Белият цвят на рибите - повест от Атанас Мандаджиев

От мен
Преди известно време открих няколко стари текста, писани от български литератори в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. Определено ми допаднаха и доказаха, че най-новата българска литература не започва и не свършва с Георги Марков.
Избрах да представя, а може би и запазя за повече читатели повестта на Атанас Мандаджиев "Белият цвят на рибите" - излязла за първи път през 1968 г., от издателство "Медицина и физкултура". На пръв поглед тя е малко остаряла. С някои думи, правопис, място на действието, изпуснати части от тогавашната действителност, извадките от интервюта с тогавашни младежи в началото... Но според мен произведението звучи достатъчно съвременно, както с идеите си, така и с мотивацията на героите. Езикът е богат, изразителен и приятен в крайна сметка, а историята е хубава и вечна.
Тук можем да видим изчезналия вече Созопол, както и хората, които са го посещавали за да общуват с морето и себе си и изживеят там част от неповторимостта на дните си...
Мисля, че повестта е добро следлятно, а и не само следлятно четиво. За това - приятно четене!


БЕЛИЯТ ЦВЯТ НА РИБИТЕ от Атанас Мандажиев

Из анкетата на вестник „Народна младеж" „Ние и нашето време”

Отвращавам се и се срамувам от безразличието и папаеалството на голяма част от нашата младеж.

Работник,  20-годишен 

Бих желал да живея във време, когато човешкият труд достатъчно ще се заплаща, та ако ще това време да е при капитализма, анархизма и т. н. Величественото, героичното съществува само в журналистическите репортажи. Елате сред младежта, но без очила —цветни.

Ив.   Георгиев,  26-годишен 

Повеля за човека е да сподели кипежа и страстта на своето време — иначе го грози присъдата, че никога не е живял.

Боец от под. Х, 20-годишен 

Ако е възможен избор, бих искал годините на моята младост да преминат във времето от 1940 до 1950 год., тъй като щях да имам възможност като партизанин с оръжие в ръка да воювам за свободата на своя народ... В следвоенните години щях да се включа в най-прекрасната проява на нашата младеж — бригадирското движение.

Работник,   22-годишен 

Привлича ме вечно хубавата природа на България. Вярвам, че обществото ще стигне до нейната хармония.

Д.   П.,   22-годишен 

Във всяко време бих искал да мине младостта ми, стига да имам пари, другари и цел в живота.

Работник,   20-годишен 

Живота си всеки изживява, когато му е даден. Но аз се радвам, че живея сега!

Работник,   23-годишен

Тримата се носеха еднакво: в ковбойски панталони, голи до кръста, само с една пъстра кърпа, вързана не­брежно на врата. И винаги вършеха едно и също нещо. Сутрин пристигаха на плажа едва към единадесет ча­са, дерейки гърдите си, струва ми се, умишлено, със зла тютюнджийска кашлица. Немити, с подути от безсъние очи. Следобед отрано сядаха в сенчестото дворче на коняк в компанията на неуморимия „шейк" от магне­тофона и постоянно прииждащите приятелчета и прия­телки. Надвечер излизаха и се пренасяха в градското кафене срещу пристанището. То се помещаваше в една къща от 18 век, викаха му „Паметник на културата". За разнообразие смесваха коняка с вермут. Вечер се разполагаха на голямата маса в новия модерен ресто­рант, пиеха голо вино, сърдеха се, че няма чирози и когато им омръзнеше да говорят за Скарфаса, почваха да имитират движенията на танцуващите двойки. Оти­ваха си последни, изпъдени от келнерите; в джобовете на ковбойските им панталони стърчаха гърлата на бу­тилки. Вървяха бавно, с гордо изправена глава, гледа­ха да стъпват тежко, но непринудено — и това им при­лягаше, защото бяха тънки в кръста и широки в плещите, с дълги спортни крака. Всеки би ги взел за братчета на славния бараба...

Гуляят продължаваше точно под моя прозорец, на голямата скала, надвиснала над морето като козирка. Смях и крясъци. Цяла нощ. Лежах и си мислех: какви са? Непрекъснато се заканваха на някой си Момчил, техен съученик — щели да го направят на пестил, заг­дето се явявал на плажа, нарамил гумен дюшек, със сламена шапка на главата, термос в найлонова мрежичка и идеално подострени колчета за шатрата, която да пази нежната му кожа от слънцето. Такава страстна омраза за нищо?!... А веднъж, под трясъка на разби­тите в скалата бутилки, ги чух да си разменят скорострелно и в крайна възбуда, кипяща от радост, някакви безсмислици за някакъв пиян шофьор и някаква жена. Приличаха на хора, извършили току-що общ подвиг, с еднакво участие, но трябваше да сляза при тях, за да разбера какъв е тоя подвиг, а не можех да сляза по простата причина, че те се плашеха от мене и ме отбяг­ваха. Ами как иначе — влачех се като сянка подире им  — въпреки  явното  им  нежелание да  разговаряме. Бях ги спрял на два пъти, първия път на Магарешкия площад, втория — пред „Паметника", уж да ги питам за нещо, а всъщност: „Как я карате? Има ли хубави момичета?  Къде тук е най-интересно?"  Изгледаха  ме с празни очи, по-лошо от недоверчиво, и продължиха пътя си, като шляпаха тежко с босите си ходила. Какви ли мъки им струваше да ходят без обувки по непавираните улички на Харманите, посипани сякаш нарочно със ситен остър камънак? При всичкото старание, ли­цата им никого не можеха да излъжат — оставаха си градски, столични, нещо повече — на мамини синчета, прекалено изтънчени, за да ги сбъркаш с тези на истинските морски чада.  Но да се върна към скалата: Нощта бе тиха, морето дишаше като пеленаче и всеки звук отекваше ясен и звънлив.

—  Мина   на  сантиметри.  Щеше да   ни  направи  на пихтия...Вижте ми гърба. Има ли кръв?...

—  Мен калникът ме закачи, честна дума!

—  Най-малко със сто…какви ти сто — много повече! По тия пясъци!. . .

—  Ами аз! Нарочно я прегърнах и той видя, зафуча право към нас...

—  Не посмя да спре, ама е цар на волана! Дано да са го пипнали катаджиите!...                                        

—  Аз пък си мислех, че само джипка може да мине. .. Славен дженк беше!...

Слушах ги, недоумявах, чудех се как да ги спечеля — и пари съм готов да им дам, трябваха ми, а в това време някой ми припомняше Скарфасовите думи за мнимия подвиг на едного, също тъй с жълто край устата. Аз лично не се познавах със Скарфаса, но доста от неговите сентенции и приключения, разпространявани с религиозна страст от многобройните му почитатели, вече бяха маркирани в бележника ми с намерение да бъдат използувани още тая година. Та ето какво казал Скарфаса на възмутените хора:

—  Оставете го — жив фашист не помни. Толкоз!

На плажа тримата седяха винаги в средата заедно със своите перки, маски и шнорхели, които никога не използуваха, и започваха да подхвърлят дръзки закач­ки към преминаващите момичета. Докачените придружвачи на момичетата обикновено спираха за обяс­нение. Тогава тримата, сякаш само това чакали, наст­ръхваха като петлета, а едното им око все беше към куличката на спасителите — дано Скарфаса ги чуе, дано ги забележи, току-виж повикал ги при себе си. Ала глав­ният спасител се обтягаше по царски в лежащия стол, преметнал нехайно хавлията върху мощните си жиле­сти нозе, дремеше като лъв, с очи скрити зад големи черни очила и разпиляна на врата му жълто-кафява грива, дремеше и нула внимание към всичко наоколо. Напразно чужденките забавяха ход пред трона му и мятаха сини стрели към косматата му гръд, нашарена с татуировки. Напразно люлееха бедрата си и си под­викваха една на друга с тембристи гласове: „Аллоу, да бин их, аллоу..." Той ги изпращаше с поглед на пре­ситен познавач и пак извръщаше очилата си към мо­рето.

Единственият облечен човек на плажа беше дежур­ният милиционер. Той се разхождаше по пясъка, меж­ду налягалите хора, със закопчана догоре куртка, с фуражка на главата, под която се подаваха мокри от пот коси, и обувките му скърцаха мъчително. Един ден, когато боят между тримата в ковбойските панталони и група вбесени съпрузи се размина по една случай­ност, той се изправи сърдито пред Скарфаса:

—  Ти за какво си тук?

Главният спасител повдигна лениво очилата си на челото:

—  Нека се бият — полезно е.

—  Не те е срам, коскоджамити мъж!

Скарфаса  почака да  се съберат повечко хора.  Изгледа униформата му от горе до долу, посочи себе си и сви рамене:

— Какво да правя бе, началство? На гол човек ни­кой не се подчинява.

Надигна се кикот. Почитателите на барабата се споглеждаха възхитени.

На другия ден милиционерът се яви на плажа пак със закопчана догоре куртка и фуражка на главата, но вече бос, подвил крачолите си над глезените, с кра­ка бели като сирене. Навярно само това бе успял да издействува от началниците си.

О, ако момчетата знаеха какъв враг са си спечелили! Той ги дебнеше на всяка крачка, но не се намесваше. Беше станал хитър в желанието си за мъст и търпеливо чакаше голямата лудория, която да възмути местни и чужди, та после всички да го потупват по рамото, вмес­то да го псуват в шепите си.

И една сутрин аз ги видях да се изнизват от квар­тирата си с куфарчета в ръце, подритвайки камъчета. Спуснаха се с оклюмнали глави по пътеката, що изви­ваше зад къщите по самия бряг. Стръмна и прашна, по нея рядко вървяха хора. Това ли беше краят на тях­ното романтично летуване, пълно с толкова мъжки пре­живявания?

Не ги догоних, не ги придружих с кораба до Бур­гас, нищо не направих, за да взема поне част от онова, което ми трябваше за бъдещата книга. В последния момент пак не ми стигна кураж — още не можех да забравя празните им очи. Почнах да се утешавам — ще намеря други от тоя род, много по-колоритни; пък и да не намеря — малко ли материал съм насъбрал от софийските кафенета и ресторанти? Все пак отбих се при хазайката им. Исках да науча подробности.

—  Как ли не го придумвах! — затюхка се тя. — Остави ги бе, викам му, наесен ще ходят войници — нека си поживеят момчетата. Не, та не!

—  Войници ли?!...

Ето каква била работата! Последните свободни дни. А аз позволявах на мислите си да хвъркат към големи, световни проблеми за младежта изобщо, намесвах обществото, технокрацията, астронавтиката дори, намесвах любовта, границите, жаждата за подвизи, ужаса да се стопиш в безцветната тълпа като един Иван, Драган и нищо повече, нуждата да имаш някаква твърд под краката, някакъв трамплин, от който да отскочиш и избраната посока. Патриот, аз тайно се гордеех с тези български момчета — че по нищо (не само по ко­сите) не приличат на английските битници, на немските гамблери и италианските капелони, че и в объркване­то си остават верни на своята славянска душевност и са нервни, неспокойни, бъбриви, зли, докачливи, пате­тични; докато битниците примерно какво правят? — от сутрин до вечер сработват задниците си с изтритите стъпала на „Пикадили", отваряйки уста колкото да из­просят по някоя и друга цигара от любопитните тури­сти…Сега всичко отиде по дяволите! Тримата имат причина — казармата. Вече не ми беше нужно да го­воря с тях, за да разбера какво мислят. Достатъчно е да си припомня как аз самият съм се чувствавал като донаборник. Е, казармата може да им се струва сива пустиня, чийто край чезне в неизвестността, или може да не мислят за нея чак толкоз отчаяно и да не смя­тат, че животът, истинският живот свършва пред пор­тала; но от тези неща би се интересувал оня, който има вкус към ясните и сериозни причини, а аз — не че ня­мам, — но в момента съм узрял за друго и какво? — много добре стана така, че ги изпъдиха от града! Ос­тава да им пожелая „На добър час", „Лека служба"... и да почерпя милиционера.

Измина една седмица, неусетно още една. Вече спях спокойно — никой не идваше на скалата под моя прозо­рец, никой не знаеше колко е хубаво да стъпиш на края на козирката, надвесен над невидимото бучащо море. На плажа почнах да ходя по-рядко, в „Паметника на културата" почти не се отбивах, избягвах и новия рес­торант, макар че тия места просто бъкаха от момчета и момичета и не беше трудно всред тях да намеря дос­тойни заместници на тримата в ковбойските пантало­ни. Никога не съм бил поклонник на пълното усамотяване, обикновено безлюдието ме хвърля в паника, но с всяка фибра на тялото и душата си чувствувах, че точно от това се нуждая сега и не жалех краката си. Нарамил въдичарски прът, излизах призори и извървявах километри по шосето или по мократа лента на пясъка. Пръчката носех, за да си имам оправдание пред безбройните познати, които изникваха най-неочаквано често пъти в шумни и уродливо любезни компании. (Лятос в Созопол е така — сякаш цяла София се е пренесла в него. И не само София — пловдивчанинът също не може да се укрие от пловдивчани, чехът — от чехи. Устата пресъхва от поздрави, очите болят от озъртане вляво и вдясно, да не би да пропуснеш някого, от когото зависиш. Най-добре е да се въведе закон — през август никакви поздрави и спирания при този-онзи. Отминаваш, все едно, че не се познавате. Хем практично и удобно, хем модерно. Изобщо нататък върви све­тът — към пестеливост във всичко, което не е нужно за момента...). Опънати красиво, но студено, чешките палатки бяха накацали на групи по брега чак до река­та Ропотамо. Тъкмо се спася от една, задава се друга купчина от разноцветни островръхи мравуняци. Пръч­ката се впиваше в рамото ми като хамалско въже; спи­рах, когато ми оставаха сили колкото да изтичам до водата и да скоча с вик в синята й хладна прегръдка. Това беше най-хубавият момент! За него мечтаех дек и нощ през студените зимни месеци — скок от шеметна височина в приказно синьо море. Сетне си избирах глад­ка скала, лягах по корем върху нея и запалвах цигара. Мокрият дим приятно режеше гърдите ми, пропъждай­ки с лекота старата мисъл, че пушенето ще ме разсипе един ден. Връщах се капнал от умора, но щастлив, с някакво чисто физическо щастие. Вече не мислех за книги — за нищо не мислех.

Ала един ден моето „долче фар ниенте” беше нару­шено от една съвсем неочаквана среща. С очите си бях видял как тримата в ковбойските панталони бързаха към пристанището, отдето навремени басово бучеше параходната сирена, и от хазайката им знаех, че се ка­нят да отпътуват за София още същата вечер с влака, а ето че един от тях стоеше пред мене цял-целеничък, пак така гол до кръста и с шарена кърпа на врата, но още по-изгорял от слънцето, с обелена на раменете кожа, чер и спечен като циганин, застанал под прашната смо­киня в дръзка, но неспокойна поза, очевидно очакващ някого. На дървото бе подпрян дълъг харпун с ръждясала стрела и тъжно увиснали ластици; плавниците се чернееха в пожълтялата трева, буйна край смоки­ните и отъпкана пред двете палатки, които сякаш се със­тезаваха по крясък на цветовете си.

Мястото беше удобно за лагеруване — равно и об­ширно, защитено от естествен плет бодливи храсти, с добри сенки от смокините, „на една крачка" от море­то и в близост с най-студената вода на тоя край. Би могло да побере още няколко палатки, но, изглежда, хората се смущаваха от локаторите на върха и постоян­ната шетня на войниците пред тях... Бяло пластмасово въже свързваше двете палатки — едната оранжево-червена, с надпис отпред — „Фемини", другата, мъжката навярно — яркосиня. По въжето и по прашните клони на смокините висяха бански костюми и бельо, а из тре­вата се въргаляха празни консервени кутии, бутилки и накълван от птиците хляб. Шумът идеше от червена­та палатка, платното й се издуваше от нетърпеливи глави. Момъкът с шарената кърпа на врата често по­глеждаше към нея и несъзнателно подритваше маска­та си. Той имаше тясно лице, с леко изпъкнали скули и правилен, малко вирнат нос; косата му се бе сплъстила от морската вода. А къде са другите двама? Озър­нах се, но никъде не ги видях. Възможно ли е славната тройка да се е разбила? Не ми се вярваше — тъй бях свикнал да ги виждам рамо до рамо, с едни и същи движения, с еднакви лица, рамене, крака, привички. Бяха един човек, но разтроен. Бяха повече от близнаци. В плановете ми съществуваха само като „тримата".

—  Де са братята ви? — обърнах се свойски към мо­мъка с шарената кърпа.

Той се учуди:

—  Какви братя? Припознали сте се. Нямам братя,

—  Питам за другите двама, вашите приятели.  Ис­кам да им кажа нещо.

Той ме позна, черните му очи светнаха:

—  А-а!   Вие  ли  сте… какво  искате  от   нас?  Щом толкова са ви дотрябвали, чакайте тук — все някога ще дойдат. Но ви предупреждавам, че глупости не оби­чаме. Честна дума, никак не ги обичаме! — И пристъ­пи  напред,  втикнал  ръце в джобовете  на  избелелите ковбойски панталони, но заканата му не бе убедител­на — липсваха му двамата.

Изведнъж той престана да се интересува от мене. Заподсвирква и почна да опъва черните ластици на харпуна, уж зает само с това.

Пред входа на женската палатка стоеше високо момиче с неимоверно дълги крака и медночервен загар по лицето, ръцете и голата шия, по-скоро грозно, от­колкото хубаво с черните си остри коси, гърбав нос и ниско чело. Тя веднага ми напомни някого. Кимнах с глава, но отговор не получих. Дългокраката тръгна към нас с обидно безразличие, почти ме докосна, ала не сметна за нужно да се извини. В тоя момент момъ­кът с шарената кърпа се наведе още по-ниско над под­водното оръжие и взе да проверява спусъка, като се мръщеше.

—  Къде ти е рибата? Пак нищо не си ударил?

—  Нямаше — отвърна той сухо, без да я погледне.

—  Скарфаса мина преди малко с шест парчета, ей такива... — тя показа на ръката какви са били рибите.

Момъкът замълча.

—  Утре той ще бие кефали специално за мене. Обе­ща ми.

—  Много хубаво!

—  Ако искаш, мога да го помоля...

—  Какво? — прекъсна я той рязко, но погледът му стигна само до коленете й.                                              

—  Да те вземе със себе си.

—  Мерси.

—  Както  искаш...   — Дългокраката се спусна по стръмната пътечка към плажа умишлено бавно, но в стъпките й нямаше покана, голият й медночервен гръб беше студен и непристъпен, създаден сякаш само за туй — непрекъснато да се отдалечава.

Той извади една смачкана цигара и я залепи на уст­ните си. Още не смееше да повдигне глава. Цигарата пламна като факел и изгоря. Отдавна не бях виждал толкова нервен млад човек! Прерови със страшна бър­зина всичките си джобове, притича до сака при мъж­ката палатка и го обърна; изблъска обратно изпопадалите вещи и пак почна да бърка по джобовете, а гърдите му се издуваха от злоба и безсилие. Мълча­ливо му подадох своите цигари. Взе си машинално, дръпна дълбоко и чак тогава ме забеляза:

— Благодаря, много ви благодаря...Останали сме без пукнат грош.

Хрумна ми да му предложа пари, но докато се наканя, той се шмугна в мъжката палатка, пропълзя вът­ре на колене с пъргавината на полско животинче.

Междувременно аз бях открил на кого ми напомня дългокраката непозната и от тоя момент всичко при­доби нова стойност, момъкът с шарената кърпа се из­дигна в очите ми — винаги съм ценял небаналната хубост и хората, които я разбират. Изненадан и доня­къде развълнуван, казвах си: Ето една Минехаха от кръв и плът, една българска Минехаха! В такава жена и аз бих се влюбил. Обзе ме нещо; като завист. Целувал ли е момъкът тези плътни горди устни, докосвал ли се е до тях. Прегръщал ли е тънкия корав стан! Глава до глава, мерили ли са се кой е по-висок, докато всичко наоколо шуми, шуми сипкаво и небесните тимпани предупреждават за настъпващата тъй желана буря?

Отидох до края на полянката, откъдето се открива­ше изглед към плажа. Високата стройна фигура на Ми­нехаха се открояваше сред разхождащите се по вечно мократа пясъчна лента. Тъй грабна погледа ми, че изобщо не се сетих да потърся двамата приятели на момъка с шарената кърпа. Минехаха се залисваше с един чех, нарамил подводна камера. Познах, че е чех по косата и телосложението му. А може би беше не­мец или швед — все едно. Смееха се неприлично висо­ко; влязоха във водата ръка за ръка и заплуваха на­вътре. Двете глави — светлата и тъмната — не след дълго се превърнаха в точки. Все пак една истинска Минехаха не би постъпила така и ако сега си погово­рим с момъка, точно това ще му кажа.

Върнах се при мъжката палатка и тихичко подсвир­нах. Никой не ми отговори. Фемините в оранжево-червената продължаваха да шумят и главите им издуваха платното. Нещо ме накара да погледна нагоре, към локаторите. Постовият бе насочил бинокъла си право към мене. Почувствувах се неудобно, понечих да под­скажа, че случайно минавам оттук, не се въртя край палатките заради момичетата, но тогава зърнах моя мо­мък с шарената кърпа: той се измъкваше по посока на шосето, още малко и щеше да потъне зад бодливия плет.

— Ало, приятелю! — развиках се, забравил бинокъла и кисканията на фемините в палатката, но той не спря, не се обърна, престори се, че не чува. И последното не­що, което видях от него, беше синьото петно на моряш­ката му фланелка; за миг ми се стори, че морето е там някъде, зад храстите, безкрайното тайнствено море, ала петното се стопи в прашната зеленина и аз си рекох с горчивина, че така ми било писано — цял живот да гоня призраци.

Излязох на шосето и тръгнах по напечения размекнат асфалт. Рота войници правеха учение по голия, изгорял от слънцето хълм. Притичваха и залягаха, а пред тях изхвърчаха едри като птички скакалци, въз­духът пращеше сухо от крилете им. Пот се стичаше по пламналите лица на войниците, рубашките им бяха потъмнели на гърба, гвоздеите на тежките им обувки святкаха злобно, срещу синьото море и златния плаж. „Мамка им, живеят!" — провикна се един, докато из­качваше склона, и когато се хвърли по очи в острата трева, притихна отведнъж и сякаш се сля с измъчената земя. Чак сега почувствувах колко съм изморен. Едва се довлякох до квартирата си — с единственото жела­ние да се изтегна на хладния чаршаф и за нищо да не мисля. Но от опит знаех, че мога да си почина истински само ако изгоня от главата си всички мисли и наблю­дения, насъбрани през деня, затова се хванах за пи­салката.

Гол до кръста, вързал кърпа на врата си в чест на тримата приятели в ковбойските панталони, надвивах мъката и със съзнанието, че върша дълга си. Писах, писах. Исках да бъда кратък, само да маркирам, но главата ми раждаше тежки и натруфени изречения и строго спазваше всички граматически правила, включително и пунктуацията. И още не бях стигнал до най-главното — неочакваната среща с момъка пред двете палатки, — а вече трябваше да паля лампата. Станах, протегнах се и преди да щракна ключа, реших да про­веря наистина ли е хладен чаршафът, синевата му не е ли измамна. Хладен беше…

Вратата се отвори и в стаята ми влезе той, момъкът с шарената кърпа на врата. Седна на стола срещу мене и поиска цигара. Дадох му.

—  Благодаря  ви, много ви благодаря... Страшно съм ви признателен...

—  Няма защо.

Той не беше почукал на вратата и не ми поиска ци­гара, ами направо си взе от кутията, която лежеше разтворена на масата. Но после ми благодари развъл­нувано, от сърце, и аз му рекох да не се ядосва — наис­тина няма кефали. Скарфасовите шест парчета са чиста измислица. Толкова харпунджии са се навъдили по цялото крайбрежие, че да те е страх да се гмурнеш — отвсякъде звънкат стрели. Кефалът е потърсил спокой­ствие чак в Турция, където също има добри плажове, но безлюдни.

Той махна ръка с досада:

—  Какво ме интересуват турците. Вярно е! Като две и две — четири. Кефали още се намират и само Скарфаса знае пасбищата им; нищо не е за него да напъл­ни една торба с кефали, две торби. Макар че... но да не си помислите, че го казвам от злоба? Ако разгледате Скарфасовите риби, ще видите, че всички са промушени от стрелата в най-уязвимото място, близо до глава­та. Бива точна стрелба, бива, ама чак пък толкоз!... Точно това ме усъмни, а днес се уверих, че съм  бил прав: Скарфаса  носи харпун само за  камуфлаж пред властите и  за да обира  възхищенията на глупавите мадами, включително и на моята Минехаха. Много ме разочарова с тоя номер, но изобщо той е цар. Такъв цар, какъвто вие не можете да си представите.

—  Знам, че е цар — рекох.

—  Цар е — повтори момъкът и ме изгледа накри­во. — Днес за сетен път се убедих.

—  Днес?

—  Днес, да.

Поклатих глава недоверчиво, но той не ми обърна внимание. Черните му очи шареха из ъглите на стаята.

—  Имате ли нещо за пиене?

—  Имам, но нямам тирбушон.

—  Значи сте пияч… Но и войникът е цар, честна дума! Нищо че е толкова смотан на вид. Не ме гле­дайте така — трябва да ми вярвате!

Стана ми смешно:

—  Но какъв войник, човече мили? Той пък отде се взе?... Да не е някой от постовите при локаторите? Или оня, който ви се заканваше - „Мамка им, живеят!" Как святкаха кабърите на обувките му — като злобни човешки очи!

Момъкът с шарената  кърпа  отпи от коняка и по­клати глава:

—  Войникът на никого не се е заканвал. Той е кро­тък като божа кравица, но само да не го настъпиш — тогава става страшен! Защото е мъж, защото е войник, а пък аз никога не съм бил мъж и си знам, че там е главната беда — в края на краищата затова Минехаха избяга  от мене и няма да се върне никога, дори да стана мъж — жените никога не се връщат, — а войнишки дрехи ще навлека съвсем скоро, но туй още нищо не значи, и, моля ви, престанете с тези разпити, разбе­рете, че в главата ми е съвсем объркано… Шумя, на­ли? Перча се, нали? Ще си помислите за мене кой знае какво… Пък войникът не шуми, не се перчи, козирува всекиму, но има достойнство и знае да го пази. Пръв разбра това и го оцени Скарфаса. Ето защо им свалям шапка и на двамата, разбира се, на Скарфаса много повече… Не, действително Скарфаса е непостижим! Знаех, че е силен и не се страхува от нищо на тоя свят, свидетел съм как изпива цяла бъчва вино на един дъх, самата истина е, че сваля мадамите като гнили круши, без да им се натиска, подозирах и известно благород­ство у него — то е присъщо на силните, — но благо­родството, което той прояви в случая, широтата на жеста му бяха достойни за най-добрия аристократ от книгите, а той все пак си е един прост бараба, скитник, бракониер и спасител на плажа през летния сезон. Затворете очи и си представете за миг: от една страна, Скарфаса с цялото си величие, а от другата — смешният войник с голата глава. Лъв срещу мъниче. Но мъничето не се уплаши от царя на животните и заджавка,. Лъвът бе изненадан, не можеше да повярва. Сетне го досмеша. Но не се разсмя, изведнъж стана много сериозен и из­гледа войника така, както бих искал мене да гледа.

Момъкът ми подаде бутилката:

—  Сръбнете си от коняка. Много е хубав, чудесен коняк!  Не случайно нашата  „Плиска" си пробива път в Европа... Пардон, нямате ли водна чаша?

—  Досега пи от бутилката... Имам, но ме мързи да стана.

—  Не ми трябва чаша — каза той, — просто се сетих за оня тип в „Паметника на културата", дето смучеше коняка си от водна чаша, като непрекъснато го раз­реждаше с „Горна баня". Чашата му винаги бе пълна.

—  В такъв случай по някое време той е пил чиста водица — забелязах аз отегчено.

—  Именно… Поръча си втори коняк и го изпи пак по същия начин.  Запитахме го какъв му е номерът.

—  Няма номер — отвърна той. — Цялата работа е, че в туй глупаво заведение не достигат чаши.

Това беше вчера. Много се смяхме. Поканихме го да дойде с нас в Каваците. Отказа. Било му добре така, да си го разрежда коняка… Според вас колко души може да побере москвичът? Отгатнете де! До осем човека, не повече. При сместването Минехаха се озова в скута ми. Отначало беше много хубаво, но сетне ми изтръпнаха коленете. Всичко ли така изтръпва или само коленете? В ресторанта на Каваците почти не консу­мирахме, вардехме нищожните си левчета за бара. По­неже не консумирахме достатъчно, а непрекъснато прииждаха разни белоглави немчета, обути в къси чорапки и сандали — виж им вкуса!, — гадникът управител взе, че ни изгони и трябваше да чакаме навън кака Сийка да отвори бара.

Перси се препъна в някаква греда и падна. Не беше греда, а един мъртъв делфин, нарочно овалян в пясъка, за да не личи, че е риба. Довлякъл го някой, който си е нямал друга работа. „Готов за пържене" — ритна делфина Чиро и всички от тайфата изреваха. Да не остана по-назад — виж ми ума!, — издекламирах един стих, случайно останал в паметта ми (аз не чета пое­зия) :

Морето живите обича, а мъртвите изхвърля на брега.

Издекламирах го с подчертана ирония, но въпреки фалшивия патос никой от приятелите и приятелките не се засмя. И никой нищо не каза, а Минехаха ме изгле­да с презрително състрадание. Изобщо постигнах обрат­ния ефект и това беше първата ми грешка тази вечер. Втората — вече много по-голяма, съдбоносна — из­върших късно след полунощ, в бара. Виж, за нея ни­кога няма да си простя! Издадох се като последния глупак, отново разтръбих на всеослушание каква про­паст ни дели, а не исках да бъда различен, само предположението, че наистина съм птица, която хвърка насам-натам, докато другите си стъпват на земята и им е добре, ме докарваше до черно отчаяние. Та нали тък­мо защото си мисля, че съм нещо такова никакво, уж с шарена перушина, пък всъщност — голо-голеничко и все настръхнало, нали затова Минехаха ме заряза, без да й мигне окото, и не иска да си спомня, забравила е нашия преход до таляна в мъртвото вълнение, когато коловете на таляна се накланяха в неспокойното небе като мачти на потъващ кораб и ни беше тъй хубаво, тъй хубаво! Освен това тя си е втълпила една мисъл, хванала се е за една философия... може да е идиотска, но звучи ултрасъвременно — някакъв коктейл от приятно-горчив цинизъм, подсладен с лека неангажираща ху­манност. Още не мога да я формулирам точно, но зная, че чудно хармонира с желанието на Минехаха за пълна независимост, и си спомням какво ми казахте вие по някакъв друг случай: Мислещият човек създава спо­койствието си, като изнамира подходяща философска защита за поведението си. А каква е моята?...

Охо, още не съм ви се похвалил какъв огромен ке­фал улових днес, да, днес! Най-големият срещан ня­кога па нашето крайбрежие; сам Скарфаса призна, че не е виждал по-голям, и насмалко да ми завиди, но ня­маше да бъде той, ако ми беше завидял. Представете си сега: десет дена поред излизам с харпуна да бия кефал и редовно се връщам с празни ръце. Станал съм за подигравка на цялата тайфа. Вече всички са убе­дени, че кефалите, които им носех по-рано, когато бях на кораба, са били купени с пари от бомбаджиите. Вър­ви, че доказвай обратното, когато всеки ден примката на колана ти се люлее празна. И изведнъж — заповя­дайте! Хвърляш чудовището пред тях на тревата, обърсваш изцапаните си с рибя кръв ръце о панталоните и казваш уморено: „Кой ще ми даде цигара?" В миг пет, не — десет кутии се разтварят пред тебе и става като на сватба от запалените едновременно клечки кибрит. После ритваш нехайно с крак белия корем на рибата и се оттегляш към палатката, подхвърляйки през рамо да я вдигнат от земята, че може мравките да я полазят. Десет чифта ръце се протягат към рибата, а жените продължават да пищят и да пляскат с ръце; единствено Минехаха мълчи, но погледът й върви с мене, милва раменете ми, целува врата ми, търси очите ми. Удар, голям удар!...Само че аз се отказах от него: върнах се без кефала, отново се явих с празна примка на ко­лана и изтърпях, без дума да обеля, баналните поди­гравки на приятелите си. Това беше преди няколко часа. Не мисля, че съм сбъркал. Наистина аз убих кефала, по без намесата на войника, все едно, рибата нямаше да бъде моя и сега щеше да цвърчи в лакомия тиган на оня черничкия, подсмърчащия — приятеля на Скар­фаса…

— Чуваш ли се какво говориш! Вчера — днес, вчера — днес. Какъв е тоя миш-маш? Някакви си смешни вой­ници с голи глави, някакви си огромни кефали, някак­ви си лъвове и мъничета, та и царе отгоре.. .

—  Не царе, а цар! Скарфаса е...

—  Ще те изгоня.

—  Добре, но после да не съжалявате!

—  За тебе ли, объркан човече!

—  Вие сте объркан.                                

—  Точно така, затова остави ме на мира!

—  Но аз втори път няма да дойда…

—  Много си ми притрябвал.

—  ...Или може да дойда, но вече няма да бъда същият, и вие това го знаете...

—  Сядай… Сядай де!

Момъкът с шарената кърпа на врата се отпусна на стола, разкрачи дългите си нозе и почна да пие на мал­ки глътки. Така конякът пари на гърлото, повече го усещаш. Оставих бутилката на пода и рекох смирено:

—  Хайде да внесем малко ред в тая работа, много те моля!

—  Вие сте виновен. Искате в един миг всичко да научите. . .

—  Да, аз съм виновен. Прекъснах те неоснователно. Сега трябва от самото начало. Но ти наистина си раз­личен. Дори с това, че обичаш да дърдориш като мах­ленска клюкарка. Ония на „Леополд щрасе" и в бези­стените на „Вацлавски намести" обикновено си мълчат. Да не говорим за колегите им на „Пикадили", до амурчето те пък как знаят да мълчат!... Сбърках, много сбърках, дето съм ви обявявал за света троица. На другите двама ти приличаш само по панталоните и кър­пата на врата — всъщност нямаш нищо общо с тях. Хайде, признай си, Исусе!

—  Както е тръгнало, ще ме изкарате и Дева Ма­фия…Не съм различен и не искам да бъда! Може би съм малко, как да кажа… малко по-бавен. Да, това е.

—  Ти бавен?! Караш ме да се смея.

—  Бавен, бавен. В известно отношение — тутманик. Непоправим тутманик с плънка от вкиснато сирене.

—  А кой беше юношески шампион на 100 метра сво­боден стил? Да не би аз? Ако не беше се отказал преж­девременно, чудеса щеше да направиш... После виж­дал съм те как догонваш трамвай — хванеш ли се за дръжката — край — вътре си. Независимо от скоростта,.

—  Елементарно схващане за бързината.

—  Елементарно, казваш. Ами кой решаваше пръв в класа задачите по математика? И кой се засмиваше на вица, преди още краят му да е дошъл?  (В същото време другарите ти гледаха като телета.) Защо се пре­даваше на шах по средата на партията? Загубиш пешка-две  и … И това ли е елементарно?

—  Благодаря, но нито една от тези бързини не ми е нужна. Всички ги давам за онази.

—  За коя?

—  Дето ми липсва. Най-важната. От туй съм патил, патя и ще си патя, както се вика. Все последен, все последен…

Изгледах го още по-внимателно. Наистина колко из­мерения има бързината? Той едва докосваше стола, между гърба му и седалката спокойно можеше да се провре овчарско куче. Висеше напряко, с протегнати, разкрачени крака, като космонавт в безвъздушно пространство. Беше като стрелата на харпуна си — дълъг, прав, източен, готов за полет и пробив. Имаше ръжда, но тя жълтееше нежно, още съвсем прясна — едно-едничко по-мъжко движение, и вдигналият се вятър ще я отдуха, и металът под нея ще лъсне студено и. краси­во като дулото на добре гледано оръжие.

Момъкът с шарената кърпа възрази буйно:

—    Не,  бавен  съм.  Закъснявам  фатално… Отдавна трябваше да го забележите, а не да ме баламосвате с някакви си там рекорди и математики! Голямата ма­тематика днес е своевременно да отгатваш смяната на настроението у хората и мигновено да реагираш, навреме да се присъединяваш и навреме да се отдръпваш. Не мога ни едното, ни другото. — Той впери поглед към тавана и почна да декламира: „И оставаш сам под сво­да син, и стават каменни чертите ти, като на страшен, древен сфинкс..." Така е в стихотворението,, а при мене — и аз оставам сам под свода син, но чертите ми не стават каменни, а се размекват и гърчат като настъпена змия… Вие знаете ли по-голям ужас от тоя: изведнъж да се видиш съвършено сам на масата сред разбутаните столове, увиснал като абажур над препъл­нените с угарки пепелници, над полятата с вино бяла покривка, с приковани о пода нозе? Чувствувах се като прокажен. Чаках, чаках някой да ме повика — никой, никому не бях нужен. Чаках, надявах се тя поне един-единствен път да извърне глава назад — тя не се обър­на нито веднъж.

—  Твоята Минехаха има жесток гръб!

—  Само това да е... Но аз си го заслужавам. Днес никой никого не вика и ако сам не престъпиш, ако сам не направиш нещо... А вечерта в бара започна неочак­вано добре за мене. Заехме най-голямата  маса, оная до входа. Понеже нямаше достатъчно столове за всич­ки, придърпахме сандъци; някои се сместиха по двама на  стол. Мен ме поставиха до Минехаха.  Именно — поставиха. Нямаше да  бъда аз, ако сам се бях наме­стил до нея. Поръчахме бяло вино и  почнахме да се наливаме без мяра. За плащането никой не мислеше — все някак щяхме да се оправим. Виното беше топло, в бара беше; топло и голият крак на Минехаха гореше до моя. Тя не го отдръпваше, тя ме търсеше. Бях сигурен, че е така, и развълнуван (щастлив и нещастен едновремен­но, защото всичко можеше да бъде тъй хубаво, а не беше), рекох й, че съм открил най-сетне какво е това щастие. То е: двама — мъж и жена — да се разхождат боси, с още мокри от морето коси, ръка за ръка по сту­дената мозайка на ултрамодерен  хотел, когато навън слънцето е на зенита и пече немилостиво. Да шляпат двамата по безкрайните здрачни коридори и хладината да гали сгорещените им тела. В един и същ миг да ги хване смешна кихавица и да тичат по мраморните алеи с ръка пред носа, смеейки се като безгрижни деца. Минехаха ме помоли да млъкна, не й се слушали глу­пости. „Как, и на това ти казваш глупости?!" — И от­ново я помъкнах в пустия мраморен хотел, блеснал тайнствено от лекия метал на капризно извиващите се стълби. „Е-е-еее" — завъртя тя рамене в крайна досада, стана поривисто от стола и ме дръпна за ръката:

— Да танцуваме.

Излязохме в осветения кръг пред мюзикбокса. Там вече чупеха раменете си няколко двойки, очите на мо­мичетата се търкаляха като стъклени топчета в розовата виделина. Влязох в такта веднага — в тия работи съм бърз, — но Минехаха не ме последва, остана неподвиж­на в средата на кръга и ме загледа с потъмнели и злоб­ни очи. Попитах я какво има.

— Нищо — отвърна тя с пресипнал глас и се при­тисна в мене грубо и лакомо, както правят „гларусите" от крайбрежието, когато спипат на сгодно място някоя бяла немкиня или чехкиня. В случая аз бях немкинята и естествено не ми стана много приятно от разменените роли. Не ми беше приятно и от това, че всички бяха спрели да пият и ни гледаха. Но вече чувствувах ней­ната топлина, усещах формата на бедрата й по цялата им дължина, вдъхвах мириса на море от острите й коси. Тя отлепи страната си от моята и ме погледна с още по-тъмни очи; зад полуотворените й устни проблясваха ситни, остри зъби. Хубава, но и страшна! Изведнъж всичко ми се видя много по-просто, отколкото съм си го представял. И знаете ли какво направих!... Це-це-лу-нах я — запъна се момъкът и тежка, мъчителна руме­нина покри обгорялото му лице.

Наду ме смях: „Целунал я... Като че е кой знае какво чудо да целунеш момиче при танц. Чудо ще бъде да не го целунеш!"

— За мен е чудо! — изчерви се още повече момъ­кът — ... При това, знаете, бях се заклел да не се под­давам, да се държа студено и независимо, да й отмъстя за мъките и униженията с пълно пренебрежение към кожата й. Никой, никой не може да се забавлява леко и безотговорно с мене! Но какво ми стана тогава? Как така забравих внезапните й изчезвания с най-близките ми приятели и адските усилия да се усмихвам невъз­мутимо в такива моменти? Всичко забравих, всичко. Целунах я.

—  Представям си каква суматоха е настъпила в бара?

—  Никаква суматоха, само от най-близката маса се изсмяха, но може би тъй ми се е сторило. И знаете ли кой беше най-много изненадан? Тя — Минехаха. Бомба да беше избухнала, нямаше да се стресне толкова. Гле­даше ме и не можеше да повярва, че това съм аз. Гле­даше ме, както се гледа интересен непознат човек. Ако в тоя момент я бях попитал как се казвам, щеше да отговори, че не знае. Никога не я бях целувал на свет­ло и пред хора — това едно. После, каква беше тая це­лувка? В нея имаше и страст, и опит, и нежност, и още нещо, което не беше мое и за което, ако се търси точ­ната дума, такава няма да се намери, може би — без­различие.

Не зная кое по-силно я порази: първото или второ­то. За да провери дали не сънува, тя отново вдигна лицето си и разтвори устните си. Подигравателните ис­крици в очите й бяха намалели — трепкаха тук-там ка­то закъснели звездици; тялото й бе омекнало и вече не покоряваше, а се покоряваше. Така тя бе още по-страш­на. Изплаших се. Ами ако не излезе същото? Но точно тогава в бара влезе Скарфаса — познах, че се е поя­вила видна личност по тишината. Той беше преметнал някакво сетре през могъщото си рамо, гривата му па­даше свободно върху мускулестия изпечен врат. До него се пъчеше черничък, много подвижен човечец, от ония — вечните спътници, и друг път го бях виждал да подтичва в сянката на главния спасител. Без да му мисля, погалих по косите една немкиня, казах й: „Зю-сес медхен!" и нито тя, нито кавалерът й ми се разсър­диха, напротив — останаха възхитени, сметнаха го за голяма чест; после улових косата на Минехаха, извих главата й назад и я целунах повторно, мъчейки се да вложа всичко онова от първата целувка, та и нещо от­горе. Изведнъж забиха камбани — тежко, тържествено. Някой ръкопляскаше и този някой беше не кой да е, а самият Скарфас — негови бяха камбаните, от него­вите ръце се откъсваше сладкият победен звън. Стое­ше той на входа, изпълнил цялата рамка на вратата, и тежко удряше дланите си една в друга. Взех да раста нагоре, да ставам все по-силен и по-силен, а Минехаха  се стопяваше в ръцете ми и всички наоколо —. Чиро, компанията — се смаляваха, превръщаха се в джудже­та, слепваха се о земята. И останахме двамата да стър­чим — аз и Скарфаса. На еднаква височина.

Какво трябваше да направя след това, когато танцът свърши? Минехаха бе оставила ръката си покорно в моята. Щеше да тръгне, накъдето я поведа. Вратата беше съвсем близо   — широко отворена, подканяща. Няколко крачки само — и сме вън, при топлите меки пясъци, под благосклонното звездно небе, сами-саменички, както в оня, ултрамодерния хотел със студената мозайка и витите металически стълби. Тя желаеше, желаех го и аз, и нямаше човек в бара, дето да не го иска, защото всички виждаха, че ние се обичаме и не можем един без друг. И тя го искаше вече не само с кожата си, но и с душата си — чувствувах го. Настъп­ваше вторият голям момент в живота ми. (Първият беше, когато плувахме с нея до таляна и коловете му се накланяха в размирното небе като мачти на потъващ кораб.) Поведох Минехаха към вратата. Тя се опъна, но, струва ми се, не от приличие и не от нежелание. Опъна се, защото така бе по-красиво: изобщо, макар че никога не би го признала, тя обича да позира. Скар­фаса се отмести почтително, за да ни стори път. Нещо повече — смигна ми съучастнически. Но аз не излязох през вратата. Като се изравних с нашата маса, поспрях се, усмихнат глупаво, после направих завой и седнах на мястото си, а Минехаха остана да стои права зад гърба ми — ръката й почна да олеква в моята, да се отчуждава и освобождава... Боже мой, но тя нищо не разбира! Нима иска да бъда като Чиро? Щом си дошъл с хора, с приятели, длъжен си да останеш с тях до края, колкото и да не ти изнася, дори да ти е скучно до смърт. Забравяш ги и хукваш с мадамата си из пясъците. Мога да го направя, от нищо    вече не ме е страх — и от лошите спомени — изличих ги от памет­та си, — но защо, защо да се приравнявам с безцеремонните типове? Винаги съм се възмущавал от тях, и от себе си ли да се възмущавам? Не, тя ще оцени моя­та деликатност, ще направи разлика, ще види в това сила, а не слабост, и когато тръгнем обратно към гра­да, когато ни се предоставят възможности да се отделим от групата тихо и незабелязано, без никого да шокираме, всичко ще бъде много по-хубаво, отколкото би било сега, когато сме обект на всеобщо внимание. Стиснах силно ръката й, поисках и с поглед да й кажа, че само отлагам, но беше неудобно да я гледам в та­къв момент. Тя приседна до мен колебливо, беше ця­лата нащрек, препълнена с недоверие.

Сега си мисля, че всъщност съвсем друго ме накара да направя неочаквания завой. Да, и съзнанието, че е просташко да се откъснеш от компанията ей тъй — без предупреждение, по никое време, но не това беше глав­ното. Цялата работа е, че аз се изплаших от дозата. Толкова щастие наведнъж! Не бях свикнал, нямах опит. Чиро може така — хване нещо и го развива докрай, без да скъса нишката, независимо от възлите. Поглъща, поглъща, тъпче се като лакомо прасе — и това, пред­ставете си, се харесва, намира последователи, харесва и на самите жертви на прасето. А аз бях свикнал да вземам своето на порции, по мъничко — едно докосва­не до ръката й в киното и нищо повече (ако си помисли, че е случайно, толкова по-добре), една целувка при входната врата и кръгом, довиждане — отделям се поч­тително, макар че всичко ме дърпа назад и краката ми се подгъват от особена    слабост… Ето че и среща забравих да определя. Извръщам  се като ученик. Тя не си е отишла, стои на входа и чака. Да се върна ли? Махвам й дружески с ръка и продължавам бодро пъ­тя си. Навеждам се да завържа връзката на обувката си чак на завоя. Входът зее... Нищо, ще намеря начин да й се обадя. Но минават дни, седмици, а съдбата яв­но ми се надсмива — нищо не прави да ни срещне слу­чайно на площад  „Славейков" или по „Раковски". Следващата  си  порция вземам  с увеличен апетит, но пак тъй предпазливо; пък повечето от хората са пра­сета — падне ли им, бързат да се налапат хубавичко и никога не отлагат. И Минехаха е такава… Веднъж, посреднощ, на път за дома, дочух тих женски плач. Ко­гато се изправих до жената, не мислех за никаква аван­тюра — исках само да й помогна с каквото мога. Тя беше стройничка — това успях да забележа в тъмнината. Не я накарах да излезе на светло, под уличната лампа, за да видя и лицето й. Като разбрах, че е из­бягала от къщи и няма къде да спи, направо я поканих у пас, без да се интересувам от възрастта й. Тя се съгласи твърде бързо — едва тогава почнах да мисля за въз­можна авантюра и гласът ми взе да преграква. Вля­зохме вкъщи на тъмно; като запалих лампата, смаях се — такова апетитно женче отдавна не бях виждал! Всичко си имаше, както се казва. Истинска осичка в кръста, очите й изпод мокрите  мигли  —  простреляха ме на часа и играта започна. Без думи. Думите бяха обикновени и дори сухи. Аз настоявах тя да легне в моето легло, да не се безпокои за мене, и друг път съм спал на фотьойлите. Тя не искаше. Ако на мое място беше Чиро, нямаше да губи време, щеше да й предложи да спят заедно на леглото като братче и сестриче. Братче ли? Щрак ключа на вратата и хайде, моето момиче, щом сама си дошла!... Аз гледах с нищо да не се из­дам какво ми е, държах се като истински джентълмен, като си повтарях, че е грозно н просташко да се въз­ползуваш от чуждото нещастие, само дето гласът ми не ме слушаше. Най-после тя се съгласи да легне в леглото. Угасихме лампата и се съблякохме на тъмно. Дрехите й шумоляха страшно предизвикателно. Каза ми „лека нощ" тъй напевно, че главата ми съвсем се замая. Изтегнах се на двата фотьойла и тъй затаих дъх, че гърдите ме заболяха. Колко време измина! И тя не спеше, дори не се преструваше, че спи. Трябваше да й кажа нещо, да я заговоря — тя само това чака. Почнах да търся най-подходящата дума, ужасно се боях да не излезе грубо и обидно. Изнизаха се през ума ми сто хиляди думи, но нито една не отговаряше на моите условия. Притесних се, почна да ме облива гореща пот. Ама че съм глупак! Добре че няма  кой да каже на приятелите ми… Докато се мятах като муха в копри­нената мрежа на желанията и задръжките, жената се умори да чака и тишината се напълни с равното й дишане. Свършено беше. Олекна ми, но бях много неща­стен и се презирах от дън душа. Джентълмен!

Събудих се с болки в кръста. Фотьойлите се бяха разместили, главата ми лежеше в най-ниското, а крака­та ми стърчаха нагоре, над облегалото, и сочеха Копи­тото на Витоша.

— Горкичкият, как ли сте се измъчили! — непозна­тата седеше по комбинезон на ръба на леглото и ма гледаше с леко подпухнали очи. Златно синджирче прес­качаше плавно нежните й ключици и се спускаше краси­во между дантелките в здрачния отвор.

Тръгнах към леглото с ръка на кръста, пъшкайки. Тя ме чакаше спокойно, но едрите й гърди взеха да се издуват по-бързо под тънката материя и очите й по­тъмняха. Заобиколих я почтително и се мушнах под за­вивката зад гърба й. Гърбът й беше гладък, осеян със златни точици. Почнах да ги броя наум, все едно че броях звездите. Изведнъж се сетих отде да подхвана — теорията на Казанова за бенките, но тя не ме остави да развия мислите си, които биха ни потопили в най-подходящата за случая атмосфера. Легна до мене със свободата на уверена в правата си съпруга и само гла­вите ни останаха отвън. Това беше. Повече не я видях. И нито името си каза, нито причината да побегне от мъжа си посреднощ. Когато я попитах няма ли да се видим, изгледа ме весело и учудено и разреши косите ми с ръка. И сега аз си спомням тази странна нощ не с добро чувство, а с угнетение…

— Всичко това ти го измисли, нали? — казах аз на мо­мъка с шарената кърпа.

— Да — призна той.

— И защо, ако смея да попитам?... Сетне, като съ­чиняваш, съобразявай се с действителността. Няма та­кава жена, няма и такъв мъж.

Момъкът се засмя горчиво:

— За второто съм сигурен... А историята измислих тъкмо за това — за да ме разберете още по-добре.

— Но ти, синко, отдавна си прочетена книга за ме­не! И ако сега разрешиш, мога да продължа твоя раз­каз за бара, да разкажа точно и с подробности какво се е случило след танца с Минехаха.

— Любопитно!

— Не вярваш, а?... И дотам съм сигурен, че ще те помоля да не ме прекъсваш и да не подскачаш на стола, когато нещо не ти хареса... Ей, чакай! Къде отиваш? Не поставям условия. Върни се!

— Тук съм — обади се момъкът отвън, зад вратата на стаята. — Искам да подишам малко чист въздух… Говорете, слушам ви. Вие, старците, понякога сте страшно самонадеяни. Но за мен наистина е любопит­но да чуя от устата на един старец собствените си мис­ли. Дано ги позная!       

— Ще ги познаеш, не бой се! Защото под слънцето, нали... известна разлика може да има в изразните средства и градуса, но това не е чак толкоз голяма бе­да. Впрочем... дявол знай, може и да сгреша. Но до­къде беше стигнал ти? Ах, да, дотам — дето стискаш ръката на Минехаха, за да й внушиш, че не се отказ­ваш, а просто отлагаш за по-късно, при завръщането онова, което и двамата пожелахте с еднаква сила. Тя присяда до тебе на същия стол колебливо. Нали така беше? Стои нащрек, препълнена с недоверие. Бедрата ви пак се допират по цялата си дължина, ала сега от нейното не струи топлина — само жените са способни да изстиват в един миг. Добре че на масата се е повел интересен спор — за появилите се в небето над Чили тайнствени сферични тела. Една отлична възможност да се отдалечиш от страшните целувки, да блеснеш със знания и богато въображение, да превземеш и ума на Минехаха, както преди малко бе превзел кожата й. И никакъв риск някой да ти се присмее — понеже този път не ти повеждаш разговора, а само се включваш в него. Възползувай се, какво чакаш? Клатиш глава от­рицателно; смущава те обстоятелството, че тайфата е избрала такъв необичаен за нея предмет на спор. Тайфата презира сериозните и отвлечени теми, смята ги за проява на лош и остарял вкус — как така изведнъж?... Докато си танцувал с Минехаха, те са се наговорили и сега само чакат да се потопиш до шия в темата, за да те удавят с подигравки. По тоя час и на такова място за тайнствените небесни тела — хайде де!... Но ти си забравил или по-точно не ти изнася да си спомняш, заб­равил си как една нощ си блъскахте главите до съмнало в най-смели и фантастични предположения. Това беше, когато човек за първи път излезе в Космоса и увисна като лампион в черната бездна. Всички бяха много сериозни и напрегнати, като че се решаваше съдбоносен за всекиго от тях въпрос. И аз те питам: действително ли приятелите ти от тайфата не се вълнуват от подобни неща, или само така изглежда? Ами ако с вълнуват, и то не по-малко от тебе?  Какво ти остава тогаз? Как ще се чувстваваш? По-добре ли? Не съм съвсем убеден — всекиму е приятно да си мисли, че е единствен на тоя свят, с пера... па макар и мокри хич не ги бива за летене...

Момъкът с шарената кърпа се показа на вратата. Усмихваше се снизходително, но ноктите му се бяха впили в дървото и погледът му гореше трескаво и не­навистно:

—  Значи между мене и тях няма никаква разлика? Туй да се чува!... Но кога съм  казвал, че съм един­ствен?

—  То се подразбира, синко. Не искаш да си сам, но страшно ти харесва да си единствен. А относно разли­ката — работата е в това, че ти се издаваш, а те — не. Казах ли ти го!... Вместо да пазиш свято помислите и чувствата си, ти ги изваждаш на сергия като бакалин и не стига това — после се сърдиш, че никой не купува. Ами  кой купува  сирене, когато си  има цяло тенеке вкъщи?

—  Те ли имат тенеке? Ха-ха-ха. За такова откритие може и да ви набият...

—  Не е изключено... Защото всичко свое те са пре­върнали в щит — усмивката, погледа, речта, поведение­то. Защо да стават за смях на хората? Знаят какви твърди и ниски трамплини им са предоставени, как не­мислимо е да отскочиш в избраната посока и си кротуват. Но свали щита и ще видиш, че зад него стои, кой мислиш? Ти стоиш — цял-целеничък...

—  Друг път аз! — завъртя глава момъкът в пълно несъгласие и затръшна с всичка сила вратата.

Почаках малко и като се уверих, че не си е отишъл, извиках високо:

—  Край — преставаме с това! Достатъчно сме се въртели в кръг? Съгласяваме се, че твоите приятели изобщо не са помирисвали сирене и се връщаме на на­шата маса в бара в един от хубавите моменти за тебе. Ти си дал нов огън на разговора за тайнствените не­бесни тела над Чили и сам го поддържаш. Настъпилата тишина красноречиво говори колко е интересно да те слушат. Опита ли се някой да те прекъсне, смушват го да млъкне. В очите на всички — уважение и завист. Скоро и Минехаха ще се предаде — то се усеща. Тя те гледа в смесица от гордост и злоба, бледнее и пие ви­ното като вода. Доволен ли си сега? Перси или някой друг — не е важно кой — любопитства отде знаеш толкова много — „Това по вестниците го няма". Изку­шаваш се да им признаеш за редовните си посещения в дома на кибернетика, дето и стените са напоени с внимание и зачитане на чуждото мнение, но навреме спи­раш — една от мъничките ти победи в тая вечер на поражения. „Ето го, пак започна да се фука!" — щяха да кажат, ако се бе изтървал за него...

Момъкът с шарената кърпа на врата отново се показа на вратата.

—  Кибернетикът не приема никого — каза той гордо.

—  Зная. И ти завиждам още за това — че си готов да полетиш на часа. Прайваш го за едното чудо, а аз бих се позамислил — положение в обществото, сравнително рядка професия,  приятни занимавки,  високопоставени приятели... Ами, ако там, във всемира ми и свърши „БТ"-то? И къде там ще ловя риба, на кого ще свалям шапка? На вас ви е лесно — нищо си нямате…

—  Вярно ли е — запита ме момъкът с шарената кърпа, — че следващият съветски полет в Космоса щял да бъде, така да се каже, интернационален, с хора от социалистическите страни на борда? Това страшно ме интересува! Също — по какъв принцип ще стане подби рът? Ако е по азбучен ред, ние, българите, сме добре..

—  Нищо не мога да кажа, но въпросът е уместен... Пардон, такъв въпрос не беше ли зададен снощи масата от едно момиче? То се обръща към всички ви, но, както се полага, отговор получава от най-сведущия. Космическият полет с българи на борда бил предстоящ обясняваш ти високо, на всеослушание — чул си го от сигурно място. Избухват ръкопляскания, жените пищят. Повечето от тайфата стават на крака. И голямата новина тръгва от маса на маса, обхожда всички ъгълчета на бара и случайно или не, в тая минута от мюзикбокса гръмва тържествен марш — единственият в дис­котеката. Отхвърча тапата на шампанско, пяната кипи и прелива. Чужденците ви гледат със завист: „Ще летят хората… Ах, защо и ние не сме българи!... „Бързо-бързо жените се умълчават. Де да знаеш — бъдещият покорител на Космоса може да е тук! Мерят с дълги погледи раменете ви, стойката, движенията, но как се измерва умът! Това не става с празни приказки в бара. Все едно, май че всички сте кандидати. Без изключение. Нищо, че се самоиронизирате. Затварям очи и ви виждам как един по един заставате на опашка в пъстроцветна редица, проточила се през шестте континента. Най-дивната панделка на света! Как гордо и победно се развява под старото му теме!... Последен на тази славна опашка се нареди Чиро...

— Кой, кой се нареди? Не чух добре. Чиро ли?

Не подскачай! Да, и той, представи си. Забелязал ли ги колко много зъби има в устата си Чиро? Най-малко сто хиляди. Ала и той поиска да лети с ракета

Момъкът ми обърна  гръб,  гласът му хриптеше от злоба и негодувание:                                       

—  Но това е, това е... кощунство.

—  Говориш така, защото го мразиш.   

—  Не го мразя.                                                 

—  Мразиш го.                                      

— Не. Бих се срамувал от себе си.

—     Снощи беше готов да го удавиш в капка вода?

— Нищо подобно. Само го презирах.

—  За какво? Че ти отне Минехаха? Как сладко си шепнеха двамата на високите столчета! С часове. Ко­сите им се допират, лактите им се допират... Но нека бъдем честни: този път Чиро не беше виновен — Минехаха сама кацна  на  бюфета до него, той нищо не направи, за да ти я отнеме, питай, когото искаш. Един­ствената му вина беше, че пръв стана от масата и се премести на бюфета, и то по средата на думите ти.

—  Малко ли е?

—  Но в неговото ставане нямаше умисъл. И през ум не му е минавало, че с това може да прекъсне раз­говора, да пресече тържеството ти. Злобата и завистта са чужди на истинския егоист. Чиро се отдели от ком­панията, защото изведнъж му стана скучно. Повече не му се слушаше за космоса.

—  Той поведе всички останали.

—  Не, ти ги прогони. Бър, бър, бър, бър. Ако се бе­ше огледал в тая минута, щеше да забележиш, че на масата са се появили твърде обезпокоителни признаци: прозявки, разсеяни   погледи, неуместни прекъсвания. Чиро винаги е бил барометър за общото настроение.

—  Нищо не съм забелязал и това не е вярно: всич­ки ме слушаха с дълбоко внимание. И тя!

—  Но до едно време... Не, ти наистина си... бавен, да не кажа нещо по-лошо. Кога се сети да млъкнеш? Когато се видя на масата само с двама-трима слушате­ли, най-търпеливите? А после и те се изнизаха уж за малко. Защо го допусна? Как евтино проигра славата си! Като бивш спортист би трябвало да знаеш златното правило на умните шампиони — отказват се на върха на славата си... Знаеш го, но това ти е дълбоко чуждо. Ще се състезаваш до края, докато дишаш. . . А Минехаха кацна до Чиро на бюфета и остана с часове при него, между другото и за да те изпита, да те подложи на още една проверка, може би последната. Разбираш ли какво искам да кажа? Тя страшно се интересуваше как ще постъпиш: дали ще дойдеш при нея и Чиро с весело лице, надвил скрупулите си, или ще се забиеш на стола със старите си пирони, достоен за пълно през­рение и за нищо друго. Била е почти сигурна във вто­рото. Въпреки целувките ви на бара. Или може би тъкмо заради тях. Как подличко кривна към масата, как се престори, че не виждаш широко разтворената врата и Скарфаса, отдръпнал се почтително, за да ви стори път към звездите! Пада ти се, дето всички те изо­ставиха… Но ние прекалено дълго се задържахме в тоя бар, не намираш ли? Похабихме сума ти думи за глупости, струва ми се. Защото в нощното заведение обикновено нищо не става. Там нито страдаш истин­ски, нито се радваш. Пълно притъпяване на усещания­та. Хората са се превърнали в подвижни бали памук. Никакъв резонанс. Балите с памук се движат насам-натам, притегнати с отвратително! еднакви въжета и понякога се сблъскват, но истински удари никога няма и не може да има. Така че твоите мъки снощи са нещо измислено или силно преувеличено. Изведнъж в душата ти кипва страстно желание да си отмъстиш на подлите бегълци, най-вече на двамата, при бюфета. Кръв ще се лее, кръв! Но тутакси съзнаваш, че е по-лесно имен­но това да направиш — да хвърлиш нож по тях или да стреляш с пистолет на месо, — отколкото да извър­виш тия няколко крачки до непристъпния бюфет. Това вече съвсем те смазва. Изгубваш и последното си дос­тойнство. Готов си да целунеш десницата на първия, който се върне на масата. Няма да го питаш де е бил досега, нищо няма да го питаш. Само го слисваш с признанието, че винаги си го смятал за най-добрия си приятел. Но дори и ония, що се мотаят без места из бара, ловко заобикалят твоята маса и се преструват, че не забелязват зейналите столове. Резерват за прокажени! Ще ти се да се огледаш в огледалото, може би на лицето ти има... пъпки — затова бягат и се гну­сят. Събираш всички недопити чаши пред себе си, гле­даш ту в едната, ту в другата, опипвайки внимателно лицето си, и ги пресушаваш до една. Виж, на това мо­же да се повярва! В нощното заведение всъщност как­во друго се прави — пие се. Всичко останало е мираж. И ако още някой те попита какво си правил снощи, ти не го баламосвай с разни там терзания и прочее, ами отговори простичко и ясно — пих!

—  Но ние играхме и леткис — пробърбори недовол­но момъкът с шарената кърпа на врата.

—  Моля, какво сте играли? Не разбрах?

—  Леткис. Аз водех през цялото време...

—  Ах, да, разбира се. Щях да забравя. Последната ти глупост вчера. Но не бих казал най-голямата. Изоб­що, невъзможно ми е да степенувам твоите грешки. На­истина ми е трудно, извинявай!

—  Мен изведнъж ми стана весело и леткисът дойде точно навреме.

—  Знам защо.

—     Не, не знаете. Не е заради филето...   

... Когато Скарфаса ми подхвърли делфиновото филе с думите, че то било последното парче в Созопол — вече не биели делфини, аз наистина примрях от радостна изненада — такова внимание! — но в следващия миг, добре си спомням, почувствувах се ужасно. Та той ми го подхвърли като на куче; все едно, че каза: „Дръж!"... Улових го във въздуха, изправих се на крака да му благодаря, но вече скърцах със зъби, а Скарфаса добави нещо за зъбите ми, в смисъл, че били яки и щели да се справят със сухото делфиново филе, и аз като че ли държане в ръката си желязна пръчка, тъй бе твърдо и ръбесто филето, идеше ми да се хало­сам по главата с него, но тогава се сетих, че главният спасител не ми го дава само заради зъбите — зъби има Чиро, а не аз, — но и това не можа да ме утеши, а най-лошото беше, че никой от присъстващите не видя жеста на Скарфаса.

Истински весело ми стана, когато разбрах, че Скарфаса и оня дребничкият, подсмърчащият, ще ходят на лов за кефали. Двамата дълго се уговаряха да изля­зат утре по ранина; щели да спят тук, в Каваците. През цялото време дребничкият молеше приятеля си да го­вори по-тихо, че и стените имали уши, но за човек като Скарфаса бе унизително да шепне и гласът му се раз­ливаше в тежки и спокойни вълни из задимения бар, така че всички научиха за предстоящия риболов и мно­зина си направиха устата — „Виното ще бъде от нас". .. Такова масово натискане за някакви си риби?! Ясно беше какво целеха нахалниците, мен поне не можеха да излъжат с облизванията си — „Ох, кефалец на скара!" Всички те мечтаеха само за едно: да бъдат в компа­ния с него, големия мъж, царя на крайбрежието, чиято слава отдавна пълзи из България. Знаеха колко е не­достъпен, как не сяда на маса с всекиго, съответно — как ще им се дигне цената, като се разбере, че са яли и пили с него — и се надпреварваха да го ухажват с погледи и възклицания. Все пак тъжно, не намирате ли? Макар и цар, Скарфаса е само един прост спасител на плажа, едни мускули, една първобитна воля. Дух — да, но де е тук умът, творчеството, айнщайновското? Виждате ли какъв парадокс! Група интелигенти на колене пред героя, когото сами са отрекли. А в също­то време други остават съвършено сами на масата… Но Скарфаса ги попари с вряла вода. Каза, че утреш­ният улов, до най-дребното парче, щял да бъде за прия­теля му — дума надве никога не цепи. Така внимание­то за миг се пренесе върху оня черничкия, подсмърчащия, и той, разбира се, щеше да се пръсне от гордост: започна още по-звучно да подсмърча и да се кокори. Беше много смешен, като взе да се тупа по гърдите и да мърда устни, но вече никой не го гледаше и той из­веднъж силно се уплаши от нещо си и се завъртя като пале около покровителя си. „Айде бе — заджавка той. — Махайте се! Друм!" Скарфаса го закова о пода само с едно махване на ръката и рече на нахалниците да не се отчайват: той бил с кефалите на „добро утро" още от детските си години, знаел всичките им пасбища, и най-замаскираните, и когато поиска, може да напъл­ни една, две, три торби с прясна, висококачествена ри­ба, при това — цяла, запазена, ударена от стрелата на харпуна в главата. Че то рибата риба ли е, когато ко­ремът й е разкъсан и червата й висят!... Тук някой справедливо забеляза, че кефалите по нашето Черно­морие прогресивно намаляват и след година-две може съвсем да изчезнат, тъй че е малко смело сега да се говори за торби; и аз си рекох, че той е от моята партия т. е. от партията на нещастните харпунджии, що киснат с часове във водата и излизат на брега със сини устни и празни ръце, и той ми стана много симпати­чен и потърсих погледа му, за да изразя съгласието и чувството си, но не получих желания ответ, напротив — оня сякаш се разсърди, че го гледам така, и аз посрамен, с мисълта, че никога няма да имам съюзници, побързах да си седна на мястото, там, до моите един­ствени съюзници — празните столове.

Междувременно забележката на непознатия бе прие­та от нахалните угодници като неверие в Скарфасовите ловни способности и около спасителя се надигна страшен, протестиращ вой. Най се горещеше оня дреб­ничкият, подсмърчащият — може би той сам се бе усъмнил в резултата на утрешния лов. Беше кипнал като джезве и току навираше мръсния си пръст в тъм­нокафявата гора на Скарфасовите гърди: „Ти знаеш ли кой е той?! Знаеше ли?"... И всички възмутени му пригласяха в хор: „Знаеш ли... Като не знаеш, да си мълчиш!"

Скарфаса, разбира се, остана съвършено спокоен. Ус­михваше се добродушно, явно се забавляваше. Помис­лих си: „Така могат само избраниците — ония, що на всичко гледат от висотата на пълната си самоувереност. Тяхната кожа не е попивателна — познава само прият­ните усещания. Те не си служат с доказателства за минали подвизи, за да внушат вяра на хората в бъде­щите си подвизи. Това не им трябва, това трябва на такива като мене. Аз да бях на мястото на Скарфаса, непременно щях да се похваля с шестте кефала, щях да посоча и свидетели. Нали си спомняте какво ми каза тя, когато ни видя пред палатките? Че преди малко Скарфаса минал с шест парчета, ей такива — нарочно се удари над лакътя, мръсницата, да ме ядоса. Друг път е хващал той такива кефали, нали сам се учуди, като видя моя, дори подсвирна! Но за това по-нататък...

Скарфаса изслуша с половин ухо оправданията на неверния  Тома, изчака шумът да   стихне и заключи простичко, без патос, с най-весела усмивка на лицето:

—  Докато аз съм жив, кефали ще има.

По същия начин един от Людовиците е изричал па­метните си думи: „След мен, ако ще и потоп!"

Избухнаха ръкопляскания. Неколцина се спуснаха да превеждат на панталонестите немкини. „Как е ке­фал на немски, как е кефал на немски?" Немкините нищо не разбираха, клатеха глави от учтивост, но по­гледите им... виждали ли сте погледи да събличат? Това започна още щом спасителят се показа на вратата на бара. Впрочем напълно обяснимо. Де са виждали те такъв мъж в своята бяла земя! Всичко у него беше лъвско — гривата на врата му, гласът, ленивите дви­жения, пълни със стаена сила и стоманена гъвкавост, мускулите, плещите, коварната сънливост, царственото високомерие, недостъпността, цветът му — зряла муш­мула. Но лъвът яде само когато е гладен и никога не се запасява, грижите за утрешния ден му са чужди. По тази причина аз не съм виждал Скарфаса да определя среща на жена, да подготвя почва и така нататък. И още нещо: лъвът се нахвърля върху избраната жертва и я разкъсва в един миг, а господа чакалите, отровени от мислите си за срещи, обаждания по телефона, плю­сове и минуси, дълго обикалят с подвити опашки, оби­калят дори, когато сърничката е със счупено краче и вече се е примирила с участта да бъде изядена от... чакал. (Спомнете си какво стана на дансинга!) И обикновено историята свършва с това, че еква победо­носен рев и сърничката умира от бърза, красива и неразсъждаваща смърт, а господа чакалите като мене си остават с изплезени езици.

Момъкът трепна:

—  Да не би тя с него? Щял да бие кефали специал­но за нея. Защо специално? — Той силно се изчерви. — Това не е случайно, вие как мислите?

—  Но нали лъвът никога предварително — подзех аз сериозно, макар че ме избиваше на смях. — Ти сам го каза. И после с риби ли ще я съблазнява човек като Скарфаса?

—  Тогава още по-лошо. Излиза, че те, двамата, ве­че… разбирате ли?... Кефалите... в знак на благодарност, като подарък за онова на пясъка... От нея всич­ко може да се очаква, всичко!

—  Но тя през цялото време не мръдна от Чиро. Ако имаше нещо, щеше да се върти като ония, панталоне­стите, Чиро й беше много по-интересен.

—  Страшно ме успокоявате, няма що!

—  Не, аз само разсъждавам. Добре че в Европа лъвовете...

—  Намират се, намират се — пресече ме той раз­дразнено. — Едни носят подводни камери, други...

И най-неочаквано аз се впуснах в дълго изследване на проблема за интересите и кумирите на днешната град­ска младеж, мисълта ми потече равно и гладко. Слу­жех си с изряден в граматическо отношение език — нещо, което ми се удава само в статиите. Момъкът с шарената кърпа на врата дотолкова избледня на сто­ла, че започнах да виждам през него... Да, умна ста­тия ще излезе! Още утре ще я натракам на машината и край на цялата тая бъркотия от шарени кърпи, спа­сители, мадами, войници и прочее. За интересите и ку­мирите. Може и за идеалите... Как не се сетих по-рано! И по-лесно, и по-изгодно. Всяко списание ще я грабне като топъл хляб. И получаваш, кажи-речи, съ­щите поздравления, както ако си написал повест — обикновено тъй става…

Затворих очи. Тишината зашумя сипкаво. Не беше спокойна тишина.

—  Ние с вас забравихме може би най-главното — обади се момъкът.

Той не си беше отишъл.

—  Именно?

Момъкът се изправи  и застана  мирно,  с ръце  по шевовете на ковбойските панталони.

—  А-ха, твоят войниклък. Не съм го забравил, но... Ако искаш да знаеш, съзнателно не говоря за него. За­щото… но какво ще ти обяснявам, това са тънки неща.

—  Но вие вече сте се ангажирали! Още в начало­то. Когато разбрахте, че наесен ние,  тримата с ков­бойските панталони, ще ходим  войници. „Последните свободни дни... животът,  истинският живот свършва пред портала..."

— И какво ще се получи? Нервността, нетърпението с един мах да разрешиш оплетените въпроси, идиотска­та ти мнителност, мъките се дължат само на това и на нищо друго. Виждаш ли колко е по-безинтересно, как се разваля темата, как се стеснява, как изчезваш като тип! Човек веднага ще си помисли, че ако не те чакаше казарма, ти едва ли би правил драми от нищо и ни­какво. Понякога ясните факти тъй замъгляват цялата истина, че тя изобщо престава да бъде истина. Разбра ли сега защо си мълча за казармата! Момъкът захихика подло:

—  А войникът с голата глава? Щом ще мълчите за моя войниклък, трябва и него да махнете.

—  Той може и да не бъде войник. Лепвам му една коса на главата и готово.

—  Не, вие няма да се откажете от войника. Той е чисто ваше съчинение, без прототип в живота и тъй ка­то досега сте работили само с прототипи...

—  А може би имам някого предвид?

—  Кой? Постовия? Дето прегръщаше с бинокъла си всички жени на плажа? Или другия, със злобните габърчета? „Мамка им, живеят!" — и залепна о сухата земя. Но вие дори не сте говорили с тях!... Все пак няма да се откажете от войника. Защото ви е интересно, защото искате да опитате — може пък да успеете. Да, вие вече сте поели риска. Поне тая нощ. Утре е друга работа, утре сте в състояние и моите панталони да смъкнете. Няколко пъти ми намекнахте за това... Цяла нощ се люлееш в най-сладкия от възторзите, а на другия ден, още щом отвориш очи, става ти тъй криво, че просто не ти се живее. Как съм могъл?!... Оприличаваш се на коледна елха, отрупана с евтини дрънкулки. Захвърляш всичко с безмилостна ръка и тръгваш по улиците празен, лек, същински сухар. Щастлив ли си? Не, никога не си бил по-нещастен — себеуважението от твърдостта и проявената взискателност са твър­де съмнителни. И неусетно почваш да връщаш кинолентата назад, една по една да прибираш дрънкулките, додето главата ти пак се напълни. Това се повтаря няколко пъти дневно и съставлява твоята основна мъка. Впрочем аз се блазня от мисълта, че сте ме обикнали и мен поне няма да подлагате на подобна операция. Също и Скарфаса. Да не говорим за войника — той е най-сигурен. По-друг е случаят с Минехаха… Не става-въпрос за жената — тя си е добре. Името, името. През цялото време ме е дразнило. Поне да бяхте обяснили коя е тази Минехаха, сега Салгари не се чете, както едно време, и защо хората да си блъскат главите? И може ли само заради една външна прилика с жената на индианския вожд?... Пък и каква прилика е тя? Доколкото си спомням, истинската Минехаха от книга­та нямаше дълги крака, поне не се говореше за кра­ката й. Най-добре ще бъде още отсега да й лепнете едно българско име, например Любка, и тя да си върви с него… Не, Любка никак не подхожда. Любка пред­полага нещо закръгленичко, а Минехаха цялата е ъгли, просто чудно как се влюбих в нея!... А моят войниклък трябва да остане по ред причини, не само заради вашия войник с простоватото лице. Като разбрах, че Скар­фаса и оня дребничкият, подсмърчащият, ще ходят за кефали, отведнъж изтрезнях и се разтреперан като лист. „Ето го изхода, светна умопомрачително в съз­нанието ми, ето как всичко може да се оправи в един миг!" Ако можех да разсъждавам, навярно щях да си кажа: „Чакай! Ти търсеше възможност за истински подвиг, с който да запушиш устата на всички, а това какъв подвиг ще бъде? Сто кефала да донесеш — все същото. Ще ги излапат набързо и ще забравят." Но аз повече не можех да разсъждавам — бях упоен от пер­спективата да блесна с част от славата на Скарфаса и преливах от сили и дързост. Тръгвам по петите на два­мата, като се укривам по всички правила на индиан­ското военно изкуство — залягам, пълзя. Изниквам-като дух пред тях, на скалите, с най-невинен израз на лицето... не, със сърдит израз: „Това място е мое, приятели, как сте го открили?!" Слагам перките, на­дявам маската и влизам с харпуна в тихото заливче. Скарфаса се чеше по гривата, дребничкият пищи като чайка, но нали „морето е на всички", както казва един ваш колега? И започва изтреблението: един, два, три... металната халка на колана ми едва издържа тежест­та на кефалите. Бързо забравям как съм се радвал и на най-малката иларийка и се прицелвам само в гиганти­те, които се движат по двойки. (Да, тук му е мястото а кажа, че от месец насам, тоест откакто ме изгониха от кораба на донаборниците, бях ударил една-единствена рибка, голяма колкото молив.) И отново ставам фигура в тайфата, както по времето, когато ходех с акваланга на инструкторката. Нещо повече — господар, пълновластен господар. Защото самочувствието ми е пораснало неимоверно, защото едно е да ловуваш с ак­валанг — така и баба знае! — друго е с шнорхел и едни гърди въздух. Но, да речем, че от низост тайфата си затвори очите и не иска да ме признае. Все пак подви­гът остава — той ще ми държи влага в пустинята, с него ще ме запомнят, а не с разсъжденията за Космоса. „Какво, кефали ли?... Имаме един приятел, сега той е в казармата, отбива редовната си служба — той какви кефали мъкнеше — като лодки!... Ей, я да му отидем на свиждане?!"... И всички се вдигат по никое време, качват се на влака, после се прехвърлят в теснолинейката... И Минехаха е с тях, пуши нервно, ни­как не е сигурна как ще я посрещна... Не се подсми­вайте! Знам, че това ви се вижда смешно, несериозно. Така си е...Но щях ли да заложа всичко на утрешния ден, на едно съмнително по всички линии предприятие, ако не ме чакаше казарма само след един месец? Щях ли да се хвърля презглава в него? Ето, по това помислете и... искам отговор. Не, нали? — „Има време, все ще ми падне нещо сгодно. .." Вие сте патили от жесто­костта на сроковете. Как се чувствувате, моля ви се, когато срокът наближи, а още нищо не сте свършили, и което е по-лошо — не знаете какво да правите? Малко е да се каже, че главата пламва и настъпва пълна паника. Обхваща ви голямото, генералното съмнение: „Какво мога аз в действителност?" Тогава именно чо­век се лови и за сламката — стига да има щастие, че понякога и сламка не се намира. Лови се с две ръце, макар да съзнава, че топа е сламка и с нея доникъде няма да доплува. Но самоизмамата започва да работи на пълни обороти и неусетно, светкавично бързо, слам­ката се ирсчфъща в стабилна греда, в лодка, в кораб и океанът не изглежда вече тъй безбрежен. Прииждат | нормалните в такива случаи радост и веселие, прииж­дат на буйни вълни, що омитат и последния остатък от здравомислие само истеричните им изблици под­сказват, че тук не всичко е в ред, но на кого подсказ­ват? Предполагам, че приятелите ми снощи в бара са зинали от изненада, когато изведнъж скочих и поведох леткиса с диви крясъци и силно разчекнато изхвърля­не на краката вляво и вдясно. Допреди минутка тих и мрачен — най-мрачната фигура в цялото заведение, — сега аз размахвах бяла кърпа като на ръченица (ня­каква пищна мадама с изпотени устни ми я бутна в ръката), гонех с нея безбройните мушици на пушека и пи­щях капризно всички да се наловят. Пияниците ставаха един подир друг, глупаво ухилени, и подскачащата опашка непрекъснато растеше, огъвайки се като дър­воделски метър в тясното пространство, додето прибра и последните туткавци.

Излязохме навън и почнахме да обикаляме построй­ката. Пеехме си сами: „Трам — трам — трам-та-ра-ра-рам..." Черната глава на Минехаха стърчеше някъде по средата, тъмносините й очи блестяха студено и зага­дъчно като далечни звезди. Чиро беше доста по-назад. Кой ги бе разделил — не зная. Само една грива липс­ваше, в редицата, за да бъде победата ми пълна, но Скарфаса и оня дребничкият си бяха отишли малко преди това,  изпратени от угодниците с гръмки пожела­ния за невиждан успех. Казвам победа съвсем произ­волно. Тя се състоеше в това, че за пръв път от тол­кова време настроението ми съвпадна с настроението на останалите и аз нито закъснях, нито прибързах. А леткисът щеше да се развие и без моята намеса, поне­же нощните гости бяха стигнали до оная степен на затъпяване и изравняване на чувствата, когато всяка глупост бива посрещана със сляп възторг и готовност за вярно служене до самия й край и от най-сериозния човек.

Сега може и да не ми повярвате, но фактът си е факт: След като обиколихме петдесетина пъти заведе­нието на кака Мара, пак така, подскачайки като зай­ци, ние се отправихме по прекия път към града и лет­кисът се разтури чак когато излязохме на асфалта точ­но срещу павилиончето на харманския плаж.

—  Подскачали сте в дебелите пясъци!  — наистина се учудих аз. — Минавал съм по тоя път. Човек с мъка вади краката си.

—  Да, без почивка. Повече от половин час. Нашите крака са млади.

—  Все пак... Запознаха ме с оня, пешеходеца, дето с тръгнал да обикаля пеша България. Мисля, че и за него ще бъде трудно, а вие сте били пияни на всичкото отгоре.

—  Така беше, но никой не се отказа. Падат, стават, влачат се по  пясъка,  но пак стават и  продължават. Там — трам — трам-та-ра-ра-рам — гласовете ни пре­сипнаха.

—  Но това е... постижение! Защо не изпратиш до­писка до „Народен спорт"? Сто на сто ще я напечатат.

Момъкът се обиди:

—  Моето име често се, е появявало в „Народен спорт" — шегата ви е неуместна! И ако не бях се отка­зал от плуването... Сега силите ми отиват на вятъ­ра... Бях намислил нещо много хубаво, но тая прокле­та казарма!... Щях да събера десетина малчугани, да образувам група и — кроул, под мое ръководство. Имам техника, всичко имам. Щях да извадя няколко рекор­дьори. В плуването трябва да се почва отрано.

—  И добрите намерения са нещо — забелязах аз.

—  С това си и останах... Изобщо... много ме е яд — не трябваше! Всъщност    оттогава ми потръгна зле... Вие знаете ли, че имаше статия за мене в „Спорт?"

Не точно за мене, а за такива като мене — отказали се преждевременно, сами похабили големите си възмож­ности — точно така пишеше. Беше нещо за възпитание­то; намесваха пиенето и пушенето, „купоните", мадами­те. Купих си няколко броя, за да се изфукам пред прия­телите, но още на никого не съм показвал статията. Не знам защо. Не че ме е срам, напротив, но… как да кажа: тогава ми беше по-добре, някак по-ясно. Като стъпех на стартовото блокче, чувствувах, че съм нещо, а сега... Мислите ли, че държа на снощния леткис? Само така си приказвам. През цялото време съзнавах, че това е чист кретенизъм. И се питах дали биха ме пуснали най-отпред, да ги водя, ако работата не беше тъй тъпа и безсмислена? Отговарям си без колебание: Никога! В сериозните работи нашего брата го слагат най-отзад (ако изобщо се сетят за него). Той води, ко­гато няма никакви други кандидати... Представям си колко жалък съм изглеждал в очите на Минехаха! Развоят на мислите й би я отвел до следното печално за мене заключение: „И мъртво пиян да е, и куп пари да му дават, Чиро няма да се хване на такава въдица. Природата му ще го възпре, тя ще му попречи да изпадне в смешно положение, а природата на оня... Добре, че си имах Скарфаса и кефалите, добре, че още тогава усещах ритмичните удари на студените риби тела по бедрото си и чувах възторжените викове на посрещаните! Зарад тях аз крещях най-силно: „Трам-там..." — и подскачах най-високо, заради туй си поз­волявах да ми бъде весело и приемах да бъда посме­шище: „Сега ми се смеете, но утре, утре..." И — спом­ням си — не се разтревожих много, когато Минехаха внезапно изчезна. Не, не се разтревожих и сърцето не ме заболя, само си рекох, и май с усмивка: „Момиче, прави каквото правиш сега, защото от утре..." Всичко бях заложил на това „утре".

Тя... сама ли изчезна?              

Момъкът ме изгледа с презрение: 

—  Не видях.

—  Да, при новото положение това е било без зна­чение за тебе, извинявай!

—  Наистина беше без значение — не се сдържа той. — Пак ви  казвам:  вече нищо не можеше да ме нарани смъртоносно, абсолютно нищо. Дори съжалявах, кога­то разбрах, че Чиро не с нея  — щеше да бъде много по-интересно, ако те, двамата... Вероятно тя с някой друг... Беше ми все едно...

— Отдавна се каня да те попитам! Една нощ вие три­мата, с ковбойските панталони, пихте на скалата под моята квартира. Разменихте си скорострелно думи, от които нищо не можах да разбера. Просто се задушавах­те от гордост. Ще ти ги припомня:

„Мина на сантиметри. Щеше да ни направи на пих­тия" — каза първият.

„Мен калникът ме закачи, честна дума!" —- каза вто­рият.

„Караше най-малко със сто... какви ти сто — много повече!... Аз пък си мислех, че само джипка може да изгази тия пясъци..." — каза третият.

Тогава аз още не те разпознавах — мислех за тебе като за един от тримата. Не само панталоните ви ми се струваха еднакви, а и лицата, движенията, речникът — и винаги правехте едно и също нещо. Защо бяхте тъй доволни от себе си? От каква история се връщахте, какво ви се бе случило? Пясъците — нещо ми говори, че действието се е развило на  прекия път, по който снощи си водил леткиса. Всъщност това не е важно там или другаде. Мен ме интересува самата история. Като я чуя, ще разбера и причината за гордостта ви.

Момъкът с шарената кърпа ме гледаше с просияло лице и сякаш казваше: „Свърши ли?" Приличаше им немирник, който нетърпеливо очаква своя ред и се ядос­ва, че приятелите му са толкова бъбриви.

— Как да не си спомням! — започна той, едва сдър­жайки вълнението си. —Славна работа беше... на същите пясъци, вие отгатнахте. От двете страни — бод­лив плет. По тоя път минахме и с войника, но за това после. Тесен, по-голяма кола не може да се провре, само малолитражна и само ако шофьорът не мисли за бронята. Оная беше шкода — чудно как изджапа. Какво говоря! Може да не е карал със сто, но с осемдесет — положително. А ние и да искахме, нямаше как да избя­гаме — никаква пролука в плета, а плетът висок, висок, над човешки бой, ще го прескочиш, ама на мук! Притиснахме се о него и... роклята на мадамата стана на парцали, а мен калникът ме закачи, ето вижте — имам белег. — Момъкът повдигна десния крачол на ковбойките си да ми покаже, но аз махнах с ръка, сиреч: „Вярвам ти, карай нататък" — и той продължи малко по-спокойно: — Тая мадама ние я хванахме на излизане от бара. Тя се въртеше около колите в паркинга, навярно чакаше някой да я вземе. Ние й предложихме да върви с нас по прекия път и тя се съгласи. Не беше хубава, но кой ти гледа! Почнахме да я занасяме, да и говорим на висок стил, обръщахме се към нея с „принцесо". Обещахме й още утре да я обявим за царица на плажа. Пали знаете — има такава игра. нареждаме се в кръг около избраницата и по даден знак всички падаме на коляно. Откакто я измислихме, жените не могат да се гледат. Всяка тайно се надява да й излезе късметът и по обяд евиният плаж съвсем опустява. Та казваме ние на мадамата, че сме най-главните в журито, което определя богинята на деня, и й намекваме че сега всичко зависи от поведението й, а тя се смее все по-високо и истерично; и всеки от нас, тримата, можеше да я отмъкне в лозята — за такива работи и най-високият плет се прескача, но никой не рачи; и беше много забавно — пътят не се усещаше; но по едно време в дъното на улея светнаха ослепително фарове и тя изкрещя: „Олеле, той е! Бягайте!" — И първа се метна към бодливия плет, а колата изфуча със страш­на скорост и едва не ни омете — добре че сме с рефлекс; и след няколко минути колата се върна обратно, още по-бясна от ревност и жажда за мъст, но ние, вмес­то да се разтреперим, ужасно се развеселихме и дълго викахме подир ревнивеца, с което съвсем го подлудихме. Той се връща още няколко пъти, преследва ни по целия път до Созопол, ей така — напред-назад, без да спре ни веднъж — не смееше. Накрая изчезна и повече не се видя никакъв; а мадамата съвсем изгуби ума си по нас, като ни чу да казваме, че още утре безотговорният тип ще бъде намерен и тъй нагласен, че майка му да не го познае. Тя искаше да дойде в квартирата ни, но ние я изгонихме и отидохме да пием.

—  Къде са другите двама? Снощи ги нямаше в компанията — подхвърлих аз невинно.

Момъкът се намръщи:

—  Там бяха. Защо?

—  О, нищо. Само попитах.

—  Там  бяха —  повтори  той троснато. —  Къде сте гледали! Единият седеше точно срещу мене между Куче­то Рин и Перси, а другият разделяше стола с Мона.

—  Не съм забелязал.

Той ме изгледа подозрително и поклати глава:

— Не, въпросът ви не е случаен. Не съм толкова глупав, разбирам. След това на пясъците би трябвало да сме свързани навеки, така ли? Е, и аз мислех горе-долу същото, но ето че и те побягнаха от масата и ме оставиха самичък, да се чувствавам като прокажен. Какво да правя — никога не съм имал истински прия­тели! Всъщност тяхното предателство, на двамата, за­почна още на другия ден, когато разказвахме на тайфата случката с шофьора.  При третото завръщане на шкодата бил съм се скрил под фустата на мадамата и додето тя се усети — готово, като във вица за Дон Педро Бързия. Разбира се, никой не обърна сериозно внимание на втората част на това изречение, хитро доба­вена от двамата, за да камуфлират истинската си цел — да ме изкарат страхливец. Защо? Кому беше нужно? Аз хвърлих ли някаква сянка над тяхното участие?... Нейсе, постарах се да забравя, като си припиша ви­ната — „Много съм мнителен, това е", — но малко по-късно, когато казах за смокинята при нашите палат­ки — че мяза на столетница, умряла в пристъп на си­лен смях, — те първи се запобутваха с лакти и дадоха тон на останалите от тайфата. Хубавото сравнение бе осмяно по всички правила на делничното мислене; озо­вах се в ролята на шантав поет, най-меко казано, което дълбоко ме оскърби и натъжи, тъй като сравнението наистина беше хубаво и точно и само една суха душа би погледнала на дървото, чиито възлести клони се кривяха в разни посоки, приемайки най-неочаквани чупки, би погледнала на него като на дърво, най-обикно­вено чепато дърво и нищо повече. И още тогава аз си рекох за двамата: „Край, работата е ясна, отписвам: ги завинаги!" Именно по тая причина не стана дума за тях, когато говорихме за бара, а не че са отсъству­вали — там бяха, единият разделяше стол с червеноко­сата Мона, жената с най-хубавата кожа на света...

Сега за смокинята. Тя никога не е приличала толкова на столетница, предала богу дух изведнъж, в пристъп, на разкъсващо силен  смях,  както тая  сутрин,  когато излязох  от  палатката и почнах да се приготовлявам за великия лов. Старото дърво сякаш е предчувствувало, сякаш е знаело предварително... Нещо трепна у мене още щом го видях такова, но в туй време магаре­то на поляната тропна с копито, разтърси глава и тъй наду  тръбата, че чак морето се сниши зад храстите. Ободрих се, обърнах гръб на злобната бабичка и прокобите  й. Точно тогава между храстите, що затварят пътеката към нашите палатки, цъфна най-простоватото-лице, което съм виждал някога — това на вашия изми­слен войник... Но аз пак се разбързах! Искам да раз­казвам последователно, а не мога. И ако върви така — ще ме дисквалифицират. В бягането през препятствия можеш да събаряш колкото си щеш, но не и да заоби­каляш препятствия — дисквалифицират.

—  А да се връщаш, разрешено ли е? Пропуснал си по невнимание някое от препятствията и кръгом назад, за да го вземеш и него.

—  В конкур и пика — може. Защото има коне, а къ­дето има кон, всички правила са съобразени с най-доб­рото от човешката природа и от тях лъха древно благородство, надживяло вековете. Но се губи ценно време и макар да преминеш препятствията без грешка, вина­ги ще се намерят хора, които да ги прескочат не само безпогрешно, но и по реда им, последователно, тоест по-бързо — затова не си прави илюзии, че някога ще бъдеш пръв. Сетне съдиите — ти ги забъркваш с това напред-назад, напред-назад...

—  Празни приказки, момко!

—  Съвсем празни, но вие сте виновен! Все ме пре­късвате, все нещо ще изтърсите кога не му е времето и хайде-е-е… Така не може да продължава! Да се раз­берем: Щом говоря аз — аз ще говоря! И стига сме пре­скачали! Нима не ви е любопитно как прекарах оста­тъка от нощта? Може би съм се спотайвал зад някой храст, да видя с кого е била?  Може би съм се раз­хождал до зори из плажа, дето двойките обикновено...нали разбирате?

—  Убеден съм, че не си и питал за нея. Помня как­во ми каза и защо да не ти вярвам? Човек се променя, когато силно разчита на нещо — престава да се взира, затваря се в себе си, става великодушен.

—  Но аз и да не бях в такова състояние, на нищо да не разчитах, пак нямаше да тръгна по дирите й — за нищо на света! Никога никого не съм следил. Това е долно, пък и, как да кажа — изисква волско търпе­ние, труд, хитрина;  а отде да ги взема? Освен че ме мързи — не издържам и на скука. Да висиш с часове в някой тъмен вход като таен агент и да палиш цигара от цигара — мерси! Като разбрах, че тя се е чу­пила от леткиса, знаете ли какво направих?

—  Прибрал си се в палатката?

—  Да, веднага. Без колебания. Съблякох се бързо и право в леглото. Дори се завих презглава.

—  И заспа, още щом затвори очи? Момъкът забави отговора си:

—  Не, не можах. Едва на разсъмване... Имаше лу­на. Тъй нагла, че лъчите й    пробиваха и одеялото, и клепките ми. Но не е там работата. Кой запален ло­вец, питам ви, спи  нормално?  Баща ми, който, общо взето, е сериозен човек, по професия пропагандист (от национален мащаб), откакто се побърка по рибарлъка (за това и купи колата, а не за мадами, както се шегу­ва майка ми), редовно закача насън един чудовищно голям сом с мустаци като телевизионни антени и влиза с дрехите в дълбоката вода, макар че не знае да плува. Кошмарите на свако са по-изискани. Този крайно несръчен в ръцете човек изведнъж се превръща в „мухар" от световна класа — мухата му прелита над плетеница от бодливи храсти и падайки  отвесно надолу улучва кръгче вода, десет сантиметра в диаметър. Интересно е, че сънищата на ловците и рибарите поразително си приличат — все мечки стръвници, глигани или щуки с криви зъби; само аз правя изключение: никога не сънувам кефали и харпуни, сънувам как бия Шоландер на двеста метра свободен стил и поставям нов световен рекорд.

... Изпреварвам го още в старта, при обръщането още повече, но в последните метри пред финала той ме застига и тогава кипва невиждана борба. Той не мисли вече за стил — мята се, къса водата на парчета, пък аз се плъзгам още по-тихо, налагайки се над него и с красотата на изпълнението. И журналистите ще пишат за двойна победа, ще пишат, че България вече печели не само със сила и воля, но и с техника. Голям сън е моят! Бих дал половината от живота си да се сбъдне на една десета. Но днес мисля така, а когато трябва­ше, не дадох и година! И сега знам, че завинаги ще си остане сън. Поне да беше пълен! Всякога свършва, пре­ди да съм отпушил ушите си за овациите на публика­та, лишава ме от най-сладкия момент за победителя — моралната награда. И това става по жесток начин: си­ният басейн изведнъж полита нагоре и уж съм в него, но когато се слее със синьото небе, виждам, че съм в най-ниското, в самата преизподня — в студеното легло, сграбчил възглавницата, и ми става тежко и пусто, не ми се живее; но бълнуването не си е отишло, маха с шарените си криле и пак ме отвежда до стартовите блокчета на сапфирено синия басейн и отново стартът ми е по-сполучлив от този на русокосото американче... Но защо водата не е същата, защо бучи и се люшка? Излязъл е мелтемът. Не чувам ли как прибоят блъска скалите? Край на лова! Скарфаса няма да тръгне в та­кова време. Три пъти скачах от леглото и излизах от палатката, за да видя какво е морето. Напразни тревоги. То беше спокойно, луната се спускаше по гладка пързалка. Свиреха щурци. Звездите не трепкаха… Тъкмо се унасях в дрямка, доволен, че и Шоландер се уморил да се състезава, в нощната тишина се вмъкнаха леки, но безгрижни стъпки. Бих ги разпознал и сред гъмжилото на първомайската манифестация. „Ха, блъс­на се в нещо. Навярно в рибарския сандък, който ни служи за маса. Тихо, простачко — хората спят!" Тя про­дължи да ругае на висок глас — знаеше, че лежа с отворени очи. Изведнъж стана много опасно. Събрах дъха си и престанах да дишам, но мислите ми дигаха страшен шум: сама се прибира — не е била с човек от тайфата; съвсем е пияна, щом си подсвирква българска мелодия — а в бара не беше пияна, значи, си е допивала някъде с някого. Ами ако си помисли, че аз съм поставил нарочно сандъка в средата, за да се спъне в него и си счупи дългите крака? Дотам й стига умът! Моето отмъщение ще бъде... Дали да я попитам за часа? С най-обикновен глас, прозявайки се широко. Това ми трябва, защото ще вървя на лов с харпуна. Нека знае, че отивам! Но ако гласът ми потрепери и излезе тъй, че питам за часа, за да не я питам направо къде е била до това време?...

Тя се изсмя дръзко и стъпките й се отдалечиха по посока на женската палатка.

. . .Хей, нали щеше да ходиш със Скарфаса?!. .. Скочих като ужилен. Навън беше светло. Кога съм за­спал, как?!... Налягали един връз друг, приятелите ди­шаха безшумно, с отворени уста; само Кучето Рин пра­веше нещо с устни: пук, пук, пук — на равни интервали. Въздухът в палатката тежеше от застоял цигарен дим и миризма на кисело. Мравки кръжаха около една празна бутилка, навираха се в гърлото й. Изведнъж ми причерня пред очите. „Олеле, пиян съм!" Полегнах на една страна и почаках да ми мине. Не минаваше. Като разбрах, че може и да повърна, привдигнах се на ко­лене и обирайки с лактите си фасовете от тревата, из­пълзях през отвора на палатката.

Изтокът розовееше, слънцето щеше да се покаже всеки миг. „Какво правя аз?! Мене ли ще чакат?"... Изправих се; в същия миг земята и морето застанаха като стени пред лицето ми, но когато поисках да се под­пра на тях, земята и морето пропаднаха стремглаво и аз пак се намерих на четири крака върху отъпканата пожълтяла трева пред палатката, стенейки тихо и от­чаяно като смъртно ранено животно. Колко продължи това? По едно време се видях до смокинята, по чиито клони висяха разни парцалаци — бански костюми, фла­нелки, гащета. С десеткилограмовата дамаджана в ръ­це. Надигнах я. Водата беше топла, дъхаше на жаби. Не е сменявана от оня ден, когато хвърляхме чоп кой да иде до извора.

Като облякох главата си и разтърках голите си гърди с мокра ръка, малко ми просветна; едва сега забелязах звезди по небето. Изтокът не беше розов — тъй ми се е сторило в първия миг. Бяха най-тихите минути — ко­гато само звездите чувстват слънцето и тръпнат и бледнеят от неизбежната му поява. Не съм закъснял. Има време и да се оправя. Извадих делфиновото филе, спомних си, че ми е дар от Скарфаса, намерих отнякъде сух хляб и седнах върху рибарския сандък в средата на площадката с лице към морето. Няма да запаля ци­гара, преди хубавичко да похапна. Но сякаш поглъщах стърготини, а водата от дамаджаната стана още по-про­тивна. Някоя от фемините в червената палатка хъркаше юнашки — да си умреш от смях! Това беше единстве­ният шум наоколо, ако не се сметнат тихите въздишки на морето. То приличаше на огромна ледена площадка, изпорязана от кънките на хокеисти. Там, дето трябваше да се покаже слънцето, ледът се бе разтопил. Обичам такова море. Внушава сигурност и спокойствие... „Къ­де ли съм дянал пилата?"... Вече не ми се повдигаше, но главата ме цепеше и усещах болка в мускулите на прасетата и бедрата, като след неразумна тренировка. С кой акъл подскачах снощи леткис? Сега не мога да ходя. И защо пих? Станах да потърся пилата, но ме домързя и отново се отпуснах на мазния сандък… „Да не забравя примката за кефалите — отдавна не съм я окачвал на кръста. И ножа,…" „Само ще ти тежат!" — изкиска се нещо и когато се обърнах, видях, че старата смокиня е предала богу дух с широко разперени, криви ръце. Но аз ви казах за нея, казах ви и за магарето — как ме ободри великолепният му рев, как го приех без­резервно за зов на бойна тръба. Намерих пилата и за­почнах да точа върха на стрелата, а дръгливото мага­ре продължаваше да тропа с копито и да реве, заглушавайки дразнещия нервите ми шум от срещата на же­лязо с желязо. Светът се бе събудил. Прехвърчаха диви гълъби. Една чайка се изви над хълма и кацна върху локатора. Група врабчета заподскачаха на клечиците си към рибарския сандък и почнаха да тропат с чов­ките си по дъската, обирайки трохите. Безпокоеше ме само болката в мускулите, знаех, че главоболието ми ще мине, като натопя главата си в солената вода. Мо­рето лекува всичко.

—  Добро утро — стресна ме непознат глас.

Не отговорих, продължавах да търкам с пилата.

Човекът стоеше на пътеката между храстите и иска­ше да ме попита нещо, но мълчанието ми го бе смути­ло. Още тогава, в първия миг, се очерта превъзход­ството ми над него, което би траяло вечно — сигурен съм! — ако не беше се случило онова със Скарфаса.

Интересна работа! С приятелите си от тайфата, из­общо с хората от моя ранг аз се държа неуверено, уни­зително любезно, спазвайки всички форми на възпи­танието и деликатността, което ги отблъсква от мене, а пък с такива като непознатия, с момчетата от народа, както се казва, възприемам горд и независим вид, гле­дам ги отвисоко, разговарям с досада — и никак не ми е трудно да го правя, това става непринудено. На две деля света: на едни се кланям доземи, макар че с всич­ки сили се старая да не им се кланям, други ми се кланят, без да има за какво.

—  Ела де — пошавнах с пръсти към младия човек в храстите. — Ако ще ме питаш за нещо — питай! Какво си виснал там, от туй ли се боиш? — взех го на прицел с харпуна.

—  А-а, не... — усмихна се той простодушно и при­стъпи колебливо напред.

Заразглеждах го безцеремонно. Най биеше в очи главата му — остригана три нули, до кожа, но нерав­номерно, на острови. „От косопад ли страда, от що ли?" Беше облечен в дълги почти до коленете туристически панталонки с бели кантове отстрани и зелена фланел­ка, опъната до скъсване на кокалестите му, изпъкнали гърди. Слънцето бе нарисувало върху тях един тъмен триъгълник — стоеше като подбрадник под широкото му, скулесто лице. Краката му бяха на селски футбо­лист — тънки над коленете, но яки и възлести.

—  Думай, синко, че нямам никакво време!

—     А-а, нищо... Аз... Тук нейде имало вода?

Обърнах палец към морето:

—  Намира се. Дано ти стигне.

—  Вода за пиене?

—  Да не си препил снощи? Какво смукахте? Мен­товка?

—  Хе-хе...  — Добра,  простовата  усмивка,  каквато има българският селянин. Разкри едри редки зъби.

—  Весело ти е, виждам, пък мен главата ми се пръ­ска. Ужасно вино!... Изворът е долу, до скалите. Пий за двама ни. Чакай, ако си приятел, напълни дамаджа­ната. Ей я зад сандъка! Да не вървиш с празни ръце.

—  Че защо да не я напълня — засуети се услужли­во той.

—  Но първо я изплакни! Вътре    жаби са се завъ­дили.

—  Ще я изплакна. Ако има и бутилки?. ..

—  Върви, върви! За тия две глътки прясна вода ще ти  паля  свещи цял живот,  не ме познаваш.  Изворът е на лесно място.

Той се взря в харпуна с любопитство, но недовер­чиво:

—  На лов, а?

—  Аха.

Като минаваше покрай мене с дамаджаната в ръ­ка — носеше я като перце, зърнах гуменките му и ме обхвана лека завист. Бяха разчепатени от широките му селски ходила, с черна ивица на свивките, пък аз ни­кога не се потя! Дали да го взема да ми мъкне бага­жа? На такива туй им дай — услуга да ти свършат — правиш ги щастливи. (Можеш да ги използваш най-гадно — никога не се сещат.) Но той ще ми досажда по пътя с тъпите си въпроси, по всичко личи, че не се е докоснал до харпун и маска. „Защо тръбичката за дишане не с по-дълга? Как се плува с перките? Не е ли тъп върхът на стрелата?" Свъсих вежди, подготвих се да го посрещна студено и непристъпно. Той се вър­на ухилен до уши, с мокра глава. Подлагал се е под чучура — вода се стичаше и по кокалестите му гърди. Разклати тежката дамаджана и каза:

—  Такваз вода... в балкана! Екстра, значи.

—  Остави дамаджаната тук под дървото... Мерси!

С какво друго мога да ти бъда полезен?... И внимавай, щото в червената палатка има мадами. Събудят ли се, може да те награбят.

- Хе-хе.

Започнах да прибирам нещата си в сака, подсвирквайки безгрижно. Нарочно не поглеждах към оня, зао­бикалях го като пън, карах го да се чувствува все по-неловко. Но той не си отиваше, само се местеше от крак на крак. Магарето бе спряло да реве, разхождаше се по поляната и синджирът му дрънкаше. Той не си оти­ваше, нещо повече: взе да се прокрадва към смокиня­та, дето бе подпрян харпунът. Надигнах дамаджаната и оставих струята да се стича в устата ми отвисоко. Во­дата беше ледено студена, наистина дъхаше на балкан, на здравец. И гърбът ми не можа да го прогони — не всеки има гърба на Минехаха. Свалих дамаджаната в нозете си, обърнах се живо и ахнах престорено:

—  Ама ти още ли си тука?!

—  Аз... вятър работа ми се види — посегна той към харпуна, но не посмя да го докосне.

—  Вятър, казваш?

—  Детска играчка! Но иначе добре е направена, всич­ко си има: спусък, дуло, мушка...

—  Скиваш ли онуй животно на поляната — набучвам го на шиш.

—  Хе, хе.

—  Не вярваш, а? Жал ми е за магарето, инак...

—  Може и да е вършило някога работа... Защо не го смазвате?

—  Това е без значение, малкият.

—  Как така без значение! Щом е оръжие...

—  Е, ти ще ме учиш... Пък много ги разбираш тия работи! Като ти гледам главата, почвам да мисля, че си войник?

Добрата усмивка разцъфна широко:

—  Войник съм. Тук съм в отпуска... Виках си: вед­нъж да ме пуснат, ще спя три дни и три нощи, пък на — ставам по тъмно. Навик. Да дойда с вас, а? Няма Да ви преча. Да видя как става тая работа.

—  Изключено! Там, дето отивам... забранено е, осо­бено за войници. Друг път ще те взема.

Аз... все едно, че се разхождам. Разходките не са забранени.

—  Няма да стане — съжалявам. Ако си кадемлия, пожелай ми „наслука" и да бягам, че много окъснях.

Той приклекна на гуменките си до харпуна:

—  Спусъкът... хванал е два пръста ръжда...а трябва от най-малкото докосване... Колко му е да се смаже?!

—  Друга песен не знаеш ли! — ядосах се аз. — Си­гурно по цял ден лъскаш карабината?

— Лъскам я...трябва... ако старшината забележи и една прашинка, знаете ли какво става!

(Дали да му призная за моя войниклък и да се по­съветвам с него за туй-онуй?... Ба, съвет от такъв!)

—  Дадоха ли ти поне нашивка? — рекох насмешли­во. — Прави-струвай, но гледай да я заслужиш, че без пея за никъде — няма да се ожениш. Не знам как е във ваше село, но край Дунава това още важи.

Той не обърна никакво внимание на думите ми, сякаш се отнасяха за някой друг. Опитваше на дланта си върха на стрелата и клатеше противно голата си тиква.

—  Тъпичко ми се вижда, те това е... Де да знам – може и да няма значение. ..

—  Добре, ще те взема — реших аз внезапно. — Но, само при едно условие: на връщане да носиш рибата.

—  Хе-хе.

Съдбата ли подкупвах? Нейният отговор дойде от смокинята столетница, която се изкикоти в лицето ми и умря; а войникът каза простичко:

—  Ако има нещо за носене, аз и сега мога...

Връчих му тържествено харпуна, с двете си ръце му го поднесох. — виждаш ли каква чест ти правя! — той го нарами като мотика и тръгнахме по пътеката към шо­сето. Беше достатъчно широка за двама, но аз из­бързах напред, люлеейки сака. „Нека си знае място­то!". .. Магарето на поляната отмерваше с копитото си растежа на червеното слънчево кълбо и надуваше тръ­бата. Обърнах се само веднъж — горе, на асфалта, — за да видя морето. Сега един израз, който няма да ви хареса: Морето се беше покрило с най-фината си дан­тела, но сивата му голота прозираше и през нея. (Раз­бира се, че ще прозира, щом е толкова фина!) По брега се разхождаха хора-щъркели, наметнати с хавлиени кърпи. Лапаха ултравиолетови лъчи и ставите им пу­каха. Две момчета се надбягваха по мократа пясъчна лента, за да прогонят съня от очите си. Самотен гумен дюшек стоеше като черна кръпка върху гълъбовата тъкан на водата. Ако човек почне да се дави в такова море, никой няма да му повярва, дори и Скарфаса. Чо­векът изскочи ненадейно изпод дюшека и тромаво се прехвърли отгоре му — кръпката се подгъна. Целият бряг, додето погледът стигне, бе осеян с разноцветни палатки. Истинско чешко наводнение! Гумено и домате­но. Войникът с червените бузи също бе спрял и наблюдаваше морето. Гледаше го, защото и аз го гледах. „Е-хе, кой като мене — имам си ординарец! В казармата той ще ми лъска оръжието и ботушите, а сетне ще носи багажа: след малко, като стигнем бостана на дядото, ще му прехвърля и сака заедно с дините, които ще откраднем. Да запомни кога е бил на лов за кефали!"

Продължихме все така — аз отпред, той зад мене — по познатия пряк път през лозята, поутъпкан от снощ­ния леткис, по същата пясъчна писта, на която оня шо­фьор счупи световния рекорд по ревност и получи за награда нашите подигравки. Сегиз-тогиз от изгорялата трева се отлепяха едри като птички скакалци, прехвръкваха тежко и тупваха отсечено на земята, сякаш ум­рели от разрив на сърцето във въздуха. (На връщане те пак излитаха от краката ни, но полетът им беше сух, мощен, пълен с живот и въздухът свиреше от него.) Запитах войника дали е ял скакалци. „Тези тук са чудни — тлъстички едни, топят се в устата. Жалко, че забравих да взема сол, но на връщане ще дигна една солница от Каваците, обещавам ти, и тогава така ще се натъпчем с тебе, че да ни се пръснат коремите."

Говорех много сериозно, казах му, че ако негрите в Африка се научат по някакъв начин, незабавно ще ни нападнат и цялата българска земя ще почернее от те­лата им — на негрите.

—  Ти навярно не знаеш — извих се с театрална живост назад към него, — не знаеш, че са ти дали пушка не само за да браниш заводите, но н скакалците?

—  Щом са си наши... — отвърна той бързо, като във френски филм. Ума ми взе с това; единствено ус­мивката му не беше френска.

Обаче всичко рухна, когато наближихме бостана на дядото. Там войникът цъфна гол-голеничък и казвам ви: няма нищо по-противно от млад педант и моралист! Но първо няколко думи за дядото при бостана. Той е крив и почернял като смокинята — сигурно й е връ­стник — и денонощно дреме под един рехав навес от преплетени клони, за да варди дините от минаващите курортисти. Преселник е от Източна Тракия и можеш да го спечелиш най-лесно, като му говориш хубаво за родния му Бабаески. Между впрочем Бабаески наисти­на било чудно красиво градче, много по-приятно от Од­рин с джамията. Миналата година един мой приятел пропътува с баща си, кажи-речи, цяла Турция, та той разказваше, че като спрели в Одрин и го разгледали, му станало много кофти: „За този ли нищо и никакъв град ние сме вдигали врява до небесата!" Калдъръми, конски и говежди тор, пазарище, отрупано с хамути, подкови, хлопатари, клинци, аби и какво ли не от тоя род; върху откритите скари цвърчат скумрии и се пекат кебапчета; бозаджии разнасят медни гюмове и поръс­ват бозата с канела; кльощави момчета, препасани с мръсни бели престилки, разнасят филджани по дюкя­ните и из етажите на единствената модерна построй­ка, тази на „Ак банк". Сякаш си попаднал в средно голям български град отпреди петдесет и повече годи­ни. Високо стърчи само джамията, смешно накачорена по минаретата с високоговорители. След Одрин Баба­ески му се сторил като скъпоценна карфица, забодена с вкус върху свежо зелената дреха на оная равна земя, дето мостовете се пазят от войници с бели каски и дър­веното рало се състезава по глупост с мощните аме­рикански вседеходи, от които стърчат дулата на разнокалибрени оръдия. Така че аз не лъжех дядото, не му говорех на ангро, когато се възхищавах от родния му Бабаески, а през това време, докато го заглавиквах и го правех сляп и глух за всичко наоколо, приятелите се прокрадваха в натежалия от плод бостан и пълнеха торбите и саковете.

Изложих пред войника изпитаната тактика, казах му откъде трябва да се промъкне в бостана и как да из­лезе от него, без никой да го забележи, но той не се съгласи. Отказа категорично да вземе участие в пред­приятието, като се позова на неща, които направо ме вбесиха. „Виж го ти, мен седнал да учи на това кое е добро и кое грозно!"

—  Вместо да дрънкаш глупости, признай, че те е бъз?

—  Не ме е бъз. Стар човек е, значи, може хляб по милост да яде...

—  Е, и?

—  Нищо. То е ясно.

—  Аз съм малко тъп. От рождение. Значи, ако дядката рече да пукне, ние с тебе ще сме виновни, така ли? За няколко дини?

—  Па и тъй може да стане. Моята баба, дето е по-­стара и само жили, всяка сутрин кандил-мандил до гра­дината, имаме си една градина до реката на пет кило­метра от селото. Чопли там нещо, пъшка, охка, но пре­вива гръб до мръкнало и се връща пребита от умора, но си живее бабата. Не, тая работа не ми е по сърце. Не ща!

—  Тогава ти ще го заглавикваш, а аз ще вляза в бостана?

—  Не ща.

—  А може ли още тука да се разделим с тебе? Той издържа на погледа ми. Имаше тъмни, упорити очи. И челюстта му беше упорита. Гледаше като булдог. В мемоарите си свако ми — виден столичен адво­кат — отделяше много страници за своя ординарец, ня­кой си Стоил. Този Стоил си имал свои, шопски прин­ципи, които не нарушавал за нищо на света, и често карал свако да подскача от безсилна злоба; но в едно сражение изнесъл на гръб тежко ранения си началник, спасил го от самотна смърт — и свако заключаваше тържествено: „С такова магаре накрай света отивам!" „Да, но сега не сме на война, скъпи свако, и защо да търпя магаре до себе си, жлъчката ли искаш да ме за­боли?" „Дай харпуна!", поисках да извикам на войни­ка, но си замълчах и махнах презрително с ръка. Тръг­нах нагоре, без да се обръщам. Оставих го сам да се досети колко е нежелан. „Той ще ми говори за морал! Първо да си види главата — цялата е на бабуни... Съзнава ли тя, тиквата му, че тез чувствителности око­ло дядото и бостана не могат да бъдат нейни, а са дош­ли отвън, пренесени по някакъв странен начин от моя­та глава? Та аз отдавна съчувствам на дядката, отдавна съм разбрал на какво единствено се крепи старческата му душица, за да не полети като разкъсана ципа в безкрая! Инак отдавна да съм обрал бостана до последния корен..."

Пясъкът заскърца. Шумът идеше отляво. Войникът е преглътнал обидата и сега скъсява пътя по гърби­цата на хълма, за да ме настигне.

След малко той пъхтеше зад мене като локомотив и шляпаше тежко с гуменките в пясъка, но не изостава­ше. А аз вървях — още малко и задника си ще завър­тя, както правят състезателите по бързо ходене. В галоп и пълно, задъхано мълчание ние отминахме боста­на на дядото и заорахме в най-неприятната част на пъ­тя, дето пясъкът е мек като пудра и дълбок две педи и въздухът не носи дъх на море, сякаш морето е отда­лечено на сто километра. Интересно нещо! Като сле­зеш от самолета на бургаското летище, веднага те удря в носа оня специфичен мирис на гниещи водорасли и утаена сол, а тук от морето ни делеше една нищожна рътлина, обрасла с остър треволяк — ако поискаш, за пет минути ще я прехвърлиш, — но то с нищо не под­сещаше за себе си. Вместо на водорасли тук миришеше на суха пръст и прашни листа, миришеше на напечена от слънцето земя, копнееща за капчица влага. Как да повярваш, че допреди малко слънцето още топе­ше краката си във водата и не му се тръгваше и рес­ните на тревата се плъзгаха лепкаво студени по голи­те ми глезени? Както винаги, стана ми тягостно, почув­ствувах се като в концлагер. Дължеше се и на близост­та на локаторите, на телената мрежа, с която бяха об­градени. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава от бялата къщичка на върха, някое злобно човече, кое­то ляга и става с фуражката си; един ден то ще изско­чи от къщичката, омотано в ремъци и с плоска чанта на бедрото, и ще махне заповеднически с късата си ръ­ка: „Ей, ти! Я ела насам!... Какво се моташ тъдява! Имаш ли документи?" Докато му обяснявам кой съм и какъв е баща ми („Срещали сте името му в централ­ния печат"), аз стоя с наведена глава, но погледът на офицерчето е всепроникващ; то, проклетото, разбира, без думица да съм изтръгвал, че ще ходя войник, и ми казва тихичко, със зле прикрита злобна радост: „Разгеле, щом си ни дошъл на крака..." И додето се усетя, облича ме в униформа, оскубва безмилостно косите ми и ме пришпорва да марширувам по плаца: „Раз-два, раз-два, раз-два..."

Изведнъж, разбрах, че чувам само шума на собстве­ните си стъпки — тежкото шляпане на гуменките бе изчезнало. Помислих, че войникът е спрял, за да си отдъхне от адското темпо, но като се обърнах, видях го да зяпа нагоре към върха с явното желание да завърже разговор с някой от войниците, които сновяха пред бялата къщичка с килнати на тила кепета.

Тъкмо да го излъжа — „Ей, намираме се в забра­нена зона", — той присви устните си и изсвири два пъ­ти късо, но звучно. Ония на високото му отвърнаха и между птичките горе и птичката долу се завърза кон­церт. Оставих ги да се надпяват, зацепих напред с още по-голяма ярост. Това място не беше мое и никога ня­маше да бъде мое! Между другото и зарад туй, че не мога да свиря с уста... Мое е морето, голямото, вели­кото!. ..

Морето се показа отведнъж, разтвори се като светла бездна — и на душата ми стана широко и хубаво. Се­тивата ми се пробудиха от пясъчния унес и поеха жад­но соления дъх, свежия полъх, безформените петна по водната повърхност, загатващи за приказни дълбочини. О, морето всякога прави така, винаги изненадва; при­лича на човек, който се спотайва зад някой храст с един­ствената мисъл да стресне приходящия с нещо много приятно. Морето е огромно, но умее да се крие и ко­гато ненадейно изскочи, изненадва и с това, че веднъж е синьо и гладко, друг път — зелено и неспокойно, тре­ти път — сиво и примирено като избелял док. Сега то ми напомни знаменитата риза на Перси — оная на си­ните и златните райета, дето ти просълзява очите, като гледаш в нея; но морето сто години да го гледам, пак няма да ме заболят очите и пак няма да му се наси­тят.

— Параход — извика войникът.

Това развали всичко: в бялата играчка, теглена сякаш от невидим конец, веднага познах нашия кораб, на два­найсетте донаборници леководолази (аз бях тринаде­сетият в курса).

— Ей го е... Там, пред камънаците. — Войникът сочеше с пръст надолу: беше се навел така, като че ли се канеше да скочи на палубата.

—  Видях, стига си викал, не съм кьорав! На това ли глупаво корито викаш параход?

—  Красив е! Бял...

—  Защото наскоро го боядисваха, малкият.

—  Аз още не съм се качвал на параход.

—  Ще се качиш, има време.

—  Да, ама тя, отпуската ми, изтече. ..

—  Ще се върнеш в Бургас с парахода и готово. Той не пътува само ако вълнението е над три бала.

—  Ааа, ще взема аз парахода! — закани се на няко­го си войникът и продължи да бърбори за някаква си лодка в някакъв язовир, но аз не го слушах, макар че имах нужда да се разсея.

Не, нямате си представа как ми развали настроение­то това нищо и никакво корабче! След кривата смоки­ня — столетницата, дето пукна от смях, като гледаше приготовленията ми за великия лов и какви надежди възлагам на него, корабчето с донаборниците на борда беше второто лошо предзнаменование — така приех внезапната му поява в морето. В последния момент ще се намесят непредвидени обстоятелства и аз нищо ня­ма да направя, една рибка няма да закача и ще цъфна пред тайфата още по-жалък от друг път, вече без ни­какви светлинки пред себе си, проиграл и последния си коз, примирен и омекнал като медуза, втасал, както се казва, за казармата, дето няма вълни, няма ветрове и бури, няма плитчини и бездънни ями. И ако там, в ка­зармата, се науча да свиря с уста — какво повече? — чудесно! Цял ден ще си цвъркам като птичка, лек и празен, мислещ само за чорбата; и другите птички ще ми отговарят ревностно; и всички ще прехвръкваме от тук до там, от там до тук. Но дали не ме очаква същото, ако, да речем, се изправя пред палатките окичен от гла­вата до петите с кефали, като коледна елха? Всички са възхитени от мене — и Минехаха, в един миг съм станал бог за тях, — но аз пак съм недоволен, пак не­що ми липсва, пак не виждам светлинки на кръгозора. Какво тогава? Излиза, че предупрежденията на смоки­нята и корабчето не се отнасят толкова до лова, до то­ва как той ще завърши, колкото до смисъла на самото предприятие, лекомислено обявено от мене за „велико", „решаващо", „единствен изход" и прочее. Не можеш да напълниш душата си с тоя лов, дори резултатът да е царски — искала е да ми каже столетницата миг преди клоните й да се вкочанят, казва ми сега и корабчето на донаборниците, което пътува до Маслен нос, къде другаде? (Помня програмата — ще изследват под­водните пещери.) Не можеш, защото вече си вкусил от чистото вино на истинския рекорд и знаеш, че от за­местителите само глава боли, че всичко друго, което прилича на рекорд, но не е рекорд, бързо прекипява и не оставя трайни следи у никого, най-малко у тебе са­мия.

Корабчето с дванайсетте на борда се скри зад но­са — движеше се по-бързо от нас, — но сянката му остана да виси в замрелия въздух, който сякаш се вслушваше в разгонените ми мисли. Опитах се да я про­гоня с подигравки: набързо прекръстих коритото от „Амфора" в „Нафора" — каквото е бяло и лекичко, туй име много ще му подхожда, — ала май че стана още по-лошо: светият вкус на нафората те кара да мислиш за греховете си. Последно усилие да се осво­бодя и да възвърна вярата си в предстоящото начина­ние направих, когато нагазихме с войника в тесния улей между двата бодливи плета, дето се разигра оная исто­рия с шофьора ревнивец. Разказах я на войника живо и сочно, ловко подчертавайки героичния момент в нея, но той нищо не разбра — гледаше ме като теле майка си, капчици пот бяха избили и на хлътналите му бузи. Единствената му реакция беше неговото противно „хе-хе", прозвучаващо точно когато не трябва. Съвсем го намразих, защото виждах, че е прав. Какво героично има в това да чакаш да те смачкат на стената като дървеница? Само е нелепо и, разбира се, че ще възбу­ди смях!... Героичното си го бяхме измислили ние, три­мата в ковбойските панталони. Сами се обявихме за световни шампиони по смелост и хладнокръвие. Сами си създадохме спортна дисциплина, както момчетата от махалата, които всяка вечер се състезават на ули­цата по дълго пикаене... Говоря против интересите си. Най-малко човек в моето положение има сметка да се обяви против тенденцията спортните дисциплини да се умножават, възможностите за рекорди да растат. Най-малко аз би трябвало да искам от списъка на спорта да се зачеркнат такива сладки неща, като улова на риба с харпун или гмуркането с акваланг на шеметна дъл­бочина! Но какво да правя, като вече съм скачал от стартовото блокче, целият устремен към синята, при­видно спокойна вода и познавам чистата радост, която те обхваща от главата до петите, когато дадеш добро време — никоя друга радост не може да се сравни с нея! И мога още да кажа, че откакто скъсах с кроула и станах леководолаз, тази чиста радост никога не ме е спохождала, нито един път, дори когато се спуснах с акваланга на 42 метра дълбочина и жената на кораб­ния лекар Лала не можеше да откъсне погледа си от мене. Така е, дълбоко в себе си аз съм за чистотата, класиката! — когато се хвърляш в борбата срещу времето и сантиметрите, като разчиташ единствено на чистата сила и чистото качество на мускулите, волята и мисълта, без да зависиш от средствата, придадени от­вън, макар и остроумно. Само тогава поставеният ре­корд е истински рекорд! Такъв рекорд признавам аз и това, струва ми се, важи за всички прояви на човеш­кия дух, не само за спорта!

Мисля си: Оттогава ми се обърка животът и започ­на блъскането насам-натам, в неща важни и маловаж­ни, в хора скучни и интересни, в чувства силни и мизер­ни, в стаи тесни като слугински килери и мраморни са­лони с тавани, високи до небесата — когато взе да ми писва вечното киснене в басейна и прозвището „слън­чев човек" (с него бяха ме надарили добрите момичета от нашия клас). Трудно ми беше да се откажа от плу­ването най-вече заради треньора, но го направих и го направих пред прага на голямата слава, когато всички очакваха от мене рекорд от европейски мащаб. Много скоро разбрах грешката си — хората изведнъж преста­наха да ме забелязват, — но беше вече късно да се вър­на, бях вече здраво оплетен от копринените въжета на леките, никого неангажиращи удоволствия. „Живей и остави и другите да живеят!", „Умри, но не се мина­вай!", „А ако се минеш — хич да не ти пука!" — такива бяха девизите на новата спортна дисциплина, която почнах да упражнявам със страшна амбиция, задъхан от нетърпение по-скоро да настигна и задмина „майсто­рите"; но резултатите бяха повече от плачевни: не само че не ме забелязваха, ами взеха и да ми се подиграват, да ми правят тъпи „фортъци" (канят ме на „купом", а дават погрешен адрес; хвърлят чоп кой да иде за питие и все на мене се пада). Тренирах в кафенето от ранни зори до късни нощи, но като нямаш талант, сто години да тренираш по най-съвременните методи, науч­но, както се казва, получава се пак същото: влизаш в играта само ако последната резерва е излязла за пет фаула. Убийствено за човек, който само преди няколко месеца е бил шампион!

Понякога изпадах в такова дълбоко униние, в тако­ва пълно презрение към себе си, че ми идеше да се самоубия по най-жалък начин, примерно със сънотвор­ни лекарства. Момичета интересни, изящни във всяко отношение се „сваляха" с момчета тъпи, грозни, не­додялани, безоки и неми. Приятели умни, духовити, мъжествени си пиеха питието с кръгли говеда, които знаеха само да мучат и не виждаха, че аз стоя набли­зо, облегнат на колоната, небрежно захапал цигара. Нима не схващат, че не отивам при тях от чиста дели­катност? Само ако ме поканят — тогава! В това поне да видят разликата между мен и повечето; но може би тъкмо тази разлика ги смущава и днес, и аз отдавна трябваше да предприема решителна стъпка: зарежи ги и потърси място, където никого няма да дразниш. Но ето ползата или вредата от басейна — свикнал съм да се състезавам, страшно обичам да побеждавам. Ста­нало ми е втора природа; да отстъпя, преди да съм срещнал противника лице в лице, преди да хвърля всич­ко свое в борбата — не, това няма да бъда аз, а ня­кой друг. Но колко мръсен и подъл е тоя противник, как умело крие лицето си! Просто не знаеш срещу кого и срещу какво да опънеш мускулите си. И ако сега пресуша басейна, ако зачеркна всичко, което той ми даде — упоритостта, вкуса към рекорда, — ще видя и ще проумея, че се намирам в същото жалко положе­ние, ако не и по-лошо, в каквото бях преди няколко години, като ученик от осми клас. Ще видя и ще раз­бера, че пак се скитам самотен, без истински приятели, винаги нащрек някой да не посегне към честта ми, нер­вен като болна риба; отгоре на всичко и влюбен във вещица, влюбен и във вечен плен на спомена за едно случайно плуване в бурно море — когато коловете на таляна се накланяха в неспокойното небе като мачти на потъващ кораб и нейното тяло се източваше покрай мене с неземна плавност, увличайки ме в незнайни дъл­бочини.

В осми клас бях предпоследен по височина сред мом­четата в класа, шийката ми беше тънка като вейка, а главата — голяма и кръгла, създадена сякаш само за шамарите  на двойкаджиите. Притискаха ме в някой ъгъл и ме малтретираха с такава стръв, с такова наслаждение, че нито чуваха звънеца, нито забелязваха минаващите учители. Имаха и други жертви, но аз им бях любимата, защото не крещях за помощ и не ги издавах, без обаче да крия, че страдам ужасно. Точно това най-много им харесваше — плувналите ми в съл­зи очи,  дълбоката  обида.  Другите пищяха,  но  бързо им минаваше, а след всяко нападение аз онемявах до края на учебния ден и се сърдех на всички от класа, без изключение. От тази моя слабост най-добре се въз­ползуваше съседът ми по чин, един дебелонос, пъпчив ученик, с гъсти косми под мишниците и врат на борец. Казваше се Асен Товарилнишки,  пишеше се  приятел, идваше и вкъщи, но всъщност ми завиждаше за добри­те бележки и тайно ме мразеше за нещо си — с какво друго мога да си обясня страстта му да ме измъчва всекидневно? Сега не помня какво точно ми е казвал, но никога няма да забравя с каква дяволска изобретател­ност той подбираше думите си, с които да ме уязви. Веднага пламвах, а той само това чакаше: прегръща ме през рамото, усмихва се доброжелателно, а устата му бълва нова и нова отрова, още по-точно премерена в сърцето ми. Бих го насинил от бой, но физиката му внушаваше респект и на най-прочутите училищни хули­гани, пък и нямах повод да започна, нали всичко, кое­то казваше по мой адрес, беше поднасяно като израз на загриженост, на топли приятелски чувства?  (А на­около всички се подсмиват, очите им блестят от безплат­ното представление на котка и мишка.)

Какво ми оставаше да направя? Да замислям тайни отмъщения, също така изтънчени като неговите, но мно­го по-жестоки, средновековни. Той май и затова се до­сещаше: не случайно след безсънна нощ на пъклени замисли за мъст първата му работа беше да ме запита с невинен глас: „Как спа снощи? Изглеждаш ми като изплют лимон!" И отново смях в класа, отново бясно въртене на главата, да видя кой най-много се хили... Чашата преля, когато ми измисли прякора „Клечо" и тръгна да го разнася по коридорите. Опитах се да преговарям спокойно с него: „Ето, виж, краката ми са нормални, „Клечо" най-малко подхожда..." „Напро­тив!" — запалиха се котарашките му очи, предвкусвай­ки близкото удоволствие. „Какво по-точно искаш да ка­жеш!" — не издържах аз и с това наруших клетвата си да се усмихвам през цялото време, докато приказва­ме. „Нищо — отвърна той. — Ти си Клечо и толкоз! Клечо, Клечо, Клечо!" — почна да скандира с гъгнивия си глас и да пляска с ръце. „Престани или ще ста­не лошо!" „Клечо, Клечо..." — Третото „Клечо" се за­дави в гърлото му от силния и бърз удар на юмрука ми. Той го изплю заедно с порядъчна порция слюнка и с ликуващ вик ме повали на пода. Седна отгоре ми, при­тисна главата ми между двата си месести бута и ме държа така до задушаване. Принуден бях да дишам въздух през потното смрадливичко дъно на пантало­ните му. И щях да умра не толкова от липса на въз­дух, колкото от погнуса и съзнание за пълно, непопра­вимо унижение. Отмъстих му по всички правила, и то пред публика, чак когато бях вече изтъкнат плувец: сграбчих го през кръста, вдигнах го нагоре и го мет­нах в басейна. После скочих да го извадя, защото той не знаеше да плува и почна да гълта вода. Беше мно­го смешен с полепналите по тлъстите му бедра панта­лони и падналата над очите коса, с бебешките си ки­хавици и птичешкото треперене на цялото тяло. Вода се стичаше от носа му, от ушите, от ръкавите на куртка­та, от крачолите — отвсякъде, и всички си умираха от смях. Истинска мокра кокошка! Тя побърза да се скрие в курника си, тоест да изчезне от басейна, и беше изпроводена с подсвирквания и подигравателни крясъци. Но отмъщението ми дойде твърде късно, когато ве­че нямах основания да се оплаквам от Товарилнишки. Той бе престанал да ме закача, беше си намерил други жертви — върху тях упражняваше безспорното си остро­умие. Не, той не беше глупав и добре разбираше, че ако пак се стигне до бой, този път ролите ще бъдат разменени: аз ще го възседна и ще се друсам отгоре му. Защото моите мускули, налели се за невероятно къс срок, бяха качествени, а не като неговите — торби. За­щото вече и на височина го превишавах, редях се меж­ду първите в класа; и, най-важното — защото имах самочувствие, самочувствието на шампиона! Аз нямах сериозен повод за разправа, единствената му вина бе­ше, че се бе изпречил на пътя ми, когато вървях към трамплина да демонстрирам винт пред почитателките си, насядали по пейките. Но може би съм си спомнил как дишах през дъното на панталоните му? „Писта, малкият!" Той не се отмести — дотам още не беше стигнал въпреки респекта и на титлите ми. И ето ти една непредвидена баня и едно уясняване на новите ни отношения.

От тоя момент Асен Товарилнишки престана да съ­ществува за мене, а и аз за него. Той се премести на друг чин; ако случайно се срещнем на улицата, мина­ваше на отсрещния тротоар; зърне ли ме да прибли­жавам, усмивката му замръзваше — да не би да си помисля нещо. Изобщо той се смали, обезцвети, без­славно потъна в сивата маса. С това една горчива стра­ница бе затворена. Но не завинаги...

…Сега я дописвам тази страница всеки ден и вся­ка нощ, от много време насам и неизвестно докога, без да знам кой е главният ми враг, кого трябва да метна с дрехите в басейна — Чиро или Минехаха, Скарфаса или войника? Може би всички? А може би себе си?... ... Аха, любопитно ви е как съм попаднал на ко­раба „Амфора". По очите ви чета: „Курсове от тоя род са за добри, примерни момчета, а не за хаймани." (По­следната дума не е моя, майка ми я употребява.) Но повече от това ви интересува — хайде признайте си! — по каква причина съм пожертвувал последното си сво­бодно лято? Вместо да си поживея и тъй да си поживея, че да ми държи влага през цялата служба, предпочел съм предварителния арест, където режимът, дисципли­ната, уставът, началниците, физическите натоварвания са почти същите като в казармата, а в някои отноше­ния и по-страшни. Необяснимо, нали? Ами ако ви съ­общя още нещо! Че преди да се кача на кораба, ра­ботех на камион като помощник-шофьор, всъщност разтоварач, и дланите ми бяха станали слинести от двумесечното въртене на тежката лопата! Какво ще си по­мислите? Може би ще нагазите в психологията на го­лемите престъпници? Вие сте чели и слушали, че ко­гато ги очаква затвор, те са нетърпеливи час по-скоро да влязат в него, за да уравновесят живота си. Изоб­що големите хора не могат да живеят в неизвестност, в постоянно отлагане на неизбежното. Това ги разби­ва, обезличава, прави ги досадни бърборковци... Но моят случай не е такъв. Аз сам се осъдих на предвари­телен арест, защото не можех повече да понасям ми­зериите на Минехаха и гадните недомлъвки на прия­телите от тайфата и се надявах, че моето неочаквано и пълно бягство ще ги сепне — първо нея — и ще ги на­кара да се замислят. Нали истински оценяваш човека, чак след като го загубиш?... „И това той направи не­посредствено пред казармата?!" — казва тихичко тя и от гърдите й се изтръгва стон на болка, вина, молба за прошка, любов, много любов. Едва сега тя усеща, че не може без мене, и забравила гордостта си, смъкнала маската на безразличието от лицето си, с очи, станали още по-дълбоки и тъмносини от сладката мъка да зна­еш, че обичаш, а него го няма, без сама да забелязва колко се е разголила и как това трогва всички, дори и гадника Чиро, скръства ръце като дете и се моли на тайфата да ме намерят, дърво и камък да обърнат, но да ме доведат при нея, а после тя знае как… Както виждате, експериментът не беше чак толкова налуд­ничав и лишен от смисъл, дело на един объркан млад човек, изпаднал в пълно безволие. Друг е въпросът, че смелата провокация завърши с фиаско: никой не ме по­търси, никой не се заинтересува къде се губя, никой не се сети поне по телефона да позвъни. .. Научих, че заминали на море, за Несебър. По-късно ги видели в Аркутино, били опънали палатките си в гората близо до Ропотамо… Ако бяха хора, нямаше да постъпят така! Щяха най-малкото бележка да оставят или устно да предат къде ще бъдат. Но за какво съм им? Да ходят с трън в петата. „Много важно, че ще ходи вой­ник! Ние не сме благотворително дружество! Нека гние там!" А аз глупакът по сто пъти на ден слизах до по­щенската кутия да видя дали няма картичка от н е я!...

С Минехаха се запознах миналото лято тук, на море­то. Влюбих се в нея в продължение на един-единствен час, колкото трая нашият преход до таляна. „Захапах здраво джама", преди още да съм научил името й, от­къде е, с какво се занимава, има ли си някой, или е свободна, преди дори да съм я огледал добре. Бяхме отишли с кола в един от тия тихи и сравнително без­людни заливи, с  каквито изобилства брегът от Со­зопол до река Ропотамо. Там се натъкнахме на голяма и весела компания, която вадеше миди от морето и ги печеше на тенекия.  Ние си носехме мастика и бяхме приети много добре, макар че компанията се състоеше от дъртаци по на трийсет, та и на четирийсет години. Бързо хвърлих око на едно русо маце с остри гърди, а Минехаха, второто младо  момиче в групата,  ми се видя много висока и кокалеста, истински баскетболен център —  известно внимание заслужаваха  само  неве­роятно дългите й крака. Лапахме миди, шегувахме се за действието на цианкалия, който те съдържат в нищож­ни количества, но все пак достатъчно човек да се въз­буди като моряк, невиждал жена цяла година, ближех­ме топла мастика, от време на време се топяхме в мо­рето и аз им демонстрирах безупречен кроул, за да се изфукам пред русокосата; а по едно време дангаланата със стройните крака извика: „Кой ще дойде с мене до таляна?" — и без да дочака отговор, скочи от скалите във водата и заплува навътре; шнорхелът й бързо се отдалечи. Всички помислиха, че се шегува:  извън за­лива морето беше бурно, осеяно с остри гърбици, вър­ху които в някакъв строг порядък разцъфваха пукан­ки, а талянът се намираше най-малко на половин кило­метър от брега, но тя не се върна и си личеше, че ця­лата е устремена напред, към целта. Тогава жените се изплашиха и почнаха да се питат една друга има ли тук мъже, или няма и аз казах, че има, и другите мъже се спуснаха по брега, успоредно с лудетината, да я предумват да не върши глупости. Бързо надянах пер­ките, захапах шнорхела и с мощен  кроул,  усещайки с всяка пора на кожата си възхитените погледи на ру­сото маце, зацепих към таляна,    чиито колове   се на­кланяха в неспокойното този ден небе като мачти на потъващ кораб. Когато настигнах дангаланата и заплу­вахме редом, тя само лекичко извърна маската си към мене, погледна ме, стори ми се, че погледът й се плъзна-надолу по гърдите ми — и тя мина малко напред, само с няколко сантиметра, сякаш за да  ми даде възмож­ност да я разгледам по-добре. В тоя именно миг аз за­бравих мацето, всичко забравих — и мидите, и ма­стиката, и бащата на русокосата, и цианкалия, и реши­телната битка на покер след няколко часа всичко, всичко излетя със свистящ шум от главата ми, за да даде място на нещо много голямо и много чисто, което извираше като че ли от дъното на морето или пък се спускаше от размирните облаци над нас, а всъщност се излъчваше от тялото й — източено, едновременно нежно и силно, — и не толкова от тялото й колкото от дви­женията на това живо вретено — неземно плавни, пръ­скащи   сребърни   искри,   загатващи   за   някаква   дивна хармония, за още нечута от никого музика, за мрамор­ни салони с безкрайно високи тавани. Аз се влюбих не в очите й, не в странната й красота на индианка — всичко това още не бях го видял; влюбих се в нещо, което и досега няма име за мене — не и в движенията й, те бяха само мостът към сърцето ми; влюбих се може би в това, че ме бе допуснала до себе си именно в такъв момент, когато сама е била влюбена в себе си, в своята дързост, в своята сила и младост, в своята самота сред това страшно и коварно море, което ди­шаше като гладен вълк и пръскаше люти слюнки към изплашеното небе.

После, на връщане към града, ние двамата седяхме един до друг в колата на моя приятел и голите ни лак­ти се допираха. Мълчахме, не смеехме да се погледнем. Следобед играхме бридж-белот под една буйна асма и пак не се гледахме, но пръстите ни се търсеха при посягането за взятките като полудели от страст жи­вотинчета. В ушите ми шумеше, ясно разбирах само нейния глас, правех грешка след грешка, и партньорът ми (един ужасно сприхав тип) в края на краищата така се ядоса, че ме нарече тъпак или нещо подобно, но аз не се разсърдих, не хвърлих мазните карти в ли­цето му, напротив: съгласих се с него, че съм тъпак и дори нещо повече от тъпак, и това го правех, защото бях безумно щастлив; но нейната тайфа изтълкува же­ста ми по свой, „непукистки" начин, прие го, изглежда, за израз на овладяна сила и цялата вечер живя с по­грешна представа за мене.

—  Ще ме изпратите ли? — престраших се аз, без да зная, че и тоя път съм налучкал верния тон.

Тя кимна с глава и веднага стана от стола. Тръгна пред мене като пленница. Разбира се, никой не подози­раше в какви бури от „да" и „не бива" се бях мятал в продължение на няколко часа, докато събера смелост да кажа тези прости думи.

Спряхме се на Магарешкия площад, осветен тайн­ствено от щърба зеленикава луна. Лицето й фосфо­ресцираше на сантиметри от моето, но как да я це­луна, като съзнавам, че очаква от мене да бъда по-различен от другите мъже? С какво мога да бъда по-различен? Предварително си знам, че всичко, каквото направя, ще излезе грубо и просташко.

—  Искате ли като учениците? — рекох най-сетне с прегракнал от вълнение и страх глас и лекичко докос­нах устните й. — Няма да се целуваме истински, за­щото още не знаем как става това… Но ние ще се научим, нали? — добавих глухо, когато сгорещяването обхвана и двама ни.

—  ... Не тука! — каза тя и нежно се отскубна от ръцете ми. Тръгна по улицата, която водеше към пла­жа. Настигнах я, опитах се да я прегърна, но тя отново ме отблъсна — не тука...

На плажа беше пусто. Морето ревеше, луната под­скачаше като зелена топка по страшните му зъбери. Съблякохме се мълчаливо и ръка за ръка влязохме в сребристата шипяща пяна. Прибоят ни грабна и ни оплете в кълбо от крака, ръце и коси. Измъкнахме се от прибоя и заплувахме навътре, но тук нямаше талян и побързахме да се върнем на брега. Легнахме на пя­съка и се прегърнахме. Бяхме тъй близо до морето, че от време на време то протягаше език и ни облиз­ваше като вълчица рожбите си. После, когато всичко свърши, някакъв човек се мярна в здрачината, той ни извика нещо неприлично, заплаши ни и с милиция, но ние се държахме за ръцете и се гледахме в очите, и не бързахме да се облечем, и не разбирахме, че сме голи, и искахме целият свят да ни види така...

Но само след няколко дни тя ми изневери по най-страшния начин: влезе да плува навътре с един женен мъж. Да бях я видял да се целува с него, нямаше да бъда толкова потресен! Та с това тя оскверняваше най-хубавото, което имахме: нашето, само на двама ни, плуване до таляна! Опитах се да приема неочаквания удар спокойно, да го отдам на женска глупост и несъобразителност, но сърцето ме болеше. Не помогна и обстоятелството, че мъжът не можеше да бъде сериозен конкурент: добре сложен, красиво изгорял, но с корем­че, вече втора младост, с дете, което припка голичко по плажа и вика: „Татко, татенце!" и жена, хубава и сериозна. Сърцето ме болеше.

Реших да я накажа, като изчезна за известно вре­ме. И нейното сърце да я заболи — тогава ще разбере какво е направила! Без да се обадя на никого, взех рейса и заминах за Приморско. Там квартира не наме­рих и след две безсънни нощи, преминали в пияни лутаници около Дяволската река, някакъв шофьор ме съ­жали за унилата стъпка и така се озовах на Ропотамо, в една изоставена рибарска колиба.

Прибрах се в Созопол на другия ден, изпохапан от комарите и гладен като вълк, но когато седнах в кази­ното и келнерът Сашо (много мой човек!) ми донесе таратор и кюфтета с червен сос, нищичко не можах да хапна. Започнах да пия. Налюшках се юнашки. Посред бял ден. Седнах на стъпалото пред „Паметника на кул­турата" и зачаках да отворят. Вътре продължих да се наливам с коняк и вермут, изпаднал в пълно безволие. „Не, ако бях голям мъж: първо, нямаше да обърна внимание — голяма работа, че плувала с някого си! (Ами нашите нощи?); второ, ако все пак приемем, че това е предателство и гадна изневяра, щях да поискам обяс­нения и да я напердаша; трето, нямаше да избягам — нали само страхливците бягат?; четвърто, нямаше сега да пия и да ставам за смях на. приходящите; пето, ня­маше да стоя тук с несигурната надежда, че по някое време тя ще мине по улицата и ще ме забележи, а щях да изтичам до квартирата й и още от вратата, с най-весела усмивка:

—  Ей, как живуркате без мене?

—  Екстра! — отвръщат те в същия тон и не може да не попитат къде съм бил, какъв вятър ме е отвял.

—  Тайна! — смея се аз, но все пак задоволявам лю­бопитството им с една набързо, но ловко съчинена исто­рия, в която има коли, лодки, чепарета, огън и ракия, много ракия.

Тя не сваля поглед от мене, очите й са станали дъл­боко сини и в тях аз прочитам колко е била загриже­на, как през нощите не е мигнала, как е трепкала, като чуе стъпки по плочника на двора.

Отивам при нея и я прегръщам пред всички:

—  Само ти ми липсваше — честна дума. Мадамите, с които бяхме, пиеха шоколадов коняк — представяш ли си?

—  Ааа, значи и мадами е имало!.. .

После вкупом се понасяме към „Паметника" и окупирваме най-голямата маса, оная в грила; и под по­кривката аз намирам нейната ръка и й казвам с пръ­стите си, че не съм забравил нашето плуване до таляна — никога няма да го забравя!,.."

—  А портретът от стенатааааа  само ме следииииии. И в радост, и в утеха все след    мен вървииииииии — ревеше и се лигаваше някакъв пияница оттатък, в от­делението на табладжиите, дето уж дават само кафета. Пуловете чаткаха по мозъка ми като камъни, кафето миришеше на чирози, човечето от етикета на полската бира —  и то ми се подиграваше...  Влизаха и изли­заха всякакви субекти — с дълги коси и без коси, с кабърчета  по панталоните  и без кабърчета. Съседите цъкаха сварени скариди и трупаха люспите на купчин­ки върху покривката. Влизаха и излизаха мадами със сутиени, които прозираха през блузката, и без сутиени — повечето в прилепнали по бедрата им широки долу пан­талони; но никоя не приличаше на нея и тъй страшно никоя не носеше нищичко от нея, че аз просто се вле­дених:  „Ами ако си е заминала?..." Хвърлих някакви пари на масата и изтичах навън. Движението от хора поиска да ме спре, стотици ръце преграждаха пътя ми и стотици гласове ме викаха по име и ми казваха „добър вечер", но аз спрях чак на Магарешкия площад, на онова място, дето я целунах за първи път.

Стаята й светеше, прозорецът беше отворен. При­мъкнах се на пръсти в двора, но тъкмо да погледна през стъклото, горе изхлопа врата и лампата угасна. Побягнах от двора и се скрих зад едно дърво. Тя беше в блузка с къси ръкави и винения си панталон — хеланка, висока и стройна — най-стройната жена, коя­то можете да си представите. Дори това е достатъчно дъхът ви да спре, а моят замря още и от явното спо­койствие, сигурност и доволство, които се излъчваха от фигурата и походката й. И последната ми решител­ност изчезна — бях вече само една пихтия от накъсани нерви, алкохол и цигари.

Повлякох се подире й като куче, но на прилично разстояние, та ако рече да се обърне, да не може да каже с положителност, че олюляващата се сянка, която търси опората на хладните зидове — това съм аз, момчето.

На площадчето пред „Коса" както винаги имаше мно­го хора, особено пред лавката за лимонада и сиропи. Използвах гърбовете на минувачите за прикритие, задминах я и като възвих обратно, тръгнах право срещу нея с много сериозно, загрижено лице, давайки вид, че търся някого си по някаква особено важна работа. (Този номер и досега го използвам, защото съм се убедил, че жените обичат деловите мъже.)

Тя ме забеляза, но нищо не трепна по мургавото й лице. Чакаше. Стори ми се отслабнала, със сини кръ­гове под очите. Ужасно подозрение светна в съзнанието ми: „Нощите! Не ги е проспала!..," Вдигнах гордо глава и минах покрай нея, без да я поздравя. Тя, раз­бира се, се изненада, но не много. Това успях да до­ловя с крайчеца на окото си — едно свиване на рамене­те, забавяне на хода, може би и лека, недоумяваща ус­мивка. Не ме повика, не ме настигна, не обви горещи­те си ръце около врата ми. И почнахме да се отдале­чаваме един от друг бавно, но сигурно; а хората на площадчето се превърнаха в призраци, които мятат изкълчените си ръце насам-натам, хилят се с мъртви ус­мивки, крещят и се блъскат с безплътните си тела.

Посмях да се обърна чак когато отброих сто крач­ки. Празно! Затичах се обратно. Призраците пак про­тегнаха ръце да ме спрат, всички ме съветваха с изя­дените си от всекидневието устни: „Така е по-добре! Така е по-добре!..."

Гърбът й изплува всред раменете и главите на тъл­пата като непристъпна скала, с вечно ведро небе над себе си. Той не зовеше никого, нямаше нужда от никого.

  — Здравей, не те видях.              

Тя ме изгледа равнодушно:         

 — Така ли?                                   

—  Бях се замислил нещо...

Закрачихме надолу, покрай лятното кино, в пълно мълчание, което ставаше все по-непоносимо за мене, докато тя явно се забавляваше.

При стрелбището, дето беше най-светло, тя извед­нъж ми заговори на „вие". Гласът й звучеше патетично:

—  Трябва да ви се извиня. Бях невъзможна. Нали ще ми простите?

—  Не разбирам. Няма за какво.

—  Има, има, вие знаете... Хайде, отсърдете ми се и да изпушим по една цигара в „Паметника".

—  Преди малко излязох оттам.          

Тя въздъхна:                                 

—  Значи не искате?                        

—  Не съм казал, че не искам, но...

—  Тогава заведете ме някъде, където и да е. Много ви моля!

Заведох я в моята квартира и останахме там до сут­ринта. Хазайката — сбръчкана бабичка с остри кучеш­ки зъби и още по-остър махленски език — ни спипа на излизане и ме придърпа към кокошарника:

—  Ти да не си се оженил?

Петелът размаха огнените си криле и почна на кукурига.

—  Ожених се, бабо! — И във внезапен порив целу­нах изплетената й от телове десница.

Тя се сащиса. Не знам дали повярва на думите ми, но омекна като пластилин:

—  Деца, деца! — с укор, но и с умиление.

Оставих я да върти сухата си шия и се затичах да настигна Минехаха.

Двамата прекосихме целия град с хванати ръце. Всички ни видяха. Интересно щеше да бъде, ако й бях предложил наистина да се оженим. Щеше ли да каже „да"? Или щеше да ми се изсмее? Нощта премина до­бре, но все пак нещо й липсваше, за да бъде като пре­дишните; по-точно — помежду нас се бе вмъкнало нещо чуждо, виждах го като черно космато животинче, при­лепило се по-близо до нея, отколкото до мене. Какво означават късите й изпитателни погледи, отправени към мене, когато е сигурна, че гледам на другата страна? Не си ли задаваше въпроса: „Кой е той всъщност?" По-просто казано, тя вече живееше с едно наум за ме­не — и аз трябваше своевременно да отгатна това и да внимавам за всяка своя стъпка, ако искам любовта ни да се развива равно, без сътресения. Но как да се пригодя към закони, които виждам, че са правил­ни, в съгласие с времето — погазиш ли ги, ставаш про­стак и еснаф, — но които се забиват като ножове в не­послушното ми сърце? Така съм устроен, изглежда, а нали Достоевски, струва ми се, е казал приблизително нещо такова — че каквото и да прави, човек не може да измени на натурата си. Да й дам ли да прочете Достоевски? Какви книги обича тя? Изобщо чете ли? Какви пиеси и картини, кои композитори?... Но на обиграните мадами въпроси от тоя род — комсомол­ски — не се задават. Само ставаш смешен! Комсомол­ските въпроси са опити за погазване на личната свобо­да, на принципа „Живей и остави и другите да живеят!" (Никой от тайфата не го е казвал, но то се чувствува.) А още по-лошо става, когато настояваш за отговор. Заклеймяването е сигурно. Можеш да питаш'как се пие уискито: „Разредено със сода или с вода?" Тогава нищо не рискуваш. Но пак трябва да внимаваш за то­на — добрият тон изключва нетърпението. Питал си,-не са ти отговорили — държиш се така, като че ли не си питал...

Сега искам да ви разкажа какво ми сервира тя тък­мо по времето, когато бях почнал да се успокоявам и да забравям първото й предателство. С тоя номер тя целеше да ми внуши веднъж завинаги, че любовта още не значи пълно покорство и сляпо блесне, на две овчи­ци. Не, любовта е допустима само ако на никого от два­мата не пречи да осъществява онова, което му се прище. Не го ли разбера, много жалко! „Бай-бай" — и всеки по своя път! Аз не казах „бай-бай", но ми беше много тежко, не по-малко от първия път, а дори и по­вече, защото съзнавах колко още мъки ме чакат, докато тя проумее, че така не бива, грозно е, противно — чо­век олеква и се превръща в мях, от който всеки може да смучи като от общинска чешма.

Това се случи в бара на Аркутино след едно пред­варително разпиване в ресторанта. Неочаквано тя се откъсна от масата и отиде при високите столчета пред бюфета, дето люлееше дългите си крака една бивша волейболна слава, прочута с котешката си пъргавина и ненаситна спортна злоба. Седна до него и двамата бързо-бързо допряха главите си. (Горе-долу същата картина като снощи с Чиро.) После те станаха да тан­цуват и лека-полека се измъкнаха през вратата навън. Бавиха се повече от половин час, време предостатъчно и да приведат в ред косите си — защото и двамата се завърнаха с мокри, току-що сресани коси и зачервени страни (уж от студената вода). Наведох глава, стра­хувах се да я погледна.

През зимата тя малко утихна — ако може така да се каже. Навярно студът, снеговете й действаха как­то  на  мечките —  приспивно.  Ходехме  си  взаимно на гости (за ужас повече на моите родители), ходехме на кино и по естради и много рядко — на „купони", при все че тайфата ги организираше, кажи-речи, през ден. Тя каза, че била остаряла за такива развлечения, чувствала се тъпо, като стара госпожица от провинцията, н аз, наивникът, си рекох: „Е, поумнява!"; но щом кип­на пролетта, последната ми свободна пролет (а то ста­на с едно страшно за сезона слънце), мечката взе да ръмжи и да притяга опасно лапите си, без да съобра­зява, че може и да се задави, ако й цапна един през мръсните зъби. Ах, защо не го направих! Още щом разбрах, че слънцето я подлудява както котките през март и вади на повърхността най-долните й инстинкти. Вместо това аз изпаднах в дълбоки и мрачни разсъждения за човека изобщо; все повече и повече се пре­давах на обидата и се затварях в себе си със станала­та ми любима фраза: „Да, много са хората, малко са човеците!" И наистина какъв човек е тя, щом може точно сега, когато знае, че ще ходя войник, да продъл­жава да ме измъчва? Нима е толкова трудно да обуздае жаждата си за известно време — хайде, нека не с жажда, а призива на идеите, които я вълнуват? А по­сле, като ме заключат — „Прави каквото си искаш" — няма да има кой да ти държи сметка, да страда, да се. гърчи. До него само лоши приказки ще достигат, но едно е да чуеш, друго е да видиш със собствените си очи!.. . „Искам да запазя хубав спомен за тебе! Дните в казармата по-бързо ще минават, ако знам, че съм оставил едно момиче, което ме обича и не разменя моята топлина за друга!..." Не, тя беше сляпа и глу­ха, за нея фактът „ще ходи войник" нищо не означа­ваше. А може би искаше да бъде честна с мене: „Ти да не си мислиш, че ще ти остана вярна, докато си там! Бъди доволен, ако от време на време ти идвам на свиж­дане…" Не зная, не можах да проумея мотивите на поведението й, по-вероятно тя не се и сещаше за моя войниклък — ще се сети ден-два преди да ме заклю­чат: „Господи, но това е страшно неприятно! Не мо­жеш ли да изклинчиш? Поне за известно време?... Из­мисли си язва, слабо сърце, екзема, нещо, което да хване място — най-добре слабо сърце, по ще отговаря на истината!" „Нищо, нищо няма да измисля, дори и да намеря човек в комисията, защото ми писна от твоите номера и не мога повече, искам да те забравя, да те убия в мислите си и казармата идва тъкмо навреме, просто луд шанс съм имал, дето повиквателната ми е за тая есен, а не за следващата, както можеше да се нареди, ако баща ми се беше разтичал по професорите или генералите, но той мисли кретенски по тия въпроси и, разбира се, пръста си не помръдна. Това е: отивам войник, а ти си живей и много ти здраве! Днес никой не умира от любов — и аз няма да умра! Хе, хе, ис­каш ли да си пишем? Хайде, кажи „да"! Две-три думи, но непременно в розов, напарфюмиран плик, та да ми завиждат другарите. Но и това ти се вижда много, нали?..."

Идеята да изчезна предварително ми хрумна, когато тя отиде на екскурзия в Родопите с някаква нова ком­пания, без да ме предупреди. Като се завърне, няма да ме намери! „И това той направи непосредствено пре­ди казармата!" Но както вече казах, експериментът не сполучи: никой от тайфата не ме потърси през тия два месеца, докато работех като помощник-шофьор. Привечер камионът спираше точно пред къщи. Взе­мах стъпалата през три, на един дъх, макар че бях капнал от умора, и първата ми работа, още от вратата, беше да попитам майка си дали някой не ме е търсил по телефона. „Никой!" — смразяваше ме късият й от­говор. „Но в кухнята телефонът не се чува." „Чува се, сферите на голямото мислене, дето изреченията са дъл­ги и се проточват като питони, а после, по стар навик, превърнал се в хроническа болест у него, премина на най-любимата си тема: самоанализата. Отдавна се ка­ня да го попитам, разбира се, много деликатно, дали само пред нас, пред близките му хора, обича да говоря за  себе си? Аз го обичам, ценя, уважавам  и  не бих искал хората да се побутват скришом и да си разме­нят съучастнически погледи — „Съвсем се е изперкал, горкият!" Не, баща ми не се е изперкал, мисълта, му тече бистро, волята му да не върши глупости стои на мястото си, но нервите му явно не са в ред. Нощем става по три пъти най-малко да пуши    цигари, няма никакво   настроение, когато е навън, сред природата, пие по десет горчиви кафета на ден, дразни се от най-малкия шум, особено от бръскането на метлата по килима (сякаш лежал върху таралежи), може да мълчи с часове, но отвори ли веднъж устата си — по-лошо от радиото! Станал е пълен неврастеник и аз знам на какво се дължи това: баща ми не е доволен от място­то си  в обществената  стълбица, смята, че е недооценен от страна на отговорните другари, и най-лошото — вижда, че го готвят за пенсия, а това за човек по рождение амбициозен, но незадоволил амбициите си, е по-лошо и от сипаница! Убеден съм:    той би отишъл в най-затънтеното село, на най-идиотска работа, всред стопроцентови простаци, стига да знае и получи га­ранции, че сетне ще му дадат отговорен пост в дър­жавния  апарат или някакво скретарство в партията. Но там е работата, че той и без гаранции пак ще пое­ме към най-загубеното село в България, само и само да смени въздуха. Така му е омръзнало да бъде под­вижна говорилня! Той е фантаст и някой ден, най-неочаквано, ще ни се обади отнякъде си, за да ни съ­общи, че е започнал нов живот. Положително ще го направи, напук на ония, които го потупват по рамото: „Почивай си, бай Велине, тук ти е добре — що ти тряб­ва да се навираш между шамарите!" И тогава аз още повече ще го обичам и уважавам, въпреки че по-голям егоист от него едва ли се е раждал — трябва ли да направи нещо извън личните си планове, хваща го истинска истерия: вика, крещи, вие против живота ка­то хиена.

Така се развика, когато работите в училище стиг­наха дотам, че само неговото присъствие можеше да ги оправи. Нямаше как, обеща да отиде и да говори с директора, но в края на краищата пак намери начин да се измъкне от родителските си задължения и прати майка ми. Впрочем тя бе вече направила пътека до училище. Стопляше студените учителски сърца по един много прост начин: изкарваше ме пред тях двойно по-лош, отколкото съм в действителност, и едва ли не със сълзи на очи им разказваше това, което всички знае­ха, но съзнателно искаха да забравят: какво добро момче съм бил само преди година, как с часове съм залягал над уроците, как съм си лягал точно в десет часа и съм ставал в шест, какъв вълчи апетит съм-имал, колко чужди са ми били тарикатските изрази,. които сега не слизат от устата ми, и прочее. Предпола­гам, че най-затрогваща е била, когато е разказвала за идеалната ми любов с едно плувкинче от по-долния клас, как сме се чипкали като ангелчета в басейна (което не отговаря на точната истина), но в последна сметка името на баща ми си е казвало думата. Още ме надува смях, като се сетя как получих петица по английски. Беше ни дошъл нов учител по английски,, набързо го прекръстихме — зарад погледа му на убиец нарекохме го Джек Раби. Та този гангстер с писалка се заяде с мене още в началото и се закани, че нямало да ме допусне до матура. Нови тъжни факти се при­туриха към другите — „Такава двойка ми лепна, че и химическото чистене не може да я изтрие!", „Обличам се и тръгвам" — казва късо майка ми и повече не ме-разпитва.

И още на другия ден, в часа по английски, аз цъф­нах на дъската, но този път погледът на убиеца беше мек и ласкав. „Що не си ми казал кой е баща ти?" „Ами не сте ме питали — затова", „Ай-ай-ай! Видиш ли каква грешка щяхме да сторим!" (Той поне беше искрен, не се преструваше като другите учители.) И почна тъй открито да ми подсказва, че ми стана неловко. „Е, знаеш, няма що! Седни си! И да не забравиш да пра­тиш много здраве на татко си!" „Няма, как ще забра­вя. Тенкю!" „Не тенкю — поправи ме той, — а тенкю вери мач енд..." „Така се казва, когато искаш да из­разиш особена благодарност." „Тенкю вери мач енд..." —повторих аз, за грамадно удоволствие на класа.

Не, баща ми може да си мисли каквото ще, но в очите на повечето хора той е голяма  клечка, с влия­ние в управляващите среди. Когато го притиснах до стената да направи  най-сетне нещо за мене — не му искам кой знае какво, той дълго пъшка и скърца със зъби,  проклинайки семето си (думата е моя) и почна да развива битата от живота теза, че ходатайството всъщност уврежда на протежето, но въпросът уреди само за пет минути, и то по телефона. А това не беше толкоз лесно, тъй като съставът на леководолазите до­наборници   беше отдавна определен със заповед на ДОСО и занятията на кораба „Амфора" бяха вече започнали. По-късно научих, че имало много кандидати за дванайсетте места  на  „Нафората"  и всичките отговаряли точ в точ на предварителните условия. Медицинският преглед бил като за космонавти — предвид особеностите на подводното плуване:  налягането и Евстахиевите тръби, азота, лабиринтната атака, дълбочинното опиянение, бързото телесно охлаждане. Но аз минах през дебелите очила на лекарите с няколко фор­мални „Стани-клекни", „Дишай-издишай", „Зяпни". Освен това аз нямах препоръчително писмо от Комсомола  —  едно  от  първите условия; единственият ми коз беше миналото: плувец, шампион и рекордьор — за приличие баща ми ловко игра с тая карта през цялото време, докато говореше по телефона.

И така, аз се намирам на току-що вапсания с бяла боя „Амфора", закотвен в созополското пристанище, и гол до кръста, обядвам с кисел таратор и пържени кюф­тета. Тараторът е кисел, защото по заповед на начал­ника — капитаи-лейтенамт Милев, готвачът разбива киселото мляко първо с оцет. Но съблазните са само вечер, когато вкупом правим редовната си разходка по движението. Хубави момичета — с кош да ги съби­раш, и те не са безразлични към нас: погледите им се задържат смутено по изпечените ни от вятъра лица. Навярно представляваме достойна за женското вни­мание гледка: тринадесет тънкокръсти левенти крачат мълчаливо и надменно, с бавната провлачена стъпка на дългокраки негри. Само да поискаш — готово, ала жената на лекаря дебне, и най-много Лала дебне ме­не, защото никой друг не върти така главата си — ка­то ветропоказател. Лала би искала да гледам само нея, но ако случайно я погледна, тъй се намръщва, че си мислиш: зъб ли я боли, що ли? Тя, разбира се, не се досеща за какво съм се превърнал във ветропоказател и никой от дванайсетте ми другари не може да се досети, защото никому не съм се доверил. Мен не ме интересуват момичетата, мен ме интересува само едно момиче — него търся аз да зърна всред многоликата курортна тълпа, зарад него без време станах ле­ководолаз и се обрекох на лишения. „Аркутино е бли­зо, казвах си, на някакви петнайсетина километра от Созопол — в случай че там, а не другаде са опънали палатките си, все някога ще слязат до града, да се видят с познати и да разнообразят прекарването си. Следователно има шансове да се срещнем — и много любопитно е как ще реагира тя, като ме съзре и като разбере, че съм в курса на донаборниците. Току-виж изтичала към мене с радостен вик и — целувка пред всички!" С такава надежда заспивах вечер, пребит от умора, защото занятията не само на книга бяха тежки и много на брой — пеленгуване, слизане на голе­ми дълбочини, развързване на заплело се във винта въже, почистване подводната част на кораба, изваж­дане на тежки предмети…

Има ли състезание, обичам да съм пръв или най-малкото — да водя достойна, равностойна борба с най-добрия. А нашата работа на кораба изобилстваше със съревнователни елементи, тоест уйдисваше на жаж­дата ми за рекорди и лични проявления. Като бивш плувец-шампион и рекордьор надявах се бързо-бързо да надмина другарите си във всичко, но не мина много време и почнах да разбирам, че чистото плуване няма нищо общо с подводното. Гумените пер­ки на краката не само че изравняваха разликите в ка­чеството на мускулите, но и даваха превес на грубата физическа сила. Хората, които при едно чисто плуване на сто метра свободен стил бих оставил на двайсет метра зад гърба си, сега, с плавниците и аквалангите, ме принуждаваха да им „гълтам бензина" и да скър­цам със зъби от безсилие. С други думи, подводният спорт пай-безцеремонно, без да пита никого, прати моя великолепен стил „на кино" — и аз трябваше да го намразя за това, но не го намразих, защото ми беше приятно да пълзя по дъното, редом с попчетата и драконите, да гоня потайните дълбочини, дето чувството, че си съвършено сам придобива и цвят (опушено зеленикавосиньо); не можех да го намразя и заради , рядкото удоволствие плавно и елегантно да се прови­раш на верев под скалните арки, вслушай в шепота на мидите, да се питаш пред черния отвор на някоя под­водна пещера: „Какво ли има вътре?" — и смело да на­влезеш в нея, да увисваш като безволна медуза над водните пропасти, от чието дъно извира призрачна светлина, да се люлееш в такт с раздвижените от въл­нението подводни гори от кафяви водорасли, дето прехвръкват от клонче на клонче пъстрите подводни птич­ки — лапините, да бързаш да излезеш от по-студеното течение в по-топлото и там да се срещнеш с ескадрила едри кефали, спокойни и тромави на вид, като току-що похапнали владици, или с ято нервни платирини, със златни обични на хрилните похлупаци. В подводния спорт няма скука. С часове да стоиш във водата пак няма да ти омръзне. Подгониш някой едър рак — паур, и той, като види, че няма къде да се скрие, спира се на едно място и повдига нагоре страшните си щипки — хвани ме де! Мушкаш главата си под някоя скала на плиткото и изучаваш през маската анатомията на ска­ридите — тъй са прозрачни! Сядаш на дъното с кръ­стосани крака, като паша, и чакаш да се появи някой от приятелите, за да си побеседвате на подводен език с помощта на пръстите. Но този език е още беден, на него можеш само да предупредиш или да бъдеш пре­дупреден за опасност.

... Следобед имаме „движение по компас към оп­ределена цел, като леководолазът сам си изважда ди­хателния апарат от дъното". Слушаме разсеяно обяснителните бележки на капитан-лейтенанта. Всички сме изпаднали в предстартова треска. При мен тя започна със сърбеж по цялото тяло и нужда да изкрещя на туткавците: „Хайде, че мръкна!” Но началникът сипе ли сипе дежурни лафове: „Пеленгуването изисква много внимание, пълна концентрация, съобразителност. Всички по-важни задачи във военно време са немисли­ми без способността да вземеш вярната посока към набелязаната цел. Най-после ни разпределят в три групи. Няма нужда да чуя името си, за да знам в коя съм, при кой инструктор. Винаги попадам в лапите на Лала, а нейният съпруг — добрият чичо доктор — ни­що не забелязва. „Готово ли е?" Дежурният по спус­кането вдига високо ръка. Както е стъпила на борда, в тоя лъскав черен костюм, прилепнал до тялото й, и с тръбичката за дишане над главата, Лала прилича на еднорог дявол, слязъл на земята от друга планета. Тя прихваща с ръка маската си, за да не й я отнеме въл­ната, и скача с краката надолу. Перките плясват шумно във водата, черното тяло се впива като винт в синята мор­ска плът и изчезва. Образуваната дупка бързо се запъл­ва, морето възвръща спокойствието си, но знае и помни, че в утробата му има човек, който се движи по своя воля, а не като мъртъвците — според прищевките на вълните, движи се и диша, свободен да се измъкне от хладната прегръдка, когато поиска.

Идва и моят ред. Вземам „една кола въздух" и почвам да дълбая водата към апарата, който се жъл­тее долу, на пясъка. Дълбочината не е голяма — шест метра. Но се оплитам с коланите на акваланга и до­като ги надяна на раменете си, въздухът се свършва — едва намирам сили да захапя мундщука. Гърдите ми се пълнят с лекота и свежест. Наблизо, върху една подводна скала, седи Лала. Зяпа ме през маската — да може, би ме глътнала. Но досега нейната атака се състои само в това: да се навърта около мене денонощ­но и да не ме изпуска от погледа си (да не би да ме налапа някоя друга женска акула, по-опитна в тия работи). Разклащам с ръка вехата — знак, че съм стартирал, но в същия миг ми хрумва нещо знамени­то: да поздравя космонавтите с цветя от техния репер­тоар. Лала се звери, иска да ме попита какво ми ета­па, но тя е тъй стеснителна, когато сме сами! Първо замръзвам във водата с главата надолу. После се об­ръщам на ребро, след това на гръб и най-накрая ся­дам на въображаемо столче, краката ми висят. Това е то неутралната плаваемост — земното притегляне да извинява! Здравейте, другари космонавти!... Отново слизам близо до дъното, изчаквам да се успокои ком­пасът и поемам със силно изопнати напред ръце във взетата  посока   над  хаотично  разхвърляни   скали,   об­лепени със сиво-кафяви водорасли.

... А какво има в чистото плуване? Какво може да види кроулистът, докато цепи като бесен към финала? Разбита бяла пяна и совалките на ръцете си. Той е полусляп и полуглух — ревът на публиката достига до него като тътен на далечна буря. Сърцето му е стег­нато в юмрук, мисълта — еднопосочна: „Още малко!" Същото важи и за спринтьорите, за всички, които во­дят спортната борба едновременно по две линии; със съперниците си и с времето или сантиметрите. Тези хора не са за завиждаме, напротив — живи да ги оп­лачеш! Баскетболистът вкусва наслада всеки път, ко­гато попадението му е точно, волейболистът — когато извади невъзможна топка, колоездачът — когато прео­долее баира и вятърът плисне свежест в пламналото му лице, хокеистът — когато залепи шайбата и с плав­ни финтове премине цялата защита и т. н. — можем да изреждаме до безкрай щастливците в спорта, които получават своите малки, но редовни порции от удовол­ствие — и ги получават не само на състезанието, а и на тренировките. А плувецът, спринтьорът се блъска сам с месеци, и за какво, моля ви се? За три-четири излизания през година пред една, общо взето, апатична и редовно намаляваща публика. (Защото и публиката предпочита по-честите емоции.) Ами ако междувременно нещо му попречи да застане на старта? Цяла година се е гот­вил за него, мечтал е, тръпнел е от страх, заканвал се е, виждал е снимката си във вестника, но ето че на последната тренировка, два дни преди решителния старт, разтяга мускул и горкият треньор пуска чеш­мата да се източи, докторът тича за хлоретил — съд­бата пак се е подиграла с честните усилия. „Е, нищо, що е време — все е за нас!" Но ако и през следващия сезон се получи авария? Пак разтягане на мускул или скъсване на мускулни влакна? Ще си остане само със спомена за досадните, еднообразни тренировки... И все пак плувци и спринтьори има и винаги ще има! И ще има, защото благородният стремеж у човека да бъде пръв, разчитайки само на себе си, никога няма да угас­не! Този стремеж не е скъперник нито мазохист, както може да помисли за собствено успокоение лишеният от него. Не, хиляди пъти не! Той възнаграждава самотниците с висша радост, несравнимо по-голяма, по-чи­ста и по-горда от тая, която е поделена между много. Това загубих аз, като скъсах с плуването и сега всич­ко, що се мъчи да го замести, хвърляйки златен прах в очите ми, всъщност е сурогат, вторична суровина, регрес. Може ли да слезеш от по-високия връх на по-ниския и да твърдиш, че така си по-близо до небето? Аз харесвам подводния спорт — той е за мъже! — но знам, че няма да ми бъде трудно да го забравя. И после няма да се измъчвам, няма да имам угризения на съвестта, няма да мисля за падение и измяна. Стига тя да ми каже: „Тръгвай с нас, зарежи тези глупо­сти!" — веднага тръгвам, на часа — дори няма да се обърна...

Беше събота, една необикновена за сезона созополска събота — необикновена с това, че още от сутринта, когато е време за плаж, по главната улица и приста­нището безцелно сновеше сърдита тълпа от накокошинени курортисти, увити в шалове и кърпи, тромави в дебелите пуловери, измъкнати от дъната на куфарите. Времето се бе разсърдило преди два дни, с рязко спа­дане на температурата, пронизващ северозападен вя­тър и голямо вълнение, и сякаш мислеше да се задър­жи така. Корабите в пристанището скърцаха жало­стиво и се олюляваха като пияни, вихърът свиреше между опънатите въжета и брулеше от дърветата не­подготвените за смърт листа, кълба прах се търкаля­ха с бясна скорост по улиците и обираха всички не­чистотии по пътя си, за да ги хвърлят в лицата на празноскитащите.

Първия ден хората бяха пили горещ чай и се чувствуваха добре в пуловерите и дългите панталони. Бе­ше им приятно да се оглеждат в огледалата и да от­гатват колко са се променили само в един миг. Мека­та вълна галеше изгорелите им от слънцето тела, под­сещаше ги, че на този свят освен морските красоти има и други, например: камина, в която пукат аромат­ни борови съчки, а навън всичко е бяло, много бяло, като в приказката за снежната царкиня. Но така е: неочакваната смяна на облеклото винаги действува добре на настроението и, кой знае защо — повишава самочувствието. Спомнете си само как леко, празнично е ставало на душата ви зимъс, когато се отворят топ­ли, слънчеви дни и вие излезете на блесналата улица по шлифер и без шапка!... Курортистите бяха склонни дори да благодарят на времето за големия му каприз, защото добре знаеха, че един ден на пълна почивка, без слънце и без къпане, се отразява благотворно на здравето: човек се ободрява и освежава, с нови сили и ново желание тръгва към плажа. В този първи ден те пиха чай, играха бридж-белот и табла до припадък, успяха да си разменят всички курортни клюки за поз­нати и непознати и всички, с изключение на децата и юношите с още ненаболи мустачки, си легнаха довол­ни в топлите от допълнителните завивки кревати. Но на втория ден, някъде към обяд, когато вятърът се за­сили и облаците по небето се престроиха в още по-гъ­сти редици, тропайки сякаш с ботуши по нервите, въп­росът „Какво да правим сега?" почна да изниква тук-там като отровна гъба и до вечерта взе епидемичен характер. Хората отведнъж разбраха, че бриджбелотът е всъщност много глупава игра и човек от нея затъпява, че таблата с нейните пулове е анахронизъм и е създадена именно от хора, които не знаят какво дру­го да правят, че приказките за тоя-оня са работа за свахите и са подходящи за затвора и болницата, а не за морски курорт, дето право на разговор имаш само със слънцето и солената вода. Но как да е, те изка­раха вечерта — в пиене и взаимни обвинения за стари и нови вини, в общи трапези под болничавата светли­на на голата електрическа крушка, в слагане на тер­мометъра под мишницата и лапане на аспирин и транквилан, в прелистване на прочетени книги и, стари вест­ници. Малцина не издържаха и излязоха на улицата да се състезават с прахоляка и да се стряскат от су­хите светкавици и гръмотевици, но тези малко на брой неврастеници бяха апостолите на великото улично преселение в събота, започнало от ранни зори с център мекичарпицата — те поведоха вълненото ошалено хоро към пристанището и ресторантите.

Следобед на хорото се хванаха и местните жители, заедно с пременените си деца и разрешената тълпа под сивочерното небе стана толкова гъста, че разминаванията по пътеките в заведенията ставаха с лакти и рамене, в зловещо напрегнато мълчание, с повдига­не на пръсти и непрестанно въртене на очите за сво­бодно място. Над стегнатите в човешки преси ма­си, смазани от тежестта на чиниите, бутилките и ча­плите, висяха гроздове от кисели хора; оркестърът в Казиното свиреше умряло гръцки танга и на дансинга, дето местеха краката си плътно притиснати двойки, нищо не се чуваше — двойките се ориентираха за так­та по дрезгавите гласове на пияните рибарски компа­нии, заседнали на чирози и мастика още от сутринта. Миришеше на пушек, кисело вино и кебапчета. Потни­те келнери крещяха да им дадат път и в тропота и стърженето на дебелите подметки по напукания цимент през минута-две се впиваше звън на счупени чаши, из­пратени с ругатни от двете страни. А навън, високо горе, вихърът размахваше огнената грива на комина и отдалеч това бе красиво — мигалката в залива не можеше да й се нагледа; но от запаления комин се спускаха черни сажди: хвърчаха като черни пеперуди в неспокойния въздух, плавно се провираха през ре­шетките на дървената ограда и кацаха по белите яки на празнично облечените созополски мъже, по напуд­рените лица на жените им. Такава една черна пеперуд­ка беше влязла в окото на Минехаха и тя се мъчеше да я извади с помощта на малка кърпичка...

Не, аз нямах никакво предчувствие, напротив: бях вече сигурен, че ще се разминем това лято, моето пос­ледно свободно лято, изпортено от самия мене по въз­можно най-тъпия начин, който човек може да измисли. Като се развали времето, ние, донаборниците, бяхме освободени от практически занятия н от нас всъщност се изискваше само едно: да спим на кораба. Аз успях да се чупя от Лала и през тези три дни обиколих сума ти къщи уж за квартира. И в Аркутино отидох с рей­са, погледнах и в Каваците, питах, когото срещна — докато се убедя, че те не са в Созопол, нито някъде в околностите му. Ето защо изненадата беше пълна. Гледах и не можех да повярвам на очите си. Но онзи там, с развлечения пуловер, не е ли Чиро? Той е, раз­бира се — пуловерът му стои като чул. Всички са тук: Перси, Мона, Кучето Рин, Софи… Още не са ме за­белязали. Има време да се измъкна. Тя беше толкова стройна и красива в изопнатия виненочервен панталон и тънката вълнена блузка, със златното синджирче,; което нежно се спускаше над малките й корави гърди, че дъхът ми замираше от любов и отчаяние. Исках да си припомня как съм обгръщал гъвкавия й кръст, как съм целувал тези плътни устни, как тъмносините й очи са се замъглявали, когато желанието ни впримчи с еднаква сила, исках да си припомня, та дано добия малко кураж, но от всичко това жива беше само пър­вата, ученическа целувка, там на Магарешкия пло­щад, най-първата, когато устните ни бяха съвсем сту­дени и чужди н погледите — изучаващи и леко недо­верчиви. Оттам нататък се спускаше тъмна завеса. И ме обзе странно чувство: никога не съм я прегръщал, само съм сънувал, че правя това. Такава хубава же­на и аз?!...

Тайфата се събира в куп. Ясно, разсъждават дали да останат в Казиното. Само Минехаха не участваваше — тя още се занимаваше с окото си. Трябваше да ре­шавам: при тях или кръгом назад, в тълпата. Да стоя така, като таен агент — по-лошо. Какво ще им кажа, ако ме спипат? „Извинявайте, не ви видях." Никой няма да повярва. Да стоя наблизо и да не се обаж­дам — това е точно в моя стил. Признак на слабост. Извор за презрителни усмивки. Чиро не би се колебал нито за миг — отдалече ще викне, после ще изтича и всички ще му се зарадват, и всички ще протегнат ръ­це към него. Така е естествено, така постъпва нормалният човек — втурва се с радостен вик към приятели­те си. Е, може и да ме тича, може и да си мълчи — тичат и викат леваците, — но че веднага ще се запъти към тях, по това не може да има съмнение. Но аз не мога! Гюлета имам на краката си, разстоянието, което ни отделя, е настръхнало от бодли и счупени бутилки, въздухът между нас е някаква предвечна плазма на неразбирателството… Тайфата се обърна и тръгна към изхода. Изтръпнах. Беше вече късно да изчезна в тълпата. Събрах дъх и се гмурнах като слепец в плазмата. Тя ме пое с удоволствие — защо да не си поиграе с мене?

— Как е, момчета! — подхвърлих на минаване кран тях и се спрях до Минехаха. — Мога ли да помогна?

Тя трепна, нещо сякаш пропълзя по мургавата й кожа, ръката й с бялата кърпичка замръзна във въздуха. Но може би така ми се е сторило? В следва­щия миг, когато прозвуча гласът й, видях я още по-спокойна и равнодушна, отколкото я помиех.

—  Ох, ужасно ме боли! — казва. — Ако  извадиш тая проклета сажда, ще ти бъде благодарна цял живот.

Нищо повече! Сякаш сме се разделили преди ня­колко минути. Никакво учудване, никакви въпроси. Не сметна за нужно дори ръката си да подаде. Забе­лязваше ли, че треперя като лист?

О, аз очаквах такъв прием, бях се подготвил за него, но в най-тайните ъгълчета на душата ми е мъж­дукала надеждата, че този път тя ще измени на себе си и ще сключи топлите си ръце около врата ми. За­това ударът беше силен, унищожителен. Дълбоко не­щастен, все пак намерих сили и продължих в същия тон:

— Трябва да се обърне клепачът нагоре —  ре­кох. — Ето как, вдигни главата си! — И се наведох над нея.

Като я докоснах, усетих, че пръстите ми са ледено студени. Хладно беше и насълзеното й око. Започнах да действувам като лекар с дълга практика, вече из­губил способността да се вълнува от каквото и да било. По същия начин се държеше и тя — като пос­лушна пациентка, свикнала да се отплаща на лечи­телите си с по няколко добри думи, които с нищо не я ангажират.

—  Колко нежно пипаш! Сега знам, че няма да окьоравея.

—  В никакъв случай — отговорих аз. — Занапред с това око ще гледаш по-добре отколкото с другото. Чувствуваш ли вече?

—  Чувствувам. Но защо проклетите сажди се на­вират все в моите очи?

—  Защото са сини. Черните пеперуди мислят, че това са езера и понеже са решили да  се самоубият красиво...

—  Е-е! — прекъсна ме тя с лека досада и аз раз­брах, че противно на волята си пак съм нагазил в опасни води.

—  Трябва да се промие с борова вода  — добавих сухо.

—  А от де да я взема тая борова вода?

От аптеката, разбира се.

—  В тая глупава аптека нищо няма, дори аспирин.

—  Свършил се е. Хората се изпоразболяха — за­това.

—  Гадно време!                                         

—  Отвратително!                                       

—  И няма ли някога да се оправи?     

—  Никога! Такива са предвижданията. Междувременно  приятелите бяха ни наобиколили и слушаха разсеяно вялата ни престрелка, с напъни от моя страна за някакъв подтекст. И от тях никой не ми подаде ръка, само Мона ме плесна лекичко по врата — „Добре си изгорял, чадо!" Всички се свиваха от студа, кръстосали ръце пред гърдите си. Бяха мършави като бездомни котки, с обелени носове и бели петна по лицата. Почнах да си мисля, че така по ми изнася — нищо да не ме питат, — но в туй време Пер­си свали диоптрите си и докато триеше стъклата им с два пръста, прочете цял поменик от въпроси. На­реждаше като чиновник зад гише:

—  Откога си?...  Докога ще стоиш?... Къде нункаш?... Как си с мангизите? (Ние сме зле!)... Има ли готини гаджета на плажа?. ..

—  На какъв кораб? — поиска да узнае по-точно Чиро.

—  Ей на оня там, белия — посочих с ръка „Амфо­ра", който се чешеше в сивите корпуси на две РК-та и скърцаше със зъби от удоволствие.

Чиро ме изгледа с най-противната си усмивка:

—  Да не си станал риболовец?

—  Не съвсем. На курс съм. За леководолази.

—  Охооо! — подсвирна той и, кой знае защо, смиг­на на Кучето Рин.

—  И какво правиш, ако не е тайна?

—  Ами нищо. Гризкам си кефали. С лимон и бяло вино.

Чиро отново смигна на Кучето и каза провлачено:

—  А не може ли и ние да опитаме от тия кефали?

—  Може, защо да не може. Това е най-лесната ра­бота!

—  Знаеш ли къде са нашите палатки?

—  Отде да знам.

—  Над Коренята — ще ги видиш.  Едната е ярко червена, в нея спят фемините.

—  Чух, че сте били в Аркутино? — казах с невинен глас.

—  Мислехме, но в последния момент се отказахме.

—  И къде бяхте досега?

—  Близо до Мичурин. Не беше лошо, но местните сили ни прогониха с камъни.  Заради тоя звяр, Софито. Та кога, казваш, ще ядем кефали?

—  Може би още утре.

—  Ще чакаме… Ако вземеш и някоя бутилчица, няма да ти се разсърдим. А, слушай! Що не се пре­местиш при нас? Има свободно място. Ти поне не хър­каш. Зарежи тоя кораб!

Насмалко да се трогна, но в тоя миг Чиро пак на­мигна на Кучето — за трети път. Хич не ми беше ясно защо го прави, може би ей тъй — за разнообразие, но фактът си е факт: страшно се ядосах, просто ми при­черня пред очите и за да не извърша някоя глупост, махнах с ръка и се отделих от тях; тръгнах с широки и твърди крачки към кораба. Знаех, че шушукат зад гърба ми и ми идеше внезапно да се обърна и да им се изплезя, но кой щеше да спечели от това? Пак те! Все едно да излезеш гол на площад „Славейков" в София... Чак когато се качих на пустия кораб, си спом­них, че преди да им кажа „чао", заявих важно и убе­дително:

—  За утре скарата да е готова, И по-голяма, ако е възможно!

И си спомних как ме гледаше Минехаха в тоя мо­мент. „Фукльо" — говореха очите й.

Разбира се, че фукльо! Обещавам кефали, а не мисля откъде ще ги взема. Удрял съм по нещичко с харпуна, но да нахраниш цяла тайфа?... „Акваланга!" — сетих се аз и малко ми просветна. Лягаш на дъното зад ня­коя скала и чакаш кефалът сам да застане на мушката. Но ако ме хванат, че ловувам с дихателен апарат, из­ключването е сигурно. Майната му! Важното е още утре да поставя нещо на скарата им, пък Чиро нека смига, Минехаха нека ми вика фукльо (Да, такъв съм, но има защо!) Остава още един въпрос: Къде, на кое място да ловувам? Апаратът е тежък, а и като го помъкнеш из града, всички ще видят — значи в за­лива, само там! Макар че в него кефалите се броят на пръсти и много-много не им приляга епитета „прасе­та". Е, ще се задоволим с това, което ни предлага обстановката. По-големи кефали — при Скарфаса. Хич и не мисля да се меря с него. Той е цар! Да тури ак­валанг на гърба си, ще избие всичко — жива риба няма да остане наоколо. За мене е важно утре да не се изложа!...

На другия ден нищо не улучих, но после ми провървя и месото на кефалите така се услади на моите хро­нически гладни приятели (парите си даваха за пиене главно), че те искаха всеки ден да им нося риба, по­срещаха ме с радостни викове и ми се отплащаха още и с това, че пръскаха славата ми на харпунер из два­та плажа — градския и на Харманите. Минехаха вече не ми викаше „фукльо" с очите си, държеше се с мене по-ласкаво отпреди, макар че с нищо не загатваше за оная близост, за която мечтаех с цялата си душа. Ни­що, и това ще дойде! Постепенно, неусетно — за да се разтвори един ден като водна лилия, посипана с прашец от нежност и чистота.

Излизах с акваланга през следобедната почивка, когато всички на кораба спяха дълбок сън, изтощени от занятията и развилнялото се слънце, което сякаш бързаше да си навакса за трите дни в затвора на об­лаците. Хитро вземах чий апарат, мислите? — тоя на Лала, само нейния. Имах предчувствието, че при ед­на проверка и разкрития тя ще ме защити, ще каже, че тя ми го е дала. Но изобщо никак не ми беше при­ятно да се промъквам като крадец до наредените един до друг апарати, приличащи на налягали жълти овци — и моите крайници плачеха за хладния чаршаф, потъ­нал и бледорозова сянка от спуснатото перденце. Ала какво да се прави — хората искаха кефали. Минехаха казваше, че никога не е яла тъй сладко, моята слава на кефалоубиец вече пълзеше извън пределите на Со­зопол н се пръскаше по целия юг — от Бургас до Ах­топол, по тоя пренаселен от нещастни харпунери южен бряг, който примамваше все нови и нови добре въоръ­жени жертви. Разбира се, никой не знаеше, че влизам с акваланг. (А едно е да пълзиш по повърхността па водата и като се гмурнеш, да трябва да излизаш след една минута най-много, друго е да си дишаш спокойно там долу, на дъното, в продължение на половин час, та и повече, докато рибата сама те намери!) Впрочем нищо чудно някои от тайфата и да се досещаха за апарата, но те имаха интерес да си мълчат, да не ме дразнят с подозрения и недомлъвки. Какъвто съм мнителен, няма начин да не се разсърдя и тогава — край на безплатната манджа, край и на бутилчиците, с кои­то заменяхме излишната риба. Защото… да, вече и то­ва правехме — даваш кефал, получаваш половинка коняк. Желаещи да се изфукат пред момичетата си — колкото щеш. („Заповядай, мила — най-сетне и на моята улица да грейне слънце". Снимка с харпуна и убитата риба; показна вечеря в ресторанта — всички да видят; нескончаеми разкази за това, как е станало рибоубийството.) Продавачи бяха Софито и Кучето Рин — тях най ги биваше за бизнес, а аз — героят, по мое собствено желание, оставах в дълбока сянка, като обяснявах странното си поведение — „Хайде стига сте дрънкали за тия кефали, писна ми!" — с вродена скромност и страх леваците да не научат местата ми… Това не са запазени периметри — казвах — и само ла ги надушат, ще се изтърсят с десетици — такава врява ще се вдигне във водата, такива плясъци и звънкания на стрели о подводните камъни, че кефалът ще търти чак в Турско — върви тогаз го гони, и вие ще си останете с пръст в устата!" Приятелите се съг­ласяваха със съображенията ми и млъкваха, но за из­вестно време — удоволствието от самото ядене на ке­фала отстъпва пред удоволствието другите да знаят, че си ял кефал. Ала приятелите умееха да обвиват приказките си в тайнственост, обичаха да пращат за зе­лен хайвер и в края на краищата никой от харпунерите не разбра къде са моите пасища; пък и да бяха разбрали — щяха да се разочароват след пет минути… Кефал в тия мазни треволяци?!.. ."

Беше ли ми съвестно, че грубо погазвам законите на подводната етика? Да! Успокоявах се с това, че ри­бата в морето никога няма да свърши — бомбаджиите не са я довършили, та харпуните ли? Морето е на всички — и на рибите, и на бомбаджиите, и на харпунерите, на всички, които искат да вземат нещо от не­го. Това му е голямото на морето, великото! И тия, дето създават закони, по-добре да не го закачат, да си гледат земята!...

С тези мисли изградих защитата си на комсомолското събрание. На никого не харесаха; капитан-лейтенант Милев ме прекъсна грубо:

—  Стига интелигентски брътвежи! Отговаряй ясно и точно; за какво ти бяха тия риби? Продаваше ли ги?

—  Не, подарявах ги.

—  На кого?

—  На една жена —  казах дръзко и метнах бърз поглед към Лала, главната виновница за този съд. Тя бе пребледняла.

—  Аз не вярвам — защити ме неочаквано наивният чичо Доктор. — Много добре го познавам. Той не се интересува от пари. Насищал е ловната си страст.

—  Но това е живо варварство! Това няма нищо об­що със спорта! — Капитан-лейтенантът не ме гледаше в лицето, беше му неудобно, срамуваше се за мене.

—  Наистина няма — съгласих се аз. — Рибата са­ма се нанизва на стрелата. Опитайте  и сами ще се убедите колко е лесно. Страшно се минавате, дето  не използувате аквалангите!  Нима не ви омръзнаха пър­жените кюфтета?...

Тежко мълчание посрещна тая тирада: черните, ка­фявите, сивите, зелените, сините очи се напълниха с еднакво силна непрощаваща враждебност.

Ликувах. Свободата беше близо. Още тая вечер ще се преместя в палатката, при приятелите си. Цял ден ще бъдем заедно с нея, от сутрин до вечер, а не като досега. Колко съм бил глупав — отдавна трябваше да го направя — нали затова бях мъчил баща си! Гла­сът на разума се мъчеше да ми подшушне: „Не бър­зай! Без апарата на гърба ти си нищо. Нямаш друг коз и ще загубиш играта. Ще се осъдиш на вечни по­дигравки, но аз бях зашеметен от мисълта, че мога да я видя само след няколко минути, и се обърнах с удвоена дързост към събранието:

— Да приключим, другари. Всичко е ясно. Такъв човек няма място на кораба!  Отрежете ми квитанция­та и да си вървя, че ме чака важна работа. За израз­ходвания кислород съм готов да заплатя.

—  Но ние с тебе може пак да се срещнем пръст капитанът. — В казармата!

—  Дай боже, дай боже! Вие сте ми симпатичен...

Събранието заръмжа. Аз се изчервих. Бях прека­лил. Хората на кораба не заслужаваха това. Отнася­ха се внимателно с мене, гледаха да не ме дразнят — бързо бяха схванали, че се дразня от нищо и никак­во. Те сякаш знаеха каква бъркотия цари в душата ми и правеха всичко по силите си да почувствувам, че се намирам в приятелска среда. Разбрах, че не мога да си отида така, без да се извиня и да помоля за прошка, но те изтълкуваха ставането ми от стола по друг на­чин — като нова наглост — и ръмженето се усили. Внезапно пред мен изникна най-ниският курсист — ед­но къдрокосо арменче с месест нос и маймунски ръце:

—  Ако ти цапна един — ще хвръкнеш! Пишлеме такова! — и замахна.

Свих се да посрещна удара, но такъв нямаше. Ръ­ката на арменчето бе замръзнала назад, във въздуха. Всички наскачаха.

—  Спокойно, другари! — изплаши се капитанът. — Сядайте по местата си. Спокойно! Събранието още не е свършило. Гаро, не очаквах това от тебе!. ..

Седнах и аз, отпуснах се като парцал на стола. На­ведох глава и повече не я вдигнах. Душеше ме мъка, мразех себе си, мразех и тях — мразех ги, защото ми отнеха възможността да им се извиня. Във възцари­лата се тишина, наситена с неловкост и от двете стра­ни, гласът на Лала прозвуча странно и чуждо:

—  Аз искам да узная защо той е вземал моя апарат?

Капитанът промърмори нещо, сякаш искаше да ка­же: „Това ли е сега най-важното", но махна с ръка и се обърна към мене, този път на „вие":

—  Не сте задължен да отговорите на този въпрос.

—  Не, аз искам да зная — настоя Лала.

—  Така се е случило бе, Лалче —  изпъшка  Док­тора.

—  Но той редовно е излизал  само с моя апарат. Защо?

Лалината упоритост ставаше подозрителна — по­гледите почнаха да се местят от нея към мене, и об­ратно.

Да кажа ли истината?

—  Вземах нейния апарат, защото е най-добър. Лала скочи на крака. Можех да си представя как святкат очите й.

—  Това не е вярно! Всички апарати са еднакви.

—  Е, може да си е внушил…— започна примири­телно Доктора, но бе срязан от жена си по такъв на­чин, че ми стана мъчно и за двамата.

—  Ти да мълчиш, когато аз говоря! Той трябва да даде обяснение.

Казах вече.                                                       

Чух тежкото й дишане. То сякаш ме приближаваше.

—  Съберете си вещите и да ви няма! — прошепна тя с такова озлобление, че ме побиха тръпки.

—  Добре, отивам си... Мога ли да си вървя? — обърнах се към капитана.

Той запали цигара и на свой ред наведе глава. Бе­ше забравил, че се намира на събрание. Прокара умо­рено ръка по редките си коси и въздъхна.

Сега си припомнете какво ви казах в самото начало — „Десет дена поред ходя с харпуна да бия кефали и ре­довно се връщам с празни ръце. Станал съм за пос­мешище на цялата тайфа. Вече всички са убедени, че рибите, които им носех по-рано, когато бях на кораба, са били купувани с пари от бомбаджиите."

Малко по-нататък, в неочакван пристъп на подоз­рение н ревност, аз разсъждавам на глас: „Да не би тя със Скарфаса?... Щял да бие кефали специално за пея. Защо специално?... Излиза, че те двамата вече... и кефалите в знак на благодарност за онова на пясъ­ка. От нея всичко може да се очаква, всичко!..."

Още по-нататък (ако има ръкопис, това ще бъде някъде към петдесетата страница), предаден на слад­ки фантазии, пай-сетне намерил изход от заплетеното положение, възкликвам: „Ето, че и други могат — не само Скарфаса!" И продължавам в същия дух: „Какво, кефали ли?... Имаме един приятел, сега той е в казармата:  отбива  редовната си служба — той какви кефали  стоварваше пред  нас — като лодки!... Я да му отидем на свиждане?!.. . И всички се вдигат по ни­кое време, качват се на влака, после се прехвърлят на теснолинейката...  и Минехаха е с тях, пуши нервно, никак не е сигурна, как ще я посрещна..."

И ето и първият дисонанс — пак в тия страници: „Чакай, ти търсеше възможност за истински подвиг, с който да запушиш устата, на всички, а това какъв под­виг ще бъде? Сто кефала да донесеш — все същото. Ще ги излапат набързо и ще забравят."

За по-голяма сила мръсното съмнение оставя зе­мята и се пропива с мистицизъм: „Само ще ти тежат! — изкиска се нещо и когато се обърнах, видях, че старата смокиня, столетницата, е предала богу дух с широко разперени, криви ръце."

След петнайсетина страници, не повече, съмнението почва  да  навлича  философски дрехи:   „Не  можеш да напълниш душата си с тоя лов, колкото и царски да е резултатът, защото вече си вкусил от чистото вино на истинския  рекорд и  знаеш, че от заместителите само глава боли, че всичко друго, което прилича на рекорд, но не е рекорд, бързо прекипява, не оставя трайни сле­ди у никого, най-малко у тебе самия... Може ли да слезеш  от  по-високия  връх на по-ниския и да твър­диш, че сега си по-близо до небето?.. . Така е, дълбо­ко в себе си аз съм за чистотата, класиката! — кога­то се хвърляш в борбата срещу времето и сантиметри­те,  като разчиташ единствено на чистата сила и чи­стото качество на мускулите, волята и мисълта, без да зависиш от средства, придадени отвън, макар и ос­троумно. Само тогава поставеният рекорд е истински рекорд. Такъв рекорд признавам аз, и това, струва ми се, важи за всички прояви на човешкия дух!..."

Ах, каква глупост направих! Що ми трябваше да разказвам на войника историята с шофьора ревнивец? И с каква страст само я предадох, как хитро изтъкнах героичния елемент в нея! Оживих я пред себе си, за да се ободря и прогоня смущаващите мисли, а се по­лучи точно обратното: сякаш бях бръкнал в гнездо на оси. Така ме нажилиха, че всичко се сля в една огром­на подутина, и цялата нелепост на предстоящото пред­приятие се изправи като Чомолумгма пред твърдата ми решимост да се сражавам като за рекорд. Но нека пак се върнем назад, да прелистим неизписаните стра­ници по обратния път и спрем на онова място, дето се казва: „Но щях ли да заложа всичко на едно съм­нително по всички линии предприятие, ако не ме чака­ше казарма само след един месец? Щях ли да се хвърля презглава в него?... Вие сте патили от жестокост­та на сроковете! Как се чувствувате, моля ви се, кога­то срокът наближи, а още нищо не сте свършили, и което е най-лошо — не знаете какво да правите? Мал­ко е да се каже, че главата пламва и настъпва пълна паника. Обхваща ви голямото, генералното съмнение: „Какво мога аз в действителност?" Тогава именно чо­век се лови и за сламката..."

—  Е, добре — това е сламка, зная, но може ли не­що друго да ми предложите? А? Тъй нещо като лодчица, сал, греда, тресчица? Не можете! Тогава оста­вете ме да си върша работата! Един глупак повече на тоя свят — в края на краищата това си остава за не­гова сметка, а вие, умните, разсъдливите, трезвите си вземете теляк, да ви свали кирта от телата!...

Да, отгатнахте — ободрявам се. Със злорадство — да! Ние с войника наближаваме мястото, дето трябва да се покажат Скарфаса и другарят му и аз искам да съм напълно подготвен. Пъдя думите и викам всичко, което може да ми помогне. Ето, като излязохме от тесния улей на пътя, спазвайки стария ред — аз от­пред, войникът на няколко крачки зад мене, — морето пак ни изненада, изскочи като човек, спотайвал се в храстите с единствената мисъл да стресне приходящия с нещо много приятно, и аз нарочно го видях още по-широко и велико (беше побеляло от светлината на слънцето) и си казах: „То е мое, защото само то ме разбира", — а за богатствата му си помислих: „Дава ми ги всичките, но при едно условие — винаги да бъда Колумб. Ще бъда!..."

—  Лягай!... —  и се метнах зад най-близкия храст със сърце в гърлото.

Войникът ме подмина, спря и се заозърта учудено. Зелената му фланелка бе прошарена от тъмни петна, пот се стичаше на вадички по страните му.

—  Клякай, говедо! — изсъсках иззад храста. — Ви­дяха ни!

Но той остана да стърчи и сякаш искаше да ми ка­же: „На всяка команда не се подчинявам. Имам си аз началници."

Скарфаса беше навил фамозните си панталони до под коленете и шляпаше бос по пясъка с такава крач­ка, че оня черничкият, подсмърчащият, трябваше да подтичва, за да върви редом с него. Носеха само един харпун. В могъщата ръка на спасителя тръбестото оръ­жие изглеждаше като дрянова пръчица. Бързаха. Лъв­ската грива бе бухнала и процеждаше светлината — като че ли Скарфаса имаше ореол около главата си.

—  Разбери бе, човече, ще ни видят! Хвърли поне харпуна на земята! Не стой като пън!

—  Кой ще ни види? — запита войникът.

—  После ще ти обясня. Ония там, двамата. Най-сетне той се подчини и приседна на петите си в една долчинка на няколко метра пред моя храст. Гърбът му не беше много широк, нито мускулест, но създаваше впечатлението, че е натъпкан с яки кости; от­зад на гащетата, от кръста надолу, се спускаше тъмен триъгълник. „Поти се, звярът му със звяр, като баскетболист!..."

—  Аз съм човек, а не говедо! — обади се неочаква­но войникът и прибави тихо, със закана: — Туй си го запишете на челото!

Бях премного възбуден от срещата със Скарфаса за да му се разсърдя.

—  Извинявай! Не вложих нищо. Моментът беше та­къв. Скарфаса  не е глупав, схване  ли, че вървим по петите му, ще ни набута в някой залив, дето няма нищо. Трябва да ги издебнем. Влязат ли във водата, влизам и аз. Само тогава!

—  Не разбирам...

—  След малко ще ти стане ясно.                            

—  Кой е тоя Скарфас?

—  Как, ти не знаеш кой е Скарфаса?!

—  За пръв път чувам това име.

—  Невъзможно! Откога си тук?

—  От една седмица.

—  И не си чувал за Скарфаса?!

—  Той... българин ли е?

—  Българин, българин, но я не ме баламосвай! Който дойде в Созопол, още в първия ден научава за Скарфаса. Ти ли ще правиш изключение! Скарфаса, Скарфаса — това е на всяка крачка...

Войникът сви правите си рамене и повтори упорито:

—  Аз пък не съм чувал.

—  А бе ти ходиш ли на плажа! — ядосах се аз. — Или искаш да кажеш, че никога не си минавал покрай кулата на спасителите — лежиш си на пясъка и не мърдаш!

Той не отговори. Гледаше пред себе си в изгорялата трева и сякаш броеше стръкчетата.

— Ами парада на жените пред кулата? И това ли не си забелязал!... За кого, мислиш, се кълчат?... Не, ти наистина си рядка птица? Прощавай, че ти го каз­вам…

Скарфаса и оня дребничкият, подсмърчащият, бяха се отдалечили на порядъчно разстояние. Спокойно мо­жехме да се изправим и да тръгнем подире им, но за по-голяма сигурност предпочетох да почакаме още мал­ко — докато се превърнем в невинни курортисти и за орловия поглед на Скарфаса.

—  Сам ли си в Созопол?

—  Не съм сам. С майка и тате... — Погледът ми то  окуражи.  —  Получих писмото един ден преди да ми дадат отпуската и потеглих за насам. В село изоб­що не съм ходил.

—  Значи вашите са тук на курорт?

—  Нещо такова — посмути се той, схванал скри­тата ми усмивка. — ТКЗ-то е опънало няколко палат­ки до градския плаж. Нямало си е друга работа...

—  Твоето село трябва да е богато, щом ви води на море?

—  А, богато! От що? Царевицата пари не дава.

—  Ама ти е мъчно за село, признай! Все си имаш някоя. Тя те е чакала, горкичката, а ти — на море. Браво!

— Хе- хе.

Всъщност той не ме интересуваше. Дрънках, за да потуша надигащата се предстартова треска. Твърде ра­но беше за нея: съществуваше опасност да ме изпепе­ли, преди самото състезание да е започнало — и във водата да вляза не плувец, а дрипа. А ако съхраня огъня й, нервната й тръпка на арабски кон, тя ще уд­вои силите и волята ми. Ето защо щях да си дрънкам в тоя дух независимо от войника, ако най-неочаквано Скарфаса и оня черничкият не се бяха отбили от пъ­тя, за да хванат една пътечка, която водеше право към Високите скали.

... Не, тук има някаква грешка! Кефал в тия дъл­боки води?! За попчета ли са тръгнали?..."

Но Скарфаса крачеше сигурно, оня, дребничкият подтичваше като паленце след него; във фигурите и на двамата имаше нетърпение и устрем напред, към водата — и само който не е държал пушка или въдица в ръка, не може да разбере какво означава това. Из­правих се. Нервната тръпка ме люлееше целия. Мо­рето преливаше от риба.

—  Слушай — казах на войника, — искам да те пре­дупредя за Скарфаса. При нужда само аз ще говоря с него. После да не речеш — не съм знаел!

—  Ама вие какво толкова? — изсумтя той.

—  Това, че го дебна да разбера къде бие кефалите. Мислиш ли, че ще се зарадва, като цъфна с харпуна в неговите води? Аз не мисля...

—  Как го казахте само — неговите. Морето да не му е бащиния на тоя ваш Скарфас?

—  Може и да е... По-добре не разсъждавай! Ядо­саме ли го, ще ни тури по един шут отзад и край на лова. Но той е способен и на царски жестове. Държим ли се прилично, с нужното уважение и прочее, той мо­же да се трогне и сам да ни заведе, та после да се чудим как да отнесем рибата. Пък за мен е много важно тоя път да се върна с риба, разбираш ли? От съдбоносна важност! Цял век съм чакал тоя момент и да го изпусна от глупост — не, по-добре да се удавя!

—  Добре де, няма да се обаждам — засмя се вой­никът. — Ще си мълча, значи. Аз този ваш Скарфас нито го знам, нито искам да го зная! Таквиз хали ги има и по нашия край...

И поехме по пътя в стария ред — аз отпред, той зад мене. Мирисът на морето ме влудяваше.

Пясъкът стана по-плитък, наближавахме леко изгърбена поляна, обрасла с висока остра трева. Високите скали започваха зад нея. Те не излизаха от ума ми… „Кефалът не пасе в дълбокото” — казваха книгите; а главният спасител нищо не казваше, но беше тук, а не другаде. Сто пъти най-малко съм минавал покрай тия места, но никога не съм проверявал водите им. За­що? Вярвах на книгите, вярвах на хората, на веднъж приетото и установеното. Но така големи удари не се правят. Отъпканите пътеки са за тълпите, за стотинкаджиите. Големите удари стават там, където никой не очаква. Вървиш ли по отъпкалите пътеки, в най-добрия случай да се наведеш за някое скъсано левче — а мен левчета не ми трябват, аз искам Великия Могол!

Внезапно глух тътен разтърси тишината. Сякаш ня­кой отгоре, от самите небеса, бе изтървал дюшека си.

Тътенът не се повтори, но от морето повея мърт­вешки хлад и слънцето се скри.

—  Чу ли нещо?

—  Чух. Взрив.

Войникът засенчи очите си. Гледаше по посока на «скалите.

—  Отде пък разбра, че е взрив? — разтреперех се. — Нали държиш пушка, все на туй те избива.

—  Взрив е. Бомба.

Как го мразех в тоя момент! Втурнах се към ска­лите, без да избирам пътя.

Широката поляна взехме на един дъх, но трябваше да спрем пред непроходимо препятствие. Гъстият плет бе поставен тук сякаш нарочно; морето прозираше през него едва-едва, много синьо, но мъртво, и празно. Никакъв шум. Светът продължаваше да помръква. Въздухът бе пълен с бълхи от дюшека. Изподран от тръните, с пресъхнала уста, тичах наляво и се връщах, поемах вдясно и пак се връщах, засилвах се да  прескоча плета, но в последния миг спирах обезкуражен — все едно да прескочиш Китайската стена. Войникът бе клекнал пред една заешка пролука и я разтваряше търпеливо, като чупеше една по една жилавите, бодливи клонки. Ръцете му се накървавиха, коравото му рамо лъщеше от потта. Беше едновременно трогателен и противен. Поисках да му благодаря, но нещо бе стиснало здраво гърлото ми. Провряхме се през дупката по ко­рем, като гущери. Първо аз, после той. Пред нас зей­на пропаст. Водата долу имаше тъмносин сапфирен цвят. Дъно не се виждаше. Ни знак, ни помен от Скар­фаса и другаря му. Главата ми се завъртя, стори ми се, че сънувам.

—  Чу ли добре? Какво чу?

Войникът не отговори. Гледаше в пропастта с очи­те на самоубиец. Беше пребледнял.

Тръгнах по самия ръб към едни хаотично накамарени скали, нацвъкани от чайките с неизличими бели петънца. Не познавах местността, но по профила ли­чеше, че точно под тия  канари ще открия площадки и надвиснали над морето козирки, удобни както за ско­кове във водата, така и за хвърляне на бомби. От другата страна, вдясно, ръбът бе по-широк — двамина спокойно можеха да вървят по него ръка за ръка, — но той се спускаше към широк и плитък залив. Боже мой, дано не е вярно! Бомбата е хвърлил някой друг и сега Скарфаса го е пипнал за яката: „Морето ще мърсиш, живота ще погубваш!" Бой до посиняване... Приближавам се незабелязано, чакам Скарфаса да свърши; после му предлагам да идем на друго място — и двамата влизаме в морето с харпуните, ставаме най-страшната харпунерска двойка в света!  (Първият стре­ля, но не улучва. Сащисаната риба се устремява пра­во към  маската  на втория и се нанизва  на стрелата му като мекица.) Чудна, чудна двойка ще бъдем със Скарфаса, само това да не е истина!...

Открих, че съм сам едва когато под краката ми се сринаха камъни и извиках: „Пази се!" Войникът ня­маше от какво да се пази, защото бе останал до дуп­ката, през която се провряхме. Местеше се виновно от крак на крак, почесваше се по голата бабунеста глава и ту поглеждаше към мен, ту към пропастта.

—  Идваш или не идваш?

—  Не мога.

—  Как тъй не  можеш?  Няма  нищо  страшно.

—  Не, но щом погледна, свят ми се завива.

—  Глупости! Тръгвай, няма да те чакам. Войникът прекрачи несигурно и тръгна като по въ­же, олюлявайки се.

—  Свят ми се завива. Ще падна.

—  Няма да паднеш, сине. Не гледай встрани.

—  Не гледай, ами все натам гледам.

Той хапеше устни, лицето му бе изкривено, от бра­дата му капеше пот. (Това, което за едни е лесно и не представлява изобщо въпрос, за други се превръща в жива мъка и върховно напрежение на волята.)

—  Край, проходи! Честито, честито. Хайде, още мал­ко, маминото, още няколко крачки и мама ще му даде бонбонче.

(Да, превъзхождам го, но дали във всичко? Физическият страх не ми е познат, в това отношение съм добър син на своето време, което лети по аутобани с 200 километра в час, пробива космоса с ракети, пре­карва в тъмни пещери с дни и седмици; но съществува и друг страх, много по-страшен, с него как се справям?)

—  Така, така. Напредваш. . .

(Той понесе сума обиди от мен, някои съвсем гру­би, но не си отиде, а пък аз щях да си обърна гърба още при първата, вътрешно разплакан и ужасно по­тиснат. Ето разликата!)

—  Защо спря? Да дойда ли да ти помогна?

—  Не мога.  Връщам  се. — Той се обърна кръгом със затворени очи, падна на колене и запълзя обрат­но с двойно по-голяма бързина.

—  Напълни ли гащите?.. .

(Да, той е зареден с по-голяма вътрешна сила. Щом нещо му трябва, събира себе си в юмрук и търпи, тър­пи... Такива са повечето от хората. И обикновено та­кива печелят в живота, а не хленчовците.)

—  Пусни харпуна на земята! Ще се върна да си го взема... Ей, чуваш ли, остави харпуна!

Но войникът не чуваше. . . Беше зает само с това, как по-бързо да пропълзи до безопасното място. Все пак внимаваше харпунът да не докосва земята, но ла­стиците се влачеха и телът стържеше ронливата ска­ла. Подметката на лявата му гуменка бе пробита на две места. Триъгълникът на зелените му туристически гащета изглеждаше още по-тъмен. Той стъпи на крака чак когато стигна до пролуката в трънака. Отдъхна си и щракна с пръсти. „Голям страх брах!" Възвърна се и гласът му:

—  Да ви почакам тук, а?

—  Чакай, като си нямаш друга работа.

—  Но ония може да са там? — посочи с глава към плиткия залив.

—  Може да са, а може и да не са. Подай харпу­на!... Не, нека остане при тебе, сега не ми трябва. Но да не вземеш да опъваш ластиците, да го зареждаш! Това не е за пеленаци. Не ми се иска после да те видя набучен на шиш.

—  Е, на шиш... Бъдете спокойни. Няма.

—  И ако забележиш нещо, викай!

—  Добре.                                             

Притичах до първата голяма скала и пъргаво се покатерих на самия й връх. От двете страни — бездни. Тая вляво беше зинала като тесен, бездънен гроб; по отвесните й, вечно влажни стени нямаше никаква ра­стителност. Знаех, че оня с голата глава ме наблюда­ва: надвесих се над страшния процеп, люлеейки без­грижно сака; нещо повече — вдигнах крак и се по­чесах с него по другия. Отдолу извираше смрадлива хлад. Водата бе тинясала, по повърхността й се пре­плитаха ръждясали саби. Ако във всичко бях тъй дързък и смел?! Ако можех да свия крак като фламинго ти да стоя неподвижен и свръхспокоен, когато цялата човешка почва се люлее? Плъзнах се по скалата и стъпих сякаш на луната — тъй диво и пустинно бе всичко наоколо. Слънцето грееше червено. Морето не се виждаше. Белите камъни излъчваха суха топлина. Бях сам.

— Е, и какво стана после? Намери ли Скарфаса? Той ли бе хвърлил бомбата?

—  Бомба? Аз още не знаех, че е бомба. Гръмне не­що и веднага — бомба!

—  Значи взривът е бил от нещо друго?

—  Не, от бомба беше — каза момъкът с шарената кърпа на врата.

—  Представям си гнева и отчаянието ти. Всичко рухва в един миг.

Момъкът ме изгледа с невиждащи очи и почна да нарежда като от поменик:

—  Мръсни бомбаджии! Рунтав палячо! Гнила мушмуло! Още ли ще ми се фукаш, татуиран лъве, жалък любовнико!... По шест на едно излизане, а? По шест!... Сега аз ще разтръбя навред, цял свят да научи какви ги уйдурдисваш, как добиваш славата си. Скъпо, мно­го скъпо ще ми платиш за пътя, дето го бих с пияна глава, за лъскавите бръмбари в тая глава! Да пукна, ако утре всички не те сочат с пръст: „Ето го мошени­ка   на   дребно, оскубания морски лъв, вижте го!" И твоето падане ще бъде много по-страшно, тъй като славата ти си я имаш, а пък за моя неосъществен ре­корд никой не знае — аз ще падам от височините без публика, без свидетели. Играта свърши, губим и два­мата, но ти губиш повече...

—  А като се сетя какви чудесии разправяше за не­го! Син на слънцето, морето и вятъра; заченат е в мо­мент на непреодолима, но чиста страст, обхванала всички стихии...

—  Точно това не съм казвал — понамръщи се момъ­кът с шарената кърпа.

—  Все едно, казвал си други работи, не ме карай да ти ги припомня! Първо трябваше  да го попиташ дали е съгласен, а после да го възвисяваш. Той не е виновен, че не е това, което си искал да бъде.

—  Но Скарфаса си е цар, вие ще видите... Просто предадох част от ругатните и заканите си там, на ска­лите — когато ги видях двамата с черничкия да лежат на брега, впрочем само Скарфаса лежеше и си смуче­ше  сладко-сладко  цигарата, а оня дребничкият,   подсмърчащият, бучеше със стрелата на неупотребявания харпун мъртвите риби в главите, нагласяваше ги да изглеждат прилично пред властта и наивниците. По-жалка гледка от тая едва ли можете да си представи­те! Добре, че не беше само това, добре, че подир туй се случиха някои неща...

Момъкът с шарената кърпа на врата притвори очи и се помъчи да съживи най-хубавите моменти; беше му омръзнало да се занимава с черни слънца и пустини вътре и вън.

Но досега разказът беше сравнително строен, как­то трябва да бъде всеки добър разказ — и защо да го разваляме със скокове? Не му помогнах. Нямах пра­во. Уморени сме, нетърпеливи, спи ни се, отдавна меч­таем да сложим точка, край, по каква точка ще бъде тя, ако стигнем до нея по празните стъпала на много­точията? Някоя муха си е играла на високи чувства...

Неясната усмивка се свлече от изпръхналото му лице; той ме погледна с разбиране, но изпъшка от до­сада. Продължи сухо:

—  Нали бях заръчал на войника да ме повика, ако забележи нещо? Още не бях слязъл до морето и той се разкрещя. Върнах се. Открих го малко по-надолу от дупката в плета да се спотайва зад купчина ръбести камъни.

—  Ето ги! Преди малко се измъкнаха от морето, Същите двама, дето вървяха пред нас...

Зърнах някакви дрехи, хвърлени небрежно на  камъните. До тях — новия харпун на Скарфаса. После очите ми се напълниха със сребристи светлинни от ри­бата, наблъскана в една голяма мрежа. Тогава имен­но изригнах ругатните, ама те бяха още по-страшни, не са за пред всички! Войникът се изплаши да не съм от­качил и отстъпи на прилично разстояние.

—  Ти си виновен, само ти!  — нахвърлих се върху него. — Знаех си, че така ще стане...

—  Ама какво е станало?

—  И питаш отгоре на всичко! Стрелата ръждясала, спусъкът не хваща — трябваше още нещо да измислиш!

—  А не е ли ръждясала? — опъна се той изчервен.

—  Ръждясва от такива като тебе! Сега там няма кьорава риба, разбра ли? Убиваш ме с тъпите си въп­роси…

Седнах върху един камък и почнах да се сливам с него. Бих могъл да мисля за много неща — и за весе­лата двойна игра, в която въвлякох и Скарфаса — качваш се и в същото време падаш; и за малкия ужас на връщането с празни ръце, и за големия — с пусто, изсмукано сърце; и за Минехаха, как вече няма с как­во да изляза пред нея; и за казармата, дето ще ме на­лапа вкусно и без подвиг, като просто бобено зърно, за да ме изхвърли след сто, хиляда години, смлян на каша — бих могъл, но слава богу не мислех за нищо, и така ми беше добре да си знам, че съм бездушен ка­мък, побит ей тук на, близо до морето и безкрайно далече от морето, все едно на земята или на луната.

—  Какво ви стана? Да не ви удари слънцето? — питаше загрижен войникът,  надвесен над главата ми, и сякаш ме инжектираше със земните трели на гла­са си.

—  Нищо ми няма — бранех се вяло. — Остави ме.

—  Морето — ей го де е. Като се натопите, ще ви мине. Хайде, вдигайте се!

—  Върви сам, за мен се не грижи.

—  Торбата. Ще я изпразня и ще ида за вода.

—  Солена вода ли ще ми даваш да пия?

—  Не, ще полея главата ви. И мойта пари, значи.

—  Ама нали ти казах, че нищо ми няма? Остави ме на спокойствие.

Той се повъртя насам-натам — сянката му се премяташе малка и крива в сплесканите гуменки — и пак се върна при мене. Вече не се криеше от ония долу.

Какво ще правим сега?

— Какво искаш да правиш?                       

— Няма ли да ловим риба?

— Харпунът е на твое разположение.

— Интересен човек сте, значи. Все се занасяте. Питам ви сериозно.

— И аз сериозно ти отговарям —  тук  вече  няма кьорава риба, Скарфаса я е избил всичката...

— Хе-хе.

— Весело ти е, а?. .. Морето не е само тоя гьол — и това ли искаш да ми кажеш?

— Ще сляза при тях — рече колебливо войникът. — Искам да видя рибите.

Дадох му път с ръка:

— Върви, много е интересно.

Той се помая още малко, попоглеждайки ме с по­кана; после остави внимателно харпуна на земята, пусна го тъй, сякаш тръбата бе от стъкло, почеса се по голата глава и запристъпя предпазливо по ръба с широко разперени ръце, разпънат на кръст, без да има кръст.

— Внимавай! — обадих се злобничко. — Ако паднеш долу, няма кой да събира  кокалите ти. И гледай да не ядосаш с нещо Скарфаса, че много те бива за та­кива работи...

— Вие няма ли да дойдете?

— Не, аз съм пас, пълен пас

Но само след минута камъкът, върху който седях, из­губи притегателната си мощ и зарадваният   войник трябваше да се поотмести, за да въдворим стария ред — аз отпред, той зад мене. Бях го настигнал само с ня­колко скока, тласкан в гърба от проста, но спасител­на мисъл: „Защо пък Скарфаса да я е обрал всичката? Все някое парче е останало да се белее на дъното; а ако е влязъл в морето да събира рибата без маска на лицето, нищо чудно да открия още едно парче, две парчета... четири."

Високият ръб бе свършил; спуснахме се по стръм­на ронлива пътечка, лъкатушеща между назъбени скални отломъци с цвят на стар марципан. Кичури ост­ра сива трева стърчаха неподвижно тук-там. Сега вой­никът ме следваше по петите, горещият му дъх бли­жеше врата ми, гуменките му плющяха тъй, сякаш ня­кой набиваше сурови пражоли със сатър. В моята въз­буда също имаше нещо лакомо и ненаситно п аз мал­ко се срамувах от себе си — не това исках, бог ми е свидетел!, — но не беше време за умувания и прочее — морето изглеждаше натъпкано с мъртва ри­ба — спусни се на дъното и прибирай! (После я префасонирваш със стрелата на харпуна, както прави оня черничкият, и никой няма да разбере, че не си брал крушите от дървото.)

Двамата долу още не бяха ни забелязали. Скарфа­са дремеше връз височка гладка скала, кръстосал ръ­це под мократа си грива; оня, дребничкият, не можеше да се нагледа на богатството си — среброто на рибите заслепяваше очите му, устните му мърдаха, бях сигу­рен, че ги брои; клечеше до тях като премръзнала мършава котка и от посинелия му нос капеше вода. Да имаше, да нямаше петнайсетина парчета — до­ста дребни, за да бъдат кефали; навярно — платирини. (Нищо, и на това сме благодарни!) Дали да ги предупредя за нашето пристигане? Изтърсваме се ка­то гръм от ясно небе...

Заливчето бързо растеше в очите ни и приемаше бъбрековидна форма; на дъното му искряха едри обли камъни, обложени със светлозелена плесен. Цялото дъно бе покрито с такива камъни, притискаха се като сладки в тепсия; никъде не тъмнееше дълбока вода, въпросът за мястото на действието оставаше открит и заедно с него изникваше още един въпрос: „Рибата умира ли от взрива, или само се зашеметява?" Ако е вярно първото, няма да бързам. Ще почакам бракониерите да си вдигнат чуковете и чак тогава ще вляза в морето, на спокойствие. Но може би истината е ня­къде по средата?... Най-после черничкият повдигна глава нагоре. Страхът го вцепени: изведнъж престана да трепери и подсмърча, не дишаше и не мигаше, са­мо непослушната чешмичка на лицето му потече ся­каш по-силно. Ала той се съвзе сравнително бързо и инстинктът за самосъхранение му подсказа най-вер­ния ход — пипна харпуна и се ухили гордо, сиреч с това сме ги ударили, да не си помислите нещо друго. Устните му мръднаха предупреждаващо. Друг да бе­ше, щеше най-малкото да се извие към нас, но Скарфаса прие факта с лъвско спокойствие и безразличие. Без да промени позата си, както си лежеше по гръб с изопнати нозе, широко разкрачен, той вирна брадата си назад и носът му се очерта суров и масивен като вдадена в морето суша при залез слънце. Толкова. Вед­нага разбра, че не сме опасни.

— Добър ден — казах аз живо, възлагайки на гласа си главно да изрази възхищението ми от невиждания улов.

Скарфаса не реагира с нищо, но оня дребничкият, подсмърчащият, ни заопипва недоверчиво със зачерве­ните си зли цепки, през които наблюдаваше и преце­няваше света, и отвърна на поздрава ми с неясна сме­сица от ръмжене и скимтене, която можеше да озна­чава както „добър ден", така и „пръждосвайте се" — по-вероятно второто. Той още клечеше до подредената по големина риба и гледаше да я затули от погледа ни с мършавото си телце. По ръцете му съхнеше кръв; една люспа се бе залепила на палеца му, върху чер­ния изкорубен нокът.

—  Как става тая работа?  — запита  войникът,  со­чейки потъмняващата риба.

—  Как ги ловим ли? — отвори едното си око лъвът, като примижаваше с другото.  — С американски мре­жи. Имаш ли пари?

—  Нямам. Защо?

—  Тогава не си интересен. — И тежкият клепач се спусна; но само след миг двете очи на Скарфаса се разшириха,  пълни с весело любопитство: — Я   па тоя… — Навярно бе забелязал шахматната дъска на главата му.

Войникът се наведе над рибите.

—  Бива ви! Все едно че сте ги ударили с това, а?...

—  Какво искаш ти бре! — кипна  отведнъж дреб­ничкият и мръсният му пръст разсече въздуха: — Ай-де, друм да ви няма!

—  Остави ги, не пречат — Скарфаса се прозина широко.

Едва забележим белег се спускаше покрай носа му и се изгубваше в леко повдигнатия десен ъгъл на тесните безцветни устни. В мокрите жълто-кафяви гори под двете му мишници и на могъщата гръд, татуирана със сирени и котви, се блъскаха безброй черни муши­ци. Той или не ги усещаше благодарение на загрубя­лата си от вятъра, слънцето и солената вода кожа, или бе решил да не им обръща внимание — нека си ша­ват там, додето се изтощят до смърт. Той не си раз­валяше кефа и спокойствието току-така, от дребни неща.

Далече наляво, в мерата на каменната пустиня, от която ме измъкнаха виковете на войника, няколко ко­зирки хвърляха сенките си над морето. На една от тези скали е бил запален фитилът, но на коя? Време­то лети, зашеметените от детонацията риби се опра­вят една по една и бързат да се скрият в тайнствените дълбочини, а аз още се туткам, още не съм попитал Скарфаса за точното място, срамувам се някак да го заговоря за това; по-лесно бих отворил дума за фамозните му панталони: „Помни ли какъв цвят са има­ли, когато ги е правил?"

Не, никой няма такива панталони. Повярвайте ми! Ако някога се сетят да открият музей на барабата, те безспорно ще бъдат един от най-интересните експонати и влюбените в морето хора ще се събират на тълпи край коравите им като кюнци крачоли. Гледам ги, стаил дъх, и си мисля: Колко ли рибя кръв и машин­но масло са попили? Сигурно с кила! Тия мътни от­блясъци, що нашепват за безброй похождения — от набитите в тъканта им стари и нови рибешки люспи ли са или от пленените женски погледи? Всичко бих дал да ги понося час-два! Да мина бавно покрай „Па­метника на културата" с навити до средата на прас­ците крачоли, както ги носи Скарфаса (да не скриват великолепните му мускули), пък сетне нека ме обесят публично на камбанарията на „Александър Невски"!... Разнищени са на джобовете, сякаш хищни риби са ги ръфали, с наслагвани една върху друга кръпки, при­шити с рибарски канап; мрях си да видя отблизо и търкалото на задника (разправят, че било от кожа на акула), но как да му кажа „Скарфасе, обърни се?"... Войникът бе изнамерил отнякъде някаква пръчица н шибаше с нея по напечените камъни: фрас, фрас — на равни интервали и с еднаква сила. Съсипва ме! Това не му е зоологическата градина; тук лъвът не е затворен в клетка с дебели железа, та да навираш безнаказано пръчката си в потреперващите му ноздри.

— Ще ти счупя пръчката в гърба! — разписка се угодливо подсмърчащият чакал. — Ходиш ми по нер­вите. . . Какво искат тия бе? Защо не си отиват? Кон­ски мухи!

Скарфаса бавно, по йогийски, напълни косматите си гърди с въздух и преви крак в коляното;  през об­разувалата се арка морето посиня като синка и се приближи. Загледа ни с присвити очи:

—  Ама вие още ли сте тук?!... Стана тихо.

Но само след секунда-две — не повече — войникът пак размаха пръчката и — фрас, фрас, фрас — с вече упражнена ръка и още по-упорито. Изтръпнах. Как да обясня, че го прави от глупост?

—  Скарфасе, може ли да вляза. — А?

—  Ще ми разрешиш ли? Много те моля! Най-после спасителят отлепи погледа си от войника:

—  Какво да ти разреша?

—  Да вляза. За малко.

—  Що мен питаш? За рая — свети Петър.

—  В морето, Скарфасе. Да си опитам късмета.

—  Тук не съм по служба.

—  То е бош лаф работа, щом ти си събирал риба­та, но...

Той ме изгледа накриво.

—  Тоя левак знае ли? — посочи с очи войника. — Като го  гледам — ютия. После да не ви мъкна като чували?

—  Няма, няма... — Наведох се към Скарфаса, ста­нах  Исак от  „Иванко" на Друмева   (в  девети  клас я играхме тази пиеса): — За него не отговарям. Случайно е с мене. — Гласът ми премина в шепот: — Той е мал­ко така, не му обръщай внимание.

Белегът покрай носа на Скарфаса шавна и се скъси:

—  А ти не си ли „малко така"? Какво ли искаше да каже?

Скарфаса махна великодушно с ръка по посока на морето:

—  Карай. Може пък да вземеш нещо.

От бързане заподскачах на един крак, ловейки се със свободната си ръка в невидими перила. Прокле­тият крачол пращеше по шевовете, но не искаше да излезе — беше се впил в босата ми пета като вълча капан.

— По-полека. Ще се пребиеш — каза добродушно Скарфаса, но в малките му сиви очи засвяткаха през­рителни и високомерни точици, и разгорещената ми от притеснението кожа още повече пламна, сякаш някой я обливаше с вряла вода.

Войникът бе спрял да шиба с пръчицата и ме гле­даше като ординарец, който очаква бързи заповеди; в неспокойните погледи на оня черничкия, подсмърчащия, четях: Тая, дето  си я намислил, не фела, но най-зле ми действуваше това тънко подсмиване на Скар­фаса; то спускаше преграда между нас двамата, то ни отдалечаваше един от друг на звездно разстояние, то ми се подиграваше снизходително. Ядосах се. Ама как само се ядосах! За какво се мисли той? За нещо повече? Бързам, защото няма как да не бързам! Какво му е повечето? — че е хвърлил бомба, пък аз — наго­тово. Но не е ли все същото? Всички гледат резулта­та,  никой не те пита „как". Точно така беше, когато излизах на лов с акваланга. Посрещаха ме с  „бурни ръкопляскания и ставане на крака". Така ще бъде и сега — стовари им кефал пък ако ще и от ноктите на побеснели котки да си го издърпвал... Изведнъж тру­повете на лъскавите бръмбари в главата ми се разшаваха: „Та аз няма да се радвам дори да напълня до­горе сака с риба! Естествено ще бъда доволен, но в никакъв случай горд и истински щастлив.  Когато излизах с акваланга, все пак вършех нещо: криех се, дебнех, вземах на мушка, стрелях, догонвах прониза­ния кефал по връвта на харпуна, борех се с него, пръ­стите ми се окървавяваха от рукналата през хрилете му студена кръв — затова имах лице да се явя пред приятелите и не ми беше чак толкоз неловко от хвал­бите им. А сега — със сведено, кажи-речи, до нулата лично участие, със съмнителната превъзбуда на мародерите, що сноват приведени из притихналото бойно поле и пребъркват мокрите джобове на убитите, — сега положително ще се издам още щом изсипя рибата пред краката им. Тъкмо тази липса на радост и закон­на гордост ще ме издаде..."

—  Маани тоягата, само ще ти  пречи — посъветва ме Скарфаса, като видя, че зареждам харпуна.

Пуснах ластиците и извадих шнорхела от устата си. Той щръкна пред нея малко встрани като портати­вен микрофон, но от това гласът ми не спечели: излезе тих и несигурен.

—  Знам, че ще ми пречи — смънках аз, — но ако ви­дя нещо на дъното, по-лесно ще го достигна.

Скарфаса подаде ухо с преднамерена живост.

—  Молим?

—  Казвам, че ще ми бъде по-лесно.

—  Аха. Карай тогава… Търси между камъните...

„Но между кои? Къде по-точно?" Замълчах си. Ня­ма да го моля! Вместо да ме насочи — всеизвестни истини. Мерси! (От мнителност и през ум не ми мина, че той прескача това, защото си мисли, че съм видял взрива.)

—  Леле, че е страшен! — прободе ме с мръсния си пръст дребничкият. — Дръж се, рибо, ида! — И заигра ситна ръченица около своето сребърно богатство.

Не знам как съм изглеждал с жабешките перки на краката, ножа и примката на кръста, маската върху лицето и готовия за стрелба харпун, но войникът бе зяп­нал в мене със страхопочитание и когато тръгнах заднишком във водата, както се върви с плавници, чух го! да казва:                                        

—  На слука.                                 

Само това ми липсваше!

Водата беше топла като чай. Покри глезените ми и спря да се изкачва.

Скоро разбрах, че тук, в тая подводна тепсия, препълнена с каменни бухти, класическият начин за вли­зане в морето с плавници на краката може да ми стру­ва я пукната глава, я навехната става, но хич и не мислех да се откажа от рачешкото си придвижване: исках да покажа на ония отвън, че хиленията им не ме засягат.

От сляпото блъскане в облите камънаци петите ми се набиха; редовно ту едната, ту другата стъпваше вър­ху най-хлъзгавото нещо на света или се заклещваше в някоя дупка между два камъка и аз се олюлявах като пиян, за да запазя равновесие. Представях си как­во лудо веселие ще настъпи на брега, ако цамбурна по гръб и навиря перки към небето — стисках зъби и си повтарях: „Още малко!" „Още малко!"; ала намазаната с масло тепсия сякаш нямаше край и в края на краища­та пак се обърнах с лице към морето: запристьпвах на­пред, като вадех високо плавниците над водата, и пър­вата минута много доволен, че вече няма да гледам из­роденото си отражение и ухилените лица на двамата бракониери... „Не, и така не върви! Мине не мине мину­та — цап. Ще стигна дълбокото на куково лято." Без много да му мисля, приклекнах и внимателно, но с устрем се плъзнах по самата повърхност на водата.

Направих го знаменито! Първото ми постижение в тоя зле започнал ден! Облите камъни тръгнаха като по конвейер на милиметри под маската, приветливо ус­михнати със златните си зъби; светлозелените им ко­жухчета посрещаха и изпращаха голите ми гърди с кадифена милувка и закачливо гъделичкане. Държах краката си изопнати, не ги прегъвах в коленете, дви­жех само стъпалата си — едва, едва — и перките ра­ботеха безшумно, носех се бързо напред подобно на гигантска риба — това усещане за скорост беше неза­бравимо! — и жалко, че няма такава спортна дисцип­лина: стартиране в плитка вода — с основание щях да претендирам.. .

Зърнах тревното попче, когато бях тъй близо, че само да протегна ръка… то отскочи като ужилено, но толкова му бе страхът на това създанийце: спря на няколко сантиметра, просто залепна о дъното, поч­ти невидимо в зелената си пижамка на райета; хрилцата му се отваряха и затваряха невъзмутимо, сякаш беше сигурно, че повече няма да хабя сили и време за него. После видях и други тревни попчета, едни чер­веникави, други жълто-кафяви, но всичките не по-голе­ми от кутре и нашарени с ивици като зебра. Изобщо имаше живот в подводната тепсия, и този живот бе­ше спокоен и безгрижен, недокоснат от огнения лъх на бомбата, доказващ простата истина, че животът е вечен и непобедим. Изведнъж повярвах, че всичко ще свърши чудесно, както беше чудесен оня миг, когато почувствувах как се сприятелявам с облите камъни, как се сливам със средата и смуча сок от нея, без което (питайте спринтьорите, те най-добре знаят това) никой рекорд не е възможен.

(Може би ви е направило впечатление колко често се мятам от едно настроение в друго, понякога без ни­какъв преход, досущ като топка за пинг-понг. Малко по-късно същите тия тревни попчета — с тяхната уве­реност, че никой при никакви обстоятелства няма да се занимава с безцветното им съществование, протича­що на терен от няколко сантиметра, с тяхното безраз­личие към взрива, отнел живота на по-големите им събратя — се превърнаха в нерадостен символ, в пошла съдба, в ликуващ вик на посредствеността и пигмейството, предизвикващ друг вик — на протест и не­доумение, излязъл сякаш не от мене, а от самото дъно на вековете.)

Като се прехвърлих над инкрустирания с дребни миди ръб на подводната тепсия (последният й поздрав беше необяснимо груб и одраска гърдите ми до кръв), изведнъж увиснах в огромна празна зала без врати и прозорци, осветена равномерно от призрачна зелени­кава светлина. Стана ми страшно — тревите долу, на далечното дъно, стърчаха право нагоре и не помръд­ваха като изправени от ужас човешки коси; между тях се зъбеха бели скали; цареше пълна тишина и пълно мъртвило и аз си рекох, че призрачната виделина про­излиза от тях, от ледения студ, тишината и мъртвило­то, а не от слънцето, чиито лъчи сякаш заобикаляха това прокълнато място.

Впрочем точно така изглежда всяка подводна яма, когато ненадейно се озовеш в хладните й селения от размито зелено мастило — всичко е като от оня свят, но в случая контрастът беше много рязък, особено смя­ната на температурата, пък и нали нервите ми бяха изопнати — наистина се уплаших и почти несъзнателно запърпорих с перките, като си помагах със свободната ръка, а харпунът държех насочен, с пръст на спусъка, макар че не мислех за кефали в тая минута.

Спомнянето къде се намирам и за какво съм тръгнал съвпадна с истеричния смях през шнорхела. Гмурнах се до самото дъно и разклатих китка кафяви водорас­ли. Те оживяха, но само за миг. Щом ги пуснах, отно­во се вкамениха. Водата бавно ме повдигна и пак увиснах като медуза в друга празна зала без врати и про­зорци, още по-тайнствено осветена от зеленикавото сияние.

Докато се изкачвах, въртях маската си на всички страни, дано ми се мерне живинка; ала нищичко не шавна между хаотично разхвърляните скали. Възмож­но ли е? Издухах шумно навлязлата в шнорхела пода и зацепих нататък, като от време на време, за ориентировка, изваждах главата си над повърхността.

В темпо, на което и Лала би завидила, отминах и втората козирка, после третата, четвъртата, но все същото — мъртво море, никакъв друг живот освен моя. Беше вече безсмислено да продължавам навътре — издадените над морето скали свършиха, брегът се сни­шаваше като старец, който си ляга в кревата, но как да възпра побеснелите перки? Те се стремяха към откритото, може би търсеха онова море, нашето, само на двама ни с нея — когато коловете на таляна се на­кланяха в раздвижените небеса като мачти на потъ­ващ кораб и жизнерадостният рев на прибоя акомпанираше речитатива на късите погледи през маската, на случайните докосвания при усилията ми да не изо­стана. (Тя се носеше напред с великолепна бързина, леко н стилно, влюбена в себе си и целия свят, и големите вълни не я подмятаха, а почтително и услужливо й  отваряха  път; тя бе станала един женски Джони Вайсмюлер — защото, без добре да го съзнава, в тоя час осъществяваше своя рекорд; и аз бях безмерно щастлив, че се откриваме един на друг в скорост и устрем, че свидетели ни са бурното, кипящо от изли­шък на сили и радост море и забитите в морето мачти, й исках това никога да не свършва, исках го с тялото и душата си... Най-после стигнахме таляна и се хва­нахме за един кол. Пръстите ни се сплетоха. Очите ни през маските изглеждаха четворно  по-големи. Дишах­ме тежко и щастливо като от едни гърди. Долу, под час, огромната люлка на таляна ни зовеше да си лег­нем. През ситната мрежа, изплетена от златни нишки, прозираха синкави дълбочини. Не си говорехме — ня­маше за какво. Брегът не се виждаше, беше закрит от крепостните стени на вълните. Момчето в мене не мо­жеше повече да издържа: разскача се, залудува — напук на умората. То хич и не помисли, че силите ще му трябват за обратния път; като забеляза сребърното перце, що вибрираше в един от шлейфовете на таляна, пое дълбоко дъх и посредством една красива чупка в кръста, с изхвърляне на плавниците право нагоре, заби към дълбочините. То беше момче и още не беше под­насяло цветя на никого, нито на майка си дори, но преглътна смело срама си и откъсна сребърното цвете от мрежата. Рибката запулсира в ръката му с нов ужас. Докато се изкачваше, момчето гледаше само към светлото петно над него и му се струваше, че лети към слънцето. А момичето в нея, като пое сребърното цвете, поиска да го целуне, но маската пречеше. Тога­ва тя разтвори шепата си и рибката отплува на сво­бода.)

Беше безсмислено да продължавам навътре...

И пак от зала в зала, над пустинни пясъчни поле­та, опънати както кожа на мъртвец, или край прояде­ни от косопад скални руини, по пътища познати и не­познати, с болка в черепа от впилите се в него ластици на маската и мисли за позорно връщане на брега, по­родени и от предвестниците на изстиването, пак така — от пусто в празно, с харпун, натежал в ръката като затворническа верига, додето най-после... В първия миг си рекох: „Я, какви хубави бели плочки!" — и се учудих на еднаквата им форма и големина: бяха по­крили тревясалото дъно в разумен безпорядък като жетони платното на рулетка. „Хе-хе" — имитирах нес­получливо смеха на войника, — кой ли ги е заложил там! Но като се надвесих над тях, разбрах, че това е риба, мъртва риба. Попаднал съм в самия епицентър на взрива. „Е, отдавна трябваше!" Забравих болките в черепа и предупреждаващите тръпки по цялото тя­ло, станах око и лакоми пръсти. И не аз се спуснах към дъното, а то се издигна към мене заедно с белия цвят на рибите. Те бяха дребна илария, такава се лови с въдица в пристанищния залив пред фабриката за консерви. Странната, лишена от блясък белота се дължеше на коремите. Всички риби лежаха по гръб, с обърнати нагоре кореми. Помислих си: „Защо болната риба кръжи в най-горния слой вода, а не се влачи по дъното? Може би небето за тях, рибите, е това, което е за нас, хората, черната земя?

И тъй като не могат да говорят, вместо предсмъртен вик рибите обръщат коремите си, тази своя най-незащитена част, най-интимната, най-грозната, с цвета на проклетото небе. Белият цвят на рибите — това е цве­тът на смъртта!..." Разтварях с пръсти тревата, за­вирах се в дупките; претърсих до основи подводната гробница, погледнах и наоколо, но нищо, нито един едър екземпляр. Тогава се оставих на водата и тя ме изтласка с меките си ръце на повърхността. Ами сега? Повече нямах работа тук, но не можех да се откъс­на… „Силно и честно е плувало ятото в най-дълбоките води, без да подозира, че е станало прицел на тия, които виждат в дълбоките води само удавничество. Танцувало е ятото, опиянено от вечната си младост и вечната си мисия, без да подозира, че над него е надвиснал костелив юмрук, че само след миг сърцето му ще се пръсне на бели, лишени от блясък листенца. Милото ято, славното ято!... Но докога ще хвърлят бомби в морето? Докога ще го мърсят и тровят със сероводород? Та нали ако тъй продължава, всичко ще се спаружи, додето окончателно изчезне и над тия двеста метра, под които вече няма живот! И остават само обитателите на плитчините, тревните попче­та, чиито вътрешности се състоят от един хранопро­вод й нищо друго. Ах, как измамено ще се почувствува слънцето!... Не, това не може да бъде! Аз не искам! Ятото е живо и морето си е все същото: дълбоко и бур­но, богато с дарове — онова море, в което плувахме с нея..."

Плувах напосоки в залива. Вече не пазех тишина — нямаше смисъл. Бях измръзнал до мозъка на кости­те, но как да изляза на брега? Там ще ме питат, раз­питват; оня, дребничкият, пак ще подхване ситна ръ­ченица, белегът на Скарфаса ще се протяга и скъсява на лицето му като сита пиявица… Да можех някак си да се измъкна, без да ме забележат? Харизвам им сака и изчезвам... Когато светлинката ослепи за миг очите ми, помислих си най-невероятното — че някое момиче си играе с огледалце от съседния балкон. Но сигналната лампичка сякаш се местеше по дъното и перките първи се вслушаха. „Ами ако стане като в приказките? — пробуждаше се нещо в мене. — Героят е минал през стотици премеждия, едно от друго по-отчайващи, но е запазил вярата си в доброто непокът­ната. Точно заради тая вяра съдбата най-после се трог­ва н когато той най-малко очаква, когато повече на нищо не се надява — заповядай! С широк жест, красиво — но това не е подаяние, тъй като съдбата не е благотворително дружество и всичките нейни блага си имат скъпа цена — изпитанието, върховното изпи­тание, дето трябва да се тури на карта всичко: мисъл я воля, сила и хитрина. Ето, казва тя, поднасям ти го, но трябва сам да си го вземеш! Ако не успееш, никой няма да ти е виновен! Толкова мога да направя за тебе. . ."

Сигналната лампичка светваше и угасвате на раз­лични интервали от време, понякога съвсем се изгубва­ше, но плавниците упорито я търсеха и когато я откри­ваха, тя се оказваше по-близо, все по-близо и по-близо и пак там, в дълбокото, между две скали, отстоящи една от друга на три-четири разкрача. Няколко възможности за действие: първата — да се гмурна безшумно на дъно­то и подводно да доближа рибата, ако това е риба, а не нещо друго, като я хвана на прицел отдолу нагоре. (С тоя номер си служат най-добрите харпунджии, при него празно няма; но дали ще ми стигне въздухът? Още по-лошо, ако водата ме изтласка към повърхността точно когато не трябва.) Втората възможност — да до­плувам над рибата, придвижвайки се сантиметър по сантиметър съвършено безшумно, с шнорхел над во­дата, както правят леваците. (Стрелям отвисоко, пък каквото бог даде). Третата — да се спусна към нея косо с най-голяма бързина, като по пързалка. (Тя ме усе­ща, но вече е късно — стрелата е излетяла и я догонва.) Четвъртата възможност — пак слизам на дъното и притаен зад една от скалите, чакам жертвата сама да кацне на мушката. (Но като се напасе, тя може да излезе през другата врата и тогава има да чакам!) Аз избрах най-сляпата. Минах вляво и пропълзях над първата скала, без да виждам нищо. Изведнъж съоб­разих, че сянката ми може да изплаши рибата, ако това там долу е било риба, и в последния миг се хва­нах със свободната ръка за кафявия скалп на ска­лата. Инерцията ме задърпа напред и тъй теглеше, подлата — сякаш искаше да отскубне водораслите из корен; едва я усмирих. „Добре де, а после?..."

Предпазливо подадох маската си и надникнах. Дъ­хът ми спря. Беше като цепелин. Беше като лодка. Сиво-зелен, с голяма плоска глава и масивен гръб. „Такъв огромен кефал няма и не може да има!" Са­щисах се. Не знаех какво да правя.. . А той си пасе­ше лениво, туловището му не се тресеше както при другите кефали, хрилете му се разтваряха и отваряха в чести прозявки — приличаше на добре похапнал ве­ликан, който си засолва с бадеми и фъстъци, преди да си легне за следобеден сън. Колко тънка ми се ви­дя стрелата! Опънатите ластици — детски, за врабчета. „Ако стрелям оттука, непременно ще го улуча, но тая чадърена пръчка само ще го одраска, та сетне цял живот да се проклинам. В упор! В упор и точно в гла­вата!" Премерих с очи дълбочината. Около четири метра. Водата беше бистра, нямаше никакъв планк­тон — значи може и да е по-дълбоко. . .

Кефалът шавна едва забележимо с опашката си и се премести на друго място. Отново завря тъпата си муцуна във водораслите, но спокойствието му вече не беше същото, той сядаш почна да се вслушва в нещо, може би в мислите ми. „Ах, каква лоша позиция! Тряб­ва да се гмурна отвесно надолу…"

Последно колебание, прекъснато от ново, още по-двусмислено раздвижване на рибата — и аз се впих като винт във водата… Ужасно! Хиляди пъти съм далдисвал по тоя начин, но никога тъй бездарно. Като че дълбаех не вода, а пластове тенекия. Но кефалът или беше много стар и не дочуваше, или държеше на достойнството си — отлепи се от скалата тежко и важ­но, размахвайки за поздрав ветрилото на опашката си едва когато повторно натиснах заялия се спусък. Право казваше войникът: „два пръста ръжда е хванал, а трябва от най-лекото докосване." Без да се меря, опитах за трети път, събирайки в показалеца цялата си сила и молба. Познах, че стрелата е отле­тяла само по това, че внезапно ръцете ми някак олек­наха. Но миг по-късно те отново натежаха и натежаха така, сякаш някой ми бе връчил злато. Изопнатото влакно пулсираше на нервни тласъци, отпред нещо го­лямо и бяло описваше широки спирали и вдигаше пушилка. Не можех да повярвам. Нима съм улучил? Въздухът ми бе на свършване, пред очите ми чернее­ше, страхотна тежест притискаше гърдите ми, но туй бе нищо пред гледката на пронизания кефал, който бясно се въртеше заедно със стрелата и гледаше да се прикрие с димната завеса на изтичащата си кръв. „Дано не съм го улучил в меките части? Ще се саморазкъса..." Пуснах харпуна и тръгнах по изопнатото влакно; но в същия момент раненият великан промени тактиката си — изглежда, разбра, че стрелата се е впила здраво в тялото му — и заора към тайнствените дълбочини, повличайки ме със себе си.

…Една глътка въздух, една глътка въздух! Ня­маше кой да ми я даде. Прилоша ми. По-нататък ни­що не помня...

(Сега косите ми настръхват, като си представя какво можеше да се случи — сигурно съм бил на ко­съм от смъртта — но ако потрябва… да, вие ми вярва­те, вие твърде добре ме познавате и ще ходатайствате за мене пред ония, конто ще избират космонавтите. Главният ни коз ще бъде способността ми да извърша предначертаните действия дори когато съм в несвяст. Искат доказателства? Моля! Я се взрете по-добре в кефала! Две дупки има, нали? Тази на гърба – близо до опашката е от стрелата, то си личи; а другата, в главата — от какво мислите е тя? Подсъзнателно, неиз­вестно кога — дали на път към повърхността или пре­ди това, в самата борба — аз съм доубил кефала с ловджийския си нож. Разкопчал съм капията, извадил съм ножа, вдигнал съм го над мятащата се в ръката ми риба, премерил съм се и — храс! — право в сърце­то й. После съм върнал ножа на мястото му, окачил съм трофея на примката на колана, изтеглил съм стре­лата от дъното и чак тогава — нагоре, към далечната звезда, каквато може да е изглеждало слънцето в раз­мътения ми мозък. Е, нещо да кажете?!...)

Велико щастие, ликуваща гордост и безмерна обич към всичко и всички — това бях аз, когато е все още замаяна глава и черни пердета пред очите издигнах рибата пад водата и се развиках:

— Е-хе-хеййй!...

Двамата — войникът н оня черничкият, миличкият — скочиха едновременно на крака (войникът дори нагази във водата), а Скарфаса се надигна на лакът. ..

Слънцето светеше ослепително и позлатяваше ри­бата, небето и морето се състезаваха по яркост и чи­стота на цветовете, въздухът, лекият ветрец докосва­ха с устните на най-красивото момиче лицето и косите ми, грохотът в ушите беше на фанфарите и барабаните, с които светът известяваше на света събитието.

Заплувах към брега все така — с рибата над водата и задъхани викове. Бях изтощен до крайна степен, ръ­ката ми се подгъваше от товара, гълтах вода, но исках всички да ме видят и всички да ме чуят — и дай боже всекиму такава мъка! Но приказката не свършва до­тук…

Войникът ме посрещна с широко разтворени ръце — помислих, че иска да ме прегърне. Лицето му грееше повече от слънцето, беше страшно красив в тая ми­нута.

Той опита на ръка тежината на рибата и зацъка с език:

—  Еййй... Голямо нещо!

—  Около три килца — казах аз скромно и почнах да вадя плавниците си високо над водата, за да изля­за по-бързо на брега.

—  Прилича на шаран, ама е по-хубава. Свети. — настигна ме развълнуваният глас на войника.

Скарфаса седна на скалата и опъна назад рамене­те си — ставите му изпукаха. Дребничкият ту поглеж­даше към нас, ту към него и дишаше ускорено. Беше изтикал жалката си риба в една голяма мрежа, усукана на въже в горния край. Платирините се бяха спекли — и по цвят не можеха да се мерят с моя кефал.

—  Хич не вярвах, че ще вземеш, и то таквоз. Де я намери бе, авер?

—  Ей там, в дълбокото. Пасеше между две скали.

—  Молим? — понаведе се Скарфаса. Стана ми обидно.

—  Ама ти какво си мислиш? Аз я убих. Честна дума!

Белегът на лицето му шавна добродушно:

Добре де, нека ти е честита! Аз няма да казвам, че не си я убил...

—  Убих я. Можеш да провериш. На дъното имаше само дребосък... — Подсмърчащият тихичко приседна до него на скалата, колелцата му трепереха, трепере­ше и  незапалената цигара в беззъбата  му уста — ... Тръгнах да се връщам и тогава… далдисах дълбоко, трябваше да има десетина метра...

—  Посмали манго! — Скарфаса удари с лакът в ребрата приятеля си.

—  Честна дума, Скарфасе! Далдисах и стрелях по нея, но я улучих в корема и тя се откачи от стрелата и побягна с висящи вътрешности, и аз си помислих, че съм я изтървал, но тя падна на дъното и аз протегнах ръка, но тя изшава и се навря в една пещера. Напи­пах я в тъмното и я удуших.

— Е-е...

—  Мога да се закълна.

—  В какво?

—  В каквото искаш.

—  Той не лъже — обади се войникът.

—  Москва на кръст не вярва — Скарфаса се взи­раше весело в мене — Измисли  нещо друго — дето да хване място...

Дребничкият използува настъпилото мълчание и се наклони към него, без да отделя поглед от рибата.

Отначало Скарфаса го слушаше с половин ухо и се мръщеше, по впоследствие той сякаш почна да се за­мисля върху онова, което чуваше, и аз още тогава — по очите му трябваше да се досетя какво ми се гот­ви, но, кой знае защо, сметнах, че спорят само за на­чина, по който съм придобил кефала.

— Я  подай рибата! —тихо каза Скарфаса и про­тегна мускулестата си ръка.

Инстинктивно се дръпнах назад. Чертите му бяха станали каменни.

Но лошото подозрение както трепна, така и угасна в душата ми, като утаи срам и угризения. „Колко съм мнителен! Той може да е всякакъв, но никога не е бил мръсник! Сигурно иска да разгледа кефала, да се уве­ри, че не го лъготя — а на мен точно това ми трябва: неговото потвърждение, неговият подпис. Как славно се нарежда всичко! Купил ли съм го? Моля, питайте Скарфаса. Да, Скарфаса, именно..."

Поднесох му рибата като на табла:

—  Заповядай Скарфасе. Втората дупка е от но­жа — но ти сам ще видиш. . .

Изтръпнах: Що ми трябваше да лъжа? Висящи вътрешности, а коремът непокътнат!. . .

Ала той не обърна внимание на пробите. Грабна кефала и го подаде на другаря си с думите:

—  Слагай в торбата. После да не кажеш тъй и тъй. . . аз държа на думата си — и се изтегна на ска­лата по прежному,  затулвайки  очите си с лакът, уж да ги запази от слънцето.

—  Ще я сложи в торбата в петък срещу четвър­тък. Да я сложи, но ако той се е трепал за нея… Сега и за сто лева пак няма да я дам. — Тръгнах миролюбиво към дребничкия, който бе притиснал кефала до мър­шавите си гърди и го милваше с острата  си  брадич­ка. — Видя ли къде съм го ударил?. . .

—  Назад! — извряска той и посегна към новия хар­пун. — Стой  настрана, че ако  грабна  желязното дър­во!... Така става то — наготово. Бам през оградата и бери. Хулигани такива!

Бързо погледнах към Скарфаса. Той не мърдаше. Не, той не се подхилваше зад лакътя, както ми се бе сторило. И таз добра!...

Дребничкият отсука горния край на мрежата и моят кефал се плъзна през отвора при другите риби. Кръв­та се върна със страшен шум в главата ми. Но се удър­жах и застанах смирено пред каменното ложе на спа­сителя. Само гласът ми трепереше:

—  Слушай, Скарфасе, ти забрави ли какво ми ка­за? Аз те попитах и ти ми разреши, дори ме посъветва да търся между камъните. Тъй че и да съм я намерил на дъното мъртва...

—  За това аферим — прекъсна ме той сухо. — За­служаваш…брошка. Кежо, дай   им по цигара и да прекратим преговорите. Те са зверчета, картинката им е ясна...

Поколебах се дали да взема.

—  Мерси, не пуша такива... Скарфасе, шегата на­страна — моята риба няма нищо общо с вашата. Това искам да разберете! Инак не бих настоявал — честна дума! — и отде-наде: вие сте се трепали, вие сте пра­вили разноски...

— Баста! Чухме вече. 

— Скарфасе, не лъжа. Рибата беше най-живата меж­ду живите и нямаш си представа как се измъчих — щях да се удавя за едното чудо. Много те моля да ми повярваш! Знам, че ще ми повярваш.

Тежкото тяло върху скалата остана неподвижно, лакътят като че ли още по-плътно притисна очите. Оня дребничкият,  Кежо, място не можеше да си намери. Разбрах, че съм поел верен път.  Сега ще му раз­крия, без да пестя изразите (че те, морските хора, много обичат силния лаф), ще му разкрия как се въз­хищавам от него, как го соча за пример на приятелите си от тайфата, как му завиждам за великото непокор­ство, за безбройните подвизи по суша и море, за успе­ха пред мадамите, дето ги сваля, без пръста си да помръдне, как съм правил редица безуспешни опити да му подражавам в походката, усмивката, в начина, по който идва и си отива, как мра за фамозиите му пан­талони — и бива ли всичко туй да рухне заради някаква си риба, когато той е ловил четворно по-големи риби?!. ..

—  Знаеш ли кво е писия? — прекъсна ме Скарфаса по средата на похвалното слово.

Свих рамене, усмихнах се — може ли да не зная? Той смъкна лакътя от лицето си и ме загледа звер­ски, останал без устни и без очи.

—  Още една дума и ставаш на нея. Айде! Чупка! Запрепъвах се назад. Никак не очаквах това, напи­па ме съвършено неподготвен.

—  Събирай си партакешите и да те няма. На мен ще ми ги продаваш!

—  Но аз… нищо лошо.

—  Млък! — белегът покрай носа му изпъкваше яс­но, начупен като светкавица.

Усетих, че ще се разплача, и прехапах устни.

—  Добре де — чух се да хленча не по-зле от цига­нин, — дай ми в замяна от вашата риба. Три парче­та… две... една рибка ми дай, най-малката, колкото да не съм без хич. Не искам да те обиждам, но това е, това е... — не довърших, сълзи задавиха гърло­то ми.

Скарфаса пак ме гледаше, но сега от гнева му ня­маше и помен. В очите му четях презрение и погнуса, да, погнуса. Той се обърна на другата страна и заспа.

... Нож между плешките или най-малкото: Крадец! Мошеник! — с такъв глас, че да го накарам да отскочи от скалата!...

Нищо нямаше да направя — нито на него, нито на другия — Кежо, който се хилеше победоносно. Наве­дох се над сака, дощя ми се да напъхам главата си вътре. И как лесно, с каква търгашка пъргавина про­дадох правото си! Три риби... две... една, най-мал­ката. Кой ще ме уважава подир това? Войникът ли? Той е тука — свидетел на всичко. Ето, нарушава тишината само за да ми покаже какво мисли за мене. Шиба ли, шиба с пръчката си по напечените камъни — ударите кънтят в ушите ми като плесници. Престани! Пожали ме! Не, продължава още по-жестоко: фрас, фрас, фрас, фрас. ..

—  Аз тръгвам  —  казах  му, без да го гледам. — Ако мислиш да се къпеш тук, трябва да се разделим. Мерси за багажа.

—  Чакай малко! Ще вървим заедно, няма да се къпя. — Войникът приближи до   каменното ложе и бодна с върха на пръчката си големия мъж по рамо­то: — Ей, мой човек, после ще спиш! Кажи на оня да ни върне рибата, че ние можем и сами да си я вземем!

Кежо ахна и се ококори. Аз — аз поисках да извикам: „Бягай! Спасявай се!", но в тоя момент тънката пръч­ка — ужас! — отново се впи в могъщото рамо и то, макар че още не искаше да повярва, почна да се на­дува, да расте, да взема колосални размери, да на­бъбва ведно с жълтата грива, разпиляна по врата – колона; ала войникът нищо не виждаше и пръчката му за трети път инжектира рамото, двойно по-нетърпе­ливо:

—  На тебе думам, мой човек, не се прави на улав! За такава работа на един наш старшина му лепнаха цели две годинки.

(Нищо не преувеличавам, честна дума, казвам са­мата истина, точно така му рече — улав. Да, на не­го, на Скарфаса!...)

Скарфаса се обърна бавно, много бавно, страшно бавно. Едва сега гласът ми се отпуши:

—  Не му обръщай внимание, Скарфасе, много те моля! Аз съм виновен. Нищо не искаме, ето на — оти­ваме си. Той е... нали те предупредих? Извинявай!...

Сграбчих сака и дадох знак с очи на войника да се изпаряваме, докато не е станало късно, но, изглежда, слабо съм го познавал. Той поклати глава весело, да не кажа безгрижно, и изтърси:

—  Двама на двама сме! Щом не щат с добро... — И като отмести с ръка оня черничкия — Кежо, насочи се към пълната мрежа.

Скарфаса се надигна от скалата и се прозя. Не бързаше.

—  Кой е тоя бе? — посочи с пръст войника. — Как­во иска той? Каза ли нещо, или не съм чул добре? Мо­же ли да повтори?

—  След  малко — отзова  се   преспокойно   войникът и бръкна дълбоко в мрежата.

Кежо изскимтя като настъпено  куче, когато кефа­лът светна бял и огромен в ръката  на  войника. Скарфаса се изви любезно към мене:

—  Та какъв, викаш, е тоя?

—  Войник. Тук е в отпуска. Зарежи го. Нали виж­даш—от глупост…

—  Войник? Този?! Майкооо! — плесна се в всичка си­ла по челото Скарфаса.

—  Не те познава — затова.

—  Аа, не  —  поклати  глава  мъжът,  —  ментиш.  Не може да бъде!  — Той разпери театрално ръце. — Че то…ако всичките й войници…тежко и горко на Бъл­гария! Прав ли съм, Кежо?

Войникът положи рибата на земята и тръгна право срещу него със здраво стиснати юмруци и лице по-бяло от скалите.

Скарфаса подсвирна. Изведнъж го напуши смях. Тропна с крак пред себе си, по детски, но войникът не се стъписа. Тогава изпуфтя от досада — сиреч дотам стигнахме, с деца да се бием — и на свой ред пристъпи напред, като издуваше гръдния си кош, дано го вразу­ми с превъзходството на физиката си.

—  Скарфас ли си, какъв си там, изпусни си въздуха, ако не искаш аз да ти го изпусна! — рече войникът и закрачи още по-твърдо.

Двамата се изправиха един срещу друг на не по­вече от метър. Спасителят ми се видя двойно по-висок и двойно по-широк, да не говорим за мускулите! Но първият удар беше заложен в очите на мъничето. Без да се бави, войникът изнесе назад дясното си рамо и замахна…

—  Чакай! — улови китката му във въздуха Скарфа­са и ловко, с учудващо пъргав подскок избягна ритни­ка на гуменката отдолу. — Стой, ти казвам! Миру­вай! — Блъсна  го леко, почти приятелски и махна с десница, сякаш казваше: „Ще се разберем и без бой". След това се втурна към мрежата и почна да вади от нея риби — една, две, три. — ръцете му се напълни­ха. Върна се при войника и ги изсипа пред нозете му:

—  Прибирай и без повече приказки!

Войникът неволно се отдръпна назад. Погледна ме бързо, но аз бях още по-слисан от него.

—  Прибирай, прибирай   —  за тебе са! От  мене…Майкооо! — плесна се по челото Скарфаса и бавно се завъртя на пета, като огромен пумпал. Приседна на скалата, хвана главата си с две ръце, заклати я насам-натам и пак:  — Майкооо!... Майкооо!...

—  Изплаши се, а? — каза несигурно войникът.  — Толкова ви трябва на вас, набедените юначаги. ..

Черничкият падна на колене до рибата, готов да я похлупи с мършавото си телце, ако някой посегне към нея. Поглеждаше страхливо към скалата. Беше съвсем оглупял от неочаквания развой на събитията.

Скарфаса престана да се кълчи и се вгледа във войника.

—  Ами как няма да се изплашиш — проговори той замислено, — като за първи път... Кежо, махай се от­там — за него е!... Имало ли е случай някой така, срещу мене, да тръгне?  Откак се помня  —  никой… Как се казваш бе,  авер? Докога ти е отпуската? Кежо, не пипай рибата, голяма си мърша!

Войникът подритна с крак една платирина:

—  Не ви ща аз рибите, ние своето си…

—  Аа, не — вдигна ръка Скарфаса, — ще ги вземеш и тях, няма как! Не сме се сбрали тук да се обиждаме... В какво ще я носиш? Я да ти я дам аз всичката заедно с мрежата. Ако че е на Кежо.

Навън бе тъмна нощ. Морето въздишаше под прозоре­ца. Блъснат от невидима ръка, прозорецът се разтво­ри, в стаята нахлу смесен въздух, нахлу на студени и топли потоци заедно с тъжно-насмешливата щурчова песен. Момъкът с шарената кърпа на врата се наведе с тайнствена усмивка па лицето:

— И знаете ли какво стана после? Отгатнете де!... Не, не, ето как беше: Скарфаса ни даде по цигара, тоест даде само на войника, но войникът я прехвърли на мене, защото не бил пушач, а оня дребничкият, подсмърчащият, с противното име Кежо си взе от своята табакера и всички запушихме с изключение на войни­ка. И дълго мълчахме, всеки вгледан в себе си, и слън­цето печеше като в „Жив с той, жив е", нажежавайки до бяло скалите, и от зелените локви във вдлъбнати­ните, дето се варяха всякакви гадини, се носеше остър мирис на гниещи водорасли и застояла вода; но по едно време, когато Кежо взе да чисти с парче от мида люспите на останалата в мрежата риба, Скарфаса се размърда на каменното си ложе и аз помислих, че ще се скара на Кежо за рибата — „Казах вече — всичка­та е за него!", — ала вместо това Скарфаса подхвана — все едно дали на глас или с очи (гласът бе в очите му), — подхвана и бързо потъна в една приказка, коя­то много приличаше на изповед, като се интересуваше само от един слушател — войника.

— Слушай, войниче — подзе той сериозно с напрег­нат израз на лицето, силно развълнуван. — Няма май­тап! Никой друг така, срещу мене… и аз, да беше жива сестричката, веднага — женя ви с голяма сват­ба — хорото цялото море да опаше; че тя все ми ви­каше: „Батко, като ме даваш, дай ме на някой като тебе", пък аз я гълча и „пикла" й казвам, и дефект й намирам. И сега. . . сега и за другите си мисля, ама не чак толкоз. Щото, нали, живели са, а тя. . . „Батеее" — и потъна в блатото. Последни косите й. Държаха я ка­то парашут, но отдолу тинята смуче — и се събраха в сноп, и миг преди да изчезне във въртопа, снопът се вирна нагоре като конска опашка.. . Златни коси има­ше — прави и лъскави; пък тези на годеницата черни и топли, а мамините — бели от грижите и малко. То­гава ние в Бургас, до пристанището, живеехме. В ба­рака една, много комфортна. Апапчетата дърва от ге­миите и — бам — в апартамента, майка да готви, чуш­ките да пече и змаридите. С годеницата — чак вечерта, щото работа, нали, и отвсякъде — „Ела!" — викат ме и няма как; пък сестричето си ходи на училище и все самичко се връща от гимназията, с бяла якичка и тън­ко вратле, ама никой не го закача, и годеницата ни­кой, щото, нали — бия! Много гот си живуркахме, са­мо дето сестрата вика: „Батко, аз повече те обичам, от­колкото ти мене", и старата, и тя вика: „Сине, сине, една майка си имаш, нямаш две! Хванал си се за по­лите на оная като репей. . ." Жени! Кво ще им се сър­диш? — развесели се внезапно Скарфаса. — Такива са! Всяка всичкото за себе си. И годеницата — „Колко пъти ме обичаш!", пита… Ами отде да знам колко... много." „Не, ти точно кажи!" „Амии шест пъти, един милион пъти". „Малко е, вика, искам до безкрайност и само мене!" „Добре де, викам, само тебе!" — И си мисля, че може, а то не мооожело.

А защо не може, сега ще разбереш — оживи се още повече Скарфаса. — Но да си траеш, ей! Вие там в ка­зармата, като ги развържете едни... Това са си наши работи, зетко, семейни. . . Та казвам аз на трите жени: „А да ви водя във Варна на гости у един авер?" — И; ги качвам гратис на парахода и все гледам като как ще я бъде, и гледам — спогаждат се. Нося им сладо­лед на клечка, да си го ближат, пък майка — кара се и на двете по равно там, нали, за сливиците им. Кеф и удоволствие. Семеен воаяж. Майка, сестрата, годе­ницата и аз. Квартет! На обяд — „Моля дамите да за­повядат" — и в бюфета на бира и кюфтета, за сестрич­ката лимонада, с топче там в гърлото. Морето — спо­койно — чаршаф. Делфини. Стреляй, капитане! Стре­ля. Писъци на палубата. Кръв. Улучил е. Писъци в морето. Пълен напред.. . Нищо няма. Чаршафът е чист. Продължаваме. Какво има под чаршафа — не знаем и не ни и трябва. Тайна. Това е морето! А аз, като влязох в него с очила, все едно на годеницата в; червата й, нещо такова. От тогаз с маска — никога. Пари да ми даваш — не! Който обича, не рови. Дели­катно… А с авера бачкахме на талян година, речи го и много си поркахме. Наше момче, южно. Пише ми — „В Гебедже бачкам сега, на блатото, шаран вземам. Скука грозна и ела да ме видиш, че умирам!" Паде­ние! — мисля си, но няма как. — „Ще дойда", отгова­рям му. Не тръгвам веднага и той пак пише: — „Айде бе, кво става?!" — И ми се фука, че там му викали „Хубавия"; пък тоз прякор той у нас, на юг, го няма­ше и защо там са му го лепнали, не зная; сигурно що­то север, нали северни хора... Но момчето си е хуба­во и аз за него нищо... разбирам го… и аз да бях на блато, лодките — майната им!... Човек се разкисва, знаеш, далеч от морето — забеляза дълбокомислено Скарфаса и даде за пример собственото си — единствено отлъчване от родния край, когато вземал кара­гьози от Дунава.

Той не изменяше на тона си — лек, нехаен; и добричката насмешлива усмивка не падаше от лицето му. Хубавия ги чакал на варненското пристанище с кару­ца и меки възглавници. Минали галоп през целия град и Хубавия искал да спрат на централния площад сним­ка да си направят за спомен, ама не спрели, и то било грешка, защото после се видяло, че Скарфаса имал снимка само на годеницата си, и сега, както и да тор­мози ума си, лицата на другите две жени — две петна с коси отгоре, и толкоз. И все си поркали по пътя ма­стика от шише, а за жените — краставички надълго, но без сол, щото солта аверът я забравил до котлето с чорбата. И си пеели „таматия" — сестричето най-торния глас, и било много весело, и няма кой да ти каже: „Върнете се бе! Къде отивате?..." Като падне керемида от покрива, някой казва ли ти? Бам по гла­вата и край, фини...

Така прелистваше Скарфаса най-тъжните и страш­ни страници от своя живот — с лека и безгрижна ръ­ка; и аз започнах да се възмущавам: Но това е свето­татство, цинизъм! Добре помнех как подхвана той разказа си, с какъв глас и как се сви сърцето ми, ко­гато ни показваше с ръце как са стояли косите на сестричето му в блатната вода. Защо олекна той? С каква цел? Да не ни разваля настроението, от дели­катност? Но той ни поставя в неловко положение — вместо да плачем, смеем се. „Скарфасе, чуваш ли се как говориш?" — поисках да извикам и сигурно съм извикал, ала Скарфаса гледаше само към войника, нас с Кежо отдавна не ни забелязваше, ние я същест­вувахме за него, я не. А войникът... той, изглежда, не бе шокиран от тона и усмивката на спасителя, из­глежда, приемаше ги като нещо редовно. Беше събул гуменките и топеше безшумно краката си във водата; една до друга, гуменките бяха запазили формата на широките му пръсти. Отново и още по-осезателно почувствувах дълбоката яма, която ме отделяше от тях двамата и не само от тях. „Кой знае, може би точ­но така трябва за живота н смъртта?" — въздъхнах скришом, представяйки си в един миг стотици, хиляди, хора, насядали по двойки край бреговете на бавни ре­ки, в черни угари, под дебелите сенки на крайпътни орехи. Ослушах се и в тихото бърборене на листата, във философското спокойствие на дебелокорите ство­лове, изкривени от бурите, прозвънна едва-едва, издълбоко, от самата сърцевина, но страшно ясно стонът на болката, която никога няма да затихне съвсем, кол­кото и времето да минава, колкото и то да наслагва нови и нови кори върху якия дънер.

— Пикла, я вър да играеш на дама! — продължа­ваше Скарфаса. — Кво си наострила ушо?. . . Айде и вие — чупка!... Пък те да вземат на лодка да се ка­чат, и трите. Разходка, знаеш. А в туй време ние с Хубавия — бяло вино и раци. Яж и пий, пий и яж. Той сто раци и аз сто раци. За това, за онова. . . Бър­ка в долапа, вади стъклена риба с дупка в корема — „Заповядай", казва, да не ръсиш пенел но килимите… Гледам в долапа — още стъклени риби. Колекция. Отде ги имаш? От фабриката, казва, за джамоне. Даваш живи, получаваш стъклени… Нещо става вън — усе­щам, но не ми се мърда, щото чорбата, нали, мазна и тежко тук, на бойлера. Добра чорба, нашенска, ако че от проста риба, шарани. Пак усещам и викам на Хубавия: „Де пропаднаха тия жени?! Ти лодките вър­зани на синджир ли ги държиш? Да не са взели ня­коя?" Той скача — „Има си хас!", — но аз да седне го карам: срам ме хвана, знаеш. Пред него планина от черупки и пред мене планина от черупки. „Гот си жи­вееш, Хубави" — плакна го с новия прякор, ама все през вратата поглеждам и чакам стъпки да чуя, гла­сове, но нищо, само мухи бръмчат и авера нещо го удря на сън, главата му клюма, виното силно. Най-после излизам на пръсти. В дворчето — никой. В гра­дината — никой. На кейчето — пфу, че мирише! — ни­кой; но една халка празна, лопатите разбъркани, двете – лодки там, а третата липсва и мокри стъпки по гни­лото дърво — ясно! Кво да правя сега? Гледам: блатото завой прави, не се вижда цялото и жълто като попикан чаршаф. А-а-а, в такваз вода и в корито за пра­не — сто хиляди стъклени риби да ми дават пак не влизам. Щото, нали, морето — кога сме се обиждали с него? И поемам надолу по брега с ореол от комари и уж не бързам, пък то бая бързам и ръката ми с ци­гарата трепери. Предчувствие, братче…Започнах да ги викам по име. Първо годеницата. Не се обажда. После сестрата. Не се обажда. След това общо и с двата пръста в устата. Обаждат се. Ама откъде, мис­лиш, и с какво? Изотвътре, от средата на гьола и с пи­съци. Ти чел ли си „Леди Чатърлей"? Там в ледито нещо такова има: „... като Мойсей  между тръстики­те" — изречение, знаеш, фраза. Та и аз между тръсти­ките, до колене в тежка  кал;  разтварям ги и гледам: давят се. Лодката — само дупето й отгоре и те драскат с ръце по него, и трите, но то хлъзгаво и си потъва. Бам с дрехите във водата и кроул по всички правила.   Първо отивам при годеницата, че тя най-близко и най-силно врещи. И ме е яд, яд…Не тога­ва — сега. Колко пъти съм им викал, на годеницата главно: „Срамота! Морето е под носа ви!" И на други съм викал същото, та и по-лошо, но такова си беше времето: ютии да искаш и кофти морски хора… Пър­во отивам при годеницата. „Аз съм, не бой се!" Не ме познава. Хващам я през кръста, чакам да се отпусне, но тя — за гърлото, а и с краката, вплита ме. Удрям я, дето трябва — няма как, и тя очите, обръща ги и отпуска  менгемето. „Дръжте се,  идвам!"  — викам  на другите две и към брега, влача я като чувал; но в туй време старата — „Синее", крещи, „Сииии...", задавя се, и аз — майка ми е, раждала ме е! — пускам годе­ницата и цепя към нея. А майка… в ръцете ми примира и шепне с белите си устни: „Детето ми..." Послушвам я, щото сестричето — „Батеее" и гълта вода, и очите му стъклени, лимонадени  топчета, и колко е живяло то! Не, не мисля за това, за нищо не мисля... Обръ­щам се, гледам:  Няма ги... и черните коси ги няма, на годеницата. Къде са?... Оставям сестрата, хвърлям се нататък, беснея: Тук бяха... Там... Тук... Там... Черните... Белите... Напипвам нещо. Коси? Тегля на­горе. Леко върви... То било трева! Притъмня ми пред очите и край, фини!... Скарфаса наведе глава; под силното слънце тя при­личаше на огромна буца пясък, набита със слюда. За пръв път забелязах бели нишки в гривата му. А аз мислех, че е без възраст!...

— Още ли искаш, войниче? — Той бе отворил очи н в тях мина и замина едно бяло облаче, обкитено със злато. — Какво повече? Всичко е ясно… щом съм тук, сам и спасител... А оня, авера, Хубавия де, виж му акъла! — разсмя се Скарфаса, — да вземе да драс­не и оттогаз никакъв... Повикал там хора изкуствено дишане да ми правят и прочее, а можеше с един рит­ник във водата обратно, че то, как мислиш, лесно ли се живее след такова нещо? Говедо!.... Туй му е вина­та, а другото, там за разсъхналите лодки — аз ти ка­зах вече, и да би мирно седяло, не би чудо видяло. В блато ще ми влизат!... Ама и аз — лаик, не знаех как, само се въртях и вода гълтах. Сега — по всички пра­вила на изкуството, но и много по-лесно, щото, нали, който ми е подръка, него пръв вадя и никакво разд­воение, всички сте ми еднакво симпатични — клиенти.

Скарфаса се усмихна хитро и от тоя миг, неизвест­но защо, почна да оглажда речника си, да го прибли­жава до тоя на баща ми:

— Сега — каза той — обичам цялото човечество. Сърцето ми е голямо, много голямо и побира всички без изключение, но за конкретни личности място в не­го няма. Като на големите политици, дето историята я правят. Като у големите писатели, дето дебелите книги ги пишат. Те нямат близки и аз нямам. Те имат слава и аз имам. Тях ще ги погребат с почести — и мен. Те ще си умрат самотни, без топлинка, в чуждо обкръжение, и аз ще си умра така, всред леко пролети сълзи, без никого до главата. Тъжно, но славно е да си спасител. Най-голямата обич на света!... Не, заслу­жава да се помисли кое е за предпочитане — усмихна се   още по-хитро Скарфаса: — Голямото сърце или малкото? С малкото ето тук — потупа се той по гър­дите — сам видя, крах претърпях, пълен! Защото никой никога не може да угоди на хората, които претенди­рат за обичта му! На ни един от тях, камо ли да го спаси! И настава  страшна бъркотия, главозамайваща въртележка — насам-натам, ту при тоя, ту при оня; и така до сетния ти дъх, когато умираш с чувство на вина, с чувството, че не си бил докрай справедлив при: деленето на малкото си човешко сърце.

... Е, виждаш ли колко по-добре съм сега! — за­ключи тържествено Скарфаса. — Сам си живея, никой не ми досажда и аз на никого не досаждам. Културно я карам, а не като някои простаци… — И сякаш за да подчертае триумфа си, той преви крак в коляното и издигна своята арка, през която се виждаше морето. Беше скръстил ръце под гривата си и погледът му се рееше празен и стъклен в безоблачното небе.

— И до тоя момент се чудя — каза момъкът с шарена­та кърпа на врата — това за жените и тяхната гибел — чух ли го в действителност, или само го видях в очите на спасителя? Ще трябва да поговоря с войника. На връщане към града забравих да го попитам, но утре, когато ни е срещата, туй ще бъде първата ми грижа и ако той само пошавне с пръсти, значи всичко е било плод на моето въображение и аз съм си малко луд, независимо че оправдания могат да се намерят: сил­ното слънце, умората, претоварването в къс срок с най-противоположни чувства и впечатления. Всеки случай дивата философия накрая, там за голямото сърце и малкото, и прочее — тя може да бъде само на Минехаха и на никой друг! Извлякъл съм я неусетно от всич­ките й постъпки напоследък, от цялото й поведение и от някои изтървани думи; дошла е, струва ми се, в резул­тат на едно пълно отчаяние от хората изобщо, по-спе­циално от мъжете и в частност от моя милост. А съм я сложил да звучи от устата на Скарфаса подсъзна­телно или  може би съвсем съзнателно — за да не си правя   илюзии, че последният, решителен двубой ще бъде лек.

Да си наясно относно качествата на противника означава да си спечелил половината битка, но след всичко, което се случи във водата и вън от нея, с как­ви оръжия разполагах аз, за да я спечеля цялата? С подвиг ли бях или без подвиг? По-богат от вчера или по-беден? По-силен или по-слаб?... Разбира се, че по-слаб! Разбира се, че по-беден! Много по-беден, отколкото рано сутринта, когато смокинята пукна от смях, като гледаше приготовленията ми за великия лов. И един истински просяк в сравнение с това, което представлявах, когато бомбата пръсна на парчета надеж­дите ми и напълни въздуха с бълхи! Рекордьор, богаташ, мъж — мъж бях десетина минути, не повече: от мига, в който последвах ранения звяр в дълбочини­те, до извличането на кефала на брега. Нататък всяка нова минута ми носеше ново доказателство каква лига съм в края на краищата и как и на малкия пръст на войника не мога да стъпя, камо ли да се меря със Скарфаса. Ща не ща, хленчът ме сроди с оня чернич­кия, подсмърчащия, и както спасителят и войникът станаха двойка, така и ние с Кежо станахме двойка. Да ми е честито!

Но войникът не прие подарената риба. „Ние своето си..." — И се наведе за кефала, като поглеждаше през рамо към скалата. Скарфаса съвсем се обиди. Беше разбрал смисъла на тия погледи. Тъжно усмих­нат, той поклати глава:

—  Карай,  влачи — не искам да те видя!...  Майкооо! — плесна  се по челото. — И това доживях: да го намеря, а той мене, нали, за леке да ме смята! Аз, малкия  — той  вдигна  пръст към  войника, —  не съм по кофти номерата. Такъв филм друг да ти го  прожектира!... Айде, дигай мрежата на гърба, инак в морето и ни ти, ни Кежо. Избирай!

—  Вземи я, дава ти я от сърце — обадих се аз тихо, но така, че всички да чуят — Ще се прочуеш в цял Созопол.

Войникът се почеса по голата глава:

—  Но на мен не ми трябва. Кво ще я правя? Вземи я ти, ако искаш?

Скарфаса ме изгледа унищожително и каза:

—  Пазарлъците после! Аз му я давам на него, а не на тебе. Щом не я ще — майната му!

—  Не се сърди, мой човек... — подзе смутено вой­никът, но гласът му се блъсна в стената на Скарфасовия гръб и се разпиля.

Кежо отдавна не дишаше. В цепките, що замества­ха очите му, се бе събрала сякаш всичката земна мол­ба. Дожаля ми за него, дожаля ми за самия мене. Нали бяхме двойка?

—  Да тръгваме, а? — обърнах се към войника.

—  Готов съм — отзова се той  бързо.  — Аз  какво ще нося?

—  Няма ли да се окъпеш първо? Ще те почакам.

—  Не, следобед ще я свърша тая  работа. Тук има много камънаци. Колко ли е часът?

—  Най-малко един — казах аз и погледнах нагоре. В същия миг и войникът кихна. Засмяхме се едновре­менно и едновременно отправихме по един къс поглед към скалата. Скарфаса спеше. Но когато се откъснах­ме от брега, натоварени по равно с багаж (войникът носеше кефала и харпуна, аз останалото), от камен­ното ложе долетя глас:

—  Кежо, изпрати господин войника през парадния вход и ме извини там, нали, че не мога лично. . .

Цар е тоз Скарфас, голям цар!...

А „парадният вход" беше една просека между ска­лите, навярно пресъхнал поток. Кежо ни придружи чак до там, макар че можеше да ни посочи с пръст пътечката, и не стига това — почерпи ни по цигара от тенекиената табакера. Ръчицата му трепереше, ко­гато се мъчеше да отвори запъналата се от ръждата кутия. Щеше да се успокои напълно за мрежата и платирините едва когато се скрием от взора му. Бях пус­нал войника да води. Нарамил харпуна, той се кате­реше тромаво. Кефалът висеше в десницата му и ме­теше с опашката си земята. От рибата капеше кръв. Тя не беше вече красива. Не блестеше. Приличаше на греда, извадена от морето след като с години е киснала в него. От време на време показваше корема си и очи­те ми се пълнеха с болнава слузеста белота, изпъстре­на с черпи точки. „Не може ли по-бързо?", исках да кажа на войника, по нищо не му казвах. Тесният му гръб, натъпкан с яки кости, не беше особено приятна гледка. Нито баскетболният триъгълник на дългите му туристически панталонки, с белите кантове отстрани. Нито възлестите му нозе на селски футболист. В тоя ред — той отпред, аз зад него — навлязохме в хаоса от начупени скали, но малко преди морето да изчез­не от погледа ни, той спря, обърна се към брега и изсвири с уста пронизително.

Почакахме, но долу никой не се показа. Брегът из­глеждаше безлюден. Млечнобяло към линията на хо­ризонта, в морето сякаш плуваха парчета каймак. Из­веднъж ожаднях, допи ми се вода. Студена бистра во­дица, дъхаща на билки и здравец. Като пристигнем първо това ще направя — хубавичко ще се напия и ще пусна струята да тече по гърдите ми. „Жежко" — про­дума войникът и обърса с ръка потта от челото см. А може би той ще ме упъти? „Слушай, войниче, имам си аз една девойка…" Не, не върви. Достатъчно се изложих пред него. Пък и предварително знам какво ще ме посъветва — „Зарежи я!" „Да, но аз я обичам, не мога без нея…" И дали да му призная, че ще хо­дя войник? Това отведнъж ще ни сближи, ала в също­то време ще увеличи превъзходството му. Не, ще си мълча за казармата… и за другото ще мълча. Сам трябва. Сам, както той беше сам, когато тръгна срещу Скарфаса. Сам, както аз бях сам, когато счупих ре­корда на двеста метра… Гръден рев отекна в пущи­нака. Помислих, че магарето реве и се огледах. Онова магаре, съседското. Дето надуваше тръбата си в моя чест н проваляше злобната магия на смокинята столет­ница. Но как е дошло до тук?

—  Чу ли нещо?

—  Чух. Сирена.

—  Каква сирена? Луд ли си!

—  Автомобилна.  Асфалта  —  ей го де е… Наистина се намирахме на шосето, и то не къде и да е, а точно срещу станалия вече исторически пряк път за към града. Изгърбената поляна, дето я прекосих­ме на идване, остана далеч вдясно заедно с невидимия сега висок плет, който внезапно ни бе затворил излаза към морето. Войникът пресече платното и нагази в дълбокия пясък на улея. Пред краката му излитаха скакалци. От ония едрите, птичките. Аз по него — но сякаш стъпих върху жарава и побързах да се върна на асфалта.

—  Да вървим по шосето, а? Все някой ще ни взе­ме… А, ето един москвич! Направих  установения знак и: — Ейййй!  — Гласът ми се удави в маранята; колата отмина  безстрастно, с мълчаливи експлозии по металните си части. Замириса на изгорял бензин.

Опашката на кефала се залюля като махало:

—  Никой няма да спре, само ще се ядосваме, зна­чи…

—  Както кажеш… — но не ми се тръгваше. При­ятните усещания, свързани с лудия шофьор и леткиса се бавеха. Вместо тях — бялата къщичка на върха и злобното офицерче — „Разгеле, щом си ни дошъл на крака”.

Минаха и заминаха още две коли. В България да разчиташ на автостоп, значи да не си с всичкия си! Заподскачах по асфалта от крак на крак, учудвайки се на войника. Той стоеше неподвижно в разпалената фурна, потънал до глезените в горещата пепел. Не му ли пареше на подметките? Пари му, но нарочно тър­пи… Зададе се трета кола. Същото бездушие. Четвър­та, пета... Повиках войника при мене, на шосето; на­карах го да застане така, че рибата да се вижда от­далече. Харпуперите с превозно средство ходеха чак до Ропотамо, на Змийския остров, и обикновено се връ­щаха по това време. Като съгледат кефала, тъй ще се облещят, че може и да катастрофират. Но късметът ни проработи с друг вид човешка слабост. Волгата беше служебна, с посивяла от прахта черна броня; голият до кръста шофьор не спря да тананика и когато ни казваше: „И да не мълчите, ей! В Самоков вече песни пеят..." Той беше горд, щастлив и искаше да се изфука пред нас, затова удари спирачките. Пък и ние щяхме да го отървем от живата мъка да забавлява мадамата, след като вече си е взел своето. Всички мъже сме такива: на отиване, когато още нищо не се знае — едни, на връщане — съвсем други. За разлика от жените, които след това трептят за двойно по-голяма нежност и още по-подчертано внимание. Но жените си отмъщават за нашата песовщина при дру­гите чувства, истинските. Тогава те стават кучки, и то какви! Тази сега до шофьора, дето се муси, мълчи и с гърба си ни пъди от колата, ще си го върне тъпкано на влюбения в дебелите й прелести глупак... Силна болка прониза сърцето ми. Бях видял Минехаха в подобна ситуация: чака тя примерно Чиро или бившата волей­болна слава, все едно кой, да й каже нещо мило, да й засвидетелствува красиво и елегантно почитта и благо­дарността си, ала Чиро си подсвирква джазово „Елате хиляди младежи" и я кара да подтичва в дълбокия пя­сък, волейболистът й набива слуха с топки от послед­ния си мач и с уж пъргави подскоци й демонстрира как е забивал високо над мрежата, оня жененият мъж, кофти плувецът, съучастникът в първото й предателст­во—и той гледа да издрапа на брега при жената и децата... О, всичко бих й простил, само не и това! Всичко, всичко, всичко...

Жената отпред до шофьора се извърна бързо и ме изгледа свирепо.

Сконфузих се. Нима съм размишлявал на глас? Какво щях да й отговоря, ако не бе преглътнала въпроса си? „Да, признавам, казах „мекичарка", но това се отнася за вас, другарко, доколкото работите в закусъчната, а инак... не ми се сърдете, мислех за друга жена и така ми дойде на езика. Нали не ми се сър­дите?..." Тя наистина работеше в мекичарницата, бях купувал от нея по сто мекици наведнъж за хората от леководолазния курс. Познах я по бялата чиста кожа и по сребърния зъб, който из един път отнемаше гръц­ката аристократичност на лицето й. Може и тя да ме е познала.

Като разбра, че песен от нас няма да чуе, шофьорът на служебната волга махна с ръка и почна да ни зани­мава с шефа си, как той му се заканвал да го прати ма камион и „... само гледай какво става, ако сега Тата изникне отнякъде — камионът не му мърда на бате ви Тошо или в най-добрия случай — при някой с килийно образование"! Едва се докосваше до вола­на, но волгата свиреше на завоите и гълташе пътя на големи късове заедно с парчета море, изгорели ливади, прашни лозя и пак море. „Пък аз му казвам, на Та­та — на камион е по-весело и не ме плаши с камион, че мога сам да си вдигна чуковете, не ме знаеш що за чешит съм! Запушвам му устата един вид.. ."

Настроението му се повишаваше от минута на минута, докато моето сякаш бе слязло в петите, предвещавай­ки безславно бягство. Но аз се борех с това. Не, казвах си, да фъсна баш сега, когато й нося кефал, и то та­къв кефал, значи сам да се залича като личност и про­чее. И в същия дух: Никой не е поставял в краката й трофей, никой друг не я е възвръщал към славните рицарски времена, никой от тайфата не може да се пох­вали с нещо като подвиг, освен ако за подвиг се смя­та безкрайното мълчание или безцеремонното ставане от масата. Така се ободрявах, но резултатът? Напразно зовях великите чувства, които ме обхванаха в оня миг, когато извадих кефала над водата и се развиках с пълен глас, обръщайки се към целия свят: „Е-хе-хейй!" Сега и чувствата, и крясъците ми изглеждаха израз на непоправима хлапащина. Трофей?! — свивах устни в гримаса на досада и потърсване. — Виж каква дума измъкнал от архивата за една риба, дето можеш да я купиш от Кежо за два-три лева най-много, и то без кандърми, и без да го черпиш ракия! Бързо про­тегнах ръка към скута на войника и пипнах рибата, но се дръпнах като опарен. Тя беше топла и това, не знам защо, ми направи поразяващо впечатление. Може би защото го свързвах с мислите си там за смъртта, за белия цвят на рибите. Бях вече разбрал, че смъртта е бяла, но че тя може да бъде и топла?!... И усетих мириса на разложението, усетих го в дъха на бензина и прахта, усетих разложението, макар че беше не­мислимо то да е започнало в кефала, и се замислих с бързо нарастваща тревога над въпроса, къде по-бързо се разваля рибата — надалеч от водите, в които е плу­вала, или близо до тях? Отговорът — той е ясен, и тук вие справедливо бихте забелязали, че във всяка една от сините кръпки море, изскачащи отвред, от всеки за­вой всъщност съм виждал моя сапфирен басейн и съм го виждал като оазис в пустинята, на който хубавото му е в това, че стои на хоризонта, не си отива, води и вдъхва надежди, а лошото — че може да се окаже ми­раж, измама на сърцето и ума.

Най-после бате Тошо забеляза  кефала:

—  Добро рибе! Как го хвана бе, юнак! — Въпросът бе повече израз на желанието разговорът да не секва нито за минута; естествено бе отправен не към  мене, а към този, в чийто скут лежеше чудовището.

—  Не аз — той го хвана — посочи ме със светнали очи войникът и побърза да разкаже всичко от самото начало, спестявайки, струва ми се умишлено, ония мо­менти и подробности, които нямаше да говорят в моя полза. Така че почти не стана дума за Скарфаса, Ке­жо и разигралата се на брега трагикомедия. Войникът започна със своето недоверие към  подводната пушка, как му изглеждала детска играчка с увисналите си ластици, ръждата по спусъка и тъпия връх на стрела­та и завърши с вида ми на излизане, когато съм раз­махвал   кефала високо над водата, плувайки само с перките над едни камънаци, не ти е работа. Бил съм зелен, нозете ми треперели, гърдите ми — сякаш котки са ги драли, „да го духнеш, ще падне"; а бомбаджиите щели да пукнат от завист и злоба, щото тех­ните риби — плюнки в сравнение с нашата. Той не преувеличаваше, беше достоверен, що се отнася до фактите, но тонът и погледите му не ми харесваха — в тях имаше премного възхищение, за да бъдат искрени. После съзнателното премълчаване на собственото му участие (изпусна се само един път, когато каза „нашата риба") — от чиста деликатност ли го прави, или тя не е чак толкова чиста и крие в себе си задъхана по­кана към мене и аз да си отворя устата, и със същата мяра? Е, добре, щом се налага, ето я пълната исти­на: Кефалът е колкото мой, толкова и негов! Защото, ако не беше той, войникът, все едно кефал нямаше да има и по тоя час щях да се връщам с празни ръце, още по-разбит от снощи, в състояние подобно на онова в бара след целувките, когато вместо да я повлека към отворената врата, под звездите, предателски кривнах към масата на тайфата, за да запълвам липсата на елементарна смелост с гръмки проявления на всезнайковщината. Злобарите задоволени ли са?... А по въпроса за кефала — най-справедливо е да си го раз­делим по равно, та никой да не се чувствува измамен. Храс с ножа през средата и избирай, войнико: глава­та ли искаш или опашката? Но как ще се явя пред тайфата с такава риба? „Къде е другата половина?" — ще запитат в хор; и Чиро ще смигне на Кучето Рин, Кучето на Софи, Софи на Перси... Разбира се, вой­никът може и да се учуди на предложението ми за де­леж, в първия момент да не повярва, че говоря сериоз­но, но ако въпреки озадачените почесвания по голата глава и мънканията вземе, та приеме делбата, и като по-як сам се хване за ножа? Не, не си струва заради един жест такъв огромен риск. Напротив, нищо не му казвам, мълча си, правя се на луд и накрая „мерси за всичко", пък той нека ме псува наум, бездруго ме от­писа още там, при каменното ложе на Скарфаса. Но ко­гато помолих шофьора на волгата да намали, за да слезна в движение — нашите две палатки вече прози­раха през храстите, — нещо сякаш се преобърна в мене с гръм и трясък, нещо пресветло и удивително красиво в своята простота изскочи най-отгоре, озаря­вайки душата ми като първо пролетно слънце — и аз рипнах от колата с празни ръце, но много по-богат от вчера, от онзи ден и по-онзи, със скъп подарък, който е бил у мене, без да зная; излетях от стъпалото, свит в юмрук не само телесно, и се приземих твърдо на размекнатия асфалт, като едва обуздавах устрема си, го­тов да настъпя срещу всекиго с открити гърди, както войникът бе тръгнал срещу Скарфаса. Край, край на умуването! Отдавна беше време! Разпилявам бандата от Чировци и Софита с ритници, после — за рамото и я раздрусвам: „Свърши вече тая, мойто момиче! Не си ме познавала, но сега ще разбереш кой съм и какво представлявам!... Не се дърпай, не се дърпай!... Да, нямаш работа тук! Върви и без много приказки!... Не питай къде — където аз кажа — аз!..."

—  Ей, рибата — развика се войникът през прозор­чето на колата, — забрави рибата.

Оставих сака на земята и вдигнах свободната си ръка за поздрав към бавно отдалечаващата се волга:

—  Утре в шест на пристанището. Войникът не ме разбра.

—  Каквооо? — Беше сложил ръка до устата си.

—  Среща на пристанището. Следобед. Да не забравиш!

Голата глава се скри за известно време — вероятно той увещаваше шофьора да спре; после кефалът увис­на през прозорчето навън и опашката му сякаш премете стъпалото, изчисти следите от моите стъпки.

—  Ще го изхвърля на пътя...

—  Изхвърли го, все ми е едно…  Дай го на бате Тошо, щом толкова…

Волгата ръмжеше на място.

—  Ейй, къде отиваш, чакай!... Ееййййй…

Но аз бързах да отнеса подаръка му, преди магията да се е развалила, и се затичах. По шума на мотора познах, че волгата е тръгнала. Не спрях, не се обър­нах назад. Дори когато нещо тежко тупна на земята. (Има си хас да е изпълнил заканата си! Какъв сюр­приз за следващата кола — спират, зверят се, обикалят огромната риба, поглеждат към храстите, да не би ше­гаджията да се е скрил там; накрая, като се убежда­ват, че всичко наоколо е чисто и кефалът не е привързан с найлонов конец, невидим на асфалта, и няма кой да им го издърпа из ръцете в последния момент, мя­тат рибата в багажника и изчезват яко дим. Да им е сладко!) Мушнах се в храстите напосоки, макар че пъ­течката беше наблизо, на трийсетина метра, не повече. Нямах търпение. Почнах да разтварям бодливите кло­нки с ръце и да ругая на глас сака, харпуна и себе си. Ругаех не толкова от яд и притеснение, колкото за да ме чуят приятелите, ако са на полянката или в палат­ките. Магията ме заставяше да не се промъквам ката крадец, тя искаше от мене шумна, нахакана проява. А казвам магия, защото как другояче да си обясня внезапната промяна, това хвърляне от едно състоя­ние — на унилост и безпътица, в друго — на свещена яснота и първобитна дързост? Понеже обичам сравне­нията (в което, вярвам, вече сте се убедили?), и тоя път ще си послужа с едно, при все че няма да е съв­сем точно. Вървя си аз по улицата нито щастлив, нито нещастен и изведнъж, безпричинно, нещо светва в мене ослепително и ме обзема такова пълно щастие, такава чиста радост от живота, от това, че дишам, гле­дам, ходя, съществувам, че краката ми омекват като пластилин и на очите ми избиват сълзи. Нищо не искам, за нищо не ме е грижа, просто ми е хубаво, ясно — и не се питам защо ми е хубаво, ясно. Изключителни мигове! Най-често ме спохождат в ранна пролет, независимо от часа — понякога сутрин, когато тънка ко­рица лед покрива локвите, понякога на обяд, когато слънцето вилнее и капчуците пеят, понякога нощем, ко­гато крачките отекват метрономно по полирания паваж. Навярно имат някаква връзка с времето тия мигове — но те са ме озарявали и зиме, в мраз и мъгла, така че нищо определено не може да се каже. Сега — сега съм в същото блажено състояние на духа, но имам в повече една осъзнатост и магията всъщност не е никаква ма­гия; сега зная и разбирам защо ми е хубаво, защо се усещам тъй силен и пробивен, и зная, че промяната не е внезапна, не е дошла като гръм от ясно небе, а е започнала още там, на брега, когато пръчката на войника плющеше по напечените камъни — фрас, фрас...

Излязох на полянката. Никой. И никакъв шум в двете палатки. По бялото въже, което ги свързваше, не висяха бански костюми — значи тайфата е долу, на плажа. Спали са до обяд, после са хапнали надве-натри и в морето, да лекуват главите си от снощното пиян­ство и краката си от леткиса. Подпрях харпуна на смокинята, оставих до него сака и се вмъкнах в нашата, мъжката палатка за бръснарските принадлежности, но пак се уплаших мигът да не излети и реших, че за „отвличането от сарая" може и небръснат. Хем ще изглеждам по-мъжествен, когато се изправя пред нея — и дано я спипам с оня с подводната камера!... Тръгнах към пътечката, която водеше право към плажа, подигравайки се на смокинята: „Хили се, бабичко — след малко ще плачеш!?" Магарето го нямаше да на­дува призивно тръбата си, но в мен ревяха сто мага­рета най-малко. Изведнъж ми се стори, че съм забра­вил нещо важно и се обърнах. Чудна работа! В срав­нение с нашата палатката на „фемините" някак теже­ше, някак бе по-различна, и не само по цвета и форма­та си. Кръгом назад и с твърди стъпки; но като се наведох, за да надникна през тесния отвор, затаих дъх. Да, вътре имаше човек... Жена — на нейното мя­сто…Спеше безшумно, покрита до раменете с бял чаршаф... Тя!...

Когато очите ми посвикнаха със здрача, първо при­еха стройните извивки на тялото й под чаршафа, след това розовината на лицето й. Меката, топла светлина се дължеше на оранжево-червения плат на палатката, но и на още нещо, излъчващо се от неземното спокойствие на съня й, от детската чистота на полуотворените й устни, от копринената влага по проясненото й чело, над което в красив безпорядък се пилееха по възглавницата синкаво-черни кичури коса, единственото жен­ско у нея. Как се буди дете? Как се буди сладко зас­пало дете? Не дишах, не мърдах, пленен от тайната й, хипнотизиран, забравил всичко. И кой знае докога щях да стоя така, приведен в палатката, без дъх и без ми­съл, ако тя внезапно не бе отворила очи... Отвори ги без предупреждение, без миглите й поне да потрепнат, без леката въздишка на пробуждането и те, очите й, щом ме познаха, светнаха като дълбока синя вода и мигом — не, не се лъжа! — преляха от такава чиста и пречиста любов към мене, с такава сила ме повикаха при себе си, че аз — какво друго можех да направя? — се наведох към нея и протегнах ръка… Тя се сепна и тъмна сянка мина по лицето й. Само това успях да забележа… А, и друго — устните й се издадоха на­пред недоволно (в тоя миг тя все още беше дете), после се изкривиха настрани в грозна гримаса, подигравателна и цинична, и гласът й прозвуча дрезгаво, на­пръскан с досада, с тенекиени интонации в оконча­нията:

— Какво искаш? Не виждаш ли, че къртя?!

Не обида, не мъка, не и гняв, не! Навън ме подго­ни смразяващата истина, че нас ни разделят неща мно­го по-големи, нямащи нищо общо с разбирателството на кожата и кръвта. Тя бе продала нашето незабрави­мо плуване до таляна в онова бурно, шеметно красиво море, бе го продала за чорба леща, тя предпочете локвите пред сините езера на очите си, а в локви може да се вари страст, но не и истинска любов, в локвите се въргалят прасетата. Сбогом!

…И момъкът с шарената кърпа на врата ми показа как е избягал от палатката. Както стоеше надвесен над леглото, с протегната напред ръка, той трепна с цялото си тяло, сякаш ток го удари, обърна се рязко и се втурна към вратата.

Почаках го да се върне, но той не се върна. Бла­годарих му за присъствието, то личеше  от дебелите пластове тютюнев дим в стаята, поотупах с две ръце възглавницата, да ми е по-удобно, и се мушнах под чаршафа. Умората натисна клепките ми нежно, внимателно, готова да се отдръпне при първия признак на недоволство от моя страна, но аз не можех повече да мисля и разбрах, че не се ядосвам, дето не мога. Бях свършил добра работа, прекарах една нощ, за каквато отколе мечтая. Тя ме дари богато, тя ме пренесе на пъстроцветни криле в един свят, който не беше мой или беше мой, но преди много, много години, толкова от­давна, че чудно наистина как съм ги запазил свежи тези спомени за училището и учителите, за камиона и пресевната, за първото ми влизане в морето с подвод­ни очила, за първата целувка с любима жена. Фанта­стична, но умна; с тъмно, загрижено лице, но топла до върха на пръстите и наситена с аромати — не, не би­ва да й се сърдя на нощта вълшебница, загдето ми издърпа из устата последната лъжичка с най-гъстото от сиропа. Благодаря, достатъчно! Преядох. Утре в другиден и по-нататък, отпочинал и професионално студен, ще подредя всичко, ще добавя тук-там по нещо, да няма неясноти, ще шкартирам празните излияния и баналните мисли, ще им надяна усмирителни ризи на раз­ните му там спасители, войници и прочее, да не ме изненадват със странни ходове; изобщо от утре започва истинският труд и какво ще му мисля отсега за фина­ла — додето стигна до него, я сняг ще се сипе от не­бето, я дъждове ще се леят, я ново лятно слънце ще грее и аз ще бързам за морето с подновени въдичарски такъми и с един-два зъба по-малко в устата. Завих се с чаршафа презглава и потънах в лекия, праведен сън на тежкоработника.