Спомням си преди години, когато разбрах изненадващо, че мерената реч ме привлича, успоредно с напредъка из дебрите на думите в главата ми се зароди въпрос – „Кои пишат по-добре? Професионалните поети или лаиците, като мен?”. Отначало живеех с убеждението, че за да пише добре и да покорява нежните дамски сърца, човек като моя милост, трябва да е професионалист. Да владее римите и думите, така както добрия боец си служи с пушката, а добрия гларус с човката. Тази прекрасна идея ме подтикна към самоусъвършенстване и аз бродех самотен из злачните софийски паркове, напрегнато мрънкащ рими, бълващ метафори и сравнения. За съжаление вулкана от чувства разкриваше стихията си единствено пред врабчетата и катериците в тогавашния „Парка на свободата”, докато бленуваните красавици се разхождаха наоколо нежно прегърнати с разни тъпи копелета, които си нямаха представа от нежността на трепетната целувка и палавите, изпотени от притеснение пръстчета на лирическия герой. Когато спотаен из тъмните алеи, занесено мълвях поетичните си заклинания, размахвал натопената в кървящи бои писалка срещах госпожиците впили сочни устни в грозните мутри на разни небръснати тъпунгери, аз извръщах засрамено очи в страни и се кълнях да стана професионалист - поет. Присвивах очи и унесено примлясвах, мислейки за сладкото отмъщение, което ще достигне онези недалновидни палавници, отминали ме така лекомислено, предпочели якия шофьор пред нежния майстор на мерената реч. Бързо се скривах зад някой храст и завистливо изпращах с поглед влюбените, после вадех от джоба малкото моливче и тефтерчето за стихове и изливах разсипаната си и объркана душа върху листа.
Дните на последното лято преди казармата преминаваха в разходки, матури и кандидат-студентски изпити, стиховете се размножаваха, а любимите ги нямаше никакви. Обезсърчен от напразно очакване реших, че са някъде около Приморско или Созопол, а може би край Павликени. Кръстосвах из страната в търсене на лекомислени хубавици, но вместо тях намирах богат материал за разтърсващи душата стихове и песни. Естествено разбития от силата на словото бях единствено аз. Приседнал край някой огън край брега на морето, хванал здраво грифа на китарата, редях трагичните си руни на пияната, предимно бастунска компания и постепенно се приближавах към професионализма, ако е вярно разбира се, че поета е сам, неразбран и пиян.
Така с тъжни литри и още по-тъжни младежки копнежи дойде септември и както се казва, аз отидох войник. Нямах си момиче, което да се разплаче в прегръдките на майка ми, пък после да избърше сополив нос в ревера на абитуриентския ми костюм за да ме изпрати, разплакано гледайки стриганата ми глава през мръсното стъкло на купето. Пък аз, пиян от мъка и уиски, пълен с ентусиазъм да изрева, като бик през прозореца: "Огън, още 730 дни!". Нищо подобно не се случи. Седнах кротко във влака, отворих кутията с варени кренвирши и се замислих върху поредната метафора...
Две години през стрелби, наряди и непоряди, арести, отпуски и бягства, трупах количества стихове, които разпращах към различни девойки с военната поща. Чаках възторжените им отзиви и когато те закъсняваха или не бяха така приповдигнати, както ми се искаше, потъвах в мрачно умозаключение. Седях самотен и горд, облегнат на комина на банята и гледах апатично курвите зад оградата, които засмяно ме канеха в бардака, държан от старата семкарка, зареждаща с печени залъгалки войската. Плюнчех молива и изливах душата си върху папируса. Постепенно ставах професионалист...
...Разбрах, че съм такъв две години по-късно, вече напет студент – бригадир в Димитровград. За тези, които не знаят какво е това студентска бригада, ще обясня: - Представете си някое място из страната, било село с доматени полета, било град с някакъв строеж, където се изпращаха студентите за да работят и се опознаят. Обикновено бригадирите не се взимаха на сериозно и наблягаха на опознаването.
Тогава демокрацията бе далече от Родината и поради тази причина връзките бяха предимно хетеросексуални. Трябваше да си много притеснен от трудовите задачи, за да не получиш удовлетворение в общуването с непозната девойка, например от пловдивския университет (ех, Маруся!) или пък от клуба на младия писател (ех, Христинка!). Е, тогава романтичното ми настроение се бе трансформирало от интерес към изящната словесност в любопитство към женската телесност. Разбира се, като чувствителен и изтънчен младеж отдавах значение на вечния женски порив към хармония и метафоричност. В такива значения бях затънал и през онази топла, есенна нощ в ресторант "Марица", когато на самотната ми, току що сбогувала се с едно хубаво създание маса, се появи многогодишния студент, колегата Мариус, придружен от две момичета – едната завладяваща, а другата пълничка. Завладяващата ме грабна още от мига, когато я съзрях в олющеното огледало пред тоалетната. Сърцето ми, току що осиротяло, кънтящо кухо и молещо да не остава дълго време празно се разтича радостно около ресторантската мебел. Тъжните стихове, които се бяха събудили и блуждаеха из цигарения дим, над лекьосаните покривки и пълните пепелници се завърнаха в базата. Сивата картина на отчаянието засия в усмивки, когато стана ясно, че Мариус е предпочел закръглената завършеност пред нервната изтънченост.
Всеки знае как е при първа среща с непознато момиче. Започва се с възторжени гърмежи, съпроводени от разсеяната белота на очите и дълбокомислени заключения. Следват весели истории и спомени за малки трагедии, припрени поръчки и справки със съдържанието на портмонето, когато отскочиш до тоалетната. Ако намеренията са по-сериозни, а те винаги са – разговора отлита в искрящите небеса на изящната словесност и красивата подредба на препинателните знаци. При нас това бе неминуемо – светкавицата на взаимното привличане между чаровната Христинка и мен - тъжния герой зад чашата, вече бе проблеснала под ресторантския полилей. Самотния гръм прерасна в шумна пролетна буря, когато с радост научих, че двете чаровници са поетеси и са в бригадирския град, като членове на клуба на младия писател, дошъл тук да облагородява душите на младите строители.
От чаша, на чаша стигнахме и до изтънчената тема за поетичното творчество, територия чиято разорана от безбройните амбициозни, поетично надарени къртици ми бе особено позната и скъпа. То не бе Рилке, не бе Омар Хаям. С блеснали от тиха страст очи, ние тримата, двете момичета и аз шептяхме любими стихове. С искрящи очи се замервахме с метафори над кебапчетата и чашите с каберне. Поливахме замръзналите пържени картофи с безкрайни потоци от любовни сълзи, танцувахме като опитни келнери около масата с препълнени от разбити сърца подноси. Мариус се прозяваше и дяволито поглеждаше закръглената Радост, другата девойка, но инженерската му душа не можеше да прозре пътешествието на свободния дух, прекрачил отвъд шопската салата и мешаната скара.
Всяко търпение си има край и това на Мариус също, така че когато му омръзна мерената реч, гушна веселата дебеланка и заяви, че отиват край реката за да наблюдават миграцията на змиорките. Освен това забрави да си плати консумацията...
С Христина дълго се разхождахме под септемврийските звезди, заслушани в стъпките си и локомотивните свирки долитащи от гарата. Тихо се целувахме под болнавите неонови лампи, а думите, изчезнали странно след първата словесна буря не ни липсваха. Естествено, сега стиховете пърхаха безшумно около нас и усмихнато полъхваха с крила...От лампа, на лампа и от целувка, на целувка стигнахме до стаята в общежитието, там където се подвизаваха двете чародейки на перото. Както е прието у нас, бях поканен за едно кафе, което след известно колебание и от двете страни ми бе поднесено в леглото...
Но нищо не е идеално. Тъкмо, когато обсипвах с пламенни целувки гърдите на любимата си авторка, от вратата се чу плахо похлопване. Сигналите от другия свят ни накараха да направим прекъсване в задъханото четене. Надявахме се любопитния посетител да си отиде, прогонен от нашето мълчание, но човека бе настоятелен: "Хриси, отвори" – изпъшка мъчително нещастен глас зад вратата. Хриси естествено не отвори и шепнешком ми обясни, че онзи, отвъд е лауреат на наши и международни поетични награди, влюбен в нея. "Хриси, знам, че си вътре!" – продължи човекът, но получи отново студено мълчание. Номинирания се амбицира от това и обясни вече по-високо, че я обича и желае да и прошепне последния си стих, но тя щом не иска да отвори ще го чуе през жестоката врата:
"Обичам те като водата, що пръски разпилява,
когато камък цопне във водоема парков.
Обичам те и като питката богата,
що мама меси за вечеря
и украсява жълтата кора със морков.
Той в нашата градина е заченат
от слънце въздух и вода..."
Тук не издържах и отговорих на мъчителя със стих:
"Върви от тук проклета птицо
и остави на влюбените морния покой,
когато във прегръдките се ражда любовта,
уместно е да скриеш този мръсен морков твой..."
На другия ден, домакинът на общежитието ни накара да поправим разбитата врата, а за да забрави съвсем за случката, приложихме и две бутилки от прочутия по онова време "Слънчев бряг".
...Тогава разбрах, че съм професионален поет, само където нямах издадена стихосбирка, но духът ми бе друг – горд. Може би поради тази причина започнах да гледам твърде разсеяно на света около мен и в тази отнесеност успях да изгубя от поглед добрата Хрис. Сетих се за нея едва в София, когато ноември покриваше с водни завеси улиците, а аз самотно допивайки чашата с кафе в бюфета на тринайстия етаж, изучавах постоянно менящите се природни картини зад стъклото. Мрачната рима, която се въртеше в главата ми извика спомена за телефона на момичето и срещата бе уговорена на мига – в девет и половина вечерта, пред северния вход на Университета.
Дъждът продължаваше да се лее, но въпреки това пет минути по-рано от уговореното бях на място. Е, прекарах половин час в потопа преди да се усетя, че хубавата Христинка ми върза една поетична тенекия, която и днес подрънква и ми припомня, че съм поет. Винаги готов, както се казваше едно време...
Няма коментари:
Публикуване на коментар