юни 1941 година до границата с Германия, в района на Августов, в участъка, където НКВД прерязва бодливата тел. 159-а е също на границата в Рава Руская, в състава на 6-а (свръхударна) армия. В края на 1939 година в същия Уралски военен окръг се създават 110-а, 325-а. 128-а стрелкова дивизия и по-късно ги намираме и трите на границата с Германия. При това 125-а според съветски източници се намира „непосредствено на границата“ с Източна Прусия. В Уралския военен окръг са били формирани още много полкове и дивизии и всички тихомълком са се придвижвали на запад.

            Докато Втори стратегически ешелон официално не съществува, докато неговите армии са все още в положение на призраци, висшето съветско ръководство уточнява методите на взаимодействие между войските от Първи и Втори стратегически ешелон. През втората половина на 1940 година армейски генерал Д. Г. Павлов провежда съвещание с командващите армии и с началник-щабовете на Западния специален военен окръг. В йерархията на съветските генерали и адмирали Д. Г. Павлов заема четвърто място.

            В Западния специален военен окръг се подготвят щабни учения. Уточняват се методите на взаимодействие между командирите, щабовете, системите за свръзка в начален период на война. В хода на ученията на съветските щабове им предстои да се придвижват на запад точно така, както се готвят да направят това в началото на войната. Началник-щабът на 4-та армия Л. М. Сандалов задава въпрос, изпълнен с недоумение: „… А щабовете, които се намират на самата граница? Те накъде ще се придвижват?“ (Генерал-полковник Л. М. Сандалов. „Пережитое“, с. 65). Трябва да отбележим, че при подготовка за отбранителна война никой не държи щабове на „самата граница“, а съветските щабове са били изнесени на границата и от момента, в който се установяват общи граници с Германия, непрекъснато са били там.

            Интересна е също така реакцията на началник-щаба на гранични войски: заповедта за „придвижване“ у него се асоциира единствено с понятията „придвижване на запад“, „придвижване оттатък границата“. Той дори не може да си представи, че при война щабът може да се мести някъде другаде.

            На съвещанието, което се провежда близо до границата, освен командирите от Първи стратегически ешелон присъстват високи гости от Втори начело с командващия Московския военен окръг армейски генерал И. В. Тюленев, който в редицата от хиляда генерали е на трето място. Възползвайки се от присъствието на Тюленев, армейски генерал Д. Г. Павлов обяснява на командващия 4-та армия генерал-лейтенант В. И. Чуйков (бъдещ маршал на Съветския съюз) предназначението на Втори стратегически ешелон: „Когато от тила пристигнат войските на вътрешните окръзи — Павлов погледна Тюленев, — когато в участъка на вашата армия се постигне плътност седем километра и половина на дивизия, тогава ще може да се придвижваме напред, без да се съмняваме в успеха“ (пак там).

            Присъствието на командващия Московския военен окръг арменски генерал И. В. Тюленев на съвещание в граничен район е много показателно. Още през 1940 година той е знаел каква е неговата роля в началния период на войната: да се яви със своя щаб в граничния окръг, когато Първи стратегически ешелон прекоси държавната граница. Впрочем през февруари 1941 година по настояване на Жуков, който поема Генералния щаб, съветският план е променен и армейски генерал Тюленев с щаба си е трябвало да се прехвърли тайно не на границата с Германия, а на границата с Румъния, тъй като усилията на Червената армия са били насочени точно натам.

            Плътността на войските — „седем километра и половина на дивизия“, която използват съветските генерали, е стандартът за плътност при настъпление. Докато за отбранителни действия на една дивизия по онова време се е давал три-четири пъти по-голям участък. На същото съвещание се уточнява още един важен въпрос — за маскировката на съветските войски по време на придвижването им към западните граници: „придвижването… на новите дивизии може да се проведе под формата на учебни сборове“.

            13 юни 1941 година е моментът, в който 77 съветски дивизии от вътрешните военни окръзи са насочени към западните граници „под формата на учебни сборове“. При това положение Адолф Хитлер не е бил склонен да изчака, докато съветските генерали създадат плътност от „седем километра и половина на дивизия“ според изискванията на устава и пръв нанася удара.

            2

            След като Германия започва превантивна война, Втори стратегически ешелон (както и Първи) се е използвал за отбрана. Но това съвсем не значи, че е бил създаден с тая цел.

            Армейски генерал М. И. Казаков казва за Втори ешелон: „След като войната започна, в плановете за неговото използване се наложи да се внесат кардинални промени“ (ВИЖ, 1972, №12, с. 46).

            Генерал-майор В. М. Земсков се изразява много по-точно: „Ние бяхме принудени да използваме тия резерви не за настъпление, а за отбрана“ (ВИЖ, 1971, №10, с. 13).

            Армейски генерал С. П. Иванов: „При положение че войските от Първи стратегически ешелон успеят… да пренесат бойните действия на противникова територия, преди да бъдат разгърнати основните сили, Втори стратегически ешелон трябваше да подкрепи Първи ешелон и да нанесе ответен удар съобразно общия стратегически замисъл“ _(„Начальный период войны“, с. 206)_. В тая фраза не бива да ни смущава терминът „ответен удар“. Значението на тоя термин може да се разбере, след като се върнем към Зимната война.

            Дори след четирийсет години съветската версия гласи, че Финландия е нападнала Съветския съюз, а Червената армия просто е нанесла „ответен удар“.

            3

            За настроенията във Втори стратегически ешелон разказва генерал-лейтенант С. А. Калинин. Преди да започне тайното придвижване на запад, той подготвя войските от Сибирския военен окръг (превърнати по-късно в 24-та армия) за бойни действия.

            В хода на ученията генералът изслушва мнението на един младши офицер: „А и тия укрепления сигурно няма да ни потрябват. Та ние се готвим не за отбрана, а за настъпление, ще бием врага на негова територия“ („Размышления о минувшем“, с. 124). Генерал Калинин предава думите на младия офицер с известна ирония: гледай го колко е наивен. Но той не казва откъде такова настроение у младия офицер. Ако офицерът не е бил прав, генерал Калинин би трябвало да го поправи, а освен това да обърне внимание на всички командири — от батальонните до тия на корпусните, че младшите офицери нещо не разбират, че насоката на бойната подготовка е едностранчива. Генерал Калинин е бил длъжен незабавно да разпита командирите на останалите батальони, полкове, дивизии и, ако това „неправилно“ мнение се повтаря, да издаде категорична заповед до цялата 24-та армия за промяна в насоката на бойната подготовка. Но генерал Калинин не прави това и неговите войски продължават да се готвят „да воюват на противникова територия“.

            Младшите командири не са виновни, че не са били готови за отбрана, вината дори не е и у генерал Калинин. Той е само командващ една армия, а на „противникова територия“ са се готвили да воюват всички армии.

            Интересно е казаното от същия генерал в същата книга на с. 182–183. След като е предал армията на генерал К. И. Ракутин, Калинин се е върнал в Сибир и тук, в „градчетата с дървени бараки за дървосекачи“, той готви нови десет дивизии. Има думата Калинин: „Откъде да се започне? Върху какво най-вече да се съсредоточи вниманието при обучението на войските — върху отбраната или върху настъплението? Положението по фронтовете оставаше напрегнато. Войските на Червената армия продължаваха да водят тежки отбранителни боеве.

            Опитът от сраженията показа, че далеч не винаги умело сме изграждали отбраната. Отбранителните позиции бяха често зле оборудвани в инженерно отношение. Понякога дори на предните позиции нямаше система от траншеи. Бойният ред на отбраняващите се най-често се състоеше от един ешелон и малък резерв, което намаляваше издръжливостта на войските. В много случаи хората бяха лошо подготвени за противотанкова отбрана, налице беше известен танкострах…

            Наред с това си мислех: «Е, няма все да се отбраняваме, отстъплението е принудително…»

            А и отбраната никога не се е смятала и не се смята за основен вид бойни действия.“

            Основната задача на държавата и нейната армия през есента на 1941 година е да спре врага, макар и пред стените на Москва, а на всички е ясно, че Червената армия не е готова за отбрана. Но и не я подготвят. Не е готова — ами нищо! Пак ще се готвим за настъпление! Само за настъпление!

            Щом дори след нахлуването на Германия, когато германската армия заплашва самото съществуване на комунистическия режим, генерал Калинин продължава да обучава войските само за настъпление, за какво ги е подготвял той преди това?

            4

            В резултат на германската превантивна акция се е наложило Втори стратегически ешелон да не бъде използван по предназначение, а за отбрана. Но ние разполагаме с достатъчно документи, за да установим първоначалното предназначение на Втори стратегически ешелон и ролята, която му е била отредена в съветските военни планове. И в него, както и в Първи ешелон, всяка армия е имала своя неповторима индивидуалност, своя физиономия, свой характер. Повечето армии са почнали придвижването леко въоръжени, по-скоро са приличали на могъщ скелет, който е трябвало да придобие плът и мощ след пристигането и тайното разквартируване в горите на западните гранични райони.

            Стандартният състав на една армия от Втори стратегически ешелон е два стрелкови корпуса с по три стрелкови дивизии във всеки. Такава армия не е ударна, а обикновена, със съкратен състав.

            След пристигането в западните райони всяка армия незабавно е пристъпвала към комплектуване на дивизии и корпуси. Липсата на механизирани корпуси с огромно количество танкове в състава на повечето армии от Втори стратегически ешелон е напълно логична. Първо, такива корпуси са се създавали предимно в западните райони на страната. Ако стане необходимо, няма защо да се прехвърлят от далечните уралски и сибирски провинции — по-просто е пристигащите оттам леко въоръжени армии да се допълват с такива корпуси в западните райони. И още един, по-добър вариант: по-голямата част от механизираните корпуси да се използва при нанасяне на първия внезапен удар, за да се осигури голяма мощ, след което да се вкара в бой Втори стратегически ешелон и всички танкове, оцелели след първите операции, да се предадат на неговите недокомплектувани армии.

            Но сред армиите във Втори ешелон е имало и изключения. 16-а армия е била явно ударна. В нейния състав е влизал напълно комплектуван механизиран корпус, който е разполагал с над 1000 танка. Наред с тази армия на запад се е придвижвала и 57-а танкова дивизия на полковник В. А. Мишулин, която е била оперативно подчинена на командващия 16-а армия. Заедно с тази дивизия 16-а армия е разполагала и с над 1200 танка, а след пълното комплектуване цифрата е трябвало да надхвърли 1340. Още по-мощна е била 19-а армия, която тайно се е предислоцирала от Суверен Кавказ. В състава й са влизали четири корпуса, включително един механизиран (26-и). Има достатъчно сведения, че 25-и механизиран корпус на генерал-майор С. М. Кривошеин е бил също предназначен за 19-а армия. Явно тя е била свръхударна. Дори стрелковите й корпуси са имали необичайна организации и са били оглавявани от командири от много висок ранг. Например в състава на 3-ти стрелкови корпус на генерал-лейтенант Р. П. Хмелницки са влизали четири стрелкови, една планинска стрелкова дивизия и няколко полка с тежка артилерия. Присъствието на планински стрелкови дивизии не е случайно. 19-а армия, най-мощната във Втори стратегически ешелон, тайно е била дислоцирана НЕ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ.

            Оттук личи целият съветски замисъл: най-мощната армия от Първи стратегически ешелон — срещу Румъния, най-мощната от Втори, точно зад гърба й — също срещу Румъния.

            Платените приятели на СССР пуснаха в ход легендата, че Втори стратегически ешелон е бил предназначен за „контраудари“. Ако е така, най-мощният „контраудар“ е бил насочен срещу петролните залежи на Румъния. 16-а армия, втората по мощ във Втори стратегически ешелон, е била разположена близо до 19-а. Тя също е могла да бъде използвана срещу Румъния, но по-вероятно — срещу Унгария, там, където се стиковат 26-а (ударна) и 12-а (планинска ударна) армия, отрязвайки петролните кладенци от потребителя.

            Но с нахлуването в СССР Хитлер нарушава цялото това дислоциране и 16-а и 19-а армия е трябвало спешно да бъдат прехвърлени близо до Смоленск, отлагайки с няколко години „освобождението“ на Румъния и Унгария.

            Командващият 16-а армия генерал-лейтенант М. Ф. Лукин не казва на коя територия се е планирало да бъде използвана 16-а армия, на която е бил командир в момента. Но във всички случаи територията не е съветска. „Ние се готвехме за война на противникова територия“ (ВИЖ, 1979, №7, с. 43). На същата страница маршал Василевски подчертава, че на Лукин трябва да се вярва: „В неговите думи има голяма доза жестока истина.“ Самият Василевски е голям специалист по битки на „противникова територия“. През 1945 година той нанася внезапен удар на японските войски в Манджурия, демонстрирайки висока класа при нанасянето на внезапен, коварен удар в гърба на противника, зает с война на други фронтове.

            5

            Веднага след подялбата на Полша през 1939 година огромно количество съветски войски са били прехвърлени от мястото на постоянна дислокация към новите граници. Но новите територии не са били приспособени за дислоциране на голямо количество войски, особено пък на съвременни — с голямо количество бойна техника.

            В официалната „История на Втората световна война“ четем: „Войските от западните гранични окръзи изпитваха големи трудности. Всичко трябваше да се изгражда и оборудва наново… базите и снабдителните пунктове, аеродрумите, пътната мрежа, жп възлите, линиите за връзка…“ _(т. 4, с. 27)_.

            В официалната история на Белоруския военен окръг _(„Краснознаменный Белорусский военный округ“)_ четем: „Преместването на части и съединения от окръга в западните области на Белорусия предизвика немалки трудности… Личният състав на 3-та, 10-а и 4-та армия беше зает с ремонта и строителството на казарми, складове, военни лагери, с оборудване на полигони, стрелбища, танкодруми. Войските изпитваха огромно напрежение“ (с. 84).

            Генерал-полковник Л. М. Сандалов: „Преместването на войските беше свързано с огромни трудности. Казарменият фонд бе много малък… За войските, неподсигурени с казармени помещения, се правеха землянки“ („На Московском направлении“, с. 41).

            А войски са пристигали непрекъснато. Генерал Сандалов казва, че за разквартируването на войските през 1939–1940 г. са били използвани складове, бараки, всякакви помещения. „В Брест се струпа огромно количество войски… В долните етажи на казармите се монтираха четириетажни нарове“ _(пак там)_.

            Началникът на Управление бойна подготовка на Червената армия генерал-лейтенант В. Н. Курдюмов на съвещание на командния състав през декември 1940 година казва, че войските в новите райони, вместо да се занимават с бойната си подготовка, са принудени да вършат съвсем друга работа.

            На същото съвещание началникът на Автобронетанковото управление генерал-лейтенант Я. Н. Федоренко казва, че почти всички танкови съединения през 1939–1940 година са променяли дислокацията си — понякога дори по три-четири пъти. Резултатът: „повечето от половината части, прехвърлени на ново място, нямаха полигони“. Предислоцирането и разквартируването на войските от Първи стратегически ешелон през 1939–1940 г. е извършено с цената на огромни усилия. Но ето че от февруари 1941 година, отначало бавно, а после все по-бързо, започва прехвърлянето на войски от Втори стратегически ешелон в същите райони.

            В този момент настъпва една промяна, останала незабелязана от историците: съветските войски престават да се грижат за това как ще прекарат следващата зима. Войските от Първи стратегически ешелон, изоставяйки всички землянки й недовършени казарми, тръгват към граничната зона. Става дума за всички войски и за придвижване непосредствено до границата (Маршал И. Х. Баграмян. ВИЖ 1976, №1, с. 62). Войските от Втори стратегически ешелон, вдигнати от вътрешността на страната, не са използвали недовършените казарми и военните градчета, изоставени от Първи стратегически ешелон. Пристигащите войски не са имали намерение да зимуват по тия места и изобщо не са се подготвяли за зимата. Не са правили землянки, не са изграждали полигони и стрелбища, дори не са копаели окопи. Има множество официални документи и мемоари на съветски генерали и маршали, според които войските са живели само на палатки.

            Пример: през ранната пролет на 1941 година в Прибалтика се формира 188-а стрелкова дивизия към 16-и стрелкови корпус от 11-а армия. През май тя приема запасняци. Дивизията построява временно лятно палатково градче в района на Козлово-Руда (на 45–50 км от държавната граница). Под прикритието на съобщението на ТАСС дивизията изоставя градчето и тръгва към границата. Всякакви опити да се намери поне намек за подготовка за зимата са обречени на провал — дивизията не с имала намерение да зимува тук. Паралелно върви разгръщането на 28-а танкова дивизия — същата картина. Във всички танкови, във всички новосформирани стрелкови дивизии отношението към зимата се е променило — зимата вече не плаши никого.

            Маршал на Съветския съюз К. С. Москаленко (по това време генерал-майор, командир на бригада) получава следната задача от командващия 5-а армия генерал-майор М. И. Потапов: „… Тук започва да се формира твоята бригада… Ето тук ще заемеш определен участък от гората и ще построиш лагер…“ Мощната, напълно комплектувана бригада в състав над 6000 души и сто тежки оръдия с калибър до 85 мм ще изгради лагера за три дена. След това започва напрегната бойна подготовка по 810 часа на ден, без да влизат в сметката нощните учения, самоподготовката, почистването на оръжието, тренировките с пълно бойно снаряжение („На Юго-Западном направлении“, с. 18).

            Ако съветските войски са се готвили за отбрана, те би трябвало да се окопават, изграждайки непрекъсната линия от траншеи от Ледовития океан до устието на Дунав. Но те не го правят. Ако са имали намерение да прекарат в мир още една зима, би трябвало, започвайки от май-април, да строят, да строят и да строят! Но и това не се прави. Някои дивизии са имали някъде отзад, зад гърба си, недовършени казарми. Но много дивизии се създават през пролетта на 1941 година и нямат никъде нищо: нито казарми, нито бараки, а и не правят землянки. Къде другаде са имали намерение да зимуват, ако не в Централна и Западна Европа?

            6

            Ето какво пише генерал-майор А. Запорожченко: „Завършващ етап от стратегическото разгръщане на войските беше скритото придвижване на ударни групировки към изходните райони за настъпление, което се осъществяваше в течение на няколко дни и нощи преди нападението. Прикритието се извършваше с помощта на предварително докарани на границата подсилени батальони, които до идването на основните сили контролираха фронтовите участъци, където трябваше да се разположат дивизиите.

            Пребазирането на авиацията започна през последните дни на май и завърши преди 18 юни. При това изтребителната и общовойсковата авиация се съсредоточаваше на аеродруми на разстояние 40 км от границата, а бомбардировъчната — на не по-малко от 180 км“ (ВИЖ, 1984, №4, с. 42). В това описание може да ни учуди само датата 18 юни. Съветската авиация не е завършила пребазирането, а едва го е започнала, и то на 13 юни под прикритието на съобщението на ТАСС. Но защо генералът говори за 18 юни? Работата е там, че той говори не за Червената армия, а за германския вермахт. Там е ставало същото: войските са се придвижвали към границата нощем. Първо са били изпратени подсилени батальони. Пристигащите дивизии са заемали изходните райони за настъпление или, по-просто казано, крили са се в горите. Действията на двете армии са огледални. Несъвпадението е само във времето. Отначало съветските войски са действали изпреварващо, после Хитлер ги изпреварва с две седмици; той има по-малко войски и прехвърлянето става на много къси разстояния. Интересното е, че в началото на юни германската армия е била в много неизгодно положение: повечето от войските са били по ешелоните. Оръдията — в един ешелон, снарядите — в друг. Бойните батальони са се разтоварвали там, където не е имало щабове, а щабовете — там, където няма войски. И връзка не е имало, тъй като от съображения за сигурност работата на много радиостанции преди началото на бойните действия е просто забранена. Германските войски също не са правили землянки и не са строили полигони. Но основната прилика е в огромното количество запаси, войски, авиация, военни болници, щабове, аеродруми — до самата съветска граница, и малцината, които знаят плана за по-нататъшните действия — висшето командване, е пазило това в най-строга тайна.

            Всичко, което виждаме в Червената армия и преценяваме като глупост, с две седмици по-напред е ставало в германския вермахт. Но това не е глупост, а подготовка за настъпление.

            7

            Какво е трябвало да се случи след пълното съсредоточаване на Втори стратегически ешелон в западните райони? Отговорът на тоя въпрос е бил даден много преди началото на Втората световна война.

            Генерал В. Сикорски: „Стратегическото изчакване не може да продължава, след като всички сили са мобилизирани и тяхното съсредоточаване е завършило“ („Будущая война“ с. 240). Това е казано от началника на Генералния щаб на полската армия. Но книгата е публикувана в Москва по решение на съветския Генерален щаб за съветските командири. Тя е издадена, защото съветската военна наука е стигнала до твърдото убеждение, според което „най-лошото нещо в началния период на войната при съвременните условия е стремежът да се придържаме към тактиката на изчакване“ („Война и революция“, 1931, №8, с. 11).

            По тоя въпрос началникът на съветския Генерален щаб, маршалът на Съветския съюз Б. М. Шапошников, е имал категорично мнение: „Дългият престой на мобилизираните запасняци под знамената, без перспектива за война, може да подейства отрицателно върху тяхното морално състояние: вместо по-добра, бойната готовност става по-лоша… С една дума, въпреки желанието на командването или пък на дипломацията след обявяването на мобилизация топовете могат да почнат да стрелят сами, по чисто военни причини…

            И така съмнително е предположението, че при съвременните военни условия мобилизираните армии могат дълго време да останат в състояние на военен покой, без да преминат към активни действия“ („Мозг армии“, т. 3).

            И според тогавашната съветска военна наука, и според сегашната „мобилизацията, концентрацията, оперативното разгръщане и воденето на първите операции е единен, неразривен процес“ (ВИЖ, 1986, №1, с. 15). След като е започнала мобилизация и особено след съсредоточаването и оперативното разгръщане на войските съветското командване вече не е могло да спре или дори да забави тоя процес. Това е все едно рязко да спуснеш надолу ръка, да разкопчаеш кобура, да извадиш пистолета, да го насочиш към противника и в същото време да си играеш със спусъка. Тогава харесва ли ви или не, но изстрелът е неизбежен, защото в мига, в който вашата ръка се е устремила надолу, противникът със същата скорост (а понякога и по-бързо) прави същото.

            Историците до ден-днешен не са ни отговорили на въпроса: кой все пак е започнал съветско-германската война през 1941 година? При решаването на тоя проблем историците комунисти предлагат следния критерий: който пръв е стрелял, той е виновният. А защо да не използваме друг критерий? Защо да не обърнем внимание на обстоятелството кой пръв е започнал мобилизацията, съсредоточаването и оперативното разгръщане на войските, т.е. кой все пак е посегнал пръв към пистолета?

            8

            Защитниците на комунистическата версия се хващат за сламка. Те казват: Шапошников е разбирал, че предислоцирането на войските означава война. Но през 1941 година началник на Генералния щаб вече не е бил Шапошников, а Жуков. Може би той е предислоцирал войските, без да разбира, че това значи война?

            Не, приятел чета, Жуков е разбирал всичко, и то — по-добре от нас. За да си изясним цялата решителност на съветското висше командване, трябва да се върнем в 1932 година, в 4-та кавалерийска дивизия, най-добрата не само в цялата Червена кавалерия, но и в цялата Червена армия. До 1931 година дивизията е била в Ленинградския военен окръг, разквартирувана там, където по-рано е била императорската конна гвардия. Всеки може да си представи условията, при които е живяла и се е готвила за бой тая дивизия. Няма по-точна дума, с която биха могли да бъдат определени тия условия от думата — великолепни. Но ето че през 1932 година по изключително важни оперативни съображения дивизията е била преместена в зле подготвена база. Маршал Жуков: „В продължение на година и половина дивизията беше принудена сама да си строи казарми, конюшни, щабове, жилища, складове и цялата учебна база. В резултат блестящо подготвената дивизия се превърна в лошо работеща военна част. Липсата на строителни материали, дъждовното време и други неблагоприятни условия не й позволиха навреме да се подготви за зимата, което се отрази крайно тежко на общото й състояние и бойната й готовност. Дисциплината се влоши…“ („Воспоминания и размышления“, с. 118).

            През пролетта най-добрата кавалерийска дивизия в Червената армия е била „в състояние на краен упадък и небоеспособност“. За главен виновник е бил посочен командирът на дивизията с всички произтичащи лоши последици за него, а за дивизията е „намерен друг командир“. Тоя „друг командир“ е бил Г. К. Жуков. Оттук започва и неговият възход. Работата на Жуков е била наблюдавана от командира на корпуса С. К. Тимошенко, но и лично от народния комисар на отбраната К. Е. Ворошилов — дивизията е носила неговото име. Ворошилов е очаквал от Жуков да възстанови старата слава на 4-та кавалерийска дивизия и Жуков с драконови мерки възстановява тая слава, доказвайки, че на него може да му се възлагат всякакви, дори теоретически неизпълними задачи.

            През 1941 година всички участници в тая история се изкачват на по-високо стъпало от онова, на което са били през 1933 година. На много по-високо. К. Е. Ворошилов става член на Политбюро, маршал на Съветския съюз, председател на Комитета на отбраната; С. К. Тимошенко — маршал на Съветския съюз, народен комисар на отбраната; Г. К. Жуков — армейски генерал, заместник народен комисар на отбраната, началник на Генералния щаб. Това е тройката, която ръководи тайното придвижване на съветските войски към границата с Германия.

            Те тримата знаят много по-добре от нас, и не на теория, че дори една-единствена дивизия не може да се остави да зимува в гората неподготвена. Войникът може да презимува при всякакви условия. Не това е проблемът. Проблемът е, че на западната граница няма стрелбища, полигони, танкодруми, няма учебни центрове, няма условия за бойна подготовка. Войските трябва или незабавно да влязат в бой, или ще последва неизбежната деградация, влошаване на бойната подготовка. Те знаят, че нито една дивизия не може да бъде оставена да зимува на неподготвено място. Те знаят, че ще се намерят виновни, и знаят какво ще се случи с виновните. Но те фактически разполагат ЦЯЛАТА ЧЕРВЕНА АРМИЯ по места, където няма условия за бойна подготовка:

            Войната не започна така, както искаше Сталин, и затова свърши другояче: Сталин спечели половината от Европа. Но за да разберем и докрай да оценим Сталин, нека за миг да си представим следната ситуация: Хитлер не напада Сталин на 22 юни 1941 година. Да речем, че Хитлер е решил да превземе Гибралтар и отлага операция „Барбароса“ с два месеца.

            Какво ще прави Сталин в такъв случай?

            Първо, той не може да върне армиите си обратно. Много армии и корпуси, създадени през първата половина на 1941 година, изобщо няма къде да се върнат освен в „градчетата с дървени бараки за дървосекачи“. За изтеглянето на войските отново ще са необходими няколко месеца, жп транспортът ще бъде парализиран, което би означавало икономическа катастрофа. Пък и какъв е смисълът първо половин година да съсредоточаваш войски, а после още половин година да ги разсредоточаваш? Но дори ако след пълното, съсредоточаване започне незабавно разсредоточаване, и в тоя случай не би било възможно процесът да приключи, преди да е настъпила зимата.

            Второ, Сталин не може да остави армиите си да зимуват в горите покрай границата. Без напрегната бойна подготовка армиите бързо губят способност да воюват. Освен това по някаква причина Сталин пази в най-строга тайна процеса на създаване и прехвърляне на армиите от Втори стратегически ешелон на запад. Би ли могъл да разчита, че тайната ще бъде напълно запазена, ако остави за няколко седмици тия безбройни армии в горите край границата?

            Централният въпрос на моята книга е: ЩОМ ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ НЕ Е МОГЛА ДА СЕ ВЪРНЕ НАЗАД, А И НЕ Е МОГЛА ДЪЛГО ДА ОСТАНЕ В ГРАНИЧНИТЕ РАЙОНИ, КАКВО Й Е ОСТАВАЛО ДА ПРАВИ?

            Комунистическите историци са готови да обсъждат какви ли не детайли и да изнамират какви ли не грешки. Но хайде да се дистанцираме от второстепенните детайли и да дадем отговор на основния въпрос.

            На тоя въпрос всички комунистически историци се страхуват да отговорят. Ето защо ви предлагам мнението на един генерал, който „през май 1940 година става заместник-началник на оперативното управление в Генералния щаб, работи над оперативната част от плана за стратегическо разгръщане на съветските въоръжени сили по северното, северозападното и западното направление“ („Советская военная энциклопедия“, т. 2, с. 27). В неговия план всичко е било правилно, ето защо, започвайки войната като генерал-майор, след година и половина става маршал на Съветския съюз. Той, а не Жуков управлява Червената армия през последните години от живота на Сталин и слиза от високите постове заедно с неговата смърт.

            Маршал Василевски, имате думата: „Опасенията, че на Запад ще се вдигне шум по повод на тъй нареченото агресивно поведение на СССР, трябваше да бъдат отхвърлени. Ние стигнахме до… Рубикона на войната и трябваше твърдо да се направи крачка напред“ (ВИЖ, 1978, №2, с. 68).

            Във всеки грандиозен процес има критичен момент, след който събитията стават необратими. За Съветския съюз този момент е 13 юни 1941 година. След 13 юни войната за Съветския съюз е станала абсолютно неизбежна, и то тъкмо през лятото на 1941 година, независимо от това как би постъпил Хитлер.

            Глава 27

            Необявената война

            В обстановка на вражеско обкръжение внезапният удар от наша страна, неочакваният маньовър и бързината решават всичко.

            Й. Сталин

            1

            На западните си граници Съветският съюз е имал пет военни окръга, в които тайно, но интензивно са били струпвани войски. Осемте вътрешни военни окръга са били изоставени от съветското командване. От тях към западните граници са се придвижвали тайно всички армии, корпуси, дивизии и почти всички генерали и щабове.

            Освен петте западни и осемте вътрешни военни окръга има Далекоизточен фронт и още три източни гранични военни окръга: Закавказки, Средноазиатски, Забайкалски. Интересно е да надникнем какво става там.

            През май 1941 година в Средноазиатския и Закавказкия въпреки опровержението на ТАСС от 9 май 1941 година започва интензивна подготовка за „освобождението“ на Иран. Главната роля е отредена на Средноазиатския окръг, на Закавказкия — второстепенна, спомагателна. Както обикновено последният акорд от подготовката са грандиозните учения в присъствието на висшия команден състав на Червената армия. През май на тия учения е трябвало да дойдат началникът на Генералния щаб армейски генерал Г. К. Жуков и неговият заместник генерал-лейтенант Н. Ф. Ватутин.

            Армейски генерал С. М. Щеменко (по това време полковник в Главното оперативно управление на Генералния щаб):

            „В края на май основният състав на нашия отдел замина за Тбилиси. Ние бяхме подсилени за сметка на други отдели… Преди да отпътуваме, стана ясно, че нито началникът на Генщаба, нито неговият заместник ще дойдат и ученията ще се ръководят от командващите войските на военните окръзи: на Закавказкия — Д. Т. Козлов, на Средноазиатския — С. Г. Трофименко.

            Но още на другия ден след като пристигнахме в Тбилиси, генерал-лейтенант Козлов спешно беше извикан в Москва. Чувстваше се, че там става нещо не съвсем обичайно“ („Генеральный штаб в годы войни“, с. 20).

            Така Закавказкият военен окръг точно преди „освобождението“ на Иран остава без командващ. Ще ми напомнят, че генерал Козлов си е имал заместник — генерал-лейтенант П. И. Батов, тъй че той е останал да командва окръга. Не, Батов е зает. Батов е сформирал от най-добрите войски на окръга 9-и специален стрелкови корпус, прехвърлил го е в Крим и в тоя момент корпусът във взаимодействие с Черноморския флот води интензивна подготовка за провеждането на морска десантна операция. Черноморският флот тренира дебаркиране на дивизия точно от тоя корпус.

            Закавказкият военен окръг остава без командващия и неговия заместник до август 1941 година, когато тук се връща генерал Козлов и извършва „освобождението“ на Иран. И сега Хитлер е объркал картите на Сталин. Поради неочакваните действия на Хитлер „освобождението“ на Иран се налага да се извърши не само със закъснение от няколко месеца, но и с ограничена военна сила, и затова се налага да се мине без „коренни социалнополитически преобразувания“.

            Все още не съм си изяснил дали Сталин е повикал в началото на юни 1941 година в Москва командващия Средноазиатския военен окръг генерал С. Г. Трофименко, но въпреки всичко щабът на окръга е бил доста свит и „разкулачен“. Още през март 1941 година от щаба на окръга е бил повикан в Москва полковник Н. М. Хлебников и назначен за началник на артилерията на 27-а армия в Прибалтика. По-късно Хлебников става генерал-полковник от артилерията. Между другото 27-а се е появила официално в западните райони през май 1941 година, но кадрите за нея са били събирани от далечните гранични райони много по-рано. След Хлебников и много други полковници и генерали в Москва е бил повикан началник-щабът на окръга генерал-майор (по-късно армейски генерал) М. И. Казаков.

            Генерал Казаков в книгата си „Над картой былых сражений“ пише, че е видял от самолет потресаващо количество жп композиции с войски и бойна техника, които са се прехвърляли от Средна Азия.

            Армейски генерал А. А. Лучински (по това време полковник, командир на 83-та планинска стрелкова дивизия) е бил сред ония, които са били в ешелоните, прехвърляни от Средна Азия на запад. Лучински пътува в едно купе с генерал-майор И. Е. Петров (впоследствие армейски генерал). Спомените на Лучински за Петров са наистина безценни. „Пътувахме в едно купе, бяхме извикани в Народния комисариат на отбраната, когато чухме съобщението, че нашата страна е нападната от фашистка Германия.“ Лучински не казва защо е бил извикан, но пише за приятеля си генерал Петров: „Малко преди войната той беше назначен за командир на 192-ра стрелкова дивизия (Петров превръща дивизията в стрелкова планинска и тайно я праща на границата с Румъния — б.а.), а после на 27-и механизиран корпус и замина с него на фронта“ (ВИЖ, 1976, №9, с. 121–122).

            27-и механизиран корпус се прехвърля тайно от Средна Азия на границата с Румъния, а командирът на корпуса в същото време пътува за Москва, за да получи бойна задача. Не веднъж в тази книга срещаме подобна процедура. И 16-а армия е прехвърлена тайно там, а нейният командващ генерал-лейтенант М. Ф. Лукин е в Москва, за да получи бойна задача.

            В малката статия на Лучински за генерал Петров всичко изглежда обикновено и делнично. Но хайде да обърнем внимание на реда, по който протичат събитията. Отначало генерал Петров формира 27-и корпус, натоварва го в ешелоните и го праща на фронта, а след това във влака чува съобщението, че Германия е започнала войната.

            Най-интересното обаче става след няколко дни: 27-и механизиран корпус е разформиран по пътя. В отбранителната война такива чисто настъпателни формирования просто не са необходими. През юли 1941 година след 27-и механизиран корпус са разформирани и останалите. Те са били всичко двайсет и девет.

            Ситуацията изглежда абсурдна: 27-и механизиран корпус отива на война преди Хитлер да нападне СССР, но веднага след като той е започнал войната, корпусът е разформиран, преди да се срещне с противника. Това обаче не е абсурд. Корпусът се е прехвърлял от Средна Азия на границата с Румъния, за да воюва, но не е бил предназначен за войната, която е започнал Хитлер, а за война, която е трябвало да започне по съвсем друг начин.

            Изводът: ако Хитлер не беше нападнал, 27-и механизиран корпус би взел участие във войната, защото тъкмо затова е изпратен на фронта. Но с действията си Хитлер предотвратява войната, за която е бил създаден не само тоя корпус, но и двайсет и осемте му събратя, във всеки от които е трябвало да има над 1000 танка.

            Освен Петров и Лучински във влаковете, пътуващи от Средна Азия за Москва, е имало още доста знаменити командири или такива, на които им е било съдено да станат знаменити. Няма да изреждам всички. Ще спомена само един, и то просто защото в момента е бил генерал-майор, а после както Казаков, Петров и Лучински е станал армейски генерал. Той се казва А. С. Жадов. За него е известно, че „точно в навечерието на войната А. С. Жадов, който в Средна Азия командваше кавалерийска планинска дивизия, бе назначен за командир на 4-ти въздушнодесантен корпус и пристигна на фронта в разгара на бойните действия“ (ВИЖ, 1971, №3, с. 124).

            Ако някой ви каже, че генералите са били събирани на западните граници за нанасяне на „контраудари“, напомнете му за генерал Жадов, който сменя планинска кавалерийска дивизия в Средна Азия с въздушнодесантен корпус в Белорусия. Нима въздушнодесантните корпуси са предназначени за нанасяне на контраудари, за отбиване на нападение?

            2

            Забайкалският военен окръг е изоставен, независимо че войските му са се намирали не само на съветска територия, а и в Монголия, където съвсем доскоро се е водила истинска война с участието на стотици танкове и самолети, на хиляди оръдия и десетки хиляди войници.

            От всички вътрешни и от източните гранични военни окръзи Забайкалският е единственият, в чийто състав е имало армии. Те са били две: 16-а и 17-а. 17-а армия си е останала в Монголия, но още през 1940 година е била „олекотена“ до такава степен, че поради липса на генерали длъжността заместник-командващ е заемал полковник П. П. Полубояров. Но и той е бил повикан първо в Москва, а после изпратен на Северозападния фронт.

            Другата армия от Забайкалския военен окръг — 16-а, тайно е прехвърлена на запад. И макар че сред съпругите на офицерите са се носили слухове, че армията отива на границата с Иран, командирите са знаели, че отиват да воюват, знаели са и срещу кого.

            Щабът на Забайкалския военен окръг след заминаването на 16-а армия също е бил „олекотен“ — много офицери и генерали са прехвърлени в армейските дивизии и корпуси. Пример: генерал-майор П. Н. Чернишов е командвал 152-ра стрелкова дивизия от 16-а армия. Издигат го, назначен е за началник-отдел „Бойна подготовка“ на целия Забайкалски военен окръг. Но „когато армията напуска окръга, Пьотър Николаевич заявява, че ще отиде да воюва с дивизията си, и постига своето — връщат го в 152-ра“ (Генерал-майор А. А. Лобачов. „Трудными дорогами“, с. 147).

            От Забайкалието с лопата са ринели не само полковници и генерали от средна ръка. Оттук са прибирали и истински големи командири. Много големи — командващи окръга. Защо командващи? Нима Забайкалският окръг е имал няколко командващи, а не един? Да, именно — няколко. Вярно, че не всички са командвали вкупом. Поред е ставало. Но опашката е вървяла бързо. През 1940 година командващ Забайкалския окръг е генерал-лейтенант Ф. Н. Ремезов. Пращат го да оглави Орловския. Там той тайно формира 20-а армия и под прикритието на съобщението на ТАСС я повежда към границата с Германия. След Ремезов Забайкалският окръг е бил командван известно време от генерал-лейтенант И. С. Конев. Оттук го прехвърлят в Севернокавказкия военен окръг, където той тайно е сформирал 19-а армия и под прикритието на все същото съобщение на ТАСС я е отвел на границата с Румъния. А Забайкалският окръг веднага е приет от генерал-лейтенант (по-късно армейски генерал) П. М. Курочкин. Преди съобщението на ТАСС Курочкин е разтоварил 16-а армия, пожелавайки на командирите и бойците успешно изпълнение на „всяка заповед на родината“. Пътят на 16-а армия е бил най-дълъг. Тя е тръгнала по-рано, за да се появи на западната граница с всички останали армии от Втори стратегически ешелон.

            А генерал-лейтенант Курочкин? Какво прави той? Да изпратиш цяла армия на границата, и то така, че никой да не те разбере — не е шега работа. Курочкин е изпълнил задачата си и е въздъхнал с облекчение. А на 13 юни, в момента, в който се е предавало съобщението на ТАСС, Курочкин е получил заповед да остави Забайкалския окръг и незабавно да отпътува за Москва, за да получи ново назначение. В. „Красная звезда“ от 26 май 1984 година свидетелства, че на 22 юни 1941 година генерал-лейтенант Курочкин е бил в бързия влак за Иркутск… И Забайкалският военен окръг е оставен без командир. Според съветската военна енциклопедия новият командир на окръга се е появил в Забайкалието чак през септември 1941 година.

            3

            На границите с Германия и Румъния са били прехвърляни генерали и офицери не само от вътрешните и полуфронтовите окръзи, но и от истинския фронт. В Далечния изток е имало постоянно огнище на война, въоръжените сблъсъци нееднократно са прераствали в конфликти с участието на стотици танкове и самолети от двете страни. По това време войната между Япония и СССР е изглеждала напълно възможна, а според някои чужди наблюдатели — дори неизбежна. Затова в Далечния изток не е имало военен окръг, а фронт, в чийто състав влизат три армии.

            В края на 1940 година генерали (а също и войски от цели дивизии и корпуси) тайно са прехвърляни на запад, и то с нарастващи темпове. Прехвърлянията не са засягали само генерали от средна ръка: много висши командири са вдигнати от Далекоизточния фронт, без да им се намери достойна смяна или изобщо без такава. Например на запад е заминал началникът на оперативното управление на фронтовия щаб генерал-майор Т. П. Котов.

            Генерал-майор П. Г. Григоренко (по това време подполковник в щаба на Далекоизточния фронт) си спомня: „На запад бяха изтеглени Иван Степанович Конев, Маркиан Михайлович Попов, Василий Иванович Чуйков и още много други висши военачалници.“

            За да оценим дори тоя много малък списък, ще напомня, че генерал-лейтенант В. М. Попов (по-късно армейски генерал) е бил командващ 1-ва армия в Далечния изток, а генерал-лейтенант И. С. Конев (впоследствие маршал на Съветския съюз) — на 2-ра армия. Аз изцяло отхвърлям всички измислици, че преместването на генералите е ставало, защото вече се е предвиждало, че Германия ще нападне Съветския съюз. Попов ще посрещне войната като командващ Северния фронт на границата с Финландия, а Конев е придвижвал армията си към границата с Румъния.

            Интересен е пътят на генерал Конев от длъжността командващ 2-ра армия в Далечния изток до командващ 19-а армия на румънската граница. Конев не върви направо. Криволичи. След като предава 2-ра армия в Далечния изток през април 1941 година („Советская военная энциклопедия“, т. 2, с. 409), Конев приема Забайкалския военен окръг. Той остава там колкото да го видят и без много-много шум тихомълком се появява в Ростов и приема Севернокавказкия военен окръг. Тук Конев завършва формирането на 19-а армия, става неин командващ и „в обстановка на най-строга секретност“ (в случая изразът е на армейски генерал С. М. Щеменко) в края на май 1941 година започва прехвърлянето на дивизията, и корпусите от армията си към границата с Румъния. За кратко време — четири длъжности и преместване от най-източните до най-западните граници. Лисица в генералска униформа. Как иначе да го нарече човек? Преди всички настъпателни операции (но не и преди отбранителните) Сталин е криел най-добрите си генерали и маршали. Това се отнася най-вече за Жуков, Василевски, Конев, Рокосовски, Мерецков. И през пролетта на 1941 година, както обикновено преди всички най-големи настъпателни операции, Конев така заличава следите си, че и най-добрите му приятели не знаят къде е изчезнал.

            4

            И това е характерно не само за Конев. Ако погледнем постовете, които е заемал временно, за отвличане на вниманието, ще открием, че същите постове са използвани и от други командири, за да заличат следите си. Ето например генерал-полковник Ф. И. Кузнецов. След като зарязва ръководството на Генералщабната академия, той приема Севернокавказкия военен окръг, после го оставя на Конев и се появява на границата с Източна Прусия на длъжността командващ Северозападния фронт.

            5

            След тайнственото изчезване на генерал Конев от Далечния изток 2-ра армия, която той напуска, остава без достоен командир. Генерал М. Ф. Терьохин не може да се смята за достойна смяна на Конев.

            А в 1-ва армия от Далекоизточния фронт положението, е още по-интересно. След като генерал М. М. Попов заминава на Северния фронт, на негово място е назначен достоен командир на армията — генерал-лейтенант А. И. Ерьоменко (впоследствие маршал на Съветския съюз). Но той не я командва дълго. На 19 юни 1941 година получава заповед да предаде 1-ва армия и спешно да отпътува за Москва, за да получи ново назначение.

            Хитлер тотално обърква картите и вече след нахлуването на германците Ерьоменко става командващ Западния фронт на мястото на отстранения Д. Г. Павлов. Но, разбира се, на 19 юни такъв обрат не се е предвиждал. Павлов здраво си седи на поста командващ Западния фронт. Сталин е повикал Ерьоменко за изпълнение на някаква друга мисия, която и до ден-днешен остава неясна и може би — неосъществена. Лично аз съм имал щастието да се срещам с маршал Ерьоменко и да разговарям с него. Опитвал съм се да изясня тоя въпрос, макар и много предпазливо, за да не предизвикам подозрения. Впечатлението ми е, че маршал Ерьоменко не хитруваше, а наистина не знаеше защо го е повикал Сталин на 19 юни 1941 година. Обърнах му внимание, че не е бил единствен. Ето, казвам, и Курочкин, и Сивков, и Курдюмов, и Жадов, и Петров, и Лучински — всички са пътували за Москва. Това много заинтересува маршала. Много съжалявах, че не съм западен историк с паспорт на чужда държава в джоба, което ми пречеше да навляза в по-големи подробности по време на разговора ми с Ерьоменко.

            Ерьоменко, който прояви интерес към казаното от мен, спомена още две-три имена на генерали, изтеглени от Далечния изток, с което почти напълно е била оголена съветската отбрана; генерал-майор Н. Е. Берзарин е бил заместник-командващ 1-ва армия. Ерьоменко ми каза нещо, което не е написал в мемоарите си: след като е заминал от Далечния изток, той е трябвало да предаде армията на своя заместник Берзарин. Нали затова са заместниците! Но още в края на май Берзарин е бил повикан от Сталин в Москва и тайно е бил назначен за командващ 27-а армия в Прибалтика, в близост до границата с Германия.

            Отново мога да чуя възражения, че Сталин е изтеглил Ерьоменко, Берзарин и другите генерали от Далекоизточния фронт, за да подсили отбраната. За да отхвърля окончателно тия възражения, ще спомена името на още един генерал, което ми беше подсказано също от Ерьоменко: генерал-майор В. М. Глазунов (впоследствие генерал-лейтенант, командващ въздушнодесантните войски на Червената армия) в началото на 1941 година е командвал 59-а стрелкова дивизия в 1-ва армия от Далекоизточния фронт. Ерьоменко много обичал 1-ва армия и не е искал да я остави без командир, на произвола на „щабния плъх“ Шелахов. Но Сталин вече е прибрал заместника на Ерьоменко, както и командирите на корпусите, а опитните командири на дивизии отдавна е прехвърлил на запад. Само 59-а дивизия е имала опитен, енергичен, перспективен командир и той е бил генерал Глазунов. Ерьоменко ми каза, че веднага е изпратил шифрограма до Генералния щаб е предложение генерал Глазунов да оглави 1-ва армия. От командир на дивизия — направо командващ армия, това е голям скок, но какво да се прави, когато други опитни командири в Далечния изток вече не са останали?!

            Москва се съгласява, че Глазунов е наистина достоен командир, и затова с шифрован отговор заповядва да предаде дивизията и веднага да се яви на границата е Румъния, за да поеме командването на 3-ти въздушнодесантен корпус. А 1-ва армия от Далекоизточния фронт тъй си остава без боен командир.

            По заповед на Сталин в началото на юни 1941 година на западните граници са съсредоточени не само ВСИЧКИ военновъздушни десантни войски, включително неотдавна прехвърлените от Далечния изток, но буквално в последния момент той събира генералите от пехотата и кавалерията от далечните граници и бързо ги превръща в командири на въздушнодесантни корпуси. Това се отнася не само за генералите Глазунов и Жадов, но и за генералите М. А. Усенко, Ф. М. Харитонов, И. С. Безугли.

            Спешното префасониране на генералите от пехотата и кавалерията в десантници не е подготовка за отбрана и дори не е подготовка за контранастъпление. Това са ярки признаци на агресия — неизбежна, предстояща, съкрушителна.

            Глава 28

            Защо Сталин е разгърнал фронтовете?

            Войната на бедните срещу богатите ще бъде най-кървавата от всички войни, които някога са се водили между хората.

            Ф. Енгелс

            1

            Терминът „фронт“ на съветския военен език означава преди всичко войскова формация, която се състои от неколкостотин хиляди до милион, че дори и повече войници, фронтът се състои от управление, щаб, няколко армии, няколко авиационни съединения, части на ПВО, части и съединения за подкрепление, фронтови тилове. Само в състава на тиловите части и учреждения, подчинени непосредствено на управлението на всеки фронт, би трябвало да има не по-малко от 200 000 войници, по данни отпреди войната. В мирно време фронтове няма, има военни окръзи, фронтове се създават при възникване на война (СВЭ, т. 8, с. 332).

            През 1938 година отношенията с Япония са изострени до такава степен, че в състава на РККА е създаден Далекоизточният фронт. Във фронта отначало са били включени две армии, а по-късно, след две години — още една. На 13 април 1941 година с Япония е подписан договор за ненападение, но Далекоизточният фронт не е разформирован.

            През 1939–1940 година на съветските граници за кратко време се създават фронтове за „освободителни походи“ в Полша, Румъния, Финландия. Но след края на походите фронтовете незабавно са били разформирани и вместо тях са били създадени военни окръзи. Историците упрекват Сталин: с Германия е сключен пакт, с Япония — също, но срещу Япония има фронт, а срещу Германия — няма.

            На пръв поглед не е логично. Но какво прави Хитлер? Хитлер проявява хитрост. В първата половина на 1941 година фюрерът създава щабове, насочени срещу Великобритания, които носят гръмки имена, но нямат войски, а срещу Съветския съюз разгръща почти цялата си войска, само че без гръмогласни наименования на щабовете. На пръв поглед би ни се сторило, че срещу Великобритания са насочени мощни сили, на ако се вгледаме по-внимателно, ще открием, че Хитлер тайно събира близо до границите със Съветския съюз елитните си войски и най-добрите си генерали. Така се подготвя внезапен удар. И Сталин обаче постъпва по същия начин: в Далечния изток е създаден фронт, но генералите и войските тайно го напущат. Покрай западните граници продължават все още да съществуват само военни окръзи, но тук е мястото, където се извършва съсредоточаване на войски. Сравнението между Далекоизточния фронт и всеки от западните военни окръзи никак не е в полза на фронта. Пример: Далекоизточният фронт има три армии, и трите — обикновени; а в Западния специален военен окръг армиите са четири, като трите са ударни, а четвъртата е свръхударна. Освен това на територията на тоя окръг пристигат още три армии от Втори стратегически ешелон. На Далекоизточния фронт никой не идва, войските не се увеличават, напротив, изтеглят се цели корпуси и дивизии. В Далекоизточния фронт има един механизиран корпус, в Западния окръг те са шест. В Далекоизточния фронт няма въздушнодесантни части, в Западния окръг има цял корпус. Сравненията могат да продължат. Но да не забравяме, че Западният специален военен окръг не е най-силният; Киевският е далеч по-мощен. Ако той бъде сравнен с Далекоизточния фронт, последният напълно ще ни разочарова. Далекоизточният фронт е параван, за да се демонстрира пред цял свят, че тук може да има война. Но и петте западни окръга са също параван, за да се демонстрира, че тук изобщо не се предвижда да има война. А всъщност петте западни гранични окръга отдавна са се превърнали в нещо съвсем необикновено. Те са били обикновени до 1939 година. А след подписването на пакта в тях е съсредоточена такава ударна мощ, каквато рядко е имал който и да е от съветските фронтове в хода на най-ожесточените военни сражения.

            В Далечния изток фронтът е бил създаден така, че всички да научат за него. На запад са създадени цели пет фронта, не един, но така, че никой да не научи за тях. В предишните глави говорих за Северен, Северозападен, Западен, Югозападен, Южен фронт и това не е грешка. Официално тези фронтове са създадени след нахлуването на Германия в Съветския съюз като реакция срещу това нахлуване. Но ако надникнем в архивите, ще останем поразени: от февруари 1941 година тия названия вече фигурират в документите, които тогава са били строго секретни. Част от тези документи вече са разсекретени и пуснати в оборот сред научните кръгове. Цитирам: „През февруари 1941 година военните съвети на граничните окръзи бяха изпратили… указания за незабавно оборудване на фронтовите командни пунктове“ (ВИЖ, 1978, №4, с. 86).

            Официално на западните граници има пет военни окръга. Неофициално всеки военен окръг вече подготвя фронтови командни пунктове, т.е. създава не военнотериториални структури, а чисто военни, които възникват само по време на война и само за ръководене на войски по време на война.

            Комунистическите историци ни уверяват, че преди 22 юни 1941 година между Съветския съюз и Германия е имало мир, който на 22 юни бил нарушен от Германия. Тази смела хипотеза не е потвърдена от факти, фактите говорят обратното. След като през февруари 1941 година Съветският съюз е създал командни фронтови пунктове, той фактически е влязъл във война с Германия, макар че не го е заявил официално.

            2

            В мирно време командващият военен окръг има две функции и ролята му е двойствена. От една страна, той е чисто военен командир, на когото са подчинени няколко дивизии, а понякога — няколко корпуса или дори няколко армии. От друга — той контролира строго определена територия, изпълнявайки ролята на военен губернатор или наместник.

            В случай на война граничният военен окръг се превръща във фронт, при което могат да възникнат три ситуации.

            Ситуация първа: фронтът воюва на териториите, където преди войната се е намирал военният окръг. В тоя случай командващият фронта си остава чисто военен командир и освен това продължава да контролира поверените му територии, изпълнявайки в районите на тила ролята на военен губернатор.

            Ситуация втора: под натиска на противника фронтът отстъпва. В тоя случай командващият си остава военен командир, но при оттеглянето взима със себе си органите на териториалното ръководство.

            Ситуация трета: още в началото на войната фронтът преминава на противникова територия. Единствено при тази ситуация се извършва разделение на функциите на командващия. Той си остава само военен командир и води войските си напред, а на територията на окръга трябва да остане някой от по-нисш ранг, за да изпълнява функциите на военен губернатор.

            Има едно събитие от февруари 1941 година, незабелязано от съвременните историци. В Западния специален военен окръг е била открита длъжността за още един заместник-командващ окръга. Какво значение има това? Месеци наред допълнителната длъжност заместник-командващ е била вакантна. Накрая я заема генерал-лейтенант В. Н. Курдюмов.

            Значението на това събитие е огромно.

            В мирно време в Минск се намират: командващият окръга генерал Д. Г. Павлов, неговият заместник — генерал-лейтенант И. В. Болдин, неговият началник-щаб генерал-майор В. Е. Климовских. При мобилизацията Павлов става командващ Западния фронт, Климовских — началник-щаб, а Болдин по план трябва да стане командващ подвижна група на Западния фронт.

            Ето какво искам да изтъкна: ако Западният фронт е трябвало да воюва там, където е бил преди войната, т.е. в Белорусия, не би имало нужда от никакви структурни промени. Но Западният фронт се готви да мине на противникова територия. Ще го водят генералите Павлов, Болдин, Климовских. Ако те вземат със себе си всички армии, корпуси, дивизии, бригади, кой ще остане в Минск? Ето точно за такъв случай е въведена длъжност за още един заместник, която е допълнителна и заета от генерал-лейтенант Курдюмов. Разделението на структурите вече е извършено, и то в мирно време. Армейски генерал Павлов е съсредоточил вниманието си върху чисто военните проблеми, а неговият заместник — върху чисто териториалните. Когато Западният фронт начело с Павлов се окаже на противникова територия, генерал Курдюмов ще остане в Минск, за да изпълнява ролята на териториален военен губернатор, да пази местните власти, комуникациите, да контролира промишлеността и транспорта, да извършва допълнителна мобилизация и да подготвя резерви за фронта, който е отишъл далеч напред.

            Генерал Курдюмов, който е командвал управлението за бойна подготовка в Червената армия, сега е назначен в Минск. От гледна точка на „освободителната“ война решението е великолепно: генерал с опит е на възлово място, през което ще минават все нови и нови резерви на запад. Той най-добре от всички може да даде на преминаващите войски последни указания, преди да влязат в бой.

            Четири армии, десет корпуса, десет авиодивизии, разположени на територията на Киевския специален военен окръг, също се готвят да минат на противникова територия. Тях ще ги поведе командващият Югозападния фронт генерал-полковник М. П. Кирпонос. По тая причина е необходимо функциите на командващия спешно да се разделят: Кирпонос да запази за себе си чисто военните и да предаде чисто териториалните на някой друг. Тъкмо затова е създадена допълнителната длъжност „заместник“, на която е назначен генерал-лейтенант В. Ф. Яковлев. Кирпонос с войските ще мине напред, Яковлев ще остане в Киев. От началото на февруари започва все по-ясно да личи разделението на двете структури. В Тернопол се създава таен команден пункт — център на военна структура, в Киев се запазва щабът — център на териториална структура. В Бровари, в района на Киев, е изграден свръхмощен подземен команден пункт за териториална система на управление. В Тернопол се изгражда команден пункт от много лек тип: землянки с дъсчен покрив. Напълно логично: военната структура не е предназначена да остане дълго време в Украйна, защо да се зидат яки бетонни зандани?

            В Прибалтийския специален военен окръг също е извършено разделение на структурите. Висшият команден състав отива в Паневежис, който се превръща в таен център на чисто военна структура от Северозападния фронт, а в Рига е оставен второстепенният генерал Е. П. Сафронов, който ще осъществява военнотериториален контрол, след като основната маса съветски войски мине на запад.

            Колкото до Одеския военен окръг, съществува известен малък нюанс. Тук също е станало разделение на структурите. Но от щаба на окръга се отделя не щаб на целия фронт, а щаб на най-мощната от всички съветски армии — 9-а. По-голямата част от щабните офицери от Одеския военен окръг начело с началник-щаба генерал-майор М. В. Захаров тайно са прехвърлени в щаба на 9-а армия. Маршал И. С. Конев свидетелства, че на 20 юни щабът на 9-а армия е бил вдигнат по сигнал за бойна тревога и тайно изкаран от Одеса на полеви КП (ВИЖ, 1968, №7, с. 42). Командващият Одеския военен окръг генерал-полковник Я. Т. Черевиченко отдавна не е в Одеса. Той тайно е минал през Крим, за да приеме пристигналия от Кавказ 9-и специален стрелкови корпус, след което, без да спира в Одеса, заминава с влак за тайния команден пункт на 9-а армия, чието командване му е наредено да поеме. Маршал М. В. Захаров съобщава, че когато германците са нахлули в СССР, Черевиченко е бил във влака (Вопросы истории, 1970, №5, с. 46), 9-а армия е трябвало да напусне пределите на съветската територия, ето защо в Одеса се е появил още един генерал — Н. Е. Чебисов, преди германците да нахлуят в Съветския съюз. След като военната структура на 9-а армия напуска Одеса, генералът е трябвало да остане на полупразните от военна гледна точка територии, за да осъществява военнотериториален контрол.

            А Ленинградският военен окръг е изключение. Тук също тайно е създаден Северният фронт, но разделение на структурите не се извършва. Абсолютно логично: Северният фронт все още не се готви да напусне територията на Карелия, затова не е необходимо командирите да се делят на такива, които ще отидат далеч напред, и на такива, които ще останат. Северният фронт ще действа почти на същата територия, където преди това е бил военният окръг, затова създаването на две различни структури в случая не е необходимо. Ето защо в Ленинградския военен окръг не е въведена и допълнителната длъжност заместник. И бойните действия, и контролът върху територията тук ще се осъществяват от един център — от щаба на Северния фронт.

            3

            На 13 юни 1941 година, в деня, когато радиото предава съобщението на ТАСС, е извършено окончателното и пълно разделение на управленските структури в западните гранични военни окръзи; с изключение на Ленинградския. Същия ден наркомът на отбраната е дал заповед фронтовите управления да бъдат изведени на полевите командни пунктове.

            От тоя момент в Белорусия има две независими военни системи на управление: тайно създаденият Западен фронт (с командващ армейски генерал Д. Г. Павлов и команден пункт в гората, в района на гара Лесная), и Западният специален военен окръг (с командващ генерал-лейтенант В. Н. Курдюмов и щаб — в Минск). Павлов продължава да играе ролята на командващ окръга, но той вече официално е командващ фронта и неговият щаб се намира в тайния команден пункт, за да действа независимо от Западния военен окръг.

            По същото време и в Украйна възникват две независими структури на военно управление: Югозападният фронт и Киевският специален военен окръг. Маршал Баграмян свидетелства, че със специална шифрограма Жуков е наредил това „да се пази в най-строга тайна, за което, да бъде предупреден личният състав на щаба на окръга“ („Так начиналась война“, с. 83).

            Тук, както и в Минск, се разиграва същата комедия: за страничния наблюдател военното ръководство на Украйна се осъществява единствено от щаба на Киевския специален военен окръг. Личният състав на щаба изрично е предупреден да не допуска излишни приказки за някаква друга система на военно ръководство. Но освен щаба на окръга на същата територия е създадена нова структура на военно управление — Югозападният фронт.

            Генерал-лейтенант П. М. Курочкин (по това време генерал-майор, началник свързочни войски на Северозападния фронт) съобщава същото за Прибалтика.

            Създаването на две независими управленски системи неизбежно води до създаване на две независими свързочни системи. В Прибалтика фронтовите свързочни войски е оглавил лично генерал-майор Курочкин, а неговият бивш заместник полковник Н. П. Акимов ръководи независимата свързочна система на военния окръг.

            Генерал Курочкин енергично създава свързочната система на тайно съществуващия Северозападен фронт. Това се прави уж с „проверочна цел“. А за да не се породи подозрение у противника от неочаквания порой от разговори по новите военни канали, за свръзка се използват гражданските телефонни линии. Впрочем думата „граждански“ трябва да се постави в кавички. Такива в Съветския съюз не е имало. През 1939 година държавната съобщителна система е била напълно военизирана. Народният комисар на съобщенията е бил на пряко подчинение на народния комисар на отбраната. Във всички нормални държави военната свързочна система е съставна част от държавните съобщения, а в Съветския съюз — обратно: държавната съобщителна мрежа е съставна част от военната, а народният комисар на съобщенията на СССР Пересипкин официално е заместник-началник на съобщенията на Червената армия.

            Управлението на Северозападния фронт отива в полевия команден пункт не като на учение, а като на война: „създаваше се висша оперативна организация за ръководство на бойни действия“ (Генерал-лейтенант П. М. Курочкин. „Позывные фронта“, с. 117).

            Военновременната свързочна система е била предварително добре подготвена и регулирана. „Всички документи, свързани с плана, честотите, позивните, паролите, се пазеха в щаба на окръга и в случай на война трябваше да бъдат разпратени до войските. А радиостанциите в окръга бяха няколко хиляди, следователно, за да се преустрои всичко според изискванията на военното време, беше необходима минимум седмица. Предварително провеждане на такива мероприятия не се разрешаваше“ (пак там, с. 115). Ще отбележим, че преминаването на цялата свързочна система от мирен на военен режим в Червената армия е било извършено не с оглед на предположението, че противникът може да нападне и затова ще се наложи смяната на режима да се проведе фактически мигновено, а с оглед на предположението, че предварителният сигнал ще дойде от Москва в определеното от нея време. С други думи, планът за преустройството на свързочната система е бил създаден не за отбранителна война, а за агресивна, както и за периода на нейната тайна подготовка. И тоя скрит подготвителен период за агресия от страна на Червената армия е настъпил. На 19 юни 1941 година началник-щабът на Северозападния фронт генерал-лейтенант П. С. Кленов дава заповед на генерал-майора от свързочни войски Курочкин:

            „— Да се действа според изискванията на големия план. Ясно ли ви е за какво става дума?

            — Да, ясно ми е — доложих аз“ (П. М. Курочкин. „На Северо-Западном фронте (1941–1943). Сборник статей“, с. 195).

            Жалко, че на нас не всичко ни е ясно за „големия план“ и че никой от съветските генерали не ни обяснява какво значи „голям план“. Но ни е ясно, че съветските генерали са имали планове и че те вече са влезли в действие. След няколко дни нещо е трябвало да се случи в съответствие с „големия план“, но с действията си Хитлер не е позволил „големият план“ да се осъществи, принуждавайки съветските командири да действат не според набелязаните планове, а да импровизират.

            Ето как генерал Курочкин е осигурявал изпълнението на „големия план“: „Отдел «Свързочни войски» изпрати документи, които се отнасяха до организацията на радиовръзката… в щабовете на армиите и съединенията на окръжно подчинение. Всички документи, преработени по съответния начин, трябваше да минат през корпусните, дивизионните, полковите, батальонните командни инстанции и да стигнат до екипите на всяка радиостанция. За всичко това, както вече казах, беше необходима най-малко една седмица“ (пак там, с. 118).

            И така строго секретните документи, които би трябвало да стигнат до изпълнителите само в случай на война, след 19 май стигат до хиляди изпълнители. Този процес е необратим. Тайните повече не могат да се крият и да се върнат в сейфовете, войната е станала абсолютно неизбежна. Подготовката на настъпателна война донякъде прилича на подготовката за държавен преврат: планът се изработва от много малка група хора, която не доверява на хилядите участници дори частица информация, но веднага след като ръководителите на заговора довеждат до знанието на хиляди изпълнители части от своя план, действията стават абсолютно неизбежни. В противен случай заговорниците загубват елемента внезапност, който е главният им коз, и принуждават противника да вземе екстрени мерки.

            Но може би генерал-лейтенант Кленов е дал заповед да се доведат до знанието на хиляди изпълнители отделни елементи от „големия план“, предвиждайки германската агресия? Съвсем не. Генерал Кленов категорично не вярва във възможността Германия да нахлуе в Съветския съюз. Дори след като това вече е станало, Кленов не ще да повярва и не взима никакви мерки за отпор. Към генерал Кленов и неговите агресивни предложения на декемврийското съвещание (1940 г.) на висшия команден състав ще се върнем във втория том на тая книга. Кленов е предлагал да се водят само агресивни войни, които започват с внезапен удар на Червената армия. По агресивност той надминава дори Жуков и е имал смелостта да спори с него в присъствие на Сталин на тема как трябва да се нанася внезапен удар. А не са вярвали, че нахлуването на Германия в СССР е възможно, както и неговият покровител А. А. Жданов, както впрочем и много други съветски военни и политически лидери, включително самият Сталин.

            На 13 юни 1941 година и в течение на следващите няколко дни в Съветския съюз са били задействани всички механизми на войната. Процесът на разгръщането на съветските фронтове толкова се е задълбочил, че хилядите изпълнители вече са били посветени в тайни от извънредно значение. В средата на юни 1941 година Съветският съюз вече е стигнал критичната точка, след което войната става неизбежна.

            Ако Хитлер беше решил да пусне в ход плана „Барбароса“ няколко седмици по-късно, Червената армия щеше да бъде в Берлин не през 1945 година, а много по-рано.

            4

            Преди да направи крачка напред, командирът оглежда местността, която се намира пред него. Разбира се, разузнаването вече е научило много неща и за много неща е доложило; разбира се, че командирът вярва на разузнаването си, но все пак, преди да направи крачка напред, той още веднъж оглежда цялата местност с набитото си командирско око. Ако напред трябва да върви батальон, батальонният командир дълго и внимателно оглежда местността през бинокъла си. А ако напред трябва да върви корпус, е, тогава лично неговият командир оглежда местността. Това не е традиция и не е празен ритуал. Преди да поведе войските си, командирът е длъжен лично да види и да усети пространството пред себе си: ето там има долчинка — да не затънат танковете в калта, а там — малък мост — дали не са изпилени подпорите? А там, от оная горичка — чакай контраатака…

            Ако командирът лично не усети пространството пред себе си, ако неговото въображение не може да извърви цялото пространство преди пехотинеца и ако командирът преди битката не може да прецени всички трудности, които ще се стоварят върху гърба на неговия войник, разплатата ще бъде само една — поражение. Ето защо всеки командир независимо от ранга си, преди да влезе в настъпателна битка, облича войнишки дрехи и пълзи по корем в калта покрай държавната граница или предната линия, часове наред оглежда пространството пред себе си и се опитва преди битката да си представи и да предвиди всички трудности, които го очакват утре.

            Визуалното изучаване на противника и на местността се нарича рекогносцировка. Появата на рекогносцировъчни групи на границата не е най-приятният възможен сюрприз! Не е много хубаво, ако от другата страна на границата часове наред през бинокъл ви гледа командир на съветска танкова дивизия. Но представете си, че в района на вашите граници се е появил командващ съветски военен окръг, при това не сам, а в компанията на член на Политбюро и не по цели часове, а седмици наред те се навъртат в граничните застави. Какво ще си помислите в такъв случай?

            А така е било преди всяко „освобождение“. Ето например още през януари 1939 година командващият Ленинградския военен окръг К. А. Мерецков и А. А. Жданов, който малко след това става член на Политбюро, с кола са обикаляли цялата граница с Финландия. Техните пътувания продължават през пролетта, лятото и есента. И точно в края на есента, когато те си свършват работата и се връщат в Ленинград, „финландската военщина провокира войната“.

            От началото на 1941 година германските офицери и генерали започват от време на време, а после все по-интензивно, да правят същото на германо-съветската граница, което съвсем скоро са правили Мерецков и Жданов на съветско-финландската. Над бюрото ми виси една прочута снимка: генерал Х. Гудериан с офицери от своя щаб провежда последната рекогносцировка край Брест в нощта срещу 22 юни 1941 година. Не само Гудериан, а всички германски генерали са наблюдавали съветската територия. Колкото повече е наближавала датата, определена за начало на „Барбароса“, толкова по-важни генерали са се появявали на германо-съветската граница. Съветските генерали и маршали отбелязват присъствието на все повече и повече рекогносцировъчни групи (Главен маршал на авиацията А. А. Новиков. „В небе Ленинграда“, с. 41). Германските рекогносцировъчни групи са се криели, маскирали са действията си по всякакъв начин, обличали са се в униформи на граничари, на редници, но, естествено, едно опитно око може да различи рекогносцировъчна група от граничен патрул. От съветско-германската граница се сипят доклади, че германски офицери интензивно се занимават с рекогносцировка. Това е явен признак за наближаването на война.

            Маршал на Съветския съюз Захаров (по това време генерал-майор, началник-щаб на 9-а армия) съобщава, че през април 1941 г. се е създала „нова обстановка“ (курсивът е на Захаров), за която е характерно, че „на р. Прут се появяват групи от офицери във войнишки униформи на румънската и германската армия. По всички признаци личи, че те извършват рекогносцировка“ (Вопросы истории, 1970, №5, с. 43). Рекогносцировка означава подготовка за настъпление и маршал Захаров знае, че това е така, през 1970 година, както го е знаел и през 1941-ва. Появата на рекогносцировъчни групи от другата страна на границата все още не означава начало на война, но съвсем определено означава край на мира.

            Но какво правят съветските командири? Защо не взимат бързи мерки с отбранителен характер, за да дадат отпор на агресията, чиято неизбежност се потвърждава от интензивната дейност на противниковите рекогносцировъчни групи? Съветските генерали не реагират по една проста причина: много са заети — и те извършват рекогносцировка.

            Генерал-майор П. В. Севастиянов (по това време началник на политотдела на 5-а стрелкова дивизия от 16-и стрелкови корпус на 11-а армия от Северозападния фронт): „Когато наблюдавахме германските граничари от някакви си трийсетина крачки и срещахме погледите им, ние абсолютно с нищо не показвахме, че те съществуват за нас, че проявяваме и най-малък интерес към тях“ („Неман — Волга — Дунай“, с. 7).

            Описанието на генерал Севастиянов означава, че той неведнъж е наблюдавал германските граничари от „трийсетина крачки“ и че това е ставало редовно. Ето го и въпроса: другарю генерал, всъщност вие каква работа имате толкова близо до границата? Ако сте бил разтревожен, че германците могат да нахлуят в СССР, би трябвало да заповядате да се опънат пет-шест реда бодлив тел покрай границата и за да не се изкуши някой да се промъкне през нея, обилно да наръсите граничната полоса с мини-капани. А за телените заграждения да направите истинско минно поле с дълбочина около три километра, зад него — противотанкови редове, защитени от фугаси, а отзад още двайсет-трийсет реда бодлив тел, и то опънат на метални колове. А още по-добре би било да се използват не колове, а стоманени релси и забити не в земята, а в бетон, в бетон! И зад всичко това — пак минно поле, фалшиво. И чак зад него — истинско. После — още един противотанков ров, зад него — прегради от клони, храсти, дървета и пр., и пр. Ако един генерал се готви за отбрана, изобщо не му е необходимо от упор да гледа германските граничари. Той трябва да изучава не чуждата, а собствената си територия и колкото по-задълбочено, толкова по-добре. А на границата може да има малки подвижни отряди, които в случай на нападение могат лесно да се изтеглят през тайните проходи в зоната със заграждения, минирайки след себе си пътя на изтеглянето.

            Горе-долу в такъв дух се е готвила за отбрана Финландия и на финландските генерали изобщо не им е било необходимо да стоят на граничната бразда ида оглеждат чуждата територия…

            Да, но Червената армия не строи заграждения по границите си и съветските генерали, както и техните германски колеги, по цели седмици и месеци прекарват на края на своята територия, на няколко крачки от държавната граница.

            Полковник Д. И. Кочетков си спомня, че командирът на съветската танкова дивизия в Брест (генерал-майор от танковите войски В. П. Пуганов, командир на 22-ра танкова дивизия от 14-и механизиран корпус на 4-та армия от Западния фронт — б.а.) избрал такова място за щаб на дивизията и такъв кабинет за тоя щаб, че „ние седяхме с полковия комисар А. А. Иларионов в кабинета на командира на дивизията и гледахме с бинокли германските войници на отсрещния бряг на Западен Буг“ („С закрытыми люками“, с. 8).

            Идиотизъм! — възмущаваме се ние. Започне ли война, в прозореца на командира на танковата дивизия може да се стреля просто с автомат от отвъдния бряг, а още по-сигурно е с оръдие да го разпердушинят. По щаба на дивизията можеш да стреляш с каквото ти падне: с картечница, с минохвъргачка, може да го държиш под снайперистки прицел, но с оръдие по него можеш да стреляш с право мерене, дори без пристрелка — няма как да не го улучиш.

            Но да не се възмущаваме. От отбранителна гледна точка такова разположение на щаб на танкова дивизия, меко казано, не е много сполучливо. Но нали танковата дивизия в Брест, „в непосредствена близост до границата“ („Советские танковые войска“, с. 27) не е тук за отбрана! А ако погледнем ситуацията от настъпателна гледна точка, всичко си е наред. Германската танкова групировка на Гудериан от отсрещната страна е изнесена буквално на брега. И самият Гудериан на отвъдния бряг прави същото: разглежда с бинокъл съветския бряг през прозореца. От време на време Гудериан в съответна маскировка се появява с бинокъла си досами реката. А преди да започне „Барбароса“, излиза дори без маскировка: стои си в генералската униформа със своите офицери и гледа с бинокъла си, както гледат и неговите съветски противници. Не бива да наричаме съветските генерали идиоти. Та нали не виждаме нищо идиотско в действията на германските. Това е просто обичайна подготовка за настъпление. Така се прави винаги и във всички армии, включително съветската, включително германската. Разликата е само в това, че Съветският съюз е подготвял операция с несравнимо по-голям размах от германската операция „Барбароса“, затова съветските командири са започнали рекогносцировъчни мероприятия много по-рано от германските, но са имали намерение да ги завършат през юли 1941 година. Има източници, според които Баграмян, изследвайки планинските проходи в Карпатите, е „извършил щателна рекогносцировка на голям участък от границата“ (ВИЖ, 1976, №1). А това е станало през септември 1940 година.

            От съветска страна рекогносцировка извършват командири от всякакъв ранг. Началникът на инженерните войски на Югозападния фронт генерал-майор А. Ф. Илин-Миткевич в момента, в който войната започва, е бил на самата граница, в Рава Руская (Полковник. Р. Г. Умански. „На боевых рубежах“, с. 39).

            По заповед на армейски генерал К. А. Мерецков през юли 1940 година е била извършена рекогносцировка по цялата западна граница. В нея са участвали хиляди командири от различен ранг, включително генерали и маршали, заемащи много високи постове, а Мерецков, който до неотдавна е оглеждал финландската граница, сега прави същото по границите с Румъния и Германия. Имате думата, другарю маршал: „Лично проведох продължително наблюдение от предните гранични постове“ („На службе народу“, с. 202). „После обиколих граничните части“ (пак там, с. 203). Мерецков заедно с командващия Югозападния фронт генерал-полковник М. П. Кирпонос повтарят рекогносцировката по целия участък на Киевския специален военен окръг. „От Киев заминах за Одеса, където се срещнах с началник-щаба на окръга генерал-майор М. В. Захаров… заедно с него заминах за съветско-румънската граница. Гледаме отсрещната страна, а оттам ни гледат група военни.“ Тук трябва да отбележим, че генерал Мерецков извършва рекогносцировката заедно със същия този Захаров, който съобщава, че провеждането на рекогносцировъчни мероприятия от групи германски генерали и офицери е създало през април 1941 година „нова ситуация“. А не сте ли се замисляли, другари маршали и генерали, над обстоятелството, че германските рекогносцировки, започнали през април 1941 година, са били просто в отговор на масираните съветски рекогносцировки, започнали още от юли 1940 година?

            Но да се върнем към Мерецков. От Одеския военен окръг той бърза за Белорусия, където с армейски генерал Д. Г. Павлов щателно рекогносцира съветско-германската граница и германската територия. Кратка визита в Москва — и Мерецков вече е на Северния фронт. Пътьом той съобщава, че не е намерил в щаба командващия Северозападния фронт, който от доста време е на границата. От щаба отсъства и командващият Северния фронт генерал-лейтенант М. М. Попов — и той е на границата.

            Към всичко това ще добавим, че през 1945 година Сталин и неговите генерали щателно са подготвили и блестящо са нанесли внезапен удар срещу японските войски, след което завладяват Манджурия, Северна Корея и някои китайски провинции. Подготовката и нанасянето на внезапния удар са били осъществени точно така, както и подготовката на удара срещу Германия през лятото на 1941 година. На границата се появява все същият Мерецков. Вече е маршал на Съветския съюз. Той идва на границата с Манджурия тайно, под псевдонима „генерал-полковник Максимов“. Един от основните елементи на подготовката е рекогносцировката. „Лично обиколих с всъдехода, някъде и на кон, всички участъци“ („Красная звезда“ 7 юни 1987 г.).

            Генерал-лейтенант от инженерни войски В. Ф. Зотов (по това време генерал-майор, началник на инженерните части от Северозападния фронт) потвърждава, че командващият Северозападния фронт генерал-полковник Ф. И. Кузнецов почти целия юни 1941-ва, буквално до 22-ри, е прекарал в района на щаба на 125-а стрелкова дивизия. Тук е бил и военният съвет на фронта. А щабът на 125-а стрелкова дивизия е бил толкова близо до границата, че „първият снаряд е улучил точно него“ („На Северо-Западном фронте“, с. 173–174). Би могло да се каже: ах, какви глупаци са тия руснаци, да разположат щабовете толкова близо до границата! И аз така казвах. А после събрах сведения за разположението на щабовете на съветските дивизии и корпуси по границите с Турция и Манджурия. Там няма нищо подобно. Щабовете на дивизиите са били разположени на 10 км от границите. Но когато са се готвили за „освободителните походи“, са изнасяли щабовете до самата граница. И не само щабове на дивизии, но дори на корпуси, армии, фронтове. Така Жуков е изнесъл своя щаб на Халхин Гол, преди да нанесе внезапния удар. Така са постъпвали всички съветски генерали и маршали преди всяко настъпление. Между другото Гудериан е правил същото. И Манщайн. И Ромел. И Клайст.

            Командирите на съветските дивизии и корпуси, разположени във вътрешността на страната, също са посещавали границата, и то доста интензивно. Маршалът на Съветския съюз К. К. Рокосовски (по това време е бил генерал-майор и е командвал механизиран корпус, но не на самата граница) си спомня, че често е навестявал И. И. Федюнински, чийто корпус е бил буквално на границата. Армейски генерал Федюнински в мемоарите си пише, че колегите му наистина са го навестявали, и споменава Рокосовски. Можем да намерим стотици и хиляди подобни моменти в мемоарите на съветските генерали и маршали.

            Маршалът на Съветския съюз К. С. Москаленко, по това време генерал-майор от артилерията, командир на 1-ва противотанкова бригада от Резерва на Главното командване (РГК), непосредствено свързва съобщението на ТАСС с рязкото засилване на рекогносцировъчната активност на съветските командири. Командващият 5-а армия генерал-майор от танковите войски М. И. Потапов обсъжда с генерал Москаленко съобщението на ТАСС и му поставя следната задача: „Подбери свестни, грамотни във военно отношение хора и ги прати на границата, нека направят рекогносцировка на местността, да поогледат германците и тяхното поведение. Пък и за тебе ще бъде от полза“ („На Юго-Западном направлении“, с. 21).

            Да не забравяме, че при отбранителна операция една противотанкова бригада няма какво да прави на предни позиции. Командващият армия вкарва в сражение противотанкова бригада само в най-критична ситуация, когато противникът вече е разкъсал отбраната на батальоните, полковете, бригадите, дивизиите и корпусите, когато е възникнала криза от армейски мащаб и направлението на главния удар на противника вече съвсем ясно се е очертало. И това може да се случи единствено в дълбочина на съветската отбрана. Но бригадата на генерал Москаленко не е армейска и дори не е фронтова. Тя е бригада от РГК. При отбрана може да бъде вкарана в бой, когато отбраната на армиите и дори на фронтовете вече е разкъсана и явно се е очертала криза от стратегически мащаб.

            За да бъде ликвидирана подобна криза, бригадата не трябва да е на границата, а на десетки, дори на стотици километри от нея, т.е. там, където може да възникне стратегическа криза. При подготовка на отбранителна операция командир на противотанкова бригада от РГК категорично няма какво да прави на границата. Но ако се готви грандиозно съветско настъпление от Лвовската издатина към вътрешността на противниковата територия, левият фланг на най-мощната военна групировка в историята на човечеството ще бъде прикрит от Карпатите (и от планинските армии, които ще се появят там), а десният трябва да бъде прикрит от свръхмощна противотанкова формация, и то на самата граница. Тъкмо там е била бригадата и генерал Москаленко по заповед на генерал Потапов отива да извърши рекогносцировка на противотанковата територия.

            Ако някой се опита да обясни съветските рекогносцировки с обстоятелството, че Съветският съюз се е готвил за отбрана и затова, видите ли, съветските командири са наблюдавали какво става оттатък границата, ще им напомня, че в състава на съветските рекогносцировъчни групи е имало много сапьори, включително и сапьори от най-висша класа. Ако се подготвя отбрана, на сапьорите изобщо не им трябва да гледат местността на противника, те си имат достатъчно работа на собствена територия и колкото по-навътре е оттеглянето на собствена територия, толкова повече работа има за сапьорите.

            Но съветските сапьори кой знае защо часове наред са разглеждали територията на противника.

            Ако съветските рекогносцировки са се извършвали с отбранителна цел, не е трябвало да се правят на границата, а на сто километра далеч от нея, във вътрешността на собствената територия, да се изберат удобни за отбрана позиции, да им се направи рекогносцировка, а след това да започне интензивна подготовка на тия позиции за отбранителни битки. След това целият висш команден състав е трябвало да се оттегли от старата гранична линия, отново да направи рекогносцировка на старите позиции, които са изоставени, после да застане на линията на Днепър и т.н., и т.н.

            А рекогносцировка от гранични застави е рекогносцировка, която предполага агресия.

            5

            На 21 юни 1941 година се е провело тайнствено заседание на Политбюро. Съветският историк В. А. Анфилов съобщава: „Ръководителите на комунистическата партия и членовете на съветското правителство през целия ден на 21 юни 1941 г. бяха в Кремъл и решаваха изключително важни държавни и военни въпроси“ („Бессмерный подвиг“, с. 185).

            Известни са решенията само на четири от обсъжданите въпроси, но не се знае колко са били всичките и какви са били другите решения.

            Ето какво се знае.

            На 21 юни 1941 година е решено Червената армия да се въоръжи с подвижна установка за залпова стрелба БМ-13, да започне серийното й производство и производството на реактивни снаряди М-13, а също така — формирането на реактивни артилерийски части. През близките няколко седмици Б-13 ще получи неофициалното си име — „Катюша“.

            „На 12 юни 1941 година Политбюро на ЦК на ВКП(б) взе решение да се създадат «фронтови обединения на базата на западните гранични райони»“ (Генерал-лейтенант П. А. Жилин, член-кореспондент на АН СССР. „Великая Отечественная война (1941–1945)“, с. 64).

            Това решение е хиляди пъти по-важно от първото. Естествено, фронтовете са съществували и преди това, Политбюро просто със задна дата оформя вече взети решения, но въпреки всичко това е изключително важно: петте фронта са създадени и юридически тайно оформени не след нахлуването на германците, а преди него.

            Ето в какво се състои важността на взетото решение. Заседанието на Политбюро е продължавало цял ден и е свършило късно през нощта. След няколко часа Жуков се обажда по телефона на Сталин и се опитва да го убеди, че на границата става нещо необичайно. Тоя момент е описан от много очевидци и историци. Няма никакви съмнения, че не само Сталин, но и Молотов, и Жданов, и Берия не са били склонни да вярват, че е възможно германците да нахлуят в СССР. Нежеланието да се повярва се потвърждава от всички действия на Червената армия: зенитната артилерия не стреля по германските самолети, войските на Първи ешелон са без патрони, а от Генералния щаб се сипят драконови заповеди: на провокации да не се поддават (Жуков и Тимошенко не са вярвали много, че германците могат да нападнат Съветския съюз).

            Въпрос: щом висшите съветски политически и военни ръководители не вярват във възможността от германска агресия, защо току-що са създадени фронтовете?

            Отговор: ФРОНТОВЕТЕ СА БИЛИ СЪЗДАДЕНИ НЕ ЗА ДА СЕ ДАДЕ ОТПОР НА ГЕРМАНСКАТА АГРЕСИЯ, а с друга цел.

            6

            Ето още едно от решенията, взети от Политбюро на 21 юни 1941 година: създадена е Група армии към Резерва на Главното командване (РГК). За командващ Групата армии е назначен първият заместник народен комисар на отбраната маршалът на Съветския съюз С. М. Будьони, за началник-щаб генерал-майор А. П. Покровски (впоследствие генерал-полковник). В състава на Групата армии са били включени седем армии от Втори стратегически ешелон, които, както знаем, тайно са се придвижили към западните райони. Генерал-полковник Покровски в спомените си нарича новото обединение малко по-иначе: Група войски към Резерва на Щаба на Върховното главнокомандване (ВИЖ, 1978, №4, с. 64). Това название показва, че на 21 юни е бил създаден и Щаб на Върховното главнокомандване — висш орган на управление на въоръжените сили по време на война. Или най-малко неговото създаване е било предрешено на 21 юни.

            Напълно възможно е обаче решението за създаване на Група войски към Резерва на Щаба на Върховното главнокомандване да е било взето по-рано, а на 21 юни само да е било утвърдено от Политбюро. Доказателство за това са многобройните свидетелства, че нахлуването на германците е заварило генерал-майор А. П. Покровски вече на бойния му пост в западните райони на страната (ВИЖ, 1978, №11, с. 126).

            Във всеки случай още преди германците да нахлуят, Втори стратегически ешелон не е бил обикновено обединение от седем различни армии, а боен механизъм с единно ръководство. За какво е направено това? За отбрана? Не. Единното ръководство на армиите от Втори стратегически ешелон е било напълно излишно за отбранителна война и то е било разформирано преди Втори стратегически ешелон да се срещне с противника. Втори стратегически ешелон изобщо не е необходим в мирно време; в европейската част на страната той няма къде да бъде разквартируван и няма къде да прави учения.

            Щом като Групата армии към Резерва на Щаба на Върховното главнокомандване не е създадена за мирно време, нито за отбранителна война, тогава какво е предназначението й?

            „На 21 юни Политбюро на ЦК на ВКП(б) възложи на началника на Генералния щаб армейски генерал Г. К. Жуков общото ръководство на Югозападния и Южния фронт, а на заместник народния комисар на отбраната армейски генерал К. А. Мерецков — ръководството на Северния“ (Армейски генерал С. П. Иванов и генерал-майор Н. Шеховцев. ВИЖ, 1981, №9, с. 11). Доскоро К. А. Мерецков е командвал армия в процеса на „освобождението“ на Финландия. Сега го пращат пак там като представител на Щаба на Върховното главнокомандване. Неотдавна Г. К. Жуков е командвал Южния фронт в процеса на „освобождаването“ на източнорумънските територии. Сега го пращат пак там като представител на Щаба на Върховното главнокомандване, за да координира действията на двата фронта.

            Уверяват ни, че Сталин е изпратил Жуков на румънската граница, а Мерецков — на финландската, за да подготвят отбраната срещу нахлуването на германците. Добре, да приемем, че е така. Странното е друго: Сталин изпраща Жуков и Мерецков да предотвратят събития, в чиято възможност не вярва.

            Мерецков заминава незабавно. Жуков остава за няколко часа в Москва и началото на „Барбароса“ го заварва в Генералния щаб. Но това е случайност. Ако операция „Барбароса“ беше започнала с няколко часа по-късно, и Жуков щеше да бъде частица от мощния ураганен поток, който е отнасял към западните граници генерали от Генщаба и бригадни командири от ГУЛАГ; затворници и техните конвоири; командири от запаса и от далечните граници; възпитаници на академии и техните преподаватели.

            Съветските историци казват за германските командири: „… през юни, непосредствено преди нахлуването на Германия в СССР, Браухич и Халдер посещават войските непрекъснато“ (В. А. Анфилов. „Бессмертный подвиг“, с. 65). А Жуков и Мерецков нещо друго ли правят?

            Действията на двете армии просто си приличат. Без да знаят за действията на противника, вермахтът и Червената армия взаимно се копират дори в най-дребните детайли. Истина е, че съветските командири изнасят командните пунктове близо до границата също като техните германски колеги. Истина е, че Червената армия съсредоточава две свръхмощни групировки по фланговете на границата точно както германската армия. Истина е, че съветските самолети са съсредоточени до самата граница, както и германските. Истина е, че на съветските летци им е забранено да свалят германски самолети до определен момент, точно както на германските летци им е забранено да свалят съветски самолети, за да не предизвикат конфликт преждевременно и ударът да бъде съвсем неочакван. Истина е, че командният пункт на Хитлер е в Източна Прусия, в района на Растенбург, а съветският Главен преден команден пункт (ГПКП) се намира в района на Вилнюс. Това е същият географски паралел и съветският команден пункт е на точно такова разстояние от германската граница, на каквото германският — от съветската. Ако двата командни пункта, съветският и германският, се нанесат върху картата, а тя се сгъне по линията на държавната граница, командните пунктове ще легнат един върху друг.

            НО! Хитлер вече е заминал за тайния си команден пункт… а Сталин?

            На 21 юни след заседанието на Политбюро много от неговите членове бързо заминават, за да заемат бойните си постове.

            Жданов, който по линия на Политбюро е контролирал „освобождението“ на Финландия, се готви на 23 юни да бъде в Ленинград. Хрушчов, който е контролирал „освобождението“ на източнополските области и на Румъния, бързо отлита за Киев (и може би за Тираспол). Андреев, който в Политбюро отговаря за военните превози, бърза към Транссибирската магистрала, за да ускори придвижването на армиите от Втори стратегически ешелон, и още на другия ден неговото пристигане ще бъде забелязано в Новосибирск.

            А Сталин? Нима и той като Хитлер се готви да замине за тайния си команден пункт?

            7

            Решението на Политбюро за тайното разгръщане на петте фронта по западните граници е означавало, че през 1941 година Съветският съюз е трябвало да започне активни действия на запад. Причината е изключително сериозна: всеки от съветските фронтове освен всичко друго е изяждал на месец почти 60 000 глави едър рогат добитък. Ако се чака до идущата година, петте фронта ще изядат над три милиона глави едър рогат добитък. А освен петте фронта трябва да се изхранват седем армии от Втори стратегически ешелон и три от НКВД, разгърнати в тила. Трябва да се изхранват и четирите флота, съветските войници, които се готвят да „освобождават“ Иран, авиацията, войските от ПВО, но основното е военната промишленост, където гърлата са още повече.

            Това нищо не е, ще ми кажат, аргументирайки се със социалистическото селско стопанство, с колхозите… Няма да споря. Ето сведения от съветския Генерален щаб: „Въпреки големите успехи в областта на селското стопанство в навечерието на войната проблемът за зърното по силата на редица обстоятелства не беше решен. Държавният резерв и изкупуването на зърното не покриваха нуждите на страната от хляб“ (ВИЖ, 1962, №7, с. 10). С една дума, успехите са големи, а хляб няма. А ето и мнението на Сталиновия народен комисар на финансите, члена на ЦК А. Г. Зверев: „В началото на 1941 година количеството на едрия рогат добитък в страната още не е стигнало равнището от 1916 година“ („Записки министра“, с. 188).

            Равнището от 1916 година не е стандартно за Русия, а е равнище, до което селското стопанство на страната е спаднало след двегодишна опустошителна и разорителна война. В „мирно време“ количеството на едрия рогат добитък в Съветския съюз е по-малко от онова, което Русия е имала в разгара на Първата световна война! Равнището от 1916 година според стандартите от предидущите десетилетия е крайно ниско и почти катастрофално, поради което стават възможни безредиците, разрушаването на традиционния начин на живот, когато народните маси излизат на улицата.

            Издигнати от мътната вълна на безредиците и заграбили властта, комунистите не са подобрили продоволственото положение на страната, а са го влошили до такава степен, че страната и след четвърт век все още се е опитвала да се издигне до много ниското равнище, до което икономиката е паднала в резултат от Първата световна война! Сталин създаде колосална армия и военна промишленост, но пожертва богатството на нацията, натрупвано с векове, пожертва жизненото равнище на народа, като го снижи под равнището, на което живеят хората по време на световна война.

            От началото на 1939 година Сталин започва интензивно да прехвърля ресурсите от катастрофално мизерното селско стопанство към армията и военната промишленост, които мълниеносно са нараствали, докато селското стопанство се е свивало ужасяващо. Процесът е набирал скорост. Нали помните 1320 жп ешелона, натоварени с камиони, които са на съветските западни граници. Откъде са дошли? Ами от колхозите, а не от военната промишленост! Или например през май, когато тайно са мобилизирани 800 000 запасняци. За един месец количеството на хората в армията, които трябва да се изхранват, се е увеличило почти с един милион. За чия сметка расте армията? Знаем вече — за сметка на затворниците. Е, разбира се, и за сметка на селяните. Работниците от военните заводи не подлежат на мобилизация! А в колхозите?

            Така че петте ненаситни фронта, създадени ПРЕДИ нахлуването на германците, и тайната мобилизация на селяни и техника за тия фронтове ПРЕДИ прибирането на реколтата са означавали неминуем глад през 1942 година дори без намесата на германците. Гладът през 1942 година е бил предрешен на заседанието на Политбюро от 21 юни 1941 година. След като ненаситните фронтове са били създадени, още същата година е трябвало да бъдат вкарани в действие. В противен случай врагове на Сталин ще бъдат освен Хитлер и милиони въоръжени мъже в собствената му армия. Внезапният удар на Червената армия през 1941 година е обещавал завладяване на нови богати територии и продоволствени запаси (например в Румъния). Ако тия запаси не стигнат, не е страшно: гладът, възникнал в хода на войната, е обясним и разбираем.

            Вече знаем, че Сталин е трябвало на всяка цена да вкара армиите в бой през 1941 година независимо от действията на Хитлер просто защото в западните райони на страната тия армии не са могли нито да презимуват, нито да провеждат учения. Ето още една причина, която прави войната през 1941 година неизбежна: ако Сталин не вкара в бой петте фронта, седемте армии от Втори стратегически ешелон и трите армии на НКВД, през пролетта на 1941 година ще се създаде ситуация, при която цялата тая маса от войски просто няма да има с какво да се изхранва.

            Единственият съветски маршал, на когото Сталин е вярвал безусловно — Б. М. Шапошников, още през 1939 година е бил категоричен, че да се мобилизират стотици хиляди и милиони хора и да се държат в района на границите бездействащи е невъзможно. Една армия може да бъде контролирана много по-лесно в хода на война, отколкото милиони мобилизирани въоръжени хора, които се измъчват от чакане и безделие. Опитайте се тая маса от въоръжени хора и да не я храните! Какво ще се получи?

            Създавайки фронтовете, Сталин нарушава и бездруго крехкия баланс между гигантската армия и изтощеното, разорено селско стопанство. Тогава възниква ситуацията: или всичко, или нищо. А и да чака до 1942 година Сталин вече просто не е могъл.

            Глава 29

            Защо Сталин не е вярвал на Чърчил?

            1

            А защо да му вярва?

            Кой е Чърчил? Комунист? Голям приятел на Съветския съюз? Горещ привърженик на световната комунистическа революция?

            След като човек получи писмо, което съдържа доста необикновена информация, си задава въпроса: колко е сериозен източникът на информацията? Мисля, че и Сталин си е задал тоя въпрос. Кой е Чърчил от гледна точка на съветските комунисти? Чърчил е първият от политическите лидери в света, който още през 1918 година е разбрал огромната опасност от комунизма и е направил немалко, за да помогне на руския народ да се спаси от страшната комунистическа зараза. Тия усилия не са били достатъчни, но все пак Чърчил е направил много повече от всички останали световни лидери, взети заедно. Чърчил е враг на комунистите и никога не го е крил. През 1818 година той лансира идеята за сътрудничество с Германия в борбата срещу съветската комунистическа диктатура. Чърчил активно и настойчиво се е борил против съветските комунисти още когато е нямало Хитлер, а е съществувал само ефрейтор Адолф Шикългрубер.

            Ленин е определил Чърчил като „най-големия ненавистник на Съветска Русия“ (т. 41, с. 350).

            Ако вашият най-голям враг и ненавистник ви изпрати писмо с предупреждения за опасностите, които ви дебнат, много ли ще му повярвате?

            2

            За да разберем отношението на Сталин към писмата на Чърчил, трябва да си припомним политическата обстановка в Европа.

            В дипломатическата война през 30-те години положението на Германия е най-неизгодно. Разположена в центъра на Европа, тя е била и в центъра на всички конфликти. Каквато и война да започне в Европа, Германия неизбежно е нейна участница. Затова дипломатическата стратегия на много страни през 30-те години се е свеждала до следната позиция: вие воювайте с Германия, а аз ще се помъча да остана встрани. Мюнхен-38 е ярък образец на тази философия.

            Дипломатическата война през 30-те години е спечелена от Сталин и Молотов. С пакта Молотов-Рибентроп Сталин дава „зелена улица“ на войната, оставайки „неутрален“ наблюдател и готвейки милион парашутисти „за всеки случай“.

            Великобритания и Франция загубват дипломатическата война и са принудени да водят истинска, Франция бързо излиза от войната. Какъв е политическият интерес на Британия?

            Ако погледнем положението от страна на Кремъл, можем да си представим, че Чърчил е имал един-единствен политически стремеж: да намери гръмоотвод за германската „светкавична война“ и да отклони германския удар от Британия към всяка друга страна. Във втората половина на 1940 година такъв гръмоотвод е могъл да бъде само Съветският съюз.

            По-просто казано, на Британия (според мнението на Сталин, което той открито изразява на 10 март 1939 година) й се иска да сбие Съветския съюз и Германия, а тя да стои настрани от боя. Не зная такова ли е било намерението на Чърчил, но точно в такъв аспект Сталин е възприемал всяко действие на британското правителство и дипломация.

            Адмирал Н. Г. Кузнецов пише: „Сталин, естествено, имаше достатъчно основания да смята, че Англия и Америка се мъчат да ни сбият с Германия“ („Накануне“, с. 321).

            Сталин е могъл да се досети за съдържанието на всяко писмо, изпратено от Чърчил, и без да го чете. Какво му е необходимо на Чърчил? Какво го безпокои? Сигурността на комунистическия режим в Съветския съюз или си има по-важни проблеми? За какво може да мечтае Чърчил в политически план? Само за едно: по някакъв начин да си разменят ролите със Сталин — Сталин да воюва с Хитлер, а Чърчил да наблюдава сбиването отстрани.

            В дадената ситуация Чърчил е прекалено заинтересувано лице, за да може Сталин да повярва на думите му.

            За да разберем отношението на Сталин към писмата на Чърчил, трябва да си припомним и стратегическата ситуация в Европа. Основният стратегически принцип е концентрацията. Концентрация на силата срещу слабостта. В Първата световна война Германия не е могла да приложи основния стратегически принцип, защото е воювала на два фронта. Стремежът да бъдеш силен едновременно на два фронта води до общо отслабване, а опитите усилията да се концентрират на един от фронтовете означават автоматично отслабване на другия, от което противникът незабавно ще се възползва. Поради наличието на два фронта по време на Първата световна война Германия е била принудена да се откаже от принципа на концентрацията и следователно — от стратегията на съкрушителния удар, заменяйки го с единствената възможна алтернатива — стратегията на изтощаването. Но ресурсите на Германия са били ограничени, а на противниците й — неограничени. Затова воденето на изтощителна война за Германия означава единствено катастрофален край.

            През Втората световна война германският Генерален щаб и самият Хитлер много добре са разбирали, че война на два фронта означава катастрофа. През 1939–1940 г. Германия фактически е имала непрекъснато не повече от един фронт. Затова германският Генерален щаб е имал възможността да прилага принципа на концентрацията и го е прилагал блестящо, съсредоточавайки германската военна мощ първо срещу един, после срещу друг противник.

            Каква е основната задача на германската стратегия? Да не се допусне война на два фронта. Да имаш само един фронт значи да имаш блестящи победи. Двата фронта са отказ от основния стратегически принцип, преход от стратегията на съкрушителния удар към стратегията на изтощаването, провал на „светкавичната война“, край и катастрофа.

            За какво може да мечтае Чърчил през 1940 година в стратегически план? Само за едно: за Германия войната да се превърне от война на един фронт във война на два фронта.

            Лично Хитлер е смятал, че да се воюва на два фронта е невъзможно. На 23 ноември 1939 година висшият команден състав на германските въоръжени сили има съвещание, на което Хитлер е казал, че война срещу Съветския съюз може да се започне чак след като свърши войната на Запад.

            А сега си представете, че през 1940 година някой ви съобщава, че Хитлер има намерение да се откаже от великия стратегически принцип и вместо концентрация готви разсредоточаване на силите; че някой упорито ви шепне на ухото: Хитлер преднамерено иска да повтори грешката на Германия от Първата световна война. Всеки ученик знае, че война на два фронта за Германия означава самоубийство. По-късно Втората световна война ще потвърди това правило още веднъж, при което лично за Хитлер войната на два фронта ще означава самоубийство в буквалния смисъл на думата.

            Ако през 1940 година, след падането на Франция, някой ви беше казал, че Хитлер се готви за самоубийствена война на два фронта, щяхте ли да му повярвате? Аз — не.

            Ако такова нещо ми съобщи съветското военно разузнаване, бих посъветвал началника на ГРУ генерал Коликов да остави поста си и да се върне в академията, за да изучи още веднъж причините за поражението на Германия в Първата световна война. Ако новината за самоубийствената война ми е съобщил някой лаик, бих му отговорил: Хитлер не е идиот, по-вероятно е ти да си идиот, драги приятелю, щом смяташ, че Хитлер доброволно ще почне война на два фронта.

            Чърчил е най-заинтересованият човек в света Хитлер да воюва на два фронта. Ако Чърчил ви каже под секрет, че Хитлер се готви за война на два фронта, как ще се отнесете към съобщението му?

            3

            Освен политическата и стратегическата обстановка трябва да се има предвид и атмосферата, в която Чърчил е пишел, а Сталин е чел посланията му.

            На 21 юни 1940 година пада Франция. Пиратските действия на германските подводници по морските пътища рязко се засилват. Над островната държава Великобритания, свързана с целия свят с най-тесни търговски връзки, е надвиснала заплахата от морска блокада, от изключително остра търговска, индустриална и финансова криза. Нещо по-лошо, германската военна машина, която в този момент на мнозина им се струва непобедима, вече интензивно се готви да стъпи на Британските острови.

            В тази обстановка на 25 юни Чърчил пише писмо на Сталин. На 30 юни германските въоръжени сили превземат британския остров Гърнси. В хилядолетната история на Британия не са много случаите, когато противник е дебаркирал на Британските острови. Какво ще последва? Дебаркиране в самата Англия? Гърнси е паднал без съпротива. Колко дълго ще се съпротивлява Британия?

            Точно на другия ден след като Германия е превзела Гърнси, Сталин получава послание от Чърчил.

            Хайде да си зададем въпроса: какви са интересите на Чърчил? Какво иска той? Да спаси комунистическата диктатура в Съветския съюз или Британската империя? Мисля, че тъкмо британските интереси принуждават Чърчил да напише писмото. Щом като ние разбираме това, да не би Сталин да не го е разбирал? За него Чърчил не е неутрален наблюдател, който от приятелски чувства посочва опасността, а човек, изпаднал в тежко положение, на когото е нужна помощ, нужни са съюзници в борбата срещу страшния враг. Затова Сталин се отнася към писмата на Чърчил много, много предпазливо.

            Чърчил е писал няколко писма на Сталин. Но за нещастие те всички са получавани в моменти, когато самият Чърчил е бил в много тежко положение. Ето например най-известното писмо от тази серия, получено от Сталин на 19 април 1941 година. Всички съветски и други историци са единодушни, че тъкмо това писмо е най-важното предупреждение към Сталин. Писмото е доста цитирано от много историци. Но нека първо да обърнем внимание не на текста, а на положението, в което се е намирал Чърчил. На 12 април германската армия е превзела Белград. На 13 април Ромел е стигнал до границите на Египет. На 14 април Югославия капитулира. На 16 април Лондон е бомбардиран, засегната е катедралата „Св. Павел“. През април Гърция е пред капитулация, а британските войски там са в катастрофално положение. Въпросът е — ще успеят ли да се евакуират или не. В тая обстановка Сталин получава най-важното писмо на Чърчил.

            Естествено е Сталин да има подозрения не само относно мотивите на Чърчил, но и относно източниците на информация. Чърчил е писал писма на Сталин и през юни 1940 година. Но защо същият тоя Чърчил не е писал подобни писма до правителството на Франция и до британските войски на континента през май същата година?

            Чърчил пише писмото на Сталин през април 1941 година, а след месец германските въоръжени сили провеждат блестяща операция и превземат Крит. Защо британското разузнаване, би могъл да си помисли Сталин, така добре работи за интересите на Съветския съюз, но нищо не прави за интересите на Великобритания?

            4

            Освен всичко това има една много по-сериозна причина, поради която Сталин не е вярвал на „предупрежденията“ на Чърчил: Чърчил изобщо не го е предупреждавал, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз.

            Комунистическата пропаганда направи твърде много, за да затвърди мита за „предупрежденията“ на Чърчил. С тази цел Хрушчов цитира посланието на Чърчил до Сталин от 18 април 1941 година. Изтъкнатият съветски военен историк (и много ловък фалшификатор) В. А. Анфилов цитира това послание във всичките си книги. Маршал Жуков го е включил цялото в книгата си. Армейски генерал С. П. Иванов — също. Официалната „История на Великата отечествена война“ упорито ни набива в главите предупрежденията на Чърчил и също цитира изцяло посланието. Освен в тия източници посланието на Чърчил може да се намери в десетки и стотици съветски книги и статии.

            Ето какво пише в него:

            „Получих достоверна информация от заслужаващ доверие агент, че германците, след като са решили, че Югославия вече е в мрежите им, т.е. на 20 март, са започнали да прехвърлят в южната част на Полша три бронетанкови дивизии от петте, които се намират в Румъния. В момента, в който те са научили за сръбската революция, това придвижване е било отложено. Ваше превъзходителство лесно ще оцени тия факти.“

            Всички съветски историци публикуват в тоя вид посланието на Чърчил, като настояват и твърдят, че точно това е „предупреждението“. Лично аз не виждам никакво предупреждение.

            Чърчил говори за три танкови дивизии. Според неговите стандарти това е много. Според стандартите на Сталин — не чак толкова. Самият Сталин по това време създава тайно 63 танкови дивизии, всяка от които по количество и качество на танковете е по-силна от една германска дивизия. Е, защо е трябвало да се сети, че Германия ще нападне СССР, след като е получил съобщение за три танкови дивизии?

            Ако считаме, че това съобщение е достатъчно убедително „предупреждение“ за подготовка към агресия, в такъв случай не бива да обвиняваме Хитлер в агресивност, защото германското разузнаване му е донесло сведения за десетки съветски танкови дивизии, които са се групирали по границите с Германия и Румъния.

            Чърчил предлага на Сталин „сам да оцени значението на тия факти“. А как могат да бъдат оценени? Полша е историческата врата на всички агресори, нахлуващи в Русия от Европа. Хитлер е искал да прехвърли три танкови дивизии в Полша, но се е отказал.

            В сравнение с Полша Румъния е много по-лош плацдарм за агресия: германските войски в Румъния се снабдяват много по-трудно, отколкото в Полша; при агресия от румънска територия пътят към жизненоважните центрове на Русия е много по-дълъг и тежък за агресора — той ще трябва да преодолява множество прегради, включително Днепър в долното му течение.

            Ако Сталин се беше готвил за отбрана и ако бе повярвал на „предупреждението“ на Чърчил, би трябвало да въздъхне с облекчение и да намали военните приготовления. На туй отгоре Чърчил съобщава причината, поради която германските войски не се прехвърлят в Полша, а остават в Румъния — германците имат проблеми в Югославия и по-специално в Сърбия. С други думи. Чърчил казва, че германските танкови дивизии са оставени в Румъния съвсем не за агресия на изток, срещу Съветския съюз, а обратното, че са насочени на югозапад, т.е., че са обърнати с гръб към Сталин.

            По онова време Британия е водила изключително интензивна дипломатическа и военна битка в целия Средиземноморски басейн, особено в Гърция и Югославия. Телеграмата на Чърчил е от изключителна важност, но в никакъв случай не може да се разглежда като предупреждение. В много по-голяма степен тя е покана до Сталин: германците искаха да прехвърлят дивизии в Полша, но се отказаха, няма от какво да се боиш, при това дивизиите им в Румъния са с гръб към тебе! Оцени тия факти и действай!

            В хода на войната, изпаднал в критично положение, Сталин е изпращал подобни послания до Чърчил и Рузвелт: Германия е съсредоточила основните си усилия против мене, застанала е с гръб към вас, моментът е много удобен! Хайде, откривайте по-бързо втория фронт! А после идва ред на западните съюзници: след като откриват втория фронт и изпадат в тежко положение, западните лидери се обръщат към Сталин със същото послание през януари 1945 година: Сталин, не можеш ли да удариш още по-силно?!

            Ние нямаме право да разглеждаме писмата на Чърчил като предупреждение: Чърчил е написал първото си голямо писмо до Сталин на 25 юни 1940 година, когато план „Барбароса“ още не съществува! Писмата на Чърчил се базират не на познаване на германските планове, а на трезва сметка. Просто Чърчил обръща внимание на Сталин върху европейската ситуация: днес Британия има проблеми с Хитлер, утре проблеми с него ще има Съветският съюз. Чърчил приканва Сталин към обединяване срещу Хитлер, т.е. към намеса на Съветския съюз във войната на страната на Великобритания и на цяла покорена Европа.

            Изтъкнатият британски военен историк Б. Лидъл Харт е направил блестящ анализ на тогавашната стратегическа обстановка. Според Йодъл, цитиран от Лидъл Харт, Хитлер неведнъж е казвал на генералите си, че Великобритания има една-единствена надежда — съветското нахлуване в Европа (B. Liddel Hart. History of the Second World War, p. 151). Самият Чърчил на 22 април 1941 година е записал: „Съветското правителство знае много добре, че ние имаме нужда от неговата помощ“ (D. Woodward. British Foreign Policy in the Second World War, p. 611). А каква помощ очаква Чърчил от Сталин? И как Сталин може да я окаже освен с удар срещу Германия?

            5

            Сталин има достатъчно основания да не вярва на Чърчил. Но специално той би трябвало да разбира, че след падането на Великобритания ще остане сам срещу Германия. Разбира ли Сталин това? Естествено. И го казва в отговора си на посланието на Чърчил от 25 юни 1940 година: „… политиката на Съветския съюз цели да избегне войната с Германия, но Германия може да нападне Съветския съюз през пролетта на 1941 година, ако по това време Великобритания е загубила войната“ (цитирам по книгата на R. Goraiski. World War II Almanac: 1931–1945, p. 124).

            От тоя отговор излиза, че Сталин има намерение да живее в мир, търпеливо да изчака падането на Великобритания и, останал сам срещу Хитлер, да чака нахлуването на германците в СССР.

            А, колко глупав е Сталин, възмущават се някои историци. Ние обаче няма да се възмущаваме: това послание не е адресирано до Чърчил, а до Хитлер! На 13 юли 1940 година Молотов по заповед на Сталин предава на германския посланик граф фон Шуленбург записания разговор между Сталин и британския посланик Крипс. Странен ход, нали? Да водиш преговори с Чърчил (чрез посланика Крипс) и тайно да предаваш секретните протоколи от преговорите на Хитлер (чрез посланика граф фон Шуленбург)! А между другото Сталин и в тоя случай хитрува: той предава на Хитлер не оригинала на меморандума, а прецизно редактирано копие, в което са запазени с голяма точност множество излишни детайли, но изцяло са променени ключови изречения. Мисля, че в случая може да се говори не за две копия на един меморандум, а за два различни документа, в които разликите са повече от приликите.

            Ако изчистим Сталиновото „копие“ от дипломатическия талаш и погледнем меморандума в чист вид, тоя документ говори на Хитлер следното:

            1. Адолф, воювай и не се бой за своя тил, върви напред и не се обръщай — зад тебе стои добрият приятел Йосиф Сталин, който иска само мир и при никакви обстоятелства няма да те нападне.

            2. Тук, в Москва, имаше преговори с британския посланик, не се бой, тия преговори не са насочени срещу тебе. Нали виждаш, пращам ти дори секретните протоколи от разговорите с Крипс. А Чърчил пратих по дяволите! (Не го е пратил!)

            Може ли да вярваме на сладките песни на кремълските сирени? Много историци вярват. Да, но Хитлер не е вярвал и след като доста добре е помислил над „копието“ със записа на разговора между Сталин и Крипс на 21 юли 1940 година, дава заповед да се започне разработка на плана „Барбароса“. С други думи, Хитлер решава да воюва на два фронта. Това решение за мнозина е неразбираемо и необяснимо. Много германски генерали и фелдмаршали не са разбрали и не са одобрили това наистина самоубийствено решение. Но Хитлер вече не е имал друг избор. Той е вървял все по-напред и по-напред на запад, на север, на юг, а Сталин е стоял с вдигната брадва зад него и е пеел сладки песни за мир.

            Хитлер е допуснал една непоправима грешка, но не на 21 юли 1940 година, а на 19 август 1939-а. След като дава съгласие да се подпише пакта Молотов-Рибентроп, Хитлер се изправя пред неизбежна война срещу Запада, имайки зад гърба си „неутралния“ Сталин. Тъкмо от този момент Хитлер вече води война на два фронта. Решението да започне изпълнението на плана „Барбароса“, преди да изчака победата на запад, не е фаталната грешка на Хитлер, а само опит да поправи допуснатата фатална грешка. Но вече е било много късно. Войната се е водила на два фронта и да я спечели е било невъзможно. Дори превземането на Москва не би решило проблема: отвъд Москва, на 10 000 км се простират безкрайни територии, гигантски индустриални мощности, неизчерпаеми природни и човешки ресурси. Винаги е много лесно да се започне война срещу Русия, но да се завърши — никак. Естествено, на Хитлер не му е било трудно да воюва в европейската част на СССР: ограничена територия, множество добри пътища, мека зима. Но готов ли е бил да воюва в Сибир, в безкрайните простори, където наистина няма пътища, където наистина има кал, където жестокостта на студа е близка до жестокостта на сталинския режим?

            Сталин е знаел, че за Хитлер войната на два фронта е самоубийство. Той е смятал, че Хитлер няма да тръгне към самоубийство и няма да започне война на изток, преди да я завърши на запад. Сталин търпеливо е чакал последния акорд на германо-британската война — дебаркирането на германските танкови корпуси на Британските острови. Сталин, пък и не само той, е оценявал блестящата десантна операция в Крит като генерална репетиция за дебаркиране в Англия. И е взимал всички възможни мерки, за да убеди Хитлер в миролюбието си. Затова съветските зенитни оръдия не стрелят по германските самолети, а съветските вестници и ТАСС тръбят, че война между СССР и Германия изобщо няма да има.

            Ако Сталин беше успял да убеди Хитлер, че СССР е неутрална страна, германските танкови корпуси безспорно щяха да дебаркират на Британските острови. И тогава…

            Тогава наистина! би възникнала небивала ситуация: Полша, Чехословакия, Дания, Норвегия, Белгия, Холандия, Люксембург, Югославия, Албания вече нямат нито армии, нито правителства, нито парламенти, нито политически партии. Милиони хора са вкарани в нацистките концлагери и цяла Европа чака освобождение. Какво е останало на европейския континент? Полкът за лична охрана на Хитлер, охраната на нацистките концлагери, германските тилови части, военните училища и… пет съветски въздушнодесантни корпуса, десетки хиляди бързоходни танкове, създадени специално за действия по автостради (нали помните, че автостради на съветска територия няма), десетки хиляди самолети, чиито пилоти не са обучени да водят въздушни боеве, но са обучени да нанасят удари по наземни цели; дивизии и цели армии на НКВД, армии, комплектувани от съветски затворници, свръхмощни формирования на безмоторна авиация за десанти над противникова територия, планински дивизии, обучени за бързи преходи през планини, зад които има петрол — кръвта на войната.

            Оказвал ли се е някой в по-благоприятна ситуация за „освобождение“ на Европа? Но нали тая ситуация не е възникнала от само себе си. Тя е създавана от Сталин — дълго, упорито, последователно от най-малки късчета като най-фина мозайка. Сталин е този, който е помагал на Хитлер да дойде на власт, за да направи от него истински Ледоразбивач на революцията. Сталин е този, който е насочвал Ледоразбивача към Европа. Сталин е този, който е настоявал френските и другите комунисти да не пречат на Ледоразбивача да разбива Европа. Сталин е този, който е снабдявал Ледоразбивача е всичко необходимо за победоносното движение напред. Сталин е този, който си е затварял очите пред всички престъпления на нацистите и се е радвал, „когато светът се е тресял из основи, когато са загивали могъщества и са падали величия“ (цитатът е от в. „Правда“)_.

            Хитлер обаче разгадал замисъла на Сталин. Ето защо Втората световна война завършва катастрофално за Сталин: той получава само половината от Европа и нещичко от Азия.

            6

            И последният въпрос. Щом Чърчил не е предупреждавал Сталин, че Германия се готви да нахлуе в СССР, защо тогава комунистите със зъби и нокти са се вкопчили в тази легенда? За да покажат на съветския народ, че Чърчил е бил свестен човек? Или за да докажат, че на западните лидери трябва да се вярва? Не, разбира се.

            Легендата за „предупрежденията“ на Чърчил е необходима на комунистите, за да оправдаят подготовката си за агресия: да, признават те, ние подготвяхме внезапен удар. Но идеята е не само наша, Чърчил ни я подсказа с предупреждението си.

            Глава 30

            Защо Сталин не е вярвал на Рихард Зорге?

            1

            Сталин много сериозно се е готвил за война. Полагал е специални грижи за съветското разузнаване, което сега е известно под името ГРУ. Достатъчно е да прочетем списъка на всички началници на ГРУ от момента на създаването на тая организация до 1940 година, за да оценим цялата дълбочина на „трогателните грижи“ на Сталин за неговите доблестни разузнавачи. Ето го тоя списък:

            Аралов — арестуван, прекарал няколко години като следствен с прилагане на „мерки за физическо въздействие“

            Стига — ликвидиран

            Никонов — ликвидиран

            Берзин — ликвидиран

            Уншлихт — ликвидиран

            Урицки — ликвидиран

            Ежов — ликвидиран

            Проскуров — ликвидиран

            Естествено, че след ликвидирането на лидера на военното разузнаване на ликвидация са подлежали и неговият първи заместник, заместниците, съветниците, началниците на управления и отдели. А при ликвидирането на началник-отделите винаги е падала сянка и върху оперативните офицери, и върху агентурата, която са ръководили. Унищожаването на шефа на военното разузнаване е означавало минимум двойно унищожение на цялата военно-разузнавателна мрежа.

            Разправят, че грижите на Сталин за неговите военни разузнавачи са имали катастрофални последици. Не вярвайте на слухове. ГРУ преди Втората световна война, в хода на войната и след нея е било, беше и си остава най-ефективната разузнаваческа организация в света. ГРУ рязко превъзхожда по качество на събираната информация своя главен противник и съперник — съветската тайна полиция ЧК — КГБ. Постоянните кървави чистки на военното разузнаване не са отслабвали неговата мощ. Напротив — на смяна на едно поколение е идвало ново, по-агресивно. Смяната на поколенията е нещо като смяна на зъбите у акулите. Новите зъби никнат на редици, избутвайки старите, зад които се виждат все нови и нови. Колко по-голямо става това мерзко чудовище, толкова повече зъби има в отвратителната му муцуна — те се сменят все по-често и стават все по-дълги и по-остри.

            В бързата смяна на поколенията често (много често) загиват и невинни (според комунистическите стандарти) разузнавачи, но колкото и странно да е, от това съветската акула не е ставала беззъба. Помните ли как Хитлер избива немалко пламенни фашисти в една от най-масовите фашистки организации — СА? Нима от това режимът е станал по-слаб?

            Разликата между Сталин и Хитлер е там, че Сталин се е готвил за война много сериозно. Той е организирал „нощи на дългите ножове“ не само срещу комунистическите си щурмоваци, но и срещу генерали, маршали, конструктори, разузнавачи. Той е смятал, че е много важно да получава от разузнаването чанти, пълни с тайни, но още по-важно за него е било да не получи чанта с бомба под писалището си. Сталин е изхождал не само от личните си интереси, но и от държавните. Стабилността на висшето държавно, политическо и военно ръководство на страната в критични и свръхкритични ситуации е един от най-важните елементи от готовността на държавата за война.

            В критична ситуация никой не е пъхал под писалището на Сталин бомба и това не е случайност. С постоянния, целенасочен терор срещу ГРУ Сталин не само си е набавял информация от много, много високо качество, но е опазвал висшето ръководство от „всякакви случайности“ в моменти на криза.

            Рихард Зорге е шпионин от оная редица зъби, които Сталин на 29 юни 1938 година е наредил да бъдат изтръгнати профилактично.

            2

            Съветското разузнаване не е толкова глупаво, че да публикува най-интересните съобщения на Зорге. Но анализът дори на малкото публикувани съобщения ни праща в задънена улица. Няма да изреждам много от посланията на Зорге (те доста си приличат), ще цитирам само три, достатъчно характерни.

            Януари 1940-а: „С благодарност приемам вашите поздрави и пожелания за почивка. Но ако изляза в отпуск, това веднага ще съкрати информацията.“

            Май 1940-а: „От само себе си се разбира, че във връзка със съвременното военно положение ние отлагаме завръщането си. Още веднъж ви уверяваме, че сега не е време да се поставя тоя въпрос.“

            Октомври 1940-а: „Мога ли да разчитам, че след края на войната ще мога да се върна у дома?“

            Не ви ли се струва странно: разузнавач пита в началото на войната дали ще му позволят да се прибере, след като тя свърши? Между другото след тоя въпрос Зорге изрежда многобройните си заслуги пред съветската власт. Що за странна телеграма? Всеки разузнавач знае, че след войната ще му разрешат да се върне у дома. Защо трябва за такъв въпрос да се използва ефирът? Всяко излизане в ефир от строго секретна радиостанция с таен код е много рисковано за цялата шпионска организация на Зорге. Нима агентурната радиостанция и свръхсекретните кодове са създадени, за да може Зорге да задава такива въпроси?

            Още по-странно звучи третата телеграма в сравнение с първите две (повтарям, че такива телеграми не са само две, а повече). ГРУ казва на Рихард Зорге: тръгвай в отпуск по всяко време, забрави тая война и идвай тука да си починеш! Тогава защо ще иска разрешение да се върне след войната, когато най-настойчиво му предлагат да се върне веднага, още по време на войната?!

            За Зорге в Съветския съюз са написани много книги и статии. В някои от тях звучи странна похвала: той бил толкова велик разузнавач, толкова верен комунист, че дори личните си пари, спечелени с тежък журналистически труд, харчил за нелегалната си дейност. Що за глупости! Да не би лагерниците в Колима да са престанали да добиват злато? Да не би ГРУ толкова да е обедняло, че така да унижава нелегалния си резидент?!

            Но най-интересното съобщение направи списание „Огонёк“ (1965, №17), в което се казва, че Зорге е разполагал с много важни документи, но не могъл да ги предаде в Центъра, защото Центърът не пращал куриер. Тоя въпрос и нас ни озадачи.

            А обяснението било много просто.

            Точно по време на тия събития човекът, който е завербувал Рихард Зорге — Ян Берзин, блестящият шеф на съветското военно разузнаване, след жестоки мъчения е ликвидиран. Соломон Урицки, другият шеф на ГРУ, които лично е давал указания на Зорге, е ликвидиран. Съветският нелегален резидент Я. Горев, осигурил транзита на Зорге от Германия, е в затвора. Тайната сътрудничка на Рихард Зорге — Айна Куусинен, жена на заместник-началника на ГРУ, на „президента на финландската демократична република“, бъдещ член на Политбюро на ЦК на КПСС, е в затвора. Жената на Рихард Зорге Екатерина Максимова е арестувана, признала си е, че има връзки с враговете, и е ликвидирана. Нелегалният резидент на ГРУ в Шанхай, бившият заместник на Зорге Карл Рам, след като е повикан в „отпуск“ в Москва, е ликвидиран. Сега Зорге получава заповед да се върне в отпуск. Знае ли той истинската причина за повикването? Знае я. И съветските комунистически източници не крият: „Зорге отказва да се върне в СССР“, „безспорно той се е досещал какво го очаква в Москва“. Публикациите на тая тема през 60-те години, по време на „размразяването на ледовете“ не бяха малко.

            И така за Москва Зорге е враг и го викат на разстрел. На упоритите повиквания той отговаря: на разстрел няма да дойда, не искам да си прекъсвам интересната работа.

            А сега да вникнем в думите на един съветски историк-комунист: „… отказва да се върне в СССР.“ Как се нарича на комунистически жаргон такова нещо? Ами — невъзвращенец. В ония времена е бил измислен дори по-точен термин — злостен невъзвращенец. Та ето защо Зорге плаща на агентите от джоба си: Центърът вече не го финансира. Не бързат да му пращат и куриер. Как така ще пращат куриер при злостен невъзвращенец!

            Не желаейки да се върне, за да бъде осъден на разстрел на бърза ръка, Зорге продължава да работи за комунистите, но вече не в ролята на секретен сътрудник (съкратено — сексот), а по-скоро в ролята на ентусиаст доносник, който скърца с перото не за пари, а за удоволствие. Сметката на „Рамзай“ е точна: сега няма да замина, а след войната ще разберат, че съм казвал само истината, ще ми простят и ще ме оценят. Центърът също не прекъсва окончателно връзката с него: приема телеграмите му, но явно само за да каже в отговор: върни се, върни се, върни се! На това „Рамзай“ отговаря: много съм зает, много съм зает, много съм зает!…

            Първият отговор на поставения въпрос е: Сталин не вярва на Рихард Зорге, защото Зорге е невъзвращенец с минимум две смъртни присъди. Едната явно са му я лепнали през 1938 година по общия списък на другарчетата му. А вече по-късно — за злостно невъзвращенство — са му добавили още една. Как така другарят Сталин ще вярва на човек, който не вярва на другаря Сталин?

            3

            Някой е съчинил легендата, че Рихард Зорге бил изпращал в ГРУ някакви важни сведения за нахлуването на Германия в Съветския съюз, но не му били повярвали.

            Зорге е велик разузнавач, но по повод нахлуването на Германия в СССР не е съобщавал в Москва нещо важно. Нещо повече, Зорге е станал жертва на дезинформация и е захранвал ГРУ с неверни сведения.

            Ето една негова телеграма от 11 април 1941 година: „Представител на Генералния щаб (на германския — б.а.) заяви, че веднага след като войната в Европа свърши, ще започне война със Съветския съюз.“

            И Хитлер е коварен тип. Той подготвя нахлуването, разпространявайки лъжа, която много прилича на истина. Знаел е, че подготовката за нахлуването вече не може да се крие. Затова казва под секрет (но така, че всички да го чуят): „Да, аз искам да нападна Сталин… след като приключа войната на запад.“

            Ако се вярва на тая телеграма на Зорге (и на други подобни), няма място за вълнение. Войната на запад продължава ту угасвайки, ту разгаряйки се с нова сила, но краят й не се вижда. Чак когато свърши, тогава е възможно германската военна машина да прехвърли усилията си на изток. С други думи, Зорге казва, че Хитлер има намерение да воюва само на един фронт.

            Това се знае в ГРУ и без Зорге. Въз основа на задълбочен анализ на всички икономически, политически и военни аспекти на създалата се ситуация ГРУ прави два извода:

            1. Германия не може да спечели войната на два фронта.

            2. Хитлер няма да започне война на изток, преди да завърши войната на запад.

            Първият извод е правилен. Вторият — не. Понякога започват война без перспективата да я спечелят.

            Още преди „предупрежденията“ на Зорге новият началник на ГРУ генерал-лейтенант Ф. И. Голиков на 20 март 1941 година представя на Сталин подробен доклад, който завършва с извода: „Най-вероятно е действията против Съветския съюз да започнат в момента след победата над Англия или след като бъде сключен мир с нея, и то почетен за Германия.“

            А Сталин знае простата истина, че Хитлер няма да започне война на два фронта, и без Голиков, и без неговия доклад. Ето защо в отговор на писмото на Чърчил от 25 юни 1940 година той казва, че Хитлер може да започне война срещу СССР през 1941 година, при условие че Британия вече е прекратила съпротивата си.

            Но Хитлер, когото Сталин е вкарал в стратегически капан с пакта Молотов-Рибентроп, изведнъж е разбрал, че няма какво да губи, защото Германия и бездруго има два фронта и започва да воюва и на двата. Нито Голиков, нито Сталин са очаквали подобно нещо. Това е самоубийствено решение, но Хитлер вече не е имал друг избор. Сталин просто не е могъл да си представи, че след като Хитлер е попаднал в стратегически капан, ще направи тоя самоубийствен ход. Началникът на ГРУ генерал Голиков също не е предполагал такова нещо. А Зорге (и някои други) с техните неверни сведения просто са подпомагали да се утвърди едно погрешно мнение.

            Ще ми напомнят, че по-късно, на 15 юни, Зорге е посочил точната дата на нападението — 22 юни. Много добре. Но, моля ви, на кой Рихард Зорге да се вярва? На този, който казва, че Хитлер няма да воюва на два фронта, или на онзи, който съобщава датата 22 юни, т.е., че Хитлер ще воюва на два фронта. Съобщенията на Зорге взаимно се изключват. Освен това сведенията на Зорге си остават просто сведения. ГРУ не вярва на НИКАКВИ сведения и добре прави. Необходими са сведения с доказателства.

            4

            Зорге е велик разузнавач на XX век. И най-голямото отличие — званието Герой на Съветския съюз, което му присъждат посмъртно, не е дадено напразно. Но величието на Зорге се намира в съвсем друга плоскост.

            Основният обект на неговата работа не е Германия, а Япония. Началникът на ГРУ С. Урицки лично му е поставил следната задача: „Смисълът на вашата работа в Токио е да отклоните евентуалната война между СССР и Япония. Основният обект е германското посолство“ („Огонёк“, 1965, №4). Германското посолство е само прикритие, което Зорге използва, за да изпълни основната си задача. Ще обърнем внимание на един детайл: не да предупреди за подготовката за нахлуване, а да отклони нахлуването, т.е. да насочи японската агресия в друго русло.

            Широко известно е, че през есента на 1941 година Зорге е съобщил на Сталин, че Япония няма да влезе във война със Съветския съюз. Използвайки тая изключително важна информация, Сталин изтегля от далекоизточните граници съветските дивизии, хвърля ги под Москва и по тоя начин променя стратегическата ситуация в своя полза.

            По-малко известна е причината, поради която Сталин тоя път е повярвал. Ами повярвал е, защото Зорге не само е съобщил, но е представил и доказателства. За доказателствата съветските историци предпочитат да мълчат и това е напълно естествено: щом Зорге казва, че Япония няма да тръгне срещу Съветския съюз, това може да се докаже само ако се посочи другият противник, срещу когото Япония готви внезапен удар. Зорге посочва точно кого се готви да нападне Япония и предоставя неопровержими факти.

            Комунистическата пропаганда съвсем преднамерено раздухва мита за „предупрежденията“ на Зорге преди агресията на Германия. Това се прави, за да се отклони вниманието от неговите наистина потресаващи успехи в проникването във висшите военно-политически сфери на Япония. Дейността на Зорге далеч не се ограничава с предупреждението, че Япония няма да нападне СССР и дори не с обстоятелството, че е посочил с доказателства апетитите на японския милитаризъм. Неговите достижения в тая област са много по-големи. В съответствие със задачата, поставена от ГРУ, Зорге не само е предрекъл събитията, но в редица случаи ги е насочвал. През август 1951 година с делото на Зорге се е занимавал Конгресът на САЩ. В хода на изслушването е било неопровержимо доказано, че съветското военно разузнаване в лицето на нелегалната резидентура „Рамзай“ е направила много Япония да започне агресивна война в Тихия океан и да насочи тая агресия срещу САЩ (Hearings of American Aspects of the Richard Sorge Spy Case. House of Representative Eighty Second Congress. First Sessin. August 9, 22 and 23. Washington, 1951).

            Зорге не е създал „японския ледоразбивач“, но е направил много, за да го обърне в посоката, необходима на Сталин. Когато Зорге е подкрепял сведенията си с доказателства, Сталин им е вярвал без колебание.

            5

            Разузнаването е най-неблагодарната работа на тоя свят. Сбъркалият, проваленият, обесеният — той е знаменит.

            Като Зорге например.

            Но освен неудачници Сталин е имал наистина изключителни разузнавачи, които са се радвали на успехи, постигнали са невероятни резултати и при това не са станали знаменити, т.е. не са били обесени. Един съветски разузнавач е имал достъп до истинските тайни на Хитлер. Маршалът на Съветския съюз Гречко свидетелства: „…11 дни след като Хитлер окончателно бе приел плана за войната срещу Съветския съюз (18 декември 1940 година), този факт и основните данни от решението на германското командване бяха известни на нашето разузнаване“ (ВИЖ, 1966, №6, с. 8).

            Сигурно никога няма да научим името на разузнавача, извършил тоя подвиг. Не е изключено да е същият резидент на ГРУ, който през 1943 година се е сдобил с плана на операция „Цитадела“. Но това е само мое предположение. Повтарям, военното разузнаване при Сталин е било на много голяма висота и това би могъл да направи и някой друг разузнавач.

            През декември 1940 година началникът на ГРУ генерал-лейтенант Г. И. Голиков е докладвал на Сталин, че според потвърдени сведения Хитлер е взел решение да воюва на два фронта, т.е. да нападне Съветския съюз, без да изчаква края на войната на запад.

            Тоя документ от изключителна важност е бил обсъден в края на януари в много тесен кръг на висшето съветско командване в присъствието на Сталин, който не е повярвал на документа и е заявил, че всеки документ може да бъде подправен. Сталин е настоявал Голиков така да организира работата на съветското военно разузнаване, че във всеки момент да се знае наистина ли Хитлер се готви за война, или блъфира. Голиков е докладвал, че такива мерки вече е взел. ГРУ внимателно е следяло редица аспекти от военната подготовка на Германия, по които ГРУ би могло точно да определи момента, в който ще започне подготовката за нахлуване в СССР. Според Голиков такава все още нямало. Сталин е поискал от Голиков да обясни колко точно би могло да се знае това. Шефът на ГРУ е отговорил, че може да го съобщи единствено на Сталин и никому другиму.

            Впоследствие Голиков редовно е докладвал лично на Сталин, съобщавайки всеки път, че подготовка за нахлуване на Германия в СССР още няма.

            На 21 юни е имало заседание на Политбюро. Голиков е доложил за грандиозно съсредоточаване на германски войски по съветските граници, за струпване на огромни запаси от боеприпаси, за прегрупиране на германската авиация, за германци, минали на съветска страна, и за още много, много други неща. Той е знаел номерата на почти всички германски дивизии, имената на техните командири, местата, където са разположени. Знаело се е много, включително и названието на операцията — „Барбароса“, времето, когато ще започне, и много други изключително важни тайни. След това Голиков е доложил, че подготовката за нахлуване още не е започнала, а без подготовка не е възможно да се започне война. На заседанието Голиков бил попитан гарантира ли за думите си. Той отговорил, че гарантира с главата си за информацията и, ако греши, Политбюро ще бъде в правото си да стори с него онова, което е сторило с всичките му предшественици.

            10–12 часа по-късно операция „Барбароса“ започва. А какво е сторил Сталин на Голиков? Не бойте се, нищо лошо. Още на 8 юли Сталин изпраща Голиков във Великобритания и САЩ и лично го инструктира. След успешната визита Голиков командва армии и фронтове, а през 1943 година Сталин го назначава на много важния пост заместник народен комисар на отбраната (т.е. заместник на Сталин), отговарящ за кадрите. Сталин е поверявал деликатната работа с подбора и разпределението на кадрите само на най-проверени хора. Берия например не се е ползвал с такова доверие.

            След смъртта на Сталин Голиков се издига още повече и става маршал на Съветския съюз.

            Ясно е защо в мемоарите си той дума не обелва за това как е контролирал подготовката на Германия за войната, как е останал жив, защо след „Барбароса“ толкова бързо се е издигнал.

            Ако си спомним съдбата на всичките му предшественици, при които не се е случвало нищо такова, каквото е нахлуването на Германия в СССР, и сравним съдбата им с тая на Голиков, недоумението ни просто надхвърля всякакви граници.

            Лично мене загадката „Голиков“ ме измъчваше дълго и в Академията на ГРУ намерих отговор за себе си. По-късно, когато работех в централния апарат на ГРУ, открих потвърждения на отговора, който бях намерил.

            Голиков е докладвал на Сталин, че Хитлер не се готви за война срещу Съветския съюз. Оказва се, че е докладвал истината. Хитлер действително не се е готвил за такава война.

            Голиков е знаел, че Сталин на документи не вярва (не е вярвал и Голиков), поради което е смятал, че трябва да намери някакви ключови индикатори, които безпогрешно ще покажат началния момент на подготовката. Всички резиденти на ГРУ в Европа са получили заповед да наблюдават какво става с… овцете, да внедряват своя агентура във всички ключови организации, свързани пряко или косвено с „овчия проблем“. В продължение на няколко месеца са били събрани и щателно обработени сведения за количеството на овцете в Европа, за големите центрове, в които се отглеждат, за кланиците. Голиков два пъти дневно е получавал сведения за цената на овнешкото в Европа.

            Освен това съветското разузнаване е почнало истински лов на мръсни парцали и хартия, които войниците оставят там, където чистят оръжието си. Войските са живели при полеви условия. Всеки войник чисти оръжието си минимум веднъж дневно. Парцалите и хартията, които се използват за тая цел, обикновено се изгарят или се заравят в земята. Но, естествено, това правило не навсякъде се е спазвало, затова ГРУ е имало достатъчно възможности да получава огромни количества мръсни парцали.

            Доста мръсни парцали са били изпращани в СССР. За да не възникнат подозрения, в тия парцали се е увивала някаква железария и по различни пътища е пристигала в СССР. В случаи на усложнения полицията обръща внимание на металните детайли (обикновено те са били съвсем безобидни), но не и на мръсните парцали, с които са увити.

            Освен това от чужбина легално и нелегално, в много по-големи количества от необходимите, са били внасяни газени лампи, примуси и най-различни примитивни фенери и запалки.

            Всичко това се е анализирало от стотици съветски експерти и незабавно е било докладвано на Голиков. Той е информирал Сталин, че Хитлер още не е започнал подготовката за нахлуване в СССР, а на цялото това съсредоточаване на войски, както и на документите от германския Генерален щаб, не бива да се обръща внимание.

            Голиков е смятал (напълно основателно), че за война срещу Съветския съюз е необходима много сериозна подготовка. Според него най-важен елемент от готовността на Германия за война срещу СССР били овчите кожуси. Необходими били големи количества — не по-малко от 6 000 000. Голиков е знаел, че в Германия няма нито една дивизия, готова да воюва в СССР. Той зорко е наблюдавал какво става с европейските овце. Знаел е абсолютно точно, че когато Хитлер наистина реши да нападне СССР, той трябва да издаде заповед за подготовка на операцията. Генералният щаб веднага ще издаде заповед промишлеността да започне производство на милиони кожуси. Тоя момент неминуемо ще се отрази на европейския пазар.

            Въпреки войната цените на овнешкото месо няма да скочат, напротив, ще тръгнат надолу поради едновременното клане на милиони овце. В същия момент цената на кожите трябва рязко да скочи.

            Голиков е смятал, че за война в СССР германската армия трябва да използва нов вид смазочно масло за оръжието си. Традиционното германско оръжейно масло се е втвърдявало на студа, частите клеясвали и оръжието не е действало. Голиков е чакал момента, когато в германската армия ще бъде сменено маслото за почистване на оръжието. Съветската експертиза на мръсните парцали е показвала, че вермахтът използва традиционното си смазочно масло и няма никакви нареждания да се мине към ново. Съветските експерти са наблюдавали и състоянието на германското гориво. Традиционното германско гориво при студ се е разпадало на неизгарящи фракции. Голиков е знаел, че ако Хитлер въпреки всичко се реши на самоубийствения ход да воюва на два фронта, той (или неговият Генерален щаб) би трябвало да издаде заповед да се смени марката на произвежданото течно гориво и да започне масово производство на гориво, което не се разлага при студ. Съветското разузнаване е внасяло отвън тъкмо образци на германско течно гориво в споменатите фенери, запалки и други подобни предмети. Още много други неща, наблюдавани от ГРУ, би трябвало да бъдат предупредителен сигнал.

            Но Хитлер започва операция „Барбароса“ без всякаква подготовка!

            Защо е постъпил така, сигурно завинаги ще остане тайна. Германската армия е била създадена за война в Западна Европа, но Хитлер нищо не е направил, за да подготви армията си за война в Русия.

            Сталин не е имал за какво да наказва Голиков. Голиков е направил всичко, което е в човешките възможности и дори свръх тях, за да разкрие подготовката за нахлуването, но такава подготовка не е имало. Имало е само съсредоточаване на огромно количество германски войски. А Голиков е заповядал вниманието да не се насочва към всички германски дивизии, а само към ония, които са готови да нахлуят, т.е. към ония, в чиито складове има по 15 000 овчи кожуси. Така подготвени дивизии за война не е имало в целия вермахт.

            Не с виновен Голиков, че не е видял подготовка за нахлуване. Сериозна подготовка, каквато той е очаквал, не е имало и затова не я е видял.

            Глава 31

            Как Хитлер е провалил войната

            Нас много добре ни бяха подготвили за агресивна война. И не е наша вината, че не извършихме агресия.

            Генерал-майор П. Г. Григоренко

            1

            На 15 юни 1945 година група съветски военни следователи провеждат разпит на висши военни ръководители на фашистка Германия. В хода на разпита генерал-фелдмаршал В. Кайтел заявява: „Аз твърдя, че всички подготвителни мероприятия, извършвани от нас до пролетта на 1941 година, имаха отбранителен характер в случай на евентуално нападение от страна на Червената армия. Тъй че цялата война на изток може да се нарече до известна степен превантивна… Ние решихме да… изпреварим нападението на Съветска Русия и с неочакван удар да разгромим нейните въоръжени сили. През пролетта на 1941 година у мене се оформи мнението, че голямото съсредоточаване на руски войски и евентуалното нападение срещу Германия може да ни постави в стратегическо и икономическо отношение в изключително критично положение… Едно нападение от страна на Русия щеше да постави Германия в крайно неизгодна позиция още първите седмици… Нашето нападение беше непосредствен резултат от тая заплаха…“

            Генерал-полковник А. Йодл, главният конструктор на германските военни планове, е на същото мнение. Съветските следователи енергично са се опитвали да отклонят Кайтел и Йодл от тая позиция. Не са успели. Кайтел и Йодл не променят позициите си и съгласно присъдата на така наречения „международен трибунал“ в Нюрнберг са обесени като едни от „главните виновници за войната“. Едно от основните обвинения срещу тях е „разпалване на непровокирана агресивна война“ против Съветския съюз.

            20 години след Нюрнберг се появяват нови свидетелства. Мой свидетел е адмиралът на Съветския съюз Н. Г. Кузнецов (през 1941 година — флотски адмирал, народен комисар на ВМВ на СССР, член на ЦК, член на Щаба на Върховното главнокомандване от момента на неговото създаване). Ето показанията му: „За мене е безспорно едно: Й. В. Сталин не само че не изключваше възможността от война с Хитлерова Германия, а напротив, считаше, че тая война е… неизбежна… Й. В. Сталин провеждаше подготовка за война — подготовка широка и разностранна, изхождайки от срокове… набелязани лично от него. Хитлер обърка сметките му“ („Накануне“, с. 321).

            Адмиралът съвсем открито и ясно ни казва, че Сталин е считал войната за неизбежна и сериозно се е готвил за нея. Но той не е имал намерение да влезе във война в отговор на агресия от страна на Германия, а в момент, избран от него. С други думи, Сталин се е готвил да удари пръв, т.е. да извърши агресия срещу Германия, но Хитлер нанася изпреварващ удар и обърква всички планове на Сталин.

            Адмирал Кузнецов е свидетел от най-висок ранг. През 1941 година в съветската военна йерархия той заема дори по-високо положение от Жуков. Кузнецов е народен комисар, Жуков — заместник; Кузнецов е член на ЦК, Жуков — кандидат-член.

            Нито един от авторите на военни мемоари през 1941 година не е заемал по-високо положение от Кузнецов и нито един не е бил толкова близък на Сталин. Затова Кузнецов е моят най-важен свидетел, след Сталин, разбира се. Между другото това, което Кузнецов казва след войната, изцяло съвпада с онова, което е говорил преди войната, още през 1939 година на XVIII партиен конгрес. Конгресът е набелязал нов път на развитие: да се ограничи терорът вътре в страната и да се пренесе в съседните страни: „Това, което е създадено в СССР, може да бъде създадено и в други страни!“ На тоя конгрес на „победителите“, които са решили да станат „освободители“, речта на Кузнецов може би е най-агресивната. Тъкмо заради тази реч в края на конгреса Кузнецов става член на ЦК, прескачайки кандидат-членството, и получава поста народен комисар.

            Всичко, което Кузнецов казва открито, много години преди него е казано от Сталин в поверителните му речи. Всичко, което говори Кузнецов, се потвърждава от действията на Червените армия и флот. И накрая: на адмирал Кузнецов в този случай трябва да се вярва, защото неговата книга е прочетена от всичките му приятели и врагове, от политическите и военните ръководители на СССР, от маршали, дипломати, историци, генерали и адмирали, от платените приятели на Съветския съюз в чужбина и НИКОЙ никога не се е опитвал да отрече думите му!

            Да сравним думите на Кайтел и на Кузнецов.

            Генерал-фелдмаршал Кайтел казва: Германия не е подготвяла агресия срещу Съветския Съюз, агресия е подготвял Съветският съюз. Германия просто се е защитавала от неизбежната агресия, прилагайки изпреварващ удар. Адмиралът на Съветския съюз Кузнецов казва същото: да. Съветският съюз се готвеше за война и неминуемо би влязъл в нея, но Хитлер със своя удар провали тия планове.

            Аз разбирам, че съдиите от „международния трибунал“ не са имали голямо желание (и професионална честност) да намерят истинските виновници за войната. Но не разбирам защо същите тези „съдии“ след признанията на адмирал Н. Г. Кузнецов не се събраха незабавно в Нюрнберг и не снеха част от обвиненията срещу Кайтел, Йодл, германския вермахт и изобщо срещу цяла Германия?

            Господа съдии, не бихте ли могли да ни обясните странната си позиция? Обвиняемите в Нюрнберг не си признаха вината за агресия срещу Съветския съюз. „Потърпевшата“ страна признава, че никой не е извършил агресия срещу нея, а „потърпевшият“ се е готвил да нанесе удар. Защо вие, господа съдии, толкова бързахте да обесите Кайтел и Йодл, но не бързате да обесите Кузнецов, Молотов, Жуков? Защо, господа съдии, запазвате в сила вашите обвинения срещу Германия, но не бързате да повдигнете обвинения срещу Съветския съюз?

            2

            Съветските маршали и генерали не скриват намеренията си. Началникът на Генералщабната академия на въоръжените сили на СССР генерал С. П. Иванов и група видни съветски историци са написали научното изследване „Началният период на войната“. В тая книга Иванов не само признава, че Хитлер е нанесъл изпреварващ удар, но посочва и времето: „… германо-фашисткото командване буквално през последните две седмици преди войната успя да изпревари нашите войски“ („Начальный период войны“, с. 212).

            Ако Съветският съюз се е готвил за отбрана или дори за контранастъпление, не може да става дума за изпреварване. Но ако Съветският съюз се е подготвял да нанесе удар, този удар е могъл да бъде изпреварен с удар, който се нанася от другата страна малко по-рано. През 1941 година, както казва Иванов, германският удар е бил нанесен с изпреварване от две седмици.

            Признанията от този тип не са малко. Ето още едно. Взето е от сп. „Военно-исторический журнал“ №4 от 1984 г. Списанието е орган на Министерството на отбраната на СССР и не може да бъде отпечатано без парафите на министъра на отбраната и началника на Генералния щаб (по това време — маршалите С. Соколов и С. Ф. Ахромеев). Списанието обяснява защо близо до границата са били струпани запаси от боеприпаси, течно гориво, провизии. Отговорът е прост: за настъпателни действия.

            На с. 34 в същия брой открито се говори, че германското нападение е провалило съветските планове.

            Но ако Червената армия се е готвила за отбрана или дори за контранастъпление, провалянето на плановете й не би било толкова лесно, напротив — нахлуването на германците би послужило за сигнал на съветските войски да започнат изпълнение на набелязаните планове. Единствено в случай че Червената армия се е готвила за настъпление нахлуването на Германия в СССР е могло да провали тези планове, защото вместо да действат според плановете си, съветските войски е трябвало да се отбраняват, т.е. да импровизират, да правят това, което не е предвидено.

            3

            А сега да се върнем в юни 1941 година. На 6 юни 1941 година германското разузнаване е получило сведения, че съветското правителство възнамерява да се премести в Свердловск.

            В Германия това се знае само от Хитлер и хората от най-близкото му обкръжение. Доктор Гьобелс отбелязва в дневника си, че е получил такова съобщение, и изразява погнусата си от съветското ръководство и от намерението му да избяга далеко на изток.

            Истинска оценка обаче на това съобщение може да се даде едва сега. Сега вече знаем, че в Свердловск е бил създаден фалшив команден пункт. Чак в хода на войната става ясно, че за резервна столица не е бил готвен Свердловск, а Куйбишев, където в критична обстановка са били преместени много правителствени учреждения на СССР и чужди посолства. Но и Куйбишев не е цялата истина, а полуистина. В Куйбишев са били съсредоточени единствено ония учреждения, чиято загуба не би оказала влияние върху стабилността на военно-политическото ръководство на страната — Върховният съвет с „президента“ Калинин, второстепенните народни комисариати, посолствата. Всички важни учреждения са били наблизо, но не в Куйбишев, а в гигантските подземни тунели, изкопани в скалите на Жигули. Преди войната строителството на този гигант е било замаскирано от строителството на друг гигант — Куйбишевската ВЕЦ. Тук са били пращани хиляди затворници, хиляди тонове строителни материали и строителна техника и на всички им е било ясно защо: за строителството на ВЕЦ. След войната целият гигантски строеж е преместен нагоре по течението на Волга и ВЕЦ е построена на ново място. Първото е било избрано там, където ВЕЦ не може да се построи, но където може да се направи великолепен подземен или по-точно подскален КП.

            В германските архиви отпреди войната не съм намерил никакви сведения за Куйбишев като резервна столица, а още по-малко за подземния команден пункт в Жигули. Германското разузнаване е имало сведения само за Свердловск. Но правителството не може да се премества на команден пункт, който не съществува. Тогава кой разпространява сведения за преместване във фалшив команден пункт? Това може да го направи само онзи, който го е измислил, т.е. съветското правителство, а по-точно шефът на това правителство — Й. В. Сталин, фалшив команден пункт се прави точно с такава цел: в един прекрасен ден противникът да научи за него. Този ден е дошъл и германското разузнаване е получило „тайната“, изфабрикувана специално за него.

            Сведенията на германското разузнаване за намеренията на съветското правителство да се премести в Свердловск е „тайна“ от същата серия, от която са речта на Сталин, дърдоренето на съветските посланици и съобщението на ТАСС.

            Щом германското разузнаване е получило неверни сведения за намеренията на съветското ръководство, значи съветското ръководство точно в този момент се е мъчило нещо да скрие. Не е трудно да се досетим за какво става дума. Щом съветското ръководство е разпространило неверни сведения за намерението си да се премести на изток, повече от сигурно е, че е възнамерявало да направи нещо противоположно.

            Хитростта се състои в това, че освен грандиозния команден пункт в Жигули, чието разположение, макар и трудно, все пак е възможно да бъде определено, е имало още един правителствен команден пункт. А той е бил в една жп композиция. В случай на война този КП под прикритието на няколко бронирани влакови композиции на НКВД, съпровождани и от три влака на Народния комисариат на съобщенията, е могъл всеки момент да се появи в района на бойните действия. Тази способност — да бъде близо до района на главните военни събития — е отразена в названието на влака: ГПКП — Главен преден команден пункт. За този КП са били направени няколко много добре скрити и замаскирани жп станции, към които още в мирно време са били прокарани линии за правителствена връзка. Тези линии просто е трябвало да се свържат с апаратурата във влаковете.

            Излишно е да се обяснява, че подвижни КП са предназначени за настъпателна война, за ситуации, при които войските бързо се придвижват напред, а командването с тромавите си средства за управление и връзка трябва да настига настъпващите фронтове и армии. При отбранителна война е по-просто, по-сигурно и по-безопасно да се управлява от кремълски кабинет, от подземна станция на московското метро или от жигульовските тунели.

            Ако се съберат малките късчета информация и се съединят, с голяма доза увереност може да се твърди, че на жп магистралата Минск-Вилнюс (по-близо до Вилнюс) е бил разположен команден пункт от доста крупен калибър.

            Няколко дни след като германските ръководители са получили „тайното“ сведение за преместването на съветското правителство на изток, започва тайното му преместване към западните граници в районите на Минск и Вилнюс.

            Всеки военен знае как се мести голям щаб при учения или в бойна обстановка. Оперативният отдел избира мястото за бъдещия щаб, а висшестоящият командир го одобрява и дава разрешение за преместването. Гората, в която ще се разположи щабът, се огражда, за да не минават външни лица, после се появяват сапьорите и свързочниците, после — началникът на свързочни войски от дадената дивизия (корпус, армия или фронт), който лично проверява дали връзката с всички абонати работи безотказно, и чак след всичко това се появява щабът, на чиито офицери им остава само да включат телефоните и шифровалните си апарати към изпробваната и предварително проверена система за връзка.

            Червената армия през 1941 година работи като единен, добре регулиран механизъм: в горите покрай границата идват десетки началници на свързочни войски от стрелковите и механизираните корпуси, а подир тях започва тайното разполагане на командните пунктове на корпусите. След това незабавно идват началниците на свързочни войски от армиите, тяхната поява е признак, че тук скоро ще дойдат щабовете на армиите. Верен признак — щабовете наистина пристигат. Ето например в деня, когато е излъчено съобщението на ТАСС, в потайни кътчета на девствени, добре охранявани гори пристигат началниците на свързочни войски от фронтовете. Връзката е проверена и щабовете на фронтовете тайно се строяват в колони за преместването.

            Настъпва моментът, в който на 150 км от границата с Източна Прусия ще пристигне най-големият началник на свързочни войски. Към Вилнюс тайно пътува народният комисар на съобщенията И. Т. Пересипкин. Можем ли да се досетим за кого идва да проверява връзката? Пересипкин има само един началник — председателят на Съвета на народните комисари другарят Й. В. Сталин.

            Пересипкин пътува към границата с Източна Прусия, но така, че никой да не разбере. Пътува с обикновен влак, който се движи по редовно разписание, но към влака е прикачен специален вагон, в който е самият Пересипкин със заместниците си. Пътуването на народния комисар на съобщенията е абсолютна тайна. Дори шифрограмите, които той получава от Москва, са подписани с неговото име — „Пересипкин“, та шифровчиците, които осъществяват връзката с правителството, да знаят, че Пересипкин все още е в Москва и за никъде не е заминал.

            Но най-добре е да чуем самия Пересипкин. Другарю маршал на свързочни войски, имате думата:

            „Буквално в навечерието на войната Й. В. Сталин ми нареди да замина за Прибалтика. Кой знае защо свързах тая отговорна задача с напиращите военни събития. Вечерта на 21 юни 1941 година заедно с група отговорни работници от наркомата аз заминах за Вилнюс. Ние бяхме на път, когато войната започна…“ („Связисты в годы Великой Отечественной войны“, с. 17).

            На 22 юни сутринта на гара Орша Пересипкин получава телеграма от Москва: „ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОМЯНА В ОБСТАНОВКАТА НЕ БИХТЕ ЛИ СЧЕЛИ ЗА НЕОБХОДИМО ДА СЕ ВЪРНЕТЕ В МОСКВА. Пересипкин“ (пак там, с. 32–33).

            Пересипкин пътува с жп транспорта, който не само че е изцяло военизиран, но няколко дни преди войната е получил заповед да бъде готов да работи на военновременен режим и в бойна обстановка. (В. А. Анфилов. „Бессмертный подвиг“, с. 184). Пересипкин отива в районите, където гигантски войнишки маси тайно се съсредоточават на границите, след като са получили заповед да вземат със себе си „само най-необходимото за живот и бой“ (пак там). Пересипкин отива на територията на военен окръг, където вече има фронт, където щабът вече е разпратил строго секретните данни до хиляди изпълнители, данни, които е забранено да се разпращат, преди да е започнала война. Пересипкин отива в район, където тайно се създава правителствен команден пункт. Отива по лична заповед на Сталин и знае, че „това пътуване е свързано с напиращите военни събития“.

            Но Хитлер е нападнал и ето че Пересипкин, зарязал своя таен вагон, на случаен попътен камион хвърчи към Москва.

            Излиза, че ако Хитлер не беше нападнал, народният комисар на съобщенията другарят Пересипкин щеше да пристигне на тайния команден пункт в района на Вилнюс и да действа съобразно с „напиращите военни събития“, т.е. щеше да координира системата за военна, правителствена и държавна връзка по време на войната. Тъй като Хитлер е нападнал, отиването на война се налага спешно да бъде отменено…

            Сталин изпраща Пересипкин на война, но нападението на Хитлер е пълна изненада и за Сталин, и за Пересипкин. Нападението на Хитлер, тази „промяна в ситуацията“ е толкова сериозна, че принуждава съветското правителство да отмени множество важни мероприятия, заставя го да импровизира до такава степен, че наркомът на съобщенията на СССР се връща в Москва с първия попаднал камион.

            ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЪВЕТСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВЕЧЕ СА ТРЪГНАЛИ НА ВОЙНА СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ, НА ВОЙНА, В КОЯТО НЕ СЕ Е ПРЕДВИЖДАЛО НАХЛУВАНЕ НА ГЕРМАНИЯ В СССР.

            4

            Същата нощ, по същата жп линия Москва — Минск е трябвало да се преместят в западните райони ръководните дейци от Народния комисариат на отбраната, НКВД, Народния комисариат за държавен контрол и от други важни правителствени учреждения на Съветския съюз. Целта на пътуването е: война. За тайно заминаване на западната граница са се готвили: народният комисар на вътрешните работи, кандидат-член на Политбюро и генерален комисар на държавна сигурност Л. П. Берия; членът на ЦК, народен комисар на държавния контрол, армейски комисар I ранг Л. З. Мехлис; кандидат-членът на ЦК, нарком на отбраната маршал на Съветския съюз С. К. Тимошенко и други лидери от Сталиновата империя. Не е изключено да се е готвил за тайно заминаване и лично другарят Сталин.

            За всеки лидер е била създадена смесена група от висши представители на ръководствата на най-важните народни комисариати във военно време. Сутринта на 21 юни създаването на оперативните групи е приключило. Всяка група просто е чакала лидера си, който е бил на съвещанието на Политбюро, за да го съпроводи. Всички членове на оперативните групи на 21 юни сутринта знаят, че отиват на война. Е, те знаят, че мястото на назначението е Минск (което също е вярно), а не Вилнюс, но от Минск до Вилнюс разстоянието е никакво.

            Всички членове на групите знаят, че Съветският съюз вече е във война с Германия, макар че това все още не е официално съобщено и бойните действия още не са започнали. Но нали групите отиват тайно на запад тъкмо за да започнат тия действия.

            Но чудно нещо: никой, включително и лидерите на групите, които заседават в Кремъл, не подозират за подготвеното нахлуване на германците. Нещо повече, когато вечерта се изсипва порой от донесения, че нахлуването е факт, висшите съветски ръководители не искат да им повярват. От Кремъл, от Народния комисариат на отбраната, от Генералния щаб към границата летят безброй заповеди и телефонни крясъци: на провокации не се поддавайте!

            И тук възниква въпросът: щом съветските ръководители не са вярвали, че е възможно германците да нахлуят, на каква война са се готвили да отидат? Отговорът е един: НА ВОЙНА, КОЯТО НЕ ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕ С НАХЛУВАНЕТО НА ГЕРМАНИЯ В СССР!

            Групите за съпровождане на лидерите прекарват часове на мъчително чакане и най-сетне в 6 часа сутринта на 22 юни им съобщават, че заминаването за западната граница се отлага, тъй като Хитлер е започнал войната.

            Ако съветските лидери са били готови да отпътуват за тайните командни пунктове на западната граница, за да отблъснат германското нашествие, щом са получили сигнал, че то е факт, би трябвало да бързат на запад, но те отлагат отиването на война. Готови са били да отидат на границата и да ръководят война, но не и война, която започва по германски сценарий, а по съветски. Хитлер ги лишава от това удоволствие.

            Ето едно стандартно свидетелство.

            Избрал съм го измежду много други, защото е най-прясно. Свидетелят Д. И. Ортенберг на 21 юни 1941 година е заемал поста завеждащ организационно-инструкторския отдел на Народния комисариат за държавен контрол. Той сам е описал длъжността си: „според военните понятия нещо като началник-щаб“.

            Генерал-майор Ортенберг, имате думата:

            „Понякога ме питат:

            — Ти кога отиде на война?

            — На двадесет и първи юни.

            — ?!

            Да, така беше.

            … Сутринта ме повикаха в Народния комисариат на отбраната и ми казаха, че група работници от комисариата начело с маршал С. К. Тимошенко заминава за Минск. Предупредиха ме, че ще замина с нея. Предложиха ми да се върна вкъщи, да се облека във военна униформа и да се явя в народния комисариат… Приемната беше препълнена с военни. С папки, с карти, явно възбудени. Приказват шепнешком. Тимошенко бил в Кремъл… На 22 юни към пет часа сутринта народният комисар се върна от Кремъл. Извика ме:

            — Германците са почнали войната. Заминаването ни за Минск се отлага“ (Д. И. Ортенберг. „Июнь — декабрь сорок первого“, с. 56).

            Кой знае откъде се е взела легендата, че на 22 юни 1941 година Хитлер е започнал войната на изток и едва ли не насила е вкарал Съветския съюз във войната. Но ако чуем тия, които са били близо до най-големите съветски лидери през ония дни, часове и минути, нещата изглеждат другояче: на 22 юни Хитлер е провалил Сталиновия план за война, той е пренесъл войната на територията, на която тя е била родена на 19 август 1939 година. Хитлер не е позволил на съветските лидери да водят войната така, както те са искали, принудил ги е да импровизират и да правят това, за което не са били готови: да защитават собствената си територия. Хитлер, естествено, не можа да спре натиска на световния комунизъм, но го възпря, задържа го, изтощи го.

            Това не е моя измислица.

            Казват го съветските генерали.

            Глава 32

            Имал ли е Сталин план за война?

            Тъй като Сталин не е разяснявал и не е излагал мненията и плановете си, мнозина мислят, че изобщо не е имал такива типична грешка на бъбриви интелигенти.

            Робърт Конкуест

            1

            „Стратегическата отбрана представлява принудителен вид бойни действия, тя не се планира предварително“ — така пише в съветските военни учебници (В. А. Анфилов „Бессмертный подвиг“, с. 517). Но и без учебници знаем, че отбранителните действия на Червената армия през лятото на 1941 година са били чиста импровизация. Преди войната Червената армия не се е готвила за отбрана и учения на отбранителни теми не е провеждала. В съветските устави няма нито дума за отбрана в стратегически мащаби. Червената армия не само че не е имала планове за отбрана, но проблемите за водене на отбранителни операции не са били разработвани дори в чисто теоретичен аспект. Нещо повече, съветският народ и неговата армия дори морално не са били готови за отбрана. Народът и армията са се готвили за отбранителни задачи с методите за настъпление: „Тъкмо интересите на отбраната изискват от СССР да води широки настъпателни операции на територията на враговете и това ни най-малко не противоречи на характера на отбранителната война“ („Правда“, 19 август 1939 г.).

            Още в първите часове след нахлуването на германците Червената армия се опитва да премине в настъпление. В съвременните учебници тези действия се наричат контраудари и контранастъпления. Но и това е импровизация. Нито на едно учение преди войната проблемът за контраудара не е бил разработван. Нещо повече, не е разглеждан дори теоретически: „Въпросът за контранастъплението… преди Великата отечествена война не се поставяше“ („История Великой Отечественной войны Советского Союза. 1941-1945“, т. 1, с. 441).

            И така преди войната съветските щабове не са разработвали планове за отбрана, нито планове за контранастъпление.

            Може би изобщо нищо не са правили? Не, те усилено са работили. Разработвали са планове за война. Маршал Василевски свидетелства, че през последната година преди войната офицерите и генералите от Генералния щаб, от щабовете на военните окръзи и флота са работили между 15 и 17 часа на денонощие, без почивни дни и отпуски. За същото говорят маршалите Баграмян, Соколовски, армейските генерали Щеменко, Курасов, Маландин и много други. Има сведения, че генерал Анисов е работил по 20 часа в денонощието, същото се говори и за генерал Смородинов.

            През февруари 1941 година началник на Генералния щаб става армейски генерал Г. К. Жуков. От този момент Генералният щаб фактически минава на военновременен режим. Самият Жуков е работил напрегнато и не е позволявал на другите да се отпускат. Преди това, през лятото на 1939 година, той се появява на Халхин Гол, тогава все още като командир на корпус. Жуков лично се е запознал с обстановката, бързо е направил планове и е започнал енергично да ги осъществява. Най-малката небрежност в работата на всеки от подчинените му е означавала незабавна смърт. За няколко дни Жуков е дал под съд седемнайсет души офицери с искане на смъртна присъда. Във всеки случай военният съд е издал такива присъди. От седемнайсетте, дадени под съд, от смъртна присъда е бил спасен само един след намесата на висшето командване, останалите са разстреляни. През февруари 1941 година Жуков се издига толкова високо, че властта му нараства многократно и вече няма кой да спасява нещастниците от неговия гняв. Ветераните от Генералния щаб си спомнят неговото управление като най-страшния период от историята на щаба, много по-страшен от Голямата чистка. По това време Генералният щаб и всички останали щабове са работили с нечовешко напрежение.

            Но как е възможно съветската армия да влезе във война без планове? Странно е и друго. Ако Червената армия не е имала планове, Сталин, след като е разбрал това, би трябвало да разстреля Жуков и всички останали, които са били длъжни да ги изработят. Това обаче не става. Нещо повече: Василевски, Соколовски, Батутин, Маландин, Баграмян, Щеменко, Курасов започнали войната като генерал-майори и дори като полковници, а я завършват с маршалски звания или минимум с четири генералски звезди. Наистина, по време на войната те всички са се проявили като блестящи стратези. Всички са били добросъвестни и дори скрупульозни щабни педанти, които не могат да си представят живота без план. Но как става така, че в първите месеци на войната Червената армия е била принудена да импровизира? И защо Сталин не само че не е разстрелял Жуков и неговия екип от „плановици“, но дори нито веднъж не ги е упрекнал? На директния въпрос: имало ли е съветското командване план за войната, Жуков отговаря категорично: да, имаше. Тогава възниква въпросът: щом е имало план, защо Червената армия е действала като стихийна маса без всякакъв план? Щом съветските щабове са работили много интензивно по съставянето на военни планове, но не за отбрана и не за контранастъпление — какви са били тия планове? Отговорът е: чисто настъпателни.

            Сталин не е разстрелял Жуков и останалите по много проста причина — на тях никога не им е била поставяна задачата да разработват планове за отбранителна война. За какво да бъдат обвинявани? На Жуков, Василевски, Соколовски и на другите видни стратези Сталин е поставил задачата да разработват някакви други планове. Тези планове са били много хубави, но още от първия момент на отбранителната война те са станали излишни като танковете, предназначени за автостради, както десантните корпуси.

            2

            Шило в торба не стои.

            Съветското командване е взело мерки да бъде унищожено всичко, което има отношение към съветските военни планове, разработени преди войната. Но планове са имали фронтовете, флотът, десетките армии, над стоте корпуса, бойните кораби, стотиците дивизии, хилядите полкове и батальони. Тъй че нещичко е останало.

            Изследванията на Академията на науките на СССР показват, че съветският Черноморски флот преди войната е бил готов „за активни бойни действия срещу вражески кораби и транспортни плавателни съдове край Босфора и подстъпите към базите на противника, а също така за съдействие на сухопътните войски при движението им по Черноморското крайбрежие“ („Флот в Великой Отечественной войне“ с. 117).

            Флотски адмирал С. Горшков съобщава, че не само Черноморският флот, но и Балтийският, и Северният са имали чисто отбранителни задачи, само че тяхното изпълнение се е планирало с методите за настъпление. Адмирал Горшков не си измисля. Така се е смятало преди войната. Така се е говорело и на тайните съвещания на съветското командване, и открито във вестник „Правда“: „Да се води отбранителна война не значи, че трябва да стоиш на границите на собствената си страна. Най-добрата отбрана е бързото настъпление до пълното унищожаване на противника на негова територия“ („Правда“, 14 август 1939 г.).

            Действията на съветския флот в първите минути, часове и дни на войната показват достатъчно убедително: планове е имало, само че не отбранителни. На 22 юни 1941 година подводниците от съветския Черноморски флот веднага излизат в открито море и се насочват към бреговете на Румъния, България и Турция. Същия ден подводници на Балтийския флот се насочват към бреговете на Германия и тяхната задача е да „потопяват всички кораби и плавателни съдове на противника според правилата на неограничената подводна война“ (заповед на командващия Балтийския флот от 22 юни 1941 година). В заповедта не се прави изключение дори за корабните лазарети, плаващи под флага на Червения кръст (!).

            От 22 юни авиацията на Черноморския флот извършва бойни действия в подкрепа на Дунавската военна флотилия, за да й открие пътя по течението на реката. На 25–26 юни бойните кораби от Черноморския флот се появяват в района на румънското пристанище Констанца и извършват интензивен артилерийски обстрел с явното намерение за морски десант. По същото време Дунавската военна флотилия започва десантни операции в делтата на Дунав.

            На 22 юни гарнизон от съветската военноморска база Ханко, разположена на финландска територия, вместо да мине в глуха защита, започва интензивни десантни операции, превземайки за няколко дни 19 финландски острова. На 25 юни въпреки огромните загуби на съветската авиация в първите минути и часове на войната 487 самолета от Балтийския и Северния флот нанасят внезапен удар по летищата на Финландия. Въпреки огромните загуби съветската авиация се държи дръзко и агресивно. На 22 юни 1-ви авиационен корпус нанася масиран удар по военни обекти на Кьонигсберг. Това не е импровизация. На 22 юни сутринта в 6,44 ч. съветската авиация получава заповед да действа според плановете. Няколко дни тя се опитва да прави това. На 26 юни 1941 година 4-ти авиационен корпус започва да бомбардира петролните находища в Плоещ. За няколко дни добивът на петрол в Румъния спада двойно. Дори при това положение, когато цялата съветска авиация фактически е разбита още на летищата, тя намира достатъчно сили да нанесе огромна вреда на петролната промишленост на Румъния. При всяка друга ситуация съветската авиация би била още по-опасна и с действията си в петролните райони напълно би парализирала цялата германска военна, индустриална и транспортна мощ, Хитлер много добре е разбирал заплахата и е считал, че нахлуването в Съветския съюз е единствената възможна защита. Само че и това не го спаси…

            3

            Реакцията на Червената армия срещу нахлуването на германците не е реакция на таралеж, чиито бодли са настръхнали, а реакция на огромен крокодил, на когото са нанесли свръхмощен изненадващ удар. С изтичаща кръв съветският крокодил се опитва да атакува. Крокодилът умее предпазливо да дебне жертвата си и да атакува внезапно. Ала точно в момента, в който я е дебнел, е получил много жесток удар; дори това обаче не го спира и той продължава да атакува; и тъй като не умее да прави нещо друго, не променя намерението си. На 22 юни 1941 година 41-ва стрелкова, дивизия от 6-и корпус на 6-а армия, без да изчака заповеди отгоре, действайки според плановете отпреди войната, минава държавната граница в района на Рава Руская. На 22 юни сутринта командващият Северозападния фронт генерал-полковник Ф. И. Кузнецов, без да изчаква заповед от Москва, издава заповед до войските си да нанесат удар в направление на Тилзит — Източна Прусия. За щаба на Северозападния фронт, за командващите армии и техните щабове това решение не е изненадващо: няколко дни преди това вариантът за нанасяне на удар по Тилзит е бил разиграван на щабни учения… и командирите на съединенията и техните щабове са били много добре запознати с него („Борьба за советскую Прибалтику“, с. 67).

            Действията на командващия Северозападния фронт не са били импровизация. Просто генерал-полковник Кузнецов е действал според плана отпреди войната. Вечерта на същия ден, все още без да знае за действията на генерал Кузнецов, висшето командване му заповядва да прави тъкмо това, което той вече е направил: да нанесе удар по Тилзит в Източна Прусия. На съседния фронт — Западния — висшето командване поставя задачата да се нанесе свръхмощен удар в направление на полския град Сувалки. Това не е изненада и за командващия Западния фронт. Той и бездруго знае каква е задачата на неговия фронт и много преди да получи нареждането от Москва, е издал заповед за настъпление към Сувалки. Да настъпваш, когато германската авиация не е парализирана от внезапен удар, а тъкмо обратното, когато съветският Западен фронт е загубил още в първите часове на войната 738 самолета, не е най-добрият вариант.

            Западният фронт, неговият командващ и щабът, командващите армии и техните началник-щабове още преди да започне войната са знаели, че непосредствената им задача е да обкръжат германската групировка в района на Сувалки. Съвсем очевидно е, че съветският удар в направление на Сувалки се е готвил далеч преди започването на войната. Бойната задача е била определена за всички съветски командири. Разбира се, командирите на тактическо равнище не са имали право да знаят тия задачи, но те са били точно определени и формулирани, запечатани в секретни пакети и са се пазели в сейфовете на всички щабове, включително и на батальонните. Пример: батальонът от разузнаването на 27-а стрелкова дивизия, съсредоточен близо до границата, в района на град Августов, се е готвил за водене на бойно разузнаване по посока на полския град Сувалки (Архив на МО на СССР, фонд 181, опис 1631, дело 1, лист 128). Задачата на батальона е била да осигури бързо настъпление на цялата 27-а дивизия от района на Августов към Сувалки. От публикувани източници знаем дори повече, отколкото от архивите. Преди войната в района на Августов са били съсредоточени огромни съветски военни сили. Тъкмо това е мястото, където съветските граничари прорязват бодливия тел на границата. Тъкмо това е мястото, откъдето командващият 3-та армия генерал-лейтенант В. И. Кузнецов и представителят на Главното командване генерал-лейтенант от инженерните войски Д. М. Карбишев часове наред са наблюдавали от граничната застава германската територия. Тъкмо това е мястото, където генерал Карбишев готви щурмови групи за блокиране и неутрализиране на железобетонните отбранителни съоръжения на противника. Само на съветска територия няма и не може да има железобетонни отбранителни съоръжения!

            Много преди войната в района на Августов са били струпани чудовищни маси от съветски войски. Тук, на съветска територия, до самата граница и паралелно с нея минава Августовският канал. Ако са се готвили за отбрана, войските би трябвало да бъдат разположени зад канала, за да го използват като непроходим противотанков ров. Но съветските войски са минали на западния бряг на канала и са се разположили върху тясната ивица между границата, на която вече няма бодлив тел, и канала. На 22 юни, на разсъмване, тук са били избити хиляди съветски войници, по които е открит ураганен огън. Войските не са могли да отстъпят: зад тях е бил каналът.

            Може би това е традиционната руска глупост? Не. Германците от другата страна на границата също са струпали огромни войнишки маси до самата граница и също са махнали своя бодлив тел. Ако Червената армия беше нанесла удар един ден преди 22 юни, загубите на германците нямаше да бъдат по-малки. Разположението на войските до самата граница е изключително опасно, в случай че противникът нанесе внезапен удар, но такова разположение е изключително удобно за първия, който ще го нанесе. И двете армии са се готвили да ударят внезапно…

            Съветските генерали никога не са крили, че пред тях са били поставяни чисто настъпателни задачи. Армейски генерал К. Галицки, който говори за концентрацията на съветските войски в района на Августов, подчертава, че съветското командване не е вярвало в евентуално германско нашествие, а съветските войски са се готвили за настъпателна операция.

            Щом съветските фронтове, насочени срещу Източна Прусия и Полша, са се готвили за настъпление, за фронтовете, съсредоточени срещу Румъния, България, Унгария, Чехословакия, това важи с още по-голяма сила. Предположението не е мое. Съветските генерали говорят за това.

            Генерал-майор А. И. Михалев направо признава, че съветското командване не е планирало да използва Южния фронт, нито Югозападния за отбранителни или контранастъпателни действия. „Стратегическите цели на фронтовете трябваше да бъдат постигнати чрез решително настъпление на нашите войски“ (ВИЖ, 1989, №5, с. 49). Такива признания са напълно достатъчни в Нюрнберг отново да се събере съдебен състав и причините за съветско-германската война да бъдат разгледан още веднъж.

            Германските генерали казват, че Червената армия се е готвила за настъпление. Списанието на Министерството на отбраната на СССР казва същото. В какво се състои вината на германските генерали?

            Ние можем да вярваме или да не вярваме на съветските публикации, но действията на Червената армия в първите дни на войната говорят най-добре за съветските намерения. Жуков е координирал действията на Южния и на Югозападния фронт. И двата фронта са насочени към Румъния, България, Унгария и Чехословакия. До края на юни Жуков е настоявал за настъпление и е изисквал от командващите фронтовете само едно — да настъпват. Чак през юли той и неговите колеги стигат до извода, че крокодилът, който е ранен смъртоносно, не може да настъпва.

            Трябва да признаем на съветския крокодил, че е имал достатъчно сили да отстъпи, да лекува раните си, отбранявайки се от противника, който непрекъснато му нанася удари, да набере нови сили и да стигне до Берлин. Колко далеко щеше да отиде съветският крокодил, ако не беше получил жестокия удар на 22 юни 1941 година, ако не бяха загубени стотици самолети и хиляди танкове, ако не германската, а съветската армия беше нанесла първия удар? Щеше ли германската армия да има пространство за отстъпление? Имала ли е неизчерпаеми ресурси от хора и време, за да възстанови армията си след първия внезапен съветски удар? Имали ли са германските генерали планове за отбрана?

            Глава 33

            Войната, която не се състоя

            Руското главно командване си знае работата много по-добре от главното командване на всяка друга армия.

            Генерал фон Малентин

            1

            Според Хитлер съветското нахлуване е било неизбежно, но той не го е очаквал в близките няколко седмици. Германските войски са били ангажирани с провеждането на второстепенни операции, а началото на „Барбароса“ се е отлагало. На 22 юни 1941 година операцията най-сетне започва. Ако „Барбароса“ беше отложен още веднъж, да речем, от 22 юни за 22 юли, Хитлер нямаше да се самоубие през 1945 година, а по-рано.

            Има доста данни, че датата за началото на съветската операция „Гроза“ е била определена и тя е 6 юни 1941 година. Мемоарите на съветските маршали, генерали и адмирали, архивните документи, математическият анализ на сведенията за движението на хиляди съветски жп композиции — всичко говори за 10 юли като за дата, на която ще приключи пълното съсредоточаване на Втори стратегически ешелон близо до западните граници. Но според съветската военна теория към решително настъпление може да се мине не само след пълно съсредоточаване на войските, а и ПРЕДИ това. В такъв случай част от войските на Втори стратегически ешелон биха могли да се разтоварят на противникова територия, след което да бъдат вкарани в бой.

            Жуков (както и Сталин) е обичал да нанася своите внезапни удари в неделя сутрин. 6 юли 1941 година е последната неделя преди пълното съсредоточаване на съветските войски.

            Армейски генерал С. П. Иванов направо посочва тази дата: „… германските войски успяха да ни изпреварят буквално с две седмици.“

            2

            Нека си представим, че Хитлер е отложил „Барбароса“ с 3–4 седмици… Нека се опитаме да си представим какво би станало в тоя случай. Не е необходимо кой знае колко да напрягаме въображението си — достатъчно е да погледнем групирането на съветските войски, нечуваната концентрация на войските, аеродрумите до самата граница, десантните корпуси и автострадните танкове, струпването на подводници по пристанищата на границата и десантните самолети по летищата. Достатъчно е да отворим предвоенните съветски устави, учебниците на съветските военни академии и на военните училища, вестниците „Красная звезда“ и „Правда“.

            И така — германските войски провеждат интензивна подготовка за нахлуване, което е определено да стане на… 22 юли 1941 година. В пълен ход е съсредоточаването на войски; по гари, станции и спирки се разтоварват ешелони, горите покрай границата са препълнени с войски, нощем групи самолети от далечните летища кацат на полевите аеродруми близо до границата, в ход е интензивно строителство на нови пътища и мостове. С една дума, всичко е като в Червената армия… Червената армия от другата страна, изглежда, изобщо не реагира на германската подготовка.

            На 6 юли 1941 година в 3 часа и 30 минути московско време десетки хиляди съветски оръдия разкъсват тишината, обявявайки на света за началото на великия освободителен поход на Червената армия. Артилерията на Червената армия превъзхожда по количество и качество артилериите на страните от целия останал свят. До съветските граници са съсредоточени огромни запаси от боеприпаси. Темпът на артилерийската стрелба стремително нараства и се превръща в адски грохот по фронта, дълъг хиляди километри — от Черно море до Балтика. Първият артилерийски залп съвпада точно с момента, в който хиляди съветски самолети пресичат държавната граница. Германските аеродруми са разположени крайно неудачно — до самата граница, и германските летци нямат време да вдигнат самолетите във въздуха. А на германските аеродруми е отрупано голямо количество самолети. Те са наредени крило до крило и пожарът в един се пренася върху съседните като огън в кибритена кутия.

            Над аеродрумите се издигат стълбове черен дим. Тия черни стълбове са ориентир за съветските самолети, които пристигат ято след ято. От германските аеродруми са успели да излетят във въздуха само отделни самолети. На германските летци им е забранено да откриват огън по съветските самолети, но въпреки забраната на командването някои летци влизат в бой, унищожават съветски самолети и, изразходвали всичките си патрони, се хвърлят в последна самоубийствена атака — челен таран. Загубите на съветски самолети са огромни, но изненадата си остава изненада. Всяка армия, включително съветската, германската, японската, при внезапен удар не се чувства най-добре.

            Артилерийската подготовка набира сили. Вдигнатите по сигнал за бойна тревога съветски батальони и полкове, които се намират на самата граница, получават водка. В горите покрай границата гърми мощно „ура“: пред войските е прочетена бойната заповед на Върховния главнокомандващ другаря Сталин: „Часът на разплатата настъпи! Съветското разузнаване разкри коварството на Хитлер, дойде времето, когато той трябва да плати за всичките си злодеяния и престъпления! Храбри богатири, светът ви гледа и очаква своето освобождение!“ В нарушение на всички установени норми и забрани на войниците им се казва какво е количеството на съветските войски, на танковете, артилерията, самолетите, подводниците, които те участват в освободителния поход. Над горските поляни и просеки отново гръмва мощно „ура“. По горските и полските пътища се нижат безкрайни танкови колони в посока към границата, засенчвайки хоризонта с облаци прах. „Не жалете огъня, глухари!“ — викат танкистите с омазани лица на оглушалите артилеристи. Грохотът на артилерийската стрелба нараства и, стигнал до критичната точка, изведнъж секва. Звънтящата тишина натиска тъпанчетата на ушите и в тоя миг полята се изпълват с танкове и пехота. Дрънчат веригите, яростен е ревът на съветската пехота. Барутният дим и горчивият пушек от дизелите на танковете се смесват с нежния аромат на полските цветя. А над главите на войниците на ята прелитат стотици и хиляди съветски самолети в посока запад. Артилерията, млъкнала за миг, отново, сякаш без желание, започва своя мощен разговор и от артилерийска подготовка минава към артилерийски съпровождащ огън. Обаждат се батареите, които съсредоточават стрелбата по далечни цели. Бавно, но неумолимо темпът на стрелбата отново нараства. В боя влизат нови и нови артилерийски полкове, които се включват в многогласния хор.

            Съветските войски, без да влизат в продължителни боеве с разпокъсани противникови групи, се устремяват напред. Мостовете в Брест са превзети от диверсантите на полковник Старинов. Съветските диверсанти са учудени: германските мостове дори не са били минирани. С какво да се обясни такава степен на неподготвеност за война?

            Внезапното нападение действа смайващо. Изненадващият удар винаги води до низ от катастрофи, всяка от които влече подир себе си други: унищожаването на авиацията по аеродрумите прави войските уязвими от въздуха, а те (оставени без траншеи и окопи в граничните райони) са принудени да отстъпват. Отстъплението означава, че на границата са зарязани хиляди тонове боеприпаси и гориво, отстъплението означава, че са изоставени аеродрумите, на които противникът незабавно унищожава оцелелите самолети. Отстъпление без боеприпаси и гориво означава неминуема гибел. Отстъпление означава загуба на контрол от страна на командването. То не знае какво става във войските и затова не може да взима целесъобразни решения, а войските изобщо не получават заповеди или получават такива, които не съответстват на създалата се обстановка. Навсякъде по линиите за свръзка работят съветски диверсанти, които са минали границата предварително. Те или прекъсват линиите, или се включват в тях, предавайки фалшиви сигнали и заповеди на противниковите войски. Действията на противника се превръщат в отделни разпокъсани битки. Германските командири питат Берлин: „Какво да правим?“ Въпросът е сериозен. Вермахтът не се е готвил за отбрана. Войските са зле подготвени за отбрана. Учения за водене на отбранителни боеве не е имало, планове за отбрана — също. Какво да се прави? Да се настъпва? Да се действа по плана „Барбароса“, съставен преди войната? Без авиация? Без господство във въздуха?

            3-та съветска армия нанася внезапен удар по Сувалки. На помощ й се притичва 8-а армия от Прибалтика. Още първите минути тук се завързват кръвопролитни битки с огромни загуби на съветски войски. Но те имат едно предимство: разполагат с най-новите танкове КВ, чиято броня е непробиваема за германските противотанкови оръдия. Във въздуха свирепства съветската авиация. Зад германската групировка е пуснат 5-и въздушнодесантен корпус. 8-а, 11-а и 3-та съветска армия са затънали в продължителни кръвопролития боеве със свръхмощната германска групировка в Източна Прусия, но зад това гигантско полесражение съветската 10-а армия, пробивайки почти несъществуващата отбрана, се насочва към Балтийско море, отрязвайки три германски армии, две танкови групировки и командния пункт на Хитлер от останалите германски войски.

            От района на Лвов най-мощният съветски фронт нанася удар срещу Краков и спомагателен — срещу Люблин. Десният фланг на съветската групировка е прикрит от планините. На левия фланг се разгаря грандиозна битка, в която Червената армия загубва хиляди танкове, самолети и оръдия, стотици хиляди войници. Под прикритието на тази битка две съветски планински армии — 12-а и 18-а, нанасят удари покрай планинските хребети, отрязвайки Германия от източниците на петрол. В планините са спуснати съветски десантни корпуси, които, след като превземат проходите и ги задържат, не позволяват прехвърлянето на резерви в Румъния.

            Главните военни действия не са нито в Полша, нито в Германия. В първия час на войната 4-ти съветски авиационен корпус във взаимодействие с авиацията на 9-а армия и Черноморския флот е нанесъл удар по петролните находища в Плоещ, превръщайки местността в огнено море. Плоещ е бомбардиран денонощно. Нощем заревото от петролни пожари се вижда на десетки километри, а денем стълбовете от черен дим засенчват хоризонта. В планините, северно от Плоещ, е спуснат 3-ти въздушнодесантен корпус, който, действайки на малки неуловими групи, унищожава всичко, свързано с добива, транспортирането и преработката на петрола.

            В пристанището на Констанца и южно от нея е дебаркирал 9-и специален корпус на генерал-лейтенант Батов. Неговата цел е същата: петролопроводите, петролохранилищата, петролните рафинерии. В Румъния е нахлула най-мощната от всички съветски армии — 9-а.

            10-а съветска армия не е успяла да излезе на Балтийско море. Тя е претърпяла чудовищни загуби. 3-та и 8-а са напълно унищожени, а техните тежки танкове КВ — разбити от германската зенитна артилерия. 5-а, 6-а и 26-а съветска армия са загубили стотици хиляди войници и са спрени пред подстъпите на Краков и Люблин. В този момент съветското командване вкарва в боя Втори стратегически ешелон. Германската армия има само един ешелон и незначителни резерви, а Червената армия има два стратегически ешелона и три армии на НКВД зад тях. Освен това точно преди началото на войната в Съветския съюз е обявена мобилизация, която още първата седмица от войната дава на съветското командване 5 милиона запасняци за възстановяване на загубите и над триста нови дивизии в течение на първите няколко месеца за продължаване на войната.

            Пет въздушнодесантни корпуса са напълно унищожени, но на съветска територия са останали техните щабове и тилови подразделения; те приемат десетки хиляди запасняци за възстановяване на загубите, а освен това приключва формирането на пет нови въздушнодесантни корпуса. Съветските танкови войски и авиацията също са понесли загуби, но съветската военна промишленост не е разрушена от противниковата авиация. В Харков, Сталинград, Ленинград, където са най-големите танкови заводи в света, производството на танкове не е прекъснато, напротив — рязко се е увеличило. Но и това не е най-главното.

            В германската армия има още танкове, но няма гориво за тях. Останали са бронетранспортьори в пехотата и влекачи в артилерията, но и за тях няма гориво. Германия има мощен флот, но той не е в Балтийско море. Но дори да е тук, няма да има гориво за активни операции. В германската армия има хиляди ранени и те трябва да бъдат закарани в тила. Има санитарни коли, но нямат гориво. Германската армия има огромно количество автомобили и мотоциклети за маневриране на войските, за тяхното снабдяване, за разузнаване, но и за тях няма гориво…

            Горивото е в Румъния, която не може да бъде защитена с традиционна отбрана. Това е разбирал Сталин. Това е разбирал и Жуков.

            Вярно е, че и Хитлер го е разбирал, и то много добре.

            През август 1941 година Втори стратегически ешелон е завършил операцията Висла — Одер, завземайки мостовете и плацдармите на Одер. Оттук е започнала нова операция в голяма дълбочина. Безкрайни потоци артилерия, танкове, пехота се движат отвъд Одер. В канавките покрай пътищата са отрупани камари от гъсенични вериги, хванали лека ръжда; цели дивизии и корпуси, съоръжени с бързоходни танкове, озовавайки се на германските пътища, захвърлят веригите, преди да извършат стремителен скок напред.

            Срещу войските се движат безкрайни колони от пленници. Хоризонтът не се вижда от прах. Ето ги потисниците на народа: бакали, буржоазни лекари и буржоазни архитекти, фермери; банкови чиновници. Тежка е работата на чекистите. При всяка почивка — бърз разпит на пленниците. После НКВД ще се оправя с всеки поотделно и ще определи степента на вината му пред трудовия народ, но още сега измежду милионите пленници трябва да се отделят най-опасните — бившите социалдемократи, пацифистите, социалистите и националсоциалистите, бившите офицери, полицаи и духовници.

            Милионите пленници трябва да се изпратят далеко на изток и север, като им се даде възможност да изкупят вината си пред трудовия народ. Но жп транспортът не приема пленници. Жп транспортът работи за победата. С него превозват боеприпаси, гориво и подкрепления.

            Къде да се оставят пленниците? Ами ето тук, в района на Освиенцим, 4-ти механизиран корпус вече е превзел концлагера. Доложили са горе. Чакат разрешение да го използват по предназначение. Не можело. Заповядали са в Освиенцим да се направи музей. Налага се близо до него да се строят нови концлагери.

            А на запад се нижат войскови колони. От преминаващите колони комисарите заделят по няколко души, откарват ги в Освиенцим и нареждат: гледайте и разказвайте на другарите си!

            С колите на политотделите войниците догонват батальоните си и разказват:

            — Какво има в Освиенцим, братле?

            — Нищо интересно — вдига рамене патил и препатил войник с черен бушлат. — Всичко е като у нас. Само дето климатът им е по-хубав…

            Батальонът пие лютата водка, преди да влезе в бой. Има добри новини: разрешили са да се взимат трофеи, да грабят са им разрешили. Комисарят крещи. Преграква. Цитира Иля Еренбург: „Ще пречупим гордостта на надменния германски народ!“

            Смеят се черните бушлати: е, по кой начин ще я пречупваме, с поголовно изнасилване ли?

            Всичко това не е било ли? Не, било е! Само че не през 1941-ва, а през 1945-а. Тогава са разрешили на съветския войник да граби, определяйки това с термина „да взима трофеи“. И „германската гордост да се пречупи“ са заповядали. И милиони хора са попаднали в лапите на съветската тайна полиция. И в безкрайни колони са ги карали там, откъдето не всички са се върнали.

            И малцина са тия, които помнят, че лозунгът „Да се освободи цяла Европа и целият свят“ за първи път е прозвучал не през 1945 година, а в края на 1938-а. Завършвайки Голямата чистка в Съветския съюз, Сталин пренаписа цялата история на комунизма и постави нови цели. Това беше направено в книгата „История на ВКП(б). Кратък курс“. Тя стана настолна книга на всички комунисти в СССР и на комунистите от цял свят. Тая книга завършва с една глава, в която се говори, че Съветският съюз се намира в капиталистическо обкръжение. Сталин поставя великата цел: капиталистическото обкръжение да се замени със социалистическо. Борбата с капиталистическото обкръжение трябва да продължава, докато последната страна в света не стана „република“ от състава на СССР.

            Основна тема на политическите занятия в Червената армия става „СССР в капиталистическо обкръжение“. Пропагандистите, комисарите, политработниците и командирите довеждаха всеки боец от Червената армия до простото и логично Сталиново решение на проблема. И над железните батальони на Червената армия гърми песента за освободителната война, за войната, която започва със заповедта на Сталин:

            Разя огнём, сверкая блеском стали,

            Пойдут машины в яростный поход,

            Когда нас в бой пошлёт товарищ Сталин,

            И первый маршал в бой нас поведёт.*

            Сразявайки с огън, пламтейки с блясъка на стоманата,

            ще тръгнат танковете в яростен поход,

            когато на бой ни изпрати другарят Сталин

            и първият маршал на бой ни поведе.

            Хитлер прояви непредпазливостта да повярва на Сталин, обърна се гърбом към него и тогава, през лятото на 1940 година, като сигнал за тревога гръмна призивът за велика освободителна война, която ще превърне всички страни в света в републики от състава на СССР. Един съветски генерал от авиацията описва тази бърза и желана война така: „Какво щастие и радост ще грее в очите на ония, които тук, в Кремълския дворец, ще приемат последната република в братството на народите от цял свят! Аз ясно си представям: бомбардировачи, разрушаващи заводи, жп възли, мостове, складове, позиции на противника; щурмови самолети, атакуващи с ураганен огън войскови колони, артилерийски позиции; десантни кораби, чиито дивизии дебаркират във вътрешността на противниковата територия. Могъщият и страшен въздушен флот на Страната на съветите заедно с пехотата, артилеристите, танкистите свято ще изпълни своя дълг и ще помогне на угнетените народи да се спасят от палачите“ (Г. Байдуков. „Правда“, 18 август 1940 г.).

            Георгий Байдуков е забележителен летец и забележителен командир. Той е от първата десетка на Героите на СССР, получил е звание генерал-полковник от авиацията, прекрасно е воювал. Но през 1940 година Байдуков е виждал войната в съвсем друга светлина. В неговата огромна статия за бъдещата война няма нито дума за отбранителна война, нито дума за самолетите изтребители, които трябва да водят въздушни боеве, защитавайки родното небе. Байдуков е пленен от мисълта за бомбардировачи, щурмови и десантни самолети, които са необходими за „освободителната“ война. Само в „Правда“ има толкова много подобни публикации, че могат да запълнят десетки томове. Полската комунистка Ванда Василевска и американският комунист Теодор Драйзър от страниците на „Правда“ вещаеха, че на буржоазните палачи не им остава дълго време да пият работническа кръв, че пролетариатът на Запад скоро ще се освободи от веригите си.

            Съветските комунисти открито бяха провъзгласили своята цел: да освободят целия свят, а Европа — на първо място. Тия планове активно се осъществяваха. Докато Германия воюваше на запад, към Съветския съюз бяха присъединени пет нови „републики“, след което се очакваше ново, рязко увеличение на броя на републиките в състава на СССР и това не бяха празни приказки. За нанасяне на внезапен удар срещу Германия и Румъния бяха съсредоточени гигантски сили. Но дори един-единствен удар срещу Румъния щеше да бъде смъртоносен за Германия…

            1968–1981 г.

            Списък на цитираната литература

            Авторханов, А. Загадка смерти Сталина. Франкфурт-на-Майне, Посев, 1976.

            Азаров, И. Осажденная Одесса. М., Воениздат, 1962.

            Анфилов, В. Бессмертный подвиг. М., Наука, 1971.

            Анфилов, А. Провал „блицкрига“. М., Наука, 1974.

            Баграмян, И. Так начиналась война. М., Воениздат, 1971. Бажанов, В. Воспоминания бывшего секретаря Сталина. Париж, Третья волна, 1980.

            Басов, А. Флот в Великой Отечественной войне. 1941–1945. М., Наука, 1980.

            Бирюзов, С. Когда гремели пушки. М., Воениздат, 1962.

            Бирюзов, С. Битва за Ленинград. 1941–1944. (Под ред. С. П. Платонова). М., Воениздат, 1964.

            Болдин, И. Страницы жизни. М., Воениздат, 1961.

            Болдин, И. Борьба за Советскую Прибалтику. Таллин, Ээсти раамат, 1980.

            Брежнев, Л. Малая земля. М., Политиздат, 1978.

            Васиевский. А. Дело всей жизни. М., Политиздат, 1973.

            Ваупшасов, С. На тревожных перекрестках. Записки чекиста. М., Политиздат, 1971.

            Великая Отечественная война (1941–1945). Краткий научно-попул. очерк. (Под ред. П. А. Жилина). М., Политиздат, 1973.

            Воронов, Н. На службе военной. М., Воениздат, 1963.

            Горбатов. А. Годы и войны. М., Воениздат, 1965.

            Григоренко, П. В подполье можно встретить только крыс. Нью-Йорк, Детинец, 1981.

            Дозорные западных рубежей. Документальные очерки по истории войск Краснознаменного Западното пограничното округа. (Авт. коллектив). Киев, Политиздат Украины, 1972.

            Еременко, А. В начале войны. М., Наука, 1964.

            Жуков, Г. Воспоминания и размышления. М., АПН, 1969.

            Забайкальский военный округ. (Краткий военно-истор. очерк). Иркутск, Вост.-Сиб. книжн. Изд-во, 1972.

            Захаров, Г. Повесть об истребителях. М., ДОСААФ, 1977.

            Зверев, А. Записки министра. М., Политиздат, 1973.

            Казаков, М. Над картой былых сражений. М., Воениздат, 1971.

            Калинин, С. Размышления о минувшем. М., Воениздат, 1963.

            Киевский Краснознаменный. История Краснознаменного Киевското военното округа. 1919–1972. М., Воениздат, 1974.

            Ковалев, И. Транспорт в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг. М., Наука, 1981.

            Кожевников, М. Командование и штаб Советской Армии в Великой Отчественной войне 1941–1945 гг. М., Наука, 1977.

            Конев, И. Сорок пятый. М., Воениздат, 1966.

            Кочетков, Д. С закрытыми люками. М., Воениздат, 1962.

            Краснознаменный Белорусский военный округ. Минск, Беларусь, 1973.

            Краснознаменный Уральский. История Краснознаменного Уральского военното округа. М., Воениздат, 1983.

            Кривошеин, С. Ратная быль. М., Молодая гвардия, 1962.

            Кузнецов, Н. Накануне. М., Воениздат, 1966.

            Куманев, Г. Советские железнодорожники в годы Великой Отечественной войни (1941–1945). М., АН СССР, 1963.

            Курочкин, П. Позывные фронта. М., Воениздат, 1969.

            Лобачев, А. Трудными дорогами. М., Воениздат, 1960.

            Людников, И. Сквозь грозы. (Автобиограф. очерк). Донецк, Донбасс, 1973.

            Майский, И. Кто помогал Гитлеру. (Из воспоминаний советского посла). М., ИМО, 1962.

            Мерецков, К. На службе народу. (Страницы воспоминаний). М., Политиздат, 1968.

            Москаленко, К. На Юго-Западном направлении. (Воспоминания командарма). М., Наука, 1969.

            На Северо-Западном фронте (1941–1943). Сборник статей участников боевых действий. (Под ред. П. А. Жилина). М., Наука, 1969.

            Начальный период войны. (Под ред. С. П. Иванова). М., Воениздат, 1974.

            Новаков, А. В небе Ленинграда. (Записки командующего авиацией). М., Наука, 1970.

            Озеров, Г. Туполевская шарага. Франкфурт-на-Майне, Посев, 1973.

            Ордена Ленина Московский военный округ. М., Московский рабочий, 1985.

            Ортенберг, Д. Июнь — декабрь сорок первого. М., Советский писатель, 1984.

            Партия и Армия. (Под ред. А. А. Епишева). М., Политиздат, 1980.

            Пересыпкин, И. Связисты в годы Великой Отечественной. М., Связь, 1972.

            Пласков, Г. Под грохот канонады. М., Воениздат, 1969.

            Пограничные войска СССР. 1939 — июнь 1941. (Сборник документов и материалов). М., Наука, 1970.

            Покрышкин, А. Небо войны. М., Молодая гвардия, 1968.

            По приказу Родины. Боевой путь 6-й гвардейской армии в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг. М., Воениздат, 1971.

            Решин, Е. Генерал Карбышев. М., ДОСААФ, 1971.

            Рокосовский, К. Солдатский долг. М., Воениздат, 1968.

            Рослый, И. Последний привал — в Берлине. М., Воениздат, 1983.

            Сандалов, Л. На Московском направлении. М., Наука, 1970.

            Сандалов, Л. Пережитое. М., Воениздат, 1966.

            Севастьянов, П. Неман — Волга — Дунай. М., Воениздат, 1961.

            Сикорский, В. Будущая война. Её возможности, характер и связанные с ними проблемы обороны страны. (Перевод с польск.). М., Воениздат, 1936.

            Советские Вооруженные Сили. М., Воениздат, 1978.

            Советские танковые войска. М., Воениздат, 1973.

            Старинов, И. Мины ждут своего часа. М., Воениздат, 1964.

            Триандафиллов, В. Размах операции современных армии. М., Воениздат, 1932.

            Тухачевский, М. Избранные произведения. М., Воениздат, 1964.

            Тыл Советских Вооруженных Сил в Великой Отечественной войне 1941–1945 гг. (Под ред. С. К. Куркоткина). М., Воениздат, 1977.

            Тюленов, И. Через три войны. М., Воениздат, 1960.

            Уманский, Р. На боевых рубежах. М., Воениздат, 1960.

            Федюнинский, И. Поднятые по тревоге. М., Воениздат, 1964.

            Хизенко, И. Ожившие страницы. (Дневник политработника 80-й ордена Ленина стрелковой дивизии). М., Воениздат, 1963.

            Часовые советских границ. (Кратк. очерк истории пограничн. войск СССР). М., Политиздат, 1983.

            Шапошников, Б. Мозг армии. (В 3-х книгах). Москва — Ленинград, Госиздат (отдел военной литературы), 1927–1929.

            Шебунин, А. Сколько нами пройдено… М., Воениздат, 1971.

            Штеменко, С. Генеральный штаб в годы войны. М., Воениздат, 1968.

            Эстонский народ в Великой Отечественной войне Советского Союза. 1941–1945. Таллин, Ээсти раамат, 1973.

            Яковлев, А. Цель жизни. Записки авиаконструктора. М., Политиздат, 1968.

            История Великой Отечественной войни Советского Союза. 1941–1945. (В шести томах). М., Воениздат, 1960–1965.

            История второй мировой войны (1939–1945). (В 12-ти томах). М., Воениздат, 1973–1982.

            Собрание сочинений В. И. Ленина.

            Собрание сочинений К. Маркса и Ф. Энгельса.

            Собрание сочинений И. В. Сталина.

            Советская военная энциклопедия. (В 8-ми томах). М., Воениздат, 1976–1980.

            Вестници: „Комсомольская правда“, „Красная звезда“, „Правда“.

            Списания: „Бюллетень оппозиции“, „Военный вестник“, „Вопросы истории“, „Военно-исторический журнал“ (ВИЖ), „Война и революция“, „Коммунист“, „Огонёк“.

            R. Goraiski. World War II Almanac 1931/1945. London, Hamish Hamilton.

            Hearing on American Aspects of the Richard Sorge Spy Case. House of Representatives Eighty Second First Session. August 9, and 22 and 23. Washington, 1951.

            B. H. Liddell Hart. History of the Second World War. London, PAN, 1978.

            K. Mallorz and A. Ottar. Architecture of Aggression. Architectural Press, Wallop G. B., 1973.

            A. Price. World War II Fighter Conflict. London, Macdonald and Jane’s, 1975.

            D. Woodward. British Foreign Policy in the Second World War.

            Издание:

            Виктор Суворов. Ледоразбивачът

            Трето издание

            Превод: Борис Мисирков, Надя Чекарлиева

            Художник: Михаил Танев

            Формат: 32/84/108

            Печатни коли: 23

            Издателство „Факел експрес“, 2001 г.

            ISBN: 954-7772-10-1