АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

вторник, декември 20, 2011

Очите и зелени, баща и полковник - разказ от Янко Станоев

Вместо предговор

Преди време Комитата написа в блога си спомени от казармата, които бяха коментирани от много четящи, включително и от мен - на кой ли българин, служил войник не са му близки до сърцето войнишките спомени!
...Комитата пише интересно и задълбочено, но за жалост е изключително обременен от мисията си да разкрива мрачните картини от миналото. Поради тази причина идеологическата натовареност понякога идва в повече - намалява качествата на съответното съображение...Когато прочетох спомените на Комитата в главата ми изплуваха и моите казармени спомени, лишени обаче, от прокобата на идеологическия товар. Може би ще напиша своята гледна точка за това важно минало. Преди това обаче, ми се иска да пусна един хубав разказ по темата от писателя Янко Станоев, който отдавна не пише по някаква причина...
Моля да бъда извинен за грешките от сканирането и разпознаването на текста.

Очите и зелени, баща и полковник
разказ от Янко Станоев


Когато завършихме гимназия и дойде ред да заминаваме в казармата, ние, момчетата от прочутия с лудориите си ХI-в клас, си дадохме дума да се срещнем след отбиване на войнишката служба край езерото в парка. Това езеро бе обикновена жабурнясала локва, на която с насмешка, свойствена за провинциалните умници, и казвахме „Байкал". Та в уречения ден и час взехме да прииждаме едни по един от разните краища на градчето и да се разполагаме като уморени ветерани по пейките около нашия ,,Байкал". Събрахме се обаче едва двамина от всичко единайсет съученици, но това хич не ни изненада — на думата си бяхме удържали пак същите ония верни и предани приятели, които винаги можеха да разчитат един на друг — Люстам и моя милост.
Видът ни, откровено казано, не бе блестящ – с отеснелите абитуриентски костюмчета, обрулените от ветровете лица и току-що покаралите коси наподобявахме горе-долу двама твърдоглави апаши, пуснати временно под гаранция. Неугледната ни външност се подсилваше донякъде и от мрачното настроение на Люстам. Свит мълчаливо на пейката, той пушеше така унило и замислено цигарата, сякаш вече съжаляваше, задето бе прибързал да издаде раницата и се завърне отново в градчето. Това ми се видя доста странно, защото Люстам си е бил винаги една буйна и весела душа. Тъй че първата ми работа, като се срещнахме, бе да го запитам за причината на лошото му настроение. Тогава той въздъхна тежко и отвърна...
Преди обаче да чуете какво ми отвърна, нека да ви обясня накратко защо му викахме Люстам. Той иначе се казва Любомир Стаменов, а Люстам е, така да се рече, артистичният му псевдоним, получен от първите срички на името и презимето, под който на времето имаше намерението да се посвети на илюзионното изкуство. През едно лято бе придружавал като момче за всякакви услуги пътуващия илюзионист Пеликан в гастролите му из нашия край, бе усвоил от него няколко хитри номера и когато този Пеликан обра парата и си замина, реши сам да се представи пред публиката. За тази цел поръчахме дори и афиша с гръмка реклама, които разнесохме навсякъде из градчето, но въпреки това не успя да спечели симпатиите на публиката и още при първия спектакъл го освиркаха. Не бе кой знае колко по-слаб от своя учител, но работата е там, че Пеликан излизаше на подиума с пищна, разголена асистентка, чрез която да отвлича вниманието на зрителите, а моят приятел, като нямаше такава отворена партньорка, претърпя пълен неуспех. Това завинаги охлади амбициите му да се подвизава по сцените с бастунчето и цилиндъра и единственото, което остана да напомня за славния му провал, бе прякорът - Люстам. . .
Та в онзи ден край езерото Люстам въздъхна тежко и ми отвърна, че наистина се чувствува разстроен и самотен, защото в мислите си е все още в град С., където до вчера е бил войник и където е оставил любимо момиче. Нали е малко нещо и фокусник, тъй че го канели често там по разни празненства и забавни вечери да им разнообразява програмата. Е, и на една от тия техни забавни вечери се запознал е нея. Казвала се Елена и била толкова млада и чаровна, че още щом я зърнал сред навалицата, я избрал за жената на своя живот.
— Но да не говорим голи приказки — рече Люстам.
Той извади от джоба на сакото оваляния си портфейл и внимателно, само е два пръста, измъкна някаква цветна фотография и ми я подаде. От фотографията ми се усмихна извънредно свежо момиче с бяла отворена яка и с огърлица. Косата и бе прихваната отзад с малка панделка и откриваше гладко и лъскаво като зрял кестен чело. Вратът и се извиваше над яката с лебедова плавност. Бузите и излъчваха нежен блясък и тя цялата приличаше на лотосов цвят, разпукнал се в росно слънчево утро.
- О, чудесна е! – изразих възхищението си аз. – Рядко симпатично момиче!
- Нали? — трогна се Люстам. – А в действителност е дори още по-хубава, защото има зелени очи. На снимката това не личи съвсем, но очите й наистина са зелени. Да, зелени, приятелю, и двамата с Елена сме почти годеници, но чуй сега каква каша забърках с моя глупав акъл. Чуй ме и после посмей да кажеш, че не съм животно.
И той ми разказа една колкото смешна, толкова и тъжна история. Когато през неделната отпуска гостувал за пръв път в дома на Елена да се представи на близките й и те между другото го запитали за родителите му, взел, та заявил гордо, че е син на баща зъболекар и на майка учителка. А в тая семейна идилия, нарисувана така лекомислено от него, нямаше нищо вярно — майката на Люстам бе забягнала отдавна с някакъв кондуктор по железниците и той от невръстен живееше с баща си — тих и неук добряк, който през живота си не е вършил нищо друго, освен да вади камъни в кариерите край градчето. Такава наивна лъжа си има винаги своите вътрешни подбуди естествено и не бива да бъде осъждана строго, но тя е добра само за краткотрайните, безобидни флиртове. Когато обаче работата стигне чак до размяна па венчални пръстени, както бе в случая с Люстам и Елена, лъжата няма как да остане скрита. Тогава идва ден да се плащат греховете и именно от този ден се страхуваше и моят приятел.
— Не разбирам за какво е трябвало да лъжеш - укорих го аз, след като между вас двамата с Елена всичко си е било наред. И откъде ти дойде тая щуротия в главата — син на учителка и зъболекар? Пиян ли беше?
—Ами, пиян — махна с ръка Люстам. — И една глътка още не бях изпил. Но като влязох тогава в техния дом...Като се поогледах ... Нейният баща е полковник, да ти го кажа сега, и у тях е направо разкош — персийски килими ли не щеш, плюшени завеси ли, скъпа мебел ли... Че и пиано имаше в хола. Елена свири още от малка и е невероятно умно момиче, нищо че са я скъсали на приемните изпити в университета. Тя е детска възпитателна, ако те интересува това. Та като влязох тогава у тях и се поогледах, съвсем ми се смачка самочувствието. И сякаш че сам дяволът ми подшушна да я изтърся оная брадата лъжа. После ми идваше да си отхапя езика, но казаното си е казано. Е, не съм ли едно животно, а?
— Мен ако питаш, не си — отвърнах. — Напротив —на всеки му се е случвало в едно или друго време. А и положението не е толкова трагично. От свой опит знам, че щом веднъж станеш близък с някое момиче, останалото е без особено значение и бързо се забравя. По-силното винаги надделява, нали?
-Надделява, така е — съгласи се Люстам. — Но там е бедата, че с Елена не сме чак дотам близки, колкото ти си мислиш. Известно ти е колко трае отпуската в казармата, още не си излязъл от портала, и вече трябва да се връщаш. А и къде да се сближаваш, като нямаш покрив над главата? В градската градина ли?
— Зависи — отвърнах уклончиво. — Зависи с кого излизаш, какви са ти намеренията. . . Но все едно. Станалото – станало. Какво смяташ да правиш сега?
—- Знам ли? — замисли се Люстам. — Казахме си „довиждане" уж само за няколко дни, колкото да подготвя тук родителите си, онези, известно ти е вече кои, а после да я повикам с телеграма. Но след оная идиотска лъжа нещо не виждам как може да стане това. Хайде, да разполагах с някое по-прилично жилище, иди – доди, все ще я наглася някак си. Ама да я въвеждам още от самото начало в пашата бърлога, ще се съгласиш, че никак не върви. Трябва съвсем да съм мръднал, за да...
- Не, това не бива — казах.—Това в никакъв случай. Люстам и баща му,каменарят, живееха, откакто ги помня в овехтяла дървена барака, завряна с още няколко нейни близнаци в най-неуютната и неприветлива част на града — между железопътната линия и склада за отпадъци. Държаха само една стая, а кухнята деляха със съседите, но и цялата барака да бе тяхна, пак не ставаше за венчални процесии. Особено ако не си достатъчно сближен с годеницата; ако тя предварително е подготвена да влезе в дом на зъболекар и учителка. Но тика или иначе моят приятел бе в затруднение и сега чакаше съвет и помощ. Мой дълг бе да си понапрегна мозъка и предложа някакъв разумен изход от тая заплетена история, тъй че запалих цигара и потънах в размисъл. Не измина и минута, и изходът бе намерен — Люстам да приеме на първо време годеницата в апартамента на някои наш познат и да изкарат там поне една нощ, а после, като стъпи по-здраво на краката си — като се сближи окончателно с нея, ще разкрие лъжата, пък тя тогава да решава кое ще надделява и кое не. Хрумването ми бе доста шантаво наистина, но какво да се прави — в края на краищата не аз бях довел дотам нещата, че както и да го обръщаш, както и да си измъчваш бедната фантазия, стеклите се обстоятелства да те напътват все натам — към чуждите апартаменти. А и не бях никак затруднен в избора на човека, който можеше да даде приют на двама клети влюбени, защото измежду познатите ни само един държеше ключ от що-годе свястно жилище —Чарли Малкия. Той бе единствен син на баща банков директор и майка главен моделиер, при това реално съществуващи в просторен и добре обзаведен апартамент в центъра на града. Още повече, като порядъчни хора, те прекарваха съботите и неделите обикновено във вилата си под близката планина, което съвсем улесняваше нашата сложна и деликатна мисия.
-Да, само Чарли и никой друг! — отсъдих мислено. —
Малкият ни начетен дребосък! Кой ли можеше да предположи, че ще дойде ден да удари и неговият час?''
- Сигурен ли си, че ще се хване? — усъмни се Люстам,. като споделих идеята си. — Не ти ли се струва прекалено мек и страхлив за тая работа?
- Право да си кажа. не съм много сигурен — отвърнах. – Но оттук нататък с тебе няма какво да губим. Затова да тръгваме още сега, пък ако се хване —хване, ако не—здраве да е. Поне ще сме наясно.
Което е истина, Чарли се зарадва, като ни видя на вратата. Каза, че тъкмо се е канел да прескочи до град ската библиотека, щото четивото му било вече на привършване, но за такива приятни гости е готов винаги да направи едно изключение. Покани ни да влезем и дори ни почерпи с шоколадови бонбони. Бе любезен и приказлив, видимо доволен да се числи в редиците на прочутия с лудориите си Х1-в клас. Щом обаче разбра за целта на нашата визита, моментално посърна и взе да се оплита в куп несвързани извинения, от които веднага пролича какъв нищожен дял има това момче в миналите ни подвизи. И вероятно двамата с Люстам щяхме да си останем с пръст в устата, ако не ми бе текнало да подхвърля, че Елена не идва сама — ще я придружава из пътя една нейна приятелка, рекох, не по-малко млада и привлекателна, и тъй като той е човекът, който поема върху себе си риска, то съвсем естествено е да има всички предимства пред дамата. Тази неочаквана и за Люстам вест си падна точно на мястото, защото на Малкия никак не му вървеше с жените. В това отношение бе доста поизостанал от своите връстници и като чу за възможността да се добере и той най-сетне до вкусния плод, благоразумието му веднага го напусна.
-Идва с приятелката си, викаш? — подпита замислено. — И си я бива, а? Лови окото? Само че да не е от ония преструвани, дето и за ръката не дават да ги барнеш? Дето напразно ти губят времето? Благодаря много, ама аз бягам от такива.
- Нищо подобно – обади се тогава и Люстам. —Мене питай за това. Момичето е доста отворено и няма да срещнеш никакви затруднения. Обещавам ти го.
- Виж, това е добре — произнесе се като стар прелъстител Чарли. – С отворените аз знам как да се оправям. Не ми е за пръв път. И да не стане така — погледна той към мене — щото някои тарикат да се навре в последния момент при мадамата и се опита да излашка бате ви Чарли. Ако е тъй, ще имате много здраве. Ортаци за тая работа не са ми нужни.
- Но какви ги говориш! — едва не се обидих аз.—Събрали сме се да помогнем на наш приятел, все пак, а не да се поднасяме. Хич и не мисли за това. Твоето си е твое.
- Мое си е, казваш? — подсмихна се Чарли. — Абе ще ме вкарате вие в някоя беля, но хайде, така да бъде. Кога ще го искате терена?
- Стига да е възможно, още тая събота — побързах да ускоря събитията аз.- Няма защо да отлагаме. Всеки ден вече ще е изгубен за нас.
- Правилно — заключи делово Чарли и стана от стола. — Така да го направим — сега се разделяме, а в събота ви чакам ей на това място някъде към десет, десет и половина. Моя грижа ще е да ме намерите сам и къщата. И никому нито дума, нали?
- То се подразбира, Чарли, то се подразбира -- успокоих го аз. — Освен нас тримата никой нищо не бива да знае. Пълно мълчание.
- Е, хиляди благодарности —казах вече на вратата. — Ти постъпи като истински мъж. До гроб ще сме ти. . .
- Моля. моля! — вдигна ръце Чарли. — Благодарностите после. За сега — само довиждане.
-Довиждане! Довиждане, приятелю! – пропяхме почти в хор с Люстам и се спуснахме леко и безгрижно надолу по стълбите. Благополучният ход на нещата ни подбуждаше да припкаме като разлудувани жребчета, но озовали се отвън, сред нагрятата от слънцето безлюдна улица, мисълта за мнимата дама, обещана така щедро на Чарли, моментално ни подряза крилцата.
-Ей, не станаха ли много лъжите? — загрижи се Люстам. — То бива-бива, ама. . .
-Няма как иначе, друже — отвърнах примирено. - Започне ли веднъж с лъжа, тъй и ще си върви до края. Но да не мислим още отсега за всичко, че съвсем ще се объркаме. Едно по едно, викам аз. Първо да наминем към пощата и възвестим годеницата. Тя чака. А онзи отворен любовник не е опасен. Остави го на мене.
За телеграмата не се поскъпихме - пуснахме я луксозна, върху бланка с цветен морски изглед и с доста раздут текст, чрез който съумяхме да предадем не само нужните сведения около пътуването, но да изразим донякъде и чувствата на Люстам. Но като си прочетохме след това парите, се оказа, че ако не вземем своевременни мерки, съботата ще ни свари с празен джоб, а такъв унизителен провал в никакъв случай не биваше да се допуска. И тъй като все още никой от нас не разполагаше с банкова сметка, волю-неволю трябваше да прибегнем пак до услугите на склада за отпадъци. Там бяхме отдавнашни клиенти и знаехме добре кое как върви, ето защо съсредоточихме цялото си внимание в издирването на стари, излезли от употреба медии съдини. Дали са излезли или не, тава го решавахме все пак ние двамата, водени от златното правило, че целта оправдава средствата. И макар в случая да не подбирахме съвсем чисто средствата (нека не отричаме на любовта да си има своя съвест), още от началото се натъкнахме на същинска пустиня. Изглежда, че през тия две години, докато опъвахме ремъка в казармата, някакви непознати нам годежари бяха отмъкнали по-голямата част от стоката. Ако е така — халал да им е! Това обаче ни принуди да понадникнем и у съседите —да се поразтичаме насам-натам, — и може да се рече, че почти цялото време до пристигането на Елена го изкарахме в тършувало из мазета, тавани и килери, но трудът ни не отиде напразно — скромната сума, която събрахме, ни позволи да си отдъхнем и дочакаме спокойно съботата.
И ето че тая решителна събота най-после дойде. Старателно обръснати и посипани обилно с парфюм „Сюрприз", двамата с Люстам се притулихме рано-рано в градинката срещу дома на Чарли. Свити зад повехналите храсти, дърпахме с мълчаливо настървение цигарите и не откъсвахме погледи от волгата пред входа, която трябваше да отнесе час по-скоро банковия директор и съпругата му и да ни отвори пътя към брачните покои. Но нещо се бавеха със заминаване го. Мина десет, десет и половина, а ние продължавахме да клечим като платени съгледвачи в храсталаците. С напредването на времето взехме да скърцаме със зъби, защото влакът, от който очаквахме да слезе Елена, пристигаше някъде около обяд. Люстам все по-често започна да пристъпва от крак на крак и да ругае, а и аз, както се мъчех да го укротявам, не бях съвсем на себе си. Какво наказание е наистина да си зависим от хора, които и хабер си нямат за твоите нужди. Чак когато удари единадесет и вече губехме всякакви надежди, ония благоволиха да се покажат — първо изникна бащата, натоварен хамалски с разни обемисти вързопи, а след него и майката, с широкопола лятна шапка и ефирно чадърче под мишницата. Докато да наместят вързопите в колата и предадат последните напътствия на синчето, надвесено през балкона, мина цяла вечност. Изнервени до крайност, двамата с Люстам едва изчакахме волгата да се отлепи от тротоара и хукнахме като подгонени нагоре по стълбите. Така бясно нахлухме в апартамента, че само дето не съборихме нашия дребен съдружник.
- Ей, джентълмени, я по-внимателно! — смъмри ни Чарли -Каква етая лудешка гоненица? Както виждате при мен всичко си е според уговореното.
- Не се и съмнявахме в това, приятелю — рекох. —Ти още веднъж доказа, че на тебе може винаги да се разчита. Но не разполагаме с никакво време, ще знаеш. До идването на влака няма и час, а не сме свършили почти нищо за посрещането на гостенките.
- Че какво толкова трябва да вършим? — учуди се Чарли
- Ами много неща — отвърнах. — Първо да скрием някъде ей онази снимка - посочих фотографията на стената, изобразяваща Малкия като ученик,—-после да дадем на нашия приятел поне десетина минути време, за да привикне и се приспособи към средата — да се почувствува така, сякаш че е отрасъл от малък в тоя апартамент, - след това да тичаме за цветя, да наемаме кола...Както виждаш, никак не е малко. Тъй че да оставим за сега празните приказки и да се залавяме дружно за работа. Около свалянето на фотографията и приспособяването на Люстам към необичайната за него среда не срещнахме никакви спънки. Щом обаче опряхме до предаването на ключа, Чарли се запъна. Каза, че по такъв начин го поставяме в неизгодно положение пред приятелката на годеницата, защото едно е да я приеме като собственик на апартамента и съвсем друго да мине в очите и за някакъв изпаднал бродяга, който търси къде да се навре.
- А това хич не ми изнася, да ви го призная — добави той. — Не е ли по-добре всеки от нас да се представя пред мадамите с каквото може? Един с мускулите, да речем, друг с апартамента...
Което си е право, в този миг през устата на Чарли говореше самата божа истина, но тъй като случаят не ни позволяваше да претегляме справедливостта на везните, аз употребих цялото си красноречие да го убедя в предимствата на Люстам.
— Вие двамата сега не сте равностойни — подзех благо,— и не бива да ни притесняваш в такъв решителен момент. Я помисли каква е твоята цел - да нагласиш за ден-два едно поредно любовно приключение и после да си грабнеш шапката. А за нашия стар приятел това е въпрос на чест и мъжко достойнство. Дори нещо повече — именно днес се решава личният му живот и от тебе зависи най-много дали ще сполучи или ще се прости завинаги с мечтата си за семейно щастие. Ето защо се налага да поотстъпиш малко, момчето ми. Да дадеш преднина на другаря си, изпаднал в беда. Думите ми се лееха ласкаво и подкупващо и не спрях да приказвам, докато не видях скъпоценния ключ да изчезва в джоба на Люстам, след което пътят към завладяването на годеницата бе окончателно открит. Но около разправията с Чарли съвсем окъсняхме и ни остана време само колкото да купим букет карамфили и да наемем единствения файтон в градчето. Това също бе мое хрумване — да се представим пред Елена с екипаж. Казах на кочияша, че трудът му ще бъде пребогато възнаграден, стига да поотпусне, както се следва, поводите и ни достави удоволствието чрез един буен галоп. В отговор той ни увери, че си знае добре работата, и макар конете му да не бяха от най-бързите, с непрекъснатите удари на камшика и с бодрите си подвиквания той ги застави да препускат чак до гарата. Бедните животни едва не издъхнаха от умора, но благодарение на тях успяхме да пристигнем точно когато годеницата вече стъпваше на перона. И както си е редно в такива случаи, Люстам отмина напред да я приеме в обятията си, а ние с Малкия останахме да чакаме край изхода. Пленен от трогателната среща между двамата влюбени, аз сякаш забравих за обещанието, с което подкупихме Чарли. Той обаче не пропусна да ми го напомни.
— А защо не виждам приятелката? — запита. — Вие какво, шеги ли си правите с мене?
Няма такива работи — отвърнах, — и не е мястото да ставаш подозрителен по такъв дребен повод. Вероятно е станало нещо непредвидено с приятелката, за да не е сега до тебе. Или се е почувствувала неразположена, или. . . Хайде, не се разстройвай и гледай весело — попритеглих го нежно към себе си. — Важното е, че годеницата е налице. Ето я, тя вече идва насам и ние трябва да я посрещнем с усмивки. Както можеше н да се очаква, Елена не ми се видя така смайващо млада и красива, както бе излязла на снимката. Но кое ли друго момиче, питам аз, не би се различавало в действителния си вид от образа, запечатай върху цветните фотографии? Все пак в своя светъл тоалет и с цветята, поднесени й вече от Люстам тя бе свежа и чаровна -същинска младоженка. Очите и наистина бяха зелени и излъчваха невинност и свенлива вътрешна радост от онова, което предстоеше да й се случи. А че бе отрасла в дом с пиано си личеше по непринудените й маниери н още по навика й при запознаване да скланя леко глава и отвръща на ръкостискането с трогателен реверанс.
- О, много ми е приятно! - възкликна с непристорена изненада, щом чу името ми. — Слушала съм често за вас. Изглежда, че вие двамата - погледна с обожание към Люстам - сте големи приятели.
- Да, така е — отвърнах поласкано. И то от отдавна. Затова ще е излишно да ви уверявам, госпожице, колко се радваме ние всичките, събрани сега по този щастлив повод, да ви видим най-сетне сред нас.
Моля да приемете пашите най-искрени благопожелания и към тях един скромен подарък за спомен! — Извадих от джоба си моя малък сюрприз, запазен до този миг в тайна и от Люстам — стара сребърна гривна, която купих почти на безценица от оказионния магазин.
Милата Елена веднага я сложи и бях доволен да установя, че гривната прилегна тъй изящно към тънката и китка, сякаш бе поръчвана специално за нея. После я представихме и на Чарли. Чест му прави, че съумя да овладее нервите си и да се обърне с любезни поздравления към годеницата. Щом обаче настанихме Люстам и Елена във файтона и ги отпратихме, той не се забави да избухне и изля отгоре ми куп обидни думи, като ме нарече дори мошеник и долен изнудвач. Не го взех присърце, защото Малкия имаше право да се чувствува изигран. А и след като видях файтона да чезне в далечината, вече ми бе все едно какво ще си приказва — оттук нататък връщане нямаше. Тъй че запазих търпение, докато излее яда си и го подканих да побързаме и заемем места в летния ресторант. Такава бе уговорката ми с Люстам — да ангажирам маса за четирима и заръчам в кухнята някакъв по-изискан обяд, а през това време той да се усамоти за около час с любимата (предлогът е тя да отдъхне от пътя) и като се съберем после н ресторанта — като пийнем и се поотпуснем, — покрай другото да открием и лъжата за родителите му, когато мислехме си ние, двамата ще са вече достатъчно близки, та спокойно и без страх за последствията да изнесем истината.
Наехме хубава маса — на терасата до езерото, под сенчестите клони на плачеща върба. Накарахме сервитьора да се поразмърда, като смени покривката и сложи цветя във вазата, след това съставихме и обяда. Тук аз дадох пълна преднина на Чарли, който несъмнено имаше по-голям опит от мен в подреждането на изискани трапези. Може да се рече, че той се справи блестящо и изтръгна максималното от възможностите на заведението. Щяхме да започнем естествено с малък аперитив — по чашка водка, а към нея — аншоа. После идваше предястието — варен език, гарниран със свеж зеленчук. След това се очакваше главното блюдо — сочни телешки котлети, които щяхме да полеем с няколко бутилки сухо бяло вино. Накрая, то се знае, обядът завършваше с шоколадова торта, кафе и коняк.
Докато натъкмявахме пиршеството, в ресторанта се навъртя някакъв уличен фотограф, та междувременно го ангажирахме и него за увековечаване на събитието.
Разпоредили се така умело и с вкус за всичко, накрая двамата с Чарли сметнахме, че е в правото ни да се подкрепим предварително с по чашка от виното, предвидено за тържеството.
Пия за тебе. Чарли — вдигнах високо чашата аз. —Ти си главният герой на бала. Без тебе доникъде нямаше да я докараме.
- Ами, герой — отвърна сдържано Чарли, който още не бе преглътнал обидата. Изпързаляхте ме като последния балама вие, ама хайде, от мене да мине тоя път. Наздраве. После пихме за годениците, които според нашите предположения, в същия този миг трябваше да се сближават. След това - за срещата ни... И така, без да се усетим, обърнахме една бутилка и наченахме втората. Виното бързо ни хвана и взехме да се държим като някакви важни годежари, които по своята тежест и значение имат привилегията да диктуват празненството — дърпахме се с пиянска нежност за реверите и се уверявахме един друг колко благородно е да се притечеш в помощ на приятеля, оказал се в затруднение, и каква наслада за душата се крие в това да събереш и сключиш ръцете на двама влюбени, притеснени от несгодите на живота. Така се бяхме захласнали в ролята на щедрите и безкористни застъпници, че не ги се щеше да повярваме на очите си, когато след около час зърнахме Люстам да влиза сам в ресторанта. Той вървеше с провлечената и унила крачка на човек, сполетян от непоправима беда. Приближи бавно към масата и още неседнал, наля чаша вино и я пресуши на един дъх. После бодна машинално от варения език, но вилицата замря над чинията, сякаш не му стигаха силите да я повдигне.
-Ей, какво става с тебе? — разтревожих се аз. - Що за изненади са това?
-Изненади ли? — усмихна се горчиво Люстам.—Да. обаче за мене. Така ме изненадаха, че още не мога да дойда на себе си. Боже, какъв резил! — простена той и напълни наново чашата. - Какъв ужасен провал! Направо съм като съсипан.
- Че кон ще те изненада?
- Собственикът на апартамента, кой друг... Изтърси се изневиделица и... Нали ме виждате къде съм. Една се измъкнах.
-Значи баща ми? — надигна се от масата Чарли.—Не може да бъде!
- Не може, ама може — каза Люстам.— Спина ни на местопрестъплението и си плюх на петите. Офейках. Пак добре, че не...
- Ох, сега вече я оплетохме! - не го остави да довърши Чарли и побягна към изхода. Скокнах да го догоня, но Люстам ме блъсна обратно на стола.
-Я го пусни да върви по дяволите! — рече ядосано. - И без това няма смисъл да се занимаваме повече с тия идиоти. Край на играта.
-Ами защо тъй? — обърках се аз. — Уж всичко си вървеше спокойно и изведнъж...
—Ще чуеш защо — отвърна мрачно Люстам. – Само почакай да се съвзема малко, че още ми треперят краката.
Той отпи жадно от чашата, запали цигара и започна да разказва. В началото наистина всичко е тръгнало спокойно, ако изключим дребните засечки около библиотеката на Чарли и непредвиденото позвъняване по телефона. Като начетена и интелигентна дама. Елена още с влизането в хола насочила вниманието си към библиотеката и взела да разгръща книгите. За зла беда онова мнително момче имало глупавия навик да ги надписва, и това веднага и направило впечатление. „А, мили, кой е този Чарли тук на кориците?" — запитала. „Чарли ли? — видял се натясно Люстам. — Ами какво да ти кажа — един от моите безценни познати е. Специалист по батаците. Завлече ме с пари и вместо да ги върне, ми изсипа тъпите си книжки върху главата". „Защо, на твое място аз не бих съжалявала — забелязала деликатно Елена. — Както виждам, книгите никак не са от лошите. Напротив, избирани са от познавач."
„Че е познавач, познавач е - смутолевил тогава Люстам. – Но трябваше ли по такъв гаден начин да..." Както и да е — разминало се леко с .книгите. По после таман настанил годеницата на дивана, с мисълта да я приласкае и спечели окончателно на свои страна, и не щеш ли, иззвънял телефонът, който и никой от пас не бе се досетил да сложи в сметките. Вдигнал със свито сърце слушалката и отсреща някакъв сладникаво размекнат женски глас позовал Малкия. „Имате грешка" —казал Люстам и за да не го смущават повече, измъкнал с ловко движение щепселите на телефона. След това, премахнал и тая уловка, той приседнал наново до Елена и се заел с още по-голяма пламенност да я приласкава. Тя обаче отвръщала някак сковано на нежностите и когато съвсем се разгорещил, го отблъснала от себе си и запитала за родителите му. Люстам вече очаквал такъв въпрос и спокойно пояснил, че те са заминали да навестят болнавата му баба, която доживявала сетните си дни на село и ще се върнат чак утре към обяд. „Тъй че това е нашият ден, скъпа — добавил прочувствено. — Първият наш ден и не бива да го разваляме с излишни притеснения. Ела и ме прегърни, любима, ела да се обичаме, момичето ми, защото съм луд по тебе!" — приканил я с невъздържана страст той, но Елена си останала все така хладна и нерешителна и не му позволила да стигне до края. Въобще в цялата тая любовна сцена се усещало нещо нервно и неестествено, породено от прибързаните действия на Люстам, ето защо той счел за разумно да отложи сближаването след празничния обяд, когато и двамата ще са в едно по-благоприятно разположение на духа. Но Елена се възпротивила да засяда още с пристигането си по ресторантите, като казала, че за това ще имат предостатъчно поводи и нататък, а сега, както и бездруго била капнала от пътя, предпочитала да обядват на спокойствие в къщи. При това тя отдавна искала да опита способностите си в приготвянето на крем карамел, любимия десерт на Люстам и изявила желание да се заеме веднага с опичането му, стига да й намери мляко и яйца. Тогава Люстам дал вид, че е трогнат от това нейно хрумване и се вмъкнал в кухнята да провери как стоят нещата с провизиите. Попаднал сред истинско изобилие от вкусни ястия и скъпи питиета, но яйца никъде не открил. Тъй че грабнал някаква мрежичка и се понесъл към магазините. И нали в съботата навсякъде е затворено, та се наложило да бие път чак до пазара. Там купил все пак тия проклети яйца и поел веднага назад. Така бързал да се завърне обратно при годеницата, че дори не забелязал волгата край входа. Едва като нахълтал в апартамента, извиквайки весело още от вратата: „Ето ги и жълтъците, скъпа!", пред очите му изникнала картина, която го накарала да застине — Елена седяла на дивана, обляна в сълзи, а около нея крачел с ръце на кръста, мрачен и настръхнал, банковият директор. Сетне щеше да се изясни, че причината за ненадейното му появяване е онова злополучно обаждане по телефона звъняла е майката на Чарли да предаде някаква дребна поръка или просто да чуе гласа на синчето си, и когато от другия край се отзовал непознат човек, а после телефонът замлъкнал, тя се паникьосала и...И представете си положението, в което е изпаднал Люстам при вида на разплаканата годеница и разгневения директор. Ухилен глупаво, той понечил да изрече нещо шеговито за разведряване на атмосферата, но от устата му не излязъл и звук. И в тая нелепа ситуация, както ония двамата го били зяпнали с безмълвно изумление, в него изведнъж се пробудил илюзионистът, призван да смайва публиката без да осъзнава какво върши, той направил артистичен поклон, измъкнал от кесията няколко яйца и взел
да манипулира с тях да ги подмята във въздуха, да ги изтиква в ръкавите, да ги гълта и изважда от вътрешните джобове на сакото... Според думите му, никога до този миг не е играл с такова увлечение; сякаш че от това се решавал животът му -тъй чевръсто и съсредоточено жонглирал с яйцата. Докато не изтървал едно върху килима. Тогава сащисаният банков директор изгубил окончателно самообладание и налетял със свити юмруци...
-Само да го беше видял каква луда фурия е — каза почти с възхищение Люстам.—Уж е от дребосъците, а така бясно връхлетя, че да не му се показваш насреща.
-И ти?
-Скочих през вратата, какво друго? Въобще и не направих опит да се защищавам. Голям срам, пали? Страхотно издънване?
-Да, по-лошо не може и да бъде — съгласих се. — Но все пак нещо трябва да се измисли. И ако питаш мен, най-добре ще е да се върнеш обратно и поговориш спокойно с момичето. Струва ми се, че още нищо не е изгубено. Тъй че...
-О, в никакъв случай! — прекъсна ме Люстам. — Хич и да не приказваме за това! , А и не виждам смисъл да се появявам точно сега оттатък. Тъй и тъй тя вече е разбрала всичко и стига да пожелае, сама ще ме намери. Нали Малкия е там. Та да почакаме, викам аз, и каквото ни било писано, това да бъде.
—Може би имаш право — рекох. — Да чакаме.
Почакахме около половин час, но Елена не се появи. Да се надяваме повече беше наивно, а и сервитьорът вече губеше търпение, затова се заловихме за обяда. И тъй като бяхме поръчали за четирима, ядохме и пихме до пресищане. Там, край езерото, под плачещата върба. Някога. По едно време към нас намина и фотографът да увековечи момента, но го прогонихме Защото и вие ще се съгласите, че никак не върви да се правят снимки на сватба, от която булката е вече избягала.

2 коментара:

Galin Jordanov каза...

Колкото и да е смешно, бях събрал цялата поредица "Лъч" - само българските автори! - и я бях изчел надлежно, оставяйки - и аз не знам защо - "Реката на раздялата" (№ 77) за накрая. Абе, викам си, кой ли пък е тоя Янко Станоев. Там бяха светила като Вежинов, Райнов, Каменов, Крумов, Пеев и кой ли не. И когато "опрях" до № 77, рекох си, ще го пробвам и тоя. Е, изчетох книжката. Ама на един дъх, дето викат! И останах като гръмнат: че тя май бе най-доброто в цялата поредица! Пък аз я бях оставил последна...

Хесапов каза...

Янко Станоев наистина е много добър разказвач, но по едно време започна да повтаря идеи и т.н. Може би затова и не пише вече. Какво ли е станало с него?
Понеже имам почти всичко от писателя, мисля да пусна някой хубав негов роман, дано ми остане време...