АЗ

АЗ
Тогава реших да пропиша

неделя, декември 22, 2013

  Улица "Хавър" - Пол Гимар


от мен:
Това намерих за коледно четиво. Този текст (не знам как да го нарека - роман ли, повест ли, новела ли) е предложен на читателите някога, много отдавна, когато повечето от нас не са били родени...
Въпреки, че са минали много години от първото му публикуване, този да го кажа малък роман е толкова хубав, както и някога. Всеки, който обича пълните със значение, красиво подредени думи, дълбокият смисъл от това нареждане, красотата на писания текст и писателското умение ще изпита удоволствие от прочитането...Надявам се с чаша хубава напитка край себе си и приятни мисли в главата...
...Текста е от изданието на "Рива" - 2002 г., а превода е на Лилия Сталева.




На Жан

ПЪРВА ЧАСТ

ЖЮЛИЕН ЛЬОГРИ

... неподвижният наблюдател има едно предимство: той издебва обичайните прояви на живота.
Марсел Еме
„Зелената кобила"



ГЛАВА  I
За не знам кой път мисълта за бягство осени Жюлиен Льогри. Ранният утринен час насърчава безплодните бленувания. Надеждата е ранобудна. Често в този преходен час у него назряваше дръзновеното решение да прекрачи тома и страницата на безличното си съществуване. Той се залъгваше няколко минути с тези смели, но безобидни пориви и скоро ги изоставяше, защото му беше пределно ясно, че няма никаква възможност за бягство.
Както всяка сутрин Жюлиен огледа другарите си по злочестина, търсейки жадно около себе си макар и една искра човешка отзивчивост. Толкова малко би стигнало, за да стопли сърцето му. Той би се задоволил със съвсем мъничко храна, колкото птиче. Но и това, изглежда, бе много. Жюлиен знаеше, че от унилото и морно стадо, което ситнеше, устремено напред, от двете му страни, не трябваше да очаква никакво насърчение към бунт, нито дори едно приятелско или съучастническо кимване. Огромната сграда ги гнетеше с дебелите си стени и стадото знаеше, че при подобни условия понятието бягство е наивно до глупост.
„И все пак — шепнеха сутрешните демони — една решителна крачка би била може би достатъчна..."
Някой блъсна с лакът Жюлиен и го върна в правия път. Той се подчини на реда на тази концентрационна все¬лена, чиято механика, скрити движения и мощен неподражаем дъх му бяха добре познати. Удавен в човешката маса, той измина един коридор, заграден от две масивни решетки. Някакъв високоговорител излая неясни заповеди, примесени с неразбираеми цифри. Стадото премина между две клетки от стомана и стъкло, в които униформени лица спираха изпитателен поглед на приведените гърбове, плъзгащи се край тях. Стигнаха до стълба, после влязоха във втори по-тъмен и задънен коридор, в кой¬то отекваше глухо трополене на хиляди крака. На всяка крачка надписи: „Забранено е да...", „Запрещава се да...", „Наказва се с..."
В обширния двор беше ослепително светло. И там пак решетки и черни стени, но над начупената линия на покривите голям къс синьо небе обещаваше ненужно слънчев ден.
Жюлиен Льогри запали първата си цигара през този ден. Някой близо до него извика разни номера и част от стадото потъна в дълги зелени фургони с автоматично залостващи се врати. Добродушни полицаи съблюдаваха реда.
„В истински затвор не бих имал право да пуша" — си помисли Жюлиен.
Той престана да си играе на затворник и излезе от гарата Сен-Лазар. Зелените фургони станаха отново това, което си бяха: автобуси с автоматично плъзгащи се врати, които прибират човешкия товар от предградията. Стигнала до прага на големия град, тълпата, идваща от Сен-Жермен, Пек или Мезон-Лафит, се пръсна като торба топчета, изсипани върху тротоара.
Щом излезе от Кур дьо Ром, тълпата понесе Жюлиен Льогри към улица Хавър. Той наближи лицея „Кондор-се", шмугна се ловко и се приюти в чупката между училището и съседната сграда. Тъй като беше дребен и слаб, успя да се прислони в това смешно малко ъгълче, за да не бъде отнесен от човешкия бързеи, който клокочеше край него. Жюлиен отвори малкото си куфарче и започна работния си ден.
— Опитайте щастието си!... Тиражът само след един ден!
Този занаят не му допадаше особено. Хората охотно вярват в обещанията на дрипава, но царствена циганка или, ако щете дори, на някой сакат — всеки знае, че с изключение на гърбавите онеправданите човешки същества носят щастие. Но нито един биещ на очи недъг не увенчаваше шестдесетте години на Жюлиен Льогри. Той с нищо не привличаше хорското внимание. Напротив, при вида на този вял продавач на лотарийни билети всяка мисъл за възможна печалба или неочаквана слука се изпаряваше. Той продаваше несръчно и затова продаваше малко. Слабата продажба не смогваше да го изхрани, но му пречеше да умре.
- Опитайте щастието си!...
Пред него мина дебела жена. Той дочу:
— Аз му отговорих: „Слушай, мой драги, не съм свикнала да ме обиждат..."
„Осем и четиридесет и две минути" — си помисли машинално Жюлиен.
Сутрин всяко лице край гарата Сен-Лазар е белязано със съответния час и тази особеност придава странен облик на околностите на гарата. Кварталът Сен-Лазар се подчинява на закона за приливите и отливите. Всяка сутрин пълната приижда. Високите води на Сена и Куенон се съединяват с прилива от западните предградия, като че ли но силата на някакво невидимо взаимодействие релсите, които идват откъм морето, донасят неговия пулс. Амплитудата на приливите е неизменна. Като се изключи лятното равноденствие, когато вълната залива пероните на гарата, тя всеки ден има един и същ обем, едно и също пиво и един и същ цвят — безрадостния цвят на северните морета.
Приливът се пени целия ден. А щом се свечери, отливът открива квартала, както морският бряг се оголва, когато се отдръпне вълната. Водните талази се оттеглят и в сухото корито остават няколко блата с раци, няколко локвички с млади продавачки от „Прентан", уловени от отлива. Изпълнените с шеметно движение улици се превръщат в празни канали под ненужната сигнализация на неоновите реклами.
Никой не се установява на постоянно местожителство в Сен-Лазар. Транзитен квартал. Ресторантите ненапразно рекламират изключително бързото сервиране. А ла минют и кафе еспресо са тук у дома си. Възползвайки се от анонимността на тълпата, амбулантните търговци без разрешително, бързи като крайбрежни раци, се гмуркат н потоците й. И любовта дори се подчинява на разписанието на влаковете. В мъничките заливчета пред пътните врати, където са хвърлили котва, жени със съмнителен морал, съмнителни подметки и съмнително здраве предлагат с тъжен глас мимолетни наслаждения, съобразени с разписанието на последния влак. Понякога от бързея се откъсва някой мъж, толкова уморен, че се залавя за техните мъртви тела. Предварително е известно и па двамата, че престоят ще бъде кратък и че песента на сирената няма да може да заглуши свирката на началника на влака.
— Опитайте щастието си!...
Безразличната разнородна човешка тълпа минаваше край Жюлиен като край километричен камък, но ден след ден той бе научил да я разгадава, да я познава и по липса на друг обект да я обича. В продължение на десет години, откакто стоеше неподвижен край човешкия поток, той бе повдигнал маските на много от тия роботи, които го докосваха в едни и същи неизменни часове, без да го забелязват. Стратегическата му позиция — на ъгъла на моден магазин — подпомагаше търпеливото му проучване, защото двете еднакво големи витрини, на които мъжките ризи бяха изложени редом с дамските блузки, привличаха вниманието на мъжете, жените и младежките двойки. Минувачите забравяха за няколко мига, че са забързани автомати, и ставаха наново хора. Жюлиен имаше възможност тогава да издебне някоя дума, жест, стойка, които му разкриваха частица от душата. Наставяйки един до друг тези откраднати елементи, тайният наблюдател беше опознал благодарение на острия си усет ежедневните си герои.
Отначало той се вслушваше и вглеждаше без цел или метод просто защото нямаше какво друго да прави. После някои лица му се бяха натрапили. Така Жюлиен си бе съставил — без заинтересованите да подозрат ни най-малко — цяла колекция от приятели. Той никога не им бе казал нищо друго освен: „Опитайте щастието си!" Никога не бе имал нищо друго с тях освен мимолетен допир. Но тези кратки мигове, умножени по десет години, се бяха уплътнили невероятно. Жюлиен знаеше, че всеки ден членовете на неговото митично семейство ще минат пред него, без да го забележат, като пред сянка, но ще му разкрият все пак нова частица от съкровената си същност, която гой щеше да впише във въображаемите си фишове под множеството други дребни подробности, уловени крадешком. И всичко това се извършваше съвсем системно, като че ли влаковете от предградията имаха само това единствено предназначение: да довеждат пред него с неумолима точност действащите лица на вселената му.
Така например дебелата жена от осем часа и четиридесет и две минути... „Не съм свикнала да ме обиждат!..." Косите й се свличат над очите, очите — над бузите, бузите - над шията, гърдите — над корема, коремът — над бедрата. Тази огромна маса от плът, чиито отделни елементи се стремяха надолу към земята, напомняше топяща се топка лой. Жюлиен я държеше в галерията от близки лица само защото тя му служеше за предвестник. Щом минеше край него, предъвквайки вечното си горчиво недоволство, той знаеше, че Франсоа не е далеч. А Франсоа беше бисерът на колекцията му, неговият най-добър приятел.
—Опитайте щастието си! Тиражът само след един ден! Тук ще изтеглите голямата печалба! — добави този път Жюлиен, но думите му прозвучаха глухо и виновно. Впрочем кому бе нужна тази дързост? Първият час на продажбата беше неблагоприятен, той си го знаеше. Само една грижа ръководеше всяко движение на тълпата край него: часът.
Увиснала на ръката на енергичен и издокаран младеж с кожено яке, една брюнетка се поспря за миг пред дамските комплекти от орлон.
—Не намираш ли, че гърдите на мис Франция са отвратителни?
Коженото яке пошушна на ухото й някакъв отговор, който предизвика доволното гугукане на брюнетката от осем и четиридесет и три.
Жюлиен реши, че несъмнено предпочита велуреното яке, което придружаваше миналата седмица девойката.
Неговият собственик изглеждаше по-нежен, по-романтичен и не толкова наивен както якето от шведска кожа от миналия месец. Но изглежда, че девойката малко се интересуваше от съдържанието, стига само да е покрито с яке. Верността е толкова многолика!
Осем часът и четиридесет и четири: Франсоа. Жюлиен различи отдалеч русите остри коси на младежа, когото той наблюдаваше особено внимателно, защото бе открил у него неподражаемата печал на самотниците. По същия начин и морфинистите, мистиците и охтичавите се подушват едни други по някакви незначителни признаци, неуловими за обикновените хора.
Жюлиен изгледа Франсоа, докато той минаваше край него с бавната си лека походка, така необичайна сред утринната забързана тълпа. Познаваше добре неговото замечтано лице, изучавал го бе ден след ден, докато младежът изживяваше решаващите години на възмъжаването. Жюлиен бе наблюдавал как нежните юношески черти придобиват вълнуващото изражение, което се запазва толкова кратко време върху младежките лица. Изражение, освободено от пролетната сладникавост, напомнящо нивята през месец юни, пред прага на скръбната зрелост, на пищния разцвет, който крие зародиша на смъртта. Пред очите му постепенно се бяха образували и вдълбали бръчките, които бяха придали отсянка на строгост на доскоро детското чело. Сивият поглед, чиято повърхност не можеше лесно да се прониже, бе натежал от познания.
Франсоа изчезна към булевард Осман.
- Дайте ми една десетинка — каза нечий глас и Жюлиен видя пред себе си добре облечен ухилен здравеняк. — Да завършва на четири, ей заради това — добави мъжът, като показа четирите пръста на дясната си ръка, чийто палец липсваше от корен. — Загубих го при Мен дьо Масиж, като хвърлях една граната.
И понеже Жюлиен не схвана веднага жестоката ирония на това име , непознатият поясни:
- Оставих палеца си при Мен дьо Масиж... Сега ви папа ясно, нали? Връх на подигравката! Но затова пък от тогава винаги печеля на четворка!
Жюлиен откъсна десетинката и докато се колебаеше дали да отговори съчувствено или шеговито, клиентът си отиде, недоволен, че находчивостта му нема обичайния ус­пех. Още един, който нямаше да се спре вече пред него!
Осем и петдесет и шест: Катрин.
Тя носеше вълнена рокля, която подхождаше на осо­бената хубост на някои девойки от Мьоз: плахи, кротки и зиморничави. Катрин вървеше бързо. Накъде? Нито вед­нъж не се бе спряла пред модната витрина, за да каже на някоя приятелка: „Аз съм такава или онакава, аз правя това или онова..." Тя зави надясно по улица Прованс, но Жюлиен нямаше представа къде я извеждаше този неин ежедневен път.
„Роклята й навярно ще се понрави на Франсоа" — ка­ча си той.
В мисълта на Жюлиен всичко, което се отнасяше до Катрин, трябваше да представлява интерес за Франсоа и обратно. Той беше дълбоко убеден, че двамата млади хо­ра бяха създадени един за друг, както вятърът е създаден за морето и ръката за друга ръка. Дългомесечни наблю­дения бяха подхранвали увереността му. Но влакът на Франсоа пристигаше в осем и четиридесет и една, а вла­кът на Катрин — в осем и петдесет и две. Всеки ден Жю­лиен виждаше пред себе си тези две създадени едно за друго същества, разделени от единадесетминутна вечност, чиито трагични размери го потапяха в отчаяние. Редица бронзови бариери разделяха Франсоа и Катрин от тяхно­то възможно щастие: точността на френските железни­ци, осемчасовият работен ден, производителността на труда — божества, по-неумолими от боговете от митоло­гията. Прочутите любовници в древността дръзваха да се борят срещу съдбата, защото боговете им можеха сре­щу приличен подкуп да я изменят, като щракнат само ле­кичко с пръсти. Докато, ако речеш да предложиш гърне с мед или дори цял овен на началника на гарата...
Жюлиен знаеше, че по-скоро планините ще се пока­чат една върху друга, отколкото по-късен влак да настиг­не по-ранен. Дълго време той разчиташе на мъглите и по­ледиците, обичайни смутители на разписанията. На ня­колко пъти му се бе сторило, че е постигнал желаната цел, когато в някоя снежна утрин узнаеше, че влакът на Франсоа има значително закъснение. Но тъй като влакът на Катрин неизменно правеше същото закъснение, пропаст­та между двамата ни веднъж не се запълни. Както осъде­ният на вечни мъки не може да пие от водата на Стикс, макар и да я докосва почти с устни, така две същества, родени едно за друго, оставаха разделени от единадесет минути.
Девет часът... Мъртвият час. Жюлиен пресече улица Хавър, за да изпие един меланж. Съпоставен с бюджета му, този навик беше византийски разкош. Но той издава­ше упоритото усилие на един самотник да установи до­пир с останалия свят. Усилие винаги безполезно, уви! А с колко малко би се задоволил Жюлиен! Например келне­рът от кафенето да му окаже поне малко внимание, а не обичайния безличен интерес на продавач към клиент. Дру­ги посетители, не тъй отдавнашни като него, се радваха при влизането си в заведението на почтителна фамилиарност, израз на социално утвърждаване и човешко ува­жение.
А днес какво ще обичате, господин Пол, пак също­то?
От петнадесет години насам Жюлиен си купуваше вся­ка сутрин за тридесет франка надеждата, че погледът на мъжете в черно и бяло ще се спре със симпатия върху него. С какво удоволствие би се облегнал тогава на тезгя­ха и би подхвърлил така подходящите за случая банални и сърдечни думи!
Уви! От петнадесет години насам всички последова­телно сменящи се келнери в кафенето се обръщаха към него с един и същ въпрос:
Какво ще обича господинът?
Веднъж само той се бе осмелил да отговори:
— Същото.
Келнерът го бе погледнал въпросително и Жюлиен бе побързал да добави, за да изпревари въпроса му:
- Меланж.
Последният закъснял ученик от лицея „Кондорсе" ми­на под безрадостната врата на училището с натежало от зле асимилирани кубически корени чело. Голямата сут­решна суматоха стихна. Потоците на улица Хавър, пре­пели извън платното, се прибраха послушно в коритото си. Появиха се първите празноскитащи.
„Единадесет минути не са все пак краят на света!" — помисли си Жюлиен.
ГЛАВА  II
Човек става нещастен, но се ражда самотен. Самотност­та е болест с неповратимо развитие, причинена от непоз­нат вирус. Понякога в мобилираната (толкова оскъдно!) хотелска стая във Вил д'Авре, очакващ милосърдния сън, Жюлиен Льогри се опитваше да си припомни как бе стиг­нал през тия шестдесет години до сегашната си ледена пустиня. Но колкото и далеч да се връщаше в спомените си, той виждаше все същата еднообразна и равна площ. Нито едно изключително събитие, нито една паметна да­та не изплуваха над сивотата, за да маркират пътя. Жю­лиен можеше да обхване с един-единствен поглед цялото това протежение от време, защото то се простираше зад него все едно и също, докъдето стигаше споменът му.
Впрочем огорчението му не беше оцветено трагично, за да го утеши поне със силата си. Чувствата му не над­хвърляха умерения речник на тихите и скромни хора, кои­то се плашат от думите. Когато заговореше за своите скър­би, той ги наричаше „неприятности". Казваше „трудничко беше", спомняйки си за Вердюн, и „уморен съм", когато бе болен. За да „обожаваш" или за да „страдаш жестоко", е необходимо свободно време и известно благосъстояние.
Всъщност Жюлиен никога не беше изживявал голямо нещастие. Животът се бе задоволил да го изтласква ле­кичко извън игрището, да го отстранява постепенно, как­то организмът изхвърля чуждите тела. Той бе роден на 2 януари 1893 година в Сийе-сюр-Люр, голяма непривет­лива и чиста паланка, разположена на границите на Ван-дея, Бретон и Анжу, която не можеше да се помири, че не е станала околийски център. Географското положение превръщаше Сийе в кръстопът, където се преплитаха три дълговековни влияния: анжуйската кротост, възпята от учениците на Клеман Маро, армориканската суровост и вандейският мистицизъм, който прекоси Лоара ведно с шуаните на господа дьо Шарет и техните съмишленици по времето, когато хората отнасяха мъничкото си отечест­во на върха на копитата на конете си.
В ежедневния живот мъжкото население на Сийе съ­що бе подчинено на три различни влияния: ноа, мюскаде и анжуйско, три весели бели вина, чието въздействие е съвсем различно. Така например високо цененото от вандейците ноа довежда любителите си до мрачно безумие и преди да се обесят на най-близката ябълка, те изтърбушват домашните си с градинската мотичка и подпалват завещаното от дедите жилище ведно с хамбара и плев­нята. Анжуйското вино, по-кротко по нрав, подканва към сластни наслаждения, придружени често от ексхибицио­низъм, или, с други думи, тласка към оскърбителни про­яви, обичайни жертви на които са малките овчарки. Половницата в Анжу носи името „девойка". Да целунеш де­войка, значи чисто и просто да утолиш жаждата си. Но ако някой достопочтен семеен човек разбере този израз дословно, съдиите умеят да проявяват снизхождение. Кол­кото до бретонското мюскаде, то запознава своите потре­бители с цялата гама на опиянението: от крайна свирепост до изключително разнежване. То е най-аристокра­тическо от местните бели вина. Но независимо на кое ви­но се спираше изборът им, ежедневната дажба на мест­ните жители не спадаше под десет-дванадесет литра.
Жюлиен беше заченат с анжуйско вино. След една при­ятелска среща с другари запасняци от 65-и пехотински полк чичо Льогри подложи своята съпруга на такава енергична обработка, че последиците можеха да се предвидят носно. Независимо от това обаче, когато след един месец разбра, че подвигът му не е останал безнаказан, той ис­крено се нажали. Да буйства на неговата възраст, все още се идваше, но да прави деца! Най-голямата му дъщеря беше вече омъжена... Другарите и съседите щяха да го уморят със задевките си.
Бащата се опита да потуши недоволството си с вандейското ноа. Така че животът на Жюлиен беше нарушен още в зародиш. Но грубите сцени, придружени с подмолни| ритници в слабините на майката, не дадоха очаквания резултат. Детето продължи да се развива тихомълком и в зората на новата година едно едро момче ознаменува с победоносен рев своето влизане в света. Това беше един­ственият победен вик, който Жюлиен има възможност да нададе. Останалите без дарове феи, които се наведоха над люлката му, го дариха, ако не с друго, то поне с неизчер­паемо примирение.
Детството на Жюлиен не протече особено весело в това семейство, което не го бе желало, макар че все пак мъчно би могло да се твърди, че той бе дете-мъченик. Жюлиен участва в Първата световна война и се отличи само с едно: оцеля. Стотици баварски дивизии напразно със­редоточаваха настървения си огън срещу този скромен прицел при Марна, Шмен де Дам, Вердюн, коти 183 и 210. Те дори не одраскаха Жюлиен. Той се върна в бащи­ното огнище без нашивка; нито медал, което се стори по­дозрително на другите, и само той единствен знаеше кол­ко смелост му бе нужна, за да може да прекоси този кош­мар без изключителен героизъм, но и без жалко малоду­шие. Никому и през ум не мина, че той беше истинският незнаен воин. Но оцелелият незнаен воин няма назида­телна стойност. Незначителен участник в една епопея, той донесе за спомен от нея стомашна язва и разширени ве­ни, безславни рани, развреждани цели четири години.
В 1920 година Жюлиен се ожени без любов, но и без неудоволствие. В 1922 жена му умря от рак, макар че домашният им лекар сто пъти беше заявявал, че смущенията, от които тя се оплакваше, се дължели на слаби нерви. След нейната смърт Жюлиен изпадна в особена апатия, от която го разбуди Втората световна война. Годините се бяха изнизали толкова бързо! Времето тече винаги много бързо, когато не е запълнено от нищо.
По време на окупацията Жюлиен се записа доброволно в редовете на националната отбрана, тъй като по липса на първични и вторични суровини фабриката за копринени чорапи, чийто представител бе той, бе затворена. Наложи се да напусне родното си село и отдалечението го спаси, защото освобождението се оказа гибелно за Сийе-сюр-Люр, макар че жителите му си въобразяваха, че си живеят необезпокоявани от нищо, закътани далеч от всякакъв стратегически обект. Германците се усъмниха, че съюзническият генерален щаб е настанен в кметството, а американците от своя страна заподозряха, че под липите на булеварда се крие едно отделение есесовци. Всъщност нито един военен не бе изявил ни най-малко предпочитание към Сийе-сюр-Люр. Но в този момент фронтът беше невероятно гъвкав, разузнавателните команди не смогваха да предават навреме сведенията си и стратезите, независимо под кое знаме се сражаваха, смятаха, че е по-разумно да бъдат двойно по-предпазливи. Вследствие на това две последователни вълни от месершмити и бристъл-хевилънди превърнаха само за дванадесет минути и четиридесет и пет секунди Сийе-сюр-Люр в разорана пустош.
До този неприятен епизод, който не направи особено впечатление сред суматохата на всеобщата трагедия, Жюлиен все още притежаваше семейство, неколцина приятели, занаят, начин на живот, изобщо известно обкръжение, което го свързваше с неговото съвремие. Естествено всички тия връзки бяха доста слаби. Семейството му мъчно можеше да се нарече домашно огнище, приятелите му бяха само добри познати, а занаятът не запълваше съзнанието му. Но колкото и да бяха недостатъчни тия елементи, взети поотделно, тяхната съвкупност можеше в крайна сметка да запълни едно непретенциозно съществуваме. Всичко това обаче изчезна под развалините на Сийе-сюр-Люр.
Колкото до професията му, освобождението далеч не донесе на Жюлиен очакваната компенсация. Естествено коприната се върна ведно със свободата, но се появи също найлонът и в сравнение с него тя изглеждаше жалка и анахронична. Благодарение на картата си на бивш боец Жюлиен се сдоби с привилегията да продава десетинки от лотарията на инвалидите на ъгъла на улица Хавър номер 6.
Тринадесет часът: застой при отлив в квартала Сен-Лазар. Жюлиен затвори куфарчето си и отиде да обядва. В този квартал на бясно препускане оазисите са рядкост и Жюлиен ценеше особено много зеленината на градинката Луи XVI. И дума не можеше да става за някаква обилна растителност. Пушекът на локомотивите не насърчава растежа на дърветата. Но дори такава, каквато е, тази тъжна градина предлага кратък отдих, на завет от бурното движение по булевард Осман.
Жюлиен седна на обичайната си пейка, точно срещу изкупителния параклис, издигнат в памет на бедния крал-железар и започна да се храни.
Дълго време той се смущаваше, изваждайки съдинката си в присъствието на тъй печални сътрапезници, понеже си въобразяваше, че Луи XVI и Мария-Антоанета, посечени по повеля на историята, лежаха с глава между краката на няколко метра от пейката му. Един любезен пазач бе разсеял заблуждението му. Но оттогава Жюлиен съжаляваше, че целият този лукс е измамен и че гробницата е празна. Този лъжемавзолей извикваше у него същото впечатление, което бе изпитал в деня, когато се бе върнал в Сийе-сюр-Люр, за да се погрижи за погребението на близките си. Показаха му в един ъгъл на гробището плочи, върху които прочете познатите имена. Но той знаеше, че тези плочи са поставени върху символични гробове, а не точно на мястото, където телата на роднините му се възвръщаха бавно към пръстта, която ги бе хранила. Бомбардировката беше толкова ефикасна, че разпознаването на жертвите се бе оказало невъзможно и общинските власти по липса на използваеми тленни останки бяха решили да издигнат тия лъжегробници. Това разрешение безспорно съгласуваше изискванията на необичайното фактическо положение с правилата на традиционното благоприличие. Но пред тези мними надгробни плочи Жюлиен си бе дал сметка, че неговото семейство беше действително изчезнало, щом не беше оцеляло нищо от него, нито дори шепа благоговейно събрани кости. Той се бе почувствал двойно осиротял.
Колкото до селото, нито един камък не събуждаше спомени от детските му години. Сийе-сюр-Люр беше възстановено из основи благодарение на даренията на няколко стари канадчанки. Голямата паланка, която се ширеше някога на кръстопътя на междудепартаменталните шосета, бе сведена до две исполински огради от стъкло и валцована стомана. Обърканите селяни трябваше да се приучат към модерната кухня и шахтата за смет. Приложението на инфрачервените лъчи към местната гастрономия се оказа доста трудно и не едно фрикасе пострада от неумелата употреба на тенджерата-чудо. Оцелелите от бомбардировката мъчно се нагодиха към модерната техника, която им бе наложена.
Кюрето наблюдаваше слисан асиметричните стени на новата църква и литургията по случай откриването й насмалко не завърши с революция. Един доминиканец, дошъл за целта от Париж, изразходва напразно красноречието си, за да убеди паството, че схематичното изображение на християнските символи представлявало най-висш израз на духовност и че модерната иконография изисквала светият дух да се въплъти в сурови и лаконични линии. Бременните жени престанаха да ходят на църква, след като една от тях роди чудовище с две глави, защото дълго се бе молила на един свети Йосиф, озадачаващ с техническото си изпълнение. Трябва да признаем, че автоматичният раздавач на просфора не се радваше на очаквания от щедрия американски дарител успех.
И все пак влиянието на средата е толкова силно, че останалите живи жители на Сийе-сюр-Люр се подмладиха душевно в тази съвсем нова обстановка. Виждайки строго нравствената аптекарка да джапа по бикини в басейна, построен на мястото на покрития пазар, Жюлиен разбра, че нищо не е останало от някогашния живот, нито мъртвите, нито живите. Той се върна в Париж с чувството, че неговото минало е безвъзвратно изчезнало и че нищо необещаващото бъдеще можеше да му донесе само по-тежка самота.
- Да ви е сладко! — каза пазачът на градинката. Не може да се каже, че Жюлиен нямаше апетит, но оскъдният му обяд се подчиняваше на строго определени икономически императиви, пък и алуминиевото съдче не предразполагаше към чревоугодничество. Този ден той беше загрижен и една неприятна мисъл се примесваше с апетитната миризма на шунката с пържени картофи. Минавайки сутринта пред Жюлиен, Катрин изглеждаше лъчезарна и той се обезпокои, защото съзря в бъдещето неясна заплаха от всевъзможни красавци. От всички пречки, пръснати по пътя, който трябваше да свърже Франсоа и Катрин, той се опасяваше най-много от лошите срещи. Сърцето на Жюлиен се бе свивало болезнено всеки път, когато зърнеше в далечината по улица Хавър някое момиче, увиснало на ръката на Франсоа, или пък забележеше по лицата им, когато преминаваха край него, изражение на удоволствие. За щастие тревогата му винаги се бе оказвала краткотрайна. Не след дълго девойките отлитаха към други ръце и Жюлиен си отдъхваше облекчено. Понякога Франсоа изглеждаше леко огорчен, но Жюлиен не се тревожеше, защото тези временни скърби насочваха неговия приятел към истинското щастие, без сам той да подозира. От няколко седмици някаква Ирен се мяркаше в зрителното поле на стареца много по-често, отколкото той би желал, но необяснимо защо тя не му вдъхваше опасения.
Виж, Катрин беше така явно свободна и застрашена, че радостта, която прочете по лицето й, не можеше да го обезпокои, защото произходът й явно беше от любовно естество. Старият мъж неволно си помисли, не за пръв път, че това, което замисляше, може би няма да се осъществи. Много нишки на интригата, която се опитваше да завърже, му се изплъзваха и съдбата като че ли щеше да свърши всичко на своя глава. Прокле мислено черните зони на неведение около младото момиче. Какво знаеше всъщност той за Катрин? Часа на нейния влак, малкото й име, сянката на нежна и колеблива душа, която се мярваше понякога на лицето й... Съвсем недостатъчно, за да отгатне живота й. Никога не бе забелязвал младеж край нея.
„Какво всъщност те кара да мислиш, че тя ще бъде щастлива с Франсоа?"
Той побърза да прогони от съзнанието си тази светотатствена мисъл. Съдбата не можеше да бъде толкова жестока, че след като бе опустошила неговото собствено съществуване, да похаби и живота на другите. Той трябваше да следва внушенията на сърцето си и да вярва, че Франсоа и Катрин са създадени един за друг. Може би ако вярва дълбоко и продължително в това, ще успее да премахне съдбоносните единадесет минути в някакво четвърто измерение, което му се струваше подобно на бездната, в която потъват събудените мечти. Но дали двамата младежи щяха да имат щастието и търпението да дочакат срещата, за която нямаха представа?
— Внимавайте да не хвърлите някоя мазна хартия на земята — каза градинският пазач. — Има кошчета за тази цел.
Истината е, че от пет години насам, откакто посещаваше градинката, Жюлиен нито веднъж не се беше провинил в подобно престъпление, но пазачът продължаваше да вижда в алуминиевата кутия на плахия посетител постоянна опасност. Всеки ден той наблюдаваше зорко стария човек, докато напъхваше в куфарчето останките от обеда си, с тайната надежда, че някоя забравена хартия ще му даде възможност да произнесе нравоучително слово за немарливостта на посетителите... „Това е присъщо на французите!...", както и за отговорността на пазителите на реда и чистотата в обществените градини. Понеже поради крайната си изпълнителност и добросъвестност не бе съумял да достави това невинно удоволствие на пазача, Жюлиен никак не беше напреднал в сприятеляването си с него.
-      Не се бойте, господине, аз много внимавам.
-      Всеки казва така, докато един прекрасен ден хвърли на земята костта от херингата... и, току-виж, някое дете я взело и нагълтало! Кой ще отговаря после? Естествено пазачът!
И човекът в униформата се отдалечи, продължавайки да преживя мнителността си.
Жюлиен се канеше да поднови размишленията си, но едно съвсем необичайно събитие привлече вниманието му. Покрай градинката мина Франсоа. Ирен вървеше до него. Жюлиен видя с тайно облекчение, че очите й бяха тъжни.

ГЛАВА  III
На първи декември сутринта стана чудо. А нищо не предричаше, че този ден ще бъде изключителен. Той беше започнал най-обикновено след една неспокойна нощ. Както винаги, Жюлиен бе спал зле. Цели часове се бе въртял н леглото си, което му отказваше спасителното бягство в съня. Легло — затворническа клетка. Механизмът на безсънните нощи беше отлично познат на Жюлиен, те всички си приличаха: часовете летят, Жюлиен се пита защо е останал самотен, но колкото и да търси причини за свое¬то нещастие, той не може да открие нито една. Не е изменил нито в любовта, нито в приятелството; и все пак и любовта, и приятелството се бяха отдръпнали от него. Часовете минават, зората провира начумерени или нежни лъчи през пердетата, според настроението на деня. Не на мерил отговор на въпросите, тормозили го през нощта, Жюлиен въздъхва и става. Настъпва миг на умиротворение: новият ден не е още разкрил, че ще бъде трагично еднакъв с предишния. Жюлиен става, въздиша и се облича грижливо. Нали баща му казваше:
   Кой ще види под добре изгладения панталон дали долните гащи са мръсни?
Никаква поличба не се бе появила в хоризонта на влакчето от предградието. Разписанието погълна Жюлиен и му отне всяка възможност за размисъл и инициатива.
Осем часът и тридесет и една минути. Кур дьо Ром... Стотици килограми въглищен прах се носеха над Сен-Лазар.
„Северозападен вятър" — помисли си Жюлиен.
И действително другите ветрове отнасят облака от сажди към Клиши или Аниер.
Жюлиен се остави на човешкия поток и той го повлече по улица Хавър до номер 6, където старецът акостира в защитеното ъгълче, за да отвори куфарчето си.
   Опитайте щастието си!
Осем и четиридесет и две: дебелата дама. Жюлиен дочу:
   ... при това какво не съм направила, и все за негово добро!
Огромната особа потъна в пазвата на тълпата.
Осем и четиридесет и три: малката брюнетка, увиснала на ръката на коженото яке. Три седмици вече не бе сменяла верния си телохранител. Другите якета не се задържаха повече от десет дни. Вярно е, че кожата е издръжлив артикул.
Осем и четиридесет и четири: Франсоа... И точно тогава се случи невероятното. Франсоа спря поглед на стария човек, видя го като че ли за пръв път и забави крачка, сякаш го свързваше с неясна асоциация. Жюлиен доби странното впечатление, че минавайки край него, Франсоа го измери безпристрастно, но изпитателно с поглед. После, като отмина няколко метра, младежът се върна. Жюлиен протегна машинално кочаните с лотарийни билети.
-      Благодаря — каза Франсоа, — аз не вярвам в щастието. Или поне не под такава форма.
За да избегне блъсканицата, той също се прислони в чупката на зданието, съвсем плътно до Жюлиен.
-      Чуйте — каза младежът, — имам нужда от един Дядо Коледа и си помислих, че ако разполагате с време, може би…
Жюлиен чу като през сън невероятното предложение. Той се почувства като корабокрушенец, който е гладувал дълго време и първото ядене, което вижда след спасението си, го изпълва с удивление и тревога. След дългите години на самота Жюлиен се колебаеше да прекрачи прага на човешката топлота. Предложението на младежа го изпълни с боязън.
-      ... ще видите, работата никак не е мъчна, а колкото до условията...
Жюлиен осъзна колко крехки бяха връзките, които бе сплитал така дълго и с толкова любов. Докато Франсоа беше само далечен силует, Жюлиен бе могъл да го чувства свой и да установи въображаема интимност между тях двамата. Но щом изкуствено създаденото положение се наруши, действителното разстояние между двамата се възстанови и Франсоа се превърна в чужденец.
-      Естествено аз съвсем не искам да ми отговорите веднага...
Жюлиен се помъчи да разгледа обективно предложението и да отговори трезво, но това събитие беше толкова неочаквано, че той не можеше да дойде на себе си от изумление. Същинско чудо бе, че някое човешко същество беше прибягнало за нещо до него, но най-невероятното бе, че това човешко същество се бе оказало Франсоа. Това невъобразимо приключение беше несъвместимо с равното му ежедневие.
Междувременно фигурантите от неговата сутрешна пиеса преминаваха пред него, верни на неизменното си разписание, доказвайки му, че светът все пак продължава да се движи по старому: полицаят от осем и четиридесет и шест, бременната жена от осем и четиридесет и девет (тя беше все бременна от седем години насам с кратки антракти и Жюлиен я бе запомнил с това)... Касиерът от шконтовото гише от осем и петдесет и пет... След няколко минути щеше да се зададе Катрин...
Тази мисъл проблесна внезапно като мълния в главата на стареца. Как не се бе сетил по-рано! Та нали в момента, когато Франсоа се бе спрял пред него, механизмът на съдбата се беше повредил! Пропастта от единадесет минути, която делеше Франсоа от Катрин, беше започнала да се запълва незабележимо. Докато Франсоа говореше, влакът на Катрин летеше към Сен-Лазар, с всяко завъртване на колелата се прибавяше по една частица от секундата и намаляваше разстоянието между двамата, за да се получи най-сетне тъй дълго желаното изравняване.
Приковал очи в големия светлинен часовник, Жюлиен забрави, че в момента се решава собствената му съдба, че на собствения му хоризонт се очертава благотворна промяна. Цялото му съзнание се съсредоточи върху танцуващите цифри, които управляваха хода на две съдби.
Осем и петдесет и две. Влакът на Катрин по всяка вероятност влизаше в гарата.
   В случай, че приемете — казваше по това време Франсоа, — ще бъдете ангажиран за три седмици.
Необходими са почти две минути, за да се мине край контролата на края на перона, да се прекоси залата Па Пердю, да се слезе по стълбите, да се извърви покритата галерия и да се стигне до Кур дьо Ром.
   Ето адреса на службата ми — каза Франсоа. — Съобщете ми отговора си най-късно до края на седмицата.
Ивицата за пешеходци на улица Сен-Лазар е лош брод, който се преминава бавно. Осем и четиридесет и четири... Катрин навярно е пленена от червената светлина, която блокираше на няколко десетки метра от тях потока от пешеходци.
   Ще трябва да ми обясните — каза Жюлиен, — не зная дали бих могъл...
Червената светлина се смени със зелена. Франсоа му подаде ръка.
   Доскоро виждане. Ще обсъдим подробностите. Никак не е трудно, ще видите.
Осем и петдесет и пет... Жюлиен още чувстваше в дланта си топлината на ръката на Франсоа, когато се появи Катрин. Тази сутрин беше несъмнено сутрин на чудесата. Катрин развяваше огненочервена коса, устните й бяха странно натежали, а очите й като че ли бяха станали по-големи. Но Жюлиен не се опита да разгадае тази загадка. Той почерпи смелост в необикновеното си вълнение и я заговори:
   Побързайте, госпожице, нямате нито минутка за губене.
В дъното на булевард Осман високият силует на Франсоа изплуваше над тълпата. Изненадана, Катрин ускори инстинктивно крачка.
   Опитайте щастието си! — прошепна Жюлиен така убедително, че един духовник, затрогнат от горещото пожелание, поиска билет, завършващ на 22 от серия В. Франсоа зави наляво. Катрин — надясно. В последната минута съдбата взе отново работата в свои ръце.
Жюлиен остана замислен на заления от човешката вълна тротоар. За пръв път неумолимата машина на ежедневното съществуване бе проявила слабост. За пръв път се беше случило нещо.
Щастие или нещастие? Животът не сваля веднага картите си.

ГЛАВА  IV
Някоя си госпожа Бенет-Деборд запозна Жюлиен с елементарните задължения на Дядо Коледа. Тя го заведе на бойното му място: Къщичката на щастието, построена на последния етаж в универсалния магазин „Лафайет". Архитектите бяха съчетали в нея най-вълнуващите изобретения на техниката. Всички трудности и грижи на практическия живот бяха намерили научно разрешение чрез домакински електрически уреди или бяха прибрани в невидими долапи. Както прахът, така и нещастието не можеше да устои на изобретателите на това чудо.
„Оженете се, ние се нагърбваме с останалото" — гласяха рекламните проспекти.
И действително всичко беше предвидено, дори бъдещите детски стаи, които посредством умело измислена система на строителство с готови елементи можеха да бъдат прибавяни съобразно с възникналите нужди.
   Няма нищо сложно — обясни му госпожа Бенет-Деборд, — французите са свикнали да поставят обувката си в камината. Трябва да им покажем, че могат да поставят цяло жилище в обувката си.
Жюлиен облече дългата дреха и си сложи сребриста перука и брада. Госпожа Бенет-Деборд го настани пред вратата на Къщичката на щастието.
   Не правете нищо и не говорете нищо — поръча му тя. — Просто стойте тука.
Като с магическа пръчка безцветният старец се превърна в бляскав символ, по който се полепваха безчислени желания. През целия си живот Жюлиен бе зрител на равнодушното човечество. А ето че само в един миг ролите бяха разменени.
Поразен от внезапното си превращение, Жюлиен от¬начало стоеше неподвижен, в плен на новото си аз, подобен на пленен от доспехите си рицар, застанал в сърцето на тълпата, прицел на хиляди погледи.
Резкият контраст го парализира и когато вечерта след първия ден остана сам, той се почувства пиян. Не усещащ студа в стаичката си, Жюлиен се замисли над откритието си, че светът не е само върволица от стени и препятствия. Необичаен ключ бе отворил преди малко вратата, която водеше към подобните нему. Той разбра, че пред него се разкриват забранени досега хоризонти.
Човек бързо привиква с щастието. Постепенно Жюлиен се приспособи към новата си кожа, нагоди ролята към личните си възможности и скоро стана Дядо Коледа до мозъка на костите си. Петдесет години упражняване в несбъднати мечти му помагаха да долови най-малките отсенки в хорото от желания, което тълпата играеше под очите му. Големите магазини са вълшебни места. Всеки може да намери в тях храна за бляновете си и едва ли има нещо по-тъжно от безмълвните разнородни групи, спрени пред някой предмет, въплътяващ дълго лелеяни надежди. Всъщност разликата между шепа разноцветни топчета и Къщичката на щастието е въпрос само на мащаб. В някои африкански страни можете да видите хладилници пред вратите на колиби, които никога няма да имат електричество.
Жюлиен Льогри чувстваше това по-добре от който и да било друг. Бракониерите стават най-ревностни пазачи.
Спирайки се пред Къщичката на щастието, тълпата занемяваше. Двойките се притискаха по-плътно. Жюлиен виждаше внезапно грейнали лица.
„Намери едно сърце — гласяха рекламните слогани, - колибата е готова."
И сърцата идваха на срещата, сърца без квартири, които биеха едва-едва в маломерните стаички. Мъже и жени се държаха за ръце пред прага на рая и сравнявайки го със собствения си дом, си даваха сметка колко е мъчно да изживееш голяма любов, когато си принуден да готвиш, да миеш съдове, да переш и да се миеш в умивалника на хотелската стая.
Заслонен зад дегизировката си, Дядо Коледа слушате жадно думите, които разменяха очарованите двойки. В повечето случаи непълни и несъществени излияния, които обаче бяха за Жюлиен мост към по-съкровените мисли. Той толкова дълго време се бе упражнявал в изкуството да възстановява целия плезиозавър по едно парченце от кътника му! Това умение е утешение за ония, които волю или неволю поддържат с другите човешки същества редки или прекалено сдържани отношения.
Щом видеше в недоверчивите очи на мечтателите първите проблясъци на надеждата, Жюлиен предлагаше каталога, съдържащ „Улесненията по изплащането".
Толкова франка месечно... за толкова години... толкова при доставянето... Та нали по същия начин и църквата беше измислила навремето индулгенциите, за да скъси пътя към рая? Двадесет полици, двадесет години индулгенции, за да ти бъде опростена бедността и да се наслаждаваш на обетованата земя, преди да си я заслужил.
И двойките си отиваха, шепнейки цифри, по-красиви от поеми.
След като се бе задоволявал толкова дълго само с привидно съществуване, Жюлиен се опияни от многобройните наслаждения, които му предлагаше сега неговият двойнствен живот. Сутрин продължаваше да продава своите десетинки. Тогава пак ставаше пренебрегнатият от всички безцветен старец, застанал на тротоара на улица Хавър. В един часа на обед, прекосявайки прага на универсалния магазин, той се превръщаше в център на света. Същите погледи, които сутринта се плъзгаха по него, без да го видят, сега му се усмихваха приветливо. Жюлиен усещаше как под тяхната топлота се разтопяват стените на неговата самотност. Благотворното въздействие на тези следобеди огряваше и сутрините. Сега, минавайки пред Жюлиен, Франсоа се спираше за миг, за да го поздрави и да размени с него няколко думи, които старецът дълго предъвкваше, когато останеше сам.
Само една сянка на кръгозора му, но затова пък много черна: Катрин. Отначало Жюлиен се обезпокои от нередовността на своята любимка. По неизвестни причини девойката се бе освободила от дисциплината на разписанието, нарушавайки по този начин грубо сутрешния ред край гарата Сен-Лазар. Жюлиен трябваше понякога да чака чак до десет или единадесет часа появяването й на хоризонта на улица Хавър. Тези нередности, в крайна сметка невинни, се придружаваха от още по-обезпокоителни признаци. Най-напред облеклото. После косите и гримът почнаха да се изменят със застрашителна бързина. Както в кошмарите, в които героите се променят невероятно бързо, Жюлиен виждаше на плътната уста на една тъмнокоса Катрин същата усмивка, която бе трепнала предния ден върху тънките устни на русата Катрин. Тези превращения бяха едва ли не дело на злосторна магия.
След продължително отсъствие Катрин се появи отново, но толкова променена, че Жюлиен с мъка я позна. Понеже нямаше представа от постиженията на козметичната хирургия, той се смая пред преобразения нос, който променяше изражението на цялото лице. Опасността надминаваше най-мрачните предвиждания на Жюлиен. И той се осмели да се изпречи на пътя на съдбата.
Тази сутрин изглеждаше благоприятна за дръзки начинания. Хората като че се движеха по-бодро в сухия декемврийски въздух. Дебелата дама от осем и четиридесет и две минути изглеждаше едва ли не в добро настроение. Коледните витрини с малки елхички, отрупани със снежен памук, нашепваха за излишества, поезията на хората с дребни доходи.
Франсоа се спря пред Жюлиен и му предложи цигара. Това беше станало същински ритуал между тях. За да не загуби очарованието на този миг на близост, Жюлиен си даваше вид на страстен пушач, а щом Франсоа се отдалечеше, побързваше да смачка едва наченатата цигара. — Как е хремата? — попита Жюлиен. Франсоа махна пренебрежително с ръка — обичаен отговор на подобен род въпроси. Очевидно той не беше настроен за бъбрене, но старецът беше решил да не из¬пуска тази сутрин. Катрин скоро щеше да му се изплъзне. Тя щеше да промени не само кожата си, но и живота, н гарата си, беше сигурен в това и нищо нямаше да може вече да се направи.
Той започна да говори за едно, за друго, влагайки цялата си смелост в това надпреварване с часовника. Но единадесет минути са огромен интервал за човек, който се е упражнявал само в мълчание. Умението да говориш, без да казваш нищо, е дарба, която не се придобива. Когато мина полицаят от осем и четиридесет и шест, Жюлиен беше изчерпал всички теми. Той млъкна, преди още да се с появила бременната от осем и четиридесет и девет.
— Знаете ли — каза Франсоа, — аз с удоволствие бих побъбрил с вас, но точността на служащия е проява на добро възпитание.
   Моля ви се — прошепна Жюлиен, — дайте ми още шест минути.
Точният брой на минутите и сериозният тон изненадаха Франсоа. После той си спомни за смешната история с младото момиче, което старецът му бе предопределил въпреки магиите на съюзените началник-влакове.
   Вие сте последователен — пошегува се той. — И явно вярвате в Дядо Коледа. Най-малко аз впрочем би трябвало да ви упреквам за това.
Въпреки наивността на положението Франсоа нямаше желание да се надсмее. Само глупаците се хилят, когато става дума за случайност и съвпадения.
Странно беше очакването им, изтъкано от мълчание и несъответствие: Франсоа оставаше съвсем безучастен към това приключение, докато Жюлиен играеше най-големия си коз, единственият ярък цвят в сивото му съществуване.
Минутите течаха, изтласквайки на улицата съответната партида от действащи лица. Касиерът от шконтовото гише, предвестник на Катрин, влезе във входа на банката. Жюлиен прие втора цигара. Загърнат топло в подплатеното си връхно расо, свещеникът от осем и петдесет и три поздрави продавачката на вестници, членка на неговото братство. Всички фигуранти бяха по местата си. Зимното бледо слънце освети декора, както подобава на главните сцени. Времето спря пред прага на секундата, която щеше да реши сбъдването или безсмислието на една мечта.
В осем и петдесет и пет Жюлиен се опита да различи Катрин в гъстия човешки поток. Франсоа трябваше да я види отдалече, докато тя се приближава; девойката не биваше да изникне внезапно пред него и бързо да го отмине. За Франсоа това очакване се превърна в забавление и докато минутите течаха, той вмъкна в тази игра не една евентуална Катрин, която тутакси си възвръщаше първоначалната анонимност, щом минеше край стареца, без той да кимне утвърдително към нея. Франсоа дори съжали за две-три. В повечето случаи ги отхвърляше с въздишка на облекчение. Той не притежаваше миниатюрния портрет, по който принцовете от приказките са разпознавали непознатата си годеница. Всички девойки можеха да бъдат Катрин. Същността на Катрин — за колко още време?— не беше ограничена от железните контури на нейното съществуване. Пленително въображаема, тя изпълваше улица Хавър с многобройните си лица.
Едно момче мина тичешком край тях и Франсоа забеляза сянка на неверие върху лицето на мъжа до него. За Жюлиен тичащото момче — то тичаше така от три години насам всяка сутрин — принадлежеше към вселената от осем и петдесет и шест, към която Катрин не можеше вече да принадлежи. Погълнат от жадното проучване на тълпата, Жюлиен бе забравил големия часовник на гарата Сен-Лазар, но вечно забързаното момче го изправи пред грубата действителност. Той отблъсна премного жестоката мисъл, че Катрин — какво ли не се случва! — е могла да мине по другия тротоар. Хипотезата, че някаква злополука е могла да я задържи, му се стори проява на малодушие. Катрин чисто и просто не беше дошла. Катрин нямаше да дойде.
Франсоа разбра съкровения смисъл на разочарованието на стареца. Той го съжали малко. Но същевременно, слязъл отново на земята, си даде сметка колко бе безсмислена интригата, която Жюлиен тъчеше около него.
— Виждате ли какви са жените — му каза той. — Те ни хързулват на динена кора дори когато не знаят, че сме им определили среща.
Франсоа се отдалечи. Жюлиен Льогри остана на мястото си, ненужен страж, състарен с още един неуспех, с вкус на пепел в устата си.

Разочарованието би гнетяло със седмици Жюлиен, ако но¬вата длъжност не поглъщаше по-голямата част от сантименталните му запаси.
Славата му на Дядо Коледа премина границите на универсалния магазин „Лафайет", защото той действително влагаше едва ли не гениалност в тази роля. Дрехата прави монаха и парите не правят щастието, но нито едно­то, нито другото са излишни. Монах без расо по-мъчно намира пътя към душата си. Жюлиен имаше нужда от бра­да и наметало, за да осъществи съкровените си въжделе­ния. Скрит под тях, той стана такъв, какъвто винаги бе копнял да бъде. Посетителите на Къщичката на щастието биваха посрещани от един удивително приветлив Дядо Коледа, който намираше за всекиго най-подходяща усмив­ка и думи, като че ли очакваше именно него. Впрочем това впечатление не беше измамно: Жюлиен от толкова дълго време беше очаквал своя ближен.
Докато родителите се бавеха в образцовата кухня, той улавяше децата за ръка, за да изпита толкова новото и непознато усещане някой да отговори с усмивка на ус­мивките му!
Често той разпознаваше обичайните лица от предиш­ния си живот и се учудваше, че вече не са затворени в себе си, а доверчиви, беззащитни, без маска.
Една среща особено му направи много силно впечат­ление. От десет години той напразно се опитваше да по­лучи от държавата дължимото обезщетение, отпуснато му след бомбардировката на Сийе-сюр-Люр. Между други­те необходими за целта документи властите искаха да се представи удостоверение за местожителство и свидетел­ство за съдимост, издадени най-късно преди три месеца. Уви! Неговата молба се нуждаеше от много по-голям срок, за да измине коридора, дълъг петнадесет метра, който де­леше гишето „Приемане на молби" от гишето „Каса". От десет години насам всеки три месеца Жюлиен получава­ше кратки и сухи съобщения, с които го уведомяваха, че тъй като удостоверението му за местожителство и свиде­телството за съдимост „са с по-стара дата, ние съжалява­ме, че се виждаме принудени да препратим молбата ви в гише „Приемане на молби". Всяко тримесечие, снабден с две нови-новенички удостоверения, Жюлиен започваше отново. Междувременно други документи се оказваха преждевременно остарели и Жюлиен трябваше например да набавя по-нов препис от кадастъра, а докато изтечеше необходимият срок за изваждането му, документът, който удостоверяваше сполетялото го бедствие, преставаше на свой ред да бъде валиден. Нямаше никакво логично основание да се предполага, че този зловещ кадрил щеше някога да приключи.
При всяко подновяване на молбата си Жюлиен биваше приет от един чиновник — въплъщение на бюрократизма. Съсухрена личност, пожълтяла под чиновническия ярем, която си отмъщаваше на другите за своите житейски горчилки. Този буквоед нямаше равен на себе си по откриване в досиетата на микроскопичната неизправност, налагаща да се започне всичко отначало. Попаднал н ръцете на подобен специалист, Жюлиен изживя всички възможни степени на обезсърчението и възмущението. Най-накрая този чиновник стана за него синтез на човешката злост.
Когато видя своя враг да пристъпва към Къщичката на щастието, Жюлиен помисли, че бълнува. Какво общо можеше да има между Къщичката на щастието и това жлъчно същество? Палачът не разпозна жертвата си. А и Жюлиен с мъка разпозна бюрократа, чието лице беше загубило напълно обичайното си враждебно изражение. Той се държеше съвсем скромно. Жюлиен напразно се взираше, за да открие макар следа от високомерие или злоба. Той видя само разнежено добродушие. Неговият тиранин бавно обиколи Къщичката на щастието. Преди да си отиде, той поиска един каталог.
— Тия неща не са вече за моята възраст. Но всеки има право да мечтае, нали?
Милият тон и скромната усмивка разкриха на Жюлиен цяла бездна от противоречия. Той разбра, че и зад най-ръбатата маска се крие нежно сърце. От този миг оптимизмът му нямаше граници. Той изяви желание да му позволят да отговори лично на писмата, изпратени от децата до Дядо Коледа. Това занимание бе за него равносилно на банята в мляко на хубавите римлянки. Всяка нощ Жюлиен се потапяше във водите на детското наивно доверие. Стаичката му се изпълни с хиляди писма, които сричаха желания и въплътяваха миражи.
Това, което Жюлиен бе мечтал през целия си невзрачен живот, най-сетне се сбъдваше. Не напразно бе трупал съкровища от нежност в сърцето си. Протегнатите му ръце не напипваха вече само празно пространство. Беше престанал да бъде чужденец на земята. Светът му предлагаше пищна отплата; съдбата му бе преобразена.

   Двадесет и осем дни по хиляда франка... двадесет и осем хиляди франка. Нали толкова прави? Ето ви бележка за касата. Ще върнете костюма в служба „Декорация" — каза началникът на персонала.
Жюлиен излезе от кабинета му. Край него облаци от млади девойки сваляха престилките, които ги превръща¬ха в продавачки, бързайки да станат наново млади момичета пред прага на новогодишната нощ.
   Ще върнете костюма си в служба „Декорация".
Жюлиен не беше разбрал веднага смисъла на тези думи. Началникът на персонала трябваше да му обясни, не без известно раздразнение, че на 2 януари Дядо Коледа би бил толкова смешен и неуместен, както на 16 юли лампиони.
Старецът не се беше замислял дотогава за ефимерното естество на своето превращение. Той прекоси универсалния магазин, който постепенно се изпразваше. Минавайки пред Къщичката на щастието, видя, че работници разглобяваха стените и сгъваха покрива с шеметна бързина. Правеха се приготовления за нови реклами: „Пътуване в царството на бельото". Скоро нямаше да има и помен от това, което Жюлиен бе превърнал в основа на новото си съществуване. Разнебитен телом и духом, той се отправи машинално към изхода. Развръзката беше дошла много бързо.
По улица Хавър, в нишата на една пътна врата, някаква майка се караше на детето си, което плачеше. Жюлиен разпозна една от посетителките на Къщичката на щастието. Новосъздаденият рефлекс го насочи към детето. Майката настръхна, отначало студена, после груба:
- Посмейте да се доближите и ще извикам полиция! Старият мъж си даде сметка за бедното си облекло, за разстроеното си изражение. Той прочете омраза по лицето на жената, която се отдалечаваше, и страх в очите на детето. Само един час по-рано детето щеше да се усмихне, а майката да се разнежи.
Жюлиен прозря ужасното значение на изживяното приключение. Видя ясно самотата да пристъпва насреща му и да се настанява в душата му със своя студ и безмълвие. Той залитна, подпря се на една пътна врата и каза високо:
   Не, така не може повече!
Минаха младежи, които му извикаха незлобливо:
   Ей, дядка, много си избързал с новогодишното нафиркване!
Жюлиен се спря съвсем хладнокръвно на една мисъл, която никога още не се беше осмелявал да погледне право в лицето: мисълта за смъртта.



ВТОРА ЧАСТ

ФРАНСОА

Струва ми се, че лешоядът е бил скъп на Прометей.
Жан Ожие дьо Томбо

ГЛАВА V
Щом съм взел в Гарш влака в осем и тринадесет, няма защо да се съмнявам, че в осем и четиридесет и една минути ще сляза на гарата Сен-Лазар. Влаковете от предградията са достатъчно добре дресирани, за да има място за каквото и да било колебание по този въпрос, и все пак всяка сутрин, стъпвайки върху паважа на Кур дьо Ром, аз вдигам наивно очи към големия часовник на гарата. Вероятно това наричат „игра на въображението". Жителите от предградието заслужават наистина влакчето, което ги превозва два пъти дневно, да забрави макар само веднъж в живота им, че е обикновено превозно средство и да им предложи както в приказките истинско пътешествие. Да се качиш например в Пон Гардине и като излезеш от гарата и вдигнеш очи към часовника на Сен-Лазар, да видиш, че си във Венеция. А камбанарията на „Сан-Марко" ди удари девет часа. Пленителният час!
Това чудо обаче не е насрочено за днес. Имам точно толкова време, колкото ми е необходимо, за да измина дългата стотина метра улица Хавър. Госпожа Бенет-Деборд обича сътрудниците й — нейният боен екип — да бъдат точни. Ако закъснея, ще се изложа на нейното сухо: „Добър ден, Берн!", вместо покровителственото: „Как сте, мили ми Франсоа?", което бих си извоювал, зачитайки часовия график.
Имам още няколко минути, през които мога да помисля за скъсването с Ирен. Ще ми бъде мъчно, тя ще страда. Може би това е излишно, но аз зная, че ще скъсам с Ирен, че тази раздяла ще ни нарани и огорчи, само че поради различни основания и по различен начин, и това с всъщност основният проблем.
Отворя ли веднъж вратата на бюрото си, няма да имам вече време да мисля за Ирен. Сега работя върху макета на Къщичката на щастието.
— Мили ми Франсоа — ще каже госпожа Бенет-Деборд, — проявете таланта си, искам ви това като лична услуга. — В рекламата хората лесно употребяват силни думи.
Ирен, моя скъпа, как да анализирам бъдещата ни самота, когато трябва да представя щастието в три комфортно подредени стаи, изплатими в срок от три години, щастието, достъпно за всички сърца, за всички кесии, за всички вкусове?
Има време за всичко. Впрочем аз не рискувам нищо, като окача меланхолията си в гардероба. Ще си я взема! отново тази вечер, вярна и неуморна. Тя знае, че сме свързани на живот и на смърт.
„Единствените приятни часове на дните са утрините." Скъпи Малерб! Тук няма роса и горичките на рекламните декори се рисуват с линеал.
Когато се сбогува с мене вчера след обеда, Ирен бе набъбнала от сдържани сълзи, които сега навярно излива на рамото на някоя приятелка в службата. А при това аз не споделих с нея душевното си състояние. Тя, значи, предчувства, че ще се разделим. Но знае също, че никога вече няма да се съберем. Когато казва „Франсоа", в тона на гласа й се долавя неволна отсянка на нещо изживяно.
В ресторанта бях поръчал всевъзможни сложни неща за ядене, за да имам време да се обясня с нея. Уви! Привършвах вече бананите с ром, а не бях намерил още подходящите встъпителни думи. Знаех отлично, че ще се натъкна на нейното „защо?" — основна дума от женския речник.
Защо ще се разделя с Ирен? Не мога да измисля и сянка от обективна причина. Аз съм същият. Тя не се е променила. Всичко, което ни привлича един към друг, е още налице, както първия ден. Никой от нас не е изменил. Не може да се каже дори, че аз или тя сме се излъгали. Много удобно би било да измисля нещо, но това значи само да заобиколя проблема. Когато открих тялото на Ирен, наслаждението ми съвсем не беше илюзорно. Тялото на Ирен! Защо една сутрин, докато тя се разхождаше гола в стаята, я погледнах за пръв път като чужда? Лекотата на фирмите й, кръшната й фигура, плавното полюшване на бедрата, които ме увличаха в бурни пристъпи на страст, бяха и сега точно такива, каквито ги бях обичал. А ето че можех да ги гледам равнодушно и да виждам през нейното тяло толкова други тела, които бяха загубили магията си неоснователно и безпричинно. Спомням си, че си казах „Ирен е хубава" точно в момента, когато се отчуждавах от нейната хубост. Бях вече само страничен наблюдател на Ирен. А само няколко минути по-рано смятах, че съм неразривно свързан с нея.
Нищо по-злокобно от обилен обед между мъж и жена, когато връзката помежду им се разхлабва. Ние ядохме бавно и без охота филе от калкан, подправено с недомлъвки, дроздове, плувнали в принуда. Виното арбоа имаше вкус на недоизказани обяснения. Разговорът лъкатушеше вяло. Жените, които не обичаме вече, мъчно намират верния тон.
- Ако си свободен в събота — ми каза Ирен, — ще отпразнуваме тридесетгодишнината ти у дома.
Думите „у дома" ми разкриха подробности, за които не бях мислил. Дадох си сметка, че никога не бяхме казвали „у нас". Спяхме ту у нея, ту у мен според настроението в момента и смисълът на тези думи не беше само словесен. Дори по време на най-интимните ни срещи единият от двама ни беше прелетна птица. А тридесет години, струва ми се, е възраст, когато човек се уморява от сантименталния къмпинг и пожелава да има обща четка ю зъби с любимата. Номадството е отличителна черта на ранната младост.
- Кого би желал да поканим? — ми каза още Ирен.
Тя изброи имена на „мои" приятели. Всъщност ние бяхме живели с нея при режим на разделени сърца. И общите за двама ни придобивки бяха незначителни. Съвършен образец на временен брачен договор.
А ето че аз бленувам за трайност. Понеже не мога да излея бъдещето си от бронз, готов съм да го построя от пластмаса. В това отношение нашето поколение не е разгалено. Какво е сложено в нашите кошнички?
Госпожа Бенет-Деборд, която е придобила чрез рекламното изкуство усет и вкус към афоризми, ми каза един ден:
— Момчетата на вашата възраст страшно обичат да се чувстват виновни.
Би казала със същия тон: „Прането с „Персил" избелва" - до такава степен слоганът е станал нейна втора природа. Но има нещо вярно в констатацията й, че мъжете на моята възраст обичат да бъдат недоволни от себе си. Най-разумно би било да се приеме веднъж завинаги, че е наивно да се опитваме да обясняваме причината на поведението ни. Учените са ни предоставили чудесен пример с емпиричната логика на техния принцип Несигурност. Те се задоволяват да изчислят въз основа на статистически данни вероятното отнасяне на дадена позната система при дадени обстоятелства, без да умуват върху истинската природа на каквото и да било. В това се състои същинската прозорливост. Но мъжете на тридесет години упорито искат да разберат как и защо престават един прекрасен ден да обичат своята Ирен, Бог или отечеството. Уморително, опасно и безплодно старание.
Уви, едва ли Ирен ще се утеши с философията на Хайзенберг или Айнщайн. Човек приема много по-лесно неопределеността на електрона, отколкото променливостта на сърдечните пориви.
Госпожа Бенет-Деборд, виж, не се самоизмъчва -трябва да й се признае това — и сърдечни проблеми не смущават нощите й. Фактът, че е убила под себе си или над себе си трима богати мъже, й придава опитност, която тя не се скъпи да раздава на персонала си. У всяка зряла жена се таи учител по мислене и нашата патронка ни третира като читатели на „Сърдечна поща". Всеки член на колегията, независимо дали има нужда, или не, получава своя дял от съвети и рецепти за живота.
Трябва да се признае, че художественият екип на предприятието, което осигурява насъщния ни хляб, би доставил голямо удоволствие на всеки философ. Десет души работим под ръководството на госпожа Бенет-Деборд за изграждане вкуса на клиентките на универсалния магазин.  Нашият занаят се състои в разкрасяване щандовете и витрините с възможностите, които предлага изкуството. Вчера хасетата — имам предвид прякото и преносно значение на думата — бяха достатъчни за тази задача. Днес обаче клиентката иска изборът й да бъде подбуден чрез хиляди ловки способи. Купувачката няма да се изкуши от пролетната рокля, ако самата пролет не е облечена в нея. Не би могло да се пусне на пазара нова марка дамски превръзки, ако артикулът не е представен в амбалаж, който напомня за водни ски или за нощите на Мюсе. Така се обяснява и нашето присъствие около госпожа Бенет-Деборд. Наричат ни „декоратори". Но ние претендираме, че сме художници, и ако, за да заслужим това звание, бе достатъчно да изпитаме какви ли не трудности, ние щяхме да бъдем най-великите художници на нашето поколение, но понеже е невъзможно да се изхранваме с платната си, посвещаваме по-голямата част от живота си на облицовката, пластмасата и гланцирания перкал.
Ирен често ме е упреквала за този занаят, който според нея ме изхабява. Тя би предпочела по-суров живот, който обещава по-късно шедьоври. Самият аз също често съм се колебал пред чековете на рекламата и възбудителната нищета на изкуството. Липса на характер или липса на вяра в себе си? Искам да преуспея, макар за сметка на някакво имагинерно творчество, мизерията не ми дава талант.
- Ти си от хората, които искат от самото начало да ядат бял хляб — казва охотно Ирен.
Този укор ми изглежда голяма непоследователност, защото за мене тя бе моят бял хляб.
Вярно е, че аз смятам за глупаво да си хабиш твърде дълго зъбите, като дъвчеш черен хляб с надеждата, че ще оцениш по-добре халва с орехи, когато на челюстите ти останат само гнили корени. Никога няма да забравя смъртта на леля Жан. Привилегията на някои съвсем незначителни спомени е, че се инкрустират като миди. Аз бях сред малкото сродници, наведени над бялото легло в излъсканата чиста стая, пропита от ред и почтеност, която щеше да стане арена на грубо и неприлично събитие. Леля Жан се мъчеше:
— Искам... Искам...
— Хайде, хайде — успокояваше я малката групичка.
— Не бива да се уморявате. Хайде... хайде...
Стаята миришеше на чистота, както розата мирише на роза. Долавяше се само съвсем лек дъх на лекарство, едва уловими изпарения на гоменол. Мебелите се оглеждаха в лакирания паркет. Паркетът се оглеждаше в мебелите. Ах, тоя паркет на леля Жан! Той като че ли се беше родил излъскан, изрязан от непознато дърво, някакво приказно дърво, поникнало в задния двор на холандска ферма. Ако го зърнеше електрическата машина за лъскане на паркети, сигурно биха й изгорели бушоните. Този паркет надминаваше всяка техника. Той представляваше нетрайното постижение на три поколения слугини, внимателни и изтощителни грижи, задължителни плъстени подложки под краката на мебелите. Стогодишно чудо, треперещо пред угрозата на една мокра обувка! С труда, посветен на тоя паркет, биха могли да построят цяла катедрала.
— Трябва да бъдете разумна — повтаряше групичката. — Лекарят предписа...
Лекарят не беше предписал нищо, но съгласно обичая последните часове на умиращите трябва да бъдат отровени с подобни приказки.
— Направихме, каквото бе по силите ни, до самия край  — хленчат близките, доволни, че са успели да напъхат една лъжичка рициново масло в гърлото на умиращия.
Леля Жан гонеше с мъка някаква мисъл, която й се изплъзваше. Най-сетне тя я улови и я облече бързо в конкретна форма:
— Искам една круша.
Колкото и да беше неуместно и смешно искането, нещо в тона възкресяваше предишния авторитет на майкат. Дъщеря й Жьонвиев й подаде фруктиерата. Леля Жан отмести няколко натъртени круши и избра един чудесен, едва-що узрял плод, който дълго гледа с горчива усмивка. Нема време да отхапе от него. Тя умря, без дори да въздъхне, подобно на африканските врабчета.
В семейството още се говори за тази случка, която никой не успя да проумее. Аз обаче зная. В продължение на петдесет години леля Жан ядеше плодовете, когато презреят...„преди да изгният напълно"... И докато си налагаше на избира застрашените плодове, хубавите здрави круши гниеха и тя никога не смогна да ги опита. Стигнала пред смъртта, леля Жан разбра, че цял живот бе яла гнили круши и баят хляб, защото на двадесет години не бе имала мъдростта да хвърли в кофата за смет един плод или една суха коричка.
Аз не искам да чакам животът ми да презрее и охотата ми да угасне. Откупът на моето нетърпение се нарича Бенет-Деборд. Тази жена се храни с идеи и талант и нейният апетит е чудовищен. Великолепно въплъщение на своето време, тя умее да извлече изгода от съкровените колебания на своите сътрудници. В това отношение аз съм най-подходящ обект и на това вероятно се дължи симпатията, която понякога ми засвидетелства. Когато отгатне, че съм стигнал до безизходица в душевните си лутания – а подобни жени безпогрешно отгатват това, — тя ми възлага конкретна работа, която налага ясен отговор. Подозирам, че ми повери макета на Къщичката на щастието, защото предугади моите сърдечни колебания. Госпожа Бенет-Деборд се занимава с приложна психология. Нейните сътрудници не са наясно относно смисъла на живота. Тя им заповядва категорично да отговарят начаса на въпросите на другите, да ги убедят да вземат решение, макар самите те да са в плен на трагична нерешителност.
- Мой мили Франсоа, искам, след като видят макета ни, четири милиона жени да бъдат неспособни да мечтаят за нещо друго.
Подтекст: да не могат да си представят домашното огнище другояче, освен както ние им го предлагаме.
Кой ще ми даде определение на домашно огнище и рецепта за използването му в замяна на моите мъгливи теории за подреждането на всекидневната и за избора на плат за мебелите? Кога ще намеря единствената жена, която да сложа в моите сгъваеми легла? Облажавам всички, които ще повярват по моя вина, че Къщичката на щастието е въпрос на строителство с готови елементи.
Нямам дори предимството да се гордея с някакво по-особено положение. Десетте декоратори от службата ни гравитират като мене около тази неопределена възраст – тридесет години, — между младостта и зрелостта, възраст на равносметки, рекапитулации, антологии и завещания. Представям си, че и те като мене си задават голям брой въпроси, докато работата им, както и моята, се състои предимно в утвърждаване.
Всъщност човек не обвързва душата си, като внушава някому какъв хладилник да си избере. Само че задължението да убеждаваш другите е уморително занимание. Ако количеството талант, който трябва да се изразходва в продължение на десет години за нагледно рекламиране на превъзходството на едни или други артикули, се посвети на чистата живопис, то би било достатъчно, за да подхрани една завидна кариера в пластичните изкуства. Пак вечната история с паркета на леля Жан.
Осем и четиридесет и пет. Аз съм на тридесет години, не обичам вече Ирен и трябва да намеря един Дядо Коледа, който да показва Къщичката на щастието в универсалния магазин „Лафайет".
Във всичко това няма нищо, което би могло да ме въодушеви.

ГЛАВА VI
През първата година от следването си в Боз-Ар се бях заел възторжено с илюстрирането на „Откровението" на Йоан Богослов. Днес зная, че за да създам шедьовър, е било достатъчно да фотографирам щандовете на един универсален магазин в навечерието на Коледа. За пръв път се осмелявам да надникна в тия места през работно време. Госпожа Бенет-Деборд ме изпрати спешно тук, за да видя как се държи изнамереният от мене Дядо Коледа. А н аз сам не желаех да пропусна това зрелище. В знак на признателност ще предложа на моята директорка няколко рози с тайната надежда, че някое трънче ще се вмъкне под ноктите й — безспорно хубави! — и ще предизвика сериозно възпаление. Двойна изгода за мене!
До този ден не бях прекрачвал прага на универсалния магазин, преди да си е отишла и последната клиентка. Запазил бях спомена за един огромен некропол, налудничав музей, в който над размножените стократно експонати витае пещерно мълчание. Шумът на всяка стъпка отекна безкрайно, минава на прескочикобила петдесет двой¬ни легла, прекосява гори от еднакви бюфети, лута се дълго в пусти лабиринти и заглъхва край манекени, драпирани в погребални савани, които изплуват в сумрака на пестеливо запалените лампи. А аз, невзрачен служител на този храм, в който цивилизацията на моето време е събрала чудесата си, украсявам невъзмутимо един негов параклис, носещ в случая името витрина.
Но днес виждам най-сетне правоверните в тяхната катедрала и зрелището е приказно. То напомня втурването към златото, сражението при Поатие, пожара в пазара на милосърдието, бунта на боксерите, превземането на двореца на Абдел-Кадир, дъжда от скакалци в Южен Оран, преминаването на река Березина, атаката на Леката бригада или, с една дума, втори нос Хорн, в който се срещат и събират два океана: океанът на предлаганите съблазни и океанът на разпалените желания.
Ето, значи, на кого отстъпваме мястото си в автобусите! Барикадирани зад своите щандове, подобно на артилеристите на Кутузов зад Бородинския редут, улисани продавачки удържат неспирните пристъпи на цяла орда безобидни плетачки от автобусите. Тези жени, които изглеждат обладани от епилепсия, си изтръгват взаимно желаните стоки, разкъсват слабите парчета коприна, сграбчват в железните си лапи велурените ръкавици, мачкат бельото, за да видят дали е меко. Хиляди изкривени пръсти се протягат и се вкопчват. По устните, някои от които човек не би отказал да целуне, е изписана омраза и жестокост. Отговорниците на щандовете, надменни и разрошени, се мъчат да задържат хайката. Виждал съм клиенти, които забиват чадърите си в телата на тези нещастници, само и само да си пробият път към някой обсаден щанд. Във всяка домакиня се крие мегера. В целия магазин ехтят пронизителни крясъци, от които ви побиват тръпки и които сантименталните мелодии, разпръсквани от невидими високоговорители, не успяват да заглушат.
Тези жени в ежедневния си живот са въплъщение на безсилие и крехкост. Примират от най-лекия полъх, лягат на легло при най-дребното неразположение. Но аз вече зная каква костилка се крие под нежното месо. За да успокоят нервите си, мъжете воюват, а жените правят покупки. Не съм сигурен кое от двете занимания е по-жестоко. Тъй или иначе, понеже се правят много по-често, покупките наваксват жестокостта, която евентуално не достига на жените.
Страх ме бе да не би да намеря моя Дядо Коледа раз¬късан на парчета. Нищо подобно! Сигурно това се разбира под думите „Привилегия заради общественото положение": тълпата го ограждаше на почтително разстояние и той раздаваше проспектите си на кръг от смаяни хлапаци. Стоеше спокоен сред внезапния човешки прилив и странно непринуден под одеждите си. Яркочервената дреха му приляга напълно. Той всъщност изглеждаше пред¬решен в ежедневното си облекло. Никога не съм виждал по-неестествено голяма фалшива брада, която да изглежда по-естествена. Когато тази вечер отлепи всички тия косми, сигурен съм, че ще изглежда много по-изкуствен без брада. Забелязвайки ме сред тълпата, той ми кимна едва ли не нежно. Този старец ме заинтригува. Измъкнах го от улица Хавър, където си изкарва мизерно прехраната с десетинки от Държавната лотария. Той влезе в кожата си на Дядо Коледа с такава лекота, като че ли е Бернар отшелникът. Хората, които умеят да се предрешават лесно, ме смущават, защото разпознавам у тях нещо, което е свойствено и на мене самия.
Доколкото разбрах, животът на този Жюлиен Льогри съвсем не е приятен. Има вид на корабокрушенец. Малкото, което ми разказа за себе си, ме накара да надникна в дълбоката му душевна самота. Старците, които си купуват по малко захар в кварталните бакалнички, будят желание да умреш млад.
Когато дойде в бюрото ми, за да подпише договора, ние насмалко не се сближихме. Видях навреме опасността. Много скоро щяхме да заприличаме на жените, които с часове си споделят отвратителни интимности за дребните си чревни смущения. Запуших устата на моя човек с брадата на Дядо Коледа точно в момента, когато си дадох сметка, че ще почнем да се ровим из лабиринта на душите си. Не обичам обществото на подобни старци. Те ме карат да изпитвам угризения. Край тяхната нищета аз изглеждам премного задоволен и имам чувството, че играя на мним болен. Моите неприятности са празни думи.
— Покажете си езика... Дишайте дълбоко... От какво се оплаквате?
— Право да ви кажа, докторе, и аз не знам.
— Сърцето?
-    Не.
— Главата?
— Малко нещо.
— Да не би да имате парични затруднения?
— Много по-малко от мнозина други.
— Общото ви състояние?
— Задоволително.
-    Кошмари нощем?
— Спя като пеленаче.
-    Да ви се повдига сутрин?
-    Не.
— Полова неспособност?
- И това не, но не сте далеч. Виждате ли, докторе, бих предпочел да съм сърдечно болен, но сърцето ми бие много малко, за да се умори. Бих предпочел да ми се повдига до повръщане и да се нервирам до втрисане. Уви! Аз мога да се оплача само от малко липса на апетит. Колкото до половото безсилие, и него бих предпочел пред липсата на желание.
-    Чувствате ли някаква тежест?
-    Напротив, плъзгам се по повърхността, по кожата на своето съвремие. Изключително лек съм, докторе.
— Нервите?
—... стоманени. В това отношение мога да се оплача по-скоро, че съм неуязвим.
— Анализите ви са обезпокоителни. Няма следа от микроби. Или, с други думи, вие сте стерилен.
-    Точно така, докторе, имам впечатлението, че живея в облаците.
— Това е един много разпространен случай, характерен за епохата: злоупотреба с антибиотици. Необходимо е, господине, да ви се направи отново посявка. Няколко доброкачествени вируса и ще бъдете спасен.
-    Какво ще ми предпишете, докторе?
— Терапевтичният ни арсенал е много ограничен. Опитайте да вървите пеш към Шартр през житните нивя, като декламирате високо стихове от Шарл Пеги. Ако имате късмет, след известно време по лицето ви ще излязат пъпки. Ще ви настигнат и ще ви придружат скаути, които ще пеят „Три жамбона от Майнц". Вечер ще разговаряте за Жана д'Арк, за Франция, за Любовта и Дълга. Една прекрасна сутрин ще забележите, че говорите само с главни букви. Това ще бъде началото на оздравяването ви.
- Но, докторе, Шарл Пеги...
— Е, да, зная! И натриевият сулфат има неприятен вкус, но в някои случаи с него се постигат повече резултати, отколкото с психоанализата.
Ето какво би ми казал по всяка вероятност лекарят, с когото няма да отида да се консултирам. Ако беше някой хитрец, би ми предписал сума ти лекарства: да стана член на комунистическата партия, да започна някое голямо произведение, да постъпя в доброволния отряд на парашутистите, да облека бялата роба на лионските мисионери в Африка, да изживея една голяма любов...
Понеже споменах любовта, моят Дядо Коледа си е наумил нещо. Той ми държа съвсем чудновата реч, от която подразбрах, че някаква млада особа минавала всяка сутрин в осем и петдесет и пет по улица Хавър. Говорейки със заобикалки, моето добродушно старче ми даде да разбера, че гореспоменатата особа по всяка вероятност не би останала безразлична към мене. Тази посредническа роля съвсем не отговаря на стила му. Всъщност какъв точно е неговият стил? Защо този старец ме гледа така? Аз не се отличавам с голяма наблюдателност, но все пак умея да разпознавам приятелството от пръв поглед. Ние сме разменили само няколко изречения, и то най-банални. И все пак у нас са налице зародишите на разбирателството, което се изгражда бавно, след продължителни взаимни изповеди.
Естествено нямам нищо против това старче да ме обича. Но това съвсем не му дава право да ми предлага разни предварително скалъпени идилии с момиченца, чиито подтици и евентуални постъпки самият той — както изглежда — не познава. Освен това и моментът е зле избран. Аз изживявам сантиментална летаргия и всяка сърдечна умора би могла да се окаже гибелна за мене. Едва съм се излекувал от Ирен и трябва да се пазя да не ме повтори.
Ирен! Най-хубавият подарък, който може да се направи на един мъж, това е да му се спести неприятната сцена па скъсването. Доводите и извиненията ми си останаха неизказани. Нищо не ме питаха. Опасявах се от сърцераздирателни сцени, от горчиви укори. Но това беше най-обикновено разделяне, а не скъсване, което показва, че се бяхме долепили един до друг, но не се бяхме интимно свързали.
- Клети Франсоа, ти постъпваш глупаво. Ние щяхме да бъдем щастливи.
Тя ми каза тия думи преди три седмици. Или може би четири?... Времето в такива случаи не се изчислява в часове, минути, секунди. Влюбените и затворниците си служат с друга математика. Общовъзприетата система не обхваща всички измерения. Пред входа на затвора обикновено има кръчма с фирма: „Тук е по-добре, отколкото отсреща." За пазачите тази кръчмичка е на тридесет метра от затвора, а за затворниците — на тридесет метра и една, две, пет или десет години, според присъдата. И тъй Ирен ми каза тия думи преди три седмици и една раздяла.
Три седмици... четири седмици? А вече някакви мъгливи петна пълзят върху образа на Ирен. Съвсем бегли... чертите и овалът й са още съвсем ясни, също както и линията на косите й, и цветът на погледа й. Но някои отсенки започват да ми се изплъзват. Вече трябва да се напрегна, за да си припомня някой неуловим жест или бегло изражение. Известен ми е развоят на тази смъртоносна болест на паметта, чиито фази напомнят парализата на тялото. Паметта малко по малко отказва да дава живот на образа и той застива. А замръзне ли веднъж в една последна поза, все още ясна, но безкръвна, червеите започват своята работа. Те работят наслуки. Не може да се пред¬види на какво ще се нахвърлят най-напред. Дали на грапавинките на кожата или извивката на ухото, очертанията на устата, звука на гласа... Те напредват без какъвто и да било метод, но резултатът е сигурен. Бързината на разлагането е променлива, но краят е неизбежен. Тогава образът се превръща в скелет, който нареждаме небрежно сред вехториите на смътните ни спомени. Така ще умре Ирен.
— ... ти постъпваш глупаво. Ние щяхме да бъдем щастливи.
Тя не се съмняваше в това. Тя не се съмняваше в нищо. Тя можеше да противопостави своята невъзмутима увереност на всички превратности на живота. Тази атмосфера подхождаше зле на един еквилибрист. Когато моряците слязат на твърда земя, сърцето им губи равновесие.
Светът няма да бъде окончателно завършен за жената, която ще обичам. Тя няма да бъде прикована за земята с оловните обувки на увереността. Често ще се колебае, преди да застане в някоя поза, преди да направи някой жест. Няма да вижда света в бяло и черно. Ще бъде също като мен податлива на влияние и уязвима. Ще познава вкуса на самотата, в която човек се загубва. Ние ще вървим в живота рамо до рамо като двама еквилибристи върху клатушкащото се въже и ще запазваме равновесие само като се държим за ръка.
И така нататък, и така нататък... Безизходица, задънена улица. „Романсът на непознатата" е опасно занимание.
Тротоарите на булевард Осман от страната на универсалните магазини се огъват под тежестта на минувачите, които просто се смазват едни други пред витрините. Изостанали малко по-назад, сериозни и търпеливи хлапета чакат бащите им да се налюбуват на електрическите влакчета.
Сред тази тълпа, превърната в погледи, изпитвам досадното чувство, че не съм тукашен. Зная сега какво се криеше зад плахите лица на довчерашните немски войници. И имам впечатлението, че съм от окупационните войски, а фактът, че се намирам в моята собствена страна, съвсем не оправя работата. Аз се движа между две стени и моите съседи не са подобни на мене. Като фронтовак, пуснат в неделна отпуска, горя от желание да заприказвам някой непознат, да му покажа снимките на къщата ми, на жена ми, на най-малкото ми дете и да го уверя, че всички хора са братя. Уви! Непознатият може би ще ме заподозре, че съм убивал заложници. Впрочем аз нямам н снимки, които бих могъл да му покажа.
Ще се прибера у дома и ще работя. Госпожа Бенет-Деборд очаква проект на афиш за нов сапун, който от само себе си се разбира, ще бие всички рекорди по пенливост, мекота и придаване кадифен младежки блясък на старческата кожа. Сюжетът е така неблагодарен! Всичко е вече казано за сапуна. При това не разполагам с много време. Китайските миниатюристи са рисували един вишнев клон цели двадесет години. Госпожа Бенет-Деборд не би търпяла подобни срокове. Животът на сапуна е премного мимолетен, за да чака вдъхновението на художника.
Ще се прибера у дома, понеже за мене вече не съществува „при Ирен". Моята хазайка се радва на отскоро възстановения ми навик да се прибирам редовно в кошарата. Намираше, че много често нощувам другаде. Имайки пред вид професията ми, тя без особено усилие ме вижда обкръжен от голи модели в сластни пози, които тананикат „Монасите на свети Бернарден". Нейната представа за порока едва ли отива по-далеч, но тя смята, че такъв разпътен живот не е вече за възрастта ми.
Трябва да се оставя на течението: това е часът, когато жителите на предградията се връщат в далечните си места. Цялото движение на квартала се насочва към гарата. А и самите улици носят имена на примамливи гари: Лондон, Истанбул, Амстердам, Будапеща, Атина... И това е реклама! Защото влаковете отиват най-много до Пек. Само един заминава за Хавър и оттам чак до края на света. Но аз не вземам него.

ГЛАВА  VII
Трябва да се признае един очевиден факт: детските увлечения и дружби остаряват и умират на двадесет години. Ако си спомняме още някое момиче, то е вече дама, а оцелелите другари са станали приятели. Едното няма нищо общо с другото. Другарите са съучастници, докато приятелят е винаги малко нещо съдник, а понякога и| обвинител.
Когато казвам: „У Жако съм с другари", това означава: „В кръчмата съм с приятели." Защото и кръчмите се преобразяват с годините. Те престават да бъдат оазиси и се превръщат в заведения.
И така, аз съм с приятели, които всички по-рано са били мои другари, в същата кръчма, която някога бе наше любимо сборно място. Утре е Коледа. Подходящ ден за всякакъв вид равносметки.
Между нас има много привързаност, достатъчно доверие и известно уважение. Изобщо напълно похвални чувства. Разбира се, и помен няма от бурните заслепления, както и от тържествените клетви, които ни свързваха някога. За десет години сме имали време да измерим раниците на взаимните чувства и мястото, което всеки заема в живота на другия. Не преобразяваме вече по цели нощи света, пиейки евтини спиртни напитки. Ние преминахме етапите на етикетираните бутилки. Сега пием по-доброкачествен алкохол, в по-малко количество. Разменихме белите си нощи и черните си дни срещу черни нощи и бели дни. Загубихме при тази смяна, защото в резултат от втората смесица се получава сиво. При другата, макар и съставена от същите цветове, животът изглежда розов. Който може, нека разбере защо!
Разговорът ни се плъзга по големите проблеми, без обаче да успеем да ги изчерпим. Напротив, колкото повече говорим за тях, те стават все по-дълбоки. Ние си позволяваме да прелитаме нехайно над тях, но ни обзема оглушителен шемет пред празното пространство, което ни усамотява. До двадесет и пет години е сравнително удобно да се опиваш от „болестта на века". Отвъд тази възраст меланхолията загубва очарованието си и се превръща в ипохондрия. Ако не се опомнят навреме, романтичните младежи се превръщат в начумерени господа. Ние сме стигнали вече до този опасен завой и неговото въздействие се чувства по време на срещите ни. Някогашните четирима мускетари, каквито бяхме ние, не могат вече да свирят „Десет години по-късно".
Всеки от нас се старае да вземе отношение към зрелището, на което бяхме свидетели предишния ден. Предната вечер хиляди младежи подложиха на разрушение Шанз-Елизе. Не за пръв път студентско празненство се изражда и буйстване. Но вчерашното беше нещо съвсем различно. Участниците в бъркотията никак не се забавляваха. Със стиснати зъби и мрачни лица те чупеха уличните фенери и стъклата на кафенетата без никакво въодушевление, с мрачно настървение.
— Скучаещи дребни буржоа — заяви Жан. Жан Жюбино е комунист. Той е склонен обикновено да опростява проблемите и кирката и мотиката според него са най-добрите средства срещу душевната празнота. В действителност миньорите от Енен-Лиетар сигурно не разполагат с толкова свободно време, че да човъркат подсъзнанието си. Но манифестацията на нашите малки вчерашни вандали нямаше класов характер. Нейният състав беше съвсем разнороден и можеше да се приведе само под един общ знаменател — възрастта, всички бяха под двадесет години. Облечени с кожени якета, чиято мода бе наложена от Марлон Брандо и Джеймс Дийн, тези разбеснели младежи нанесоха за четвърт час повече щети, отколкото цяла манифестация на стачници-металурзи. И всичко това просто така, без никакво въодушевление, напълно методично.
Когато се намеси моторизираната полиция, работата взе лош обрат. Младежите, които рушеха безмълвно, се събраха наедно. И от групата им се понесе вик, скандиран като лозунг:
— Нищо... нищо... нищо... После те се втурнаха с дива ярост срещу полицията. Днешните вестници поместват обширни коментари по повод това произшествие: „Петдесет тежко ранени... Значителни щети... Буйства... Бунтовници без причина... Тревожната безпътица на младежта..." Тонът им е лицемерно прискърбен и недоумяващ.
— Тревожна! — казва Пиер. — Тревожна! Да не вярваш! Жалки мръсници, от всичко правят Кафка!
Милият Пиер, той винаги е изкушен да пусне някой  , каламбур, за да скрие под простодушния цинизъм дълбокото си разочарование, което ни е добре известно.
Франсоа, Пиер, Венсан и Жан: четирите посоки на света, както казвахме ние някога! Днес обаче сме загубилия компаса и сцената, разиграла се на Шанз-Елизе, ни кара всички да се лутаме неуверено. Тези „вандали" са наши братчета. И те като нас са добре нахранени, добре облечени и техният бунт е също така неоснователен, както и нашите оплаквания. Нищо не ни пречи да бъдем щастливи освен нашето съкровено аз. Какъв е смисълът на тази среща на самотници, жадуващи за буйства? От какво са недоволни, за да чупят фенерите?
Пиер и Жан спорят за стойността на самоцелната постъпка, за пълноценното поле на действие, за инстинкта за саморазрушение. Аз ги слушам. Венсан мълчи.
Спорове от подобен род никак не го изкушават, също както и всички общи идеи. Той винаги е следвал по-скоро знамена, а не идеи, и това е неговата драма. В нашия квартет Венсан е антитезата на Пиер; въплъщение на политическото обвързване. Първата му младост протече под знака на възторга от крайностите на Аксион Франсез. В 1939 година се включи в нея. Оттогава продължава все в същия дух. Поражението през 1940 го нарани дълбоко, принуждавайки го да смъкне френската армия от пиедестала, на който я бе поставил. Той тръгна сляпо след маршала. Всичко го тласкаше към това: високият ранг, песните край лагерните огньове, отечеството и така нататък. После му омръзна да поглъща ежедневно на закуска голяма купа унижения. Той се хвърли стремглаво — както вършеше всичко — в съпротивата. Дьо Гол стана негов кумир до Освобождението, когато Венсан не можа да се помири, че епопеята се превръща в бюрокрация. Жан Жюбино разтвори пред него вратите на марксизма. Венсан се постара да замести Дьо Гол със Сталин в своя личен пантеон. Той стана „безупречен" комунист. Ние, приятелите му, знаехме, че това може да му струва скъпо, но знаехме също, че той не е в състояние да бъде привърженик на полумерки. Десталинизацията го разстрои по-жестоко от всички предишни разочарования, като го принуди да изтри кумира си и да подложи на преоценка съвестта си. Оттогава той броди и търси герой, учител или водач.
Франсоа, Венсан, Пиер, Жан...Целият проблем е, че ние не се чувстваме добре в множествено число, а и възбудените младежи от Шанз-Елизе очевидно страдат от същата болест. Щом сме сред тълпата, ние тутакси приемаме знака „х", знака на неизвестното. Ако се поровите внимателно, ще намерите стотици хиляди като нас. Когато изключенията станат повече от правилото, цялата граматика е обречена...
— Това, което е най-тревожно според мене — каза Венсан, — е техният вик: „Нищо... нищо... нищо..."
— Защо се чудиш — забеляза Пиер, — на младите вече не им се вика: „Монжоа-Сен-Дьони!" Изтъркано е вече.
Какво да викат тогава? Да живее еди-какво си или долу еди-що си? В края на краищата не може да се отрече, че тези младежи са логични. Те показват истинската си боя.
— Нима нищото е политическа боя? — попита Жан.
— Питай нашия Пикасо, това му е занаятът — отвърна Пиер, посочвайки към мене.
— Политическите убеждения на нашето време, очакването.
Аз изрекох това, без да се замисля, бързо, дори прекалено бързо. По негласно споразумение сериозният тон не е приет в нашите традиции. Пазим се от него, за да не би да станем смешни. Моят глупав отговор възцари мълчание на масата ни.
Всъщност тази мисъл ме тормози от няколко месеца. Ние очакваме и нещо по-лошо, очакваме от... От нашата епоха, от нашата професия, от нашите жени, от нашата страна. Очакваме и от едните, и от другите нещо: топлина, перспективи, задоволство, оправдания, доказателства, знам ли още какво? Ние имаме манталитет на кредитори. Убедени сме, че не сме си получили дължимото. Достатъчно би било може би да дадем, за да получим, вместо да се изхабяваме така в очакване.
— А какво очакваме, за да обърнем последната чашка? — подкани ни Пиер.
Утре е Коледа. Всеки избягва да пита другите как ще прекарат вечерта. Венсан ще се скрие зад семейството си. Пиер ще извади на преден план някаква Никол, за която от известно време ни говори умишлено пренебрежително. Тъй или иначе, няма да си наложим да дочакаме тъжно Коледа като изпаднали побратими със задължителните шампанско и добро настроение.
Мисля за Ирен, така далечна. Ирен, на която дадох ролкова малко, от която очаквах толкова много. Ние сме лихвари, без да съзнаваме. При това заемаме с огромна лихва.
Мисля също за срещата с русокосото ранобудно момиче, което моят Дядо Коледа ми е обещал. Мечта на безумец или на мъдрец?
-     Между другото — казах аз, — ще напусна рекламния отдел.
И този път изрекох прибързано решението си, едва-що назряло в съзнанието ми. Но изказано високо, то тутакси ми се стори ясно, очевидно.
— Измяна! — каза Пиер. — Какво ще стане с дребните работнички? Кой ще им помага да разкрасяват съществуването си? Кой ще им покаже как да скрият грозния електромер зад някой хубав малък „Рьоноар"? Кой ще ги научи как да изперат сами визоновото си манто?
— Говори сериозно — каза Жан. — Какво смяташ да правиш?
Всъщност аз зная главно какво няма вече да правя, но затова пък го зная съвсем сигурно. Нямам вече нито минута за губене. Сцената на Шанз-Елизе ме накара да видя внезапно собствените ни карикатури.
-    Какви са дълбоките основания за този рязък обрат? - пита Пиер.
Давам думата на Жюл Рьонар да отговори вместо мене: „За да повърнеш времето си, трябва най-напред да си го погълнал."
— Добър апетит — заяви Пиер, — но внимавай. Това е опасен опит. Трябва най-напред да си сигурен в стомаха си.
Зад привидната подигравка личи старата някогашна загриженост. Струва ми се, че намирам отново приятелите си, готови да подпомогнат този от нас, който се кани може би да извърши глупост.
— Внимавай — добавя Пиер. — Само след седмица ще почнеш да ни разправяш за живота, живописта и любовта. Защото естествено ще рисуваш и ще любиш.
— Ще се опитам да избера нещо, вместо постоянно да очаквам.
Мълчание. Те ме гледат, като че ли съм им съобщил, че ще заминавам за Амазония. Може би е горе-долу същото. Жан ми предлага усмивка и цигара. Може би той ме разбира най-добре, Венсан си припомня многото собствени обвързвания и разочарованията, които са го довели на практика до скептицизма на Пиер.
— Колкото до мен — казва Пиер, — и пред мен винаги е стоял един избор, който никога не съм могъл да направя и който е по-важен за мен от всички останали: кога по-малко те боли — когато получиш куршум в сърцето или ритник по задника. Има две школи.
Когато се разделяме, атмосферата е разнежена. А коледната нощ не обещава нищо хубаво. Ситен студен дъжд загрозява улиците. Само още два градуса под нулата и те ще се покрият със снежен килим и тогава щяхме да чуем хора на ангелите. Всичко щеше да бъде преобразено.
Дали няма да бъде достатъчно и аз да понижа с два градуса собствената си температура, за да не ръми и в душата ми?


ТРЕТА ЧАСТ

КАТРИН

От своя палещ покрив
КОТКАТА
Жан Моро
мяука любовно
всяка вечер в театър „Антоан".
(реклама)


ГЛАВА  VIII

Приключението на Катрин започна една ноемврийска сутрин, когато бутна вратата на студиото, където от три ме¬сеца насам изучаваше основите на драматичното изкуство. Върху малка естрада, служеща за сцена, Маестрото се стараеше да изтъкне изразително цинизма на Молиеровия Дон Жуан.
— „... Аз ще стана отмъстител на интересите на небето и под този удобен претекст ще нападна враговете си, ще ги обвиня в нечестивост и ще съумея да настроя против тях усърдните дърдорковци, които, без да имат представа за какво всъщност става дума, ще вдигнат публично глас срещу тях, ще ги заклеймят и ще осъдят на всеослушание техния личен престиж. Така трябва да използваме слабостите на хората и точно така мъдрият ум се нагажда към пороците на своя век."
Десетина Марлон Брандо, батальон Жерар Филиповци и безчислени Ингрид Бергман и Бриджит Бардо изръкопляскаха възторжено. Маестрото благоволи да се усмихне. Тази атмосфера на пламенно възхищение го караше да забравя мрачните години на зрялата си възраст. Когато основа курса си по драматично изкуство, последните му надежди за блестяща кариера бяха пречупили криле в затворените врати. Той беше застрашен от професионалната смъртоносна болест, която се хваща след дълго киснене в негостоприемни директорски чакални и обрича артистите на бавната агония на турнетата в провинцията.
Смъртта на една стара леля, наследеното от нея обширно студио и щастливата идея за драматична школа измениха коренно съществуването му. Посредственият артист се превърна в Маестрото, това превращение бе придружено и от вълнуваща обезпеченост. Катрин се плъзна до един двадесетгодишен Жан Маре, който й прошепна:
- Добре, че дойде, миличка, тук ще става нещо...
- Ето как трябва да се играе Молиер — каза важно Маестрото. — Защото Молиер е цял свят, нали разбирате? Когато виждам как „ония" го обезобразяват...
Маестрото сгърчи мъчително лице и въздъхна така дълбоко, че и маската, и въздишката да бъдат забелязани от глух зрител, седнал на третия балкон.
- Молиер е самата истина, солта на театъра, единственият, който... нали разбирате, единственият... а не вашите Ануи и Сартр... Но вие естествено предпочитате модерните!
- Не! — извикаха с възмущение учениците му. — О, не!
- Ако не беше Молиер — продължи Маестрото, - представяте ли си, че бих продължавал този изтощителен живот? Защото тази работа ме убива, вие сами съзнавате това. Аз се разсипвам заради младите, а те дори не плащат лекциите си на края на месеца.
- Маестро — обади се Катрин, — родителите ми ще ми дадат парите идната седмица.
- Парите не ме интересуват — каза Маестрото. — Впрочем и Молиер ги презираше. Но по негово време нямате сметки за електричеството. Защото аз трябва да плащам скъпо и прескъпо за електричество, мои деца. Като че ли съм бакалин!... Ела тук, Жан-Луи... Започни отначало монолога на Дон Жуан: „Днес вече не е срамно: лицемерието е моден порок..."
- Какво искаше да ми кажеш? — пошепна Катрин на съседа си. — Какво ново става тук?
- Зингел! — отвърна момчето със същия тон, с който би казало „Молиер".
Учениците насочиха критично вниманието си към младежа, който се мъчеше да влезе в ролята на лукавия герой.
— „... Знаеш ли колко много хора познавам, които благодарение на този хитър способ са прикрили ловко разписания си живот на младини, които са превърнали религията в свой щит и под внушаващото почит духовническо облекло си позволяват безнаказано да бъдат най-злите хора на света!"
— Не, не и пак не! — изкрещя Маестрото. — Не така вяло! Произнеси думата „злите" много по-стегнато!
— „Да бъдат най-злите хора" — повтори нещастникът, като направи същата грешка, посрещната от раболепните смехове на колегите му.
Тъкмо тогава влезе Зингел, придружен от някакъв непознат. Силен трепет пробягна по залата като внезапна вълна по повърхността на езеро. Зингел поздрави Маестрото уморено, както подобава на прочут режисьор, и представи новодошлия.
— Господин Дьоламот-Вайар, директор на най-новия ми филм.
Маестрото покани гостите на малката сцена и уведоми учениците си, че господин Зингел ще им изложи сам целта на посещението си. Режисьорът обгърна с уморен поглед протегнатите към него лица и явно направи усилие да слезе от сферите на своето съзерцание до тривиалното обяснение.
— Може би знаете или по-право сигурно не знаете, защото вашето поколение чете малко, та, казвам, сигурно не знаете, че сме откупили правото да направим филм върху премията на Десетте — „Любовниците от Сен-Жермен". I
— Голямо произведение! — сметна за свой дълг да подчертае господин Дьоламот-Вайар.
— Не лоша книга — каза Зингел без особен ентусиазъм. — Аз сам адаптирах романа. Поради... много съображения бях принуден да изместя или по-скоро да транспонирам основната тема на книгата в стремежа си да открия нейното субективно значение. С една дума, пренесох в Исландия под заглавието „Айсберг" основната линия на интригата, като я очистих от някои чисто литературни подробности. Но нека мина по-нататък. Шарл Боайе ще играе Питр, тоест Бернар от романа. Колкото до Елизабет, тоест Тув...
Сто възбудени сърца забиха ускорено под младежките блузки.
— Господин Зингел не желае звезда — каза мрачно директорът.
— Тув не може да бъде звезда — въздъхна Зингел нетърпеливо, като учител, който повтаря за хиляден път на някой ученик, че две и две правят четири. — Питр е звезда, защото Питр е нормален мъж, който живее на земята.
Но Тув! Тув е дим, блян... В продължение на четири месеца вече търся този блян по всички континенти.
— Пет месеца — уточни господин Дьоламот-Вайар, без да скрива неудоволствието си. — Цели пет месеца!
-    Видях хиляди девойки от всички среди и всички цветове. Но не намерих Тув.
-    Драги приятелю — каза продуцентът. — Сигурен съм, че днес ще ни провърви. Просто подушвам. Зингел показа с горчива гримаса колко малко доверие му вдъхват тия обонятелни предчувствия.
Маестрото зае замислена поза. Това съставляваше част от правилата на тази жестока игра. Той беше подбрал вече мислено ученичките, които можеха да имат известни изгледи, но важното бе да остави на господин Зингел чувството, че е направил избора сам. Ако му липсваше талант, Маестрото притежаваше в замяна достатъчно психология, за да знае, че Зингел ценеше най-много удоволствието да направи лично откритието. В сърцето на всеки постановчик дреме един Пигмалион, който го подтикна да търси Галатея сред случайно срещнатите машинописки. Маестрото използваше като виртуоз този невинен недостатък, знаейки много добре, че подобни посещения са винаги залог за успех. Курс по драматично изкуство, посещаван от постановчици и продуценти, винаги ще бъде претъпкан, дори ако в него не се научава нищо.
Маестрото обходи с очи тръпнещото си стадо и извика като че под влияние на моментно хрумване:
-   Мари-Лор... Кристиан... Жослин... чакай да видим...Клод...
Избраниците се наредиха върху малката сцена. Като добър стратег, Маестрото ги беше наредил руса до тъмнокоса, та всяка да подчертае достойнствата на съседка та си и сама да изпъкне край нея. Маестрото прояви толкова разбиране, че нареди на сцената две ниски закръглени девойки, очевидно предопределени за класическата роля на субретки до края на живота си. Изборът на тези девойки беше направен по две съображения. Първо, тяхната закръгленост подчертаваше стройните и безплътни фигури на двете им другарки. От друга страна, понеже те съвсем очевидно не можеха да въплътят една исландска Мелизанд, Зингел щеше да добие приятната илюзия, че ще трябва да открие редкия бисер сред евтини имитирани бижута, произведени от пресовани стърготини.
След като подреди групата си като опитен декоратор на витрини, Маестрото проведе маневра с войските си.
— Тув е дим, блян... — беше казал Зингел. Двадесетгодишните девойки се помъчиха да заприличат на този идеал. Те мигом проклеха високите си гърди, безочливо щръкналите си задници, постараха се да намалят красноречието на телата си, за да се приближат до външността на тази малка северна героиня, която само минута преди това не познаваха и чийто образ трябваше да материализират тутакси. Всички съжалиха отчаяно, че не са се хранили двадесет години със сняг и сухари, за да пристъпят прага на тази съдбоносна сутрин с поетичната и далечна походка на охтичава фея.
Господин Дьоламот-Вайар разгледа всяка кандидатка с най-благо склонно внимание, без да пожелава да я види по-безплътна. Той съжаляваше, че пренасяйки се от Сен-Жермен-де-Пре в Рейкявик, въображаемата героиня на премията на Десетте по вина на Зингел беше изтънила прекалено много линията си.
За него беше вън от съмнение, че приятно закръгленият ханш не отнема нищо от таланта на притежателката и допринася реално за интимната наслада на зрителя. Господин Дьоламот-Вайар смяташе освен това, че положението на продуцент е придружено естествено от някои привилегии, особено ценни за мъж на петдесет години, а премного безплътната естетика на неговия постановчик заплашваше да го лиши от тях. На младини той не бе имал много плътски наслаждения. Най-малък син на строго семейство на корабостроители-протестанти, той дълго се бе удовлетворявал до изтощаване само с въображението си. Затова, когато влезе във владение на своя дял от наследството, откри с изненада, че най-прекият път от чайната до дивана е директорският кабинет на филмов продуцент. Като притежаваше банкова сметка, за него бе достатъчно да си купи един дъфлкот, за да се чувства добре в една професия, в която мнозина се задоволяваха само с дъфлкот. Това беше същински слънчев лъч над сива пустош. Тръпнещи хубавици навлязоха в орбитата му. Старите му потиснати инстинкти намериха пленителен отдушник в чистите млади тела, които мечтаеха за прожектори и знаеха, че често се налага да изкачиш легнала стръмния, труден и песъчлив път, който води до филмовия афиш. Господин Дьоламот-Вайар откри също, че в този странен свят, в който той влизаше през главния вход, простодушните момичета кръстосват високо крак връз крак, за да покажат по-добре пътя към сърцето си. Впрочем този начин на набиране на приятелки му се стори по-евтин, отколкото поддържането на някоя балерина от операта, техника, която бе практикувал баща му до съдбоносния ден, когато едно плъхче с много дълги зъби подкопа солидното му дотогава здраве.
— Това девойче ми се струва много талантливо — пошепна той на ухото на Зингел, измервайки с очи достойнствата на една дръзка брюнетка, която изреждаше проклятията на Камий с многообещаващ темперамент.
Зингел повдигна рамене. Обратно на своя продуцент, той не ценеше особено цветущите девойки. Неговата чувствена вселена беше мрачна, хаотична и страшно сложна.
- Благодаря ви, госпожице — каза той благосклонно на девойката, макар че от този вид хубост му се повдигаше.
Понеже се беше засилила, хубавицата продължи да декламира александрийския стих до цезурата. После горкичката тъмнокоса Камий, сринала се стремглаво от корнелиевските висоти, изтича в тоалетната да скрие сърцераздирателните си сълзи като пропаднала на устен изпит абитуриентка.
Последва я Елвир със също тъй малко успех. После една Соваж, премного розова за свое злощастие, две съвсем неподходящи Жижи, една Ондин, предварително отхвърлена поради победоносния си бюст...
— Благодаря, госпожице, много благодаря — каза Зингел на всяка от тях, прокарвайки уморено ръка по челото си като човек, който не е заслужил подобно изпитание.
Още от самото начало Маестрото беше вложил най-много надежди в Катрин. Затова беше по-добре да не я тика напред.
— Катрин — каза той, — ела насам. Подай ни за всеки случай репликата на Бадин...
На говорим език „подай ми репликата на Бадин" означава „изиграй една сцена от „Човек не се шегува с любовта". Всяко съсловие ревниво пази своето арго, което го изолира от профаните. Ако някой лекар каже хрема, ще падне в собствените си очи.
Катрин се качи на сцената с разтуптяно сърце, помъчи се да задържи погледа си в една неопределена точка на равно разстояние от десетките погледи, които я обкръжаваха, и започна с не съвсем сигурен глас:
— „Вдигни глава, Пердикан..."
Тя не можа да продължи. Зингел изръмжа глухо, качи се на сцената и бавно обиколи девойката. После режисьорът заговори сред оглушителната тишина, повишавайки постепенно глас с всяка дума.
— Обиколих света... целия свят... в продължение на месеци. Видях сингалайки, лапонки, австралийки, а тя била тук на две крачки от Сент-Огюстен... Ето Тув... Чувате ли? Ето Тув, това е тя!...
— Удивително — промълви господин Дьоламот-Вайар.
— Не, не е удивително — изкрещя Зингел. — Забранявам ви да говорите така. Тази девойка е точно обратното на моята героиня.
  Ами тогава? — прекъсна го господин Дьоламот- Вайар. — Ами тогава?
— Никой не може да прилича на Тув. Аз искам да я създадем, изцяло. Търсех само подходящо тесто. Ето го... послушно тесто. Вие ще бъдете това тесто, госпожице, аз никога не се лъжа. Елате утре сутрин в студиото за малка проба. Забранявам ви да четете книгата, ще си създадете погрешни представи. До утре не мислете за нищо. Чувате ли? За нищо!
Когато двамата мъже напуснаха залата, учениците обкръжиха Катрин и тя напразно търсеше по лицата им познатите изражения. Няколко мига бяха достатъчни, за да променят отношенията й с класа. Под фамилиарните думи прозираше почит. Тя внезапно се бе превърнала в избраницата и в комплиментите, които се сипеха от всички страни към нея, имаше не толкова завист, колкото възхищение, истинска радост. За тези девойки и младежи Катрин представляваше безспорно доказателство, че те са на нрав път.
-   Представяш ли си? — каза една слабичка Даниел Дьолорм. — Да дебютираш във филм на Зингел. И при това с Шарл Боайе за партньор!
И класът почна да мисли, че все още стават чудеса. Хилядите герои от пиеси, които живееха в сърцата на тези младежи, очаквайки момента да излязат на бял свят, пяха обнадеждени. Безчет герои и героини поздравиха Катрин през юношеските уста на бъдещите си интерпретатори. Нейният пример беше залог, че и те един ден ще напуснат преддверието на рая.
- Вие сте много мили — каза Катрин. — Аз още не мога да повярвам. Маестрото си помисли за отзивите, за статиите, които ни придадат несравним ореол на неговия курс.
- Катрин — й каза той, — ти сигурно си загубена за драматичното изкуство! Киното е Молох!  Предвиждам, че  скоро ще дойде време, когато ще забравиш учителя.
- Никога! — възкликна Катрин.
- В такъв случай ще забравиш Молиер, което е още по-лошо. Седмото изкуство — както те казват — няма нужда от Молиер. Впрочем нима то го познава? Но както и да е! Няма защо да говорим за свършени работи. Да се върнем към нашите сериозни занимания. Подай ми Бадин.
В студиото настана тишина. Девойката, която щеше да играе сцената, не принадлежеше вече напълно на класа. Тя беше белязана.
— „Вдигни глава, Пердикан, има ли човек, който да не вярва в нищо?"
— Лошо — въздъхна Маестрото, — много лошо.
След лекциите Катрин забърза към гарата Сен-Лазар.
Искаше да сервира на семейната трапеза топла-топленичка чудната новина. Минавайки по улица Хавър, тя чу монотонното подканване:
— Опитайте щастието си!...
Погледна стареца, без да го види, като си каза, че преди малко бе изтеглила голямата печалба.

ГЛАВА  IX
Родителите на Катрин посрещнаха сдържано повишаването на дъщеря им в бъдеща филмова звезда. Те мъчно се бяха съгласили да разрешат на Катрин да се посвети на актьорското си призвание, вслушвайки се главно в съветите на един от тия еманципирани свещеници, които се вмъкват в почтените семейства и нанасят големи щети. Този либерален духовник доказа на родителите, че и Давид е танцувал пред Ноевия ковчег, че религията е по-възрастна сестра на театъра и че една девойка от добро семейство може да служи вярно на Бога, където и да се намира. Той не се побоя да цитира случая с една гола танцувачка от кабарето „При Тан-тин", която, щом се съмнеше, превръщаше плодовете от хореографските си постижения в бебешки комплектчета за малките негърчета в Конго. По този начин примерът на свети Мартин беше не само последван, но и надминат, защото в случая танцьорката не се задоволяваше да раздели плаща си с нищия, а направо смъкваше дрехите си, за да облече от глава до пети малките негърчета.
Лишени от подкрепата на религията, родителите се съгласиха. Във всеки случай те виждаха кариерата на дъщеря си в класични и успокоителни краски: продължителни занимания, после стаж, малки роли и като венец на непрестанните усилия, когато наближи петдесетте, „Комеди Франсез".
А ето че само след тримесечен курс фотографията на Катрин се появи на първа страница във вестниците, придружена от статии и обяснения, в които лиризмът и дитирамбите се лееха в надпревара.
Занапред къщичката в Пек бе посещавана няколко пъти седмично от журналисти и властни фотографи, които разместваха мебелите, защото образували ъгли, и зацапваха огледалата, защото хвърляли отражения.
Катрин трябваше най-често да позира в моминската си стая, застинала в замечтана поза, сложила ръка върху някоя философска книга, с кукла до себе си и небрежно вдигнат крак. Позата се менеше според фотографа, книгата също, плюшеното мече заместваше понякога куклата, само кракът се подаваше неизменно от пеньоара или полата.
Родителите се опитаха да реагират срещу това пристрастие. Те не смятаха за голяма чест да видят бедрата на дъщеря си възпроизведени в няколко милиона екземпляра, нито пък им бе приятно да отговарят на въпросите на специалните дописници, които преобразяваха семейната хроника в чудновата скандинавска легенда.
- Мила Кати — казваше майка й, — питам се докъде ще ни доведе всичко това.
Катрин не си задаваше този въпрос. Събитието, чиято героиня бе станала, нарушаваше застоялостта на семейният живот и това й стигаше. Тя високо ценеше движението за самото него, затова не се питаше къде отива. Важното беше, че не стои на едно място. Тя се устремяваше тялом и духом по този нов път с непредвидени завои, чиито хоризонти я привличаха главно защото бяха непознати.
Тази сутрин, излизайки от гарата Сен-Лазар, тя си помисли колко е наивно от страна на баща й да я кара да ходи още на лекциите по драматично изкуство. Зингел не одобряваше това. Той твърдеше, че всяко обучение може само да навреди на героинята, която възнамеряваше да оформи.
— Не искам Тув да говори както в Консерваторията.
— Аз пък искам Кати да завърши следването си — беше отговорил бащата, който държеше да приложи старите рецепти на традиционното възпитание към новосъздаденото необичайно положение.
Тълпата по улица Хавър повлече Катрин.
Беше една от тия опаки сутрини, когато като че ли на всички минувачи не им върви, било в работата, било в отношенията с близките им, било в собствената им съвест. Столичните квартали нерядко приемат такова единодушно изражение, като че ли жителите им са податливи на епидемични душевни състояния. Улица Хавър излъчваше умора и неверие. Щастливото лице на Катрин бе същински анахронизъм сред вълната сиви лица. Когато отмина продавача на десетинки от Държавната лотария, тя чу необичайно развълнувания му глас:
— Побързайте, госпожице, побързайте... Нямате нито минутка за губене...
Катрин машинално се подчини на подканването му и измина няколко метра с ускорена крачка. Старецът я проследи с очи, докато тя се загуби в тълпата.
— Нещо му липсва — каза си Катрин. — Защо трябва да бързам? Никой не ме чака на края на улицата.
Излязла на булевард Осман, тя забави хода си. Леденото слънце предизвестяваше зимата. Сянката на дърветата в градинката Луи XVI беше станала съвсем прозрачна.
„Само след месец — помисли си Катрин — ще бъда в Исландия."
Когато пристигна в курса, тя побърза да заеме мястото си вдясно от Маестрото. Негласен протокол уреждаше отношенията й с него и другарите й от деня, когато изборът на Зингел беше белязал със звезда челото й. Не я караха вече да излиза на сцената. Понякога подаваше репликата на някой ученик, но Маестрото, стараещ се да угоди на постановчика, се въздържаше да й прави каквито и да било забележки.
В продължение на два часа Катрин наблюдаваше — внимателна зрителка — въртенето на вселената, към която принадлежеше вече само формално. Маестрото повтори обичайните си високопарни сентенции върху упадъка на театъра, безсмъртието на Молиер и трудностите, които поражда нередовното изплащане на таксата в един частен курс. За пръв път Катрин си даде сметка, че тя не участва вече в комедията, която играеха помежду си членовете на тази малка общност. Каквото и да стореше, тя беше вече извън играта.
Тази констатация й причини и удоволствие, и мъка. Когато корабът сменя посоката си, се налага преоценка на положението. Изтръгната благодарение на случайността от обичайната си среда, Катрин осъзна, че я чака самота и че трябва час по-скоро да си изгради свой свят.
След лекцията един от нейните другари я спря.
— Ела да изпием по чашка у дома... Искам да работя Приола, а няма кой да ми подава репликите.
Двадесет години, глава на баски кондотиер върху тяло на танцьор — Антоан, звездата на курса, беше добър другар за Катрин.
Стаята в Монмартр се издигаше над зъзнещия, обвит н пушеци дивен Париж. Тази панорама, която се разгръщаше, докъдето поглед стига, правеше стаята още по-мъничка и обстановката още по-временна. Стаите, които човек обитава в младежките си години, са нещо средно между кабина и ложа, тоест място, което можеш да напуснеш след пет минути, без да оставиш в него сърцето си. Репродукциите на Ван Гог са закрепени на стената само с кабарчета. Плочите на Сидни Бекет, подредени в куфарчето от изкуствена кожа, са готови за път, пръснатите книги нямат строго определено място, а берберската покривка не е по мярка на дивана. Стая, която можеш да отнесеш със себе си в два куфара.
— Ако искаш скоч, мога да купя за осемстотин франка от съседния американски магазин.
— О! — каза Катрин. — Нямам отношение към скоча
— Знаеш ли — каза Антоан, — подочух нещичко за твоя филм. Според асистента на Зингел той изхвърлил вече Исландия от играта... валута, материална база, не зная точно съображенията му... Чичо Дьоламот-Вайар водел преговори за Ирландия. Няма нищо трагично, разликата е само в една буква. Но щяло да се наложи да променят и заглавието. Не си ли в течение?
Катрин се принуди да признае, че Зингел я държеше умишлено в пълно неведение за метаморфозите на „Любовниците от Сен-Жермен".
-   Той твърди, че аз не трябва да зная нищо, „за да съм останела напълно податлива" и в никакъв случай да не се настройвам предварително. Засега само ме оглежда. Върти се около мене като котка около мишка. Не съм прочела дори сценария.
— Ай няма защо — каза Антоан. — Само ще си загубиш времето. Сценарият се мени постоянно. Имаш вече първото доказателство.
— Колкото до Ирландия, сигурно е вярно — забеляза Катрин, — защото Зингел иска да се снимам като червенокоса.
От петнадесет дни, откакто беше прекрачила прага на кинематографската вселена, Катрин жадуваше да се довери на човек, който разбира от филмова терминология. Родителите й знаеха само едно: да я разпитват, да недоумяват и да изказват с недомлъвки неодобрението си. С Антоан обаче можеше да говори свободно, да си каже гласно сама на себе си какво представлява тази експедиция, в която тя беше едновременно откривателка и находка.
Катрин разказа за изненадата си при първия допир с тази странна машина, която има свои собствени физични, икономически и социални закони, своя терминология, свой морал, свои богове, своя география и своя история. Когато влезе в студиото, за да извъртят с нея решаващата лента, първото й чувство бе, че тя престава да съществува. Никога по-рано не си бе давала сметка за своята личност и още по-малко, че личността й е съвкупност от нейния начин на мислене, ходене, обличане, сбор от предпочитания, чийто единствен счетоводител е самата тя, Катрин, осемнадесет години, късо подстригана руса, бежово-сива вълнена рокля, нежно лице и леко тяло|, разумна походка... Най-парадоксалното бе, че тя доби ясна представа за съществуването си точно в момента, когато се освобождаваше от тялото си.
Изпадна в плен на мъже и жени със странна външност. Под дяволски вдъхновеното око на Зингел един прочут коафьор в продължение на часове рошеше косите й.
-  Още по-чорлави! — викаше Зингел. — Всички северни ветрове са си дали среща в тях.
Реномирани шивачи я драпираха в хармонично разкъсани дрипи. Под ръцете на вдъхновени и опитни гримьори лицето на Катрин се заличи под лицето на Тув.
После подготовката за снимането, прожекторите, камерата...
- Гледайте в пода — й каза Зингел. — Повдигнете малки очи и се усмихнете тъжно. Тръгнете сега към мене...Потръпнете... Студено е... страшно студено.
Вечерта в прожекционния салон Катрин видя срещу себе си, на екрана, някакво неземно момиче, което не можа да познае; всеки негов жест, движение, дори мисъл й бяха чужди.
— Отлично — каза господин Дьоламот-Вайар, като задържа малко по-дълго, отколкото трябваше, ръката си върху рамото на Катрин. — Действително отлично.
-  Безобразно — каза Зингел. — Безобразие, безформено и възвишено. Точно мечтаното от мен небитие.
Катрин разказа на Антоан, че на следния ден е трябвало да се снима гола, защото една сцена от филма съдържала воден епизод и Зингел искал тялото на Тув да муши представа за съвършена чистота.
-  Изглежда, че той е порядъчно извратен тип — забеляза Антоан.
Катрин съвсем нямаше това впечатление. Режисьорът я разположи върху един килим, също както би постъпил с неодушевена вещ, грижейки се само прожекторите да я осветят точно така, както искаше той. И операторите от своя страна, докато измерваха разстоянието от младото момиче до камерата, гледаха по съвършено еднакъв начин бутончетата на обективите си и нейните настръхнали от студа голи гърди.
— Знаеш ли, аз съвсем не съм свикнала да се показвам гола — каза Катрин, — но никак не се стеснявах. Просто като че бях друг човек. Много приятно усещане.
- Всъщност именно това прави човека артист — забеляза Антоан.
Катрин никога не се бе замисляла сериозно над метафизиката на своята професия. Решавайки да се посвети на драматичното изкуство, тя се бе подчинила не толкова на властно призвание, а на модата, която след войната кара дъщерите на дребната буржоазия да стават артистки, социални работнички или стюардеси.
— Колкото до мене — заяви Антоан, — аз държа главно да не разпознавам другите. Когато ги гледам, винаги ме обзема желание да изкрещя: „Пуснете завесата!" Ние сме се родили твърде рано. Нямаш ли чувството, че си се вмъкнала в театралния салон няколко часа преди представлението? Дали са ни програмата, но никой не удря традиционните три удара по сцената. О, програмата е съблазнителна: атомната енергия в услуга на домакинята, възраждането на клетките, изкуственото сърце, Париж-Ню Йорк за три часа, прекарване годишната отпуска на Луната... За нещастие обаче аз все още се отоплявам с дърва, никой не лекува хремата ми и рядко имам достатъчно пари, за да прекарам почивния си ден във Фонтенбло. Не може все пак да стоиш цял живот на допълнително столче, очаквайки един спектакъл, който би могъл да се провали. Понеже нашата епоха устройва комедиен спектакъл, защо да не бъдем действително комедианти? Така е по-честно. Права пред прозореца, Катрин го слушаше разсеяно Общите му разсъждения не стигаха до нея, скрити зад неочаквано големите размери на нейния собствен случай. Но тя слушаше без неудоволствие слабото мрачно момче, в което инстинктивно разпознаваше сроден на себе си Дух.
— Зингел поиска ли ти вече да спиш с него? — попита Антоан.
-   Не — отвърна Катрин. — И изобщо не вярвам да мисли за такова нещо. Но затова пък продуцентът...
— Това старо коце!
Катрин бе мислила вече за тази страна на приключението си. Не че се тормозеше от морални задръжки, но би предпочела да познава по-добре правилата на играта, за да съблюдава нейната естетика.
— Противен ли ти е? — попита Антоан.
-   Не мога да кажа, не съм мислила или поне не съм мислила точно за това. Ти смяташ, че по неволя...
-  О! — забеляза Антоан. — Той няма да те вземе насила, никой вече не прави това. Но ще изглежда глупаво, ако се дърпаш.
-  Във всички случаи ще изглежда глупаво, защото съм девствена.
Младежът посрещна това признание без изненада, защото го бе чувал често от други устни. Еманципацията на женския елемент в курса беше достатъчно пълна, за да може едно младо момиче да запази или да загуби девствеността си без какъвто и да било комплекс.
-  Нали разбираш — каза Катрин, — не виждам нищо трагично, но предполагам, че когато си имал за пръв път такава връзка, не можеш тутакси да забравиш изживяното, а не бих желала споменът ми да има лицето на господин Дьоламот-Вайар и...
Тя млъкна, съзнала тутакси, че мисли гласно и че думите й могат да му се сторят двусмислени. Завърши шеговито:
-  Не се бой. Не ти се натискам.
Антоан се доближи до нея в нишата на прозореца и лекото вълнение, което се прокрадваше между тях, стана по-осезаемо. Париж, разстлан в краката им като макет на архитект, бе забулен от изпарения. Катрин забеляза тъмния привлекателен кичур върху челото на нейния другар. Те се погледнаха без истинско смущение, но с лека принуда. Антоан се наведе към Катрин и тя установи, че целият град е подчинен на тъмния кичур, който скриваше панорамата от очите й. При движението си, също както се изтрива черна дъска, Антоан заличи шеметно бързо Триумфалната арка, Операта, после малко по-бавно „Па¬рижката света Богородица", покривите на Шарон и Менилмонтан. Четиримилионният град изчезна зад лицето на двадесетгодишния хлапак и Катрин полуотвори устни за устата му, която не се усмихваше вече.
— Ако искаш споменът ти да има моето лице — каза Антоан.
Берберската покривка прие двете им тела. Ласките им бяха отначало съвсем трезви. Протоколът, на който се подчиняваше взаимната им дружба, изключваше употребата на сластни думи, които смущават сърцето. Антоан разсъблече Катрин със спокойни пръсти. Тя потрепера само когато той смъкна от нея последната й защита. Повалена на леглото, тя се остави на внимателните ласки на Антоан. Той си остана добър другар и в най-смелите си жестове. Катрин се изненада, че е съзнателна наблюдателка на собственото си наслаждение. Имаше впечатлението, че Антоан й подава нежно репликата в една непозната досега сцена, чиито перипетии тя открива благодарение на него. Те бяха казвали вече върху подиума на курса чрез устата на толкова герои всичко, което си шепнеха върху голямото измачкано легло! Признавали бяха високо страстта си, изказвали бяха смущението си, изповядвали бяха мъките си в толкова най-различни строфи, че магията на думите не ги замайваше.
— Колко си хубава, Катрин — каза Антоан. Девойката се усмихна. За миг едва ли не помисли, че партньорът й сбърка текста.
— Колко си хубава, Камий, когато заблестят очите ти...
Но този път не Пердикан се навеждаше над нея.
— Колко си хубава, Катрин... — каза Антоан и тя долови в тона му непозната нотка. Обучени да говорят убедително, те за пръв път се опитваха да говорят искрено.
-   Мили... — каза нерешително Катрин.
Изведнъж тя почувства тежестта на мъжкото тяло с неговата сила. Прекосила прага на кратката болка, девойката се остави на бурното течение, което увличаше Антоан, и вълната я отнесе към непознати области. Но дори в най-страстните моменти вниманието й остана будно. Вълните минаха над нея, без да я удавят. Раздвоена между атавистичния страх на жената и моментното любопитство, сключила ръце около момчето, Катрин не затвори очи.
Когато Антоан се отдръпна от нея, неподвижен, Катрин се опита да види в това тяло своя любим, но тази дума й се стори пресилена. За няколко минути всеки от тях се опомни напълно и се откъсна от другия. Между тях остана само спокойна нежност.
Две червени капки върху чаршафа подпечатваха като че с червен восък една важна страница. Но на нея не беше написано нищо съществено и дълбоко в себе си Катрин реши, че страницата си е останала бяла.

ГЛАВА  Х
Откакто напуснаха Ил-дьо-Франс, „Любовниците от Сен-Жсрмен" бяха преживели значителни приключения. След Исландия, крайна точка на техния устрем към Севера, те бяха свърнали на юг и се бяха спрели за малко в Ирландия, където „Айсберг" се беше превърнал в „Девицата от Шин Фсйн". Някакви неразбории с валутния отдел предизвикаха ново преселение. За миг се появи опасност любовниците да се върнат чисто и просто в Сен-Жермен, но в очите па кинематографията това би означавало провал. Алхимията на коопродукцията спаси положението, като определи Португалия за седалище на премията на Десетте, която съвсем естествено взе името „Лодкарят от Таге".
Тези премествания създадоха много главоболия на Катрин. Всяко преместване на филма в пространството подбуждаше Зингел към изменяне външния вид на героинята и той влагаше в тази работа липсата на мярка, която заместваше у него таланта. От бледоруси косите на Катрин преляха в червени, когато Дебора измести Тув, после, колкото по на юг слизаше филмът, те ставаха все по-тъмни. Скоро от Дебора разпукна като пъпка Амалия. Зингел опита гарвановочерния цвят.
Нещо повече, режисьорът смяташе, че не само цветовете, но и формите и очертанията на героинята трябва да се подчиняват на желанията му. Катрин трябваше да се съгласи на една операция, която я снабди след страшно неприятни страдания с правилен къс нос, в който Зингел видя носа на вечната Ирландия, но това не му попречи малко по-късно да го намери едва ли не неприемлив за овчарката от Естрамадура, каквато трябваше да бъде Амалия.
Родителите на Катрин присъстваха смаяни на тези превращения. Преди още да стане въпрос за носа, бащата и режисьорът влязоха в бурни стълкновения, които достигнаха своята кулминационна точка в деня, когато Зингел се насочи към гърдите на Катрин.
— Докато аз съм жив, няма да ви позволя да посегнете на гърдите на дъщеря ми — заяви бащата.
— Но ирландките, господине...
— Не познавам ирландките — каза бащата — и не искам да ги зная. Гърдите на дъщеря ми ще си останат такива, каквито са. Ако проявих слабост, когато отстъпих за косата...
— Но това е невъзможно — каза Зингел. — Девицата от Шин Фейн не може да има закръглен бюст. Гърдите на моята героиня трябва да бъдат мънички и щръкнали, иначе интригата губи смисъла си.
— Че какво — каза бащата, — с един добре скроен сутиен...
— Сутиен — възнегодува Зингел, вдигайки ужасен поглед към небето. — За какъв сутиен говорите, когато Девицата е гола хиляда и осемстотин метра?
— Никога! — заяви бащата.
От този миг нататък спорът придоби съвсем отвлече¬на форма, защото всеки от събеседниците стоеше на те¬рен, недостъпен за противника му.
— И жителите на Шин Фейн, възпламенени от тази девствена голота...
— Във фамилията Брикар момичетата винаги са имали...
— Моралът на изкуството...
— Гърдите на Катрин са Брикар...
— Когато О'Конър казва: „Твоите гърди са кратунките с барут за въстанието", как искате...
— Никой здрав човек не се оперира.
Катрин присъстваше само като зрителка на този двубой, чийто залог бе самата тя. Недоумяваше как някой смее да се противопостави на Зингел. Нима човек, който може, само ако му скимне, да видоизменя „Парижката света Богородица" или да преведе евреите през Червено море, ще се спре пред пречката на две сочни гърди, които издуват малко повече, отколкото трябва жарсената блузка? Катрин съзнаваше, че досега тялото й е било само скромна подставка на героини, за чиито размери нямаше представа. Тя приемаше новото си състояние на първична материя като нещо, което се разбира от само себе си.
— Или ще я вземете такава, или изобщо няма да я вземете — заключи бащата.
Семейната теза получи неочаквана подкрепа в лицето на господин Дьоламот-Вайар. Катрин беше отстъпила без съпротива на ухажването на своя продуцент и беше стана¬ла негова метреса, спомняйки си афоризмите на Антоан:
— Да си мома, не значи още девственост... белите гъски са най-мръсни... и прочие, и прочие...
Впрочем изискванията на господин Дьоламот-Вайар не излизаха извън границите на приличието. Сладострастните извратености му бяха чужди и той налагаше на Катрин минимални телесни издевателства. Срещите в директорската гарсониера на булевард Мюра можеха да се нарекат по-скоро закачки, отколкото еротика. Като се изключи задължението да нарича партньора си Етиен, Катрин се примиряваше без отвращение с кратките прегръдки, подправени с ксерес и с нежна музика. Напускайки жилището, тя бухваше косите си, както птичето бухва перушината си, и си отиваше със спокойно тяло, без да се тормози от мисълта, че някой е посегнал на чистотата й.
Считайки впрочем, че гърдите на Катрин са ипотека, чийто привилегирован кредитор е лично той, господин, Дьоламот-Вайар се противопостави на всяко посегателство, целящо намаляването им.
Победен от толкова тесногръдие, Зингел си отмъсти, като се залови с носа.
По време на дните, които прекара в клиниката, за да се съвземе след майсторското рендосване, Катрин установи отново с майка си прекъснатата през юношеските години близост.
Тя лежеше на тясното легло, облечена в една от моминските си нощници, с набори и преплетени инициали. Госпожа Брикар седеше в продължение на часове край леглото й и се мъчеше да си представи, че дъщеря й е изкарала скарлатина или треска, защото и тогава носеше подобни нощници. Служейки си с някогашните гальовни думи, майката се мъчеше да намери отново пътя към предишните нежности, признания и съвети.
— Кати, не изпивай цялата чаша на един дъх... — Илюзията обаче оставаше непълна поради розите на продуцента, телеграмите на режисьора, изрезките от пресата — враждебни неканени гости, които избутваха назад възпоминанията. Превръзката, залепена върху лицето на Катрин, я караше да гьгне като патица и напомняше грубо, че Катрин е тръгнала за съвсем друго пътешествие, а не за неделната семейна разходка. И госпожа Брикар въздишаше при мисълта, че както по всичко изглежда, тя бе измътила непокорно пате, което обича приключенията. Всичко върху планетата, към която бе поела Катрин, я плашеше. Свят, в който мъжете обсъждат, без да им мигне окото, формата на гърдите на една девойка, не е особено препоръчителен.
  Виждаш ли, Кати — осмели се тя да каже един ден, когато атмосферата на тяхното тет-а-тет беше по-разнежена от друг път, — страх ме е, че не разбирам добре...
— Какво не можеш да разбереш? — попита Катрин.
— Носа ти, косите ти и всичко останало. Навремето ти беше упорита и правеше всичко на своя глава... Ако ти заповядах например да промениш... да речем, дължината на бретона си... спомняш ли си, когато ти казах, че бретонът ти е неприличен? Помниш ли какъв скандал ми вдигна? Споменах за бретона, но така беше за всичко друго. Не търпеше да се противопоставяме на вкусовете ти. А сега... Не можеш да отречеш, че носът е много по-сериозно нещо, отколкото бретонът! А ти не каза нищо. Никога не възразяваш, когато господин Зингел е тук. Понякога си мисля, че е омагьосал... знам ли и аз...
Тя щеше да добави „душата ти", но се поколеба пред тази силна дума.
Катрин изобщо не се опитваше да анализира причините, които я караха да се покорява като хипнотизирана на желанията на Зингел. Тя без негодувание си даваше сметка за това удивително подчинение, което беше част от цялостното й сегашно поведение. Впрочем всички елементи на сегашното й поведение бяха еднакво необясними.
 Сигурна ли си поне, че това, което прави Зингел, е добро?
Катрин повдигна безпомощно рамене. От такъв род въпроси й се завиваше свят. Тя не познаваше класификацията „добро и лошо", която представляваше основният камък па нравствения свод на нейните родители. Нито един от приятелите на Катрин не се позоваваше на тия понятия в гноите преценки за хората и постъпките им. Те чакаха да видят последиците от постъпките или действията на съответния човек и се произнасяха за тях само доколкото едните и другите ги засягаха пряко. Но как да обясни на майка си, че принадлежи към поколение, което е заместило понятията „добро и зло" с „добър и лош"! От една страна, петдесетгодишната жена, за която земята е кръгла, брястът вековен, общественият ред веднъж завинаги установен, кучето вярно, моминското лице свежо и времето, зависещо от сезона; и от друга — осемнадесетгодишното момиче, което не приема, че едно ядене е „царско", докато не го е опитало. Има ли смисъл да разговарят?
— Кати, миличка, трябва да имаш доверие в мене. Не мисли, че се опитвам да ти влияя. Ти си свободна, но аз толкова желая да съм сигурна, че ще срещнеш щастието по пътя, който си избрала.
Катрин се помъчи да отговори. Би желала да каже:
— Мила мамичко, ти току-що произнесе двете думи, които ни разделят: „сигурна" и „щастие". Аз не съм сигурна в нищо, нито в другите, нито в себе си, главно в себе си. Уча се да живея ден за ден, както приятелите мина моя възраст, и ние не притежаваме пътеводителя Мишлен, който да ни посочи правилния път, опасните завои и ресторантите, където се яде добре. Ние сме пътници без багаж, които не се ползват от предимствата на груповите пътувания. В ръцете и джобовете ни няма нищо от това, което вие бихте желали да сложите. Колкото до щастието— не се сърди, — но ние минаваме без него. То би ни тежало много, а ние държим да останем лекоподвижни. Не мисли, че търсим лесното разрешение, като съдим за дървото по неговите плодове, вместо да приемем чисто и просто, че дивата череша не е така вкусна както хрущялката. Не, мамо, аз не зная дали това, което прави Зингел, е „добро", дали постъпвам правилно, като спя с продуцента, дали бих била щастлива с аптекаря, който татко ми е избрал, дали съм сбъркала, като си оперирах носа... Всеки ден ми носи своя отговор, мамо, всеки човек има своя истина.
Катрин не намери думите, които биха съгласували нейните мисли с майчиния речник. За да не задълбочи неразбирателството, тя отговори с една целувка, която не заблуди нито едната, нито другата. Колкото и да се силеше майката-кокошка, тя не можеше да следва сред блатото своето пате. Потърси някаква база за сравнение със собствената си младост, защото щеше да й бъде драго да въздъхне за утешение: „В края на краищата животът е такъв... всички майки загубват дъщерите си..." Но когато тя беше на осемнадесет години, съвсем не бе прието чужди хора да преправят носа ви, гърдите ви или останалото. Колкото до главата и сърцето, човек не ги сменяше като ръкавица, с малко добра воля родителите можеха да видят в децата себе си.
Двете жени останаха една срещу друга с ненужната си нежност и неизказаните отговори.
Щом Катрин напусна клиниката, Зингел отново сложи ръка на нея и с удвоено усърдие се зае да я моделира по образа на Амалия. Той я облече в широки поли и започна да я храни с пържени раци и пъпеши. Преследваше я неотлъчно с новата й роля.
— Амалия не сяда така... Амалия не стъпва, тя се плъзга... Амалия не яде, тя хруска... Амалия не се усмихва, тя...
Усмивката на Амалия създаваше особени грижи на Зингел. Видни гримьори дълго, с настървение извайваха устата на Катрин.
— Искам една неопределена уста — беше заявил Зингел.
Марсел, Арие, Антоние и други нашумели имена изхабиха четките си, за да догонят този сложен идеал.
— Много тежка... — казваше Зингел или: — много жестока, много сладникава, липсва й сласт, много горчива, малко по-месеста...
При всяка метаморфоза журналистите дебнеха у Катрин признаците на наследствена артистичност и я провъзгласяваха последователно било за нова Грета Гарбо, нова Бергман, „нова еди-коя си". Катрин действително имаше чувството, че е нова личност. Но коя? Премного заета със сменяне на рокли и задължена по договор да съгласува душевното си състояние с тоалетите си, тя постоянно отлагаше за неопределено време грижата да надникне в себе си. Приемаше да бъде временно „новата еди-коя си", все щеше да дойде време, когато ще може да определи посоката си. Засега играеше добросъвестно ролята си на малка бродеща планета, която търси своята галактика, за да се превърне в звезда.
Когато един ден Катрин пробваше в кабинета на господин Дьоламот-Вайар една бална рокля, Зингел влезе с изражението на изскочилия гол от банята Архимед. Той размахваше една снимка на девойка, която се усмихваше на фона на оризови плантации.
— Ето ви една селянка от Торес-Ведра, чиста португалска кръв от 1620 година, следователно безспорен образец. Виждате ли устата на Амалия?
Катрин и продуцентът се наведоха над моменталната снимка, за да дешифрират тайната й.
— Зъбите — заяви победоносно Зингел. — Аз търсех тайната в устните, но всъщност важното са зъбите. Зъбите на Амалия са широки, блестящи, примитивни, а не зъби на мишле.
— Пленително мишле! — каза господин Дьоламот-Вайар с тон на влюбен котарак, улавяйки ръката на Катрин.
— Изпратих копие от тази снимка на най-добрия парижки зъболекар. Уговорих среща с него за утре сутрин и вие ще дойдете с мене — каза Зингел.
Катрин видя отново лицето на майка си, с нейните тревоги и въпроси.
— Знаете ли, мила моя — каза господин Дьоламот-Вайар, — днес зъболекарите практикуват безболезнения метод.

ГЛАВА  XI
На коледната вечеря Катрин предложи на събраните роднини зрелище, каквото може да устрои само киното. Вуйчовци с пресипнали гласове, кисели лели, недъгави баби застинаха пред новото лице на „малката". Бащата и майката бяха проследили ден след ден превращенията на дъщеря им. Бяха имали време да свикнат с всеки епизод, преди да посрещнат изненадите на следващата перипетия. Другите членове на семейството, напротив, внезапно се сблъскваха с черните коси, оперирания нос и боядисаната уста, която разкриваше недоправена челюст. Виртуозите на зъбните протези се бяха заловили не на шега с Катрин, но работата съвсем не бе завършена. Ослепителни кучешки зъби се белееха до жалки престъргани кътници, които щяха да бъдат облечени допълнително. Недовършени коронки и мостове осакатяваха с металния си блясък моминската усмивка. И най-напредничавите свидетели не можеха да не бъдат изненадани. Ако трябваше да се произнесе по съвест, семейство Брикар щеше да се обяви против промяната, но престижът на киното правеше неуместна всяка подигравка. Вестниците гъмжат от истории на наивни момичета, които напускат бащиния дом, за да си опитат късмета в киностудиите, и не след дълго се завръщат с червени коли с подвижен гюрук и със стотици хиляди франкове. Когато блудното дете се връща с угоено теле, а често дори със златно теле, поуката от притчата не струва пукната пара. Само бабата по майчина линия се осмели да зададе един въпрос, от който пролича безкрайната наивност на старите:
- Щом са те избрали, моето момиче, значи, са те харесали. А щом те харесват, защо искат да те променят?
Всички обясниха съвсем неделикатно на бабата, че този проблем не е от нейна компетентност.
„Португалия... триста милиона... Шарл Боайе..." Комисионери на вина, осигурителни агенти, чиновници прехвърляха тия имена и цифри, чийто отблясък падаше и върху тях. Насмешките, които придружаваха дебютите на театралното призвание на „малката", не можаха да устоят пред баснословната кариера. Семейният кръг се преклони почтително пред безспорния успех и господин Брикар се самозабрави до такава степен, че наля на дъщеря си голяма чаша арманяк, потъпквайки с този жест осемнадесетгодишния си авторитет. Подобни постъпки са истински дати в живота на някои хора. Младото момиче разбра, че по този начин нейната еманципация е по-добре узаконена, отколкото с нотариален акт.
През следващата седмица Катрин прекара у зъболекаря мъчителни часове, в резултат на които горната й челюст придоби най-сетне профила и блясъка, бленувани от Зингел. Дадоха й малко почивка, преди да започнат работата върху долната челюст. Катрин не можа да из¬ползва този кратък отдих, за да се задълбочи в себе си и да постави на преоценка случилото й се. Господин Дьо-ламот-Вайар и Зингел не я оставяха на мира ни денем, ни нощем. Първият я влачеше, облечена в коприна, по вечери на свещ, устройвани в полза на децата от Обервилие. Вторият излагаше на показ находката си в авангардните киноклубове. Катрин прекарваше уморителни вечери, за да гледа откъси от филми, в които героини с огромни гримирани очи биваха отвличани от шейхове, катереха се, облечени във вечерни рокли, по разни планини, примираха върху обшити с гайтани дивани, умираха продължително между два надписа и две неми въздишки. След прожекциите фанатици с пуловери с високи яки разнищваха шедьовъра, ровеха се в скритите намерения на автора, доказваха ожесточено, че неумението е дързост, недостатъците или крайностите — възвишеност, а лошото техническо изпълнение — белег на гениалност. Подобно на младоците, които искат да имат минало, и на новобогаташите, които копнеят за семейни портрети, поклонниците на седмото изкуство обичаха да си измислят легендарни предци.
Но Катрин прекарваше по-голямата част от времето си в компания на продуцента или режисьора из баровете по Шанз-Елизе — главна квартира и лаборатория на киното. Сега тя познаваше тяхната фауна, нрави, обичаи и закони. Около нея по всеки час на деня и нощта се зараждаха стотици филми, край масите танцуваха милиони, разпределяха се роли, сключваха се международни сделки. Скоро тия сто филма се връщаха към небитието, от което бяха излезли, и се заместваха тутакси от нови сто, чието евентуално заснимане щеше да бъде осъществено с фиктивни капитали. Катрин не участваше в това фокусничество, но правилата на играта изискваха да закрепи с присъствието си своето положение в тази затворена вселена, където отсъстващите винаги губят. Седнала до млади непознати девойки, получили като нея самата обещания за близка слава, Катрин поглъщаше нескончаеми плодови сокове, наблюдавайки фокусниците във велурени панталони и карирани ризи, които се опитваха да дадат плът и кръв на празните си бленувания. Често в групата на бъдещите звезди се появяваха нови лица, а други изчезваха. Имената им се забравяха за по-малко от седмица. При темпо тридесет и четири снимки в секунда киното няма време да си спомня. То се задоволява да задържи в паметта си това, което в момента е пред зениците му.

Коледа отбеляза ново изменение на „Любовниците от Сен-Жермен" и чувствително охлаждане на отношенията между Зингел и господин Дьоламот-Вайар. Този последният, без да предупреди режисьора си, беше започнал преговори с богат индустриалец от Найроби, който искаше да спаси капиталите си от фанатизма на Мау-Мау. Този заселник виждаше в киното най-елегантно средство да измъкне парите си. Комбинацията включваше естествено задължението филмът да се заснеме на място, което нямаше да мине без изменение на естетиката на „Лодкарят от Таге". Изменението се оказа не много съществено, защото един сценарист, повикан като консултант, предложи лека преработка, която даваше възможност да се запазят главните линии, като историята се пренесе по на юг под новото заглавие: „Ако ми разкажеха за Кения".
Зингел не одобри това допълнително преселване и каза грубо на своя продуцент:
— Свалете картите си! Какви точно са намеренията ви? Да снимате филм или да заобикаляте закона за контрола на валутния обмен?
За да победи задръжките на своя постановчик, господин Дьоламот-Вайар напразно превъзнасяше африканските съблазни, величието на пейзажите, богатите фолклорни възможности, магията на тази примитивна душа, която... Зингел остана леден. За да го склони, трябваше да му обещае земетресение, съпроводено от цветен тайфун и кинескоп. Режисьорът поиска освен това под форма на обезщетение и една атака със слонове в крайните квартали на Момбаза.
— Ами Катрин?... — сети се той.
Катрин беше единствената фигура, която нямаше място върху новата шахматна дъска. Естествено това беше неприятно, но какво да се прави? Господин Дьоламот-Вайар и Зингел обсъдиха без особен ентусиазъм евентуалното й прекласиране в някоя малка роля, но единодушно заключиха, че тя преставаше да бъде използваема отвъд известна географска ширина. Португалия беше най-крайната южна точка, към която можеше да се приспособи физическият тип на Катрин.
Младото момиче научи, че е изпаднало в немилост, вечерта на първи януари. Господин Дьоламот-Вайар беше шеговит и бащински нежен.
— Това е само лека засечка във вашата кариера, която, ни най-малко не се съмнявам, ще бъде блестяща. На вашата възраст, мила моя, разочарованията нямат никакво значение! На мястото на един загубен филм сто нови!
Катрин беше вече достатъчно запозната с кинематографските нрави, за да възнегодува, и достатъчно изтрезняла, за да не почувства жестокостта на това, което й се бе случило.
— Впрочем ние само отлагаме ангажимента ви. Аз съм сигурен, че в един бъдещ филм...
Катрин прие това смешно утешение, знаейки добре, че е само формула, рефлекс на добро възпитание. Чудесата се случват само веднъж.
— Което най-много ми тежи, мила моя... — каза господин Дьоламот-Вайар.
Катрин не можеше да се сърди никому. Тя не беше жертва на предумишлена недоброжелателност, нито на машинация. Не можеше дори да възнегодува, за да победи студа, пронизващ я в този миг. В случилото се с нея нямаше нищо, което да противостои на логиката на кинематографския свят.
— Което най-много ми тежи, това е мисълта, че трябва скоро да се разделя с вас, защото се налага да замина за Кения, за да...
Господин Дьоламот-Вайар си представяше вече с наслада прослушвания на черни девици с тежки гърди, скромни претенции и ограничен ум.
— Всичко това е много неприятно, мила моя, но вие сте само на осемнадесет години! И после все пак спечелихте нещо. Аз съм щастлив при мисълта, че благодарение на мене вашето хубаво личице е съвършено.
Вечерта в моминската си стая Катрин разглежда дълго лицето, което господин Дьоламот-Вайар бе галил доволно. Гарвановите й коси, руси при корените, изглеждаха още по-черни. Незабележими белези ограждаха китайското носле. Горните зъби, невероятно съвършени, се спогаждаха мъчно с долните, които зъболекарят не бе имал време да оправи. Катрин видя очите на плачещата Тув, носа на умрялата, преди да се роди, ирландка, косите на Амалия и чудовищната уста, в която се бореха две героини, полуотчаяна и полулъчезарна уста, сгърчена в комична гримаса. Тя си спомни за летните си ваканции като дете в Пулиген. Край плажа се издигаше хотел, замислен като изключително разкошен. Каква тайна драма бе прекъснала строежа малко преди завършването му? Защо бяха изоставили тази нова развалина? Тя беше почти завършена, липсваха само вратите и прозорците. Ефектът беше поразителен. Децата от плажа бяха изнамерили прякор: хотел „Скелетик".
Внезапно Катрин се уплаши от първата си среща със самотата. Отплувайки към откриването на нов свят, тя бе скъсала въжетата, които я прикрепяха към стария. И ето че новата й вселена я отхвърляше, а старата й затваряше пристанището си.
Изолирана на ничия земя, тя чувстваше особено болезнено самотата си, защото й бе отнета и последната възможност: да остане сама със себе си. Модерна версия на човека, загубил сянката си, Катрин бе загубила отражението си.
Тя извърна очи от враждебното лице, което я гледаше от огледалото. Не разпозна дори ударите на сърцето си в безмълвната си стаичка. Угаси нощната лампа, за да се опита да надникне във вътрешната си нощ, но младостта е късогледа.
Тази първоянуарска нощ беше за Катрин нощ на мъчително търсене. Под ласките на Антоан, боите на гримьорите, ухажванията на господин Дьоламот-Вайар и статиите на вестниците „новата еди-коя си" се опита да намери следите на довчерашната Катрин. Спомените се притекоха покорни, но не заеха обичайните си места.
— Не съм първото момиче, което си е оперирало носа — помъчи се да се успокои Катрин.
Но почувства в себе си болката от дълбока зараснала рана: инструментите на хирурга бяха като че ли откъснали не само парчета месо, но и късчета душа.



ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

И може би един ден за други приятели Бог ще запази щастието, което ни бе обещал.
Леон-Пол Фарг
ГЛАВА  XII
Сутринта на втори януари слънцето не изгря над кварта¬ла Сен-Лазар. Виновни бяха зимните облаци, съюзени със саждите на комините. Жителите станаха с голяма мъка от леглата си. Виновен бе свети Оноре от предната вечер, съюзен с виното сотерн от новогодишната нощ. Атмосфера на жълта тъга легна над града. Атмосфера, която подхождаше за епилога на драмата, чиито протагонисти не се познаваха.
На петия етаж на улица Хавър номер 6 едно тригодишно червенокосо момиченце, на име Констанс, се събуди в лошо настроение, защото бе сънувало, че кутията със захаросани бадеми се превръща в черна макара, щом посегне към нея. Момиченцето изброи на пръсти какви пакости би могло да направи, за да си отмъсти на лошия сън. Най-напред изсипа чашата шоколад върху новия килим в салона, но тази лудория съвсем не му донесе желаното удовлетворение.
В седем и тридесет Жюлиен се качи на своя влак от гарата на Вил д'Авре. В продължение на две нощи и един ден, усамотен в стаята си, той бе изживял смирена и безшумна агония. Затворен между четирите стени, покрити с грапава бежова хартия подобно на повечето мобилирани стаи, той внезапно осъзна ясно, че никога вече не ще може да живее без другите хора. Детските усмивки, дружелюбните погледи, които бе съхранил като съкровища този месец, му липсваха сега по-жестоко от наркотик. Естествено знаеше добре, че и усмивките, и погледите бяха отправени не толкова към него самия, колкото към брада-; та му, но макар и чрез посредничеството на одеждите си той бе вкусил човешката топлота. Занапред беше безнадеждно заразен.
В седем и четиридесет майката на Катрин каза:
- Мило дете, ти изглеждаш ужасно.
Франсоа бе подранил на гарата в Гарш. Той се чувстваше лек, освободен от голямата грижа. Решението, което бе взел, го връщаше в дните, когато още не беше играл козовете си, когато всеки ден му обещаваше приключение. Представи си с преждевременно злорадство изражението на госпожа Бенет-Деборд, когато щеше да й каже... Всъщност какво точно щеше да й каже?
Кондукторът влезе във вагона на Жюлиен. Той про¬дупчи билетите и абонаментните карти, но отмина стареца, без да поиска неговата. Жюлиен разбра, че пак е станал прозрачен, че всичко започва отначало, както предишните месеци, че занапред месеците и годините му ще бъдат само такива.
— Мила ми Кати — каза госпожа Брикар, — не знам дали е много разумно да отиваш на лекция тази сутрин. Изглежда, че си хванала грип. Имало епидемия, знаеш ли, раздавачът ми каза, че...
Катрин държеше да отиде на лекция. И по-специално на днешната, последната, на която щеше да бъде още „новата еди-коя си". Никой не бе имал време да научи за провала й. Тя не бе доверила нищо на родителите си. Съвсем не от страх или срам. Но девойката имаше нужда от този двадесет и четири часов отдих. Трябваше да се вкопчи в нещо или някой. Тя с удоволствие щеше да скъса с това, което нямаше да бъде вече, но трябваше най-напред да намери себе си, иначе не можеше да съществува. След като Амалия беше мъртва, все някой трябваше да живее па нейно място.
Катрин се облече грижливо. Тя отстрани с ръка подарените й от господин Дьоламот-Вайар рокли, които висяха в гардероба, и откачи бежово-сивата си рокля от сукно: последната, която бе избрала и заплатила сама.
След една безсънна нощ сценаристът на „Ако ми разкажеха за Кения" препречете със задоволство своята работа. Понеже нямаше представа за приключенията на „Любовниците от Сен-Жермен", той помисли, че фабулата, чийто перипетии беше усъвършенствал, може да се използва чудесно като изходна точка за прекрасен роман. При това роман, който притежава в зародиш всички необходими качества, за да получи следващата премия на Десетте. Бъдещето щеше да оправдае предположенията му.
Във влака, който го отнасяше към Париж, Франсоа окончателно редактира кратката реч, предназначена за госпожа Бенет-Деборд.
— Не, аз съвсем не си давам оставката. Напротив, оставка би било, ако продължавам да върша тази работа. Да, ясно ми е, че решението ми ви изглежда прибързано. Само че, виждате ли, аз наближавам „крайният предел”, отвъд който не бих могъл вече да сменям посоката на пътя си. А не желая цял живот да лъскам паркета на леля Жан.
„Тя няма да разбере нищо!" — си каза Франсоа. В осем часа Катрин се качи във влака в Пек, а Жюлиен излезе от гарата Сен-Лазар. Той се чувстваше уморен, както в навечерието на сериозно заболяване, когато симптомите не са се още появили, но организмът чувства, че ще бъде поразен в жизнените си центрове. Жюлиен заобиколи машинално, за да избегне червената светлина на улица Хавър. В колебливата утринна виделина приливът на покрайнините го повлече до ъгъла на номер 6.
На петия етаж червенокосото момиченце се умори да хленчи и се заигра с кристалната пепелница. Това занимание му доставяше двойно удоволствие: пепелницата звънтеше, като се търкаляше, и, от друга страна, родителите му бяха забранили изрично да я пипа.
Докато пред стъклото на купето се нижеше панорамата на грозните парижки предградия, Катрин се помъчи да улови някоя от предишните си мисли, за да стъпи по-устойчиво на земята. Но асоциациите се заплитаха едва оформени също както пейзажите, които влакът сменяше шеметно бързо при своя бяг. Къде отиваше този влак? Катрин си даваше сметка, че занапред Маестрото щеше да бъде за нея само обикновен преподавател, че този курс беше временно убежище, че Антоан бе само „ела, зло, че без тебе по-зло" и че този влак не я отвеждаше никъде, нито към нещо, нито към някого.
Жюлиен отвори куфарчето си. Издишвайки пара в мръсния влажен въздух, тълпата прекрачваше прага на новата година. Всеки намираше отново пред себе си проблемите, забравени за малко в шемета на празниците. Грижите летяха съвсем ниско.
— Опитайте щастието си!...
Унесен от приспивната песен на релсите, Франсоа си спомни известния стих на Бодлер: „Едните, щастливи, че бягат от позорното си отечество..."
Това несъзнателно бягство, което досега бе ръководно начало на поведението му, като че ли бе стигнало до своя край. Откритието, което беше направил през оная декемврийска нощ в кръчмата между приятелите си, му се струваше сега очевидна истина, която просто боде очите: да не се задоволява повече с очакване. Той се усмихна при мисълта, че неговият „път за Дамаск” беше минал през бара на улица Сен-Жермен-де-Пре.
Съседката на Франсоа си въобрази, че усмивката му е предназначена за нея, и отвърна обещаващо. Той остави без последствие евентуалното запознанство с нея, но тази случка отведе мисълта му при Ирен. Той беше очаквал много и от любовта, без да благоволи да даде каквото и да било.
Ситен дъжд, примесен със саждите на квартала, започна да ръми над Сен-Лазар. Жюлиен затвори куфарчето, за да не би десетинките му да се намокрят. Този жест придоби внезапно за него символично значение. Той разбра, че няма да има вече куража да продължава да предната в човешката пустиня миражите на забогатяването. Стигнал беше до края на изтощителното усилие, което го беше крепяло в тази непоносима вселена, съставена от уста, които не говорят, от очи, които не виждат, от телефони, които звънят за други, и от раздавачи, които потропват на вратата му само един път годишно, за да им даде новогодишен бакшиш. До този час Жюлиен бе понасял без малодушие товара на самотата, но търпението му бе преляло. Дълбоко в паметта му изплува историята на козичката на господин Сеген, която цяла нощ се бе борила с вълка, преди да се просне доброволно върху студената трева. „И призори вълкът я изяде." И за Жюлиен бе дошло утрото, когато можеше да преустанови борбата и да сложи оръжие.
В осем и четиридесет и една минута Франсоа слезе на перона на гарата Сен-Лазар и за пръв път се уплаши да не би в новото му решение да има премного литература. То напомняше прословутото „тръгвам от началото" на долнопробните приключенски филми. Но той не сметна това за сериозна задръжка. Самият живот, дори най-делнични¬ят, е често литература и наподобява най-невероятните измислици. Всъщност страхът да не станеш смешен не е само крайпътен банкет, а в много случаи истинска бариера. След като се спря в Пон-Гардине, влакът на Катрин продължи да лети под дъжда. Водните капки очертаваха сложни лабиринти по стъклата. След единадесет минути Катрин щеше да бъде в Париж и пред нея щяха да се раз¬крият перспективите на нов ден, нова година, нов живот. Пред прага на това ново съществуване тя пожела отчаяно някой да я улови за ръка, да повърви малко с нея, и то някой, който не я познава, за да могат да си изградят безпрепятствено общ свят. Очевидно трябваше да срещне нов човек, понеже всички досегашни приятели на Катрин принадлежаха към отшумялото вече минало; те бяха изчезнали заедно със собственото й проваляне.
Дебелата жена от осем и четиридесет и две минути мина пред номер 6 на улица Хавър с кърпа на носа, мърморейки неясни проклятия срещу сезоните, боговете и хремите. Жюлиен Льогри я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше, без да изпита предишното вълнение, След две минути Франсоа щеше да бъде тук. Но имаше ли значение! И в това отношение той бе пожънал само неуспех. Жюлиен осъзна сега каква детинщина беше целият този роман, който той бе изтъкал от мъгла. Франсоа, Катрин... Редът на нещата не може да се промени нито на косъм. Жюлиен ще си остане самотен човек. Франсоа и Катрин ще продължават да бързат всяка сутрин и само единадесет минути ще ги делят от тяхната среща, от тяхното щастие може би, без някой да е в състояние да стори каквото и да било.
На малката Констанс от петия етаж й дотегна да търкаля кристалния пепелник. Тя пак изброи наум възможните пакости, но всичките й се сториха съвсем незначителни, за да успокоят яда й. После внезапно й хрумна нещо и тя никак не се колеба. Запратен със сигурна ръка, пепелникът проби стъклото на прозореца с възхитителен трясък и малкото момиченце, най-сетне успокоено, седна, за да чака майчиното наказание.
Жюлиен се олюля под удара на тежкия предмет и минувачите го уловиха, преди да се строполи на края на платното сред скърцанията на спирачките и рева на клаксоните. Струйка кръв протече по измокреното от дъжд и сълзи лице и го гримира драматично, като за пръв път привлече вниманието върху него. Преди да склопи очи, Жюлиен видя небивала гледка: човешки същества, съчувствени, развълнувани братски лица, наведени над него.
После, без да съзнава напълно, той се изплъзна от затвора на самотата си през единствения достъпен за него шход.
Франсоа беше измежду първите, които се засуетиха около безжизненото тяло.
Смъртта на Жюлиен Льогри не беше предопределена поначало да вдигне голям шум. И все пак, в местен мащаб, тя взе временно размерите на значително събитие. Сутрините на улица Хавър не оставят място за неочаквани произшествия. Никой пешеходец, никое превозно средство не могат да излязат от редиците, без да предизвикат пълна анархия. На тротоара се натрупа плътна тълпа от зрители, която блокира потока и го накара да потече обратно към извора си. Автобусът, в който едва не се блъсна| Жюлиен при падането си, спря в очакване на полицейското разследване и сто коли зад него се заковаха мигом на място, парализирани. Тялото на стареца беше песъчинката, попаднала в неимоверно бързо задвижен механизъм. За две минути улица Хавър се превърна в омагьосан котел, бълбукащ от движения в различни направления. Един търсеше лекар, друг — свещеник, трети — „Бърза помощ", полицай... И едните, и другите не успяваха да си пробият път. Влакът на Катрин забави ход и влезе в гарата. Жюлиен би се почувствал неудобно от този шумен мизансцен. Той бе предизвикал задължителното при подобни случаи садистично съчувствие на цял квартал. Понеже валеше, всички бяха сгушили глави в яките си и никой не бе видял падащия пепелник; затова не можеха да си обяснят внезапната смърт. Тълпата обича най-много загадките и този премного ярък епилог на един премного безцветен живот възбуждаше любопитството й. Африканците, които продаваха нелегално връзки, се постараха да изчезнат тутакси, за да не би да се наложи да доказват невинността си. Понесоха се слухове. Някои бяха едва ли не уверени, че са чули изстрел.
Като излезе от гарата Сен-Лазар, Катрин се натъкна на насъбралата се по улица Хавър тълпа.
Изглежда, че бяха необходими прищявката на едно де¬те и смъртта на един старец, за да се наруши установеният от съдбата ред. Шестдесетте години безцелен живот се осмислиха внезапно в заличаването на единадесетте минути.
За пръв път Жюлиен бе заобиколен от всички марионетки на своя призрачен театър: върналата се жадно назад дебелана от осем и четиридесет и две, брюнетката и коженото яке от осем и четиридесет и три, полицейският агент от осем и четиридесет и шест, бременната от осем и четиридесет и девет, касиерът от осем и петдесет, духовникът от осем и петдесет и три...
Раздразнените шофьори започнаха да натискат клаксоните си в хор. Жюлиен предприе своето първо и последно далечно пътуване, поздравен като суверен от сирените на пристанището. Един тласък на тълпата приближи Катрин до Франсоа. Те се озоваха притиснати плътно един до друг, събрани най-сетне.
— Какво е станало? — попита Катрин.
Дъждът сега валеше силно и даваше илюзията, че всички зрители плачат. Може би върху лицето на Франсоа имаше повече дъждовни капки, отколкото по другите лица.
-   Класичната развръзка — каза той. — На втори януари всички Дядо Коледи умират по един или друг начин.
Странният отговор изненада Катрин и събуди вниманието й. Тя прочете върху лицето на съседа си повече вълнение, отколкото би следвало да породи баналната гледка на улично произшествие.
— Познавахте ли го? — попита тя.
Една кола на „Бърза помощ" успя да си проправи път през навалицата. Тялото на Жюлиен бе вмъкнато бързо вътре като в чекмедже на скрин.
— Познавах го слабо — отвърна Франсоа. — Той се криеше зад лотарийни билети, зад бради...
Групите се разпръснаха и потоците по улица Хавър се възстановиха веднага щом болничната кола затвори вратичките си. Когато главният актьор напусне сцената, интересът пада едновременно със завесата. Течението повлече Франсоа и Катрин към булевард Осман.
-   От какво е умрял? — попита девойката. Франсоа не си бе поставял този въпрос. Изглеждаше му излишен. Смъртта подхождаше на Жюлиен Льогри. Човек беше по-скоро изкушен да се запита: „Как се е родил?"
— Той беше странен човек — отвърна Франсоа. — Тъкмо на това място, където умря, ми бе назначил среща с...
Младежът съжали, че си спомняше гласно. Стори му се, че щеше да убие повторно стареца, разказвайки жалкия роман за русокосото момиче...
„... създадено за вас — казваше Жюлиен, — повярвайте ми."
Франсоа се усмихна, поглеждайки черните коси на съседката, изпратена му от случая.
„... тя изглежда много кротка — казваше Жюлиен — и много весела."
Франсоа забеляза меланхолията, отпечатана върху гримираната уста, и принудената усмивка на нееднаквите зъби.
„... ще я обикнете — казваше Жюлиен, — сигурен съм.”
-   Среща с кого? — попита Катрин.
— Никой никога не ще узнае — отвърна Франсоа. Стигнали до кръстопътя на булевард Осман, те не поеха всеки по своя път — Франсоа наляво, Катрин надясно, — което щеше да ги раздели, а продължиха да вървят и двамата към „Мадлената", като всеки си въобразяваше, че придружава другия. Започваше нова драма и актьорите й щяха завинаги да останат в неведение за дълбоките й корени. Кой би могъл да установи точната зависимост между една смърт и една среща? Впрочем интересува ли се някой от преплитането на невидимите причини и неизвестните последици, които изтъкават основата на нашите дни и създават близостта между хората?


1 коментар:

Unknown каза...

Аз съм от Съединените щати, съпругът ми ме разведе преди 3 години без причина, направих всичко, което можех да го накарам, но не работех, докато не се срещнах с д-р Агбазара от "АБВАЗАРА ТЕМПЛА" в интернет, който ми помогна да хвърля ре- магията на съюза и в рамките на 48 часа съпругът ми се върна при мен, за да се извини. Благодаря на д-р Бабазара. Свържете се с тази велика играчка за правописа по вашите отношения или брак проблеми на: ( agbazara@gmail.com ) ИЛИ WHATSAPP: +2348104102662.