ПЛАТФОРМАТА-роман от Мишел Уелбек-извадки

От мен: 

Мишел Уелбек има пет книги (за сега) издадени в България: „Платформата”, „Възможност за остров”, „Карта и територия”, „Елементарните частици” и „По-широко поле  за борбата”. „Платформата” не му е първата книга, но е първата издадена у нас.

Запалих се по този автор!

"ПЛАТФОРМАТА" - роман от Мишел Уелбек

Баща ми умря преди една година. Не вярвам на теорията, според която човек пораства истински едва след смъртта на родителите си, човек никога не пораства истински.

Пред ковчега на стареца ме налегнаха неприятни мисли. Живота си живя, старият мръсник, много го биваше за тая работа. „И деца направи, глупак такъв -разпалвах се все повече аз, - здравата май си й го завирал на майка ми, а?..." Всъщност бях доста напрегнат, мъртвец в семейството не е чак толкова често явление. Отказах да видя трупа. На четирийсет години съм, нагледал съм се на трупове, вече предпочитам да ги избягвам. Затова и домашно животно никога не си купих.

Не се и ожених. Не че нямаше възможности, но все се отказвах. Макар доста да обичам жените. Едно от нещата в живота, за които съжалявам, е именно ергенският живот. Неудобство е, особено по време на отпуска. Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами -все големи егоисти им се струват, че и в определени пороци ги подозират; не бих казал, че не са прави.

След погребението се прибрах в къщата, където баща ми прекара последните си години. Откриха трупа му преди седмица. Около мебелите и по ъглите на стаята вече се бе натрупал прах, на едно от прозорчетата забелязах паяжина. Времето значи, ентропията и други тем подобни бавно завладяваха мястото. Хладилникът беше празен. В кухненските шкафове имаше предимно пакетчета с индивидуални менюта Weight Watchers, кутии с ароматизирани протеини, тонизиращи пръчици. Разходих се из партерните помещения, дъвчейки богата на магнезий вафла. В котелното възседнах фитнес колелото. За своите седемдесет и отгоре баща ми се радваше на физика, която далеч превъзхождаше моята. Правеше всеки ден по един час интензивна гимнастика и два пъти седмично - по няколко дължини в басейна. В събота и неделя играеше тенис и караше велосипед с хора на неговата възраст, някои от тях видях в Дома на покойника. „Успя да запали всички ни!... - възкликна един гинеколог. - Беше с десет години по-възрастен от нас, а по двата километра на баира нагоре всеки път ни смайваше поне с една минута преднина." „Татко, татко - казах си, -колко голяма е била суетата ти." Вляво, с крайчеца на окото си, различих друг уред за помпане на мускули и гири. Представих си мигновено кретен по къси гащета - с набръчкано лице, много подобно между другото на моето, - който си пълни гръдния кош с безнадеждна енергия. „Татко - казах си, - татко, градил си върху пясък къщата си." Продължавах да въртя педалите, но започвах да се задъхвам, усещах лека болка в бедрата, а бях само на първата степен. Сетих се за церемонията, бях сигурен, че общото впечатление, което направих, беше отлично. Винаги съм гладко избръснат, раменете ми са тесни; тъй като към трийсетте започнах да развивам начало на косопад, реших да се подстригвам много късо. Обикновено нося сиви костюми, вратовръзки, които не бият на очи, и видът ми не е много весел. С ниско подстриганата си коса и очилата си с тънки рамки, със смръщеното си лице, леко привел глава и заслушан в микса от християнски погребални песнопения, в тази ситуация се чувствах съвсем свободно - много по-свободно, отколкото по време на сватба например. Явно погребенията ми понасяха. Спрях да въртя педалите и леко се изкашлях. Нощта падаше по ливадите наоколо. Близо до бетонната облицовка на котела тъмнееше лошо измито кафеникаво петно. Тук бяха намерили баща ми с размазан череп, по къси гащета и фланелена блуза с надпис „I Love New York". Според съдебния лекар смъртта беше настъпила преди три дни. С изключително усилие на въображението заключението би могло да бъде нещастен случай - подхлъзнал се на локва машинно масло или нещо такова. Но подът на помещението беше идеално сух, а черепът - счупен на няколко места, дори имаше малко мозък по земята; по-вероятно ставаше дума за убийство. Капитан Шомон от жандармерията на Шербург щеше да ме посети довечера. Върнах се в хола и включих телевизора, Сони 16/9 с 82-сантиметров екран, с вградени тонколони и DVD. На първи канал даваха епизод от „Зена, жената воин", един от хилядите ми любими сериали; две много мускулести жени, облечени х метални елеци и кожени минижупи, се предизвикваха взаимно със сабите си. „Царството ти продължи твърде дълго, Таграта! -провикна се русокосата. - Аз съм Зена, жената воин от Долините на Запада!" На вратата се почука; намалих звука….

*********

….Тя ме погледна, без да се усмихне; косите й бяха събрани на кок, лицето й бе с малко грим, дрехите й бяха по-скоро скромни - сериозно момиче. Поколеба се няколко секунди, преди да промълви с тих глас, леко дрезгав от свенливост: „Обичах баща ви." Не знаех какво да й отговоря; изглеждаше ми странно, но в крайна сметка възможно. Старецът вероятно е имал какво да разказва - беше ходил в Колумбия, Кения и не знам още къде, имал е възможност да наблюдава носорози с бинокъл. При всяка наша среща той се задоволяваше с това да иронизира чиновническата ми служба, сигурността, която произтичаше от нея. „Намерил си си топло местенце...." - повтаряше, без да скрива презрението си; изобщо май с роднините е винаги доста трудничко. „Уча за медицинска сестра -продължи Айша, - но тъй като се отделих от родителите си, наложи се да чистя по къщите." Блъсках си главата да намеря подходящ отговор - може би трябваше да я попитам за цената на наемите в Шербург? Най-сетне се реших на едно „Е да...", в което се опитах да вложа известно разбиране на живота. Това като че ли я задоволи и тя се запъти към вратата. Залепих лице за стъклото, за да проследя нейния фолксваген поло, който обръщаше по калния път. На трета програма даваха телевизионен филм за селото, чието действие се развиваше най-вероятно през деветнайсети век, с Чеки Карио в ролята на селскостопански труженик. Между два урока по пиано дъщерята на чифликчията - неговата роля играеше Пиер Мариел - разрешаваше по някоя волност на съблазнителния селянин. Прегръдките им се осъществяваха в един обор и в момента, когато Чеки Карио енергично смъкваше муселиновите й гащички, задрямах. Последното, което си спомням, беше кадър на малка група прасета.

Събудих се от болка и от студ; сигурно съм заспал в неудобно положение, шийните ми прешлени бяха напълно обездвижени. Закашлях се силно, докато ставах, и дъхът ми изпълни с пара мразовития въздух в помещението. Странно, но телевизията показваше „Всичко за риболова", предаване на първи канал; значи съм се събудил или поне съм бил дотолкова в съзнание, че да управлявам дистанционното; нямах никакъв спомен за това. Нощното предаване беше посветено на сомовете, огромни риби без люспи, срещани все по-често във френските реки вследствие на затоплянето на климата, които особено обичали водите около атомните централи. Репортажът се стремеше да развенчае някои митове - възрастните сомове действително достигали размери до три-четири метра, в Дрома имало дори сведения за екземпляри, които надминавали пет метра; във всичко това нямало нищо невероятно. За това пък било напълно невъзможно да се твърди, че тези риби имат поведение на месоядни или че нападат къпещите се. Вкоренилите се в народа предразсъдъци по отношение на сомовете се прехвърляли някак си и върху онези, които се посвещавали на техния улов; малката общност от рибари на сомове била зле приета от по-голямото семейство на рибарите. Това ги карало да страдат и сега те бяха пожелали да се възползват от предаването, за да променят отрицателната представа за себе си. Явно не можели да се позоват на гастрономически основания - месото на сома решително не ставало за ядене. Но затова пък риболовът му бил прекрасен, интелигентен и едновременно спортен, възможна била аналогия с този на щуката и заслужавал несъмнено повече привърженици. Направих няколко крачки в стаята, без да успея да се загрея; не понасях мисълта да си легна в кревата на баща ми. Накрая се качих, за да взема възглавници и завивки, настаних се криво-ляво на канапето. Изгасих веднага след надписите на „Демистифицираният сом". Нощта беше непроницаема; тишината също…

********

…Прекарах последния ден от отпуската си в различни туристически агенции. Обичах туристическите каталози, тяхната абстрактност, начина им да свеждат местата по света до една ограничена поредица от възможни радости и тарифи; особено ценях системата от звездички, с която се посочваше степента на щастие, на която човек имаше право да се надява. Не бях щастлив, но ценях щастието и продължавах да се стремя към него. Според модела Маршал купувачът е рационален индивид, който иска да получи максимум удовлетворение в съответствие с цената; моделът Верблен пък анализира влиянието на групата върху процеса на купуване (в зависимост от това дали индивидът се отъждествява, или се разграничава от нея). Моделът Коупланд показва, че процесът на купуване е различен в зависимост от категорията на продукта/услугата (обикновена покупка, планирана покупка, специална покупка); моделът Бодреяр-Бекер пък счита, че да консумираш, означава също и да произвеждаш знаци. Аз лично се чувствах най-близо до модела на Маршал.

Когато се върнах на работа, заявих на Мари-Жан, че имам нужда от почивка. Мари-Жан е моята колежка; заедно с нея подготвяме проектите за изложби, заедно с нея работим за съвременната култура. Тя е жена на трийсет и пет години, с руси прави коси, с много светлосини очи; не знам нищо за интимния й живот. В йерархията заема място малко над моето, но предпочита да не го показва, в службата държи да набляга върху работата в екип. Всеки път, когато приемаме някоя наистина важна личност - представител на Дирекцията за изобразителни изкуства или член на кабинета на министъра - тя изтъква понятието екип. „А ето и най-важния човек в отдела! – възкликва тя, нахлувайки в кабинета ми, - този, който жонглира със счетоводните отчети и цифрите... Без него съм наистина загубена!" След което се разсмива; важните посетите¬ли също се смеят или най-малкото се усмихват щастливо. Аз също се усмихвам, доколкото мога. Опитвам се да си се представя като жонгльор; всъщност владеенето на простите аритметични действия ми е напълно достатъчно. Макар на практика Мари-Жан да не прави нищо, работата й е действително най-сложната - трябва да следи теченията, мрежите, тенденциите; веднъж поела културна отговорност, тя може всеки миг да бъде обвинена в закостенялост, дори в мракобесничество; това е опасност, от която тя трябва да предпазва себе си и същевременно да предпазва институцията. Тя е в непрекъсната връзка с художниците, с галеристите, с издателите на списания, за мен напълно неизвестни; тези телефонни разговори й доставят голямо удоволствие, защото страстта й към съвременното изкуство е истинска. Лично аз нямам нищо против - не съм нито защитник на занаята, нито борец за връщане към традициите в живописта, проявявам сдържаността, която подхожда на началника на счетоводството. Естетическите и политическите въпроси не са от моята компетентност; не е моя работа да измислям или да одобрявам нови подходи и нови отношения към света; отказах се от това още когато раменете ми започнаха да се отпускат и лицето ми да става все по-тъжно. Присъствал съм на много изложби и на техните откривания, на представления, стана¬ли забележителни. Заключението ми днес е недвусмислено - изкуството не е в състояние да промени живота. Поне не моя…

******

… Бях съобщил на Мари-Жан за траура си; тя ме прие със съчувствие и сложи ръка върху рамото ми. Молбата ми за отпуска й се стори съвсем естествена. „Нужно ти е да си направиш равносметка, Мишел - разсъди тя, - да намериш себе си." Опитах се да си представя как ще стане това, реших, че несъмнено има право…

*******

… Обикновено се отбивах на връщане от работа в някое пийп шоу. Струваше ми петдесет франка, понякога седемдесет, когато еякулацията се забавяше. Гледката на катеричките в движение изплакваше мозъка ми. Противоречивите тенденции във видеофилмите за съвременно изкуство, равновесието между реставрацията на паметници на културата и подкрепата па живото творчество... всичко това бързо се изпаряваше пред лесната магия на катеричките в движение. Прилежно изпразвах тестикулите си. По същото това време Сесилия се тъпчеше с шоколадени сладкиши в близката до министерството сладкарница; основанията ни бяха почти едни и същи.

Рядко наемах самостоятелно отделение за петстотин франка; това ставаше, когато хуят ми беше зле, когато ми изглеждаше като малък взискателен придатък, безполезен, вмирисан на сирене; тогава изпитвах нужда някое момиче да го вземе в ръцете си, да се прехласва, макар и престорено, пред мощта на члена ми и богатството на семето му. Та както и да е, прибрах се преди седем и половина. Започнах с „Въпроси за шампион", чийто запис бях програмирал на видеото си, после продължих с националните новини. Кризата около „лудата крава" не ме интересуваше, хранех се предимно с пюре със сирене Муслин. Вечерта продължаваше. Не бях нещастен, имах сто двайсет и осем канала. Към два часа сутринта приключих с турски музикални комедии…

*****

…Видях отново Айша на другия ден - следвайки съвета на агента за недвижими имоти, бях решил да почистя основно къщата преди първите огледи. Предадох й ключовете и тя ме изпрати до гарата в Шербург. Зимата превземаше горичката, плътни слоеве мъгла се трупаха над плетовете. Не беше лесно помежду ни. Тя познаваше сексуалните органи на баща ми, което създаваше известна нелепа интимност. Всичко беше абсолютно удивително - тя имаше вид на сериозно момиче, а баща ми изобщо не приличаше на прелъстител. Вероятно е притежавал някои привлекателни черти и качества, които не бях съумял да открия; трудно ми беше всъщност дори да си спомня чертите на лицето му. Хората живеят един до друг като волове; едва успяват от време на време да споделят бутилка алкохол.

фолксвагенът на Айша спря на площада пред гарата; съзнавах, че би било по-добре да кажа няколко думи, преди да се разделим. „И така..." - казах аз. След няколко секунди тя се обърна към мен с глух глас: „Ще напусна областта. Един приятел може да ми намери сервитьорско място в Париж; ще продължа следването си там. Семейството ми тъй и тъй ме смята за курва." Промърморих нещо с разбиране. „В Париж има повече хора..." – заявих напосоки и с болка; колкото и да се напъвах, това беше всичко, което успях да кажа за Париж. Изключителната безсъдържателност на репликата ми, изглежда, не я обезкуражи. „Не очаквам нищо от семейството си - продължи тя със сдържан гняв. - Те не са само бедни, но на всичкото отгоре са и тъпи. Преди две години баща ми отиде на поклонение в Мека; оттогава не става за нищо. Братята ми са още по-зле - поддържат се взаимно в тъпотата си, наливат се с пастис и се смятат за единствени пазители на правата вяра; позволяват си да се отнасят към мен като към мръсница, защото предпочитам да работя, вместо да се оженя за някой тъпак като тях."

„Наистина, като цяло мюсюлманите не са цвете... – промълвих смутено. Взех си сака, отворих вратата. -Мисля, че ще успеете..." - измънках неубедително. В този момент ме осени видение - миграционни потоци, които пресичат Европа под формата на кръвоносни съдове; мюсюлманите се явяваха като съсиреци, които бавно се разнасяха. Айша ме гледаше с известна подозрителност. Студът нахлу в колата. Наложих си с разума да изпитам известно желание към вагината на мюсюлманките. Усмихнах се малко насила. Тя се усмихна на свой ред, но по-откровено. Стисках й дълго ръката, усещах топлината на пръстите й, продължих, докато не усетих кръвта, която бавно пулсираше в китките й. На няколко крачки от колата се обърнах, за да й махна. Все пак пътищата ни се бяха кръстосали, все пак нещо се беше случило…

*****

….. Накратко казано, туризмът като търсене на смисъл, с игривата общителност, към която предразполага, с образите, които поражда, представлява механизъм за постепенно, закодирано и нетравматизиращо възприемане на външния свят и на другостта…

Рашид Амиру

*****

… Докато разглеждахме Храма на Зората, отбелязах наум да си купя виагра от някоя отворена аптека по пътя обратно научих, че Валери е бретонка и че родителите й притежавали ферма в Трегороа; самия аз не знаех какво да й разкажа. Тя имаше интелигентен вид, но аз нямах никакво желание за интелигентни разговори. Харесваше ми нежният й глас, незабележимото й католическо усърдие, движението на устните й, когато говореше; устата й беше сигурно много топла, готова да погълне спермата на някой истински приятел. „Хубаво беше днес следобед" - казах най-сетне отчаяно. Бях се отдалечил много от хората, бях живял прекалено дълго сам, вече съвсем не знаех как да се държа. „Да, беше хубаво..." - отговори тя; не беше взискателна, беше наистина добро момиче. И въпреки това, веднага щом автобусът пристигна в хотела, аз се втурнах към бара…

******

… Точно когато се канех да вляза във ваната, се появи една хлебарка. Това беше най-подходящият момент в живота ми за появата на хлебарка; просто по-добър ни би могла да уцели. Придвижваше се бързо по плочките миличката, потърсих с очи пантофа си, но знаех дълбоко в душата си, че шансовете ми да я размажа са минимални. И защо ли да се боря изобщо? Какво би могла да стори дори Оон с нейната божествено еластична вагина? Оттук нататък бяхме обречени. Хлебарките се съвкупяват без всякакво изящество и видима радост, но се съвкупяват многочислено и генетическите им мутации са бързи; ние не сме в състояние да направим абсолютно нищо срещу хлебарките.

Преди да си легна, отдадох още веднъж дължимото на Оон и на всички тайландски проститутки. Не беше лесен занаятът на тези момичета; сигурно не им се случваше много често да попаднат на добро момче, надарено със сносна физика, което наистина да не желае нищо повече от едновременен оргазъм. Да не говорим за японците – при мисълта за тях целият настръхнах и хванах здраво „Гида на пътешественика". Бабет и Леа не биха могли, помислих си, да бъдат и тайландски проститутки; не са достойни за такова нещо. Валери може би; в това момиче имаше нещо: грижовна като майка и в същото време малко мръсница - и двете потенциално, разбира се, - засега тя беше предимно мило момиче, дружелюбна и сериозна. Явно Валери ми харесваше. Лекичко онанирах, за да пристъпя към четенето с ведра глава; резултатът беше няколко капки.

Въпреки че си поставя по принцип за цел да ви подготви за пътуване до Тайланд, „Гидът на пътешественика" на практика изразява сериозни резерви и се чувства задължен още в самия предговор да изобличи сексуалния туризъм, това гнусно робство. Накратко авторите на „Пътешественика" бяха мрънкачи, чиято единствена цел беше да помрачат и най-малката радост на туристите, които мразеха. Не обичаха междувпрочем никого освен самите себе си, ако се съди по пръснатите из цялата книга саркастични забележки от рода на: „Да, скъпа госпожо, знаете това сигурно е от епохата на хипитата!..." Най-мъчителното обаче беше резкият, спокоен и строг тон, потреперващ със сдържано възмущение: „Не от фалшиво целомъдрие просто не обичаме Патайа. Прекаленото си е прекалено." Малко по-нататък продължаваха с нападките срещу „западняците с тлъсти кореми", които се пер чели с малките тайландки и от това на тях „направо им се повдигало". Тъпи протестанти хуманитари, ето какво бяха те и цялата им „симпатична компания от приятели, взели участие при написването на книгата", чиито гадни мутри се пулеха самодоволно на една четвъртина от корицата. Захвърлих с все сила произведението, като едва не нацелих телевизора „Сони", и взех с примирение „фирмата" на Джон Гришам. Това беше американски бестселър, един от най-добрите, т. е. един от най-продаваните…                                                                  

****

… В началото разговорът се въртеше около темата масажите, които натуропатите намираха за скъпи. Миналата вечер Албер и Сюзан, пренебрегвайки традиционните танци, оползотворили времето си с чудесен масаж на гърба. Рьоне се усмихна леко развеселен; отношението на Албер обаче му даде много бързо да разбере, че поведението му е напълно неуместно. Традиционният тайландски масаж нямал нищо общо с онези неизвестно какви изпълнения; той бил белег на вековна цивилизация, хилядолетна дори, който между другото бил в пълно съответствие с китайската наука за иглотерапията. Те самите го прилагали в кабинета си в Монбелиар, без, естествено, да могат да постигнат сръчността на тайландските специалисти; вчера вечерта получили добър урок. Ерик и Силви ги слушаха с възхита. Рьоне се изкашля смутено; и наистина, двойката от Монбелиар не предизвикваше никаква похотлива мисъл. Кой ли е могъл да разпространи представата, че Франция е страната на волността и на разюздаността? Франция е мрачна страна, абсолютно мрачна и бюрократична.

„На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми... - намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й - беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.

„Вярно е, че са хубавки малките... - забеляза Жозет, хващайки един клон от папая и усилвайки още повече настъпилия смут. Кафето се бавеше. Какво може да направи човек, след като се е нахранил, ако не му разрешават да пуши? Наблюдавах спокойно нарастващото взаимно отегчение. Приключихме мъчително разговора с няколко забележки върху климата.

Спомних си отново баща си, прикован към леглото от внезапна депресия - ужасяваща у един толкова активен мъж; приятелите му алпинисти стояха край него, чувстваха се неудобно, бяха безпомощни пред болестта му. Спортувал толкова усилено, ми обясни той веднъж, за да затъпее, за да не може да мисли. Беше успял - бях убеден, че беше успял - да премине през живота, без да си зададе нито веднъж сериозно въпроса за човешката участ…

*****

… Съседната маса размени няколко думи на тих глас, след което бързо се разотиде - явно от солидарност. Ние останахме един вид господари на терена. Луната ощетяваше сега изцяло повърхността на понтона, която леко блестеше.

-          Толкова ли са добри тези малки масажистки? - запита мечтателно Рьоне.

-          Аааа, господине! - възкликна Робер с нарочно приповдигнато вълнение, което, струва ми се, бе всъщност и искрено, - те са чудо, истинско чудо! Вие още не сте видели Патайа. Това е курорт на източния бряг - продължи въодушевено той, - който е изцяло отдаден на похотта и разврата. Първи там са отишли американците, по време на войната във Виетнам, после доста англичани и германци, а сега започват да прииждат поляци и руснаци. Там всеки е обслужен, има за всички вкусове - хомосексуалисти, хетеросексуални, травестити... Това са Содом и Гомор, взети заедно. Дори още по-добре, защото има и лесбийки.

-          Мммм... - бившият месар изглеждаше замислен. Жена му спокойно се прозя, извини се и се обърна към съпруга си -явно искаше да се прибере, за да си легне.

-          В Тайланд - заключи Робер - всеки може да намери онова, което желае, и всеки може да намери нещо качествено. Разказват за бразилките или за кубинските момичета. Много съм пътувал, господине, и съм пътувал за удоволствие, за мен няма никакво съмнение - тайландките са най-добрите любовници в света.

Седнала срещу него. Валери го слушаше най-сериозно. Малко след това тя се оттегли с тънка усмивка, последвана от Жозет и Рьоне. Лионел, който не пророни дума през цялата вечер, стана на свой ред, аз също. Нямах особено желание да продължа разговора с Робер. Оставих го сам в нощта - истински паметник на прозорливостта, който си поръчва втори коняк. Имаше, изглежда, сложна и нюансирана мисъл, разбира се, ако не се задоволяваше само с относителното в нещата - това създава винаги илюзия за сложност и нюанс. Пожелах лека нощ на Лионел пред бунгалото. Въздухът беше изпълнен с жуженето на насекоми; бях почти сигурен, че няма да мигна.

Бутнах вратата и запалих свещ, почти примирен, че ще продължа с прочита на „фирмата". Комарите се рояха, някои от тях си овъгляваха крилата на светлината на пламъка и труповете им полепваха по разтопения восък; нито един обаче не кацна върху мене. А аз до ръба на кожата си преливах от сладка и хранителна кръв; те обаче автоматично ме заобикаляха, неспособни да преминат през бариерата от миризми на диметилпероксидния карбид. Лабораториите „Рош-Никола", създатели на „Сенк сюр Сенк Тропик", заслужаваха похвала. Духнах свещта, после пак я запалих, наблюдавайки все по-гъстия балет на гнусните летящи машинки. Чувах Лионел тихо да похърква в нощта от другата страна на преградата. Станах, сложих да се разтопи нова плочка от маточина и отидох да пикая. На пода на банята имаше кръгъл отвор, точно над реката. Чуваше се плискане, шум от плавници; опитах се да не мисля какво може да има отдолу. В момента, в който си лягах, Лионел пусна дълга серия от пръдни. „Имаш право, приятелю! - съгласих се енергично. - Както казваше Мартин Лутер, „няма нищо по-хубаво от това да пърдиш в спалния си чувал!". Гласът ми отекна в нощта, над ромона на водата и жуженето па насекомите. Слуховото възприятие на реалния свят беше само по себе си вече мъчение. „Царството небесно зависи от клечката за почистване на ушите! -изкрещях отново в нощта. - Да чуе онзи, който има уши да чуе!"

Лионел се обърна в кревата си и леко изсумтя, без да се събуди. Нямах кой знае какъв избор – налагаше се да взема отново приспивателно…

*****

… Суратхани - 816 000 жители - се определя от всички гидове като напълно безинтересен град. Той представлява - и това е единственото, което може да се каже за него, - задължителна точка за преминаване с цел взимане на ферибота за Ко Самуи. И въпреки това там живеят хора, гидът „Мишлен" съобщава, че той е от дълго време важен център на металургията и че от скоро е започнал да играе известна роля в областта на металните конструкции.

А какво сме ние без металните конструкции? Желязната руда се добива в някакви затънтени места и се пренася с товарни кораби. Впрочем произвеждат се и металообработващи машини, най-често под контрола на японски фирми. Сглобяването става в градове като Сурат Тани - резултатът е автокари, железопътни вагони, фериботи; всичко това става с лиценза на ПЕК, „Дженерал Моутърз" или „Фуджимори". Производството служи отчасти за транспортиране на западни туристи или на западни туристки като Бабет и Леа.

Бих могъл да поговоря с тях, бяхме членове на една и съща туристическа група; не можех да претендирам, че съм потенциален любовник, което ограничаваше автоматично обсега на разговорите; бях платил същия начален билет; тъй че можех все пак да установя някакъв контакт. Бабет и Леа, както се оказа, работеха в една и съща агенция за комуникации; основно организираха изяви. Изяви? Да. С институции или предприятия, които искали да развият меценатските си отдели. Със сигурност има откъде да потекат пари, помислих си аз. И да, и не. Сега предприятията се насочвали все повече към „правата на човека", инвестициите намалели. Е, вървяло все пак. Заинтересувах се от заплатата им - била добра. Горе- долу двайсет и пет пъти по-висока от тази на един работник в металургическата промишленост на Сурат Тани. Икономиката е истинска загадка.

След пристигането в хотела групата се разпръсна – поне така предполагах; нямах желание да обядвам с другите, бяха ми малко писнали, другите. Пуснах пердетата и се изтегнах. Странно, но веднага заспах, сънувах една французойка от Магреба - крачетата й се виждаха съвсем ясно, - която танцуваше в метрото. Нямаше чертите на Айша, поне така ми се стори. Беше се хванала за централния пилон като момичетата по баровете go-gо. Гърдите й бяха прикрити с тънка памучна лента, която тя постепенно повдигаше. Освободи ги изцяло с усмивка; бяха издути, кръгли и кафяви, великолепни. Тя облиза пръстите си и започна да гали зърната. После сложи ръката си върху панталона ми, свали ципа на дюкяна ми и извади члена ми, започна да ми прави чикия. Хората минаваха покрай нас, слизаха на спирките си. Тя клекна на четири крака на пода, вдигна минижупа си; отдолу нямаше нищо. Вулвата й бе приветлива, оградена с много черни : косми – същински подарък; започнах да прониквам в нея. Мотрисата бе наполовина пълна, но никой не ни обръщаше внимание. Това изобщо не можеше да се случи. Беше сън на изгладнял човек, безумен сън на застаряващ мъж.

Събудих се към пет часа и установих, че съм изпоцапал обилно чаршафите със сперма. Нощна полюция... беше трогателно. Установих също с голямо учудване, че продължавам да съм надървен; вероятно беше от климата. Една хлебарка лежеше по гръб по средата на нощното шкафче, крачката й ясно се виждаха. Тя поне се е отървала от грижите си, би казал баща ми. Баща ми беше умрял в края на 2000 г. и беше направил добре. Така съществуването му беше изцяло през XX в., частица от който беше и той, отвратителна частица. Лично аз оцелявах, живурках някак си. Бях в четирийсетте, все пак в началото на четирийсетте, в края на краищата бях само на четирийсет години; бях, кажи-речи, на средата на пътя си. Смъртта на баща ми ми даваше известна свобода; все още не бях казал последната си дума.

Разположен на източния бряг на Ко Самуи, хотелът отговаряше идеално на представата за тропически рай, такъв, какъвто го описват в туристическите брошури. Хълмовете наоколо бяха обрасли с непроходима растителност. Ниските постройки, потънали и зеленина, се спускаха амфитеатрално към един овален басейн с джакузи в двата края. Можеше да доплуваш до бара, който се намираше на островче в центъра на басейна. Няколко метра по-надолу имаше плаж с бял пясък, там беше морето. Огледах сдържано околността; в далечината разпознах Лионел, който се хвърляше срещу вълните като контузен делфин. Поех обратно и се добрах до бара по едно малко мостче, което минаваше над басейна. С изкуствена разсеяност се запознах с менюто от коктейли; the happy hour започваше…

*****

… Гмурнаха се едновременно. Извърнах глава с цел да се поогледам. На съседната маса седеше двойни­кът на Робер Ю. Веднъж намокрен, банският костюм на Бабет беше наистина забележителен: през него се виждаха прекрасно зърната и задникът; дори се забелязваше лекото удебеляване от космите на хълмчето й, въпреки че бе решила да ги подстриже доста късо. През това време хората работеха, произвеждаха ня­какви полезни неща - или безполезни понякога. Но произвеждаха. А какво бях произвел аз през четирийсетте години на съществуванието си? Честно казано, нищо особено. Бях подготвял информации, улеснявал тяхното ползване и пренасяне; понякога бях извърш­вал парични трансфери (в скромен мащаб - бях се за­доволявал да плащам фактури, общо взето, на ниска стойност). С една дума, бях работил в сектора на услугите. Можеше да се мине и без хора като мен. Моята безполезност беше все пак по-малко очебийна от тази на Бабет и Леа; скромен паразит, аз не се бях осъще­ствил в работата си, нито бях изпитал нужда да се правя на осъществен…

****

… Бях чул от Леа, че Ко Самуи не е само тропически рай, а и място за друсане. При всяко пълнолуние на близкия остров Ко Ланта се организирали гигантски гте партита; идвали хора чак от Австралия и Германия, за да участват в тях. „Нещо като Гоа - подхвърлих аз... „Много по-добро от Гоа" - сряза ме тя. Гоа било съвсем западнало; за да прекараш прилично рейв, трябвало сега да отидеш или в Ко Самуи или в Ломбок.

Нямах чак толкова големи претенции. Единственото, което ми се искаше в момента, беше приличен body mаsage, последван от свирка и хубаво ебане. На пръв поглед нищо кой знае колко сложно; и все пак, след като прегледах брошурите, забелязах с нарастваща тъга, че, изглежда, това не беше специалитет на областта. Имаше много неща от рода на акупунктурата, масажи с ароматични масла и есенции, вегетарианска храна или таи-ши-шуан; но никакви body massages или барове go-go. Всъщност сякаш всичко плуваше в мъчително американска атмосфера - или по-скоро калифорнийска, с акцент „healthy life" и „meditative activities". Прочетох писмото на един читател на „What’s on Samui" - Ги Хопкинз, - който се самоопределяше като„health addict " и от двайсетина години насам идвал редовно на острова. „The aura that backpackers spread fn the island is unlikely to be erased quickly by up market tourists" - завършваше той; беше обезкуражително. Дори не можех да се впусна в търсене на приключения, защото хотелът беше далеч от всичко; всъщност всичко беше далеч от всичко, тъй като нямаше нищо. На картата не се съзираше никакъв център - няколко жилищни квартала с бунгала като нашето, край спокойните плажове. Тогава си спомних с ужас, че островът бе описан много хвалебствено в „Гида на пътешественика". Тук май бяха успели да избегнат отклоненията, бях като в клопка. И все пак изпитвах смътно удовлетворение - леко теоретично - при мисълта, че се чувствам в състояние да чукам. Взех примирено „фирмата", прескочих двеста страници, върнах се петдесет назад и съвсем случайно попаднах на сексуална сцена. Интригата се беше по-развила - Том Круз се намираше на Кайманските острови и подготвяше прилагането на не знам какъв си механизъм за избягване на данъци или се канеше да го изобличи, не беше много ясно. Както и да е, беше се запознал с една прелестна метиска и момичето май не си поплюваше. „Мич чу глух шум и видя как полата се смъква до глезените на Ейлийн, откри се бански прашка, прихванат с две връвчици." Отворих ципа на дюкяна си. Следваше странен пасаж, неразбираем от психологична гледна точка: „Махай се - шепнеше му вътрешен глас. - Хвърли бутилката бира в океана и полата на пясъка. Бягай с все сила до апартамента си. Махай се!" Слава Богу, че Ейлийн не споделяше тези възгледи: „С бавни движения тя плъзна ръка по гърба си, разкопча сутиена и разкри гърдите си, още по-сочни в голотата си. - Бихте ли поддържали това? - запита го тя и му подаде меката бяла материя, по-лека от перо." Най-усърдно онанирах, докато се опитвах да си представя метиски, облечени с микроскопични бански костюми в нощта. Изпразних се с въздишка на удоволствие, между двете страници. Щяха да залепнат, но какво от това, не беше книга, която да се чете два пъти…

******

… Слънцето започваше да пари. Забелязах, че Бабет и Леа са дошли на плажа, бяха се настанили на около десетина метра от мен. Днес бяха с голи гърди, облечени много простичко, еднакво, с жълтеникавобели долнища на банските си. Бяха се запознали с някакви момчета, но не мислех, че ще спят с тях: не изглеждаха нито много лошо - бяха доста мускулести, нито много добре; с една дума, средна работа.

Станах и си събрах нещата; Бабет беше оставила едно „Еlle" до плажната си кърпа. Хвърлих поглед към морето - къпеха се, шегуваха се с момчетата. Наведох се бързо и пъхнах списанието в чантата си, после продължих надолу по плажа.

Морето беше спокойно, гледката се разкриваше на изток. От другата страна сигурно беше Камбоджа, а може би Виетнам. Разпознах една яхта, по средата между брега и хоризонта; вероятно някакви милиардери си прекарваха времето да кръстосват световните океани - еднообразен, но все пак романтичен живот. Валери се приближаваше. Вървеше досами водата и се забавляваше, като от време на време правеше стъпка встрани, за да избегне някоя по-голяма вълна. Повдигнах се бързо на лакти, осъзнавайки с болка, че има прекрасно тяло, много привлекателно в доста целомъдрения бански на две части; гърдите й изпълваха идеално горнището. Махнах й с ръка, мислейки, че не ме е забелязала, но всъщност тя беше вече тръгнала към мен; никак не е лесно да изненадаш жените.

-          Четете „Elle"? - запита тя, малко учудена и с лека насмешка.

-          Амии... - отвърнах аз.

-          Може ли? - и се настани до мен. Непринудено и с привичен жест тя прелисти списанието - един поглед върху страниците с мода, друг върху началните страници. „Тя иска да чете", „Тя иска да се забавлява"...

-          Бяхте ли вчера пак в салон за масажи? – попита ме тя и ми хвърли поглед отстрани.

-          Ами... не. Не намерих.

Тя вдигна за миг глава и потъна отново в четене на тематичния материал на броя: „Програмирана ли сте да го обичате дълго?"

-          Е, и какво се оказва? - запитах аз след известно мълчание.

-          Аз нямам приятел - отговори сериозно тя. Това момиче можеше да те извади напълно от равновесие.

-          Не го разбирам това списание - продължи тя без прекъсване. - Пише само за мода, за новите тенденции - какво трябва да се види, какво трябва да се прочете, каузите, за които трябва да се борим, новите теми за разговор... Читателките не могат да носят дрехи като тези на манекенките, тогава защо се интересуват от новите тенденции? Повечето са възрастни жени.

-          Мислите ли?

-          Убедена съм. Майка ми го чете.

-          Може би журналистите пишат за онова, което ги интересува тях, а не за онова, което интересува читателките.

-          От икономическа гледна точка това не би било рентабилно; обикновено нещата се правят, за да задоволят вкуса на клиента.

-          Може би това задоволява вкуса на клиента. Тя се замисли и отговори колебливо: „Може би."

-          Мислите ли - настоях аз, - че като станете на шейсет години, ще престанете да се интересувате от новите тенденции?

-          Надявам се, че няма - отвърна откровено тя. Запалих цигара.

-          Ако остана, ще трябва да се намажа с крем... – отбелязах с тъга.

-          Ще се изкъпем! Ще си сложите крема след това. За секунди беше на крака, издърпа ме към брега.

Плуваше добре. Що се отнася до мен, не бих могъл да кажа, че плувам; правя нещо такова по гръб, изморявам се бързо.

- Изморявате се бързо - каза тя. - Това е, защото пушите твърде много. Трябва да се спортува. Ще се заема с вас! - И изпробва бицепса ми. А, не, помислих си аз, само това не. Най-сетне се усмири и отиде да се пече на слънце, след като си направи енергична фрикция на главата. Беше хубава така, с дългата си разрешена черна коса. Не си махна сутиена, жалко; много ми се искаше да си махне сутиена. Искаше ми се да видя гърдите й, тук, сега.

Тя улови погледа ми, насочен към гърдите й, и бегло се усмихна.

- Мишел - каза тя след кратко мълчание. Подскочих, като чух да произнася малкото ми име. - Защо се чувствате толкова стар? - попита, гледайки ме право в очите.

Беше добър въпрос; леко се задушавах.

- Не сте длъжен да отговорите веднага... - каза тя мило. - Имам една книга за вас - продължи, докато вадеше книгата от чантата си. С учудване разпознах жълтата корица на „Маската" и едно заглавие на Агата Кристи, „Долината".

-          Агата Кристи? - възкликнах озадачено.

-          Прочетете я все пак. Мисля, че ще ви заинтригува.

Кимнах с глава като пълен тъпак.

-          Няма ли да обядвате? - попита тя след малко. -Вече е един часът.

-          Не... мисля, че не.

-          Май груповият живот не ви допада много?

Нямаше смисъл да отговарям, усмихнах се. Събрахме си нещата, тръгнахме си заедно. На връщане срещнахме Лионел, който се скиташе малко тъжен и самотен; той ни кимна дружелюбно; изглежда, вече не се забавляваше чак толкова. Не напразно самотните мъже са такава рядкост във ваканционните клубове. Те са все сякаш на границата на развлекателните дейности. Най-често се отказват; понякога се впускат в тях, участват. Разделих се с Валери пред масите в ресторанта.

Във всяка история с Шерлок Холмс се разпознаваха, естествено, характерните черти на героя; авторът обаче непременно добавяше нов щрих (кокаина, цигулката, съществуването на по-големия брат Майкрофт, вкуса към италианската опера... някои услуги, направени в миналото на европейски кралски фамилии... първия му сполучливо разрешен случай, още когато е бил младеж). С разкриването на всяка нова подробност се очертават нови сенчести зони, докато накрая се получава един действително обаятелен герой: Конан Доил беше успял да изгради идеална смесица между удоволствието от откритието и удоволствието от разпознаването. Винаги ми се е струвало, че Агата Кристи, точно обратно, отделя прекалено много място на разпознаването. В първоначалното описание на Поаро тя е склонна да се задоволи с няколко клишета, сведени до най-явните характерни черти на героя (маниакалния му вкус към симетрията, лачените му обувки, грижите, които полага за мустаците си); в по-посредствените й творби човек дори има чувството, че тези въвеждащи фрази са буквално преписани от предишна книга и се повтарят в следващите.

Независимо от всичко това, интересното в „Долината" беше другаде. Не беше дори в амбициозно изградения образ на Хенриета, скулпторката, чрез която Агата Кристи се беше опитала да представи не само мъките на творчеството (сцената, в която тя разрушава една от статуите си, след като току-що я е завършила с много труд, защото мисли, че нещо й липсва), но и особеното страдание, свързано с факта, че си творец: тази неспособност да бъдеш наистина щастлива или нещастна; да изпиташ наистина омраза, отчаяние, възторг или любов; този особен вид естетичен филтър, който се изпречва, неотменно и безпощадно, между твореца и света. Писателката беше вложила много от самата себе си в този образ, искреността й беше явна. За съжаление творецът, който в известен смисъл е отделен от света, възприема нещата винаги, двустранно, двойствено, и следователно по-малко силно, губи именно поради тази причина интереса си като образ.

Дълбоко консервативна, враждебна на всяка идея за социално разпределение на богатствата, през цялата си писателска кариера Агата Кристи е заемала съвсем категорични идеологически позиции. Нейната радикална теоретическа ангажираност й е позволявала да проявява на практика доста голяма жестокост при описанието на английската буржоазна аристокрация, чиито привилегии всъщност защитава. Лейди Енгкател беше гротесков персонаж на границата на правдоподобното, понякога почти страховита. Писателката беше запленена от това свое създание, което бе забравило основните правила на обикновените хора; сигурно страшно се е забавлявала, когато е писала фрази от рода на: „Толкова е трудно да се запознаеш с някого истински, когато в къщата ти е извършено убийство"; сигурно е обаче, че симпатиите й не бяха насочени към Лейди Енгкател. В неин противовес тя бе изградила топлия образа на Мидж, принудена през седмицата да работи като продавачка, за да изкара прехраната си и да прекарва уикенда сред хора, които нямат и най-малка представа какво означава думата работа. Смела и дейна, Мидж обича Едуард с безнадеждна любов. Едуард се счита за провалил се човек: никога не успял да направи нещо в живота си, дори да стане писател; пише незначителни хроники, изпълнени с иронията на разочарованието в никому неизвестни Гшблиофилски списания. Три пъти е предлагал женитба на Хенриета, все безуспешно. Хенриета е била любовница на Джон, тя се е възхищавала от лъчезарната му личност, от силата му; но Джон е женен. Убийството му нарушаваше тънкото равновесие между незадоволените желания, които свързваха героите: Едуард разбира най-сетне, че Хенриета няма никога да го пожелае, че решително не е на висотата на Джон; и въпреки това не успява да се приближи до Мидж и животът му изглежда завинаги погубен. От този момент нататък „Долината" ставаше наистина вълнуваща книга - и странна; човек се намираше пред дълбоки води, които се движат. В сцената, в която Мидж спасява Едуард от самоубийство и той й предлага да се омъжи за него, Агата Кристи постига нещо много красиво, нещо удивително, като у Дикенс.

Тя го стисна в прегръдките си. Той й се усмихна:

- Толкова си топла, Мидж, Мидж... толкова топла...

Да, помисли си Мидж, това е отчаянието. Нещо ледено, безкраен студ и самота. Никога досега не беше осъзнавала, че отчаянието е студено; беше си го представяла винаги като парещо, пламенно, буйно. Но не. Ето какво беше то, отчаянието: без дъно, бездна от ледена тъмнина, от непоносима самота. И грехът на отчаянието, за който говореха свещениците, беше студен грях, който се състоеше в това да се откъснеш от всякакъв човешки контакт, топъл и жив.

Свърших четенето към двайсет и един часа, станах, отидох до прозореца. Морето беше спокойно, безброй светли петънца танцуваха по повърхността му; лек ореол обграждаше лунния диск. Знаех, че днес през нощта в Ко Ланта ще има full moon rave party; Бабет и Леа щяха несъмнено да отидат заедно с доста голяма част от клиентите. Човек се отказва от живота с лекота, с лекота сам го отстранява. В мига, в който вечер¬та започна да се организира, такситата започнаха да идват пред хотела и по коридорите настана раздвижване, не изпитах нищо повече от тъжно облекчение…

*****

…. Събудих се с жестоко главоболие и дълго повръ­щах в клозетната чиния. Беше пет часът сутринта -твърде рано за закуска. В чекмеджето на нощното шкафче имаше Библия на английски и книга за уче­нието на Буда: „Поради невежеството си хората мислят винаги погрешно, губят пра¬вилната гледна точка и, вкопчени в своето его, извършват погрешни действия. И в резултат на това се привързват към едно измамно съществувание” Не бях много сигурен, че раз­бирам, но последната фраза илюстрираше прекрасно сегашното ми състояние; тя ми донесе достатъчно об­лекчение, за да мога да дочакам закуската. На съсед­ната маса имаше група чернокожи, американци гиган­ти, човек би помислил, че са баскетболен отбор. По-нататък маса с китайци от Хонконг - личеше си, че са такива поради мръсотията им, доста трудно поносима за един западняк, но хвърляща тайландците в ужас, който навикът едва ли можеше да притъпи. За разли­ка от тайландците, които при всякакви обстоятелства се придържат към една педантична, стигаща до превзетост чистота, китайците се хранят лакомо, смеят се високо с отворена уста и пръскат наоколо парчета храна, плюят по земята, секнат се с пръсти – изобщо държат се като свине. А това, че са многобройни свине, съвсем не оправя нещата…

*****

…Понякога, когато са пили много, възрастните германци се събират на групи и запяват провлачени песни, безкрайно тъжни. Това забавлява много тайландските сервитьори, които ги наобикалят със сдържани възклицания.

Тръгнах след трима четирийсетгодишни мъже, които бурно си разменяха „Асh!" и „Jа", и се озовах, без да искам, на улицата с баровете. Млади момичета с къси поли се надпреварваха да гугукат с цел да ме при¬влекат към „Blue Nights" „Naughty Girl”, „Classroom", „Marilyn", „Venus"... накрая избрах „Naughty Girl". Още нямаше много хора - няколко западняци, сами на масите си, най-вече млади американци и англичани, между двайсет и пет и трийсет години. На дансинга около десетина момичета се поклащаха бавно в ритъма на ретро диско. Някои бяха по бели бикини, други без горнището на банските си и само по прашки. Всички бяха на около двайсет години, със златистокафява кожа и възбуждащи, гъвкави тела. Един стар германец седеше на масата до мен пред халба „Карлсберг" - внушителен корем, бяла брада, очила, приличаше доста на пенсиониран университетски професор. Беше вперил очи в младите тела, които се движеха пред него, напълно хипнотизирай; неподвижността му беше толкова явна, че за миг го помислих за мъртъв.

Сцената се обви в дим, смениха музиката с полинезийски слоу. Момичетата се оттеглиха и бяха сменени с десетина нови; венци от цветя висяха около гърдите и ханшовете им. Те се въртяха бавно, венците от цветя разкриваха ту гърдите, ту извивката на дупетата им. Старият германец продължаваше да не отмества поглед от сцената; по едно време си махна очилата, за да ги избърше, очите му бяха влажни. Намираше се в рая.

Всъщност момичетата не се предлагаха на клиентите, но човек можеше да покани някоя от тях на чаша, да поговори с нея, да плати на заведението a bar fee от петстотин бати и да заведе момичето в хотела, след като се пазари за цената. За цяла нощ, мисля, тарифата е четири или пет хиляди бати - горе-долу месечната заплата на неквалифициран работник в Тайланд; но Пхукет е скъп курорт. Старият германец направи дискретен знак на едно от момичетата, което чакаше, все по бяла прашка, да се качи на сцената. Тя отиде при него веднага, настани се свойски между бедрата му. Младите й кръгли гърди бяха на височината на лицето на стареца, който се изчерви от удоволствие. Чух да го нарича „тате". Платих си текилата с лимон и си тръгнах малко смутен; имах чувството, че присъствам на една от последните радости в живота на стария човек; беше прекалено вълнуващо и прекалено интимно.

Точно до бара намерих открит ресторант, където седнах да хапна ориз с раци. Почти всички маси бяха заети от двойки - западняк и тайландка - и повечето приличаха на калифорнийци, във всеки случай бяха обути с пластмасови сандали за плаж. Всъщност може би бяха австралийци - човек лесно може да ги обърка; каквито и да бяха, имаха здрав спортен и сит вид. Бяха бъдещето на света. В този миг, виждайки всички Тези англосаксонци, млади и безупречни и с обещаващо бъдеще, си дадох сметка, че сексуалният туризъм с бъдещето на света. На съседната маса две трийсетини годишни тайландки с щедри форми бърбореха оживено; бяха с лице към двама млади англичани с обръснати глави, които приличаха на каторжници от епохата на постмодернизма; те трудно преглъщаха бирата и не проронваха нито дума. Малко по-надолу две лесбийки германки с гащеризони, доста дебелички, с къси червени коси, си бяха доставили удоволствие с компанията на една прекрасна девойка с дълги черни коси с изключително непорочно лице, облечена в пъстър саронг. Имаше и двама усамотени араби с неопределима националност - главите им бяха увити с нещо, наподобяващо кухненската кърпа, по която можеш да разпознаеш Ясер Арафат при телевизионните му появявания. Накратко, богатият или полубогатият свят беше тук, беше се отзовал на неизменния и нежен призив на азиатската катеричка. Най-странно беше усещането, че с един поглед можеше да кажеш с коя от двойките работите ще се уредят. В повечето случаи момичетата се отегчаваха, правеха сърдити или примирени муцки, хвърляха погледи встрани, към другите маси. Някои обаче, с очи извърнати към събеседника си в любовно очакване, жадно го слушаха или оживено му отговаряха; тогава човек можеше да допусне, че нещата ще стигнат доста далеч, че ще се развие приятелство, а дори и по-трайна връзка; знаех, че женитбите не бяха рядкост, особено с германци.

Лично аз нямах особено желание да завържа разговор с момиче в бар; съсредоточено твърде много върху вида и цената на предстоящата сексуална услуга, този вид общуване беше по принцип разочароващо. Предпочитах салоните за масажи, където се започва със секса; понякога се създава интимност, друг път не. Има случаи, когато ти се ще да предложиш продължение в хотела и тогава разбираш, че момичето не винаги има желание за подобно нещо - понякога е разведена, има деца, които е оставила на някого; тъжно, но така е по-добре. Докато довършвах ориза си  замислих сценарий на приключенски порнографски филм със заглавие „Салон за масажи". Сириен, млада тайландка от Севера, се влюбва безумно в Боб, американски студент, попаднал в салона случайно, довлечен от другарите си по чаша след пиянска вечер. Без да я докосва, задоволява се да я гледа с прекрасните си светлосини очи и да й разказва за страната си Северна Каролина или нещо наблизо. След това се срещат няколко пъти извън работата на Сириен, но за съжаление Боб трябва да замине, за да изкара последната си година в Йелския университет. Малко по-късно: Сириен чака Боб с надежда и задоволява усърдно изискванията на многобройната си клиентела. Макар и непорочна в душата си, тя върти пламенни свирки на шкембести и мустакати французи (второстепенна роля за Жерар Жюньо), на тлъсти, плешиви германци (второстепенна роля за немски актьор). Накрая Боб идва и се опитва да я измъкне от този ад; но китайската мафия не е съгласна. Боб вкарва в играта посланика на Съединените щати и председателката на една хуманитарна асоциация, която се бори против търговията с млади момичета (второстепенна роля за Джейн Фонда). Като се има предвид китайската мафия (препратка към Триадите) и съучастничеството на тайландските генерали (политическото измерение, призив към ценностите на демокрацията), можеха да се включат битки и преследвания из улиците на Банкок. В крайна сметка Боб побеждава. В една почти финална сцена Сириен демонстрира сексуалните си умения - за първи път без преструвки. Всички членове, които е близала с надежда и очакване на члена на Боб, който с върхът в сравнение с останалите - нещо от този род, тук диалогът ще се доразвие. Кадър, показващ сливането на двете реки (Чао Прайа и Делауер). Надписите с имената на актьорите и край. За европейското му разпространение вече предвиждах специална реклама, малко жанрова: „На вас ви хареса „Салон за музика" - „Салон за масажи" ще ви покори." Засега не всичко беше много ясно, а и нямах все още съдружници. Платих и станах, изминах петдесет метра, избягвайки различни възможности, докато се озовах пред „Pussy Paradise". Бутнах вратата и влязох. На три метра от мен разпознах Робер и Лионел, седнали на чаша ирландско кафе. В дъното зад едно стъкло седяха около петдесет момичета върху амфитеатрално разположени пейки, всяка носеше значка с номер. Келнерът дойде веднага. Лионел се обърна и ме забеляза, израз на срам се изписа на лицето му. Робер се извърна на свой ред и ми махна бавно с ръка да се присъединя към тях. Лионел хапеше устни, не знаеше къде да се дене. Келнерът взе поръчката ми. „Аз съм десен - каза Робер без видима връзка, - но внимание..." И размаха показалец над масата, сякаш за да ме предупреди. От самото начало на пътуването, бях забелязал, той си беше въобразил, че съм ляв, и само изчакваше да му се отдаде случай да ме заговори ни този въпрос, но аз нямах намерение да му се хващаш на играта. Запалих цигара; той ме измери сурово с очи. „Щастието е деликатно нещо - каза с назидателен тон. - Трудно е да го намерим у самите себе си и невъзможно да го намерим другаде." След няколко секунди добави със строг глас: „Шамфор." Лионел го гледаше с възхищение, беше изцяло покорен. Фразата ми се стори спорна: ако се разменяха местата на „трудно" и „невъзможно", щяхме може би да се приближим малко до действителността; не исках да продължавам този разговор, струваше ми се наложително да се върнем към нормалната туристическа ситуация. Освен това започвах да изпитвам желание към номер 47 - малка тайландка, много слаба, дори малко кльощава, но с дебели устни и много мил вид; носеше червен минижуп и черни чорапи. Усетил раздвоеното ми внимание, Робер се обърна към Лионел, „Вярвам в истината - каза той с тих глас, - вярвам в истината и в принципа на доказателството." Слушайки разсеяно, научих, че е дипломиран математик и че на младини е бил автор на обещаващи трудове върху групите на Ли. Реагирах оживено на информацията: значи е имало известни области, известни сектори, подвластни на човешкия разум, в които той първи е различил ясно истината, постигнал я е с абсолютна, доказуема сигурност. „Да – съгласи се той едва ли не със съжаление. - Естествено, всичко това е доказано по-късно отново в по-широк план." После преподавал, главно в университетските подготвителни класове; посветил без удоволствие годините на своята зрялост да кара някакви млади тъпаци да зубрят, обсебени единствено от мисълта да влязат в Политехническото или Централното, нямало значение, че били сред най-надарените. „Във всеки случай - добави той - не притежавах необходимото за един истински математик творец. Това е дадено на много малко хора." Към края на седемдесетте години бил участвал в министерска комисия за реформата в преподаването на математика - страхотна тъпотия, както сам призна. Днес беше на петдесет и три години и след като се пенсионирал, се посветил на сексуалния туризъм. Бил женен три пъти. „Аз съм расист - каза той весело. - Станах расист... Едно от първите въздействия на пътешествията - добави той - се състои в подсилването или създаването на расови предразсъдъци, защото как би могъл да си представиш другите, без да ги познаваш? В началото те са същите като теб, няма съмнение; постепенно си даваш сметка, че действителността е по-различна. Когато може, западнякът работи; работата често го отегчава или вбесява, но се преструва, че му е интересна - това се вижда.

На петдесет години, уморен от преподаването, от математиката и всичко останало, аз реших да открия света. Току-що се бях развел за трети път, нямах особени очаквания в сексуален план. Първото ми пътуване беше до Тайланд, почти веднага след това заминах за Мадагаскар. Оттогава не съм се чукал никога повече с бяла жена, дори не съм изпитвал подобно желание. Повярвайте ми - добави той и хвана здраво с ръка китката на Лионел, - хубавата нежна катеричка, послушната, гъвкавата и стегнатата, я няма вече при белите жени, напълно е изчезнала." Номер 47 забеляза, че я гледам настойчиво; усмихна ми се и скръсти плътно крака, разкривайки яркочервени жартиери. Робер продължаваше да излага възгледите си. „Във времето, когато белите са считали, че превъзхождат останалите – каза той, - расизмът не е бил опасен. За заселниците, мисионерите, светските учители от XIX век негърът е бил голямо животно, не много лошо, със забавни обичаи, нещо като малко по-добре развита маймуна. В най-лошия случай са го считали за доста полезен добитък, способен да изпълнява сложни задачи; в най-добрия случай като примитивна душа, недодялана, но, способна, ако се образова, да се издигне до Бога - или до западния разум. Във всеки случай в него са виждали „по-низш брат", а към по-низшия не изпитваш омраза, само презрително добродушие. Този добронамерен, почти хуманен расизъм е напълно изчезнал. От момента, в който белите са започнали да считат черните за равни, е било ясно, че рано или късно ще започнат да ги считат за по-висши от себе си. Понятието равенство няма никаква почва у човека" - продължи той, размахал отново показалец. За миг помислих, че ще започне да цитира авторите, от които черпеше -Ларошфуко или не знам още кой, - но не го стори. Лионел сбърчи чело. „Белите сами се мислят за по-низши - продължи Робер, с желание да бъде разбран, - всичко е налице за появата на един нов расизъм, основан върху мазохизма - исторически именно при такива условия се стига до насилие, до междурасова война или кланета. Всички антисемити са единодушни в признаването на определен вид превъзходство на евреите - ако прочетете антисемитските писания от онова време, ще установите с учудване, че евреинът е считан за по-умен, по-хитър, че му приписват специални качества в областта на финансите, а освен това и солидарност спрямо общността. В резултат - шест милиона убити."

Хвърлих отново поглед върху 47 - очакването е възбуждащ момент, човек би искал да го продължи възможно по-дълго; но винаги съществува рискът друг клиент да вземе момичето. Махнах леко с ръка на келнера. „Аз не съм евреин" - възкликна Робер, мислейки, че се готвя да му възразя. Всъщност можех да му възразя по няколко пункта - бяхме все пак в Тайланд и индивидите от жълтата раса не са били никога считани от белите за „низши братя", а за развити човешки същества, членове на различна цивилизация, сложни и дори малко опасни; можех също да му обърна внимание, че сме тук да чукаме и че неговите философствания само ни губят времето; всъщност това беше основното ми възражение. Келнерът се доближи до масата ни; Робер му направи знак да повтори поръчката. „I needa girl” - казах аз с тънък гласец, - The girl forty seven" Той обърна към мен лице, обезпокоено и въпросително; група китайци се бяха настанили току-що на съседната маса, вдигаха ужасен шум. „The girl number four seven!" - изкрещях аз, разчленявайки сричките. Този път разбра, усмихна се широко и се отправи към микрофона, който беше поставен пред стъклото, каза няколко думи в него. Момичето стана, слезе по пейките и пое към един страничен изход, приглаждайки косите си. „Расизмът - продължаваше Робер, поглеждайки ме изкосо, - се характеризира, струва ми се, най-напред с нарастване на антипатията, с усещане за бурна надпревара между мъжкарите от различни раси; като следствие на това се стига до увеличаване на сексуалното влечение към женските от другата раса. Истинският залог на расовите стълкновения - ясно произнесе Робер - не е нито икономически, нито културен, той е биологически и животински: надпревара за вагината на младите жени." Предусещах, че ще се захване с дарвинизма; в този момент келнерът се върна на масата ни, придружен от номер 47, Робер вдигна очи към нея и дълго я разглежда. „Добър избор... - заключи сдържано той, - има вид на мръсница." Момичето се усмихна свенливо. Пъхнах ръка под полата й и погалих задника й, един вид закрила. Тя се сгуши в мен.

-          Така е, в моя квартал белите нямат думата... – намеси се Лионел ни в клин, ни в ръкав.

-          Точно така! - одобри енергично Робер. - Вие се страхувате и имате основание да се страхувате. Предвиждам в бъдеще увеличаване на расовото насилие в Европа; всичко това ще завърши с гражданска война – каза той, леко разпален, - всичко това ще се разреши с „Калашников". Изпи на един дъх коктейла си; Лионел започваше да гледа на него с известна боязън. „Мен ми е все тая! - добави той, тряскайки чашата на маса¬та. - Аз съм западняк, но мога да живея където си искам, засега парите са си все още у мен. Бях в Сенегал, в Кения, в Танзания, на Брега на слоновата кост. Момичетата не са такива майсторки като тайландките, вярно е; не са така нежни, но са добре сложени и имат ухаещи катерички." Явно в този момент бе обзет от спомени, защото внезапно млъкна. „What is your name?" - използвах да попитам номер 47. „I am Sin"-отвърна тя. Китайците от съседната маса бяха направили своя избор; поеха към етажите с пръхтене и смях; настъпи относителна тишина. „Застават на четири крака - малките негърки - показват ти дупето и котенцето си - продължи замислено Робер; а отвътре котенцето им едно такова розово..." - добави той шепнешком. Станах и аз. Лионел ми хвърли признателен поглед; явно беше доволен, че избрах пръв момиче, без мен щеше да му е по-малко неудобно. Кимнах за сбогом на Робер. Суровите черти на лицето му бяха изкривени в горчива гримаса, гледаше към залата - и отвъд нея към целия човешки род - без капка милост. Беше си излял душата, поне му бе предоставена тази възможност; усещах, че ще го забравя много бързо. Изведнъж ми се стори бита карта, свършен човек; имах чувството, че дори е загубил желание да прави любов с момичетата. Животът може да се опише като процес на обездвижване, най-добре той се наблюдава при френския булдог - искрящ от жизненост като млад и тъй апатичен в зрялата си възраст. При Робер този процес бе доста напреднал; може би имаше още ерекции, но и това не беше сигурно; и без тях човек може да се прави на умен, да създава впечатление, че е разбрал поне малко живота, а животът винаги свършва. Моята съдба наподобяваше неговата, споделяхме едно и също поражение; и въпреки това не изпитвах към него истинска солидарност. При отсъствието на любов нищо не може да бъде свято. Под кожата на кле¬пачите ти се сливат петънца от светлина; имаш видения, имаш мечти. Всичко това не се отнася до човека, който чака нощта; нощта настъпва. Платих две хиляди бати на келнера, който ме придружи до двойната врата, водеща към етажите. Син ме държеше за ръка; през следващите един-два часа щеше да се опита да ме направи щастлив…

*****

… Когато си тръгвах, й дадох бакшиш от две хиляди бати; беше смешно, беше прекалено много. Тя взе банкнотите недоверчиво, поздрави ме няколко пъти сключила ръце на височината на гърдите си. „ You good man" - каза тя. Надяна минижупа и чорапите си; оставаха й два часа работа преди затварянето. Изпрати ме до вратата, сключи още веднъж ръце. „Тake care – каза тя още, - be haрру." Излязох на улицата малко замислен. Заминаването утре бе определено за осем часа сутринта, последният етап от пътешествието Запитах се как ли бе прекарала Валери свободния си ден…

*****

…. Прелиствах „Phuket Weekly", който намерих в един от салоните на хотела, когато забелязах, че Валери разхожда по протежението на плажа. Малко по-надолу имаше група германци, които се къпеха голи. Тя се поколеба за миг, след което се отправи към мен. Слънцето беше ослепително; беше почти пладне. Така или иначе не можех да се измъкна. Бабет и Леа минаха покрай нас - носеха сакове през рамо, инак бяха също абсолютно голи. Отбелязах този факт, без да реагирам. Затова пък Валери ги проследи с поглед, с любопитство, без да се смущава. Те са настаниха недалеч от германците. „Май ще се изкъпя..." - казах аз. „Аз ще ида малко по-късно..." - отвърна тя. Влязох във водата без усилия. Бе топла, прозрачна, прекрасно спокойна; малки сребърни рибки плуваха близо до повърхността. Беше плитко, на сто метра от брега все още имах дъно. Извадих си инструмента от плувките, затворих очи и си представих Валери, такава каквато я бях видял - с полуразголено котенце под дантелените й гащички. Веднага ми стана, това беше вече нещо; би могло да бъде начало на мотивация. Нали трябва да се живее, да се създават човешки отношения; бях прекалено напрегнат по принцип, и то от дълго време насам. Може би трябваше да предприемам нещо вечер, да играя федербал или да участвам в някой хор, или нещо друго. Единствените жени, за които успявах да си спомня, бяха онези, с които се бях чукал. И това беше все пак нещо; човек си изгражда спомени, за да не бъде съвсем сам в мига на смъртта. Не биваше да мисля така. „Think positive - си казах аз разтревожено, - „Think different". Тръгнах бавно към брега, спирайки на всеки десет метра и поемайки си дълбоко дъх, за да се отпусна. Първото нещо, което осъзнах, когато стъпих на плажа, бе, че Валери беше свалила горнището на банския си. В момента се беше се излегнала по корем върху пясъка, но щеше да се обърне, това беше толкова неизбежно, колкото движението на планетата. Та докъде бях стигнал? Седнах върху плажната кърпа и леко се прегърбих. „Think different " -си повторих. Бях виждал гърди и преди, бях ги галил и близал; но ето че отново бях потресен. Предполагах, че има прекрасни гърди; но беше по-лошо, отколкото си го представях. Не бях в състояние да откъсна поглед от зърната, от ареолите; тя не можеше да не забележи поглед ми; и все пак мълча в продължение на няколко секунди които ми се сториха много дълги. Какво точно става в главите на жените? Приемат толкова лесно условията на играта. Понякога, когато се наблюдават голи от глава до пети в огледало, в погледа им се забелязва някакъв реализъм, хладна преценка на собствените им възможности за прелъстяване, каквато никой мъж няма никога да постигне. Първи сведох поглед аз.

Последва отрязък от време, който не мога да опиша; слънцето печеше все така отвесно, светлината бе изключително ярка. Погледът ми беше втренчен в пясъка, бял и ситен. „Мишел..." - каза тихо тя. Вдигнах рязко глава, сякаш някой ме удари. Очите й, наситенокафяви, потънаха в моите. „Какво имат тайландките повече от западнячките?" - попита тя отчетливо. Още веднъж не издържах на погледа й; гърдите й се повдигаха в ритъма на дишането й; зърната ми се сториха втвърдени. Тук, точно в този миг изпитах желание да отвърна: „Нищо." После ми хрумна една идея, една не много сполучлива идея.

-          Има статия по този въпрос, нещо като рекламен репортаж... - подадох й „Phuket Weekly".

-          „Find your longlife companion... Well educated Than ladies", това ли е?

-          Да, по-надолу има интервю.

Шам Сауонаси, с черен костюм и тъмна вратовръзка, отговаряше на десетте въпроса, които всеки има право да си постави („ Ten questions you could ask"), върху организацията на агенцията „Heart to Heart" която управляваше.

„There seems to be - отбелязваше г-н Сауонаси - a near-perfect match between the Western men, who are unapppreciated and get no respect in their own countries, and the Than women, who would be happy to find someone who simply does his job and hopes to come home to a pleasant family life after work. Most Western women do not want such a boring husband.

One easy way to see this - продължаваше той - is to look at any publication containing „personal" ads. The Western women want someone who looks a certain way, and who has certain „social skills", such as dancing and clever conversation, someone who is interesting and exciting and seductive. Now go to my catalogue, and look at what the girls say they want. It is all pretty simple, really. Over and over they state that they are happy to settle down FOREVER with a man who is willing to hold down a steady job and be a loving and understanding HUSBAND and FA THER. that will get you exactly nowhere with an American girl!

As Western women - заключваше той доста нахално, - do not appreciate men, as they do not value traditional family life, marriage is not the right thing for them to do. I am helping modern American women to avoid what they despise." (Изглежда, че западните мъже, които не са ценени и не получават заслуженото уважение в страните си, си пасват идеално с тайландките, които са щастливи да намерят някого, който просто си върши работата и се надява да се прибере вечер след нея в приятна семейна обстановка. Повечето западнячки не желаят такива скучни съпрузи. За да се убедите в това, стига да погледнете „личните" обяви в което и да е списание. Западните жени търсят мъж, който изглежда по определен начин, който притежава определени „социални умения", който може да танцува, да води умни разговори, някой, който е интересен, забавен и привлекателен. Обърнете се към моя каталог и вижте какво искат момичетата. То е всъщност много просто. Непрекъснато повтарят, че искат да се установят ЗАВИНАГИ с човек, който има постоянна работа, който е любящ и разбиращ БАЩА и СЪПРУГ. Това не би ви довело доникъде с американските момичета! Тъй като западните жени не ценят мъжете, защото нямат отношение към традиционния семеен живот, женитбата за тях не е най-доброто. Аз само помагам на западнячките да избегнат онова, което презират)

-          Всъщност това, което казва, е логично... - отбеляза Валери с тъга.

-          За тези неща има пазар, несъмнено... - Тя остави списанието и се замисли. Точно в този момент покрай нас мина Робер, вървеше по протежение на плажа с ръце, скръстени на гърба, с мрачен поглед. Валери рязко изви глава в противоположната посока.

-          Този тип не ми харесва... - промърмори тя раздразнено.

-          Никак не е глупав... - казах с безразличие.

-          Не е глупав, но не ми харесва. Прави всичко възможно, за да шокира хората, да им стане несимпатичен; това не ми харесва. Вие поне се опитвате да се приспособите.

-          Така ли? - погледнах я аз учудено.

-          Да. Естествено, вижда се, че ви е трудно, не сте за този вид пътешествия, но поне се опитвате. Мисля, че всъщност сте мило момче.

В този миг можех и трябваше да я взема в прегръдките си, да погаля гърдите й, да я целуна по устата; но колкото и да е тъпо, се въздържах. Следобедът се проточи. Слънцето напредваше над палмите; ние разменяхме незначителни фрази.

За новогодишната вечеря Валери бе облякла дълга рокля от някаква много мека зелена материя, леко прозрачна, с бюстие, което разкриваше доста гърдите й. След десерта на терасата засвири оркестър с един странен възрастен певец, който изпълняваше носово slow-rock-а на Боб Дилън. Бабет и Леа се бяха явно приобщили към немската група, чувах възклицанията им оттам. Жозет и Рьоне танцуваха, нежно прегърнати, като сладки мечета. Нощта беше гореща, нощните пеперуди се трупаха по разноцветните лампиони на балюстрадата. Чувствах се потиснат, пиех уиски след уиски.

-          Това, което казва онзи тип в интервюто в списанието...

-          Да... - Валери вдигна очи към мен; бяхме седнали един до друг върху една плетена пейка. Гърдите й, изпълнили кръглите чашки на бюстието й, приличаха на поднесен в опаковка подарък. Беше гримирана; дългите й, пуснати свободно коси се развяваха върху раменете й.

-          Мисля, че това важи най-много за американките. При европейките не е точно така.

Тя направи недоверчива гримаса, мълчеше. Явно щеше да е по-добре да я поканя на танц. Изпих още едно уиски, облегнах се на облегалката, поех дълбоко въздух.

Когато се събудих, салонът беше почти празен. Певецът продължаваше да тананика на таи под ленивия акомпанимент на барабаниста; вече никой не ги слушаше. Германците се бяха изпарили, но Бабет и Леа водеха оживен разговор с двама италианци, изникнали Бог знае откъде. Валери си беше отишла. Беше три часът през нощта местно време; 2001-а година беше току-що започнала. В Париж тя щеше да настъпи след три часа, в Техеран беше точно полунощ, а в Токио - пет часът сутринта. Човечеството във всичките си разновидности, навлизаше в третото хилядолетие; що се отнася до мен, бях пропуснал своето влизане в него.

***************

…През следващите два дни останах окопан в бунгалото си. От време на време излизах, криейки се зад оградите, отскачах до минимаркета, за да си купя шам-фъстьк и бутилки „Меконг". Не можех да си представя да срещна отново Валери, на сутрешна закуска или на плажа. Има неща, които човек може да направи, и други, които му се струват много трудни. Постепенно всичко ставаше все по-трудно; животът се свежда до това.

*********

… Жан-Ив и Валери бяха част от едно междинно поколение, за което бе все още трудно да си представи кариера извън дадено предприятие или в краен случай извън обществения сектор; малко по-възрастен от тях, и аз бях горе-долу в същото положение. И тримата бяхме уловени в една социална система, като насекоми в парче кехлибар; нямахме никаква възможност за връщане назад.

*******

… Предложението излезе от нея в началото на юни. Бяхме се любили през по-голямата част от следобеда -прегърнати сред чаршафите, ние правехме дълги паузи, после тя ме любеше с ръка или с уста, преди да проникна в нея, нито тя, нито аз бяхме стигнали до оргазъм, при всяко нейно докосване аз бях готов без проблеми, а котенцето й беше през цялото време влажно. Чувстваше се добре, виждах това, успокоение бе завладяло погледа й. Към девет часа ми предложи да вечеряме в един италиански ресторант близо до парка „Монсури". Нощта още не беше напълно паднала; времето беше много меко. Трябваше да мина покрай къщи след това, ако исках както обикновено да отида на работа с костюм и вратовръзка. Келнерът ни донесе два коктейла по рецепта на ресторанта.

- Знаеш ли, Мишел... - каза ми тя, след като той се отдалечи, - защо не се настаниш у дома. Мисля, че ме ни е нужна повече тази комедия на независимост. Или, ако предпочиташ, можем да наемем заедно апартамент.

Да, в известен смисъл предпочитах; щях да имам повече чувството за ново начало, да речем. За първо начало, по-точно казано, що се отнасяше до мен, пък за нея в крайна сметка. Човек свиква с изолацията и независимостта и това не е непременно добър навик. Ако исках да изживея нещо, приближаващо се до семейството, явно моментът беше сега. Естествено, познавах неудобствата на формулата; знаех, че желанието се износва по-бързо при установените двойки. Но то се износва така и така, това е законът на живота и тогава е може би възможно да се постигне друг вид съюз - много хора са си го мислели независимо от всичко. Във всеки случай тази вечер желанието ми към Валери далеч не се беше износило. Преди да тръгна, я целунах по устата; тя разтвори широко устните си, отдавайки се изцяло на целувката. Пъхнах ръка в анцуга й, в гащичките й и положих длани върху дупето й. Тя отдръпна лице и огледа улицата наляво и надясно -беше напълно пуста. Коленичи на тротоара, отвори ципа ми, взе в устата си члена ми. Облегнах се на оградата на парка, бях готов да се изпразня. Тя отдръпна устата си и продължи с двата си пръста, пъхна другата ръка в панталона ми и започна да гали тестикулите ми. Затвори очи; изпразних се върху лицето й. В този миг ми се стори, че ще избухне в сълзи, но не го стори, само облиза спермата, която се стичаше по бузите й.

Още на другата сутрин започнах да пускам обяви; търсех нещо по-скоро на юг предвид работата на Валери. След една седмица намерих - беше голям четиристаен апартамент на трийсетия етаж в небостъргача „Опал", близо до Порт дьо Шоази. Дотогава не бях имал хубав изглед към Париж, не го бях и търсил чак толкова, честно казано. В момента на пренасянето си дадох сметка, че не държа на нищо в апартамента си. Бих могъл да извлека от това известна радост, да изпитам нещо като опиянение от независимостта си; а аз, напротив, дори леко се изплаших. Могъл съм значи да живея четирийсет години, без да установя дори и най-малка, макар и минимално лична, връзка с някой предмет. Имах общо и за всичко два костюма, които сменях от време на време. Книги да, имах книги, но можех всичките да си ги купя отново, нито една не беше особено ценна или рядка. Няколко жени бяха пресекли пътя ми; не бях запазил никаква снимка, никакво писмо. Нямах и снимки от себе си - от това какъв съм бил на петнайсет, двайсет или трийсет години не пазех никакъв спомен. Нямаше и действително лични книжа - самоличността ми се изчерпваше с няколко документа, които можеха да се поберат лесно в едни  обикновена папка. Погрешно е да се твърди, че човешките същества са уникални, че носят в себе си някаква незаменима особеност; поне що се отнася до мен, не усещах и следа от такава особеност. Най-често напразно се напъваме да различим отделните съдби, отделните характери. Всъщност идеята за неповторимостта на човешката личност е абсурдно помпозна. Човек си спомня за собствения си живот, пише някъде Шопенхауер, малко по-добре, отколкото за роман, прочетен в миналото. Точно така - само малко по-добре.

******

… Тръгнахме си веднага след това. В таксито Вале¬ри седеше неподвижна, смазана. Продължи да мълчи и в асансьора, докато стигнахме апартамента. Едва след като затворихме вратата зад нас, се обърна към мен:

-          Мишел, не ме ли намираш за твърде традиционна?

-          Не, и аз изпитвам ужас от подобни неща.

-          Разбирам, че съществуват палачи - това ме отвращава, но знам, че има хора, които изпитват удоволствие да измъчват други хора; онова, което не разбирам, е съществуването на жертвите. Не мога да разбера как едно човешко същество може да стигне до там, че да предпочита страданието пред удоволствието. Не знам, трябва да бъдат превъзпитани, трябва да бъдат обичани, да бъдат научени на удоволствие.

Повдигнах рамене, за да покажа, че темата е извън моята компетентност - нещо, което ми се случваше сега почти при всички обстоятелства в живота ми. Нещата, които хората правят, онези, които се съгласяват да изтърпят... от това не можеше да се извлече нищо, никакво общо заключение, никакъв смисъл.

Съблякох се мълчаливо. Валери седна до мен на леглото. Усещах, че е още напрегната и погълната от темата.

- Онова, от което се страхувам в цялата тази работа - продължи тя, - е, че няма вече никакъв физически контакт. Всички носят ръкавици и използват уреди. Кожите изобщо не се докосват, няма никакви целувки, никакъв допир, поне някаква ласка. За мен точно обратното на сексуалността.

Беше права, но предполагах, че последователите на СМ намираха своите практики за апотеоз на сексуалността, за нейна върховна форма. Всеки оставаше затворен в собствената си кожа, изцяло отдаден на усещанията си за уникалност; и това беше начин да се погледне на нещата. Едно беше сигурно обаче – тези места ставаха все по-популярни. Никак не ми беше трудно да си представя, че ги посещават момичета като Маржори и Жералдин например, затова пък ми беше трудно да си представя, че са способни на онази степен на непринуденост, необходима за сношението и изобщо за всеки полов контакт.

- По-просто е, отколкото ти се струва... - казах най-сетне аз. - Съществува сексуалност на хора, които се обичат, и сексуалност на хора, които не се обичат. Когато възможността да се отъждествиш с другия изчезне, единственият начин остава страданието - и жестокостта.

Валери се сгуши в мен. „Живеем в странен свят..." -каза тя. В известен смисъл беше останала наивна, предпазена от човешката действителност благодарение на безумното си работно време, което й даваше възможност само да напазарува, да си почине и да отиде отново на работа. Добави: „Не ми харесва светът, в който живеем."

*******

… Месец август беше току-що настъпил в Париж; дните бяха горещи, дори задушни, но хубавото време не се задържаше - след ден-два се разразяваше буря и въздухът веднага се освежаваше. После слънцето се връщаше, градусите на термометъра и степента на замърсяване започваха отново да се качват. Честно казано, тези неща не ме вълнуваха особено. Бях се отказал от пийп шоуто, откакто се бях запознал с Валери; също така се бях отказал, и то от години, от града като приключение. За мен Париж не е бил никога празник, а и не виждах причина тепърва да стане такъв. Преди десет-петнайсет години, когато започвах работа в Министерството на културата, ходех по заведения или барове, които бяха задължителни; от тях ми беше останал спомен за лека, но непрекъсната тревога. Нямах какво да кажа, чувствах се абсолютно неспособен да подхвана разговор с когото и на било; не можех и да танцувам. При тези обстоятелства започнах да се пропивам. Алкохолът никога не ме е разочаровал, нито в един момент от живота ми, винаги ми е бил вярна опора. След десетина джин-тоника ми се е случвало понякога - доста рядко, най-много четири или пет пъти - да събера необходимата енергия, за да убедя някоя жена да сподели леглото ми. Резултатът беше, общо взето, разочароващ, ме ми ставаше и след няколко минути заспивах. По-късно открих съществуването на виаграта; прекомерната употреба на алкохол доста неутрализираше действието на препарата, но с увеличаване на дозите вероятността да се получи нещо не бе изключена. Самата игра обаче не си заслужаваше усилията. Всъщност преди Валери не бях срещал момиче, което да може да стъпи на малкия пръст на тайландските проститутки, може би само като много млад, с момичета на шестнайсет или седемнайсет години, бях успял да изпитам нещо. Но в културните кръгове, в които се движех, положението бе катастрофално. Тези момичета не се интересуваха изобщо от секс, а само от прелъстяването - и то от елитарното прелъстяване, което си е пълен боклук и поради планирането му във времето всъщност съвсем не е еротично. В леглото просто не бяха способни на нищо. Или им трябваха фантазми, куп досадни кичозни сценарии, чието споменаване само беше достатъчно, за да ме отврати. Обичаха да говорят за секс, без съмнение, това беше даже единствената им тема за разговор, но им липсваше и капка истинска чувствена невинност. И мъжете не струваха повече; това е типична френска склонност - да се говори за секс по повод и без повод, без никога да се прави; това започваше сериозно да ми тежи.

В живота може да се случи всичко, но най-вече може да не се случи нищо. Този път обаче в моя живот се беше случило нещо - бях си намерил любима и тя ме правеше щастлив. Нашият август месец беше много нежен. Еспиталие, Льоген и по принцип всички шефове в „Орор" бяха излезли в отпуска. Валери и Жан-Ив се бяха договорили да оставят важните решения за след Куба, в началото на септември; беше миг на отдих, период на спокойствие. „Най-сетне се реши да отиде на проститутка - съобщи ми Валери, - отдавна трябваше да го направи. Сега пие по-малко и е по-спокоен."

-          Доколкото си спомням, проститутките не са голяма работа.

-          Да, ама това е по-различно. Става дума за момичета, които действат по интернета. Доста млади, често студентки. Взимат малко клиенти, подбират и не го правят само заради парите. Не знам, но той ми каза, че не било лошо. Ако искаш, някой ден можем  да опитаме. Някое бисексуално момиче за двама ни, знам, че това побърква мъжете, пък и мен също, всъщност аз доста си падам по момичетата.

Не го направихме това лято, но самият факт, че ми го предложи, беше изключително възбуждащ. Имах късмет. Тя познаваше различните неща, които запазват желанието на мъжа - е, може би не изцяло, това не е възможно, но да речем, които го поддържат в достатъчна степен, за да се люби от време на време, в очакване на края. Да познаваш тези неща всъщност не е кой знае какво, толкова е лесно, толкова смешно и лесно; но тя обичаше да ги прави, намираше удоволствие в тях, радваше се, когато виждаше как удоволствието се разраства в погледа ми. Често в ресторантите, връщайки се от тоалетната, тя слагаше на масата гащите си, които току-що бе свалила. Обичаше след това да пъхне ръката си между краката ми, за да се наслади на ерекцията ми. Понякога разкопчаваше дюкяна ми и ми правеше чекия под прикритието на покривката. Сутрин също, когато ме будеше с минет и ми подаваше чаша кафе, преди да го поеме отново в устата си, аз изпитвах главозамайващи пориви на благодарност и нежност. Знаеше да спре точно преди да се изпразня, можеше да ме държи на границата часове наред. Живеех в игра, една възбуждаща и нежна игра, единствената игра, която остава на възрастните; прекосявах един свят на леки желания и безкрайни мигове на удоволствие…

*****

… Поръчах си коктейл и бавно му се наслаждавах на балкона. Валери се печеше на слънце, топваше се от време на време в басейна и в мига, в който влизах, за да си полегна, забелязах, че е подхванала разговор с германката.

Тя се качи в стаята към шест часа; бях заспал на¬сред четенето. Махна банския си костюм, взе си душ и дойде при мен с пешкир около кръста; косите й бяха леко влажни.

-          Ще кажеш, че това е идея-фикс, но разпитах германката, за да разбера с какво чернокожите са по-добри от белите. Ами да, прави впечатление, че белите жени предпочитат да спят с африканци, а белите мъже с азиатки. Трябва да разбера защо, важно е за работата ми.

-          Има бели мъже, които харесват негърките... – отбелязах аз.

-          Това е по-рядко, сексуалният туризъм е много по-малко разпространен в Африка, отколкото в Азия. Всъщност изобщо туризмът.

-          Какво ти отговори тя?

-          Обичайното - чернокожите са по-малко напрегнати, по-мъжествени, имат чувство за празник; знаят как да се забавляват, без да изпадат в крайности, не ти създават проблеми.

Този отговор на младата германка беше, вярно, банален, но очертаваше основата за една правдоподобна теория - накратко, белите бяха потиснати негри, които се стремяха да намерят загубената си сексуална невинност. Естествено, това не обясняваше тайнственото привличане, което упражняваха азиатките, нито сексуалния авторитет, с който според свидетел се ползваха белите в Черна Африка. Затова очертах основите на друга теория, по-сложна и по-съмнителна - с една дума, белите искат да са мургави и да научат негърските танци; черните искат да са със светла  кожа и с прави коси. Цялото човечество клони към метизацията и всеобщо обезличаване; като начало използва най-елементарното средство - сексуалността.

Единственият, който е довел процеса докрай, е Майкъл Джексън - той не е вече нито бял, нито черен, нито млад, нито стар; дори в известен смисъл не е вече нито мъж, нито жена. Никой не може истински да си представи интимния му живот; проумял категориите на обикновеното човечество, той е успял да излезе извън техните рамки. Затова и може да бъде смятан за звезда, дори за най-голямата звезда - всъщност първата в историята на света. Всички останали - Рудолф Валентино, Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Мерилин Монро, Джеймз Дийн, Хъмфри Богарт - могат да бъдат смятани най-много за талантливи артисти, които само са възпроизвеждали човешката участ, пресъздавали са я естетически; Майкъл Джексън е първият, който се е опитал да отиде малко по-далеч.

Това беше привлекателна теория и Валери ме изслуша внимателно; самият аз обаче не бях истински убеден. Бихме ли могли да заключим, че първият киборг, първият човек, който приеме да имплантират в мозъка му частица изкуствен разум, който да е от извънземен произход, ще стане моментално звезда? Вероятно да, но това беше вече извън темата. И макар да беше звезда, Майкъл Джексън със сигурност не беше секс символ; ако искаха да предизвикат масово движение на туристи, което би оправдало големите инвестиции, трябваше да се обърнат към примитивните сили на привличане…

******

… Всички се бяха събрали край басейна и съзерцаваха слънцето, което залязваше над залива. Близо до брега бавно ръждясваха останки от кораб. Други, по-малки корабчета плаваха сякаш на място във водата; всичко това създаваше впечатление на изоставеност. От улиците под нас не се разнасяше никакъв шум; няколко фенера колебливо светнаха. На масата на Жан-Ив седеше човек на около шейсет години, с мършаво, изхабено лице и мизерен вид; и един друг, много по-млад, най-много на трийсет години, в когото разпознах управителя на хотела. Бях го наблюдавал на няколко пъти следобеда, разхождаше се нервно около масите, притичвайки от едно място на друго, за да провери всички ли са обслужени; лицето му изглеждаше подядено от непрекъснато безпокойство, без повод. Като ни видя, той стана, донесе два стола, повика келнера, осигури незабавното му идване; после хукна към кухнята. Старият човек хвърли безнадежден поглед към басейна, към двойките, настанени около масите, и явно към света изобщо. „Бедният кубински народ -продума той след дълго мълчание. - Вече нямат какво да продават, с изключение на телата си." Жан-Ив ни обясни, че живее наблизо и че е бащата на управителя на хотела. Бил участвал в революцията преди повече от четирийсет години, бил в първите военни батальони, които преминали на страната на въстанието на Кастро. След войната работил в завода за никел в Моа, първо като обикновен работник, после като главен майстор и накрая - след като завършил следването си - като инженер. Положението му на герой от революцията позволило на сина му да получи важен пост в туристическата промишленост.

- Провалихме се - каза той с глух глас, - и заслужихме провала си. Имахме много достойни ръководители, изключителни хора, идеалисти, за които доброто на родината бе преди личния им интерес. Спомням си за il commendante Че Гевара в деня, когато дойде да открие завода за какао в нашия град; виждам отново смелото му, честно лице. Никой никога не можа да каже, че il commendante се е обогатил, че е търсил облаги за себе си и за семейството си. Такъв беше случаят и с Камило Сиенфуегос, и с всичките ни революционни ръководители, дори и с Фидел - Фидел обича властта, това е сигурно, иска всичко да е под него; надзор; но е безкористен, не притежава великолепни резиденции, нито има сметки в Швейцария. Та така, Че беше тук, откри завода, произнесе реч, с която призоваваше кубинския народ след въоръжената борба за независимост да спечели мирната битка на производството; това беше малко преди да замине за Конго. Можехме прекрасно да спечелим тази битка. Тук е много плодороден район, земята е богата, вода има достатъчно, какво не вирее тук - кафе, какао, захарна тръстика, най-различни екзотични плодове. Почвата е богата на никелова руда. Имахме свръхмодерен завод, построен с помощта на руснаците. Само за шест месеца производството спадна наполовина от нормалното - всички работници крадяха шоколад, необработен и на плочки, раздаваха го на семействата си, препродаваха го на чужденци. И това се повтори във всички заводи, в цялата страна. Когато нямаше какво да крадат, работниците работеха лошо, бяха мързеливи, винаги болни, отсъстваха за щяло и нещяло. Години наред се опитвах да им говоря, да ги убедя да се постараят малко за доброто на страната - срещнах само разочарование и провал…

*****

… Не си спомням вече продължението на вечерта, сигурно съм заспал. Когато се събудих, бях изтегнат върху кревата си, Валери, легнала гола до мен, дишаше равномерно. Събудих я, като мръднах, за да взема пакета си с цигари.

-          Доста се натряска вчера ...

-          Да, но онова, което казах на Жан-Ив, беше сериозно.

-          Мисля, че и той го възприе така... - Тя погали корема ми с върха на пръстите си. - Освен това мисля, че си прав. Наистина, сексуалното освобождаване на Запад си изпя песента.

-          Знаеш ли защо?

-          Не... - Тя се поколеба и добави: - Не, всъщност наистина не знам.

Запалих цигара, облегнах се на възглавниците и казах: „Направи ми минет." Тя ме погледна изненадано, но сложи ръка на торбичките ми и приближи уста. „Ето" - извиках аз с тържествуваща физиономия. Тя спря и ме изгледа с изненада. „Виждаш ли, аз ти казвам: „Направи ми минет" - и ти ми го правиш. Но ти самата нямаше желание."

-          Не, не се сетих за това; но то ми доставя удоволствие.

-          Именно това е учудващото при тебе – ти обичаш да доставяш удоволствие. Да предлагаш тялото си като приятен обект, да доставяш удоволствие безкористно - именно това западняците не умеят вече да правят. Те са загубили изцяло чувството за даряване. Колкото и да се напрягат, те не успяват вече да възприемат секса като нещо естествено. Не само се срамуват от собственото си тяло, което не е на висотата на стандартите, наложени от порното, но поради същите при чини не изпитват вече никакво влечение към тялото на другия. Не е възможно да се прави любов без някакво отдаване, тя е приемане, поне временно, на състоянието на зависимост и на слабост. Екзалтацията на чувствата и обсебеността от секса имат един и същ произход - и двете произлизат от частичната забрава за себе си; това е област, в която не можеш да се осъществиш, без да изгубиш себе си. Ние сме станали студени, рационални, с прекалено съзнание за индивидуалното си съществуване и правата си; желаем преди всичко да избегнем отчуждението и зависимостта; освен това сме обсебени от собственото си здраве и хигиената - а те съвсем не са идеалните условия, за да правиш любов. При това положение професионализацията на секса на Запад е станала неизбежна. Естествено, има и СМ. Това е един чисто разумен свят, с точни правила, с предварително договорени споразумения, Мазохистите се интересуват единствено от собствените си усещания, опитвайки се да разберат докъде могат да стигнат в болката, малко като спортистите ни крайностите. Садистите, това е друга работа, те стигат възможно най-далеч, изпитват желание да унищожават - ако можеха да обезобразяват и да убиват, щяха да го направят.

-          Дори нямам желание да си припомням – каза тя, потръпвайки, - това наистина ме отвращава.

-          Защото си останала сексуална по животински. Всъщност ти си нормална, не приличаш на западнячките. Организираният с всичките му правила СМ може да привлече само изискани, рационални хора, които са загубили вкус към секса. За останалите има само едно разрешение - порнопродуктите, секс с професионалистки; а ако искат истински секс - страните от Третия свят.

-          Добре... - тя се усмихна. - Мога ли сега да продължа с минета?

Отпуснах се на възглавниците и й се оставих. Смътно съзнавах в този момент, че съм попаднал в същността на нещо - бях убеден, че в икономически план съм прав, предвиждах потенциална клиентела от 80 % възрастни западняци, но знаех, че понякога на хората им е трудно да приемат простите идеи…

*****

…Случаят с арабските страни се уреди много бързо. Като се има предвид неразумната им религия, всякакви сексуални дейности изглеждаха изключени. Следователно туристите, които избираха тези страни, трябваше да се задоволят със съмнителните удоволствия от приключенията. Жан-Ив бе решил тъй и тъй да продаде Агадир, Монастир и Джерба, които имаха прекалено голям дефицит. Оставаха две места, които можеха спокойно да попаднат в рубриката „Приключение". В Маракеш туристите щели да пояздят малко камили. А в Шарм ел-Шейк можели да наблюдават червените риби или да правят екскурзии до Синай, до мястото на пламтящата къпина, там, където на Мойсей „му гръмнали бушоните" според образното изказване на един египтянин, с когото се. бях запознал преди три години на една екскурзия с фелука в Долината на царете. „Безспорно - подчерта с възклицание той, - купчината от камънаци тук прави впечатление!... Но да заключиш от това, че Бог е един-единствен..." Този интелигентен и често забавен човек ме беше харесал, вероятно защото бях единственият французин от групата и защото поради неведоми културни или сантиментални причини изпитваше отколешна страст, всъщност станала чисто теоретическа, към Франция. Заговаряйки ме, той буквално осмисли ваканцията ми. На около петдесетина години, винаги изрядно облечен, много мургав, той имаше малки мустаци. Биохимик по образование, емигрирал в Англия веднага след следването си, той беше постигнал там блестящи успехи в областта на генното инженерство. На посещение в родната си страна, към която, както твърдеше, обичта му бе останала непокътната, той не намираше достатъчно силни думи, за да заклейми исляма. Най-вече се опитваше да ме убеди, че египтяните не са араби. „Само като си помисля, че тази страна е изобретила всичко!... - възклицаваше той, сочейки към долината на Нил. - Архитектурата, астрономията, математиката, селското стопанство, медицината (малко преувеличаваше, но нали беше ориенталец, а и трябваше бързо да ме убеди)... И след появата на исляма - нищо. Абсолютна интелектуална пустош, тотална бездна. Превърнахме се в страна от въшлясали просяци. Просяци, пълни с въшки, това сме ние. Измет, измет!... (Той прогони с яден замах няколко хлапета, дошли да просят стотинки.) Трябва да помните, cher monsieur (говореше свободно пет чужди езика - френски, немски, английски, испански и руски), че ислямът се е родил насред пустинята, сред скорпиони, камили и диви зверове от най-различен вид. Знаете ли как наричам аз мюсюлманите? Сахарска гмеж. Това е единственото наименование, което заслужават. Нима можете да си представите ислямът да се роди в едно толкова великолепно място? (Той посочи отново долината на Нил, с истинско вълнение.) Не, monsieur. Ислямът можеше да се роди само в тъпата пустиня, сред мръсните бедуини, които са нямали друга работа - с извинение - освен да ебат камилите си. Колкото повече една религия се приближава до монотеизма - помислете само, cher monsieur, - толкова по-безчовечна и жестока е тя; а от всички религии ислямът е тази, която налага възможно най-радикалния монотеизъм. Той е белязан от самото си зараждане от поредица непрекъснати завоевателни войни и кланета; докато той съществува, на света няма да има никога разбирателство. Както и никога на ислямска земя няма да има място за ума и таланта; и ако съществуват все пак математици, поети, арабски учени, то е само защото са изгубили вярата си. Четейки самия Коран, на човек не може да не му направи впечатление досадният тавтологичен дух на това произведение: „Няма друг Бог освен самия Бог" и т.н. Съгласете се, че така не се стига далеч. Това съвсем не е опит за абстракция, както понякога считат, - преминаването към монотеизма е само порив към оскотяването. Забележете, че католицизмът, една проницателна религия, която уважавам, защото е знаела какво приляга на човешката природа, се е отделил бързо от монотеизма, наложен му от първоначалната доктрина. Чрез догмата за Троицата, боготворенето на Дева Мария и на светците, признаването на ролята на силите на ада, възхитителното изобретение на ангелите, той постепенно възстановява истинския политеизъм; и само при това условие е успял да покрие земята с безброй чудеса на изкуството. Един-единствен Бог! Какъв абсурд! Какъв безчовечен и смъртоносен абсурд!... Един каменен бог, cher monsieur, един кървав и завистлив бог, който не биваше никога да преминава границите на Синай. Като се замисли човек, колко по-дълбока, човечна и мъдра е била нашата египетска религия... А жените ни! Колко красиви са били жените ни! Спомнете си за Клеопатра, която е покорила великия Цезар. Погледнете какво е останало днес от всичко това (той махна напосоки към две жени с фереджета, които се придвижваха с мъка, носейки два вързопа стока)... Буци. Огромни, безформени буци лой, които се прикриват под тези парцали. След като се омъжат, не мислят за нищо друго освен за ядене. Плюскат, плюскат, плюскат!... (Лицето му се изкриви в изразителни гримаса, напомняща на Луи дьо фюнес.) Не, повярвайте ми, cher monsieur, пустинята ражда само изместени и кретени. Посочете ми някого във вашата благородна западна култура, - на която междувпрочем аз се възхищавам, която уважавам, - когото да е привличала пустинята? Само педерасти, авантюристи и мръсници. Като онзи смешен полковник Лорънс, хомосексуалист, декадент, мелодраматичен позьор. Като вашия отвратителен Анри дьо Монфрейд, готов на всякакви компромиси, безскрупулен трафикант. Нищо голямо, нито благородно, нищо щедро, нито здраво, нищо, което да може да тласне човечеството към прогрес или да му помогне да превъзмогне себе си…

******

… Лично аз нямах възражения сексуалността да навлезе в пазарната икономика. Съществуват различни начини да се правят пари, честни и непочтени, интелектуални и точно обратното, брутално физически. Можеш да направиш пари с интелигентност, с талант, със сила или със смелост, дори и с красота; можеш да ги направиш и най-банално - с късмет. Най-често парите идват по наследство, както в моя случай; тогава проблемът се прехвърля върху предшестващото поколение. Най-различни хора се бяха сдобили с пари на тази земя -бивши първокласни спортисти, гангстери, художници, манекени, актьори; голям брой предприемачи и умели финансисти; няколко техници също, по-рядко изобретатели. Парите се получаваха понякога механично, по силата на натрупването; или обратно, със смел удар, увенчан с успех. Във всичко това нямаше никакъв смисъл, но то говореше за голямо разнообразие. В противовес на него критериите на сексуалния избор бяха прекалено прости и се свеждаха до младостта и физическата красота. Тези характеристики имаха несъмнено цена, но не безкрайна цена. Естествено, през миналите векове положението е било различно, във времената, когато сексуалността е била все пак свързана главно с възпроизвеждането. За да се поддържа генетическото качество на вида, човечеството е трябвало да се съобразява предимно със здравето, със силата, с младостта, с физическата издръжливост - красотата е била просто практично съчетание на всичко това. Днес даденостите се бяха променили - красотата бе запазила стойността си, но тази стойност носеше приходи, тя беше нарцистична. И ако наистина се налагаше сексуалността да влезе в сектора на обмяна на стоки, несъмнено най-доброто разрешение беше да се прибегне до парите, този универсален посредник, който позволяваше да се осигури точен еквивалент на интелигентността, на таланта, на техническите умения; който беше вече позволил да се постигне съвършена стандартизация на мнения¬та, на вкусовете, на различните начини на живот. За разлика от аристократите, богаташите нямаха никакви претенции да са от различно естество в сравнение с останалата част от населението; те просто имаха претенции да са по-богати. С абстрактната си същност парите представляваха понятие, в което не се намесваха нито расата, нито физиката, нито възрастта, нито умът или изискаността - в действителност нищо друго освен самите пари. Моите европейски прадеди се бяха трудили много векове наред; те се бяха наели да завладеят и после да променят света и бяха успели донякъде. Бяха го сторили от икономически интерес, от любов към труда, но и защото са вярвали в превъзходството на своята цивилизация - те измислиха мечтата, прогреса, утопията, бъдещето. Това съзнание за цивилизационна мисия се бе изпарило в течение на XX век. Европейците, поне някои от тях, продължаваха да работят, да работят усилено понякога, но го правеха от интерес или от невротична привързаност към задачата си; невинното съзнание за естественото им право да владеят света и да определят историята беше изчезнало. В резултат на натрупаните усилия Европа продължаваше да бъде богат континент; такива качества като ум и упоритост, които моите прадеди бяха проявили, аз явно не бях наследил. Състоятелен европеец, аз можех да получа на ниска цена в други страни храна, услуги и жени; упадъчен европеец, съзнаващ своята близка смърт и възприел безрезервно егоизма, аз не виждах никаква причина да се лиша от тази възможност. Същевременно обаче осъзнавах, че подобно положение е неудържимо, че хора като мен не са способни да осигурят оцеляването на обществото, че са просто недостойни да живеят. Щяха да настъпят преобразования, те вече настъпваха, но аз не успявах да се почувствам наистина въвлечен в тях; единствената ми мотивация, истинската, беше да се измъкна възможно най-бързо от цялата тази боза. Ноември беше студен и мрачен; в последно време не четях вече така усилено Огюст Конт. Най-голямото ми развлечение в отсъствие на Валери беше да наблюдавам движението на облаците през стъклото на прозореца. В края на следобеда се появяваха огромни пасажи от скорци над Жантийи, които чертаеха в небето наклонени и спираловидни фигури; изкушавах се да вложа някакъв смисъл в тях, да ги тълкувам като предвестници на края на света…

*****

… В живота си бях познал страданието, гнета, страха, но скуката не ме бе спохождала никога. Нямах никакви възражения срещу вечното, тъпо повторение на същото. Естествено, не си правех илюзии, че ще се стигне дотам; знаех, че нещастието е непоклатимо, изобретателно и упорито; но това беше поне перспектива, която не ми вдъхваше ни най-малко безпокойство. Като дете можех да прекарам часове да броя стръкчетата детелина на поляната - така и не намерих никога в течение на няколкогодишни търсения четирилистна детелина; не изпитвах разочарование, нито горчивина от това; със същия успех можех и да броя стръкчетата трева - всички тези стръкчета детелина ми изглеждаха със своите три листа безкрайно еднакви, безкрайно прекрасни. Веднъж, бях на дванайсет години, се изкатерих по един електрически стълб високо в планината. По време на цялото изкачване не бях погледнал надолу. Когато стигнах горе, на платформата, ми се стори твърде сложно и опасно да сляза долу. Планинските вериги се простираха, докъдето стигаше погледът ми, увенчани с вечни снегове. Щеше да бъде много по-просто да си остана, където бях, или да скоча. Бях възпрян, in extermis, от мисълта, че ще се размажа; но иначе мисля, че бих могъл вечно да се наслаждавам на полета си…

*****

… Опитах една лъжица от пилешкото къри със зелени подправки; можеше да се измисли нещо с манго. Жан-Ив вдигна замислено глава. Погледнах Валери – беше добра хищница, по-умна и ожесточена от мен; беше ме избрала да споделя бърлогата й. Може да се предполага, че човешките общества се крепят ако не на общата воля, то поне на консенсуса - понякога определян в западните демокрации от журналистите с напълно ясни политически позиции като вял консенсус. Аз самият, човек с доста вял темперамент, не бях направил нищо, за да променя този консенсус; идеята за обща воля ми изглеждаше по-малко вероятна. Според Имануел Кант човешкото достойнство се състои в това да се подчиняваш на закона само тогава, когато самият ти можеш да се считаш за законодател; подобна странна фантазия не ми бе хрумвала никога. Аз не само че не гласувах, но и никога не бях възприемал изборите като нещо повече от отлични телевизионни шоута - в които, откровено казано, любимите ми актьори бяха политолозите; Жером  Жафре особено ми доставяше истинско удоволствие. Да имаш отговорности в политиката ми се струваше труден занаят, техничарски, изхабяващ; на драго сърце бих делегирал пълномощията си, каквито и да бяха те. През младостта си бях срещал активисти, които смятаха за необходимо да тласнат развитието на обществото в една или друга посока; не изпитвах към тях нито симпатия, нито уважение. Дори започнах постепенно да им нямам вяра - начинът, по който се интересуваха от общите каузи, това, че гледаха на обществото като на заинтересована страна, бяха доста съмнителни. В какво лично аз можех да упрекна Запада? В нищо особено, но пък не бях кой знае колко привързан към него (и ми е все по-трудно да разбера как е възможно да си по-скоро привързан към идея, към страна или към друго такова общо нещо, отколкото към човек). Животът на Запад е скъп, времето е студено; проституцията - долнокачествена. Трудно е да се пуши на обществени места, почти невъзможно е да си купиш лекарства или наркотици; работи се много, има коли и шум и безопасността на обществените места не е добре осигурена. Като цяло тези недостатъци съвсем не са малко. Внезапно осъзнах със смущение, че гледам на обществото, в което живея, почти като на природна среда - както, да речем, на саваните или на джунглата, към чиито закони би трябвало да се приспособя. Мисълта, че съм свързан с тази среда, не ми бе хрумвала никога; при мен това беше като атрофия, като отсъствие. Никак не беше сигурно, че обществото ще може да оцелее още дълго с индивиди като мен, но аз можех да оцелея с една жена, да се привържа към нея, да я направя щастлива. В мига, в който хвърлих отново признателен поглед към Валери, чух отляво нещо като щракване. Долових също шум на мотор, който идваше от морето и който бе веднага изгасен. В предната част на терасата едра руса жена се надигна и нададе вик. Тогава се чу кратката пукотевица на първия откос. Тя се обърна към нас с вдигнати към лицето си длани - един куршум беше улучил окото й, орбитата му беше кървяща дупка; после се свлече безшумно. Сега различих нападателите, трима мъже с тюрбани, които напредваха бързо по посока към нас с автомати в ръце. Последва втори откос, малко по-дълъг, шумът от счупени чинии и чаши се смеси с викове на болка. В течение на няколко секунди сме били напълно вцепенени; малцина се сетиха да потърсят убежище зад масите. До мен Жан-Ив нададе кратък вик, бяха го уцелили в ръката. Тогава видях как Валери се свлича бавно от стола си и рухва на земята. Спуснах се към нея и я обгърнах с ръце. От този момент нататък не видях нищо повече. Автоматните откоси следваха един след друг сред тишина, нарушавана само от звъна на чашите; стори ми се безкрайно. Миризмата на барут беше много силна. После настъпи отново тишина. Тогава забелязах, че лявата ми ръка е цялата в кръв; Валери беше вероятно улучена - в гърдите или в гърлото. Лампата до нас беше разбита, тъмнината беше почти пълна. Жан-Ив, проснат на около метър от мен, се опита да се надигне и изстена. В този миг откъм курортния център се разнесе огромна експлозия, която раздра пространството и дълго отеква из залива. В първия миг имах чувството, че са ми се спукали тъпанчетата, но няколко секунди по-късно, така както бях оглушен, чух концерт от ужасяващи, наистина адски викове и писъци на прокълнати…

******

… Няма съмнение, че човек би могъл да продължи да живее, движен единствено от чувството за мъст; много хора са живели по този начин. Ислямът беше съсипал живота ми и без съмнение представляваше нещо, което можех да мразя; през следващите дни се насилвах да изпитвам омраза към мюсюлманите. Удаде ми се доста добре и започнах да следя международните новини. Всеки път, когато научавах, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинка са били застреляни в ивицата Газа, изпитвах тръпка на въодушевление при мисълта, че мюсюлманите са с един по-малко. Да, по този начин беше възможно да се живее.

Една вечер, в кофи шопа на хотела, един йордански бизнесмен ме заговори. Общителен по природа, той предложи да ме почерпи бира; може би хотелското му усамотение бе започнало да му омръзва. „Аз ги разбирам хората, забележете, човек не може да им се сърди... - каза ми той. - Трябва да си признаем, че си го търсехме. Тази земя тук не принадлежи на исляма, няма основание да се харчат стотици милиони за издигането на джамии. Да не говорим за атентата, разбира се..." Забелязал, че го слушам внимателно, той си поръча втора бира и стана по-смел. Проблемът с мюсюлманите - продължи той - бил, че раят, който пророците им обещавали, вече съществувал тук на земята - и на този свят имало места, където свободни, млади и похотливи момичета танцували за удоволствието на мъжете, където човек можел да се опиянява от разни еликсири и да слуша божествена музика; около двайсетина такива места имало в радиус от петстотин метра около хотела. Тези места били леснодостъпни; за да влезеш в тях, не било нужно да изпълниш седемте задължения на мюсюлманина, нито да участваш в свещена война, било достатъчно да платиш няколко долара. За да имаш всичко това, не било необходимо дори да пътуваш, достатъчно било да се снабдиш със сателитна антена. Според него нямаше никакво съмнение, че ислямската система е обречена - капитализмът щял да се окаже по-силен. Младите араби вече мечтаели само за потребление и секс. Няма значение, че понякога твърдели точно обратното, тайната им мечта била да се приспособят към американския модел - агресивността на някои била просто знак за безпомощна завист; за щастие все повече обръщали чисто и просто гръб на исляма. Самият той нямал късмет; сега вече стар човек, той бил принуден да изгради целия си живот около религия, която презирал…

*****

…Щом оставих куфара си върху прашната земя на автобусната гара, разбрах, че съм стигнал края на пътуването си. Един стар мършав наркоман с дълги сиви коси просеше на изхода край въртящата се врата, на рамото му имаше едър гущер. Дадох му сто бати, преди да изпия една бира отсреща, в бара „Хайделберг Хоф". Мустакати германци педерасти друсаха шкембета под ризи на цветчета. До тях три рускини, момичета, стигнали до дъното на курвалъка, се гърчеха под звуците на гето-бластера си; кривяха се и буквално се валяха по земята, тези мръсни малки минетчийки. В продължение на няколкото минути разходка по улиците на града срещнах впечатляващо разнообразие от човешки екземпляри - рапари с каскети, холандци маргинали, кибер пънкари с червени коси, лесбийки австрийки с пиърсинги. Отвъд Патайа няма нищо, тя е нещо като клоака, дъното на отходния канал, в което се отлагат най-разнообразните отпадъци на западната невроза. Дали си хомо или хетеросексуален, или и двете, Патайа е спирката на последния шанс, онази, след която не ти остава нищо друго, освен да се откажеш напълно от желанието. Хотелите, естествено, се различават по степента на удобства и цените си, а също и по националността на клиентите си. Има две големи общности - германците и американците (сред които най-вероятно се прикриват австралийци и новозенландци). Има и доста руснаци, разпознават се по просташкия им вид и по мафиотското им поведение. Има дори и едно заведение, предназначено за французи, казва се „Ма maison”; с не повече от десетина стаи е, но ресторантът е много посещаван. Отседнах там за една седмица, преди да си дам сметка, че не си падам особено по френските наденици и жабешките бутчета, че мога да живея, без да следя по сателита мачовете на френския футболен шампионат, както и без да преглеждам ежедневно културните страници на вестник „Монд". Така и така ми се налагаше да намеря дългосрочен подслон. Валидността на туристическата виза за Тайланд е обикновено един месец, но за да я продължиш, е достатъчно да прекосиш някоя от границите. Няколко туристически агенции в Патайа предлагат еднодневна екскурзия до Камбоджа. След тричасов път с микробус чакаш час-два на опашка на митницата, обядваш в ресторант на самообслужване на камбоджанска територия (цената на обяда е включена в екскурзията, както и бакшишът на митничарите) и после поемаш пътя обратно. Повечето от пребиваващите правят това всеки месец години наред; много по-просто е, отколкото да получиш дългосрочна виза.

Човек не идва в Патайа, за да започне живота си отново, а за да го завърши в прилични условия. Или поне, ако не искаме да сме толкова брутални, за да направи пауза, дълга пауза - която може да се окаже и окончателна. Така го описа един хомосексуалист на около петдесет години, когото срещнах в една ирландска кръчма; кариерата си той бе прекарал като страньор в клюкарската преса и бе успял да задели пари настрана. Преди десет години забелязал, че нещата с него не вървят добре - продължавал да излиза вечер по барове и ресторанти, по обичайните места, но все по-често се връщал вкъщи с празни ръце. Естествено, можел винаги да си плати, но ако ставало дума за плащане, предпочитал да купува азиатците. Извини се за забележката си, надяваше се да не я изтълкувам като расистка. Не, не, разбира се, беше ми ясно: много по-лесно е да платиш на същество, което не прилича на никого от онези, които си могъл да прелъстиш в миналото, което не събужда у теб никакъв спомен. Ако трябва да плащаме сексуалността си, то в известен смисъл е по-добре обектът да е неразличим. Всеки знае, че едно от първите неща, които изпитваме при допира си с друга раса, е тази неразличимост, усещането, че почти всички си приличат физически. Това чувство изчезва след няколко месеца престой - за съжаление, защото отговаря на една реалност: в основата си всички човешки същества си приличат страшно много. Естествено, можем да различим мъжките от женските, можем също така, ако пожелаем, да ги различим по възраст; но всяко по-нататъшно различаване би било проява на известен педантизъм, най-вероятно плод на скуката. Човекът, който се отегчава, създава различия и йерархии, това е неговата отличителна черта. Според Хътчинсън и Ролинз развитието на системи на йерархическо господство при съжителството с животинския свят не отговаря на никаква практическа необходимост, на никакво предимство на естествения подбор; то е просто начин за борба срещу смазващата скука на живота сред природата.

Та така бившият страньор завършваше мирно живота си на педал, купувайки стройни мускулести красавци с мургав тен. Веднъж в годината се връщаше във Франция, за да види семейството си и няколкото си приятели. Сексуалният му живот съвсем не бил толкова бурен, колкото вероятно си го представям, каза ми той; излизал веднъж или два пъти в седмицата, не повече. Бил вече шест години в Патайа; изобилието от разнообразни сексуални предложения, възбуждащи и евтини, водели, колкото и да било парадоксално, до отслабване на желанието. Всеки път, когато излизал, бил сигурен, че ще може да се сношава и смуче с прекрасни млади момчета, които да му правят чекии с много чувство и умение. Напълно спокоен по този въпрос, той подготвял по-добре излизанията си и се възползвал умерено от възможностите. Едва тогава разбрах, че си ме представя като жертва на еротичните ексцесии, характерни за началото на първия престой, че ме възприема като свой хетеросексуален аналог. Не се опитах да го разубедя. Беше дружелюбен, настоя да плати бирите, даде ми няколко адреса за постоянна квартира. Било му приятно да поговори с французин, каза, повечето хомосексуалисти били англичани, имал добри отношения с тях, но от време на време изпитвал желание да говори на своя език. Нямал почти никакви връзки с малката френска общност, която се събирала в ресторанта на „Ма maison”; повечето били еснафи хетеро, тип бивши колониалисти или военни. Ако съм останел в Патайа, сме можели да излезем заедно някоя вечер, естествено, всекиму според вкусовете; остави ми номера на подвижния си телефон. Записах го, знаейки, че никога няма да му се обадя. Беше симпатичен, любезен и дори, би могло да се каже, интересен; но аз вече просто нямах желание за човешки контакти…

******

… Когато любовта изчезне, целият живот става някак банален и по принуда. Поддържаш човешкия си облик, обичайното си поведение, някаква структура; но не влагаш в това, както казват, сърце.

Мотори се спускат по Наклуа Роуд, вдигайки облак прах. Вече е пладне. Прииждайки от крайните квартали, проститутките отиват на работа по баровете в центъра на града. Днес май няма да изляза. Или може би в края на следобеда, за да хапна една супа в някоя от закусвалните около кръстовището.

Когато се откажеш от живота, последните човешки контакти, които остават, са тези с търговците. Що се отнася до мен, те се ограничават в няколко думи, произнесени на английски. Не говоря таи, което издига около мен задушаваща и тъжна бариера. Много е вероятно никога да не разбера истински Азия, но това е без особено значение. Можеш да обитаваш света, без да го разбираш, достатъчно е да си осигуриш храна, ласки и любов. В Патайа според западните критерии, а дори и според азиатските, храната и ласките са евтини. Що се отнася до любовта, трудно ми е да говоря за нея. Сега съм убеден - за мен Валери беше само едно лъчезарно изключение. Тя беше от онези същества, които са способни да посветят живота си на нечие щастие, да превърнат това в своя цел. Подобно явление е загадка. В него се заключват щастието, простотата и радостта; но аз продължавам да не зная нито как, нито защо това може да се случи. А след като не съм разбрал любовта, за какво ми трябва да съм разбрал останалото?

До края ще си остана дете на Европа, на тревогата и на срама; не нося никакво послание на надеждата. Към Запада не изпитвам омраза, най-многото изпитвам огромно презрение. Знам само, че такива, каквито сме, ние всички воним на егоизъм, на мазохизъм и на смърт. Създадохме система, в която стана просто невъзможно да се живее; а на всичкото отгоре продължаваме да я изнасяме.

Вечерта се спуска, гирляндите от многоцветни лампички светват около витрините на баровете за бира. Германците от третата възраст се настаняват там, полагат дебелите си ръце върху бедрото на младата си спътничка. Повече от всеки друг народ те познават тревогата и срама; те изпитват необходимост от крехка плът, от нежна и безкрайно освежителна кожа. Повече от всеки друг народ те познават желанието за собственото си унищожение. При тях рядко ще срещнеш самодоволната и прагматична вулгарност на англосаксонските сексуални туристи, начина, по който сравняват непрекъснато качеството на услугата с цената. Те също така рядко правят гимнастика и поддържат собствените си тела. Обикновено ядат много, пият много бира, трупат вредни тлъстини; повечето са на път да умрат. Често са дружелюбни, обичат да се шегуват, да черпят, да разказват истории - и въпреки това компанията им действа успокоително и тъжно.

Смъртта, нея я проумях сега; не мисля, че ще ми причини особена болка. Познах омразата, презрението, разрухата и други неща; познах дори и кратки мигове на любов. Нищо в мен няма да ме надживее, а и не заслужавам нещо в мен да ме надживее; ще съм бил посредствена личност, от всякаква гледна точка.

Представям си, неизвестно защо, че ще умра посред нощ, и все още изпитвам леко безпокойство при мисълта за страданието, което съпровожда скъсването на връзките с тялото. Трудно ми е да си представя преустановяването на живота като напълно безболезнено и несъзнателно; знам, естествено, че греша, но въпреки това ми е трудно да го повярвам.

Местните ще ме открият след няколко дни, всъщност доста скоро; в този климат труповете бързо започват да вонят. Няма да знаят какво да правят с мен и вероятно ще се обърнат към френското посолство. Не може да се каже, че съм от бедните, затова случаят ще бъде лесно разрешен. Дори ще останат немалко пари в сметката ми; нямам представа кой ще ги наследи, най-вероятно държавата или някакви много далечни роднини.

За разлика от други азиатски народи, тайландците не вярват в призраци и не проявяват особен интерес към труповете; повечето ги погребват направо в общ гроб. Тъй като няма да съм оставил изрични разпореждания, ще направят същото и с мен. Ще съставят смъртен акт, ще направят отметка в гражданския регистър - много далеч оттук, във Франция. Няколко амбулантни търговци, свикнали да ме виждат в квартала, ще поклатят глава. Нов пребиваващ ще наеме апартамента ми. Ще ме забравят. Ще ме забравят бързо.